Дъщерите на Рим

Глава единайсета

Четирийсет хиляди загинали.

Колкото и пъти да подхващаше разказа си за битката при Бедриакум, той започваше с тези думи. Четирийсет хиляди загинали. По-късно Марсела разбра, че не са толкова много — може би десет хиляди, но не четирийсет. Никой не знаеше със сигурност. Четирийсет хиляди обаче беше числото, което отекваше в съзнанието й. „Четирийсет хиляди“, съобщи задъханият вестител на император Отон.

Марсела седеше безмълвно сред крясъците и острия смях и преглеждаше бележките си.

„Вителий не беше с войската си. Движеше се назад с подкрепленията. Командирът му нападна призори Плацентия, където генералът на Отон лагеруваше с три кохорти преториански стражи. Преторианците се биха като диви зверове и отблъснаха атаката.“

„Като диви зверове“ — цветисто сравнение, неподходящо за безпристрастна и трезва хроника. Марсела обаче видя как преторианците се завръщат като богове на войната да докладват на императора си в Бедриакум, на няколко мили от бойното поле. Трима офицери донесоха вестта — зашеметени и тържествуващи. Единият беше центурион Друсус Денсус.

— Вителианците побегнаха, цезаре — с ликуващ глас съобщи главният центурион. — Принудихме ги да подвият опашки.

— Ха! — Отон тупна доволно с юмрук по дръжката на стола.

Той не беше поел на поход в оскъдица. В грубата войнишка палатка императорът седеше в собствения си позлатен стол от Домус Ауреа до сребърна кана с любимото си вино. Личният му бръснар го бръснеше два пъти дневно, а личните му музиканти го веселяха. Отдръпнали пръсти от струните на лирите, музикантите му застинаха, любопитни като останалите от многобройната императорска свита да чуят разказа на преторианците. Марсела седеше в дъното на палатката с малкото други жени, придумали съпрузите или любовниците си да ги вземат със себе си, и надигаше глава, за да вижда по-добре.

— Научихме, че Фабий Валент е на няколко дни път от тук, цезаре — докладва Денсус. От рана над лакътя му струеше кръв към пръстите му, но той сякаш не я забелязваше. — С Цецина Алиен са враждували в миналото. Няма да се спогодят и когато обединят сили.

— Да пием тогава за смута в редиците на противника! — Отон вдигна чашата си на фона на буря от въодушевени възгласи.

„В името на безопасността император Отон се премести на няколко мили по-далеч в Брикселум. Отведе значително подкрепление и остави няколко наблюдатели, които да изпълняват ролята на вестители и да му носят новини за битката.“

Един от наблюдателите беше Луций Елий Ламия. Почти не продумваше на Марсела, откакто напуснаха Рим.

— Не е редно жена да наблюдава битка — отсече той, когато тя обяви намерението си да остане с него край бойното поле.

— Съжалявам — рязко отвърна Марсела. — Да не би да ти се стори, че искам разрешение?

Изгледа я с нескрита омраза.

— Заради теб ставам за смях!

Марсела се усмихна.

— Мисля, че го дължиш изцяло на себе си, Луций.

— Ти, своенравна кучко… Ще се разведа…

— Направи го — насърчи го Марсела и се отдалечи. — Междувременно аз ще наблюдавам битката.

Император Отон очевидно се развесели, когато чу молбата й.

— Колко дръзко! — засмя се той. — И какъв късмет, че си се родила в римско семейство, скъпа Марсела. Ако беше дъщеря на пикт^[1], щеше да си боядисваш лицето в синьо и да размахваш бойна секира.

— Не, цезаре — поклони се Марсела. — Аз съм само съзерцател.

— Е, опиши стилно поразителната ми победа и непременно ми дай да прочета разказа — потупа я той по ръката. — С удоволствие ще намеря време.

И макар да знаеше, че ще забрави за хрониката й още щом й обърне гръб, жестът му беше толкова неподправен, а усмивката — толкова топла, че Марсела се изчерви от удоволствие. Той отпътува бляскаво за Брикселум, заобиколен от преторианци. Заливаше се от смях и хвърляше зарове с всички млади придворни, които се стараеха извънмерно да му подражават. Марсела чу, че същата вечер отишъл на театър, докато войската му се готвеше за битка няколко мили по-далеч, и целият град се възхитил от самообладанието му. „Вярвам го“, мислеше си Марсела. Представяше си го как се настанява в ложата, обкръжен от сияйните си приятели, парфюмиран, окичен с гривни и съвършено невъзмутим, и как подхвърля монети на актьорите с комедийни маски.

„Генералите на Отон започнаха битката с два легиона, а трети чакаше, ако потрябва подкрепление. В центъра на строя се намираха преторианските стражи.“

Научи имената на легионите по-късно, когато й остана време да сглоби фактите. По онова време бойното поле представляваше просто гъмжило от мъже в ризници и върхове на копия. Отдалеч не различаваше легионерите, но една кохорта мина съвсем близо под хълма, където стояха Луций и другите наблюдатели, и внезапно въоръжените мравки отново станаха мъже. Светли гали с изгорели от слънцето лица, смугли испанци, египтяни с медна кожа, по-тъмни нубийци. Мъже от всички краища на Империята, някога непознати, а сега стълпени в страшна и жестока анонимност.

„След известна суматоха преторианците в центъра се счепкаха с легионите на Вителий. Не хвърляха копия; бореха се щит срещу щит.“

Марсела знаеше, че на бойното поле цари хаос, но смяташе, че отвисоко ще вижда по-ясно. Луций и другите наблюдатели — включително тя самата, въпреки гнева на Луций и презрителните погледи на останалите — се бяха разположили на хълм, сравнително отдалечен от битката. Известно време Марсела успяваше да проследи мъчително бавното движение на двете тълпи мъже, които се влачеха мудно по пътя един срещу друг като китове в родилна агония. После обаче прахолякът от хилядите маршируващи крака се надигна в топлата пролетна утрин и забули всичко в сива пелена, от която долитаха страховити писъци. Не подозираше, че битките са толкова шумни. Железните щитове се блъскаха, мъжете стенеха, олюлявайки се напред-назад в яростни гърчещи се линии, саби се сгромолясваха с трясък върху броните и над всичко се надигаха крясъците на ранените. Превиваха се, жестоко окървавени, превърнали се отново от въоръжени мравки в мъже, падаха и следващата редица запълваше дисциплинирано и разгорещено празнотата…

„По левия фланг Отоновия легион проби линията на вителианците и плени орела им. Вителианците се прегрупираха и отново се втурнаха напред. Заобиколиха легионерите в падината и ги избиха един по един. Генералите на Отон побягнаха, а вителианците пуснаха нови подкрепления. Централният преториански отряд остана сам.“

Сглоби всичко по-късно, разбира се — от хълма Марсела не виждаше нищо. Същата вечер попадна на легионер, един от малцината, спасили се от ужасната касапница по десния фланг.

— Кървава каша — изкоментира той, вперил празен поглед някъде над главата й, без нито да попита, нито да се поинтересува коя е тя и каква е. — Половината от нас имаха приятели от другия лагер. Насочвахме мечовете и осъзнавахме, че с човека отсреща сме делили маса в „Синята русалка“ само преди два месеца. Усмихвахме се смутено и подемахме отново двубоя, докато единият падне. Кървава каша, домина, повярвайте ми.

„С оголени флангове преторианците най-сетне се пречупиха и побягнаха.“

Какво друго да направят? По цялото бойно поле мъжете напускаха строя и побягваха, подхлъзвайки се в локви кръв, препъвайки се в трупове.

— Тръгваме! — просъска й Луций, впил пръсти в ръката й. — Претърпяхме погром. Достатъчно ли видя, кръвожадна кучко?

Изкатериха се в очакващата ги колесница, колесничарят шибна ужасено конете и пое към Брикселум. Отвсякъде го заобикаляха бягащи легионери — прашни, окървавени, изтощени. Неколцина вдигаха ръце и молеха да ги вземат. Едър аквилифер — знаменосец — се изпречи на пътя им, стиснал прокъсания си флаг, разкрещя се и заразмахва юмрук. Само дето не беше юмрук, а окървавен остатък от посечената му ръка. Марсела го мярна само за миг, преди конете да го стъпчат.

„Вителианците не виждаха причина да хранят мъже, които няма да им платят откуп, и хиляди оцелели бяха избити. Други избягаха в Брикселум, присъединявайки се към подкреплението на Отон с надежда за по-добър шанс при нова битка. Останалите се предадоха на Вителий на другата сутрин. Сред тях беше и братът на императора.“

Ставаше въпрос за съпруга на Лолия, който трескаво си пукаше кокалчетата на пръстите и съветваше Отон да предприеме незабавна атака, без да дочаква бегълците от легиона. Позволиха му да живее. Засега. Марсела си помисли, че независимо дали братът на императора ще оцелее или не, Лолия скоро ще има нов съпруг. Пети поред, Фортуна да й е на помощ, а беше едва на деветнайсет.

„В Брикселум все още беше струпана многобройна войска, подсилена от спасилите се от битката. Неколцина съветници на Отон го поощряваха да поведе второ нападение срещу Вителий.“

Луций и Марсела пристигнаха с главоломна бързина в Брикселум, оставяйки далеч назад куцукащите легионери. Проправиха им път през водовъртеж от гръмогласни мъже, цвилещи коне и бдителни стражи и ги въведоха в палатката на Отон. Един поглед към изопнатото му лице подсказа на Марсела, че не са първите, донесли новини за поражението, но Луций се поклони и докладва.

— Благодаря, Луций Елий Ламия — каза Отон и махна на роба да му долее вино.

Вдигна чашата, без да трепне; по лицето му витаеше бегла усмивка, но очите му бяха обърнати навътре като празния поглед на статуя. Последваха часове на очакване. Марсела знаеше, че мястото й не е там, сгушена в ъгъла, но никой не се сети да я отпрати. Видя как вътре докуцука центурион Друсус Денсус, притиснал с топка дрипи раната върху врата си. Последният пратеник падна ничком и обяви, че четирийсет хиляди мъртъвци осейват бойното поле. Около позлатения стол на императора изригна вулкан от викове.

„Император Отон изслуша спокойно всички съвети, преди да вземе решение. След това…“

Тук разказът на Марсела секваше.

— Не скърбете, приятели — разпери длани Отон. — Аз реших.

Всички онемяха и впериха погледи в него — придворни, генерали, пратеници, преторианци, роби.

— Цезаре… — отрони някой, но Отон го прекъсна с обичайното си съвършено нехайно помахване. — Мисля, че да излагам мъже с вашия дух и кураж на нови опасности е твърде висока цена за живота ми — каза той. — Витедий започна тази гражданска война, принуждавайки ни да се бием за трона. Аз ще я прекратя, за да не се срещаме повече на бойното поле. Нека по това ме съдят идните поколения — други са царували по-дълго, но никой не се е отказвал по-смело от мен от властта.

Гласът му отекваше във войнишката палатка, сякаш подет от мраморните стени на Сената, и той отметна глава с ослепителна усмивка. Безупречно облекло, съвършена стойка, непоклатимо самообладание. През ума на Марсела пробяга мисъл: „От кога ли подготвя тази реч?“

— Цезаре! — обади се отново някой през сълзи. — Все още можем да се бием!

Отон обаче вдигна ръка.

— Не очаквайте от мен да позволя цветът на римската младеж, тези прекрасни легиони да проливат кръв за втори път. Ще отнеса със себе си утехата, че сте били готови да умрете за мен, но вие трябва да живеете. — Той плесна с ръце. — Не бива да се бавим! Не бива да ви излагам повече на опасност, нито вие — да оспорвате решението ми. Да протакат последните мигове е навик на страхливците. Истинското доказателство за решимостта ми е, че не се оплаквам. Само онези, които предпочитат да живеят, винят боговете и хората.

Като един всички наоколо паднаха на колене. Дори Марсела. Видя мъже да хлипат, но не успя да заплаче; почувства обаче… страхопочитание. Императорът притежаваше вещината на истински актьор. Точно както се полагаше. А тя присъстваше на представлението на живота му.

То не беше свършило. Отон тръгна между тях. Изправяше ги един по един на крака, намираше по няколко думи за всекиго. Каза на просълзения претор Петус, че не бива да залага толкова на зарове; похвали центурион Друсус Денсус за храбростта му да устоява центъра, след като фланговете се бяха огънали; пошегува се със сенатор Урбин, че сега хазартните му дългове ще бъдат опростени. Един от командирите му се опита да спори, кълнейки се, че са способни да отмъстят на Вителий, но Отон му се усмихна спокойно и го посъветва да положи клетва за вярност пред Вителий.

— Сега той ти е господар и дано Фортуна му вдъхне милосърдие.

— Слава на Фортуна! — повтори като ехо Марсела.

Отон даде същия съвет на Луций Ламия — да намери начин да се завърне дискретно в Рим и в подходящ момент да предложи услугите си на новия владетел. После приближи до Марсела.

— Скъпо момиче, явно няма да мога да прочета историята ти. — Изправи я на крака. — Направи ми услуга и я напиши каквато трябваше да бъде. Дари ме с категорична победа над този лоен калъп и с величествено триумфално шествие в Рим. — Той се приведе и я целуна по ъгълчето на устните, добавяйки шепнешком: — И напиши, че поне веднъж съм те отмъкнал зад храстите!

Гърлото й удебеля. Тя кимна безмълвно. В очите на Отон просветна мимолетна уплаха, но ръцете му не трепнаха.

— О! — Обиколил палатката, Отон спря най-сетне пред завесата към спалнята. Там стоеше роб със сребърен поднос и си преглъщаше сълзите. Върху подноса лежаха две ками. — Тази струва ми се… — Огледа ги още веднъж. — По-остра е. Лека нощ на всички.

Марсела не го видя как умира.

Разбра само, че е спал спокойно. Неколцина от приятелите му се прислониха пред завесата в очакване да ги повика. Напразно. В стоманеносивото утро проехтя един-единствен вик. Стражите се втурнаха в спалнята, но Отон вече беше мъртъв с пронизано сърце. Умря сам.

„Така е пожелал“, помисли си Марсела.

Може би е предвкусвал какъв фурор ще предизвика тялото му след това — преторианците го понесоха към пламтящата клада, за да не осквернят вителианците трупа му; неколцина от приятелите му предпочетоха да се самоубият, вместо да служат на друг император; войниците роптаеха неспокойно; придворните се щураха паникьосано, търсейки начин да отпътуват за Рим. От коронацията до смъртта животът на императора е цирк.

Но дори императорите умират сами.

Обръщайки поглед назад, Марсела така и не успяваше да си спомни нито една подробност от пътуването към Рим. Луций остана да дочака новия император, нетърпелив да му декларира дълбоката си преданост, а тя намери колесница или каруца, или нещо друго на колела и плати за място. Клатушкане по пътищата, мълчаливи спътници. Само неясни образи, когато се опитваше да си ги припомни. Пътуваха седмица — две? — и ето ги обратно в града. Огледа се замаяно за носилка, за нещо, което да я отведе у дома, но роб в пищна ливрея я разпозна и я съпроводи до къщата.

— Слава на Юнона! Жива си! — прегърна я диво Корнелия, когато се появи на прага.

Половината семейство я очакваше, но братовчедките й стояха най-отпред и Марсела се отпусна в утешителните им обятия, чудейки се как ги е смятала за досадни.

— Още щом чухме вестта, разпратихме роби край всички порти на града да те търсят…

— Невредима си! — сияеше Лолия. — Посиних си коленете от молитви във всички храмове…

— Сега не аз, а ти си смахнатата в семейството — Диана я обгърна през кръста със странно ожулена ръка. — Вземи пример от мен и се усмихвай, когато ти четат конско. Това ги влудява.

— Радвам се, че отново си у дома — усмихна се Гай.

— Гай, не проявявай снизхождение! — изсумтя Тулия. — Надявам се да си разбрала недостатъците на авантюризма, Марсела. Ами ако те бяха убили?

— Сигурна съм, че съжаляваш да ме видиш жива — отвърна зълва й. — Ако бях умряла, щеше да пребоядисаш стаята ми и гадно розово като цялата къща.

— Много е изморена, скъпа — прошепна бързо Гай в ухото на съпругата си. — Бълнува.

Организираха семейна вечеря в чест на завръщането й. Корнелия седна на ложето до нея и отклоняваше всички въпроси, докато Марсела се нахрани, а Марсела едва не се разплака от благодарност. Стисна здраво ръката на сестра си под възглавничките и Корнелия я стисна в отговор.

— Значи Салвий е жив? — попита Лолия. — Радвам се. Той е напълно безобиден, въпреки че си пука кокалчетата. Това обаче означава нов развод — въздъхна тя. — Дядо вече ми търси съпруг сред поддръжниците на Вителий.

— Знаете ли, че Вителий е почитател на Сините? — сбърчи нос Диана. — Е, поне състезанията няма да спрат…

— Съжалявам — Марсела остави чашата си. — Но трябва да изляза. Искам да се поразходя. Ще ме прикривате ли?

— Разбира се — отговори веднага Корнелия и отпрати Тулия да провери дали стридите не са развалени.

Лолия отвлече вниманието на Гай, оставяйки робата си да се свлече по раменете, а Диана й подхвърли своята мантия.

Марсела се качи с разтреперани ръце в носилката и спусна завесите въпреки приятния бриз, освежаващ пролетния здрач. Косите слънчеви лъчи рисуваха цветни сенки през розовата коприна и тя се облегна върху възглавничките, притиснала с длани очите си.

— Градините — нареди на носачите, без да отпуска ръце. — Отведете ме в най-близката градина.

Едва след много време ръцете й спряха да треперят и тя откри лице.

По него грееше усмивка.

Носачите спряха и тя слезе. Безименната зеленина на върха на Квириналския хълм едва ли можеше да се нарече градина. По-скоро тревисто възвишение с няколко дървета и две-три каменни пейки, където плебейските момчета водеха любимите си в топлите вечери. Ала от височината се разкриваше изумителна гледка към Рим — цялата на нейно разположение. Марсела се изкачи до върха с все още олюляващи се крака и огледа разстилащия се долу град. Вече се здрачаваше, на запад слънцето се спускаше оранжево-лилаво зад пурпурните облаци, а небето отсреща вече тъмнееше в наситено синьо.

Факли и лампи грееха по улиците — обширна гора от светлини. Рим. През последната година видя четирима императори — Нерон, Галба, Отон и сега Вителий. Четирима императори…

„И трима от тях“, помисли си Марсела, „отстранени от мен.“

Поне отчасти.

Нерон всъщност беше случайност. „Светът ще изгуби велик творец, цезаре“, каза му Марсела по време на онази задушевна вечеря, за да успокои кипналите му нерви. Той обаче захлипа в скута й и я попита как да избегне всичко това, а тя му отвърна, че ще падне от собствената си сабя, преди Сенатът да успее да го екзекутира. Искаше просто да се измъкне невредима и да се прибере у дома. Ала след седмица Нерон наистина падна посечен от собствената си сабя. Дори открадна думите й за смъртта на твореца. Нерон така и не съумя да си съчини сам нито една прилична реплика.

Галба… е, може да се каже, че и той беше случайност. Почти. Обявиха Пизон за наследник, а Марсела се пошегува пред Отон, че не е изгубил шанса да седне на трона, ако поличбите са лоши. Той прегърна идеята и подкупи свещеник да разтълкува злокобно знаменията, а после се възползва от недоволството на войниците. Шегичката й всъщност не беше неволна — още щом я изрече, Марсела се запита дали Отон ще схване намека. Но не си представяше, че ще стигне толкова далеч. Несъмнено не искаше Пизон да умре; не искаше и тя самата да умре пред храма на Веста със сестра си и братовчедките си, както без малко не се случи. „Нещата определено излязоха от контрол.“

Отон. Този път беше по-скоро експеримент. Клетата Корнелия беше толкова заслепена от гняв след смъртта на Пизон, толкова омерзена от всичко отонианско. Марсела не устоя на изкушението да подшушне това-онова на сестра си, питайки се как ще използва наученото. Дързостта й надмина очакванията на Марсела — Корнелия започна да се среща с поддръжниците на Вителий. Преструваше се, че ходи на баня, а всъщност им носеше сведения, за да сразят Отон. Марсела беше готова да се свърже лично със съзаклятниците, но Корнелия изпълняваше съвестно ролята си и се оказа достатъчно само да й подхвърля необходимата информация. Придвижването на легионите, снабдителните линии, дребнавите съперничества между Отоновите генерали — подшушваше сведенията на Корнелия или оставяше бележки на видно място върху писалището си. Корнелия предаваше всичко вместо нея, всяка слабост, която вителианците използваха, за да разгромят Отон при Бедриакум. „Дали Отон изгуби битката заради информацията, която предоставях?“ Може би не, но категорично беше забавно да си го мисли. Жалко обаче, че Отон извърши самоубийство — Марсела го харесваше. Много.

А сега — Вителий.

Марсела знаеше, че е дебел, подпийнал любител на спорта с помътен разум. Не особено умен — несъмнено пионка в ръцете на други амбициозни мъже. Какво би могла да направи с Вителий?

Седна върху изгладена плесенясала пейка и погледна към града. Рим. Описа прилежно историята му върху дузина свитъка, но какво щеше да излезе от хрониките й? Никой не публикуваше женски творения и никой не ги четеше. Ала упорстваше, защото смяташе, че не й остава нищо друго. Защото жените не създават история, разбира се. Отредена им е само ролята на наблюдатели.

Но ето я сега — Корнелия Секунда, известна като Марсела, извисена над цял Рим, над телата на трима мъртви императори.

Никой друг не знаеше — нито съпругът, който я презираше, нито сестрата, която сбърчваше болезнено лице при вида на свитъците й, нито видиотените й братовчедки, които мислеха само за любовници и за коне. Никой не знаеше. „Но аз знам.“ Марсела се засмя звучно, представяйки си изражението на ненавистната си снаха, ако онази узнае, че е отговорна за краха на трима императори.

Да твориш история е далеч по-приятно, отколкото да я пишеш.

— Марсела! — сепна я груб глас иззад гърба й. — Отбих се у вас. Робите ми казаха, че си излязла и аз последвах носилката ти.

— Милостиви богове! Домициан! — тя се обърна и се усмихна на набитата фигура, изкачваща хълма към нея. — Каква преданост!

— Всеки ден, докато те нямаше, се молех да останеш невредима. — Черните му очи я пронизваха с невиждана настойчивост. — Несий каза, че ще оцелееш, но аз не му повярвах, докато не чух, че си се върнала.

— Е, нали твърдеше, че Несий никога не греши?

Домициан… малкият син на брилянтния и находчив Веспасиан, губернатор на Иудея — единствения в империята, чиято армия съперничеше на войската на Вителий. Веспасиан бе декларирал преданост на Галба, на Отон. Дали сега щеше да декларира преданост на Вителий? Собствените му мъже бяха поискали да го провъзгласят за император след смъртта на Нерон или поне така беше чула…

— Слава на боговете, че си невредима — грубо отсече Домициан и я сграбчи.

— Да, да, невредима съм.

Тя се засмя и понечи да го отблъсне, но той задърпа робата й и ръцете му се оказаха изненадващо силни. Събори я на земята и се вмъкна в нея, преди устните му да досегнат нейните. Пламенният му език изпълни устата й чак до гърлото. Повдигна й се, но необуздана тръпка премина през корема й и ненадейно тя отвърна ревностно на ласките му. Сключи бедра около него и задърпа туниката му, забивайки зъби в скулата му, когато се опита да я целуне отново. Той зарови лице в гърдите й, но тя го избута задъхана и го претърколи върху тревата. Възседна го, впила нокти до кръв в гърдите му. Той извика в припадащия здрач и се загърчи, а Марсела вдигна лице към луната с оголени зъби.

— Моя си — дишаше тежко той, вкопчил ръце в нея. — Моя си.

„Не, ти ми принадлежиш.“ Тя се претърколи върху тревата, увивайки се в раздърпаната си стола. „Домициан. Син на Веспасиан. Какво мога да направя с теб?“

Трябва да действа крадешком, разбира се. Тихомълком, неусетно. Но защо не? Всичките й опити да действа открито — със съпруга си, с брат си, с всекиго — удряха на камък. Пренебрегваха я, обръщаха й гръб или безочливо я тъпчеха. Беше ли успяла някога да постигне своето с честност? Нито веднъж. Само подмолно.

Слънцето се скри зад хоризонта. Звездите грееха в синьо-моравото небе над осветения с факли град. Рим. Градът, видял само през тази година, макар да беше едва пролет, цели трима императори.

„Защо не четирима?“, помисли си безгрижно Марсела.

[1] Пикти — най-древният от известните народи, населявал Шотландия. — Б.пр. ↑