Еликсир в Ада

Първа глава Обект номер едно

2 часа и 58 минути

Не се знаеше дали съседите бяха чули страшния вик на отчаяние и ужас, който можеше да ти скъса сърцето. Но при всички случаи никой от тях не беше напуснал леглото си, тъй като бяха свикнали да чуват воплите зад стената всяка нощ. Иначе ситуацията, която се бе създала в стаята на един от обитателите, може би малко по-късно щеше да се развие по съвсем друг начин.

— А-а! Помощ! Майчице! Някой да помогне, моля ви!

Той се събуди, облян в студена пот, и рязко отметна мокрия от пот чаршаф от себе си. Отново същото… Докога щеше да продължава това? Кошмарните образи се взривяваха в пулсиращата му от божа глава като фойерверки. И виждаше миришеща остро разпенена тъмна кръв… Очи, покрити с белезникава пелена… Ръце на мъртвец, които стърчаха изпод земята… Измъчен от виденията си, седна на леглото, покри лице с треперещите си длани и едва успя да разтърка залепналите си клепачи.

Само като си помислеше, че вече шест години сънува един и същи сън… Когато и да заспеше, дори и да задремеше само за минутка на задната седалка на автобуса, докато се връщаше от омразната си работа, отново чуваше воплите и виждаше разкривените лица и телата, които се гърчеха в конвулсии. Естествено, той не се призна за виновен пред Главния съд и посветените щяха да разберат защо — той беше прав. Действаше в интерес на страната и от сутрин до вечер се стараеше да осигурява щастието на всички граждани… И затова присъдата в никакъв случай не можеше да се нарече справедлива. Като че ли само той беше такъв на този свят!

Ами хората, които влязоха в Учреждението след него… Та той беше същински ангел в сравнение с онези маниаци. И защо го подложиха на такова нечовешко наказание? Озова се в Града вече на доста зряла възраст, трябваше редовно да се наспива, пък и главоболието му направо го съсипваше. Но коя ли от тези твари се интересуваше от такива неща?

Той погледна будилника. Светещите цифри показваха точно три часа през нощта. Близо минута опипва куцата масичка до леглото си, но така и не откри копчето, с което да включи лампата, и събори чашата с вода. „По дяволите!“ — помисли си тъжно и се подсмихна на абсурдната си ругатня. Стана от леглото и тръгна опипом към банята. Очите му още не бяха свикнали с мрака и след като направи няколко крачки, налетя на рамката на вратата. Мъжът изруга отново и се хвана инстинктивно за удареното си коляно. Къде ли беше шибаната дръжка на вратата? Аха, май че я намери.

Някакъв човек с шлифер мълниеносно се появи зад гърба му. Той не видя ръцете, които посегнаха към него, а само изхърка ужасен, когато увитата в примка жица се вряза във врата му. Болката беше ужасна и непоносима, а кожата му веднага се разкъса на няколко места. Той отскочи инстинктивно вляво и вирна рязко глава нагоре като кон след водопой. Вледеняващ душата му шепот изрече: „Най-сетне!“ и в същата секунда мъжът усети капчица от някаква течност по устните си. Адското парене, което обхвана цялата му уста, напомняше за изгаряне от разтопено олово. Убиецът вече не го държеше. Мъжът падна на пода и започна да се търкаля, крещейки беззвучно и раздирайки с нокти кожата на врата си. Чудовищният пламък го изяждаше отвътре, превръщайки вътрешностите му в сива пепел, пръстите му се сгърчваха и се разсипваха на прах, а устните му почерняваха и ставаха на въглен. Имаше чувството, че е изминала цяла вечност, но всъщност предсмъртните му конвулсии не продължиха повече от три секунди.

Убиецът направи няколко безшумни крачки по килима, седна до мъжа и щракна запалката си. За миг пламъкът освети лицето му. „Здрасти“ — каза с добре познат глас убиецът и това беше последното, което собственикът на жилището успя да чуе. Тялото му се разпръсна по пода във вид на овъглена искряща пепел, а токът на контешкия ботуш от змийска кожа смачка със силен пукот димящите остатъци от онова, което само до преди миг имаше формата на лице…

Втора глава Уродливо утро

6 часа и 02 минути

Както винаги Калашников се събуди доста рано и причина за това бяха дивашките крясъци зад стената. Беше обикновено сиво утро — такова, каквото бе през последните осемдесет и пет години. Наемателите на съседното жилище непрекъснато се сменяха, но проблемите им винаги бяха едни и същи. Виковете плавно преминаха в истеричен писък, в който се долавяше страдание.

Алексей нямаше нужда да гадае какво се случва в този момент там, тъй като Управлението за наказания не се отличаваше с изобретателна фантазия. В стаята на бойците от „Ал Кайда“ отново бяха пуснали расови свине, които на всичкото отгоре бяха намазани с мас, та кошмарът да е пълен. Терористите пристигнаха съвсем наскоро и още не бяха свикнали с мястото, на което се намираха. Обикновено за някакви си петдесет години човек се примирява с какво ли не и понася наказанието си тъпо и безропотно като крава в обор. Тъй като, ако си се държал добре, средното по продължителност възмездие продължаваше най-малко сто хиляди години, а след това дори и най-зверските мъчения се превръщаха в съвсем обичайна процедура, да речем, като сутрешната гимнастика.

Калашников се протегна, докато костите му изпукаха, и си спомни как преди година и половина в това жилище доведоха Аслан Каскадов. Заринатите в книжата си бюрократи от Управлението за наказания, лишени от каквото и да било въображение, също решиха да го плашат със свине. Само че по съветско време едва ли имаше един кадрови военен, който поне веднъж да не е опитвал свинско, особено като се имаше предвид с каква помия ги хранеха във войнишките столови. След като видя, че свинете не въздействат на Каскадов, шефът наби канчетата на цялото учреждение. „Това тук да не ви е Сочи! Това тук да не ви е курорт!“ Проблемът беше решен едва след седмица с помощта на свежо попълнение в лицето на един нов креативен мениджър, който постъпи на работа след катастрофа в Москва. По негово предложение изпратиха бившия президент като „новобранец“ в ремонтния взвод, където се разпореждаха „старите пушки“ от противниковата армия, които до един бяха участвали във войната в Кавказ. Каскадов вече трети месец удържаше положението сред „старите пушки“, макар да беше ясно, че никой не би могъл вечно да чисти всеки ден тоалетните чинии с четка за зъби.

Алексей отвори очи с огромно усилие. Отново видя стаичката, с която бе свикнал — съдраните й тапети от вестници, тавана с петна, издутия жълт линолеум. Както и изсъхналият фикус, който му подари наивната Мария-Антоанета и който не беше поливал вече трета година. Големината на цялото жилище беше само трийсет квадратни метра заедно с кухнята. Какво пък, макар и да бе скапано, все пак си беше негово. Защото някои чакаха по четиристотин години на опашка за собствено жилище.

В това време зад стената се вихреше истинска вакханалия. И не можеше да се разбере кой врещи по-силно — свинете или бойците. Добре де, той беше наясно, че повече няма да може да заспи. Макар че за какъв сън можеше да става дума, при положение че закъсняваше. Проклетият будилник отново не работеше.

Алексей наплиска лицето си с ръждива ледена вода и се погледна в спуканото мътно огледало над умивалника. Видяното не му хареса. От огледалото го гледаше мъж с кестеняви коси, кафяви очи и набола четина, чиято вежда бе разсечена от едва забележим белег. Какво ли намери в него Алевтина? Направо ума му не го побираше. Всъщност в момента беше крайно неподходящо да си спомня за нея.

Калашников погълна чашата отвратително царевично кафе, облече си ризата и бързо я закопча. Мързеше го да си вземе душ, още повече че в офиса имаше прекрасна баня, макар и без гореща вода, но пък гореща вода нямаше в целия град. Докато намъкваше панталоните си, подскачайки на един крак, той сграбчи черното си сако от леглото и хвърли бегъл поглед към часовника. Асансьорът не работеше вече от половин година, а старият му автомобил „Победа“ ръждясваше в гаражната клетка. Вчера не можа да зареди с бензин, защото на бензиностанцията имаше огромна опашка, а безплатните му талони свършиха преди седмица.

Алексей слезе на бегом по стълбището от осемдесет и седмия етаж и бутна с рамо изкривената врата на входа, покрита с олющена зелена боя. В очите му блесна огромният светещ билборд с рекламата на „Кока-кола“ и въпреки че бе свикнал с нея, той инстинктивно се смръщи. Трябваше да отдаде дължимото на Управлението за наказания, защото такива шегички се използваха като възможно най-универсални мъчения. От рекламите страдаха всички — и привържениците на „Ал Кайда“, и антиглобалистите, и комунистите, и дори бившите граждани на САЩ, които бяха абсолютно уверени, че поне тук няма да видят тази реклама. Да не говорим за самите служители на „Кока-кола“, на които им се повдигаше само от вида на тези билбордове. Разбира се, имаше и служители, които много се радваха на ярките плакати в червено и бяло, но все пак Учреждението не ядеше хляба си напразно и веднага ги заселваше в онази част на града, където висяха рекламите на „Пепси-кола“…

Калашников притича покрай павилиончето със залепена накриво бележка „Бира няма в понеделник и през всички останали дни“, задържа се на спирката само за миг и едва успя да скочи в раздрънкания автобус, който се носеше с реактивна скорост. В града никой не използваше таксита и изобщо не беше ясно защо съществуваха, при положение че за тях наемаха само слепи шофьори. Те прекрасно се ориентираха в потока от коли по миризмата на бензин, но малко хора можеха да се примирят с факта, че таксиджиите винаги закарваха клиентите си на друг адрес. Разноцветните автобуси в града бяха само индийски и не стига, че в тях натъпкваха по двеста души, но и още толкова висяха на гроздове на вратите им.

Алексей се вкопчи в басмяната пола на една жена, която се държеше за перилото, и отново хвърли поглед към часовника си. Вече закъсняваше с три минути. Имаше случаи, когато шефът уволняваше хора заради това, че са пристигнали само една секунда по-късно, и никой не знаеше къде изчезваха те сетне. Уж нямаше нищо по-лошо от това да живееш в града, но от личен опит Калашников знаеше, че има и още как. Например на тях нищо не им костваше да не ти позволят да се видиш със семейството си цели петстотин години.

Щом се сети за семейството си, той се натъжи още повече. Ама че тъпотия! Вече измина почти цял век, а той все не можеше да се успокои. И взе решение. Каквото и да се случи, вечерта ще се отбие в китайския квартал, ще си поръча гарафа водка и кротко ще се напие.

Автобусът едва не се обърна на поредния завой, изсвистя страдалчески със спирачките си и спря до хилядаетажната сграда на Управлението за наказания. И макар Алексей да беше любимец на шефа, много добре знаеше, че той не би простил закъснение от четвърт час дори на родната си сестра. Калашников се втурна в сградата, размаха пластмасовата си карта пред портиера ескимос и в движение се напъха в претъпкания железен асансьор.

— Здравейте! — усмихна се Калашников на колегите си и си пое дъх. — Какво ново?

В отговор последва мълчание. Когато асансьорът, който се движеше надолу, стигна някъде към двайсетия етаж, един от присъстващите се съжали над него и едва чуто прошепна в ухото му какво ново се е случило в Учреждението тази сутрин. И Калашников страшно съжали, че изобщо е легнал да спи през тази нощ. Но вече беше късно за това…

Трета глава Еликсирът

малко по-рано, около 4 часа и 26 минути

Той вече знаеше какво трябва да направи. Отначало се движеше в кръг, обърквайки следите си, в случай че пуснат копоите по дирите му. Остави стария велосипед в гаража, тъй като там нямаше пазач, всичко беше на самообслужване и нямаше нито един свидетел на това, че е тръгнал и се е върнал. Прокрадна се тихо по скърцащото стълбище, което водеше към жилището му, като за целта му се наложи да се вслушва в звуците наоколо, след като стъпи на всяко стъпало, и се добра до своята врата почти пълзешком. Лекичко и почти безшумно пъхна ключа в ключалката, а едва доловимото щракване му прозвуча като ужасен грохот.

Съседка на етажа му беше бдителната фрау Браунщайнер, а годините, които беше прекарала като надзирателка в концлагера на СС „Майданек“, бяха научили безкраката старица да спи толкова леко, че чуваше комарите още докато се приближаваха към района. Ярката светлина го удари в очите, защото беше включил лампата още преди да излезе, тъй като можеха да проверят показателите на брояча, а по този начин той щеше да докаже, че не е излизал през нощта — уж не му се е спяло и е чел книга. Но в момента така или иначе беше късно за сън. Скоро пигмеите с факлите щяха да се покатерят на уличните лампи и след малко вече щеше да е време да тръгне към омразната си работа.

Килърът се отпусна на леглото, без да съблича шлифера си, но преди това не забрави да събуе ботушите си и да ги остави върху черния линолеум с насочени един срещу друг върхове. Той лежеше по гръб, без да затваря очи, а устните му бяха разкривени в сладострастна усмивка. Горещото, страстно желание да причини нечия смърт често се вселяваше в задушните му нощи, когато, гърчейки се от безсилна злоба, впиваше зъби във възглавницата. Погледна към нощното шкафче, където стоеше плоската кутийка с ампулите еликсир, усмихна се още по-широко и облиза изсъхналите си устни. Нощната пеперуда на тавана кацна върху нажежената крушка под старомодния метален абажур и изгоря, а из стаята се разнесе неприятна миризма.

Еликсирът беше достатъчно и стигаше най-малко за три кандидатури. Така че вече със сигурност можеше да си представи какво щеше да настане в града… Шок и изненада. Телевизията щеше да се взриви от сензацията и щеше да пусне в ефира специални емисии с криминални новини. И в целия град нямаше да има нито един човек, който да не извърне глава към екрана и да не се задави със сутрешното си кафе. А под прикритието на суматохата, както бе планирано първоначално, късно вечерта той щеше да ликвидира още една цел, след което щеше да се окопае на дъното и да се зарине в тинята като истински рак отшелник. А когато копоите, кривейки тъпите си мутри, разпереха безпомощно ръце, затънали в трескави догадки, той щеше да нанесе третия удар, без да им позволи да се опомнят.

Всъщност дори не попита поръчителя кой трябваше да бъде ликвидиран след обект номер едно. Убиецът се протегна, извади от вътрешния си джоб парче грапава амбалажна хартия и се вторачи в изписаните набързо с наклонен почерк едри букви. Очакванията му се оправдаха — това беше истински сюрприз, макар че и преди нещо му подсказваше, че следващият обект може да бъде жена. Просто беше логично. Името й, което навремето разтърсваше Земята, не предизвика никакъв трепет в него, защото откакто се намираше в града, отдавна бе свикнал да не се учудва на нищо.

Навитият още вчера будилник се разтресе върху нощното шкафче. Макар да не беше спал цяла нощ, той стана от леглото и се почувства невероятно бодър и отпочинал. Виж ти! Никога и през ум не би му минало, че убийството освежава толкова много.

Изгорялата пеперуда помръдна лекичко крилца на пода. Овъглената повърхност на едно от шестте й крачета потръпна, а черната й маса започна да се покрива със сивкава обвивка…

Четвърта глава Тайната на Града

6 часа и 44 минути

Шефът само стрелна с очи Алексей, но в погледа му имаше толкова ярост, че почти го изпепели. Но за щастие го направи наистина почти. Иначе случаите, в които на чистачките сетне им се налагаше да обират с прахосмукачка пепелта от килима, тоест онова, което оставаше от немарливите служители, не бяха чак толкова редки. По сакото на Алексей се плъзнаха леки електрически искри, а на ръкава му заигра малко пламъче. Хората, насядали покрай дългата маса от черно дърво, му съчувстваха, но не смееха да вдигнат очи в присъствието на началството.

— Седни — отсече шефът почти без да мърда устни. — И затвори вратата след себе си. И така, докъде стигнахме? Ще повторя специално за онези, които непрекъснато закъсняват за работа и на това отгоре имат наглостта да не включват мобилните си телефони…

Ръката на Калашников се стрелна трескаво към горния му джоб. Имаше късмет, че на всичкото отгоре не бе забравил телефона си вкъщи, както често се случваше. Така. А какъв беше пинкодът му? Да, разбира се.

— 666. Апаратът изгрухтя доволно и дисплеят му се озари от бледа светлина.

— … Имаме извънредно произшествие, каквото никога досега не се е случвало в града — продължи бавно и мрачно шефът, изричайки много отчетливо всяка дума и пронизвайки Алексей със злобните си очи. А след това плъзна поглед по присъстващите и добави:

— Тази нощ е извършено УБИЙСТВО.

Алексей вдигна рязко вежди. Колегите му от Учреждението едва сдържаха усмивките си, макар че само преди половин час щяха да паднат от столовете. Мислите на Калашников се защураха трескаво в главата му като канарчета в клетка, блъскайки се една в друга. Беше извършено истинско УБИЙСТВО?! В нашия град? Но нима беше възможно да се убие един обитател на града — един човек, който и без това вече беше мъртъв?

Адът още от самото начало беше замислен така. По идея всички пристигащи тук човешки души трябваше задължително да се дразнят от всичко наоколо, та всяка секунда от съществуването си в града да се измъчват, иначе защо изобщо трябваше да съществува Адът? Един специален чиновник от Преизподнята прецизно следеше деянията на всеки човек на Земята и вкарваше старателно в компютъра информацията за чревоугодничество, сладострастие, завист и други смъртни грехове. Понякога досието на грешника набъбваше до цял огнеупорен шкаф, натъпкан догоре с хартии, дискети, снимки и свидетелски показания. Никой дори не се опитваше да преброи еднотипните шкафове със специална номерация, чиито дълги редици запълваха просторния Архивен отдел, но по най-скромните оценки те бяха милиарди, ако не и повече.

Желязната им вътрешност съдържаше не само описание на греховете, но също така и подробна информация за това какво точно е обичал и какво точно е мразел грешникът в живота си. Когато обърканата му и неспокойна душа се появеше пред Адските порти, служителите на шефа вече знаеха много добре какво да правят с новодошлия. Дамгосваха с нажежено желязо номер на ръката му и след това всичко тръгваше по отъпкания път. Никой не можеше да избегне наказанието за нито едно свое деяние, а с това се занимаваше Учреждението на улица „Черна“, което беше на хиляда етажа и имаше стотици асансьори и милиони кабинети. Точно то се смяташе за най-важната структура, която ръководеше съществуването на целия Ад, а в него изпращаха на работа най-добрите, избирайки по един човек на милион души. Всичко, което обитателите на града виждаха ежедневно покрай себе си, беше произведение на творческата мисъл на служителите от Учреждението. Най-добрите мозъци на света измисляха най-хитроумните наказания и никой не можеше да се скрие от тях в нито един от хилядите райони на града.

Макар Калашников да не бе съгласен с това, мисълта на Учреждението работеше изключително виртуозно. Тя превръщаше изнасилвачите в привлекателни жени и ги изпращаше в мъжкия затвор, в който лежаха пощурели от вековно въздържание самци. Едва след като престояха там петстотин години и след като окончателно ги съсипеха, те получаваха правото да подадат молба да бъдат преместени в студиото, в което се снимаха високобюджетни немски порнофилми. В гърлата на рушветчиите не изливаха разтопено олово, както свидетелстваха средновековните европейски гравюри, изобразяващи Ада, а служителите на московската пътна милиция например ги изпращаха на работа в райони, обитавани от жители на Исландия, които просто не разбираха защо трябва да дават рушвет, тъй като тази страна беше последна по ниво на корупция в света. Нервните кризи и страшните запои сред нещастните пътни полицаи, принудени да живеят само със скромната си заплата, бяха нещо съвсем обикновено в града. Изпращаха алкохолиците да карат практиката си в общината на ислямските фундаменталисти, където нямаше и помен от водка, горделивците ставаха чистачки в обществените тоалетни, а пък джебчиите всеки ден ги инжектираха с парализиращи серуми и ги качваха в трамваите, в които се возеха скъпарски облечени милионери с натъпкани портфейли и отворени чанти.

Градът бе заимствал от богатия земен опит единствено онова, което значително усложняваше съществуването на гражданите му. Точно по тази причина окачаха реклами дори в тоалетните, тъй като рейтингите сочеха, че нищо не дразни толкова много хората, колкото това да им предлагаш по осемстотин пъти на ден да си купят „активно попиващи“ дамски превръзки. Домашните телевизори на борците срещу аморалното поведение денонощно излъчваха хард порно, а в общежитията на сексуалните маниаци непрекъснато се излъчваха филми за отглеждането на ягоди. Градът се задъхваше от невиждани задръствания дори и през нощите в почивните дни (за образец естествено бяха използвани Москва и Ню Йорк), силно разредената бира в ресторантите се сервираше само топла, а жените се оправдаваха с главоболие в леглата в течение на столетия. Времето беше ужасно — или цареше неописуема жега, от която асфалтът се топеше (единственият климатик се намираше в кабинета на шефа), или непрекъснато валеше дъжд вследствие на просмуканите подземни води и всички тънеха в есенна депресия. А заплатата се изплащаше крайно нередовно (преди десет години шефът почерпи този опит от правителството на Елцин).

Общо взето, това си беше истински Ад. Естествено, за да се поддържа легендарният му имидж, съществуваше и древен квартал с казани, в който демонстративно варяха специално наети грешници, а лицензирани екскурзоводи водеха там туристите от Рая.

За щастие на Калашников (както и на много други) през последното столетие за официален език за вътрешно общуване в Ада беше признат руският, тъй като той бе най-труден за изучаване от чужденците. Алексей бе срещал хора, които учеха руски в течение на петдесет години, но говореха на ниво „един гаща плява“. Официалните езици в Ада се сменяха на около хиляда години, а предишния път беше възприет кантонският диалект на китайския език. Надареният Наполеон се хвалеше на Калашников, че го е усвоил на един дъх, но на по-мудния Иван Грозни му бяха необходими няколко века, за да се научи да пише йероглифите.

В Ада имаше най-много проблеми с китайците. По традиция във всички заведения за обществено хранене в града сервираха най-лошата храна на света — английската. Дори и най-непретенциозните към храната побесняваха от това, че бяха принудени години наред да поглъщат пържените със старо олио fish and chips1. Но тарикатите с дръпнати очи отваряха хиляди малки нелегални закусвални с по пет-шест масички, където пускаха само с парола. Ведомството вече бе закрило над половин милион такива ресторантчета, където в полукриминална атмосфера човек можеше да се наслади на кисело-лютива супа и патица по пекински, но те продължаваха да никнат като гъби след дъжд правопропорционално на броя на китайските жителите в Ада и служителите просто не смогваха. А най-важното бе, че така и не можеше да се разбере откъде китайците успяваха да се сдобият с нужните продукти. Подозираха в корупция самото Ведомство и смятаха, че може би някой от отдела за наказания на ислямските екстремисти тайно препродаваше на китайците излишъците от свинско месо, но засега тази версия не можеше да бъде потвърдена.

— И кой е убит? — реши се най-сетне да попита Алексей, загледан в немигащите жълти като на котка очи на шефа. Устата му се разкриви и разкри острите му кучешки зъби.

— Назначих те за ръководител на екипа за разследване. Ще научиш всичко на място.

Стаята се изпълни с шума на местещи се столове. Тъй като не пожела да се впуска в по-нататъшни обяснения, шефът се изниза плавно през междинната врата и остави след себе си христоматийната миризма на сяра. Калашников отвори сгъваемия си мобилен телефон, който стискаше в потната си ръка, и започна трескаво да търси в указателя му буквата „М“.

Пета глава Веществото

7 часа и 31 минути

В този блок турските работници точно преди един месец успяха да поправят издраскания с графити повреден асансьор, иначе щеше да е доста уморително да стигне до двайсетия етаж. Всъщност по време на движението кабината на два пъти се разтресе толкова силно, че Калашников се подготви да полети надолу, но му се размина.

Щом прекрачи прага на апартамента, усети неприятната миризма на изгоряло. Така миришеха изгорели коси, предизвиквайки дразнене в гърлото. „Смърди на изгоряла котка“ — помисли си цинично той, докато стъпваше по скърцащото и протрито до бяло дюшеме на малката стаичка. Жилището беше още по-скапано от неговото и приличаше на стая в треторазряден хотел. По време на краткото си земно съществуване Калашников бе успял да наблюдава смъртта много пъти, затова се отнасяше спокойно към необходимостта да вижда трупове и кръв. Ала този път му се наложи да стане свидетел на нещо съвсем различно от онова, което очакваше. От тялото на покойника не бе останало абсолютно нищо — само разпръсната из целия апартамент шепа пепел. И сега пълзящите по пода медицински експерти старателно събираха прашинките в епруветки. Мъжът с бяла престилка, който седеше тържествено във фотьойла и разпалваше хаванска пура, имаше такъв вид, та дори и непосветен човек би се досетил, че е началник, на когото са позволени много неща. Кой друг би дръзнал да пуши открито контрабандна пура на местопрестъплението, без да го е грижа, че пепелта й ще се смеси с праха на покойника?

— Добър ден, Николай Василиевич? Как се чувствате?

Мъжът с пурата се усмихна, а зъбите му проблеснаха сред гъстата му брада. Той скочи да посрещне Алексей и стисна ръката му почти до лакътя.

— Скъпи господине, най-сетне! Чакаме ви, много отдавна ви чакаме.

Хирургът Склифасофски — един от най-известните лекари през XIX век, беше много добър познат на Калашников по силата на служебните му задължения. Понякога Управлението за наказания го викаше, когато например трябваше да превърне някакъв известен изнасилвач в жена. Очевидно проблемът беше много сериозен, защото шефът обикновено не смяташе за необходимо да безпокои такива хора за дреболии, а към доктора имаше трогателно и благоговейно по детински отношение.

— Моля да ме извините, докторе, но никой не си направи труда да ме уведоми — отбеляза огорчено Калашников и разтри след мечешкото ръкостискане ръката си. — Дори името на покойника ми казаха едва в колата, докато пътувахме насам. И защо е тази секретност? Ясно е, че колкото по-малко хора са информирани за ситуацията, толкова по-добре, но въпреки всичко най-много след час тук ще се появят камери от всички телевизионни канали. Надявам се, че вече сте успели да разберете какво точно се е случило с нашата… ъ-ъ-ъ… жертва?

Склифасофски най-неочаквано се ухили злорадо:

— По всичко личи, любезни господине, че са решили да изненадат и вас. Когато сутринта ме измъкнаха от леглото, първо си помислих, че това е някаква идиотска шега… Ако не беше приличното възпитание, което ми даде моята покойна маман, с най-голямо удоволствие щях да изразя уважението си към шефа ви с онези изрази, на които далновидно ме научи хамалинът Порфирий.

„Моята покойна маман“, отбеляза наум Калашников. Склифасофски явно не се вълнуваше от факта, че самият той вече от сто години беше в гроба, а неговата маман отдавна живееше в един апартамент заедно с него. Просто в Ада много хора продължаваха да си служат с изразите, които бяха използвали на Земята. Пък и самият той наричаше убития покойник, макар че всъщност той бе умрял за втори път.

— Та така, аз съм тук вече от два часа — продължи Склифасофски. — И предположенията ви са верни. Старият глупак в мое лице вече успя да установи някои неща. Към два и половина през нощта убиецът е успял да проникне в помещението през отворения прозорец с помощта на най-обикновена пожарна стълба, за което свидетелства прясно олющената боя по стъпалата й. Не зная дали му е било лесно да се покатери до двайсетия етаж в непрогледния мрак, но го е направил. Извършил е нападението след около трийсет минути… Какво е правил през цялото това време килърът в стаята на убития, не се знае. Може би е търсил нещо. Всъщност това не е важно. Но онова, което най-много ме озадачава, е начинът, по който е извършено убийството. До този момент не мога дори приблизително да си изясня какъв е бил съставът на веществото, с което е ликвидирана жертвата. Ако се съди по драскотините по пода, покойникът отчаяно се е борил, но една или две капки от веществото са били достатъчни нещастникът да се превърни в пепел за броени секунди. Моите хора на няколко пъти изследваха всеки сантиметър от пода. И единственото, което успяха да открият, бяха жалки остатъци от зъби, сякаш нашето момче просто е грабнало половин кофа киселина и я е изпило на един дъх.

Алексей се навъси, докато гледаше едва забележимите частици пепел под увеличителното стъкло на медицинския експерт, и машинално облиза устните си. Отново имаше нужда от едно питие, както сутринта, когато се събуди, но не посмя да изрази желанието си на глас в присъствието на именития лекар.

— Така значи. Но ако това загадъчно вещество е било толкова убийствено — Калашников с удоволствие използва новата дума, която му подсказа един московски пиар и мениджър, — тогава защо нищо друго наоколо не е пострадало? По принцип апартаментът би трябвало направо да се взриви. Но няма никакви следи…

— Отново сте абсолютно прав, любезни господине — съгласи се Склифасофски, облизвайки остатъка от пурата. — Не открихме нито една капчица върху нито една повърхност и на мен също ми се струва, че това е доста странно. Надявам се, че след като направим анализ в лабораторията, ще успея да разбера какво е било това вещество. В момента бих могъл да кажа, че то прилича на силно действащо бойно вещество и не бих се изненадал, ако с него за секунда може да се изгори цяла рота войници. Единствената разлика е в това, че както много добре знаете, в Ада никакви такива средства не могат да оказват въздействие… Отровата, тротилът, киселината и куршумите са безполезни, а всякакви рани зарастват за три часа, защото всички ние, миличък, и без това вече сме трупове. Струва ми се, че си имаме работа със специално разработено средство, което само за миг прекратява съществуването на тленната душа в задгробния свят. Повтарям, че за съжаление засега не мога да установя каква е консистенцията му.

— Да не е полоний 210? — поинтересува се Калашников. — Наскоро при нас пристигна един мъж в херметично затворен ковчег и се оказа, че в организма му има…

— Какъв полоний, по дяволите? — обиди се лекарят. — Нали току-що много ясно ви обясних, че нито едно земно средство не е в състояние да въздейства на каквото и да било в нашия град, пък ако ще да хвърлят и атомна бомба. Но за всеки случай ние проверихме това с броячите. Няма никакви следи от радиация.

На вратата деликатно се почука и на прага се появи младо момче с черната униформа на Ведомството. Тази униформа се полагаше на всички, но обикновено я носеха само низшите чинове. Изпод накривената му фуражка се подаваше рижав перчем, а ноздрите му потръпваха, долавяйки неприятната миризма на „изгоряла котка“. Младежът козирува енергично, на Калашников и кресна толкова силно, че един от медицинските експерти изпусна епруветката си:

— Здраве желая, ваше високоблагородие!

Казашкият унтерофицер Сергей Малинин имаше добра репутация във Ведомството заради невероятната си изпълнителност, но според Калашников беше тъп като баобаб. Но той се обади именно на него, веднага след като шефът се скри зад вратата.

— Разпита ли съседите, Серьога? — попита Алексей.

— Тъй вярно! — Малинин гледаше предано началството в очите.

Калашников знаеше резултата предварително и усещаше, че в разследването едва ли щеше да има сензации. В подобни дела винаги възникваше огромен проблем със свидетелите, но задължителните правила трябваше да се спазват.

— Някой чул ли е поне нещо?

— Съвсем не!

— Защо?

Малинин се поколеба за секунда, но моментално съобрази какво да отговори:

— Защото е било нощ, ваше благородие! Спали са, мръсниците!

Хората с бели престилки зад гърба им сдържано се изсмяха. Калашников прикри усмивката си по навик и се обърна към Склифасофски:

— И какво ви хрумна в първия момент, докторе? Какъв мотив би могло да има подобно престъпление? И колко би трябвало да си мразил покойния, за да поискаш да го изгориш дори в самия пъкъл?

Хирургът сви рамене и угаси пурата. Из стаята плъзнаха лъкатушещи струйки лилав дим, чийто аромат се смеси с миризмата на изгоряло.

— Вие сте опитен човек, Алексей Григориевич, и няма защо да се правите на Орлеанската дева. Убитият беше изключителен мръсник. Сигурен съм, че вие много добре знаете това, но съм готов да ви информирам, че най-малко петстотин милиона души са мразили покойника от цялото си сърце. Надявам се, любезни господине, че тази информация значително ще стесни кръга на заподозрените.

Склифасофски се разсмя, доволен от шегата си. Калашников замълча, хапейки замислено долната си устна. Ситуацията наистина не беше от лесните. Нямаше следи, нямаше отпечатъци, никой от съседите не беше чул нищо. Налице беше истинско „задънено разследване“, както се изразяваха обикновено в московската полиция за дела, които дяволски трудно можеха да бъдат разкрити. Обикновено такива дела се разкриваха едва след години разследване.

Алексей разтвори найлоновата торбичка и доближи още веднъж документа за самоличност на убития до очите си. Жертвата имаше подпухнало лице и редки коси, а безжизнените му зеници излъчваха студенина дори през целофана. Когато доведоха този човек в града, се наложи да отцепят пътя, по който го караха, с отрядите със специално предназначение, обозначени с изображението на рогата глава върху ръкава. Милиони граждани ликуваха, танцуваха на самото шосе, прегръщаха се и пееха. Толкова дълго бяха чакали това да се случи и най-сетне той беше дошъл тук! През изминалите шейсет години като че ли всички бяха свикнали с пребиваването му в града и не се учудваха, когато срещаха дребната му прегърбена фигура на улицата. Но очевидно това не беше така. През всичките тези години някой тайничко го бе мразил и с течение на времето тази омраза не го бе напуснала.

От черно-бялата снимка в Калашников бе вторачил тежкия си поглед Адолф Хитлер.

Шеста глава Damage Inc.

11 часа и 04 минути

Еликсирът се изливаше бавно в шишенцето — капка по капка. Макар че трябваше да отлее само десетина грама, той вече на три пъти спира, защото ръцете му трепереха. Изчакваше, докато ледените тръпки по тялото му преминат, и започваше отново. Нямаше нужда да бърза, тъй като разполагаше с много време. Вярно, ставаше в пет часа сутринта, за да отиде на работа, но за сметка на това свършваше до обяд, тъй че нямаше закъде да бърза, понеже разполагаше с целия ден. Побиваха го тръпки, защото много ясно си представяше, че дори при най-лекото трепване еликсирът може да капне върху кожата му, а тя моментално щеше да пламне и той само за секунда щеше да се превърне във факла…

Поръчковата смърт на обекта беше ярка и феерична и за миг дори съжали, че жертвата почти не се мъчи. Естествено, начинът, по който бе извършено убийството, се оказа абсолютно необичаен и беше прекалено хитър, докато самият той предпочиташе по-лесните и по-сигурни, както му се струваше преди, методи. Съвсем друго бе да притиснеш наточеното острие до гърлото на човека и да усещаш острата миризма на прясно заклано животно, която те удряше в носа… Точно както в детството му, когато колеха свине в селския плевник. На два пъти през нощта му се наложи да използва и снайперистка винтовка, макар че това беше прекалено изискан метод и той се чувстваше така, сякаш се намираше на стрелбище. Просто нямаше никакво усещане, че е лишил някого от живота му. Натискаш спусъка, а дребничката фигурка в далечината се прекършва и пада и нито чуваш предсмъртни хрипове, нито виждаш конвулсиите, нито усещаш тъмната кръв по ръцете си. Също като в компютърна игра, както би се изразила днес младежта. Точно така си беше.

Той внимателно развъртя металната капачка. Интересно, защо ли стъклото устояваше на огъня, който представляваше същинска течна смърт? Въпросът беше неуместен. Сярната киселина също разяждаше плътта чак до костите, но нали все пак я държаха в нещо. Той вече почти бе забравил за клиента, който се превърна в пепел през миналата нощ, и мислите му се насочиха изцяло към предстоящото убийство.

Как ли щеше да се държи тази жена? Дали щеше да падне на колене и да моли за пощада? Хъм, едва ли. Та те дори не предполагаха, че в Ада също може да се умре. Но в такъв случай какво очакваше душите им, след като обвивката й се разпаднеше с пукот на ситни искри? Ами, нищо не ги очакваше. Единствено ЗАБРАВА. Еликсирът унищожаваше цялото битие, а след това човек се превръщаше в прах, която се разпилява из въздуха… Точно такава смърт си представяха на Земята онези, които не вярваха в съществуването на Ада и Рая. Но кой на този свят би допуснал, че умрелите могат да бъдат убити отново? И защо при наличието на такъв умопомрачителен брой всевъзможни магьосници, вещици и алхимици, от които пъкълът направо гъмжеше още от средновековието, никой не се бе сетил да създаде този еликсир по-рано?

Той погледна още веднъж изображението на блондинката с присвити като панделка устни и докосна лицето й с върха на езика си. Върху гланцираната повърхност остана влажна следа, сякаш по нея бе пропълзял огромен охлюв. Както можеше да се очаква, онези тъпанари от Ведомството не бяха открили нищо, за което да се хванат. Очевидно убийството ги бе заварило неподготвени. Прекрасно. Разбира се, те много скоро щяха да разберат, че сами няма да могат да се справят и щяха привлекат водещи специалисти от ФБР, Гестапо и румънската служба „Секуритате“… Но засега той разполагаше с време. И нямаше намерение да го губи напразно, така че тази жена щеше да умре днес. Пръстите му докоснаха нежно шишенцето с еликсира, а той почувства как начервената уста на блондинката се разкривява грозно в беззвучен крясък, а прекрасното й тяло се сгърчва и се посипва във вид на сива пепел върху луксозния персийски килим…

Разнесе се сухо изщракване. Радиото се включи автоматично. „Скъпи слушатели! — изрече радостно приятен женски глас. — На вашето внимание е нашето задължително музикално предаване «Смъртта не бива да изглежда сладка». Не се опитвайте да излезете от домовете си, защото вратите ви току-що бяха блокирани. Това е част от плана за вашето наказание, затова не бива да се съпротивлявате, а просто стойте и слушайте. Предаването ще е кратко.“

Само след секунда стаята се разтресе от бесния ритъм на група „Металика“ и песента „Damage Inc“. Изтерзаният му мозък се взриви, опитвайки се да излезе от черепната му кутия, сякаш бяха започнали да го налагат с парен чук. Килърът знаеше, че в града има много поклонници на тази музика, но те никога не можеха да я слушат, защото в същото време радиото в техните жилища излъчваше „Нежният май“ и запушили уши, нещастниците се гърчеха на пода и се давеха в сълзите на отчаянието си.

Той се опита да затисне главата си с възглавницата, но това не му помогна и звукът дори се усили. Мебелите започнаха да вибрират, а подът се разтресе. „Кръв се лее след кръвта, искаш ли да знаеш кой ще бъде следващият? Това си ти-и-и-иии!“ — ревеше с цяло гърло вокалистът.

Убиецът захвърли рязко възглавницата, вслушвайки се в думите на фона на лудешкото дрънчене на китарата. За пръв път, откакто слушаше тази музика, „Металика“ започна да му харесва.

Седма глава Цуни-гуни

малко по-рано, в 9 часа и 45 минути

На бензиностанцията, където се отбиха по обратния път от дома на Хитлер, Алексей моментално оцени всички предимства на сегашното си особено положение. Специалното удостоверение, което шефът му даде, докато трае разследването, представляваше черна пластмасова карта с холограма. Мексиканецът на бензиностанцията само погледна картата и в същия миг едва не се изтърси през прозореца на касата, крещейки истерично: „Отдръпни се! Специално обслужване!“ Служителите на бензиностанцията за пет минути заредиха колата с първокласен бензин от специалния склад, а след това я закараха на пътя и избърсаха с памучен парцал и последната прашинка от бронята й. През матираното стъкло Калашников наблюдаваше със садистично удоволствие мрачните лица на шофьорите, които стояха на опашката, тъй като много от тях вече трети час чакаха да използват купоните си. Руснакът е готов хляб да не яде, само и само да се сдобие с възможността да демонстрира значимостта си пред другите, подсмихна се той. И само заради това, че има възможност поне в нещо да прередиш съседа си, в собствените си очи веднага минаваш в категорията на аристократите.

Управлението за наказания нарочно създаваше дефицит на гориво, както и на много други неща. В Ада винаги имаше предостатъчно бензин, тъй като неизчерпаемите находища на нефт бяха открити още по времето на древния Египет. Първо, те служеха за място, на което прекарваха каторгата си най-изнежените грешници, които добиваха нефт от бушуващото подземно море със сондажните помпи и, второ, използваха го за загряване на функциониращите в библейско време казани, в които варяха наказаните, тъй като дървата наистина не достигаха.

Скоростомерът вече сочеше почти петстотин километра в час. Малинин юркаше безмилостно служебното БМВ по широкото шосе, изпреварвайки с цветисти псувни гърмящите индийски автобуси и натискайки отчаяно клаксона. Колите се озоваваха в Ада също като хората — след като „умрат“, тоест в резултат на катастрофа. Преди време тяхното БМВ се появи в града заедно с изгорелите пътници в него, след като един КАМАЗ връхлетя върху него на шосе Е-95. По специално нареждане на шефа ремонтираха смазаните коли от известни марки в централния автосервиз на Ведомството, където изпращаха на работа най-добрите монтьори. С всяка изминала година броят на колите в града нарастваше, а пътищата, естествено, не бяха достатъчно. Затова задръстванията се смятаха за нормално явление дори нощем.

Алексей се сети, че не е ял нищо през деня. В корема му буйстваше само кафето. Главата го болеше, но в Ада нямаше никакви подходящи таблетки от сорта на аспирин. И беше принуден да се разсейва, разговаряйки, макар че Малинин не беше кой знае какъв събеседник.

— Знаеш ли какво, Серьога… — каза замислено Калашников и се облегна назад на кожената седалка. — За толкова години никога ли не ти е минавало през ума защо си се озовал точно тук?

Праволинейният отговор както винаги последва моментално:

— Съвсем не, вашброде — съкрати по навик обръщението „ваше благородие“ Малинин.

— Напразно. А пък в началото аз дълго се чудих защо ли сме тук, а не в Рая?

Тази мисъл толкова силно порази Малинин, че той зяпна.

— Кажи ми, ти как изживя живота си? Сигурно си православен, нали? И сигурно всяка неделя си ходил на църква, спазвал си постите, а на Великден си носил козунак на светците… Така ли беше?

— Разбира се — стъписа се Малинин. — Че аз да не съм някой неверник, вашброде?

— Но въпреки това си се озовал тук — наведе глава настрани Калашников, разглеждайки меланхолично мизерните покрайнини на индийския квартал, които се нижеха зад прозореца. — И в първия момент направо ти се пръска мозъкът да се чудиш: ама, как така, нали бях толкова добро момче, нали вършех всичко както трябва — ядях гъби в безмесните дни, палех свещи в храма, винаги целувах усърдно иконите… А след това — хоп! — и дяволите вече те пържат в тигана…

Малинин посърна. Пръстите на ръката му върху волана потрепваха.

— Отначало и аз не можех да разбера защо е така — въздъхна Алексей. — А сетне ме изправиха пред Главния съд и ми обясниха: „Ще гориш в Ада, защото греховете ти, човече, са толкова много, че дори с локомотив не можеш да ги поместиш. Убил си поне петдесетина човека.“ А пък аз облещих очи, размахах ръце и се развиках: „Многоуважаеми господа, ама аз работех в полицията! А пък нашите хорица в Москва, особено в Хитровски район, направо могат да ти вземат акъла. Един такъв бандюга утрепа в хана търговец, който караше стока в Смоленск, заедно с двете му дъщери — едната още не беше навършила десет годинки. Заклал ги и тримата както си спят, животното. Наложи се да го заловим в къщата на мадамата му, а пък той започна да стреля по нас… И какво трябваше да направя аз, да се целувам с него ли? Гръмнах го с браунинга — улучих го в корема и в гърдите и след един ден той умря в болницата. И заради тази измет искате да ме пържите в тигана, така ли?…“

Малинин мълчеше. Калашников си помисли, че напразно се оплаква, защото никой никога не го беше пържил в тигана. Освен през първия ден, за да спазят приличието, тъй като точно тогава бяха довели туристическа група. Нима не беше извадил късмет тук? Е, да, с работата си не беше. Той я проклинаше още на Земята, когато заради нея загуби Алевтина. И си даде клетва, че ще напусне полицията…

Но нямаше причини да се огорчава, тъй като, когато Главният съд те изпращаше да се занимаваш с някаква омразна работа, това се смяташе за леко наказание. Шефът беше доволен от него, той имаше най-добрата разкриваемост, например наскоро разкри мрежа от доставчици на суха кръв за градските вампири. Но какъв смисъл имаше да го прави? Всичко си беше както на Земята и дори и уличните кучета знаеха откъде да си купят контрабандна стока, но залавяха само глупаците, които я продаваха. Градът толкова много му напомняше на Земята, че понякога започваше да се съмнява дали всъщност не е живял тук винаги и в един момент просто се е преместил в някакъв друг район? Но съмненията му бързо се изпаряваха, когато се сетеше, че на Земята беше Алевтина. А в града я нямаше. И вече никога нямаше да я има.

Беемвето свърна под огромния мост, който хората наричаха „Дяволския“. На спирката пътниците щурмуваха току-що пристигналия автобус и ловко се катереха към покрива му. Във въздуха се мяркаха чадъри, женски шапки и парцали от откъснати заедно с плата джобове. Встрани повръщаше някакъв нещастник, който се бе натъкнал на плакат на „Кока-кола“. „Сигурно е новак“ — отбеляза си Калашников. На тях често им се случваха такива неща.

— А пък те най-спокойно ми отговориха — продължи той отново разговора си, — че не е важно какъв бандюга е бил онзи. Нямал съм право да лишавам човек от живота му, пък ако ще да е най-големият мръсник. Много по-късно видях тук тълпи от хора като рицарите от кръстоносните походи, които вече хиляда години си удрят главите в стените и все не могат да проумеят как е възможно това: освобождавали са Божи гроб, слънцето ги изпепелявало, боледували от холера и заради тези неща сега трябва да врат в казана. А когато малко се поуспокоих, се замислих и стигнах до извода, че всичко е правилно. Човек не бива да си мисли, че колкото и страшен грях да е извършил, винаги може да измоли прошка за него. Има неща, които за нищо на света няма да ти простят. И няма никакво значение колко пъти си ходил на църква, дали си постил и дали си целувал ръка на архиерея, защото попът в Небесната канцелария не си е купил лиценз да ти опрощава греховете. Понякога дори си мисля, Серьога, че в Рая няма абсолютно никого. Толкова много хора познавах лично на Земята и в крайна сметка всички се озоваха тук.

„Или по-точно почти всички“ — добави наум Калашников, тъй като отново си спомни за жена си.

Изведнъж Малинин се разсмя оглушително. Алексей го погледна изплашено, защото унтерофицерът демонстрираше твърде рядко подобни бурни прояви на жизнена чувствителност. По-точно, ако си спомнеше всичките си предишни разговори с него, никога досега не се бе случвало подобно нещо.

— Аз бях толкова набожен, вашброде, че дори когато се озовах тук, продължавах да се оглеждам по навик за църква, за да се прекръстя пред нея — каза казакът. — Но по време на Главния съд добрите хора ми завряха сурата в мирските ми дела и ми казаха: „Прищяло ти се е, муцуно такава, да си похапнеш райски ябълки, я върви да танцуваш върху въглените.“

Калашников отново отбеляза наум, че не възразява и срещу това решение на Главния съд, защото дори и в най-страшния си кошмар не можеше да си представи как би изглеждал Малинин в Рая.

— Работата е ясна, бил си се с немците, сигурно са приписали убийство и на теб.

Малинин се зачерви като рак и най-неочаквано намали скоростта до триста километра в час.

— Не съм, вашброде. Припомниха ми нещо съвсем друго. Имахме си на село една палава попадийка… Много хубава беше мръсницата… И когато мъжът й отиваше да опее или да венчае някого, аз веднага се шмугвах при нея да правим цуни-гуни… А възглавниците й бяха едни мекички… Такава си беше тя… Ех-ех… — казакът преглътна и се размърда на седалката. — Та се разбра, че заради нея съм отгърмял тук. Но знаете ли какво ще ви кажа за Рая… Той съществува, няма начин да не съществува. Защото в крайна сметка срещнах попадийката тук — през двайсета година беше умряла от глад. Но попа не съм го виждал, въпреки че вече би трябвало да е чукнал сто и трийсет години. Значи той е в Рая. Пък и сигурно сте забелязали, че в града почти няма деца до десетгодишна възраст. Освен ако по улицата не притича някое хлапе от „хитлерюнгените“ и Павлик Морозов, който обикновено се навърта край будката за цигари. А защо е така? Ами, защото всички те също са ТАМ.

Понякога сякаш някаква муха ухапваше помощника му и той си спомняше казашките си корени, и започваше да се изразява съвсем конкретно.

Калашников кимна. Отдавна подозираше, че ТАМ има най-малко още един човек, когото по всичко личеше, че никога повече няма да види. Докато беше на Земята, знаеше, че лошото все някога може да свърши. Но в Града всички проблеми съществуваха вечно.

Колата спря пред бетонната стена, опасана отгоре с кълба бодлива тел.

— Ето че стигнахме, вашброде.

Строгият часовой на поста провери документите им с електронното устройство, а след това побутна към тях опърпана дебела книга с избелели кафеникави букви.

— Моля да се подпишете с кръв ей тук, в лявата графа. Извинявайте, но такъв е редът.

Осма глава Тъмната стая

10 часа и 20 минути

Дебелите зелени завеси закриваха прозорците на кабинета, създавайки полумрак. Скръстил ръце на гърдите си, мъжът с черни дрехи, който стоеше до библиотеката, се вслушваше с явно удоволствие в звуците, които се разнасяха от съседната стая. Той нито за миг не се съмняваше, че планът ще сработи, макар че онзи, който предложи тази идея, отначало не беше сигурен дали тя ще се осъществи.

Какво пък, скоро в ръцете на Изпълнителя щеше да се озове още една доза еликсир и може би тя вече щеше да е с пулверизатор. Трябваше да се положат малко усилия, за да постигнат това, защото вече проявиха известна наивност, когато решиха да действат с помощта на мензура. Ако дори и една капчица паднеше върху кожата на Специалиста, трябваше спешно да търсят друг човек, а както е известно на всички, добрите работници не се срещаха на улицата. И без това бяха изгубили много време, за да подберат старателно куриерите, които щяха да доставят еликсира, и за инструктирането на Изпълнителя, и за съжаление нямаха директна връзка с тях. Но първата поръчка беше изпълнена точно навреме. И това не беше странно, защото бяха препоръчали Изпълнителя като човек, който е влюбен в работата си.

Преди десет минути пристигна радостната новина, че тази вечер Специалистът ще посети нов обект. Мъжът с черните дрехи много се надяваше, че резултатът няма да се забави. Той изпитваше леко вълнение и се тревожеше от мисълта за възможните варианти на действие, ако нещо случайно се обърка. По всяко друго време не би обърнал внимание на това обстоятелство, тъй като човекът беше слабо същество и му бе присъщо да се съмнява във всичко. Единствено животните разчитаха на инстинкта си, а хората бяха изключително мнителни…

Само че какво му ставаше днес? Началото беше успешно, а той не можеше да си намери място и се щураше безцелно из дома си. Е, естествено, че нервничеше и в това нямаше нищо срамно. Просто трепереше като девственик, който за пръв път докосва с ръце тялото на полуразсъблечено момиче. „Мили боже, помогни ми да разкопчая този ПРОКЛЕТ СУТИЕН!“ Сравнението малко го поразвесели. След два часа всичко щеше да е ясно и нямаше смисъл да се притеснява предварително. Защото в това състояние направо приличаше на Бялата царица от „Алиса в огледалния свят“, която започваше да плаче пет минути преди да си е убола ръката с игла.

Той забарабани с пръсти по масата. Очакваният телефонен звън прозвуча в тишината като сладка музика. Мъжът в черно бързо отиде до апарата и сграбчи спасителната слушалка.

— Слушам.

— С куриера ще бъдем на мястото привечер — чу звънливият младежки глас.

Новината беше прекрасна. Денят наистина беше великолепен.

— Кога горе-долу трябва да дойда?

Гласът в слушалката весело се изсмя.

— Не зная. Когато ви е удобно, куриерът разполага с много време.

Виж ти колко бързо ставаха циници хората. Макар че понякога се случваше точно обратното.

— Благодаря. Ще дойда, когато се стъмни, както ви обещах.

— Можете да не бързате.

Той затвори телефона. Това момче беше толкова мило и прекрасно създание, каквито в момента се срещаха много рядко, особено в света, който ги заобикаляше. Беше скромно, вежливо с по-възрастните, много съобразително за възрастта си, а идеите му направо бликаха като фонтан. Достатъчна беше само гениалната му находка в Книгата! Много жалко, че когато нещата привършеха, щеше да се наложи да го ликвидира. Да го ликвидира…

Мъжът в черно потръпна от тази ледена дума. Той не спореше, че беше лошо да постъпва така, но понякога нямаше никакъв избор, защото момчето се бе вторачило като омагьосано в тази своя идея. Разбира се, то се закле, че ще държи езика си зад зъбите, та след това да може да застане пред НЕГО като триумфиращ спасител, извършил нещо, което преди това много хора в течение на хиляди години не бяха успели да постигнат. Но проблемът се състоеше в това, че момчето беше твърде младо и затова кипеше от енергия и грееше от щастие. Много скоро нямаше да се удържи и щеше да сподели съкровената си новина с някого. А това не биваше да се допуска в никакъв случай.

Честно казано, той се привърза към момчето и го обичаше като син, но в историята имаше много случаи, в които на бащите им се налагаше да жертват обичаните си синове. А в ситуации, когато всичко бе заложено на карта, се налагаше да правиш големи жертви.

Той отново се вслуша, но от съседната стая не идваше нито звук. И така, куриерът вече бе намерен и той разполагаше с достатъчно време да приготви еликсира. Бе настъпил моментът да слезе в мазето. Мъжът натисна ключа на бронзовата лампа и се загледа в оставения на масата лист, върху който със старомоден почерк със завъртулки бяха написани седем фамилии. Най-горната, състояща се от шест букви, бе задраскана с дебел червен молив.

Девета глава Червеният квартал

10 часа и 24 минути

След като се разписаха с кръв във входящата тетрадка, те дълго вървяха по сивия циментов коридор към „стаята за свиждания“. Малинин гледаше натъжено мъждивите крушки, които светеха през една по оплютия до черно от мухите таван и се чешеше замислено по тила.

— Алексей Григорич, и защо изобщо дойдохме тук?

— Разбираш ли, братле… Ван Ли и Краузе проверяват приюта за престарели евреи, където през последните шейсет години Хитлер е пекъл еврейски хляб, но там хората са такива, че… Откъде ще намерят сили да се катерят нощем по стълбата, при положение че едва прекрачват от стъпало на стъпало. А пък тук има хора, за които на Земята е настъпил огромен празник, когато Адолф Хитлер вирнал петалата. Та затова ми се ще да си поприказвам с един от тях.

В другия край на коридора се чуха тракане на токове и ругатни с кавказки акцент. Калашников долови миризмата на силен тютюнев дим.

— Ей, слушай! Я си махни ръцете! Да не мислиш, че не мога да вървя без теб, любезни мой? Защо си ме сграбчил за ръкава, а? Гнусно ченге! Кълна се в майка си, ще те заколя!

Вратата се отвори и охраната натика в стаята старец, облечен с арестантска роба, украсена с блестящи златни пагони. Робата беше намъкната върху голото му тяло, а върху лишените му от косми гърди се виждаха сини татуировки. В дясната ръка на госта димеше опушена лула.

— Здравейте, другарю Йосиф Висарионович… — каза благо Калашников. — Радвам се да ви видя в добро здраве, бащице.

— Тамбовският вълк ти е другар на тебе — изрече Сталин през избития си зъб и се изплю на пода. — Заради теб изгубих сума пари, с момчетата си седяхме и играехме карти… Така ми вървеше, като на бясно куче тоягите и точно в този момент се довлякоха копоите ти. И окъкаха цялата работа…

Сталин излежаваше присъдата си вече половин век, в резултат на което бе усвоил почти напълно пандизчийския жаргон в общежитието, тъй като тук просто не чуваше други думи. Генералисимусът лежеше в типов лагер, направен по модела на онези, които се намираха в Казахстан, работеше без почивни дни в каменоломната и всеки ден му даваха за обяд общоприетия буламач от ряпа. Върху избора на това наказание изобщо не повлия фактът, че той се бе прославил със създаването на огромна мрежа от такива лагери. Просто на шефа не му хареса, че на младини Йосиф е учил в духовна семинария. Всъщност затворническото му битие продължаваше само от шест часа сутринта до десет часа вечерта. След това пускаха вожда на народите да нощува в пететажната сграда в „Червения квартал“ — един район в покрайнините, където заселваха повечето бивши комунистически ръководители.

Всеки ден, докато отиваше на работата, уж случайно сблъскваха генералисимуса с Берия и всеки път срещата им завършваше със сбиване и мръсни псувни на грузински език. Всъщност Берия си патеше още по-лошо — той работеше като барман в централния стриптийз бар в града, където красиви сервитьорки сервираха напитките чисто голи. Ала всяка от вечерите в аморалното заведение причиняваше на Лаврентий Павлович ужасни мъчения по простата причина че му бяха отнели потентността…

Сталин дъхна насмешливо в лицето на Алексей, облъхвайки го с миризма на тютюн. Не беше ясно как успяваше да се сдобие с този сорт, но вождът на народите пушеше както винаги „Херцеговина флор“. Калашников се закашля. Без да го поглежда, Сталин приседна на разклатения пластмасов стол.

— Какво искаш? Не се туткай, казвай по-бързо. — Изпразни лулата, удряйки я в ботуша си.

Вождът на народите не бе изневерил и на този свой навик и носеше обувки от мека кавказка кожа.

— Ще се постарая да бъда максимално кратък — кимна Калашников. — Общо взето, ако трябва да бъда съвсем кратък, през миналата нощ Адолф Хитлер е бил убит в жилището си от неизвестен човек.

Този път се закашля Сталин, а лулата, която изпусна, изтрака в циментовия под. Въпреки това генералисимусът не падна от стола, както тайничко се надяваше Калашников, а почти успя да запази спокойствие и единствено чертите на сипаничавото му лице странно се изостриха.

— Любезни мой, днес не е първи април — отвърна равнодушно той. — Пък и как е възможно да го убият? В това скапано място не можеш да убиеш дори досаден комар, защото само след минута ще оживее отново.

— Излели са в устата му някакво вещество, което по концентрация е хиляда пъти по-силно от сярната киселина — обясни му охотно Калашников. — Изгорял е за две секунди и от него е останала само половин чаена лъжичка пепел. Та затова бих искал да си поговоря с вас по въпроса как сте прекарали онази нощ, когато са направили фюрера на пух и прах. Известно е, че вие с Адолф Алоизович не се обичахте особено дори и тук. За половин век не сте се поздравили нито веднъж.

Генералисимусът разкриви насмешливо уста заедно с прочутите мустаци.

— Имам свидетели. С Ал Капоне цяла нощ играхме на блек джек за шапката му. Попитай когото щеш… шефче. Нашите отношения с Адолф не те засягат. Аз не обичам много такива изроди, но ако имах възможност да изгоря някого, със сигурност нямаше да започна с него. Ако набарам някаква такава гадорийка, първо щях да я изпробвам на Хрушчов. Много си тъп.

Алексей сви флегматично рамене, вперил поглед в примигващата крушка на тавана.

— Свидетелите не доказват нищо. Като се имат предвид вашите връзки и авторитетът ви в престъпния свят, бихте могли да поръчате убийството на някого. — Калашников направи ефектна пауза. — Но нека подходим към проблема от психологическа гледна точка. Вие изобщо не се изненадахте от информацията за веществото, което е в състояние за един миг да унищожи някой обитател на града… Сякаш за вас появата на такава течност е нещо обикновено. Знаете ли нещо за нея?

Клепачите на Сталин леко потрепнаха, но въпреки това погледът му не се промени. Той замълча, загледан някъде в пространството, и размърда беззвучно устни, а сетне затвори очи. Калашников търпеливо чакаше. Тишината продължи десетина минути и служителите на Ведомството вече тъкмо бяха на път да си помислят, че вождът на народите е заспал, когато той най-неочаквано се изправи.

— Казах ти вече, копой, ти си тъпанар — измърмори уморено Сталин, без да поглежда Калашников. — Вместо да си довърша играта с аверите, седя тука и си чеша езика с вас. Не зная нищо. Пък дори и да знаех, пак нямаше да ви кажа, защото по принцип мразя куките като вас.

Той въртеше изпразнената лула в разкривените си пръсти.

Малинин направи крачка напред, запретвайки делово ръкавите на мундира си, но Алексей го възпря с жест. Изчака секунда и се наведе към Сталин.

— Утре ще се срещнем още веднъж, може би тогава ще станете по-сговорчив — изсъска той, а Сталин разбра с облекчение, че разговорът е приключил, и по навик кръстоса ръце зад гърба си. — Но няма да успеете да си довършите играта, защото няма да ви пуснем обратно в лагера. Ще прекарате една прекрасна нощ в единична килия. Правим това в името на собствената ви безопасност. — Калашников повтори ефектната пауза и добави: — Ако мотивът на убиеца е бил отмъщение, може би той няма да се задоволи само с Хитлер. Всеизвестно е, че вие също не сте ангел.

Двамата вървяха обратно към колата в пълно мълчание, гледайки настрани.

— Вашброде, не биваше да плещим празни приказки — рече Малинин, скърцайки със зъби, след което се настани на шофьорското място и запали мотора. — А трябваше веднага да му фраснем един по муцуната, та да му се вземе акълът. А пък вие въртяхте и сукахте, че и на „ви“ му говорихте. Само дето не го почерпихте със сладолед или с някоя пастичка.

— Ама че си умник. Добре де, ще го фраснеш един-два пъти по носа. А сетне какво ще правиш? — тросна му се Калашников и се настани на задната седалка. — Не можем да го притискаме, братле, няма с какво. Да не искаш да го заплашим, че шефът ще го изпепели? Дядото само ще се зарадва на това. Че кой не си мечтае да пукне след петдесет години работа в каменоломната? За това не се иска никаква сила. Не се притеснявай, утре пак ще дойдем тук. Разполагаме с цяла нощ и аз ще измисля как да го обработя по-качествено.

Алексей допря слепоочие до страничното стъкло и усети нагрятата му повърхност.

— Майната му на тоя. В момента наистина много сериозно ме притеснява нещо друго. — Унтерофицерът искаше да попита какво, но не успя, защото Калашников го сграбчи за рамото и го дръпна към себе си, облъхвайки го с миризмата на дъвка с червен пипер. — Сталин моментално разбра за какво става дума. И дори нещо повече — новината очевидно доста го стресна и го накара да нервничи. Но по неизвестни причини той предпочита да мълчи. И това ме кара да направя заключението, че ни очаква нещо много лошо.

Той се вторачи в Малинин, очаквайки възраженията му. Но унтерофицерът беше съгласен с него.

Десета глава Цветът на хартията

19 часа и 45 минути

Шефът стоеше до стъклената стена, стилизирана във вид на огнени езици. Въпреки бронзовия абажур в огромната стая цареше полумрак. Такъв беше замисълът на италианския дизайнер, който неотдавна обзаведе кабинета му наново. Калашников почука уж случайно по масата, но босът не направи никакъв опит да се обърне.

— Какви са новините? — избоботи той и прокара дългия си нокът по повърхността на огледалното венецианско стъкло. Чу се отвратителен, прерязващ ухото звук.

Алексей се поколеба, но си помисли, че е по-добре да отговори откровено.

— Никакви — каза и примижа по навик с едното око.

Режещият звук се засили до непоносими висоти.

— Лошо.

Шефът се завъртя на сто и осемдесет градуса и погледна Алексей с характерния си немигащ поглед. Щабскапитанът както винаги потръпна.

— Назначих те тук, защото ти си най-добрият — каза тихо и злобно шефът и насочи вниманието си към изпиления си нокът. — През последните двайсет години показателите ти бяха превъзходни. За седем дни разкри мрежата за търговия с наркотици, която създадоха колумбийците. Ами сушената кръв за вампирите? Според мен това беше блестящо. Остана само един нелегален канал за доставката й, но рано или късно ще се доберем и до него. Но какво виждам сега? Имай предвид, че в момента ти не се бъхтиш в канализацията, макар че това е най-лекото наказание за убийците. Явно трябваше да те изпратя там.

— Ескобар2 сам се натресе — отвърна неохотно Калашников. — Той е новак тук и просто е забравил, че се намира в града, а не в родните му джунгли. Иначе веднага щеше да разбере, че няма смисъл да продава стоката на Гьобелс. Когато длъжността на един човек е „министър на пропагандата“, значи след седмица само идиотите няма да знаят откъде да си купят дрога.

В тишината се чуваше как с пукот изгарят корените на подземните дървета в гранитната камина, украсена с главите на химери със зинала паст. След секунда шефът злобно се ухили.

— Не трябваше да скромничиш на Земята. — От устата му се изви струйка дим. — Не си сложен за началник на отдела за оперативни разследвания тук, за да те няма по цял ден, а след това да се появяваш и да изричаш прекрасната дума „никакви“.

Както и в случая със Склифасофски, Калашников машинално отбеляза наум некоректната дума „ден“. В Ада продължителността на денонощието беше доста условно понятие. Тъй като естествено в Града не съществуваше слънце, той се осветяваше от пламъците на факли и от електрически крушки, три четвърти от които трябваше да се гасят вечер, за да се създаде илюзията за възцаряване на мрака. Шефът се намираше в Града още от основаването му и неволно бе приел жаргона на неговите обитатели.

Алексей едва успя да преглътне гнева.

— Мога да кажа с какво разполагаме до този момент — обяви той, тъй като дълбоко в душата си разбираше шефа си. — Налице са един превърнал се в пепел труп, петстотин милиона желаещи да го убият, някакво неясно вещество, с помощта на което са очистили жертвата, и петдесетина глухи съседи, които през нощта са спали непробудно. Склифасофски занесе пепелта в лабораторията, но още не се е обадил. Аз се отнасям към вашата заповед с най-дълбоко уважение, драги ми шефе, но не разбирам напълно защо ми възложихте това дело. В Града има най-малко един милион криминалисти със световна слава. Бихте могли да извикате дори Агата Кристи и тя ще разкрие всичко за пет минути.

Шефът се бе вторачил в японския плазмен екран под тавана и слушаше съсредоточено новините. Той сякаш не чу последните думи на Калашников, а заострените му уши потрепваха като локатори, улавяйки думите, които долитаха от екрана.

— Няма съмнение, че днешното извънредно произшествие в еврейския квартал на Града се превърна в най-важната сензация на хилядолетието — произнасяше отчетливо думите очилатият телевизионен водещ. Високомерното му лице се стори познато на Алексей. — Както успяхме да научим от конфиденциални източници, извършен е първият в историята на Града успешен опит за убийство. Жертва на неизвестния килър е станал бившият държавен глава на Германия Адолф Хитлер, който от 1945 година изтърпява наказание за съучастничество в убийство и нанасяне на тежки телесни повреди на около сто милиона души. Но още отсега с пълна увереност може да се каже, че това убийство е поръчково. Гледайте „Сто и първи канал“, с вас беше Влад Кистев.

Калашников внезапно си спомни кой беше този човек. Вече дванайсет поредни години на всеки първи март той задължително идваше при него в отдела, за да прегледа архива в компютъра и да види дали през изминалите триста шейсет и пет дни неговите убийци не са се появили в Града. Не беше ясно защо, но той много искаше да ги погледне в очите, тъй като го бяха застреляли в гръб и не бе успял да види лицата на изпълнителите. Поръчителят на убийството му все още беше жив, но доста хора в Града очакваха пристигането му с нетърпение.

Алексей с основание смяташе, че много от новаците в Ада бяха настроени твърде романтично. Имаше чувството, че те цял живот не са правили нищо друго, освен да четат женски романи с меки корици. Добре де, килърите му щяха да се появят, той щеше да ги погледа в очите половин час или един час и какво от това? Съвестта на такива хора се събуждаше изключително рядко. Калашников знаеше от опит, че най-безмилостните палачи, които попадаха в Града, най-много се шокираха от новината, че Адът наистина съществува. Но разкаянието измъчваше душите на много малко от тях. А след първите минути на злорадство жертвите им много скоро започваха да осъзнават, че сега щяха да са принудени да виждат убийците си всеки ден в течение на стотици хиляди години. И нервите им наистина трябваше да са от желязо, за да издържат на това „щастие“, само че не всички можеха да се похвалят с такива. Затова не беше чудно, че в крайна сметка някой е решил да очисти Хитлер.

Шефът натисна червения бутон на пулта с рогатата глава и екранът на телевизора угасна.

— Добре де, ще поканя Агата Кристи — каза той с безизразен тон, продължавайки разговора. — И знаеш ли какво ще стане след една седмица? Тя ще ми напише подробен отчет на седемстотин страници, че убийството е било извършено от иконома, защото фюрерът на младини е съблазнил племенницата му. Ти никога не си работил със звезди и не знаеш колко е трудно — ползата е никаква, но за сметка на това се обиждат от всяка дреболия. Според мен най-добре е да назначиш на работа човек, около чието име не се шуми, но той трябва да бъде истински професионалист. Изключение прави може би единствено доктор Склифасофски. Казваш, че не ти се е обаждал, така ли? Жалко. Но на мен ми се обади.

От тона на шефа ставаше ясно, че лекарят едва ли му е съобщил нещо добро.

— Професорът си играл с пепелта повече от два часа — каза той и вдигна с нокът тънките прозрачни листове от масата. — Но всички тестове са показали един и същ резултат. Познаваш маниера ми — помолих го да повтори анализа пет пъти. А Николай Василиевич честно ми призна, че вече е направил това, но резултатът си оставал все същият.

— Склифасофски още от самото начало подозираше, че веществото представлява някаква много сила киселина, най-вероятно с някаква нова концентрация, която все още не ни е известна — кимна в знак на съгласие Калашников. — Може би трябва да разпитаме американците дали през последната седмица не са правили някакви нови химически разработки в Пентагона. Преди един час в Транзитната зала пристигнаха двама подполковници с един джип „Хюмви“ — натъкнали се на мина в Багдад.

Шефът разтърка мъчително слепоочията си и завъртя глава. Огънят в камината пламна ярко, а оранжевите езици лизнаха пастта на химерите, тъй като отгоре бяха хвърлили съчки.

— Не, не се нуждаем от тях. За съжаление нещата са много по-лоши.

Възползвайки се от временното отсъствие на секретарката, Малинин следеше съсредоточено разговора през открехнатата врата на приемната. И забеляза как шефът каза нещо на ухото на Калашников. Дори в полумрака се видя как той пребледня като платно.

— Не може да бъде… — прохърка пресипналият му моментално глас.

— Но е така! — Шефът счупи молива в ръцете си. — И недей да се блещиш. Кой от нас би могъл да очаква това? Ти изобщо разбираш ли нещо?

— Не — призна си честно Алексей.

Шефът въздъхна.

— И знаеш ли, това все още не е най-лошото. По-лошото е, че дори и аз не го разбирам.

„Аз също няма да го разбера, без да тресна едно“ — помисли си тревожно Малинин. Двете глави моментално се извърнаха към него и той разбра, че е изрекъл това на глас.

Единайсета глава Обект №2

20 часа и 50 минути

Подвила стройните си крака, пищната блондинка със закърпено бельо седеше върху протритото диванче в мизерната гримьорна. Тя имаше толкова печален вид, че ако в този миг до нея се озовеше Петрарка, поетът щеше да възпее тъжната роза, която растеше самотно върху развалините.

В едната си ръка жената държеше евтино пластмасово огледалце, а с другата гримираше дългите мигли, които обрамчваха сините й очи. Върху облегалката на стола висеше тъмночервена рокля. Тя не обичаше да се облича в бяло от момента, в който я запратиха ТУК, защото петната от гнили домати се открояваха много ясно върху светлия плат и беше дяволски трудно да ги изпере. Когато застана пред Главния съд, журито се запозна с предложението на Ведомството за наказания и постанови да бъде низвергната да обитава вечно Ада по две причини — заради сладострастието си и заради тщеславието си. Никой не чу горещите й оправдания, че всички хора с нейната професия са тщеславни и че през XX век сладострастието е заменило понятието любов.

Тя въздъхна толкова дълбоко, че огледалцето леко се запоти. Защо ли тези комплексирани хора мислеха с мухлясали критерии от средните векове? На никого в Града дори и през ум не му е минавало да направи поне една-две промени в строгите закони, за да съответстват на новата реалност. В Ада горяха толкова много специалисти по пиар и не беше ясно защо не им възлагаха да направят ребрандинг. Когато един от многобройните й бивши любовници чу това предложение, прихна и завъртя насмешливо пръст до слепоочието си. Ама че простащина! Да, тя беше съгласна, че не е ангел небесен. Но нима не беше глупаво да съдиш хората от света на кадилаците, стриптийз клубовете и небостъргачите по правила, утвърдени неизвестно от кого преди седем хиляди години?

На праведниците от Рая най-редовно им организираха обиколки по тези места, за да видят какво са избегнали благодарение на скопения си живот на Земята, лишен от всички забранени удоволствия. Само че на някои хора от ръководството на този Град нямаше да им навреди, ако също отидеха да наобиколят въпросната Земя, за да установят до каква степен блестящото с неоновите си светлини битие в Лае Вегас се различава от онова, което те са наблюдавали в своя прогнил древен Вавилон. Сексът между почти непознати и дори напълно непознати хора вече не се смяташе за прелюбодеяние, а минаваше за нещо като скучна норма, подобна на миенето на зъби, марихуаната се употребяваше дори в училищата, а голи момичета не танцуваха около пилоните може би единствено по време на тържествата в детските градини.

Естествено, ако й бяха позволили да поживее на Земята малко повече… Може би в такъв случай тя щеше да се промени. Че защо не? Щеше да започне да ходи на църква, а сетне щеше да прочете Библията и може би в крайна сметка дори щеше да се превърне в патрон на някое сиропиталище. Но нима някой й даде такъв шанс?

Жената намъкна през главата си тясната рокля, в която малките й гърди нула номер едва се забелязваха. Не й помогна дори китайският сутиен със силиконов пълнеж, който си бе купила на черния пазар. Тя се обърна към огледалото и се погледна с омраза. Всяка вечер изпълняваше номера си в онова вмирисано на вкисната бира кабаре и всяка вечер пияните потни зрители с бичи вратове и налети с кръв очи я освиркваха и я замеряха с домати. Милионите мъже не гледаха тялото й с влюбени очи, както ставаше на Земята, младите момчета не бяха готови да отдадат живота си за една нейна целувка, а журналистите не я преследваха дори в тоалетната с молба да им даде интервю. В този Град тя беше просто една певачка без глас, от която за четирийсет години нито една жива душа не бе поискала автограф. Макар че навремето разсичаше гордо, като истински ледоразбивач, тълпата от жадуващи хора, които й протягаха умолително листчета през веригата от яки телохранители. Но сега нито един човек не я бе помолил да му се подпише. Нито един човек не й бе подарил едно-единствено, макар и увяхнало цвете. Тогава й се струваше, че обожанието на тълпата никога няма да свърши… Ех, колко наивно от нейна страна. Тук тя беше никоя, просто една статистическа единица от сивата маса, която влачеше жалкото си съществуване, защото й отнеха дори възхитителния й бюст. Кретени! Нима имаха право да постъпят така!

Пластмасовото огледалце полетя към ъгъла и се строши с жален звън. Блондинката изхлипа истерично и закри напудреното си лице с ръце. Не, не биваше да плаче. Предстоеше й да излезе на сцената и ако се разплачеше, щеше да й се наложи отново да се гримира.

На вратата се почука плахо, но в същото време и настойчиво.

— Да-да! — отвърна жената. — Зная, че е мой ред. Един момент!

В пролуката на открехнатата врата най-неочаквано се показа букет цветя. Беше от рози с едри листа, една от друга по-ярки и съвсем свежи, сякаш току-що ги бяха откъснали от храста.

Тя запримига като пластмасова кукла. Стори й се, че сънува. Беше уморена, защото работеше прекалено много. Колко жалко, че тук никъде не можеше да си купи приспивателно.

Мъжът на вратата се поклони галантно. Лицето му почти не се виждаше зад белите рози. Той заговори, а гласът му трепереше и тя си помисли, че причината за това е невероятното благоговение, което изпитваше към нея.

— Отбих се само за миг… Минавах покрай вашето кабаре и не можах да се преборя с желанието си да надникна… Извинете ме за дързостта, но страшно се радвам, че мога да ви видя… И през ум не ми е минавало, че това може да ми се случи. Вие сте мой кумир още от дете. Позволете ми да ви целуна ръка.

Баналните думи звучаха в ушите й като сладка музика. Толкова години не беше чувала такива неща! Жената се изчерви, свали копринената си ръкавица и размърда пръсти.

Неканеният гост направи крачка напред, протягайки букета с лявата си ръка, а в дясната му проблесна малко старомодно шишенце с изящно изработена ръчно капачка.

„Виж ти… Парфюм — развълнува се блондинката, предвкусвайки удоволствието. — Толкова е мило.“

Но сгреши.

Дванайсета глава Теглото на водата

21 часа и 34 минути

Сервитьорката, която отиде при тях, не ги попита какво ще си поръчат. Това нямаше никакво значение, защото винаги предлагаха едно и също. Тя завъртя на два пъти колелцето на фалшивата запалка „Зипо“ и запали фитилчето на свещта, която се бе разтекла върху изпъстрената с мазни петна покривка.

— Добър вечер, господа. Имате ли купони?

Вместо да й отговори, Калашников протегна черната пластмасова карта с рогатата холограма в левия ъгъл, стискайки я небрежно с два пръста за единия край.

Сервитьорката примигна, изправи се и започна да мачка къдрите на захабената си престилка.

— Ей сега ще сменим покривката. А освен това с този статут ви се полага неограничено количество „Хелтика“. Изчакайте един момент, трябва да изтичам до VIP-склада.

В Адската жега студената бира се смяташе за невиждан разкош. Алексей кимна небрежно. Лека-полека свикваше с ролята на галеник на съдбата. До него Малинин бе свалил фуражката си и се гърчеше от задуха и любопитство, но деликатно не задаваше въпроси на началството си.

Край масата им се появи лустросаният оберкелнер, който явно беше бивш милиардер. Застлаха масата с шумоляща колосана покривка, а върху нея, хвърляйки игриви сенки, се появиха две халби ледена бира „Хелтика“. Оберкелнерът се приведе и постави между колегите чиния, от която се разнасяше миризмата на изгоряло олио отпреди три дни. Тя беше пълна със стандартното блюдо fish and chips. За съжаление условията за VIP-снабдяване не засягаха качеството на местните храни.

Калашников неохотно набоде с вилицата си прегорялата суха треска. Естествено, те можеха да отидат в нелегалния ресторант на Вонг и да хапнат по едно пиле с лимонов сок, но никой не знаеше дали шефът не се е разпоредил да следят движението им из Града. При всички случаи сега не биваше да излага на опасност Вонг, защото след това щеше да се изтормози, докато открие хубаво нелегално заведение в „Чайнатаун“.

Малинин забрави за миг съмненията, които го терзаеха. Отпи глътка ледена бира и докато усещаше как блажената хладина се разлива по хранопровода му, изпита чувство, което много приличаше на оргазъм. Само след секунда щеше да изпадне в състояние на анабиоза като истинска жаба.

Калашников въртеше замислено вилицата в ръцете си. „Ни хайвер ти се яде, ни компота можеш да преглътнеш“, спомни си той фразата от книгата на един велик драматург, която преди година размени срещу нещо на черния пазар. Драматургът също живееше отскоро в Града, но Алексей не знаеше къде точно го бе разпределило Управлението за наказания.

— Вода — прошепна ясно той, след като най-сетне успя да забие зъбците на вилицата в треската. — Това е било вода.

Унтерофицерът не се задави с бирата, но застина с халбата, която вече бе вдигнал към устата си. Кехлибарените струйки потекоха по покритата му с рижава четина брадичка.

— Общо взето, аз реагирах по същия начин — каза мрачно Калашников, загледан в Малинин, и заряза треската. — Казано накратко, анализите, направени от Склифасофски, потвърдиха, че веществото, което е изпепелило Хитлер, представлява петдесет грама дестилирана вода, макар че в нея можеше да има и някакви примеси. Ние пием такава вода всеки ден. Остана да уточним само една дреболия — как е успяла да се превърне в течност, в сравнение с която сярната киселина е като портокалов сок.

Малинин постепенно започна да възвръща способността си да говори. Но произнесе първите думи, без да сваля халбата от устата си и край масата се разнесе нечленоразделно бълбукане.

— Ашехакокаха… Пу, да ти се не знае… Извинете, вашброде. А шефът какво каза?

— Че какво може да каже? — усмихна се горчиво Калашников. — Той просто е изпаднал в шок. Изпрати спешно група специалисти да вземат проби от водопровода, от артезианските кладенци и дори от канализацията. Последното никак не им хареса, но нали познаваш боса. Ако нещо му трябва на всяка цена, може да натика главата на човека в лайната.

— А Ван Ли и Краузе наистина ли не успяха да установят нищо? — Малинин пресуши останалата бира на един дъх. — Нали най-добросъвестно претършуваха целия приют за възрастни хора, в който фюрерът работеше.

Калашников побутна настрани чинията, тъй като не можеше да се насили да преглътне дори и едно парченце от ястието, което му бе писнало. Сетне също отпи от ледената течност и лекичко примижа от възторг. Половината заведение го гледаше с нескрита ненавист.

— Както се очакваше, не откриха нищо — обобщи Алексей и се облиза. — Най-младият престарял евреин в това весело заведение е на деветдесет и осем години. Те дори нямаха представа кой точно е приготвил ястието за празника. Всичките са почти слепи, нямат зъби и от сутрин до вечер точат лиги в леглото. Това е положението на тяхната крехка възраст. Аз никога не съм се радвал, че се озовах в Ада млад, но сега си мисля, че по принцип това не е чак толкова лошо.

В ъгъла се разнесоха разочаровано свиркане и ругатни — руският национален отбор отново бе изгубил по време на световното първенство по футбол. Калашников не знаеше какво ставаше на Земята в действителност. Може би в руския квартал на Града показваха тези шегички нарочно, за да развалят настроението на запалянковците. Не беше изключено това да е и някаква фалшификация, защото просто нямаше начин нашите да губят с такова завидно постоянство. Само че повечето руснаци в Ада, особено онези, които се бяха появили в Града наскоро, смятаха, че картината, която им излъчват, е истинска и затова със садистично нетърпение очакваха двамата треньори на националния отбор на Русия да им дойдат „на гости“.

Врявата още не бе стихнала, когато изображението на футболната топка изчезна от екрана на огромния телевизор и рошавият водещ на новините отново се появи. Този път не беше с очила и не излъчваше тържествено високомерие.

— Добър вечер, вие сте с Влад Кистев. Прекъсваме прякото предаване на световното първенство, за да ви съобщим новината за едно извънредно произшествие.

Мобилният телефон в джоба на Калашников иззвъня настойчиво.

Тринайсета глава Среднощна среща

малко по-рано, 21 часа и 06 минути

Той успя да се измъкне незабелязано от кабарето, след като заключи безшумно вратата на гримьорната с ключа, който намери на масата на покойната. Всичко стана много по-лесно, отколкото си го представяше. Жената дори не успя да извика, когато плисна в лицето й съдържанието на шишенцето през пролуката в букета. Обект номер едно беше от мъжки пол и можеше да окаже сериозна съпротива, затова му се наложи да използва примката за душене. Но най-важното бе, че той импровизираше, без да разчита на баналните повторения. Както и миналия път, еликсирът подейства моментално — взривиха се ярки искри, по пода се посипаха няколко грама пепел и прекрасните сини очи се превърнаха в угаснали въглени.

Да, новата смърт щеше да увеличи грижите на тъпанарите от отдела за оперативно разследване. Двата трупа за едно денонощие направо щяха да ги накарат да си гризат лактите заради собствената си тъпотия. Всичко отново бе извършено стерилно — не беше оставил никакви отпечатъци, никакви следи и нито едно косъмче, така че дори и най-добрите специалисти нямаше да успеят да го разкрият по анализите на ДНК. Обект номер две живееше по-далеч от дома му, затова му се наложи да използва любимия си стар кетлеровски велосипед. Вече бяха изгасили повечето от уличните лампи и спасителният мрак му позволи да стигне без проблеми до мястото, където беше скрито колелото.

Той се метна пъргаво върху твърдата съдрана седалка, завъртя енергично педалите и топлият вятър забрули лицето му. След като подмина извисяващия се край пътя билборд с реклама на филма на ужасите „Утрото на мъртъвците“ (в Града не прожектираха комедии или какъвто и да било друг филм с хепиенд), убиецът свърна в тясната пресечка. До улицата, към която се движеше, му оставаха още около двайсетина минути път. Скоро щеше да започне поредното предаване с радионаказанията и под грохота на хевиметъл фрау Браунщайнер, която вечно беше нащрек, нямаше да чуе как той се промъква по стълбите към своето жилище. Разбира се, входната врата щеше да е блокирана, но той смяташе да изчака до стената край стълбището. И веднага след като предаването свършеше, нямаше да му коства нищо да се промъкне незабелязано в стаята си.

Човекът с мъртвешки бледото лице се появи на пътя му толкова неочаквано, че убиецът подскочи рязко на седалката. Завъртя предното колело настрани и зави наляво, но спуканата гума жално изсвистя, а той разпери пръсти, опитвайки се да се хване за въздуха, и изхвърча от седалката. Велосипедът падна и изскърца по асфалта, а убиецът се претърколи встрани и стисна ударения си крак.

Мъжът с бледото лице се втурна към него, физиономията му беше разкривена от страх.

— Ох… извинявайте, извинявайте… Господине, моля ви да ме извините. Добре ли сте?

Той положи огромни усилия да се усмихне, макар че кракът ужасно го болеше.

— Изплашихте ме. Какво е станало? Нали се разделихме само преди два часа.

Мъжът сведе раболепно плешивата си глава, прегърби се и стана още по-нисък.

— Виждам, че ви причиних болка. Няма прошка за мен, господине.

— Няма страшно, просто се ударих — махна с ръка килърът. — Смятах да се видя с вас призори, когато кварталът ви заспи. И изобщо не очаквах, че вече ме причаквате по пътя към дома ми. Ако не ви е трудно, помогнете ми да стана.

Подпирайки се на лакътя на човека с бледата кожа, убиецът се изправи на крака и изтупа полепналата прах от дънките си. Бледият мъж се суетеше около него, помагаше му да изчисти дрехите си и му се усмихваше угоднически. Килърът внезапно си помисли, че ако на Земята срещнеше тази твар в безлунна нощ и видеше усмивката й, тя едва ли щеше да му се стори дружелюбна. Среднощният му събеседник беше облечен доста топло, но непрекъснато криеше ръцете си в джобовете. И все не можеше да се стопли дори на температура от трийсет градуса.

— Много е тъмно, а аз трябваше да привлека вниманието ви, иначе можехте да ме подминете — занарежда все така раболепно загадъчното същество. — Получих спешно съобщение от Свързочника, затова ми се наложи да се върна. Иначе в никакъв случай нямаше да дръзна да ви безпокоя толкова късно.

Гърдите на убиеца сладостно се изпълниха с приятно усещане.

— Да не са донесли еликсир? — попита той с тайна надежда.

— Вие сте истински пророк, господине — изхили се чудовището. — Пристигна куриер с прясна партида. Трябва да се видите с него, защото аз не бих рискувал да държа еликсира при мен. Това може да предизвика подозрения у колегите ми. Моля, последвайте ме.

Той поклати глава.

— Не мога. Копоите от Управлението за наказания всеки момент ще открият, че съм ликвидирал втория обект. На всяка цена трябва да се прибера вкъщи, защото ако разпитат съседите ми, те трябва да потвърдят моето алиби. Разберете — вирна той назидателно показалец, — за разлика от вас, който сте meine lieber, аз рискувам страшно много.

Мъжът с бледото лице изобщо не се трогна от тази новина. Вдигна яката на евтиното си зимно палто, потръпна зиморничаво и се замисли за нещо.

— Може да съм развил параноя, но имам чувството, че вече ме следят — изсъска чудовището, без да вади ръце от джобовете си. — Просто искам за всеки случай да се отърва от еликсира колкото се може по-бързо. Господине, хрумна ми една интересна идея как би трябвало да постъпим. Може би тя ще е добра и за двама ни…

Мъжът с мъртвешки бледото лице направи знак на убиеца да наведе глава и зашепна енергично в ухото му. След две минути килърът кимна уверено.

Когато след известно време се прибра вкъщи (както предполагаше, прибирането му в жилището след радионаказанията не му костваше кой знае какви усилия), той се отпусна блажено на желязното легло. За пръв път от едно денонощие страшно му се приспа, но не можеше да си го позволи, защото днес му предстоеше да работи извънредно. Сгърчено и разкривено, пред очите му заплува напудреното лице на жената, която разтвори широко очи, когато той й протегна букета бели рози с тънички червени нишки…

Убиецът потръпна и седна в леглото. Цветята… Беше забравил цветята!

Четиринайсета глава Пътят към кабарето

22 часа и 14 минути

— … У-у-у… Ваш’та мама… да ви шибат в гроба, да ви го нафукат дано!

Това беше двайсет и седмата псувня на Малинин, откакто напуснаха ресторанта и професионализмът му заслужаваше похвала, защото той не се повтори нито веднъж. Стиснал здраво обкования с желязо волан, унтерофицерът псуваше като навит, изстрелвайки толкова цветисти словосъчетания, че дори и докерите на пристанищата биха се изчервили от тях. Чувствителната му душа беше ранена най-вече от това, че халбата с ледената бира остана на масата. Вероятно се бе чувствал по-зле единствено в деня на смъртта си.

Калашников мълчеше, макар че също му беше жал за бирата. Май че го връхлетяха прекалено много събития за един обикновен работен ден. Засега имаше само една добра новина. Изясни се, че убийството на Хитлер изобщо не беше отмъщение на някакъв самотен маниак, както предполагаше в началото, защото на загиналата в кабарето жена нямаше кой да отмъщава. Пък дори и да имаше, едва ли би го направил по толкова перфиден начин.

Всички останали новини бяха лоши. Още преди да е започнало, разследването се провали с гръм и трясък. Вече нямаше нужда да гадаят — те си имаха работа с класически сериен убиец. Само че Калашников нямаше никаква представа как той се бе появил в Града, коя щеше да е следващата му жертва, защо дестилираната вода изпепеляваше хората като напалм…

Нарушавайки професионалната етика, Калашников си призна наум, че докато беше на Земята, имаше много по-добро мнение за възможностите на шефа. Там всички смятаха, че шефът е всесилен, че може да проникне в мозъка на всеки човек и да го накара да изпълнява волята му. Но в действителност се оказа, че всичко това е една красива приказка. Просто слугите на шефа на Земята му осигуряваха добър пиар. През дългото съществуване на човешката цивилизация Адът се оказа пренаселен до такава степен, че дори и на китайците им стана тясно в него, тъй като още от каменния век в пъкъла пристигаха десетки милиарди покойници. И в резултат на това градът, който и без друго беше раздут до невероятни размери, всеки ден продължаваше да се застроява с панелни блокове от по петстотин етажа.

Алексей се усмихна мрачно и завъртя глава. Ама че работа! А навремето искрено вярваше в наивните приказки, че през свободното си време шефът уж се разхожда по Земята, подмамвайки хората със съблазни, и води продължителни разговори с всеки отделен човек, за да го накара да подпише договор за продажбата на душата си и да я замъкне в Ада… Тук тези трилъри му изглеждаха като елементарно детинско малоумие. Естествено, шефът продължаваше да посещава лично най-уважаваните клиенти като въпросния доктор Фауст или философа Кант… Но иначе отдавна бе наредил нещата така, че грешните души идваха при него не сами, а на огромни партиди. Той беше основният акционер на тютюневите фабрики, хората му бяха собственици на заводите за производство на оръжие, с неговото злато избираха за президенти психически неуравновесени личности. Но всичко си имаше граници. Хитлер, Сталин и Пол Пот не бяха фаворити на шефа, защото страшно много се престараха, когато започнаха да изпращат в Града такива количества души, че целият персонал на Ада, включително служителите на граничния контрол и митницата, преминаха на извънредни денонощни дежурства. Затова шефът нямаше физическата възможност да се вмъкне в мислите на милиардите обитатели на Града и да разбере кой точно е убиецът сред тях, особено като се имаше предвид, че в Ада всекидневно пристигаха нови и нови партиди на едро от граждани.

Както и да е, отново се впусна в излишно философстване… Общо взето, с какво разполагаха на този етап? Ами, с нищо. Убитите вече бяха двама и килърът най-вероятно нямаше да спре дотук. Скоро щеше да се появи трети труп и в това нямаше никакво съмнение, което означаваше, че веднага щеше да дойде редът и на четвъртия. Естествено, пресата щеше да отразява с радост събитията, което неминуемо щеше да разклати вярата на обитателите на Града във всемогъществото на шефа. От това следваше изводът, че трябваше да размърда мозъка си колкото се може по-бързо и че вече не можеше да си позволи да се церемони с всевъзможните носители на нужната информация.

Веднага щом установеше обстоятелствата около убийството на жената, веднага щеше да отиде в каменоломната при Сталин и по всички възможни начини щеше да измъкне информация от това старо магаре. Ако знаеше, че след първото убийство последва второ, щеше да се постарае да направи това веднага. Онова деденце със златни пагони сигурно знаеше нещо, но не искаше да говори, вероятно защото изпитваше някакъв неясен страх. Дали той беше свързан с убийството? Това беше изключено. Иначе нямаше да изпадне в онова жабешко вцепенение, когато чу, че някакъв доброжелател е изгорил стария му враг.

Страховитото скърцане на спирачките го изтръгна от мислите му. По една щастлива случайност беемвето не се сблъска с едно жълто такси, което най-безпардонно се носеше в насрещното движение. Двамата шофьори изгасиха моторите на колите си едновременно, колите спряха една до друга и препречиха частично пътя.

— Изрод, къде гледаш! — разкрещя се Малинин през прозореца, пръскайки слюнки. — Да не си сляп?!

Зад волана на таксито се мъдреше белокос негър с черни очила. Той се ухили, оголвайки белите си зъби, сякаш нищо не се е случило.

— Разбира се, че съм сляп, мамка ти мръсна — каза негърът дежурно, но много твърдо. — Тук никога не наемат срящи хора са такзиджии, сатваряй зи узтата и зе махай оттук, чвор нещастен!

Ако се съдеше по акцента на негъра, той беше от новаците и явно бе започнал да учи руски съвсем отскоро. Малинин изпсува и се наведе да вземе манивелата. Калашников се разсмя:

— Серьога, остави го на мира! Зная, че тукашното движение може да те изкара от кожата, но човекът не е виновен. Такива са правилата, за толкова години няма ли най-сетне да свикнеш с тях?

Малинин завъртя волана. Все така ухилен, негърът се поклони в посоката, откъдето идваше гласът на Калашников, и напипа ключа на таблото. Алексей хвърли бегъл поглед към табелката, залепена на предното стъкло, на която със старославянски букви бе изписано: „Рей Чарлз“. Интересно, с какво ли се бе занимавал този африканец на Земята…

Беемвето изхвърча на шосето. Многобройните виадукти, които опасваха Града като гигантска мрежа заради невероятния брой коли, не помагаха. Строгите правила на Ада допускаха само по един автомобил на милион жители и призоваваха всички да използват градския транспорт. Но милиардите частни велосипеди, мотори и самоходки изобщо не подобриха ситуацията по пътищата.

Примигвайки с червените си светлини, от вечерния полумрак бавно изплува сградата на кабарето.

Петнайсета глава Отново в тъмната стая

22 часа и 17 минути

Притесненията му бяха напразни — Изпълнителят и този път не го подведе. По всичко личеше, че куриерът също си беше свършил работата. Мъжът в черно потри сладострастно ръце, потръпвайки от удоволствие, взе от масата списъка и се вгледа в изписаните със завъртулки букви. Натискайки острието на флумастера, той задраска старателно втората фамилия и отдалечи листа от очите си, любувайки се на резултата. Оставаха още пет кандидатури и ТО щеше да се сбъдне.

Но въпреки огромния професионализъм на Изпълнителя задачата не беше лесна. Врагът също не беше глупав и ако не днес, то утре щеше да се сети за какво става дума и да пусне копоите по следите му. Дали Изпълнителят щеше да успее да довърши работата си за една седмица? Може би щеше да му се наложи за един-два дни да се окопае и да не прави резки движения. Нали съществуваха случаи, когато вълкът минаваше покрай стаения ловец, без да усети миризмата му. Още повече че на този етап можеше да не изпраща повече еликсир, тъй като дозите, с които разполагаше, му бяха достатъчни, пък и едва ли веднага щеше да се сдобие с нов куриер. Изпълнителят имаше време да си почине и да обмисли по-нататъшните си действия.

От съседната стая отново се разнесоха нечленоразделни звуци. Този път те приличаха на приглушено мяукане. Трябваше да види какво става там. Но първо щеше да изпие един чай.

Тътрейки крака, мъжът в черно отиде в голямата, облицована с дървена ламперия кухня и натисна копчето на синия електрически чайник. Нямаше кой знае какво доверие на модерните нововъведения, но тази машинарийка наистина беше хубава, защото пестеше време. И не съществуваше никаква опасност да изгори котлона, тъй като се изключваше сама. Наистина изгаряше от нетърпение. Операцията започна едва днес, а той вече се умори да чака. Това беше специфична черта на всеки руснак, който искаше всичко и веднага. Но не биваше да забравя, че си имаше работа не с някакви си улични хулигани. Ако противникът му се досетеше за какво става дума, нямаше да се спре пред нищо, за да го размаже като муха. Затова трябваше да бъде много внимателен.

Мъжът в черно отпи жадно от горещия черен чай и изгори небцето и езика си. Но не усети болка, защото отново го обзеха тревожни мисли. Е, оставаше му само да се надява, че не е сгрешил с кандидатурите, които бе набелязал в качеството на инструменти. Защото грешката щеше да е не само непростима, а дори би се превърнала в катастрофа, зачерквайки всичко, което бяха планирали години наред. Да, трябваше да помисли и за момчето… Вероятно щеше да му предложи от утре да поживее временно при него. Нищо, че едната стая в дома му беше заета, а в другите две държеше необходимите неща, но двамата можеха да спят спокойно на едно легло. Както се казва — сърце да е широко. Така беше най-добре, защото когато скоро настъпеше моментът за жертвоприношението, нямаше да му се наложи да издирва момчето по телефона. За разлика от момчето мъжът в черно не чакаше слава. Нямаше нужда от нея. Имаше кой да го похвали и да го награди достойно. Всичко останало нямаше абсолютно никакво значение.

Той остави празната порцеланова чаша с остатъците от чай и неохотно си помисли, че след това щеше да му се наложи да си губи времето, за да я мие на ръка, тъй като японската миялна машина за съдове се запушваше с чаените листенца и веднъж дори му се наложи да я ремонтира. Вече беше време. Той стигна по малкия коридор до заключената врата, пъхна плоския ключ в отвърстието, завъртя го два пъти и в същото време натисна жълтото езиче на самоделната брава. Отвори безшумно вратата и застина на прага, взирайки се в мрака. Мяукащите звуци най-неочаквано секнаха.

Шестнайсета глава Сламката

22 часа и 40 минути

Гледката, която се разкри пред Калашников, се наричаше „дежа вю“, включително и гадната миризма на изгорели коси. Той видя медицинските експерти, облечени в бяло, които пълзяха по пода като огромни мравки, Склифасофски с пура в ръка, седнал в продъненото кресло, и примесените с пепел въгленчета по паркета. Всъщност, както би се изразил въпросният московски пиар мениджър, това беше upgraded дежа вю, защото в гримьорната се тълпяха и други служители на отдела за оперативни разследвания — следователят от криминалната полиция на Хамбург Герхард Краузе и офицерът от китайските специални служби Ван Ли.

Краузе му приличаше на нелегалния милионер от една весела книга, която бе прочел още през трийсетте години. Впоследствие и двамата й автори му подариха един екземпляр с автограф тук, в Града. Краузе беше класически германец с тлъста мутра, светли коси и безцветни мигли. Дори очите му изглеждаха прозрачнобели. За външността на Ван Ли не можеше да се каже нищо определено и Калашников го различаваше от останалите китайци единствено по кафявата бенка до окото. Ако не беше тя, като нищо можеше да го сбърка със собственика на нелегалното кафене Вонг.

Алексей не забеляза веднага шефа. Той стоеше и разглеждаше някакъв стар плакат на стената. И едва когато Малинин се изопна и тракна с токове, той разбра, че началството също е тук.

Калашников погледна към плаката и моментално осъзна коя беше жертвата този път. Когато тази жена пристигна в Града преди четирийсет години, появата й предизвика фурор. А когато обявиха условията на наказанието й, тълпите от поклонници едва не разбиха вратата на Главния съд, а на специалните части им се наложи да използват гумени палки. Така че можеше да си представи какво щяха да кажат сега, ако видеха всичко това. Управителят на кабарето също беше тук и непрекъснато бършеше с носна кърпа плешивото си теме. Мъжът се потеше само при мисълта за неочакваното посещение на толкова много важни персони.

— Отново същото, любезни господине — обясни Склифасофски на шефа, но този път си спести гръмогласния смях. Подпухналото лице на лекаря беше уморено и безразлично. — Няма съмнение, че оръжието, с което е извършено убийството, представлява чиста вода с неясни примеси, а последствията от нейното прилагане са пред очите ни. За съжаление моите възможности свършват дотук. Вие се разпоредихте на вашите хора да занесат това вещество за анализ в лабораторията на професор Менделеев и това е правилно, защото той ще го разложи на молекули и ще определи приблизителния му състав. Тези господа — Склифасофски посочи небрежно с глава към Краузе и Ли — разпитаха служителите на кабарето. Но те са се усетили едва половин час по-късно, когато зрителите вдигнали скандал. Вратата на гримьорната била заключена и им се наложило да я разбият. До този момент никой от персонала не е чул нищо, тъй като в залата гърмяла музика. Този път нашият хубавец не се е покатерил по пожарната стълба, а е влязъл и е излязъл през входната врата.

Управителят извади втора носна кърпа, тъй като първата вече се бе превърнала в мокър парцал. Беше разтревожен от всичко — и от убийството, и от появата на шефа, и от това как щеше да връща парите за билетите на клиентите. Ама че лош късмет! Трябваше да наеме Едит Пиаф.

— Налице е второ убийство за едно денонощие — прошепна силно шефът, взирайки се в пребледнелите лица на офицерите от Ведомството. — Слуховете се разпространяват из Града с бясна скорост. След десет минути тук ще стане светло като ден от светкавиците на фотоапаратите и осветлението на телевизионните камери. Трябва да направим нещо. Арестувайте веднага най-известните серийни убийци. Може би те ще ни подскажат вярната посока на разследването. Изпратете специални отряди в жилищата на Чикатило, Джак Изкормвача, Оноприенко и „Мосгаз“3. Помислете кой още може да бъде разпитан по тази тема. Калашников, разбра ли какво казах?

Но Калашников като че ли не чуваше шефа. Вниманието му беше съсредоточено върху захвърления на масата букет бели рози, омотан по възможно най-сложния начин с червена панделка. Цветята бяха съвсем свежи и това се потвърждаваше от капчиците изкуствена роса, с които продавачите поръсваха откъснатите растения.

Той взе една роза, като внимаваше да не се набоде. От основата на едрия цвят се точеха тънички причудливи червени жилки, които образуваха рисунък от едва забележима паяжина върху листата. Внезапно от костюма му с пукот се изстреля една искра и Алексей беше ударен от силен електрически ток. От болката той неволно разтвори ръка, а розата падна на пода и листата на цвета й жално потрепнаха.

— Ти май че си глух — почеса натъжено рогата си шефът. — И ме чуваш само когато се каня да те изпепеля. А в момента изпитвам изключително силно желание да направя това. Разбирам, че днес е тежък ден и че всички сме уморени. Но разполагаме с много малко време.

— По всичко личи, че не сме забелязали слона — каза Калашников, без да се обръща. Сетне се наведе бавно и вдигна цветето, което се бе смачкало от падането. — Официалното наказание за тази жена от Главния съд е тоталното непризнание от страна на зрителите, освиркване, замеряне с домати и пълната забрана на телевизията да прави интервюта с нея. Общо взето, тя трябваше да бъде актриса от кабаре, в което ходят небръснати алкохолици, за да се напиват с евтин портвайн. Тук никой не я обича. Но… В такъв случай откъде се е взел в гримьорната този разкошен букет?

Офицерите се взираха мълчаливо в Калашников. Малинин както винаги не разбра нищо, стоеше и примигваше. Ван Ли плесна с ръце. Краузе прехапа устна. Шефът погледна цветята и подсвирна одобрително.

— Понякога си мисля, че ненапразно те спасих от наказанието да работиш в канализацията.

— Не се уморявам всеки ден да ви благодаря за това — подхвърли язвително Калашников.

— Но защо ли не те направих глухоням? — добави шефът. — Какви са предположенията ти за този букет? Първото, което ми хрумва, е, че трябва да се разпитат всичките й любовници, но се боя, че броят на тези хора е горе-долу толкова, колкото войници е имал в армията си Наполеон. А освен това през последните сто години не е бил засечен нито един случай, в който да са й подарявали цветя.

Управителят на кабарето не издържа на нервното напрежение и припадна, но никой не забеляза това. Вниманието на всички беше погълнато от обстоятелството, което току-що им се разкри.

— В този случай нещата стоят доста по-зле — отбеляза Калашников. — Не забравяйте, че след като по решение на Главния съд й бе направена пластична операция за максимално смаляване на гърдите, едва ли някой мъж би решил да й донесе букет по собствена воля.

В очите на служителите се изписа искрено възмущение от тази небивала жестокост. Някой от задните редици не успя да сдържи емоциите си и дори се изплю на пода.

— Мога да се хвана на бас, че няма да намерим отпечатъци от пръсти по цветята, защото мъжът е бил с ръкавици. Трябва веднага да разберем откъде са купени тези цветя и… — заяви Краузе.

— Вече знам откъде — обяви Калашников и улови изпълнените с омраза погледи на колегите върху себе си. — Погледни нишките им. Такива жилки имат само най-скъпият сорт рози.

— И аз исках да кажа това — кимна шефът. — Сортът рози „Вените на сърцето“ се отглежда, като вместо вода всеки ден се полива с кръв. В Града има само една оранжерия, в която практикуват това. Тя се намира във Вампирския квартал. Съветвам ви да отидете там, а през това време аз ще се опитам да посетя лабораторията на Менделеев.

Докато излизаше от гримьорната, Алексей хвърли последен поглед към блондинката на плаката. Той беше единственото нещо, което Главният съд й позволи да запази като спомен от миналото. Жената на овехтялата черно-бяла снимка беше заснета с двама млади мъже. Надписът с огромни букви гласеше:

Седемнайсета глава Проблемите

23 часа и 30 минути

Мъжът с мъртвешки бледото лице вече почти стигна до квартала си. Страшно трудно му беше да ходи по тази суха, почти оловна земя, краката му започнаха да се подуват, а мускулите му заприличаха на изопнати струни. Навремето той умееше да лети както всяко същество от неговото племе, но в Града подрязаха крилете на всички носфератуси като на малки пилета. Затова сега се движеше бавно и често спираше да си почине, масажирайки крайниците си.

В Ада неговата раса си патеше повече от всички други най-вече защото беше лишена напълно от прилична храна. Естествено на централния булевард блестяха никелирани автомати със сок от касис и доматен сок, но беше гавра с древните им традиции. Случваше му се да вижда как заслужили с професионализма си вампири, прекарали целия си живот в горите на Трансилвания, плачат като малки деца, докато поглъщат тази отвратителна плодова или зеленчукова течност. Е, разбира се, някои от вампирите олигарси, които имаха средства и връзки, особено в британския квартал, можеха да си позволят да си купят сушена кръв, животни и дори хора на черния пазар, а след това да си я разредят вкъщи с вода… Естествено, тя не можеше да се сравни с истинската, но все пак беше нещо. Оядените собственици на розови плантации дори поливаха цветята си с този екстракт и това му се струваше направо кощунствено. Но какво представляваше този прах в сравнение с… О-о-о… В момента той би дал всичко на света само за половин чаша топла димяща кръв, бликаща на струя от розовата сънна артерия…

Мъжът се облиза и трескаво преглътна гъстата слюнка. Много от съратниците му в Града се опитваха да овладеят треската си с евтини заместители, само и само да притъпят чувството си за ГЛАД, а някои дори ставаха жертва на улични мошеници, които им продаваха разтворена във вода боя. Миналата седмица възрастният вампир от Кишинев, с когото имаха съседни балкони, сподели с него поредния слух — че уж, ако намериш отнякъде истински лишей (който ядели елените във финландската тундра), заразен със специални бактерии, и го държиш накиснат пет денонощия, той ще придобие вкуса на истинска кръв. Вярно, самият той не го беше опитвал, но някакви „информирани хора“ му бяха казали това.

Но все пак този кишиневец беше нормален пич. Иначе вампирите от Трансилвания и Молдова бяха истински свине и се държаха ужасно високомерно, твърдейки, че те са първите вампирясали и на всички останали нищо не им е наред — и кучешките им зъби са малки, и крилете им са сбръчкани, и кожата им няма благородния лунен оттенък, а жълтее като лимон. Дори нещо повече — откровено потискаха младите вампири, на които тъкмо им поникваха криле. Те вършеха черната работа в квартала, миеха клозетите и поправяха автобусите. Вече беше трудно да се каже кой посади пръв първите плантации с розови храсти, но цветарският бизнес на трансилванците вървеше много добре и те почти нямаха конкуренти. Вярно, преди двайсетина година някакви пришълци от южните княжества… как им беше името… Грюсия и Азебужант, също се опитаха да поставят под свой контрол пазара на цветя, само че не можеха да се мерят с вампирите и след две бандитски срещи търговците от юга осъзнаха, че нямат какво да противопоставят на кучешките зъби и на ноктите им. А след като оцениха по достойнство сухата почва в Ада и близостта на подземните потоци от лава, южняците се впуснаха да отглеждат дини с огромни размери. Най-смешното бе, че огромната част от добива им също се продаваше във вампирския квартал, тъй като сокът на този сладък плод все пак наподобяваше по вкус на разредена кръв на шестнайсетгодишна девственица.

Краката му отново се схванаха от нетърпима пронизваща болка, той се олюля и седна на земята. Оставаше му съвсем малко, вече наближаваше. В далечината се виждаше петметровата реклама, която се излъчваше на широкия монитор. На нея сексапилна брюнетка избърсваше елегантно от кучешкия си зъб капчица кръв и отпиваше яркочервена течност от стъклена чаша на столче. „Кръв «Любима», защото е прекрасна!“ — разнесе се напевният глас, усилен от високоговорителите. А в отговор се чу протяжен мъчителен стон, който се разнасяше от хиляди бледи пресъхнали уста.

Ама че мръсници! Беше крайно нечовешко да показваш оазис на умиращи от жажда в пустинята. Докато бяха на Земята, лидерите на клановете им обещаваха, че шефът ще се погрижи за тях, защото те са неговата свита, те са върховни, те са най-добрите сред най-добрите. Да, бе, как ли пък не! Той просто използваше онези, от които имаше нужда, а в Града ги чакаха същите страдания както и всички останали. Ако знаеше това преди, едва ли щеше да се съгласи да стане безсмъртен. Пък и прехваленото безсмъртие в действителност се оказа само една фикция… Той изскърца с кучешките си зъби и сложи ръка върху дупката от трепетликовия кол, която разсичаше цялото му тяло.

Зад гърба му се разнесе треперлив звън. Носфератусът се надигна, подпирайки се на ръцете си. Насреща му се носеше тъмна фигура, яхнала познат велосипед стара марка. Със собственика му се бяха разделили преди два часа и половина. Вампирът отвори изненадано жълтите си очи, взирайки се в неканения гост. Гърдите на велосипедиста се надигаха тежко.

— Не можах да ви открия, само дето обикалях из околностите — изпъшка той. — Изобщо не се сетих, че сте тръгнали към квартала точно по този път. И се получи объркване. Отначало сте ме търсили вие, а сега ви търся аз. Много смешно, нали?

Мъжът с мъртвешки бледото лице усети, че стряскащото чувство за опасност обзема пронизаното му сърце, и престана да изпитва болка в краката.

— За еликсира ли става дума? Успях да го сложа на нужното място, както се бяхме разбрали. Свързочникът помоли да ви предам, че там се намира и вашето капаро…

Убиецът се приближи плътно до него, пъхнал дясната си ръка в джоба, и завъртя глава.

— За съжаление, скъпи мой, вие не бива да се прибирате вкъщи. Имаме проблеми.

След минута вятърът донесе до ноздрите на африканските работници, които поправяха рекламния билборд близо до пътя, странна неприятна миризма, от която им се догади.

Осемнайсета глава Кварталът на вампирите

23 часа и 33 минути

Те не стигнаха чак толкова бързо до нужния адрес. Настъпи нощ и във вампирския квартал на Ада вече бе започнал работният ден. Улиците бяха задръстени с коли. Макар че в Града нямаше слънце, вампирската общност упорито продължаваше да живее по земния си график — от залез до изгрев. Чиновници с едри кучешки зъби тичаха от офиса през улицата да хапнат, търговците изстискваха доматен сок, за който се виеха опашки от желаещи, а възрастните вампири лежаха в креслата на уличните хипнотизатори, които им внушаваха, че току-що са разкъсали вратлето на прекрасно девойче, което се е изгубило в тъмната гора. По белезникавите устни на сбръчканите старци блуждаеха блажени усмивки.

Краузе потропа силно с юмрук по направената от цяло парче черно дърво и изкусно измайсторена врата на офиса на собственика на плантацията. Но трябваше да почака, преди да му отговорят.

— Кой е? — разнесе се след около пет минути ленив женски глас някъде.

— Отворете. От Управлението за наказания сме.

Вратата моментално се отвори. На прага стоеше дебела старица с червени очи и с треперещи ръце оправяше мръсната си рокля.

— Извинявайте… ама не знаех. Какво обичате? Искате ли една чаша сок?

От дъното на стаята се разнесе недоволен глас с румънски акцент.

— Мина, кой се е довлякъл? Пак ли са доставчиците? Входът за цветята е от другата страна.

Дебеланата се обърна и със закъсняло кокетство отметна редките си коси от пъпчивото си чело.

— Не, миличък… това са…

Специалната група не я изчака да довърши и тръгна в посоката, откъдето идваше недоволният глас, трополейки с обувките си по огледалния под, под който плуваха златни рибки. В обзаведения с готически мебели хол пред очите им се появи бодър мъж на около трийсет години с пурпурен плащ, който бе полегнал царствено на плюшения диван и стискаше чаша с червена течност в ръка. Докато пиеше забранения коктейл от сушена кръв, той слушаше захласнато репортажа на Кистев по телевизията.

Появата на служителите от Ведомството не го накара дори да се престори на изненадан.

— Виж ти! — каза мъжът. — Пак ли има някаква жалба от завистниците, които живеят нашироко, нарушавайки условията на наказанието? Добре де, ще се разберем. Но вие можехте поне да ме предупредите по телефона, за да ми дадете възможност да проявя гостоприемство. С какво да ви почерпя? Доколкото разбрах, не искате сок… А не желаете ли малко вино?

— Да, но вие никога не пиете… вино — подсмихна се Калашников. — След филма на Копола всички много добре знаят това, скъпи граф Дракула.

— По принцип близките ми приятели имат правото да ме наричат Влад, но в знак на доброто ми отношение към вас вие можете да ме наричате просто Владик — ухили се Дракула. — Колкото до виното, много добре знаете, че тук няма как да се намери прясна кръв. В Града никога не идва нищо живо. И затова се наложи да променим навиците си. А освен това, ако се премахнат една-две аминокиселини от елитното френско вино от най-слънчевите провинции, то много прилича на кръв и дори изглежда по същия начин. Опитайте.

Поклащайки се на краката си с разширени вени, Мина влезе с патешка походка в стаята, понесла златен поднос, върху който бяха подредени четири чаши с рубинена течност. Тази жена, която беше и последната любов на Дракула, се превърна в основното му наказание в Ада. В края на тримесечието шефът награди служителя, който го измисли. Както е известно, възлюбеният на Мина — годеникът й Джонатан, я отмъкна от кръвожадния граф и затова тя живя дълго и щастливо в Лондон, и благополучно почина в леглото си на седемдесет и осем годишна възраст. И когато Дракула в крайна сметка срещна старата си любов, той получи нервен шок, тъй като вместо с пламенната девойка се сдоби с една свадлива старица, от чийто нос стърчаха косми и която хъркаше насън. Графът писа протестни декларации, оплака се в телевизията и стигна чак до шефа. Но нищо не му помогна. Накрая Влад се примири и започна да свиква с бабичката Мина. В края на краищата тя готвеше доста добре.

Калашников взе една чаша от подноса и останалите последваха примера му.

— Трябва да сте ни благодарен, Владик. Нямаше смисъл да ви се обаждаме предварително, защото идваме при вас за нещо съвсем дребно. Искаме само да разпознаете една вещ.

По знак на началника си Ван Ли подаде на Дракула розите, които до този момент държеше зад гърба си.

— Тези цветя ваши ли са? — попита Калашников.

Вампирът се свъси. Взе една роза и прокара пръсти по нея, опипвайки листата й, сякаш беше нежен любовник, който докосва гръдта на неопитна девойка.

— Да. Няма съмнение, че това цвете е от нашата плантация. Някои хора се опитаха да фалшифицират моя сорт и както винаги това беше дело на китайските вампири, но тези фукльовци не успяха да постигнат нищо. За да го поливаш, е нужно огромно количество качествена сушена кръв. А след като вие спипахте нашите доставчици, се наложи да използваме други канали. Всъщност за какво става дума?

Дракула не ги подведе — виното наистина беше превъзходно.

— Няма да крия от вас, графе — отвърна Калашников, след като се наслади на първата глътка, — че преди час този букет беше открит в стаята на бившата кинозвезда Мерилин Монро. — Той посочи с глава към телевизора. — Не се съмнявам, че вече сте чули по новините какво се е случило с нея. Имаме основания да смятаме, че цветята, които стоят пред вас, са били купени от убиеца, за да прикрие истинската цел на посещението си при нея.

Дракула изтрака разсеяно с кучешките си зъби. Личеше, че е изненадан.

— Виж ти… Какво пък, ще се радвам да ви помогна. — Той зърна дистанционното управление и намали звука на телевизора. — Ей сега ще извадим книгата за поръчки и ще разпитаме продавачите в розариума, за да разберем кой през последните два дни е купувал „Вените на сърцето“. Имайте предвид, че макар да е най-скъпият, този сорт е много популярен. Рядко има дни, през които да не купят нито един букет от тези рози. В деня на мъртъвците, който, както ви е известно, се пада на 14 февруари, при нас става истинско стълпотворение, а продавачите просто не успяват да изплетат достатъчно ленти. Всъщност с какво точно е била убита Монро? По телевизията се позоваха на цензурата на Управлението за наказания и не казаха нищо по този въпрос. Но според слуховете от нещастницата не са останали дори гащичките й.

Очите на Калашников се вледениха.

— Точно гащичките й са останали. С удоволствие бих си поговорил на сексуални теми с вас, графе, особено като имам предвид сегашните ви трудности в семейния живот, но трябва да си свърша работата… Така че имайте добрината да…

— Да-да, разбира се. Увлякох се, господа, извинете ме.

Вампирът стана от дивана и направи знак на Мина:

— Отговаряй на обажданията, скъпа. Джентълмени, моля да ме последвате в магазина ми.

След като вратата след гостите се затвори, Мина се втурна към букета. Тя чу целия разговор. Нима тайнственият килър наистина бе отишъл при Монро с тези цветя? Както много други жени в Града изпитваше зле прикрита завист към тази вулгарна перхидролена блондинка, защото бе успяла да умре млада и красива. И в момента тя не би пожелала дори на врага си да живее сто хиляди години със склероза, разширени вени и ревматизъм. Мина докосна розите и изпита разочарование. Те не бяха нищо особено — рози като рози. И единствено сложният възел на лентата, която бе завързана върху целофана във вид на къдрави панделки, й се стори странно познат.

Деветнайсета глава Единичната килия

23 часа и 40 минути

Сталин не спеше. Макар че както винаги свириха отбой в десет часа вечерта, той се въртеше на ръждясалото желязно легло, покрито със сиво войнишко одеяло. Въпреки че времето беше топло, той лежеше облечен и беше събул само ботушите си. Тресеше го силно. Опитвайки се да се стопли, генералисимусът бе обгърнал раменете си с ръце. И колкото повече мислеше, взрян в мрака, толкова по-трудно сънят успяваше да надвие напрегнатия му разум.

И така, ТОВА се случи. Според местните представи за време дори не го чака много дълго, защото в Ада човек свикваше с бавното течение на времето и една година минаваше сякаш за минута. Виж ти… А той вече бе започнал да забравя онези страшни думи, които слепият монах брат Ираклий, завърнал се след шестгодишно поклонничество в Йерусалим, му пошушна в предсмъртната си агония още когато беше млад семинарист. Онова, което му каза тогава за ПРОРОЧЕСТВОТО, му прозвуча като заслепяващо с ужаса си откровение на умиращия човек, но след години порасналият Коко сметна думите му за нелепо бълнуване.

В семинарията предпочитаха да не обсъждат темата защо брат Ираклий бе заминал за Светите места като зрящ и преливащ от сили двайсет и пет годишен младеж, а се върна като сляп старец. Само докато всмукваха забранения дим в пушалнята в задния двор, едва чуто си шепнеха, че брат Ираклий е видял „онова, което не бива да вижда“ и затова му се случили тези неща. Но никой от двойкаджиите в семинарията не знаеше какво точно не е трябвало да вижда. И всички само се блещеха и въртяха глави, допрели пръст до устните си.

Едва след октомври 1941, когато офицерите от Вермахта се кискаха от нетърпение, разглеждайки Кремъл през биноклите си, Йосиф отново чу думите, които му казаха още когато беше дете. И се ужаси, осъзнавайки, че те са истина. Но сетне погнаха немците през декемврийския студ и в радостта си от победите той отново погреба в паметта си шепота на полумъртвия монах.

Честно казано, докато беше жив, дори и в семинарията никога не повярва напълно, че Раят и Адът съществуват. Озарението облъхна лицето му с цялата си жестокост, но… Както вчера справедливо отбеляза пред него един от новопристигналите в затворническия лагер на Града престъпни босове от Ростов, „късно е да пиеш минерална вода, когато бъбреците ти вече са блокирали“. В Ада той се опита да открие брат Ираклий, писа запитвания до справочната служба, вглеждаше се в новите лица с надеждата да го зърне случайно. Но Ираклий така и не се появи и Сталин проумя с кристална яснота, че той е отишъл в Рая.

Всъщност това нямаше значение. Излизаше, че онова, което му пошепна умиращият монах, наистина беше осъществимо в реалността. Но дали това беше добре за него? Трудно бе да се каже. Защото той не знаеше какво има ТАМ. И дали в резултат на действията на неизвестния убиец нямаше да се озове в някакво непознато пространство, където ситуацията щеше да е още по-лоша, отколкото в каменоломната на Града?

Мислите му окончателно се объркаха.

Брат Ираклий не успя да му каже какво щеше да се случи с кандидатурите СЛЕД ТОВА. Но нима той — Сталин, не би могъл също да се превърне в такава кандидатура? Би могъл и още как. Личността му беше подходяща най-малко по два критерия, така че гадното ченге от Ведомството беше абсолютно право, когато твърдеше, че ако Изпълнителят поиска, като нищо ще стигнат и до него.

Одеялото се свлече на пода, пружината изскърца и Сталин седна в леглото. Трябваше да избяга. Трябваше веднага да избяга оттук, без да губи нито миг, докато ситуацията не бе излязла окончателно изпод контрол. Рано или късно копоите щяха да открият беглеца и да го върнат обратно, но това вече нямаше да има значение. Дори и да направеха наказанието му още по-тежко заради бягството, поне нямаше да се озове в НЕБИТИЕТО.

Откакто разбра, че съществува живот след смъртта, на него, както и на много други жители на Града, никак не им се искаше да се превърнат в част от НЕБИТИЕТО. Нищо, че по цял ден израняваше ръцете си до кръв, обръщайки грамадните камъни и вдишвайки прахта от трошляка, нищо, че враговете му се подиграваха с него, хвърляйки го в карцера, където не можеше да пуши любимата си лула, но тук той знаеше, че го има — мислеше, съществуваше, изпитваше глад и студ, болка и страх… Ала никой не знаеше какво има ТАМ.

Той отдавна бе набелязал мястото, на което можеше да се свре, докато копоите от Управлението за наказания не надушеха следите му. Пък дотогава току-виж всичко свършило. Но нещата стояха далеч по-зле, отколкото си мислеше. Брат Ираклий умря, без да довърши изповедта си… И така и не успя да му каже какво може да остане СЛЕД ТОВА. Жалко, че не знаеше кой е станал Изпълнител, иначе щеше да го предаде, без да се замисля и без да се колебае, макар че заради сътрудничеството му с ченгетата браточките в каменоломната сигурно щяха да го нарекат „порта“. Какво пък, по-добре да стане „порта“, отколкото шепа стъпкана прах на пода.

Онази нагла белогвардейска измет от Управлението за наказания му беше противна, но щеше да му се наложи да подскаже на копоя как да надуши следите на Изпълнителя и може би това щеше да го възпре. Той нямаше намерение да разкрие всичките си карти и да разкаже на Ведомството за предсмъртната изповед на Ираклий, защото щеше да стане по-лошо. Макар и не веднага, информацията при всички случаи щеше да стигне до ушите на телевизионните журналисти и Изпълнителя, на когото те щяха да сервират името му като на тепсия и той вече щеше да знае кого трябва да изпрати в НЕБИТИЕТО, за да не му пречи да довърши делото си.

Сталин изобщо не се съмняваше, че ако пожелае, убиецът веднага ще го докопа, защото, който и да бе този мъж, той си знаеше работата. Направо умът ти да се вземе от виртуозния начин, по който ликвидира Хитлер. Леле, каква демокрация се ширеше из Града — издаваха жълти вестници, имаше двеста телевизионни канала, на всяка крачка излъчваха FM радиостанции. По негово време нито едно скапано вестниче не би се осмелило да отрони и дума за ТАКОВА НЕЩО… Макар че той все пак контролираше едва двеста милиона души и сигурно беше далеч по-трудно да се осъществява контрол върху шейсет милиарда човешки същества от най-различни раси и епохи, започвайки от легионерите на Цезар и стигайки до космонавтите.

Той стана и напипа скритата в джоба на арестантската си роба кутия кибрит. Опушената газена лампа (по обясними причини в Града свещите бяха забранени) стоеше върху лошо боядисаната дървена масичка край прозореца, а върху нея падаше бледата светлина на една от редките улични лампи.

Облакътен на масата, той запали стария фитил от втори опит. Примижа на светлината на потрепващото пламъче, хвана за единия край изгризания молив и дръпна към себе си късчето дебела амбалажна хартия. Администрацията на Града поощряваше затворниците да пишат мемоари. Той се наведе над грапавия лист и започна бързо да го запълва със сбития си почерк…

След пет минути стана, вдигна оставения до леглото ботуш и го повъртя в ръцете си. Напрегна леко пръсти, впивайки почернелите си по краищата нокти в единия от пироните на подметката, той поддаде и излезе навън. Беше подготвил този пирон за всеки случай много отдавна, още преди четирийсет години. Дори и сам не знаеше за какъв точно случай го бе подготвил, защото беше сигурен, че няма къде да избяга оттук. Пиронът приличаше на тясна лапичка — в началото беше заострен, а след това — сплескан от двете страни. Сръчният обирджия на жилища Валера, отворил вратите на няколко стотици домове във Владивосток, го бе научил как да се възползва от това приспособление още през 1962 година.

Йосиф се промъкна бос на пръсти до обкованата с желязо врата и се ослуша, притаил дъх. В коридора шумеше само вятърът. Там нямаше никого, а охраната най-вероятно бе отишла да спи. Бягства се извършваха много рядко и бяха безсмислени, защото със стопроцентова сигурност откриваха всички бегълци. Както го бе научил Валера, Сталин пъхна пирона в ключалката, завъртя внимателно острието му и натисна невидимата пружина във вътрешността на отвора. Вратата изтрака и започна бавно да се отваря, прерязвайки изострения му слух със стържещо скърцане…

Двайсета глава Сънят на килъра

00 часа и 38 минути

На другия край на Града, изпаднал в състояние на лепкава като пресен мед полудрямка, в стаята си лежеше убиецът. Виеше му се свят и леглото се въртеше, поклащайки колосаните краища на чаршафите. Безсънната нощ и следващият ден, прекаран в бесен ритъм, си казваха думата, затова картините, които се нижеха в заспиващото му съзнание, бяха причудливи и пъстри. Той се виждаше ту облечен кой знае защо в рокличка да бере цветя, ту зърваше разноцветно знаме, развято от вятъра до бяла сграда, ту му се привиждаше чаша искрящо шампанско и нечии усмихнати начервени устни. Мислите му лениво се носеха от едната половина на черепа му към другата, проблясвайки като красиви звездички.

Трябваше да си направи почивка, защото все пак беше страшно изморен, въпреки че новото занимание му беше приятно. Колоезденето го извади от релсите. Като пресметнеше колко километра бе навъртял за един ден, направо косите му настръхваха. Естествено, Градът не беше чак толкова голям, колкото би си помислил човек. Още през 1944 година един учен бе изчислил, че ако строят всички хора на Земята в редица, опирайки лицата им в тиловете, те щяха да заемат едва територията на херцогство Люксембург.

Дума да няма — мащабите на Града бяха съвсем прилични, но за да отиде от единия до другия му край с влак-стрела, на човек му трябваха близо три месеца. Затова и всички местни автомобили имаха специален ускорител, който по мощност беше близък до реактивния двигател, така че нямаха никакъв проблем да вдигнат до петстотин километра в час по шосето. С ускорители разполагаха дори и велосипедите. Друг е въпросът как можеше да се добереш до отдалеченото шосе през чудовищните задръствания в Града.

Краката му, уморени от въртенето на педалите, продължаваха да тръпнат от слабата пулсираща болка и убиецът се обърна бавно на другата страна, шумолейки с чаршафите. Какво пък… Новата партида еликсир беше скрита на сигурно място и на този етап нямаше за какво да се тревожи. Още повече че успя да се справи навреме с носфератуса.

Стисна плата, той изхрущя и не остави никакво съмнение, че поддържаните му нокти се впиха в дланта му дори през него. О-о-о… Как можа да се издъни така? Как можа да обмисли всичко, да си сложи ръкавиците предварително, да не остави в стаята на убитата нито една следа, нито една прашинка, никаква диря и да забрави на видно място най-важното — огромния букет цветя! Да, беше остарял, нямаше съмнение, че бе остарял. Продължителната липса на практика съсипваше и най-добрата квалификация и когато един дявол остаряваше, той се превръщаше в ангел.

Както и да е. Той ликвидира основния свидетел, а без него на копоите щеше да им е много трудно да установят кой и защо беше купил онези рози във Вампирския квартал. Той се усмихна, без да отваря очи. В момента нямаше нужда да се самобичува, защото никой не беше застрахован от грешки. И без носфератуса можеше да намери човека, през чиито ръце минаваха куриерите, тъй като знаеше и телефонния му номер, и паролата. Жалко, че се налагаше да почака. Трябваше час по-скоро да тръгне на лов и отново щеше да се зареди с дозата адреналин, от която се изпотяваше, мускулите на тялото му потръпваха, а в устата му се появяваше странен вкус.

На някого можеше да му прозвучи смешно, но тази работа го върна към живота. И той получи от нея всичко, което толкова дълго очакваше.

Съзнанието на убиеца окончателно се потопи в съня. Виждаше накипрени коне, покрити със снежни шапки планини, нежни майчини ръце, галещи непокорните му коси, и чуваше строгия глас на баща си, когото така и не срещна в Ада.

След известно време в стаята се възцари пълна тишина, която от време на време се нарушаваше от поривисто сумтене — килърът спеше. До последната доза еликсир върху нощното шкафче имаше черно-бяла снимка, а около лицето, заснето на нея, беше очертан червен кръг.

Двайсет и първа глава Хензел

малко по-рано, 23 часа и 47 минути

Пред входа на цветарския магазин се бе струпала голяма тълпа. Прекрасните рози, отгледани от грижливите ръце на вампирите, съвсем справедливо се смятаха за най-хубавите в Града. Салонът би трябвало да работи поне до сутринта и точно затова из тълпата се разнесе глух недоволен ропот, когато Дракула изскочи изящно на площадката пред входа и обърна табелката на вратата, а пред очите на разочарованите купувачи се появи надписът с готически шрифт „Затворено“. Но мръсните ругатни застинаха стотиците отворени усти, когато Калашников извади лениво от вътрешния си джоб картата от Ведомството и показа на присъстващите Печата на звяра. Всеобщата въздишка разлюля недоловимо хората като полъх на вятър и притихналата тълпа започна лека-полека да се разпръсва.

Стъпвайки по кристалните плочки, Алексей тръгна след домакина към вестибюла, чиито стени бяха покрити с огледала. Както би трябвало да се очаква, в огледалата се отразяваше само специалната група. Тази специфика принуждаваше женските вампири да страдат изключително много, тъй като в разгара на работния ден нямаха никаква възможност да си начервят устните или да си оправят косите. Неестествено бледи продавачи, облечени в копринени костюми, се покланяха раболепно от всички страни на Калашников, но прозрачните им очи не изразяваха никакви емоции, а безкръвните им устни не се отваряха нито на милиметър, за да не би случайно да разкрият изкривените им кучешки зъби.

— Бизнесът ви май върви добре, Владик — отбеляза Калашников. — Като се има предвид какво сте извършили на Земята, тук би трябвало да ви направят най-малко асенизатор.

По старателно поддържаното лице на вампира не трепна нито един мускул. Графът беше свикнал с подигравките.

— Свестният човек може да се уреди добре и на бунището — отвърна спокойно той. — Пък и какво чак толкова съм извършил? Ликвидирал съм две хиляди души, така ли? Ах, какъв ужас! Честна дума, чак ме досмешава. Не мога да се меря дори с Пиночет, а пък ме смятат за чудовище. Бих се радвал да насиня мутрата на онова животно Брем Стокър, но за съжаление той не доближава вампирския квартал дори на един пушечен изстрел. Мръсник! Изсмукал от пръстите си онази булевардна книга, а пък Холивуд с огромно удоволствие завъртял по екраните тази фалшификация. It sucks. И е абсолютно безполезно да доказвам какъв съм бил в действителност, защото благодарение на филма милиарди хора смятат Дракула за кървав маниак номер едно. Макар че в сравнение с покойния Хитлер съм като същински бойскаут в пясъчник.

Калашников облегна лакти на мраморния щанд. Харесваше му да изкарва Дракула от кожата, защото това притъпяваше болката, която пулсираше в главата му.

— Думите ви не будят капчица съмнение в мен. Всички повтарят едно и също, като се започне от комисаря Юровски4 и се свърши с Пол Пот. Всеки смята, че наказанието му е препалено тежко, въпреки че се е озовал тук… — Алексей не се сдържа да го клъвне. — И вие сега си седите тук и си отглеждате цветя. След Главния съд всички наказани започват да пишат порой от жалби до Управлението. Недоволен ли сте от нещо, скъпи Владик? Когато имате свободно време, отбийте се при Джак Изкормвача и вижте с очите си как този човек, който е извършил само пет убийства, работи като утилизатор на използвани дамски превръзки. Дори на врага си не можеш да пожелаеш такова нещо. Имайте предвид, че по решение на Главния съд могат напълно да деформират личността, ви. Например, ако сте били офицер от СС, да ви направят панда в зоопарка и тогава ще има да си седите и да си дъвчете бамбукови листа до свършека на света.

— Мога да ви дам и друг пример — възмути се Дракула. — А какво ще кажете за Торквемада? За шефа на испанската инквизиция, за онзи луд фанатик, който е изпратил на кладата над един милион еретици. Тук него направо би трябвало да го хранят с въпросните използвани дамски превръзки!

— А вие да не би да си мислите, че не хранят Изкормвача с тях? — изненада се Калашников.

— Няма значение! — размаха ръце вбесеният Дракула. — Но какво се случи? Вместо това ние виждаме как веднага след смъртта си този мръсник Торквемада оглави службата за обществено хранене към Ведомството и вече в течение на петстотин години е несменяем главен готвач на адската столова! В такъв случай може ли да става дума за някаква справедливост?

Калашников се почеса по тила. По принцип Дракула беше прав.

— Е, разбирам ви… — отбеляза той помирително. — Но и вие трябва да разберете, че шефът проявява тази слабост и цени професионалистите в своята област… Само да знаете какви шишове с месо може да приготвя Торквемада! Но стига сме говорили за това. Ние на всяка цена искаме да разберем кой днес е купил рози от сорта „Вените на сърцето“. Нали си записвате продажбите на тези цветя?

Графът надмогна огромното си желание да продължи спора и кимна.

— Най-често ги записваме, особено когато става дума за предварителна поръчка. Виктор, дай ми дневника!

Един млад вампир се втурна от другия край на стаята и сложи угоднически пред Дракула сиви листове, прошнуровани с тъмночервена връв. Със сръчните си дълги пръсти моментално прелисти дневника до средата и стигна до днешната дата. Нокътят му се заби в листа и остави тъничка вдлъбнатина до графата „Поръчки“.

— Странно. Тук има данни за покупката на „Бликаща артерия“, „Алени платна“ и „Лесбийска радост“… Не се стряскайте, това е просто едно нежно розово цвете… Но през последните три дни няма нито дума за „Вените на сърцето“. Изглежда, ще трябва да попитаме мениджъра.

Дракула направи едва забележим знак с дългия си пръст и пред него пак застана същият вампир, който му донесе дневника. Той отново се сведе в поклон и се усмихна любезно на Калашников. Върху бялото му слепоочие пулсираха синкавочервени венички.

— Виктор, имаме проблем — прошепна Дракула и сложи ръка на рамото на подчинения си. — Днес някой е купил двайсет рози от моя любим сорт „Вените на сърцето“. И моят приятел от Ведомството, когото виждаш пред очите си, няма да заспи, докато не разбере кой точно е направил това. Защо в нашия дневник не е отбелязано нищо за тази покупка? Нали ви помолих да записвате всички, които правят скъпи покупки. Не е грях да се правят отстъпки на добрите клиенти — на нас не ни коства нищо, а на тях им е приятно.

Калашников не можеше да види изражението на Виктор, защото той се наведе още по-ниско и главата му почти опря кристалния под. Увисналите му под коленете ръце трепереха.

— Господарю, не бих се осмелил да наруша заповедта, която сте издали — достигна до ушите на Алексей приглушеният глас на вампира. — Кълна се, че много строго се разпоредих на всички продавачи да записват в дневника всички покупки на „Вените на сърцето“. Днес просто никой не е купувал такива рози, голямата вълна от покупателна активност се надига по празници, но сега…

Застаналите наблизо служители на Ведомството чуха как Дракула издаде студен съскащ звук като готова да се нахвърли кобра. Но въпреки очакването той не помръдна от мястото си, ала свитите му на четири пръсти се стрелнаха от кадифения ръкав и се впиха в ухото на мениджъра. От кожата му, която моментално се разцепи, потекоха бели капки гной, но Виктор не направи опит да се освободи.

— Животно… — изсъска Дракула. — Как смееш да се подиграваш с мен? Току-що видях със собствените си очи розите от моя магазин. Тази вечер са ги намерили в гримьорната на мъртвата жена… А ти ми твърдиш, че от три дни никой не е купувал такива цветя? Ей сега така ще ти разкъсам устата, че след това ще можеш да поглъщаш цели дини.

Разтрепераните крака на Виктор подсказваха, че перспективата да поглъща дини не го блазнеше. Той не разбра половината от думите на господаря си и най-вече израза „мъртва жена“, тъй като в Града никога не бе имало живи жени. Вампирът разпери треперещото си подрязано крило, сякаш се опитваше да се защити от удар.

Калашников осъзна, че е настъпил моментът да се намеси:

— Владик, моля ви, недейте да нервничите, пуснете Витя. Явно съдбата на всички началници е такава — да не знаят нищо — отбеляза той, наблюдавайки озверелия от злоба Дракула. — Вместо да разпитваме с методите на Гестапо, по-добре да изгубим още малко време и да си поговорим с всеки продавач поотделно. Макар че, честно казано, аз се съмнявам, че това ще ни помогне. Не се знае как тези цветя са се озовали в ръцете на убиеца, но е ясно, че в плановете му изобщо не е била възможността да привлече вниманието към себе си. Вероятно точно по тази причина в дневника няма бележка, че някой е купил рози от сорта „Вените на сърцето“.

— Не е изключено да ги е купило някое подставено лице — добави Краузе.

— И това е възможно — съгласи се охотно Калашников. — Но за мен си остава голяма загадка защо е трябвало да купува толкова скъпи рози. Мерилин Монро би се зарадвала на всяко растение, дори и на маргаритки, защото от петдесет години никой не й е подарявал цветя. Струва ми се, че убиецът инстинктивно е купил цветята, които лично той харесва. Там е цялата работа… Както и да е, времето лети. След малко недоволните клиенти ще направят магазина на трески. Хайде да си поговорим с продавачите.

След половин час, когато окончателно стана ясно, че никой от седемте продавачи няма представа къде са се дянали двайсет рози от сорта „Вените на сърцето“, а Дракула искрено съжаляваше, че не може да разкъса разсеяните си служители още на работните им места, вратата най-неочаквано се отвори. Поклащайки се, старата Мина се промъкна през нея на една страна, стиснала в ръка целофановата опаковка и лентичката от злополучния букет.

— Какво има, скъпа? — вдигна раздразнено вежди Дракула. — Нали ти казах да си седиш вкъщи и да отговаряш на телефонните обаждания. Могат да ме потърсят важни клиенти.

— Извинявай, миличък. — Тя беше нервна и увисналите й сбръчкани бузи се тресяха. — Струва ми се, че познавам човека, който е направил възела на този букет.

В магазина се възцари тишина. И вампирите, и полицаите се превърнаха в слух.

— Дълго не можех да се сетя къде съм го виждала — каза Мина, заеквайки. — Чудих се, чудих се, все пак вече съм на възраст, имам склероза… Наскоро трябваше да изпратя букет на една моя приятелка за рождения й ден, но за беда се сетих чак след като магазинът беше затворил. Ти, зайче мое, не беше вкъщи и охранителят ме посъветва да отида в склада при дежурния склададжия, който можел да ми помогне. Аз го послушах. Младежът беше много любезен и ми избра най-хубавите цветя… И за една секунда завърза на букета същия възел от пет преплетени лентички. Каза, че фльонгата била негова професионална тайна. Много мил юноша. На гърдите си носеше малък бадж с името си, май че започваше с „Х“…

Малинин се втурна пръв към вратата, отблъсквайки нелюбезно Мина. Останалите го последваха, включително и Дракула, който крещеше в движение в портативната радиостанция:

— Ей, всички склададжии, чуйте ме! Задръжте Хензел!

Двайсет и втора глава Анализът

2 часа и 22 минути

Шефът седеше във вибриращото кресло. Парагвайски индианци бяха изработили тапицерията му от кожата на йезуитски проповедник. И вече за десети път препрочиташе резултатите от анализа на химическия състав на веществото, които спешно му донесоха от лабораторията на Менделеев. За щастие тук не всички професионалисти се разболяваха от звездна болест и в Града си оставаха точно толкова добри специалисти, колкото бяха и на Земята. Но трябваше да признаят, че малцина в Ада бяха такива. Беше невъзможно да се работи с почти всички актьори и писатели, а за певците дори и дума не можеше да става, защото те изобщо не разбираха КЪДЕ са попаднали.

Например онзи… как му беше името… Шефът сбърчи косматото си чело, опитвайки се трескаво да се сети… С черните очила… А, да — Елвис Пресли. Ама че номера, ама че самочувствие, ама че надменност! Ритнал камбаната от свръхдоза и най-искрено се надявал, че ще се озове в Рая. Да, бе, че къде другаде би могъл да се озове? Всички на Земята си мислеха така. Можеш да пиеш, да се чукаш, да се боцкаш по двете ръце, да убиваш, да мамиш и въпреки това ще се озовеш в Рая, защото това си ТИ — честният, умният, най-добрият от всички и приживе си извършил куп благородни неща. Например, преди двайсет години си дал на някакво безпризорно момченце кренвирша, който си се канил да изхвърлиш. Та този fucking Елвис моментално поиска вила за лично ползване, кадилак и прислуга от девственици, обявявайки снизходително на шефа, че щом се налага, в замяна веднъж месечно ще изнася концерт в резиденцията му.

Шефът не изпепели Елвис пет секунди след началото на разговора им единствено защото знаеше, че повечето хора от шоубизнеса наистина не са наред с главата. След като помисли малко, той изпрати певеца да работи като редови мениджър в телефонната компания в района, обитаван от африкански пигмеи, защото там никой не го познаваше и не му искаше автографи. Шефът не се поинтересува какво се случи с него по-нататък. Макар да се говореше, че и там е издрапал и дори е създал самодеен кръжок сред пигмеите.

Елвис ли? Защо си спомни за него? Ами да, какво ли не му хрумва на човек, когато е разстроен. А той имаше от какво да бъде разстроен — нещата вървяха много зле. За психаря Адолф всичко отдавна му беше ясно — той беше гнусна личност. Но изобщо не можеше да разбере на кого е причинила зло тъпата блондинка, която всяка вечер плачеше във възглавницата си, докато бършеше пръските от гнили домати по лицето си?

Шефът отново се взря в тънкия лист оризова хартия, изписана с непознати за него знаци. Това бяха коментарите на Менделеев, надраскани по полетата му.

Добре, можеше да допусне най-невероятния вариант — че професорът е прав. И какво означаваше това? Та това си беше истински шок! Ако установеният от него химичен състав беше точен, значи самият шеф отдавна вече би трябвало да е изчезнал, гърчейки се в центъра на огнено кълбо. Такава беше ужасната сила на веществото, чието име назова Менделеев. Но той беше цял-целеничък и ръцете, краката, опашката и дори рогата му си бяха на мястото. Смъртоносната течност бе унищожила напълно двама души като в същото време бе оставила недокоснато всичко наоколо, включително мебелите, пода и останалите вещи… Как е възможно това? Направо умът му не го побираше, същинска мистика…

Дори нещо повече — ако предположеше, че Менделеев не греши, значи съществуваше един-единствен персонаж, който можеше да даде обяснение на случващото се. Той се поколеба дали да не тегли една майна на етиката и да му се обади още сега. Шефът погледна към плоския корейски телефон, който имаше монтиран син бутон по средата. Не. Разбира се, Менделеев беше велик химик, но той трябваше да се въоръжи с търпение и да изчака резултатите от окончателната експертиза, защото в тази ситуация беше задължително да знае всичко с абсолютна сигурност. И едва тогава щеше да се обади на онзи телефонен номер и да си поговори твърдо, много твърдо, защото убийството най-вероятно беше поръчано ОТТАМ. Тъкмо щеше да попита за какъв дявол им трябваше това ТАМ. Нека засега оперативната група начело с Калашников да си върши работата — да обикаля, да разпитва, да арестува. Но той нямаше да им каже веднага какви са догадките му. Менделеев и Склифасофски също нямаше да си развържат езиците. Нямаше да е зле, ако Дмитрий Иванович побързаше, но той вече знаеше от опит, че гениите не бива да се пришпорват, тъй като те не можеха да работят под натиск.

Шефът остави листа и натисна енергично мишката, но картинката на монитора на компютъра остана неподвижна. Да, разбира се, пак трябваше да го рестартира. Жалко, че Бил Гейтс още беше млад и явно не бързаше да пристигне ТУК. Шефът беше недоволен от честите блокирания на компютърната мрежа в Града. Понякога Хелнет не работеше денонощия наред. Той нямаше никакви съмнения, че всички щяха да дойдат ТУК. Щеше да стане някаква самолетна катастрофа или да избухне епидемия от птичи грип и тогава Бил Гейтс щеше да се изправи пред състава на Главния съд — щеше да стои пресен-пресен като бухтичка с мармалад от фурната и да мига с очи, изпаднал в недоумение.

В Ада отдавна вече работеха доста добри компютърни специалисти, но никой от тях така и не успя да овладее операционната система Doors ХР и колкото и защити да й измисляха, тя непрекъснато се сриваше по три пъти на ден, тъй като в Града имаше страшно много ползватели. Беше му забавно да наблюдава бързината, с която високите технологии отравяха умовете на хората. В началото на XX век руската царица Екатерина Втора осем години поред се учи да включва електрическата крушка, а сега вече създаваше яки вируси за проникване в електронната поща като същински печен хакер. Така че Бил Гейтс при всички случаи щеше да се появи в града и нямаше никакво значение дали това щеше да стане след година или след двайсет години. Той вече знаеше къде ще попадне. Сигурно беше толкова стъписан от състоянието от петдесет милиарда, което се стовари на главата му, че най-вероятно смяташе, че няма начин това да е станало без намесата на тъмните сили.

Шефът погледна към часовника, който представляваше златно копие на лондонския Биг Бен. Ажурната стрелка лениво се премести. Винаги ставаше така — когато бързаш, времето пълзеше като капчица по стъкло. От толкова милиони години беше тук и нищо не се променяше, но сега му оставаха само два дни, докато Менделеев сложеше на масата пред него листа с анализа, а той дори не знаеше с какво да се позабавлява, докато чака. Дали да не легне, за да поспи? Но той не знаеше какво е сън. Дали да не обладае някоя симпатична грешница? Да, но какви НОВИ усещания щеше да изпита? Това беше скучно, защото дори и най-красивата жена не можеше да даде повече от онова, с което разполагаше. Дали пък да не изхвърчи на Земята в облика на симпатичен кестеняв мъж, да се потъркаля на пясъка на остров Самуи и да направи дете на нечия щерка като медицинската сестра Розмари5? Но два дни нямаше да му стигнат за това, макар че сега жените бяха далеч по-активни и скачаха по-бързо в леглото, отколкото през средните векове.

Косматите му пръсти хванаха и придърпаха клавиатурата на компютъра. Щом е така, защо да не си поиграе два часа на любимата си игра „Diablo“? Шефът изплези по детски език, и защрака с мишката. На монитора се появи мускулестото тяло на един воин. Той добави към нея дълъг меч, железен пояс и черни доспехи. Я, че симпатичен стана! И сега щеше да е най-добре никой да не го закача. Затова натисна една метална ръчка на креслото, блокира бравата на вратата и се задълбочи в играта. От тонколоните се разнесоха викове, предсмъртно хъркане и тракане на метал.

В ъгъла на масата сиротно стоеше плоският телефон с един-единствен син бутон. И въпреки че шефът упорито не поглеждаше натам, просто се усещаше, че продължава да мисли за него…

Двайсет и трета глава Лошият сън

3 часа и 05 минути

Калашников не можеше да заспи дори в пълната тишина. Воплите зад стената стихнаха и изтормозените през деня от свинете бойци на „Ал Кайда“ заспаха като къпани деца, отшумяха и воплите на група „Manowar“ от предаването със задължително радионаказание, с трясък угаснаха и последните улични лампи, пръскайки снопове искри. Но въпреки че беше уморен, сънят не го спохождаше. Алексей се опита методично да брои овце, но и това не му помогна и още на двеста и дванайсетата овца отново се видя съвсем ясно в гримьорната на Монро да разглежда съсредоточено оставения на масата букет от умопомрачителни рози с тънички кървави жилки във вид на паяжина…

Той не се изненада, че Хензел не беше в склада. Явно на път към дома си убиецът беше установил пропуска си и бе успял или да предупреди съучастника си, или да го ликвидира на място с помощта на веществото. Колегите на склададжията не го бяха виждали близо едно денонощие. Преди това той поискал да го освободят от работа, като казал, че трябва да посещава курсове за адаптация към доматения сок. Но обстоятелството как е взел розите и на кого ги е занесъл продължаваше да тъне в пълна мъгла, тъй като склададжията, естествено, не беше оставил обяснителна бележка в дневника.

След половин час специалната група не пропусна да се изтърси в дома на Хензел, но той не беше и там. Старата вампирка от „Бирюлево“ (нов район в Москва, както твърдяха новопристигналите), която плетеше чорапи на пейката, им съобщи, че Хензел го нямало цял ден. Обяснил й, че имал много работа. Тя се възмути, че началството му няма никаква милост към този добър младеж. Момчето действаше също като Ленин, който казал на жена си, че отива при любовницата си, на любовницата си казал, че отива при жена си, а пък той се качил на тавана да учи. Вампирът нямаше близки приятели и никой нямаше представа къде би могъл да отиде. Краузе и Ван Ли заедно с Малинин направиха за всеки случай фоторобот на Хензел на компютъра, разпечатаха го и го пуснаха спешно да го разлепят в околностите на квартала на вампирите. Но въпреки това почти нямаше никакви шансове някой да е забелязал склададжията в Града, защото тук вампирите страшно си приличаха и всички имаха еднакви заострени уши, големи кучешки зъби и нокти. Все едно да търсиш обикновен китаец в Шанхай.

Алексей се обърна на другата страна. Вече бяха станали две убийства с помощта на странното вещество. Свидетели нямаше. Мотиви липсваха. Липсваше и логика. Хъм… Макар че не беше точно така и ако си поразмърдаше малко мозъка, щеше да види, че все пак има известна логика. В Града от незапомнени времена се подвизаваха серийни убийци. Просто ги тъпчеха тук като копърка в консерва. Управлението се побърка да им измисля засукани наказания и след мозъчните атаки по време на планьорка мозъкът му вреше. Може би някой от тези изроди бе решил да се върне към старото си занимание и да изгаря известни хора като хлебарки. Всички маниаци вършеха такива неща, за да се прославят. Странно, че досега убиецът не им бе оставил някаква загадъчна бележка в стила на снайпериста от Вашингтон6, в която да пише: „Скъпи полицаи, аз съм Бог.“ Откъде се взе това вещество? Как го е измислил? Хиляди изключително изобретателни умове в Града, като се започне от майстора на мъченията Калигула и се стигне до изобретателя на атомната бомба, не бяха успели да измайсторят подобно нещо, но той беше успял. Явно решението на проблема е било много просто — винаги ставаше така.

Калашников неохотно отвори очи и се загледа в ниския таван. А може би този младеж изобщо не беше някакъв зъл гений: Просто нямаше начин да действа сам. И не се знаеше каква роля играеше вампирът Хензел. Не беше изключено точно той да манипулира килъра, давайки „абсолютното оръжие“ в ръцете му. А пък той беше щастлив да свърши работата.

Днес се появи още един голям минус — нещо не беше наред с шефа. Когато Алексей му се обади и му каза, че е готов да се яви в офиса с подробен доклад за посещението им в магазина на Дракула, той реагира доста вяло на новината. И без да изслуша обясненията му докрай, босът му нареди да се прибере вкъщи и да се наспи, като каза, че вече е късно и че ще се види с него на другата сутрин към единайсет часа. И той си направи сериозния извод, че шефът ВЕЧЕ знае повече от Алексей, но по някакви причини не желае да сподели информацията си. Какво пък… Негова си работа. Може би е успял да научи името на следващата жертва или нещо подобно. Но нямаше никакъв смисъл да прави предположения.

Телефонът иззвъня толкова рязко, че Алексей едва не падна от леглото. Кой ли можеше да се обажда по това време? Дали шефът не беше размислил? Е, най-сетне! Той вдигна бързо слушалката.

— Ало. Слушам.

— Здравейте! Обажда се водещият на предаването „Адски вести“. Бихме искали да чуем коментара ви за убийството на Мерилин Монро. В момента сме в пряк ефир.

Калашников въздъхна с облекчение. Както винаги в такива случаи веднага намери нужните думи, за да откаже любезно.

— Върви на майната си.

— Благодаря. И така, уважаеми телевизионни зрители, вие чухте ексклузивния коментар на шефа на специалната група за оперативно разследване. Останете с нас.

След като затвори телефона, Алексей най-неочаквано се успокои. Зави се през глава и само след няколко минути потъна в тежък сън и както се казва, направо пропадна в него. Видя Москва, блеснала от илюминации в чест на тристагодишнината от появата на династията Романови, и мъртвопияния брадат кочияш Африкан. Видя жена си Алевтина, която ставаше бавно от леглото, облечена с прозрачна нощница, ръката, стиснала браунинга с последен патрон в горещата цев и изпотената чаша ледена водка. Той ту се усмихваше, ту се мръщеше и прегръщаше възглавницата. На два пъти дори я погали така, както се гали любима жена.

Отначало напразно търсеше Алевтина в Града. Тя беше бременна във втория месец, когато я убиха, тъй като някакви сили искаха Калашников да прекрати разследването на серията загадъчни убийства на московски госпожици. Бременните най-често попадаха в Рая, но Алексей наивно вярваше, че те задължително ще се срещнат на ОНЗИ свят.

Една година след смъртта на Алевтина започна революцията. Той заряза всичко и замина за Сибир. Малинин избяга край Дон при генерал Каледин. И двамата загинаха в един и същи ден, което не беше рядкост за онези объркани времена. Калашников попадна в засада, когато посети тайно Москва и гроба на Алевтина, който вече беше разкопан от мародерите. А унтерофицерът беше застрелян по време на сблъсък с един отряд червеноармейци. Но на онзи свят той не срещна жена си. И. никой не му каза къде е тя. Дори и шефът.

В Града депресията му премина бързо, тъй като човекът все пак не е кокошка и свиква с всичко. Отначало Калашников не желаеше да върши нищо, но сетне осъзна, че ситуацията си остава все същата. С течение на времето той се отдаде на работата, която толкова мразеше през последните години от живота си на Земята. В Града нямаше сериозни дела, а пък той люпеше дребните като семки за радост на шефа и решително се издигаше по служебната стълбица на Ведомството. Колко ли години му бе отредил за тази работа Главният съд? Сигурно сто хиляди. Прекрасно, оставаше му да поработи само някакви си 99 925 години, а след това щяха да го преместят в друг кръг на Ада. И кой е казал, че това не е повод за оптимизъм?

Нямаше възможност да спи дълго. След два часа го събудиха със спешно обаждане от каменоломната, за да му съобщят изплашено, че Сталин е изчезнал.

Двайсет и четвърта глава Мазето

3 часа и 07 минути

Мъжът с черните дрехи стоеше до пластмасовата маса. Върху гладката й повърхност се мъдреше дървена копаня, пълна с прозрачна течност. Той се наведе, огледа копанята и лекичко я побутна, за да провери дали е стабилна. Веднъж тази съдинка падна от високо и се наложи да започне всичко отначало. Просто изработената от трудолюбивите ръце на китайските селяни масичка само месец след покупката вече се килваше на една страна като ранен боец. Зад гърба му се разнесоха скърцане и шум от тихи стъпки. Така се движеше пухкав котарак, когато отива да се притисне до пантофите на господаря си, за да си изпроси още едно парченце сочен черен дроб. Но той не се обърна по посока на шума.

— Надявам се, че при вас всичко е наред? Как върви планът ни? — попита тихичко момчето. Гласът му трепереше от любопитството, което трескаво разяждаше мислите му.

— Не се притеснявай. Всичко, което трябва да знаеш, е, че ние вършим добро дело — подхвърли той през рамо и разклати масата. Да-а-а, май че трябваше да я подпре с нещо.

Момчето се поколеба, пристъпвайки плахо от крак на крак.

— Не се съмнявам. Иначе нямаше да ви предложа това.

— Точно по тази причина много ценя твоята идея — каза мъжът в черно, докато подлагаше пресован картон под крака на масата. — В момента за теб най-важното е да продължиш да пазиш в дълбока тайна нашите действия. В мига, в който от устата ти се отрони дори и една дума за секретната мисия, която изпълняваме, с нас е свършено. ТЕ няма да ни простят това.

Момчето нервно примигна. Светлите му и дълги като на момиче мигли потрепнаха и той машинално отметна кичур коса от челото си. Беше истински красавец. Явно по него щяха да вехнат и съхнат всички момичета в околността, но той избра пътя си. Парадокс.

— Няма защо да се съмнявате в мен. Ням съм като риба.

„До един момент — помисли си мъжът в черно. — Зная ви аз вас младежите…“

— Много добре. А донесе ли ми онова, за което днес те помолих?

— Да, разбира се. Както винаги. — Момчето бръкна в джоба си.

— Добре. Остави го тук и можеш да се прибереш горе. — Мъжът в черно отново побутна масата, но този път тя не се разклати. Прекрасно, сега всичко беше наред.

Момчето кимна раболепно, но не помръдна от мястото си.

— Има ли друго?

— Да. — То трудно подбираше думите. — Моля да ме извините, но… Може ли и аз да погледна ТАМ… само веднъж? Един-единствен път, само за секунда?

Той очакваше този въпрос. Мъжът в черно заряза масата, приближи се до момчето, прегърна го нежно през раменете и се усмихна добродушно и почти бащински.

— Не. Извини ме, но много добре знаеш, че на този етап не може. Още не му е дошло времето, трябва да почакаш малко. Съвсем малко. Ще видиш всичко, обещавам ти. Нали ти дадох честната си дума.

Момчето разочаровано поклати глава. Надеждата винаги умираше последна.

— Ще бъда във вашия кабинет. Ако имате нужда, потърсете ме там.

— Непременно.

Мъжът в черно затвори тежката врата на мазето след момчето и се върна при многострадалната маса. Хлапакът започваше да проявява нетърпение. В това нямаше нищо страшно, защото щеше да му се наложи да замълчи не след една седмица, както беше планирано, а след около четири дни. Да речем, че това щеше да стане, след като се справят с обект номер три. Тогава то щеше да разбере, че няма никакви отклонения от плана и като нищо щеше да се отпусне.

Мъжът се надвеси над масата и погледна гладката блестяща течност. Върху прозрачната й повърхност се поклащаше и лекичко потрепваше едно умно лице, обрамчено с модерна късо подстригана прошарена брада, с уморени сини очи и с чело, набраздено от дълбоки бръчки. Всъщност това нямаше никакво значение, тъй като на него и през ум не му беше минавало да става фотомодел. Просто съжаляваше, че не откри онази Книга, когато беше на седемнайсет години. В такъв случай щеше да успее да направи много повече неща. Макар че кой знае дали беше така? Като гледаше момчето, осъзнаваше, че за съжаление, когато си на седемнайсет, нямаш чак толкова много ум в главата си, колкото би ти се искало… Мъдростта беше като изкушена развратница, която предпочита да гали само онези, които са се сдобили с достатъчно житейски опит.

Човекът докосна с ръка металния предмет, оставен върху масата, и усети, че той приятно разхлажда кожата му. По принцип еликсирът беше достатъчно, но би трябвало да приготви повече от целебното средство, та в бъдеще Изпълнителят да не изпитва недостиг. Трябваше да го направи просто за всеки случай. Охо… Забрави да каже нещо на момчето, тъй като то го разсея с желанието си да разгледа онази стая. Сигурно вече беше отишло горе. Трябваше да му се обади по телефона и да му съобщи, че се налага спешно да наеме нов куриер.

Мъжът в черно пристъпи към табуретката, върху която бе оставил големия мобифон. Ако се съдеше по вида му, апаратът беше на пет години, ако не и на повече. Той не чу, а по-скоро усети, че вратата отново се отвори. Но този път се обърна.

Щом зърна сивкавата сянка на прага, собственикът на мазето направи жест да го възпре.

— Не мърдай от мястото си. Нали ти казах, че днес не бива да идваш тук.

Посетителят се поклони сдържано и виновно.

— Извинете. Просто се изплаших — каза и огледа машинално мазето.

— От какво се изплаши? — подсмихна се брадатият мъж.

— От момчето. То мина по стълбите буквално на метър от мен и аз едва успях да се скрия в сянката и да затворя очи. Беше на косъм да ме забележи.

Мъжът в черно завъртя отрицателно глава.

— Ако те беше забелязало, можеш да си сигурен, че щях да науча това в същата секунда.

Той помисли малко, но не успя да потисне хлапашкото си желание да го клъвне.

— Нали знаеш, че е много трудно да запазиш в тайна срещата с теб.

Гостът потръпна, сякаш внезапно му стана студено.

— Моля да ме извините. Но разберете, че тук всичко ме плаши. Страшно съм нервен.

— Не се притеснявай. Гарантирам ти, че няма да те види. После ще ти сложа един дюшек тук и ще си легнеш в най-отдалечения ъгъл. Но в този момент за теб наистина е опасно да стоиш в мазето. Знаеш какво ще се случи дори ако само една капчица капне върху теб.

Посетителят потръпна.

— Да. Зная.

— Сега можеш да постоиш малко тук, та да не би момчето наистина да се сблъска с теб, докато отиваш към килера. Но те моля да не мърдаш от мястото си.

Посетителят раболепно се поклони.

— Не се тревожете, ще се отдръпна. Много отдавна си мечтаех да видя това. Имам прекрасно зрение и ще виждам всичко като на длан дори отдалеч.

Мъжът в черно се обърна към копанята, давайки да се разбере, че разговорът е приключил. В крайна сметка можеше да се обади на момчето за куриера и малко по-късно.

Все така безшумно, както влезе, гостът се премести невероятно плавно, сякаш се носеше във въздуха, към малкото пространство от другата страна на вратата. Светлината на прашната лампа, която озаряваше слабо ъглите на мазето, падна върху лицето му. Той изпръхтя недоволно, тъй като винаги се чувстваше по-добре в сянката. Пъхна дългите си пръсти в джоба си и извади оттам кутия с доматен сок.

Мъжът в черно, застанал с гръб към него, глухо изрече:

— Разбрахме се, Хензел. Без мое разрешение повече няма да направиш нито крачка.

— Да, господине — съгласи се покорно вампирът. — Както заповядате.

Двайсет и пета глава Класиците

след едно денонощие, 10 часа и 12 минути

Сервитьорката стовари с трясък халбите с ледена бира на масата. Тя веднага забеляза гостите, които идваха преди два дни и й показаха VIP-картата, затова малко се страхуваше от тях. Годините, които бе прекарала на Земята, я бяха научили, че трябва да уважава началството.

— Да ви сменя ли покривката? — услужливо попита тя.

— Не, благодаря. Ако имаме нужда от нещо, ще ви повикаме.

Както и предишния път, Малинин пресуши еднолитровата халба на един дъх. Въпреки че унтерофицерът не блестеше с ум, той много добре разбираше, че временният им VIP-статут със студена бира в ресторантите ще приключи заедно с края на разследването. Просто щастието никога не траеше вечно.

— Е, какво става? Още ли не се е обадил? — попита той от приличие, издухвайки остатъците от пяната.

Калашников се взираше в дъното на халбата си и благоволи да му отговори чак след пет минути:

— Не е.

Малинин изсумтя дълбокомислено, като по този начин изрази съмненията си. Алексей сви равнодушно рамене.

— Изглежда, босът е изгубил всякакъв интерес към разследването. Когато му се обадих, след като се върнахме от Дракула, той ми назначи аудиенция за единайсет часа на другия ден, а след това половин час преди срещата секретарката му ми позвъни и каза, че шефът сам ще ми се обади, когато има време.

Малинин отново издаде бълбукащи звуци. Просто нямаше сили да се откъсне от мечтаната напитка. От опит знаеше, че трябва да изпие бирата в халбата колкото се може по-бързо, защото след това задължително му носеха втора. За тези неща той никога не грешеше. Сервитьорката дотича и грабна празната халба на Малинин. Посетителите на ресторанта изпратиха със злобни погледи запотеното студено стъкло, но си замълчаха.

— И това е лошо — продължи Алексей. — Защото, когато шефът поиска да се появим пред кехлибарените му очи, ще стане ясно, че нямаме какво да му кажем.

Дори през стъклото на халбата се виждаше, че Малинин посърна.

— Изминаха два дни, а ние не сме открили нито Хензел, нито Сталин — продължи методично да го доубива Калашников. — Така че напразно се радвах за розите. Тази сламка изобщо не ни помогна. Не се знае какво става и с анализа на веществото. Мобилните телефони на Склифасофски и на Менделеев са изключени от три дни. Общо взето, работата ни е спукана.

Алексей отпи от бирата без никакво удоволствие. И не усети вкуса й.

Зад тях се разнесоха вяли аплодисменти. На сцената излезе як мъж със светла брада и разкопчана риза на мощните гърди. Той се поклони и взе микрофона. Хората мълчаха, съсредоточени в яденето на пържени картофи.

— Вървя си аз, значи, из банята — подхвана мъжът с плътния си бас. — А пък мутрата ми една зачервена-а-а…

Той разпери ръце, за да покаже колко голяма би трябвало да е зачервената му мутра.

— Кой е този? — попита Малинин заинтригувано и избърса устата си. — Да не е някой новак?

— Аха — отвърна мрачно Калашников. — Казват, че бил губернатор в Русия.

— На коя губерния?

— Не помня. Отначало страшно много забавлявал народа. На всички им било толкова смешно, че го избрали за губернатор. А след това веднъж подкарал колата си много бързо по шосето и загинал. Главният съд моментално му наложи наказанието и постанови, че всеки ден ще излиза на сцената на този ресторант и ще разказва пет пъти поред една и съща история.

— … А пък насреща ми, значи, препуска едно момче с колело — продължи да бучи гласът на мъжа. — И аз спрях. Защо препуска така, викам си? Може би иска да ме попита нещо?

Направи обичайната пауза, по време на която всички би трябвало да се засмеят, но нито един от посетителите дори не се усмихна.

— Май че при нас наказанията за всички дейци на шоубизнеса са съвсем еднакви — отбеляза Малинин и се зае с втора халба. — По всичко личи, че това все още дори му доставя удоволствие.

— Засега е така — изсумтя Калашников. — Само че когато в течение на хиляда години ден след ден повтаря тази дрънканица на сцената, нощем ще започне да се буди и да крещи „Майчице!“. Пък и защо трябва да си напрягат мозъците да измислят други наказания? Извинявай, но той не е Ким Ир Сен.

— Не сте прав — обиди се Малинин. — Я как наказаха горкичкия Гогол, страхотно си изпати! Забраниха му в течение на пет хиляди години да яде сланина, борш и варени бухтички. Наскоро го видях — заприличал е на сянка, направо не е човек. Пребледнял, изпосталял. Много е страшно да наказваш така украинците. Нямам представа как ще устиска цели сто и петдесет години. По-добре веднага да го бяха изпепелили.

Калашников разпери ръце в знак на съчувствие.

— Той е специален случай. От глупост взел, че изгорил втория том на „Мъртви души“, а пък шефът много искал да прочете тази книга, защото харесвал всичко, написано от Гогол. Вярно, че един московски класик е казал, че ръкописите не горят, обаче те горят и още как.

Малинин се озърна светкавично на всички страни, а след това така се надвеси над масата, че почти опря лице до покривката.

— Вашброде — каза той, шепнейки едва доловимо, — ама вие да не би да сте чели класика?

Калашников също зашепна:

— Да. Забранените неща привличат, нали знаеш? Винаги ми е било интересно какво се е случило в Москва след смъртта ми и се старая да чета всички книги на тези тема, които пристигат в Града. Между другото, „Майсторът и Маргарита“ също се хареса на шефа, така че не зная защо я забрани. Може би защото там образът му е прекалено човечен, а пък той предпочита да изглежда по-страховит. Само че и да ги забранява, и да не ги забранява — все тая. Винаги се намират фенове, които ги диктуват по памет, а китайският самиздат ги печата. Но ако ме беше спипал, че чета тази книга, лошо ми се пишеше.

— Е-е-е-ех… — проточи завистливо унтерофицерът.

— Късметлия сте вие, вашброде. Вахтмистър Козомарченко ми каза, че в тази книга имало много неща за голи жени. Оттогава все обикалям и я търся на черния пазар, направо останах без крака, но така и не я намерих. Хората се страхуват да я продадат на човек от Ведомството. Макар че на вас не са се изплашили да ви я продадат. А вътре има ли картинки?

— Не искам да те разочаровам, братле, но в нея не пише само за жени — обясни му Калашников. — Общо взето, не може да се разкаже с две думи.

Сервитьорката се приближи до масата с третите халби бира. Малинин затвори очи.

— Стига вече — предупреди го Алексей. — Серьога, не се увличай.

— Ама това е като вода, вашброде — избоботи казакът. — Виж, ако бяха капнали вътре и мъничко водчица… А пък от това можеш половин кофа да излочиш и пак няма да те хване…

Калашников не му възрази. Докато бяха на Земята, Малинин се държеше на крака дори и след като погълнеше един литър водка.

— Добре де, както искаш. В момента имаме други проблеми. Все пак много ми е интересно къде може да се е дянал Хензел? Изръшкахме половината Град, показахме портрета му по телевизията, направихме обиск в обединението за дружба между зомбираните вампири, но не постигнахме нищо. Все едно че е потънал вдън земя. Абсолютно съм сигурен, че някой мръсник го крие в дома си.

— Мислите ли? Открихме всичките му познати чрез компютърната база-данни — остави със съжаление бирата си Малинин. — Никой не е поддържал приятелски отношения с него. Няма дори гаджета. От работа се прибирал вкъщи, от къщи отивал на работа. Като гледам, май вампирите живеят много скучно.

— Виж какво, и теб да те разкрасят така — с големи кучешки зъби, с червени очи и с огромни нокти на ръцете, ще те видя дали ще свалиш някое момиче — подсмихна се Калашников. — Само че Хензел очевидно е намерил къде да се скрие, нали? Значи сме пропуснали един от контактите му. Получава се пълна дивотия. Уж Ведомството е много могъщо, стиска всички за гушите, държи всички под контрол и дори муха не може да бръмне. Но внезапно двама души изчезват, а ние нямаме представа къде са се дянали. За едно денонощие се появяват два трупа, а някакъв маниак се разхожда с шишенце киселина — направо свят да ти се завие. Веднага след като този тип разбере, че не сме надушили нещо за него, ще се появи трети покойник. Такива като него не се плашат от трудностите. Интересно защо изобщо му е трябвал Хензел? Само заради цветята, така ли? Много е съмнително, защото би могъл да си купи розите сам.

Брадатият мъж свърши монолога си и напусна сцената, но никой не забеляза това.

Малинин хрупкаше пържени картофки и обмисляше думите на началника си.

— Вашброде… А може би този вампир е самият убиец? Не се е появявал на работа точно от едно денонощие. И след като го погнахме, нападенията в Града престанаха.

— Ти не си единственият, който мисли така, братле. Краузе също предполага нещо такова — щракна с пръсти Калашников. — Но ще ти кажа като на близък човек, че аз много се съмнявам в тази версия. Вярно, че Хитлер беше убит през нощта, но за сметка на това Монро е била очистена в момента, когато пред кабарето се събирала огромна тълпа, за да посети шоуто. Ти как мислиш — дали един вампир с особена външност нямаше да привлече вниманието към себе си?

— Няма начин да не го привлече — съгласи се Малинин и потръпна, когато се сети за Хензел.

— Там е работата. Не, не е той. Пък и не прилича на маниак, скучен тип е — седи си при Дракула и вече цели сто години опакова цветя. Просто не е подходящ за това. А има и още нещо…

Калашников отново зашепна.

— Ще ти кажа нещо съвсем честно. Ей тук — и той посочи към горния си ляв джоб — ме гложди лошо предчувствие. Много е лошо. Още тази вечер или най-късно утре рано сутринта отново ще се появи пресен труп.

Малинин избърса мазната си уста с ръкава на мундира си. Той не използваше салфетки, защото ги смяташе за излишен аристократичен шик.

— И кого ще убият този път, вашброде?

— Там е работата, братле, че диапазонът е много широк — прошепна още по-тихо Калашников. — От Клеопатра до Брежнев. Повече не мога да го стесня.

И двамата неволно потръпнаха, когато до масата им най-неочаквано се появи сервитьорката с угодническа усмивка, която сякаш си бе лепнала предварително.

— Искате ли още бира?

Двайсет и шеста глава Подготовката

10 часа и 44 минути

Убиецът седеше в старомодното кресло и гледаше телевизия. Картината на екрана непрекъснато се кривеше, а от тонколоните се разнасяше бучене. „Рекламата“ на Хензел беше на ниво… На всеки пет минути всички канали показваха мъртвешки бледото лице с подпухнали очи и обявяваха: „Ако сте виждали този човек, веднага се обадете на телефон 666 666 666, обаждането е безплатно за всички райони на Града.“

За щастие той успя да изпрати вампира на такова място, че щяха да го търсят много-много дълго. Съжаляваше, че стана така, но сам си беше виновен заради своята разсеяност. От веригата се откъсна едно важно звено и сега щеше да му се наложи да се среща лично с човека, който организираше доставките на куриерите. Той изчака два дни в бърлогата си, но копоите така и не надушиха следите му. Значи всичко вървеше по план и можеше отново да тръгне на лов.

Вярно, Обект номер три не беше стар шизофреник, нито истерична актриса и можеше така да те цапардоса, че свитки да ти излязат от очите. Трябваше да прояви цялата си ловкост, преди мъжът да стане на пепел. Какво пък, това дори щеше да му е интересно. Трудното беше друго. Обект номер три беше последният, посочен в предишното послание, а изображенията на новите жертви още не бяха пристигнали. Куриерът донесе само еликсир. Вампирът вече не му беше под ръка, за да научи последните новини, и трябваше да си контактува директно със Свръзката. За щастие всичко бе обмислено предварително и Свръзката беше сигурен човек. Хензел го предупреди, че в случай на крайна необходимост може да се обърне към него лично и за тази цел те бяха измислили специална парола.

Натискайки бързо светещите гумени бутончета на новия мобилен телефон, килърът набра един номер, който вампирът му каза преди седмица.

— Ало… — отвърна един глас през мембраната. Абонатът не се чуваше много добре, тъй като около него беше доста шумно. Усещаше се, че притиска другото си ухо с ръка.

— Носфератус… — изрече паролата убиецът.

— Ел сангре…7 — отвърна абонатът. — С какво мога да ви бъде полезен?

— Моля да ме извините за безпокойството — покашля се килърът. — Само искам да попитам дали в скоро време не очаквате нещо… ЗА МЕН?

В слушалката продължаваха да се разнасят пукот и съскане. Мобилните връзки в Ада работеха отвратително, но, честно казано, щеше да е странно, ако беше обратното.

Гласът, който си пробиваше път през смущенията, звучеше глухо, сякаш абонатът говореше от бъчва.

— За съжаление засега не е пристигнало нищо. Опитайте се да ми се обадите утре.

— Благодаря. Всичко хубаво.

— Много сте любезен. И на вас също.

Той свали ръката си с изключения мобилен телефон. Трудно бе да предвидиш желанието на Поръчителя, когато разполагаш с едностранна връзка, особено сега, след като се наложи да извади вампира от играта. Най-важното условие на поръчката бе да извърши всичко изключително бързо. Но очевидно сега правилата бяха променени. Всъщност защо трябваше да се притеснява? Списъкът с новите обекти сигурно щеше да се появи в ръцете му буквално през следващите дни. Може би още утре. И най-важното бе да не забрави да се обади навреме.

Лицето на Хензел избледня на екрана и се смени с други кадри.

— Аз съм Елен Мерил, гримьорката на новия филм „Казанова“ — ухили се с изкуствена усмивка една блондинка на средна възраст. — Преди три дни върху мен падна един кулокран и ме размаза на асфалта. Но сега благодарение на козметичните средства „Макс фактор“ изглеждам като чисто нова. И това е така, защото единствено „Макс фактор“ се задържа дълго върху кожата ви и я прави свежа. Козметичните средства „Макс фактор“ са вашият живот след смъртта!

Убиецът изпита неудържимо желание да запрати телефона си по блондинката, но се сдържа. Нямаше смисъл да превключва канала, тъй като рекламите винаги се въртяха по всички канали едновременно. Добре, че в момента имаше с какво да се разсее. Но това щеше да свърши и какво щеше да прави сетне? Какво щеше да се случи, след като се справеше с всичките седем обекта и получеше честно спечеления си хонорар? Нима наистина щеше да му се наложи да спре дотук и да продължи мизерното си скучно съществуване, което би трябвало да продължи десетки, че дори и стотици хиляди години?

Едва ли. Той заслужаваше нещо по-добро. Може би щеше да поиска малко еликсир за резерва, като обясни, че е използвал по-голямо количество, отколкото е предполагал. И когато след две години всичко се успокоеше, той отново щеше да тръгне на лов, превръщайки това място в нещо, което то заслужаваше — в истински Ад. Всички свине, които му бяха скъсали нервите, най-сетне щяха да умрат наистина и щяха да отидат там, откъдето нямаше връщане назад. Това, че Поръчителят му имаше доверие, беше много хубаво. Защото в действителност той не разполагаше с никаква възможност да контролира работата му.

Килърът отвори вратата на стилния гардероб с безброй полици и извади оттам закачалка, на която висеше импрегниран шлифер като онези, които им раздаваха служебно на работното място. Така, примката вече беше в джоба му. Нунджакото — също. Като се имаше предвид уникалната физическа сила на обекта, нямаше да е зле да вземе и нож, но това би привлякло внимание. Дали пък да не се запаси и с аерозол с лют пипер? Прекрасна идея! Той прибра флакона във вътрешния си джоб. Добре де, не биваше да се окичва с оръжие като Шварценегер във филма „Командос“. Това му беше достатъчно. По време на нападението трябваше да използва основното си предимство — изненадата, а пък еликсирът можеше да повали и стадо слонове.

Той погледна за последен път снимката, затвори очи и запомни лицето на обекта. Щракна запалката си и хартията се накъдри, гърчейки се в пламъка.

Скоро обектът също щеше да се сгърчи по същия начин, ухили се злорадо той, докато мачкаше парещата пепел в ръка. Разполагаше с още малко време, преди да се заеме с работата си. Може би по новинарската емисия на телевизията щяха да кажат какво ново са предприели копоите. На екрана потрепна мрачната заставка на „Адски вести“.

— За съжаление властите отказват да коментират резултатите от разследването — дърдореше забързано Влад Кистев и стъклата на очилата му проблясваха. Миналата нощ се опитахме да се свържем с Алексей Калашников, който ръководи екипа на Ведомството, за да получим официална информация за убийството на Мерилин. По молба на многобройните ни зрители повтаряме записа на интервюто с него.

От тонколоните се разнесе звънене на телефон, след което се чу познатият на килъра глас:

— Ало. Слушам ви.

— Здравейте! С вас разговаря водещият на новинарската емисия „Адски вести“. Бихме искали да чуем коментара ви за убийството на Мерилин Монро. В момента сме в ефир.

— Върви на майната си.

Последва шум от тресване на слушалка и серия къси сигнали, с които репортажът свърши. Килърът се отпусна назад в креслото и тялото му се разтресе от беззвучен смях. Да, май наистина беше изкарал копоите от кожата им, щом като не можеха да се сдържат и теглеха майни на репортерите в директния ефир! В очите на убиеца се появиха сълзи.

— Останете с нас, рекламите ще свършат бързо! — обеща Кистев и моментално изчезна.

На екрана вече се мъдреше една симпатична двойка — момиче, облечено със светлосиня полицейска униформа, и момче с риза и дънки. „Защо мълчиш? — попита страховито момичето. — Може би ще станеш по-приказлив, ако ти сложа белезници?“ В отговор младежът удари рязко момичето в корема. А след като то падна на земята, започна да го рита. „Белезници ли? — крещеше младежът. — Ще те шибам до припадък и ще те накълцам на парчета, мръсна куко!“ Мелодичният глас зад кадър сладостно изрече: „Антон е бъдещ сексуален маниак? А ти кой си? Жаждата ще ти подскаже!“

Настроението му се развали. Мобилният телефон се заби в екрана на телевизора, примигна за последен път с умиращата си светлинка и отхвръкна в ъгъла. Този път убиецът не можа да се сдържи.

Двайсет и седма глава Синият бутон

12:00 часа

Двете денонощия се изнизаха с такава скорост, с каквато на Земята минаваха сто години, но играта си струваше усилията. Опасенията му се оправдаха — Менделеев се оказа прав за състава на веществото. Това затрудняваше ситуацията още повече, защото нямаше никакви обяснения как веществото все още не е разрушило всичко в Града.

Независимо дали искаше или не, щеше да му се наложи да натисне синия бутон. Той се стараеше никога да не прави това, ако не е крайно необходимо, защото тези разговори не му доставяха удоволствие, а му носеха само разочарование и го ядосваха. Но сега необходимостта беше налице и имаше възможност да му съобщят информация, която можеше да се окаже изключително полезна.

Шефът погледна още веднъж към телефона и му прилоша. Преди време той почти не му се обаждаше. Правеше го много рядко — може би по веднъж на петстотин или на триста години. Но напоследък му се налагаше да му звъни все по-често. Какво ли щеше да стане по-нататък? Всъщност моментът не беше подходящ да мисли за тези неща. Той решително дръпна апарата към себе си, изчака секунда и натисна бутона.

Чу щракване и се разнесе музика, която можеше да се характеризира като сладникава. Май че свиреха на арфа. Шефът едва се сдържа да не се изплюе.

— Ало? Небесната канцелария слуша! — Дори и тази кратка фраза беше изречена невероятно учтиво. Явно слушалката беше вдигнал някакъв ангел.

— Ъ-ъ-ъ… Добър вечер. Обаждам се от Ада — изрече през зъби шефът, припомняйки си бавно езика на Палестина, който вече бе позабравил. — Разбирам, че моментът не е подходящ, но трябва да проведа един много спешен разговор. Свържете ме веднага с Главния.

Ангелът явно се напрегна, но запази любезния си тон:

— Моля, останете на линията. Ще видя какво можем да направим за вас.

Отново се разнесе музика. Професионален девически хор изпълняваше „Аве Мария“.

Изминаха няколко мъчителни секунди, преди най-сетне да вдигнат слушалката.

— Казваш, че има нещо много спешно, така ли? — каза добре познатият му Глас. — Знаех си, че в най-скоро време със сигурност ще ми се обадиш.

— А откъде си знаел? — не се сдържа и попита шефът.

— Ами, защото отдавна не си се появявал — отвърна му спокойно Гласът. — Какво става при теб? Казвай, целият съм слух. Само че, моля те, бъди кратък, затънал съм до гуша в работа.

— Какво става при мен ли? Да не би да не знаеш! — Шефът потисна яростта си. — Ако не възразяваш, много ми е интересно да разбера следното — откъде при нас в Ада се е взела СВЕТЕНА ВОДА?

От другата страна на жицата се възцари гробно мълчание, което продължи близо минута. И тя се стори на двамата събеседници като цяла вечност.

— Светена вода ли? — От притеснението на Гласа си личеше, че той искрено е изненадан. — Шегуваш ли се? Как би могла изобщо да се появи в Града?

— Точно това искам да те попивам — отбеляза студено шефът.

— Извинявай… но нямам какво да ти кажа.

В яда си шефът строши моливът от сандалово дърво.

— Нямаш ли? Тогава чуй какво ще ти кажа аз: сигурен съм, че са я домъкнали твоите туристи. Няма кой друг да довлече тази гадост в Ада, защото никой от моите грешници не може да се докосне до нея, без да се превърне в най-добрия случай в инвалид. От днес затварям официално границите с Рая и нека твоите ангели сами да се оправят с туристическите фирми. Повече няма да можеш да радваш благочестивото си население със стряскащите картини от врящите казани в Ада, които са успели да избегнат!

— Пак подхвана старата песен. Не изтъкваш никакви аргументи, а само изпадаш в паника — отвърна Гласът. — Хайде да оставим емоциите настрана и да разсъждаваме трезво. Откъде имаш прекрасната информация, че в Ада се е появила… ъ-ъ-ъ… светена вода?

— При мен работи прочутият химик Менделеев. Спомняш ли си го?

— Да. Искрено съжалявам, че не го взех при себе си.

— Късно е вече. Положението е следното — преди два дни в моя Град за едно денонощие бяха извършени две убийства. Очистиха Хитлер и Мерилин Монро. Спомняш ли си ги?

— Наистина е трудно да забравиш Хитлер. Но той беше твоя креатура, нали така? Ти непрекъснато се хвалеше, че си създал палач, в сравнение с когото Нерон е като момиченце с панделка.

Шефът се смръщи, сякаш бе погълнал цяло лимоново дърво.

— Хайде сега да не се обвиняваме взаимно! Аз също мога да си спомня някои неща и тогава ще си спретнем чудна вечер на взаимните обвинения. Общо взето, телата и на двамата са изгорени с някаква течност, в сравнение с която сярната киселина е като ягодов сироп. От труповете са останали по три грама пепел. Помолих Менделеев да направи подробен анализ. Не повярвах на първия резултат и го накарах да повтори изследването. Резултатите се потвърдиха. В останките от загиналите, тоест в онази пепел, се съдържат микроскопични частици сребро с проба 985. Менделеев си направил труда да преброи приблизителното количество на молекулите сребро и смята, че в малък съд с вода в течение на около три часа е било киснато сребърно бижу с тегло около двеста грама. Надявам се, че разбираш за какво бижу говоря? Твоите добри слуги го слагат на гърдите си, преди да започнат да пеят хвалебствени песни в твоя чест в неделя. Тъй че изводът на Менделеев е категоричен: течността, с която са били изгорени Хитлер и Мерилия Монро, е стопроцентова СВЕТЕНА ВОДА.

Този път мълчанието и на двамата продължи малко по-дълго.

— Бих искал да зная дали в момента Менделеев има свободен достъп до спирт? — попита замислено Гласът. — Не искам да го обидя, просто питам…

— Той не пие — отсече шефът. — Честно казано, изобщо не разбирам как се е озовал в Града. Той не е човек, а същински ангел. Е, какво ще кажеш по този повод?

— Напълно съм объркан — призна си честно Гласът. — Но преди всичко би трябвало да поразсъждаваме логично. Случвало ли ти се е да четеш Библията?

— Много добре знаеш — изскърца със зъби шефът. — Нали ти ми я изпрати.

— Помислих си, че може да си я пренебрегнал? Цели седем хиляди години ми се щеше да те попитам, но се притеснявах. Е, много ми е приятно да чуя това, защото тази книга моментално ликвидира твоята теория за заговор, която си изградил толкова старателно. Ако наистина си чел Библията, тогава би трябвало да знаеш, че Адът задължително ще рухне в мига, в който там попадне дори една-единствена капчица светена вода. Но ти твърдиш, че някой успява да вкара в града не само въпросната вода, а дори и средствата, с които да бъде приготвена! Това е направо гениално. В такъв случай я ми кажи, ти защо продължаваш да съществуваш?

Шефът понечи да възрази, но езикът му не се превъртя. И той посегна към кристалната чаша, която бе извадил предварително от бара, преди да започне разговора.

— И това не е всичко — продължи неумолимо Гласът. — Никой не е в състояние да вкара в Града нито една молекула сребро и нито един милиграм светена вода, защото тези вещества блокират автоматично силовото поле на Адските порти. И това ли трябва да ти обяснявам? Дори ако човек полудее до такава степен и предположи, че туристите от Рая са пожелали тайно да внесат светена вода в Града, преминавайки по някакво чудо през граничния контрол и митницата, при всички случаи щяха да претърпят неуспех на входа на Адските порти.

— Само че, както виждаш, те са успели — възвърна дар-словото си шефът, след като отпи малко уиски. — Затова нека се разберем така: от днес нататък туристическата агенция на Рая спира екскурзиите в Града. Поне докато си изясним обстоятелствата.

— Ако това ще те успокои, аз съм съгласен — отбеляза кратко Гласът. — Но ще видиш, че проблемът изобщо не е в тях. Моят съвет е да дадеш пепелта на Менделеев за повторен анализ. Може би тя съдържа нещо, за което ти не се досещаш. Повтарям ти отново, че истинската светена вода отдавна щеше да разруши Ада заедно с теб. Не е ли така?

— Добре. Можеш ли без обичайните си намеци и загадки съвсем простичко да ми кажеш защо някой убива обитателите на Града? Нали в Библията пише, че Ти знаеш ВСИЧКО.

— Дори и да е така — каза уморено Гласът, — знаеш ли, на мен изобщо не ми се ще да вниквам в тази история. Иначе ще ми се наложи да се занимавам с толкова много неща наведнъж, че няма да ми останат дори две секунди свободно време. Трябваше да възпирам кръстоносците от клането в Йерусалим, американците — от бомбардировките в Хирошима, хакерите от Индия — от създаването на вируси, джебчиите в Москва — от кражбите на портфейли. Сега си блъскам главата как да предотвратя Третата световна война, защото, ако нападнат Иран, ще настане пълен ужас. Между другото, това също е твоя работа! Както виждаш, имам далеч по-глобални неща за вършене, отколкото да изяснявам защо са изгорили някакъв си Хитлер. И изобщо защо съм длъжен да се занимавам с твоите проблеми? Нали ти създаде Ада такъв?

— Да — кипна моментално шефът. — Да! Аз го създадох такъв. Не ти ли харесва? Изобщо не ми пука. Защото аз смятам, че той е идеален. Знаеш ли какво сочат социологическите проучвания? Седемдесет и пет процента от хората смятат, че животът на Земята вече е Ад, и се надяват на промени в онзи, в другия свят. И затова, скъпи мой, се случват разни неща, като самоубийствата например. Просто хорицата са сигурни, че ТАМ няма такъв живот. Но се оказва, че има… И те ще живеят същия този втръснал им вече живот, от който са се опитали да избягат, още сто, двеста и триста хиляди години. Ще изпитват болка, ще им се гади, ще изпитват глад, жажда, жега, ще им се спи, ще трябва да се бръснат и изобщо всички най-лоши неща, които са ги вбесявали приживе, след това ще се превърнат за тях във вечни. И само след някакви си петстотин години те ще започнат да вият, да се каят за греховете си, да си скубят косите, ако са им останали, и да съжаляват за онова, което са извършили на Земята. Защото са си мислели, че на онзи свят ще пърхат като безплътни духове в прозрачното божествено пространство, но ще осъзнаят, че просто са се преместили в някаква дупка под наем в покрайнините! Само да можеше да видиш как се търкалят по пода, обзети от закъсняло покаяние, и се давят със собствените си сополи! Дори онзи Чаушеску и Малюта Скуратов при мен реват като тригодишни деца.

— О, да — подсмихна се саркастично Гласът. — Няма спор. Ти си гений, разбира се.

— Можеш да се подиграваш колкото си щеш, но в това няма никакво съмнение — покашля се шефът. — Когато убиха Хитлер, в мен се появи първото подозрение, което впоследствие се затвърди. Някой се опитва да разруши идеалната ми схема. И това не ми харесва. Ами ако убийствата придобият характер на масова епидемия и започнат да избиват грешниците с милиони както на Земята? Тогава кой ще остане в Града? Аз съм длъжен да спра това.

— Ти по-добре спри този масов приток на обитатели в Града, защото иначе могат да се случат и по-лоши неща — констатира Гласът. — Хората вече седят един върху друг, но на теб все са ти малко. Защо трябваше да изобретяваш вируса на птичия грип? Толкова години си живееха спокойно без него и на ти сега! Нямаш ли си друга работа? Измисли едрата шарка за пет минути, а пък аз се мъчих толкова време с нея. Едва преди двеста години успях да я овладея окончателно.

— Птичият грип е, тъй да се каже, проверка на силите — притесни се леко шефът. — Ако си забелязал, само се забавлявам с новите епидемии и те по-скоро плашат, отколкото убиват. Голяма работа — треската САРС взе седемстотин жертви, а от вируса ебола умряха двеста души… Съгласи се, че това дори е смешно. Чумата в Европа през XIV век дори и на мен ми дойде в повече, направо не знаех къде да слагам покойниците, тъпчех по четирийсет души в една стая. Тъй че не се притеснявай — всичко е под контрол.

— Вече толкова години чувам това от теб, но резултатите са все едни и същи — заяви разочаровано Гласът. — Тъй че се оправяй сам с убийствата в Града. Аз ти казах какво мисля.

— Никой не се е съмнявал, че ще предпочетеш да си измиеш ръцете! — ядоса се шефът. — Просто забравих с кого разговарям. Никога не си ми помагал в критични ситуации.

— Защото не бива да ти помагам.

— Прекрасно. Тогава ще ти кажа, че на мен също ми писна. Повече няма да ти се обаждам.

— Всеки път казваш така — изрече безразлично Гласът. — Само че къде ще се денеш…

В слушалката отново се разнесе нежна музика и той дори можеше да си представи как тънките пръсти на арфистката докосват струните. Шефът натисна синия бутон, за да прекъсне на свой ред връзката.

Известно време седя смълчан, осмисляйки съдържанието на разговора и отпивайки от уискито. Обаждането не даде резултат. Трябваше спешно да свика заседание на специалната група начело с Калашников. Може би те са успели да изровят нещо. Трябваше да признае, че Гласът беше прав. По всичко личеше, че тази течност не беше чиста проба светена вода, иначе от Града щяха да останат само рога и копита. Налагаше се да даде на Менделеев толкова време, колкото му е необходимо, за да изследва подробно всичко и да сложи нещата на мястото им. А пък Калашников и компанията му трябваше да разрият земята, но да намерят начин да преустановят първоизточника на тази вода. В крайна сметка това беше тяхна работа.

В един от районите на Града един офицер, облечен със зелен мундир, изключи кабела и с разтреперани ръце свали слушалките от главата си. Избърса покритото си с пот чело и бръкна в джоба си да извади цигари. Синкавото пламъче запали цигарата с черен тютюн от сорта „Житан“, който дереше гърлото като шкурка.

Те отдавна се бяха включили към кабела — още в края на осемдесетте години, след което сваляха разговорите между шефа и Гласа и периодично ги пускаха в анонимните сайтове на Хелнет. Откриваха и сваляха бръмбарите им, но сетне се появяваха нови, които бяха още по-добри и по-чувствителни. Но основният проблем се състоеше в това, че тези разговори се провеждаха изключително рядко и затова бръмбарите бяха снабдени със сигнали устройства, за да сигнализират на собственика на подслушвачката, че разговорът, от който се интересува, е започнал.

През последните три дни офицерът непрекъснато носеше със себе си сигналното устройство, защото беше убеден, че шефът всеки момент ще се обади на Гласа. И стана точно така. Новините не бяха добри.

Те бяха подценили хората, които работеха при шефа. И това беше много глупаво. Бяха предвидили участието на Калашников, предположиха, че ще поканят Склифасофски, но изобщо не се сетиха за Менделеев. Винаги ставаше така — струва ти се, че си обмислил всичко до най-малката подробност, но в последния момент се оказва, че не си забелязал слона. Не му се щеше дори да си помисля какво би се случило, ако Менделеев установи преждевременно по какъв начин се приготвя еликсирът. Трябваше да вземат мерки…

Той набра номера, от който му се обадиха някъде преди около час.

— Ало — каза офицерът, дишайки тежко в слушалката.

Убиецът, който отговори на обаждането, моментално разбра кой иска да си поговори с него. Гласът на абоната звучеше глухо, сякаш говореше от някаква бъчва.

Двайсет и осма глава Обект номер три

18 часа и 11 минути

Този път прогнозата за времето се сбъдна. Навън валеше гаден, едва забележим дъжд. Подземните води отново бяха избили. По принцип той трябваше да си тръгне за вкъщи с колата, но стана така, че карбураторът му отново даде фира. Изгуби два часа, опитвайки се да го оправи, и разбра, че той повече няма да заработи.

Както винаги обаждането му в автосервиза не даде резултат. Номерът бабббв означаваше, че редът му ще дойде след три месеца, а дотогава трябваше да се прибира от работа вкъщи пеша. За всеки случай назова на два пъти името си, но то не направи никакво впечатление на грубата служителка, която приемаше поръчките.

— Голяма работа, какво от това! — изврещя тя възмутено. — При нас има шестима римски папи, които чакат ред, но си кротуват. Трябва да се държите по-скромно, гражданино!

Че можеше ли да се държи по-скромно от това. Вече от трийсет и три години изучаваше пеперуди в Катедрата по ентомология, мереше обиколката на крилете им, записваше особеностите на окраските им, броеше крачката им и стриваше цветен прашец. И я втаса. За едно десетилетие, откакто използваше микроскоп, така си развали зрението, че му се наложи да носи очила. Дори родният му син Брандън му се смееше, да не говорим за останалите!…

До съвсем скоро той би изтрепал само с лявата си ръка всички тези „останали“. Приживе нито един от тези храбреци не би се осмелил не само да му се изсмее в лицето, но дори и да пусне някаква невинна шегичка зад гърба му.

Не, той не беше като другите и винаги бе вярвал, че има живот след смъртта. Но как би могъл да допусне, че този живот продължава толкова дълго? Присъдата на Главния съд го хвърли в шок. Операцията на мозъка му отстрани всички специфични особености на майсторството, което владееше толкова изкусно. И дори нещо повече — през близките сто хиляди години му предстоеше да работи като професор по ентимология чак до момента, когато щеше да се проведе ново съдебно заседание. А при положение че той вече умираше от скука, обзет от желание да натроши на парчета стъклените хербарии с насекомите, какво ли щеше да стане по-нататък?

Мъжът затвори очи. И сред пъстрите искри пред тях си представи болезнено реално родния си град — небостъргачите с разноцветни неонови реклами, които се отразяваха във вълните на спокойния океан; повалените си съперници, които се опитваха да станат, размазвайки по лицето си кръвта, примесена със сълзи на гняв; журналистите, които жадуваха да заснемат коронния му удар; новата си вила, порцелановия сервиз, който му подари един арабски диктатор и горещ поклонник на професионализма му.

Той не удряше, а жилеше като оса, разтрепервайки враговете си. Ех-ех… А как само заби юмрук в сурата на негъра? И той изхвърча на майната си, а след това му направиха петнайсет шева. Цял живот прекара без телохранители, защото когато излизаше на улицата, тя опустяваше. Всички се разбягваха — от продавача на сладолед до шефа на мафията. Ами жените? По три пъти на седмица си сменяше номера на домашния телефон, но и това не му помагаше. Откриваха го навсякъде и бяха готови на всичко. Но сега момичетата с къси полички притичваха покрай него, без да го удостояват дори с бегъл поглед. Че как иначе! Очилатият професор по ентимология не би могъл да се превърне в секссимвол дори и в най-развинтената фантазия.

Очите му хвърлиха искри. Болката беше непоносима и той се развика от изненада. Мамка ви мръсна! Така си е, да вървиш със затворени очи, спомняйки си красотите на земното битие, не беше най-добрият начин да се движиш из Града и той както винаги се удари в телеграфния стълб. Мъжът напипа с разтреперана ръка цицината и се облегна на съседната будка с уличен телефон, та студеният метал да намали болката. Но будката беше топла.

Разтърквайки удареното си чело, той свърна в близката пресечка, за да съкрати пътя си към дома. Прекрачвайки камарите боклуци, които обитателите изхвърляха през прозорците, мъжът се взираше с късогледите си очи в краката си, за да не се подхлъзне на нещо, тъй като потъмнелият асфалт беше покрит с натрошени щайги, с кутии от бира и с изгнили бананови кори.

Вечерта беше отвратителна. И той дори не се изненада, когато от стената сякаш се отлепи и застана пред него човек с тъмен шлифер и качулка, която скриваше лицето му. Сигурно пак бе налетял на някой изпаднал вампир, който просеше дребни монети за поредната доза сушена кръв.

— Изчезвай, нямам кинти… — каза той по навик, но човекът с шлифера дори не направи опит да се отстрани. — Ей, ти да не си си изпил мозъка? Махни се!

Реакцията на тези негови думи надмина всичките му очаквания. Мъжът отскочи и измъкна от джоба си две пръчки, съединени една за друга с верига. Нададе яростен, вик, разсече въздуха с нунджакото и зае странна поза — разпери ръце настрани и се надигна на един крак като професионална балерина.

— Това е „полетът на жерава“! — каза заплашително. — Не можеш да се справиш с мен! Обучавал ме е великият майстор фън Бяо от древния Шаолин! Трепери или умри!

Убиецът беше страшно нервен. Естествено, той изобщо не беше стъпвал в никакъв Шаолин, та затова съвсем сериозно се боеше, че ще му счупят краката, преди да е успял да излее еликсира. Той не рискува просто да го плисне в лицето на жертвата, защото този човек имаше невероятна реакция и дори можеше да минава между капките на дъжда. Беше по-добре да се престори, че иска да влезе в бой, защото мъжът щеше да насочи вниманието си към нунджакото и нямаше да се изплаши от някакво си шишенце.

Онова, което се случи след миг, изобщо не влизаше в плановете му. Мъжът седна право в камарата изгнили бананови кори и се разплака с глас. Сълзите потекоха като реки от присвитите му очи, а езикът в отворената му уста трепереше от мъка. Краката на убиеца внезапно се подкосиха. И тъй като нямаше сили да издържи на тази трагична гледка, той седна на асфалта до жертвата.

— Какво има… какво ви става? — Гласът му изневери и прозвуча като грачене на гарван.

— Виж го ти, и на всичкото отгоре пита — каза мъжът, тресейки се от плач, и избърса шумно сополивия си нос с ръкав. — Прибирам се аз спокойно от работа вкъщи, а той изведнъж изскача в пресечката и размахва нунджако! Хулиган! Да не сте посмели да ме ударите, нищожен негоднико, ей сега ще извикам полиция? Майчице-е-е… хък-хък… хък-хък…

Килърът примигваше и отваряше беззвучно уста. Близо минута той наблюдава виещия тъпо мъж, който преплиташе крака върху банановите кори. Лицето му най-неочаквано се разкриви от насмешлива гримаса и той прехапа устни, за да не се изсмее на глас. И как можа да се гърчи от страх пред това чудовище, да се подготвя методично за убийството, да отработва ударите си и да тренира как да се измъкне от „нокътя на тигъра“?

Все не можеше да свикне, че се намира в Ада, а не на Земята. Капризите на Главния съд биха превърнали дори Шварценегер в хилав дистрофик и той нямаше никакво съмнение, че след като Арнолд се озове в Града, ще стане точно така.

— Извинявайте, извинявайте… Това беше шега. Честна дума, не предполагах, че ще се изплашите толкова много. Няма да ви причиня нищо лошо и нямам намерение да ви бия.

— Наистина ли? — промърмори мъжът и се изсекна шумно в носната си кърпа.

— Да, разбира се! Моля ви, престанете най-сетне да плачете! Ето, изпийте това, ще ви успокои.

Мъжът взе послушно шишенцето от протегнатата ръка и, тракайки със зъби, го изпи.

В главата му се взриви огнено кълбо. Сякаш милиони игли се забиха в тялото му и започнаха да го разкъсват на части. Той се опита да изкрещи, но от почернялата му уста изхвърча само сноп искри. За част от секундата успя да забележи как се овъглиха пръстите на ръцете му. Очите му угаснаха и се превърнаха в тлеещи прашинки пепел, а зъбите му се посипаха по асфалта като догарящи мъниста. Прахта се разлетя на всички страни и полепна по влажния асфалт. Празното шишенце падна и се натроши на парчета.

Убиецът се изправи, по навик разтърка пепелта с крак и се озърна. Наоколо нямаше никого. Пресечката беше направо идеална — тъмна и глуха, все едно направена по поръчка. Добре, че се сети да повреди карбуратора. Ако жертвата бе успяла да си тръгне с колата, нямаше да е толкова лесно да се справи с нея, защото този човек, както и всички шибани учени, живееха в елитен район с охрана. Всъщност след тревожното обаждане през тази нощ при всички случаи му се налагаше да се отбие в този район.

Килърът се загърна с шлифера си и закрачи към изхода от пресечката. Казват, че човек усеща, когато го наблюдават в гръб. Но той не усети нищо.

Двайсет и девета глава Желанието на Чикатило

19 часа и 46 минути

От ризите на мъжете в оперативната група хвърчаха искри. Лекият електрически заряд се усещаше навсякъде. Служителите се бояха да се докоснат до каквото и да било, защото моментално се разнасяше характерен пукот. Настроението на шефа беше толкова кошмарно, че той строши вече трета кристална показалка.

В момента босът беше застанал до картата на Града и монотонно се поклащаше насам-натам като китайска играчка. Встрани от него по столовете бяха насядали поканените консултанти, които на този етап не се осмеляваха да изкажат мнението си. Както предчувстваше Калашников в ресторанта, вечерта свърши зле.

— И така всички вече знаят — каза с дрезгав глас шефът, накланяйки се наляво, — че преди час в италианския квартал на път към дома си е бил убит прочутият майстор на източни бойни изкуства и основател на школата по кунгфу Брус Ли. Навремето този човек нямаше равен в ръкопашния бой и сам можеше да натръшка трима каяци за една секунда. Забележете, че въпреки това килърът се е справил с него като с малко момченце. От което се налага изводът, колеги, че си имаме работа с машина за убийства, с истинско чудовище.

Калашников се покашля. Шефът го погледна недоволно.

— Ъ-ъ-ъ… моля да ме извините за наглостта, но вие забравяте нещо… — изрече Алексей и погледна шефа. — Според условията за наказание Брус Ли вече от трийсет години работи като професор по ентимология и изучава пеперудите. Част от мозъка му, от която зависи професионализмът му в областта на бойните изкуства, е отстранена по хирургичен път. И в момента Брус не е по-опасен от едно тригодишно дете, а ако някой го обиди, веднага се разплаква. Дори и една пенсионерка би могла да набие този „шампион по кунгфу“, стига да пожелае.

В очите на шефа се четеше, че той наистина бе забравил какви са условията на наказанието му.

— Да, в този случай май сме прекалили — отбелязва неохотно той и примлясна. — Мисля, че Управлението трябва да бъде по-внимателно, когато предлага варианти за наказание на Главния съд. Ако нещастният Брус Ли бе запазил поне мъничко от способностите си, току-виж разследването ни свършило още днес, защото той щеше да ни довлече килъра със счупени крака. Но в резултат на необмислената си политика в областта на наказанията в момента е налице трети труп. Какво става с Хензел и Сталин?

Ван Ли се изправи и примигна разочаровано с дръпнатите си очички.

— Съжалявам, шефе, но и двамата сякаш са потънали вдън земя. Нямаме никаква представа къде да търсим Хензел. Заради Йосиф Висарионович извършихме прецизен обиск у Молотов и Каганович, а вчера вечерта дори се изтърсихме у сина на Сталин — Василий, но не го открихме никъде.

— А какво стана с анонимната бележка, която подхвърлиха в пощенската кутия на Ведомството и в която пишеше: „Сталин се крие в гардероба в жилището на Микоян“? — вдигна вежди шефът.

Ван Ли понечи да се усмихне, но прецени ситуацията и се отказа.

— Оказа се, че тази бележка е била написана от Каганович, и то с лявата ръка, тъй като се е опитал да навреди на стария си конкурент. Разбира се, че не открихме Сталин и у Микоян. Нямаше го дори под леглото.

— Малко му е на този глупак Каганович да строи всяка година сам храма „Христос Спасител“, както му отреди наказанието — разгневи се шефът. — Трябва да го изпратим да копае и метрото. Интересно дали разпитите на най-известните маниаци в Града дадоха нещо?

Този път се изправи Краузе.

— Тези момчета са изпаднали в шок — каза той с лек хамбургски акцент. — За тях появата на такъв сериен убиец е нещо невероятно. Джак Изкормвача твърди, че дори и през ум не би му минало да отиде и да накълца Кралицата, а Чикатило се кълне в майка си, че не е имал желание да убие дори Пугачова. Освен веднъж, след като чул за пръв път по телевизията песента „Планинска лавандула“.

— „Планинска лавандула“ изобщо не е песен на Пугачова — разнесе се от другия край на масата гласът на Малинин, който вече си бе изгризал ноктите. — Това е песен на София Ротару и Як Йол.

— Виж какво, той е маниак и това за него е без значение — смръщи се Краузе. — Тая песен я пее Ротару, но той е поискал да убие Пугачова, какво да го правиш. Общо взето, работата е там, че те като класически серийни убийци са клали само обикновени жени и деца и не са имали никакво желание да забият нож в някоя знаменитост. Такива маниаци изобщо са голяма рядкост. По принцип онези, които преследват някой популярен актьор или певец, са обсебени от неговата конкретна личност, например като убиеца на Джон Ленън — Марк Чапмън или, да речем, Чарлз Менсън, който накълцал на парчета бременната жена на Роман Полански. Между другото, много е жалко, че тези типове още не са пристигнали в Града. Иначе сега щяха да са ни страшно полезни за разследването.

— Искрено се надявам, че в най-скоро време ще се появят — кимна шефът. — Продължавай.

— Благодаря — поклони се раболепно Краузе. — Какво се случва след това? Фанатизираният психопат стреля или забива ножа в обекта на своето обожание и спира дотук, а след това отива и се предава в полицията. Чапмън например не е тръгнал да убива Макартни или Харисън. Между другото, за всеки случай сложихме засилена охрана на Джон Ленън. Ако го убият за втори път, той просто няма да преживее това.

— Харисън също ми се обади — сети се шефът. — Много се притеснява за Ленън. Каза, че тъкмо завършвали записите за новия си диск и работата им можела да се провали. Вече са измислили и заглавието му — „Възкръснали от Ада“. Разбира се, звучи банално, но Клайв Баркър8 в момента не е тук, за да ги съди за авторски права. Само че когато дойде, ще им даде да се разберат.

— Общо взето, на този етап няма защо да се притесняваме за Ленън — продължи Краузе. — И затова, шефе, искам да ви представя един килър от съвсем нов тип, който за собствено удоволствие изгаря известни хора в лицето на един диктатор, на една сексбомба и на един каратист. Може би дори се задоволява сексуално с всяко убийство. Диапазонът на възможните действия на убиеца е изключително широк. Да речем, утре може да изгори Цезар, вдругиден — Грета Гарбо, а след една седмица — Иван Поддубни. За щастие засега не е известно с какво оръжие си служи. Не греша. Да, това наистина е за щастие. Защото ако това стане известно, в Града ще се появят доста негови последователи. Знаете ли как вече го е кръстила пресата?

— Има си хас — отвърна кисело шефът. — Ангелът на смъртта. Журналистите нямат никаква фантазия. Добре че не го кръстиха Адският сатана. И ви моля да внимавате с думата „кръстил“.

— Извинявайте — сконфузи се Краузе, но моментално се окопити. — На хората им е присъщо да популяризират отрицателните герои, още повече в Града, където повечето обитатели са такива. Според информацията, с която разполагаме, в китайския квартал вече с пълна пара продават фланелки с изображението на овъглената Мерилия Монро на фона на едно шишенце. А на нас ни остава само да си признаем, че на този етап не знаем как да се борим с убиеца, възползвайки се от опита на предишните поколения. До този момент историята на криминалистиката не познава аналогични маниаци, които да действат самостоятелно.

— Той изобщо не действа самостоятелно — възрази спокойно Калашников. — Този човек работи по поръчка. И убива, когото трябва. Най-вероятно дори не знае имената на следващите жертви.

Алексей бе наблюдавал сцената, която последва след неговите думи в гримьорната на Монро, когато взе розата. Всички замълчаха и се вторачиха едновременно в него. Той облиза устни, опитвайки се да продължи мисълта си, но не успя да го направи веднага.

— Това, което казва този юноша, не е лишено от смисъл — отбеляза един от консултантите от Ведомството — старец с гърбав нос и филцова шапка. — Ние пуснахме покрай ушите си версията, че това би могло да бъде най-обикновена поръчка. Когато една пролет у нас в Ню Йорк някакви убийци с маски изпозастреляха всички глави на семейства, те също можеха да бъдат причислени към маниаците, които страдат от сезонно изостряне на заболяването си. Само че се оказа, че младежите изобщо не са действали по зова на сърцето си, а са изпълнявали конкретна задача. Маниаците обикновено жадуват за световна слава и оставят на местопрестъплението специални белези за себе си, обаждат се във вестниците или отрязват ухото на жертвата за спомен. А тук изпълнението е бързо и професионално. Така действат хора, които убиват за пари.

Старецът говореше бавно, сякаш дъвчеше старателно брашнена каша, но всички присъстващи слушаха заваления му говор с уважение.

— Така е, вашето мнение е много логично, дон Корлеоне — каза шефът. — Ако вие и Калашников сте прави, значи е налице цяла верига, в която влизат Поръчителят на убийството, Изпълнителят и най-малко още един човек, който им помага. Но допускам, че той изобщо не е само един. Липсва само едно — мотивът за престъплението. За Хитлер всичко е ясно. Но направо е необяснимо как един и същи човек би могъл да поръча убийството на Мерилин Монро и на Брус Ли. Просто да се чудиш откъде се е взел и как са се намерили с убиеца?

На шефа много му се искаше да добави към казаното и още нещо — че не може да проумее кой е умникът, успял да организира безопасно производство на светена вода в Ада, че безполезният разговор с Гласа страшно го ядоса и накрая, че до този момент тези тъпанари не бяха предложили нито една добра идея за начина, по който могат да заловят убиеца.

Но той не каза нищо и само продължи да се поклаща.

— С ваше позволение бих искал да извърша проверка на известните професионални убийци — привлече вниманието му Калашников. — Може би няма да извадим късмет веднага, но едва ли ще напреднем по посока на разгадаването, ако измъчваме Чикатило заради Пугачова.

Погледът, с който го стрелна русият Краузе, в никакъв случай не можеше да се нарече дружелюбен.

— Това е добра идея — подскочи Ван Ли. — Мисля, че има смисъл да изпратим хора при Александър Солоник.

— Уви, вече събрах информация — обяви огорчено Алексей. — За съжаление тук се натъкнахме на задънена улица. Според условията на наказанието на Солоник не само са му заличили личността, но и са сменили пола му.

— Майко мила… — отскочи машинално Ван Ли. — И какъв е сега?

— Бавачка в детската градина — обясни Калашников. — Мисля, че подозренията ви се разсеяха. Не бива да вдигаме шум напразно. Би трябвало много предпазливо да наобиколим жилищата на бившите убийци и да разпитаме съседите дали съответният обект си е бил вкъщи късно вечерта, как се държи напоследък, какво говори и с кого контактува. Току-виж сме научили нещо ново.

Той седна на мястото си и избърса потта от челото си. Макар да обожаваше театралните ефекти, Калашников винаги бе изпитвал известно затруднение да говори публично. Краузе не поглеждаше към конкурента си, а „мазната му мутра“ видимо порозовя и той прошепна една кратичка дума на немски. „Копеле“ — прочете по устните му Алексей и се развесели.

— Точно така — похвали го шефът. — Трябва да направим това. Добре, а сега имам една истинска изненада за вас. Менделеев работи в лабораторията си два дни непрекъснато и успя да установи какво съдържа веществото, с помощта на което са били убити и трите жертви. Моля да се хванете здраво за столовете, защото новината наистина е сензационна. Калашников, свърши ли?

— Да — отвърна Алексей и се намести удобно на стола си.

— Прекрасно. И така, да преминем към…

Калашников благодари на всевишните сили, че въпреки многобройните мистични романи и филми на ужасите шефът не се опитваше да чете мисли. Защото още от времето, когато работеше в полицията, знаеше, че макар да не е хубаво да лъжеш началството си, понякога се налага да го направиш.

— Вашброде — приближи се най-неочаквано Малинин до него. — Ама, дон Корлеоне наистина ли съществува? А пък аз си мислех, че той просто е… нещо като литературен герой.

— Прав си. Дон Вито Корлеоне е плод на фантазията на Марио Пузо, който е написал „Кръстникът“ — прошепна едва чуто Калашников, за да не привлича вниманието. — Но работата е там, че образът му бе създаден от Марлон Брандо. И той до такава степен се е вживял в този образ, че няма никакъв смисъл да го разубеждаваш. Мисли като Корлеоне, говори като Корлеоне дори пие водка само когато на етикета е написано „Произведено в Сицилия“. Казано накратко, напълно е приел образа му и вече не е актьор, а съвсем истински бос на италианската мафия. Озова се в Града, когато вече бе изпаднал в това състояние и те решиха да не го променят. Затова и шефът го използва за консултант, тъй като едва ли би могъл да се намери по-добър специалист по поръчкови убийства.

— А-а-а… — проточи Малинин с явното намерение да зададе следващия си въпрос, но Алексей немного любезно го прекъсна:

— Братле, все пак имаме заседание. Престани да бърбориш и чуй какво говори шефът, защото сетне пак ще се оплакваш, че не си разбрал нищо от думите му.

Малинин замълча обидено. Беше му много интересно какво щеше да настане в Града, когато подобно на дон Корлеоне тук, проблясвайки с дългите ножове на обгорените си пръсти, нахлуеше Фреди Крюгер в лицето на актьора Робърт Инглънд. Но както винаги човек не можеше да разчита на информация от началството си в критичния момент.

Калашников се извърна от унтерофицера, който започна да сумти, и се заслуша разсеяно в думите на шефа. Прозвучалата малко по-късно новина за светената вода го стъписа, но не го отвлече от мисълта, която го вълнуваше. Той пъхна незабелязано ръка в пазвата си и усети изгарящия пръстите му лист във вътрешния джоб на сакото си. Беше прочел това кратко послание вече двайсетина пъти. И съдържанието му го изненада.

Предадоха му надрасканата на бърза ръка смачкана бележка на Сталин на другата сутрин, след като вождът на народите най-неочаквано избяга от затвора.

Трийсета глава Плоската кутийка

20 часа и 03 минути

Момчето се обади в уречения час, а гласът му пресекваше от вълнение:

— Всичко е наред… Намерих куриер… Ей сега ще се разбера с него…

— Прекрасно — одобри успеха му мъжът в черно. — Щом се разберете за всичко, ми се обади в мазето. Не идвай, преди да ми се обадиш, вратата и без това е заключена.

— Ясно. Ще държим връзка.

Мъжът прекъсна връзката и погледна към Хензел, който бе яхнал една разклатена табуретка.

— Всичко върви по план. Намерил е нов куриер. Мисля, че призори с негова помощ ще изпратим имената на следващите кандидати за жертвоприношения и още малко еликсир. Моментът е много подходящ, защото Изпълнителят явно се притеснява.

— Той е нервен и е склонен да извършва резки движения — потръпна от спомена си Хензел. — Но като цяло съм съгласен с вас, господине, той е идеален за тази работа.

Вампирът доста бързо свикна, с новото си местонахождение. Естествено, искаше да излезе навън, но осъзнаваше, че минувачите моментално щяха да съобщят за него в местното Управление за наказанията.

Докато стоеше в мазето, вампирът не скучаеше. В крайна сметка мечтата му се сбъдна и той извади късмета да присъства лично по време на приготвянето на еликсира. На същия еликсир, който му даваше Свръзката със зеления мундир. Гледката го разтърси, тъй като той изобщо не очакваше, че съставът на еликсира ще се окаже толкова прост и в същото време толкова сложен. Онзи, който го бе измислил, наистина беше гений. Носфератусът отново почувства, че изпитва безгранично уважение към мъжа в черно. И се поколеба, преди да му зададе въпроса, който беше важен за него.

— Господине, а защо не изпратите по куриера имената на ВСИЧКИ кандидатури наведнъж?

Мъжът в черно повдигна ъгълчетата на устата си и това можеше да се възприеме като усмивка.

— Така много рискуваме, Хензел. Ако те успеят да разкрият плановете ни, моментално ще се продъним в тартарите. Да речем, че те заловят пълния списък с имената и успеят да го запазят в тайна. Тогава копоите просто ще сложат под охрана поредната кандидатура и ще спипат нашия Изпълнител както смок — зайче. По-добре е да посочваме целите една след друга.

Хензел направи поклон и замълча, още веднъж се възхити на невероятната мъдрост на господина. В началото, когато разбра кой стои начело на този заговор, сякаш го порази гръм. Приживе той не изпитваше кой знае колко добри чувства към представителите на неговата професия, но в този случай трябваше да признае, че всичко си имаше изключения. Страшно му се искаше да попита господина как е открил технологията за приготвянето на еликсира, но вампирът усещаше, че такова поведение можеше да изглежда досадно. Достатъчен бе дори фактът, че мъжът в черно пое сериозен риск, като му предостави убежище. И вместо да попита за това, той зададе въпрос по една друга тема, която също сериозно го тревожеше.

— Ще ми позволите ли да присъствам по време на вашия… контакт с куриера, господине?

На устните на собственика на мазето отново се плъзна едва забележима усмивка.

— Мисля, че куриерът няма да има нищо против това.

— Много сте добър. Благодаря ви.

— Няма защо. Но когато момчето го доведе, ще е по-добре пак да се скриеш на тайното място.

Хензел не възрази. Той също очакваше с нетърпение резултата, когато и седемте кандидатури ще бъдат принесени в жертва, и кръгът ще се затвори. Разбира се, беше трудно да се предскаже със стопроцентова сигурност какво щеше да последва след това. Но вампирът беше абсолютно убеден, че на него няма да му е по-зле.

Мъжът в черно повъртя още веднъж в ръцете си плоската кутийка със снимката и капсулите, в които се плискаше и пръскаше отблясъци гъстият еликсир. Изпълнителят го изразходваше по-бързо, отколкото очакваше, но недостиг на смъртоносната течност не се очертаваше. Както го информира Хензел, в скривалището на килъра имаше още най-малко две ампули. Еликсирът в тях не беше съвсем обикновен, а специален. Това беше „синята“ му версия, която притежаваше невероятен разрушителен ефект. Той го приготви нарочно за всеки случай, за да има възможност да се справи с важните персони в Града, но не беше сигурен, че съдържанието му ще подейства както трябва. Както и да е, дори да допуснеше, че Изпълнителят използва ампулите не по предназначението им, той винаги можеше да преразгледа списъка на кандидатурите.

Това, че се наложи да извади Хензел от играта, не беше добре. Сега трябваше да бъде много по-предпазлив. Ако онези разкриеха и Свръзката, която отговаряше за срещата с куриерите, каналът за доставка на еликсир на Изпълнителя щеше да бъде ликвидиран. Разбира се, и него си го биваше — да се издъни толкова глупаво с някакви си нещастни рози! Защо изобщо е трябвало да ги носи със себе си? Мъжът в черно добави в кутийката още три капсули — просто за всеки случай. Сетне натисна бутончето и капачето й се затвори.

Хензел си бе намерил занимание в ъгъла. Обърнат с гръб, той изстискваше един току-що уловен плъх в стъклена чаша. За негово огромно удоволствие в мазето се въдеха много плъхове. Когато свърши, доближи чашата до носа си и вдъхна с наслада миризмата на прясна кръв, а по хилавото му тяло премина силна тръпка, която приличаше на конвулсия.

Без да обръща внимание на вампира, мъжът в черно грабна мобилния телефон, който отново иззвъня.

— Слушам.

— Вече сме тук — чу той гласа на момчето. — Да слезем ли веднага с куриера в мазето, както правим винаги, или да ви почакаме в антрето на къщата?

— Един момент — отвърна любезно мъжът. — Ей сега ще дойда при вас.

Той прекъсна връзката и тръгна към вратата, пребърквайки джобовете си, за да намери ключа.

Трийсет и първа глава Нощен въздух

2 часа и 47 минути

Прочутият изобретател на таблицата на химическите елементи се чувстваше смъртно уморен. Старческите му очи сълзяха и той непрекъснато ги бършеше със смачкана копринена носна кърпа. Със сигурност не беше подходящо за възрастта му да се занимава с чак толкова сложни неща, защото вече трети ден не си подаваше носа от лабораторията. И тъй като работата беше секретна, по настоятелната молба на шефа му се наложи да се откаже от помощта на лаборантите, в резултат на което дори нямаше кой да му подаде една скапана епруветка. Менделеев отново преля течността от една мензура в друга и я погледна на светлината. Съдържанието засъска и злобно се разпени.

Все пак шефът беше ужасно мнителен. Защо непрекъснато настояваше да се прави един и същ анализ, след като и без това почти всичко беше ясно? Във водата първо накисваха някакъв сребърен предмет, след това прибавяха азотна киселина, която разтваряше частиците сребро и ги превръщаше в безцветни кристали, и това беше всичко. Вярно, в молекулите на веществото, което се съдържаше в праха на изгорените хора, имаше още един непознат елемент, чиято консистенция той все не можеше да определи.

Всъщност много скоро щеше да се справи, защото все пак не беше новак в работата си и затова рано или късно щеше да се добере до истината. Най-малко след два часа и най-много след един ден. Дори му стана обидно, че възложиха анализа на веществото на него. В крайна сметка в Града имаше достатъчно химици на най-различно ниво, за да изяснят ситуацията. Естествено, шефът не го пришпорваше открито, но в частните им разговори при закрити врати удряше нервно с опашка и му правеше деликатни намеци, че няма да е зле да приключи с всичко час по-скоро, защото всеки ден забавяне им коства по един човешки живот. Ти да видиш — и през ум не му бе минало, че в Ада има живот, при положение че дори на Земята не можеше да се говори за такова нещо. И много по-логично бе да възложи на някой алхимик изследването на тази толкова необичайна течност, която на това отгоре се използваше с ритуални цели.

Тресейки възмутено брада, Дмитрий Иванович хвана внимателно следващата мензура. А какво щеше да стане, ако сипеше в съдържанието малко алкали? Но пак не се получи нищо… Да, ако на негово място беше някой алхимик, на него щеше да му е по-лесно.

Той дори каза това на шефа. Поиска да привлекат към работата граф Калиостро, защото това беше точно по неговата специалност. Но шефът направо побесня. Този граф, каза, не е направил нищо в кариерата си, освен да развъжда будали и не е създал нито едно що-годе сериозно нещо. Достатъчно било да си спомнят само за фалшивия „еликсир на вечния живот“, който изобретил. В крайна сметка всички, които опитали от съмнителната напитка, се озовали в Ада, включително и самият Калиостро. Ами прочутото му превръщане на оловото в злато? И това било просто една евтина любителска халтура, която в момента можел да демонстрира дори един начинаещ фокусник в цирка в Нижни Тагил. А за другите алхимици шефът дори не пожела да чуе. И затова сега той, старият глупак, седеше и съсипваше очите си, работейки нощем като прокълнат. Но иди и протестирай, ако можеш. Някакъв мъдрец правилно беше казал: „Няма правда на земята, но няма и на небето.“ И в тази поговорка бяха забравили да добавят само едно — че под земята също няма правда.

Той отново погледна в японския микроскоп със зачервените си от напрежение очи. Молекулите се носеха една подир друга като футболисти, щураха се и се увеличаваха пред очите му. Възможно е, напълно е възможно. Менделеев не каза на шефа, че има съвсем конкретно предположение за добавката, защото дълбоко в себе си продължаваше да се съмнява. Просто беше прекалено странно. По принцип защо трябваше да се добавя такова нещо във веществото?

Мислите му най-неочаквано секнаха от гръмката музика, защото телевизорът се включи автоматично. Благодарение на вградения чип това се случваше по време на новинарската емисия, но той не беше настроен да я слуша. И след като натисна дистанционното, екранът угасна. Все пак беше добре, че имаше специални привилегии и можеше да си позволи да не слуша тези глупости. Менделеев седна зад масивното си бюро и нахвърли два реда върху листа. Направи го просто ей така, за да не забрави. Дмитрий Иванович беше свикнал да си води бележки в процеса на работа още приживе и нямаше намерение да променя земните си навици дори и в Ада.

Стиснал разсеяно бележника в ръка, професорът се върна при полицата с прозрачните колби. Пак трябваше да започне отначало. Ако някой му беше казал, че няма да си почине дори и след смъртта, нямаше да му повярва… Макар че, когато те погребват, всички шепнат: „Почивай в мир.“ И за какъв мир можеше да става дума, при положение че се блъскаше по цяло денонощие като татко Карло. Алкалите не помогнаха. С какво друго разполагаше? Аха, с амоняк…

Стъклото на микроскопа малко се поизпоти и се замъгли. Менделеев го избърса със сръчно движение. Нощем тук цареше страшна задуха, направо ужас! Виж ти, кой ли умник се бе сетил как да приготвя в Ада самоделна светена вода с подръчни средства. Вярно, не беше съвсем ясно как е успял да прокара през защитното поле на Адските врати ювелирното изделие от чисто сребро и това си беше истинска загадка. Всъщност това изобщо не го засягаше, защото той не беше на ничия страна. Нямаше намерение да навлиза в дебрите на въпросите как, какво, къде, кога и през ум не му минаваше да си ги задава. Неговата задача беше само да разпадне на най-малки частици състава на веществото. И нищо повече.

Странно, но за да направи изводите си, му трябваше много по-малко време, отколкото предполагаше в началото. Само след час Менделеев беше озарен от една мисъл и разбра, че окончателният състав на веществото вече му е напълно ясен. Никой не биваше да се съмнява, че старата пушка си я биваше! Ако шефът не беше толкова мнителен и не го принуждаваше да проверява веществото до безкрайност като че ли е някакъв абитуриент, щеше да установи истината много по-бързо.

Наблюдавайки молекулите, които продължаваха да щъкат под стъклото, професорът си призна, че любопитството, което го измъчваше, предизвикваше в него неясна и смътна тревога. За какъв дявол бяха добавили точно този елемент в течността? Беше се получил истински адски коктейл, колкото и смешно да звучеше това в сегашните обстоятелства.

Химикът се навъси и подпря брадичка на юмрука си. Но остана в това мрачно състояние съвсем за кратко, а сетне изруга и махна равнодушно с ръка. Бяха го помолили да разбере и той беше разбрал. И какво трябваше да направи сега? Вече знаеше какво. Шефът му каза да не се притеснява да го безпокои по всяко време на денонощието, защото той и без това никога не спеше. Край на мъките му, направо камък му падна от сърцето.

Внезапната мисъл го порази като мълния. Професорът блъсна стола и се надвеси бързо над микроскопа. Не можеше да бъде! Менделеев сграбчи дантелената носна кърпа и отново избърса стъклото, въртейки ръката си в кръг. Не, не грешеше — точно така си беше. Направо невероятно! Но как е могло да се случи? Това беше пълна лудост. Оказваше се, че някой е намерил начин да… Стоп, стоп, стоп!

Професорът се хвана за ръба на бюрото, а другата си ръка притисна до сърцето. Ръката му се плъзна по плоскостта и той усети, че всеки момент ще се строполи безсилен на пода.

Ама че новина. Истинска сензация, същински шок. Добре, само не биваше да се държи като хлапак. Можеше да мине и без резки движения. Сега щеше да седне и да се успокои… Може би трябваше да изпие една чаша чай с коняк. Купоните му за коняк още не бяха свършили. А след това щеше да повтори старателно анализа, за да се убеди окончателно.

Бележникът! Къде беше бележникът? Къде го сложи? Трябваше спешно да конспектира поне с няколко думи това сензационно откритие. Аха, ето го… Оказа се, че той отдавна стиска бележника в ръка. Ама че склеротик!

Професорът написа няколко реда с енергичния си почерк. Той преливаше от вълнение и тъй като нямаше сили да продължи, захвърли перото и разхлаби възела на вратовръзката си. Внезапно му се прииска да усети полъха на, макар и спарения, но все пак чист подземен въздух. Отиде до прозореца, дръпна пердетата и отвори едното му крило, а в стаята нахлу шумът на топлия дъжд.

Менделеев вдъхна с наслада миризмата на пропит с влага асфалт, подпря се с две ръце на перваза на прозореца и застана в ореола на ярката светлина. Наоколо цареше мъртвешка нощ и беше тъмно като в рог, макар че според него след около два часа трябваше да запалят лампите. Вярно, с настъпването на утрото в Града не пееха птици, защото просто нямаше слънце.

Убиецът, който разглеждаше внимателно през оптичния прицел лицето с гъста брада, разбра, че не бива да протака повече, защото професорът всеки момент щеше да се отдръпне в дъното на стаята. Всичко беше наред и просто беше физически невъзможно да не го улучи от толкова близко разстояние. Нямаше да стои на клона чак до сутринта. И без това краката му вече бяха изтръпнали.

Той изпусна бързо въздуха си и натисна бавно спусъка на винтовката. Разнесе се тих пукот, който прозвуча в ушите му като силна гръмотевица. Дмитрий Иванович изобщо не го чу. А в следващия миг престана да чува каквото и да било.

Трийсет и втора глава Бележката

5 часа и 14 минути

Калашников лежеше само по бельо върху разбърканото продънено легло, лекуваше главоболието си със заместителя на кафе, който му беше дошъл до гуша, и си мислеше, че скоро щеше да свикне изобщо да не спи нощем, тъй като ако преброеше часовете, през които беше спал за последните три денонощия, те щяха да се окажат съвсем малко. Алексей уби два комара, стана и пусна смачканите им телца през прозореца. Тези твари успяваха да се съживят само за десет минути и след това отново се хващаха на работа.

Пружините на леглото отново изскърцаха под тежестта на тялото му, а оставената на ръба чаша с кафе подло се обърна върху чаршафа, като без малко не го заля с горещата черна течност, която миришеше отвратително. Калашников се ядоса, но бързо му мина, покри петното с одеялото и легна отгоре му. Вълнуваха го много по-сериозни неща. Дали пък да не се избръсне? Само че как да се избръсне при положение че бръсначката му беше една ръждясала „Нива“ и в Града не се предлагаше нищо друго.

Трудно беше да търсиш престъпник в Града, където населението всеки ден нарастваше със стотици хиляди нови граждани. Трябваше да, разпита подробно Ван Ли какви методи използваше полицията в Китай. За да държиш под контрол толкова граждани, трябваше да блъскаш по двайсет и четири часа в денонощието. Всъщност в родната му Русия на полицаите също не им беше лесно да работят. Например някой обирджия заколи някого в Иркутск, а сетне иди го търси — или е заминал за Варшава, прегърнал някоя хубавица, или е отишъл да купонясва в Самарканд. И не беше странно, че шефът предпочиташе да не наема на работа във Ведомството граждани от слабо населени страни, особено от европейските. Ако сложеха в тяхната кантора някой гражданин на Люксембург, след една седмица той щеше да изпадне в истерия и да се хвърли през прозореца.

Алексей се подпря на лакът и отново вдигна пред очите си доста поокъсаното парче дебела амбалажна хартия. Буквите се размазаха и започнаха да подскачат. Кафето вече не му действаше. Дали пък да не отиде да се измие? Той примижа и за стотен път се вторачи в почерка със завъртулки. Всички диктатори обожаваха да пишат с пошли завъртулки.

„Грешиш. Търси Тринайсетия. Поговори си с него за Книгата. Онова, което искаш да откриеш тук, се намира там.“

Тринайсетият. Преди той често се замисляше защо никога не вижда в Града този човек, чието име знаеше почти от раждането си. Но едва преди година успя да научи истината за мястото на неговото постоянно пребиваване. Тази новина доста го изненада, защото след смъртта на Тринайсетия нито една жива душа не се съмняваше, че той е отишъл в Ада. Че къде другаде би могъл да отиде такъв мръсник, ако не тук?

Но се оказа, че този тип бе изиграл прекалено голяма роля във формирането на човешката история, за да си живее мирно и кротко заедно с останалите грешници. Разказаха на Калашников, че Главният съд заседавал цели пет години и след като проучил подробно многобройните предложения на Ведомството — явно по това време там също е имало проблем с креатива — така и не успял да избере подходящо наказание за Тринайсетия. И тогава решили следното — да го държат под домашен арест до Страшния съд, когато всеки така или иначе щял да си получи заслуженото.

Но най-смешното бе, че бъдещето на това финално събитие продължаваше да тъне в мъгла. За последен път очакваха Страшния съд през две хилядната година, а преди това — в хилядната година. А сега вече никой не се наемаше да предскаже точната му дата. И Небесната канцелария, и Града си имаха страшно много работа и всички направо бяха затънали в купища хартии, аргументации и съгласувания. А след поредица от спорове между Гласа и шефа постановиха, че като ориентировъчна дата за края на света трябва да се смята три хилядната година. Но не беше изключено отново да го отложат.

Тринайсетият, чиято съдба Главният съд не можа да определи, беше поставен на специален режим. Отредиха му самостоятелна територия между Рая и Ада, която се охраняваше както от слуги на шефа, така и от ангели. Много хора не бяха съгласни с това решение. Някои смятаха, че наказанието е твърде сурово, тъй като хора, които бяха избивали милиони, най-спокойно обслужваха закусвалните в Града или работеха като санитарни техници. А той, който бе погубил само един човек, в течение на хиляда години се смяташе за най-големия престъпник на Земята. Други смятаха, че за Тринайсетия не може да има прошка заради онова, което е извършил на Земята, както и че не съществува толкова жестоко наказание, на което би могъл да бъде подложен.

Алексей свали ръка, в която държеше посланието, усещайки неприятни тръпки в пръстите. Тревогата му се смени с досада. И защо се развълнува чак толкова? Все пак Сталин не беше ново издание на пророчицата Ванга и откъде би могъл да знае за Тринайсетия? Старецът първо отказа да отговаря на въпросите им, сетне избяга посред нощ от затвора и след това изведнъж изпрати бележка, адресирана до него. Това изглеждаше подозрително. Но както обичаха да се изразяват съветските бюрократи, които през 1937 година наводниха Града, „постъпил е сигнал и той трябва да бъде проверен“. Пък и познатият му от отдела за графологични експертизи по негова молба изследва парчето хартия и потвърди, че почеркът наистина е на Сталин.

Името на несъстоялия се апостол Юда Искариотски, който завинаги бе опорочил числото тринайсет до такава степен, че в испанските хотели например нямаше стаи с такъв номер, а имаше „12А“ и след това веднага следваше „14А“, се бе превърнало в нарицателен символ за предателство. Той се намираше в единична килия, ако луксозната хотелска стая можеше да се нарече така. Контактите на външни хора с него бяха максимално ограничени и ако някой искаше да проведе лична среща, трябваше да получи съгласието на двете страни — на Ада и на Небесната канцелария. И едва когато човек стиснеше в ръце пергамента с двата печата, можеше спокойно да потропа с крак по вратата на сградата, в която държаха Юда.

Калашников предчувстваше, че шефът няма да хареса идеята му дори само заради това, че трябваше да се обади в Небесната канцелария, за да получи съгласието й. Но нямаше друг избор.

И това не беше всичко. Докато чакаше писменото разрешение да се срещне с Тринайсетия — разбира се, ако шефът не отхвърлеше веднага идеята му — Калашников смяташе отново да посети вампирския квартал, за да се опита да открие поне някакви следи от Хензел. Едва ли убиецът поддържаше контакти с онзи носфератус само заради възможността да си купува пресни рози с връзки. Може би вампирът беше свързващо звено между Поръчителя и килъра, като доставяше веществото на последния и му съобщаваше имената на следващите жертви.

Той смачка листа и отново се замисли за Сталин. Когато посети вожда на народите в килията му, за съжаление забрави един интересен факт от биографията му… Всички знаеха, че сипаничавият дядо беше изпратил половината държава да рине снега в Сибир, но малко хора бяха чували, че в младежките си години той беше търкал скамейката в семинарията, мечтаейки да стане свещеник. Нямаше да е зле да проучи дали в Града не се подвизаваха хора, които бяха посещавали семинарията заедно със Сталин, за да си поговори с тях дали Йосиф Висарионович не е водил в коридорите й загадъчни разговори за Юда и за веществото. На този етап в съответствие със заповедта на шефа служителите на Ведомството разпитваха някои бивши свещеници дали някой от тях през свободното си време би могъл да приготви светена вода и освен това проверяваха професионалните убийци с най-новия детектор на лъжата.

Калашников дори изпита срам, че не се е сетил за това толкова просто решение, макар че отговорът направо беше пред очите му. Явно вече беше изкукуригал напълно. Че какво друго би могло да изгаря грешниците в Ада, сякаш върху тях се е стоварила лава от вулкана Везувий? Разбира се, че това беше веществото, което представляваше натурална светена вода! А ако се съдеше по реакцията на Сталин, той се бе досетил за това още в първия момент. Точно така, поне по този въпрос явно е имал полза от семинарията. Независимо дали дядото лъжеше или не, той задължително трябваше да установи контакт с Юда, ако успееше да измисли как да поднесе идеята на шефа, без това да го ядоса. И Калашников реши, че веднага след като приключи работата си в архива и във вампирския квартал, ще се отбие при шефа.

Вратата се разтресе и изпълни стаята с грохот. От настойчивите удари, които разтърсваха дървенията, веднага ставаше ясно, че ранният гост е изключително нетърпелив. Калашников скочи, защура се из стаята, подвиквайки „идвам, идвам“, и започна бързо да навлича панталоните си. Понечи да прибере смачкания лист в чекмеджето на бюрото, но моментално го измъкна обратно, тъй като се боеше да остави тази толкова ценна вещ без надзор. Създавайки хаос и разруха около себе си, Алексей стигна до вратата, която вече всеки момент щеше да изхвърчи от пантите, и дръпна масивното ръждясало резе, което изскърца мъченически.

На вратата моментално се появи Малинин, разкривил уста в мръснишка усмивка.

— А къде са мадамите? А пък аз си мислех, вашброде, че щом не отваряте толкова дълго, значи някой ви сгрява в легленцето, хи-хи-хи… Да не сте я натъпкали на бърза ръка в гардероба?

Умореният от безсънната нощ Калашников не можа да скрие гнева си:

— За какъв дявол си се домъкнал толкова рано? Да не си пиян, животно такова? Я ми дъхни!

Малинин си даде ясна сметка за ситуацията и веднага се изопна в стойка „мирно“, без да откъсва поглед от вбесеното си от безсънието началство. В същото време изобщо не престана да се хили.

— Съвсем не, вашброде! Пратиха ме да ви взема, има спешна работа.

Калашников замря в очакване на някаква неприятна изненада.

— Случило ли се е нещо? — зададе той идиотския въпрос.

Малинин потръпна и усмивката на охраненото му лице се стопи.

— Меко казано, случило се е. Менделеев е убит.

Възкръсналите комари усърдно се удряха от външната страна на прозореца, докато наблюдаваха как притежателят на апетитната кръв си облича сакото и се устремява към изхода. Закуската им се провали.

Трийсет и трета глава Новият начин

5 часа и 19 минути

Отначало убиецът се канеше да отиде в скривалището, за да вземе последната доза еликсир и да компенсира изразходваното току-що количество, но осъзна, че няма да успее. Понякога фрау Браунщайнер се събуждаше доста рано и можеше да го спипа, докато отваря вратата. И без това вече се съмваше, когато се добра до вкъщи. Някои от уличните лампи бяха запалени, но за щастие неговата улица все още тънеше в полумрак. Сърцето му преливаше от гордост. Кой каквото ще да казва, но умът му сечеше. Операцията премина направо виртуозно и дори самият Джеймс Бонд би му завидял.

Невероятната идея му хрумна моментално. Блокът на професора се смяташе за един от най-хубавите. В тях обикновено настаняваха любимците на шефа. Тези сгради бяха построени от истински френски строители, а не от някакви таджикски гастарбайтери, които в съкратени срокове вдигаха петстотинетажни катакомби с подръчни материали. В привилегирования професорски блок имаше домофон, а също така и една придирчива портиерка от Лондон, тъй че нямаше смисъл дори да си мечтае как би могъл да му отиде на гости откъм пожарното стълбище както в случая с Хитлер. Извади страшен късмет, че старецът не можеше да понася всички тези модерни постижения и затова бе поискал апартамент на нисък етаж. Ако беше получил жилищна площ дори и на етаж двеста, на убиеца щеше да му се наложи да забрави завинаги за възможността да го очисти в домашни условия.

Килърът много ясно си спомняше неотдавнашното обаждане по телефона. Глухият глас нервно избоботи: „Те почти са разкрили формулата на еликсира. Още малко и копоите ще разберат откъде се е взел. Трябва да ги забавим поне с два дни. Ликвидирайте спешно Менделеев… Във вашето скривалище има специални капсули за тази цел… Адресът му е…“

Той не се интересуваше какви бяха тези специални капсули и защо минават за особени. Изобщо не му пукаше. Между другото те изглеждаха точно като предишните, само че неизвестно защо бяха отбелязани със синя линия вместо с червена. Значи искаха да очисти Менделеев? Добре. Отношенията му с Поръчителя бяха изключително ясни — той плащаше, килърът изпълняваше задачата и нищо повече. Но когато се замисли в какъв район живееше старецът, разбра, че този път ще трябва да изобрети нещо оригинално. Ако тази нощ професорът не беше отворил прозореца, щеше да отиде утре. Спешно ли? Че какво толкова, щеше да го отложи само с един ден.

Австрийската въздушна пушка, която си бе купил отдавна, за да стреля по празни бирени бутилки, и от двайсет години се търкаляше в гардероба, най-неочаквано му влезе в работа. Права беше баба му, като казваше, че никога не бива да изхвърля стари неща. Оказа се, че не е лесно да измайстори новото смъртоносно оръжие. Трябваха му почти три часа само за да изработи напълненото с еликсир мъничко куршумче в обвивка от много тънък целофан. Ако не го беше улучил, на следващата нощ щеше да му се наложи да започне всичко отначало, защото вече нямаше време да приготвя два куршума един след друг. Технологията беше съвсем проста — при удара сгъстеният въздух на куршума трябваше да се пръсне и със силата си да изтласка от цевта струята смъртоносна течност, която би трябвало да се изстреля на около десетина метра.

Както се оказа, не беше нужно нищо друго. За късмет точно срещу прозореца на Менделеев се извисяваше огромно изсъхнало дърво, на което той се покатери без кой знае какви усилия, стъпвайки по големите му клони като по стъпала. И макар то, както и всички дървета в Ада, да нямаше листа, убиецът успя да се скрие много добре зад дебелите клони, докато изчака нужния момент. Май че никога до този момент не бе изпадал в толкова опасна ситуация, защото на изпълнението на задачата му можеха да попречат не само патрулите от охраната на елитния квартал, но и най-обикновените минувачи, които призори разхождаха умрелите си кучета. За щастие покрай „пункта“ не се появи никой и той успя да изпълни задачата си. Убиецът отново благодари на баба си, тъй като просто нямаше представа как щеше да се справи, ако не разполагаше със старото пневматично оръжие.

Свръзката все още не се обаждаше, макар че телефонът му беше включен през цялото време дори с риск да провали работата му. Нищо, той щеше да му се обади сам малко по-късно, да речем, към обяд. И все пак страшно добре го измисли. Въпреки че си постави за задача да не повтаря начините, по които извършваше убийствата, много му се искаше да приложи отново днешния експеримент, пък макар и само веднъж. Вярно, трябваше му много време и беше трудно да измайстори куршума за въздушната пушка, но това го спасяваше от необходимостта да се изправя лице в лице с жертвата, а също така и от опасността в суматохата еликсирът да го пръсне в окото.

Може би копоите скоро щяха да разберат с какво оръжие е бил убит Менделеев и щяха да започнат да търсят пневматичната винтовка с тази марка. Само че градът беше огромен и те можеха да търсят колкото си щат поредната игла в копа сено. Беше твърде жалко, че всички, които трябваше да ликвидира, бяха съсредоточени все около Централния квартал. Защо ли Поръчителят не бе избрал някого, който живееше по-далеч? Нали, ако беше нанесъл един-два удара в покрайнините, копоите окончателно щяха да се объркат и да се изтощят от тичане насам-натам из огромния Град.

Нищо. След една седмица, когато изпълнеше цялата поръчка, вече щеше да има време да се концентрира върху собствените си занимания. И тогава щеше да започне да изгаря онези, на които отдавна се канеше.

Той вече се приближаваше към входа си, а гумите на стария велосипед се въртяха, свистейки по асфалта. На рекламното пано, монтирано на стената на един от блоковете, блесна неоновата реклама на вестник „Смърт“. „Ние сме таблоид номер едно, не ни пропускайте! — примигнаха еднометровите букви. — Само при нас ще научите последните новини за новите удари на Ангела на смъртта и сензационните версии за убийството на Мерилин Монро!“

И таз добра! Значи само след три дни никой вече не си спомняше за Хитлер и Брус Ли. Значи не беше странно, че всички маниаци обожаваха да убиват жени, защото така си осигуряваха нужния обществен интерес. Всъщност нямаше защо да се огорчава, тъй като му оставаха четири кандидатури и сигурно поне една от тях отново щеше да бъде на жена.

Плакатът проблесна в червено и жълто, показвайки новата първа страница на „Смърт“ и килърът неволно намали скоростта си. До огромната снимка на Монро се мъдреше стара черно-бяла фотография на един офицер с царска полицейска униформа: Огромното заглавие гласеше: „В убиеца на Мерилин Монро се целят с Калашников.“ Това беше добър повод да се зарадва, защото с този копой бяха на различни позиции. Той го познаваше по физиономия, а тъпият копой нямаше представа кой е Ангелът на смъртта.

Убиецът спря и се почеса замислено по тила. Всъщност защо трябваше да чака подходящ момент? Дали пък да не убие два заека едновременно. Току-що се бе справил много добре с Менделеев, а защо да не реши и назрелия проблем с Калашников? Нали в скривалището имаше още една специална капсула и тя щеше да му свърши много добра работа, за да превърне в гореща пепел омразната мутра на „шефчето“.

Рекламата угасна. Май че мечтите му надхвърляха реалностите. Имаше ли право на такава самодейност? Все пак не беше получавал никакви инструкции за Калашников, а Поръчителят му беше сериозен човек и кой би могъл да каже дали това самоволно отстъпление от списъка на кандидатурите щеше да му хареса? По-скоро нямаше да му хареса. Добре де, той при всички случаи щеше да запази тази специална капсула и нямаше да я извади от скривалището. И без това новите цели още не бяха посочени. А пък след това щеше да реши какво да прави с този твърде любопитен копой.

Той натисна педала на велосипеда и се усмихна замечтано, спомняйки си физиономията на Калашников.

Трийсет и четвърта глава Дневният бар

12:00 часа

Въпреки плановете си Алексей и Малинин отидоха във вампирския квартал едва по обяд. Както установи Калашников, след като пристигнаха, моментът се оказа крайно неподходящ. Улиците бяха пусти, а вятърът гонеше парчета вестници по тротоарите. Денем вампирите спяха като заклани и работеха единствено дневните барове, в които уморените от тежката работа през нощта богати върколаци сваляха стреса си с коктейли от сушена кръв.

— Жалко, но май ще ни се наложи да събудим някои хора — отбеляза Малинин, запали цигара и моментално се закашля от силния черен тютюн, който дереше гърлото му.

— Виж ти, ама че добричък си станал — отвърна му злобно Калашников, разтърквайки с юмруци клепачите си, които упорито се затваряха. — Само че тази сутрин не ти дожаля да ме събудиш!

— Че вие и без това не спяхте, вашброде? — учуди се Малинин. — Защо да не станете?

Те пристигнаха в жилището на Менделеев съвсем навреме, но по-скоро от гледна точка на бързината, отколкото на ползата. Там не откриха нищо ново — на масата се търкаляха съборени колби и счупени мензури, а върху блестящия от паркетина под имаше пепел и обгорели парчета от нокти, които се виждаха само под увеличително стъкло. Беше им необходим само един час, за да установят, че великият химик е бил ликвидиран в момента, в който се е доближи до прозореца. В жилището му не бяха открити никакви следи от взлом, отпечатъци от пръсти и каквото и да било друго, което би могло да свидетелства за тайното проникване на външен човек в дома му.

Мненията по въпроса как килърът е успял да извърши убийството напълно се разминаваха. Краузе се изказа в полза на водния пистолет. Калашников не издържа и направи германеца за смях пред всички. Как можа да изтърси тази глупост за водния пистолет! Някой виждал ли е в живота си водни пистолети, който не текат? А пък ако от пластмасовата цев беше капнала дори и една капчица, убиецът моментално щеше да последва жертвата си.

Но най-гадното в среднощното убийство беше това, че шефът явно започна да подозира някого от тях. А още по-гадното бе, че той имаше известно право. В този случай проблемът не беше в поредното убийство на градската знаменитост от маниака. Естествено, никой не оспорваше факта, че Менделеев беше световноизвестна личност. Но все пак не чак дотам! За зулусите например името му беше абсолютно непознато, за разлика от това на Мерилин Монро, тъй като видеокасетите с цицорестата блондинка се гледаха дори и в Африка. И в крайна сметка шефът беше обладан от идеята, че убиецът е ликвидирал Дмитрий Иванович, след като е бил предупреден от някоя „къртица“ от Управлението, тъй като ученият беше само на стъпка от окончателното разгадаване на състава на веществото. Алексей изобщо не се шокира от предположението за съществуването на „къртица“, защото те се намираха в Ада, а както е известно, тук се озоваваха хора с крайно специфични морални принципи. Но това, че шефът започна да ги посвещава в мислите си крайно пестеливо, никак не му харесваше. Макар че той имаше известно право. Защото, честно казано, „къртица“ можеше да е всеки от тях. Да речем, Малинин. Че защо не?

Калашников погледна напрегнато към Малинин и моментално се отказа от мисълта, която го разтревожи. Изплезил език, унтерофицерът се бе вторачил с детинско любопитство в жълтата лъскава лимузина с въртяща се на покрива фигура на мъж от чисто злато, облечен със сако и с вдигната нагоре ръка, която бавно се показа от завоя. В Града с такива елегантни коли, които обикновено се изработваха по поръчка, се возеха новопристигналите VIP-персони. Върху персоналния номер на колата със зелени букви беше написано: „Сапармурат Ниязов“. Човекът в колата — чернокос мъж с подпухнало лице, облечен с риза с къси ръкави и със завързана набързо вратовръзка, гледаше с почуда улиците на вампирския град, сякаш не вярваше на онова, което му се бе случило. И от време на време вадеше иззад ухото си изсъхнали листа на цветя.

— Вашброде, тоя пък кой е? — поинтересува се Малинин, докато изпращаше колата с поглед.

— Ако се съди по името му, сигурно е някакъв татарин — отвърна му с безразличие Калашников. Свърши ли? И без това си имаме достатъчно работа, за да те чакам да стоиш и да зяпаш наоколо.

— А защо прави такъв боклук? — не преставаш® Малинин, смачквайки с ботуш едно паднало листо. Розата веднага се размаза по асфалта като масло.

— Защото на погребението е имало много цветя. Виж какво, не ме ядосвай, чу ли! — разгневи се Калашников. — Нямаш ли си друга работа? Остава да ме попиташ защо тревата е зелена!

— Да, бе, наистина! — облещи широко очи Малинин. — А защо тревата е зелена?

Алексей искаше да го цапардоса по мутрата още тук, на улицата. Наоколо нямаше свидетели, тъй че репутацията на Ведомството нямаше да се накърни. Това намерение толкова видимо се изписа на лицето му, че Малинин долови колко застрашителен беше този момент за него и благоразумно замълча.

Калашников изчака една минута и неохотно отпусна юмрук.

— Най-сетне. Дръж си устата затворена. И така, успях да разбера, че повечето служители на Дракула прекарват времето си в популярния тукашен бар „Самотата на кръвта“. Само че сега ние, братко, няма да отидем там…

На Малинин много му се щеше да попита къде, но му беше изключително трудно да го направи със затворена уста. Калашников разгърна подготвената предварително подробна туристическа карта на града, шумолейки силно с хартията.

— Ей тук, в съседната пешеходна пресечка — заби той пръст в очертания с червено мастило кръг, — се намира уютният дневен бар „Тъжните кучешки зъби“. Там също има много постоянни посетители, само че те не носят в джобовете си пари, а сълзи. И Хензел редовно е посещавал този бар три пъти в седмицата. Засега ще оставим колата тук.

Картата беше точна и те се озоваха пред вратата на бар „Тъжните кучешки зъби“ точно след две минути. Всъщност тя беше затворена, а на бравата й висеше табелка с надпис „Няма места“.

— Забрави ли къде се намираш? Това е най-обикновен градски номер — успокои Калашников унтерофицерът, който понечи да разбие вратата. — Нямало места! Само че за нас веднага ще се намерят.

Той почука. Разнесе се неясно скърцане, сетне се чу шум от дърпане на резе и на горната част на вратата се отвори едно импровизирано прозорче. Оттам надникна унило лице с жълти очи и сива кожа, което приличаше на жива илюстрация на наименованието на бара.

— Не можете ли да четете, мамка ви? Скъсахте ми нервите. Имаме вечер на авторските песни, билетите са продадени преди една седмица. Днес ще пеят Висоцки, Галич и Талков. През последния час на три пъти се опитаха да разбият тази врата, та се наложи да я подпрем с дъбов стол. Махайте се оттук, докато не съм извикал полиция.

— Пич, ние сме от полицията. — Пред жълтите очи се появи черна пластмасова карта. — И сме в много лошо настроение заради начина, по който посрещате гостите си.

След пет минути те седяха на кожения диван в ъгъла на бара, а пред тях в полукръг стърчаха изопнати сервитьори. Навеждайки се в раболепен поклон, запъхтеният оберкелнер постави на масата две високи чаши с червена течност.

— Заповядайте, уважаеми господа… Това е от заведението, поднасяме ви нашия специалитет.

Калашников потръпна.

— Ние не пием суха кръв. Махни тая гадория. Оберкелнерът вдигна потресено вежди.

— Не сте ли вампири?! Моля да ме извините. Тук просто ъ-ъ-ъ… не идват други същества. А пък аз се чудя защо лицето ви има такъв здрав розов тен…

— Ако в момента изпием нечия кръв, това ще бъде вашата — усмихна му се студено Алексей. — Седнете! Трябва да си поговорим сериозно за един ваш клиент.

Оберкелнерът кимна угоднически и седна на крайчеца на съседния стол. Той видимо нервничеше, а стърчащите му от полуотворената уста кучешки зъби трепереха.

— И така — започна Калашников и извади от джоба на сакото си сгънатата на четири снимка на носфератуса. — Естествено, вие познавате много добре това лице, нали?

— Разбира се — призна с готовност оберкелнерът. — Това е склададжията Хензел, който работи при Дракула. Той е наш постоянен клиент. Но откакто сте разлепили физиономията му из целия квартал, не е идвал при нас. Ако се беше появил, веднага щяхме да ви съобщим.

Малинин въртеше в ръка чашата, вглеждайки се в проблясващата тъмночервена течност. Личеше си, че изгаря от любопитство да я опита, но не можеше да се реши.

— Проблемът не е в това — махна с ръка Калашников. — Ясно е, че след като изправихме на нокти половината Град, момчето се е свряло й някоя дупка. Интересува ни нещо съвсем друго. Хензел винаги ли идваше в бара сам или с някого? Правил ли си е срещи тук, прекарвал ли е романтични вечери или нещо такова?

Оберкелнерът завъртя отрицателно глава, а кучешките му зъби продължиха да треперят.

— Срещи ли? Хензел не блестеше с красота дори според вампирските представи. Не, винаги идваше сам. Поръчваше си от най-евтината кръв, явно нямаше пари за друга, пък и откъде би могъл да има пари един обикновен склададжия? Дори никога не сядаше край маса, а винаги стърчеше на въртящия се стол до бара, защото даваме по двайсет процента отстъпка на онези, които си купуват питиетата там. И ако е разговарял с някого, правил го е само с онзи наш барман. Ей, Вили! — подвикна най-неочаквано оберкелнерът, заглушавайки звучащата китара с фалцета си. — Остави чашите и ела веднага тук! Едни хора искат да си поговорят с теб.

Барманът се втурна към масата толкова чевръсто, че без малко не събори сервитьора по пътя си. Докато гледаше от другия край на залата, че началникът му разговаря прекалено любезно с двама странни непознати, вече се бе досетил, че това не са обикновени хора.

— Вили, разкажи на тези господа всичко, което знаеш за Хензел — разпореди се строго оберкелнерът. А пък аз с ваше позволение ще се оттегля. Нали разбирате — в момента имам страшно много работа. Висоцки може да се обиди, че не му отделям достатъчно внимание. Звездите са си звезди дори и в Ада.

Калашников махна с ръка и оберкелнерът моментално изчезна.

— Казват, че сте контактували с Хензел доста дълго. — В немигащите очи на вампира проблесна слабо пламъче. — Интересува ни поведението му през последния месец.

Барманът усети, че по челото му избиват бели капчици ледена гной. Нещата се оказаха много по-лоши, отколкото си мислеше. Тези двама души бяха от Ведомството. Ако разговорът не тръгнеше в правилната посока, за такива типове не беше никакъв проблем да сменят жестокото ти наказание с още по-лошо.

На ресторантската естрада, оголил кучешките си зъби в усмивка, се появи едно лустросано конферансие.

— А сега, уважаеми посетители, следва изпълнението на един човек, когото вие дълго чакахте. Моля за вашите аплодисменти за заслужилия артист на Града, председател на районния Съюз на трезвениците и шеф на местната общност за борба с тютюнопушенето, нашия почетен гост Владимир (последва пауза от две секунди) Висоцки!

На украсения с балони подиум се появи мъж на около четирийсет години, стиснал китара в ръце. Волевото му лице сякаш беше изсечено от камък. Той извика нещо с дрезгавия си глас, но никой не чу думите му, защото бурните аплодисменти ги заглушиха.

Барманът Вили се опита да се усмихне, демонстрирайки дружелюбие с целия си вид.

— Искате ли да ви донеса нещо за пиене? Не се притеснявайте, веднага се връщам.

— Ако искахме да пием нещо, със сигурност нямаше да дойдем в бара във вампирския квартал. — Калашников започна да губи търпение. — Имаш ли какво да ни кажеш за Хензел или искаш да се разходиш до Управлението и да си поговорим там?

От сцената се разнесе дрезгавото:

— Сън сънувах за ковчег във моята квартира, а на погребението ми пристигнаха вампири…

Калашников повиши глас и продължи:

— Във вашия бар сервират свободно сушена кръв. Известно ли ти е, че това е забранено? Ако ни дойдеш на гости, мисля, че ще ти хареса.

Вампирът се съмняваше, че е така, и това пролича по разтрепераната му брадичка.

— Моля да ме извините, казах го просто от гостоприемство… Да, имам какво да ви разкажа. Не дойдох сам във Ведомството просто защото не предполагах, че това е толкова важно…

— Или защото вампирите ни наричат тъпи копои, а строгата корпоративна етика не им позволява да се издават взаимно — парира го Алексей.

Лицето на бармана придоби такъв оттенък, сякаш само след миг щеше да припадне. Малинин побутна кървавия коктейл към него и вампирът го погълна на един дъх.

— Не… аз не… ваше… аз не… — Макар че си възвърна способността да говори, речта му все още беше доста нечленоразделна. Наложи се да прибягнат до последния останал коктейл. След като погълна и него, барманът се разприказва неудържимо, сякаш някой бе натиснал някакво копче във вътрешността му.

— Да-да-да-да. Общо взето, положението е следното, аха. Някъде преди около две седмици Хензел се отби по стар навик тук след работа. Обикновено винаги се държеше по един и същ начин — напоркваше се сам до безобразие и изпълзяваше към къщи. Само че, когато този път се появи, беше необичайно бодър и весел. До този момент никога не го бях виждал такъв. Не седна край бара, а на VIP-масата и изпи три от най-скъпите коктейли. А пък аз го гледах и се чудех откъде ли това момче е докопало пари. Да не би граф Дракула внезапно да е повишил заплатите на всички? А пък той веднага се напи от тези коктейли и продължи да седи, да се поклаща и да се хили до ушите. Забеляза ме и ми махна с ръка да отида при него. Но аз не можех да зарежа клиентите и направих жест той да дойде при мен. Хензел дойде, качи се на стола и поръча още един коктейл за себе си и един за мен. Попитах го защо е толкова щастлив? И тогава той ми каза…

Вампирът се приближи плътно до самото ухо на Калашников и думите му потънаха в шума от поредните аплодисменти за Висоцки.

Трийсет и пета глава Предпоследният куриер

23 часа и 49 минути

Както винаги в такива случаи срещата с новия куриер премина в пълно мълчание. След десетина минути, вглеждайки се в безстрастното лице с тъмни очила, което не изразяваше никакви емоции, мъжът в черно сложи ръка на рамото на куриера и попита тихо момчето:

— Сигурен ли, че този път при нас всичко е минало нормално?

— Сигурен съм — отвърна той, без да се замисля. — Че кога е имало проблеми?

— Не бива да говориш така — поправи го строго брадатият мъж. — Когато дълго време се справяш с всичко без проблеми, в крайна сметка бдителността ти се притъпява и можеш да допуснеш някаква грешка дори без да забележиш. А тази грешка може да ни коства целия план.

Момчето се притесни. Естествено, то не биваше да забравя, че мъжът в черно е много по-възрастен, по-опитен и по-мъдър от него. Но май че дори и в този случай трябваше да бъде крайно предпазлив, защото знаеше, че техният план изисква много строга конспирация.

— Да — поклони се то. — Моля да ме извините, абсолютно сте прав. Но ви уверявам, че всичко стана в съответствие с вашите инструкции. Не съм отстъпил от тях нито за миг.

— Разбра ли се с онези хора за него? — попита мъжът в черно.

Куриерът сякаш не забелязваше, че обсъждат точно него. Той се извърна флегматично, загледа се с безразличие встрани и само ъгълчето на белезникавата му уста потрепна веднъж, разкривайки острите му гнили зъби.

— Всеки ден ме питате за това — подсмихна се момчето, но моментално се сепна. — Да, разбрах се. И както винаги те ме помолиха да ви предам огромните им благодарности.

Човекът в черно притвори очи с облекчение.

— Прекрасно, значи можем да започнем работа с този куриер — каза той, предвкусвайки предстоящата работа, и продължи да разглежда в упор неестествено бледото лице с тъмни очила. — Сигурно ти е смешно, но свикнах да проверявам и да препроверявам всичко по няколко пъти. Опитът ми показва, че така се чувстваш по-спокоен.

Прозорецът глухо издрънча. Топлият вятър запрати по стъклото една капка дъжд с големината на едро зърно грозде, а сетне — и още една. Струйката вода потече по него, виейки се като змия.

— За щастие малко ни остава — успокои брадатият мъж момчето. — Предполагам, че ще изпратим най-много още един куриер и всичко ще свърши. Не бива да се притеснявате чак толкова.

Мъжът в черно въздъхна. В изключително опасната работа, в която се бяха забъркали, човек не биваше да се поддава на чак толкова безметежен оптимизъм. Но такива бяха младите, какво да ги правиш.

— Знаеш ли, имам една молба към теб. Когато днес свърша, обади се пак на тези хора и се разбери с тях да намерят нов куриер. Може да стане така, че да се наложи да пренесем следващата пратка еликсир и инструкцията за Изпълнителя още утре, а ние няма да имаме нужния човек. Разбирам, че е трудно да се намери чак толкова бързо куриер. Но нека поне да имат предвид молбата ни.

— Мога да им се обадя още сега. — Момчето бръкна с готовност в джоба си.

— Не-не. Ще го направиш по-късно. Сега трябва да ни помогнеш да слезем в мазето.

Тънките устни на куриера отново потръпнаха и горната му устна се разкриви, но той не издаде нито звук. Костюмът, който си бе купил на пазара, му седеше като излят, но вратовръзката му се бе изкривила небрежно на една страна. Той размърда ръка, сякаш търсеше нещо наоколо и пръстите му се удариха глухо в масата. Мъжът в черно и момчето се обърнаха, прекъсвайки разговора си. Тревогата им се оказа напразна. Лицето на куриера се отпусна и придоби обичайното си безгрижно изражение.

— Я виж ти, това момче е нетърпеливо — усмихна се мъжът в черно и погледна часовника си. — Добре де, време е да се заема с екипировката му. Този път разполагаме с по-малко време от обичайното, защото той трябва да предаде пратката на Свръзката на уреченото място още рано сутринта. Но няма значение. Ще се справя. Навън вече е тъмно. Можем да поканим куриера да дойде в мазето.

— Да ви помогна ли? — осведоми се услужливо момчето.

— Няма да е лошо. Но след това веднага се върни обратно, защото трябва да следиш за сигурността на къщата и да отговаряш любезно на телефонните обаждания. Веднага щом свърша с куриера, можеш да се смяташ за свободен и да отидеш да спиш.

Седнал в оборудваното за него ъгълче в мазето, Хензел видя как и тримата слязоха бавно по паянтовото стълбище, намествайки крака на всяко стъпало. Лицето на куриера не предизвика кой знае какви емоции в него, защото тези типове до един си приличаха като две капки вода. „Като че ли ги отглеждат в някой лабораторен инкубатор“, както отбеляза веднъж справедливо Свръзката. По-точно не можеше да се каже. Хензел не знаеше къде се дяваха куриерите, след като доставеха ценната пратка, и по-нататъшната им съдба не го вълнуваше. Може би вече не ставаха за нищо.

Мъжът в черно затвори със скърцане вратата на мазето след момчето и погледна отново към куриера, който се бе отпуснал небрежно на стола, но той не помръдна. Изчака шумът от стъпките нагоре по стълбите да стихне и му даде знак с пръст в тъмното да отиде при него. Хензел излезе безшумно от сянката, примижвайки от светлината на крушката.

— Обещах да ти покажа как куриерът успява да пренесе еликсира — каза собственикът на мазето. — Мисля, че този момент е дошъл. Разполагаме с малко време, а аз няма да се справя бързо сам. Ако нямаш нищо против, ще ти се наложи да ми помогнеш. Вземи капсулата, само че внимавай.

Вампирът се задави от щастие и дрезгаво се покашля.

— Къх… къх… пу… извинявайте… Не мога да повярвам на ушите си, господине. Това е голяма чест за мен.

Човекът в черно подсвирна и разкриви недоволно лице.

— Хайде да пропуснем ласкателствата. Няма нужда от приказки, а от действия.

Той свали тъмните очила на куриера и се вгледа съсредоточено в мътните му очи. Куриерът издържа на погледа му, но след известно време клепачите му леко потрепнаха. Хензел беше готов да се закълне, че куриерът намигна подигравателно на собственика на мазето.

— Всичко е наред — каза мъжът в черно. — Можем да започваме.