Елитът

Седма глава

С момичетата от Елита ни бяха строили в редица във внушителния вестибюл на двореца, а аз подскачах на пръсти от нетърпение.

— Лейди Америка — подшушна ми Силвия. Толкова ми трябваше да се досетя, че поведението ми е неприемливо. Главната ни менторка, отговаряща за представянето ни в Избора, приемаше действията ни доста лично.

Опитах да се поукротя. Като гледах как Силвия, персоналът и шепата стражи кръстосват насам-натам, можех единствено да им завидя за свободата на движение. Ако и на мен ми беше позволено да се разхождам, несъмнено щях да се чувствам по-спокойна.

Вероятно и присъствието на Максън щеше да ме поотпусне. Или пък да ме изнерви още повече. Продължавах да се чудя защо след всичко случило се помежду ни напоследък все не намираше време за мен.

— Тук са! — провикна се някой отвъд дворцовите порти. Не бях единствената, която не можеше да удържи радостта си.

— Така, дами! — привлече вниманието ни Силвия. — Искам изрядно поведение! Главните слуги и прислужничките да се наредят до стената, моля.

Постарахме се да бъдем ослепителните, грациозни млади дами, в каквито целеше да ни превърне Силвия, но още щом близките на Крис и Марли се показаха на входа, всичко пропадна. Все пак двечките бяха още деца и толкова време бяха отсъствали от дома, че родителите им просто не можеха да спазват благоприличие. Спуснаха се към тях с викове, а Марли изскочи от строя, без дори да се замисли.

Родителите на Селест бяха по-сдържани, макар и ясно да си личеше колко се радваха да видят дъщеря си. Тя също напусна строя, само че доста по-цивилизовано от Марли. Не успях да видя близките на Натали и Елиз, защото през отворената врата влетя ниско момиченце с буйна червена коса и търсещ поглед.

— Мей!

Тя чу гласа ми, видя откъде и махам и се втурна към мен, а мама и татко тръгнаха подире и. Коленичих, за да я прегърна.

— Ами! Не вярвам на очите си! — изписука с възхищение и благородна завист сестричката ми. — Толкова си… толкова красива!

Не можех да продумам. Не можех дори да я видя през сълзите си.

След малко усетих как силните ръце на татко обгръщат и двете ни. После и мама, забравила типичната си пристойност, се включи в груповата ни прегръдка върху пода на двореца.

Отнякъде долетя въздишка и веднага се досетих, че е била Силвия, но точно в онзи момент не ме интересуваше.

След като най-сетне успях да си поема въздух, проговорих:

— Толкова се радвам, че сте тук.

— И ние, котенце — каза татко. — Не мога да ти опиша колко ни липсваше. — Усетих целувката му върху тила си.

Извъртях се, за да го прегърна по-силно. Дотогава не бях подозирала колко отчаяно бях копняла да го видя.

Накрая потърсих и мама. Мълчанието й ме изумяваше. Не можех да повярвам, че още не беше изискала доклад за напредъка ми с Максън. Като се отдръпнах назад обаче, забелязах, че в очите й блещукаха сълзи.

— Колко си красива само. Приличаш на истинска принцеса, миличка.

Усмихнах се. Радвах се, че поне този път не ме посрещна с въпроси и нареждания. Просто се любуваше на момента, а това означаваше много за мен. И аз бях щастлива.

Направи ми впечатление, че Мей е вперила поглед в нещо отвъд рамото ми.

— Това е той — въздъхна сестричката ми.

— Хмм? — попитах аз, свеждайки очи към нея. Обърнах се и заварих Максън да ни наблюдава иззад централното стълбище. После тръгна с одухотворена усмивка към семейството ми, сгушено на пода. Татко моментално скочи на крака.

— Ваше Височество — поздрави го той с дълбока почит в гласа.

Максън отиде до него с протегната ръка.

— Господин Сингър, за мен е чест. Много съм слушал за вас. За вас също, госпожо Сингър — обърна се той към майка ми, която беше станала от пода и заглаждаше косата си.

— Ваше Величество — промълви тя леко смутено. — Простете за гледката. — Махна с ръка към пода, където двете с Мей тъкмо се изправяхме все още долепени една до друга.

Максън се подсмихна.

— Няма нищо. Очаквам подобен ентусиазъм от сродниците на лейди Америка. — Не се и съмнявах, че мама щеше да ме изнуди за обяснение по-късно. — А вие сигурно сте Мей.

Мей протегна ръка с пламнали бузи, но вместо здрависване получи целувка.

— Така и не ви благодарих, че не се разплакахте.

— Моля? — попита тя, изчервявайки се още повече от недоумение.

— Не са ви известили? — учуди се ведро Максън. — Вие ми спечелихте първата среща с прелестната ви сестра. Вечно ще съм ви длъжник.

Мей се изкиска.

— Е, добре дошъл сте.

Максън се опомни и сключи ръце зад гърба си.

— Боя се, че ще трябва да посрещна и другите си гости, но моля ви, постойте тук още малко. Искам да направя едно кратко обръщение към цялата група. Дано скоро имаме шанс да си поговорим повече. Радвам се, че дойдохте.

— На живо е още по-сладък! — изшушука не особено тихо Мей, а Максън явно я чу, защото поклати леко глава.

Отправи се към семейството на Елиз, чиито членове несъмнено бяха най-изтънчени от всички останали гости. Големите й братя стояха по-сковано и от стражите, а родителите й поздравиха Максън с поклон. Стана ми чудно дали Елиз ги беше инструктирала как да се държат, или просто си бяха такива. Всичките имаха безкрайно шлифован вид — елегантно облечени, с еднакви смолисточерни коси.

До тях Натали и изключително привлекателната и по-малка сестра си шепнеха нещо с Крис, докато родителите им се здрависваха. В помещението цареше уютна приятелска атмосфера.

— Какво искаше да каже с това, че очаквал подобен ентусиазъм от наша страна? — попита ме шепнешком майка ми. — Да не е защото си му повишила тон при първата ви среща? Надявам се не си му викала отново?

Въздъхнах.

— Всъщност, мамо, спорим най-редовно.

— Моля? — ахна тя. — Веднага да престанеш!

— А, забравих да кажа, че веднъж го сритах в слабините.

Последва миг на затишие, след което Мей прихна да се смее. Покри устата си с длан и опита да се овладее, но от гърлото й продължаваха да излизат чудновати пискливи звуци. Татко стискаше устни, но си личеше, че и той е на път да загуби контрол.

Мама ставаше все по-бяла като платно.

— Америка, кажи ми, че се шегуваш. Кажи ми, че не си нападнала принца.

Не знам защо, но думичката „нападнала“ преля чашата — тримата с Мей и татко се запревивахме от смях пред стъписания поглед на мама.

— Извинявай, мамо — едва смогнах да отвърна аз.

— О, боже господи! — Тя внезапно изпита огромно желание да се запознае с родителите на Марли, а аз не я спрях да се запъти към тях.

— Значи, той се радва на опърничави момичета — отбеляза татко, след като се поуспокоихме. — Тези негови думи някак ме накараха да го харесвам още повече.

Баща ми се заоглежда наоколо, изучавайки двореца, докато аз се мъчех да осмисля последните му реплики. Колко пъти през годините на тайната ми любов с Аспен двамата с баща ми бяха попадали в една стая? Поне десетина. Дори повече. А никога не се бях тревожила дали татко ще го одобри. Знаех, че извоюването на разрешението му да се омъжа за момче от по-долна каста нямаше да е лесно, но бях живяла с мисълта, че все някога ще получа благословията му.

Поради една или друга причина сега изпитвах хилядократно по-голямо напрежение. Въпреки че Максън беше Единица и бе напълно способен да обезпечи всички ни, ненадейно ме споходи опасението, че татко можеше и да не го хареса.

Баща ми не беше бунтовник, не участваше в палежи и подобни злодейства. Но не се заблуждавах, че е доволен от държавната система. Ами ако негодуванието му срещу правителството се простираше и до Максън? Ако отсечеше, че не мога да бъда с него?

Преди да се задълбоча в тези си разсъждения, Максън изкачи няколко стъпала, за да обхване с поглед всичките си гости.

— Държа отново да ви благодаря за присъствието. Безкрайно щастливи сме да ви посрещнем в двореца, не само за да отпразнуваме първия Хелоуин в Илеа от десетилетия насам, но и за да се запознаем. Съжалявам, че родителите ми нямаха възможност да ви приветстват лично. Но и с тях ще се срещнете съвсем скоро. Кралицата кани майките, сестрите и момичетата от Елита на чаено парти в Дамския салон този следобед. Участничките ще ви отведат до мястото. Двамата с баща ми ще се радваме да изпушим по пура с господата. Ще изпратим иконома да ви съпроводи, така че няма опасност да се изгубите. Прислугата ще ви настани в стаите, които ще обитавате по време на престоя си в двореца, и ще ви подсигури всичко необходимо както за гостуването ви, така и за утрешната тържествена вечеря.

Накрая той ни помаха и си тръгна. Още на следващата секунда до нас се появи прислужничка.

— Господин и госпожа Сингър? Тук съм, за да съпроводя вас и дъщеря ви до апартамента ви.

— Ама аз искам да остана с Америка! — възпротиви се Мей.

— Миличка, сигурна съм, че кралят ни е подсигурил не по-лоша стая от тази на Америка. Не ти ли е интересно да я видиш? — подкани я мама.

Мей се обърна към мен.

— Искам да живея точно като теб. Поне за мъничко. Не може ли да отседна при теб?

Въздъхнах. Щях да се откажа от правото си на лично пространство за няколко дена — голяма работа. Нима можех да кажа „не“ на подобна умолителна муцунка?

— Хубаво. Поне като сме две, прислужничките ми най-накрая ще си намерят работа.

Тя ме прегърна толкова силно, че моментално се благодарих за решението, което бях взела.

— Какво друго научи? — попита татко. Хванах го под ръка, тепърва свиквайки да го гледам костюмиран. И все пак, ако не бях го виждала хиляди пъти в изцапаните му с боя работни дрехи, сигурно щях да се закълна, че е роден в семейство на Единици. Изглеждаше толкова млад и напет в официалното си облекло. Дори ми се струваше по-висок.

— Май ти разказах всичко, което ни предаваха в часовете по история; че президент Уолис бил последният управляващ на някогашните Съединени щати, а после оглавил Китайско-американската държава. Преди нищо не бях чувала за него, а ти?

Татко кимна.

— Дядо ти ми разказваше за него. Знам, че бил свестен човек, но нямало какво да направи, за да спаси положението.

Бях научила неподправената истина за миналото на Илеа чак с пристигането си в двореца. Незнайно защо историите за раждането на държавата ни се предаваха само устно. Бях чувала няколко различни варианта, но никой от тях не звучеше по-завършено от сведенията, които ни бяха преподавали през последните няколко месеца.

Съединените щати попаднали под китайска окупация в началото на Третата световна война, след като управниците им не смогнали да изплатят убийствения си дълг към Китай. Вместо да се сдобият с дължимите пари, каквито Съединените щати така или иначе не могли да им предоставят, окупаторите формирали правителство на наша земя, създавайки Китайско–американската държава, и използвали тукашното население за работна ръка. В резултат на това народът въстанал — и то не само срещу китайците, а и срещу руснаците, които се опитвали да си присвоят работната сила, контролирана от китайците — сформирайки нова, единна държава заедно с Канада, Мексико и още няколко латиноамерикански страни. Така избухнала Четвъртата световна война, която, макар и да я бяхме преживели, издигайки от прахта нова държава, довела до тежки икономически последици.

— Максън ми разказа, че в навечерието на Четвъртата световна война народът гладувал.

— Прав е. Това показва колко несправедлива е кастовата система. Поначало никой нямал с какво да помогне, ето защо много хора се озовали в долните касти.

Не исках да продължавам този разговор с татко, защото знаех, че доста го натоварва. Имаше право — кастовата система беше несправедлива, но се радвах, че са ми на гости, и не желаех да обсъждаме непоправими събития.

— Като изключим скромния брой часове по история, също така ни занимават главно с уроци по поведение и етикет. Вече започваме да наблягаме и на дипломацията. Струва ми се, че скоро ще ни накарат да приложим наученото на практика, толкова зор ни дават. Е, поне тези от нас, които се задържат в двореца.

— Които се задържат ли?

— Оказва се, че една от участничките ще си тръгне заедно със семейството си. Максън ще трябва да направи елиминация след срещата с вас.

— Звучиш разтревожена. Смяташ, че ще отпрати теб ли?

Свих рамене.

— Хайде де. Няма как до този момент да не си разбрала дали те харесва, или не. Ако те харесва, не виждам причина да се безпокоиш. Ако ли не — защо ти е да оставаш изобщо?

— Май имаш право.

Той спря на място.

— Е, какъв е случаят?

Беше ми малко неудобно да обсъждам тази тема с баща ми, но и мама нямаше да е подходящ слушател. А Мей щеше да е по-зле в разгадаването на Максън и от мен самата.

— Мисля, че ме харесва. Поне той така твърди.

Татко се засмя.

— Тогава не бих се тревожил на твое място.

— Само че през последната седмица е малко… отчужден.

— Америка, слънчице, та той е принцът. Сигурно е бил зает с прокарването на някой закон или нещо подобно.

Не знаех как да му обясня, че Максън като че ли намираше време за всички останали, но не и за мен. Беше твърде унизително.

— Сигурно.

— А като стана дума за законодателство, имате ли вече някакви познания в областта? Научиха ли ви как се изготвят предложения за промени в законите?

И тази тема не ми беше особено приятна, но поне не засягаше любовните ми трепети.

— Все още не. Но пък четем доста литература по въпроса. Понякога ми е трудно да разбера законите. За радост, Силвия, жената, която видяхте във вестибюла, нещо като ментор или учител ни е, прави всичко възможно да ни просветли. А и Максън е отзивчив, когато му задам въпроси.

— Така ли? — Татко изглеждаше доволен от този факт.

— О, да. Имам чувството, че за него е важно да се чувстваме подготвени. Затова много старателно ни обяснява всичко. Даже… — Позамислих се. Беше ми забранено да споменавам тайната библиотека. Но все пак говорех с баща си. — Виж какво, трябва да ми обещаеш, че на никого няма да казваш за това.

Той се изкикоти.

— Единственият човек, с когото контактувам, е майка ти, а на всички е ясно, че не бива да й се доверяват тайни, ето защо обещавам да не й казвам.

И мен ме досмеша. Дори не можех да си представя мама да запази нечия тайна.

— Можеш да ми имаш доверие, котенце — каза той и ме прегърна с една ръка.

— В двореца има една стаичка, скришна стаичка, пълна с книги, тате! — поверих му тихо, след като се уверих, че никой не ни подслушва. — Има забранени книги и от онези карти на света, старите, където страните са показани в някогашния си вид. Тате, не съм и подозирала, че са били толкова много! Има даже компютър. Виждал ли си такава машина с очите си?

Напълно изумен, той поклати глава.

— Страхотно е. Въвеждаш някоя думичка и той преравя всички книги в библиотеката, за да открие информацията, която търсиш.

— Как така?

— Не знам, но точно по този начин Максън проучи какво е Хелоуин. Дори… — Отново се озърнах по коридора. Бях уверена, че татко няма да каже на никого за библиотеката, но разкриех ли му, че една от тези тайни книги беше скътана в стаята ми, рискувах да прекаля.

— Дори какво?

— Даде ми да разгледам една от тях.

— О, колко прекрасно! Какво прочете? Ще ми кажеш ли?

Прехапах устна.

— Един от личните дневници на Грегъри Илеа.

Долната челюст на баща ми увисна и му отне известно време да дойде на себе си.

— Америка, това е невероятно. Какво пишеше вътре?

— Ами, още не съм я прочела докрай. Взех я главно, за да проуча Хелоуин.

Той се замисли върху думите ми, сетне поклати глава.

— Защо се безпокоиш, Америка? Ясно е, че Максън ти има пълно доверие.

Почувствах се глупаво.

— Може и да си прав — въздъхнах накрая.

— Удивително — прошепна той. — Значи, някъде наоколо е скрита цяла стая? — Заоглежда стените с други очи.

— Тате, не си виждал такова място. Навсякъде има тайни врати и панели. Знам ли… може, ако наклоня ей тази ваза, да пропаднем в някое междинно помещение.

— Хмм — провлече баща ми с усмивка. — В такъв случай ще съм изключително бдителен на път към стаята ми.

— И май не е лошо да се ориентираш. Трябва да приготвя Мей за чаеното парти с кралицата.

— А, да, дъщеря ми и приятелските й срещи с кралицата — пошегува се той. — Добре, котенце. Ще се видим на вечеря. И така… кой е най-добрият начин да се предпази човек от пропадане в тайник? — Запита се на глас, разпери ръце, сякаш демонстрирайки защитна тактика, и тръгна по коридора.

Като стигна до стълбището, опря мнително длан върху парапета.

— За твое сведение, този маршрут е безопасен. Благодаря ти, тате. — Поклатих глава и се запътих към стаята си.

Трудно ми беше да не подскачам от радост по коридора. Преливах от щастие, че семейството ми е с мен. Ако Максън не ме изпратеше вкъщи, раздялата ми с тях щеше да е по-непоносима и от преди.

Свърнах зад ъгъла към стаята си и заварих вратата й отворена.

— Как изглеждаше? — долетя гласът на Мей от вътре.

— Приказно. Поне в моите очи. Косата му беше вълниста и всеки кичур си имаше собствено мнение — изхихика се Луси, а с нея и Мей. — Дори няколко пъти имах удоволствието да прокарам пръсти през нея. Понякога си мисля за онези дни. Е, по-рядко от преди.

Промъкнах се на пръсти до вратата, внимавайки да не прекъсна разговора им.

— Липсва ли ти още? — попита Мей, както винаги любопитна, станеше ли дума за момчета.

— Все по-малко — призна си Луси с тънка жилчица надежда в гласа си. — Като заживях в двореца, имах чувството, че болката ще ме убие. Кроях планове да избягам и да се върна при него, макар и да знаех, че никога нямаше да се случи. Нямаше да изоставя баща си, а и дори да се бях прокраднала отвъд стените, как щях да открия пътя до дома?

Знаех мъничко за миналото на Луси — семейството й бе слугувало на Тройки в замяна на парите, необходими за операцията на майка и. Въпреки това горката жена починала, а когато стопанката научила, че синът й е влюбен в Луси, продала и нея, и баща й на кралското семейство.

Надникнах през вратата и видях, че Мей и Луси се бяха настанили върху леглото. Балконските врати бяха отворени и приятният анджелиски въздух изпълваше стаята. Мей се вписваше така естествено в дворцовата атмосфера; ежедневната рокля й стоеше като на кукла, докато сплиташе част от косата на Луси, а на останалата позволяваше да се разстила по раменете и. Дотогава бях виждала Луси единствено с пристегнат назад кок. Свободната прическа я караше да изглежда млада и безгрижна.

— Какво е чувството да си влюбена? — попита Мей.

Нещо ме прободе отвътре. Защо не беше задала на мен този въпрос? После си спомних защо — изобщо не подозираше, че съм се влюбвала.

Луси се усмихваше тъжно.

— Това е най-прекрасното и най-ужасно нещо, което може да ти се случи — обясни й тя простичко. — Съзнаваш, че си попаднала на чудо, и искаш да го задържиш вечно, а имаш ли го, всяка една секунда се боиш, че ще го загубиш.

От гърдите ми се изтръгна тиха въздишка. Беше напълно права.

Любовта е сладък страх.

Не ми се щеше да се впускам в размисли около изгубеното в живота ми, затова директно влязох в стаята.

— Луси! Да се видиш само!

— Харесва ли ви? — Тя се пресегна назад, опипвайки фините плитчици.

— Прекрасна си. Мей постоянно сплиташе и моята коса. Много я бива.

Сестричката ми вдигна рамене.

— Какво друго ми оставаше да правя? Нашите нямаха възможност да ми купуват кукли, затова се задоволявах с Ами.

— Е — подхвана Луси и се обърна с лице към нея, — докато си тук, ще бъдеш нашата малка кукличка. Трите с Ан и Мери ще те разкрасим като кралицата.

Мей килна глава на една страна.

— Няма по-красива жена от нея. — После бързо се врътна към мен. — Да не издадеш на мама какво съм казала.

Аз се закисках.

— Няма. Сега обаче е време да се подготвяме. След малко трябва да слизаме в Дамския салон за чай.

Мей плесна въодушевено с ръце и се настани пред огледалото. Луси вдигна косата си в кок, внимавайки да не развали плитките, после я покри с униформената си шапчица. Нищо чудно, че искаше да запази прическата си поне още малко.

— О, получихте писмо, госпожице — сети се Луси и ми поднесе съвестно пощенския плик.

— Благодаря ти — отвърнах, неспособна да прикрия изненадата в гласа си. Повечето хора, от които някога бях очаквала вест, вече бях с мен. Разкъсах плика и прочетох краткото послание, написано с така познатия ми методичен почерк.

Дойде ми да смачкам листа и да го хвърля на боклука. Бях се надявала, че Кота ще преодолее стремежа си към издигане в обществото и ще се научи да цени вече постигнатото. Очевидно напразно. Скрих писмото в дъното на едно чекмедже и реших да го изтрия от паметта си. Завистта на брат ми нямаше да почерни дългоочакваната среща със семейството ми.

Луси привика Ан и Мери и превърнахме приготовленията в същинска забава. Жизнерадостното поведение на Мей вселяваше на всички ни чудно настроение и дори се улових да си припявам, докато се обличах. Не след дълго мама намина край стаята ми, за да потърси уверение, че изглежда добре.

Естествено, изглеждаше добре. Беше по-ниска и с повече извивки от кралицата, но далеч не и отстъпваше по великолепие във вечерната си рокля. Докато слизахме по стълбището, Мей се вкопчи в ръката ми с тъжно изражение.

— Какво има? Не се ли вълнуваш, че ще срещнеш кралицата?

— Вълнувам се. Просто…

— Какво?

Тя въздъхна.

— Как ще се гледам в огледалото по памучни панталони след целия този разкош?

Женското съсловие в двореца беше оживено и кипеше от енергия. Сестрата на Натали, Лейси, беше що-годе връстница на Мей и двечките си бъбреха в единия ъгъл. Натали и Лейси много си приличаха — стройни, русокоси и красиви. Освен това, докато характерите на двете ни с Мей бяха пълни противоположности, тези на другите две сестри почти се припокриваха. И все пак бих описала Лейси като малко по-скромна и благоразумна.

Кралицата обикаляше целия салон, разговаряше с майките и задаваше въпроси с приветливия си маниер. Сякаш и ние водехме живот, бляскав като нейния собствен. Стоях сред малка групичка гостенки и слушах как майката на Елиз разказва за семейството си в Нова Азия, когато Мей ме хвана за роклята и ме издърпа настрани.

— Мей! — изсъсках аз. — Какво правиш? Невъзпитано е да се държиш така, особено в присъствието на кралицата.

— Трябва да видиш нещо! — настоя тя.

Слава богу, че Силвия не беше наоколо. Щеше да нахока Мей, без окото и да мигне, нищо, че още беше малка.

Отидохме до прозореца и сестричката ми посочи навън.

— Гледай!

Отвъд храстите и фонтаните се виждаха две фигури. Едната беше на баща ми, който приказваше и жестикулираше, както когато обясняваше нещо или отправяше въпрос. Втората беше на Максън, който като че ли се замисляше, преди да даде отговор. Крачеха бавно и баща ми от време на време пъхваше ръце в джобовете си, а Максън сключваше своите зад гърба си. Какъвто и диалог да водеха, очевидно беше важен.

Надникнах зад нас. Жените още бяха погълнати от новото изживяване и присъствието на кралицата, така че никой не ни обръщаше внимание.

Максън спря, застана пред татко и му заговори съсредоточено. Поведението му не издаваше агресия, нито гняв, а само твърда решителност. Баща ми помълча, после протегна ръка към принца. Максън се усмихна и я стисна доволно. Веднага след това и двамата се поотпуснаха, а татко даже потупа Максън по гърба. Жестът явно хвана Максън неподготвен, защото видимо се стегна. Не беше свикнал да го докосват. Тогава баща ми преметна ръка през рамото му, както правеше с мен и Кота и изобщо с всички деца. Максън изглеждаше щастлив.

— Това пък какво беше? — учудих се на глас.

Мей сви рамене.

— Важно ми се стори.

— И на мен.

Почакахме да разберем дали принцът няма да проведе същия разговор и с другите бащи, но повече не го видяхме в градината.