Елементарните частици

Епилог

Известни са ни множество подробности за живота, за физическия облик и за характерите на героите от този разказ; въпреки това настоящата книга трябва да се разглежда като фикция, по-скоро като правдоподобно възпроизвеждане на основата на откъслечни спомени, а не като отражение на еднозначна и удостоверена истина. Макар от публикуваните „Клифдънски бележки“, сложна смесица от спомени, лични впечатления и теоретични разсъждения, нахвърляни от Джерзински през периода 2000–2009 година по времето, когато работи върху своята основна теория, да научаваме много неща за живота му, за лутанията, конфликтите и драмите, определили неговия особен мироглед, в биографията му и в личността му остават немалко бели петна. В замяна на това случилото се впоследствие принадлежи на Историята и събитията, произтекли от публикуваните трудове на Джерзински, са толкова пъти описвани, коментирани и анализирани, че можем да се ограничим тук с едно кратко изложение.

Публикуването през 2009 година в отделна притурка от осемдесет страници към списание „Нейчър“ на „Пролегомени към съвършената репликация“, обобщение на последните разработки на Джерзински, незабавно предизвиква сътресение в световната научна общност. Навсякъде по света десетки изследователи в областта на молекулярната биология се опитват да повторят предлаганите експерименти и да направят подробна проверка на изчисленията. Няколко месеца по-късно първите резултати са налице, а от този момент нататък започват да се трупат седмица след седмица все нови и нови, които потвърждават по безупречен начин изходните хипотези. Към края на 2009 година вече е разсеяно всякакво съмнение: изводите на Джерзински са правилни и трябва да бъдат признати за научно обосновани. Практическите последствия очевидно са главозамайващи: всеки генетичен код, независимо от неговата сложност, може да бъде презаписан в стандартна, структурно стабилна форма, неуязвима за нарушения и мутации. По този начин всяка клетка получава възможност за неограничен брой последователни репликации. Всеки животински вид, колкото и развит да е той, може да бъде трансформиран в сходен, но размножаващ се чрез клониране и в резултат на това безсмъртен.

Когато заедно с няколкостотин други учени по цялата планета Фредерик Юбчежак открива трудовете на Джерзински, той е на двайсет и седем години и тъкмо завършва своя докторат по биохимия в Кеймбридж. Неспокойният му, неорганизиран и подвижен ум го кара за няколко години да обиколи цяла Европа (следи от неговото пребиваване са открити в архивите на университетите в Прага, Гьотинген, Монпелие и Виена) в дирене, според собствените му думи, на „нова парадигма, но и на още нещо: не само нов начин да виждам света, но и нов начин да се определям по отношение на него“. Във всеки случай той е първият и години наред единственият защитник на следното радикално предложение, основано върху трудовете на Джерзински: човечеството трябва да изчезне и да отстъпи място на нов човешки род, безполов и безсмъртен, преодолял индивидуалността, разединението и понятието за бъдеще. Излишно е да се споменава каква буря от негодувание предизвиква подобен проект у привържениците на институционализираните религии — юдейство, християнство и ислям, които с небивало единодушие анатемосват тези трудове като „сериозно посегателство над човешкото достойнство, основано върху единичността на неговата връзка с Твореца“; единствени будистите отбелязват, че в крайна сметка отправната точка на размишленията на Буда е осъзнаването на три пречки — старостта, болестта и смъртта — и че макар Просветленият да се посвещава преди всичко на медитация, по принцип не би имал нищо против решение от техническо естество. Така или иначе, Юбчежак очевидно не може да очаква каквато и да било подкрепа от страна на привържениците на институционализираните религии. Далеч по-удивителен е непримиримият отпор, който той среща у привържениците на традиционния хуманизъм. Колкото и трудно да ни е днес да проумеем понятия като свобода на личността, човешко достойнство и напредък, не бива да забравяме, че те заемат централно място в съзнанието на хората от епохата на материализма (тоест в продължение на няколкото столетия, които делят изчезването на средновековното християнство от публикуването на трудовете на Джерзински). Неясният и произволен характер на тези понятия естествено им пречи да оказват каквото и да било реално влияние върху състоянието на обществото — ето защо историята на човечеството от XV до XX век на новата ера може да бъде определена като период на постепенен разпад и разложение; въпреки това представителите на образованите и полуобразованите кръгове, съдействали в една или друга степен за утвърждаването на тези понятия, се вкопчват в тях с такова ожесточение, че през първите години Фредерик Юбчежак трябва да преодолее неимоверни трудности, за да бъде чут.

В историята на тези няколко години, през които Юбчежак най-после успява да наложи своя проект, посрещнат първоначално с единодушно неодобрение и неприязън от все по-голям брой представители на световното обществено мнение, но в крайна сметка финансиран от ЮНЕСКО, се откроява портретът на този блестящ, борбен човек, с едновременно жив и практичен ум, с една дума, портретът на един изключителен популяризатор на нови идеи. Самият той, разбира се, не притежава качествата на велик учен, но успява да вкара в действие единодушното уважение, с което се отнася световната научна общност към трудовете на Мишел Джерзински. Още по-малко той би могъл да бъде смятан за оригинален и задълбочен философ; неговите предговори и коментари към изданията на „Размисли върху преплитанията“ и на „Клифдънските бележки“ обаче придават на мисълта на Джерзински едновременно впечатляваща и точна форма, достъпна за широката публика. Първата статия на Юбчежак „Мишел Джерзински и копенхагенските интерпретации“ въпреки заглавието си представлява всъщност пространно размишление върху мисълта на Парменид: „Актът на мисълта и обектът на мисълта съвпадат“. В своя следващ труд „Трактат за конкретното ограничение“, както и в още един, озаглавен просто „Реалността“, той прави опит да постигне любопитен синтез между логическия позитивизъм на Виенския кръг и религиозния позитивизъм на Конт, позволявайки си на места лирични отклонения, пример за които е често цитираната негова фраза: „Не съществува никакво вечно мълчание на безкрайните пространства, защото в крайна сметка няма нито мълчание, нито пространство, нито пустота. Светът, който познаваме, светът, който създаваме, човешкият свят е заоблен, гладък и топъл като женска гръд“. Така или иначе, той съумява да внуши на все повече хора идеята, че на стадия, който е достигнало човечеството, то може и трябва да поеме контрола върху всемирната еволюция и в частност може и трябва да поеме контрола над своята собствена биологична еволюция. В тази своя борба той получава ценната подкрепа на известен брой неокантианци, които, възползвайки се от общия спад на влиянието на ницшеанството върху обществената мисъл, вземат в ръце някои важни лостове за управление в интелектуалните, университетските и издателските среди.

При все това по всеобщо мнение същинският гений на Юбчежак се проявява в невероятната проницателност при оценката на съотношението на силите, когато съумява да обърне в своя полза недораслата и неясна идеология на появилото се в началото на XX век течение, наречено Ню Ейдж. Пръв по онова време той успява да съзре, че отвъд купищата отживели времето си противоречиви и нелепи суеверия, от които на пръв поглед е съставено, течението Ню Ейдж всъщност е реакция на реалното страдание, породено от психологическия, онтологичен и обществен разпад. Отвъд отвратителната смес от фундаментална екология, увлечението по традиционната мисъл и „свещеното“, наследено от сродното на него движение хипи и от Исейлънските идеи, Ню Ейдж е проява на реална воля за скъсване с XX век, с неговата аморалност, индивидуализъм, анархистки и антисоциални тенденции; той е резултат от тревожната констатация, че нито едно общество не може да оцелее без обединяващата ос на някаква религия; в действителност той представлява мощен призив за смяна на парадигмата.

По-добре от всеки друг Юбчежак съзнава, че са необходими компромиси, и в основаното от него към края на 2011 година „Движение за човешки потенциал“ възприема някои идеи, откровено принадлежащи на Ню Ейдж, от „изграждането на Центъра за духовно образование Гайа“ до прочутото сравнение „10 милиарда души на повърхността на планетата — 10 милиарда неврони в човешкия мозък“, от призива за учредяване на световно правителство върху основата на „новия съюз“ до едва ли не рекламния девиз „БЪДЕЩЕТО ЩЕ БЪДЕ ЖЕНА“. Той прави това с ловкост, предизвикала всеобщо възхищение от страна на коментаторите, тъй като внимателно избягва всякакви ирационални или сектантски отклонения, а напротив, съумява да привлече на своя страна мощната подкрепа на научната общност.

Традиционният цинизъм при изучаването на човешката история представя обикновено ловкостта като основен фактор за успех, докато сама по себе си, при липсата на твърда убеденост, тя е неспособна да осъществи каквато и да било решаваща мутация. Всички, които са имали възможността да се срещат с Юбчежак или да влизат в сблъсък с него по време на дебати, единодушно подчертават, че неговата способност да убеждава, неговото обаяние, изключителната му харизма се коренят в дълбоката му простота и неподправена лична убеденост. При всякакви обстоятелства той говори едва ли не точно това, което мисли, а върху неговите опоненти, сковани във всевъзможните пречки и ограничения на отживелите времето си идеологии, подобна простота има унищожително въздействие. Един от първите упреци срещу неговия проект се отнася до премахването на половите различия, които били основополагащи за човешката идентичност. На това Юбчежак отговаря, че изобщо не става въпрос човешкият род да бъде лишаван от която и да е своя характеристика и че краят на сексуалността като способ за размножаване съвсем не означава — дори напротив — край на сексуалното наслаждение. Съвсем наскоро са открити кодиращите сегменти, осъществяващи при ембриогенезата формирането на корпускулите на Краузе; при сегашното състояние на човешкия род тези корпускули са пръснати в ограничено количество по повърхността на клитора и на главичката на члена. Нищо не пречи при едно бъдещо състояние те да бъдат разположени в далеч по-голямо количество по цялата кожа на тялото, предлагайки по този начин в системата от наслаждения нови и едва ли не нечувани еротични преживявания.

Други критици — вероятно далеч по-задълбочени — се съсредоточават върху факта, че при новия човешки род, създаден в резултат от трудовете на Джерзински, всички индивиди ще бъдат носители на един и същ генетичен код, като по този начин ще изчезне един от фундаменталните елементи на човешката индивидуалност. На това Юбчежак разпалено отвръща, че именно генетичната индивидуалност, с която по силата на трагична заблуда така нелепо се гордеем, е източник на най-големия брой наши нещастия. На идеята, че човешката индивидуалност е на път да изчезне, той противопоставя конкретния и нагледен пример с еднояйчните близнаци, които въпреки съвършено идентичния си генотип в процеса на индивидуалното си битие се развиват като самостоятелни личности, съхранявайки при това връзките на тайнственото братство — братство, което според Юбчежак се явява най-нужният елемент при възраждането на едно постигнало помирение човечество.

Не може да има никакво съмнение в откровеността на Юбчежак, когато той се представя като обикновен продължител на делото на Джерзински, като изпълнител, чиято единствена амбиция е практическото приложение на идеите на неговия учител. Свидетелство за това е верността към странната идея, изложена на страница 342 от „Клифдънските бележки“: числеността на новия човешки род трябва непременно и постоянно да бъде просто число; това означава, че трябва да се създаде един индивид, след това два, след това три, след това пет… с една дума, да се следва стриктно редът на простите числа. Целта очевидно е броят на индивидите да бъде число, което се дели единствено на себе си и на единица, и с това символично да бъде привлечено вниманието върху опасността, съществуваща в недрата на всяко общество, от обособяването на отделни части; трябва да се отбележи обаче, че Юбчежак включва това изискване в общия списък на условията, без ни най-малко да си дава сметка за неговия действителен смисъл. Като цяло неговият чисто позитивистки прочит на трудовете на Джерзински води до постоянно подценяване на мащабите на метафизичния прелом, неизбежно съпътстващ една толкова дълбока биологическа мутация — мутация, която по същество няма прецедент в световната история.

Подобно грубо пренебрегване на философските аспекти на проекта и дори на самото понятие философски смисъл въобще въпреки всичко не пречи и дори не забавя неговото осъществяване. Това ясно показва до каква степен в западното общество като цяло, както и в най-напредничавата негова част, представена от движението Ню Ейдж, е получила разпространение идеята, че една фундаментална мутация е жизнено необходима за оцеляването на човешкото общество — мутация, която би възродила по убедителен начин смисъла на понятия като колективност, постоянство и святост. Показва също така до каква степен философските въпроси са изгубили всякаква обоснованост в представите на хората. Глобалното осмиване, на което след десетилетия безумно надценяване неочаквано са подложени трудовете на Лакан, Дерида и Дельоз, в дадения момент не само не освобождава пространство за нова философска доктрина, а напротив, дискредитира цялата общност от интелектуалци, обявяващи се за представители на „хуманитарните науки“; от този момент нататък става неизбежен възходът на учените във всички области на мисълта. Дори случайният, противоречив и изменчив интерес, който привържениците на Ню Ейдж понякога престорено проявяват към едно или друг вярване, коренящо се в „древните духовни традиции“, разкрива единствено тяхното състояние на мъчително объркване, стигащо до шизофрения. Подобно на всички останали членове на обществото и може би дори повече от тях те в действителност се доверяват единствено на науката, която за тях е единствен критерий за абсолютна и неопровержима достоверност. Подобно на всички останали членове на обществото, дълбоко в себе си те смятат, че решението на всеки проблем, включително от психологическо, социологическо и най-общо казано, от човешко естество, може да бъде само и единствено техническо по своя характер. Ето защо, без да се бои от особена съпротива, през 2013 година Юбчежак издига прословутия девиз, който поставя действителното начало на поврата в общественото мнение в планетарен мащаб: „МУТАЦИЯТА ЩЕ СЕ ОСЪЩЕСТВИ НЕ В УМОВЕТЕ, А В ГЕНИТЕ“.

Първите кредити са гласувани от ЮНЕСКО през 2021 година; екип от учени незабавно се захваща за работа под ръководството на Юбчежак. Трябва да се признае, че от научна гледна точка той не ръководи кой знае какво; затова пък проявява умопомрачителна ефективност в областта, която би могла да бъде наречена „връзки с обществеността“. Удивителна е бързината, с която се появяват първите резултати; едва по-късно става ясно, че мнозина изследователи, членове или симпатизанти на „Движение за човешки потенциал“ отдавна са започнали работа в лаборатории, разположени в Австралия, Бразилия, Канада или Япония, без да чакат ЮНЕСКО да даде зелена улица на проекта.

Появата на първото същество, на първия представител на новия разумен вид, създаден от човека „по негов образ и подобие“, става на 27 март 2029 година, точно двайсет години след изчезването на Мишел Джерзински. Макар в научния екип да няма нито един французин, пак в чест на Джерзински синтезът е осъществен в лабораторията на Института по молекулярна биология в Палезо. Отзвукът от директното излъчване по телевизията на това събитие естествено е огромен и далеч надминава случилото се шейсет години преди това в юлската нощ на 1969 година, когато телевизията предава пряко първите крачки на човека на Луната. Като увод към репортажа Юбчежак произнася кратко слово, в което с присъщата му откровеност заявява, че човечеството трябва да се гордее с факта, че е „първият известен животински вид във Вселената, подготвил сам условията за собственото си изчезване“.

Днес, близо петдесет години по-късно, действителността напълно потвърди пророческото съдържание на думите на Юбчежак дори в степен, която самият той не е предполагал. Все още съществуват няколко представители на предишната раса, преди всичко в райони, намирали се дълго време под влиянието на традиционни религиозни доктрини. От година на година обаче техният прираст непрекъснато намалява и в настоящия момент изчезването им изглежда неизбежно. Противно на всякакви песимистични прогнози, тяхното отмиране преминава мирно въпреки отделни прояви на насилие, чийто брой постоянна спада. Дори е удивително да се наблюдава колко кротко, с какво примирение и може би със скрито облекчение хората приемат своето собствено изчезване.

След като скъсахме всякакви родствени връзки с човечеството, ние продължаваме да живеем. От гледна точка на хората живеем щастливо: вярно е, че успяхме да се справим с непреодолими за тях сили като егоизъм, жестокост и гняв; във всеки случай животът ни е съвършено различен. Науката и изкуството все още имат място в нашето общество; ала лишено от стимула на тщеславието, преследването на Истината и Красотата не носи някогашния жизнено необходим характер. На хората от предишната раса нашият свят изглежда като рай. Истина е, че понякога с чувство за хумор ние определяме самите себе си като „богове“, за които човечеството някога толкова е мечтало.

Историята продължава да съществува; тя властва, нейното господство е необоримо. Ала редом с изложението на конкретните исторически факти крайната цел на това съчинение е да отдаде последна почит на онзи злочест и храбър род, който ни създаде. Онзи многострадален и долен род, слабо отличим от маймуната, който при това е носил в себе си толкова благородни пориви. Раздиран от мъки и противоречия, вкопчен в индивидуализма, свадлив, безмерно егоистичен, способен понякога на нечувани изблици на насилие, съшият този род никога не е преставал да вярва в доброто и в любовта. Именно този род за пръв път в историята на света намери сили да приеме идеята за своето собствено изчезване и няколко години по-късно да я осъществи. В момент, когато неговите последни представители ще изчезнат, смятаме за напълно справедливо да отдадем тази последна почит на човечеството; почит, която на свой ред ще се заличи, погълната от пясъците на времето; въпреки това е нужно тази почит да бъде поне веднъж изказана. Тази книга се посвещава на човека.