Дявол в синя рокля

15

Пред къщата ми този път пак имаше паркирана кола, макар и да беше различна от онази на ченгетата. Бял кадилак. Беше празен, но този път се отвори предната ми врата.

Мани и Шариф пристъпваха от крак на крак точно до прага й. Шариф ми се ухили. Мани гледаше към пода, така че не видях изражението му.

Мистър Олбрайт беше в кухнята и гледаше през прозореца задния двор. Миризма на кафе изпълваше цялата къща. Той се извърна към с влизането ми; порцеланова чаша се гушеше в дясната му ръка. Беше облечен в бели памучни панталони и кремав пуловер, бели обувки за голф и капитанска шапка с черна околожка.

— Изи — усмихна се той широко и дружелюбно.

— Какво правиш в къщата ми, човече?

— Трябваше да говоря с теб, Изи. Да знаеш, очаквах да те заваря у дома ти. — В гласа му имаше едва доловима следа от заплаха. — Така че Мани използва отвертка, просто за да не чакаме отвън. Заповядай, сипи си кафе.

— Вие нямате никакво извинение за вмъкването си с взлом в жилището ми, мистър Олбрайт. Какво бихте направили, ако се вмъкнех по същия начин в къщата ви?

— Щях да ти изтръгна негърската глава от шията. — Усмивката му изобщо не помръдна при думите му.

Не отделих погледа си от него цяла минута. Някъде на заден план в съзнанието ми една мисъл изникна: Не бързай, Изи.

— Какво искате? — попитах го. Отидох до плота на кухнята и си налях кафе.

— Къде беше днес сутринта, Изи?

— Където и да съм бил, не ви влиза в работата.

— Къде?

— Ходих да се срещна с едно момиче — обърнах се към него. — Вие нямате ли си момиче, мистър Олбрайт?

Мъртвите му очи станаха още по-студени и усмивката напусна лицето му. Опитвах се да кажа нещо, което да го засегне доста, и сега съжалявах, че го бях направил.

— Не съм дошъл да си играя игрички с теб, момче — изрече той с равен глас. — Моите пари са в джоба ти и всичко, което съм получил досега от теб, са само тарикатски лафове.

— Какво искате да кажете? — Спрях се навреме, преди на отстъпя крачка назад.

— Искам да кажа, че Франк Грийн не се е прибирал от два дни у дома си. Искам да кажа, че домоуправителят на Скайлър Армс ми каза, че полицията се е навъртала около зданието му и е разпитвала за едно чернокожо момиче, което е било видяно с Грийн няколко дни преди да умре. Искам да знам, Изи, искам да знам къде е бялото момиче.

— Да не искате да кажете, че не съм си свършил работата както трябва? По дяволите, ако е така, веднага ви връщам парите.

— Прекалено е късно за това, мистър Ролинс. Вие сте взели парите ми и сега принадлежите на мен.

— Не принадлежа никому.

— Вярвате ли в Господ, мистър Ролинс?

— Какво искаш да кажеш, човече?

— Искам да знам дали вярваш в Господ?

— Писна ми от тия глупости. Мисля да си лягам. — Направих движение, сякаш се каня да се обърна, но не го направих. НИкога не бих се обърнал съзнателно с гръб към ДеУит Олбрайт.

— Защото виждаш ли — продължи той, привеждайки се леко към мен, — обичам да гледам отблизо човека, когото убивам, ако той вярва в Господ. Искам да видя дали смъртта е различна при религиозен човек.

— Изчакай благоприятен случай — прошепна ми гласът.

— Видях я — казах.

Отидох до стола във всекидневната. Когато седнах сякаш тежък товар се смъкна от плещите ми.

Помагачите на Олбрайт пристъпиха към мен. Бяха възбудени, също като ловни кучета, подушили кръв.

— Къде? — усмихна се Олбрайт. Очите му видимо се оживиха.

— Тя ми се обади. Каза, че ако не й помогна, ще съобщи на полицията за Корета…

— Корета?

— Едно мъртво момиче, приятелка на мой приятел. Вероятно същата, за която е разпитвала полицията. Същата, която е била с Франк и вашето момиче — казах. — Дафне ми даде адрес на Динкър и аз отидох там. После ме накара да я закарам в Холивуд Хилс до къщата на един юнак.

— Кога беше всичко това?

— Току-що се прибирам.

— Къде е тя?

— Потегли.

— Къде е? — Гласът му звучеше, сякаш излизаше от кладенец. Звучеше опасно и диво.

— Не знам! Когато открихме тялото, тя веднага духна с колата му!

— Какво тяло?

— Мъжът беше мъртъв, когато стигнахме там.

— Как се казва този мъж?

— Ричард.

— Ричард кой?

— Тя просто го наричаше Ричард, това е всичко. — Не виждах причина да му обяснявам, че съм го виждал да се навърта около кръчмата на Джон.

— Сигурен ли си, че е бил мъртъв?

— От гърдите му стърчеше дръжката на нож. По очите му лазеха мухи. — В гърлото ми се надигна някаква топка при спомена. — Навсякъде имаше кръв.

— И ти просто я пусна хей-така? — Заплахата в гласа му се бе възвърнала, така че се изправих и отново се запътих към кухнята за още кафе. Толкова се тревожех някой от тях да не ме последва, че се блъснах в касата на вратата при влизането.

— Изчаквай благоприятен случай — прошепна отново гласът.

— Не сте ме наемали да отвличам когото и да било. Момичето просто грабна ключовете на колата и духна. Какво искате да направя?

— Обади ли се на ченгетата?

— Винаги се опитвам да спазвам правилника за движение. Това е всичко, което правя.

— Сега ще ти задам един въпрос, Изи. — Погледът му се заби в очите ми. — И не искам да правиш никакви грешки при отговора си. Не и точно сега.

— Продължавайте.

— Тя взе ли нещо с нея? Чанта или някакъв куфар?

— Имаше един стар очукан кафяв куфар. Пъхна го в багажника.

Очите на ДеУит просияха и напрежението му в плещите мигом изчезна.

— Каква беше колата?

— Студебейкър модел четиридесет и осма година. Розов.

— Накъде пое? Спомни си, че си длъжен да ми казваш всичко.

— Единственото нещо, което спомена, беше, че ще я паркира на някакво закътано местенце, но не каза точно къде.

— Какъв беше адресът, на който я закара?

— Двадесет и шест…

Той ми махна нетърпеливо с ръка, и за мой срам, аз се свих.

— Напиши го — нареди ми той.

Взех лист хартия от чекмеджето в моя край на масата.

Той седна срещу мен на дивана разглеждайки написаното от мен. Коленете му бяха широко разтворени.

— Донеси ми чаша уиски, Изи.

— Налей си сам — прошепна ми гласът.

— Налей си сам — казах. — Бутилката е в шкафа.

ДеУИт Олбрайт вдигна поглед към мен, и се захили широко. Изсмя се, тупна се по коляното и рече: — Е, проклет да съм.

Само го изгледах. Бях готов да умра, но не и да се предам без бой.

— Мани, налей ни уиски, ако обичаш. — Дребосъкът бързо се придвижи до шкафа. — Знаеш ли, Изи, ти си куражлия. Точно от такива куражлии като теб имам нужда работят за мен. — Провлаченият му говор стана още по-гърлен. — Аз вече ти платих, нали?

Кимнах.

— Така, както аз го схващам, Франк Грийн е ключовата фигура. Тя ще е някъде около него или най-малкото той ще знае къде се намира в момента. Така че искам от теб да ми намериш този гангстер. Искам да ми уговориш среща с него. Това е всичко. Срещна ли се вече с него, ще знам какво да кажа. Намираш ми Франк Грийн и ставаме квит.

— Квит ли?

— Приключваме с целия наш бизнес, Изи. Задържаш парите и те оставям на мира.

Това изобщо не беше оферта. Проумях, че мистър Олбрайт планира да ме убие. Или щеше да ме убие точно в онзи момент или щеше да изчака да намеря Франк Грийн.

— Ще ви го намеря, но имам нужда от още една стотачка, ако искате да рискувам врата си.

— Ти си наистина много свястно момче, Изи, много свястно — каза той. — Давам ти три дни да го откриеш. И гледай да не сбъркаш в броенето.

ДОпихме си чашите с Мани и Шариф застанали в очакване до вратата.

Олбрайт блъсна вратата с мрежата, но в този момент някакви мисъл му мина през ума. Обърна се към мен и каза:

— Не обичам да ми играят номера, Изи.

Нито пък аз, отвърнах му наум.