Еликсир в Ада

Трийсет и шеста глава Свръзката

23 часа и 52 минути

Възрастният офицер в зелен мундир въртеше химикалката между пръстите си и почукваше с нея по бюрото. Лакът върху олющения му плот започна да се напуква.

Той намести още веднъж с обичаен жест очилата си с тънки рамки, а на носа му остана бледа вдлъбнатина. Вече беше време, но куриерът така и не се появи. На два пъти се обажда на човека от транзитната зона, но той също нищо не знаеше. Никога до този момент не беше имало толкова големи паузи в доставката на еликсира. Дори започна да си мисли, че Поръчителят се е отказал. Но ако беше така, тогава какво трябваше да направи с Изпълнителя?

Всичко, което килърът знаеше за него, беше телефонният му номер. Дали не го е сменил? Не, това едва ли щеше да му помогне. Защото, ако пожелаеше, Изпълнителят без проблеми щеше да намери на всеки пазар DVD с пълната база-данни за номерата на мобилните телефони в Града и щеше да разбере на кого принадлежи този номер. Ако вече не го беше направил. Всъщност офицерът не се притесняваше кой знае колко от вероятността убиецът да научи името му. Дори и да хванеха убиеца, той щеше да погълне капсулата и да остави на преследвачите си само тлеещи частички пепел. Мрежата, която свързваше Изпълнителя, Хензел и Поръчителя, не биваше да се разпада и всеки от тях — посветените в тази тайна, знаеше това.

Блъсна се врата. Офицерът трепна, а химикалката изпращя и се счупи. В кабинета влезе разрошен русоляв красавец, който носеше чаша, пълна с кафе. Без да намалява устрема си, той се спъна в прашния килим и част от течността се разля на пода. Стаята се изпълни със силен аромат и всеки би разпознал дори от десет метра, че това е оцветен спирт. Офицерът разпери ръце:

— Леле, Серьога! Сто години не съм те виждал, какво става с теб, душо изгубена?

Красавецът примлясна с пожълтелите си от тютюна устни и изплю майсторски дъвката си в ъгъла.

— Ти майтапиш ли се? Какво може да става с мен в това прокълнато място? Вчера пак тикнаха в лудницата две момчета от китайския отдел, получили нервен срив. Кой би могъл да постави под контрол черния пазар, при положение че тези мръсници нахлуват в Града с десетки хиляди? С тези темпове скоро половината от обитателите ни ще бъдат китайци! Честно ти казвам, шефът трябва да направи нещо с тяхната раждаемост на Земята. Ако в онзи шибан Китай започне гражданска война или избухне някаква епидемия, ще ни се наложи да блъскаме на три смени. А още не сме се съвзели от предпоследната цунами.

„Има си хас — помисли си злорадо офицерът. — Притесняваш се, нали, мръснико? Това не ти е като да дращиш стихчета, шибан романтик такъв. Тук хората бачкат по цели нощи, а не хабят хартията. Няма да е зле и теб да те пратят в лудницата с нервен срив. Няма да ти е за пръв път.“

За късмет на възрастния офицер поетът Сергей Есенин не можеше да чете чужди мисли. Всъщност те го наричаха поет по-скоро по навик, защото той отдавна се бе отучил да пише стихове. Есенин успя да получи сравнително леко наказание, защото служителите на Главното политическо управление, които се озоваха в Града двайсет години след смъртта му, потвърдиха, че той е бил убит, а не се е обесил в пристъп на алкохолна депресия, като преди това си е прерязал вените. Това беше съществено предимство, защото Ведомството вече векове наред измисляше невероятно жестоки наказания за самоубийците. През последните три години например те пееха отзад напред „Най-добрите хитове“ на Верка Пердючка. А когато в продължение на половин час хората изпълняваха „Меип ис олесев еин, пох-пох-пох“, след това бяха готови да ги кълцат на парчета с нажежени ножове.

Есенин не се чувстваше чак толкова зле в Града. По улиците го разпознаваха, момичетата ходеха при него да му искат автографи, плешивите мъже в ресторантите заливаха със сълзите си и без това разреденото вино и пееха дрезгаво: „Сякаш някой в кръчмарски бой е забил в сърцето ми финландски нож.“ Главният съд се отказа да включи графата „забрава“ в присъдата му, иначе сега щеше да ремонтира спуканите тоалетни чинии в индийските покрайнини също като завистливия композитор Салиери, който непредвидливо беше отровил Моцарт.

„Жалко, че Поръчителят не се интересува от теб — мислеше си офицерът, кимайки в нужните моменти и усмихвайки се със съчувствие на Есенин. — Писна ми вече от тебе, пияно животно. И защо държат на работа такива хора. По цял ден лочи спирт и рисува гълъбчета върху служебната хартия.“

Но каза любезно, съединявайки две бланки с ръждясалия телбод:

— Стига де, братле, отпусни се. Трябва да минат само някакви си петдесет хиляди години и ще можеш да подадеш молба да ти смекчат наказанието. Не е изключено от чиновник в нашата кантора да те направят репортер във вестник „Смърт“. Че да не е лошо! Ще си седиш и ще съчиняваш криво-ляво стихчета за рождения ден на шефа. Какво толкова? Все пак това не е като да тичаш след китайците.

— Не зная — отвърна кисело Есенин и машинално отпи голяма глътка спирт. — Все си мисля, че може би не бива да подавам молба. За осемдесет и две години свикнах тук. Седиш си, прехвърляш листовете насам-натам, топло ти е, светло ти е и мухите не те хапят. Боя се, че може да стане от трън, та на глог и след това ще трябва вечно да тичам като шантав по пресконференции.

Офицерът знаеше от малък стиховете на Есенин и го смяташе за божество. И през ум не му бе минавало, че някога може да се срещне лично с него, затова еснафското поведение на поета го дразнеше. Все пак тези творци бяха доста кекав народ. Много е лесно да си популярен, когато покрай теб няма никаква конкуренция. Но я се опитай да си такъв в ситуация, когато влизаш в автобуса, а там Пушкин продава билети, или се отбиваш в закусвалнята, а там Цветаева разнася бира с таблата, или спираш да си купиш цигари, а пък житана от будката ти подава Лермонтов. На тези дори да им кажеш името си, те, свинете проклети, ще те попита: „Кой-кой?“

Не, Градът бързо сриваше знаменитостите и той бе усетил това върху себе си, макар да не беше поет нито попзвезда. Сергей Есенин не издържа на конкуренцията и престана да пише стихове, но не заряза пиенето. Смяната му в кантората току-що беше започнала, но той вече така смърдеше на алкохол, че ако човек застанеше до него, направо можеше да си замезва. Ако се съдеше по това какви количества лочеше, сигурно в апартамента му по водопровода пускаха спирт.

— Е, както искаш — каза насмешливо офицерът. — Това си е твоя работа. Щом тук ти харесва, аз мога само да съм доволен. Наистина съм щастлив, че работя с човек като теб.

— И аз също — зарадва се Есенин. — Добре, тръгвам си вече. Отбих се за малко само да те поздравя. Между другото, твоята смяна свърши. Защо не си тръгваш?

— Ами, нали виждаш, затрупан съм с работа — смръщи се офицерът. — Днес пак имаше земетресение в Иран и на контролния пункт ей сега ще надойдат толкова хора, омотани с бинтове, че направо да полудееш. Тъй че ще остана още три-четири часа да поработя. Може би така ще е по-добре, отколкото сетне да тичам като ужилен из кантората още от обяд.

— Е, щом искаш, остани, скъпи мой. Аз си тръгвам. Прегръщам те.

— Успех, старче.

Когато вратата се затвори след Есенин, усмивката изчезна от лицето на офицера. Да, такива мръсници навсякъде щяха да се уредят както им е удобно. Той беше виждал как това поетче излизаше от офиса, а пред централния вход го чакаше тълпа от девойки, мокрейки се от дъжда. А какво чак толкова беше направил? Да не би да беше спасил някого, да не би да беше помогнал на някого, да не би да се бе погрижил за някого? Не. А пък на него абсолютно никой не му носеше цветя, макар да бе помогнал на толкова много хора. Но, от друга страна, кой е казал, че в Рая е по-добре? Как ли пък нямаше да се любува на онези самодоволни мутри на праведниците, които се разхождаха важно, придружавани от екскурзоводи, из квартала с казаните. Може би изобщо нямаше никакъв Рай, а всички тамошни туристи бяха изобретени от шефа, та да ядосва още повече гражданите? Както и да е, какъв смисъл имаше да си блъска главата над това. Все едно нямаше възможност да провери всичко това лично.

Той изтупа пърхота от зеления плат на лявото си рамо. Гърбът го болеше от влажното и задушно време и ревматизмът му си казваше думата. Защо тук годишните времена се изчерпваха само с пролет и есен, когато се изостряха хроничните болести? Поръчителят казваше истината — нямаше нищо по-лошо от Ада. Тъй да бъде. Но когато куриерът пристигнеше, той щеше да се почувства по-добре. Изпълнителят щеше да очисти още две кандидатури и в Града отново щеше да настане невиждан хаос.

Когато в пушалнята станеше дума за Ангела на смъртта, той криеше ехидната си усмивка в присъствието на колегите си. Ех, какво ли не биха дали те за възможността да научат онова, което той отдавна вече знаеше! И макар че болката в гърба му не преставаше и сякаш го пронизваше нож, той твърдо реши да остане в офиса до сутринта.

Офицерът стана от стола, отиде до бучащата кафеварка и напълни чашата си с царевичния заместител на кафето, който смърдеше отвратително. Трябваше да чака още дълго, а не му се искаше сънят да го надвие в най-неподходящия момент.

Старинният часовник с кукувичка на стената удари полунощ.

Трийсет и седма глава Ключът

по-рано, 17 часа и 01 минути

Калашников и Малинин си тръгнаха от „Тъжните кучешки зъби“ едва привечер, когато подложеният на кръстосан разпит барман окончателно заприлича на изстискан лимон. След като се наиграха до насита на доброто и лошото ченге, те изцедиха от него всичко възможно. И най-вероятно утре вампирът трябваше да излезе в болнични.

По улицата започнаха да се появяват хора, защото се смрачаваше, а това означаваше, че работният ден във вампирския квартал започваше. Двамата стигнаха до колата, без да разговарят. Калашников се отпусна на седалката, първо включи служебния си диктофон, превъртя бързо лентата и усили максимално звука му.

Както предполагаше, аплодисментите на поклонниците на Висоцки се бяха записали на заден план, а нервният накъсан шепот на вампира звучеше съвсем ясно и всяка дума се чуваше дори без слушалки:

„А пък той, значи, ми отговори… Вече ще имам толкова кинти, колкото си поискам… И не само кинти… Ти, вика, нямаш представа с какви хора се запознах? В сравнение с тях Дракула е кутре… И като се разпищоли… Всички, вика, ще ги накарам да пълзят наоколо… С кървави сълзи ще си платят, че толкова години ме мачкаха, ама ще е късно… Не мога да понасям вашия кретенски Град… И хвърли един портфейл със злато на масата. Сиреч, да му донеса най-хубавите коктейли. Ама, аз виждам, че човекът е пиян и не се чува какви ги дрънка… И го питам: «Как ще се прибереш вкъщи в това състояние, ще изхарчиш всичките си пари…» А пък той ми шушне на ухото: «Ш-ш-шът, не съм чак толкова глупав, вика, не нося всичко в себе си, куфарчето е в скривалището.» А пък аз го питам: кой ти даде толкова пари… и най-вече защо? Къх-къх… А пък той уж пиян, ама върти глава, че не може да ми каже. Но, вика, толкова много мразя тоя шибан Град, че дори не ми трябват пари, и безплатно бих помагал. Абе, дрънка глупости. Никога не съм го виждал такъв, все едно че беше някакъв друг човек. Гледа всички отвисоко, съска през зъби, блъснаха го лекичко, а той налита да се бие… направо беше превъртял. Изпи горкичкият петия коктейл и съвсем пощуря. Взе да ме прегръща и да ме лигави с целувки. Ти, Вили, вика и реве, си свестен човек. И бих се радвал да ти помогна, но няма да мога, прости ми, моля те. Гледай го, викам си, направо обезумя от пиене, за какво ще ми помага? А сетне заби мутра в солените фъстъци и заспа. После нашата служба за VIP-клиенти го закара с лимузината вкъщи да се наспи. Само коктейлите, които излочи, струваха сто златни дублона.“

Алексей натисна бутона „стоп“ и монологът на вампира секна. А-той продължи да седи още две минути, без да помръдва, вглеждайки се в черната мъгла без звезди, която заместваше небето над Града. Малинин почтително мълчеше.

— Трябва да се обадим на Краузе — заяви Калашников, без да откъсва очи от мъглата.

Малинин измъкна мобилния телефон от джоба си и набра дванайсетцифрения номер, бъркайки бутоните и псувайки мръсно. На десетия опит да се свърже унтерофицерът удари с всичка сила апарата във волана. А той издаде жално пиукане и започна да бучи. Всъщност този акт по никакъв начин не подобри връзката.

— Ти на „Хелафон“ ли си абонат? — попита с насмешка Калашников.

Малинин вече не можеше да потисне разочарованието си и нервно кимна.

— Ама че си тъпанар, братле. Намерил си къде да се включиш, при тях почти по цяло денонощие всичко дава заето. Като отидем във Ведомството, ми пусни по електронната поща една молба и ще ти дадат номер на спътниковия провайдър. Дръж, обади се от моя.

Но и мрежата на Калашников не помогна. От слушалката продължаваха да се разнасят все същите къси сигнали. Алексей затвори телефона и двете му половинки изтракаха една в друга.

— Кой говори толкова дълго с него? Добре де, може пък да говори с шефа човекът.

Още преди три часа, веднага след като получиха шифрованите съобщения от Калашников, Краузе, Ван Ли и оперативната група би трябвало моментално да тръгнат по задачите си. Първият да отиде в жилището на Хензел, а вторият да посети на работното му място в склада с розите на Дракула. Заповедта гласеше следното: помещението да се претърси основно, включително подът и стените, за да бъдат открити следи от скривалището.

Алексей не се съмняваше, че оперативните работници от ведомството вече с пълна пара къртеха паркета дъска по дъска, раздираха възглавниците и рушаха панелите на стените. Притесняваше го само това, че до този момент не беше получил никакви новини от тях. Май че доста сглупиха, като не претърсиха това жилище по-рано и се ограничиха само с повърхностен обиск. Ето какво означаваше за толкова години да отвикнеш от истинската работа. Да, това не беше като да правиш хайки в китайските закусвални. Алексей погледна подчинения си, но стреснатият от сутрешните сблъсъци Малинин тактично не изрече нито дума, а само галеше машинално волана и чакаше началството му да си поеме дъх и да започне да споделя ценни мисли.

— Направо ще ми се пръсна главата — простена Калашников, скърцайки със зъби. — Ако ще да пукна, но нищо не разбирам. Въртим се като катерици в колело, спим по три часа в денонощие, разпитахме толкова свидетели, а мозъците ни не раждат нищо. Все не можем да открием Сталин. Днес изгубихме два часа, за да измъкнем съучениците му от семинарията, и какъв компромат получихме в крайна сметка? Как се криел да пуши тайно в клозета. Нямаше нито дума за никакъв Юда. Естествено, че е така. За какво биха могли да си говорят в семинарията, освен за жени и за пиячка. И няма защо да се чудим, че всичките му съученици са тук…

Малинин примигна състрадателно. И той също имаше чувството, че мозъците им не раждат нищо. Прииска му се да тупне началството си по рамото и да му каже: „Я се успокой, Льоха, всичко ще е наред“, но отново си спомни какво стана сутринта и не го направи.

Калашников изпсува цветисто, навързвайки десетина думи в едно изречение, и натисна бутона. Стъклото се плъзна надолу, издавайки тих звук. Алексей се изплю настървено през отворения прозорец на автомобила, въпреки че правилата на Града строго забраняваха да се плюе наляво, и продължи монолога си:

— И така, да подредим фактите за стотен път… При нас се е появил маниак, който уби трима от най-известните хора на XX век. Между другото изгори химика, който изследваше средството, с което са извършени убийствата. Направо е някакво чудовище, същински човекоядец и хладнокръвен убиец. Всъщност всички тук сме със студена кръв, но това не е важно. Важното е друго — че тихомълком му помага един скромен вампир, който работи като склададжия и който изчезна веднага след издънката с цветята. Една седмица преди да започне серията от убийства, този вампир се напорква в бара, където плаща със злато и твърди, че вече има умопомрачително богати спонсори, но мрази от цялото си сърце града и му е много мъчно за бармана. Знаеш ли какво излиза от всичко това, скъпи мой?

Естествено, че Малинин не знаеше. Но за сметка на това знаеше, че началството му обожава ефектните паузи. И сега бе настъпил моментът, в който трябваше да вторачи изумения си поглед в него, както и постъпи.

— От това излиза — заяви Калашников, след като приключи с ефектната пауза и понижи гласа си до шепот, — че ние разплитаме нишката, развързвайки възелче след възелче, но те все не свършват. Само че не можем да открием кой завързва тези възелчета. Много ми се ще да разбера кой от нашите е станал къртица. Не бих казал, че той ме интересува най-много от всичко, защото най-важен във веригата е Поръчителят. Знаеш ли, Серьога, започвам да се прекланям пред него. Той е гениално момче, което е обмислило всичко до най-малката подробност и е събрало около себе си ударен отбор. В момента сигурно гледа новините, пие си студената бира и ни се присмива. Само че какво иска? И какво очаква да се случи?

Най-неочаквано Малинин се сети за една сцена от младежкия трилър на ужасите „Зная какво направи миналото лято“. В нея героинята усещаше, че убиецът е някъде наоколо, и крещеше, разперила ръце: „Какво чакаш? Какво-о-о-о чака-а-аш?“ И изведнъж го досмеша. Той извърна глава и започна да се тресе, кривейки уста.

Но Калашников не обърна никакво внимание на терзанията на Малинин. Той размахваше оживено ръце, доколкото пространството в колата му позволяваше това, и си говореше сам. Не забелязваше и главата на Малинин и затова на унтерофицера на няколко пъти му се наложи бързо да се наведе, та докато началникът му жестикулира, да не го цапардоса.

— Възможно ли е да се предположи, че той изпробва веществото върху жителите на Града, като че ли са лабораторни зайци, опитвайки се да опознае силата му? Звучи съмнително. Поръчителят нарочно се старае да предизвика резонанс, с цел репортажите за Ангела на смъртта да се въртят по телевизията денонощно. Ако е изобретил начин да приготвя мутираща светена вода, защо е трябвало да посвещава в плановете си толкова много хора? И изобщо дали те са посветени? Не бих се изненадал, ако половината му съучастници нямат представа за какво точно са наети и каква конкретна цел преследва Поръчителят. Но това означава, че той притежава уникален талант. Да, хората в отделите на Ведомството наистина не са ангели и вземат рушвети от китайските търговци, но едва ли биха рискували кариерата си, забърквайки се в шокиращо престъпление, което на всичкото отгоре се следи лично от шефа. И въпреки това Поръчителят е намерил къртица сред нашите хора. Интересно какво ли му е обещал?

Звънът на мобифона прекъсна разпалените му разсъждения. Калашников грабна апарата с думите: „Ох, най-после!“ Но се оказа, че това не беше дългоочакваният Краузе.

— Алексей, чуйте ме, това е просто чудовищно! — разнесе се в слушалката ридаещият глас на доктор Склифасофски. — Защо, кажете ми защо научавам всичко последен? Само си представете — едва миналата седмица играхме шах с покойния Дмитрий Иванович и изведнъж — хоп! — на ти сега… Направо ще полудея, умът ми не може да го побере, че е мъртъв. Знаете ли, този път дори никой не ми се обади, за да изследвам местопрестъплението. Ама че свинщина! Случайно да знаете, миличък, кога ще бъде погребението на Менделеев?

— Николай Василиевич, какво погребение, за какво говорите? — Калашников се стараеше да отговаря на хирурга колкото се може по-деликатно, но сякаш напук не можеше да се сети за подходящи думи, с които да изкаже съболезнованията си. — Извинете ме, но ние и без това сме си под земята.

— Ох, да-да… Вие ме извинете, миличък — простена Склифасофски, прекъсвайки речта си с дълбоки въздишки. — В такова състояние съм, че просто не мога да мисля, изобщо не мога да мисля… Наистина, къде ще го погребат тук… Толкова мил човек беше… Умът ми не го побира как можа да се случи такова нещо… Каква жестока съдба — нали и без това вече е умрял веднъж! А беше толкова отдаден на работата си. Знаете ли, вече няма такива хора…

Калашников тактично мълчеше и само кимаше от време на време, сякаш професорът можеше да го види. Но не можеше да прекъсне пръв разговора, тъй като смяташе, че това няма да е любезно.

— Такъв светъл ум беше — нареждаше Склифасофски. — Преливаше от идеи, не можеше да седи на едно място, по десет бележника на ден изписваше, веднага щом му хрумнеше нещо, и записваше. Много му беше мъчно, че тук никой няма нужда от химията. А пък тялото му, миличък… Останало ли е нещо от тялото му, та поне да се сбогувам с него?

— Не, Николай Василиевич… Също както миналия път — има само малко въглени и пепел.

— Това е чудовищно, направо е чудовищно… Докъде сме се докарали, след като старци като нас нямат мира дори и в Ада? Ох-ох-ох… ще отида да си полегна, сви ме сърцето, направо нямам сили… Алексей, моля ви, миличък, дръжте ме в течение какво се случва… Непременно ме дръжте в течение.

— Разбира се, Николай Василиевич. Моля ви, успокойте се.

Той се наруга, че не погледна номера, който се изписа на дисплея. Дядото явно беше разстроен и като нищо можеше да започне да му звъни на всяка минута. Току-виж на доктора му щукнало, че следващата жертва на килъра е той и тогава щеше да стане страшно… Без да затваря капачето на мобилния телефон, Калашников отново набра номера на Краузе. Телефонът продължаваше да дава заето. Да не би и той да беше абонат на „Хелафон“? Странна работа, май че не беше. Но в същия миг червените светлинки на апарата му замигаха.

— Ало.

— Льоха? Чуваш ли ме? Аз съм Ван Ли — разкрещя се той с китайски акцент.

— Ей, къде изчезна, по дяволите — изруга Калашников. — Много ми е интересно къде се губите с Краузе толкова време?

— Преравяме склада. Изпотрошихме всичко. Дракула е бесен, каза, че щял да изпрати на шефа писмо с подробно описание на щетите от нашето пребиваване тук.

— Да му праща каквото ще. Не ме мъчи… кажи ми намерихте ли нещо?

— Разбира се. Точно затова ти се обаждам.

Стомахът на Калашников сладостно се сви от предчувствие.

— Виж какво, не можахме да открием нищо, което да прилича на скривалище — продължи Ван Ли. — Но под една от дъските на работното място на Хензел изровихме желязно ключе. Никой нямаше да му обърне кой знае какво внимание, само че един от нашите хора наскоро е ходил на гарата. Бил в отпуск и тръгнал за хавайския квартал. Та той моментално разпозна този ключ — бил същия като за багажните клетки на гарата, където оставил куфара си с дрехите…

— Какъв номер има на ключа? — разкрещя се Алексей.

— Там е работата, че няма никакъв номер — отвърна сухо Ван Ли, недоволен, че го прекъснаха. — В района, където живее Хензел, изброихме около двайсет големи гари с такива багажни клетки. Ще дам този ключ на ключар, за да направи сто копия. Пак няма да спим цяла нощ, защото ще трябва да претърсим всички гари наоколо и освен това трябва да го направим много внимателно, за да не предизвикаме подозрение у хората и да избегнем интереса на телевизионните журналисти.

— Така ли сте решили? Това ще отнеме доста време — изрече разочаровано Калашников.

— Нямаме избор — отвърна Ван Ли. — Всъщност ти откъде научи за скривалището.

— Какво значение има откъде съм научил — махна с ръка Алексей. — Краузе свърза ли се с теб?

— Не, аз му се обадих да го попитам дали не е намерил втори ключ с номер, защото обикновено на гарите дават на клиента по два ключа. Но на горкичкия Краузе изобщо не му е провървяло. Момчетата му преровили жилището на вампира, но късметът не им се усмихнал. — В гласа на Ван Ли прозвучаха нотки на превъзходство. — Преди да претърся багажните камери, първата ми работа ще бъде да изпратя по един човек на всяка гара. Там в багажните отделения обикновено работят пенсионери от средновековието, които не гледат телевизия, понеже вече столетия наред не могат да свикнат с нея. Ще им покажем фоторобота на Хензел и може би те ще си го спомнят. Все пак такъв клиент трудно може да се забрави.

— Съгласен съм — усмихна се Калашников. — Добре, обади ми се, ако има нещо.

— Ясно.

Алексей отпусна глава на топлата облегалка. Не биваше да отлага повече разговора с шефа за Тринайсетия. Макар че той със сигурност щеше да се ядоса, защото не му бе доложил за бележката на Сталин, а се бе опитал да разрови тази работа самостоятелно. Но нямаше какво да се прави и вече трябваше да информира боса си. След убийството на Менделеев стана ясно, че убиецът нямаше никакво намерение да престане, затова трябваше спешно да разпитат Юда. Той се обърна рязко към Малинин, за да му нареди да натисне педала към Ведомството, но безобидната фраза „Закарай ме при шефа“ внезапно застина на устните му. Ами да, разбира се… Как не се сети веднага!

Малинин наблюдаваше изумен началството си и седеше със зяпнала уста.

„Втасахме я… Нашият пристав точно така получи мозъчен кръвоизлив, докато ядеше палачинки на Заговезни“ — стрелна се тревожна мисъл през главата на Малинин. Всъщност беше му необходима още една минута, за да се сети, че на мястото, на което се намираха в момента, по принцип нямаше мозъчни кръвоизливи. Дори не ставаха и никакви случайни микроинсулти и всички лекари с тази специалност седяха без работа.

— Вашброде… — Той разтърси началството си за рамото. — Как сте?

Калашников най-неочаквано осъзна, че седи срещу Малинин с изключително странен вид, облещил очи и отворил уста. И я затвори, изтраквайки със зъби като куфар и прехапвайки езика си.

— Мамка ти мръсна! Ох… да-да. Всичко е наред. Пали колата, отиваме веднага в…

И той каза вече познатия на унтерофицера адрес.

— Там ли отиваме? — изуми се Малинин. — Ама там… Това няма да се хареса на шефа.

— Трябва да отидем — отсече Алексей. — Не разсъждавай, а тръгвай веднага.

Двама възрастни украински вампири, които пресичаха улицата, отскочиха, тъй като без малко не се озоваха под колелата на беемвето, което се понесе бясно напред.

Трийсет и осма глава Пропуснатото обаждане

3 часа и 11 минути

Мълчанието на Свръзката можеше да означава само едно — че куриерът още не е пристигнал. Но макар да осъзнаваше това, килърът не можеше да си намери място. В продължение на един час той на няколко пъти грабваше телефона и набираше заветния номер, но в следващия момент натискаше червения бутон за прекъсване на връзката. „Няма защо да прекъсвам работата на човека“ — успокояваше се той. Щом се сдобиеше с някакви новини, Свръзката щеше да се обади още в същия миг.

Светещите минути на електронното табло на будилника се сменяха една след друга, но телефонът продължаваше да мълчи. Той се опита да чете книга, но редовете се размазваха пред очите му, така, че, убивайки времето в очакване на заветното обаждане, килърът се търкаляше на дивана и гледаше телевизия, обзет от гадно усещане. В Града нямаше почивен ден, а отпуски даваха само на държавните служители за десет дни в течение на сто години, тъй че през деня телевизия гледаха само домакините. Но телевизионните програми бяха направени така, че можеха да докарат до припадък всеки нормален зрител.

Вторачил помръкналия си поглед в екрана, той съжаляваше, че не са му възложили да убие някой телевизионен водещ.

— Вие сте с риалити шоуто „Стон 2“, което се излъчва на живо. Аз съм Кристина Онасис — врещеше в микрофона бившата брюнетка, пребоядисана на блондинка с контрабанден перхидрол. — Само при нас можете да видите как влюбени двойки от сутрин до вечер строят дома на своята мечта. Всяка нощ нашите работници го разрушават до основи, след което двойките откачат напълно и започват да го строят отново. И това става всеки ден! Сърдечни пристъпи, викове „Докога ще продължава това!“, травми на строителната площадка, заплахи за развод и робски труд като в древния Египет — всичко това можете да видите в шоуто „Стон 2“! Не го пропускайте!

„Истински кошмар — помисли си убиецът, потръпвайки, и превключи канала. — И кой измисля тези идиотски шоупрограми? А най-странното е, че в тях не можеш да се разминеш от доброволци.“

Следващото предаване също никак не го зарадва. Разтърсвайки пода, от тонколоните се разнесе изпълняваната със сираческа покруса песен: „Озърни се, озърни се настрани, виж дали не искаш някого да изядеш? Ако щеш, хапни от себе си дори! Твоите очи изплашиха света, съжали най-сетне тези хора и не яж месо, а хрупай морков!“ Суперпопулярният сериал в Града вървеше вече цели десет години и отдавна бе изгубил сметката на епизодите, които бяха няколко хиляди или нещо подобно. По всичко личеше, че сюжетът отново бе измислен от малоумниците от Холивуд или Латинска Америка, които задръстваха на табуни местната телевизия.

В него се разказваше как в съответствие с разпореждането на Главния съд едно момиче вегетарианка попада на стаж във фирма, в която работят кръвожадни людоеди. Започват ужасни интриги. От чантата й открадват краставици и зеле, слагат във витаминозната й салата месо и насила я карат да гледа филма „Изяждане на живо“. В крайна сметка, както става винаги в такива филми, нещата се нареждат — в момичето се влюбва директорът на фирмата — елегантен млад канибал, който започва да яде покълнали семена и да пропагандира здравословния начин на живот, в резултат на което половината хора от фирмата влизат в лудницата.

Убиецът отново потръпна и пак превключи канала. Не, все пак местната система за наказания беше страшно несправедлива. Например неговата дърта комшийка — унтерщурмфюрерът от СС фрау Браунщайнер, с огромно удоволствие би гледала такива филми, но естествено никой не й ги показваше, тъй като филтърът на Ведомството следеше строго излъчването на телевизионните сериали. Изключение правеха само новинарските емисии. Те бяха предназначени за всички, а журналистите в Града си скъсваха задниците, за да излъчват задължително само лоши новини и да причиняват депресия, която съсипваше зрителите.

Сериалът не изчезна. Очевидно бутонът на дистанционното не работеше. Той го натисна отново, но бутонът само издаде пронизителен звук и по каналите се завъртяха реклами, които заемаха половината от ефирното време. В такива моменти дистанционното автоматично блокираше, а телевизорът продължаваше да работи дори ако го изключеха от контакта, тъй като се включваше автоматично захранване.

— Здравейте на всички. Това е операцията „Сайд“ или варене. Новите алуминиеви казани „Сайд“ са прекрасни съдове за наказание на грешниците в туристическия квартал — крещеше забързано от екрана един младеж с гъзарски костюм. — Няма нужда да мъкнете до мястото на мъченията дърва или да чакате убийствено дълго водата да заври. Казаните „Сайд“ завират десет пъти по-бързо и причиняват непоносими страдания на грешниците.

— Съмнявам се — колебаеше се театрално една дебелана в униформена ватенка, на която младежът даде микрофона си. — Обикновено по време на моята смяна варим грешниците съвсем нормално и аз съм доволна от своя обикновен казан. Не мисля, че „Сайд“ ще ми помогне.

— Аха-а-а-а! — изврещя истерично в отговор младежът. — Ще видим какво ще кажете, след като изпробваме „Сайд“! Я го включете.

Парата от лъскавия казан се вдигна буквално след секунда, а след това оттам се разнесоха сърцераздирателни викове на грешници. Туристите от Рая, които минаваха покрай тях, отскочиха встрани и защракаха с фотоапаратите си, опитвайки се да фиксират варенето за спомен.

— Е, какво ще кажете, какво избирате сега? — намигна палаво водещият.

— О-о-о… само „Сайд“! — усмихна се нежно дебеланата, тъпчейки обратно в новия казан попарените грешници, които се опитваха да излязат навън.

Младежът се обърна енергично към телевизионната камера.

— Още ли варите? — изкрещя той. — Тогава идваме при вас.

Килърът бе установил от предишните си опити, че няма никакъв смисъл да замеря телевизора с дистанционното. Той простена, запуши ушите си с ръце и затвори очи. Рекламата късаше нервите на всички по един и същ начин и проклетото Ведомство се възползваше от това. Той стисна очи още по-силно и най-неочаквано сред пъстрите точици в съзнанието му ясно се очерта лицето на Калашников — същото онова лице от рекламния билборд на вестник „Смърт“. На онзи мръсник и тъпанар. Кога ли най-сетне щяха да се срещнат?

Той вече беше избрал средството срещу него. На разсъмване трябваше да се отбие до багажната клетка и да вземе порцията специален еликсир. Без да сваля ръце от ушите си, отвори очи и хвърли поглед към шкафа, в който имаше два ключа. Грижовният Хензел му бе направил копие от собствените си ключове. Засега беше решено да не дават ключове на Свръзката, тъй като можеха да възникнат подозрения защо толкова много и различни хора по неизвестни причини ходят до една и съща багажна клетка.

До края на рекламния блок оставаха около десетина минути. Той съзнателно не извръщаше глава към телевизора. И все пак защо Свръзката изчезна? Може би Поръчителят се бе обидил от издънката по време на работата му с Мерилин Монро, заради която се наложи да се откажат от помощта на Хензел, и… бяха решили да намерят друг изпълнител? Той потръпна. Щеше да е много лошо, ако беше станало така. Тогава какво щеше да прави? Без еликсира беше абсолютно безпомощен! Стисна пръсти и кокалчетата му сухо изпукаха. Не, не! Това не беше възможно. Те си бяха нужни един на друг като звена от една верига. Дори ако Поръчителят беше полудял, той просто нямаше време да търси нов изпълнител, защото времето го притискаше.

Килърът погледна съвсем случайно към мобифона си и потръпна. Мобифонът! По дяволите! Заради тази шибана реклама съвсем забрави за него! Сграбчи рязко апарата и обзет от отчаяние, видя проблесващите цифри на дисплея. Докато седеше със запушени уши, беше пропуснал едно обаждане. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Килърът натисна бутона толкова силно, че палецът му почервеня от напрежението. На дисплея се изписа номерът на Свръзката.

— Защо не ми вдигнахте? — Щом чу познатия глас, на убиецът му олекна и от гърдите му се изтръгна дрезгава въздишка, а гърлото му пресъхна.

— Извинете ме — изпъшка той, — бях излязъл, не съм чул, че звъните. Какво става при нас?

Той замря тревожно, вслушвайки се в настъпилата тишина.

— Току-що пристигна куриерът — отвърна му най-спокойно Свръзката, сякаш самият той не бе прекарал нощта в нервно напрежение. — Моля ви, бъдете на линия и чакайте обаждането ми. През следващия час ще реша къде и как ще е най-добре да се срещнем. Този човек носи изключително важна информация за вас. Дръжте мобифона си под ръка.

— Да, да — каза убиецът. — Разбира се. Можете да сте сигурен, че и сега…

— Няма значение — констатира гласът в слушалката. — Просто чакайте. До скоро.

— Ще чакам. Всичко хубаво.

Рекламният блок на екрана на телевизора свърши и сериалът продължи.

Трийсет и девета глава Укривателят

3 часа и 24 минути

Те седяха в малката кухня край масата, застлана с най-обикновена покривка в синьо и бяло. Плешивият старец любезно гощаваше госта си със скромна вечеря.

— Благодаря ти, че ме скри — повтори за пореден път Сталин, отпивайки от чая на големи глътки. — Зная, че рискуваш, като правиш това. Можеш да си създадеш огромни проблеми.

Събеседникът му махна с ръка, за да покаже колко незначителна е услугата му. Той говореше руски с ислански акцент, но в същото време се изразяваше доста грамотно.

— Престани, Коба… Това не е нищо, честна дума. На никого и през ум няма да му мине да те търси точно при мен. И не забравяй, че самият аз мога да се крия и да се маскирам както никой друг. Да де, ти също знаеш това много добре.

Сталин кимна. Навремето той би дал мило за драго, за да си поговори с този човек и никога не си бе представял, че двамата ще пият мирно и кротко чай в кухнята. Тогава беше сигурен, че ако имаше такъв разговор, щеше да се проведе при съвсем други условия.

— Мисля, че ако не излизаш от жилището, можеш да останеш тук дори цяла година — продължи плешивият мъж. — Естествено, докато съседите не направят донос, а това рано или късно ще се случи.

— Точно така е — развесели се Сталин, вдигна ръка и разля чая. — От време на време тук се чувствам като у дома. Тъй де, хората са обичали да доносничат във всички времена.

— О, изобщо не се съмнявай в това. Това са го установили и фараоните, и римските прокурори, и Светата инквизиция — усмихна се ехидно старецът. — Такава е човешката природа. Между другото, до ден-днешен ме досмешава, когато видя в Града инквизитори. Наричали са се „стражите на Господа“ и са се смятали за светая светих, а пък тук в най-добрия случай ги изпращат да работят в перачницата и да перат гащите на еретиците. — Той се разсмя звънливо. — Макар че дума да няма — Торквемада се е уредил добре със своята бира-скара. Но такива като него никога не се затриват, понеже момчето се е сетило да се прекръсти навреме от евреин на католик! А пък аз все се ядосвам, че не се сетих в нужния момент да се направя на евреин! Сега съжалявам, но де да знам!

— И аз също не се сетих — подкрепи го вождът на народите и двамата се разсмяха.

— Когато видях, че босът на нашата бригада в каменоломната е самият римски папа Йоан, без малко не паднах от леглото — продължи Сталин, хрускайки твърдото варено геврече. — Да пукна, ако не е така! Но за него всичко е ясно, той поне е от бившите пирати. Показа ми татуировките си и сам ми се похвали, че си е купил трона с награбените дублони. А след това вече видях толкова папи и кардинали с колички в ръце и с окови, че изобщо престанах да се учудвам. При нас хиляди такива мъкнат камъни и не смогваме да приемем новите попълнения.

Старецът кимна в знак на съгласие. Той не пиеше чай от глинена чашка като вожда на народите, а от специален дълбок дървен съд и с видимо удоволствие смучеше умело напитката през тясна бамбукова тръбичка.

— Сигурен ли си, че няма да се чувстваш по-добре във Ведомството, Коба? — каза, изплювайки неохотно тръбичката. — Мисля, че в замяна на показанията ти там биха ти дали добра охрана.

— Нито за миг не се съмнявам, че постъпих правилно — намуси се Сталин. — В противен случай вече щяха да са ме очистили. Нали знаеш какво направиха с Менделеев? Гледа ли новините, кажи де? Въпреки че го охраняваха добре — вдигна той показалец, — много добре! Не, зад този убиец стоят много сериозни хора. И за такова нещо от мен няма да остане даже мокро петно. Досега никой не се е върнал от НЕБИТИЕТО. И аз не искам да се озовавам там.

— Предполагам, че аз също може да съм в списъка — отпи от чая си старецът. — На Земята името ми беше доста популярно, макар че фамилията ми е една от най-разпространените в държавата. Проблемът е в това, че никой не знае кога Изпълнителят ще нанесе следващия си удар.

— Никой не знае — сви рамене Сталин. — Затова ще те посъветвам да се постараеш да излизаш колкото се може по-малко навън. Изобщо нямам представа какво са замислили онези копои. Оставих бележка със съвсем прозрачен намек с кого би трябвало да поговорят. Дори и един кретен би се досетил за какво става дума. А те още се туткат. Веднага щом хванат килъра, аз ще се предам, за да не те излагам на опасност.

Плешивият мъж за миг престана да бърчи вежди и отново се разкиска.

— Коба, аз нямам какво да губя. Нямаш представа какво е през половината си живот да се криеш като плъх. Когато прекараш четирийсет години в нелегалност и при всяко почукване на вратата сърцето ти се свива, ще ме разбереш. Както и да е. Ще отида да ти приготвя леглото.

Старецът с усилие се надигна от табуретката и закуцука към спалнята.

Сталин отново отпи от силния ароматен чай. В чашата му вече бе останала съвсем малко от зеленикавата течност. Можеше да изглежда смешно, но той беше абсолютно сигурен, че този дядо наистина няма да го издаде. Колко своенравна беше съдбата… Дори и в най-страшния си сън вождът на народите не можеше да си представи, че някога ще му се наложи да помоли този човек за временно убежище. Но в Града всичко се обръщаше. В откачения задгробен свят, където попадаха след смъртта си, враговете ставаха най-добри приятели, а най-близките ти приятели те мразеха толкова силно, колкото те бяха обичали приживе.

„Ако ПРОРОЧЕСТВОТО се сбъдне, всички ще изгорим в пламъците… И там, и тук — разтърсваше разума му шепотът на умиращия брат Ираклий. — И точно затова скрих Книгата… В нея се съдържа най-важната тайна — как да се направи това. Изгори я, унищожи я.“

Той потръпна. Сталин не бе разказал на никого за предсмъртната изповед на йерусалимския богомолец, дори на духовния си наставник в семинарията отец Дионисий, на когото имаше пълно доверие. Пред очите му отново се разкри сивата и тясна монашеска килия с капките влага, които се стичаха по стените. През зимата там винаги беше студено и всички помещения бяха влажни. С невиждащ поглед и с разтреперано тяло брат Ираклий се беше вкопчил в ръката му. И шепотът му, страшният шепот, който повдигаше завесата за всички ужаси в Книгата пред детското му съзнание, дума след дума сковаваше сърцето му в лед.

Тогава за пръв път в живота си усети как пред него зина изпълнената с пламъци бездна. Йосиф видя съвсем ясно милиардите тела, които се гърчеха в огъня, очи, които се пръскаха, бълвайки фонтани от слуз, и кожа, която се свличаше като обелката на печен картоф. Бълвайки чудовищните си предсмъртни предсказания, брат Ираклий още не бе притихнал. Гърдите му се надигнаха и отпуснаха за последен път, издавайки накъсано хлипане… Изплашеният Коко не успя веднага да измъкне дланта си от потната ръка на мъртвеца, осмисляйки чутото, и по бузата му се търкулна сълза. Очите на брат Ираклий бяха отворени и гледаха вторачено в тавана. Надвивайки страха си, Йосиф се докосна до все още топлите му клепачи, за да прокара ръката си от горе на долу. Така правеше техният селски свещеник, сякаш прибираше в шепа мъртвия поглед.

Но очите му не се затвориха. Брат Ираклий седна на нара си. Коко не помръдваше и изпитваше странно усещане в краката си, сякаш ги бяха залели с нещо. Монахът приближи до него мъртвото си лице с бели зеници, вкопчи костеливата си ръка в рамото му и дрезгаво повтори: „Запомни, запомни, запомни!“ Йосиф се опита да изкрещи, но не успя, защото другата ръка на брат Ираклий го държеше за езика и се опитваше да го изтръгне от устата му…

— Коба, какво ти е? Оставих те за малко и ти веднага си заспал. — Плешивият старец се вглеждаше тревожно в лицето на Сталин. — Мучиш, стенеш… Искаш ли да ти дам малко водка? Kein problem. Какво сънува? Изглеждаш много зле.

Сталин едва успя да отлепи бузата си от масата, а върху кожата му остана кариран отпечатък от покривката. Сложи разтворената си ръка върху лицето си и стисна пръсти. Макар че бе спал само десетина минути, имаше чувството, че са минали цели два часа, и очите му просто не можеха да се отворят.

— Извинявай, Хенрих. Възрастта си казва думата, просто се уморявам много бързо. От петдесет години се бъхтя в каменоломната и заспивам, където седна. С удоволствие бих пийнал още нещо, но се боя, че след това цяла нощ ще тичам до клозета. Къде ми постла?

— В съседната стая. А пък аз с твое разрешение ще си налея още малко мате. За толкова години свикнах, разбираш ли, да го пия в ранчото си. Дори съседите ми идваха на гости да опитат от чая ми и казваха, че го приготвям като истински кабалеро.

Сталин разтегна треперещите си устни в гримаса, която приличаше на усмивка.

— Да, ти направо си майстор в работата си. Така се превъплъщаваш, че всеки актьор би ти завидял. Не си като боса си. Той си беше просто един изрод, болен психопат. Много добре те разбирам. Може би ти не си обичал този кретен, но службата те задължава да изпълняваш заповедите, независимо дали началникът ти харесва или не. Жалко, че приживе не се познавахме. С удоволствие щях да те скрия в Москва. Можеше да си живееш на вилата ми в Горки с паспорт на името на Пьотър Сергеевич Козолупо. Никой нямаше да те разпознае.

— Danke. Смених толкова паспорти, че се уморих да си записвам на листчета как се казвам. Последният ми документ беше на името на Педро Хуарес. Лека нощ, Коба.

След като изчака Сталин да заспи, бившият шеф на Гестапо групенфюрерът от СС Хенрих Мюлер изключи миниатюрния диктофон, залепен със скоч от долната страна на масата с баварската покривка в бяло и синьо, и извади миникасетката от него. Той наистина нямаше намерение да издава Сталин на Ведомството, което мразеше не по-малко от вожда на народите. Но дългата му практика първо в криминалната полиция, а сетне и в Гестапо го бе научила да записва всички разговори. Никога не се знаеше в какъв момент могат да ти потрябват, но беше по-добре за всеки случай да са ти под ръка.

Смучейки сладкото си мате с тръбичката, Мюлер отвори отново любимия си роман, който много пъти бе препрочитал както приживе, така и след това. За разлика от филма, заснет по негови мотиви, който не му хареса особено, защото в него той не приличаше на себе си, а на някакъв семеен клоун, на добричкия доктор Охболи от детската приказка. Мюлер извади кадифения разделител и прелисти страницата, препрочитайки за пореден път реда, който му падаше като балсам на сърцето: „А вас, Щирлиц, ще ви помоля да останете.“

Четирийсета глава Боклукът

малко по-рано, 20 часа и 39 минути

Изминаха близо два часа, преди Калашников неохотно да признае пред себе си, че тревогата се е оказала лъжлива. Напразно преобърна жилището на Менделеев с главата надолу, защото така и не откри онова, което търсеше, сред многобройните книжа на професора. Алексей седна на стола и за пореден път през този ден започна да псува, докато челюстта не го заболя. Страшно му се искаше да гаврътне наведнъж една чаша… Не, не водка, а точно спирт. Също като през онази есен по време на германската война.

Малинин, който стоеше до него, гледаше началството си с недоумение, почтителност и страх. Подозренията му, че е получил мозъчен удар, не се оправдаха, но се създаваше впечатлението, че с разума на негово благородие става нещо загадъчно. Защо трябваше да нахлуваш в жилището на покойния и да преобръщаш всичко в него, а след това да седиш и да псуваш като хамалин? Ако опитният Малинин не знаеше със сигурност, че негово благородие няма навика да поглъща по два литра на ден, щеше да определи поведението му като истински делириум тременс.

Калашников вдигна глава и улови страдалческия му поглед.

— Не, не, братле, всичко е наред…

Изражението на Малинин красноречиво подсказваше, че изобщо не смята така.

— Търсих бележника — обясни вяло Калашников.

Той изглеждаше доста зле — косата му беше разрошена, по ризата му бяха избили петна от пот, а очите му бяха зачервени от безсънието.

— Какъв бележник, вашброде? — за пръв път през този ден наруши обета си за мълчание Малинин.

— Ти просто не чу. Докато седяхме в колата във вампирския квартал, ми се обади професор Склифасофски, който беше страшно разстроен заради Менделеев… Честно казано, пуснах старческото му мрънкане покрай ушите си. И с теб вече тъкмо се канехме да потеглим, когато ми светна — бележникът! Склифасофски каза, че Менделеев е бил ужасен педант и веднага, щом му хрумнело нещо, моментално записвал въпросната мисъл в бележника си. Ако се съди по това, че няколко дни той е изследвал веществото по молба на шефа, значи би трябвало да има много такива записки. Мисля, че заради присъщата си разсеяност професорът е сложил някъде бележника. Всъщност това няма значение… Трябваше веднага да отидем при шефа и да му докладваме за интимния си разговор в „Тъжните кучешки зъби“, а не да си губим времето тук. Не можахме да открием следи от убиеца, но въпреки това той е успял да вземе бележника. Ако изобщо е имало такъв бележник.

След като изстреля всичко това на един дъх, Калашников си наля вода от масивната гарафа, която стоеше на масата. Водата беше престояла, но от дългия монолог устата му беше пресъхнала. Малинин започна да примигва и да забелва очи към тавана.

— Да, но нали нашите експерти установиха, че килърът не е влязъл през прозореца — каза замислено унтерофицерът, без да отмества очи от изящния френски полилей. — Тогава как би могъл да вземе бележника? Да не би да го е отмъкнал с въдица от дървото? Оттам дори не би могъл да го види.

Калашников скочи. Столът се залюля и се катурна на пода.

— Серьога, ти си страхотен! Имаш половин литър от мен.

Той се втурна към телефона и набра номера на портиерката.

— Извинете, мадам. Пак съм аз, обаждам се от апартамента на Дмитрий Иванович. Искам да ви задам един въпрос — кога дойде чистачката, която поддържа жилището му? Аха, аха… Много ви благодаря. Да, ще останем още малко, съвсем малко. Благодаря ви.

Алексей затвори телефона и се обърна към Малинин:

— Очите ни ще избоде. В четири часа сутринта в апартамента дошла чистачката. И точно тя съобщила на портиерката, че Менделеев не е вкъщи. Но тъй като тя дежурила цяла нощ и била сигурна, че химикът не е напускал жилището си, извикала полиция.

— В четири часа сутринта ли? А защо се е домъкнала толкова рано?

— Професорите, Серьога, изобщо не живеят на този свят — въздъхна Калашников. — Менделеев всяка сутрин ставал в четири часа и режимът му не се е променял през последните сто години. Вярно, миналата нощ не спал, но забравил да предупреди чистачката, тъй като бил улисан от работата си. Естествено, на жената и през ум не й минало, че в жилището е станало убийство. Изчистила стаите и взела боклука, за да го изхвърли в кофата навън. След като портиерката помолила чистачката да изчака и специалният екип пристигнал, найлоновият чувал с боклука бил изсипан, за да открият частичките от пепел и да получат потвърждение, че Менделеев наистина е бил убит. Но никой не обърнал внимание на смачканите хартии. И знаеш ли какво означава това?

Малинин не знаеше.

Калашников се усмихна, сякаш му бяха съобщили, че увеличават заплатата му пет пъти.

— Бележникът не е изчезнал и в момента се намира в стаята на архива на Ведомството, където се пазят всички веществени доказателства. Кротува си там и най-спокойно ни чака. Затова трябва колкото се може по-бързо да стигнем до кантората, където няма съмнение, че ни очаква малка изненада. Хем ще си поговоря и с шефа, той и без това не спи.

Те се сбогуваха с портиерката, дадоха и ключа и излязоха навън. Черните африкански пигмеи, които се грижеха за уличните лампи, се катереха ловко по стълбовете им и ги палеха. Вече беше утро. Калашников се зарадва, че през петдесетте минути, докато пътуваха до Ведомството, можеше да поспи на задната седалка. Главата му се пръскаше.

Веднага щом се качи в колата, той наистина заспа, потъвайки в тежкия сън на уморен човек, който не сънува нищо. Малинин, който също бе прекарал последното денонощие, без да спи, се изпълни с черна завист към началника си. Такива си бяха шефовете — интересуваха се само от собственото си състояние и изобщо не се замисляха какво им е на подчинените им.

Малинин примигваше и гледаше напуканото от жегата шосе. Не беше добре да караш кола в такова състояние. Ако заспеше на волана, лошо му се пишеше. Щяха да удържат стойността на строшената кола от заплатата му и застъпничеството на негово благородие нямаше да му помогне. Пък и освен това щеше да го боли и щеше да му се наложи да чака цяла седмица, докато потрошените му кости зараснат. Той разтърси енергично глава, за да прогони съня. Сега най-важното беше да стигнат. А там, докато негово благородие си говореше с шефа и търсеше бележника, той щеше да подремне в колата.

Малинин, както и Калашников, нямаше как да знае, че точно в този миг вратата на архива на Ведомството безшумно се открехна. Един човек с униформа и с три пентаграми на пагоните се озърна и се промъкна в празното помещение, претъпкано с алуминиеви шкафове. Без да светва лампата, той освети с фенерче листчето, което стискаше в ръка и върху което с червено мастило бе написано 297 865 11 (Т). Мъжът огледа шкафовете, намери редицата „Т“, която търсеше, и тръгна с котешки стъпки покрай нея, осветявайки номерата на вратите.

Четирийсет и първа глава Мъжът и жената

4 часа и 51 минути

Разговорът със Свръзката беше кратък. Те почти не виждаха лицата си, тъй като се срещнаха в една мръсна пресечка на нигерийските покрайнини, където дори денем цареше полумрак, защото уличните лампи бяха счупени. След като каза паролата, килърът не толкова чу, колкото усети познатия отговор. Свръзката сложи в отворената му чанта плоската кутийка, в която, както тихичко му пошушна, се намираха еликсирът и новите снимки.

Двамата не си стиснаха ръцете, тъй като смятаха, че в тяхната работа сантименталността е излишна. Сбогуваха се, разминаха се и тръгнаха в противоположни посоки. Убиецът стигна до велосипеда си, който бе оставил на едно малко по-осветено място, метна се на седалката му и завъртя педалите. Вече не мислеше за човека, чието обаждане очакваше с такова вълнение само преди час. Мислите му изцяло бяха обзети от предстоящия сладък миг, когато щеше да се прибере вкъщи и да отвори кутийката. Желанието му да направи това още на улицата бе огромно, но той умееше да се владее.

След един час, залитайки като пиян, убиецът влезе в жилището си. Потисна отново изкушението моментално да счупи капака, събу обувките си и отиде от коридора в средата на стаята. Спусна пердетата на прозорците, седна на леглото, изчака малко и отвори внимателно кутийката. Както винаги всичко беше много просто — в нея имаше три ампули с еликсир и две снимки с имена. Поръчителят държеше, да се презастрахова. Убиецът знаеше, че имената няма да са му нужни, тъй като лицата на предишните снимки бяха известни не само на него, но и на целия задгробен свят. И най-вероятно този път също нямаше да има никакви усложнения.

Той бавно извади с два пръста като джебчия едната от навитите на руло снимки от кутията и я разгърна. Личността, срещу която бе изписана голяма четворка, не бе позната в Града може би единствено на слепите и глухонемите. Ако срещнеш този човек на улицата, цял живот не би го забравил. Нямаше нищо по-просто от това да се добере до него, но първо трябваше да проучи комплекса, в който се намираше обектът, защото не бе изключено Ведомството да е сложило охрана на най-популярните личности. Макар че, погледнато обективно, на кого беше помогнала тази охрана? В Града всеки ден пристигаха бизнесмени и политици, надупчени с пистолети със заглушители или взривени от бомби с часовников механизъм.

Единственият проблем се състоеше в това, че този човек не живееше сам в стаята си. Но трябваше да напрегне малко ума си и щеше да намери изход от ситуацията. Килърът потри ръце, предвкусвайки неизбежната среща с обекта. Интересно, как ли щеше да мине всичко? Дали щеше да се съпротивлява, или щеше да се остави на съдбата с овче покорство? Скоро щеше да разбере това. Защото Поръчителят деликатно бе помолил да се заеме с отстраняването на обекта колкото се може по-бързо и той нямаше намерение да го разочарова. Все пак беше приятно да си има работа с него. Веднага си личеше, че е интелигентен човек, който моли, а не заповядва.

Когато разгърна втората снимка, го обзе неописуема радост. Прекрасно! Обектът отново беше жена. Това не беше работа, а истинско удоволствие. Вестникарите и телевизионерите щяха да затънат в тресавище, докато обсъждат как е нанесъл поредния удар на жертвата. Само че прякорът „Ангел на смъртта“ никак не му харесваше. Звучеше банално. Но как би могъл да очаква фантазия от журналистите? На Джак Изкормвача му се бе наложило да си измисли прякора сам и да изпрати писмо във вестника. Сега вече беше ясно защо.

Покритото с дебел слой грим лице на жената, тиражирано в милиони екземпляри по целия свят, го гледаше от снимката с познатата усмивка. Да, тази девойка беше известна много преди бабата и дядото на Мерилин Монро да се появят на белия свят. Тя беше в Града много отдавна и вероятно вече бе уморена от наказанието си, което продължаваше столетия наред. Този път нямаше да приложи номера с цветята, тъй като благодарение на пресата всички вече знаеха как е била убита Мерилин, а щеше да измисли нещо друго. Той знаеше за тази жена всичко, абсолютно всичко — и навиците й, и вкусовете й, и предпочитанията й… И щеше да изпълни поръчката артистично.

Убиецът нави снимката отново. Нямаше време да спи, освен може би да подремне половин час, тъй като трябваше да планира подробно предстоящата акция и да обмисли как ще е най-добре да използва еликсира. Начинът, по който действаше въздушната пушка, му хареса, но тя имаше един минус — оръжието беше много голямо. Ако го мъкнеше всеки път, когато отиваше да изпълнява задачата си, криейки го под шлифера, патрулът рано или късно щеше да се заинтересува какво носи. Разбира се, можеше да прелее еликсира в мензура, но и това вече го беше правил, беше го правил…

Какво ли трябваше да измисли, за да не се повтори? Остави кутийката на нощното шкафче, отпусна се на леглото, затвори очи и сложи ръце под тила си. Близо четирийсет минути лежа, без да помръдва и без да отваря клепачи. Ако човек го погледнеше отстрани, заради равномерното му дишане можеше да си помисли, че е заспал…

Но той не спеше.

Четирийсет и втора глава Достъпът до Тринайсетия

малко по-рано, 21 часа и 35 минути

Този път на шефа не му се наложи да слуша дълго в мембраната омразната музика на арфи. От другата страна вдигнаха слушалката почти веднага, след две секунди.

— Не мога да кажа, че се радвам да те чуя — рече сухо Гласът, щракайки с нещо. — Започваш да ми се обаждаш често, а това означава, че се е случило нещо много лошо. Надавам се, че си се справил с проблемите, за които ми говори миналия път?

— Представи си, не съм — отвърна с насмешка шефът и приближи с поглед чашата бърбън към себе си. — Ти нали отказа да ми помогнеш. И душите продължават да гинат. Веднага след като ти се обадих, убиха Менделеев… И това ме навежда на някои мисли…

Гласът изрече с нотки на съжаление:

— Знаех си, че ще стане така… Беше огромна грешка, че той все пак се озова при теб, а не при мен… От време на време съдбата е несправедлива към някои личности.

— Както е известно, ти си този, който се разпорежда с чуждите съдби — не се сдържа шефът. — Така че нека оставим настрана излишните терзания. Вече знаем, че каквото и да стане, все е по твоя воля.

— Така е на Земята — уточни Гласът. — Но не и тук. Нали пълноправната власт в Града принадлежи на теб и ти дирижираш музиката в това свърталище на порока. Всъщност това няма значение. Какво имаше предвид, когато каза, че Дмитрий Менделеев е загинал веднага след нашия разговор? Да не искаш да кажеш, че аз…

— Не, не — успокои го шефът. — Изобщо не намеквам за това. Колкото и странно да звучи, по всичко личи, че някой е подслушвал разговора ни. Убийството на Менделеев стана подозрително бързо и за нищо на света не бих повярвал, че това е случайно. Изтекла е информация.

— Информация ли е изтекла? Ти май че съвсем си откачил под Земята, нещастнико. Нали подсилихме сигурността, нали сложихме електронна защита, нали пуснахме силово поле покрай кабела?

Гласът се разсмя снизходително, за да подчертае колко безпочвени са подозренията му.

— Скъпи мой, ти си седиш на Небесата и нямаш никаква представа на какво е способен съвременният електронен шпионаж — отвърна шефът с невидима за събеседника си иронична усмивка. — Ако искаш да знаеш, прогресът не тъпче на едно място в нито една област. В момента на мястото на DVD навлиза технологията Blu-Ray и ти много скоро ще трябва да изхвърлиш DVD-плеъра си на боклука. Изобщо разбираш ли нещо от това?

Гласът мълчеше.

— Та така — продължи победоносно шефът. — Всеки, който пожелае, срещу десет златни дублона може да си купи от всяка нелегална работилница в Града китайски електронен „бръмбар“ с програма за подслушване, чиито обновени варианти редовно се публикуват в Хелнет — пробива всяко силово поле и сваля защитата за две секунди. Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам, но разговорът ни може да подслушва дори и един сополив ученик от техникум, камо ли някой опитен шпионин. Имам основания да смятам, че помощникът на убиеца е офицер от моите служби, може би от Управлението за наказания. И точно той е съобщил на килъра, че сме на път да разгадаем тайната на така наречената светена вода. Затова нека се разберем, че сега няма да разказваме никакви подробности и няма да назоваваме никакви имена.

— Не се съмнявам, че е точно така — каза Гласът със задоволство. — Ама и ти си един ръководител? Само да се обърнеш и дори собствените ти подчинени започват да плетат интриги зад гърба ти. При мен такова нещо не може да се случи дори и в най-страшния ми кошмар.

— Защото си извадил късмет! — ядоса се шефът. — Служителите ти сигурно до един са ангели с крилца и образцово кротко поведение. Нямаш представа с какъв контингент ми се налага да работя! Ако при вас само за една седмица един след друг се изтърсят Пол Пот, Че Гевара и Чикатило, твоят Рай за три минути ще заприлича на лудница! Знаеш ли колко се изтормозих само с тоя Че Гевара, когато петдесет пъти избяга от затвора в крайните квартали и се опита да вдигне масите на революция, за да създаде социалистическа република в Града? Ако ти беше на мое място, щеше да се отровиш от успокоителни, а пък на мен нищо ми няма, държа се. А представяш ли си какво ще стане, като се има предвид, че Фидел Кастро също ще се появи всеки момент? Двамата ще създадат страшни безредици!

— Добре де, добре — отбеляза примирено Гласът. — Признавам, че малко прекалих. Просто новината, че учениците от техникумите могат да ни подслушват, никак не ми хареса. Кажи все пак защо ми се обаждаш? Сигурно става дума за нещо много важно?

— Много се радвам, че най-сетне разбра това — избоботи неохотно шефът. — Нямаш представа какви усилия ми коства всеки път, когато трябва да ти се обадя, но работата не търпи отлагане. Крайно наложително е да разрешиш на един от моите хора да се срещне с Тринайсетия. И е желателно тази среща да се състои веднага.

От другата страна замълчаха.

— Знаеш ли, тази идея никак не ми харесва — прошепна Гласът след кратък разговор. — Кажи ми, това наистина ли е чак толкова необходимо?

— Винаги правя всичко възможно, за да избегна личния разговор с теб. Щом отново съм се решил да направя това само след два-три дни, можеш да си сигурен, че е крайно необходимо — каза шефът и също несъзнателно започна да шепне. — Не е изключено Тринайсетият да знае нещо за събитията, които се случват в момента в Града. И може би единствено той е в състояние да им даде поне някакво обяснение. Или поне страшно много се надявам да е така.

— Преди две хиляди години вече разговаряхме с него — прошепна Гласът. — Ако нещата продължат така, ще го включат в програмата на туристите за задължително посещение.

— Така е — отпи отново от уискито си шефът. — А цената на билета може да е трийсет сребърника. Знаеш ли, това би било много забавно. Макар да съм наясно, че ти не го обичаш.

— Аз обичам всички — прекъсна го строго Гласът.

— Естествено. Но все пак някои ги обичаш по-малко от останалите, нали? Честно казано, аз също изпитвам симпатии към него. По това време аз също бях недозрял новак и в известна степен дори романтик. Ако знаех, че хората обичат толкова много парите… За трийсет денария ли те продаде? Направо е смешно, с толкова пари не можеш да си купиш дори една кана олио.

— Говори по същество — прекъсна го меланхолично Гласът. — Ако се съглася за срещата с Тринайсетия, това може ли да помогне за разкриването на убиеца на Менделеев?

— Никой не може да даде стопроцентова гаранция за това — заяви шефът. — Но на мен ми се ще да е така. Не мога да си гледам работата, нищо не ми върви. С четирите си убийства този неуловим мръсник съсипа целия ред в Града ми. По цели дни и нощи седя и мисля на кого му е хрумнало да внесе светена вода в Ада?

— Добре. Ще ти изпратя документ с официалното ми съгласие и с печата ми. Но имам едно условие — твоят човек трябва да отиде там сам. Без теб и без какъвто и да било придружител.

— Да не мислиш, че по цели нощи не спя и само си мисля как да се промъкна при Тринайсетия? Този човек ми е неприятен. Макар че това изобщо не означава, че ти някога ще ми харесаш. Просто този тип за половин кана олио може да предаде и теб, и мен, и родната си майка. Природата му е такава. А да не би олиото да е било много хубаво?

— Направо ще се разплача. Я не ми се прави на ангел — каза ехидно Гласът. — В момента направо сме като от филма „Мълчанието на агнетата“ — доброто и злото си помагат срещу още по-голямото зло, а зрителите са в екстаз. Но знаеш ли какво, веднага след като заловиш убиеца, отново ще подновим защитата на кабела. Неприятно ми е дори да си помисля, че тези дни ще качат сваления запис на разговора ни в най-посещаваните сайтове на Хелнет.

— Вече ти казах, че това няма да ни помогне — изсумтя шефът. — Може би ще действа една-две седмици, но след това пак ще стане същото — хакерите ще пробият защитата на новото силово поле и ще открия кода. Тук има достатъчно специалисти. Но ще го направим, нямам нищо против.

— Винаги съм смятал, че хакерите трябва да отиват в Ада — обобщи лаконично Гласът. — Добре де, разбрахме се. Чакай документа. И, моля те, обаждай ми се колкото се може по-рядко.

— Можеш да си сигурен, че няма да ми домъчнее за теб.

Шефът натисна синия бутон, който прекъсна връзката с Небесната канцелария, и замислено завъртя в ръка празната кристална чаша. Той излъга, като каза, че не държи на личен разговор с Тринайсетия, защото вече две хиляди години се опитваше да разбере какво е провокирало този човек да предаде Учителя си за жълти монети и да го обрече на мъчения.

След смъртта си Юда най-спокойно почука на Райските врати с пълната увереност, че мястото му е точно там. Разбира се, всички отдавна бяха наясно, че наглостта е по-лоша от кражбата, но чак до такава степен… Когато всички документални формалности приключеха, при Тринайсетия щеше да отиде Калашников и той можеше да го помоли да му зададе някои от въпросите, които го интересуваха. Юда обичаше да разговаря, само че нямаше с кого.

Шефът протегна ръка наляво и натисна бутона за конферентна връзка.

— Да, монсеньор — чу той мелодичния глас на обезглавената френска кралица Мария-Антоанета, която през последните двеста години работеше като негова секретарка.

— Калашников още ли е в приемната?

— Не, монсеньор. Хукна нанякъде. Каза, че скоро ще дойде.

— Ама че работа. Намери го. Трябва ми спешно.

— Разбира се, монсеньор. Един момент.

Четирийсет и трета глава Последният

7:00 часа

Хензел се въртеше притеснено на крайчеца на пластмасовия стол и се вглеждаше внимателно в лицето на мъжа в черно. Когато той говореше, то не се променяше. Бръчките на умора, които прорязваха страните му, не се движеха в синхрон с думите му, а оставаха неподвижни, сякаш бяха изсечени от дърво. „Интересно — мислеше си Хензел, — какъв ли е бил преди? Притежава невероятна невъзмутимост, има навика да проверява всичко по много пъти, говори обстоятелствено и тихо. Явно умее да ръководи. Дали е бивш военен? Какво ли го е накарало да зареже работата си, преди да стане ТАКЪВ?“

— Хензел, чуваш ли ме изобщо? — Човекът в черно размаха ръка пред бледия нос на носфератус. — Имам чувството, че вече си заспал.

— Да-да, разбира се, че ви слушам, господине — подскочи вампирът. — Моля ви, продължете.

— Та така… Окончателно стигнах до извода, че следващият куриер трябва да бъде момчето. Отдавна ти казах, че ще трябва да се отърва от него още преди всичко това да е свършило. Всеки път, когато то излиза от мазето на улицата, преизпълнено с впечатления, имам чувството, че ще се провалим. По-добър начин просто не може да се измисли.

Хензел положи всички възможни усилия, за да не покаже изумлението си. Ако не се бе удържал, веднага щеше да стане ясно, че вампирът е пропуснал поне половината разговор.

— Това е умно решение, господине — изрече, подбирайки внимателно думите си и изпитвайки непреодолимо желание да се почеше по ухото, което внезапно го засърбя. — Но дали момчето ще се съгласи да го направи? Струва ми се, че то е твърде младо и затова не е готово за такъв развой на събитията.

По лицето на мъжа в черно се плъзна усмивка. Но въпреки това бръчките му отново не трепнаха.

— Всеки трябва да може да жертва нещо за благото на делото — каза тихо. — Ако момчето не се съгласи, ще трябва да се постараем да го убедим. Разбира се, то е твърде младо, но моята задача е да му обясня, че финалната част на плана зависи единствено от него. Няма съмнение, че новината за възможността да стане куриер, няма да го хвърли във възторг. Но това, че планът ни може да се провали, ще го разстрои още повече. При всички случаи разчитам на помощта ти. Ако момчето не пожелае да го направи сам, ще ни се наложи да го принудим.

Хензел отново се размърда на твърдата седалка, вкопчил дългите си нокти в стола.

— Ако трябва да направя нещо, ще съм щастлив да изпълня заповедта ви, господине — рече вампирът, вторачен в мъжа в черно. — Всичко, което поискате.

— Тогава първо трябва да престанеш да тършуваш по всички ъгли наоколо. Изключително ценя факта, че изяде почти всички плъхове в мазето ми, защото преди време не можах да се отърва от тях дори с помощта на най-силната отрова и на тренирани немски котки. Всичко свърши с това, че от отровата измряха котките. Само че за известно време трябва да оставиш плъховете на мира. Аз все още имам нужда от тях и ти знаеш защо. Постой една седмица на диета, това е личната ми молба към теб.

Както би трябвало да се очаква, вампирът се притесни и започна да човърка носа си.

— Моля да ме извините, господине — простена жално той. — Беше ми много трудно да се удържа… Вие не можете да ме разберете в това отношение… Но ако бяхте опитали само веднъж тази ужасна сушена кръв…

— Никога не съм имал такова желание — разсмя се мъжът в черно.

— Разбира се, разбира се — издърдори Хензел. — Просто исках да кажа, че колкото и да ми е трудно, ще изпълня вашата заповед. От днес нататък плъховете могат да се чувстват в пълна безопасност.

Мъжът в черно го потупа милостиво по бузата. Ама че забавен екземпляр. Ако човек беше с ума си, едва ли би пожелал да си има работа с него, но когато нямаше друг избор, дори не можеше да си мечтае за по-добър слуга. Беше предан и изпълнителен и го поглъщаше с очи като подофицер — майор… И добре че го поглъщаше само с очи. Ако на момчето внезапно му хрумнеше да се съпротивлява, вампирът без проблеми щеше да се справи с него.

Но той беше сигурен, че нямаше да се стигне до насилие и щеше да успее да убеди с добро момчето да стане куриер. В знак на специално доверие дори щеше да го заведе за пет минути в онази стая, до която то до ден-днешен нямаше достъп. И едва ли след гледката там щеше да откаже на молбата му.

Той погледна отново към немигащите, обвити с пелена червени очи на Хензел.

— Не съм очаквал друг отговор и съм доволен от теб — заяви мъжът в черно. — Можеш да си сигурен, че ще бъдеш възнаграден. Вярността ти ще бъде поощрена.

— Ще ми дадат ли още плъхове? — прошепна Хензел, без да е в състояние да повярва на щастието си.

— Плъхове ли? За това ли си мечтаеш? — разсмя се отново собственикът на мазето. — Ако осъществим планът си, ще получиш цял бивол, дори цяло стадо биволи. Ще получиш толкова истинска кръв, че дори няма да можеш да я изпиеш наведнъж. Ще имаш цяло море от кръв.

Вампирът притвори сладостно клепачи, опитвайки се да си представи прекрасното, ароматно, покрито с пурпурна пяна море от кръв. Но така и не успя.

— Това е прекрасно — прошепна, облизвайки напуканите си устни с дългия си език.

— И аз мисля така — отбеляза деликатно човекът в черно и погледна часовника. — Скоро момчето ще дойде и ще си поговоря с него. Да се надяваме, че всичко ще мине гладко. Ти още от самото начало си предубеден към него, но точно то намери Книгата. Без него нашият план изобщо нямаше да съществува. Разбира се, подробната схема разработих аз, но момчето измисли страшно много неща. Например измисли къде да намираме куриери. И ще е логично, ако му предложа то също да стане един от тях. Ако се наложи, ще му дам за пример теб.

— Може би не бива да го правите? — стресна се Хензел.

— Защо? Ти си много добър пример за това как някой може да се пожертва без колебания в името на добрата цел. Защото на теб ти се наложи да се откажеш от страшно много неща, нали така?

На вампира му се искаше да отговори, че не смята мизерната работа в склада на Дракула за „страшно много неща“. Но нещо му подсказа, че е по-добре да се съгласи с господаря по този въпрос.

На вратата на мазето се почука по специален начин — два пъти едно след друго, а след това три пъти едно след друго.

— Това е той. Скрий се на мястото си, моля те. Ако ми потрябваш по време на разговора, ще ти дам знак — ще щракна с пръсти. Побързай!

Вампирът подскочи във въздуха и се разтвори безшумно в потрепващите сенки в мазето. Мъжът в черно изтегли с резето и на прага се появи момчето. Страните му пламтяха от вълнение, но беше доста разстроен.

— Не успях да намеря последен куриер — каза тъжно то. — Нямам представа какво ще правим. Наистина ли не може да се измисли нещо?

Мъжът в черно отново му се усмихна бащински. Вярно, както забеляза от укритието си Хензел, който наблюдаваше трогателната сцена, този път това изобщо не беше усмивка, а доволно озъбена паст на хищник, притиснал в ъгъла измъчената си жертва.

— Няма страшно. Чаках те, за да обсъдим този проблем. Съблечи си якето, влез и седни. Искаш ли чай? Трябва да си поговорим сериозно…

На половин метър от краката на Хензел, мърдайки черния си нос като копче, делово притича тлъст сив плъх с гола опашка. Но той не му обърна никакво внимание.

Четирийсет и четвърта глава Багажната клетка

7 часа и 07 минути

Пъшкайки, дон Филип разтърка кръста си. Май че пак го бяха простреляли. Той се опита да се наведе леко напред, но болката моментално се премести и там. Carramba. Балансирайки криво-ляво върху паянтовата пейка, той напипа бурканчето с ароматен спиртен мехлем на масата. Вдигна униформената си куртка, изви на два пъти неуспешно ръка зад гърба си и на третия път попадна където трябва. След като направи две кръгови движение, дон Филип усети как по кожата му се разлива блажена топлина. Болката не изчезна, но поне понамаля. А след петнайсетина минути всичко щеше да бъде наред.

Ох-ох-о-о-о-ох, това на нищо не приличаше. Случваше му се вече за пети път през това денонощие, все едно по поръчка. Как можеше да работи върху обстановката, при положение че през половината ден седеше превит на две? Трябваше да приеме предложението на близкия си приятел дон Алба, да измъкне от делвата стотина златни дублона и да повика в дома си някоя масажистка от Таити — от онези, пресните, които пристигнаха на тълпи в Града след декемврийското цунами в един местен курорт. Не с някаква греховна умисъл — не, не! Дон Филип дори се боеше да си помисли за нещо такова, защото беше добър католик, макар и в миналото. Пък и, казано между нас, годинките му отдавна вече не бяха подходящи за такива неща. Но ръцете на тези източни синьорите бяха направо вълшебни, наистина бяха златни и можеха така да му размачкат гърба, че след това цяла седмица да пърха като гълъбче, сякаш се е родил отново. Запознатите хора много ги хвалеха.

Докато размишляваше за прекрасните ръце на удавничките от Таити, гърбът окончателно го отпусна, макар че го пробождаше отстрани и той усети това, защото успя да докосне с тила си сивата стена с олющена мазилка. Дон Филип намести униформената си фуражка и отново грабна книгата с кожена подвързия.

Той мамеше дори себе си, когато се оплакваше, че има много работа. Да, през гарата превозваха безброй пътници, влаковете бяха претъпкани догоре, но хората най-често пътуваха без багаж. Отпускарите бяха обидно малко и не всички оставяха багажа си на гардероб.

Дон Филип хвана нежно крайчеца на пергамента с два пръста и прелисти почти прозрачния лист. Той не се сърдеше на никого, че попадна тук. Така го беше възпитал баща му, който беше достоен човек. Двамата се срещнаха на два пъти тук, докато караха тор по време на селскостопанската си дейност. Човек не биваше да се възмущава от онова, което му се е случило, защото това беше изпитание, дадено свише за греховете му. Така говореха преди и в църквата.

Дон Филип не позволяваше на съмнението да го измъчва, тъй като беше сигурен, че се намира в Града временно. И със смирението си щеше да направи така, че след сто хиляди години щяха да го преместят в Рая, защото за примерно поведение освобождаваха дори и от затвора. А старият циник Алба можеше да нарича мислите му „фантасмагорични“ колкото си ще, но той беше убеден, че в Небесната канцелария го помнеха и задължително щяха да го повикат там заради преданата му служба, и да отворя Райските порти пред него. А той щеше да изчака този момент. Защото тук по принцип нямаше закъде да бърза.

До прозорчето му се приближиха двама души с наметнати на раменете шлифери, сякаш не им беше достатъчно горещо в този пъкъл. След тях вървяха още осем души, които по нищо не приличаха на носачи. Просто сеньорите с шлифери не носеха никакъв багаж.

— С какво мога да ви бъда полезен, господа? — попита дон Филип любезно, както подобаваше на един знатен кабалеро, който бе положил доста усилия, за да научи варварското наречие. — Багажа си ли искате да оставите?

Единият от сеньорите плъзна върху черното стъкло карта с холограма и малка снимка, която до половината бе скрита от печат с добре познатата на дон Филип рогата емблема. Испанецът скочи от креслото си като пружина.

— На какво дължа това високо посещение? Искате ли да влезете, сеньори?

Всъщност сеньорите вече влизаха в стаята, така че предложението му явно беше закъсняло. Ако се съдеше по формата на очите на единия от гостите, той беше китаец, а другият — европеец.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса — каза китайският сеньор и седна на куция стол, като едва успя да запази равновесие. — Трябва да разпознаете един човек, уважаеми.

Дон Филип демонстрира с целия си вид, че е готов да разпознае всички на света. Без да дочака покана, сеньорът от Европа седна на неговия стол. Старецът остана прав.

— Виждали ли сте този човек? Предупреждавам ви, че носите отговорност за неверни показания — каза студено европеецът и пъхна ръце в джобовете си. — Ако разберем, че ни лъжете, ще ви преместим на работа в квартала на тъщите, чиито зетьове са се самоубили заради тях.

Пред зачервените очи на дон Филип се появи смачкан лист. На него беше изобразено същество, с което в старите времена плашеха децата. То имаше дълги уши, изопнато лице, разкривени пръсти, остри кътни зъби и злобен поглед. Но най-интересното бе, че това лице беше много познато на дон Филип. Той въздъхна с облекчение, тъй като Алба отдавна му бе разказал за зловещия квартал, от който не се бе върнал нито един от изпратените там. Защото кварталът на тъщите беше истинският Ад.

Да, познавам го — отвърна, стараейки се да не изгуби достойнството си. — Веднъж разговарях с този господин. Въпреки че изглежда по този начин, той се оказа любезен и галантен кабалеро. Съгласи се да ме замести на гишето за десет минути, докато отида в килера да взема лекарството за болния си гръб.

Европеецът и китаецът бързо се спогледаха с такава радост, та старецът си помисли, че явно са открили длъжника, който бе изчезнал. Китайският сеньор сви ръката си в лакътя и направи загадъчен рязък жест от горе на долу, прошепвайки непознатата дума „Йес!“.

— Видя ли, Ван Ли — отбеляза европеецът, — веднага ти казах, че трябва да дойдем на тази гара. Кълна се, че имах съвсем ясно предчувствие. Напразно обиколихме съседните девет гари. И напразно прегледахме толкова много багажни клетки!

Китаецът закима в знак на съгласие като механична кукла, сетне стана и стисна ръката на европееца. Стъписаният дон Филип си призна, че изобщо не разбира какво се случва, и затова продължаваше да стои насред стаята и да се усмихва угоднически и глуповато.

Китаецът се изтръгна от ръкостискането на приятеля си и се вторачи в испанския гранд.

— Прекрасно. Паметта ви ще бъде оценена на хиляда златни дублона.

Дон Филип си представи пет масажистки от Таити, кадифен костюм, обувки от крокодилска кожа, завистта на Алба и много други неща, които едва ли би си позволил да изрече на глас. Вярно, той така и не разбра защо го споходи това щастие. Но това нямаше никакво значение.

— Коя клетка си нае? Имате ли ключ от нея?

— Все пак това не стана днес. Ако нямате нищо против, трябва да прегледам книгата.

Старецът отиде при бюрото и извади от чекмеджето му дебела тетрадка. След като я прелисти няколко пъти, той свали от носа си очилата тип „Хари Потър“ и започна усърдно да бърше кръглите им стъкла с ръкава си. Ръцете му трепереха.

— Аз… аз наистина не разбирам какво става… Но точно тази бележка я няма тук. Повярвайте ми, абсолютно съм сигурен, че записах в коя клетка онзи кабалеро…

Китаецът се наведе и показа на европееца едно едва забележимо парченце от конец в средата на тетрадката.

— Естествено. Просто няма как да бъде тук. Разбрах това веднага, след като старецът каза, че Хензел най-любезно го е заместил в стаята, докато той е отишъл да вземе лекарствата си. И тогава вампирът е откъснал тази страница, и най-спокойно я е сложил в джоба си. А пък недовиждащият дядо не е забелязал нищо.

Европеецът се усмихна и стана. Постоя малко и сложи черните си ръкавици.

— Нямаш вина, старче. Това може да ни отнеме малко повече време, но няма значение. Най-важното е, че открихме коя е гарата. И през близките два часа ще успеем да намерим и клетката, която ни интересува. Постарай се да не привличаш излишно внимание.

Дон Филип или, казано по-точно, умрелият през 1598 година крал Филип Втори остана сам, след като, трополейки с обувките си, гостите му напуснаха кабинета, без да се сбогуват. На бюрото остана бял лист. Това беше чек с печат, чиято форма приличаше на копито. Срещу него в някоя от спестовните каси в Града трябваше да му дадат хиляда златни дублона.

Старецът се свлече като чувал в ъгъла право върху мръсния под. Краката му просто не го държаха. Ах, как щеше да си хапе лактите херцог Алба9, когато му разкажеше за днешното събитие, докато пийваха по чаша контрабанден херес! Но колкото и силни да бяха впечатленията му, май че не биваше да се търкаля повече по балатума и трябваше веднага да стане. Първо, както винаги имаше чудовищно много работа и, второ, от багажното много добре се виждаше накъде тръгнаха загадъчните му гости.

Четирийсет и пета глава Чекмедже 297865 11 (Т)

22 часа и 34 минути

Калашников се носеше с бързия остъклен асансьор, който извозваше служителите на Ведомството до най-горния етаж, където се намираше Архивната стая. „Тук нищо не е като при хората — подсмихна се той, излитайки със свистене нагоре. — Босът седи в мазето, а кабинетите на най-незначителните служители са горе, откъдето имат прекрасен изглед към Града.“

Той бръкна в джоба си, за да провери дали мобифонът му е на мястото си, но пръстите му напипаха само хастара. Така си и знаеше. Беше го оставил на бюрото на Мария-Антоанета. Нищо, шефът щеше да го разбере. Защо трябваше да губи половин час в чакане, докато той си говореше с Гласа, след като през това време можеше да претърси чекмеджето, в което се намираше бележникът на Менделеев…

Беше доста странно, че прочутите химици вече дни наред си блъскаха главите над веществото, но все не можеха да установят какъв загадъчен компонент позволяваше на светената вода да попадне в Ада. Менделеев беше цар на химията като наука, но и след него бяха умирали достойни хора в тази област. Имаше ли вероятност Дмитрий Иванович да е бил убит в момента, когато вече е успял да открие кой е този компонент? Че защо не, това беше напълно възможно. Но ако не откриеше в бележника нищо сензационно, пак нямаше да започне да си скубе косите. Честно казано, дори не знаеше защо се стресна чак толкова? Защо трябваше да скача от мястото си, да юрка колата към Ведомството и да бяга от приемната на шефа заради това, че му се бе сторило, че в бележника има нещо важно…

Алексей потърка чело и усети, че вече трябва да подпре клепачите си с кибритени клечки. От непрекъснатото безсъние вече приличаше на уличен психопат — косите му бяха разрошени и мазни, по бузите му бе набола четина, а под очите си имаше сенки. Както би казал доктор Склифасофски, вече просто беше наложително да си легне, да изключи телефоните и да спи дълбоко поне осем часа. А ако му разрешаха, и цяло денонощие.

Макар че… След като дори и той изпадна в безпричинна паника, значи при всички случаи трябваше да погледне злополучния бележник. Защото точно Менделеев беше човекът, който още от самото начало определи, че това е светена вода, и очевидно имаше успех и в другите си изследвания. Иначе Поръчителят нямаше да се изнерви до такава степен и да пренасочи убиеца към жилището на химика.

Охранителят в черна униформа дремеше, подпрян на стената до табелката с надпис „Архивна стая. Отдел за веществени доказателства“, и не чу шума от стъпките. Алексей винаги завиждаше на хората, които можеха да спят прави като коне. Калашников се приближи и почука силно с кокалчетата на пръстите си по бронзовата табелка.

— Покажете си пропуска! — каза страховито мъжът с униформата, след като отвори сънените си очи.

— Добре — отвърна Алексей и извади пластмасовата си карта с холограма. — Я не ми се прави на Рамбо. Ако не бях почукал, изобщо нямаше да ме забележиш.

Сконфузеният охранител се направи, че не чува подигравката, и делово пъхна картата в електронното устройство. Забави се около минута и половина най-вече за да си придаде тежест, а след това върна картата на Калашников, удари токове и се изопна като струна. Ако съдеше по документа, пред него стоеше доста важно началство, на което шефът, макар и неотдавна, но бе дал специални правомощия.

— Кои чекмеджета искате да прегледате?

— Онези, в които се намират веществените доказателства, събрани след убийството на Менделеев.

Охранителят натисна няколко пъти бутона на монитора на компютъра, който висеше на стената.

— Да. Номер 297 865 11 на линия Т. — От процепа в десния ъгъл на монитора с жужене се появи синьо талонче. — Ето ви картончето със специалния код. Внимавайте да не го сбъркате. Само през последните три часа ми се наложи да го сменям три пъти.

— А какво е станало? — изненада се Калашников.

— Ами, проблемът е, че при нас всички нови постъпления се регистрират на буквата „Ф“, защото всеки месец си има своя буква. А пък колегата, който е приемал партидата, се е притеснил, глупакът, забравил да сложи буквата „ф“ в кода и вкарал в компютъра само номера. Добре, че когато го смених, се сетих да проверя. Трябваше спешно да поправя грешката, иначе никой нямаше да успее да отвори това чекмедже. Казват, че дори в компютрите на Главния съд възникват проблеми и тогава с грешниците стават такива неща, че… — щом изрече това, полицаят съобрази, че е изтърсил нещо излишно, и пребледня.

Но Калашников изобщо не се интересуваше от него. Стисна в ръка картончето с кода и мина през услужливо отворената врата. Докъдето му стигаше погледът, пред него стояха еднакви като клонинги метални огнеупорни шкафове със също така еднакви малки чекмеджета. И сред тях никак не беше лесно да открие онова, което му трябваше.

Мина покрай една редица. Покрай втора. Покрай трета. Но всички те страшно си приличаха. Добре, че поне се бяха сетили да ги обозначат с лампички. Аха, ето и онова, което търсеше — светещата линия „Т“. Потривайки ръце и предвкусвайки изненадата, Калашников забърза в нужната посока.

А когато се приближи, окончателно се убеди, че наистина го чакаше изненада, и то каква. За разлика от останалите, цифрите на светлинното табло на чекмеджето не светеха, вратичката му беше вдлъбната навътре, а металът беше разкрасен с драскотини и вдлъбнатини, сякаш го бяха удряли с нещо тежко. Част от бутоните бяха станали на сол, а ситните пластмасови парченца покриваха пода.

Някой много енергично се бе опитал да отвори чекмеджето, но след като не бе успял да открие кода, бе решил да го разбие по сигурния начин от времената на дядо му — с помощта на лом. Но изработената от най-добрите немски инженери в Града конструкция не се бе поддала. Дори нещо повече — сейфът бе засякъл от вътрешната страна и сега той можеше да бъде отворен само като консервена кутия с помощта на силен оксижен. И последните му съмнения, че бележникът на Менделеев не е съдържал нещо сериозно, го напуснаха. Видът на разбитото чекмедже беше достатъчен, за да разбере, че съдържа и още как.

На излизане от архива Алексей ритна вратата, а охранителят скочи и замига, тъй като докато началството оглеждаше сейфа, той отново бе успял да задреме. Калашников усети, че го сърбят ръцете да цапардоса в носа този кретен, без да му обяснява защо, но за съжаление това нямаше да промени нищо. Щом най-отговорните места в самото Ведомство се охраняваха от такива некадърници, какво ли ставаше другаде! Човекът си спеше в работно време на секретния обект и смяташе това за напълно нормално. А пък ако му направеше забележка, че това е неправилно, дори можеше да се обиди.

Да, може би навремето в Ада е имало ред. Някъде преди около двайсет хиляди години, когато са започнали да се появяват първобитните хора, които не е било по-трудно да се управляват от стадо холандски крави. Но откакто обитателите на Града надхвърлиха милиарди, на шефа му беше все по-трудно да държи ръката си на пулса на подопечната му територия.

Разбира се, Централният район криво-ляво се намираше под строг контрол, макар че заради многобройните си обитатели „Чайнатаун“ продължаваше да бъде основният източник на контрабандата на черния пазар. Калашников дори нямаше представа какво става в най-отдалечените покрайнини на Града, пък и самият шеф май че също не знаеше. При всички случаи последният девети кръг на Ада — кошмарният „инферно“, винаги се описваше от поетите на Земята като нещо невероятно ужасно, на което вместо обичайния огън има ледена пустиня и непоносим студ.

— Ти на работа ли си или не си, кажи, животно такова? — разкрещя се побеснелият Калашников право в лицето на полицая. — Защо спиш тук? Утре ще регулираш движението в арабския квартал, тъп изрод такъв! Кой е идвал преди мен тук? Отговаряй бързо!

— Ни-ни-ни-кой — започна да заеква полицаят, поразен от изключително рязката промяна в настроението на висшестоящото лице. — Аб-аб-аб-солютно ни-ни-никой.

— Така ли? — сграбчи за яката охранителя Алексей, тъй като не можеше повече да се владее. — Тогава кой е разбил чекмеджето?

Полицаят, който продължаваше да се тресе в ръцете на Алексей, не се защити, но в същото време се стараеше да не поглежда началството си в очите и дори сега, когато беше изплашен до смърт, едва успяваше да потисне прозявката си.

— За нищо не ставаш, мръснико — отблъсна го силно Калашников, направи крачка към пулта на стената и включи конферентната връзка. — Изпратете екип на етажа с архива. Веднага.

След няколко минути из целия етаж делово сновяха хора от специалните части с черни якета. Алексей си поговори с лейтенанта, който оглавяваше отряда, и веднага му забрани да пуска в архива когото и да било, включително и служители на Ведомството, още по-малко външни лица. Той излезе в коридора, поиска за малко мобилния телефон от един боец от специалните части, който стоеше наблизо, и бързо набра номера на отдела за електронна безопасност на Ведомството. След като обясни набързо ситуацията, той помоли един познат хакер от Питер да разбере кой от служителите му през последните два часа е разглеждал кодовете в компютъра на службата за сигурност.

Тъкмо свърши инструкцията си и отдръпна мобифона от ухото си, когато някой най-безцеремонно го сграбчи отзад за рамото. Изнервеният Калашников се извърна, готов да се бие, но яростният му плам се охлади, когато зърна не по-малко разярената Мария-Антоанета.

— Вижте го, моля ви се! — разврещя се с цяло гърло кралицата, без изобщо да се притеснява от обитателите на етажа, които отскачаха от нея. — Аз от половин час го търся навсякъде като пълна идиотка, обадих се на всички, обиколих цялата сграда, а той си стои тук и си бърбори по телефона!

Бледорозовият белег на врата на Мария-Антоанета10 пребледня, още повече.

Нищо не може да изнерви аристократите толкова много, колкото, ако поработят пет минути, помисли си Калашников, но потисна естествения си порив да наругае кралицата. Нямаше никакъв смисъл да спориш с жени, защото те винаги се интересуваха единствено от собствените си проблеми и изобщо не им пукаше за заетостта и труда на останалите. Той се усмихна с най-чаровната си усмивка, на която беше способен един човек след седмица, прекарана в непрестанно тичане и безсъние.

— Хиляди извинения, мадам — изрече Калашников с кадифен глас. — Страшно съм виновен.

Мария-Антоанета изхлипа и вирна напудреното си носле. Тя беше готова моментално да вдигне убийствен скандал, но за късмет на Алексей се сети, че той всяка година й изпращаше букет в Деня на всички мъртъвци. Ако кралицата притежаваше способността да сканира мозъци, този факт нямаше да спаси Калашников от скандала, защото той й подаряваше цветя само защото смяташе, че трябва да поддържа приятелски отношения със секретарката на боса, за да може да влиза в кабинета му веднага, а не да чака в приемната с месеци като другите посетители.

Кралицата избърса насълзените си очи и помръдна крайчеца на устните си, изобразявайки нещо като усмивка.

— Никога повече не правете така, шевалие Калашникоф.

С целия си вид Калашников обеща никога повече да не прави така.

— Шефът ви вика веднага. Когато му казах, че не мога да ви намеря, той се разяри и страшно ми се разкрещя. Чак ме удари ток. Толкова много се изплаших!

Щом чу това, Алексей също се изплаши. Покрай цялата дандания с разбития сейф напълно бе забравил, че шефът може би отдавна е свършил важния си разговор с Гласа за достъпа до Тринайсетия.

Той се качи в открития стъклен асансьор и удари с юмрук по бутона за най-долния етаж, подвиквайки в движение на стъписаната от енергичността му Мария-Антоанета:

— Секунда! Само една секунда и съм при него!

Вратата на асансьора се затвори с бучене точно под носа на кралицата.

Четирийсет и шеста глава Багажната клетка

7 часа и 21 минути

Вдигайки очи нагоре по навик, придобит на Земята, убиецът благодари на всички демони покровители за късмета, че му се наложи да се забави на път за гарата. Само на някакви си сто метра от него копоите отваряха с помощта на най-обикновен ключ същата онази багажна клетка, в която Хензел бе сложил последната пратка, пристигнала на негово име. Ако бе дошъл тук с двайсет минути по-рано, всичко щеше да е свършено и както се казва в криминалните романи, щяха да го спипат топъл-топъл.

Той наблюдава известно време действията на копоите, убеди се, че никой не му обръща внимание, седна на пейката и дръпна сивата шапка над очите си. Естествено, най-логично бе веднага да хукне да бяга от гарата, защото ако копоите го разпознаеха, щяха да си зададат твърде много въпроси… Но изкушението да види какви ще са последствията беше огромно. И така, едната капсула явно бе изчезнала. В резултат на това копоите щяха да се сдобият не просто с пепел от жертвата, в която се съдържат някакви жалки молекули, а с чиста проба еликсир, който много бързо щеше да ги отведе до отговора. Това означаваше, че му остава много по-малко време, отколкото си мислеше.

Какво пък, той все пак имаше изход. Просто щеше да се върне към първия си опит — за едно денонощие щеше да убие двама души и това щеше да накара копоите да тичат напред-назад с изплезени езици. Веднага, щом изпълни последната поръчка, веднага ще си купи нови документи от „Чайнатаун“, ще се качи в експреса и ще замине за някоя от отдалечените покрайнини. Ще постои там две години, изчаквайки копоите да се укротят и да изгубят следите, и тогава ще приведе в действие плана, за който си мечтаеше толкова сладостно.

Килърът вече съвсем прозрачно бе намекнал на Свръзката, че няма смисъл да му изпращат еликсира на малки дози, а сега поводът за това направо беше прекрасен. Още днес щеше да се обади и да каже, че копоите са взели всичкия еликсир от багажната клетка и че следващият куриер трябва да бъде последен.

Той отново съсредоточи вниманието си върху копоите, наобиколили клетката, и се изплю презрително. Дърварска работа. Правеха се на гениални следователи, но цялата им операция не струваше. Трима прикриваха с телата си четвъртия, който се бореше с вратичката, а останалите се бяха пръснали наоколо, правейки се на скучаещи зяпачи или на пътници, които чакат влака си. Но пронизващите им професионални погледи, с които оглеждаха тълпата, издаваха напълно какви са тези типове. „Дилетанти — помисли си със задоволство убиецът и се отпусна на пейката. — Ако не беше Калашников, никога нямаше да се докопат до тази клетка.“

В същия миг тялото му се разтресе, сякаш го прониза ток. Докога щеше да търпи този копой? На Поръчителя му беше все едно, защото се вълнуваше единствено от изпълнението на задачата и не знаеше какво му се пише на Изпълнителя ден след ден, но в същото време той всеки миг ходеше по острието на бръснача. Затова взе категоричното си решение. Когато довечера се обадеше на Свръзката, щеше да го помоли да му изпратят по последния куриер специална капсула — като онази, която му свърши работа за отстраняването на Менделеев. Той нямаше да се лиши от удоволствието да доближи мензурата с еликсира до разлигавената уста на този копой и да си поговори с него една-две минути, та да му каже всичко, преди да го изпрати в НЕБИТИЕТО.

В същото време край багажната клетка се случваше онова, което развълнува убиеца. По лицата на копоите край клетката не се четеше никаква радост. Те бяха мрачни и загрижени. Единият от копоите — азиатец с жълта вратовръзка, извади мобилен телефон от джоба си. От какво ли бяха толкова недоволни? Поклащайки се на болните си от подагра крака, при копоите отиде старец с униформа на служител на гарата, посочи към клетката и заговори раболепно. Азиатецът му задаваше отривисто въпроси, а дядото свиваше притеснено рамене. В следващия момент дотичаха още десетина души с еднакви костюми и убиецът се изненада от огромния брой копои, които бяха изпратили на тази гара. Лицата им помръкваха все повече и повече и станаха откровено зли. Килърът най-искрено съжали, че не притежава способността да чете думите по устните, тъй като в момента би дал мило и драго, за да разбере за какво си говорят.

След като оставиха охрана край багажната клетка, азиатецът и още един от копоите — европеец с бели коси, отидоха някъде заедно със стареца, който изглеждаше страшно разстроен. Охранителите имаха доста изнервен вид и започнаха да разглеждат тълпата още по-съсредоточено. Един от копоите задържа за миг погледа си върху килъра и на него му прилоша. Явно вече нямаше да се случи нищо интересно и щеше да е по-добре моментално да изчезне оттук.

Убиецът стана от пейката и си пое дъх. Нямаше съмнение, че висшите сили го покровителстваха. Приживе винаги се дразнеше от хората, които често закъсняват и за оправдание измислят невероятни предлози, но в този момент беше готов да разцелува всеки от тях. И ако някой му кажеше, че мързелът удължава живота, нямаше да спори с него.

Тръгна бавно към изхода на гарата, за да не привлича ничие внимание. Мина покрай продавачите на вестници, зави покрай будката с неизменните fish and chips и излезе навън. Там на безплатния паркинг търпеливо го очакваше верният му стар велосипед с огромни колела…

Той не видя как Краузе и Ван Ли продължаваха да се обясняват на висок глас с дон Филип, който въпреки уплахата си упорито твърдеше, че точно това е багажната клетка на Хензел и че той я познава безпогрешно, защото на вратичката й е надраскана неприлична руска дума, която нито един истински кабалеро не би изрекъл на глас.

Ван Ли отново набра номера на Калашников, но телефонът му не отговаряше. Китаецът изруга на родния си език. Той нямаше представа как ще обясни на Алексей онова, което изпита през първите секунди, след като отвориха багажната клетка… И откриха, че тя е празна.

Четирийсет и седма глава Черният ангел

малко по-рано, 23:00 часа

— И така, ти казваш, че някой се е опитал да счупи ключалката на шкафчето, в което се намира бележникът на Менделеев? — Шефът почеса притеснено тъмната плешивина между рогата си, потропвайки с пръстите на другата си ръка по ръба на обичайната чаша уиски. — Знаеш ли, кой знае защо това вече не ме учудва. Става все по-очевидно, че някой от нашите специалисти помага на килъра. Какво пък, меко казано, напразно се е заел с тази работа. Защото ще прегледаме достъпа до компютъра и веднага ще разберем кой е той.

Калашаников кимна. Той нямаше търпение да разбере какви са резултатите от разговора с Гласа и вече започна да съжалява, че съобщи толкова рано на шефа за взлома в Архивната стая.

— Там, общо взето, всичко е ясно — отбеляза той. — Човекът е искал да вземе бележника и да напусне безшумно помещението. А след това нищо нямаше да може да се докаже. Щом бележникът не е в хранилището с веществените доказателства, значи са го изпуснали някъде по време на пренасянето. Случват се и такива неща. Но след като е набрал кода за двайсети път и е видял, че чекмеджето не се отваря, явно е бил обзет от истинска ярост и само дето не го е гризал със зъби.

Шефът размаха флегматично ръката си с дълги нокти и дръпна чашата уиски към себе си.

— Ако не днес, то утре ще го хванем — каза с кръвожадни нотки в гласа. — И тогава той моментално ще ми поднесе името на убиеца на тепсия, иначе ще го накъсам на парчета. Но докато нашите хакери търсят кой точно е извадил архивния код от компютъра по сигурността, ти също трябва да се хванеш на работа.

Алексей изпита странното чувство, познато на ловеца, който най-сетне е стигнал до избягалия от него ранен вълк. Адреналинът го удари силно в главата. Дори стените в стаята придобиха друг цвят. Или поне така му се стори.

— Да, да — обяви шефът, гледайки с насмешка Калашников, който се олюля. — Донесоха разрешението от Небесната канцелария дори по-рано, отколкото се очакваше. Нямам представа каква е причината за това бързане. Но може би този разговор вече е излишен, след като можем да заловим помощника на онази твар чрез компютъра… Само че аз не съм си губил времето напразно, за да преговарям с Гласа, нали така? И сега също ще сложа своята резолюция, а ти можеш да тръгнеш веднага към секретния обект, където държат Тринайсетия.

Шефът се изви като акробат, дъхна на лявото си задно копито и сложи миризлив сив отпечатък върху пергамента до благоуханния печат във вид на криле, след което отново дъхна, но този път на хартията и го направи по-скоро по навик, отколкото от необходимост.

— Ето, мисля, че това е всичко. Вече ти обясних как да стигнеш дотам. Отдавна е време да се отървем от тези пергаментови формалности и да въведем електронен пропуск, но последният път, когато ходиха при Тринайсетия, беше много отдавна. Оттогава не сме разработвали нова система. За сметка на това чух, че в момента ангелите тестват специален канал за прекарване на посетители.

Калашников не обръщаше внимание на думите на боса си. Без да вярва на това, което се случваше, той грабна разрешението от бюрото и тръгна към изхода. Вече завърташе златната дръжка с форма на козя глава, когато шефът го спря:

— Без малко да забравя. — Почука той с пръст по челото си. — Ако имаш възможност, попитай го защо е поискал толкова малко? Какво е искал да си купи с тези нещастни трийсет денара? Да не би да не е имал от кого да вземе назаем толкова дребна сума до заплата?

— Непременно ще го попитам — поклони се Калашников. — Ако щете ми вярвайте, но и на мен ми е интересно.

Той излезе в приемната, машинално се усмихна на Мария-Антоанета, която продължаваше да му се цупи и, олюлявайки се, тръгна към асансьора, френската кралица го изпроводи със странен поглед, тъй като реши, че Калашников се е скарал с началството и затова пристъпя по този начин. Всъщност само след секунда тя забрави мислите си за нахалния, но симпатичен руски шевалие и се зае да разглежда поредния си счупен нокът, обзета от тревоги по този кошмарен повод.

Когато стигна до нужния етаж в средата на сградата, Алексей тръгна към кабинета от бронирано стъкло, до който стояха офицерите от специалните части, облечени в черни униформи. Те препречваха пътя към стоманената врата, която не би могла да пробие дори и танкова дивизия. Идентифицираха Калашников, като му предложиха да допре око до специалното, устройство (очевидно данните за ирисите и зениците му бяха вкарани там предварително), след което натъпканата с електроника врата започна бавно да се отваря, а якият негър с униформа на началник на охраната го покани с жест да влезе вътре и го последва.

В помещението имаше само странен черен кръг, в който Калашников се вторачи, показвайки, че изобщо не разбира какво му се случва. Невъзмутимият негър изчака вратата да се затвори и запретна ръкав. На ръката му, окачен на стоманена гривна, висеше ключ с формата на круша. Началникът на охраната пъхна „крушата“ в таблото на стената, набра кода и замря в очакване.

Минутите течаха бавно. Измина повече от час, но нищо не се случи и Калашников реши, че в Небесната канцелария по някакви причини са размислили. В същия миг по черния кръг заискриха светли тънки линийки. Явно от другата страна също бяха набрали специалния код. Негърът се отдръпна от стената и тъй като през цялото време, откакто бяха заедно, не бе изрекъл нито дума, отново покани с жест Калашников да застане в кръга. Той се подчини.

Щом краката му докоснаха центъра на кръга, в главата му избухна непоносимо ярка светлина, а тялото му се разтресе. Калашников усещаше пробождания по цялата си кожа, сякаш го бяха хвърлили в казан с таралежи. Пред очите му притъмня и той падна на една страна, а в устата му се появи неприятен солен вкус, сякаш в нея се бе спукал абсцес.

Докато лежеше на пода и кашляше, плюейки кръв, той с изненада установи, че кръгът кой знае защо беше станал бял, а негърът вече го нямаше. Дори нещо повече — той се намираше в друга стая и към него се приближаваше висок мъж с бели дрехи и с меч на кръста. Зад гърба на човека се виждаше нещо пухкаво и когато той го доближи, Алексей видя, че това са криле.

— Това беше телепортиране — обясни на чист руски език архангелът и му помогна да се изправи. — Едва завчера го въведохме, изпробваме го, системата е съвсем нова.

— Интересно — каза Алексей, плюейки съсиреци кръв. — Ами, ако системата не беше сработила и ме бе запратила неизвестно къде или пък просто ме беше накъсала на парчета?

— О, това наистина щеше да е голям удар за вас — разстрои се искрено архангелът и зашумоля с криле. — В такъв случай щеше да се наложи спешно да монтираме нова система.

Калашников не отвърна нищо на подигравката. Тук не обичаха пришълците от Града и, разбира се, имаше защо. Пробожданията по тялото му не спираха, а пред очите му играеха червени кръгове.

— Мога ли да хвърля едно око на вашето разрешение?

— Да, разбира се. Ако е оцеляло по време на телепортирането.

Архангелът спадаше към онези същества, които умееха да се шегуват злобно, но не разбираха чувството за хумор.

— Е, в такъв случай ще ви се наложи да се върнете и да получите ново.

Алексей порови из вътрешния си джоб и извади димящия пергамент. Мъжът с крилете свери печатите, върна му го и кимна одобрително.

— Всичко е наред. А сега, моля ви, застанете тук — посочи той към черно-белия кръг.

— Защо, пак ли ще ме телепортирате? — разстрои се Калашников, обзет от някаква разновидност на страха, който тресеше неопитните космонавти, преди да излетят в орбита. — А няма ли да ми дадете малко алкохол?

— Не — отвърна безстрастно архангелът. — За съжаление.

В гърдите и в корема на Алексей отново се забиха иглички и тялото му се завъртя сред милиони светлини, които пронизваха очите му. Този път от пода, на който стоеше на четири крака, го изправиха двама души. Единият беше облечен с черна униформа, а другият — с бяла. Те изчакаха Калашников да се закрепи на краката си, без да пада на земята, и изрекоха в хор:

— Можем ли да погледнем документите ви?

— Да ви приседнат дано — озверя Алексей и хвърли пергамента в очите на охраната. — Не ви ли писна? Докога ще се подигравате с мен? Или вече си нямате доверие дори помежду си?

— Такива са правилата — отвърна сухо охранителят в бяло, а облеченият в черно потвърди това, кимайки бюрократично с глава. — Вие просто нямате представа при кого отивате.

— Всичко е ясно — рече Калашников. — И къде е следващият телепортьор?

Охранителят в черно си позволи лекичко да се усмихне.

— Няма телепортьор. Вече пристигнахте. Тринайсетият е зад тази врата.

Алексей въздъхна с облекчение и за пръв път от много години без малко не каза „Слава на Гласа“, което естествено беше строго забранено от правилата в Града. Часовникът на стената показваше късна нощ. Пътят, включително и телепортирането му, бяха отнели четири часа.

Черният и Белият извадиха ключове във формата на круши и ги пъхнаха в загадъчното устройство с безброй лампички пред тях. Устройството дълго разчита данните, шумолейки тихичко и мигайки със светлинните си, докато най-сетне изписа заветното: „Достъпът е разрешен“. Черният и Белият си сложиха с отработени движения специални блокиращи очила. Както се досети Калашников, на тях им бе забранено да поглеждат Тринайсетия в очите.

Стоманената врата се разтресе във въздуха и изчезна, сякаш никога не я е имало. Пред очите на Алексей се разкри уютна стая също като онази, която навремето бе виждал в Санкт Петербург в мебелираните помещения на „Астория“. С персийски килими ръчна изработка, с дивани, тапицирани с китайска коприна, и дори с немски роял до стената.

С гръб към него, стиснал театрално ръце на гърба си, стоеше един мъжът с дълги коси, вързани на опашка. Той беше издокаран с контешки тъмносив костюм с ламе. Калашников се смути, тъй като винаги си бе представял Тринайсетия с античен хитон и с кожени сандали. Сакото му явно беше ушито по поръчка от някой от покойните моделиери на фирмата „Армани“. Всъщност само след секунда Алексей се усмихна на собствената си наивност. Нали сега и той използваше малък мобилен телефон, въпреки че докато беше жив, телефонните апарати бяха огромни… Сигурно не бяха отказали и на Тринайсетия да се възползва от благините на цивилизацията, още повече че съдбата му едва ли щеше да се реши скоро.

Кухината зад гърба на Калашников отново се превърна в стена, но той не забеляза това.

Юда се обърна и го посрещна радушно с усмивка на любезен домакин.

— При мен ли идвате? Всъщност при кого другиго бихте могли да дойдете… Толкова рядко имам гости. За съжаление отказаха да ми съобщят причината за вашето посещение. Седнете. Искате ли кафе?

Калашников благодари машинално и приседна на една от кадифените табуретки.

— Идвам при вас… Как да ви обясня… По доста необичаен повод. — Той не знаеше какво да каже. Думите му се застъпваха и сякаш набъбваха в устата му. — Разбирате ли, имаме голям проблем… Ъ-ъ-ъ… Общо взето, стана нещо…

Кръстосал крака, Юда продължаваше да го гледа с добродушна усмивка на психоаналитик, който служебно е задължен да изслушва пациентите си. Пръстите му с безупречен маникюр галеха повърхността на старинната масичка.

— Всъщност вие откъде сте? — прекъсна той Калашников. — От Рая или от Ада?

— Обикновено ние се стараем да не употребяваме думата „Ад“ — обясни Алексей и панически усети, че езикът му всеки момент окончателно ще се вдърви. — Ние казваме „Града“.

— Града ли? Я, колко мило — разсмя се Юда. — В такъв случай Раят какво е? Да не би да е село? Знаете ли, скъпи мой събеседнико, когато научих повечко неща за вашия… ъ-ъ-ъ… Град, бях поразен от едно нещо. Ние в Йерусалим си мислехме, че в пъкъла на шефа му прислужват дяволи. Нали ги знаете, едни такива космати създания с рога, копита и опашки. Но се оказа, че на всички ръководни постове в Ада има хора… А няма помен от никакви дяволи. Това е някакъв мит, детинска фантазия, ха-ха-ха! И наистина, защо трябва да има дяволи, когато има хора?

„Този човек умее да се харесва, — стрелна се през ума на Калашников. — Така си е спечелил доверието навремето и след това е извършил предателството в подходящия момент за половин кана олио.“

— Много добре говорите руски — каза той, осъзнавайки това със закъснение.

— А… Че какво странно има в това? — въздъхна Тринайсетият. — И вие да бяхте седели тук с моето… Почти две хиляди години седя в една стая и нямам абсолютно никаква работа… Руският е нищо, вече научих и диалекта тагало… Не сте чували за него, нали? Това е основният език на Филипините. Има едни такива острови в Южна Азия. Сега искам да науча зулуски. Сигурно утре ще се захвана с него.

Алексей погледна часовника си и видя, че вече е изгубил двайсет минути за празни приказки.

— Ако нямате нищо против, все пак бих искал да поговорим по същество.

— О, разбира се… — прошепна Юда. — Затова сте тук… Нали така?

— Аз съм офицер от вътрешната полиция, от Управлението за наказания — подхвана Калашников. — Преди около седмица при нас в Града започнаха да стават жестоки убийства на известни хора. Ако се съди по почерка, извършва ги един и същ човек, но ние подозираме, че в организирането на покушенията е замесена цяла група или най-малко трима души.

Юда отвори уста от изненада, но Алексей го изпревари:

— Много добре разбирам, че в този случай думата „убийство“ звучи абсурдно. Но това е така. Телата изгарят напълно, остава само шепа пепел. Всички жертви са залети с течност, чийто състав прилича на светена вода, макар че може би има известни отклонения. Но при всички случаи действа като сярна киселина.

— Виж ти — сложи ръка на гърдите си Тринайсетият. — И вие сте дошли при мен заради това? Само че с какво бих могъл да ви помогна в тази ситуация?

— Никой не би дръзнал да ви безпокои — приближи се до него Калашников, — но получихме информация от един сериозен източник… Общо взето, този човек твърди, че единствено вие сте в състояние да ни обясните смисъла на онова, което се случва в Града. В бележката си той посочва, че трябва да си поговорим с вас за някаква си… Книга.

Юда потръпна, а брадичката му се разтрепери. Той скочи от стола и започна да обикаля стаята. На два пъти удари болезнено бедрото си в рояла, но не издаде звук. На лицето му беше изписано силно вълнение.

— Значи сте я намерили? Къде е тя? — Спря внезапно срещу Алексей Тринайсетият и го погледна студено в очите. От предишната му любезност нямаше и следа.

— Никъде… Просто ни казаха, че ако ви припомним за Книгата, вие… — запелтечи окончателно обърканият Калашников.

— Кой е убит? — прекъсна го нетърпеливо Юда.

— Първо Хитлер — започна покорно да изброява Калашников. — След това Мерилин Монро… сетне Брус Ли… след което…

— Палач, блудница и дракон… — На лицето на Тринайсетия се появи почти по детински замечтана усмивка. — Да, разбира се… точно така, всичко съвпада… Нима това наистина се е случило?

Алексей мълчеше. И осъзнаваше само едно — че трябва да го остави да се изприказва.

— Тогава всичко е ясно — каза Юда и седна отново на стола. Брадичката му продължаваше да трепери или от страх, или от крайна превъзбуда. — Това е Черният ангел.

— Кой? — изуми се Калашников и вкопчи изпотената си длан в табуретката.

— Черният ангел — каза кротко Юда. Бръчките по лицето му изчезнаха, а гласът му си възвърна предишното спокойствие. — Кажете де, искате ли кафе?

Четирийсет и осма глава Книгата

23 часа и 55 минути

Сталин скучаеше. След като Мюлер си обу обувките от кожа на питон и отиде на нощна смяна, той обикаляше из апартамента му и се опитваше да се заеме с нещо. Нощта мина ужасно. Лицето на брат Ираклий със забелени мъртвешки очи му се появи пет пъти, а той се събуждаше, задушаваше се от страх и бършеше лепкавата пот от лицето си. Не можа да го успокои дори любимата му лула.

Йосиф намери веднага Книгата и я извади от непретенциозното скривалище на брат Ираклий. Оказа се, че тя е точно на мястото, за което той му говореше — в каменната ниша под леглото. Но той така и не се осмели да я отвори. От страшните думи на монаха бе запомнил онова зло, което се съдържаше в нея, но не можеше да се застави да прочете сам зловещите редове, тъй като видя какво се случи с Ираклий, който я намери. Коко не беше чак толкова отдаден на религията, както останалите братя, които изнуряваха плътта си с пост и молитви, но гледката на ослепелия млад мъж се запечата в паметта му.

През всичките тези години той не бе забравял за Книгата — и когато ограбваше банките като верен войник на партията, и когато прислужваше на Володя в Политбюро, и когато най-сетне стана некоронован император на огромната страна, която, както справедливо бе отбелязала Екатерина Втора, дори не беше страна, а цяла вселена…

Той на няколко пъти искаше да изгори Книгата, тъй като в крайна сметка последната воля на брат Ираклий беше такава. Тресеше се по същия начин след безсънните нощи, давейки се от тютюневия дим, който гълташе на гладно, и си мислеше: „Край, ще я изгоря.“ Но След това се плашеше дали няма да стане по-лошо. Кой знаеше каква сила притежава тази Книга и каква вреда би могла да причини на онзи, който понечеше да я унищожи? Брат Ираклий беше прочел само десет страници и ето какво стана с него.

Не, беше по-добре да стои настрана и да се пази от нея като от прокажен и само тогава можеше да избегне разрушителното въздействие на заразата. Ако докоснеше Книгата, това беше равносилно на смърт.

През цялото време, докато живееше в Кремъл, пренасяше Книгата на най-различни места, защото се боеше, че някой ден някой ще я прочете и ще разбере това. Хората, които пренасяха Книгата от едно място на друго, не знаеха какво има в заключения сейф, но след всяко пренасяне той за всеки случай заповядваше да ги убият.

Един месец преди смъртта му занесоха Книгата в малко градче, което се намираше под охраната на местното поделение на Държавна сигурност. След това парализата го повали и той не можа да даде последните си инструкции.

Когато чу, че Хитлер е станал на пепел, в ума му веднага изплува: палачът. И вече му беше все едно коя ще е блудницата, която щеше да го последва. Той включваше стария телевизор в стаичката на Мюлер и гледаше с безразличие новините за смъртта на Монро и Брус Ли.

Нямаше съмнение, че в момента всичко зависеше от копоите и от това колко бързо щяха да заловят Изпълнителя и Поръчителя. През последните дни покушенията май престанаха. Може би бележката беше помогнала. Разбира се, той не беше сигурен, че Тринайсетият щеше да пожелае да говори за Книгата, но може би щеше да подскаже добра идея на Калашников. При всички случаи беше по-добре това да го направи Юда, отколкото той. Защото, колкото и да искаше, Изпълнителят нямаше да успее да се добере до Искариотски. Но щеше да докопа Сталин без проблеми.

И все пак колко отвратително нещо беше страхът. Не че му беше мъчно за каменоломната, но дори и там беше спокоен, защото никой не го заплашваше, че ще го изпрати в НЕБИТИЕТО. Да-а, старият Мюлер беше дяволски прав, като казваше, че е много тежко да живееш, криейки се като плъх. Сталин бе отвикнал от това. Беше живял в нелегалност съвсем малко, докато Хенрих се криеше десетилетия наред и непрекъснато се маскираше, променяше външността си и си правеше нови паспорти… Но въпреки всичко се тресеше, че ще го спипат. Все пак групенфюрерът бе доживял до деветдесет години и как ли бе издържало сърцето му на този постоянен страх?

Вече тук, в каменоломната, Сталин съжали, че изплашен от случилото се с брат Ираклий, така и не намери сили да прочете Книгата. Кой знае какво още съдържаха пергаментовите страници? Може би там беше казано нещо, което би му помогнало да се превърне в повелител на света и да живее вечно. Да, да, че защо не? Но за нещастие бе изпуснал шанса си завинаги. И сега му оставаше само да гадае, защото въпреки многобройните забранени издания на черния пазар никой в Града нямаше тази книга.

Откакто научи, че Хитлер е изгорял, го тревожеше и още нещо. Кой точно е намерил тази Книга? Как е успял да открие онова, което той толкова години пазеше зад девет печата далеч от хорските очи? Този човек можеше да бъде както демон от плът, така и най-обикновен следотърсач любител. Не, все пак по-скоро беше демон. По всяко време и навсякъде винаги е имало достатъчно луди, готови да се заемат с това. Йосиф отдавна го очакваше и се боеше, че някой ще открие Книгата. Но толкова дълго никой не я намираше, че той се успокои и шокиращата новина го завари неподготвен.

На вратата най-неочаквано се почука. Чукането беше лекичко и кокетно, сякаш отвън стоеше госпожичка, която вечерта тайно е избягала от родителите си, за да се види със своя любим. Пръстите избарабаниха тихичко по дървото, сякаш едва го докоснаха и ръката в миг се отдръпна.

Четирийсет и девета глава Обект номер четири

8 часа и 40 минути

Небръснатият готвач с мръсна шапка лениво разсипа кафеникавата каша в пластмасовите чинии. Посетителите на столова №300 гадаеха какво ли може да е това. Оптимистите предполагаха, че прилича на пюре от ряпа, а песимистите също смятаха, че това е пюре, но вече е било изядено веднъж от някого.

След като получиха полагаемите се порции, двамата мъже с раирани дрехи наляха в пластмасовите си чаши гъстата субстанция с наименованието „кисел“ и се отдалечиха към дъното на помещението. Обстановката в столовата беше обичайна и изобилстваше от хлебарки, наплют от мухи черен хляб и персонал, който мразеше посетителите. По-ниският мъж избърса повърхността на мръсната маса с ръкав и покани другия да седне.

Двамата мъже бяха твърде различни. Единият беше як, с бича физиономия, разкрасена с дълбоки белези, с едно изтекло око и с квадратна челюст. Другият беше дребен, плешив, с брадичка и толкова подвижен, та създаваше впечатлението, че не може да се задържи на едно място дори за две секунди. Няколко минути двамата колеги мълчаха, разпъждайки от време на време мухите, които възторжено кацаха върху сивкавата маса в чиниите. Накрая плешивият не издържа:

— И въпреки всичко е странно защо си тук. Мислех си, че ти изобщо не съществуваш.

— Вече за стотен път ми казваш това — отвърна здравенякът и с видимо неудоволствие се откъсна от пюрето. — Няма ли да престанеш, а? Граф Дракула също е тук, но това кой знае защо не учудва никого. А пък мен ме изтормозиха да ме питат цели двеста години… Само да мина по улицата, и хлапетата ме сочат с пръст! — Той почука възмутено с чугунената вилица.

— Това е съвсем разбираемо, защото ти на практика си персонаж от приказките — обясни му плешивият и размаза с отвращение ряпата по чинията. — Също като цар Иван и Сивия вълк или нещо подобно. В природата няма такива същества. И изведнъж — хоп! — я ме вижте какъв съм красавец! Дракула е реална историческа личност, питай когото си щеш. Той си е имал лично княжество в Трансилвания, където набучвал на кол поданиците си.

— Да, бе, а сега най-спокойно продава цветя, докато ние се гърбим от сутрин до вечер — измърмори мрачно дебелакът с пълна уста. — Пък и тук е пълно с разни царе Ивановци. Я виж — синът на цар Иван Грозни, който също е Иван, отива да си вземе още една порция ряпа.

— Не се изразих съвсем правилно — изрече плешивият. — Просто за теб не се споменава нищо в никакви документи. Има само една книга на някаква смахната писателка и толкова. А след това се озоваваш в Града и — стой, та гледай! Започваш да се оглеждаш и изведнъж зърваш наблизо и децата на капитан Грант да слагат асфалт, и Квазимодо да продава бира.

Доволен от шегата си, плешивият се изкиска.

— Може да не си чувал, но, общо взето, опитите за възкресяване на хора се правят доста отдавна. — Здравенякът очевидно се разгневи и белезите му почервеняха.

— Защо не ти минава през ума, че това може да е реалност? Да, аз бях възкресен, а след това умрях отново и се озовах тук. Преди това не съм съществувал като човек. И какво странно има в това? В града срещнах хората, заради които съм се появил на белия свят. Благодарение на един от тях мога да свиря на цигулка. Те не са ме молили да им върна ръката си или главата си. До ден-днешен не зная защо се държах така — дали защото съм имал мозък на друг човек, или защото това е било проява на ужасния ми характер? Я, по-добре да хапнем.

Плешивият отново се съсредоточи в кафеникавата маса. А след като се бори известно време с нея, побутна с отвращение чинията към колегата си.

— Яж, батка. Аз се нахраних, честна дума.

Дебелакът с удоволствие дръпна към себе си новата порция. Явно му беше абсолютно все едно какво ще яде, само и само да си натъпче стомаха.

— Само че — продължи плешивият, въртейки се на табуретката, — защо хората не изчезват оттук, когато ги възкресяват на Земята? Например на остров Хаити възкресяването на заровени в пресни гробове трупове и превръщането им в послушни зомбита, което негърските магьосници вуду извършват, е придобило повсеместен характер.

— Направо ще ме подлудиш — разсмя се дебелакът.

— И откъде научи това? Да не си чел вестник „Експрес смърт“? Разбира се, случват се такива неща и е достатъчно да погледнеш мен. Но, от друга страна, това е пълна глупост. Ние попадаме в Града в състоянието, в което сме умрели. Дори се наложи да направят пластична операция на Хитлер, защото беше толкова овъглен, че никой не можеше да го познае. Но ако възкресяват някого от нас на Земята, се получават две копия — направо раздвоение на личността. Абе, пълна глупост! В Ада говорих с онзи пич, чиято ръка ми присадиха. Когато ме възкресиха, ръкава му се държеше много странно… Но това няма значение. Най-важното е, че съществувам. Макар че, честно да ти кажа, самият аз не разбирам тази работа напълно. Уж вече съм мъртъв, но изведнъж — хоп! — и въпреки това съм в Ада. Излиза, че кръгът се е завъртял отново. Поне да имаше за какво!…

— Знаеш ли за какво още си мисля — рече плешивият, докато наблюдаваше как пюрето изчезва в необятната паст на събеседника му, тъй като все не можеше да се успокои на тази тема. — Дали това, че вече от осемдесет и две години живеем в една стая и спим в едно легло, е наказание за теб или за мен?

— За мен ли? Ха-ха-ха! — разсмя се гръмогласно дебелакът и коремът му се разтресе. — Само да беше видял физиономията си, когато те доведоха за пръв път при мен… Денем седмици наред се свираше в ъглите, а нощем викаше майка си! Я се погледни, кого би могъл да изплашиш? И без това не можеш да говориш ясно, а когато ме зърна, без малко не стана пелтек завинаги. Това наказание е за теб. Ти да не би да си се надявал, че вечно ще си седиш в транзитната зала, докато не се наканят да те погребат?

Той огласи залата със смеха си и хората започнаха да се обръщат. Плешивият свъси вежди.

— Аз лежа под земята, така че мавзолеят ми по право се смята за гроб — изрече бавно той и в очите му проблесна ярост. — Озовах се в Града само три дни след като попаднах в транзитната зала. И престани да се кискаш, белязано лайно такова! Навремето една моя дума беше достатъчна, за да се разтрепери целият свят. Ти не завари моето време и това е проблемът ти. От теб се страхуват заради страшния ти вид. А пък от мен се страхуват, защото това съм аз.

— Да, бе — ухили се събеседникът му. — Наистина ли не си спомняш? Ти всъщност си просто едно много мило създание. И за теб са написани толкова много детски книжки, в които те представят като кротко деденце с много добри очи.

Плешивият скочи от стола.

— Ще отида да донеса още кисел.

— Много добре. Вземи и за мен, че вече привършвам моя.

Здравенякът изпрати с насмешлив поглед почервенелия от гняв плешив мъж и грабна бялата пластмасова чаша, която по чудо не се сплеска в огромното му ръчище. Най-неочаквано някой го побутна лекичко. Той се обърна и се ухили до ушите:

— О-о-о, здравейте. Какво ви води насам?

— Отбих се за малко по работа — отвърна мило гостът. — Надявам се, че при вас всичко е наред. Цели десет години не сме се виждали. Надявам се, че нямате промяна в състоянието си.

— Че какво може да му се случи на моето тяло? — ухили се човекът с белезите. — Седнете. Днес сте облечен много странно. Носите шлифер с качулка, държите ръцете си в джобовете, също като някой монах сте. Ако бяхте застанали някъде по-далеч, честна дума, нямаше да ви позная.

— Всички казват така — усмихна се гостът. — Отбих се при вас само за минутка, за да ви поздравя, но за съжаление вече трябва да тръгвам. Между другото, докато идвах насам колегите ми разказаха един страхотен виц. Ще ви го кажа, преди да си тръгна, ще умрете от смях.

Той прегърна дебелака, надвеси се към него и започна разпалено да му шепне нещо в косматото ухо. След половин минута и двамата се разсмяха. Здравенякът се кискаше и бършеше избилите сълзи в ъгълчето на оцелялото си око, а пристъпите на смях непрекъснато разтърсваха мощното му тяло.

— Бива си го… А пък мъжът, значи, лети от балкона и… ха-ха-ха! — тресеше се той.

Гостът се озърна внимателно наоколо.

— Всичко хубаво — плахо изрече той. — Не зная дали ще се видим отново.

И закрачи бързо към изхода, заобикаляйки хората с раирани дрехи, които бързаха за нови порции пюре от ряпа. На вратата спря за част от секундата, хвърли светкавичен поглед към дебелака, сякаш го преценяваше, и излезе.

Плешивият се върна на масата, стиснал пластмасови чаши в двете си ръце. И се вторачи с недоумение в колегата си, който се гърчеше от смях.

— Какво ти става?

— Чакай малко — махна с ръка здравенякът и отново се разкикоти. — Току-що ми разказаха един страхотен виц… Ей сега ще ти го разкажа и направо ще паднеш, гарантирам ти. Хайде де, сядай. А! Донесъл си кисел. Прекрасно, ще допия моя и…

Той грабна чашата, на чието дъно имаше мътна лепкава течност, отвори широко устата си с гнили зъби и го гаврътна наведнъж.

Столовата се разтресе от див нечовешки крясък, който повече приличаше на вой, и таблите изпопадаха от ръцете на посетителите. Крещеше плешивият мъж, вторачен в събеседника си, който почти моментално се превърна в черна искряща пепел.

Петдесета глава Рестото

малко по-рано, 3 часа и 54 минути

— Не, благодаря — каза спокойно Калашников. — В този момент изобщо не ми се пие кафе. И какво казахте? Чух само палач, блудница и…

— И дракон — продължи спокойно Юда. — След тях ще последват мъртвец и вещица. А когато броят им достигне нужната цифра, ще се случи онова, което чакам толкова дълго.

Алексей много мразеше хора, които говорят със загадки и намеци. И вече се досещаше, че ще трябва буквално да измъква с ченгели подробностите от устата на Тринайсетия. Юда видимо се наслаждаваше на моментната си власт.

— Мъртвец и вещица ли? Това ли пише в онази Книга? — прекъсна го той. — В крайна сметка можете ли да ми кажете каква е тази Книга? И изобщо кой е нейният автор?

Юда го погледна с царствена насмешка.

— Това е прочутото Евангелие от Юда… — изрече бавно Калашников, осмисляйки мъчително случващото се. — Онова Евангелие, чийто текст така и не е намерен, защото го крият много старателно… Това ли е Книгата, която описва сегашните събития в Ада?

— Точно така — отвърна Тринайсетият, разглеждайки поддържаните си нокти. — Нали разбирате, по онова време всеки апостол си пишеше свое Евангелие. Аз имах само един екземпляр и през онази нощ го скрих на много сигурно място, така че то просто нямаше как да бъде намерено. Преди няколко дни видях по телевизията, че уж някакви отделни страници от моята книга са се появили в Ню Йорк. Това са глупости, евтина фалшификация. Бяха ги открили и в Египет, само че аз никога в живота си не съм бил в Египет. Книгата е сложена в специален разтвор, който никога няма да й позволи да изгние. Имам едно предположение — че някой в Града я е прочел и е решил да изпълни ПРОРОЧЕСТВОТО. Само мога да се досещам по какъв начин е попаднала в ръцете му. Но той очевидно я е намерил.

— А какво е ПРОРОЧЕСТВОТО? — попита Алексей невинно като питомник на забавачка.

— Няма значение — отсече Юда. — Наистина е прекрасно, че ми съобщихте тази новина. Сега дълго време ще бъда в добро настроение. Но не мога да ви помогна с нищо друго.

Калашников се ядоса, защото не беше в състояние да въздейства на този човек нито със заплахи, нито с натиск. В полицейския участък на Земята беше много по-лесно да се работи. Той минаваше за виртуоз на интелектуалните разпити и измъкваше информацията от арестантите зрънце по зрънце. Но в този случай събеседникът му го превъзхождаше по ум.

— Не бива да се държите така. Ако се съгласите да ни сътрудничите, ще се опитам да променя условията ви на живот. — В отчаянието си той започна да дрънка пълни глупости. — Наистина ли не ви е омръзнало тук?

— О, да, разбира се! — изхили се подигравателно Тринайсетият. — Едно редово ченге от Ведомството без проблеми може да промени режима, при който живея и който е установен с личното споразумение между шефа и Гласа. И с какво ще ми помогнете вие… момче? Може би ще ми дадете още една допълнителна стая? Или пък ще подхванем игра в стила на Кларис и доктор Лектър — ще ми издействате да мога да рисувам в килията или нещо такова? Няма с какво да ме заинтригувате. Ще ви кажа честно, че съм лично заинтересован убийствата в Града да продължат. Но можете да се успокоите, защото няма да чакате дълго.

— Какво? — изрева Калашников, забравил за приличието. — Какво да чакам?

— Не се притеснявайте — повтори с усмивка на фокусник Юда. — Много скоро ще разберете. Ако можехте да мислите логично, нямаше да се опитвате да ме съблазните с условията на живот. Нима след като постъпиха така с мен, аз съм длъжен да помагам за залавянето на онези, които създават неприятности на един от двамата ми основни мъчители? Вашите проблеми дори ме забавляват. А тук аз имам толкова малко забавления…

Калашников осъзна, че е изгубил времето си напразно, ако не се броеше информацията за изчезналото Евангелие. Вероятно трябваше да се сбогува студено и да си отиде, но му се прииска да изтрие самодоволната усмивка от лицето на Тринайсетия.

— Е, да… Вие, както и всички останали, смятате, че са ви наказали несправедливо — изсъска Алексей.

— Голяма работа, че сте продали нещо си, нали? Наистина, това е толкова дребно…

— Да. Представете си, недоволен съм. — Юда помръкна. — Защо в крайна сметка си изпатих единствено аз? Защо вече две хиляди години лежа в единична килия? Съгласен съм да ме пратят където и да било, да лежа къде ли не, само не и тук! Знаете ли какво означава години наред да разговаряш само със себе си? Ще минат сто хиляди години, милион години, а пък аз все ще си седя тук между тези четири стени. Като че ли другите са по-малко виновни от мен! Случайно да сте видели Пилат тук? Кажете де? Къде е той?

— Пилат е осъден на вечен живот и вие много добре знаете това — въздъхна Калашников. — Както и това, че Понтийски вече хиляди пъти се е опитвал да се самоубие по всички познати начини, включително и чрез последния си опит да се взриви, след като се опаса с динамит. Но пак не излезе нищо. Това стана в Йерусалим, а там го взеха за арабски терорист. И в момента се намира в затвора, където излежава доживотната си присъда. Доживотна! Можете ли поне приблизително да си представите колко му остава да лежи?

— И какво от това? — не се предаваше Юда. — По-важното е, че прекара всички тези години сред хората — бил се е, спорил е, обичал е, мразил е. А пък аз стоя тук сам. Никой не иска да разговаря с мен. Храната се материализира в стаята ми от въздуха точно както вестниците и видеокасетите. Ако охраната иска да ми каже нещо, чувам гласовете им през тонколоните на интеркома. Може би ТОЙ щеше да ми прости, ако можеше да ме чуе лично. Бих могъл да му обясня всичко. Но никой не ме пуска при НЕГО.

— А вие какво ще МУ кажете? — със садистична усмивка попита Калашников. — Че сте имали страшна нужда от онези трийсет денария?

— Не, това направо е непоносимо! — Тринайсетият скочи от стола, който падна безшумно върху персийския килим. — Какви трийсет денария! Аз ГО предадох за двеста и седемдесет, чувате ли? И знаете ли какво се крие зад приказките, че сетне уж подхвърлили кесията в покоите на юдейския първосвещеник Каифа? Просто аз му върнах рестото като честен човек. Той ми плати триста пари в брой, а аз нямах дребни, за да му върна, и затова после му занесох трийсет сребърника, както му бях обещал. Докога ще опровергавам тази клевета? На нищо не прилича! Това вашето не е история, а същинска жълта преса.

Алексей много се зарадва на възмущението на Юда. Изкарвайки го от равновесие, той постигна целта си. Но когато погледна ръчния си хронометър, установи, че разговарят вече цял час. Ала резултат нямаше да има и беше време да си върви. Може би шефът знаеше нещо за това Евангелие. Или поне знаеше къде да го намери.

— При всички случаи сте взели малко — отбеляза и стана, наблюдавайки Юда, който обикаляше нервно стаята. — Общо взето, минали сте се, така ми се струва.

— И аз мисля така! — развика се Тринайсетият, без да долови иронията. — Исках му петстотин! Но този мръсник Каифа взе да се прави на беден като истински актьор, започна да бърка из джобовете си, да брои монетите си и да се оплаква, че римляните напоследък им бавели заплатите… Жалваше се, че на пазара всичко е поскъпнало и че сестерцият пада, а доносниците отдавна настояват да повиши хонорарите им. Така че в крайна сметка бях принуден да се съглася.

„Де да беше при нас — помисли си замечтано Калашников. — В казана с новия метод на завиране в туристическия квартал. А пък той си живее тук наготово като в «Астория», че на това отгоре е и недоволен. Скучно му било сам, разбирате ли! Прави се на интересен, гаднярът.“

— Добре. Искате ли да се видите с НЕГО? — смени внезапно тактиката си Алексей. — Разкажете ми подробно какво пише в Книгата и аз ще поговоря с шефа да предаде вашата молба на Гласа. Кой знае, може пък ТОЙ да ви приеме.

— Охо, я виж ти, залогът нараства! — озъби се злобно Юда. — Само че знаете ли какво, скъпи мой приятелю… Отдавна вече съм наясно с цената на подобни обещания. И ще трябва да ви разочаровам, но тук условията диктувам аз, а не вие. Ще направим така — първо вие ще поговорите с шефа. И ако Гласът се съгласи да ме приеме поне за двайсет минути, тогава наистина ще ви разкажа всичко, което поискате, и дори повече. Ако ли не, тогава пожелавам успех на вашето разследване, което е влязло в задънена улица. Това е последната ми дума.

Въздухът зад гърба на Алексей се раздвижи, затрепери и се разтресе. Стената започна да изчезва, а в далечината се появиха отчетливите контури на охранителите на Тринайсетия — на Черния и на Белия мъж. Съгласно инструкциите и двамата бяха сложили предварително черните си очила.

— Време е да тръгвате — каза тихо Юда и се извърна. — Разговорът ни приключи.

— Имам още един въпрос. Съвсем личен, ако нямате нищо против…

— Кажете? — отвърна тихо Тринайсетият, без да се обръща.

— Само заради парите ли ГО предадохте? Или имаше и друго?

Юда се поколеба. Калашников не видя изражението на лицето му, но Тринайсетият потръпна и размърда рамене, сякаш изтръскваше нещо.

— Там имаше жена — прошепна той толкова тихо, че Алексей едва успя да го чуе. — Няма какво друго да знаете, многоуважаеми господин полицай…

Въздухът престана да се движи и на негово място се изпречи плътна стена.

Петдесет и първа глава Обект номер пет

10 часа и 15 минути

Чернокосата перачка изстиска мокрото сиво бельо и прокара уморено ръка по челото си. С подпухналите си от сапунената вода длани изстиска отново омотания като въже плат. Оставаше й съвсем малко до края на нощната смяна и след това щеше да се прибере вкъщи. Краката й пулсираха. Беше стояла на студения под на перачницата цели двайсет и четири часа.

Тя въздъхна тежко като впрегатен кон, чийто хомот са свалили. Нима всичко това й се случваше наистина? По-лесно й бе да си мисли, че това е някакъв безкраен сън. Точно както става, когато сънуваш кошмар — знаеш, че спиш, но просто не можеш да се събудиш. И само като ей помислеше, че навремето двама от най-могъщите мъже на света целуваха стройните й глезени, затаили дъх от щастие…

А на какво приличаха краката й сега? Целите бяха в синини, с безобразно разширени вени и с побелели от помията големи пръсти. Но не само краката й изглеждаха така. С протритата си служебна престилка и с пластмасовите ролки на главата си тя вече дори не можеше да си представи онова великолепие, което я заобикаляше в тронната зала от сандалово дърво, където подът беше изработен от подредени във формата на рибена кост златни монети… Преди петстотин години изпочупи всичките огледала в стаята си и повече не си купи нови.

Жената изстиска с всички сили бельото още веднъж и със задоволство отбеляза, че паднаха само няколко капки. Оставаше й да го занесе в сушилнята и щеше да приключи. Стараеше се да не поглежда и към ръцете си — кожата им се белеше и беше силно загрубяла, тъй като вече дълги години й се налагаше всеки ден да ги кисне в горещата сапунена вода.

Естествено, Адът без проблеми можеше да си позволи да оборудва перачниците в Града с модерни перални машини. Но защо трябваше да прави това при положение че от Земята редовно пристигаха хиляди богаташи и аристократи, които Главният съд традиционно осъждаше да перат бельо на ръка в бедните квартали? От ръцете й се разнасяше отвратителна миризма. В перачницата даваха ужасен сапун, а според слуховете той се правеше от тлъстините на нефтените магнати. Когато смяната й свършеше, тя винаги избърсваше ръцете си с парфюм, но сапуненият „аромат“ сякаш се бе пропил в тялото й.

Жената бе свикнала със сегашното си съществуване. В крайна сметка тя беше богата и могъща само трийсет и девет години, а пък работеше като редова нископлатена перачка вече толкова дълго, че отдавна се бе отказала да брои годините. След като изтърпеше стандартните сто хиляди години от наказанието си, щяха да я преместят на по-горно ниво. Може би щяха да я пратят на друга работа, а може би щеше да си остане в тази перачница, но вече на мениджърска длъжност.

Тя не общуваше с нито един от стотиците си бивши любовници в Града, защото не искаше да я виждат как изглежда в сегашното й плачевно състояние. Всъщност самите те също не бяха цъфнали и вързали. Единият от двамата най-важни мъже в живота й, от когото роди и единственото си дете, бачкаше на две смени в автобусния парк. Веднъж се сблъска с него в подлеза на метрото, но смърдящият на контрабанден портвайн и изцапан с машинно масло властелин на половината свят не я позна дори когато тя нарочно го настъпи по крака. Само я напсува на майка и облъхна лицето й с алкохолни пари. Синът й също не се интересуваше от нея. Той умря на седемнайсет години, а какви интереси би могъл да има един пубертет, който вечно беше на една и съща възраст, освен момичета, купони и дискотеки. И така — стотици години. Колкото и тъжно да бе, той никога нямаше да порасне.

Жената умишлено избягваше мъжете, на които по време на земното си битие беше сипвала отрова във виното, защото преди години тези мръсници идваха на работното й място да й вдигат скандали и дори се налагаше да вика полиция. Родният й брат пък изобщо не искаше да я вижда, тъй като беше сигурен, че се е озовал в Града само заради нея. Виж го ти него, колко почтен е станал! Само че когато скъпото й братле се промъкваше в спалнята й в двореца и двамата се сливаха върху индийските копринени чаршафи под покрова на нощта, и през ум не му минаваше да се оплаква от нея.

Разбира се, че по време на заседанието си Главният съд й припомни всички тези грехове — и сексът с братята й, и отровените мъже, и „магьосническата отвара“, която приготвяше редовно. Ама че глупости! Какво разбираха те от магьосническа отвара? Това си беше една най-обикновена любовна напитка, приготвена по рецептата на любвеобилната й прабаба Беренис. Старата рецепта не я подведе и двамата властелини хлътнаха до уши по нея. Но на третия кой знае защо не му подейства, та затова й се наложи да отиде в Града… Какво ли бе пропуснала да сложи? Може би беше спестила семената от лотос или бе сипала по-малко прах от печен прилеп? Последната версия, на която се спря, гласеше, че Третият вече е бил упоен от друга красавица с по-силна магьосническа отвара, която го е привързала завинаги към съперницата й.

Дните и нощите във вмирисаната на евтин сапун перачница се бяха слели в години и столетия, а тя продължаваше все така да изстисква чуждото бельо и нищо не се променяше, само разширените вени на краката й непрекъснато се уголемяваха. Наложи й се да плати доста сериозна цена за две десетилетия власт, забранени наслади и дворцови интриги! Но най-интересното бе, че дори и да знаеше предварително как щеше да свърши всичко това, пак щеше да тръгне по същия път. Защото за една разтърсваща любовна нощ беше готова да пере чорапи дори двеста години подред.

Мокрото бельо пльосна тежко в кошницата. Тя пъхна ръка през плетената дръжка и се напъна, за да вдигне близо петдесеткилограмовия си товар. Много се забави тази нощ. Колегите й си бяха отишли, а заради икономиите в коридора, който водеше към сушилнята, бяха изгасили почти всички факли, тъй като се съмваше. Краката й се плъзгаха по влажните камъни на пода. Перачницата се намираше в мазето. От царствената й походка, от която навремето мъжете полудяваха от страст, нямаше и следа. Сега се движеше като затлъстяла патица.

Жената отдавна вече бе престанала да се грижи за себе си, макар че през първите триста години в Града все още слагаше руж на бузите си и гримираше миглите си с контрабандна антиохийска къна, но кожата й, която пазеше следите от земната отрова, беше посивяла и се лющеше. Жената замъкна кошницата до вратата с надпис „Сушилня“, но я изпусна и тя се търкулна.

Жената започна да рови из джобовете си, за да намери ключа. Най-сетне го откри. Но едва успя да докосне с него ключалката, когато вратата се открехна със скърцане. Явно не беше заключена. Колкото и да повтаряше на колежките си, повечето от които бяха танцьорки от взривения преди една година курорт Шарм-ал-Шейх: „Момичета, заключвайте вратата, когато излизате“, на тях им беше все тая. Навремето всички около нея хукваха да угодят дори и на най-малкия й каприз, но сега не можеше да ги накара да извършат дори и най-елементарните неща.

Перачката бутна вратата и влезе в помещението, присвивайки машинално очи. Опипа грапавата стена, но не успя да открие ключа за осветлението. Сетне направи крачка напред, взирайки се в мрака. В ъгъла пред нея нещо се белееше. „Момичетата са забравили нечия престилка на закачалката“ — помисли си тя, успокои се, напипа ниската поставка и сложи кошницата върху нея.

Жената се извърна и отново прокара ръка по стената, за да намери ключа за осветлението. Ако знаеше, че ще стане така, щеше да вземе поне кибрит, защото мракът наоколо беше толкова непрогледен, че направо можеха да ти избодат очите.

Не видя как „престилката“ зад гърба й внезапно оживя и започна бавно и безшумно да се промъква зад гърба й…

Петдесет и втора глава Последните

10 часа и 44 минути

Мъжът в черно щракна доволно с пръсти. В списъка на бюрото пред него имаше само още две имена. Останалите бяха задраскани с дебел червен молив. Отлична работа. Разбира се, той беше сигурен, че Изпълнителят нямаше да го подведе, но последното му изпълнение се оказа направо гениално. Потресаващо. Момчето беше убило с един изстрел два заека и само за два часа се бе справило със следващата част от поръчката. Истински талант. Макар че на пръв поглед изобщо не му личеше, че е такъв.

Не-не, всички хора с неговата професия имаха отношение към убийствата. Те свикваха с кръвта и смъртта, както ставаше винаги с онези, които всекидневно се сблъскваха с нея. Но какъв полет на мисълта демонстрира, каква фантазия показа по време на изпълнението! Истински артист! И заслужаваше да бъде аплодиран на крака.

Той си спомни среднощния разговор в мазето. Както предполагаше, момчето много се развълнува, когато му предложи да стане куриер. А най-важното бе, че освен напълно обяснимия страх на лицето му се изписа и любопитство. Той разговаря дълго с него. Обясни му търпеливо, че това е тяхно общо дело и че на никого не му е лесно. И че в крайна сметка осъществяването на ПРОРОЧЕСТВОТО ще доведе до същото, така че в случая нямаше никакъв риск. Ала момчето продължаваше да се колебае. Тогава се наложи да вземе крайни мерки и да му покаже Хензел.

Ефектът надмина очакванията му. След като си поговори с вампира, момчето изпадна във възторг и още в същия миг се съгласи да стане куриер. И това беше много добре, защото иначе щеше да му се наложи да действа против волята си. Когато искаше нещо от хората, мъжът в черно предпочиташе да го постига по пътя на убеждението. Това не означаваше, че дори за миг би се поколебал да приложи сила, но когато успееше да убеди някого в нещо, се чувстваше горд от себе си.

Хората трябваше да отиват на жертвения олтар доброволно, осъзнавайки страховете си, и както вече бе казвал, в това нямаше нищо срамно, защото на човека му е присъщо да се страхува. Можеше да ги замъкне там и завързани с въже, но все пак беше по-добре да избягва такива неща. Много лесно бе да изнасилиш жена, но нищо не можеше да се сравни с насладата, която тялото й е в състояние да ти даде, докато те гали самата.

Той потръпна. Какви мисли се въртяха в главата му! Всъщност, когато живееш прекалено дълго сам, това е неизбежно. През следващите четирийсет и осем часа, докато момчето отнасяше имената на последните кандидатури на Свръзката, можеше да си отдъхне на спокойствие. Вампирът не излизаше навън, тъй че нямаше на кого да разкаже тайната. Той се усмихна, спомняйки си веселата песничка от популярната комедия на Гайдаевски „На вид ужасни, по душа добри“. Разбира се, Хензел не можеше да бъде наречен добър, но в него имаше някаква детинска наивност и преданост. А в нашите цинични времена такива неща трябваше да се ценят.

Той не беше посветил вампира в плановете си докрай, защото колкото по-малко знаеше, толкова по-добре, но щедро раздаваше обещания за предстоящата награда. „Това, че си обещал, още не означава, че си се оженил“, както казваше много отдавна баща му и беше прав. И макар че от време на време го обземаше желание да приобщи повече хора към плана си, той никога не забравяше и друга любима поговорка на баща си, която също беше вярна — „Ако нещо го знаят двама души, знае го и свинята“.

Книгата на масата го хипнотизираше. Може би не биваше да я държи на открито. Но при него не идваха гости, а силата на Книгата направо озаряваше душата му и когато беше близо до него, черпеше енергия от нея.

Той започна да свива пръстите си един след друг и да брои. Палач, блудница, дракон, мъртвец, вещица… Останаха още двама. Само двама. Последните, които трябваше да принесе в жертва. Дали щеше да успее? Копоите вървяха по следите на Изпълнителя и се приближаваха все повече до разгадаването на тайната на еликсира, но той сигурно разполагаше с още малко време. По последния куриер щеше да изпрати нареждане да бъде изпепелен някой от копоите, за да ги хвърли в паника. Слугите на шефа трябваше да разберат, че поразяващата му ръката можеше да стигне навсякъде и че той можеше да накаже всеки, който се осмелеше да попречи на плановете му.

Мъжът в черно отново си помисли за Изпълнителя. Както и в случая с Хензел, той не го посвети в целта на крайния резултат. Защо ли? Ами защото кой знае дали в такъв случай нямаше изобщо да се откаже от поръчката. За ПРОРОЧЕСТВОТО знаеха само той, Свръзката и момчето. Е, и онзи, който бе написал Книгата, но той не влизаше в сметката. И трябваше да е благодарен на любопитното момче, което не се сдържало, надникнало в случайно намерената Книга и видяло съдбовната рецепта. Иначе и през ум нямаше да му мине да… Дори не би докоснал тази гадория.

Но когато чу от момчето за ПРОРОЧЕСТВОТО, той буквално се застави да докосне пергаментовите страници. А онова, което прочете, не му позволи да заспи цяла нощ. Въртеше се в леглото, крещеше и за стотен път препрочиташе въпросните редове на оскъдната светлина на лампата… Това не можеше да бъде. Наистина ли беше толкова просто? Наистина ли онова, което чакаше и не бе дочакал през целия си живот, както и много от предшествениците му, можеше да се случи сега? Това звучеше чудовищно. И само като си помислеше, че ако някой бе открил Книгата веднага, ПРОРОЧЕСТВОТО би могло да се сбъдне много отдавна. И всичко щеше да е съвсем различно. Фактът, че тайната бе попаднала точно в неговите ръце, беше съдба, беше шанс, който се даваше веднъж на милион години. Ако плановете му се осъществяха, това щеше да бъде оценено. Или поне би трябвало да го оценят.

Не откри момчето в горните стаи. Сигурно седеше в мазето и пиеше чай с Хензел. Днес трябваше да напише специална бележка, за да не възникнат проблеми. Трябваше да му напомни, иначе щеше да се увлече в приказки и да забрави. Добре де, нека си поговорят още десетина минути. И без това трябваше да се отбие в заключената стая, а сетне отново щеше да се качи тук. Естествено, родителите му нямаше да разберат желанието на сина си да стане куриер, но двамата с момчето бяха обсъдили всичко, което щеше да им каже, и те нямаше как да не се съгласят. Така че дори и през ум нямаше да им мине за какво става дума.

Предстоеше му да прекара следващата нощ в работа. Щом този куриер беше последен, трябваше да изпрати по него повече еликсир. Изпълнителят трябваше да знае, че има възможност да премахне всекиго, когото сметне за необходимо. Той беше умен мъж и не би подхванал безсмислено изпепеляване из Града. Щеше да му прати, да речем, десет дози еликсир, три от които щяха да са специални. Че защо не? Тъкмо всичко щеше да е готово призори.

Мъжът в черно внезапно се заслуша, но разбра, че му се е дочуло. В заключената стая не се чуваше нищо, дори и станалото напоследък обичайно мяукане. Цареше тъпа, тегнеща и ненарушима от никакви звуци тишина. Но въпреки това трябваше да влезе вътре и да провери. Всичко би могло да се случи… А след това щеше да слезе в мазето, за да прекъсне приятелското бъбрене между момчето и Хензел.

Той стана от стола. В същия миг в стаята отново се разнесе познатото жално мяукане. Ето на, повика дявола. Нищо де. Това лесно можеше да се поправи.

Петдесет и трета глава Ибу ибуди дада муди

11 часа и 23 минути

Убиецът беше на път да полудее или от радост, или от умора. А може би и от двете едновременно. На два пъти дори му се наложи да спре и да се изкашля. Въртеше педалите на велосипеда, отдалечавайки се на километри от мястото, на което изпълни последната поръчка. Мускулите на краката го боляха, но болката беше приятна. Всичко мина идеално и те дори не успяха да гъкнат.

Съвсем наскоро чу в едно телевизионно интервю интересен израз на Мао Дзе Дун, който беше някакъв китайски президент или император. Той звучеше доста двусмислено на руски, но съдържанието му напълно съответстваше на сегашните му усещания. И докато обикаляше из улиците, той си повтаряше наум и се усмихваше: „Ибу ибуди дада муди“, което в превод означаваше: „Крачка след крачка вървим към великата цел.“

Ех, че красиво изгори здравеняка, докато закусваше! Наложи му се да поизчака, докато плешивият мъж отиде да донесе нова порция кисел, но за сметка на това сетне всичко мина като по вода. Посетителите на столовата бяха забили носове в чиниите с ряпа и не забелязаха госта с черния шлифер. Никой, освен покойния дебелак не го разпозна, а разговорът помежду им не достигна до ничии уши. Прекрасно свършена работа! Тези животни си мислеха, че стискат съдбата си за пеша, но той щеше да им покаже кой тук е господарят. Шибани фуражки, скапани кифладжии. С кого изобщо бяха решили да се мерят?

Тази вечер наистина трябваше да си купи бутилка истинско шампанско „Мумм“ от китайските спекуланти, за да полее успеха си, отпивайки искрящото вино от високата чаша. Чувстваше се страхотно. И защо в такива моменти никой не му задаваше втръсналия на всички куртоазен въпрос „Как си?“ Той веднага би изкрещял с всичка сила в лицето на онзи, който го пита: „Прекрасно!“

Остана му да се справи само с две кандидатури, а след това щяха да му наброят заслужения хонорар и той щеше да бъде свободен като птица. Интересно, кого ли щяха да посочат за Шести и Седми? По дяволите!

Едва не се заби в бронзовия стълб на уличната лампа, но успя да свърне. Трябваше да понамали скоростта. Пък и за къде ли бързаше? Съседката му фрау Браунщайнер обичаше да спи до обяд и в момента или спеше, или вече бе отишла да полага изправителен труд.

Той се сети, че вече почти цяло денонощие не е ял нищо. Дали да не спре край денонощната будка и да хапне набързо fish and chips? Не, не биваше да го прави. Човек никога не знаеше кого може да срещне тук. Зад тезгяха би могъл да стои всеки. Ами, ако беше някакъв феномен, който може да запомня физиономията на всеки клиент от пръв поглед? Не би казал, че лицето му е познато на целия Град, но в определени кръгове се смяташе за известен. Какво пък, щеше да похапне вкъщи консерви, а дотогава му се налагаше да погладува.

„Ибу ибуду дада муди.“ Просто не можеше да се каже по-добре. Но сега, докато не получеше новите инструкции от Свръзката, направо щеше да умре от любопитство. Дали щеше да се справи лесно със следващите… двама? Кой знае? Но в края на краищата той също не беше вчерашен. Нали успя да се справи с предишните петима. Нима планът му за ликвидирането на онази тлъста свиня не беше гениален? И това, че по време на закуската в столовата имаше около петдесет хиляди души, не го възпря. Килърът знаеше, че дебелакът обикновено сяда на масата в най-отдалечения кът, до прозореца, и щом постъпваше по този начин в продължение на сто години, просто нямаше никакви причини да смята, че обектът е променил навиците си.

Ами другата жертва… Това направо си беше фасулска работа. Дори и едно дете можеше да проникне в перачницата, след като персоналът си тръгнеше, да влезе в сушилнята и да се облече с униформената престилка, за да го вземат за работник. Вярно, наложи се дълго да я чака, тъй като тя очевидно винаги имаше много работа. Но за сметка на това сетне извърши всичко съвсем професионално и в тъмното чу само пукота на искрите и шумоленето на пепелта, която се посипа на пода. А пък перачката така и не разбра какво й се случи.

Нямаше спор, че е много приятно да надзърнеш в разширените от ужас очи на жертвата, но понякога, когато убиваш жена, е по-добре да се откажеш от това удоволствие. Той знаеше как тези крехки създания умеят да пищят, сякаш вие сирена, и тогава половината Град разбираше, че някой ги е обидил.

В далечината се показаха мръсните стени на блока му, който представляваше стара пететажна панелна съборетина със социално предназначение. Трябваше му много време, докато свикне с ронещата се мазилка и пропадащото стълбище. Отначало пишеше жалби, възмущаваше се и чукаше на всички врати. Но нищо не му помогна. Тук никой не се интересуваше от справедливостта и никой не те питаше кой си бил на Земята. Казваха, че трябва да си благодарен, когато можеш да вършиш любимата си работа. Но можеш ли да наречеш една работа „любима“, след като първо й отдаваш целия си живот, а след това — и безбройните години след него?

Убиецът скочи от велосипеда и го задържа за кормилото. По-нататък щеше да продължи пеша. Все пак вече беше утро, улиците всеки момент щяха да се изпълнят с хора, а без велосипеда беше много по-лесно да се слее с тълпата.

Той вдигна очи и отново видя неоновата реклама на новия брой на вестник „Смърт“. Както би трябвало да се очаква, на първа страница предъвкваха „серията магически убийства в самото сърце на Града“. Този път там се мъдреше нова снимка на Калашников, която явно бе направена отдалеч. Той седеше в служебната си кола с още един копой, когото познаваше, а физиономиите и на двамата бяха напрегнати и разкривени, сякаш спореха яростно за нещо. Ако се съдеше по задния план на снимката, разговорът се водеше във вампирския квартал.

Наоколо почти нямаше хора, затова убиецът не се лиши от удоволствието да насочи показалец към недоволното лице на Калашников, сякаш се прицелваше.

Петдесет и четвърта глава Онова, което не може да бъде

11 часа и 38 минути

Подутият от безсънната нощ Калашников отпиваше сладострастно гнусното на вкус, но все пак горещо царевично кафе в „повръщалника“, както колегите му некоректно наричаха бара на Ведомството. И, естествено, нямаше търпение да влезе при шефа, за да му разкаже подробностите от дългото си пътешествие до стаята на Тринайсетия. Но след като по обратния път отново мина през три телепортьора, просто не му останаха сили. Всичко го болеше — и тялото, и главата, и дори меките части на ушите. Имаше чувството, че ако направи рязко движение, всеки момент ще се разпадне на части.

Половин час преди това Алексей допълзя с последни сили до архива, за да отвори с оксижен в присъствието на охраната смачканото чекмедже 297 865 11 („Т“), натъпкано догоре с веществени доказателства. Предчувствието не го излъга. Бележникът на Менделеев беше сред хартиените боклуци, но радостта му беше преждевременна, тъй като Калашников не разбра абсолютно нищо от химическите формули, които изпълваха страниците му.

Проклинайки мързела, който винаги бе проявявал в часовете по химия, Алексей направи ксерокопие на всяка от страниците на бележника, след което се отправи към отдела за съдебни експертизи. Химиците продължаваха да се мъчат с разлагането на молекулите, от които се състоеше еликсира, затова се отнесоха с ентусиазъм към появата на бележника. Помолиха го да дойде след четирийсет минути. Калашников изказа опасенията си, че ще му се наложи да се забави доста дълго при шефа, но химиците го увериха, че ще го изчакат.

Алексей хвърли на масата златна монета — цените в „повръщалника“ бяха по-високи, отколкото в днешен Ню Йорк — и стана, поклащайки се ритмично насам-натам, също като пиян човек, който танцува рокендрол. Стигна до асансьора, съпроводен от напрегнатите погледи на колегите си, които тревожно си шепнеха: „Льоха го е закъсал с това разследване, само го вижте как се е натряскал вчера.“ Калашников се възползва от това, че е сам в остъкления асансьор, и седна на пода.

Вратата се отвори, той изпълзя оттам и веднага се натъкна на стройни женски крака с червени обувки. Калашников вдигна глава. Точно над него стоеше Мария-Антоанета с особено изражение на лицето.

— Има и други начини за сваляне на стрес, освен спирта — изрече хладно кралицата.

Алексей се опита да се изправи, но не успя.

— Ъ-ъ-ъ… — започна той страшно притеснен. — Всъщност аз съм уморен…

Мария-Антоанета нищо не каза, но мълчанието й означаваше, че в душата на секретарката на шефа бушува ураган. Как е възможно да се появява при началника в такова състояние, при положение че дори не можеше да се държи на краката си? Докато тя събираше сили да му каже цялата истина в лицето, Калашников се вкопчи за рамката на вратата и успя да се изправи.

— Не е хубаво да се пие на гладно! — заяви гневно величеството и тръгна към асансьора, тракайки възмутено с токчетата си. — Не забравяйте да се отбиете при шефа. За съжаление имам строго разпореждане да ви пускам без ред. Макар че ако бях на негово място, щях да ви…

Алексей не успя да разбере какво би направила с него Мария-Антоанета, защото последните й думи потънаха в шума от затварящите се врати на асансьора. Подпирайки се на стената, той тръгна към кабинета на шефа, като от време на време спираше да си почине.

Завари боса разстроен. Шефът моментално му съобщи ужасната новина — докато Калашников беше ходил да разпитва Тринайсетия, убиецът отново бе нанесъл удар. Беше го направил както винаги неочаквано, но този път на оживено място в присъствието на хиляди хора.

— Убит е Франкенщайн, който е седял на една маса с Ленин — каза шефът и горестно си наля чаша уиски. — Това станало по време за закуска в лудницата, където са затворени и двамата. От Франкенщайн е останала само пепел, Ленин е в реанимация в шоково състояние и както винаги никой не е видял убиеца. Общо взето, нищо ново.

Калашников си спомни колко се изненада, когато видя в един репортаж по Градската телевизия, че чудовището Франкенщайн не е някакъв страшен готически герой, измислен от писателката Мери Шели, а реален персонаж, който съществува наистина. В Ада той излежаваше наказанието си за убийство, но основната му функция беше друга — слагаха чудовището за съсед на друг наказан. През последните осемдесет и две години Франкенщайн живееше заедно с Ленин, а потресът на Владимир Илич беше толкова голям, че той дори престана да произнася неправилно буквата „р“.

Шефът продължи да разказва, почесвайки унило брадата си. Хакерите в Ада също не го бяха зарадвали. Оказало се, че не е чак толкова лесно да разберат кой е проникнал в компютъра, с цел да открие секретния код, както той си мислеше. Електронната машина беше включена към мрежата на службата за сигурност, която посещаваха много хора, и затова, за да разкрият взломаджията, беше необходимо значително повече време. Най-малко два дни.

— Както и да е — тупна с опашка шефът, след като се оплака от проблемите си. — Хайде, разказвай каква става при теб. Макар че не очаквам кой знае какво. Изглеждаш доста странно, все едно че са ти инжектирали желе. Седиш и се тресеш.

Треперейки, Алексей разказа за нововъведението, с което в момента изпращаха посетителите при Тринайсетия, а шефът поклати огорчено глава и му наля уиски.

— При нас винаги става така — отбеляза натъжено. — Първо изобретят нещо, а сетне го изпробват на тукашните обитатели като на зайци. Мислят си, че щом си мъртъв, значи ти е все едно. Къркачи.

Калашников отпи от тръпчивата течност, въздъхна и започна да разказва за срещата си с Юда. И колкото повече размотаваше кълбото на събитията, толкова помрачен ставаше шефът. Той подпря с ръка брадичката си и престана да се усмихва.

— Не ми разказа нищо приятно — процеди, когато Калашников млъкна и посегна отново към чашата. — Но въпреки че направо се разкъсвам от догадки и предположения, няма да предложа на Гласа да отдели двайсетина минути на Тринайсетия. И не защото всяко поредно общуване с Гласа е истинско мъчение за мен. А защото той не би направил това при никакви обстоятелства.

Калашников и без това много добре знаеше, че е така, и изобщо не възрази.

— Колкото до Книгата — продължи шефът, — лично аз не съм я чел и ми е много интересно откъде изобщо се е взела в Града. Макар да ми е ясно, че почти всичко, което е на Земята, може да се появи и в Ада. Колкото и да забранявам вредните книги тук, пак ги преснимат и ги четат под одеялото. А най-обидното е, че колкото по-строго е наказанието за четенето на дадена книга, толкова по-голям е тиражът й. Знаеш ли, винаги съм подозирал, че Книгата съществува просто защото всеки апостол е написал свое евангелие. Но за евангелието от Юда винаги е имало повече клюки, отколкото реална информация, затова не придавах кой знае какво значение на този факт. И въпреки това имаме нишка, за която да се хванем. Тази информация ти я даде Сталин, нали? В такъв случай трябва да го намерим. Първо, той ще ни даде точни данни за това какво съдържа Книгата. Второ, ще измъкнем от Йосиф къде е успял да прочете за заговора и това ще бъде ключът към изясняване на обстоятелството как тази гнусна Книга се е озовала в Ада. А, без малко да забравя… Какво става с бележника на Менделеев?

Алкохолът му помогна. Постоянната болка в ставите започна лека-полека да стихва, макар че главата му продължаваше да тежи, сякаш беше от олово. Калашников се протегна сладко и кокалите му изпукаха.

— Засега нищо — отвърна той с нескрито съжаление в гласа. — Успяхме да го намерим. Наистина го бяха прибрали заедно с другите хартиени боклуци, но не можах да разбера нищо от написаното. Там има само химически формули. Дадох го на нашите химици да ги разгадаят.

— Правилно — одобри действията му шефът. — Надявам се, че няма да се туткат дълго с него. С издирването на Сталин искам отново да се заемете ти и Малинин. Разбирам, че и без това си затрупан с работа, но след опита да разбият чекмеджето в архива изгубих всякакво желание да въвличам излишни хора в този проблем. Взломът очевидно е извършен от служител на Ведомството, нали така? И затова не искам убиецът да се добере до Сталин преди нас, защото той ще го накара да замълчи завинаги. Затова трябва да намериш този човек, колкото се може по-бързо.

Стените в кабинета на шефа започнаха да пулсират, а сетне промениха цвета си и станаха синкавочерни. Според хитрия замисъл на дизайнера те отразяваха настроението на собственика на стаята.

— Разбрах — стана от стола Калашников. — Веднага ли да се заема?

— Естествено.

Разговорът бе прекъснат от силния звън на телефона, който изсвири мелодията от стария хит на австралийските групи AC/DC и „Heel’s Bells“. Шефът удари ядосано по бутона на спикера.

— Зает съм. Спешно ли е?

— Боя се, че е спешно, монсеньор — изкънтя в целия кабинет възторженото гласче на Мария-Антоанета. — Иначе не бих се осмелила… Да ви свържа ли?

Шефът грабна слушалката от апарата, изпусна дрезгаво дъха си в нея и изрева нещо нечленоразделно. „Сигурно нашето момче пак е очистило някого“ — помисли си спокойно Алексей, наблюдавайки бръчките, които се врязаха в челото на боса. Докато изслушваше краткия монолог по телефона, веждата му на два пъти подскочи от нервен тик. „Вече свиква с лошите новини — осъзна щабскапитанът. — Преди щеше да метне една мълния към камината.“ Стените на кабинета моментално станаха пурпурни, сякаш се наляха с кръв.

— Благодаря. Да-да. Калашников е при мен. Правилно сте решили да ми се обадите. Стойте там, хората ми ей сега ще дойдат при вас. Не пипайте нищо.

Шефът отдръпна слушалката от ухото си и погледна Алексей.

— Току-що в перачницата, в която през последните две хиляди години работи египетската принцеса Клеопатра, началникът на смяната е открил частици от пепел и остатъци от изгорели зъби. Не са открили Клеопатра нито вкъщи, нито на работното й място. Опитали са се да се свържат с теб като с ръководител на следствието, но телефонът ти е бил изключен. Явно нашето момче със светената вода в джоба се е развихрило и за един час вече имаме втори труп. Ще повикам Ван Ли и Краузе, за да отидат в перачницата.

— Вчера успяха ли да открият нещо в багажната клетка? — сети се най-неочаквано Калашников.

— Нищо — завъртя глава шефът. — Направо сме в задънена улица. Успели да открият багажната клетка, в която Хензел е държал веществото, предназначено за килъра, но тя била празна. Действали като слон в стъкларски магазин — посред бял ден. Явно след повторния обиск у Хензел убиецът е бил предупреден от къртицата и е прибрал съдържанието на багажната клетка. Всеки път ни се струва, че в следващия миг ще го сграбчим за опашката, но сетне не ни остава нищо друго, освен да събираме пепелта от жертвите му. Краузе остави засада на гарата за всеки случай, макар да не мисля, че някой ще се хване в мрежата й.

След като Алексей си тръгна, шефът си поговори с Краузе, а сетне се подпря на лакът и дълго се взира в пулсиращите стени. Ама че тарикати са тия земни жители! Гласът твърди, че е сътворил хорицата по свой образ и подобие. Да, бе, как ли пък не! Ако на Земята някой свещеник преспи с момиче или някой политик отмъкне торба с мангизи, или някой мошеник открадне часовник, всички задължително казват: „Дяволът се е вселил в тях.“ Сякаш той си нямаше друга работа, освен с часове да подстрекава някой пияница да отмъкне чантата на някое момиче. Добре де, дори и да допуснеше, че уж той провокира хората да вършат разни дивотии на Земята, тогава какво ги караше да се държат по същия начин и в Града?

Навсякъде цареше едно и също — чукане, кражби и измами. А сега и убийства. М-да, щеше да е по-добре, ако Гласът не беше населявал Земята с хора. Честно казано, с динозаврите му беше по-лесно.

Шефът на екипа химици догони Калашников чак на входа на сградата. Търси го навсякъде, но Алексей мислеше за Франкенщайн и Клеопатра и просто забрави да се отбие в отдела. Малинин, който благополучно бе успял да се наспи на задната седалка в колата, видя как дядото с бяла престилка, който очевидно беше някакъв нервен доктор, размахваше победоносно бележник пред Калашников. Негово благородие спря и се заслуша съсредоточено какво му говори дядото. На два пъти Калашников попита за нещо Доктора и той оживено закима. Негово благородие посочи един от листовете в бележника и старецът отново кимна утвърдително.

Малинин умираше от любопитство, но колкото и да проточваше врат през прозореца на колата, не можа да чуе нито дума. След десетина минути общуване с езика на жестовете двете страни стигнаха до съгласие. Калашников допря разтреперания си пръст до устните си, а в отговор дядото направи решителен бандитски жест, прокарвайки ръка през гърлото си — сиреч, гроб съм. Двамата си стиснаха ръцете и се разделиха. Докторът се върна във Ведомството, а негово благородие тръгна към колата. Кой знае защо се олюляваше като пиян.

Без да забележи, че вратата предвидливо е отворена, Алексей машинално седна в колата. Застина на предната седалка като сфинкс и мълча двайсет минути, гледайки тъпо през изпръсканото с кал предно стъкло. Накрая Калашников се извърна към унтерофицера, свикнал с вцепененията на началството си, хвана Малинин за лявото рамо и каза тихо с безизразен глас:

— Не може да бъде. Това просто не може да бъде.

— Какво не може да бъде, вашброде? — не издържа Малинин.

Калашников не му отговори.

Петдесет и пета глава Сто хиляди златни дублона

11 часа и 57 минути

Сталин отхапа лакомо половината от сандвича, който гостоприемният собственик на апартамента му приготви, а по покривката се посипаха трохи хляб.

— Страшно се изплаших — отбеляза дружелюбно той. — Дори си помислих, че си ме предал.

Мюлер се разсмя с обичайния си кикот, галейки халбата.

— Коба, ти се майтапиш. Просто забравих ключа си, какво толкова? Почуках тихо, за да не привличам вниманието на съседите, все пак вече е нощ… А пък ти хукна да бягаш през прозореца. Добре, че се заклещи. И къде, mein lieber, щеше да скочиш след това? Забрави ли на кой етаж живея?

Сталин мълчеше сконфузено. На него също не му беше приятно да си спомни, че когато чу плахото потропване, хукна да търси изход и се опита да се провре през горното прозорче, което за щастие се оказа твърде тясно. Трябваше му половин час, за да се измъкне оттам и да разбере, че никой не се опитва да разбие вратата. След това се промъкна до нея, погледна предпазливо през шпионката и видя Мюлер, който стоеше на площадката на стълбището, стиснал кесия, пълна със зеленчуци.

Конфузната пауза беше прекъсната от началото на новините по телевизията. Популярният в Града телевизионен водещ Влад Кистев, който създаде местната телевизия фактически от нулата, видимо се вълнуваше, стиснал пред себе си един току-що излязъл от факса лист.

— А сега, уважаеми телевизионни зрители, ви предстои да чуете нещо сензационно. Преди дни от местата за лишаване от свобода е избягал един опасен престъпник, който през 1953 година е бил осъден от Главния съд на каторга в каменоломните на Града. Призоваваме ви да внимавате, защото този човек може да е сред вас! Постарайте се да запомните външността му.

Телевизионният екран изпълни едно уморено сипаничаво лице с жълти очи, а Сталин се задави с краставицата и се закашля. Мюлер се приведе през масата и го потупа по гърба.

— По неизвестни причини властите са решили да обявят това едва сега — продължи задъхано Кистев. — Името на беглеца е Йосиф Сталин и той е един от бившите лидери на Съветския съюз, който в миналото беше най-голямата евро-азиатска държава. Който съобщи пръв за неговото местонахождение и ако тази информация помогне за задържането му, ще получи сто хиляди златни дублона в брой и безплатно ще му бъде предоставен камион за пренасянето им. Уважаеми граждани, не пропускайте шанса си!

Кистев остави бавно листа и хвърли остър поглед към камерата, сякаш насреща му стояха негови приятели и си пиеха чая.

— Йосиф… — каза плахо Влад и Сталин потръпна. — Ако в момента чувате това съобщение, трябва веднага да се явите пред властите и да се предадете. Ведомството ви дава официални гаранции, че няма да бъдете наказан. Молим телевизионните зрители да видят още веднъж снимката.

Шефът на Гестапо се вторачи с очакване във вцепенения вожд на народите. Той лека-полека възвръщаше способността си да говори. Остатъците от сандвича се търкаляха по пода.

— Май че е станало нещо сериозно — изплю краставицата Сталин. — Или се справят много добре със ситуацията, или точно обратното. Не се нахвърлят на мен току-така.

След обявата Кистев премина към новините от Града. На екрана се появиха снимките на някакъв изрод и на жена с черни коси, обрамчени със злато.

— Днес тайнственият Ангелът на смъртта нанесе мълниеносен удар точно под носа на правоохранителните органи — чу Сталин думите на водещия. — Посред бял ден, в присъствието на хиляди хора той уби чудовището, създадено навремето от доктор Франкенщайн. Но килърът не се е задоволил с това и след един час жертва на Ангела на смъртта е станала египетската принцеса Клеопатра, която в миналото е била прочута с любовните си връзки. От мястото на събитието предава нашият репортер Иля Веснин.

На екрана се появи елегантен младеж с очила марка „Диор“, зад чийто гръб се виждаше огромна тълпа от мъже от най-различни националности, включително и негри.

— Тук успяхме да съберем само една малка част от бившите любовници на Клеопатра. Сега ще излъчим директно ексклузивен коментар на най-голямата любов в нейния живот — шофьорът от 11 785-о автобусно депо Юлий Цезар. Кажете ни, ако обичате — говореше забързано младежът, буквално завирайки микрофона с емблемата на 101-и канал в устата на един плешив небръснат мъж с мръсна униформа, — какви чувства изпитвате?

— Аба, с Клеопатра отдавна не сме се виждали — подсмръкна плешивият мъж. — Преди две хиляди години се срещнахме с нея и аз й вирнах краката. Един вид, veni vidi vici11, xa-xa-xa — разкиска се интервюираният. — И това е. Любовта свърши и розите увяхнаха. Тази змия не ми разрешаваше да виждам сина си, а от служба „Справки“ в Града не ми дадоха телефонния й номер, защото бил секретен. И де да беше само това? Сетне тя преспа с моя враг, който ме очисти. И какво стана в крайна сметка? Пълна скапанячка е тя, това е, пичове!

Тълпата се взриви от оглушителни аплодисменти.

— Всичко е ясно — въздъхна Сталин. — Тези малоумници още не са заловили никого. Искат най-подробно да ме разпитат за онази бележка. Но няма да стане.

— Скоро ще започнат масови обиски на жилища — отбеляза мъдро опитният Мюлер. — Но, от друга страна, в Града има милиарди такива домове. Тъй че си стой тук и бъди спокоен, разполагаш със страшно много време. А може би все пак ще размислиш и ще се предадеш?

Това предложение не се хареса особено на Сталин.

— Хенрих, а ти защо не отиде да се предадеш, а предпочете да се криеш в аржентинските джунгли? Нали зная как стават тези неща — обещаваш какво ли не, за да накараш човека да се предаде, а когато се появи, правиш с него каквото си искаш.

— Прав си, Коба — съгласи се покорно шефът на Гестапо. — Затова сега не бива не само да излизаш навън, а дори и да се показваш на прозореца, защото ще се намерят много желаещи да спечелят сто хиляди златни дублона. Кой игра образа ти в киното? Да знаеш, че в най-скоро време ще изловят всички актьори по доноси на съседите им.

— Много е странно, че в Града не искат да въведат в обращение нормални книжни банкноти — разсмя се с облекчение вождът на народите. — Шефът си втълпи, че „хората гинат за метала“ и че когато продават душата си, го правят само срещу злато, защото всъщност това е истинската дяволска валута. Само че те могат да си продадат душата за абсолютно всичко и биха взели и банкноти, и чекове, и пари в брой. Понякога ми хрумва идиотската мисъл, че шефът така и не е опознал човешкия род докрай.

— Така си е — изкиска се пискливо Мюлер. — Аз дори си мислех, че когато дойда тук, начинът, по който се отнасям към хората, ще свърши добра работа на шефа, но се оказа, че тук специалистите като мен можеш с лопати да ги ринеш. А колкото до златото, оказа се, че за щастие тук на практика няма милионери, иначе щеше да е страшно. Представяш ли си какво щеше да стане, ако Рокфелер, Вандербилт и Хенри Форд всеки месец караха заплатите си с товарен влак?

Двамата се разсмяха. В това време по телевизията вече показваха в едър план панорама на лудницата, в която бяха изгорили Франкенщайн. Камерата се плъзна из скромното болнично отделение, където лежеше един хилав човечец с брадичка и с блеснали очи. Нещастникът трепереше непрекъснато, сякаш му беше много студено.

— Това Володя ли е? — изненада се Сталин. — Виж ти, да не би пак да е болен? Много зле изглежда. Ето, виждаш ли, и до него са се докопали. Извадил е късмет, че е оцелял.

— Майната му — ухили се Мюлер. — Важното е, че ние не сме на неговото място, както и на мястото на Франкенщайн и Клеопатра. Ще поменем ли покойниците?

Върху баварската покривка на синьо и бяло каре се появи еднолитрово шише със самоделен шнапс.

Сталин понечи да каже, че на неговата възраст не бива да пие много, но си спомни среднощните си кошмари с мъртвото лице на брат Ираклий и махна с ръка.

— Наливай.

В стаята се разнесе омагьосващият звук на чаши, които се чукнаха.

Петдесет и шеста глава Опасният посетител

12 часа и 15 минути

След като изгледа новините докрай, офицерът със зелена униформа изключи телевизора и се ухили доволно. Ако зависеше от него, щеше да окичи гърдите на Изпълнителя с орден, защото момчето работеше много съвестно. И денят „хикс“ вече наближаваше. Оставаха само два трупа и сетне можеше да си отдъхне.

В близките часове Поръчителят щеше да изпрати последния куриер и с това неговото участие щеше да приключи. Можеше да си седи в кабинета и да чака резултатите. Дали копоите щяха да успеят да му попречат? Вече едва ли. Остана толкова малко време, че стана съвсем очевидно, че нямаше да успеят да спрат Изпълнителя. И това беше много добре.

А ако следващите жертви бяха Есенин и Айседора Дънкан, направо щеше да е прекрасно. За огромна радост на офицера разпасаното поетче днес не се мотаеше из коридора, вонейки на спирт. Не беше на смяна. Иначе той нямаше да се сдържи и щеше да запрати поставката за моливи по самодоволната му мутра. Кучи син! Съчиняваше разни тъпотии за сополивите девойки и се къпеше в слава дори и след смъртта си. Че да не би да се иска много ум, за да къдриш тези идиотски римички от сорта на „полковник — подполковник“. Всеки кретен можеше да го прави.

В коридора вече от половин час се чуваше някакъв необясним шум. Той сложи длан зад ухото си. Различаваха се отделни думи с чужд акцент, съпроводени от рязко свистене във въздуха, сякаш се въртеше някаква перка. До ушите му достигнаха откъслечни яростни фрази: „Пуснете ме най-сетне… това е отвратително… ще се оплача… вандали…“

Известно време офицерът се опитва да не обръща внимание на шума, но кавгата не само не стихна, а дори се усили. Човекът зад стената започна да вика, и направо да крещи с цяло гърло. Офицерът изпсува, отвори вратата и веднага установи, че има несъмнения шанс да спаси един от колегите си от унищожение.

— Разбирате ли в какво положение ме поставяте? — врещеше мъж с пъстра риза и начервени бузи срещу капитана от отдела за контрабанда. — Мама миа, ще докарате цялото ми семейство до просешка тояга! Сещате ли се колко струва всичко това? Порсо малодето!

Притиснат до стената, колегата му забелваше страдалчески зачервените си очи и се опитваше да се съпротивлява, гъгнейки нещо. Офицерът отиде при тях и го отблъсна встрани.

— Конфискацията е законна, господин Версаче — каза той. — Много добре знаете, че сте нарушили правилата. Луксозните предмети са категорично забранени в Ада. Ако ви оставят да правите каквото си искате, всички мутри ще почнат да се фръцкат с костюми на „Версаче“.

— На какво прилича това! — вдигна рязко ръце моделиерът и офицерът се досети, че свистенето се разнасяше вследствие на това, че италианецът размахваше много енергично ръце. — А какво искате да правя? С какво да се занимавам? Не мога по цял ден да се гърбя като шивачка във фабрика „Болшевичка“, която майстори фалшификатите в Града, както ме наказа вашият идиотски Градски съд. Вече си избодох ръцете с иглата. Погледнете, погледнете! — Той показа парфюмираните си подути ръце. — Трябва ми простор, за да развихря фантазията си, аз съм творческа личност, дяволите да ви вземат! А пък вие? Какво правите вие? Карате ме да шия доновки!

— Ако не знаете, вас дяволите вече са ви взели — отбеляза злобно офицерът. — И няма да постигнете нищо с този скандал и с глупавите си оскърбления. Моля да напуснете помещението и да не пречите на работата ни. Така или иначе никой няма да ви върне червените сака.

— Мама миа! — отново театрално вдигна поддържаните си ръце Джани Версаче. — Как е възможно един толкова симпатичен мъж да е толкова катастрофално жесток! — Гримираните му очи леко се навлажниха. — Гадняр! Можеш да си малко по-нежен с мен… — Той го докосна палаво по врата, скрит зад зеления плат.

От този изблик на симпатия офицерът без малко не повърна.

— Марш оттук — тросна му се той сърдито. — Сексуалният тормоз на служебни лица се наказва с шест години работа в каменоломната. Ако не си тръгнете веднага, аз ще…

— Да, разбира се — отдръпна неохотно ръката си Версаче. — На вас ви дай само да издокарвате хората с раирани роби, с ужасни костюми и с кошмарни каскети. Сивата тълпа само радва окото ви… Радват ви тези еднакви чудовища, тези клонинги, които никой не е в състояние да разпознае, все едно че са в Северна Корея. Вие сте ужасен комунист! — развика се той.

— По-добре да си ужасен комунист, отколкото стар хомосексуалист — сви рамене офицерът. — Разговорът приключи. Ако не искате да се разберем с добро…

— Тръгвам си — изписка оскърбено Версаче и оправи контешката си риза. — Но вие ще ми платите за това! Само като си представя, че прекрасните сака, кожените обувки и парфюмите ще отидат на майната си и ми прилошава. Нищо, тук има много хора като мен. Знаете ли на кого ще се оплача?

— Оплачете се, ако щете на Рудолф Нуриев и на Фреди Меркюри — озъби му се мъжът със зелената униформа. — Те сигурно ще разберат вашите душевни терзания и ще ги оценят по достойнство. Довиждане, господин дизайнер.

Без да се сбогува, Джани Версаче вирна брадичка и тръгна към изхода, разпръсквайки миризмата на скъп контрабанден парфюм около себе си.

— Благодаря — каза глухо колегата на офицера.

— Няма за какво — отговори му офицерът и се върна на работното си място.

Отново погледна към стенния часовник. Вече нямаше търпение. Жалко, че до нощта оставаше още доста време. Щеше да му е интересно да си поговори с последния куриер. Отдавна не бе усещал толкова силен прилив на адреналин. Животът в Града беше страшно скучен. На Земята човек знаеше, че животът му постепенно се променя — нижеха се детство, младост, любов, криволичения в кариерата, интриги, старост. А тук всичко беше като във филма „Денят на мармота“, само че по-лошо. Колкото си по-умен, толкова по-малко възможности имащ да направиш кариера. Колкото си по-богат, толкова по-беден ставаш. Колкото си по-красив, толкова си по-самотен. Да върви всичко на майната си… Изобщо не му пукаше.

Макар да разбираше, че е изминало съвсем малко време, той не можа да се сдържи и поглед на тайничко към стрелките на часовника, които почти не се бяха преместили.

Малко оставаше. Вече оставаше малко.

Петдесет и седма глава Елементът от кръвта

13 часа и 08 минути

Ситуацията не се променяше. Калашников продължаваше да разглежда бележника, шепнейки неразбираеми думи и хапейки устни. На два пъти понечи да излезе от колата, но се натъкваше на някакво невидимо препятствие, спираше и се отпускаше отново на седалката.

„Това му се случва вече за втори път през последното денонощие — констатира печално изтрезняващият от паническите си мисли Малинин. — Май че съвсем е сдал багажа.“ Калашников не реагираше, когато размахваше ръка пред лицето му, а само отваряше уста като риба в аквариум и отново я затваряше. Малинин се отчая напълно, но в този момент му хрумна простичката идея как да му помогне. И дори се учуди, че не се е сетил по-рано, защото това винаги помагаше.

Той свали тумбестата кожена манерка от кръста си, развинти цилиндричната капачка и я напълно догоре с прозрачната течност. Унтерофицерът побутна безчувствения Алексей по рамото и му подаде импровизираната чаша.

— Пийнете си, вашброде. Може да ви олекне.

Ако по националност Калашников беше германец или турчин, номерът на Малинин нямаше да мине. Но в този случай всичко стана като по вода. Алексей взе като робот подадената чаша и я пресуши на един дъх. Не се закашля, както злорадо очакваше Малинин, но мътните му очи се избистриха или поне когато вдигна очи към унтерофицера, погледът му беше съвсем разумен.

— А, Серьога? Какво правиш тук?

— И таз добра. Чакам ви, вашброде. Както ми наредихте вчера.

Пред очите на Алексей отчетливо изплува сцената, в която излезе от Ведомството, и той си спомни краткия, но съдържателен разговор с човека с бялата престилка. Потръпна, погледна към отворения бележник, а химическите формули се взривиха в зениците му и образуваха черна паяжина.

— Серьога… — прошепна той и отново се отнесе нанякъде.

— Какво? — изплаши се Малинин.

— Закъсахме я… Дай ми още водка.

Втората чаша също се изля в гърлото на Калашников. Малинин се опита веднага да му налее трета чаша, но той отблъсна ръката му.

— Благодаря, оправих се. При шефа треснах и малко уиски. Главата ми бучи. Само да не заспя.

Той поседя около минута и за пореден път се вторачи напрегнато в страниците с формулите. Малинин отново зачака.

— Май че имаме огромен проблем, братле — възвърна си способността да говори Калашников. — Не ме карай да ти обяснявам какъв, защото дори не зная как да докладвам това на шефа. Трябва да се прибера вкъщи, да остана малко на спокойствие и да обмисля всичко. Все едно че ме удариха с парен чук по главата.

— Кажете ми де! — примоли се сълзливо Малинин. — Какво ви подшушна онзи дядка с бялата престилка? Какво има в оня шибан тефтер? Мама му стара, направо няма да заспя!

Лицето на Калашников придоби строго и в известна степен дори злобно изражение.

— Само да кажеш една думичка на някого за това, с теб е свършено — изрече с хищническо изражение той и стисна болезнено ръката на Малинин. — Още на първото заседание при шефа лично ще поискам да те изпепелят. А сетне чистачката най-спокойно ще смете праха ти и на другия ден вече никой няма да си спомня за теб. Надявам се, че разбираш какво ти казвам?

— Вашброде, ама аз… — задави се Малинин. — Мамка му, ако трябва, ще гриза земята…

— Общо взето — прекъсна клетвите му във вярност Калашников. — Онзи мъж с бялата престилка ми каза, че в бележника на Менделеев е записано следното: един от основните елементи, които се съдържат във веществото, е натурална кръв от плъх. И той е толкова сигурен в това, колкото е сигурен, че две и две прави четири. Зададох му въпроса няколко пъти, дори му се разкрещях, но той твърди, че е така. Моментално ми се зави свят, без малко не припаднах, краката ми се подкосиха и дори не зная как съм стигнал до колата.

Калашников замълча в очакване на бурната реакция на Малинин. Но той само примигваше объркано с очи. Сензацията за директора, който по неизвестни причини знаеше таблицата за умножение, не му направи впечатление.

— Не разбра ли какво ти казах? — вбеси се Алексей.

— Не — отвърна честно обърканият Малинин.

— На кого би могло да му хрумне такова нещо! — разкиска се Калашников. — Ето за какво става дума, умнико: къде, на кое място в целия град си виждал поне веднъж натурална кръв? Във вампирския квартал ли? Там има само сушена кръв във вид на прах! Тук има само мъртви плъхове, разбираш ли? А тази кръв е истинска! Схващаш ли какво означава това?

Малинин схвана само, че трябва да изчака края на ефектната пауза, защото началството му се бе съвзело окончателно и само след минута щеше да му обясни всичко и да му го поднесе на тепсия.

— Не схващаш — обобщи Калашников, след като сложи край на паузата. — Е, добре, щом си толкова тъп, ще ти обясня дума по дума тази сензация като на малоумен. Това означава, че веществото, с помощта на което бяха изгорени шестимата знаменити хора в Града и което се състои от няколко елемента, включително и светена вода, изобщо не е направено в Ада, както ние с теб наивно предполагахме до този момент. Защото в Града от веки веков не съществува нищо живо и всичко наоколо е мъртво — и хората, и животните, може би единствено растенията са нормални, но тях не ги слагаме в сметката. А истински живи плъхове с натурална кръв могат да се намерят само в онзи свят, от който навремето и ние с теб дойдохме тук.

Малинин зяпна и физиономията му неволно се превърна в точно копие на лицето на Калашников отпреди десетина минути. Но Алексей вече не гледаше към него и продължаваше увлечено да размахва ръката, в която стискаше бележника.

— Та така, братле, през цялото време сме търсили не където трябва. Установих това буквално секунда след като химикът ми каза за формулата на кръвта на плъха. Онзи, който планира и реализира всички убийства в Ада, изобщо не се намира в Града.

Последва още една ефектна пауза. Алексей най-после се сети за Малинин, който направо се бе вдървил, и го дръпна към себе си.

— Той е на Земята.

Калашников не чу отговора. Разнесе се глух пукот като от удар на дърво, Малинин удари рязко главата си в повърхността на облицования с желязо волан и изгуби съзнание.

Алексей не започна да го свестява. Вдигна краката си върху таблото и остана да седи така още около четирийсетина минути, мислейки за нещо. Безполезният вече бележник лежеше върху гърба на Малинин. Калашников не стигна бързо до решението, което взе.

Най-сетне извади мобифона си, включи го и след това погледна в указателя му. Стигна почти веднага до познатото му име от четири букви, което се изписа на дисплея, и натисна зеления бутон.

От другата страна вдигнаха слушалката още след първия сигнал:

— Ало. Здравейте.

— Добър вечер. Търся Вонг.

— Няма го, господине.

— А кога ще се върне?

— Не зная, господине. Не е казал на никого, излезе. Мисля, че след около пет часа ще е тук. Да му предам ли нещо?

— Не, благодаря — отвърна любезно Калашников. — Ще го потърся по-късно.

Петдесет и осма глава Евангелие от Юда

19 часа и 11 минути

Общо взето, дори изглеждаше странно, че момчето я бе открило. Това стана случайно. Всичко в нашия свят се гради на случайности — и човешките отношения, и щастието, и смъртта, и мъката, и радостта. Днес си никой, а утре печелиш един милион от лотарията, след като вместо ресто в магазина са ти дали билетче.

Бедният селянин, който продал Книгата на момчето срещу смешните двайсет долара, му разказал, че Евангелието се пазело в управлението на КГБ в грузинския град Самтредия в специална заключена стая. Охранителите не знаели какво точно има в бронирания сейф и само се досещали, че това е нещо изключително важно. От Москва вече четирийсет години не идвали никакви инструкции за този обект, а те се боели да им напомнят за него.

През декември 1991 година Съветският съюз изчезнал за една нощ заедно с московските инструкции, но на тях не им се наложило да скучаят, защото две седмици по-късно президентът на Грузия бил свален по време на „банановата“ революция, която вдигнали неговите приятели. Страната затънала в пожари и грабежи. Пияните бойци с петнисти униформи, които нахлули в Самтредия от юг, разгромили и подпалили сградата на КГБ. Охранителите се разбягали накъдето им видят очите, тъй като вече нямало какво да защитават. А бойците измъкнали от огъня сейфа, който взривили с противотанкова граната, тъй като командирът им решил, че в него има пари и скъпоценности.

Те разбили желязната кутия, която изпаднала от вътрешността на сейфа, и видели димящата Книга с кожена подвързия, чиито страници били изпълнени с неразбираеми знаци. Разочарованият командир се изплюл върху обложката, ритнал Книгата и хукна към горящия кабинет на финансовия отдел.

През нощта край овъглените стени на сградата се стекли жителите от близките села, които също се надявали да докопат нещо. Развинтвали дръжките на вратите, товарели столовете в каруците и събирали кутийките с разпилени кламери. А един от тях взел Книгата, която оцеляла по чудо в огъня. И той не знаел защо го направил. Просто си помислил, че е древна, което означавало, че е ценна.

Но се оказало, че в селото никой не проявява интерес към нея. Цели двайсет години Евангелието от Юда си седяло в дървената къщурка на дядото. От време на време той подпирал с Книгата разклатения крак на старата си маса. Мъжът в черно си представи изумлението на момчето, което отишло да посети един отдалечен планински манастир, отседнало да нощува в селската къща и открило много добре запазеното издание на арамейски език, което се мъдрело под масата.

Книгата от дълго време била извадена от сейфа и пергаментовите й страници били сгърчени и потъмнели, но от тях можело да се прочете онова, което шокирало момчето. Треперейки от възбуда, то креснало на домакина, че иска да купи Книгата. Гостът бил готов да даде и последната си риза, за да се сдобие с невиждания уникат, но за негово щастие старият селянин не знаел цената на Книгата, която струваше милиони. Зарадвал се, че глупавият чуждоземец е готов да му даде много пари за тази абсолютно ненужна вещ. Дядото затаил дъх и поискал двайсет долара, които се равнявали на цели четирийсет лири, а в тяхното село хората не можели да спечелят толкова дори за цял месец. След като получил двете зелени хартийки, старецът дълго ги галил, примлясквал, въртял глава и тихичко се кискал. Това е то да извадиш късмет!

Когато след седмица пребледнялото момче почука на вратата му, стиснало Книгата в ръка, отначало той не му повярва. Помисли си, че е твърде младо, че е гледало прекалено много холивудски мистики, че е видяло неразбираемото издание на арамейски език и че си е измислило разни неща. От целия Клуб арамейски знаеха единствено той и момчето, а всички останали само изучаваха повърхностно отдавна забравения език на библейска Палестина.

В началото му беше противно да пипне онова, което бе написано от онзи човек… Но момчето го убеждаваше толкова разпалено, дори се опита да падне на колене и той се предаде. И с всеки следващ потъмнял ред, с всяка следваща тежка и страшна дума, която се взривяваше болезнено в мозъка му, го втрисаше все повече. Той прелистваше древните страници с разтреперани пръсти, а момчето го гледаше и също трепереше, защото съвсем наскоро бе преживяло същите чувства на съмнения и страх в грузинското село. Само допреди час мъжът в черно не вярваше, че тази Книга изобщо съществува, но ето че тя стоеше пред него… Двамата я прелистваха цяла нощ, разговаряха и обсъждаха онова пророчество, което бе скрито в пергаментовата й вътрешност.

На сутринта излязоха от стаята съвсем различни. Трябваха му три дни, за да обясни на останалите членове на Клуба, и още два месеца, за да купи къща край Москва и да се премести там заедно с целия си багаж. Каза, че трябва да остане сам може би за година или за две и че това му е необходимо, за да се пречисти. Никой не му възрази.

Служителите на Клуба щяха да го разберат дори ако им беше казал истината, но бащината му поговорка за всезнаещата свиня беше заседнала дълбоко в съзнанието му. В продължение на две години двамата с момчето разработваха плана и набелязваха кандидатурите сред спорове и дори сред кавги. Трудно им беше да избират сред милион мръсници, а в Ада те бяха много повече от милион и дори можеше да се каже, че всички бяха такива. И за да определят точните хора, без да допуснат фатална грешка, трябваше да бъдат много прецизни. Изгубиха цял месец, за да установят директен и постоянен контакт със Свръзката и чрез нея да стигнат до Изпълнителя.

Кандидатурата на Изпълнителя, която му предложи Свръзката, много го изненада, но той се съгласи, защото този човек трябваше да е извън подозрения. И още от първите стъпки на Изпълнителя се убеди, че изборът му е бил мъдър и правилен. Макар че погледнато от друга страна, случаите, когато хората най-неочаквано откриваха в себе си скрити до този момент способности, не бяха малко.

Посредник между Свръзката и килъра стана вербуваният преди това вампир Хензел. Офицерът занасяше ампулите, които получаваше от куриерите, в багажната камера, откъдето носфератусът ги вземаше и ги даваше на Изпълнителя и това беше верига, в която тримата никога не се засичаха. След като се наложи да изтеглят Хензел на Земята, за да осигурят безопасността му, Изпълнителят и Свръзката заработиха съвместно, макар че никой не биваше да ги вижда заедно. За щастие до приключването на плана оставаха броени дни. Той чака много дълго. И макар нетърпението му да беше огромно, в това нямаше нищо страшно, така че щеше да почака още малко.

Момчето влезе в стаята. Лицето му беше бледо, но решително. Предишните куриери, които изпратиха в Ада, вече бяха мъртви. Някои трупове бяха съвсем пресни, а други лежаха в гората или в канавката от две седмици. Отначало го плашеше това, че от време на време лицата и крайниците на „пресните“ трупове потръпваха, сякаш те оживяваха. Когато момчето видя това за пръв път, се разкрещя и припадна. Той му обясни, че понякога това се случва, защото мускулите на мъртъвците се отпускат и от газовете се получават конвулсии. Често ставаха и по-сериозни неща — трупът можеше да отвори очи и да седне на пода. В такива моменти дори нервите на препатилите хора в групата му не издържаха.

Те си намираха телата на куриерите без проблеми. Още преди година регистрираха благотворителното дружество „Последен път“, което се бе нагърбило да погребва за своя сметка „безстопанствени“ трупове. По принцип те бяха на клошари и просяци, които намираха мъртви почти всяка сутрин в покрайнините на Москва. Милиционерите от близкото поделение само се зарадваха на тази изненада, защото вече можеха да слагат в джоба си парите, които им отпускаха за погребенията. И всеки път ченгетата сами се обаждаха на момчето да прибере поредния труп.

А да натъпчат куриера с еликсир и да извършат другите задължителни процедури вече беше въпрос на обичайна техника. Подробната рецепта за приготвянето както на „синия“, така и на „червения“ еликсир се намираше в Книгата и най-трудният компонент за изработването му беше прясната кръв от плъх, та затова им се наложи да се обзаведат с десетина капана.

Внезапно го порази мисълта какво ли щеше да стане, ако момчето се озовеше в Рая? То беше младо, невинно и романтично. Ами, ако душата му не бе предназначена за Ада? В такъв случай мъжът в черно нямаше да успее да подготви толкова бързо смяната му с нов куриер и тогава… Всъщност едва ли щеше да стане така. Нямаше съмнение, че момчето все пак бе извършило някакви смъртни грехове. И със сигурност му се бе налагало да лъже. Ако се съдеше по информацията на Хензел, за Града това щеше да е достатъчно.

— Татко — каза момчето и той потръпна. — Готов съм. Ето бележката. — Момчето му подаде лист от тетрадка. — Тук пише, че се прощавам с живота заради нещастна любов.

Без да каже нито дума, той стана и го прегърна. Още от самото начало му готвеше тази съдба и изобщо не съжаляваше за това. Какво да се прави — покрай сухото гори и мокрото. Но в последния момент трябваше да му демонстрира любовта и вниманието си.

— Няма да усетиш нищо — прошепна нежно той.

— Зная — изхлипа момчето. — Отче, имам една последна молба. Преди да отида там, мога ли само за минутка да надникна в заключената стая.

Той очакваше този въпрос и изобщо не се изненада.

— Разбира се. — Погали момчето по главата и извади ключа от чекмеджето на бюрото. — От този момент нататък няма да ти откажа нищо. Ела с мен.

Те тръгнаха към вратата и мъжът в черно пъхна ключа в ключалката и го завъртя два пъти. Сетне влезе пръв и се обърна към момчето.

Дори на мъждивата светлина на единствената крушка се виждаше как зениците му се разширяват. Момчето се олюля и неволно се хвана за рамката на вратата, стараейки се да не падне. А след това трескаво преглътна.

Отче, знаех… вярвах, че това е възможно — прошепна то, без да е в състояние да откъсне очи от омагьосващата гледка, която се разкри пред него. — Още от самото начало знаех.

— Разбира се — усмихна се мъжът в черно. — И аз също знаех.

Спринцовката беше на тайно място в мазето. Веднага щом слезеха долу, той щеше да направи инжекция на момчето. А ако то размислеше и започнеше да се съпротивлява, Хензел щеше да му помогне.

Петдесет и девета глава Примамката

20 часа и 48 минути

Задължителното наказателно вечерно предаване „Смъртта не бива да не изглежда сладка“ разтърсваше стаята с пронизващите писъци на вокалиста от немската група „Helioween“. Пускаха тази песен често и тя май се казваше „Падайки отгоре“. Но убиецът по навик не обръщаше внимание на вибриращия под и на подскачащите мебели. Той беше зает с работата си — изучаваше подробно и старателно голямата снимка на Калашников на първата страница на жълтия вестник, който си купи зад ъгъла.

С последните си действия много ловко подхвърли една примамка на копоя. Тя беше съвсем ненатрапчива и той явно бе клъвнал. Убиецът беше обмислил всичко много добре и ако копоят не беше пълен идиот, в крайна сметка щеше да съпостави доказателствата, които му остави, и щеше да стигне до него. Доколкото познаваше навиците на копоя, той щеше да дойде на акцията сам и дори щеше да се въздържи да вземе със себе си онзи малоумник, който стоеше до него на снимката.

Да, схватката с килъра беше опасна и копоят сигурно осъзнаваше това, но той се надяваше да го хване неподготвен. Желанието му да обере лаврите сам беше твърде голямо, както и на всички копои с неговата скапана професия. И мръсникът щеше да разбере прекалено късно, че го очаква изненада. Ако изобщо успееше да разбере.

Убиецът още не си бе купил билет за експреса, който отиваше в хавайския квартал, но на гарата се снабди предварително с две туристически брошури. Те бяха до него и лъщяха съблазнително с гланцираните си снимки. Той нито веднъж не бе ходил на подземните морета, но запознатите разказваха, че те изобщо не са по-лоши от земните, че дори са и по-хубави, защото концентрацията на солта е по-голяма. Естествено, нямаше да успее да се сдобие с тен, защото в Града нямаше слънце, но това не беше страшно, защото можеше да се изкъпе и да отиде в солариума.

Хонорарът му възлизаше на един милион златни дублона и той можеше да пръска пари. Само че как щеше да вземе със себе си такова количество злато наведнъж? Два куфара нямаше да му стигнат. Дали да не помоли Свръзката да скрие част от монетите при себе си? Едва ли щеше да успее. Двамата вече твърдо се бяха разбрали, че след като изпълнението на поръчката приключи, няма да се виждат повече.

Убиецът си спомни как Хензел дойде при него първия път и му предаде деловото предложение на Свръзката. Той познаваше вампира отдавна — двамата контактуваха в цветарския магазин на Дракула, където на склададжията му се налагаше да изпълнява задълженията и на продавач. Той не се изненада от предложението и дори изпита радост. Нима не бе очаквал точно това през последните сто години?

Килърът зададе на Хензел откровения въпрос защо изборът падна точно върху него. И след като получи точно толкова откровен отговор, искрено се възхити, че Свръзката умее да мисли логично. Двамата дълго разговаряха, обсъждайки подробностите, а вампирът на няколко пъти се обажда на Свръзката, който му обясняваше тънкостите в предстоящата работа. С Хензел се видяха още четири пъти, преди да постигнат окончателно споразумение, а след един месец той получи имената на първите кандидатури.

Килърът не се интересуваше какви са греховете, заради които Поръчителят иска да ги ликвидира. Който плаща, той поръчва музиката. И бе обзет изцяло от предчувствието за предстоящия лов. Значи някой мразеше Хитлер и Монро до такава степен, че искаше да съсипе съществуването им дори и в Ада, така ли? Няма проблеми. Да отправиш някого в НЕБИТИЕТО е приятно само по себе си, а когато за това ти плащат, е два пъти по-приятно.

Не биваше да избърза толкова с Хензел. Трябваше да помисли къде би могъл да го скрие, но той моментално отхвърли този вариант. Вампирът се набиваше на очи и сред съседите му щяха да се намерят доброжелатели, които да се обадят в Управлението за наказания. Издънката с цветята много го изплаши. Ако копоите бяха успели да накарат Хензел да проговори — а те половин час по-късно вече трополяха по пода в хола на Дракула — цялата верига можеше да се разпадне още в самото начало. Залогът беше много голям и не биваше да рискува.

В тази работа имаше само две главни фигури. Това бяха Поръчителят и самият той. Свръзката ли? Той беше умен, но очевидно не беше гений. Би могъл да се досети, че ще намерят ключа на вампира, само че на него и през ум не му мина, че копоите са в състояние да извършат повторен обиск. Сякаш не вършеха заедно опасна работа, а тихомълком отмъкваха бонбони от разсеян магазинер.

Телевизорът проблясваше в тъмното и показваше зелени бирени запушалки, които се сипеха, описвайки сложни чупливи линии, образуващи симпатичен рисунък. „В свободното си време нашият главен пивовар задължително измисля нещо — обясняваше гласът зад кадър. — А той има страшно много време. И направо се чуди какво да прави, защото ние не си поставяме за цел да създаваме хубава бира. Ние знаем, че тя не е оригинална, но на вас не ви се полага друга. Бира «Ведрачов» — пийте каквото има. Друго няма.“

Килърът пусна покрай ушите си омразната реклама и продължи напрегнато да мисли. Краят наближаваше и трябваше да се подготви за бягството — да събере багажа си, да реши как ще превози златото, след като му изплатят хонорара, и изобщо да не позволи да го заварят неподготвен. Веднага след като отстранеше последната кандидатура, щеше да си разчисти сметките с Копоя, щеше да грабне куфарите си и да хукне към хавайския влак.

Когато откриеха прясната пепел от поредните жертви, вече щеше да бъде далеч. А след две години, когато се порадваше до насита на подземното море, можеше да се позабавлява и с останалия еликсир и да види сметката на онези, които му бяха дошли до гуша, откакто пристигна в Града. Освен Калашников имаше доста такива изроди.

Свръзката му се обади в пет и половина сутринта, когато навсякъде започнаха да палят уличните лампи.

— Имам добра новина. Преди четвърт час пристигна последният куриер. Веднага след като приключа работата си с него, ще се свържа с вас. Трябва да сте готов — чу той гласа, който сякаш звучеше от бъчва. Но това звучене му се стори като сладка музика.

— Прекрасно — отвърна убиецът. — Ще съм готов, когато трябва.

— И още нещо — добави Свръзката. — Имаме още една допълнителна кандидатура, която Поръчителят иска да ви възложи. Ако желаете, ще ви я платят извънредно, но нещо ми подсказва, че ще сте доволен да се справите с нея и безплатно.

Носът го засърбя от любопитство. Разбира се, че нямаше да вземе допълнително пари. Какво значение имаше дали са с един повече или с един по-малко. Един милион златни дублона му бяха предостатъчно или поне достатъчни за определен брой години в хавайския квартал. А когато валутата му свършеше, щеше да измисли нещо друго. За съжаление в този проклет Град нямаше нормални банки, за да държиш парите си в тях, иначе щеше да си направи влог „Вечен“ и да си живее с процентите неограничено време.

Не, банки имаше и те бяха много известни. Същите като онези, които съществуваха на Земята — „СБС-Агро“, „Менатеп“, „Енрон“, „Албания Сървис“. Но от техните услуги се възползваха само неопитни новаци, а останалите вече бяха научили горчивия урок, че ако дадеш спестяванията си в тях срещу огромни проценти, никога няма да си ги получиш обратно. И нямаше никакъв смисъл да се оплакваш.

— Разбрахме се — обобщи той. — Всичко ми е ясно. Много ви благодаря за обаждането.

— Аз ви благодаря за вашата работа. Имате ли други въпроси?

Убиецът малко се поколеба, но все пак попита това, което отдавна го вълнуваше:

— Само един. В какъв срок, след като изпълня поръчката, ще мога да получа парите си?

— О, веднага — отвърна гласът в слушалката след секунда колебание. — След като приключите с изпълнението на поръчката, ми се обадете веднага. И ще се разберем.

— Прекрасно — каза килърът. — Тогава до скоро.

— Дочуване.

Убиецът прекъсна връзката и погледна замислено към прозореца. Това, че Свръзката най-неочаквано се запъна, докато говореха за хонорара, не му хареса.

Шейсета глава Китайският квартал

6 часа и 42 минути

Калашников се събуди от това, че някой доста силно го разтърсваше за раменете. Той отвори очи и видя пред себе си чорлавата глава на Малинин.

— Къде съм, вашброде? Какво е станало? — попита обезумелият унтерофицер, въртейки трескаво очи, докато се оглеждаше изплашено.

Алексей се протегна спокойно и също огледа наоколо. Обстановката му се стори позната — около тях се виждаха съдрани тапети от вестници, таван с мръсни петна и изсъхнал фикус в ъгъла.

— По всичко личи, че си у нас. Какво те притеснява?

— Не зная — избоботи Малинин и устата му се разкриви. — Дяволска работа… Седях си зад волана в колата, мигнах веднъж с очи и — хоп! — вече лежа на някаква кушетка, а вие се търкаляте в съседното кресло и ръката ви виси… Викам си, втасахме я, загубени сме…

— С тази нервна работа трябва да ходиш на психоаналитик, братле — констатира лениво Калашников. — Явно вчера си ударил главата си доста силно.

— Главата ли?

Малинин докосна черепа си и с изненада напипа малката, но доста неприятна цицина на челото си точно под косата. В това време Алексей стана от креслото и раздвижи изтръпналите си крайници. Чувстваше се отвратително. Много лошо беше човек да спи с дрехите, защото сетне имаше чувството, че изобщо не е спал. Щеше му се да си вземе душ, но трябваше да стопли вода, тъй като тя както винаги беше студена, а това щеше да му отнеме много време.

— Спри за малко. Можеш ли да караш кола? Време е да тръгваме.

Малинин все още не можеше да се окопити и продължаваше да опипва останалите места по тялото си, за да разбере дали и на тях не им се е случило нещо, докато е бил в безсъзнание.

— Ама, какво стана? Вашброде, какво ми се случи? — повтаряше той непрестанно.

Алексей потупа снизходително страдалеца по рамото.

— Не си ли гледал „Диамантената ръка“ на DVD? — изсумтя той. — Паднах, свестих се, гипс. Добре де, шегата настрана. Ще ти кажа, когато стигнем. Иначе пак ще припаднеш, а аз нямам друг шофьор. Приготви се, закъсняваме за китайския квартал.

— Какво ще правим там? — престана да се опипва Малинин.

— Ще закусим при Вонг — подсмихна се Калашников. — Какво, да не би да не си гладен?

След пет минути те летяха по шосето, а гумите на колата едва докосваха асфалта. Заобикаляйки индийските автобуси, унтерофицерът се промъкваше през потока от коли, прелитайки на сантиметри от свистящите със спирачките си таксита, от които се сипеха грозни проклятия по негов адрес. До цицината на челото на Малинин се образува мъченическа бръчка. Колкото и да се стараеше, нещастникът не можеше да си спомни как се е озовал в жилището на Калашников.

Да кажеш, че китайският квартал на Града е огромен, означава да не кажеш нищо. Размерите му май че бяха колкото на земния Китай. Ако някой смахнат човек решеше да го обиколи пеша, нямаше да направи това дори за десет години. Кварталът представляваше огромен мравуняк, в който по цели денонощия щъкаха милиарди хора. И ставаха все повече и повече, а шефът с основание смяташе, че при тази раждаемост на Земята скоро три четвърти от населението в Града щеше да бъде с жълта кожа и с дръпнати очи.

Китайците, както и евреите, не се разстройваха особено, че влизат в Ада, защото по стар земен навик се уреждаха добре навсякъде. Този квартал беше един голям черен пазар, където се продаваше и се купуваше всичко, което поискаш. Потокът китайци от Земята към Града не секваше, а тези усърдни хора още от времената на император Цин Ши-хуанди имаха традиция да отнасят в гроба си онова, което щеше да им бъде полезно и в задгробния живот. Предвидливият император беше взел в гробницата си десет хиляди Каменни войници и това му помогна да развие бизнес със сувенири през следващите двеста години.

По-нататък тази система се изгради изцяло на комерсиална основа и чрез китайските покойници към Града потекоха реки от уиски, компютърни игри, дрога, убити проститутки, забранени кинокомедии, нелегална литература и фалшиви компактдискове.

Хората от Управлението за наказания се бореха с нарушителите като гладиатори, но силите бяха твърде неравни просто защото китайците бяха страшно много и нямаше как да се проследят всички трупове. Това никога не се изричаше на висок глас, но всички много добре знаеха, че ако ти трябва доза хероин, водка, сушена кръв, момиче или някоя книга самиздат, трябва да отидеш при китайците.

Още от ранно утро кварталът гъмжеше от хора. Те закусваха в нелегалните закусвални, гълтайки прясна юфка. Малинин едва успя да намери място, на което, да паркира колата до тротоара, а оттам трябваше да вървят пеша още двайсетина минути. Когато стигнаха до едно от незабележимите ресторантчета, от което се разнасяше отвратителната миризма на втръсналите им fish and chips, Калашников започна да натиска медния звънец във вид на йероглиф. Три къси позвънявания, четири дълги и едно късо — това беше новата парола за тази седмица.

Вратата се отвори мигновено.

— Ще закусвате ли, господин Калашников? — осведоми се любезно представителният портиер със синя копринена ливрея, избродирана с летящи дракони.

— Аха — потвърди той и прекрачи прага. — Хайде, Ху, приготви ни нещо бързо и вкусно за два златни дублона. Много бързаме.

След петнайсет минути приятелите се наслаждаваха на кисело-лютивата супа в тайната стаичка на ресторанта. От очите им течаха сълзи, устните им изтръпваха, а гърлата им пламтяха, но тя беше безумно вкусна. Малинин буквално облиза чинията си и се зае с унищожаването на пържени оризови макарони със скариди.

Калашников избърса устата си със салфетка и стана.

— Ти постой малко тук, братле. А пък аз ще се отбия при Вонг само за минутка.

Пред кабинета на Вонг стърчеше охранител, скръстил ръце на големия си корем. На вид очевидно принадлежеше към доскорошните членове на триадата — китайската мафия, и е бил убит по време на земните си стълкновения. Точно така си беше, защото на врата на дебелака се виждаше яркочервена линия, която приличаше на следа от удушаване с жица.

— Не може да влизате тук — изсъска дебелакът. — Господин Вонг си почива.

— Нихао12 — отвърна с лек поклон Калашников. — Доложи на Вонг, че е дошъл Льоха и че иска да го види. И не ме дръж в коридора, защото той ще се ядоса.

Дебелакът изчезна зад вратата. А когато се върна, вече беше много по-любезен:

— Извинете ме, господине, нов съм — започна да се кланя той, заваляйки руските думи. — Моля, влезте. Господин Вонг много се радва, че ще ви види.

Когато влезе в стаята, Алексей разбра с какво е зает китаецът. Вонг лежеше по корем, покрит криво-ляво с кърпа, а гола млада китайка масажираше гърба му с тънките си пръсти. Собственикът на нелегалния ресторант пъшкаше доволно с притворени очи. Щом чу скърцането на вратата, той извърна глава към нея.

— О, господин щабскапитан, каква чест за моето заведение. Седнете. Какво ще пиете? Не се притеснявайте, току-що ми донесоха френски коняк.

Калашников още усещаше в устата си вкуса на вчерашната топла водка на Малинин. Оказа се, че не е чак толкова лесно да го унищожиш дори и с горещата супа.

— Благодаря ти, Вонг. По-добре ми дай зелен чай, ако може.

След минута китайката, която изостави неохотно Вонг, но така и не си направи труда да се облече, сложи върху масичката от слонова кост до Калашников изящен димящ чайник и порцеланови чаши. Той й благодари, но момичето не му отговори.

— Не й обръщайте внимание — разсмя се Вонг. — Нова е, едва преди три дни се удави в Хонконг. Още не говори руски, от утре тръгва на курсове.

Китаецът седна, омотал ярка хавлиена кърпа около тлъстото си тяло.

— И какво те води при мен? Казаха ми, че си се обадил през нощта и си искал да си поговорим. Извинявай, бях много зает, приемах стока. Върнах се едва преди час. Уморих се и реших да се поотпусна. Искаш ли да повикам масажистка и за теб?

Вонг плесна с ръце, но Калашников завъртя отрицателно глава.

— По-добре следващия път да си поръчам направо две, още повече че ти имаш добър вкус — усмихна се любезно той и отпи от ароматния чай. — Но сега дойдох да свърша една важна работа, така че момичетата ще ги оставим за после. Трябва спешно да обсъдя един въпрос с теб.

Вонг се намуси и въздъхна тежко:

— Така си и знаех. Значи хората от Управлението все пак са разкрили нашия доставчик, така ли? Какво да се прави, значи за известно време ще трябва да извадим от менюто кисело-сладкото свинско.

Той посегна към телефона, но Калашников хвана ръката му.

— Не, не. Дойдох по друг повод. Зная, че молбата ми ще прозвучи странно, но… Казано накратко, Вонг, искам да разбера чрез кого пристига най-важната контрабанда във вашия квартал. Най-специалната стока, която струва милиони.

По лицето на китаеца се изписа недоумение.

— Наистина ли? — разсмя се Вонг. — Само това ли искаш? Льоша, какво ти става, да не си се напушил с ганджа още от сутринта? Така ли е? Я ми кажи откъде вземаш толкова хубава трева. И аз искам! Идваш при мен и моментално искаш да предам за бог да прости най-важните си канали, и да остана на празни ясли, така ли? Какво ти става, бе, човек?

— Ей сега ще ти обясня какво ми става. — Калашников смени любезния си тон с леден и Вонг моментално престана да се смее. — Естествено, ти си в течение какво се случва през последната седмица в Града, нали? Четеш вестници, гледаш телевизия и мисля, че можеш да се ориентираш. За една седмица Ангелът на смъртта уби шестима души, а двама изчезнаха безследно. И сега аз ще те зарадвам с това, че някой доставя веществото, с което той убива хората, от Земята. И не е изключено това да става по вашите контрабандни канали. Искаш ли момчетата ми да разрушат целия ви квартал? Кълна се в майка си, Вонг, ще го направя?

— Какъв ужас… — пребледня китаецът. — Наистина ли не приготвят този боклук тук? Вестникарите публикуваха изтекла информация от Ведомството. Твърдят, че веществото е някаква специфична разновидност на светената вода. Но нима светената вода може да проникне в Ада?

— Това не е чиста проба светена вода. — Калашников си наля втора чаша чай. — И при всички случаи не е местно производство. Сред компонентите й е натуралната кръв от плъх. Веществото се приготвя и се смесва някъде на Земята и едва след това се изпраща тук. А целият номер се състои в това, че заради наличието на кръв от плъх светената вода вече е осквернена. Освен това нещо в нея блокира молекулите на среброто. Най-вероятно слагат вътре азот, който разтваря метала и го „умъртвява“. И затова датчиците на Адските порти не засичат веществото. Казано накратко, както ме просвети вчера един осведомен химик, тази течност фактически представлява силно олекотена светена вода и точно затова Адът не се разрушава от нея, както би трябвало да стане. Но е в състояние да превърне на прах една грешна душа. Достатъчна е само една капка, за да прекрати съществуването на всеки от нас.

Вонг пребледня дотолкова, доколкото един вече мъртъв човек можеше да си позволи това. Без да сваля очи от Алексей, той посегна към спасителния пакет цигари. Понякога беше хубаво да си труп, можеш да си пушиш, без да се страхуваш, че ще се разболееш от рак на белите дробове.

— Човекът, който е измислил всичко това, е по-мъдър дори от Конфуций — каза той и пусна кръгчета дим от устата си. — Истински маниак е. Е, всичко ми е ясно. Той със сигурност има свои хора в Градската митница и в транзитната зала. Нямам представа как ги е вербувал. Но някои от хората с високи чинове там работят за него.

— Тук няма ангели — съгласи се Калашников. — Но нима съществува човек, който би рискувал да работи за такъв тип дори срещу много пари? Лично аз не бих рискувал. Защото този пич може и да е Конфуций, но очевидно не е наред с главата.

— Ти да не си умрял вчера? — възмути се в отговор Вонг. — Например на Земята през всяка митница може да се прекара дори атомна бомба, стига да имаш пари. А тук работят абсолютно същите хора, само дето са мъртви. Казвам ти със сигурност, че този Конфуций е намерил връзки в митницата. И няма никакви заобиколни пътища в Града. Изпраща от Земята мулета, натоварени със стоката. Нужният човек ги разпознава по специални белези в транзитната зала и ги изпраща на митницата по тайния коридор, без да ги регистрира. Душите на куриерите се отчитат само от автоматичния брояч на Адските порти. Казват, че срещу много пари от транзитната зала може да се отиде нелегално дори в Рая, като се избегне Главният съд, но не съм проверявал дали е така. На митницата друг човек помага на мулето да избегне задължителната проверка, взема стоката от него и я дава на убиеца. Всичко е просто като гъбена чорба, Льоша. А ти не се ли сети за това? Я ме вземи за консултант в твоята кантора. За пет минути ще ти изловя всички престъпници.

Вонг се разсмя, отваряйки широко пълната си със златни зъби уста.

— Знаеш ли кой точно взема рушвети на митницата? — попита сухо Калашников.

— По-точно е да се каже, че не зная кой не взема — отсече китаецът. — Доколкото зная, това е митницата на Ада, нали? Тъй че ще ти е безумно трудно да откриеш въпросния човек… Да речем, че шестима души са на най-важните смени и тяхната задача е да проследяват контрабандата нощем. Това са Есенин, Лебедев, Лумумба, Луи дьо Фюнес и някакъв тип от Бирма, когото не познавам. Напоследък Дьо Фюнес е в неплатен отпуск, има някакви проблеми с лицето. И какво ще направиш ти, ще арестуваш всичките наведнъж, така ли?

— Не мисля. — Стана от фотьойла Калашников. — Нещата са много прости, Вонг. Времето, в което са извършени убийствата, е известно. Сигурно килърът изпълнява поръчката на другия ден, след като получи веществото, което всеки път му донасят на малки дози. Достатъчно е да разберем кой е бил дежурен през нощта, след която е ставало ново убийство. Кръгът заподозрени доста ще се стесни и тогава най-спокойно ще можем да установим самоличността на този човек. И би било добре да го арестуваме още сега, защото всеки момент ще започне нова серия убийства.

Калашников вече беше съвсем наясно кой е проникнал в компютърната база-данни на службата за сигурност, за да научи кода, след което се е опитал да разбие чекмеджето в архива. Митницата се смяташе за една от най-важните структури на Ведомството и нейните офицери имаха свободен достъп до електронната система на кантората.

Наистина ги бяха прецакали като последните кретени и вкарваха веществото в Града точно под носа на шефа. Дали митничарят беше купен? Всичко беше възможно, макар че основната опасност в Града беше скуката. За да се спасят от тъпото еднообразие, хората бяха готови на всичко. Всъщност Калашников нямаше да се изненада, ако разбереше, че доброволният помощник на убиеца си сътрудничеше с него само от любопитство. Просто защото му харесваше да го прави.

— Благодаря ти, че ме ориентира, Вонг — каза той. — Ще оценя по достойнство усилията ти, ако чрез своите хора събереш малко информация по моя въпрос. Но ще го направиш внимателно, нали?

— Иска ли питане! — вдигна възмутено ръце китаецът. — Разбира се, че ще направя всичко възможно, ще се обадя и на италианците, и на „солнцевските“ момчета. Този Конфуций и на мен не ми харесва. Кой знае дали следващия път няма да изпрати тук цял отряд бойци с бидони вещество на гърба и с пулверизатори. Тогава на всички лошо ни се пише.

— Прекрасно — кимна Калашников. — В такъв случай аз си тръгвам. Скоро ще се видим.

Огромният охранител на входа се отдръпна любезно и пропусна важния господин, когото страховитият му господар изпрати лично с раболепен поклон.

Шейсет и първа глава Двете капсули

8 часа и 52 минути

Офицерът оправи униформата си и сложи фуражката си, на чиято фаланга се мъдреха кръстосани рога — емблемата на митницата в Града. Срещата протече бързо и му остана време да съблече цивилните си дрехи в кабинета и да си облече мундира. Всичко мина много добре — той предаде последната партида еликсир, никой не ги засече и те се разделиха, за да се срещнат съвсем скоро за последен път.

Направо да се чудиш колко гладко мина всичко, особено като се имаше предвид, че в момента за издирването на Изпълнителя бяха хвърлени най-опитните сили на Ада. Той се смяташе за хладнокръвен, но щеше да си изкриви душата, ако кажеше, че такива операции не се отразяват на нервите му. Напоследък спеше лошо и за това не бяха виновни само нощните му дежурства и разговорите с Поръчителя. Дано Изпълнителят извадеше късмет. Ако килърът успееше да ликвидира останалите за един ден, той щеше да си отдъхне. Вярно, оставаше му да свърши още една дреболия, но той лесно щеше да се справи с нея.

Топлият въздух се стелеше в кабинета му като памук. Офицерът разкопча горното си копче. Направи го по-скоро по навик, защото в Града никой не дишаше. Усещането, че въздухът не ти достига, беше фантомно като на човек, чиито крак е ампутиран над коляното, но той дълго след това има чувството, че глезенът го боли.

Кога започна всичко това? Отдавна… Събуди се посред нощ от тихия глас, който звучеше в съзнанието му. Гласът разговаряше с него любезно и го питаше как е. „Аз съм откачил“ — беше първата му мисъл. Обзет от ужас, той се разкрещя толкова силно, че събуди съседите си. Но кошмарът се повтори и през следващата нощ. Гласът продължаваше да прониква в мислите му и да тревожи съзнанието му и си отиваше чак призори. Но той вече не крещеше.

Нощ подир нощ свикваше с него. След една седмица, без дори да забележи, започна да отговаря наум на въпросите му и двамата разговаряха с часове. Още докато беше на Земята, офицерът бе подочул, че живите могат да разговарят с мъртвите с помощта на спиритични сеанси, възползвайки се от услугите на специализирани медиуми. Тогава той не вярваше на това и го смяташе за глупост. Но сега му се наложи да повярва.

Той попиваше среднощните разговори като гъба. Всяка дума на събеседника му беше истина. Вярно бе, че не бяха изминали чак толкова години, откакто се озова тук, но той вече бе успял да намрази Града. Дразнеше го всичко — и индийските автобуси, и работата му с онова животно Есенин, и полупияните мъртъвци, които се опитваха да вкарат денкове с контрабандна стока в Ада, и мръснишките докосвания на италианския гей.

Майната му на всичко! На Земята той беше уважаван човек, а от неговите думи и постъпки зависеше съдбата на страната. А тук беше нищо. Беше някакво нищожество, редови пазвантин, какъвто щеше да си остане винаги. Защото тук той никога нямаше да умре и дори след сто хиляди години щеше да продължи да претърсва багажа на новопристигналите трупове със същото отвращение и абсолютно нищо нямаше да се промени. А това означаваше, че той имаше правото да промени нещата сам.

За нещастие не можеше да се свърже пръв с онзи човек. Той винаги се появяваше внезапно в съзнанието му по най-различно време и обсъждаше с него подробностите от събитията, които се случваха. Онова, което му предложи, го потресе. Не, не това, че някой трябваше да бъде убит, а това, че беше толкова лесно да се извърши. Защо ли до този момент не се бе сетил сам? Да, той беше готов да се нагърби с организацията и нямаше нужда от никаква награда. Значи трябваше да намери Изпълнител? И той щеше да го намери.

Вече му се бе случвало да наема изпълнители на Земята и дори го беше правил доста често. В това нямаше нищо сложно, защото срещу добри пари хората бяха способни на много неща, независимо дали се намираха на Земята или в Ада. Той срещаше в Града някои от предишните си жертви, но те не знаеха кой е организирал убийството им и затова го поздравяваха любезно, когато го видеха. Можеше да наеме професионалист от категорията на Солоник, защото тук имаше предостатъчно такива. Но, първо, повечето килъри бяха подложени на промяна на самоличността и, второ, убиецът трябваше да бъде човек, когото почти никой нямаше да заподозре.

Дълго търси нужното лице, макар че Поръчителят нервничеше и бързаше. Но той настояваше, че в тази работа не бива да се бърза. Идеята му хрумна неочаквано, докато преглеждаше секретен доклад на ведомството си. Един и същи човек непрекъснато си поръчваше контрабандни филми на ужасите и плащаше щедро за тях, като всеки път искаше „още по-кървави“. Само през последните двайсет години броят на касетите с ужасии, които му бяха доставили нелегално, надхвърляше пет хиляди. Ако се съдеше по електронния адрес на този човек под псевдонима Master, той всеки път ставаше победител, когато в Ада се провеждаше анонимен шампионат по компютърната игра „Hitman“ — симулатор на наемен убиец.

Порази се от лекотата, с която го споходи късметът. След като унищожи доклада и окончателно се спря на кандидатурата, офицерът изпрати един посредник с предложение към бъдещия килър. Хензел от дълго време му беше длъжник, защото знаеше за него такива неща, че носфератусът можеше да отгърми за петстотин години в центъра по реабилитация на вампирите, където ги пояха с мляко. Сушената кръв на новородени момиченца, които върколакът получаваше чрез последния останал канал на Земята (сред VIP-клиентите беше и самият граф Дракула), даваше възможност да се извършат масови арести във вампирския квартал и едва ли биха простили това на Хензел. Освен шантажа работа му свърши и златото. Носфератусът се сдоби с хиляда дублона. Наложи му се да плати с личните си спестявания и за лоялността на служителя от транзитната зала. За разлика от Хензел „транзитникът“ естествено не знаеше нищо и си мислеше, че куриерите прекарват обичайната скъпа контрабандна стока.

Когато получи отговора, офицерът си помисли, че рядко греши, щом става дума за човешката натура. Онзи, когото си бе набелязал, веднага се съгласи да стане Изпълнител. Разбира се, голяма роля изигра и сумата, която му предложи, но беше ясно, че този човек нямаше да пожали сили в работата си. Както всъщност и стана. Гласът в съзнанието му непрекъснато го хвалеше за правилния избор.

Той дръпна чекмеджето на бюрото си. В дъното му имаше две ампули с прозрачна течност. Още от самото начало никой нямаше намерение да плаща на Изпълнителя един милион златни дублона. Пък и откъде ли Поръчителят би могъл да вземе толкова пари? Разбира се, той би могъл да продаде Книгата, тъй като след осъществяването на пророчеството тя и без това щеше да стане излишна. Но Поръчителят упорито не искаше да се разделя с нея и се бе хванал за Евангелието като старец за младата си жена. Направо да полудееш — това скандално творение на Юда бе седяло в сейфа в Грузия цели четирийсет години, но на никого и през ум не му бе минало да му хвърли поне едно око. Страхували са се. Дори в Москва никой не бе подозирал за съществуването на тази Книга. Все пак Сталин е умеел да дресира хората, добре го е правил бащицата.

Той се прозя, загледан в ампулите, които проблясваха мъждиво в полумрака на чекмеджето. Щом Изпълнителят приключеше с работата си, офицерът щеше да ликвидира и него с помощта на същия този еликсир. Нямаше защо да оставя опасни свидетели и той беше усвоил това правило още по време на работата си на Земята. Дори ако имаше в джоба си искания милион, пак щеше да убие килъра. Така беше по-сигурно, пък и съгласно Книгата ПРОРОЧЕСТВОТО нямаше да се сбъдне в мига, в който…

Внезапно вратата се отвори много рязко, а той едва успя да затвори чекмеджето с опасните ампули и дори си удари пръста. В кабинета му нахлу Есенин, който изглеждаше страшно развълнуван.

— Тревога, старче! Викат те при началството.

— Какво е станало там? — попита безразлично офицерът.

— Можеш ли да ги разбереш — обясни му кратко ситуацията Есенин. — Просто ми наредиха да събера всички. Дошъл е някакъв началник от Ведомството и нашите се разтичаха като луди. Тръгвай.

Офицерът заключи чекмеджето с еликсира и тръгна спокойно след Есенин, като пътьом поздравяваше колегите си и се опитваше да отгатне какво би могло да се случи. Може би пак бяха заловили Лумумба да пуска контрабандни банани? Вече имаше такива инциденти, тъй като негрите в Града много страдаха от недостига на тропически плодове. Есенин почука деликатно на дъбовата врата с метална табелка „Директор на Градската митница П.Б. Успекаев“ и се промъкна през вратата, а офицерът влезе след него.

Директорът — едър мъж с бели мустаци, който винаги носеше бели ризи (на Земята двамата се познаваха бегло, макар че той никога не бе харесвал „Бялото слънце над пустинята“, тъй като образите на бойците от революцията в него бяха оперетни), стоеше насред кабинета и разговаряше оживено с един рус мъж с цивилни дрехи на около трийсет години. Покрай тях обикаляше някакъв напет младеж с униформа на Ведомството, а непокорният му перчем се подаваше изпод казашката му фуражка. Цивилният мъж забеляза появата им, извини се пред Успекаев, поздрави учтиво поета и се вторачи съсредоточено в офицера.

— Чувал съм за вас, господине. Мисля, че вие сте господин Андропов?

Офицерът извърна бавно глава. Погледите им се срещнаха.

— Предпочитам да се обръщате към мен с „другарю“ — отвърна със студена усмивка офицерът и намести очилата си. — Имате ли някакви въпроси към мен? Слушам ви внимателно.