Елементарните частици

1

При завръщането си в Париж той намери писмо от Деплешен. Според вътрешния правилник на Националния център за научни изследвания беше длъжен два месеца преди изтичане на отпуската да поиска удължаване или да подаде молба за връщане на работа. Писмото беше учтиво и пълно с хумор, Деплешен се подиграваше с административните ограничения, но закъснението надминаваше три седмици. Той остави писмото върху бюрото в състояние на дълбока неувереност. От година насам беше напълно свободен сам да избира полето на своите изследвания; какво беше постигнал? В крайна сметка почти нищо. Включи компютъра и с отвращение откри, че в електронната му поща има осемдесет нови писма; при това беше отсъствал само два дни. Едно от съобщенията беше изпратено от Института по молекулярна биология в Палезо. Колежката, която го заместваше, бе поставила началото на програма за изследване на ДНК на митохондриите; за разлика от ДНК на ядрото, тя, изглежда, беше лишена от механизми за корекция на нарушения на кода под действието на свободни радикали; това всъщност не представляваше кой знае каква изненада. От университета в Охайо беше пристигнала по-интересна информация: в резултат от изследвания на сахаромицетите там бяха открили, че онези техни разновидности, които се размножават по полов път, се развиват по-бавно от размножаващите се чрез клониране; следователно случайните мутации в случая се явяват по-ефикасни от естествената селекция. Експерименталната схема беше твърде любопитна и влизаше в явно противоречие с класическата хипотеза за половото възпроизвеждане като двигател на еволюцията; в случая обаче този факт имаше само анекдотично значение. С пълното дешифриране на генетичния код (което беше въпрос на месеци) човечеството щеше да бъде в състояние да контролира собствената си биологична еволюция; тогава сексуалността щеше да разкрие истинската си същност на безполезна, опасна и регресивна функция. Ала дори в случай на успех при разкриването на появата на мутации и на евентуалния им вреден ефект все още нищо не беше в състояние да хвърли светлина върху техния детерминизъм и следователно не беше налице възможност за обяснение и практическо приложение: очевидно именно в тази насока трябваше да бъдат ориентирани изследванията.

Без папките и книгите, които изпълваха лавиците, кабинетът на Деплешен изглеждаше огромен.

— Ами да… — каза той с лека усмивка. — В края на този месец излизам в пенсия.

Джерзински остана със зяпнала уста. Човек общува с някого в продължение на години, дори на десетилетия, и постепенно привиква да не задава въпроси от личен характер и да засяга действително важни теми с мисълта, че по-късно, при по-благоприятни обстоятелства все ще стигне до тези въпроси и теми; перспективата на безкрайното отлагане на по-близките и по-човешки контакти никога не изчезва напълно, тъй като общуването между хората по принцип не може да се вмести в някакви неизбежно тесни и застинали рамки. Ето защо пред нас винаги се мержелее перспективата за „истински и дълбоки“ отношения; това продължава години, понякога десетилетия, докато някое окончателно и безвъзвратно събитие (най-често смърт) ни възвести, че вече е твърде късно и че тези „истински и дълбоки“ отношения, за които сме мечтали, никога няма да се сбъднат, подобно на толкова други наши мечти. За петнайсет години професионална кариера Деплешен беше единственият човек, с когото Мишел би желал да установи връзка, излизаща извън рамките на обичайното сътрудничество, предполагащо срещи по конкретни, утилитарни и безкрайно скучни поводи, от които е изтъкано служебното битие. Така или иначе, случаят беше пропуснат. Той огледа печално кашоните с книги, натрупани по пода на кабинета.

— Мисля, че няма да е зле да излезем да пийнем по нещо — предложи Деплешен, улавяйки безпогрешно настроението в този момент.

Двамата минаха покрай музея „Орсе“ и избраха маса на терасата на кафене „XIX век“. В близост до тях половин дузина италиански туристи чуруликаха оживено като ято безгрижни птици. Джерзински си поръча бира, а Деплешен сухо уиски.

— Какво смятате да правите оттук нататък?

— Нямам представа — Деплешен, изглежда, действително нямаше представа с какво ще се занимава занапред. — Може би ще пътувам. Малко сексуален туризъм — усмихна се той. Когато се усмихваше, лицето му си възвръщаше предишния чар; чара на човек без илюзии, защото несъмнено той беше свършен човек и въпреки това много чаровен. — Шегувам се, разбира се — истината е, че вече изобщо не се интересувам от подобни неща. Но знанието — да… Все още изпитвам жажда за знание… Имайте предвид, че малцина изпитват подобна жажда, дори сред учените; повечето се задоволяват да правят кариера и скоро се превръщат в бюрократи; а тя има огромно значение за историята на човечеството. Нека си представим ситуация, при която ограничен кръг от хора — не повече от няколкостотин души по цялата земя — продължават упорито да изпълняват една трудна и абстрактна мисия, напълно непонятна за непосветените. Тези хора си остават неизвестни за останалата част от човечеството; не печелят нито власт, нито богатство, нито почести; никой няма дори най-малка представа какво удоволствие им доставя тази тяхна скромна дейност. И въпреки всичко те представляват най-важната световна сила поради една много проста причина и тя е, че те държат ключа към рационалната достоверност. Всичко, което те обявят за истинно, рано или късно се оказва такова за цялото население на земята. Никоя икономическа, политическа, обществена или религиозна власт не е в състояние да се опълчи срещу рационалната достоверност. Би могло да се твърди, че Западът прекалено много се занимава с философия и политика, че води напълно безпредметни препирни по философски и политически въпроси; би могло да се твърди също така, че Западът страстно обича литературата и изкуствата; в действителност обаче нищо не играе толкова важна роля в неговата история като нуждата от рационална достоверност. В крайна сметка заради нея Западът е готов да пожертва всичко: религията, щастието, надеждите и дори съществуването си. Това е нещо, което трябва да имаме предвид, ако решим да направим цялостна оценка на западната цивилизация.

Той млъкна и се замисли. Погледът му се плъзна по околните маси и спря върху чашата пред него.

— Помня едно момче, с което се запознах в предпоследния клас на лицея. Тогава бях на шестнайсет години. Сложна, неспокойна личност. Произхождаше от богата, вярна на традициите фамилия, чиито ценности впрочем напълно споделяше. Един ден, по време на някакъв спор, той ми каза: „Онова, което определя стойността на дадена религия, е качествеността на морала, върху който е изградена“. Онемях от изненада и възхищение. Така и не разбрах дали сам е стигнал до това заключение, или го е открил в някоя книга; във всеки случай мисълта му ми направи огромно впечатление. Четирийсет години разсъждавам върху нея и сега ми се струва, че той грешеше. Според мен към религията не бива да се подхожда само и единствено от морална гледна точка; все пак Кант напълно основателно твърди, че дори Спасителят на човешкия род трябва да бъде съден според критериите на всемирната нравственост. Започвам да си мисля обаче, че религиите са преди всичко опити за обяснение на света, а нито един подобен опит не може да се смята за състоятелен, ако влезе в противоречие с нашата нужда от рационална достоверност. Математическото доказателство, експерименталният подход са върхови постижения на човешкото съзнание. Наясно съм, че фактите на пръв поглед ме опровергават, че ислямът — най-глупавата, най-измамната и най-мракобесническата от всички религии — в наше време очевидно печели терен; ала това е само едно повърхностно и временно явление: в дългосрочен план ислямът е обречен, и то далеч по-сигурно от християнството.

Джерзински вдигна глава; дори не бе подозирал, че Деплешен се вълнува от подобни въпроси; междувременно той се поколеба, преди да продължи:

— След зрелостния изпит изгубих Филип от поглед, но научих, че няколко години по-късно се е самоубил. Все пак не мисля, че има някаква връзка: сигурно никак не е лесно да бъдеш едновременно хомосексуалист, ревностен католик и роялист.

В този момент Джерзински си даде сметка, че той самият никога не се бе замислял сериозно върху проблемите на религията. При това отдавна му беше известно, че след като беше победила религиозните вярвания от предишните векове, материалистическата метафизика на свой ред бе победена от най-новите постижения на физиката. Само по себе си беше твърде любопитно, че нито той, нито някой от познатите му физици не бе изпитвал каквито и да било съмнения и безпокойства, свързани с духовни проблеми.

— Що се отнася до мен — изрази той току-що оформилата се в ума му мисъл, — струва ми се, че би трябвало да се придържам към онзи прагматичен позитивизъм, на който се основава работата на всеки учен. Съществуват факти, свързани помежду си от закономерности, а понятието причина не е научно. Светът се равнява на сумата от знания, които притежаваме за него.

— Аз вече не съм учен — отвърна с обезоръжаваща простота Деплешен. — Може би именно поради това на стари години се оставям да ме занимават метафизични проблеми. Ала сигурен съм, че вие имате право. Учените трябва да продължават да изследват, да експериментират, да откриват нови закони, а останалото няма никакво значение. Спомнете си мисълта на Паскал: „Трябва да се каже общо: това се прави чрез фигура и движение, защото отговаря на истината. Но да ги определим точно и да сглобим машината, е смешно. Защото е безсмислено, несигурно и много трудно“19. Разбира се, за сетен път е прав той, а не Декарт. Впрочем… решихте ли какво ще предприемете занапред? Питам ви… (той махна с ръка в знак на извинение) заради тази история със срока.

— Да. Очаквам да получа назначение в Центъра за генетични изследвания в Голуей, Ирландия. Налага се в кратък срок да подготвя условията за провеждане на някои прости експерименти с широка гама радиоактивни маркери при точно определени параметри на температура и налягане. Нуждая се преди всичко от голяма изчислителна база и, доколкото зная, те разполагат с два паралелно свързани компютъра „Крей“20.

— Смятате да поемете по нов път в изследванията си? — в гласа на Деплешен пролича вълнение, което сам той долови и леко се усмихна, сякаш се подиграваше на самия себе си. После добави тихо: — Жаждата за знания…

— Според мен грешка би било да се работи, изхождайки единствено от естествената ДНК. Самата ДНК има сложна молекула, чиято еволюция донякъде е случайна: налице са неоправдани излишества, дълги вериги, в които не е кодирана информация, и какво ли не още. Ако целта е действително да бъдат изучени условията за мутация като цяло, трябва да се тръгне от най-простите самовъзпроизвеждащи се молекули, в които броят на връзките не надвишава няколкостотин.

Деплешен клатеше глава с блеснали очи и вече не криеше възбудата си. Италианските туристи си бяха заминали и сега освен тях в кафенето нямаше други посетители.

— Няма съмнение, че предстои продължителна работа — продължи Мишел. — Подложените на мутации структури принципно не се различават една от друга. Ала би трябвало да съществуват предпоставки за структурна стабилност на субатомно равнище. Ако успеем да изчислим една стабилна структура дори от няколкостотин атома, остава само въпросът за силата на въздействие… В крайна сметка може би донякъде избързвам.

— Може би не… — сега Деплешен говореше бавно и замечтано като човек, който съзира безкрайно далечни перспективи, достига до призрачни и неведоми прозрения.

— Необходима ми е пълна независимост на работата, извън йерархията на Центъра. Има неща, които все още са на етапа на чистата хипотеза: прекалено дълго и трудно би било да се обяснят.

— Аз, разбира се, ще пиша на Уолкот, който ръководи Центъра. Той е свестен и ще ви предостави пълна свобода. Вие, струва ми се, вече сте работили с тях? Онази история с кравите…

— Да, дребна работа.

— Не се тревожете. Излизам в пенсия (този път въпреки усмивката в гласа му прозвуча известна горчивина), но все още разполагам с достатъчно влияние. В административно отношение ще се водите в неплатен отпуск, който можете да продължавате всяка година, докогато желаете. Който и да ме наследи, едва ли ще преразгледа това решение.

Разделиха се недалеч от Пон Роял. Деплешен му подаде ръка. Той нямаше син, сексуалната му ориентация го бе лишила от такава възможност, а винаги се бе отнасял с насмешка към идеята за брак на приятелска основа. Държа ръката му в своята няколко секунди със съзнанието, че това, което преживява в момента, е нещо изключително. После си помисли колко изморен е всъщност; след това се обърна и тръгна сам покрай кея с букинистите. В продължение на минута-две Джерзински гледа човека, който се отдалечаваше в сгъстяващия се здрач.

2

На следващия ден обядва у Анабел, като й обясни много понятно, сбито и точно защо му се налага да замине за Ирландия. За него програмата, която му предстоеше да изпълни, беше напълно ясна, всичко се подреждаше съвсем логично. Най-важното беше да не се съсредоточава само върху ДНК, а да разглежда живото същество в неговата цялост като самовъзпроизвеждаща се система.

В първия момент Анабел не отвърна нищо; въпреки волята й обаче устните й леко се свиха. После отново наля вино в чашите; беше приготвила за вечеря риба и малкият й апартамент повече от всякога напомняше корабна каюта.

— Ти изобщо не си помислил да ме вземеш със себе си — думите й отекнаха в тишината; после настъпи продължително мълчание. — Изобщо не си се сетил — добави тя учудено и с детинско огорчение; сетне избухна в сълзи.

Той не помръдна; ако беше протегнал ръце към нея, тя непременно щеше да го отблъсне; хората имат нужда да си поплачат, понякога само това им остава.

— Двамата толкова добре се разбирахме, когато бяхме дванайсетгодишни… — обади се през сълзи тя.

Вдигна към него прекрасното си лице с изключително чисти черти. И сякаш без да мисли, внезапно заяви:

— Направи ми дете. Нуждая се от някого до себе си. Няма да ти се налага да се грижиш за него, да го възпитаваш, нито дори да признаваш бащинство. Не искам от теб дори да го обичаш, нито пък да обичаш мен; просто ми направи дете. Зная, че съм на четирийсет години, но съм готова да поема този риск. Сега вече това е моят последен шанс. Понякога съжалявам, че навремето правих аборти. Само че първият мъж, от когото забременях, беше мръсник, а вторият — безотговорен; когато бях на седемнайсет години, изобщо не си представях, че животът е толкова кратък, а възможностите толкова малко.

Мишел запали цигара, за да има време да размисли.

— Странна идея… — промърмори през зъби той. — Странна идея — да се самовъзпроизвеждаш, при положение че не обичаш живота.

Анабел стана и започна да сваля дрехите си една по една.

— Хайде да правим любов — каза тя. — Поне от месец не сме правили. От две седмици не вземам хапчета; сега моментът е подходящ.

Тя положи ръце върху корема си, плъзна ги към гърдите, леко разтвори бедра. Беше красива, привлекателна, изпълнена с любов; защо той не чувстваше нищо? Нямаше обяснение. Запали нова цигара и внезапно си даде сметка, че размишленията му не водят доникъде. Да направи или да не направи дете, беше решение; което човек не може да вземе с помощта на разума. Смачка угарката в пепелника и промълви:

— Съгласен съм.

Анабел му помогна да свали дрехите си и го мастурбира, за да може да проникне в нея. Той не почувства нищо особено освен нежността и топлината на вагината й. Не след дълго престана да се движи под впечатлението на геометрическата очевидност на копулацията, очарован освен това от гъвкавостта и обилието на лигавиците. Анабел долепи устни до неговите, обгърна го с ръце. Той притвори очи, усети с по-голяма яснота съществуването на собствения си полов орган и започна да извършва постъпателни движения. Малко преди еякулацията си представи с необикновена отчетливост сливането на гаметите и веднага след това първите клетъчни деления. Беше като избързване напред, като малко самоубийство. Вълната на това осъзнаване достигна до члена му, той почувства как спермата излиза от него. Анабел също я почувства и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка; после двамата застинаха неподвижно.

— Трябвало е да дойдете още преди месец за вземане на проба — с умора в гласа каза гинекологът. — Вместо това спирате да вземате хапчета, без да се консултирате с мен, и си навличате бременност. Все пак не сте момиченце!

Въздухът в кабинета беше студен и някак лепкав; на излизане Анабел с удивление се озова под лъчите на юнското слънце.

Позвъни на следващия ден. Клетъчното изследване показваше „доста сериозни аномалии“; трябваше да се прибегне до биопсия и кюртаж на лигавицата на матката.

— Що се отнася до бременността, явно ще трябва засега да се откажете. По-добре нещата да се правят както трябва, нали така? — в гласа на лекаря не се четеше тревога, а по-скоро лека досада.

Така Анабел преживя своя трети аборт — зародишът беше само на две седмици и беше достатъчна кратка аспирация. В сравнение с предишната операция апаратурата беше далеч по-съвършена, така че за нейно огромно удивление всичко приключи за по-малко от десет минути. Три дни след това пристигнаха резултатите от изследванията.

— Как да ви кажа — започна лекарят, който сега изглеждаше ужасно стар, компетентен и печален, — за нещастие според мен имате рак на матката в прединвазионен стадий.

Той оправи очилата на носа си, отново погледна резултатите; впечатлението за безспорна компетентност още повече се усили. Според него случаят не бил изключение: ракът на матката често засягал жените в годините, предшестващи менопаузата, а рискът бил още по-голям поради факта, че не е раждала. Методите на лечение са известни и в това отношение колебание не можело да има.

— Налага се да приложим абдоминална хистеректомия и билатерална салпингоовариектомия. В наши дни подобни операции са овладени до съвършенство и на практика не съществува никаква опасност от усложнения.

Той хвърли поглед към Анабел: странно, но тя изобщо не реагираше, застинала като зашеметена; вероятно това беше прелюдия към нервна криза. В такива случаи лекуващият лекар препоръчваше на пациентката да се обърне към психотерапевт за поддържаща терапия. Той дори си бе подготвил малък списък с адреси, но най-важното беше да се наблегне на главната идея, че краят на фертилитета не означава непременно край на сексуалния живот; у някои пациентки дори се наблюдавало засилване на либидото.

— Значи ще ми изрежат матката… — обади се тя, сякаш без да може да повярва.

— Матката, яйчниците и фалопиевите тръби; така ще бъде избегнат всякакъв риск от разсейки. Ще ви предпиша заместващо хормонално лечение, което впрочем се прилага все по-често дори при обикновена менопауза.

Анабел се прибра при близките си в Креси ан Бри; операцията беше планирана за 17 юли. Мишел заедно с майка й я придружи до болницата в Мо. Тя не изпитваше страх. Самата операция продължи малко повече от два часа. Дойде на себе си на следващата сутрин. През прозореца се виждаха синьото небе и дърветата, леко поклащани от вятъра. Практически не чувстваше нищо. Искаше й се да види белега върху корема си, но не смееше да помоли сестрата за това. Странна й беше мисълта, че си е все същата жена, но лишена от детеродни органи. Известно време прехвърля в ума си думата „аблация“, но скоро тя бе изместена от далеч по-жесток израз. „Изкормиха ме, повтаряше си тя, изкормиха ме като бройлер“.

Изписаха я седмица по-късно. Мишел беше писал на Уолкот, за да го предупреди, че ще пристигне по-късно; след известно колебание прие да се установи у нейните близки, в някогашната стая на брат й. Анабел забеляза, че по време на престоя й в болницата той се бе сприятелил с майка й. Големият й брат също се отбиваше по-често, откакто Мишел беше там. Всъщност двамата не намираха много общи теми за разговор: Мишел нямаше никакво понятие как се управлява малко предприятие, а Жан-Пиер беше напълно чужд на проблемите, свързани с развитието на молекулярната биология; въпреки това по време на вечерните аперитиви между тях постепенно се създаваше някакво подобие на мъжко разбирателство. Тя трябваше да си почива и преди всичко да избягва вдигането на тежки предмети; все пак вече можеше да се къпе сама и да се храни нормално. Прекарваше следобедите в градината; Мишел и майка й беряха ягоди или джанки. Всичко напомняше някаква странна ваканция и завръщане към детството. Чувстваше ласката на слънцето върху лицето и ръцете си. Най-често не правеше нищо; понякога бродираше или изработваше малки плюшени играчки за своя племенник и за племенничките. Един психиатър от Мо й беше предписал приспивателни и доста големи дози успокоителни. Във всеки случай спеше много, а сънищата й неизменно бяха спокойни и щастливи; възможностите на духа са необятни, стига да се намира в своите владения. Мишел се настаняваше до нея в леглото, прегръщаше я през кръста и усещаше как гърдите й равномерно се повдигат и спускат. Психиатърът редовно идваше на посещения, тревожеше се, мърмореше, говореше за някакво „скъсване с реалното“. Тя самата беше много нежна, някак странна, често се смееше без причина; понякога, пак без причина, очите й се наливаха със сълзи. В такива случаи вземаше допълнително хапче терциан.

На третата седмица започна да излиза на кратки разходки покрай брега на реката или в съседните горички. Месец август беше невероятно прелестен: дните се редяха един след друг, еднакви, сияйни, без помен от буря, без какъвто и да било намек за предстоящ край. Мишел я държеше за ръка; често сядаха на пейката на брега на Гран Морен. Крайбрежните треви бяха опърлени от слънцето, почти бели на цвят; под сянката на буковете реката влачеше неизменно тъмнозелените си талази. Външният свят си имаше свои закони и тези закони не бяха човешки.

3

На 25 август по време на контролните изследвания бяха открити разсейки в коремната област; те неизбежно щяха да се разпространяват и ракът да обхване цялото тяло. Би могло да се приложи радиотерапия, всъщност друго не можеше и да се направи; ала истината трябваше да се гледа в очите, лечението беше мъчително и вероятността за успех не надвишаваше 50 процента.

По време на вечерята цареше тягостно мълчание.

— Ще те излекуват, мое малко момиченце… — обади се майката на Анабел с леко разтреперан глас.

Анабел я прегърна и опря чело до нейното; двете останаха така близо минута. Когато майка й отиде да си легне, тя остана в дневната, запрелиства някакви книги. Мишел седеше в креслото и я следеше с поглед.

— Бихме могли да се консултираме с друг специалист — обади се той след продължително мълчание.

— Бихме могли — повтори тя със странно безгрижие.

Не можеше да прави любов, белегът беше все още пресен и болезнен; но тя дълго го държа в прегръдките си. В тишината чуваше как зъбите му скърцат. По едно време прокара ръка по лицето му и усети, че е мокро от сълзи. Погали леко члена му, беше едновременно възбуждащо и успокоително. После той взе две таблетки мепронизин и успя да заспи.

Към три сутринта тя стана, наметна халата и слезе в кухнята. Разрови в бюфета и откри купичката със своето име, която кръстницата й беше подарила за десетия й рожден ден. Грижливо стри вътре съдържанието на тубата с рохипнол и добави малко вода и захар. Не чувстваше нищо друго освен дълбока, смътна, едва ли не метафизична тъга. Така е устроен животът, мислеше си тя, осеян бе с непредвидими и неоправдани разклонения; тялото й не можеше да бъде повече източник на щастие и радост. Напротив, постепенно, но в действителност твърде бързо то щеше да се превръща все повече в източник на грижи и нещастия както за нея самата, така и за околните. Ето защо се налагаше да го унищожи. Дървеният часовник с доста внушителен вид шумно отброяваше секундите; майка й го беше наследила от своята майка, която пък го бе притежавала още преди да се омъжи, така че той беше най-старият предмет в къщата. Добави в купичката още малко захар. В този момент не изпитваше дори сянка на примирение, животът й се струваше като някаква лоша, недопустима шега; недопустима или не, но това беше положението. В резултат от продължилото само няколко седмици заболяване у нея с поразителна бързина се бе породило чувството, присъщо на старците: нежеланието да бъде в тежест на другите. След края на юношеството животът й беше започнал да тече много бързо, след което последва продължителен период на скука; напоследък отново бе възвърнал предишната си скорост.

Малко преди разсъмване Мишел се обърна в леглото и откри, че Анабел я няма. Облече се, слезе; откри безжизненото й тяло върху дивана в дневната. На масата до нея имаше оставено писмо. Първото изречение беше: „Предпочитам да умра сред хората, които обичам“.

Началникът на „Спешна помощ“ от болницата в Мо беше мъж на около трийсет години, с кестенява къдрава коса и открито лице; той веднага им направи добро впечатление. Имало малка вероятност тя да се свести; според него нямало никакъв проблем да останат до леглото й. Комата е странно, слабо изследвано състояние. Почти сигурно беше, че Анабел изобщо не долавя присъствието им; въпреки това в мозъка й се долавяше слаба електрическа активност; тя вероятно беше признак на мисловна дейност, чието естество продължава да бъде съвършено загадъчно. Сама по себе си клиничната прогноза не беше никак утешителна: имало случаи на пациенти, при които дълбоката кома продължавала седмици и дори месеци, след което те внезапно се връщали към живота; най-често, уви, състоянието на кома също така внезапно преминавало в смърт. Тя била само на четирийсет години и поне нямало съмнение, че сърцето ще издържи; засега нищо друго не можело да се каже.

Над града се разсъмваше. Седнал до Мишел, братът на Анабел само клатеше глава, повтаряйки непрекъснато: „Не може да бъде… Не може да бъде“, сякаш думите му бяха в състояние да променят каквото и да било. Всъщност не всичко беше изгубено. Всичко беше възможно. Пред тях мина сестра с метална количка, върху която подрънкваха банки със серум.

Малко след това слънцето разкъса облаците и се показа небесната синева. Денят щеше да бъде хубав, също толкова хубав, колкото и предишните. Майката на Анабел се надигна с мъка. „Можем да си починем малко“ — каза тя с трепет в гласа. Синът й на свой ред стана с отпуснати ръце и я последва като автомат. Мишел кимна в знак, че няма да ги последва. Не чувстваше никаква умора. През следващите минути той долавяше преди всичко с необикновена отчетливост присъствието на сетивния свят. Седеше сам, в огрян от слънце коридор, върху плетен пластмасов стол. В това крило на болницата цареше необикновено спокойствие. От време на време в другия край се отваряше врата, излизаше сестра, която се отправяше към друго отделение. От височината на няколко етажа градският шум едва се долавяше. В състояние на пълно умствено дистанциране той премисляше веригата от обстоятелства, елементите на механизма, който бе прекършил живота им. Всичко изглеждаше окончателно, ясно и неоспоримо. Всичко изглеждаше застинало в точно очертаните рамки на конкретно минало. Едва ли днес едно седемнайсетгодишно момиче би проявило подобна наивност; едва ли днес едно седемнайсетгодишно момиче би придало подобно значение на любовта. От младостта на Анабел бяха изминали двайсет и пет години и нещата коренно се бяха променили, поне ако се вярваше на социологическите проучвания и на публикациите в списанията. Днешните момичета бяха много по-съобразителни и рационални. Те се интересуваха преди всичко от успеха си в училище и основният им стремеж беше да си осигурят в бъдеще прилична професионална кариера. Връзките с момчета за тях не бяха нищо повече от приятно прекарване на времето, развлечение, в което почти равен дял имат сексът и нарцистичното удовлетворение. Впоследствие те се стремяха да сключат разумен брак, основан както на достатъчно социално и професионално съответствие, така и на известно съвпадение във вкусовете. По този начин те, разбира се, изключваха възможността за щастие — което е неразривно свързано със синкретични и регресивни състояния, напълно несъвместими с практическото приложение на разума, — но затова пък се надяваха именно по този начин да избегнат сърдечните и нравствени терзания на своите предшественички. Тази надежда обаче щеше много бързо да рухне; на мястото на сантименталните мъки идва скуката, усещането за празнота, тревожното очакване на старостта и смъртта. Ето защо втората половина от живота на Анабел беше много по-печална и унила от първата; в крайна сметка от нея нямаше да й остане никакъв спомен.

Към обяд Мишел открехна вратата на болничната стая. Дишането на Анабел беше трудно доловимо, чаршафът върху гърдите й едва се повдигаше, но според лекаря това било достатъчно за снабдяването на тъканите с кислород; ако отслабнеше още повече, щяха да я включат на командно дишане. Засега от ръката й на лакътя стърчеше иглата на система, към слепоочието й беше прилепен електрод и това бе всичко. Слънчев лъч преминаваше през снежната белота на чаршафа и осветяваше кичур от разкошните й светли коси. Очите й бяха притворени, а лицето й, малко по-бледо от обикновено, излъчваше необикновено спокойствие. Отърсила се сякаш от всички страхове, тя никога не бе изглеждала в очите на Мишел толкова щастлива. Вярно беше, че той открай време имаше склонност да смесва щастието с комата; въпреки това тя му се струваше безкрайно щастлива. Той я погали по косите, целуна я по челото и по топлите устни. Очевидно вече беше твърде късно, но въпреки това беше прекрасно. Остана в стаята й до смрачаване. После излезе в коридора и разлисти книга с будистки медитации, събрани от доктор Еванс-Венц (от няколко седмици носеше в джоба си тази книжка, беше съвсем малка, с тъмночервени корици).

Вината не беше само тяхна, мислеше си той; живели бяха в един труден свят, свят на надпревара и борба, на суета и насилие; не бяха живели в хармоничен свят. От друга страна, не бяха сторили нищо, за да го променят, с нищо не бяха допринесли той да стане по-добър. Каза си, че е трябвало да направи дете на Анабел; после внезапно се сети, че го беше направил, поне се бе опитал, или най-малкото, бе приел подобна перспектива и мисълта за това го изпълни с радост. Едва тогава осъзна на какво се дължат нежността и спокойствието, които изпитваше през последните седмици. Сега вече нищо не можеше да направи, никой не можеше да се опълчи срещу господството на болестта и смъртта; все пак в продължение на няколко седмици тя бе живяла с чувството, че е обичана.

Вечерта майката на Анабел дойде да провери дали има някаква промяна. Не, положението си беше същото; дълбоката кома можела да бъде продължителна, търпеливо й напомни сестрата, понякога минавали седмици, преди да стане възможна по-определена прогноза. Тя влезе да види дъщеря си, но само след минута излезе разплакана. „Не мога да проумея — промълви тя, клатейки глава, — не мога да проумея защо животът е устроен така. Сам знаете какво добро момиче беше. Винаги е проявявала такава сърдечност, никога не е създавала проблеми. Не се оплакваше, но знаех, че не е щастлива. Не получи живота, който заслужаваше“.

Малко след това, видимо отчаяна, тя си тръгна. Колкото и да беше странно, той не изпитваше нито глад, нито нужда от сън. Разходи се из коридора, слезе до входа. Антилецът, който дежуреше на рецепцията, решаваше кръстословица и на минаване му кимна. Взе горещ шоколад от автомата, приближи се до широките прозорци. Луната плуваше в пролуките между високите сгради; по авеню „Шалон“ нарядко минаваха коли. Притежаваше достатъчно познания по медицина, за да е наясно, че животът на Анабел виси на косъм. Майка й с пълно право не можеше да проумее; не е дадено на човека да приема смъртта: нито своята, нито чуждата. Приближи се до дежурния и го помоли за лист хартия. Доста озадачен, мъжът измъкна кочан бланки с антетка на болницата (именно тази антетка е позволила по-късно на Юбчежак да идентифицира текста сред купищата бележки, открити в Клифдън). Има човешки същества, които яростно се вкопчват в живота и го напускат, според израза на Русо, без охота; вече предчувстваше, че при Анабел няма да бъде така.

4

Анабел умря два дни по-късно и за семейството й може би така беше по-добре. Когато някой умре, ние винаги сме склонни да правим подобни тъпи изявления, но в този случай действително майка й и брат й трудно биха понесли продължително състояние на неизвестност.

В бялата сграда от бетон и стомана, същата, където беше починала баба му, Джерзински за втори път си даде сметка за могъществото на пустотата. Той прекоси стаята и се приближи до тялото на Анабел. То бе същото, каквото го знаеше, с тази разлика, че топлината постепенно го напускаше. Сега плътта й беше почти студена.

Някои живеят до седемдесет, дори до осемдесет години с мисълта, че все още ги очаква нещо ново, че, както се казва, приключението ги дебне зад ъгъла. В крайна сметка се налага да бъдат чисто и просто убити или поне докарани до пълна инвалидност, за да им дойде умът в главата. Не такъв бе случаят с Мишел Джерзински. Живота си на мъж той бе прекарал сам, сред космическа пустота. Бе допринесъл за напредъка на знанието; това беше неговото призвание, начинът, по който бе реализирал природните си дарби; любов обаче той така и не бе познал. Въпреки красотата си Анабел също не беше познала любовта; а сега беше мъртва. Тялото й, положено на известна височина от пода, ярко осветено, вече беше ненужно, подобно на кой да е неодушевен предмет. След това поставиха капака на ковчега.

В прощалното си писмо тя бе пожелала да бъде кремирана. Преди церемонията пиха кафе в една от приемните за посетители на болницата; на съседната маса някакъв циганин, на когото преливаха кръв, разговаряше за коли с двамата приятели, които му бяха дошли на свиждане. Помещението беше слабо осветено — няколко аплика на тавана сред неугледна украса, напомняща гигантски коркови тапи.

Излязоха на открито. Зданията на крематориума се намираха недалеч от болницата, в границите на същия комплекс. Камерата за кремация представляваше огромен бял бетонен куб, разположен по средата на също така бяла площадка; отразената светлина заслепяваше очите. Горещият въздух трептеше и се гърчеше край тях подобно на безброй змийчета.

Ковчегът беше положен върху подвижна платформа, която водеше към пещта. В продължение на трийсет секунди всички запазиха мълчание в знак на последно сбогом, след което служителят задейства механизма. Зъбчатите колела, които придвижваха платформата, леко изскърцаха; вратата се затвори. В момента, когато от огромните горелки изригнаха пламъци, Мишел извърна глава. В продължение на около двайсет секунди пред очите му продължаваха да играят огнени отблясъци; после всичко приключи. Един служител събра пепелта в малка кутия, паралелепипед от бяло борово дърво, и я връчи на брата на Анабел.

На връщане към Креси караше бавно. Слънцето блестеше в листата на кестените покрай алеята пред кметството. Преди двайсет години двамата с Анабел се бяха разхождали по същата тази алея на връщане от училище. В градината пред къщата на майка й се бяха събрали двайсетина души. По-малкият брат беше пристигнал от Съединените щати за случая; беше слаб, нервен, очевидно стресиран, облечен малко прекалено изискано.

Анабел бе помолила да разпръснат праха й в градината на дома на родителите й; и това й желание беше изпълнено. Слънцето започваше да се снишава. Беше просто прах — почти бял на цвят. Той бавно като воал се слягаше над земята между розовите храсти. В този момент в далечината се разнесе звънът от сигнализацията на железопътния прелез. Мишел си припомни следобедите от времето, когато беше петнайсетгодишен и очакващата го на гарата Анабел се притискаше в прегръдките му. Той погледна земята, слънцето, розите; еластичния килим на тревата. Беше напълно непонятно. Присъстващите бяха мълчаливи; майката на Анабел поднесе вино за помен. Тя подаде чаша на Мишел, погледна го в очите. „Можете да останете няколко дни, ако желаете“ — тихо му каза тя. Не, той щеше да замине; да работи. Нищо друго не умееше. Стори му се, че по небето пробягват лъчи; едва тогава си даде сметка, че плаче.

5

В момента, когато самолетът приближи тавана от облаци, разпрострял се до безкрая под необозримото небе, той изпита усещането, че цял живот се е приближавал именно към тази минута. В продължение на няколко секунди не се виждаше нищо друго освен необятният лазурен купол и безкрайното вълнисто поле, по което се редуваха яркобели и матовобели пространства; после навлязоха в непостоянна и сива междинна зона, където възприятията бяха изменчиви. Долу се разстилаше светът на хората с неговите ливади, животни и дървета; всичко беше зелено, влажно и необикновено отчетливо.

На летището „Шенън“ го очакваше Уолкот. Беше набит мъж с поривисти движения; плешивината му беше оградена от венец рижаворуса коса. Той подкара доста бързо своята „Тойота Старлет“ сред мъгливите пасища и хълмовете. Центърът беше разположен северно от Голуей на територията на община Раскахил. Уолкот му показа оборудването и го запозна с техниците; те щяха да бъдат на негово разположение за провеждането на експериментите и за програмирането на числовите параметри на молекулярните структури. Цялата апаратура беше ултрамодерна, залите — безупречно чисти, всичко това бе финансирано от бюджета на Европейската икономическа общност. В хладилната зала Джерзински забеляза два огромни компютъра „Крей“, които напомняха кули, и чиито пултове присветваха в полумрака. В тях милиони процесори, предназначени за паралелна обработка на данните, бяха готови да интегрират лагранжевите координати, вълновите функции, спектралните разлагания, полиномите на Ермит; занапред му беше отредено да обитава именно този свят. Скръстил ръце на гърдите си, здраво притиснал ги към тялото, той напразно се мъчеше да прогони чувството на тъга и вътрешен хлад. Уолкот му предложи кафе от автомата. През прозорците се виждаха зелени склонове, които се спускаха стръмно към Лох Кориб.

Докато се спускаха по пътя към Роскахил, минаха покрай ливада, където пасеше стадо крави, с ръст по-дребен от средния и с красив светлокафяв цвят.

— Познахте ли ги? — запита с усмивка Уолкот. — Да, това са потомки на първите крави, появили се на бял свят в резултат от вашите разработки отпреди десет години. По онова време бяхме съвсем скромен и недотам добре оборудван изследователски център, но в това отношение вие здравата ни помогнахте. Животните са издръжливи, размножават се без затруднения и дават превъзходно мляко. Искате ли да ги видите отблизо?

Той отби по един черен път с коловози и спря колата. Джерзински приближи до ниския каменен зид, който ограждаше ливадата. Кравите пасяха спокойно, отъркваха глави в хълбоците на съседките си; две-три от тях се бяха излегнали. Генетичният код, който управляваше репликацията на техните клетки, беше създаден или поне усъвършенстван от него. За тези крави той беше нещо като Бог Творец; при това те бяха напълно безразлични към неговото присъствие. По склона на хълма се спусна пелена от мъгла, която постепенно ги скри от погледа. Той се върна при колата.

Седнал зад волана, Уолкот пушеше цигара „Крейвън“; дъждът се лееше по предното стъкло. Тихо и сдържано (без при това тази сдържаност да крие каквото и да било безразличие) той запита:

— Да не би да сте в траур?

В отговор Мишел сподели с него историята на Анабел чак до смъртта й. Уолкот слушаше, като от време на време поклащаше глава и въздишаше. След края на разказа той мълчаливо запали нова цигара, после я загаси и каза:

— Не съм ирландец по произход. Роден съм в Кеймбридж и изглежда, докрай ще си остана англичанин. Често твърдят, че англичаните са развили у себе си качества като хладнокръвие и сдържаност, както и способността да приемат житейските обстоятелства, включително трагичните, с чувство за хумор. Това до голяма степен е вярно и напълно идиотско от тяхна страна. Хуморът не спасява от нищо; така или иначе, от хумора няма почти никаква полза. Човек може да гледа на живота с хумор в продължение на години, понякога на много години, и в отделни случаи да съхрани тази хумористична поза до края на дните си; накрая обаче животът разбива сърцата ни. Каквото и мъжество, хладнокръвие и чувство за хумор да развива у себе си човек с годините, накрая неизменно свършва с разбито сърце. И тогава преставаме да се смеем. Остават единствено самотата, студът и мълчанието. В крайна сметка остава единствено смъртта.

Той включи чистачките и запали двигателя.

— Тук има много католици — добави той. — Нещата обаче се променят. Ирландия се модернизира. Появиха се доста предприятия за високи технологии, привлечени от ниските социални осигуровки и данъци — в нашия регион имаме „Рош“ и „Лили“. И естествено „Майкрософт“, всички тукашни младежи мечтаят да работят в „Майкрософт“. Все по-малко хора ходят на църква, сексуалната свобода е доста по-голяма, отколкото преди няколко години, има все повече дискотеки и антидепресанти. С една дума, класически сценарий…

Отново минаваха покрай езерото. Слънцето изпълзя от мъглата и водата заискри с всички цветове на дъгата.

— Въпреки това католицизмът тук все още има голямо влияние — продължаваше Уолкот. — Така например по-голямата част от техническия персонал в центъра са католици. Това ни най-малко не помага на отношенията ми с тях. Те са коректни, любезни, но гледат на мен като на чужденец, с когото не може да се разговаря откровено.

Слънцето окончателно излезе от мъглата, а около него се образува съвършен бял кръг; показа се окъпаното в светлина езеро. На хоризонта се наслагваха планинските хребети на Туелв Бенс в постепенно бледнеещо сиво, като видени насън пейзажи. Двамата мълчаха. Едва на влизане в Голуей Уолкот отново заговори:

— Аз си останах атеист, но разбирам тукашните католици. В тази страна има нещо особено. Всичко тук постоянно трепти, тревата по ливадите и водната повърхност, сякаш всичко говори за нечие присъствие. Светлината е мека и подвижна и напомня изменчива материя. Сам ще се убедите. Тук и небето е живо.

6

Нае квартира недалеч от Клифдън, на „Скай Роуд“, в бившата сграда на бреговата охрана, чиито помещения бяха преустроени в апартаменти под наем за туристи. Стаите бяха украсени с чекръци, с газени лампи и изобщо старинни предмети, предназначени да радват окото на туристите; него това не го дразнеше. В тази сграда и в живота въобще той щеше да се чувства като на хотел.

Нямаше никакво намерение да се връща във Франция, но през първите седмици на няколко пъти му се наложи да отскочи до Париж във връзка с продажбата на апартамента и прехвърлянето на сметките. Вземаше полета от летище „Шенън“ в 11,50. Самолетът се носеше над морето, слънцето нажежаваше до бяло водната повърхност; вълните напомняха червеи, които се гърчат и преплитат, докъдето стигне погледът. Знаеше, че под този необятен килим от червеи се въдят мекотели; острозъби риби разкъсваха мекотелите, за да бъдат на свой ред разкъсани от други, по-едри риби. Често задрямваше и му се присънваха кошмари. При събуждането самолетът вече летеше над сушата. В състояние на полусън го удивляваше еднообразието в цветовете на полята, понякога кафяви, понякога зелени, но неизменно посърнали. Самолетът се снижаваше, бавно се спускаше, неудържимо привлечен от този живот, от диханието на милиони човешки същества.

Към средата на октомври гъста мъгла, дошла направо от Атлантика, покри полуостров Клифдън. Заминаха си и последните туристи. Не беше студено, но всичко беше потънало в дълбока и мека сивота. Джерзински излизаше рядко. Беше взел три диска, съдържащи повече от 40 гигабайта данни. От време на време включваше своя компютър, преглеждаше някоя молекулярна структура, сетне се изтягаше върху грамадното легло с кутията цигари до себе си. Все още не се беше връщал в Центъра. През прозореца виждаше как бавно се кълби мъглата.

Към 20 ноември небето се разчисти, времето беше студено и сухо. Свикна да прави дълги разходки пеша по крайбрежния път. Отминаваше Гортръмнах и Нокавали, стигаше до Кладахдъф, понякога чак до Охръс Пойнт. В такива моменти се оказваше в най-западната точка на Европа, на самия край на западния свят. Пред него се простираше Атлантическият океан, четири хиляди километра вода го деляха от Америка.

Според Юбчежак тези два-три месеца самотни размишления, през които Джерзински не прави нищо, не предприема никакви експерименти, не програмира никакви изчисления, трябва да се считат за ключов период, по време на който са набелязани основните елементи на по-сетнешните му изследвания. Във всеки случай за западноевропейците последните месеци на 1999 година са странен период, белязан от особени очаквания, от неясни предчувствия.

Трийсет и първи декември 1999 година се падаше в петък. В клиниката във Вериер льо Бюисон, където Брюно трябваше да прекара остатъка от дните си, беше организирано скромно празненство, в което взеха участие както болните, така и обслужващият персонал. Пиха шампанско, ядоха чипс с пипер. По-късно, в разгара на празника Брюно танцува с една медицинска сестра. Не се чувстваше нещастен; лекарствата, които приемаше, оказваха своето влияние и бяха убили у него всякакви желания. Обичаше да похапва, увличаше се по телевизионни игри, които гледаше с останалите пациенти преди вечеря. Вече не очакваше нищо от редуването на дните и тази последна вечер от второто хилядолетие премина за него добре.

В гробищата по целия свят наскоро починалите продължаваха да гният в гробовете и постепенно да се превръщат в скелети.

Мишел прекара вечерта у дома. Намираше се твърде далеч и отгласите от празненството в селището не достигаха до него. На няколко пъти в паметта му изникна образът на Анабел със смекчени и спокойни черти; също и образът на баба му.

Припомни си, че когато беше тринайсет-четиринайсетгодишен, си купуваше джобни фенерчета, които обичаше да разглобява и сглобява до безкрай. Спомни си също така самолетчето с мотор, подарък от баба му, което той така и не успя да накара да излети. Беше красив самолет в защитен цвят, който си остана в кутията. Прекосявано от потоци на съзнанието, все пак неговото битие съхраняваше някои индивидуални черти. Докато има същества, има и мисли. Мислите не заемат пространство. Съществата заемат определено пространство и ние ги виждаме. Изображението им се оформя в кристалина на окото, минава през хороидеята и достига до ретината. Сам в празната къща, Мишел присъства на скромното шествие от спомени. През тази вечер съзнанието му постепенно се изпълваше от една-единствена увереност: не след дълго щеше отново да може да се захване с работа.

По цялата повърхност на планетата измореният, изтощен човешки род, изпълнен със съмнения за самия себе си и за своята история, се готвеше криво-ляво да встъпи в новото хилядолетие.

7

През периода 1905–1915 година, почти сам и с ограничени математически познания, изхождайки от първоначална догадка за принципа на специалната теория на относителността, Алберт Айнщайн успява да разработи една обща теория за гравитацията, за пространството и времето, призвана да окаже решително влияние върху по-сетнешното развитие на астрофизиката. Това дръзко, самотно дело, извършено, по израза на Хилберт, „за честта на човешкия ум“, в области без видимо практическо приложение и по онова време недостъпни за мнозинството изследователи, може да бъде сравнено с трудовете на Кантор, установил типологията на актуалната безкрайност, или с тези на Готлоб Фреге, поставил логиката върху нови основи. Както подчертава Юбчежак в своя предговор към „Клифдънските бележки“, то може да бъде сравнено със самотната интелектуална дейност на Джерзински в Клифдън между 2000 и 2009 година, още повече че, подобно на Айнщайн навремето, той не разполага с достатъчно математическа техника, за да развие своите догадки върху действително строга научна основа.

Въпреки това неговата публикация „Типология на мейозата“, появила се през 2002 година, предизвиква забележителен отзвук. В нея за пръв път, върху основата на неопровержими доводи от областта на термодинамиката, се изказва твърдението, че хромозомното делене по време на мейозата, водещо до появата на хаплоидни гамети, само по себе си е източник на структурна нестабилност; с други думи, че всеки носещ полов белег биологичен вид неизбежно е смъртен.

Публикуваните през 2004 година „Три топологични предположения в Хилбертовите пространства“ са посрещнати с удивление. Тази разработка може да се разглежда като реакция срещу динамиката на континуума, като опит — с необичайно платонистко звучене, — за ново определение на алгебрата на формите. Признавайки, че предлаганите от автора предположения представляват определен интерес, професионалните математици не пропускат да подчертаят недостатъчната им прецизност и известен анахронизъм в самия подход. Както признава Юбчежак, в действителност по онова време Джерзински няма достъп до най-новите публикации в областта на математиката и дори се създава впечатлението, че той не се интересува твърде от тях. Налице са малко свидетелства за дейността му през периода 2004–2007 година. Той редовно посещава Центъра в Голуей, но отношенията му с експериментаторите са изцяло от техническо и функционално естество. Придобива известни познания по асамблера „Крей“, което в повечето случаи го избавя от необходимостта да прибягва до услугите на програмистите. Изглежда, единствен Уолкот поддържа с него отношения от по-личен характер. Самият той живее недалеч от Клифдън и понякога го посещава следобед. Според неговите свидетелства Джерзински често споменава Огюст Конт, и по-конкретно неговите писма до Клотилд дьо Во, както и „Субективен синтез“, последния, недовършен труд на философа. Дори от гледна точка на научния метод Конт може да се смята за същински основоположник на позитивизма. Нито една метафизика, нито една онтология от неговото време не бива пощадена. Твърде вероятно е, подчертава Джерзински, че ако Конт беше поставен в интелектуалната ситуация на Нилс Бор от 1924 до 1927 година, той непременно би се присъединил към копенхагенското направление. В същото време настойчивото утвърждаване от страна на френския философ на реалността на социалните общности по отношение на условността на индивидуалното битие, неотслабващият му интерес към историческите процеси и потоците на съзнанието и особено изострената му чувствителност навеждат на мисълта, че той не би се отнесъл враждебно към един проект за онтологическо преобразование, получил тласък след излизането на трудовете на Зурек, Зее и Хардкасъл, а именно замяната на онтологията на обектите с онтология на общностите. В действителност единствено онтологията на общностите е в състояние отново да направи възможни на практика човешките отношения. В една онтология на общностите отделните частици са неразличими и могат да бъдат определени единствено посредством наблюдаемата численост. При подобна онтология единствените същности, които могат да бъдат реидентифицирани и обозначени, са вълновите функции и посредством тях векторите на общностите, а оттам аналогичната възможност за преосмисляне на понятия като братство, симпатия и любов.

Вървяха по пътя за Баликонъли; под краката им искреше океанът. В далечината слънцето постепенно се спускаше към хоризонта. Все по-често Уолкот имаше усещането, че мисълта на Джерзински поема по несигурни, неведоми пътища. Сам той си оставаше привърженик на радикалния инструментализъм; наследник на традиционния англосаксонски прагматизъм, белязан също така от влиянието на трудовете на Виенския кръг23, той се отнасяше с леко подозрение към творчеството на Конт, според него твърде романтично. За разлика от материализма, който бе изместил, позитивизмът би могъл, подчертаваше Уолкот, да даде начало на нов хуманизъм, при това за първи път (тъй като в действителност материализмът е несъвместим с хуманизма и в крайна сметка би го разрушил). Въпреки това историческото значение на материализма си остава безспорно: необходимо бе да се преодолее първата преграда — Бог, ала след като това бе направено, хората бяха изпаднали в объркване и съмнение. Днес бе рухнала и втората преграда; това се бе случило в Копенхаген. Хората вече не се нуждаеха нито от Бог, нито от идеята за съществуваща сама по себе си реалност. „Съществуват човешки възприятия, човешки свидетелства, човешки опит — казваше Уолкот, — но разумът е този, който осъществява връзката между възприятията, а емоцията им дава живот. Всичко това се осъществява без наличието на каквато и да било метафизика или онтология. Вече не се нуждаем от представи за Бога, за природата или за реалността. На основата на експериментите може да бъде установено съгласие в общността на наблюдателите върху една рационална междуличностна основа; връзката между експериментите се осъществява чрез теориите, които в рамките на възможното трябва да съответстват на принципа на икономията и непременно трябва да бъдат оборими. Съществува един възприемаем, осезаем, един човешки свят“.

Позицията му беше неуязвима и Джерзински си даваше сметка за това: дали нуждата от онтология не беше в действителност детска болест на човешкия ум? Към края на 2005 година, по време на едно пътуване до Дъблин, той случайно попадна на „The Book of Kells“24. Юбчежак без всякакво колебание твърди, че запознаването с този украсен с миниатюри и нечувано сложен във формално отношение ръкопис, дело вероятно на ирландски монаси от VII век на нашата ера, се превръща в преломен момент на неговата мисъл и че навярно именно продължителното съзерцание на този труд му позволява, в резултат от поредица прозрения, които днес ни се струват необикновени, да се справи със сложните изчисления на енергетичната стабилност в макромолекулите, които се срещат в биологията. Без да се приемат изцяло тези твърдения на Юбчежак, трябва да се признае, че „The Book of Kells“ в продължение на векове предизвиква у коментаторите неудържим, стигащ до екстаз възторг. Като пример може да се спомене описанието, което прави през 1195 година Гиралдус Камбренезис:

Бихме могли също така да се съгласим с твърдението на Юбчежак, че всяка нова философия дори когато намира израз в аксиоматична и привидно чисто логическа форма, в действителност съответства на нова визуална концепция за Вселената. Дарявайки на човечеството физическо безсмъртие, Джерзински без всякакво съмнение внесе дълбока промяна в нашата концепция за време; ала според Юбчежак негова най-голяма заслуга е утвърждаването на елементите на една нова философия на пространството. Както картината на света при тибетския будизъм е неделима от продължителното съзерцание на безконечните кръгови изображения на мандалите, както мисълта на Демокрит може да стане понятна чрез наблюдение на слънчевите отблясъци върху белите камъни през августовски следобед на някой гръцки остров, така човек може да вникне в мисълта на Джерзински, като потъне в безкрайните построения от кръгове и спирали, съставящи основата на орнаментите в „The Book of Kells“, или като препрочете великолепните „Размисли върху преплитанията“, публикувани като приложение към „Клифдънските бележки“ и вдъхновени от този ръкопис.

Юбчежак напълно основателно отбелязва, че най-голямата заслуга на Джерзински не е отхвърлянето на остарялото понятие за индивидуална свобода (тъй като по негово време това понятие до голяма степен е обезценено и всеки признава или най-малкото мълчаливо приема факта, че то не може да служи за основа на какъвто и да било човешки напредък), а че съумява посредством донякъде дръзки интерпретации на постулатите на квантовата механика да възстанови условията за една възможна любов. По този повод той още веднъж си припомня образа на Анабел — без сам да е познал любовта, Джерзински, с помощта на Анабел, си създава представа за нея; успява да проумее, че любовта в известен смисъл и във все още неведоми форми може да се случи. По всяка вероятност именно това понятие му служи за ориентир през онези последни месеци, посветени на теоретичните разработки, за които са ни известни все още толкова малко подробности.

Според малцината, с които Джерзински общува в Ирландия, през последните седмици у него настъпва някакво умиротворение. Върху тревожното му и напрегнато преди лице е изписан покой. Прави далечни разходки без определена цел, броди дълго и замечтано по „Скай Роуд“; остава насаме с небето. Пътят на запад се вие между хълмовете, ту стръмен, ту полегат. Морето искри, хвърля подвижни отблясъци върху далечните скалисти островчета. Облаците бързо се скупчват на хоризонта в грамадна светла маса с неясни очертания, но с необичайна плътност. Той крачи дълго, без усилие, с влажно от леката морска омара лице. Привършил е своите трудове и знае това. В стаята, превърната от него в работен кабинет, чийто прозорец гледа към нос Ерисланан, той вече е сложил в ред бележките си — няколкостотин страници, посветени на най-разнообразни теми. Резултатите от същинските му научни разработки са побрани в осемдесет машинописни страници — не е сметнал за необходимо да излага в подробности изчисленията си.

В късния следобед на 27 март 2009 година той отива до централната поща в Голуей. Изпраща най-напред първия екземпляр от трудовете си до Академията на науките в Париж, а след това втория до списание „Нейчър“ във Великобритания. За случилото се след това съществуват много малко сведения, фактът, че колата му е открита в непосредствена близост до Охръс Пойнт, естествено навежда на мисълта за самоубийство, още повече че нито Уолкот, нито някой от техническия персонал на Центъра остава изненадан от подобен изход. „Той носеше у себе си някаква ужасна печал — сподели впоследствие Уолкот, — струва ми се, че беше най-тъжният човек, когото съм срещал в живота си, при това думата тъга ми изглежда твърде слаба: по-точно би било да кажа, че носеше у себе си разруха, пълно опустошение. През цялото време бях с впечатлението, че за него животът е бреме, че е скъсал всякакви връзки с всичко живо. Мисля си, че е издържал тъкмо толкова, колкото е било необходимо, за да довърши трудовете си, и никой от нас не би могъл да си представи какви усилия му е струвало това“.

Въпреки всичко около изчезването на Джерзински продължава да витае някаква загадъчност, а фактът, че тялото му така и не е открито, дава начало на онази упорита легенда, според която той бил заминал за Азия, и по-конкретно за Тибет, където да съпостави своите трудове с учението на традиционния будизъм. В наши дни тази хипотеза единодушно е опровергана. От една страна, няма никакви следи от предполагаемо негово отпътуване със самолет от Ирландия; от друга страна, рисунките, открити върху последните страници на неговия бележник, смятани известно време за мандали, в крайна сметка са изтълкувани като комбинация от келтски символи, подобни на тези от „The Book of Kells“.

Днес е прието да се смята, че Джерзински е намерил смъртта си в Ирландия, където сам е избрал да прекара последните си години. Мислим също така, че след като приключва трудовете си, чувствайки се лишен от всякакви човешки връзки, той е предпочел да умре. Многочислени свидетелства говорят за магическата сила, с която го привлича тази крайна точка на западния свят, постоянно окъпана в нежна, изменчива светлина, където той обича да се разхожда и където, както сам пише в последните свои бележки, „небето, светлината и водата се сливат в едно“. Днес смятаме, че Мишел Джерзински е влязъл в морето.