Елитът

Единайсета глава

Как баща ми съумяваше винаги да намери подходящите думи? Дори ми се искаше някой да ги изпише със звездите. Трябваха ми големи и ярки и нависоко, така че да ги виждам, когато в сърцето ми се спуснеше мрак.

„Обичам те, Америка. И толкова много се гордея с теб.“

Предложиха на момичетата от Елита възможност за закуска по стаите и аз се възползвах. Все още нямах психическата готовност да се виждам с Максън. Следобед се почувствах малко по-уравновесена и реших да сляза до Дамския салон за малко. Ако не друго, там поне имаше телевизор, а аз се нуждаех да се поразсея.

Момичетата като че ли се учудиха да ме видят, което можеше да се очаква. Имах навика да се уединявам, а по-подходящ момент за това не беше изниквал дотогава. Селест се излежаваше на един от диваните, прелиствайки списание. В Илеа не се издаваха вестници, както бях чувала, че правели в други страни. Ние си имахме Илейски осведомителен бюлетин. Списанията бяха най-близкото нещо до печатни новини, с което разполагахме, а хора като мен не можеха да си ги позволят. На Селест обаче винаги и се намираше по едно, а незнайно защо — точно онзи ден този факт ме подразни.

Крис и Елиз седяха на една маса, пиеха чай и си приказваха, а Натали стоеше в дъното на стаята, вперила поглед през прозореца.

— Я виж ти — каза Селест сякаш на въздуха. — Ето още една от рекламите ми.

Селест беше фотомодел. Мисълта, че разглеждаше снимки на самата себе си, ме подразни още повече.

— Лейди Америка? — извика ме нечий глас. Като се обърнах, видях кралицата да седи в ъгъла, заобиколена от прислужничките си. Май бродираше.

Направих реверанс, а тя ми махна да се присъединя към нея. Стомахът ми се преобърна, като се сетих за вчерашното си поведение. Не бях имала никакво намерение да я засегна, ала внезапно ме сполетя тревогата, че тъкмо това бях сторила. Усещах погледите на другите момичета върху себе си. Обикновено кралицата разговаряше с всички ни заедно и много рядко общуваше с някоя от нас насаме.

Като я наближих, направих още един реверанс.

— Ваше Величество.

— Заповядайте, лейди Америка, седнете — покани ме любезно тя, сочейки празния стол срещу нейния.

Подчиних се скована от притеснение.

— Доста се разбунтувахте вчера — коментира тя.

— Да, Ваше Височество — преглътнах сухо аз.

— Почти я стигнахте, ако не се лъжа?

С усилие сподавих мъката си.

— Да, Ваше Височество.

Тя въздъхна.

— Подобно поведение не приляга на една дама. За щастие, телевизионните камери бяха твърде ангажирани със случващото се на сцената, за да заснемат изблика ви. Въпреки това не ви отива да проявявате такова непокорство.

Думите й не прозвучаха като кралско порицание. Прозвучаха като майчински укор. А това влошаваше нещата хилядократно. Сякаш кралицата се чувстваше отговорна за мен, а аз предавах доверието и.

Сведох глава. За пръв път изпитвах истински угризения заради постъпката си.

Тя протегна ръка и я сложи върху коляното ми. Аз вдигнах поглед към лицето й, слисана от непринудения жест.

— Въпреки всичко — продължи тя шепнешком — се радвам, че го сторихте. — И ми се усмихна.

— Беше най-добрата ми приятелка.

— Вече не е тук, но приятелството ви не е свършило, мила. — Кралица Амбърли потупа ласкаво крака ми.

Точно от това бях имала нужда: от майчина нежност.

Сълзи започнаха да парят по ъгълчетата на очите ми.

— Не знам как да постъпя — прошепнах аз. За малко да излея всичката си мъка, но съзнавах, че останалите момичета ме наблюдават.

— Обещах си да не заемам страна — заяви тя и въздъхна. — Но дори да бях склонна, едва ли би имало какво да ви кажа.

Права беше. Нима думите можеха да смекчат случилото се?

Кралицата се приведе към мен и заговори с грижовен глас:

— И все пак не му се сърдете много.

Знаех, че го казваше най-добронамерено, но нямах никакво желание да обсъждам сина и. Кимнах и станах от стола. Тя ми се усмихна приветливо и показа с жест, че съм свободна, а аз се запътих към масата на Елиз и Крис.

— Как си? — попита състрадателно Елиз.

— Добре. Просто се тревожа за Марли.

— Поне двамата са заедно. Всичко ще е наред, ако са един до друг — коментира Крис.

— Откъде знаеш, че Марли и Картър са заедно?

— Максън ми каза — отвърна тя, сякаш информацията беше всеобщо достояние.

— А! — казах аз огорчено.

— Не мога да повярвам, че точно на теб не е разкрил. Двете с Марли бяхте толкова близки. Пък и нали си му любимка? — отбеляза тя.

Погледнах към Крис, после и към Елиз. И двете имаха загрижени изражения, но по лицата им се четеше и следа от облекчение.

Селест се изкикоти.

— Очевидно вече не е — измънка под носа си, без дори да благоволи да вдигне поглед от списанието. Явно в нейните очи провалът ми беше неминуем.

Реших да върна разговора ни към Марли.

— Все още не мога да повярвам, че Максън ги подложи на такова нещо. Обезпокоително беше да го гледам толкова спокоен.

— Но тя наистина е постъпила нередно — обяви Натали. Тонът й далеч не беше осъдителен, а просто смирен, сякаш следваше нечии нареждания.

— Можеше да поръча екзекуцията им — обади се Елиз. — По този случай законът е на негова страна. Вместо това прояви милост.

— Милост? — изсумтях аз. — Наричаш публичното съдиране на нечия кожа проява на милост?

— Да, предвид обстоятелствата — продължи тя. — Убедена съм, че ако попитаме Марли, и тя самата би избрала бой с пръчка вместо смърт.

— Елиз има право — съгласи се Крис. — И аз смятам, че наказанието беше абсолютно потресаващо, но бих предпочела него пред смъртна присъда.

— Моля ти се — откликнах с ирония аз, неспособна да стърпя гнева си. — Ти си Тройка. Всички знаят, че баща ти е изтъкнат професор и си прекарала целия си живот в библиотеки и пълно удобство. Не би понесла такъв побой, да не говорим за живота на Осмица след това. По-скоро би се молила за екзекуция.

Крис се взираше в мен кръвнишки.

— Не си въобразявай, че имаш някаква представа какво съм и какво не съм способна да понеса. Да не си мислиш, че като си Петица, си единствената изстрадала?

— Не, но съм сигурна, че съм преживяла много по-лоши неща от теб — заявих, извисявайки яростно глас. — А дори аз не бих могла да понеса онова, което сполетя Марли. Просто казвам, че едва ли би се справила по-добре.

— По-смела съм, отколкото предполагаш, Америка. Нямаш и понятие колко съм пожертвала през годините. А допусна ли грешка, изтърпявам последствията.

— И кой е казал, че трябва да има последствия? — поставих й въпроса си аз. — Максън все повтаря колко много му коствал Изборът, колко трудно му било да вземе решение, докато накрая една от нас не се влюбва в друг. Не трябва ли да й е благодарен, задето улеснява преценката му?

Натали, видимо притеснена, направи опит да смени темата.

— Няма да повярвате какво научих вчера!

— Но законът… — отне й думата Крис.

— Америка има право — побърза да се намеси Елиз и редът на диалога ни рухна.

Започнахме да се надвикваме една друга, всяка решена да изкаже мнение, да се обоснове защо смята случилото се за редно или нередно. Впускахме се в разногласие за пръв път, но го бях очаквала още от самото начало. Нямаше начин толкова момичета, събрани на едно място, изправени една срещу друга в съревнование, да не се скарат в крайна сметка.

Докато ние спорехме, Селест измърмори с отнесен глас, наведена в списанието си:

— Получи си заслуженото. Уличница.

Последвалата тишина беше не по-малко напрегната от скандала ни.

Селест погледна през рамо точно навреме, за да ме види как й връхлитам. Изпищя, като се стоварих отгоре й, засилвайки и двете ни към близката масичка за кафе. Чух как нещо се разби на пода, вероятно някоя чаена чаша.

По време на скока си бях затворила очите, а като ги отворих, Селест вече беше под мен и се мъчеше да хване китката ми. Изтръгнах дясната си ръка и с всички сили я зашлевих през лицето. Дланта ми буквално се запали, но си струваше да чуя удовлетворяващото плясване при сблъсъка с бузата й.

Селест моментално изпищя и започна да ме драска. За пръв път съжалявах, че не пусках ноктите си дълги като тези на останалите момичета. Успя да ме одере на няколко места по ръката, което послужи единствено да ме разяри още повече и й спечели още една плесница. Този път цепнах устната й. В отговор на болката пръстите й зашариха по пода, напипаха чинийката от чаената й чаша и Селест я разби в главата ми.

Ударът ме отдалечи от нея и опитах отново да я докопам, но околните вече ни разтърваваха. Погълната от гняв, не бях забелязала, че някой е извикал стражите. Налетях и на един от тях. Омръзнало ми беше да ме теглят насам-натам.

— Видяхте ли какво ми причини? — проплака Селест.

— Затваряй си устата! — изпищях аз. — Да не си продумала и думичка за Марли!

— Тя е побъркана! Не я ли чувате? Видяхте ли какво направи?

— Пуснете ме! — изкрещях, борейки се със стража.

— Ти си пълна психопатка! Веднага ще кажа на Максън. Можеш да се сбогуваш с двореца! — заплаши ме тя.

— Никой няма да говори с Максън точно сега — заяви строго кралицата. Погледна Селест в очите, а после и мен. Разочарованието й беше явно. Аз склоних глава. — И двете отивате директно в болничното крило.

Болничното крило представляваше дълъг, изрядно чист коридор с легла покрай стените. В горната част на всяко висеше завеса, която можеше да се дръпне за уединение на пациента. Из цялото помещение бяха разпръснати шкафове с медицински средства.

Предвидливо настаниха двете ни със Селест в противоположните краища на крилото — нея в близост до вратата, а мен в дъното до прозореца. Още с лягането съперничката ми беше дръпнала завесата около леглото си, за да не ме вижда. Напълно я разбирах. По лицето ми в действителност играеше доста самодоволно изражение. Дори не направих гримаса, докато сестрата обработваше нараненото място над челото ми, където ме беше ударила Селест.

— А сега задръжте леда тук, за да спадне подутината — посъветва ме тя.

— Благодаря — отвърнах и аз.

Сестрата хвърли по един бърз поглед в двете посоки, вероятно за да се увери, че никой не ни подслушва.

— Браво на вас — изшушука после. — Почти всички нямахме търпение да се случи нещо подобно.

— Сериозно? — удивих се аз шепнешком. Май трябваше да поскрия усмивката си.

— Дори не мога да изброя всички ужасяващи истории за онази госпожица, на които съм се наслушала — заяви, кимвайки към закритото легло на Селест.

— Какви ужасяващи истории?

— Ами например, че е провокирала момичето, което я удари.

— Ана? Откъде знаеш?

— Максън е добър човек — отбеляза тя простичко. — Погрижи се да я прегледаме, преди да я изпрати вкъщи. Тя ни разказа какво й е наговорила Селест за родителите й. Беше толкова гнусно, че дори не мога да го повторя. — По лицето й се изписа отвращение.

— Бедничката Ана. Подозирах, че е имало нещо такова.

— Друго момиче пък дойде с окървавени стъпала, след като някой сипал натрошено стъкло в обувките й през нощта. Не можем да докажем, че е била Селест, но кой друг би постъпил така подло?

— Не бях чувала за подобно нещо — потресох се аз.

— Тревожеше се, че състоянието й може да се влоши. Явно е решила да държи езика зад зъбите си. Освен това Селест бие прислужничките си. Само с голи ръце, но от време на време идват за лед.

— Не! — Всички прислужнички, които познавах, бяха добродушни момичета. Не можех да си представя, че някоя от тях би се провинила толкова, че да си заслужи удара, камо ли редовен побой.

— Е, достатъчно е да кажа, че из целия дворец вече се говори за лудориите ви. Носи ви се слава на същинска героиня — обяви сестрата и ми намигна.

Изобщо не се чувствах като героиня.

— Чакай малко — подскочих аз. — Казахте, че Максън накарал Ана да се прегледа тук, преди да я отпрати от двореца?

— Точно така, госпожице. Настоява всички да сте в идеално здраве.

— Ами Марли? И нея ли е изпратил тук? В какво състояние беше на тръгване от тук?

Но преди сестрата да е успяла да ми отговори, киселият глас на Селест проряза въздуха в стаята.

— Максън, миличък! — развика се тя, като го видя да влиза през вратата.

Докато се отправяше към леглото й, погледите ни се срещнаха за миг. Сестрата си тръгна и ме остави сама, без да задоволи болезненото ми любопитство по адрес на Марли.

Хленчещият гласец на Селест беше толкова дразнещ, че едва го понасях. Максън изказа сдържано съчувствието си и промърмори няколко утешителни думи на горкичката потърпевша, после се измъкна най-тактично. Заобиколи завесата край леглото й и съсредоточи погледа си върху мен, крачейки изнурено към моята част на крилото.

— Имаш късмет, че баща ми беше изгонил камерите от двореца, в противен случай щеше прескъпо да платиш за действията си. — Прокара пръсти през косата си видимо вбесен. — Как да те измъкна от това положение, Америка?

— Значи, ще ме изриташ? — Заиграх се с крайчеца на роклята си, докато чаках отговора му.

— Естествено, че не.

— Ами нея? — попитах, кимвайки с глава към леглото на Селест.

— Не. Всички сте стресирани след вчерашното преживяване и не мога да ви обвинявам. Не съм убеден, че баща ми ще приеме това оправдание, но именно него ще му представя.

Помълчах за секунда.

— Може би трябва да му кажеш, че вината е била моя. Може би е време да ме изпратиш вкъщи.

— Америка, преиграваш.

— Погледни ме, Максън — подхванах с умолителен глас. Усетих как в гърлото ми засяда буца и се помъчих да говоря през нея. — Още от самото начало съзнавам, че не съм подходяща, но си мислех, че бих могла… знам ли… да се променя, да намеря начин; но не мога да остана тук. Просто не мога.

Максън се приближи и седна на ръба на леглото ми.

— Америка, знам, че ненавиждаш Избора и случилото се с Марли; но също така знам, че те е достатъчно грижа за мен, че да не ме изоставиш точно в този момент.

Пресегнах се да хвана ръката му.

— Грижа ме е и затова ти казвам, че допускаш грешка.

Виждах болката по лицето му, докато стискаше ръката ми все по-силно, сякаш така можеше да ме задържи до себе си и да не ми позволи да му се изплъзна. Приведе се колебливо към мен и прошепна:

— Невинаги е толкова трудно. Искам да те убедя, но трябва да ми дадеш време. Мога да ти докажа, че тук се случват и хубави неща, но се налага да имаш търпение.

Поех си въздух, за да оспоря чутото, но той ме прекъсна:

— От седмици ме молиш за време, Америка, и аз ти го подсигурявам безусловно, защото имам вяра в теб. Умолявам те, имай и ти малко вяра в мен.

Не знаех с какво възнамеряваше да ме накара да размисля, но нима можех да му откажа време, когато той ми беше дал толкова много?

Въздъхнах.

— Добре.

— Благодаря ти. — Гласът му беше пропит от облекчение. — Трябва да се връщам, но скоро ще дойда да те видя.

Аз му кимнах. Максън стана и си тръгна, като спря до вратата, колкото да каже довиждане на Селест. Изпратих го с поглед, питайки се дали не беше лоша идея да му се доверя.