Електроник — момчето от куфара

Кодът на хипопотама

Играят светкавиците на сребристия купол. Ярко светят четирите букви — ЦИРК. Нетърпеливо тропат с крак червените кончета, направени от лампички. И под това електрическо сияние разтворените врати гълтат ли гълтат потоците хора. А тълпата на площада не намалява: кой чака приятели, кой търси билет в повече, а кой просто гледа блясъка на светлините.

Втори билет приятелите не можаха да намерят. Електроник отдавна вече се скри зад вратите, а Серьожка си стои на място. Малко по малко ще се пръсне тълпата, ще загърми весела музика, ще стане безлюдно и хладно на площада, а той все ще гледа светлините. Разбира се, няма да излезе от цирка ярко жълтият клоун, няма да изскочи ездачката на белия кои, за да му предложи един билет. Знае си го това. Но когато свърши представлението и шумният поток се изсипе на улицата, на стълбите ще се покаже Електроник. И те заедно ще си тръгнат за вкъщи.

Той се замисли и не усети как остана сам. Само чистачът шумеше с метлата, премиташе угарките, хартийките и, заедно с този шум случайните звуци, които долитаха откъм вратата и отекваха на паважа. А Серьожа все си мислеше за ръмжащите тигри, за петнистия жираф и за слона, който движи с хобота си стрелката на часовника…

Някой го докосна по рамото.

— Какво, искаш да влезеш в цирка?

Серьожка видя висок човек с шапка и шлифер. С рунтави вежди и внимателен поглед. Серьожка не каза нищо, само сви рамене, като смяташе, че положението му и без думи е ясно.

— Да вървим! — Непознатият намигна.

Те свиха зад ъгъла. Човекът отвори стъклената врата и пусна Сергей напред.

— Добър вечер, Антон Константинович! — каза пазачът и стана.

— Здравей, Матвеич! — весело отвърна покровителят на Серьожка. — Това момче е с мене.

Те го качват по тясно стръмно стълбище, излизат в коридора и Антон Константинович, както си върви, казва на една жена:

— Маша, намери му едно свободно място. — А на Серьожка: — Как се казваш? Серьога? Е, бъди здрав, Серьога. Гледай и се весели.

— Благодаря! — смутено каза подире му изчервилият се щастливец.

— Иди горе — посъветва го леля Маша. — На последния ред има място.

Серьожка полита към галерията й в гърдите му удря силната вълна на музиката. Не забелязва как сяда. Сега цял е там — на слънчевата арена, където над жонгльора пърхат като пеперуди балони, линии, гривни. Струва му се, че самият той ловко подскача, подхвърля, лови, преобръща се и през цялото време следи нищо да не падне.

Светват прожекторите. И арената сякаш се удължи, стана по-голяма. В кръстосаните лъчи плавно се носи над редиците трапецът. На трапеца гимнастици. Стоят и не помръдват, сякаш са залепени, с протегнати напред ръце. А трапецът се издига все по-високо и музиката става все побърза… И ето гимнастикът увисва надолу с глава, а партньорката му ловко се спуска от трапеца и за един миг хваща ръцете му, поставя длани в длани, за да се върти под купола, да се свива и разтяга като пружина, и да хвърля на стените леки стремителни сенки, да предизвиква ту мъртва тишина, ту въздишки на облекчение, ту луди ръкопляскания.

В паузата правят шеги клоуните, а Серьожка търси с поглед Електроник. Кой знае защо го няма на десетия ред. Няма го и на единайсетия, и на дванайсетия… Момчето вижда как в оркестъра прелиства нотите цигуларят, как оправя папийонката си диригентът, как тръбачите се смеят на клоуна. А Електроник не се вижда.

— Атракционът „Чудесните сънища“! — с висок глас обявява конферансието. — Смесена група животни!!! Дресьор — Антон Антонов!!!

Зазвучава весел марш и излиза един дългонос чудак на нисък велосипед. Той натиска педалите с всички сили и изглежда много смешно, но Сергей само мимоходом го погледна. Момчето въртеше глава, оглеждаше редиците, докато светлината не угасна.

Изведнъж блесна зелена светлинка и запълзя около арената. Серьожка изтегна врат. Той видя, че по бариерата се движи тюлен. Черен, черен, лъскав като лустро. Меко се поклаща ту на една, ту на друга страна, тихо шляпа с перки, а на крайчеца на вдигнатия си нос държи зелена лампа. Носи я и не я изпуска.

Ето че скочи от преградата, подхвърли лампата право в ръцете на служещия и бутна в хълбока дългоносия чудак, който спеше на стърготините. Блесна светлина. Чудакът скочи. На арената — преспи сняг, ледени блокове и чудно черно животно. От удивление чудакът седна на преспата, а животното взе, че се размърда. Чудакът скочи ужасен: не било преспа, а бяла мечка. Тогава човекът взе да проверява другите преспи и за общо учудване от снежните покривки излязоха още две мечки — кафява и бяла. Кафявата веднага се качи на велосипеда и потегли покрай парапета, а белите приятели се помирисаха, запремятаха се, затъркаляха се като топки.

После белите мечки направиха стойка на предни лапи, кафявата продължаваше да препуска на велосипеда, човекът и тюленът жонглираха над тях с топки. Изведнъж в публиката се чу глухо ръмжене. Някои от зрителите се обърнаха, а кафявата мечка изведнъж спря велосипеда.

Ръмженето се повтори. Мечката наостри уши, застана на задни лапи и тромаво се преметна през преградата. Дресьорът успя да я хване за нашийника. Но мечката се изскубна и тръгна нагоре по стълбите, като плашеше публиката. Дресьорът вървеше подире й и високо казваше:

— Трофим, какво искаш? Да не те е повикал някой? Не обръщай внимание!

Серьожка притаи дъх: нима Електроник беше повикал мечката?

Трофим сумтеше силно, качи се на десетия ред и остана неподвижен пред седналото накрая момче. Момчето стана.

„Електроник“ — едва не извика Серьожа. Той се зарадва много: от мястото си добре виждаше, че е Електроник! И в същия момент се изплаши: ами ако в цирка е дошъл професорът или пък оня милиционер, който търси Електроник?… Но страхът му внезапно се изпари, тъй като събитията на десетия ред се развиваха стремително.

Дресьорът, поразен в първия момент, се успокои и радостно извика из целия цирк:

— А, та това е моят познат Серьожа! Защо проваляш номера, Серьожа?

— Аз не го провалям — отговори Електроник. — Искам да се здрависам с Трофим.

Над редиците се понесе лек смях.

— Е добре, здрависай се — разреши дългокосият чудак. — Здрависай се и бъди здрав!

Електроник някак странно изгрухтя и Трофим издаде същия звук. Трофим се изправи цял-целеничък, протегна голямата си лапа. Момчето стисна лапата с две ръце, пошепна нещо на мечката на ухо и пъхна в устата й бонбон.

Зрителите заръкопляскаха бурно.

— Юнак — тихо каза дресьорът на момчето и поведе мечката подире си. Трофим не се съпротивяваше.

А към Електроник вече бързаше тюленът, като шляпаше с перки и балансираше с гъвкавото си каучуково тяло, защото държеше голяма топка на върха на носа си. Хората, които седяха до Електроник, уверяваха после, че той не направил никакъв знак на тюлена, дори не издал никакъв звук: просто животното познавало това момче и било свикнало да ходи при него.

Но дресьорът беше смутен. Той не знаеше какво да си помисли. Дори му хрумна мисълта: дали странното момче не е повикало тюлена с безгласен сигнал — например с ултразвук. Впрочем, той веднага реши, че това е глупост: както е известно, от всички ултразвуци човек може да произнесе само „кис-кис“.

Тюленът се спря, грациозно изви шия и подхвърли топката на Електроник. Електроник я улови ловко и я хвърля обратно, като плесна при това с длани. Така играха те, докато не предизвикаха аплодисменти. Черният жонгльор легна на стълбището и заудря с перки. После взе с носа си топката и се върна при дресьора.

Номерът продължаваше и Сергей не знаеше накъде да гледа. Той махаше с ръка, правеше знаци на приятеля си, гледаше косо към манежа. А там за някаква си минута пак всичко се измени. Разцъфнали дървета, полянки, големи сиво-червени камъни, сини вирове… Ходят дългокраки чапли, весело играят маймуни с къси гащета, пасе на полянката рогата антилопа.

А чудатият Антон Антонов пак спи. Чаплите прекрачват спящия, почукват го леко с острите си човки. Маймуните му свалиха обувните и извадиха от джоба му устна хармонична, измъкнаха под главата му шапката. Антилопата меланхолично дъвче вратовръзката му.

Скочи Антон Антонов, спусна се да си вземе нещата. А маймуните с обувките, шапката и хармоничката се метнаха на гърба на антилопата, хванаха се за рогата и дим да ги няма… Антилопата скача по кръга, Антон Антонов се препъва в камъните, прескача през вира и не може да догони крадците. А на всичко отгоре взеха, че излязоха от водата и крокодили. Размърдаха се, повдигнаха се „камъните“: пътят на човека препречиха хипопотамите — единият тъмносив, другият розов. Разтвориха огромните си червени уста като пещери с острите бивни, сякаш искат да кажат: „ха де, смелчако, влез де…“

И разбира се, на клетия чудак Антон Антонов помогна не някой друг, а момчето от десетия ред. Чу се рязко подсвирване. Маймуните скочиха от антилопата и хукнаха към партера. А хипопотамите от учудване затвориха шумно устата си.

Маймуните седнаха на стъпалата и с издадени напред устни отчаяно жестикулираха и замърмориха: „Ух, ух, угу“.

— Угу, ух, угу… заука в отговор Електроник и завърши неразбираемата си реч с един рязък вик: — „Ак!“

Крадците хвърлиха награбеното и в паника хукнаха към арената. Сергей се скъса да се смее! Той едва не падна от стола. А Електроник каза на Антон Антонов:

— Ето нещата ви. — И се обърна към седналите пред него: — Подайте му ги, моля.

Циркът закънтя от викове, екнаха ръкопляскания. От втория балкон летеше звънлив момчешки глас: „Ура! За най-добрия в света дресьор — ура!“

Антон Антонов почака да утихне шумът и се обърна от манежа:

— Серьожа, да не би да си вълшебник? Ти знаеш езика на дивите животни?

— Не — отговори Електроник при всеобщо внимание. — Не съм вълшебник. Просто изучавах сигналите на животните и разшифровах някои кодове.

— Повикай хипопотама! — помоли някой от публиката.

— Не зная кода на хипопотамите — рече момчето.

Всички кой знае защо се засмяха.

А Антон Антонов реши да продължи номера и весело извика:

— Ще се опитам да се справя с него!

Той смъкна смешния си костюм, дръпна бутафорния си дълъг нос и се оказа по лъскаво трико — висок, мускулест, ловък. Оркестърът гръмна и антилопата затича по кръга, като прескачаше хипопотамите. Чаплите се завъртяха в танц. Маймуните се качиха на въртележката. На зъбатите крокодили бяха сложили намордници. И хипопотамите закрачиха в такт, високо вдигаха крака и поглеждаха под вежди с малките си очички. После Антон Антонов им подаваше салата с грамадна вилица, безстрашно пъхаше глава в разтворените им уста и накрая се запремята във въздуха върху гърбовете на бягащите великани.

Под бодрите звуци на фанфарите избягаха от арената антилопата, шимпанзето, чаплите, премина в тръст розовият хипопотам. А сивият хипопотам упорствуваше и не искаше да си отиде. Той наближи до преградата и почна да отваря и да затваря уста, сякаш се прозяваше.

— Петя иска да спи — обясни дресьорът и помоли хипопотама: — Петя, не задържай зрителите. И те са уморени. Да вървим!

— Нека си спи — предложи от място Електроник.

Но хипопотамът не лягаше и не излизаше, колкото и да го уговаряше стопанинът. Той все се прозяваше и прозяваше. Тогава Електроник стана и тръгна към манежа. Той храбро се доближи до сивия шишко, наведе се и взе от пода малка пръчка.

— Сега Петя ще спи — каза Електроник и скришом хлъзна пръчката по корема на хипопотама.

Петя послушно легна.

— Видях все пак… — пошепна Антонов на Електроник. — Хитрец!…

Момчето потупа хипопотама по хълбока и той стана.

— Сега се поклони — заповяда Електроник.

И пак само дресьорът забеляза, че тънката пръчка погъделичка щръкналото ухо. Така правеше през време на представлението и самият Антонов.

Петя закима и тръгна заднишком. Антон Антонов скочи на гърба му и замаха с ръка. Така под аплодисментите на зрителите те се скриха зад кулисите.

Публиката не си отиваше, викаше артистите. Оркестърът гърмеше тържествено. Конферансието тържествено сочеше към кулисите.

Завесата се дръпна и се подадоха две глави. Хипопотамът изглеждаше съвсем равнодушен. Антон Антонов сияеше и пращаше въздушни целувки. Но очите му бяха сериозни и съсредоточени. Те търсеха познатото момче. Търсеха го на арената, по пътеките, в редовете… И не го намираха.