Фалшива самоличност

4.

Бюканън се събуди плувнал в пот и с пресъхнали устни. Имаше треска. Той взе няколко аспирина от комплекта за първа помощ, като почти се задави, докато ги преглътна. Вече се беше развиделило. Двамата с Уейд се намираха в Мерида, на 322 километра западно от Канкун, в по-близката до Мексиканския залив част на полуостров Юкатан. За разлика от Канкун, Мерида създаваше усещане за Стария свят с огромните си къщи, построени в края на миналото и в началото на настоящото столетие. Всъщност, някога наричали града Париж на Западния свят, защото в отминалите, по-богати времена, търговците милионери съзнателно се опитвали да направят Мерида, където често прекарвали ваканциите си, в нов Париж. Градът все още пазеше европейския си чар, но Бюканън беше твърде замаян, за да обръща внимание на дърветата, които обграждаха улиците и на теглените от коне файтони.

— Колко е часът? — попита той.

Беше толкова изнемощял, че нямаше сили да погледне часовника си.

— Осем. — Уейд паркира близо до един магазин, който все още не беше отворил. — Ще се оправиш ли, ако те оставя сам за малко?

— Къде отиваш?

Уейд отговори, но Бюканън не го чу. Беше започнал да се унася.

Когато отново се събуди, Уейд отключваше Форда, за да влезе.

— Съжалявам, че се забавих толкова дълго.

Толкова дълго? — помисли си Бюканън.

— Какво искаш да кажеш? — Погледът му беше замъглен. Усещаше езика си подут. — Колко е часът сега?

— Почти девет. Повечето магазини все още не са отворили, но успях да ти купя бутилка вода. — Уейд разви капачката на бутилка „Евиан“ и я наклони към пресъхналите устни на Бюканън.

Устата му приличаше на суха гъба, която попива вода. Част от нея се стече по брадичката му. Отчаян, той опита отново и този път успя да преглътне.

— Дай ми още аспирин. — В гърлото му сякаш бяха набити камъчета.

— Все още ли имаш температура?

Бюканън кимна кисело.

— И главоболието ми не спира.

— Подай ръка. Ще ти дам аспирина.

Лявата ръка на Бюканън беше отмаляла, а дясната внезапно отново започна да трепери.

— По-добре ги сложи в устата ми — помоли той.

Уейд се намръщи.

Бюканън отпи още вода с аспирина.

— Трябва да се подкрепиш. Не можеш да оцелееш само с вода — каза Уейд. — Донесох понички, мляко и кафе.

— Мисля, че стомахът ми няма да понесе поничките.

— Започвам да се притеснявам за теб — каза тихо Уейд. — Трябваше да отидем при онзи доктор в Канкун, когото познавам.

— Вече говорихме за това — промърмори Бюканън. — Трябва да се измъкна от страната преди полицията да е разпратила скицата ми.

— Добре де, какво ще кажеш за малко портокалов сок? Опитай поне портокаловия сок, който донесох.

— Да — промърмори Бюканън. — Портокаловият сок.

Той успя да изпие три глътки.

— Намерих една жена, която разопаковаше кашони. Готвеше се за отварянето на пазара — каза Уейд. — Купих от нея тази сламена шапка. Ще скрие раната на главата ти. Купих и това вълнено наметало. Можеш да го преметнеш върху бинта на ръката ти, когато минаваш през емиграционните служители.

— Добре — немощно отвърна Бюканън.

— Преди това се обадих на няколко авиолинии. Този път ти провървя. Аеромексико има свободно място на един от полетите до Маями.

Бюканън вътрешно се зарадва. Скоро, помисли си той. Скоро ще се измъкна от страната. Ще спя, когато се кача на самолета. Уейд може предварително да се обади да ме чака екип, който ще ме заведе в болница.

— Има обаче един проблем — каза Уейд.

— Проблем? — Бюканън се намръщи.

— Самолетът излита чак в един без десет.

— Чак? Но това е… колко?… Има още четири часа.

— Беше първият полет, който успях да уредя. Имаше самолет до Хюстън, който излита по-рано. За него също имаше свободни места, но правел междинно кацане.

— И какво от това? Защо не ми запази билет за него?

— Защото междинното кацане е в Козумел, близо да Канкун, а мъжът с който говорих, ми каза, че трябвало да слезеш от самолета и да се качиш на друг.

Дявол да го вземе, помисли си Бюканън. Козумел, близо до Канкун, беше едно от летищата, които трябваше да избягва. Ако трябваше да слезе от самолета и да мине през контролния пункт, някой от охраната можеше…

— Добре, в един без десет до Маями — каза Бюканън.

— Аз не мога да ти купя билета на летището. Ще привлека внимание. Освен това служителят ще иска да види паспорта на Виктор Грант. Малко хора дават паспорта си на някой друг, особено пък ако се канят да напуснат страната. Ако полицаите са предупредили служителите да следят за някого, който действа и изглежда подозрително, това ще бъде достатъчно да те изчакат да се появиш и да започнат да те разпитват.

Да разпитват и двама ни, помисли си Бюканън, докато се опитваше да фокусира погледа си.

— Разбрах. Сам ще си купя билета. — Той погледна през прозореца и забеляза, че потокът от коли се е увеличил, като присви очи и се взря в пешеходците, които минаваха край Форда. — А сега, мисля че е по-добре да се разходим из града. Изнервям се, като стоим на едно място.

— Добре.

Докато Уейд се опитваше да се включи в една от пролуките между колите, Бюканън се пресегна назад с треперещата си дясна ръка и извади от джоба си найлонов водоустойчив плик.

— Ето документите и паспорта на Ед Потър. Какъвто и псевдоним да използвам, винаги нося у себе си съответните документи. Човек никога не знае кога могат да му потрябват.

Уейд пое найлоновия плик.

— Не мога да ти дам официална разписка. Нямам нито една у мен.

— Майната й на разписката. Дай ми само документите на Виктор Грант.

Уейд му подаде паспорт в кафяв кожен калъф. Докато го вземаше, Бюканън почувства как Ед Потър го напуска и отстъпва място на Виктор Грант. Изтощен и с притъпено внимание той все пак реагира на навика и започна да си измисля характерни черти и привички (италианска храна, диксиленд джаз) за новата роля. Едновременно с това отвори калъфа и провери съдържанието му.

— Не се тревожи. Всичко е там — каза Уейд. — Включително и туристическата карта.

— Наистина се тревожа. — Бюканън разлисти документите. — Затова успях да остана жив толкова време. Никога не приемам на доверие думата на… Да. Добре, туристическата карта и всичко останало е тук. Къде е шишенцето с аспирина?

— Да не искаш да кажеш, че все още имаш главоболие? — Уейд изглеждаше притеснен.

— И става все по-лошо. — Бюканън нямаше доверие на дясната си ръка. Като вдигна лявата, която сякаш беше от олово, той сложи в устата си още няколко и отпи малко от портокаловия сок

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това?

— Дали искам? Не. Дали трябва? Определено. Добре — каза Бюканън — хайде да помислим. Оставих доста неизчистени неща в Канкун.

Като дишаше тежко, той се опита да събере сили.

— Ето ключовете ми. Щом се върнеш в Канкун, закрий кантората ми. Знаеш от кого съм я наел. Обади му се. Кажи му, че съм се отказал от бизнеса. Кажи му да задържи остатъка от наема, а ключовете ще му изпратиш веднага щом прибереш вещите ми.

— Добре.

— Направи същото и с апартамента ми. Заличи всички следи от мен. Знаеш къде съм действал в Акапулко, Пуерто Валярта и другите курорти. Заличи следите ми навсякъде. — Кръвта мъчително пулсираше в главата на Бюканън. — Какво друго? Сещаш ли се за…

— Да.

Колата се движеше по Пасео де Майо, главната артерия на Мерида, но Бюканън не обръщаше никакво внимание на покритата с трева ивица, която разделяше пътните ленти от двете й страни, в очакване Уейд да продължи.

— Хората, които си вербувал във всяко от тези места — каза Уейд. — Ще започнат да се чудят какво е станало с теб. Ще започнат да задават въпроси. Трябва да бъдеш заличен и от техния живот.

Разбира се, помисли си Бюканън. Защо не се сетих за това? Замаян съм повече, отколкото предполагах. Трябва да се опитам да се съсредоточа.

— Спомняш ли си местата на пощенските кутии, които използвах, за да им предавам съобщения?

Уейд кимна.

— Ще оставя на всеки от тях бележка, някакво обяснение за проблеми с полицията, заедно с една последна сума, достатъчно щедра, за да ги накара да си затварят устата.

Бюканън се замисли.

— Това ли е всичко? Винаги има още нещо, някоя последна подробност.

— Дори и да има, не се сещам каква…

— Багаж. Когато си купя билет, ще привлека внимание ако нямам чанта.

Уейд отби от Пасео де Майо и спря в една пряка. Магазините вече бяха отворени.

— Нямам сили да нося нещо тежко. Гледай куфарът да има колелца. — Бюканън каза на Уейд какъв размер дрехи носи. — Ще ми трябват бельо, чорапи, фланелки…

— Да, обичайните неща. — Уейд излезе от Форда. — Ще се оправя, Бюканън. Правил съм същото и преди.

— Копеле мръсно!

— Какво?

— Казах ти, не ме наричай Бюканън. Аз съм Виктор Грант.

— Добре, Виктор — сухо се съгласи Уейд. — Не ми се иска да забравиш кой си. — Той понечи да затвори вратата, после се спря. — Хей, докато репетираш репликите си, имам пред вид, когато не ме ругаеш, защо не опиташ да похапнеш от тези понички, за да не си толкова слаб, че да паднеш по лице, когато стигнеш на летището.

Бюканън гледа след него, докато леко плешивия пълен мъж с лимонено жълтата риза изчезна в тълпата. После заключи вратите, отпусна назад глава и усети как дясната му ръка трепери. Изведнъж цялото му тяло се разтресе.

Треската, помисли си той. Поваля ме. Губя контрол. Уейд е моето спасително въже. Какво правя? Не го ядосвай!

Обувките на Бюканън докоснаха торбичката с понички на пода. При мисълта за ядене започна да му се повдига. Повдигаше му се и от болката в рамото. И в главата. Потръпна. Само още няколко часа, каза си Бюканън. Дръж се. Всичко което се иска от теб е да стигнеш до летището. Той се насили да пийне още портокалов сок. Виктор Грант, каза си той, докато се мъчеше да се съсредоточи и се опитваше да преглътне залък поничка. Виктор Грант. Разведен. Форт Лодърдейл. Преработва по поръчка туристически лодки. Инсталира електронно оборудване. Виктор…

Той трепна, когато Уейд отключи вратата на шофьора и сложи на задната седалка един куфар.

— Изглеждаш ужасно — каза Уейд. — Донесох ти комплект тоалетни принадлежности — самобръсначка и сапун за бръснене, паста за зъби…

Стигнаха до парк с дървета, в който имаше обществена тоалетна. Уейд заключи вратата и застана зад Бюканън, като го хвана, за да го подкрепя, докато Бюканън, приведен над мивката и треперещ, се бръснеше. Той се опита да среше сплъстената си от кръв коса, но не постигна кой знае какъв успех и реши, че определено ще му се наложи да използва сламената шапка, която Уейд беше купил за него. Използва вода от бутилката, за да измие зъбите си и след като успя донякъде да се приведе в ред, се почувства малко по-добре. Панталоните, от които морето беше успяло да отмие кръвта, изглеждаха недопустимо изцапани и измачкани на дневна светлина. Той облече чистата риза и панталони, които Уейд му беше купил и след като излязоха от тоалетната, натъпка мръсните дрехи в куфара на задната седалка на Форда. Тъй като часовникът Сейко на ръката му принадлежеше на вече несъществуващия Ед Потър, той го замени с Таймекса на Уейд, правейки всичко възможно да се вживее в новата си самоличност.

Вече беше станало единадесет часа.

— Време за път — каза Уейд.

За разлика от големия, живописен град, летището беше изненадващо малко и занемарено. Уейд успя да намери място на паркинга пред ниската сграда.

— Ще занеса куфара ти до входа. След това…

— Разбирам.

Докато вървяха към входа, Бюканън се огледа нехайно наоколо, проучвайки мястото. Никой не му обръщаше внимание. Той се съсредоточи и се опита да върви в права линия, без да залита, за да скрие изтощението си. На тротоара пред вратата стисна ръката на Уейд.

— Благодаря. Знам, че на няколко пъти се държах грубо, но…

— Забрави. Това не е състезание по популярност. — Уейд продължи да стиска дясната ръка на Бюканън. — Пръстите ти не са в ред. Треперят.

— Няма нищо.

Уейд се намръщи.

— Разбира се. Довиждане, Виктор. — Той наблегна на псевдонима. — Приятен полет.

— На това разчитам.

Бюканън провери дали вълненото наметало е здраво захванато на дясното му рамо, скривайки раната. После хвана ремъка на куфара и влезе в сградата.

Няколко неща го впечатлиха едновременно. Помещението беше голо, горещо, малко и претъпкано. Всички, с изключение на неколцината американци, сякаш се движеха като в забавен кадър. Като един от тези неколцина американци, Бюканън привличаше внимание, и мексиканците, които се канеха да пътуват, непрекъснато го оглеждаха, докато бавно си пробиваше път през създаващата усещане за клаустрофобия тълпа. Той се потеше също като тях, едва се държеше на краката си и му се искаше в помещението да има климатична инсталация. Поне ще имам оправдание за това, че изглеждам зле, помисли си Бюканън, като се опитваше да събере сили и застана на отчайващо дългата опашка пред гишето за билети на Аеромексико. Измина почти половин час преди да се озове пред привлекателна служителка. Като използва испански, той й обясни какво му е необходимо. За момент сърцето му застина, когато тя му каза, че не знае нищо за резервация на името на Виктор Грант, но после името се появи на екрана на монитора и тя внимателно провери кредитната му карта, като го помоли да подпише бордерото и му откъсна квитанция.

— Gracias.

По-бързо, помисли си Бюканън. Краката му започваха да отмаляват.

Момичето с още по-голямо внимание затрака по клавиатурата на компютъра и зачака принтера, който също сякаш се движеше на бавни обороти, да разпечата билета.

Най-сетне билетът се озова в ръката му. Бюканън повторно благодари, обърна се, хвана ремъка на куфара и отново започна бавно да се промъква през тълпата, този път към машината за проверка на багажа и металния детектор на пункта за проверка. Чувстваше се така, сякаш сънуваше кошмар, в който беше затънал в кал и се опитваше да върви. За момент погледът му се замъгли. После неочакван прилив на адреналин го зареди с енергия. Като използва лявата си ръка, той с усилие вдигна куфара и го постави върху конвейра на машината за проверка на багаж, а после продължи към металния детектор толкова изтощен, че почти се блъсна в една от колоните му. Детекторът не издаде звук. Облекчен, че служителите от охраната не му обърнаха никакво внимание, Бюканън взе куфара си от другия край на конвейра, постави го с мъка на пода и търпеливо си запробива път напред през тълпата. От горещината главоболието му се засили. Всеки път, когато някой се блъснеше в дясното му рамо, се налагаше да прояви цялото си самообладание, за да не покаже каква болка му причинява ударът.

Почти успях, помисли си Бюканън. Още две проверки и край.

Той застана на опашката пред митническото гише. Мексиканските власти проявяваха небрежност за много неща, но не и когато се опитваха да спрат незаконното изнасяне на древни предмети от страната.

Измореният митничар посочи към куфара на Бюканън.

— Abralo. Отворете го. — Мъжът не изглеждаше никак щастлив.

Бюканън се подчини. Мускулите го боляха ужасно.

Митничарят прерови дрехите на Бюканън, намръщи се, когато не откри нищо подозрително, после му махна с ръка да продължи.

Бюканън се придвижи напред. Още една проверка, помисли си той. Емиграционните власти. Трябва само да предам туристическата си карта и после да платя изходната такса от петнадесет долара.

И да се надявам служителят да не е получил от полицията моята скица.

Докато Бюканън се движеше напрегнат през навалицата, усети лека суматоха зад себе си. Когато се обърна, видя някакъв висок американец да си проправя път край мексиканка с три деца. Американецът имаше прошарена брада. Носеше риза на крещящи червени и жълти шарки. В ръката си държеше спортен сак и като си мърмореше под нос, продължаваше да се бута напред, предизвиквайки вълнение сред тълпата.

Вълнението се разпростираше към Бюканън. Притиснат отвсякъде, той не можеше да се отмести от пътя му. Успя само да се стегне, когато някакъв мъж бутна с лакът съседа си, който на свой ред се блъсна в Бюканън. Бюканън едва се държеше на крака и разчиташе на хората около себе си да го крепят изправен, но когато вълната от движение го застигна, той внезапно установи, че човекът пред него се беше преместил напред. Почувствал тласък в гърба, Бюканън усети как коленете му се огъват и посегна напред, за да се хвана за някого. В този момент обаче някой се блъсна в лявото му рамо. Той падна, толкова замаян, че пред погледа му бавно се въртяха неясни петна. Когато дясното му рамо се удари в бетонния под, болката, която прониза рамото му го накара да се опомни и всичко отново дойде на фокус. Потта от челото му закапа по бетона. Той почти изкрещя от удара в раната.

Опита се да стане, като се страхуваше да не привлече нечие внимание към себе си. Когато се изправи на крака и нагласи вълненото наметало върху раната си, той погледна напред и забеляза, че служителите на пункта за проверка сякаш не са се впечатлили от случилото се, съсредоточени в събирането на туристически карти и изходни такси.

Бюканън приближи пункта за проверка, като дишаше по-леко, защото не видя полицейска скица на гишето. Но в помещението беше толкова задушно, че по цялото му тяло се стичаше пот. Ризата му беше залепнала за гърдите и ръцете. Ситни капчици пот избиха по дланите му.

Той избърса лявата си ръка в панталоните, после бръкна в джоба на ризата и подаде на служителя жълтата карта и петнадесет долара за изходната такса. Служителят едва го погледна, докато поемаше картата и парите. Внезапно обаче той се вгледа в него, присви очи, намръщи се и вдигна ръка.

— Pasaporte, por favor.

Защо? — смаян се запита Бюканън. Той не сравни лицето ми със скица. По дяволите, дори не виждам скица, с която да го направи. Ако има скица, тя сигурно е в канцеларията на емиграционната служба. Но след като е огледал толкова много лица, служителят едва ли вече помни ясно скицата. Защо, дявол да го вземе, ме спира?

Бюканън подаде паспорта с лявата си ръка. Служителят го отвори, сравни снимката с лицето на Бюканън, прочете личните му данни и отново се намръщи.

— Senor Grant, venga conmigo. Елате c мен.

Бюканън се опита да си придаде вид на почтително изненадан.

— Por que? Защо? — попита той. — Нещо не е наред ли?

Служителят се намръщи още повече и посочи към дясното рамо на Бюканън. Бюканън го погледна, без да дава израз на неприятната изненада, която изпита.

Вълненото наметало беше почервеняло. Това, което му се беше сторило пот, всъщност беше кръв, която се стичаше по ръката му и капеше от пръстите. Господи, помисли си той. Сигурно шевовете са се отворили, когато паднах на рамото си.

Служителят посочи към една врата.

— Venga conmigo. Usted necesita un medico. Имате нужда от лекар.

— Es nada. No es importante — каза Бюканън. — Няма нищо. Леко нараняване. Трябва да си сменя превръзката. Ще я оправя в тоалетната и ще успея да се кача на самолета.

Служителят сложи дясната си ръка върху кобура на пистолета и повтори, този път строго:

— Веднага елате с мен.

Бюканън се подчини и тръгна със служителя към вратата, като се опитваше да изглежда спокоен, сякаш да тече кръв от рамото му беше нещо съвсем нормално. Не хранеше никаква надежда, че ще успее да избяга, сигурен, че ще го спрат преди да се промъкне през тълпата и да стигне до изхода на сградата. Единственото, което можеше да направи, беше да се опита да се измъкне с някакво правдоподобно обяснение, но се съмняваше, че това, което се мъчеше да съчини в момента, щеше да задоволи служителя, след като той видеше раната на рамото му. Щеше да има въпроси. Много въпроси. И може би дотогава полицейската скица щеше да пристигне, ако вече не разполагаха с нея. Определено нямаше да излети за Маями със самолета в един без десет.

Бях толкова близо, помисли си той.

За разлика от Съединените щати, където се приема, че заподозреният е невинен до доказване на вината му, законите на Мексико се основават на Наполеоновия кодекс, в който заподозреният е виновен до доказване на невинността му. Никой не предупреждава арестуваните, че имат право да мълчат, нито пък че ако нямат пари, ще им бъде осигурена безплатна защита. Няма неприкосновеност на личността, няма бързо съдопроизводство. В Мексико тези понятия са направо смешни. Арестуваният няма никакви права.

Бюканън се намираше в плесенясала, гъмжаща от въшки, с течащ таван и изронена бетонна мазилка килия, дълга шест метра и широка четири, заедно с още двадесет затворника с мръсни дрехи. Това очевидно беше изолаторът за джебчии и пияници. За да не се блъсне в някой от съкилийниците си и даде повод за кавга, Бюканън стоеше на едно място, облегнал гръб на стената. Докато останалите бяха заели всяко свободно място по пода и спяха върху мръсна слама, той дремеше, опрял гръб на стената, обронил глава върху коленете си. Чакаше до последния възможен момент, преди да използва дупката в ъгъла, която служеше за тоалетна. През повечето време, въпреки че му се виеше свят, той се опитваше да остане нащрек, за да не го нападнат. Като единствен yanqi, той представляваше естествена мишена и въпреки че бяха взели часовника и портфейла му, дрехите, и особено обувките му, бяха по-хубави от тези на останалите затворници и те трудно можеха да устоят на изкушението.

Всъщност, Бюканън прекарваше по-голямата част от времето извън килията, а ударите идваха не от съкилийниците му, а от надзирателите. Докато го съпровождаха от килията до стаята за разпити те го бутаха, спъваха и блъскаха по стълбите. По време на разпитите го мушкаха с палките си и го биеха с гумени маркучи винаги на такива места, където дрехите щяха да скрият синините, никога по лицето или главата. Защо разпитващите го толкова се стараеха да прикрият следите от побоите, Бюканън не можеше да си обясни. Сигурно защото беше американски поданик и опасенията от евентуални политически последици ги караха да проявяват известна сдържаност. Въпреки това успяха да наранят главата му, когато тя се удари в бетонния под след като събориха дървения стол, за който го бяха завързали. От болката, която се прибави към онази от раната в главата, получена след сблъсъка с лодката, докато плуваше през канала в Канкун, му прилоша и с тревога установи, че е започнал да вижда предметите и хората двойни. Ако лекарят в затвора в Мерида не беше зашил отново раната на рамото му и не беше го превързал, той сигурно щеше да умре от инфекция и загуба на кръв, въпреки че му бяха осигурили лекар не от състрадание, а просто поради практическата причина, че един мъртвец не би могъл да отговаря на въпроси. Бюканън се беше сблъсквал с подобна логика и преди и знаеше, че ако разпитващите получеха отговорите, които им трябваха, те нямаше повече да чувстват нужда да му осигуряват лечение.

Това беше една от причините — най-маловажната — за отказа му да каже на разпитващите го това, което искаха. Главната причина разбира се беше, че да признае, означаваше да наруши типичното за професионалист поведение в подобна ситуация. Първо, разпитващите го използваха първобитни, насилствени методи, на които беше по-лесно да издържи отколкото на умелото използване на изтезания с ток, комбинирани с премахващи задръжките опиати от рода на натриев амитал. Второ, защото заради вече влошеното си състояние от раните в главата и рамото той бързо губеше съзнание по време на изтезанията, като по този начин тялото му си осигуряваше нещо подобно на естествена упойка.

И трето, той трябваше да се придържа към тактика, да играе роля, да следва сценарий, което му осигуряваше определен начин на поведение. Основното правило беше, че ако го пленят, той никога не можеше да си позволи да признае истината. О, той можеше да използва части от истината, за да съчини правдоподобна лъжа. Но и дума не можеше да става за цялата истина. Бюканън можеше да признае, че е убил тримата мексиканци, но те в края на краищата са били търговци на наркотици, а освен това, че той работи под прикритие за засекретен отдел на американската армия. Това за известно време би спасило живота му. Той обаче нямаше да струва кой знае колко. Като нагледен урок срещу намесата на Съединените щати във вътрешните работи на Мексико, Бюканън можеше да бъде принуден да прекара дълги години в някой мексикански затвор, а като имаше пред вид жестоките условия в мексиканските затвори, особено за yanquis, тази присъда щеше да бъде равносилна на смъртно наказание. Или ако мексиканските власти го предадяха на Съединените щати като жест на добра воля (в замяна на някакви услуги), неговите шефове щяха да превърнат живота му в кошмар, защото е престъпил задълженията си към тях.

— Виктор Грант — каза дебелият брадат следовател с пригладена назад черна коса в малката, гола стая, в която имаше само една пейка, на която седеше следователят и един стол, за който беше вързан Бюканън. Кръглоликият, потен следовател произнесе „Виктор Грант“ така, сякаш името беше синоним на „диария“.

— Точно така. — Гърлото на Бюканън беше толкова пресъхнало, че гласът му прозвуча хрипкаво, а тялото му толкова обезводнено, че отдавна беше престанал да се поти. Една от стегнатите намотки на въжето се впиваше в раната на дясното му рамо.

— Говори на испански, дявол да те вземе!

— Но за не знам испански. — Бюканън си пое дъх. — Най-малкото, не много добре. — Той се опита да преглътне. — Само няколко думи.

Незнанието на испански беше една от чертите, която бе избрал за новата си роля. По този начин винаги можеше да се оправдае, че не разбира какво го питат.

— Cabron, говорил си на испански със служителя от емиграцията на летището в Мерида!

— Да. Така е. — Главата на Бюканън клюмна. — Няколко прости фрази. На това му казвам испански за оцеляване.

— Оцеляване? — басово попита надзирателят зад него, после сграбчи косата на Бюканън и дръпна главата му нагоре. — Ако не искаш да ти оскубя косата, ще оцелееш като говориш на испански.

— Un росо — въздъхна Бюканън. — Малко. Само това знам.

— Защо уби онези трима мъже в Канкун?

— За какво говорите? Никого не съм убивал.

Дебелият следовател с мокра or пот униформа се надигна от пейката. Докато тежко пристъпваше към Бюканън, коремът му се тресеше. Той тикна пред лицето му полицейска скица. Скицата беше същата, която служителят от емиграционните власти на летището в Мерида беше видял до факс апарата върху едно от бюрата в канцеларията, където беше отвел Бюканън, за да провери защо му тече кръв.

— Изглежда ли ти позната? — изръмжа следователят. — Ciertamente, на мен ми изглежда. Dios, si. Прилича ми на теб. Имаме свидетел, твой сънародник yanqui, който те е видял да убиваш трима мъже в Канкун.

— Казах ви, не знам за какво говорите — гневно го изгледа Бюканън. — Тази скица прилича на мен и на още неколкостотин хиляди други американци. — Бюканън млъкна, за да даде почивка на дрезгавия си глас. — Това може да бъде всеки. — Той си пое дъх. — Признавам, че преди няколко дни бях в Канкун. — Той облиза пресъхналите си устни. — Но нищо не знам за никакви убийства.

— Лъжеш! — Следователят замахна с маркуча и го стовари върху стомаха на Бюканън.

Бюканън изстена, но не можа да се превие, заради въжето, с което беше завързан към облегалката на стола. Ако не беше видял как дебелият мъж тромаво замахва с маркуча, той не би успял да стегне достатъчно стомаха си, за да намали болката. Като се престори, че ударът е бил по-лош, отколкото в действителност, той затвори очи и отпусна главата си назад.

— Не ме обиждай! — изкрещя следователят. — Признай си! Ти лъжеш!

— Не — промърмори Бюканън. — Вашият свидетел лъже. — Той потръпна. — Ако има свидетел. Как е възможно? Никого не съм убивал. Не знам нищо…

Всеки удар на следователя даваше възможност на Бюканън да открадне някаква възможност да премигне, да поеме дълбоко дъх и да си почине. Тъй като полицаите вече му бяха взели часовника и портфейла, нямаше нищо, с което да се опита да ги подкупи. Не че в този случай подкупът щеше да свърши работа. Всъщност, ако се опиташе да ги подкупи, този му жест при сегашните обстоятелства щеше да бъде равносилен на признание за собствената му вина. Единственото, което му оставаше, беше да играе ролята си, да настоява с негодувание, че е невинен.

Следователят вдигна паспорта на Бюканън и повтори презрително:

— Виктор Грант.

— Да.

— Дори снимката в паспорта ти прилича на тази скица.

— Скицата нищо не струва — каза Бюканън. — Сякаш е нарисувана от някое десетгодишно дете.

Следователят потупа с маркуча по превръзката върху раната на рамото на Бюканън.

— С какво се занимаваш?

Като премигна, Бюканън му разказа легендата си. Следователят започна да удря по-силно по раната.

— И какво правеше в Мексико?

Бюканън премигна още по-силно и му каза името на клиента, при когото се предполагаше, че беше дошъл тук. Почувства как раната под превръзката започва да се подува. Всеки път, когато следователят я удряше, болезненото напрежение нарастваше, сякаш можеше да се пръсне.

— В такъв случай излиза, че си дошъл тук по работа, а не за собствено удоволствие?

— Винаги е удоволствие човек да бъде в Мексико, нали така? — Бюканън извърна очи към гуменият маркуч, с който следователят беше започнал още по-силно да удря по раната му. Съзнанието му беше започнало да се замъглява от болка. Скоро щеше да припадне.

— Защо тогава нямаш бизнес виза?

Бюканън усети в устата си вкус на стомашна киселина.

— Защото едва няколко дни предварително научих, че клиентът ми иска да дойда тук. Получаването на бизнес виза отнема време, затова си извадих туристическа карта. Става много по-лесно.

Следователят навря края на маркуча под брадичката на Бюканън.

— Влязъл си нелегално в Мексико. — Той се взря изпитателно в очите на Бюканън и свали маркуча, за да може да му отговори.

Гласът на Бюканън беше надебелял от отока в гърлото му, причинен от маркуча.

— Първо ме обвинявате, че съм убил трима мъже. — Ставаше му все по-трудно да диша. — Сега ме обвинявате, че не съм успял да си извадя бизнес виза. Какво ще бъде следващото обвинение? Може би ще ме обвините, че съм се изпикал на пода? Защото точно това ще трябва да направя, ако не ми позволите скоро да използвам тоалетна.

Мъжът зад Бюканън отново сграбчи косата му. Очите му се насълзиха.

— Ти изглежда си мислиш, че това не е сериозно.

— Не е вярно. Честна дума, мисля, че е много сериозно.

— Но изглежда не те е страх?

— О, страх ме е. Всъщност, направо съм ужасен.

Следователят доволно изръмжа.

— Но тъй като не съм направил това, което твърдите, съм и вбесен. — Бюканън се насили да продължи. — Дойде ми до гуша. — Произнасяше с усилие всяка дума. — Искам да се срещна с адвокат.

Следователят го изгледа недоверчиво, после прихна гръмогласно, при което огромният му корем се разтресе.

— Адвокат?

Надзирателят зад Бюканън също се разсмя.

— Un jurisconsulto? — презрително попита следователят. — Que tu necesitas esta un sacerdote. — Той стовари маркуча върху пищялите на Бюканън. — Какво мислиш за това?

— Повтарям ви, почти не разбирам испански.

— Казах ти, че не ти трябва адвокат, трябва ти свещеник. Защото единственото, което ще ти помогне сега, Виктор Грант, са молитви.

— Аз съм американски поданик. Имам право на… — Бюканън не можеше да се сдържа. Пикочният му мехур беше надут до пръсване. Трябваше да се облекчи.

Докато уринираше в панталоните си, той усети как горещата течност се стича върху седалката надолу и започва да капе по пода.

— Cochino! Свиня! — Следователят стовари маркуча върху раненото му рамо.

Всеки момент, помисли си Бюканън. Мили Боже, нека да припадна.

Следователят сграбчи ризата на Бюканън и го дръпна напред. Столът се прекатури и той падна на пода.

Лицето му се удари в бетона. Чу следователя да крещи на някого на испански да донесе парцали, да накара грингото да си почисти мръсотията. Но Бюканън се съмняваше, че ще бъде в съзнание. Все пак, въпреки че погледът му се замъгли, той успя с неприятна изненада да забележи, че урината му е обагрена в червено. Спукали са нещо в мен. Пикая кръв, помисли си той.

— Знаеш ли какво мисля, гринго? — попита следователят.

Бюканън не беше в състояние да отговори.

— Мисля, че си забъркан с наркотици. Мисля, че ти и мъжете, които си убил, сте се скарали за пари от наркотици. Мисля…

Гласът на следователя заглъхна като ехо.

Бюканън припадна.

Откри че отново седи. Все още беше завързан за стола. Трябваше му известно време, за да фокусира погледа си и умът му да заработи. Болката определено помагаше да мобилизира съзнанието си. Нямаше начин да разбере колко време беше прекарал в безсъзнание. Стаята беше без прозорци. Дебелият следовател носеше същата мокра от пот униформа, но Бюканън забеляза, че по пода не беше останала и следа от обагрената с кръв урина. Нямаше дори влажно петно. Сигурно е минало доста време, заключи той. После забеляза нещо друго — панталоните му все още бяха мокри. Дявол да го вземе, те просто са ме преместили в друга стая. Опитват се да ме объркат.

— Доведохме един твой приятел, който иска да те види.

— Добре. — Гласът на Бюканън секна. Той се опита да пести силите си. — Моят клиент ще гарантира за мен. Можем да изясним тази грешка.

— Клиент? Да съм казал нещо за клиент? — Следователят отвори вратата.

В полутъмния коридор, обграден от двама надзиратели, стоеше мъж — американец. Мъжът беше висок, с широки рамене и масивни гърди и късо подстригана пясъчноруса коса. Беше облечен с джинси, маратонки и твърде малка за ръста му зелена фланелка — същите дрехи, с които беше влязъл в ресторанта на Клуб „Интернасионал“ в Канкун. Дрехите му бяха измачкани и мъжът изглеждаше изтощен, лицето му беше все така зачервено, но не толкова от слънцето и алкохола, а от напрежение. Беше брадясал. Големият Боб Бейли.

Да, бас държа, че сигурно съжаляваш задето ми се обади в ресторанта, помисли си Бюканън.

Следователят махна рязко с ръка и надзирателите избутаха Бейли в стаята, като го крепяха здраво за лактите. Той едва се държеше на крака.

Разбира се, сигурно са те разпитвали непрекъснато от момента в който са те задържали на плажа, помисли си Бюканън. Изцеждали са всяка частица информация, която би могъл да им дадеш и колкото повече са те притискали, толкова по-упорито си държал на показанията си. Ако получат това, което им трябва, ще ти се извинят и ще започнат да се отнасят с теб по царски, за да са сигурни, че няма да ти дойде нещо друго на ум.

Надзирателите спряха Бейли точно пред Бюканън.

С края на маркуча следователят повдига главата на Бюканън.

— Това ли е мъжът, който сте видели в Канкун?

Бейли се поколеба.

— Отговорете — каза следователят.

— Аз… — Бейли прокара треперещата си ръка по късата си коса. — Възможно е това да е онзи мъж. — Той вонеше на цигари. Гласът му беше дрезгав.

— Възможно е? — Следователят се намръщи и му показа полицейската скица. — Казаха ми, че когато сте помогнали на художника в полицията да изготви скицата, сте били съвсем сигурен в описанието.

— Ами, да, но…

— Но?

Бейли се изкашля.

— Бях пил доста. Преценката ми може да не е била съвсем точна.

— А сега трезвен ли сте?

— Ще ми са да не бях, но, да, трезвен съм.

— В такъв случай преценката ви би трябвало да е по-добра. Това ли е мъжът, който сте видели да застрелва другите трима мъже на плажа зад хотела?

— Почакайте малко — каза Бейли. — Не съм виждал никой никого да убива. Това, което казах на полицаите в Канкун беше, че съм видял един мой приятел с трима мексиканци. Последвах ги от ресторанта до плажа. Беше тъмно. Имаше стрелба. Аз се хвърлих на пясъка. Не знам кой кого е застрелял, но приятелят ми оцеля и избяга.

— Логично е да се приеме, че човекът, оцелял след престрелката, е отговорен за смъртта на останалите.

— Не знам. — Бейли се почеса по тила. — Американският съд може да не приеме тази логика.

— Тук е Мексико — каза следователят. — Това ли е мъжът, който сте видели да бяга?

Бейли присви очи и погледна Бюканън.

— Той беше с други дрехи. По косата му има кръв. Лицето му е мръсно. Устните му са напукани. Не е бръснат и общо взето изглежда доста зле. Но да, прилича на моя приятел.

— Прилича? — Следователят се намръщи. — Сеньор Бейли, вие, разбира се, можете да бъдете по-категоричен. В края на краищата колкото по-бързо изясним това, толкова по-бързо ще можете да се върнете в стаята си в хотела.

— Добре — Бейли присви още повече очи. — Да, мисля, че това е моят приятел.

— Той греши — каза Бюканън. — Никога през живота си не съм виждал този човек.

— Той твърди, че те познава от Кувейт и Ирак — заяви следователят. — По време на войната в Залива.

— О, разбира се. Да, точно така. — Болката в корема на Бюканън се засили. Той прехапа устни, а после с мъка продължи. — А след това просто е налетял на мен в Канкун. Хей, та аз никога не съм бил в Кувейт или Ирак и мога да го докажа. Просто трябва да погледнете печатите в паспорта ми. Обзалагам се, че този тип не знае дори името ми.

— Джим Крофорд — каза внезапно разгневен Бейли. — Само дето ме излъга. Каза, че името ти било Ед Потър.

— Джим Крофорд? — Бюканън погледна невярващо следователя. — Ед Потър. Хайде де! Знае ли този тип, че името ми е Виктор Грант? Покажете му паспорта ми. Мисля си — а и той самият призна — че е бил толкова пиян, та чак се чудя, че не е започнал да твърди, че е видял Елвис Пресли. Аз не съм този, за когото ме смята, и не знам нищичко за трима мъже, които са били убити.

— В Канкун — каза следователят — моите колеги от полицията издирват Ед Потър. Ако приемем, че не лъжеш, когато си се представил на сеньор Бейли с това име, сигурно си оставил някакви следи там. Все някъде е трябвало да живееш. Да държиш дрехите си. Да спиш. Ще намерим това място. Ще има хора, които са те виждали там. Ще доведем тези хора тук и те ще те идентифицират като Ед Потър, което ще докаже, че сеньор Бейли е прав. — Следователят размаха маркуча пред лицето на Бюканън. — И тогава ще обясниш не само защо си застрелял онези трима мъже, а и защо имаш паспорт с друго име, защо използваш толкова много имена.

— Да. Като Джим Крофорд — каза Бейли. — В Кувейт.

Сега, щом Бейли започна да му помага, по лицето на следователя се изписа задоволство.

Единствената реакция, която Бюканън си позволи да покаже, беше гняв, подсилен от болката, която го мъчеше. Но мислите му, въпреки мъчителното главоболие, препускаха трескаво. Той се опита да прецени доколко е защитен. Беше използвал писма, за да договори и плаща наема за кантората си. С хазяина беше говорил само по телефона. Същите методи беше използвал и за апартамента си в центъра на Канкун. Всичко беше по правилата, към което трябваше да се придържа. Дотук добре. На полицията щеше да й отнеме доста време, докато се свърже с всеки управител на хотел и наемодател в Канкун, което също беше в негова полза. Все пак щяха да го направят и въпреки че хазяите на Бюканън не можеха да го опишат, щяха да кажат на полицаите, че името Ед Потър им е познато, а те от своя страна щяха да разпитат хората, които често са посещавали местата, където Ед Потър беше работил и живял. В края на краищата щяха да доведат тук някой, който щеше да потвърди казаното от Големия Боб Бейли, че мъжът, който се нарича Виктор Грант, много прилича на Ед Потър, след което положението щеше много бързо да се влоши.

— Да го издирват — каза Бюканън. — Могат да си губят колкото си искат времето в търсене на Ед Потър, който и да е той. Това не ме притеснява. Защото аз нямам нищо общо с него. — Болката в стомаха му се засили. Трябваше отново да се облекчи и се страхуваше, че урината му ще бъде още по-тъмночервена. — Въпросът е, че докато си губят времето, мен ще ме смазват от бой. — Той потръпна. — И няма да спрат, защото, кълна се в Бога, няма да призная нещо, което не съм извършил. — Той гневно изгледа едрия, изнервен тексасец. — Как каза това ченге, че ти е името? Бейли? Така ли…?

Бейли изгуби търпение.

— Крофорд, дяволски добре знаеш, че името ми е…

— Престани да ме наричаш Крофорд. Престани да ме наричаш Потър. Направил си ужасна грешка и ако не напрегнеш паметта си…

Бюканън не можеше повече да се сдържа. Всъщност той и не искаше. Внезапно беше решил да смени тактиката. Той отпусна коремните си мускули и нямаше нужда да поглежда надолу, за да разбере, че течността е кървава.

Защото Бейли пребледня, вдига ръка към устата си и заекна:

— Пресвета… Вижте… Той… Това е…

— Да, Бейли, погледни добре. Обработваха ме, докато спукаха нещо в мен. — Бюканън беше останал почти без дъх. Трябваше да се бори, за да събере сили за всяка дума. — Какво ще стане, ако ме убият, преди да разберат, че си сгрешил?

Бейли пребледня.

— Да те убием? Това е нелепо — прекъсна го следователят. — Очевидно си получил и други увреждания освен раните на рамото и в главата. Не знаех това. Сега разбирам, че имаш нужда от нов преглед. Веднага щом сеньор Бейли подпише този документ, с който те идентифицира като мъжа, който е видял да бяга от трите жертви, той може да си върви, а аз ще изпратя да повикат лекар.

Следователят бутна пред Бейли напечатан протокол и химикал.

— Да, давай, подпиши го — дрезгаво промърмори Бюканън. — А после се моли на Бога полицията да не разбере, че е станала грешка… преди да ме пребият… преди да получа някой кръвоизлив, от който… — Бюканън си пое дъх. — Защото убият ли мен, следващият си ти.

— Какво? — Бейли се намръщи. — Какви ги приказваш?

— Не ставай глупак, Бейли. Помисли. Ти си този, когото ще обвинят. Говорим за смъртта на американски поданик в мексикански затвор. Мислиш ли, че това ченге ще признае какво се е случило? Трупът ми ще изчезне. Няма да има никакви документи за арестуването ми. И ти ще си единственият човек, който може да го опровергае.

Бейли изведнъж изгледа следователя със съмнение.

Следователят сграбчи ръката на Бюканън.

— Арестантът очевидно не е на себе си. Трябва да си почине. Докато подписвате този документ в канцеларията отпред, аз ще извикам лекар.

Като се колебаеше, Бейли се остави следователят да го обърне към вратата.

— Разбира се — каза Бюканън. — Лекар. Иска да каже още бой с гумения маркуч, защото те накарах да се замислиш колко си загазил. Помисли. Призна, че си бил пиян. Защо не признаеш, че най-вероятно аз не съм човекът, който си срещнал в Канкун?

— Стига — следователят заби пръст в раненото рамо на Бюканън. — И глупак ще разбере, че си виновен. Как ще обясниш тази рана от куршум?

Като се гърчеше от болката, която му причиняваше въжето, с което го бяха завързали за стола, Бюканън отговори през зъби:

— Раната не е от куршум.

— Но лекарят каза…

— Как би могъл той да разбере от какво е? Той не направи никакви тестове да провери за барут в раната. Само я заши отново — Бюканън се смръщи. — Получих тази рана и другата, в главата, при нещастен случай с лодка.

Отново му се зави свят. Изплаши се, че ще припадне преди да успее да довърши.

— Паднах от яхтата на моя клиент, когато излизахме от пристанището. Ударих главата си в корпуса… Една от перките на витлото се заби в рамото ми… Имах късмет, че не ме уби.

— Това е измислица — каза следователят.

— Точно така — Бюканън преглътна. — Докажете го. Докажете, че лъжа. За Бога, направете това, за което непрекъснато ви моля. Доведете тук клиента ми. Попитайте го дали ме познава. Попитайте го дали може да обясни как съм се наранил.

— Да, може би идеята не е лоша — каза Бейли.

— Какво? — Следователят рязко се обърна към едрия тексасец. — Да не искате да ми кажете, че описанието, което сте дали в Канкун, че лицето на полицейската скица — която вие сте помогнали да направят — не е това на арестанта? Да не искате да ми кажете, че идентификацията, която извършихте преди пет минути…?

— Казах само, че прилича на мъжа, когото видях — Бейли замислено потри с огромния си мазолест юмрук наболата си брада. — Сега не съм толкова сигурен. Паметта започва да ми изневерява. Трябва ми време да помисля. Тази работа е много сериозна.

— Всеки може да сгреши — каза Бюканън. — Твоята дума срещу моята. Засега разполагат само с това, докато не накараме клиента ми да гарантира за мен.

Бейли се вгледа с присвити очи в кървавата урина на пода.

— Нищичко не подписвам, докато клиентът на този човек не потвърди, че съм прав или греша.

Тържествуващ, въпреки болката, Бюканън успя да процеди още няколко думи.

— Чарлс Максуел. Яхтата му е закотвена близо до кея Колумбус в Канкун.

След това Бюканън се предаде на замайването, което беше започнало да го обхваща. Беше направил всичко възможно. Унасяйки се, той чу как следователят и Големия Боб Бейли започнаха да се карат.

Отведоха го обратно в килията. Докато залиташе, опитвайки се да не се блъсне в другите арестувани и да предизвика сбиване, той забеляза, че много от лицата, който го гледаха намръщено, бяха различни от онези, които го бяха гледали намръщено, когато за първи път влезе тук — вече не знаеше колко отдавна беше това. Изтощен, той предположи, че на мястото на старите пияници, които вече бяха изтрезнели, имаше нови, но джебчиите и другите хищници бяха останали, докато някой се сетеше да си направи труда да ги осъди. Знаеше, че явната му слабост скоро щеше да накара хищниците да се нахвърлят върху му, затова намери място до стената и седна, като се опита да остане буден, отвръщайки на втренчените им погледи, криейки болката си, преценявайки как най-добре би могъл да се защити. Затова не разбра веднага, че двама надзиратели бяха отключили вратата на килията и му правеха знак да излезе.

Този път обаче не го поведоха към стаята за разпити. Вместо това поеха в обратната посока, към част от затвора, която не беше виждал.

Какво ще стане? Сега ли ще изчезна?

Надзирателите отвориха някаква врата и Бюканън смутено примигна. Беше очаквал да види следователя, но срещу него имаше мивка, тоалетна чиния и кабинка с душ. Казаха му да се съблече, да се изкъпе, да се избръсне, да облече новите бели памучни панталони и риза, сгънати върху един стол и да обуе чифт евтини гумени сандали. Объркан, той се подчини. Хладката вода не само го накара да се почувства по-добре, но и възвърна част от почти изгубената му енергия. Надзирателите мълчаливо го наблюдаваха. След малко, когато Бюканън се облече, влезе друг надзирател и сложи върху мивката поднос. Бюканън се смая. Върху подноса имаше чиния с претоплен пържен боб и царевични питки, първата храна, която получаваше, откакто го бяха довели тук. Отпаднал, измъчван от болка, той нямаше апетит, но не се наложи да го подканват, за да грабне още нещо, което се намираше върху подноса — бутилка пречистена вода. Той припряно разви капачката и отпи няколко големи глътки.

Не толкова много. Ще ти прилошее, помисли си той.

Бюканън огледа храната, чийто аромат едновременно го привличаше и отблъскваше. Може би бяха сложили нещо в нея, а душът и чистите дрехи трябваше да приспят подозренията му и той да хапне. Но трябва да рискувам. Дори и стомахът ми да не иска, трябва да се насиля и да хапна.

Не по много наведнъж, отново си напомни той. Измина доста време докато сдъвче и глътне първата хапка боб. Стомахът му не възропта и той отпи още вода и отхапа парче царевична питка.

Така и не успя да изяде храната. С тревога забеляза, че докато държеше лъжицата, пръстите му отново започнаха да треперят и щеше да я изпусне. Той премести лъжицата в лявата си ръка, но преди да успее да си вземе още храна, пристигна още един надзирател и четиримата с мрачен вид го поведоха покрай претъпканата му килия към стаята за разпити.

Защо? — помисли си Бюканън. Защо ми позволиха да се изкъпя и ми дадоха храна, щом се канят отново да ме бият с маркуча? В това няма никакъв смисъл. Освен ако…

Надзирателите го заведоха до стая, която не беше виждал преди — прашна, претъпкана канцелария. Седнал сковано зад бюрото си следователят беше вперил поглед в смръщен американец с присвити устни, седнал също така сковано на стола срещу него. Когато Бюканън се появи, двамата мъже впериха в него изпитателни погледи и скритото въодушевление на Бюканън, породено от надеждата, че може да бъде освободен, бързо отстъпи място на подозрителност.

Американецът беше около четиридесет и пет годишен, среден на ръст и тегло, с остра брадичка, тънък нос и гъсти черни вежди, които контрастираха с оредяващата му, изсветляла от слънцето коса. Той беше силно загорял и носеше лек тъмносин костюм, копринена вратовръзка на червени райета и ослепително бяла риза, която не само подчертаваше тена му, но сякаш го отразяваше. На ръката си имаше пръстен на Харвардски възпитаник и часовник Пиаже. Обувките му бяха от Коул-Хаан. Изискан. Представителен. Струваше си този човек да бъде на твоя страна.

Проблемът беше, че Бюканън нямаше представа кой е този мъж. Не се осмели да допусне, че следователят се е вслушал в настояванията му и се е свързал с Чарлс Максуел, човекът, който можеше да му осигури алиби. Алибито за извънредни ситуации беше измислено набързо. При нормални обстоятелства всяка подробност от плана се проверяваше многократно, но в този случай Бюканън изобщо не знаеше как, по дяволите, изглежда Чарлс Максуел. Беше логично да допусне, че Максуел, след като се бяха свързали с него, щеше да дойде да потвърди показанията на Бюканън. Ами ако следователят беше намерил американец, който да се представи за Чарлс Максуел? Какво щеше да стане, ако следователят искаше с хитрост да накара Бюканън да се престори, че познава американеца и да докаже по този начин, че Бюканън лъжеше за алибито си.

Американецът седеше, изпълнен с очакване.

Бюканън трябваше да реагира. Не можеше просто да стои и да примигва недоумяващо. Ако това наистина беше Максуел, следователят щеше да очаква Бюканън да го познае и да му благодари. Но ако мъжът не беше Максуел?

Следователят наведе глава и брадичката му се скри в многобройните гънки на шията.

Бюканън въздъхна, приближи към американеца, сложи треперещата си ръка на рамото му и каза:

— Бях започнал да се тревожа. Радвам се да те видя…

Да види кого? Бюканън не довърши изречението. Той би могъл да изрази облекчението си, че вижда своя приятел и клиент Чарлс Максуел, или просто да каже, че се радва да види друг американец.

— Слава Богу, че си тук — добави Бюканън, още едно изречение, което можеше да се отнася както за Максуел, така и за негов сънародник, когото Бюканън не познава. Той се отпусна на стола до очуканото бюро. От напрежението болката му се засили.

— Дойдох веднага щом разбрах — каза американецът.

Въпреки че казаното предполагаше достатъчно близки отношения между американеца и Бюканън, то не беше достатъчно конкретно, за да накара Бюканън да го приеме за Чарлс Максуел.

Хайде, помогни ми, подскажи ми кой си.

Американецът продължи:

— Това, което чух, ме разтревожи. Но трябва да ви кажа, господин Грант, че изглеждате в по-добро състояние, отколкото очаквах.

Господин Грант? — помисли си Бюканън.

Този мъж определено не беше Чарлс Максуел. Кой, тогава, беше?

— Ами да, тук е направо като в някой кънтри клуб. — Кръвта пулсираше в слепоочията му. Главоболието му се усили.

— Сигурен съм, че е било ужасно — каза американецът. Гласът му беше дълбок и мелодичен, леко превзет. — Но всичко вече свърши. — Той се ръкува с него. — Аз съм Гарсън Уудфийлд. От Американското посолство. Вашият приятел, Робърт Бейли, ни се обади по телефона.

Следователят го изгледа намръщено.

— Бейли не ми е приятел — не пропусна да заяви Бюканън. — За първи път го видях тук. Но той се е заблудил, че ме е видял в Канкун и ме познава отпреди, в Кувейт. Той е причината да се озова в тази каша.

Уудфийлд сви рамене.

— Е, очевидно се опитва да оправи нещата. Той се е обадил също и на Чарлс Максуел.

— Един от моите клиенти — каза Бюканън. — Надявах се, че ще дойде.

— Господин Максуел наистина се ползва с голямо влияние, както знаете, но при създалите се обстоятелства си помислил, че е по-добре да се свърже с посланика, чието влияние е още по-голямо, и да го помоли да решим този проблем по официалните канали. — Уудфийлд се взря отблизо в лицето на Бюканън. — Тези охлузвания по устните ви. Синината на брадичката… — Той се обърна замислено към следователя. — Нанесли сте побой на този човек.

По лицето на следователя се изписа обида.

— Побой? Глупости. Когато пристигна тук, беше толкова омаломощен от раните си, че падна по стълбите.

Уудфийлд се обърна към Бюканън, очевидно очаквайки той категорично да възрази.

— Зави ми се свят — каза Бюканън. — Ръката ми се плъзна по перилото на стълбището.

Уудфийлд се изненада от отговора на Бюканън. Следователят пък, от друга страна, беше смаян.

— Да не са ви принудили със заплахи да излъжете за това, което са ви сторили тук? — попита Уудфийлд.

— Е, определено не са ме галили с кадифени ръкавици — каза Бюканън, — но не са ме принуждавали със заплахи да лъжа.

Следователят се смая още повече.

— Но Робърт Бейли твърди, че ви е видял вързан за стол — каза Уудфийлд.

Бюканън кимна.

— И че са ви били с гумен маркуч — продължи Уудфийлд.

Бюканън отново кимна.

— И че в урината ви е имало кръв.

— Вярно — Бюканън се хвана за стомаха и се присви, реакция, която при нормални обстоятелства не би си позволил.

— Разбирате, предполагам, че ако сте били подложен на мъчения, има доста начини по дипломатически път да се опитам да издействам освобождаването ви.

На Бюканън не се понрави формулировката „да се опитам“, която Уудфийлд използва. Той реши, че ще продължи да следва инстинктите си.

— Кръвта от урината ми е от онзи нещастен случай, когато паднах от яхтата на Чък Максуел. Що се отнася до останалото — Бюканън пое дъх — този следовател мисли, че съм убил трима души. От негова гледна точка това, което направи, за да ме накара да призная, беше напълно разбираемо. Това, което ме вбеси, беше, че не ми позволи да докажа невинността си. Не искаше да се обади на моя клиент.

— Погрижихме се за всичко това — каза Уудфийлд. — Разполагам със заверените писмени показания — той извади един лист от куфарчето си, — в който се посочва, че господин Грант е бил с господин Максуел на яхтата му, когато са били извършени убийствата. Очевидно — обърна се той към следователя — сте задържали не когото трябва.

— За мен не е очевидно — многобройните гънки по шията на следователя потрепнаха от негодувание. — Разполагам със свидетел, който твърди, че е видял този човек на местопрестъплението.

— Вие, разбира се, не можете да отдадете по-голямо значение на думите на господин Бейли, отколкото на заверените свидетелски показания на високопоставен човек като господин Максуел — заяви Уудфийлд.

В очите на следователя лумна гневен пламък.

— Тук е Мексико. Всички са равни.

— Да — каза Уудфийлд. — Също както и в Съединените щати. — Той се обърна към Бюканън. — Господин Максуел ме помоли да ви предам тази бележка — той я извади от куфарчето си и я подаде на Бюканън. — Междувременно — каза той на следователя, — искам да използвам санитарния възел.

Следователят го погледна объркан.

— Баня — поясни Уудфийлд. — Стая за отдих.

— А — каза следователят. — Тоалетна. Si. — Той надигна с мъка огромното си тяло от стола, отвори вратата на канцеларията и нареди на един от надзирателите да придружи господин Уудфийлд до el sanitario.

Щом Уудфийлд излезе, Бюканън прочете бележката.

Бюканън погледна надолу към куфарчето до стола на Уудфийлд и видя сивия пластмасов калъф за камера.

През това време следователят затвори вратата на канцеларията и погледна намръщено Бюканън. Гласът му прогърмя, а огромният му корем се разтресе. Той очевидно се интересуваше от съдържанието на бележката.

— Ти излъга за боя. Por que? — Той приближи. — Защо?

Бюканън сви рамене.

— Много просто. Искам да бъдем приятели.

— Защо? — Следователят направи още една крачка към него.

— Защото няма да изляза оттук без вашата помощ. О, Уудфийлд може да ви причини доста неприятности от страна на вашите шефове и политици. Но аз все пак ще остана тук, докато някой съдия не се произнесе по случая, а през това време ще трябва да разчитам на вашата милост. — Бюканън спря, като се опита да си придаде сломен вид. — Понякога в затвора се случват ужасни неща. Понякога един затворник може да умре преди да успее да се яви пред съда.

Следователят напрегнато се вгледа в Бюканън.

Бюканън посочи към калъфа на камерата.

— Може ли?

Следователят кимна.

Бюканън постави калъфа в скута си.

— Аз съм невинен — каза той. — Очевидно Бейли се е объркал. Паспортът ми доказва, че не съм онзи, за когото ме мисли. Клиентът ми твърди, че не съм бил на местопрестъплението. Но вие вложихте доста време и усилия в това разследване. Ако бях на ваше място, нямаше да ми е приятно да си мисля, че всичко е било напразно. Правителството не ви плаща достатъчно за всички неприятности, които се струпват на главата ви — Бюканън отвори калъфа на камерата и го постави върху бюрото.

Двамата със следователя погледнаха вътре. Калъфът беше пълен със спретнато подредени пачки от употребявани американски стодоларови банкноти. Бюканън извади една от пачките и я разгледа, докато следователят се взираше в нея с отворена уста.

— Само предполагам — каза Бюканън, — но ми се струва, че това са петдесет хиляди долара. — Той върна пачката при останалите в калъфа. — Не ме разбирайте погрешно. Аз не съм богат. Работя много, също като вас, и определено нямам толкова пари. Те са на моя клиент. Той ми ги заема, за да платя разноските си за адвокат. — Бюканън се намръщи. — Но не виждам защо трябва да ги вземе някой адвокат, след като аз съм невинен и той не ще направи нищо, за да заслужи такъв хонорар за освобождаването ми. Определено няма да му се наложи да работи толкова дълго и упорито като мен, докато върна парите, или като вас, за да получите толкова много.

Бюканън въздъхна от болка и погледна към вратата.

— Уудфийлд ще се върне всеки момент. Направете услуга и на двама ни, вземете парите и ме освободете.

Следователят потропа с пръсти по очуканото бюро.

— Кълна се. Никого не съм убил — каза Бюканън.

Вратата бавно се отвори. Следователят прикри калъфа с огромното си тяло, затвори го и с учудващо плавно за такъв едър човек движение го остави зад бюрото, докато наместваше широките си бедра върху скърцащия стол.

Уудфийлд влезе.

— Да продължа да се занимавам с този въпрос ще бъде подигравка за правосъдието — каза следователят. — Сеньор Грант, ще ви върнем паспорта и вещите. Свободен сте.

— Изглеждате отвратително. Имате нужда от лекар — каза Уудфийлд.

Бяха излезли от затвора и като прекосиха прашната улица се отправиха към черен седан, паркиран под една палма.

— Познавам много добър лекар в Мерида — продължи Уудфийлд. — Ще ви заведа там колкото се може по-бързо.

— Не — каза Бюканън.

— Но…

— Не — повтори Бюканън. Той изчака да мине един пикап без решетка, а после пое към колата. След дългия престой в затвора очите го боляха от блясъка на слънцето. Главоболието му се усили. — Това, което искам, е да напусна Мексико.

— Колкото по-дълго отлагате посещението при лекар…

Бюканън стигна до колата и се извърна към Уудфийлд. Не знаеше какво точно бяха казали на дипломата. Вероятно нищо. Едно от правилата на Бюканън беше никога да не дава доброволно информация. Другото правило беше да се придържа към настоящата си роля.

— Ще отида на лекар, когато се почувствам в безопасност. Все още не мога да повярвам, че съм се измъкнал от затворa. Няма да повярвам, докато не се кача на самолет за Маями. Онзи глупак може да размисли и отново да ме арестува.

Уудфийлд сложи куфара на Бюканън на задната седалка.

— Не вярвам, че съществува такава опасност.

— За вас няма опасност — каза Бюканън. — Най-доброто, което можете да направите, е да ме закарате на летището, да ме качите на първия самолет, а после да се обадите на Чарлс Максуел. Кажете му, че го моля да уреди някой да ме посрещне и да ме откара в болница.

— Сигурен ли сте, че ще издържите дотогава?

— Трябва да издържа — каза Бюканън. Той се страхуваше, че полицията в Канкун все още разследва Ед Потър. В края на краищата щяха да открият кантората и апартамента му. Щяха да намерят хора, виждали Ед Потър, които щяха да се съгласят, че полицейската скица прилича на него. Някой полицай можеше да реши да провери показанията на Големия Боб Бейли и да накара тези хора да видят Виктор Грант.

Трябваше да се измъкне от Мексико.

— Ще се обадя на летището и ще проверя дали мога да ви запазя място за следващия полет — каза Уудфийлд.

— Добре. — Бюканън по навик огледа улицата, пешеходците, преминаващите край тях автомобили. За миг застина, когато забеляза някаква жена сред навалицата на тротоара зад Уудфийлд. Беше американка. Около тридесетгодишна. Червенокоса. Привлекателна. Висока. С хубава фигура. Беше облечена с бежови панталони и жълта блуза. Но това, което привлече вниманието на Бюканън към нея не беше нейната националност, цвета на косата й или правилните й черти. Всъщност той не успя добре да разгледа лицето й. Защото жената беше вдигнала пред него фотоапарат. Тя стоеше до бордюра, неподвижна сред тълпата от мексиканци, които се движеха край нея, и го снимаше.

— Почакайте малко — каза Бюканън на Уудфийлд.

Той се отправи към нея, но щом го видя да приближава, тя свали фотоапарата, обърна се и бързо се отдалечи, като изчезна зад ъгъла. От горещината главоболието на Бюканън се усили. Раната му сякаш напираше да се пръсне. Зави му се свят.

— Какво има? — попита Уудфийлд.

Бюканън не отговори.

— Останах с впечатление, че се каните да идете някъде — каза Уудфийлд.

Бюканън погледна намръщено към ъгъла, после пое към колата.

— Да, с вас — той отвори предната врата. — Побързайте. Намерете телефон. Запазете ми място за полет до Маями.

През целия път до летището Бюканън си мислеше за червенокосата жена. Защо го снимаше? Каква беше тя? Обикновена туристка, която снимаше някоя живописна сграда, а той неочаквано се беше озовал на заден план в кадъра? Може би. Но ако беше така, защо тя се отдалечи, когато той тръгна към нея? Случайно съвпадение? Бюканън не можеше да си позволи да приеме това обяснение. Твърде много неща се бяха объркали. И нищо никога не беше съвсем просто. Винаги имаше някое по-дълбоко ниво. В такъв случай, ако не беше туристка, каква точно беше? — запита се той. Защо ме снимаше? Липсата на отговор го разтревожи не по-малко от плашещите изводи. Оставаше му само една утеха. Поне беше успял добре да разгледа лицето й, когато свали фотоапарата и се обърна, за да се отдалечи.

И щеше да го запомни.

Акапулко, Мексико

Измежду многобройните яхти в прочутия залив на курорта само една привличаше вниманието на Естебан Делгадо. Тя беше ослепително бяла на фона на искрящите синьо-зелени води на Тихия океан. Дължината й беше приблизително шестдесет метра, прецени той, като използваше познатите ориентири. Имаше три палуби, а върху най-горната площадка беше кацнал хеликоптер. Яхтата беше построена така, че палубите се извиваха като ловджийски нож към върха на носа. Зад палубите, при кърмата, голямата площадка, предназначена за слънчеви бани и разположена така, че да позволява на воайорите незабелязани да се наслаждават на гледката от горните прозорци, му беше до болка позната. Ако Делгадо не знаеше със сигурност, ако неговият сътрудник не му беше съобщил преди по-малко от час потвърдената информация, Делгадо би могъл да се закълне, че красивата яхта не просто прилича на причината за безсънните му нощи и разяждания от язва стомах, а наистина е точно онази яхта, собственост на неговия враг, който играеше главна роля в кошмарите му. Нямаше значение, че тази яхта се казва „Фул Хаус“, а името на другата, от която се страхуваше, беше „Посейдон“, защото Делгадо се чувстваше до такава степен заплашен, че беше стигнал до онзи стадий на параноя, при който лесно би могъл да приеме, че името на яхтата е било променено, за да го изненада неприятно. Но сътрудникът на Делгадо изрично го беше уверил, че днес на обед „Посейдон“, с неговия враг на борда, е отплавала от Вирджинските острови за Маями.

Въпреки това Делгадо продължи да се взира през високия от пода до тавана прозорец на своята голяма къща. Той не обръщаше никакво внимание на музиката, смеха и движението на хората, които се веселяха край басейна на терасата под него. Не обръщаше внимание на жените, толкова много красиви жени. Не обръщаше внимание на отрупаните с цвят храсти и дървета, които обграждаха скъпите розови летни къщи, подобни на неговата, накацали по склона под него. Погледът му беше вперен отвъд крайбрежния булевард „Мигел Алеман“, който се простираше по периферията на залива, отвъд луксозните хотели и обширния плаж. Мислите му бяха насочени единствено към яхтата. Яхтата и другата яхта, на която приличаше, и тайната, която врагът на Делгадо използваше, за да го държи в подчинение.

Внезапно нещо привлече погледа му. Беше неочаквано, въпреки че от дълго време знаеше за него — черна лимузина, отразяваща слънчевите лъчи, която се появи иззад завоя на пътя, опасващ хълма, и зави през портала покрай охраната. Той присви очи и се замисли, изпотен въпреки мощния климатик в стаята. По една случайност фамилното му име се беше оказало съвсем подходящо за него, тъй като Делгадо означаваше „слаб“. Дори като момче той беше висок и слаб, но от известно време дочуваше полугласни, загрижени коментари за вида си, за това колко много е отслабнал напоследък и неговите ушити по поръчка костюми сякаш са му станали широки. Познатите му подозираха, че загубата на тегло се дължи на болест (шушукаше се, че е СПИН), но те грешаха.

То се дължеше на вътрешни терзания.

Мислите му бяха прекъснати от почукване на вратата, което го върна към действителността.

— Какво има? — попита той, като прикри напрежението в гласа си.

— Гостът ви пристигна, сеньор Делгадо — дрезгаво отговори човекът от охраната пред вратата.

Делгадо избърса лепкавите си от пот ръце в една кърпа на бара, придаде си уверения вид, подхождащ на втория по власт човек в мексиканското правителство и отговори:

— Поканете го.

Вратата се отвори и в стаята влезе нисък, оплешивяващ мъж с притеснен вид, наближаващ края на четиридесетте, със скромен, измачкан делови костюм и старо куфарче в ръка. Той нагласи очилата си и доби още по-притеснен вид, когато човекът от охраната затвори вратата след него.

— Професор Гереро, толкова се радвам, че успяхте да дойдете. — Делгадо прекоси стаята и се ръкува с него. — Добре дошли. Как мина полетът от столицата?

— Без проблеми, слава Богу! — Професорът избърса потното си чело с носна кърпа. — Винаги се вълнувам по време на полет. Успях малко да се разсея, като поработих върху някои документи.

— Работите твърде много. Какво да ви предложа за пиене?

— Благодаря ви, господин министър, но ще откажа. Не съм свикнал да пия толкова рано следобед, боя се, че…

— Глупости — прекъсна го Делгадо. — Какво предпочитате? Текила? Бира? Ром? Имам чудесен ром.

Професор Гереро погледна Делгадо и отстъпи, поддал се на усещането за власт, излъчващо се от човека, който го беше поканил. Официалната му длъжност беше Министър на Вътрешните работи, но влиятелната му позиция в президентския кабинет далеч не даваше представа за още по-голямото му влияние като най-близък приятел и съветник на президента. Делгадо и президентът бяха израснали заедно в Мексико Сити. Двамата бяха учили заедно в правния факултет на Националния университет на Мексико. Делгадо беше оглавил предизборната кампания на президента и за никого не беше тайна, че президентът беше избрал Делгадо за свой наследник.

Ала Делгадо знаеше, че може да бъде лишен от всичко това — и особено от възможността да натрупа цяло състояние от подкупи и комисионни, които се полагаха по право на един президент — ако не правеше това, което му заповядваха, защото в такъв случай човекът, който го изнудваше, щеше да разкрие тайната му и да го унищожи. А Делгадо в никакъв случай не трябваше да допусне това.

— Много добре — каза професор Гереро. — Щом настоявате. Ром с кола.

— Смятам да се присъединя към вас.

Докато Делгадо сам приготвяше питиетата, като се стараеше да покаже, че е най-обикновен човек от народа, който няма нужда от прислужник за това, той кимна по посока на музиката и смеха, които се разнасяха откъм басейна на долната тераса.

— По-късно можем да се присъединим към празненството. Сигурен съм, че няма да имате нищо против да съблечете деловия костюм и да облечете бански. Сигурен съм, дори още повече, че няма да имате възражения да се запознаете с красивите жени там.

Професор Гереро погледна смутено към венчалния си пръстен.

— Всъщност, никога не съм бил голям почитател на празненствата.

— Имате нужда от отдих. — Делгадо постави изпотените чаши с питиетата върху масичката от стъкло и хром и с жест покани Гереро да седне на плюшения стол срещу него. — Твърде много работите.

Професорът седна сковано.

— За нещастие, финансовите ни средства не са достатъчно големи, за да си позволя да наема още хора и да се освободя от част от задълженията си.

Нямаше нужда да обяснява, че той е директор на Националния Институт по Археология и История на Мексико.

— В такъв случай, може би ще успея да ви уредя допълнително финансиране. Виждам, че все още не сте докоснали чашата си.

Гереро с неохота отпи една глътка.

— Добре. Salud. — Делгадо също отпи. Изведнъж изражението му стана сериозно. — Вашето писмо ме разтревожи. Защо просто не вдигнахте телефона и не ми се обадихте? Това щеше да бъде много по-резултатно, по-лично. — И не толкова официално, добави той на ум. Бюрократичните писма, да не говорим за техните копия за архивите, бяха част от достъпната за обществеността информация, а Делгадо предпочиташе колкото се може по-малка част от проблемите му да стават достояние на обществото.

— Опитах на няколко пъти да се свържа с вас по този въпрос — възрази Гереро. — Отсъствахте от кабинета си. Помолих да ви предадат, че искам да говоря с вас. Вие не ми се обадихте.

Делгадо го погледна укорително.

— Имах няколко неотложни проблема, които трябваше спешно да реша. Смятах да ви се обадя при първа възможност. Просто трябваше да проявите малко търпение.

— Опитах се да проявя търпение — възбуден, професорът избърса челото си. — Но това, което става в новото находище в Юкатан, е непростимо. То трябва да бъде спряно!

— Професор Дръмонд ме увери…

— Той не е професор. Неговата докторска степен е почетна, той никога не е преподавал в университет — възпротиви се Гереро. — Дори и да имаше съответните препоръки, не разбирам защо сте разрешили толкова важно археологическо находище да бъде изследвано само от американци. То е част от нашето историческо наследство. Двама от моите археолози опитаха да го посетят, но не ги Допуснали в района. Той е отцепен.

Делгадо се наведе напред със сурово изражение на лицето.

— Професор Дръмонд не се е поскъпил да наеме най-добрите археолози.

— Най-добрите специалисти по културата на маите живеят в нашата страна и работят в моя институт.

— Но вие сам признахте, че не разполагате с достатъчно средства — каза Делгадо. В гласа му се долавяше остра нотка. — Мислете за щедрото финансово дарение на професор Дръмонд като начин да ги увеличите. На вашите археолози е бил отказан достъп до находището, защото хората там работят толкова много, че нямат време да се разсейват със светски задължения към посетители. А районът е отцепен, за да се гарантира, че находището няма да бъде ограбено от обичайните крадци, които задигат неоценими находки от всички новооткрити древни руини. Всичко това е лесно обяснимо. Няма никаква тайна.

Възбудата на Гереро нарасна.

— Моят институт…

Делгадо вдигна ръка.

— Вашият институт?

Гереро веднага се поправи.

— Националният институт за археология и история — бързо каза той — единствен трябва да има правото да определя как ще се извършват разкопките и кой трябва да бъде допуснат до тях. Не разбирам защо разпоредбите и процедурите се нарушават!

— Професоре, обезпокоен съм от вашата наивност.

— Какво?

— Алистър Дръмонд е един от най-щедрите покровители на нашето национално изкуство. Той е дарил милиони долари за построяването на музеи и осигуряването на стипендии за обещаващи млади художници. Трябва ли да ви припомням, че Дръмонд Ентърпрайзис наскоро спонсорира световната обиколка на най-голямата колекция на предмети на Мексиканското изкуство, събирана някога? Трябва ли също така да ви припомням, че международното признание, което получи тя, накара цял свят да заговори за Мексико? Броят на туристите, които посещават Мексико, рязко се увеличи. Те вече идват не само за да почиват в курортите ни, но и да се възхищават на нашето историческо наследство. Когато професор Дръмонд ни предложи своята финансова и техническа помощ за разкопките, той добави, че ако предложението му бъде прието, той ще погледне на това като на лична услуга. Счетохме за политически целесъобразно да му окажем тази услуга, защото тя беше в наша полза. Печелим във финансово отношение, защото изобщо не се съмнявам, че неговият екип ще успее да завърши работата дълго преди вашата собствена малобройна група би успяла да стори това. В резултат на това обектът ще бъде отворен за посещение на туристи много по-рано. Туристи — повтори Делгадо. — Приходи. Работни места за местното население. Благоустрояване на иначе безполезна част от Юкатан.

— Приходи? — Професор Гереро настръхна. — Нима това е всичко, което нашето историческо наследство означава за вас? Туристи? Пари?

Делгадо въздъхна.

— Моля ви. Следобедът е твърде приятен, за да губим време в спорове. Дойдох тук да си почина и помислих, че ще ми бъдете благодарен за възможността вие също да си починете. Трябва да проведа няколко телефонни разговора. Защо не идете при басейна, да се порадвате на гледката, може би да се запознаете с някоя млада дама… или пък не, ако така предпочитате, а по-късно, на вечеря, когато сме по-спокойни, ще се върнем към този разговор.

— Не виждам как радостта от гледката може да ме накара да променя мнението си…

Делгадо го прекъсна:

— Можем да продължим разговора по-късно.

Той даде знак с ръка на Гереро да стане, съпроводи го до вратата, отвори я и каза на един от охранителите:

— Придружете професор Гереро из имението. Покажете му градината. Заведете го на приема при басейна. Погрижете се да получи всичко, от което се нуждае. Професоре — Делгадо му подаде ръка, — ще се присъединя към вас след час.

Преди Гереро да успее да отговори, Делгадо го избута от стаята и затвори вратата.

Усмивката му веднага се стопи. Лицето му стана мрачно. Той протегна ръка към телефона на бара. Беше направил всичко възможно. Беше опитал да реши проблема внимателно, дипломатично. Без да обиди или наругае професора. Беше предложил всевъзможни подкупи. Напразно. Много добре, в такъв случай се налагаше да прибегне до други методи. Ако професор Гереро откажеше да сътрудничи, щеше да установи, че вече не е директор на Националния Институт за Археология и История. Новият директор, когото Делгадо беше избрал и който му беше задължен за различни услуги, щеше без проблем да разреши на екипа от археолози на Алистър Дръмонд да продължи разкопките на новооткритите руини от епохата на маите. Делгадо беше сигурен, че новият директор ще му се подчинява безпрекословно, защото именно това подчинение щеше да бъде условие за неговото назначаване. А ако професор Гереро продължеше да му създава неприятности, ако се опиташе да направи политически скандал, щеше да загине при трагична катастрофа, а шофьорът щеше да избяга.

Как беше възможно един образован човек да бъде толкова глупав? — гневно се запита Делгадо, докато вдигаше слушалката. Той обаче не успя да набере номера, защото една от лампичките на конзолата на телефонната централа започна да мига, което показваше, че го търсят на един от останалите номера. Обикновено Делгадо щеше да изчака някой от прислужниците да отговори от един от многобройните телефони в имението, но точно тази линия служеше за поверителни разговори и не беше свързана към друг апарат. Малцина бяха онези, които знаеха, че могат директно да се свържат с него на този номер. Той беше известен само на няколко специални сътрудници, които имаха указания да го използват единствено в случай на нещо много важно.

При създалите се обстоятелства Делгадо се сещаше само за едно такова и веднага побърза да натисне бутона над мигащата лампичка.

— Стрела — каза той, като използва кодовата дума, която го идентифицираше. — Какво има?

Сред шума на статичните смущения дрезгав глас, който принадлежеше на един от доверените помощници на Делгадо, отговори:

— Трепет. Става дума за жената.

Делгадо почувства как гърдите му се стягат.

— Чист ли е телефона, от който се обаждаш?

— Иначе нямаше да го използвам.

Всеки ден телефонната система на Делгадо биваше проверявана за евентуално подслушване, а имението претърсвано за електронни устройства със същата цел. Освен това до телефона имаше малък монитор, който показваше напрежението по линията. Ако той отчетеше промяна в напрежението, това щеше да означава, че някой се е включил в линията след като телефонната система е била проверена.

— Какво става с жената? — напрегнато попита Делгадо.

— Мисля, че Дръмонд вече не я контролира. Охраната й е свалена.

— За Бога, говори по-ясно. Нищо не разбирам.

— Казахте ни да я наблюдаваме. Но не можем да припарим близо до нея, защото хората на Дръмонд не я изпускат от очи. Един от тях, облечен като бездомник, седи в кашон и наблюдава задния вход на сградата. Няколко продавачи на сандвичи, фланелки и чадъри държат под око входа на парка, който се намира от другата страна на улицата. Нощно време ги сменят други хора, които са дегизирани като скитници. Дръмонд плаща на портиера на сградата. Портиерът има помощник, който го замества, ако се наложи да отсъства за известно време. Прислугата на жената също работи за Дръмонд.

— Това вече ми е известно — каза Делгадо. — Защо…?

— Те вече не дежурят.

Делгадо рязко въздъхна.

— Отначало си помислихме, че Дръмонд е уредил друго наблюдение — продължи помощникът му. — Но се оказа, че грешим. Портиерът вече няма помощник. Тази сутрин прислужниците на жената излязоха от сградата и повече не се върнаха. Никой не смени наблюдаващите пред входа на парка.

Въпреки че се намираше до самият климатик, Делгадо беше мокър от пот. Рязкото противоречие между натрапващите се изводи го накара да се почувства като парализиран.

— Сигурно е заминала някъде.

— Не — каза помощникът. — Хората от екипа ми щяха да я видят като заминава. Освен това в предишните случаи, когато й се налагаше да замине, прислужниците й я придружаваха. А днес те излязоха сами. Вчера сутринта имаше необичайно раздвижване. Хората на Дръмонд постоянно сновяха навътре и навън, особено личният му помощник.

— Ако не е заминала, ако все още се намира в сградата, защо охраната й е свалена?

— Мисля, че вече не е в сградата.

— Какво имаш пред вид? — попита Делгадо.

— Мисля, че самоволно е прекратила договора си с Дръмонд. Мисля, че се е почувствала застрашена. Мисля, че е успяла да избяга, вероятно онзи ден през нощта. Това обяснява необичайното раздвижване на следващата сутрин. Екипът, който я охраняваше, не е необходим повече в сградата, затова са ги изпратили да я търсят. От прислужниците също няма нужда, затова са ги уволнили.

— Боже милосърдни! — Делгадо започна да се поти още по-обилно. — Ако тя е нарушила договора, ако проговори, аз… Открийте я!

— Ще се опитаме — обеща помощникът му. — Но след толкова време следата вече е студена. Проучваме биографията й, опитваме се да разберем къде би могла да отиде и да се скрие и кога би могла да помоли за помощ. Сигурен съм, че ако хората на Дръмонд открият къде се намира жената, той ще изпрати помощника си да я върне при него.

Да. Без нея Дръмонд няма да има такава власт над мен. Той ще направи всичко възможно да я върне, помисли си той. Но какво ще стане, ако тя се обърне към полицията? — трескаво се запита Делгадо. Какво ще стане, ако проговори, за да се спаси?

Не! — сам си отговори той. Тя ще се довери на полицията само в краен случай. Ще се страхува, че Дръмонд има влиятелни приятели сред полицаите, че те ще му я предадат, а той ще я накаже затова, че е проговорила. Не все пак когато разбере, че няма друг изход, тя ще проговори. Знае, че залогът е твърде висок и Дръмонд ще я преследва докрай. Тя не може вечно да бяга.

Помощникът на Делгадо продължаваше да говори.

— Какво? — попита Делгадо.

— Попитах ви, ако я открием или хората на Дръмонд ни отведат при нея, какво искате да направим?

— Ще реша, когато му дойде времето.

Делгадо остави слушалката. Независимо от това колко щателно беше проверено имението му за скрити микрофони и колко внимателно беше огледаната телефонната му система за подслушващи устройства, той не искаше да каже нищо повече по тази тема по телефона. Разговорът не би могъл да го уличи в нищо, но сигурно би повдигнал въпроси, ако записът бъдеше прослушан от непосветени в делата му хора. Делгадо не желаеше да им даде основание за допълнителни въпроси и всъщност да даде отговорите им, като обясни подробно на помощника си какво да прави. Защото Делгадо твърдо беше решил какво трябваше да се направи. На всяка цена. За да престане разяждащата язва да мъчи стомаха му. За да се избави от кошмарите си и да спи спокойно.

Ако хората му откриеха жената, той искаше те да я убият.

А след това да убият Дръмонд.