Електроник — момчето от куфара

Бяла престилка или формули?

Живее в големия град едно обикновено момче — Сергей Сироежкин. Външността му не прави с нищо впечатление: кръгъл чип нос, сиви очи, дълги мигли. Косата му винаги разрошена. Мускулите, му не бият в очи, но са жилави. Ръцете му изподраскани и изпоцапани с мастило, обувките ожулени от футболните игри. С една дума, Сироежкин си е като всички тринайсетгодишни момчета.

Преди половин година Серьожка се премести в големия жълто-червен жилищен блок на Липова алея, а дотогава живееше на Грахова улица. Дори е чудно как сред сградите-великани можеше толкова дълго време да се запази последното островче на стария град — Грахова улица, с нейните ниски къщици и толкова малки дворчета, че винаги, когато децата подхванеха игра с топка, непременно счупваха някой прозорец. Но ето вече половин година, откак Грахова улица не съществува. Булдозерите сринаха къщиците и сега там действуват дългоръките кранове.

Серьожка харесваше новия си живот. Мислеше си, че в целия град няма толкова хубав двор: просторен като площад и зелен като парк. Цял ден скачай, играй, крий се, пак няма да ти омръзне. Пък ако ти омръзне, иди в работилниците, рендосвай, режи с трион, работи колкото си щеш. Или иди в залите за почивка, гони билярдните топки, чети списания, гледай телевизора, който виси на стената като грамадно огледало.

А ще дойде минутата на спокойната унесеност и той ще види над двора стремителните облаци-птици, облаци-планьори, облаци-ракети, които вятърът е понесъл в синьото небе. И направо над покрива ще прелети срещу него голяма сребриста машина — пътнически реактивен самолет, ще засенчи за миг с крилата си целия двор и пак така внезапно ще изчезне, само трясъкът ще отекне по покривите.

И новото училище — ето го насред двора — също много хареса на Серьожка. В класните стаи — бели чинове и жълти, зелени, сини дъски. Излезеш в коридора — отпреде ти стена от стъкло и небе с облаци, и дървета, и храсти. Просто ти се струва, че училището плува сред зелени вълни, сякаш е параход. И най-важното, най-интересното са сметачните машини в лабораториите. Големи и малки, прилични на шкафове, на телевизори и пишещи машини, те поздравяваха Сироежкин с веселото чукане на клавишите, приятелски му намигваха с разноцветните си очички и добродушно подсвиркваха безкрайната си песен. Заради тези толкова умни машини и името на училището беше особено: на младите кибернетици.

Щом Сироежкин дойде в новото си жилище, се записа в седми „Б“ и още не видял тези машини, каза на баща си:

— Е, извадих голям късмет. Ще конструирам робот.

— Робот ли? — учуди се Павел Антонович. — Че за какво ти е дотрябвал?

— Как за какво! Ще ходи за хляб, ще мие съдовете, ще готви обяд. Ще си имам такъв приятел!

— Ама че приятелство! — каза баща му. — Да мие съдовете…

— Но това е робот, механичен слуга — отвърна Серьожка.

И той още дълго разказва какви задължения може да възложи на робота, но баща му го прекъсна:

— Хайде, стига си фантазирал! Утре ще тръгнеш на училище и всичко ще се разбере.

— И ще чисти обувките — мърмореше Серьожка под одеялото.

А на другата сутрин Сергей вече беше забравил, че има намерение да прави робот. След училище той като вихър, се втурна в къщи, хвърли чантата в коридора и запъхтян, издекламира:

— Я виж ти! — засмя се баща му — Нашият кибернетик направи откритие. Според мене тази задачка я решават в детската градина.

— Добре де — каза Серьожка, — щом я решават в детската градина, ха я реши ти.

— Остави ме на мира, Серьожка! До сред нощ трябва да седя над чертежа.

Павел Антонович понечи да тръгне към стаята си, но Сергей се вкопчи за него като кърлеж.

— Не, ти не го усуквай! Кажи какво е останало на комина?

— Навярно. „И“? — Бащата вдигна рамене.

— Ето че разсъждаваш съвсем примитивно — каза важно Серьожка. — Да предположим, че „А“ е коминочистач, а „Б“ — печкар. Ако и двамата са паднали, как може да е останало „И“? То не е предмет, не можеш да го пипнеш или да го изпуснеш. — Сергей помълча малко и хитро се усмихна. — Но и ти си прав. Щом не си хвърлил от комина „И“, значи видял си го. Значи тази дума носи важна информация. А именно: тя означава тясна връзка между обекта „А“ и обекта „Б“. Макар това „И“ да не е предмет, то съществува.

— Заплетена работа — каза Павел Антонович, — но мисля, че се разбрахме.

— А според мене всичко е много просто, — продължаваше синът. — Всяка буква, всяка дума, дори всяка вещ, дори вятърът и слънцето носят информация. Ти например четеш вестника и научаваш новините. Аз решавам задача, служа си с формули и намирам отговора. Нейде в морето капитан управлява параход и гледа какви са вълните, какъв е вятърът. Всички правим едно и също: вземаме някаква информация и работим.

От тази „учена“ реч бащата направи неочакван извод:

— Значи, ако ти донесеш тройка и кажеш „аз всичко знаех“, трябва да повярвам не на думите ти, а на резултата, на бележника. Много мъдро правило!

— Е, сега вече няма да имам нито една тройка — убедително каза Сергей. — Ще изучавам всички машини.

Бащата се засмя, хвана Серьожка за раменете, завъртя го из стаята:

— Ах ти, водачо на роботи и държавнико! Искаш ли да вечеряш? Има вкусен компот.

— Какъв ти компот! Потърпи! Не съм казал най-главното. Още не съм си избрал какъв да стана: програмист или конструктор?

Те говориха цялата вечер, но пак не можаха да решат кое е по-добре. Серьожка не знаеше какъв да стане: инженер или математик? За какъв да се учи — за изчислител-програмист или за конструктор на тези бързомислещи машини.

Ако реши да стане конструктор, само след година Серьожа ще стои в бяла престилка над чертежите, със собствените си ръце ще сглобява машинните блокове — малки електронни организми. Щом поиска, ще се научи да прави каквато си ще машина. Автомат за топене на стомана, или диспечер на самоходни комбайни, или помощник на лекар. Може и телевизионен апарат, който предава репортаж от космоса, и от дъното на океана, и под земята.

Само едно неудобство смущаваше Сироежкин: бялата му престилка винаги трябва да е идеално чиста. Всяка прашинка, всяко влакънце, дори обикновеният прах могат да изпортят при сглобяването цялата машина. А в характера на Сироежкин не е да следи за разните влакънца и прашинки.

Учениците програмисти прекарваха часовете в училище по-другояче: на дъската и в тетрадките атакуваха уравнения и задачи. Защото те трябваше да съставят на езика на математиката програмите за работа на машините, които сглобяваха конструкторите. Може би на пръв поглед това да не е така интересно, както създаването на всемогъщите автомата, но математиците твърде разпалено водеха сраженията. За нищо на света не биха сменили оръжието си — теоремите и формулите — и бяха много горди, когато излезеха победители.

И така, схеми или формули? Това трябваше да се реши окончателно не в момента, не днес, а наесен. Но Серьожка постоянно беше разкъсван от противоречиви желания. Имаше дни, когато в него се разгаряше страстта към математиката, и той с часове седеше над учебниците. С гордост показваше на баща си как се е спранил с най-трудните задачи и те започваха да си играят, като съставяха уравнения от самолети и автомобили, от животни в зоологическата градина и дървета в гората.

А после съвсем неусетно страстта към математиката се изпаряваше и Сироежкин като магнит го притегляха вратите на лабораториите. Избрал удобен момент, той влизаше в тях заедно с някой чужд клас, сядаше в ъгъла, наблюдаваше как манипулират с детайлите по-възрастните момчета. Пее и свири песента си сметачната машина, святкат крайчетата на окото й и Сироежкин се чувствува добре.

След такива увлечения по техниката неизбежно се случват неприятности: баща му трябва да се разписва в бележника. Павел Антонович гледа укорително сина си и клати глава. Сергей се извърта назад, внимателно разглежда библиотечния шкаф, свива рамене:

— Е, не излезе задачата… Какво чак толкова? Тези глупави пешеходци. Отиват, почиват, качват се на влака…

— А сега реши ли я?

— Реших я — с досада казва Серьожка. — Изобщо не мога дълго да се занимавам с тия уравнения… Главата ме боли.

Но никакви извинения не помагат, трябва да се седи над сборника със задачи. Серьожка чете и препрочита петте реда за градинаря, който получил богата беритба на ябълки и круши, а си мисли за кучето, което в тъмното дълго тича след него. Той тихичко му подсвиркваше и все се оглеждаше: тича ли? Кучето ту ситнеше след него, ту се спираше, сядаше на задните си крака и някак тъжно гледаше Серьожка. На гърдите си имаше бяло триъгълно петно, едното му ухо стърчеше, а другото сякаш се беше счупило по средата.

При входа Серьожка се приготви да го вземе на ръце, но то нещо се изплаши, отскочи и побягна.

И пак Серьожка гледа тъпо в сборника със задачите, търкаля до масата писалката. После затваря шумно книгата, бързо слага всичко в чантата. Той е намерил най-простото решение: „ще препиша от Професора“.

Професора, или Вовка Каролков, — седи на един чин със Сироежкин. Тетрадките му сякаш са приготвени за изложба или за музей: нито мастилено петно, нито поправки, само усърдно изписани ситни букви и цифри. Пък и самият стопанин на тетрадките би могъл да прави сеанси в музея. Професора знаеше за всичко на света — като почнеш от молюските и свършиш с космоса. Но не се перчи, никога не вири нос пред другарите си. За него най-главното в живота е математиката. Като види някое уравнение, Професора забравя за всичко на света. Вярно, когато Серьожка не може да се справи със задачата, Професора слиза от своите висоти и подсказва решението. Затова трябва да го бутнеш малко по-силно в хълбока.

Но между съседите по чин нямаше особена дружба. Професора дружеше с Макар Гусев, който седеше на първия чин и затуляше за останалите цяла четвърт от дъската. Интересна беше тази двойка: слабият, блед, най-малък в класа Професор, известен с пускането на саморъчно направени ракети, с разните си остроумни хрумвания, и якият, румен с юмруци като пъпеши Макар Гусев. Той, Макар, хвалеше приятеля си, а понякога дори му подсказваше изненадващи идеи: предлагаше му да направят ски с моторче, да сварят лимонено масло и така нататък. Макар също нямаше никакви съмнения за бъдещето си. Когато станеше дума за това, той демонстрираше своите мускули и казваше: „То се знае, ще се занимавам с машини. Виж на Професора главата е особена. Нека си я блъска. Пък аз хич и не искам да зная за тези премъдрости.“

Докато Професора беше симпатичен на Серьожка, дангалакът Гусев му бе похабил не малко нерви. Фамилното име на Серьожка още при първата им среща се стори на Макар премного интересно и после не му даваше покой, сякаш го гъделичкаше.

— Здравей, Сироежкин! — с неукрепнал басов глас викаше високо още от далеч Макар. — Ядеш ли сирене или не ядеш?

Ако Серьожка кажеше, че не яде, Макар продължаваше:

— Тогава трябва да си Сирокракин, Сироръкин или Сироушкин!

Сергей опитваше да отговори утвърдително, но и тогава Макар не се успокояваше и викаше високо:

— Внимание! Иде Сир Сиреневич Сиренев, същият е и Серьожка Сироежкин, голям специалист и любител на всички видове сирене в цял свят. Кажете, моля, какво ядохте на закуска?

И тогава Серьожка реши да не казва нищо и мълчаливо се качваше в класната стая. Но Гусев вървеше по петите му.

— Слушай, как те казват — Сироочин? Вчера забравих името ти и си блъсках главата цяла нощ. Сирокоткин? Сиромишкин? Сироскрипев?

Понякога Серьожка така го хващаше яд на този досадник, че му идеше да го удари. Но не искаше да почва пръв, а дангалакът с никого не се биеше. Оставаше да приеме метода на противника си. И Серьожка по време на урок леко шареше с тебешир по гърба на Макар — нали гърбът му стърчеше точно пред него. Класът се смееше, като гледаше думата „Гъсок“, а Макар подозрително се оглеждаше. В междучасието той почваше да гони Серьожка, но не можеше да хване по-пъргавия оскърбител и отдалеч го заплашваше с големия си юмрук.

Тези малки обиди веднага се забравяха, спираха кратките спречквания в ъглите, когато се появяваха Виктор Попов и Спартак Неделин от девети „А“. Колкото и да ти се иска, не можеше да се намери в училището човек, който да не знае тези големи математици. За тях се носеха легенди. Момчетата вървяха като табун след знаменитата двойка и си предаваха новините:

— Момчета, Неделин решил едно много мъчно неравенство! Всички си блъскали ума — и нищо, а той взел и го решил. А пък Спартак доказал една много трудна теорема!

А знаменитостите не обръщаха ни най-малко внимание на пищната си свита. Те спокойно се разхождаха из залата и взаимно си задаваха музикални задачи: тихичко си свирукаха или тананикаха мелодии и познаваха кой е композиторът. После звънецът удряше, вратите на девети „А“ се затваряха, и училището чакаше новини.

Новините бяха най-различни:

— Чухте ли? Неделин цял час спорил с учителя. Единият доказвал своето, другият — своето. Та чак докато удари звънецът.

— Добре му е на него, той знае всичко. А тук още не си седнал спокойно на мястото си и вече те викат на дъската.

— Видяхте ли, Спартак облякъл червената фланелка. Под ризата си личи. Пак ще вкара голове на биолозите!

— Та какво от това? Там се учат само момичета. Колко им са момчетата. И все са едни хилави. Не е кой знае какво да ни надиграеш… Попов си купил нова цигулка! Като подхване едни концерти, та не дава на съседите си да спят.

— Нали аз живея под Спартак. Два етажа по-долу.

Знаеш ли как той гърми на пианото! Цигулката не е нищо! Пианото на десетте етажа се чува.

— Какво си увесил тия очила? Да не искаш на Витка Попов да приличаш? Ваш Витка е слабак, футбол не играе. Гледай да не станеш на кожа и кости с тези очила. По-добре грам здраве, отколкото тон знания!

— Ти си слабак! Аз всяка сутрин правя гимнастика. И скочих по-далеч от тебе!

Както виждате, поклонниците на математиката от всички класове се разделиха на два лагера. Едни подражаваха на замисления и сериозен Попов, който гледаше иронично на шумните развлечения. Обожателите на живия, мускулест Спартак хвалеха спорта и се опитваха да съчиняват стихове, кой знае — по-добри или по-лоши от ония, които Неделин печаташе във всеки брой на стенвестника. Единственото, по което бяха на едно мнение и двата лагера, е, че математиката е основата на целия живот.

Сироежкин, разбира се, беше привърженик на веселия Спартак, макар той да не му обръщаше никакво внимание. А от Попов седмокласникът странеше след една случка. Серьожка тичаше по коридора, когато изведнъж вратата рязко се отвори и го прасна по главата. Случаен виновник за този удар — Виктор Попов — явно, беше зает с мислите си. Той дори не погледна към пострадалия, само каза вървешком:

— Ей, малкия, по-внимателно!

При тия думи Серьожка кипна от яд. Не защото на челото му излезе голяма подутина. Ядоса го самото обръщение.

— Виж кой бил големият! — … процеди през зъби Серьожка. — Ще те прасна по очилата, та да гледаш къде вървиш!

Попов се спря, погледна учудено непознатата фигура и неочаквано попита:

— А бе драка, я ми кажи по-добре какво е това „Алжебр и алмукабала“?

Сергей не отговори нищо. Той разкрачи по-широко крака и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Време ти е да знаеш, че това е математическо съчинение от девети век, което е дало името на алгебрата. — Попов гледаше кавгаджията с явна ирония. — И между другото, млади човече, професорите, които посещават нашето училище, ме наричат колега. Чу ли? Ко-ле-га.

С това всъщност спречкването свърши.

Витка Попов отдавна беше забравил всичко. А Сироежкин помнеше. И може би именно след този случай той си измисли следната история.

Ето че той след две години — на никого неизвестният деветокласник — отива в университета на математическа олимпиада. Взема лист хартия, чете условията на задачите. Десет минути — и подава на комисията изписания лист. В залата скърцат ли скърцат писалките, но той си излиза, дори без да погледне встрани. Комисията чете работата му и се чуди: „Кой е този Сироежкин? Никога не е посещавал математическите кръжоци, не е присъствувал на заседания на секцията и така леко, като играчка е намерил своите остроумни решения. Дори е чудно, че за него няма нерешаеми задачи…“

А на другия ден ще окачат плакат:

„Първото място зае ученикът от девети клас Сергей Сироежкин. Чест и слава!…“

Витка Попов ще научи за това и ще подаде ръка за помирение: „Извинявай, колега, такива задачи не можех да реша дори аз…“

Какво пък? Нима не може да се случи и такова нещо? Серьожка беше чел в една книга, че знаменитата теорема на Стокс се появила на бял свят, когато Стокс бил студент и отговарял на изпита на самия Максуел. Оттогава теоремата носи неговото име. И теоремата на Редей е доказана също на изпит. Така че защо да не може да бъде открита, един ден и теорема на Сироежкин?…

Но най-често, когато Сергей се замисляше какъв да стане, мислите му скачаха съвсем безразборно и той се чудеше на непостоянството си.

„Защо ни в клин, ни в ръкав започвам да мисля за Антарктида, за марките на Мадагаскар и забравям, че трябва да отида на училище? — философствува в такива минути Сироежкин. — Мога да мисля или да не мисля, да се уча или да мързелувам, да правя нещо или нищо да не правя. Защо, ако река, всичко излиза бързо и хубаво — и уроците, и разтребването в къщи, и кросът. Щом река, няма да стана нито математик, нито инженер, а — шофьор или геолог, или като татко и мама конструктор. В часовете по география ме тегли да замина на Север, да работя там в някой завод и да си почивам в стъклен санаториум. А по история — да правя разкопки на скитски могили, да търся стрели, щитове, копия и да разчитам древни пергаменти. И разбира се, винаги ми се иска да бъда космонавт!… Защо съм такъв, че сам не мога да се разбера?“

И Серьожка пита баща си:

— Татко, как ти разбра, че искаш да станеш конструктор?

Той го пита навярно за стотен път, макар че предварително знае всичко: как баща му завършил училището, после работил като шофьор на един сибирски строеж — карал големи самосвали, после постъпил в автостроителния и там срещнал майка му. И докато Павел Антонович — навярно за стотен път — с удоволствие си спомня младостта, Серьожка си мисли за своето:

„Кой знае защо някога всичко е било по-просто. Хората са знаели какво искат да станат, за какво да се учат. А сега стоиш като Иля Муромец пред камъка и се чудиш — на ляво ли да тръгнеш, на дясно ли или да хванеш направо? Дори съклет те хваща…“

И той пак си спомни онова куче, което тичаше след него в тъмното. Така дълго тича и на ти тебе — щом поиска да го хване, да го занесе в къщи, то офейка. Какво го прихвана глупавото, изплаши ли се?

— За какво мислиш? — попита баща му, като прекъсва разказа си.

— Татко, а кучето умно животно ли е? Разбира ли какво му говориш?

— Според мене, разбира. Когато слуша, разбира.

— А как човек да разбере какво чувствува?

— Навярно трябва да го научи да говори — шегува се баща му.

— Татко, повече не ми разказвай. Вече си спомних какво беше по-нататък… Татко, аз твърдо реших — ще стана ветеринарен.

— Е, както щеш! — Павел Антонович свива рамене и излиза от стаята.

Обиди ли се, какво ли му стана?

— А ветеринарен не е лоша специалност! — вика от другата стая баща му.

Не, не се е обидил.

Павел Антонович се връща с един том от енциклопедията.

— Сега ще прочетем за ветеринарите — каза той.

„Не е лоша! — усмихва се на себе си Сергей, докато баща му чете ма глас енциклопедията. — Да лекуваш разни котки и крави. Ама че работа!… Нищо не разбират тези възрастни. Кажеш нещо случайно, а те вече разплитат чорапа. А което наистина искаш да разбереш, това не знаят. Пък и откъде ще знаят как да разбираме кучешките чувства!… Какво все пак искаше онова бездомно куче? Защо избяга?“