Фалшива самоличност

5.

Маями, Флорида

Мъжкият глас отекна с металически тембър през озвучителната уредба на летището:

— Господин Виктор Грант. Виктор Грант. Моля, явете се при някой от телефоните в залата.

Бюканън току-що беше пристигнал на международното летище в Маями и докато се опитваше да остане незабелязан между пътниците на Аеромексико, преминали през митническа проверка и проверка на емиграционната служба, се питаше дали Уудфийлд беше предал съобщението му на Максуел и как ще бъде организирана срещата. Той едва успя да чуе съобщението сред шума и навалицата в залата и изчака да го повторят, за да се увери, че е за него, преди да се отправи към един от белите телефони с надпис „Летище“, монтиран на стената, близо до редица монетни автомати. Телефонът беше без бутони за набиране. Щом вдигна слушалката, той чу сигнал за иззвъняване, а после още един. Отговори му някаква жена и когато обясни, че той е Виктор Грант, тя му каза, че посрещачът му ще го чака пред гишето за информация.

Бюканън й благодари, остави слушалката и бързо анализира тактиката за осъществяване на срещата. Вероятно в залата имаше екип за наблюдение, който държеше под око служебните телефони. След обявяването на името на Виктор Грант те бяха изчакали някой мъж да отиде до един от тях.

Екипът сигурно разполага с моя снимка или са им дали описанието ми. Във всеки случай сега вече са ме идентифицирали и ще изчакат, за да проверят дали някой не ме следи, докато отивам към гишето за информация.

Но колкото и да беше доволен от грижливо подготвената процедура за среща, колкото и да се радваше, че е успял да се измъкне от властите в Мексико, да се върне отново в Съединените щати, Бюканън все пак изпитваше тревога.

Шефовете ми очевидно смятат, че ситуацията продължава да крие опасности. Иначе не биха използвали толкова много оперативни служители, за да установят контакт с мен.

Без да бърза, за да даде достатъчна възможност на екипа за наблюдение да огледа внимателно тълпата (да не говорим за болката, заради която той не можеше да върви по-бързо), Бюканън придърпа куфара и се отправи към гишето за информация. От тълпата пътници излезе приятен, атлетичен на вид спортно облечен млад мъж на около тридесет години. Той протегна ръка, усмихна се и каза:

— Здравей, Вик. Радвам се да те видя. Как си? Как мина полетът?

Бюканън се ръкува с него.

— Добре.

— Чудесно. Микробусът е хей там. Дай да взема чантата ти.

Мъжът, който имаше кестенява коса, сини очи и загоряла от слънцето кожа, хвана Бюканън за лакътя и го поведе към един от изходите. Бюканън тръгна с него, въпреки обзелото го смущение, защото не беше получил опознавателна парола. Мъжът се обърна към него и каза:

— Между другото, Чарлс Максуел и Уейд искат да им се обадим по телефона, за да се уверят, че всичко е минало нормално.

Бюканън си отдъхна. Няколко човека знаеха за предполагаемото му познанство с Чарлс Максуел, но единствено на шефовете му беше известно, че оперативният агент на Бюканън в Канкун беше използвал псевдонима „Уейд“.

Когато стигнаха до задръстената с автомобили рампа срещу залата за пристигащи пътници, мъжът отключи сив микробус, отстрани на който с бели букви беше изписано:

До този момент те бяха говорили на общи теми, но сега Бюканън замълча, в очакване мъжът да му даде някакви указания дали е безопасно да говори открито и да му каже по какъв сценарий трябва да действа.

Когато мъжът потегли от рампата, той натисна един бутон на нещо подобно на портативно радио, монтирано под арматурното табло.

— Заглушаващото устройство е включено. Можем да говорим спокойно. Ще ти обясня набързо какво става, а подробностите ще уточним по-късно. Аз съм Джак Дойл. Бивш тюлен. Раниха ме в Панама, трябваше да се уволня и се залових да преоборудвам лодки за разходки по море във Форт Лодърдейл. Всичко това е истина. Сега стигаме до теб. От време на време правя услуги на хората, за които работех. В този случай те ме помолиха да ти осигуря легенда. Според нея ти работиш при мен. Шефовете ти осигуриха всички необходими документи, социална осигуровка, квитанции за платени данъци и всички останали необходими неща. Като Виктор Грант ти също си бивш тюлен, така че съвсем естествено е да се отнасям с теб не като с обикновен наемен работник. Живееш в апартамент над офиса ми. Самотник си. Пътуваш много, изпълняваш поръчки, които съм ти възложил. Ако попитат съседите ми за теб, няма да е чудно, че не те познават. Имаш ли някакви въпроси?

— От колко време работя при теб?

— От три месеца.

— Колко получавам?

— Тридесет хиляди годишно.

— В такъв случай, искам да ми повишиш заплатата.

Дойл се засмя.

— Добре. Имаш чувство за хумор. Ще си допаднем.

— Разбира се — каза Бюканън. — Но ще си допаднем още повече, ако спреш на онази бензиностанция.

— О?

— Иначе ще започна да пикая кръв в микробуса ти.

— Господи!

Дойл бързо отби от автострадата и се насочи към бензиностанцията. Когато Бюканън излезе от мъжката тоалетна, Дойл оставяше слушалката на монетния автомат.

— Обадих се на един от нашите, който действа като свръзка на летището. Той е сигурен, че никой не те е следил.

Бюканън се облегна на микробуса. По лицето му беше избила студена пот.

— По-добре ме заведи на…

Докторът застана до леглото на Бюканън, прочете болничния му картон, преслуша сърцето и дишането му, провери интравенозната бутилка, после свали очилата си и се почеса по прошарената брада.

— Имате невероятен организъм, господин Грант. Обикновено никой от хората, които минават през мен, не е бил с толкова тежки рани, освен ако не е претърпял автомобилна катастрофа — той замълча. — Или…

Докторът така и не довърши изречението, но Бюканън беше сигурен, че щеше да добави „участвал в бойни действия“, също както беше сигурен, че Дойл никога нямаше да го доведе тук, освен ако малката болница не беше свързана по някакъв начин с неговите шефове. Най-вероятно докторът някога беше служил в армията.

— Получих резултатите от рентгеновите снимки и другите прегледи — продължи докторът. — Раната ви, както предполагахте, е инфектирана. Но сега, след като отново я заших и я превързах и след като започнахте да взимате антибиотици, трябва бързо да заздравее без всякакви усложнения. Температурата ви вече спада.

— Което означава, като гледам какъв сериозен вид имате, че лошата новина е вътрешното ми кървене.

Докторът се поколеба.

— Всъщност, кървенето изглежда по-сериозно, отколкото е в действителност. Несъмнено сте преживели голям шок, когато сте забелязали кръв в урината си. Сигурен съм, че сте се притеснили, че имате спукан орган. Истината обаче е, че кървенето се дължи на един малък спукан съд в пикочния ви мехур. Не е необходима хирургическа намеса. Ако си почивате, ако не се занимавате с тежка физическа работа, кървенето ще спре и съдът много скоро ще заздравее. Понякога това се случва на хората, които са вманиачени на тема бягане за здраве, например. Ако в продължение на няколко седмици си почиват, отново ще бъдат в състояние да бягат редовно.

— Тогава какво има?

Загриженото лице на доктора още повече разтревожи Бюканън.

— Какво не е наред?

— Раната на главата ви, господин Грант. И периодичните тремори на дясната ви ръка.

Бюканън почувства студ в гърдите си.

— Мислех си, че треморите се дължат на шок на нервите заради раната на рамото ми. Предполагах, че когато раната зарасне…

Докторът загрижено присви очи.

— Шок. Нерви. Донякъде сте прав. Проблемът наистина засяга нервите. Но не така, както вие мислите. Господин Грант, отново ще повторя — имате невероятен организъм. Черепът ви е пукнат. Получили сте контузия. Това обяснява виенето на свят и замъгления поглед. Честно казано, като имам пред вид отока на мозъка ви, който видях по време на компютърната томография, изненадан съм, че сте успели да се задържите на крака, да не говорим, че сте успели да мислите на крака. Сигурно имате забележителна издръжливост, да не говорим за вашата непоколебимост.

— Нарича се адреналин, докторе — унило отговори Бюканън. — Искате да кажете, че имам неврологични поражения?

— Да, по мое мнение.

— В такъв случай какво следва? Операция?

— Не мога да препоръчам това без да чуя и второ мнение — каза докторът. — Трябва да се консултирам със специалист.

Бюканън вътрешно потръпна при мисълта доброволно да позволи да го упоят, но се опита да скрие това и каза:

— Питам ви за вашето мнение, докторе.

— Да сте забелязали, че спите необичайно дълго време?

— Да спя? — на Бюканън му се прииска да се разсмее, но сдържа порива си, защото знаеше, че смехът му щеше да прозвучи истерично. — Бях твърде зает, за да спя.

— Повръщали ли сте?

— Не.

— Да сте почувствали някакви необичайни физически усещания, като оставим настрана виенето на свят, замъгленото зрение и треморите в дясната ви ръка?

— He.

— Отговорите ви звучат обнадеждаващо. Искам да се консултирам със специалист-невролог. Може да се окаже, че не е необходима хирургическа намеса.

— И ако не е необходима? — със затаен дъх попита Бюканън. — Какъв риск има за мен?

— Опитвам се да не работя с хипотези. Първо, ще ви наблюдаваме внимателно, ще изчакаме до утре сутринта, ще ви направим още една компютърна томография, за да видим дали отокът на мозъка ви е спаднал.

— Което ще бъде идеалният случай — каза Бюканън. — Да предположим, че отокът спадне. Да предположим, че няма да се нуждая от операция.

— Идеалният случай е най-лошият случай — поклати глава докторът. — Повредените мозъчни клетки не се възстановяват. Ако бях на ваше място, щях много да внимавам никога повече да не удрям главата си.

Едноетажната къща се намираше в Плантацията, едно от предградията на Форт Лодърдейл. Съвсем обикновена на вид, тя беше заобиколена от множество храсти и цветя. Очевидно някой с любов се грижеше за нея. Бюканън се запита дали хобито на Дойл не беше да се занимава с озеленяването на двора и оформянето на градината. От разговора им по пътя от болницата до къщата на Дойл беше станало ясно, че рецесията е засегнала бизнеса му и той едва ли беше в състояние да си позволи градинар. Но след като Дойл паркира микробуса под навеса, който служеше за гараж и въведе Бюканън през страничната мрежеста врата в къщата, бързо стана ясно кой се грижеше за двора.

Дойл имаше съпруга. Досега Бюканън не беше сигурен, защото Дойл не носеше брачна халка, а Бюканън се въздържаше да задава лични въпроси. Но сега се озова пред енергична, дребна жена с вид на палавница, малко по-млада от Дойл, може би около тридесетгодишна. Тя имаше весели очи, лунички на мажоретка и заразителна, непринудена усмивка. Бюканън не можа да разбере какъв е цветът на косата й, защото беше увила около главата си кърпа на черни и червени карета. Беше надянала бяла памучна престилка, а ръцете й бяха покрити с брашно от топката тесто, която мачкаше върху плота за рязане на месо.

— О, Божичко! — каза тя с приятен южняшки акцент (Луизиана, помисли си Бюканън) — Не предполагах, че ще пристигнете толкова скоро. — Тя се изчерви от смущение, докосна лицето си с ръка и върху луничките й остана бял отпечатък. — В къщата е истинска бъркотия. Нямах време…

— Къщата изглежда чудесно, Синди. Наистина — прекъсна я нежно Дойл. — Движението по пътя не беше толкова голямо, колкото смятах. Затова пристигнахме по-рано. Съжалявам.

Синди се засмя.

— Е, защо да не погледна откъм хубавата му страна? Сега няма да се наложи да си чупя краката от бързане, за да почистя къщата.

Усмивката й беше заразителна. Бюканън също се засмя.

Дойл посочи към него.

— Синди, това е моят приятел, за когото ти разказвах. Вик Грант. Двамата служехме заедно. От три месеца работи при мен.

— Радвам се да се запознаем — Синди протегна ръка. После се сети за брашното по нея, изчерви се и понечи да я отдръпне.

— Няма нужда, всичко е наред — каза Бюканън. — Обичам да докосвам брашно.

Той се ръкува с нея.

— Хей, я какъв изискан момък.

— Всичките ми приятели са изискани.

— Я ми посочи някой друг! — Синди огледа Бюканън и посочи към дебело навития около главата му бинт. — Имам още една кърпа на червени и черни карета, която със сигурност ще изглежда по-добре от това.

Бюканън се усмихна.

— Известно време не трябва да го свалям. Не че ми помага кой знае колко. Все пак, не е гипс или нещо подобно. Но ми напомня, че трябва да си пазя главата.

— Фрактура на черепа, както ми каза Джак.

Бюканън кимна. Главата все още го болеше.

Той очакваше тя да го попита как се е наранил. Това щеше да бъде следващото, съвсем логично нещо, което щеше да последва и той се приготви да повтори лъжата, че е паднал от лодка, но за негова изненада Синди внезапно смени темата, като посочи към тестото на плота.

— Приготвям пай. Надявам се, че харесваш лимонов пай.

Той скри учудването си и отговори:

— Рядко ми се отдава да похапна домашен пай. Сигурен съм, че всичко, което приготвяш, е чудесно.

— Джак, този момък започва все повече да ми харесва — обърна се тя усмихната към Дойл.

— Ще те заведа до стаята за гости — каза той и кимна на Бюканън.

— Ако имаш нужда от нещо, просто си поискай — добави Синди.

— Бас държа, че всичко е чудесно — каза Бюканън. — Наистина съм ви много благодарен, че ме приемате така. Нямам си семейство и докторът си помисли, че ще бъде по-добре, ако…

— Шът — каза Синди. — През следващите няколко дни ние ще бъдем твоето семейство.

Когато Дойл поведе Бюканън от кухнята към слънчевия хол, Бюканън погледна назад към Синди, все още озадачен защо тя не му беше задала близкия до ума въпрос как беше наранил главата си.

Тя вече се беше обърнала и отново беше започнала да мачка топката тесто върху плота. Бюканън забеляза, че по стегнатите бедра на джинсите й имаше следи от брашно. После забеляза нещо друго. Късоцевен револвер калибър 38, прикрепен със скоба под телефона на стената до мрежестата врата. Бюканън знаеше, че за Джак Дойл револверът беше просто играчка и той със сигурност би предпочел полуавтоматичен 9-милиметров пистолет или пистолет калибър 45. Не, късоцевният револвер беше за Синди и Бюканън беше готов да се обзаложи, че тя знае да борави с него.

Може би револверът беше там като предпазна мярка срещу крадци, помисли си той. Може би опитът на Дойл като бивш тюлен го беше направил маниак на тема сигурност в цивилния живот. Докато го следваше през хола, той си спомни забележката на Дойл, че понякога върши услуги на хората, за които беше работил и веднага реши, че револверът не е единственото оръжие в къщата, и че по този начин Дойл се стремеше да осигури защита на Синди срещу възможните последствия от някои подобни „услуги“.

— Ами, ето, това е — Дойл въведе Бюканън в приятна, уютна спалня с дантелени завеси, стар люлеещ се стол и ориенталски килим върху паркета. — Оттук се минава за банята. Ще бъде изцяло на твое разположение. Ние си имаме отделна. Само че няма вана. Само душ.

— Няма нищо — каза Бюканън. — Предпочитам душ.

Дойл остави чантата на Бюканън върху полирана пейка в долния край на леглото.

— Ами… предполагам… това е всичко засега. Подреди си нещата. Дремни малко. Там, на рафта, има доста книги. Или пък си пусни телевизора — той посочи към малък телевизор върху бюрото в ъгъла. — Чувствай се като у дома си. Ще дойда да ти се обадя щом обядът е готов.

— Благодаря.

Дойл обаче не си тръгна. Изглеждаше странно замислен.

— Какво има? — попита Бюканън.

— Не знам какъв си в действителност, пък и не ми се полага да знам, но си мисля, като имам пред вид хората, които ме помолиха да ти осигуря легенда, че сигурно помежду ни има доста общи неща. Радвам се, че си ми благодарен, но няма защо.

— Разбирам.

Дойл се поколеба.

— Придържам се към правилата. Не съм те питал нищо. Предполагам, че са ми казали всичко, което трябва да знам. Но има още нещо. Това, което се е случило и заради което си тук… Ако можеш да… Има ли някаква опасност за Синди?

Изведнъж този мъж страшно се понрави на Бюканън.

— Не. Доколкото знам, няма никаква опасност за Синди.

Лицевите мускули на Дойл се отпуснаха.

— Добре. Тя не знае нищо за услугите, които върша. Когато бях тюлен, никога не знаеше къде ме изпращат или колко време ще отсъствам. Не ми зададе нито един въпрос. Приемаше всичко на доверие. Така и не ме попита защо държа да се научи да стреля или защо навсякъде из къщата съм монтирал пистолети.

— Като револвера под телефона на стената в кухнята? — попита Бюканън.

— Да, видях, че го забеляза. И като този — Дойл повдигна покривката отстрани на леглото и показа на Бюканън 9-милиметров Колт в кобур, прикрепен към рамката на леглото. — Ей така, за всеки случай. Не ми пука какво ще стане с мен, но Синди… Ами, тя е дяволски добра жена. Не я заслужавам. А тя не заслужава неприятностите, които мога да й навлека.

— Тя е в безопасност, Джак.

— Добре — повтори Дойл.

Събуди го приглушен звън на телефон. Бюканън веднага се разсъни и това го окуражи. Инстинктите му за оцеляване все още действаха. Той погледна от леглото към масичката до стената, не видя телефон, после вдигна поглед към затворената врата на стаята за гости, откъдето отново долетя телефонен звън, приглушен от разстоянието, най-вероятно откъм кухнята. После чу тих глас, женски, на Синди. След това Джак. Разговорът беше кратък. Къщата отново потъна в тишина.

Бюканън погледна часовника си, изненадан, че показва дванадесет и половина, че това, което му се беше сторило петнадесетминутна дрямка, беше продължило почти два часа. Лекарят го беше предупредил, че може да спи повече от обичайното. Дванадесет и половина? Той се намръщи. Обядът сигурно вече беше готов и той се запита защо Синди или Джак не бяха дошли да го събудят. Бюканън изпъна ръце, почувства скованост в рамото, там, където раната му беше отново зашита, после надяна обувките си и се изправи.

На вратата тихо се почука.

— Вик? — прошепна Синди.

— Влизай, буден съм — Бюканън отвори вратата.

— Обядът е готов — тя се усмихна заразително.

Бюканън забеляза, че беше свалила изцапаната с брашно престилка, но все още носеше кърпата на червени и черни карета на главата си.

Сигурно не си е оправила прическата, защото не й е останало време, помисли си той, докато я следваше през слънчевия хол към кухнята.

— Паят е за вечеря. На обяд хапваме нещо леко — обясни тя. — Джак е маниак по отношение на холестерола си. Надявам се, че обичаш лека храна.

На масата бяха сервирани купички с димяща зеленчукова супа и рибни сандвичи. До всяка купичка имаше чиния с нарязана целина, моркови, карфиол и домати.

— Хлябът е пълнозърнест — добави тя, — но ако искаш, мога да ти дам бял.

— Не, пълнозърнест е добре — каза Бюканън и забеляза, че Дойл, който вече беше седнал на масата, гледаше замислено върха на вилицата си.

— Добре ли поспа? — попита Синди.

— Чудесно — каза Бюканън, като седна след нея, изчака я да напълни лъжицата си със супа и едва тогава започна да се храни. — Вкусно.

— Опитай суровия карфиол — подкани го Синди. — Предполага се, че помага за пречистването на кръвоносната система.

— Е, моята определено има нужда от пречистване — засмя се Бюканън и се запита защо Дойл все още не беше проговорил, нито пък беше започнал да се храни. Очевидно нещо го притесняваше.

Бюканън реши да го заговори.

— Обзалагам се, че все още щях да спя, ако не бях чул телефона.

— О, точно от това се страхувах — каза Синди.

— Да — най-сетне проговори Дойл. — Нали знаеш как съм свързал телефона в офиса към този в къщи, така че ако ни няма, обаждането се прехвърля тук?

Бюканън кимна, сякаш това му беше известно, като се опитваше да поддържа у Синди впечатлението, че през изминалите три месеца наистина е работил със съпруга й.

— Е, някой се беше обадил в офиса и искаше да говори с теб — каза Дойл. — Някакъв мъж. Обясних му, че известно време няма да те има. Каза, че пак ще се обади.

Бюканън с усилие успя да скрие тревогата си.

— Сигурно някой, по чиято лодка съм работил. Може би има въпроси за оборудването, което съм инсталирал. Каза ли си името?

Дойл мрачно поклати глава.

— В такъв случай сигурно не е било нещо важно — Бюканън се опита гласът му да прозвучи спокойно.

— И аз така си помислих — каза Дойл. — Между другото, след обяд трябва да се отбия до офиса. Трябва да проверя някои неща. Искаш ли да ми правиш компания, ако се чувстваш добре?

— Джак, той трябва да си почива, не да работи — каза Синди.

Бюканън продължи да дъвче и преглътна.

— Не се тревожи. Разбира се. След тази дрямка се чувствам като нов. Ще дойда с теб.

— Чудесно — най-сетне Дойл започна да се храни, после спря за миг, намръщи се и погледна към Синди.

— Ще се оправиш ли, докато ме няма?

— Че защо да не се оправя? — усмивката на Синди беше пресилена.

— Супата е чудесна — каза Дойл.

— Толкова се радвам, че ти харесва — усмивката на Синди стана още по-пресилена.

— Нещо не е наред — каза Бюканън.

Дойл не отговори, а продължи да гледа право напред, като се преструваше, че следи движението по пътя. Бюканън реши да го притисне.

— Жена ти е много добронамерена, но имам чувството, че се старае да бъде такава. Здраво се старае. Не задава въпроси, но веднага долавя нюансите в гласа ти, например за това обаждане по телефона. Ако се беше усмихнала малко по-широко, лицето й щеше да се пръсне. Тя нито за миг не вярва, че ти и аз сме приятели. О, опитва се да се преструва, но истината е, че моето присъствие я изнервя и по време на обяда вече не можеше да го крие. Ако се изнерви още малко, ще ми се наложи да си тръгна.

Дойл продължаваше да се взира напред, докато прекосяваше с микробуса мостовете, които се простираха над канали, по бреговете на които бяха закотвени лодки за екскурзии. Слънцето жестоко препичаше. Очевидно Дойл присвиваше очи не толкова заради силната светлина, колкото заради темата на разговора, въпреки че си сложи слънчеви очила.

Бюканън го остави на мира, отслаби натиска, за да даде възможност на Дойл да отговори, когато сам реши. Оказа се, че това не е необходимо.

— Проблемът не е в теб — каза Дойл. Гласът му беше напрегнат. — Иска ми се животът наистина да беше толкова прост. Синди се радва, че дойде вкъщи. Наистина. И иска да останеш толкова, колкото е необходимо. Когато стане дума за услугите, които върша, нервите й са невероятни. Спомням си, веднъж… Служех в Коронадо, Калифорния… Двамата със Синди живеехме извън базата. Сутринта й казах довиждане, отидох на работа с колата и изведнъж частта ми беше поставена в бойна готовност. Не можехме да са обаждаме на никого извън базата. Така че нямаше как да й кажа, че заминавам. Представям си как се е чувствала, когато онази вечер не се прибрах у дома. Объркването й. Тревогата й. Липса на всякаква емоционална подготовка, че може би сме се видели за последен път — гласът на Дойл стана по-твърд. Той погледна към Бюканън. — Нямаше ме шест месеца.

Бюканън забеляза, че Дойл не спомена къде е бил изпратен. Пък и никога нямаше да го попита. Той остави Дойл да продължи.

— По-късно разбрах, че някакъв репортер успял да открие, че съм тюлен, а Синди е моя съпруга — каза Дойл. — Репортерът пристигнал у дома и поискал да му каже къде са ме изпратили. В този момент Синди все още не знаела, че съм заминал, още по-малко пък къде, което, разбира се, тя така или иначе нямаше да узнае. Но човек не толкова силен като Синди, със сигурност би се учудил да се озове пред репортер, който го засипва с въпроси и му казва, че съм заминал, за да участвам в бойна операция. Естествената реакция на такъв човек щеше да бъде да покаже учудването си, да признае, че съм тюлен и да попита дали се намирам в опасност. Ала не и Синди. Тя направо го отрязала и заявила, че не знае за какво става въпрос. Започнали да пристигат други репортери. Отрязала и тях. Винаги отговаряла едно и също: „Не знам за какво говорите!“. Невероятно. Така и не се обадила в базата, за да попита какво става с мен. Държала се така, сякаш всичко е нормално и продължила от понеделник до петък да ходи на работа — тогава работеше като администратор в една застрахователна компания — а когато най-после се върнах, тя ме целуна страстно и ми каза, че съм й липсвал. Не ме попита къде съм бил. Просто каза, че съм й липсвал. Изпълнявал съм стотици бойни задачи и нито за миг не съм си помислял, че ми изневерява.

Бюканън кимна, но продължи да си задава въпроси. Ако Синди не беше изнервена от присъствието му, каква беше причината за напрежението, което беше доловил у нея?

— Синди е болна от рак — тихо каза Дойл.

Бюканън се втренчи в него.

— Левкемия — гласът на Дойл стана още по-напрегнат. — Затова носи онази кърпа на главата си. За да скрие, че е плешива. От химиотерапията косата й опада.

Бюканън почувства как гърдите му се вцепениха. Сега разбра защо бузите на Синди сякаш грееха, защо кожата й изглеждаше прозрачна. Химикалите, които поемаше, заедно с изтощението, причинено от болестта, правеха кожата й да изглежда някак неестествено безплътна.

— Вчера излезе от болницата след поредното тридневно лечение — каза Дойл. — Цялото това притеснение за храната на обяд днес. Дявол да го вземе, това беше всичко, което можеше да направи, за да хапне. И пая, който правеше… Химиотерапията влияе по някакъв начин на вкуса й. Синди не може да понася сладкиши. Докато спеше, тя повърна.

— Господи! — промълви Бюканън.

— Тя е твърдо решена да те накара да се почувстваш като у дома си — каза Дойл.

— И без мен имаш достатъчно грижи… Защо не отказа тази задача? Моите шефове сигурно биха могли да намерят някой друг да ми осигури легенда.

— Очевидно не са успели — отговори Дойл. — Иначе не биха се обърнали към мен.

— Каза ли им за…?

— Да — с горчивина каза Дойл. — Това не им попречи да се обърнат към мен. Независимо каква част от истината подозира, не мога да кажа на Синди, че това е задача. Все едно, тя знае, че е така. Сигурен съм в това, както съм сигурен, че е твърдо решена да се представи както трябва. Ще има за какво да мисли, освен за…

— Какво казват лекарите й? — попита Бюканън.

Дойл зави по шосе, което минаваше край плаж, без да отговори.

— Има ли някакъв резултат от лечението? — продължи да упорства Бюканън.

— Искаш да кажеш, дали тя ще живее? — с натежал глас проговори Дойл.

— Да, това искам да кажа.

— Не знам — Дойл въздъхна. — Лекарите са оптимистично настроени, но не желаят да се ангажират с определена прогноза. Една седмица е по-добре. Другата — по-зле. Следващата седмица… Като игра на рулетка. Но ако трябва да ти отговоря с да или не… Да, мисля, че тя умира. Затова попитах дали това, което правим, може да я изложи на опасност. Боя се, че й остава съвсем малко време. Няма да понеса, ако някой я убие преди това, направо ще полудея.

— Как смяташ, кой се обади у вас и потърси Виктор Грант?

Дойл, който през изминалите пет минути мълчеше, потънал в мисли за жена си, се обърна към Бюканън.

— Ще ти кажа кой не беше. Твоите шефове. Те ми казаха, че ще се свържат с теб по телефона или в осем часа сутринта, или в три след обед, или в десет вечерта. Някакъв мъж ще поиска да говори с мен. Ще каже, че името му е Роджър Уинслоу и ще предложи някакъв час за среща в офиса ми, за да поговорим за преоборудването на лодката му. Това ще означава, че трябва да се явиш на среща един час преди предложеното от него време в склада на един търговец на части за лодки на едро, от когото аз се снабдявам. Там винаги има много хора. Никой няма да забележи, ако ти предадат съобщение посредством мигновен контакт.

Бюканън се замисли.

— В такъв случай, ако не са се обадили шефовете ми… Единствените други хора, които знаят, че се представям за Виктор Грант и преоборудвам лодки във Форт Лодърдейл, са мексиканските полицаи.

Дойл поклати глава.

— Мъжът, с когото говорих, нямаше испански акцент.

— Може би е бил онзи човек от американското посолство? — попита Бюканън.

— Възможно е. Може да се е обадил, за да провери дали си пристигнал. Той разполага със същата информация — месторабота и всички останали подробности, които си дал на мексиканската полиция.

— Да, може да е бил той — обнадежден отговори Бюканън. Но не можеше да се избави от подозрението, че, е в опасност, че ситуацията ще се влоши още повече.

— Тъй като се предполага, че работиш при мен и живееш над офиса ми — каза Дойл — няма да е зле да видиш как изглежда жилището ти.

Той отби от Оушън Булевард, пое по една малка уличка срещу плажа, подмина няколко магазина за сувенири и паркира пред сива двуетажна сграда в редица от подобни на нея сгради, построени край канал, пълен с лодки в различни стадии на ремонт.

— Отзад имам работилница — каза Дойл. — Понякога клиентите докарват лодките си тук. Но най-често аз ходя при тях.

— А секретарката ти? — притеснен попита Бюканън. — Нали знае, че не работя при теб.

— Нямам секретарка. До преди три месеца Синди се занимаваше с канцеларската работа. Но състоянието й се влоши… Затова няма да й е трудно да убеди самата себе си, че си дошъл да работиш при мен след като тя е напуснала.

Докато вървеше към сградата, Бюканън присви очи от силното слънце и усети соления мирис на бриза, който подухваше откъм океана. Край него мина млада жена в бикини, възседнала мотоциклет, и се загледа в главата му.

Бюканън леко докосна бинта, който я опасваше, и си даде сметка за впечатлението, което прави. Почувства се уязвим. Главата го болеше от силното слънце.

Дойл отключи входната врата на сградата, на която пишеше:

Когато влезе, той изключи алармената сигнализация и Бюканън огледа помещението. То представляваше дълга, тясна стая със снимки на яхти и моторници по стените, навигационни прибори по рафтовете и умалени копия на интериори на различни лодки за морски екскурзии върху масите и показваха как могат да се инсталират различните електронни прибори, като се пести пространство на малките съдове.

— Имаш писмо — каза Дойл, докато преглеждаше пощата.

Бюканън го пое, като внимаваше да не показва изненада, че някой му беше писал под новия псевдоним, защото това щеше да противоречи на ролята му. Ако някой решеше да го следи, този офис щеше да бъде идеалното място за монтиране на подслушвателно устройство. Ето защо докато Дойл не го увереше, че тук може да говори спокойно, Бюканън нямаше намерение да казва неща, които Виктор Грант не би казал, също както й Дойл не би казал нещо, което противоречеше на сегашната му легенда.

Писмото беше адресирано до него с нечетлив почерк. Адресът на подателя беше в Провидън, Роуд Айлънд. Бюканън го отвори и прочете двете страници, изписани със същия нечетлив почерк.

— От кого е? — попита Дойл.

— От майка ми — Бюканън възхитено поклати глава. Както винаги, неговите шефове се бяха сетили да осигурят всички подробности, придаващи убедителност на новата му самоличност.

— Как е тя? — попита Дойл.

— Добре. Макар че артритът пак е започнал да я мъчи.

Телефонът иззвъня.

Бюканън се намръщи.

— Спокойно — каза Дойл. — Не забравяй, че става дума за работа. А и честно да ти кажа, малко работа няма да ми дойде зле.

Телефонът отново иззвъня и Дойл вдигна слушалката.

— „Приятно пътуване“ — После, също като Бюканън, се намръщи.

Той постави ръка върху слушалката и каза на Бюканън:

— Сбърках. Това е онзи тип, дето искаше да говори с теб. Какво да му кажа?

— По-добре аз да му го кажа. Любопитен съм какво иска — Бюканън с тревога пое слушалката. — Виктор Грант на телефона.

Веднага разпозна дълбокия, дрезгав глас.

— Името не е Виктор Грант.

Сърцето му заби силно и като потисна уплахата си, Бюканън се опита гласът му да прозвучи изненадано:

— Какво? Кой се обажда? Шефът ми каза, че някой искал да говори с… Почакай малко. Да не би…? Ти да не си онзи тип от Мексико, който…

— Бейли. Големия Боб Бейли. По дяволите, Крофорд, не ми лази по нервите. Ако не бях се обадил в американското посолство, все още щеше да търкаш наровете в затвора. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми благодариш.

— Да ти благодаря? Нямаше да попадна в затвора, ако не се беше припознал. Колко пъти трябва да ти повтарям? Името ми не е Крофорд. Казвам се Виктор Грант.

— Хайде де, не беше ли Ед Потър? Не знам каква игра играеш, ама изглежда имаш повече имена отколкото в телефонния указател, и ако искаш да продължиш да ги използваш, ще ти се наложи да платиш абонаментна такса.

— За какво говориш?

— След онази случка в Кувейт никой не може повече да ме накара да се хвана на работа на нефтените кладенци в Близкия Изток — каза Бейли. — А в Щатите вместо да бият сонди големите компании затварят кладенци. Твърде стар съм да започна сам да търся нефт. Значи ще се наложи да разчитам на старите си приятелчета. Като теб, Крофорд. Заради едно време, когато заедно лежахме в затвора. Можеш ли да ми кихнеш сто хиляди долара?

— Сто…? Да не си пиян?

— И още как!

— Ти си полудял. Слушай внимателно, повтарям ти за последен път. Името ми не е Крофорд. Не е Потър. Казвам се Виктор Грант и не знам за какво говориш. Разкарай се.

Бюканън затвори телефона.

Дойл го погледна втренчено.

— Зле ли е?

Лицевите мускули на Бюканън се изопнаха.

— Не съм сигурен. Ще разбера след минута — той продължаваше да държи ръката си върху слушалката.

Но изминаха едва десетина секунди преди телефонът отново да иззвъни.

Бюканън се навъси и го остави да иззвъни още три пъти преди да вдигне слушалката.

— „Приятно пътуване“.

— Крофорд, не се залъгвай, че така лесно можеш да се отървеш от мен — каза Бейли. — Аз съм упорит. Можеш да заблудиш мексиканската полиция, можеш да заблудиш американското посолство, но, повярвай ми, мен не можеш да заблудиш. Знам, че истинското ти име не е Грант. Знам, че истинското ти име не е Потър. Започвам даже да се чудя дали истинското ти име е Крофорд. Кой си ти, приятелче? Сигурно си струва някакви си въшливи сто хилядарки, за да ме накараш да не ровя повече.

— Търпението ми се изчерпа — каза Бюканън. — Престани да ми досаждаш.

— Хей, че ти представа си нямаш какво значи да ти досаждат.

— Не се шегувам. Остави ме на мира или ще се обадя на полицията.

— Да бе, идеята за полицията не е лоша — каза Бейли. — Може би те ще успеят да разберат какво става и кой си. Давай. Докажи, че си честен и почтен гражданин. Обади се на ченгетата. Знаеш ли как ми се ще да поговоря с тях за онези трима мексикански търговци на наркотици, дето им пръсна тиквите в Мексико и за всички тези имена, под които се подвизаваш!

— Какво да направя, за да те убедя?

— Приятелче, няма нужда за нищо да ме убеждаваш. Всичко, което трябва да направиш, е да ми платиш стоте хиляди гущера. След това, ако ме питаш, можеш да започнеш и за Наполеон да се представяш.

— Ти не си чул нито дума от това…

— Единствените думи, които искам да чуя са: „Ето ги парите ти“. Крофорд, или който и да си ти, по дяволите, ако не започнеш скоро да ги събираш, кълна се в Бога, аз сам ще се обадя на ченгетата.

— Къде се намираш?

— Нали не очакваш да ти отговоря? Когато събереш стоте хилядарки, а аз искам да ги имам до утре, тогава ще ти кажа къде се намирам.

— Трябва да се срещнем, мога да ти докажа, че грешиш.

— И как точно ще го направиш? Ще се прекръстиш и ще се надяваш да умреш? — Бейли се изсмя и този път той тръшна слушалката.

Кръвта пулсираше в главата на Бюканън и той се обърна към Дойл.

— Да, зле е.

Трябваше непрестанно да си напомня, че Бейли или някой друг можеше да е поставил микрофон в офиса. До този момент не беше казал нищо компрометиращо. Каквото и обяснение да дадеше на Дойл, то трябваше да прозвучи естествено за невинен човек като Виктор Грант.

— Онзи смотаняк, който ми навлече такава беля на главата в Мексико… Мисли си, че съм застрелял трима търговци на наркотици там. Сега се опитва да ме изнудва. Иначе, казва, щял да се обади на ченгетата.

Дойл също продължи да играе ролята си.

— Ами да го направи. Мисля, че на местните ченгета изобщо не им пука какво става в Мексико и тъй като не си направил нищо лошо, той ще изглежда като глупак. После можеш да го съдиш за изнудване.

— Не е толкова лесно.

— Защо?

Мускулите около раната на Бюканън се сгърчиха, когато изведнъж се сети за нещо. Телефонът беше иззвънял веднага щом той и Дойл влязоха в офиса. Случайно ли беше това? Господи!

Бюканън се спусна към вратата, отвори я и напрегнато огледа улицата. Някаква жена носеше торба с покупки към една моторница с кабина. Профуча кола. Подмина го някакъв човек, който бягаше за здраве. Двама механика от съседното корабче разтоварваха каси от каросерията на камион. Някакво хлапе с велосипед се втренчи в бинтованата глава на Бюканън. Едър мъж с широки рамене и късо подстригана коса — Бейли — стоеше пред една телефонна кабина и гледаше по посока на Бюканън.

Когато видя, че Бюканън го забеляза, Бейли вдигна мускулестата си дясна ръка за поздрав. След това, щом Бюканън се запъти към него, Бейли се ухили — усмивката му се виждаше дори от това разстояние — качи се в една прашна кола и потегли.

— Синди? — Дойл бързо влезе в къщата. В кухнята нямаше никой.

— Синди?

Никакъв отговор.

Дойл се обърна към Бюканън.

— Вратата беше заключена. Колата й все още е тук. Къде би могла да отиде пеша? — Дойл бързо се отправи към хола.

Бюканън остана в кухнята, загледан смръщено през прозореца към алеята за коли и към улицата.

— Синди? — дочу той от една от стаите.

Изведнъж Дойл сниши глас.

— Да не… Съжалявам, че те събудих, скъпа. Не знаех, че спиш. Когато видях, че вратата е заключена, се притесних, че нещо може…

Дойл още повече сниши глас и Бюканън не можа да чуе какво каза. Смутен, той продължи да чака, като се взираше навън.

Когато Дойл се върна в кухнята, той се облегна на хладилника и потри изпитото си лице.

— Добре ли е? — попита Бюканън.

Дойл поклати глава.

— След като сме излезли, тя повърнала. Почувствала се толкова изтощена, че решила да полегне. Спала е цял следобед.

— Някой непознат да се е обаждал по телефона или да е идвал да я притеснява тук?

— Не.

— Защо тогава вратата беше заключена?

Този въпрос сякаш смути Дойл.

— Ами, очевидно, за да е сигурна, че е в безопасност, докато спи.

— Може — каза Бюканън. — Но когато пристигнахме тук, ти се изненада, когато разбра, че вратата е заключена. Помисли си, че е отишла някъде, което значи, че Синди няма навик да заключва вратата, когато е в къщи — Бюканън отиде при него. — А това означава, че причината да заключи вратата, е че аз съм тук. Тя усеща, че нося неприятности. И е права. Аз наистина ви донесох неприятност. Мястото ми не е тук. Не можеш да се притесняваш и за мен…

Този път имаше чувството, че телефонът иззвъня много силно.

Дойл трепна стреснато.

Бюканън с жест го подкани да вдигне слушалката.

— Това е твоята къща. Ако отговоря аз, ще изглежда странно. Трябва да се преструваме, че всичко е нормално. Побързай, преди Синди…

Дойл грабна слушалката.

— Ало?… Кой се обажда? Защо го търсите?… Слушай, кучи сине. Можеше да отговори жена ми. Ако я разтревожиш, ако…

Ситуацията излиза от контрол, помисли си Бюканън. Стигнали сме до там, че ако някой слуша запис на това, което приказваме, със сигурност ще си зададе въпроса дали наистина съм този, за когото се представям.

Той рязко даде знак на Дойл да млъкне и измъкна слушалката от ръката му.

— Казах ти да престанеш!

— Крофорд, на твоето приятелче май не му издържат нервите — прозвуча гласът на Бейли. — Предполагам, защото жена му е болна, а? Лоша работа. Такова готино момиче.

Да, добре си се подготвил, помисли си Бюканън. Наблюдавал си ни. Сигурно си пристигнал в Маями веднага след мен. Дошъл си във Форт Лодърдейл и си започнал да наблюдаваш мястото, където би трябвало да работя. Разбрал си къде живее мъжът, който твърди, че ме е наел на работа. Изчакал си да изляза от болницата и ако не бях се появил в офиса, щеше да разбереш, че не съм този, за когото се представям. Тогава наистина би могъл да причиниш големи неприятности.

— Сто хиляди долара. Утре, Крофорд. Ако си мислиш, че се шегувам, чака те неприятна изненада. Защото, повярвай ми, аз ще се обадя на ченгетата.

Изведнъж в ушите на Бюканън прозвуча сигнал свободно. Замислен, той остави слушалката на мястото й.

Лицето на Дойл беше почервеняло от гняв.

— Никога повече не измъквай слушалката от ръката ми!

— Джак, скъпи?

Те се извърнаха.

Синди залитна на входа на кухнята. Тя се хвана за касата на вратата. Беше пребледняла. Кърпата на червени и черни карета се беше смъкнала и под нея се виждаше голата й глава.

— Кой беше? На кого крещеше?

Дойл издаде някакъв звук, сякаш се задави. Той прекоси кухнята и я прегърна.

Вътрешнобреговият воден път се простира от източната част на Съединените щати — от Трентън, Ню Джърси до Браунсвил, Тексас и представлява корабоплавателен маршрут, състоящ се от свързани помежду си реки, канали, лагуни, заливи и тесни проливи. Разположен е успоредно на Атлантическия океан и е защитен от бурните океански вълни и капризите на времето посредством преградни ивици земя. На север той се използва най-често от търговски съдове, но на юг, и особено във Флорида, основният трафик се състои от лодки за морски екскурзии, а една от най-красивите му части е във Форт Лодърдейл.

Точно в осем часа сутринта Бюканън паркира микробуса на Дойл пред сградата на фирмата и отключи вратата. Предишната вечер той беше отишъл с микробуса до един от големите търговски комплекси, където от телефона в един бар се свърза с шефовете си. Сега, под палещите лъчи на слънцето, той натовари няколко каси с електронни компоненти в моторницата, която Дойл държеше закотвена на пристана зад офиса. Раната в рамото го болеше. Имаше чувството, че някакво менгеме притиска главата му. Наложи се да направи няколко курса. Най-накрая подреди кашоните и като заключи сградата, развърза моторницата и пое по канала, който водеше към ширналия се пред него воден път.

От двете му страни се издигаха ресторанти, хотели и жилищни сгради. Имаше и разкошни къщи с огромни градини и красиво оформени храсти и палми. Независимо от това какви сгради бяха построени покрай бреговете му, навсякъде имаше пристани и лодки. Като следваше указанията на Дойл, Бюканън се отправи на север, огледа с възхищение тримачтовия платноход, който го подмина в обратна посока и разгледа делфините, които някой беше нарисувал върху подпората на един от многобройните мостове. През цялото време си даваше вид, че се наслаждава на бриза и освежаващия солен мирис на водата, като нито веднъж не се обърна, за да провери дали някой не го следи. Много важно беше да изглежда простодушен, необигран в подобни неща и най-вече да се преструва, че не е взел насериозно заплахите на Бейли.

Бейли беше телефонирал още два пъти — в полунощ и в два часа сутринта, като всеки път събуждаше Синди. Вбесен, Дойл беше изключил телефоните. Свирепият му поглед разтревожи Бюканън. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че Бейли не беше единственият му проблем.

Като продължи на юг в съответствие с указанията на Дойл, Бюканън мина под още няколко моста, като се преструваше, че се възхищава на сградите и лодките наоколо, и най-сетне зави на изток, към Кей 66 — зона с ограничен достъп, предназначена най-вече за богаташи — с множество частни пристани. Отне му известно време, докато намери това, което търсеше, но най-сетне се озова редом до тридесетметрова яхта от тъмно дърво, наречена „Клементина“. От шезлонгите на кърмата се надигнаха двама мъже и една жена, който впериха погледи в него. Единият от мъжете беше висок и строен, със сурови черти на лицето и къса, посивяла коса. Около петдесетгодишен, той беше облечен с бели панталони и риза от зелена коприна с монограм. Вторият мъж беше по-млад, четиридесетгодишен, не толкова висок, облечен с не толкова скъпи дрехи и по-мускулест. Жената, пищна блондинка, беше около тридесетгодишна. Тя беше наметната със син хавлиен халат, под който се виждаха изпълнени до край от пищните й форми лъскави червени бикини, чийто цвят пасваше на червилото й.

Високият мъж, който очевидно беше собственикът, попита:

— Вие сте от…

— „Приятно пътуване“ — отговори Бюканън. Той свали слънчевите си очила „Рей-Бан“ и шапката си с емблема на „Маями Долфинс“, за да могат да го огледат по-добре. — Донесох оборудването, което поръчахте. Разбрах, че най-удобно е да го монтирам сега.

— Качете го на борда — каза високият мъж и направи знак на по-младия, мускулест мъж, очевидно телохранител, да му помогне.

Бюканън хвърли нагоре носовото и кърмовото въже, за да привържат моторницата. Дебелият гумен пръстен около планшира щеше да пази яхтата от издраскване. Той започна да подава кашоните на телохранителя, като се стараеше да не обръща внимание на виенето на свят и болката в раната на рамото, и внимаваше да запази равновесие, когато моторницата леко се накланяше. Телохранителят спусна въжената стълба. Когато Бюканън се качи на палубата, той се опита да не гледа към жената.

— Къде да занеса оборудването?

— Оттук — каза телохранителят и посочи към една от каютите на кърмата, но този път не си направи труда да помогне на Бюканън да пренесе кашоните.

Бюканън подреди кашоните в облицованата с махагон каюта със старинни мебели и малък роял, видя как мъжът затвори вратата, забеляза, че завесите вече са спуснати и зачака. Не знаеше как искаха да протече срещата.

— Капитане — обърна се към него високият мъж със сурови черти.

Значи искаха всичко да бъде официално.

— Полковник — Бюканън отдаде чест.

— Това е майор Пътнам — високият мъж посочи към мускулестия мъж, който играеше ролята на телохранител. — А това е капитан Уелър — той посочи към жената, която щом се скри от очите на евентуалните наблюдатели, веднага загърна хавлиения си халат.

— Майоре. Капитане — Бюканън отдаде чест и на двамата.

— Какво, по дяволите, става? — попита полковникът. — Последните няколко дни бяха истински административен кошмар, политическо минно поле. Управлението в Ленгли изпадна в истерия заради провала в Канкун. Арестуването ти от мексиканската полиция и намесата на американското посолство биха могли да изложат на опасност, да не говорим за компрометиране, на всичко.

— Сър, предположих, че са ви информирали за това, което се случи в Мексико. Когато бях в болницата, докладвах за всичко станало.

— На хората от Управлението. Предпочитам да получавам информация не от цивилни, а от моите хора.

Разпитът продължи деветдесет минути. От време на време го прекъсваха и го караха да уточни някоя подробност. Когато привърши с последното развитие на събитията, тримата мрачно замълчаха.

— Сто хиляди долара — каза полковникът.

— Предполагам, че няма да го задоволят — заяви Бюканън. — Платя ли му веднъж, което ще означава, че наистина крия нещо, той ще продължи да ме притиска за все повече и повече пари.

— Бейли просто е решил да си опита късмета — каза майор Пътнам. — Ако не му платиш, ще остане с празни ръце.

Полковникът погледна изпитателно Бюканън.

— И вие ли мислите така, капитане?

— Бейли е грубиян, но не е глупак, сър. Хвана ме да играя три различни роли. Знае, че нещо около мен не е наред, въпреки че не може да го докаже. Сега просто ме изпитва, за да види дали ще се изплаша и ще му дам доказателството, от което се нуждае.

— Е, ти естествено няма да се изплашиш — каза майор Пътнам. — Той си губи времето.

Пищната блондинка, капитан Уелър, най-сетне проговори.

— Но Бейли все пак може да опропасти цялата операция, ако изпълни заканата си и се разприказва пред репортерите и полицията.

Бюканън махна с ръка.

— Така е. Полицията си има достатъчно проблеми тук, за да се захване с някакви убийства в Мексико. Но многобройните самоличности могат да се окажат апетитна примамка, която да привлече вниманието им и ако решат, че съм търговец на наркотици, ако привлекат в разследването Бюрото за борба с наркотиците и ФБР…

— Документите, с които разполагаш, са перфектни — каза полковникът. — По дяволите, взехме паспорта ти направо от Държавния департамент. Същото се отнася и за останалите. А всяко от предишните ти досиета се унищожава в момента, в който получиш нова самоличност. Бюрото за борба с наркотиците и ФБР не могат да се доберат до никакви уличаващи факти. Що се отнася до документите, няма никакъв начин да се направи връзка между Джим Крофорд и Ед Потър от една страна, и Виктор Грант от друга.

— Въпреки това — продължи да упорства жената, — капитан Бюканън ще бъде изложен на значително внимание от страна на официалните власти и в края на краищата ще трябва да напусне службата.

Полковникът почука с пръсти по масата.

— Съгласен съм. В такъв случай въпросът е какво да правим с нашия неудобен господин Бейли? Ако му бъде платено, това ще е равносилно на признаване на вина. Но ако капитанът не му плати и Бейли уведоми властите, ФБР може да постави капитана под наблюдение.

— Залогът е твърде голям — каза жената. — Трябва да разгледаме възможността…

Полковникът доби озадачен вид.

— Какво имаш пред вид?

— Може би ще се наложи да премахнем Бейли.

В каютата настъпи мълчание.

Най-после мускулестият мъж заговори.

— Аз не съм склонен да одобря подобно решение. В края на краищата премахването му може да създаде повече проблеми, отколкото да реши. Първо, не знаем дали Бейли не работи в комбина с друг човек. Ако е така, дори и със смъртта на Бейли заплахата няма да отпадне. Всъщност, ще стане още по-лошо, защото съучастникът на Бейли може да използва смъртта му като допълнителен довод, с който да се опита да заинтригува полицията.

— Ако. Дявол да го вземе, ако — нетърпеливо произнесе полковникът. — Не разполагаме с достатъчно информация. Майоре, искам хората ни да направят щателна проверка на миналото на Бейли. Искам да знам с кого си имаме работа. Освен това искам да проверите местните хотели и пансиони. Разберете къде е отседнал. Поставете го под наблюдение. Може би той няма съучастник. В такъв случай, ако продължи да създава неприятности…

Те мълчаха в очакване.

— …може би ще се наложи да го премахнем — завърши полковникът.

В каютата отново настъпи мълчание.

— Сър, при цялото ми уважение, проверката на миналото на Бейли ще отнеме доста време — каза Бюканън. — Същото се отнася и за поставянето му под наблюдение. А време няма. Бейли каза, че иска парите днес. Изрично подчерта това. Предполагам, че иска да ускори нещата, за да не ми даде възможност да реагирам по някакъв начин срещу него. Както и да решим да се справим с него, това трябва да стане до довечера.

Думите му ги разтревожиха.

— Освен това има и друг проблем — каза Бюканън.

Изразът на полковника стана още по-тревожен.

— О?

— Джак Дойл.

— Имаш някакви възражения срещу него?

— Сигурен съм, че е бил страхотен боец — каза Бюканън.

— Беше — потвърди полковникът. — А и услугите, които ни е правил, са също така впечатляващи.

— Е, той вече не е същият човек — продължи Бюканън. — Жена му е болна от рак. Лечението не й действа. Вероятно ще умре.

— Да умре? — полковникът смръщи вещи. — Прочетох за болестта й в досието, но там не пишеше нищо за скорошна смърт.

— Вероятно няма да е скоро — каза Бюканън. — Но Дойл е изключително загрижен за нейната безопасност. Съвсем естествено. Той е подложен на огромен стрес. Мисли си, че Бейли представлява заплаха за нея. Той… Да кажем така. Смятам, че в един момент самообладанието на Дойл може да му изневери до такава степен, че да нападне Бейли, ако той продължи да се обажда в дома му, да го държи в напрежение и да притеснява жена му, особено пък ако се появи около къщата. Аз трябва да напусна Форт Лодърдейл, да замина колкото се може по-далеч от Джак Дойл и жена му. Защото, ако Дойл наистина нападне Бейли, това няма да е предварително планирано и ще настане голяма бъркотия. Нападението ще бъде смъртоносно и ние няма да сме в състояние да го прикрием. Един Бог знае какво ще научат властите за миналото на Дойл и услугите, които ви е оказвал, докато се подготвят за процеса.

— Мамка му! — възкликна мускулестият мъж.

— Непрестанно си мисля за това — каза Бюканън. — Попаднах в истинска каша. Смятам, че Виктор Грант трябва да замине.

— Но няма ли това да бъде равнозначно на признание за вина? — попита жената. — Няма ли това още повече да амбицира Бейли да те преследва до край?

— Първо ще трябва да ме открие. А след като изчезна и приема нова самоличност, никога няма да успее да го направи.

— Но все пак остава Дойл — каза майорът. — Бейли може да се върне и да го притисне.

— В такъв случай Дойл ще каже, че не знае нищо за мен, освен че някога сме служили заедно в армията и че преди три месеца съм се появил и съм го помолил да ме вземе на работа. После ще се оплаче на полицията, че Бейли го тормози. Най-накрая Дойл и жена му ще заминат — благодарение на няколко стари приятели — в някое ваканционно селище, където има отлично заведение за лечение на рак.

— Възможно е — каза полковникът, като замислено потрепваше с пръсти по облегалките на стола си. — Това определено е един от вариантите, които ще имаме пред вид. — Той погледна часовника си. — Ще го обсъдим подробно. А сега по-добре да тръгваш. Ако някой наблюдава яхтата, ще му се стори необичайно, че стоим толкова време вътре.

Той погледна жената с банския костюм и мъжът, който би могъл да играе ролята бъде телохранител.

— Важно е да се придържаме към легендата.

— Но какво да правя с Бейли? — попита Бюканън.

— По-късно ще ти съобщим решението си.

— Сър, нямаме много време.

— Знаем това, капитане — отговори раздразнено полковникът. — Казах, че ще се свържем с теб.

— А какво да правя през това време?

— Не е ли ясно какво? Ще правиш това, което би направил Виктор Грант.

Отговорът беше неопределен, коварен и Бюканън усети как изведнъж го обзема безпокойство.

Като внимаваше да не натоварва ранената си ръка, Бюканън се спусна по въжената стълба в моторницата. В момента, когато излезе от сумрачната каюта и се озова под палещите лъчи на слънцето, кръвта отново започна да пулсира в главата му. Той си сложи шапката и очилата, докато двамата мъже и жената го наблюдаваха от палубата. Блондинката отново разтвори синия си хавлиен халат, под който се виждаха сексапилните й лъскави червени бикини на богатата изкусителка, за която се представяше.

— Просто ни изпратете сметката — каза полковникът.

— Да, сър. Благодаря ви — Бюканън хвана кърмовото и носово въжета, които майорът му хвърли. После запали двигателя на моторницата и се отдалечи от яхтата.

Мускулите му се бяха схванали от напрежение.

Господи, помисли си той. Те не знаят какво да правят. Трябва ми решение, а те не ми дадоха никакво. Не мога да действам без заповед. А как мога да убедя Бейли да изчака, ако не ми се обадят до довечера?

Потънал в мисли, Бюканън подмина малък пристан от едната страна и сгушена под сенчести палми къща от другата, като приближи края на канала, който водеше към водния път. Изведнъж проблемът с Бейли придоби неотложен характер. Вените на Бюканън се издуха от внезапното напрежение, защото отпред, в ляво от него, близо до маркера на канала, в една моторница с изключен двигател, подобна на неговата, която се поклащаше от вълните, вдигнати от минаващите съдове, седеше Бейли. Облечен в оранжева фланелка с надпис „Форт Лодърдейл има най-страхотния плаж на света!“, той се беше отпуснал на седалката зад кормилото, вдигнал платнените си обувки върху арматурното табло, протегнал едната си месеста ръка, сякаш лежеше на някой диван и стиснал в другата цигара.

Бюканън отпусна леко ръчната газ.

Бейли прокара ръка по късо подстриганата си коса, усмихна се и хвърли цигарата във водата.

Бюканън намали още газта, като забеляза фотоапарата с телеобектив, преметнат през дебелия врат на Бейли. Инструкциите, които беше получил, бяха да прави точно това, което би направил Виктор Грант, а точно сега, реши той, Виктор Грант нямаше да се направи, че не е забелязал този кучи син.

Бюканън насочи моторницата към Бейли, отпусна изцяло ръчната газ, почувства как носът потъва във водата, доплава до Бейли и се хвана за борда на моторницата му.

— Как си, Крофорд?

— Колко пъти трябва да ти казвам? Името ми не е Крофорд!

Бейли отвори капачката на кутия бира „Блу Рибън“.

— Да, почвам да си мисля, че имаш право. Сигурно е някакво друго, освен Крофорд. Със сигурност обаче, не е Виктор Грант — захили се той.

— Слушай, направих всичко възможно, да ти докажа че грешиш. Повече не мога така. Търпението ми се изчерпа. Искам да престанеш да ме преследваш. Искам да престанеш…

— Щях да забравя. Извинявай за грубостта ми, имам още бира, ако искаш…

— Наври си я в задника.

— Хайде сега, така ли се говори на стар приятел? Да не говорим за делови съдружник?

— Престани! Никога не съм те виждал преди да се появиш в онзи затвор в Мексико!

— Е, точно тук бъркаш — Бейли свали краката си от арматурното табло на моторницата и се изправи зад кормилото. — Аз имам стока за продан, а ти ще я купиш. Когато отиде при онези хора на яхтата, си помислих, че искаш да вземеш стоте хиляди от тях, но ти се върна с празни ръце. Времето лети. По-добре да намериш отнякъде тези пари. Щото тази вечер след полунощ… Между другото, онази мацка на яхтата е страхотна, а? През този голям обектив на апарата ми се стори толкова близко… Как беше в онази реклама за телефони? „Протегни ръка и докосни някого?“ Направих няколко наистина страхотни снимки на нея, на двамата мъже и на теб на палубата. Кристално ясни. Фотографията ми е хоби. Всъщност, имам някоя и друга снимка тук, в този плик…

— Не ме интересува.

— О, гарантирам ти, че тези снимки ще ти се сторят наистина интересни. Трябва да призная обаче, че не съм ги правил аз. Свалих ги от една касета и ги поизчистих. На ако не си гледал касетата, можеш да се закълнеш…

— За какво говориш?

— Просто погледни проклетите снимки, Крофорд!

Като се колебаеше, Бюканън пое големия кафяв плик. Сякаш някакъв обръч стегна гърдите му. Той се замисли каква заплаха представляваха снимките, които беше направил на него, заедно с полковника, майора и капитана. Офицерите не бяха публични личности. Бейли не би могъл да знае кои са те. Но ако Бейли дадеше снимките на полицията и някой проявеше интерес към хората на яхтата, ако идентифицираха полковника, последствията щяха бъдат пагубни. По някакъв начин Бюканън трябваше да се сдобие с този филм.

Но когато извади снимките с размери двадесет на дванадесет сантиметра на гланцирана хартия и ги разгледа набързо, той изведнъж разбра, че има много повече основания да се тревожи, отколкото от неговите снимки с полковника на яхтата. Много повече. Защото снимките, които сега държеше, отразяваха сцена, разиграла се през декември 1990 година във Франкфурт, Германия. Те бяха изкопирани от запис на новинарска емисия по телевизията. На тях се виждаха американски заложници, току-що освободени от Ирак и пристигащи на летището във Франкфурт. А на тях, в общ и близък план, беше Големия Боб Бейли, който слизаше от самолет заедно с…

— Страшно прилича на теб, Крофорд — каза Бейли. — Имам копие от оригиналната касета и никой не може да каже, че съм направил монтаж. Ако не ми платиш и ме ядосаш, кълна се в Бога, ще ги изпратя на ченгетата, заедно със скицата на Ед Потър от мексиканската полиция и онези снимки отдолу на Виктор Грант.

Снимки на Виктор Грант? Бюканън посегна към дъното на купчината и почувства как гърдите му се смразяват, когато пред очите му се озоваха три негови снимки пред затвора в Мексико, на който говореше с Гарсън Уудфийлд от американското посолство.

— И тук приликата е забележителна — каза Бейли. — Ако все още не си разбрал, този тип от посолството трябваше да бъде на снимката, така че да има абсолютно надежден свидетел, който да те идентифицира като Виктор Грант. Имам твои снимки под три различни имена, Крофорд. Няма мърдане.

Като се опитваше да спечели време за размисъл, Бюканън продължи да се взира в снимките. Тези в Мексико. Как беше…? Той изведнъж си спомни. Докато говореше с Уудфийлд през затвора в Мексико, беше забелязал някаква жена в тълпата на тротоара зад Уудфийлд. Американка. Около тридесетгодишна. Червенокоса. Привлекателна. Висока. С хубава фигура. Облечена с бежови панталони и жълта блуза. Но причината, поради която я беше забелязал, не беше външният й вид.

Тя беше насочила към него фотоапарат.

Бюканън вдигна поглед от снимките. Вече нямаше съмнение, че Бейли има съучастник. Вероятно повече от един. Много трудно щяха да се справят с него. Трябваше да предупреди полковника.

— Задръж тези снимки. Имам много като тях на едно наистина сигурно място, заедно с негативите — каза Бейли. — Освен това имам и копия от касетата с телевизионния репортаж от Германия. Хей, не всеки ден ме дават по телевизията! Един приятел направил запис и ми подари касетата. Никога не съм си мислил, че струва пукната пара — Бейли се наведе напред. — Признай си, Крофорд, хванал съм те в крачка. Престани да се правиш на света вода ненапита. Приеми наказанието, че се остави да те спипам. Плати си стоте хиляди долара. Изобщо няма да те питам защо са ти толкова имена. Това си е твоя работа. Моята работа е да ми платиш.

На Бюканън изведнъж му направи впечатление, че по време на целия разговор Бейли беше държал лицето си извърнато наляво, сякаш вратът му беше схванат, принуждавайки самия него да обърне моторницата и собственото си лице в същата посока, за да може да разговаря очи в очи с него.

Схванат врат?

Бюканън се извърна към бетонния пристан отсреща и там, между две хвърлили котва платноходки видя червенокосата жена с вдигнат до лицето фотоапарат да прави снимки на него и Бейли. Дрехите й бяха други. Този път носеше маратонки, джинси и джинсова риза, но въпреки че фотоапаратът скриваше лицето й, нямаше как да сбърка атлетичната й фигура и дългата й, невероятно червена коса.

— А, значи забеляза приятелката ми — Бейли изпусна дим от цигарата. — Мисля, стана ти ясно, че дори и да се отървеш от мен, това няма да реши проблема ти. Тя има доста снимки, на които сме заедно и ако нещо стане с мен, а по-добре се моли, да не стане, нито дори някой нещастен случай, като например да се напия, да падна по стълбите и да си счупя врата, ще изпрати тези снимки на ченгетата. Освен това тя ми помогна да направя копия на снимките, които държиш, с онези хора на яхтата. Може да се окаже интересно човек да се порови и да разбере кои са те.

Червенокосата жена свали фотоапарата и погледна към тях от другата страна на пристана. Със сигурност беше същата, помисли си Бюканън. Високо чело. Отлични скули. Чувствени устни и брадичка. Приличаше му на моделите, които се появяват по кориците на модните списания. Но ако съдя по това как намръщено ме гледа, помисли си Бюканън, ще бъде много трудно на някой моден фотограф да я накара да се усмихне.

— Крофорд, досега непрекъснато говореше. Защо се умълча? — попита Бейли. — Да не си глътна езика? Или не ти идват на ума повече глупости? Чуй ме добре. Искам си парите!

Бюканън се поколеба, после взе решение.

— Кога и къде?

— Не се отделяй от телефона на приятелчето си. Ще се обадя у тях в осем и половина довечера и ще ти кажа какво да правиш.

Навън беше тъмно — Бюканън нарочно не запали лампата в стаята за гости, докато прибираше багажа си, като разчиташе на слабата светлина от хола. Когато свърши и се увери, че не е забравил нищо, той се замисли дали да не вземе 9-милиметровия пистолет от кобура, прикрепен към рамката на леглото, но се отказа. Ако нещо се случеше с него, полицията щеше да открие, че пистолетът е на Дойл, а Бюканън не желаеше да го замесва повече.

Като излезе от стаята за гости, Бюканън машинално понечи да завие наляво към светлината в кухнята, но промени решението си и зави надясно, към следващата врата в слабо осветения хол. Той почука, не получи отговор, но забеляза, че вратата беше леко открехната и реши да се възползва от това. Отвори още малко вратата и почука отново.

— Синди?

— Какво има? — попита изморен глас от тъмнината.

Бюканън влезе, прекоси тъмната стая и коленичи до леглото, различил смътните й очертания под чаршафа, но не й лицето й.

— Липсваше ми на вечеря.

— Бях уморена — прошепна тя. — Яхнията…

— Беше чудесна. Нямаше нужда да хабиш енергията си, за да я приготвяш. Джак и аз можехме да си поръчаме храна по телефона от някой ресторант.

— Не и в моя дом — Синди успя да произнесе натъртено думата, въпреки изтощението си.

— Е — каза Бюканън, — просто исках да знаеш, че оценявам това и да ти благодаря за всичко.

Тя се размърда бавно, очевидно обръщайки се към него.

— Това прозвуча така, сякаш… Тръгваш ли си?

— Трябва.

Тя се опита да приседне, но не успя.

— Надявам се, че не е заради мен.

— Защо мислиш така?

— Защото хората се чувстват неловко в мое присъствие, като знаят, че съм болна. Трудно им е да останат…

— Аз не се чувствам неловко — каза Бюканън. — Просто трябва да свърша някои неща. Време е да вървя и да се заема с тях.

Тя не отговори.

— Синди?

— Някак си се надявах да останеш и да правиш компания на Джак — тя пое дъх така, че Бюканън си помисли, че плаче. — Май повечето време съм или в болницата или тук, на легло. Не се страхувам за себе си, но ми е жал за Джак.

— Той много те обича.

— Знам.

— Каза ми го няколко пъти. Каза ми колко се гордее с теб, че си понасяла безброй трудности, докато е служел в армията и как си отрязала онези репортери.

Тя се засмя тихо, после изхлипа.

— Да, бях мъжко момиче. Доброто старо време. Само дето Джак постоянно отсъстваше, а сега, когато сме заедно…

— Точно така. Ти току-що сама го каза. Заедно сте. И нямате нужда от мен, да правя навалица. След няколко минути ще си тръгна.

— Вземи моята кола.

Бюканън рязко вдигна глава от изненада.

— Имам чувството, че ще ти трябва — тя докосна ръката му. — На мен определено не ми трябва. За последен път я карах преди да вляза в болницата. Вземи я. Моля те.

— Ще ти я върна, когато отседна някъде — промълви той.

— Повярвай ми, няма нужда да бързаш.

— Синди?

— Да?

— Съжалявам.

— Аз също.

Бюканън се наведе и леко я целуна по бузата. Устните му усетиха соления вкус на сълзите й.

— Пази се.

— Винаги съм се опитвала да се пазя. Така и не ми помогна. Ти се пази.

— Ще трябва — той се изправи. — Може би някога ще намина насам.

Тя не отговори.

— По-добре да те оставя да поспиш — Бюканън я помилва по лицето, после излезе от стаята и затвори вратата.

Дойл седеше на масата в кухнята и редеше пасианс. Той не вдигна поглед, когато Бюканън влезе в стаята.

— Дочух всичко.

— И?

— Благодаря. Приятелите означават много за нас. Напоследък тя няма много. Повечето се разбягаха, когато разбраха колко е болна. Дори не се сетиха да кажат на Синди това, което ти току-що ти й каза.

— Какво точно?

— Че съжаляваш — Дойл вдигна поглед от картите. — Синди е права. Мисля, че е по-добре да вземеш нейната кола вместо моя микробус. По-малко ще се набива на очи. Когато си свършиш работата, просто ми се обади откъде да я взема. Смятам, че ще имаш нужда и от това — той бръкна под масата, където, сигурно имаше скоба, защото, когато ръката му отново се появи, в нея държеше 9-милиметров пистолет Берета.

Бюканън погледна към прозорците. Щорите бяха спуснати, така че никой отвън не можеше да види оръжието. Но той все още се притесняваше от възможността в кухнята да има скрити микрофони. Вместо да отговори, той поклати глава в знак на отказ.

— Защо не? — произнесе само с устни Дойл.

Бюканън взе бележника от плота и написа:

Дойл взе химикалката и написа в бележника:

Бюканън изгледа съсредоточено Дойл, после кимна. Той извади пълнителя, за да се увери, че е зареден, изтегли затвора и го пусна, за да вкара патрон в цевта, свали ударника, а после мушна оръжието под колана си, на гърба и го скри, като облече кафявото шушляково яке, което беше взел от Дойл.

Дойл го огледа внимателно.

— Направо ти лепна.

Бюканън погледна към часовника на печката — осем и двадесет и пет. Бейли трябваше да се обади след пет минути. Дойл сви рамене, сякаш искаше да каже: „Търпение!“. Тъй като и двамата се притесняваха, че кухнята може да се подслушва, никой не проговори. Дойл накъса листа от бележника, изгори парченцата в една чиния и изхвърли пепелта в мивката, като пусна водата, за да я измие, по-скоро от желание да прави нещо, отколкото да унищожи евентуална улика. После отново започна да реди пасианса, сякаш разбрал, че Бюканън има нужда да се съсредоточи, вместо да се разсейва с празни приказки.

Осем и половина. Бюканън продължи да се взира в телефона.

Изминаха пет минути.

После десет.

Кръвта отново започна да пулсира в главата на Бюканън. Най-накрая в девет без петнадесет телефонът иззвъня.

Бюканън грабна слушалката преди шумът да разбуди Синди.

— Близо до вас, на Пайн Айлънд Роуд, има малък супермаркет. На няколко пресечки от булевард „Сънрайз“ — прозвуча дрезгавият глас на Бейли.

— Знам го. Минавал съм оттам.

— Иди до пицарията. Застани отдясно на входа. В девет трябва да си там. Ела сам.

Бейли затвори преди Бюканън да успее да потвърди, че е разбрал всичко.

Той се намръщи и се обърна към Дойл.

— Трябва да свърша една работа.

— Ключовете за колата са в онова чекмедже.

— Благодаря — Бюканън раздруса ръката му.

Това беше единствената проява на чувства, която можеше да си позволи. Той прибра ключовете, вдигна куфара си, взе от плота малка червена походна хладилна кутия и кимна, когато Дойл му отвори вратата.

Деветдесет секунди по-късно той вече пътуваше с колата.

В малката червена хладилна кутия имаше пластмасова поставка с ябълка и два сандвича с наденички. В поставката под нея имаше кубчета лед. А отдолу бяха стоте хиляди долара в стодоларови банкноти.

Докато караше в мрака, Бюканън погледна към хладилната кутия на седалката до него. После провери за светлини от фарове в огледалото за обратно виждане, за да разбере дали не го следят.

Беше получил хладилната кутия с парите този следобед, докато чакаше на един светофар на път към къщата на Дойл. Парите бяха изпратени в отговор на обаждането, което беше направил от един монетен автомат веднага след като беше приключил разговора си с Бейли. Полковникът му беше казал да изчака в офиса на Дойл до три часа, а когато потегли обратно, да остави прозореца до предната седалка отворен. Докато чакаше на светофара, до него беше спрял един мотоциклетист, който пусна хладилната кутия през отворения прозорец и потегли.

Сега, с тревожно туптящо сърце, Бюканън паркира пред препълнения супермаркет на Пайн Айлънд Роуд. Под ярките неонови светлини той понесе хладилната кутия към пицарията и застана вдясно от входа.

Край него влизаха и излизаха клиенти.

Някакво момче от персонала, което разнасяше пици по домовете, рязко потегли.

Като се оглеждаше в мрака, Бюканън продължи да чака. Този път Бейли се свърза с него точно навреме.

— Вие ли се казвате Грант? — попита някакъв глас.

Бюканън се обърна към отворената врата на пицарията и видя върлинест младеж с пъпчиво лице и с бяла, изцапана със сос престилка.

— Да.

— Някакъв мъж току-що се обади вътре. Каза, че ви бил приятел и ще ми дадете пет долара, ако ви предам съобщение.

— Приятелят ми не те е излъгал — Бюканън подаде на момчето пет долара. — Какво е съобщението?

— Каза, че трябва да се срещнете с него след двадесет минути във фоайето на хотел „Тауър“.

Бюканън присви очи.

— Хотел „Тауър“? Къде се намира той?

— В източната част на булевард „Брауърд“. Близо до Виктория Парк Роуд.

Бюканън кимна и бързо се запъти към колата, като си даде сметка какво му предстои. Бейли, който се страхуваше, че ще бъде в опасност, когато се появи да получи парите, възнамеряваше да разкарва Бюканън до различни места из града, като внимателно наблюдава всяко предварително определено място за среща, за да провери дали Бюканън е дошъл сам.

Бива си ги инстинктите на Бейли, помисли си Бюканън, докато разглеждаше картата в колата, а после потегли от супермаркета към следващото място за среща. Истината беше, че един екип наистина следваше Бюканън. Задачата им беше да последват Бейли след като получеше парите, и да се опитат да установят къде държи видеокасетата, снимките и негативите, особено онези, на които Бюканън беше на яхтата заедно с полковника, майора и капитана. Полковникът изрично беше подчертал това, когато бързо беше отговорил на неговото обаждане. Снимките на Бюканън с полковника трябваше да бъдат унищожени. На всяка цена.

Докато се движеше по булевард „Брауърд“, Бюканън отново погледна в огледалото за обратно виждане, за да провери дали не го следят. Той гледаше за Бейли, не за екипа, който го следваше, защото, както знаеше, нямаше начин да ги забележи. Те си имаха начин да го следват без да поддържат визуален контакт и точно този начин правеше безпредметна предпазната тактика, която Бейли използваше. Бейли никога нямаше да забележи екипа на което и да е избрано от него място за среща. Той нямаше да ги забележи дори когато поемеха след него, след като получеше парите. Независимо от методите за измъкване, които щеше да се опита да използва, нямаше да успее да им се изплъзне.

Защото нямаше нужда да го държат под око. Всичко, което трябваше да направят, беше да наблюдават внимателно един аудиовизуален монитор и да следват насочващите сигнали, подавани от захранвания с батерии предавател, скрит в пластмасовото дъно на малката хладилна кутия, в която бяха парите.

Движението по пътищата в петък вечер беше оживено. Между блесналите фарове на автомобилите Бюканън стигна до построения от стъкло и стомана хотел „Тауър“ две минути преди уреченото време. Като каза на момчето на паркинга, че вероятно колата ще му трябва веднага, той побягна към луксозно обзаведеното фоайе, пълно с мъже и жени, облечени в смокинги и елегантни вечерни рокли, които осъдително започнаха да оглеждат джинсите му, шушляковото яке и походната хладилна кутия.

Разбира се, помисли си Бюканън. Сигурно има някакъв прием. Бейли е разбрал и се е възползвал от този факт. Иска аз и особено някой, който ме следва, веднага да привлечем вниманието на гостите към себе си. И да ни запомнят.

Свикнал да изглежда незабележим, Бюканън се почувства неловко, докато чакаше във фоайето. Той се огледа за Бейли между гостите, без да очаква да го види, като се чудеше как Бейли щеше да се свърже с него този път. Часовникът над рецепцията показваше девет и двадесет. Точно в този момент Бюканън трябваше…

— Господин Грант? — попита пиколото в униформа на хотела.

Бюканън беше забелязал ниския мъж на средна възраст, който минаваше от гост на гост във фоайето, като тихо говореше със всеки.

— Точно така.

— Един ваш приятел остави този плик за вас.

Бюканън се усамоти в един ъгъл и го отвори.

В единадесет часа, след още три спирки, Бюканън пристигна в хотел „Ривърсайд“ на Лас Олас, улица, която очевидно беше местният еквивалент на Родео Драйв в Бевърли Хилс. От информацията в облицованото с теракота фоайе той научи, че хотелът е построен през 1936 година, дата, която по стандартите на Форт Лодърдейл се намираше доста далеч в миналото. Само преди няколко десетилетия този район беше представлявал пустош. Плетените мебели и камината в коралов цвят излъчваха усещане за история, независимо че от построяването на хотела не беше изминало твърде много време.

Бюканън успя да научи тези факти и да забележи тези подробности, защото Бейли не се свърза с него в определеното време. В единадесет и двадесет той все още не се беше обадил. Фоайето беше безлюдно.

— Господин Грант?

Бюканън вдигна поглед от креслото на което беше седнал, близо до остъклената врата, водеща към вътрешния двор, място, което беше избрал, защото даваше възможност да бъде видян отвън. Беше го повикала жената, която седеше зад малкото бюро на рецепцията, повдигнала въпросително вежди.

— Да.

— Търсят ви по телефона.

С хладилната кутия в ръка Бюканън отиде до рецепцията и пое слушалката от администраторката.

— Излез през задната врата, пресечи улицата, мини през портала, а после покрай басейна — указанията на Бейли бяха последвани от внезапно прозвучалия сигнал „свободно“.

Бюканън върна слушалката на администраторката, благодари й и излезе през задната врата. Когато се озова навън, видя портала от другата страна на улицата и пътека, която се виеше през малък, потънал в тъмнина парк, край басейна, пуст и тъмен в този късен час.

Той пое нататък, обгърнат от сенките на палмите, като очакваше от тъмнината да се разнесе гласът на Бейли, за да му нареди да остави парите на някоя от мержелеещите се в мрака масички край басейна и да продължи, все едно, че не беше осъществил контакт с никого.

Единствените светлини бяха отпред, от разположените покрай канала извити лампи, както и от една лодка с кабина и закотвеното до нея корабче, приспособено за жилище. До слуха му достигна пърпорене от двигател. После чу мъжки глас.

— Господин Грант? Вие ли сте това, господин Грант?

Бюканън продължи напред, като се отдалечи от басейна в посока към канала. Той веднага разбра, че пърпорещият двигател принадлежеше на лодка-такси, закотвена с носа напред между лодката с кабината и корабчето. Тя беше жълта, дълга около шест метра, с пилони по протежение на планшира, върху които беше опъната тента на жълти и зелени райета. През деня тентата пазеше пътниците от палещите лъчи на слънцето. Но сега, през нощта, тя закриваше и малкото светлина, която идваше от извитите лампи край канала и пречеше на Бюканън да види кой беше вътре.

В лодката определено имаше пътници. Най-малко петнадесет. Бюканън виждаше смътните очертания на фигурите им, но не можеше да разбере кои са. Тентата заглушаваше репликите, които си разменяха, но от начина, по който заваляха думите, разбра, че това са хора, тръгнали да обикалят баровете в петъчната вечер.

— Точно така. Името ми е Грант — каза Бюканън на капитана, седнал на кормилото пред пътниците.

— Е, вашият приятел вече е на борда. Бях започнал да се чудя дали ще се появите. Канех се вече да тръгвам.

Бюканън се взря в мрака и се помъчи да разгледа пътниците под тентата, после пристъпи към подвижното мостче, което беше спуснато от носа на лодката към канала. Той се хвана с дясната си ръка за въженото перило и като стискаше с лявата хладилната кутия, се спусна по стъпалата и се озова в лодката. Пътниците, двадесетгодишни младежи, облечени в скъпи спортни дрехи за разходка из града, бяха насядали по пейките от двете страни на палубата.

Кърмата беше потънала в мрак.

— Колко ви дължа? — попита Бюканън.

— Приятелят ви вече плати за двамата.

— Колко щедро от негова страна.

— Тук съм, Вик, отзад — долетя дрезгав глас от потъналата в мрак кърма.

Докато лодкарят прибираше подвижното мостче, Бюканън мина край група младежи, които седяха вляво от него и спря на кърмата. Очите му вече бяха привикнали с тъмнината и той видя Бейли, седнал отпуснат на една пейка.

Бейли му махна с месестата си ръка.

— Как си, друже?

Бюканън седна и постави хладилната кутия между двамата.

— Нямаше нужда да си носиш вечеря — каза Бейли.

Бюканън само го изгледа. Водното такси пое на заден ход между лодката с кабината и корабчето и щом излезе в канала, увеличи скоростта.

Хитро, помисли си Бюканън. Сега съм отделен от поддържащия екип. Те не можеха да стигнат навреме до лодката-такси, нито пък да се качат на борда без Бейли да ги забележи.

Очите на Бюканън бяха достатъчно привикнали с мрака и светлините на околните жилищни сгради, ресторанти и лодки започнаха да му се струват още по-ярки. Но интересът на Бюканън към тази гледка беше продиктуван единствено от факта, че тя му позволи да забележи клетъчния телефон, който Бейли сгъна и прибра в калъфа, окачен на колана му.

— Полезно нещо — ухили се Бейли. — Можеш да се обадиш на когото си искаш и откъдето си искаш.

— Като например от някоя кола в пицария. Или от лодка-такси на рецепцията на хотел — отвърна Бюканън.

— Правилно се ориентираш — каза Бейли. — По тази начин по-лесно поддържам контакт, докато съм в движение или докато следя дали не е дошла допълнителна компания.

Бейли сниши глас и посочи към хладилната кутия.

— Не се шегувам. По-добре да не си носиш вечерята в таз кутия, а туй, дето носиш, всичкото да е вътре.

Останалите пътници в лодката говореха високо и заглушаваха думите на Бейли и Бюканън.

— Повече от това, което е вътре, нямам — промърмори Бюканън.

Бейли повдигна масивните си рамене.

— Хей, че аз не съм алчен. Просто ми трябва малко помощ да си поема разноските, малка награда за всичките ми неприятности.

— Доста се поблъсках, докато осигуря това, което е в кутията — каза Бюканън. — Нямам намерение повече да го правя.

— Не бой се, няма да ти се наложи.

— Това определено ме кара да се чувствам по-спокоен.

Лодката-такси хвърли котва пред някакъв ресторант. На пристана имаше табела с надпис „На реката при Пол“. Стилната сграда беше дълга и ниска, задната й час беше почти изцяло от стъкло, разделена от тесни ивици циментова мазилка. Зад големите прозорци танцуваха клиенти. Други се разхождаха отвън с чаши в ръка или седяха около масички между разцъфнали храсти и палми.

Капитанът на лодката-такси спусна подвижното мостче. Четирима от пътниците станаха и несигурно слязоха на брега.

Бейли рязко се изправи и грабна хладилната кутия.

— Е, тук ще се разделим, Крофорд. Почти забравих, исках да кажа Грант. Защо не останеш на борда и да се поразходиш, за да разгледаш забележителностите?

— Защо не? — отговори Бюканън.

Бейли изглеждаше доволен от себе си.

— До нови срещи.

— Не. Други няма да има.

— Добре де — каза Бейли и с хладилната кутия в ръка скочи от мостчето на пристана. Той закрачи през празнично осветената морава към ресторанта, откъдето се разнасяше „Лунна река“ и изчезна в тълпата.

Тридесет минути по-късно лодката-такси отново върна Бюканън при хотел „Ривърсайд“. Той не би се върнал тук, ако не трябваше да вземе куфара си от багажника на колата на Синди. Колата беше паркирана в една тиха уличка до хотела и след като Бюканън пъхна ключовете под постелката на пода пред мястото на шофьора, отнесе куфара в хотела, откъдето поръча такси по телефона. Когато то пристигна, Бюканън каза на шофьора да го откара в някоя денонощна агенция за коли под наем. Оказа се, че единствената, отворена по това време, се намира на летището на Форт Лодърдейл и след като нае кола, Бюканън пое към най-близкия монетен автомат, за да се свърже с Дойл и да му каже къде да намери колата на Синди. След това купи дванадесет кутии бира от един денонощен магазин, спря в някаква тъмна и безлюдна улица, изля всички бири върху предната седалка и пода на колата, хвърли празните кутии на пода и потегли, отворил всички прозорци, за да не му прилошее от миризмата на бирата.

Вече беше станало един и петнадесет сутринта. Бюканън се отправи към океана, намери един пуст парк до вътрешнобреговия воден път и блъсна колата в предпазната бариера, като внимаваше по асфалта да останат следи от занасяне, сякаш беше загубил контрол над автомобила. После спря, излезе, включи лоста на скорост и избута колата през крайбрежната стена във водата. Плясъкът от падането й не беше заглъхнал, а той вече бързо се отдалечаваше, за да изчезне в мрака. Беше оставил куфара си в колата, заедно с портфейла си в шушляковото яке, което беше взел от Дойл. Паспортът беше в него. Не искаше никой да го проверява. Когато полицията започнеше да разследва този „нещастен случай“ и извадеше колата от водата, щеше да намери празните кутии от бира. Полицаите съвсем логично щяха да заключат, че шофьорът — Виктор Грант, според документите за самоличност в портфейла и договора за наемането на колата в жабката — е управлявал автомобила в пияно състояние, блъснал се е в предпазната бариера и безпомощен поради употребения алкохол, се е удавил. Разбира се, те нямаше да открият трупа, щяха да започнат издирване с водолази и драги и по-късно да се откажат, решавайки, че той ще изплува след няколко дена. Когато и това не станеше, щяха да си помислят, че трупът е заседнал под някой от многобройните пристани или течението го е отнесло в океана. И което беше още по-важно, Бюканън се надяваше, че Бейли ще повярва в същото. Дълбоко разстроен от изнудването, страхувайки се, че Бейли ще продължи да иска все повече и повече пари, Крофорд-Потър-Грант беше наел кола, за да избяга оттук, като междувременно се беше напил, беше загубил контрол над автомобила и…

Може би, помисли си Бюканън. Може би щеше да проработи. Във всеки случай такива бяха нарежданията на полковника — да направи така, че Виктор Грант да изчезне. Бюканън не беше казал на Дойл и Синди какво възнамеряваше да направи, за да се изненадат искрено, ако полицията започнеше да ги разпитва. Изчезването щеше да прекъсне връзката между Бюканън и Бейли. Освен това то щеше да прекъсне връзката между Бюканън и това, което се беше случило в Мексико. Ако мексиканските власти решаха да подновят разследването на Виктор Грант и потърсеха съдействието на американските власти, нямаше да има кого да разследват.

И всички проблеми щяха да бъдат решени, мислеше си Бюканън, докато бързаше през потъналия в мрак парк. Когато пое по една от тъмните странични улички, той намали ход. Щеше да намери някое място, където да се скрие до сутринта, да си купи самобръсначка, да се измие и избръсне в някоя обществена тоалетна, да пропътува с автобус четиридесетте километра до Маями, да си купи с пари в брой билет за Амтрак и да се превърне в анонимен пътник във влака на север за Вашингтон.

Фигаро тук, Фигаро там. Определено беше време за ново начало.

Единствената подробност, която го притесняваше, беше как полковникът можеше да бъде сигурен, че ще успее да се сдобие с всички снимки и негативите. Ами ако Бейли беше влязъл в първата изпречила се пред очите му обществена тоалетна, ако се бе заключил в някоя от кабинките, взел парите и после изхвърлил хладилната кутия в кофата за боклук? При това положение екипът за наблюдение нямаше да успее да проследи Бейли до мястото, където беше отседнал и където предполагаха, че се намират снимките. Друга подробност, която го притесняваше, беше червенокосата жена, която беше заснела Бюканън пред затвора в Мексико, докато говореше с човека от американското посолство; същата жена, която освен това беше заснела Бюканън с полковника на яхтата, а по-късно с Бейли в канала. Ами ако Бейли й беше платил предварително и не възнамеряваше повече да се среща с нея? Екипът за проследяване нямаше да успее да я открие.

И какво от това? — реши Бюканън, докато вървеше бързо през уединения богаташки квартал, готов да се скрие зад който й да е от многобройните, отрупани с цвят храсти, ако видеше срещу него да се задават светлините на кола. И какво от това, ако Бейли беше платил предварително на жената и не възнамеряваше повече да се среща с нея? Нали първо щеше да се погрижи да вземе от нея всички снимки и негативи? Той нямаше да й се довери. Нямаше да има никакво значение, ако Бейли изхвърлеше хладилната кутия и екипът за проследяване не успееше да открие снимките и негативите. В края на краищата снимките нямаше да свършат никаква работа на Бейли при положение, че човекът, кого изнудваше, беше мъртъв.

Полуостров Юкатан

Като опитваше да се съсредоточи сред шума на булдозерите, камионите, джиповете, верижните триони, генераторите и виковете на строителните работници, Джена Лейн начерта следващата линия върху топографската карта, която приготвяше. Картата беше разгъната и закрепена с книги върху скована от дъски маса в палатката с размери шест на три метра, която й служеше за канцелария. По лицето й се стичаше пот, която се събираше на върха на брадичката й, докато Джена съсредоточено нанасяше бележка до линията, която току-що беше начертала върху картата.

В отворения вход на палатката се появи сянка. Тя вдигна поглед и видя Макинтайър, главният отговорник за проекта, обгърнат от прахта, която беше вдигнал един от булдозерите. Той свали широкополата си шапка, избърса с карирана носна кърпа изгорялото си от слънцето, изцапано, потно чело и повиши глас, за да го чуе сред шума, който се разнасяше навън.

— Идва.

Джена се намръщи и погледна часовника си, чиято метална верижка беше набита с песъчинки.

— Вече? Още е десет часа. Трябваше да пристигне чак…

— Казах ти, идва.

Джена остави молива и излезе пред палатката, където погледна с присвити очи в посоката, която сочеше Макинтайър — на изток, към огряното от убийственото слънце кобалтовосиньо небе и бързо нарастващата точица над джунглата. Въпреки че не можеше да го чуе сред грохота на строителното оборудване, тя си представи монотонното бръмчене на хеликоптера в далечината, постепенното му прерастване в рев, а после, когато хеликоптерът ясно са открои, тя наистина чу как каца на площадката в близост до лагера и как характерното, бързо биене на витлата му се смеси с околния шум.

Във въздуха се вдигна прах — повърхностен слой почва, оголен след изсичането на тази част от гората и взривяването на дънерите или изкореняването им от булдозери. Строителите и шофьорите спряха за миг работа и погледнаха към площадката за кацане. Това не беше един от огромните, грозни промишлени хеликоптери, които използваха за пренасяне на машините и строителното оборудване. Напротив, този беше малък, лъскав пътнически хеликоптер, от типа, в който филмовите звезди и спортните знаменитости обичаха да ги виждат, а в конкретният случай — от онзи тип, който можеше да каца на яхти и беше собственост на един от най-богатите бизнесмени в света. Дори от разстояние ясно се виждаше червеният надпис отстрани: „ДРЪМОНД ИНДЪСТРИЙЗ“. Името имаше такова огромно въздействие, че щом го видяха, строителите отново се захванаха за работа, сякаш се страхуваха от гнева на Дръмонд, който можеше да реши, че не работят достатъчно усърдно.

Но това не се отнасяше за хората от охраната, забеляза Джена. Въоръжени с пушки, обикалящи постоянно наоколо, те не бяха обърнали внимание на хеликоптера. Като истински професионалисти те непрестанно обхождаха с поглед заобикалящата ги гора.

— По-добре да не го караме да ни чака — предложи Макинтайър.

— Той не чака — отговори Джена. — Дявол да го вземе, я го виж. Вече е излязъл от хеликоптера. Ще стигне преди нас в главния офис. Чувам, че всяка сутрин плувал по три километра.

— Да, старото копеле сигурно има повече енергия от нас двамата — промърмори Макинтайър, докато Джена сгъваше топографската карта и я пъхаше под мишницата си.

Двамата се запътиха бързо към най-масивната постройка в лагера — едноетажна сграда от дървени трупи, в която се намираха жизненоважните запаси — храна, гориво, муниции, динамит — неща, които трябваше да бъдат предпазени от атмосферните условия, от скитащи наоколо животни и особено от хората. В сградата се намираше и административния център, където Макинтайър държеше документите за проекта, поддържаше радиовръзка с работодателя си и провеждаше ежедневните оперативки с различните бригадири.

Джена се оказа права. Когато наближиха постройката, видяха, че Алистър Дръмонд вече беше стигнал преди тях.

Никой не знаеше на колко години е точно, но се носеха слухове, че скоро е прехвърлил осемдесетте, въпреки че като се изключеха сбръчканите му по старчески ръце, изглеждаше двадесетина години по-млад. Кожата на лицето му беше неестествено изпъната от многобройни козметични операции.

Всъщност, слуховете бяха в основата на славата на Дръмонд. На каква сума възлизаше натрупаното от него богатство? Какво беше влиянието му върху премиера на Китай? Каква беше ролята му в Арабското нефтено ембарго през 1973 година? Каква беше ролята му в оръжейния скандал Иран-Контри. Дали в средата на живота си наистина е имал сексуални връзки с Ингрид Бергман, Марлене Дитрих и Мерилин Монро? И напоследък, какви бяха отношенията му с често придружаваната от него оперна дива Мария Томес? Разведен шест пъти, прекарващ повече дни в годината в собствения си самолет, отколкото в именията, които притежаваше в единадесет държави по света, насочил усилията на фармацевтичната част от финансовата си империя към изследването на СПИН, в състояние да се похвали, че се обръща на малко име към всеки руски, британски и американски президент от 1940 година насам, Алистър Дръмонд излагаше на показ комбинация от нечуван успех и безсрамна самореклама, превърнала го в митична фигура сред галерията от световноизвестни личности. Слуховете и загадките около него го превръщаха в смесица от противоречия, които можеха да се тълкуват по най-различен начин. Неговото обвързване с изследването на СПИН, например. Дали причината за това беше чисто хуманна, или го привличаше възможността за безмерни печалби? Или и двете? Личността му представляваше една невероятна загадка и по тази причина всеки, имал възможността да се срещне с него, никога не забравяше това преживяване, независимо дали по време на срещата се беше поддал на внимателно пресметнатия му чар или станал жертва на безскрупулно манипулиране от негова страна.

Аз със сигурност няма да го забравя, помисли си Джена, както и със сигурност няма да забравя настоящата си работа.

По време на събеседването за проекта, Дръмонд беше огледал преценяващо русата й, с цвят на мед коса, високите й, стегнати гърди, стройните й, също така стегнати бедра и с дрезгавия си глас, който беше накарал нервите й да се разтреперят, й беше предложил работата така, сякаш й правеше сексуално предложение. Може би наистина беше сексуално предложение, може би за Дръмонд всички хора, които работеха за него, бяха един вид проститутки.

Но скъпо платени проститутки, помисли си Джена. Въпреки че той беше най-студенокръвният и гаден кучи син, когото беше срещала през живота си, Дръмонд несъмнено беше и най-щедрият. Заплатата й за този проект се равняваше на сбора от заплатите й за предишните десет години. Тъй като този проект беше отвратителен, тя нямаше намерение да продаде професионалната си душа за няколко гроша.

Когато тя и Макинтайър влязоха в сградата с пръстен под, погледът на Джена веднага се насочи към Дръмонд, който, заобиколен от група бригадири, вече ги засипваше с въпроси и бълваше заповеди. Той толкова бързо беше поел нещата в свои ръце, че въпреки вълнения си костюм на тънко синьо райе, ушит в Англия и който рязко се открояваше сред потните, изцапани със засъхнала пръст и измачкани работни дрехи на бригадирите, изглеждаше съвсем на място, в стихията си. За разлика от него русокосият, добре облечен мъж, застанал до Дръмонд, изглеждаше твърде резервиран и очевидно се чувстваше съвсем не на място в тези примитивни условия. Името му беше Реймънд и студеното пламъче в погледа му предупреди Джена да не вярва, че приятните черти на лицето му отразяват истинския му характер. Тя подозираше, че Реймънд се чувства в стихията си единствено когато причинява болка.

Мили Боже, в какво се забърках?

— Не! — каза Дръмонд на един от бригадирите с треперлив, но властен глас. — Не! Знаехте какви са правилата преди да се съгласите да ви наемем. Подписахте документ, с който се задължавате да спазвате определени условия. Нито вие, нито някой член на бригадата ви може да напуска лагера при каквито и да било обстоятелства преди завършването на работата. Плащам щедро на всички, за да работите седем дена в седмицата и очаквам да получа от вас максимума за парите си. Да доведете тук жени? Глупости! Достъпът на външни хора в лагера е забранен. Позволение да използвате радиостанцията за лични разговори? В никакъв случай! Това, което става тук, е моя работа и аз не искам работниците ви да разказват за нея на външни хора. Знаете колко държа на поверителността. Лагерът е отцепен във всяко едно отношение. Никога повече не повдигайте тази тема.

Дръмонд презрително се обърна с гръб към групата и забеляза Джена и Макинтайър, които стояха на прага на отворената врата.

— Добре, искам да поговоря и с двама ви — той даде знак на Реймънд да изведе бригадирите навън, после махна на Джена и Макинтайър да приближат. — Открихте ли го?

Джена и Макинтайър сведоха очи.

— Не знам защо си направих труда да ви питам — каза Дръмонд. — Ако го бяхте открили, тези идиоти нямаше да престанат да бръщолевят истерично за това. Нямаше да могат да се сдържат. Което означава, че все още нищо не подозират — продължи Дръмонд. — Вярно ли е?

Макинтайър се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Да. Вярно е.

Реймънд, който беше извел бригадирите навън, влезе в постройката, затвори вратата, облегна се на нея, скръсти ръце и започна студено да оглежда Джена и тя почувства безочливия му поглед върху себе си.

— Не съм доволен, никак не съм доволен — каза Дръмонд. — Дадох ви цялата необходима информация. Задачата не може да е толкова трудна. На практика разполагате с подробни указания какво да правите. Но вие все още не сте го открили.

Макинтайър промърмори нещо.

— Какво? — гневно го погледна Дръмонд. — По дяволите, човече, говори по-високо. Мърморенето няма да ме накара да си помисля, че ушите ми изневеряват.

— Не исках да…

— Не се извинявай! Мразя да ми хленчат. Може би затова не си успял да си свършиш работата. Защото не си достатъчно мъж, за да я ръководиш както трябва.

— Указанията не бяха толкова подробни, както твърдите — прекъсна го Джена.

— О? — Старецът се извърна към нея. — Ти поне не мрънкаш под носа си. Но не си спомням да съм те молил за обяснение.

— Ако ви се наложи да ме молите, това ще означава, че не съм достатъчно добър служител, не сте ли съгласен?

— Отличен отговор! — Дръмонд я огледа изпитателно. — Продължавай!

— Не бих могла да нарека неясния, и по всяка вероятност неточен превод „подробни указания“.

Дръмонд настръхна.

— Преводът не е неточен. Наех най-добрите специалисти срещу най-голямо възнаграждение да разтълкуват текста.

— Но дори и специалистите не разбират всички символи на маите.

— И ти самата си достатъчно добър специалист, за да знаеш това?

— Може би сте забравили.

— Аз не забравям нищо.

— Аз съм не само топограф — каза Джена. — Аз съм археолог-топограф. Специалността ми е да картографирам обекти, подобни на този и може да не умея да превеждам символите на маите, но познавам няколко души, които могат и те първи ще признаят, че има още много неясноти по отношение на тяхната специалност.

— Може би. Или може би се опитваш да оправдаеш лошо свършената си работа. Може би трябва да наема още някой и да приспадна заплатата му от твоята.

Паниката, обзела Джена, я накара да сподави гнева си.

Престани, помисли си тя. Запази си мнението. Не го настройвай срещу себе си.

— Работете по-усърдно — изграчи Дръмонд. — Престанете да си търсите извинения. Преводът е възможно най-точен. И ясен. Това, което търсим, е тук. Но защо не можете да го откриете?

— Топографията на Юкатан е почти еднообразна — отговори Джена. Местността, описана в текста, може да се намира навсякъде. Освен това геоложката обстановка в този район е нестабилна. През изминалите хиляда години, откакто местността е била описана, част от ориентирите, които търсим, биха могли да са унищожени от земетресения.

Дръмонд се намръщи и насочи вниманието си към Макинтайър.

— Нямам време за бавене. Джунглата трябва да се разчисти, а хората ти не са свършили почти нищо от това, което трябваше да извършат досега. Изоставате от графика.

— Графикът не предвижда саботажи — каза Макинтайър.

Дръмонд рязко извърна глава.

— Саботажи?

— Някой умишлено поврежда булдозерите и камионите. Сипва прах в резервоарите за гориво. Реже маркучите на радиаторите. Пука гумите.

Дръмонд почервеня от гняв.

— Защо не ми казахте?

— Помислихме си, че ще успеем да се справим с този проблем без да ви безпокоим. Поправихме машините и поставихме охрана около тях — каза Макинтайър.

— И?

— Поставянето на охрана около машините означаваше, че трябваше да намалим броя на хората, които охраняват лагера. На следващата нощ бяха откраднати доста от инструментите ни. Питейната вода беше замърсена. Варелите с гориво пробити. Затова сме складирали тук варели. Като резерв в случай на непредвидени обстоятелства. Хеликоптерите удвоиха работното си време, за да доставят резервни части и гориво, вместо ново оборудване.

— Доставката на гориво не е решение! — троснато отговори Дръмонд. — Открийте кой причинява повредите. Какво ще кажеш за онези бригадири, които бяха тук да се оплакват? Възможно ли е това да е някой, които иска работата временно да бъде преустановена, за да прекара почивните дни в Мерида и да се напие?

— И за това помислихме — каза Макинтайър. — Не. Мъжете са уморени и мърморят, но повече от всичко искат да свършат работата предсрочно, за да си получат премиите. Никой не би направил нещо, което ще ги принуди да останат тук повече от необходимото.

— Кой тогава?

— Местните жители — отговори Джена. — Маите.

По лицето на Дръмонд се изписа удивление.

— Искате да ми кажете, че шепа невежи индианци могат да ви надхитрят и да попречат на изпълнението на проекта?

— Вероятно са повече, отколкото си мислите. А що се отнася до невежеството им, ние се намираме в техния заден двор, а не в нашия. Те познават местността много по-добре от нас.

— Напразни извинения!

— Сигурна съм, че следят всяко наше движение от джунглата — каза Джена, — а освен това подозирам, че това място има за тях огромно религиозно значение и че са вбесени от онова, което правим тук.

— Суеверия и глупости. Изненадан съм, че сте допуснали това да попречи на проекта — намръщи се Дръмонд. — Но пък ми дадохте идея. Права си. Това е техният заден двор — той се обърна към русокосия, елегантно облечен мъж с приятни черти, който се беше облегнал на затворената врата. — Реймънд, искаш ли да излезеш на лов?

— С голямо удоволствие, господин Дръмонд.

— Шефът на охраната ще се погрижи да ти осигури всичко необходимо.

Дръмонд се обърна към Джена.

— Къде живеят тези диваци? Отбелязала ли си селото им на картата, която изготвяш?

— Село? — каза Джена. — И без това имам достатъчно проблеми с картографирането на площадката. Заобиколени сме от дъждовна гора. Няма никакви пътеки. Човек не тръгва да се разхожда наоколо просто ей така. Може да се загуби или да му се случи нещо по-лошо. Село? Досега не сме видели нито един местен жител, да не говорим за село.

— И все пак си сигурна, че това е тяхно дело?

Дръмонд се обърна към помощника си.

— Реймънд, открий ги. Спри ги!

— Да, сър.

Реймънд отвори вратата.

— Но, Реймънд…

— Да, сър?

— Тъй като това е техният „заден двор“ и те го познават като пръстите на ръката си, искам един жив дивак, който да може да говори. Доведи го в лагера, за да го разпитаме. Може би той ще знае къде да намерим това, което търсим.

Когато Реймънд напусна постройката се появи мъж в синя униформа на пилот. Върху джоба на якето му имаше червен надпис „ДРЪМОНД ИНДЪСТРИЙЗ“.

— Сър, търсят ви по радиостанцията в хеликоптера — задъхано каза той.

— Прехвърлете обаждането тук. Макинтайър, каква честота използваш?

Макинтайър веднага я съобщи на пилота, който бързо излезе от помещението.

Дръмонд посочи към картата, която Джена стискаше под мишница.

— Я да видя какво си направила!

Джена разгъна картата върху масата.

— Не, не, не! — отсече Дръмонд.

— Какво не е наред? Постарах се всичко да е подробно. Проверявах по два пъти всеки…

— Точно в това е проблемът. Всичко е твърде подробно. Казах ти изрично. Искам карта, която ще изглежда убедителна пред мексиканските власти — Дръмонд я изведе навън, като посочи към суматохата, която цареше наоколо, към работниците, които изсичаха дърветата и разполагаха оборудването.

Озовала се на ярката слънчева светлина след полумрака на стаята, Джена заслони очите си с ръка и насочи вниманието си там, накъдето сочеше Дръмонд. С изсичането на все повече и повече дървета, които работниците извличаха настрани, за да ги изгорят, това, което преди няколко дни беше изглеждало като хълмове, се превръщаше във все по-ясно различими пирамиди, храмове и дворци — наследство от великата някога империя на маите. Сърцето й заби силно.

— Твърде много зависи от това — каза Дръмонд. — Картата ти не може…

Думите му внезапно бяха прекъснати от пращящ глас, който се разнесе през пукането на статичното електричество от радиостанцията.

— Прехвърлиха разговора ви — каза Макинтайър.

— Включено ли е заглушаващото устройство?

Макинтайър кимна.

— Просто натиснете превключвателя.

— Почакайте ме. Няма да се бавя.

Дръмонд влезе в постройката и затвори вратата, като остави Джена и Макинтайър отвън. Джена, притеснена, озадачена и разгневена, поклати глава.

— Ама, че копеле!

— По-тихо — каза Макинтайър. — Може да те чуе.

Макинтайър беше прав, изведнъж осъзна Джена. Въпреки целия шум от машините и работниците тя беше достатъчно близо до вратата и думите й можеха да се чуят в помещението.

Но по същата логика…

Вратата не прилепваше плътно към грубо скованата рамка. Тя се беше отворила леко след като Дръмонд я беше затворил и от време на време до слуха на Джена долитаха изблиците на дрезгавия му глас.

— Намерете жената. Ако Делгадо научи, че тя не ни съдейства… по дяволите. Всичко… Намерете я. Използвайте всички възможни средства. Не ме интересува какво трябва да… Убийте го, ако…

В този миг гласът му секна и Джена бързо се отдалечи от вратата, като отиде при Макинтайър. Въпреки че й се гадеше, тя се опита да изглежда така, сякаш беше съвестна служителка, която търпеливо чака работодателя си.

Дръмонд рязко отвори вратата и наперено излезе навън. Въпреки слънцето, което се отразяваше в гъстата му побеляла коса и очилата му, старецът изглеждаше обхванат от мрачно настроение. Той тъкмо се канеше да поднови словесните си нападки по адрес на Джена, когато забеляза нещо вляво, което за миг сякаш повдигна духа му.

Джена проследи поглед му и видя Реймънд. Беше облечен в маскировъчни дрехи и с пушка през рамо поемаше към джунглата. Дори от разстояние си личеше, че е обхванат от радостна възбуда.

В този момент треперливият, властен глас на Дръмонд я сепна и я накара да насочи вниманието си към него.

— Всичко това — заяви той, като махна с ръка. — Твърде много си се придържала към действителността в картата си, твърде прилежно си отразявала всичко. Не мога да допусна мексиканските власти да разберат истинските мащаби и огромно значение на това находище. Картата ти трябва да го представи като нещо малко и незначително, което не заслужава кой знае какво внимание; нещо, чиято загуба няма да е от значение.

Дръмонд посочи към величествените храмове, към дворците, по чиито стени бяха изсечени безброй йероглифи, към огромната терасовидна пирамида, където гигантски змийски глави пазеха подстъпите към широките, високи стълби, които водеха към върха й от всички страни.

— Защото до десет дни, считано от днес, очаквам всичко това да бъде изравнено със земята. Чуваш ли, Макинтайър? — той гневно изгледа главния отговорник. — Знаеше какви са заповедите. Беше наясно с графика. Използвай булдозери. Използвай бойни чукове. Използвай динамит. Ако трябва, използвай и ноктите си. След десет дни, считано от днес, очаквам оборудването да бъде инсталирано и всичко това да го няма. Изравнете го със земята. Разпръснете останките. Извозете ги с камиони. Изхвърлете ги в скалните пукнатини. Ако трябва, изнесете ги с хеликоптери. Не ме интересува как ще го направите. Искам да го няма!