Дявол в синя рокля

18

Трябваше да открия Франк Грийн.

Ножарят държеше отговора на всичките ми проблеми. Той знаеше къде се намира момичето, ако въобще на някого му беше известно, и знаеше кой е убил Корета, бях абсолютно сигурен в това. Ричард МакГий също беше мъртъв, но тази смърт не ме вълнуваше, защото полицията нямаше как да ме свърже с нея.

Не че не изпитвах някакви чувства по отношение на убития мъж; считам, че всяко убийство е престъпление, и чувствах, че в един по-съвършен свят убиецът трябва да си понесе наказанието.

Но аз не вярвах, че такова нещо като правосъдие съществува за негрите. Мислех си, че може да има някакво подобие на справедливост за черните хора, ако имат парите да си го купят. Парите не са стопроцентова гаранция, разбира се, но са най-близко до Господ, поне такива са впечатленията ми от този свят.

Аз обаче нямах и пукнат петак. Бях беден и черен и много вероятен кандидат за съдебното наказание, освен ако не успеех да накарам Франк да застане между мен и силите на Олбрайт и закона.

И така, тръгвам да търся.

Първото място, където отидох, беше залата за билярд на Рикардо, което се намираше на Слосън. Представляваше само една дупка в стената без прозорци и само една врата. На входната врата име нямаше, защото човек или знаеше, че Рикардо е там, или изобщо не ви беше тук мястото.

Джопи ме беше водил в кръчмата на Рикардо няколко пъти след като затваряхме бара му. Това беше сериозна кръчма обитавана от лоши мъже с жълтеничави очи, които пушеха и пиеха на провала, докато чакаха сгода да извършат престъпление.

Беше едно от тези места, където за едното нищо можеха да ти теглят ножа, но аз бях в безопасност дотогава, докато бях с корав мъжага като Джопи Шаг. Когато обаче му се наложеше да напусне билярдната маса за да отскочи до тоалетната, физически усещах как насилието пулсира около мен.

Нямах друг избор обаче. Исках ли да открия Франк Грийн, пътят ми задължително минаваше през такива места. Защото Франк беше в бизнеса с насилието. Може би някой бе откраднал парите му, или пък се бе забъркал с момичето му, и Франк имаше нужда от наемен стрелец, за да си разчисти сметките, тогава кръчмата на Рикардо беше точно едно от местата, където той би отишъл. А може би просто имаше нужда от допълнително рамо при отвличането на поредната пратка цигари. Хората в билярдната зала бяха от този тип, те живееха единствено от и чрез насилието.

Заведението представляваше голяма зала с четири маси за билярд и лампи със зелен абажур, надвиснали над всяка маса. Покрай стените бяха наредени столове с прави облегалки, повечето заети от клиентите, които пиеха от кафяви хартиени торби и пушеха в мъждивата светлина. Само едно мършаво момче играеше билярд. Това беше Мики, синът на Розета.

Розета бе управлявала заведението откакто Рикардо се разболя от диабет и изгуби и двата си крака. Той беше някъде горе, на втория етаж, в единично легло, пиеше уиски и гледаше стените.

На времето, когато бях дочул за болестта му, бях казал на жена му:

— Съжалявам да го чуя, Роуз.

Лицето на Розета беше правоъгълно и широко. Мънистените й очи са като впити в месестите й кафяви бузи. Тя ме изгледа с леко присвити очи.

— Той е хойкал и за двама мъже, че и още отгоре. Предполагам, че сега вече му се полага почивка.

Това беше целият й коментар.

Тя седеше до единствената маса за игра на карти в дъното на помещението. Приближих се до нея и я поздравих.

— Добър вечер, Розета, как са хавите тази вечер?

— Джопи тук ли е? — попита ме тя, оглеждайки се наоколо.

— Не. Още не е затворил бара.

Тя ме изгледа така, сякаш бях някакво заблудено коте, хукнало подир кашкавала й.

Стаята беше толкова тъмна и запушена, че не можех да видя никой какво прави около мен, освен Мики, но пък усетих очи върху мен от мрака. Когато се извърнах към нея, видях, че и тя се взираше в мрака.

— Да си чувала някой да продава добро уиски в последно време, Роуз? — попитах. Бях се надявал да си побъбря малко с нея преди да задам въпросите си, но погледът й не ме успокои особено, а залата беше прекалено тиха, за да водя продължителна приказка.

— Тук не е бар, сладур. Ако искаш уиски, иди при приятеля си Джопи. — Тя хвърли поглед към врата, подканяйки ме да си ходя, предполагам.

— Не искам да пия, Роуз. Търся да купя кашон или два. Помислих си, че може би знаеш откъде да си намеря.

— Защо не питаш приятеля си за това? Той знае къде расте уискито.

— Джопи ме прати при теб, Роуз. Каза ми, че ти си знаела.

Тя все още беше подозрителна, но виждах, че не се страхуваше.

— Можеш да пробваш при Франк Грийн, ако искаш да си купиш кашонче.

— Да? Къде можа да го намеря?

— Не съм го мяркала от няколко дни. Или е с гаджето си или е на работа.

Това беше всичко, което ми каза. Тя запали цигара и се обърна. Благодарих й и се запътих към Мики.

— Осем топки? — запита той.

Всъщност нямаше значение на какво играем. Заложих петарка и я изгубих, после изгубих още една. Това ми отне половин час. След като разсъдих, че съм платил достатъчно за получената информация, махнах на Мики и излязох на слънцето.

Изпитвах чувство на огромно задоволство докато се отдалечавах от заведението на Рикардо. Не знам всъщност как да го изразя по-точно. Сякаш за пръв път в живота си вършех нещо единствено само за мен. Никой не ми казваше какво да правя. Може и да не бях открил Франк, но бях накарал Розета на спомене името му. Ако тя знаеше къде се намира него ден, щях да го открия.

На Изабела Стрийт имаше голяма къща, в дъното на една задънена улица. Това беше заведението на Верни. Множество работници отскачаха от време на време в него да споходят някое от момичетата на Верни. Беше приятно място. На втория и третия етаж имаше по три спални на етаж, а на първия — кухня и всекидневна, където гостите можеха да се забавляват.

Верни беше светлокожа жена с коса с цвета на замръзнало злато. Тежеше около триста паунда. Верни обикновено прекарваше цял ден и цяла нощ в кухнята. Дъщеря й, Дарсел, която беше със същите габарити като тези на майка си, приветстваше мъжете в салона и събираше по няколко долара за храната и напитките.

Някои мъже, като Одел например, бяха щастливи да седят, да пийват и слушат музиката от грамофона. Верни от време на време се мяркаше в салона да поздрави стари приятели и да се представи на новодошлите.

Ако обаче се появеше човек, който търси женска компания, на горните етажи имаше момичета, които седяха пред вратите на стаите си, ако в момента нямаха клиенти. Хю Барнс седеше в коридора на втория етаж. Беше широк в бедрата мъж, с тежък кокал и лице на невинно дете. Но Хю беше бърз и жесток въпреки невинната си физиономия, и присъствието му осигуряваше безпроблемния развой на бизнеса в заведението на Верни.

Запътих се натам в ранния следобед.

— Изи Ролинс. — Дарсел протегна дебелите си ръце към мен. — Чух, че си умрял и си отишъл в рая.

— Ами, Дарси. Знаеш, че ме спасиха, за да бъда твой.

— Добре, влизай, сладур. Влизай.

Тя ме поведе за ръката към всекидневната. Няколко мъже седяха около бутилка и слушаха записи на джаз. Върху масичката за кафе имаше голяма купа с мръсен ориз и бели порцеланови чинии.

— Изи Ролинс! — разнесе се глас откъм вратата на кухнята.

— Как си, скъпи? — попита ме Верни като долетя при мен.

— Чудесно, Верни, просто чудесно.

Едрата жена ме прегърна така, че се почувствах като завит в пухен дюшек.

— Уф — простена тя, като почти ме отдели от пода. — Толкова време мина оттогава, миличкото ми, толкова време!

— Да, да — казах. Прегърнах я и аз и после бавно се свлякох върху дивана.

Верни ми се ухили.

— Не мързай сега оттук, Изи. Искам да ми кажеш как вървят нещата преди да хукнеш горе по стаите. — И след тези думи тя се върна в кухнята.

— Хей, Роналд, какво става? — обърнах се към мъжа до мен.

— Не кой знае какво, Изи — отвърна Роналд Уайт. Беше водопроводчик. Роналд винаги носеше работния си комбинезон без значение къде се намираше. Той твърдеше, че работните дрехи на човек са единственото нещо, което има.

— Малко да глътнеш въздух настрани, а? — Обичах да се шегувам с Роналд за семейството му. Жена му го даряваше със син всеки дванайсет или четиринадесет месеца. Тя беше религиозна жена и не вярваше във вземането на предпазни мерки. На тридесет и четири години Роналд имаше девет сина и още един беше на път да се появи на бял свят.

— Умират да обръщат къщата наопъки, Изи. Кълна ти се. — Роналд поклати глава. — Ще се катерят и по тавана, стига само да има къде да се държат. Да знаеш, шубе ме е да се прибирам у дома.

— О, хайде, човече, не може да е толкова зле.

Челото на Роналд се набръчка като сушена слива; на лицето му се появи страдалческо изражение.

— Няма майтап, Изи. Прибирам се у дома и всички вкупом ми се нахвърлят, цяла армия. Първо ми скачат най-големите, после идват другите, дето сега прохождат. И малко след това влиза и Мери, изпита до смърт, и носи още две в прегръдките си.

— Да ти кажа, Изи, харча петдесет долара за храна и само ги гледам как опустошават яденето. Ядат всяка минута, през която не си дерат гърлата. — В очите на Роналд избликнаха сълзи. — Кълна ти се, че не мога да издържам, човече. Кълна ти се.

— Дарсел! — изревах. — Веднага донеси на Роналд едно питие. Не виждаш ли, че се нуждае страшно да глътне нещо?

Дарсел донесе бутилка Харпърс и ни наля и на тримата. Връчих и трите долара за бутилката.

— Да — каза Къртис Крос. Той седеше пред едно блюдо с ориз върху масата за храна. — Децата са най-опасните създания на земята, с изключение на младите момичета на възраст от петнадесет до четиридесет и две години.

Това накара дори и Роналд да се засмее.

— Не знам — каза той. — Обичам Мери, но си мисля, че скоро трябва да бягам през глава. Тия деца ще ме вкарат в гроба, ако не го направя.

— Пийни си още, човече. Дарси, ти само зареждай масата, няма да забравиш, нали? Този мъж тук има нужда малко да се откъсне от проблемите си.

— Ти вече плати бутилката, Изи. Можеш да правиш с нея, каквото си поискаш. — Като повечето чернокожи жени, Дарсел не беше никак щастлива да чуе, че някой мъж иска да зареже жена си и децата си.

— Само три долара бутилката и въпреки това пак имате печалба? — направих се изненадан аз.

— Купуваме на едро, Изи — усмихна ми се Дарсел.

— Мога ли и аз да си купя на едро? — попитах, сякаш за пръв път чувах за покупка на контрабандна стока.

— Не знам, сладур. Знаеш, че двамата с Мама сме оставили на Хюи да се грижи по зареждането със стока.

Това вече беше предназначено за мен. Хюи не беше от хората, които могат да се разпитват за Франк Грийн. Хюи беше същият като Младока Форни — злобен и отмъстителен. Нямаше да ми каже нищо.

Към девет закарах Роналд у дома му. Той плачеше на рамото ми когато го извеждах от колата.

— Моля те, не ме карай да се прибирам, Изи. Вземи с теб, братко.

Опитах се да сдържа смеха си. Видях Мери застанала до вратата. Беше адски слаба, само коремът й беше огромен. Държеше по едно бебе в двете си ръце. Всичките им деца се тълпяха около нея на прага, като се разбутваха едно друго, за да видят баща си, които се прибира у дома.

— Хайде, Рон. След като си направил толкова много бебета, сега отивай да си лягаш в леглото.

Спомням си как си мислех тогава, че ако оживея след цялата история, животът ми ще бъде песен. Роналд обаче нямаше никаква възможност да бъде щастлив, освен ако не разбиеше сърцето на бедното си семейство.

През следващите дни обиколих баровете, на които Франк продаваше контрабандния алкохол и заведенията, в които се играеха комарджийски игри, които обичаше да посещава. Никога обаче не споменах името му. Франк беше крайно подозрителен, подобно на всички гангстери, и ако усетеше, че хората го одумват, ставаше особено нервен; а когато Франк беше изнервен, той можеше да ме убие още преди да имам правото да си кажа молитвата.

Именно тези два дни повече от всички други ме превърнаха в детектив.

Изпитвах тайна наслада когато влизах в някой бар и си поръчвах бира с парите, които някой други ми беше дал. Питах бармана за името му и бъбрех за какво ли не, но всъщност зад този приятелски разговор аз работех да открия нещо. Никой не знаеше какво ми беше на ума и това ме правеше донякъде невидим; хората си мислеха, че ме виждат, но това, което всъщност виждаха, беше само една илюзия, нещо, което не беше реално.

Никога не се отегчих или уморих. Дори и не изпитвах страх от ДеУит Олбрайт през онези дни. Като последния глупак аз се чувствах недосегаем дори и за неговата маниакална склонност към насилие.