Фантом

Трийсет и осма глава

„Идвам с теб.“

Край. Успя да си я върне.

Хари пристъпи напред в опашката пред гише „Летищен контрол“ в просторната зала на летище „Гардермуен“. Изведнъж се сдоби с план — с план за остатъка от живота си. Връхлетя го опияняващо усещане, за което не намираше по-подходяща дума от щастие.

На монитора над гишето пишеше „«Тай Еър», бизнес класа“.

Всичко се случи страшно бързо.

От къщата на Нюбак отиде право във „Фюрлюсе“, за да върне телефона на Мартине, но тя великодушно му го остави, докато си купи нов. Убеди го и да приеме палто, което не личеше да е носено и му придаваше що-годе представителен вид. Плюс три парацетамола срещу болката. Хари обаче отказа да ѝ покаже раната. Знаеше, че Мартине ще иска да я промие, а за това нямаше време. Беше се обадил в „Тай Еър“ да си запази билет.

После звънна на Ракел, съобщи ѝ, че Ирене е в сигурни ръце, а съдът е снел обвиненията от Олег и с това мисията на Хари е приключила и е време да напусне страната, преди да са го арестували.

Тогава Ракел произнесе онази реплика.

Хари затвори очи и пак си припомни думите ѝ:

— Идвам с теб, Хари.

Идвам с теб. Идвам с теб.

— Кога? — попита после тя.

Кога?

„Сега! — искаше му се да ѝ отговори. — Събери най-важното в една чанта и идвай!“

Той обаче все пак успя да обмисли трезво положението.

— Виж, Ракел, издирват ме. Най-вероятно полицията те наблюдава с надеждата да ги отведеш при мен. Тази вечер ще замина сам, а ти ще тръгнеш утре вечер с вечерния полет на „Тай Еър“. Ще те чакам в Банкок, а оттам заедно ще потеглим за Хонконг.

— Ханс Кристиан ще поеме защитата ти, ако те арестуват. Наказанието едва ли…

— Не се притеснявам от продължителността на мярката — прекъсна я Хари. — Докато съм в Осло, Дубай може да ме намери навсякъде. Сигурна ли си, че Олег се намира на безопасно място?

— Да. Но искам и той да дойде с нас, Хари. Не мога да тръгна…

— Ще дойде с нас, разбира се.

— Нали? — Хари усети облекчението в гласа ѝ.

— Ще бъдем тримата заедно. В Хонконг Дубай не може да ни пипне с пръст. След като двамата с теб пристигнем, ще изчакаме няколко дни и ще помоля Херман Клойт да изпрати двама от своите хора да ескортират Олег от Осло.

— Ще уведомя Ханс Кристиан и ще си запазя билет за утре, скъпи.

— Ще те чакам в Банкок.

Кратка пауза.

— Как ще се качиш на самолета, щом си обявен за издирване, Хари?

— Заповядайте.

Заповядайте.

Хари отвори очи. Служителката зад гишето му се усмихваше.

Той пристъпи напред и ѝ подаде билета и паспорта. Видя как жената въведе имената му в компютъра.

— Не мога да ви открия, господин Нюбак.

Хари се опита да я успокои с усмивка.

— Всъщност си бях резервирал билет за Банкок за след десет дни, но преди час и половина се обадих да променя датата за днес.

Служителката продължи да трака по клавиатурата. Хари броеше секундите и дишаше дълбоко.

— Ето, открих ви. Системата се нуждае от време да отрази промяната в резервацията. Но тук пише, че ще пътувате с госпожа на име Ирене Хансен.

— Тя ще пътува по старата резервация.

— Разбирам. Имате ли багаж за чекиране?

— Не.

Пръстите ѝ продължиха да танцуват по клавишите.

Неочаквано тя сбърчи вежди. Пак отвори паспорта. Хари се подготви за нови неприятности.

Жената пъхна бордната карта в паспорта му и му го подаде.

— Побързайте, господин Нюбак. Виждам, че пътниците вече са започнали да се качват на борда. Приятен полет.

— Благодаря — отвърна Хари с по-приповдигнат тон, отколкото възнамеряваше, и хукна към проверката за сигурност.

Премина през скенера, посегна да вземе ключовете и телефона си от пластмасовото легенче и чак тогава забеляза, че е получил есемес. Понечи да го прехвърли в папката със съобщения на Мартине, но срещу подател стоеше буквата Б. Беате.

— Последно повикване за полета до Банкок — чу се по високоговорителя. — Моля пътниците да се явят на изход 54.

Хари хукна нататък. Отвори съобщението.

ДОБРАХ СЕ И ДО ПОСЛЕДНИЯ СПИСЪК. В НЕГО ИМА АДРЕС, КОЙТО НЕ ФИГУРИРА В СПРАВКАТА, КОЯТО ТИ Е ИЗПРАТИЛ БЕЛМАН: УЛИЦА „БЛИНДЕРН“ 74.

Хари прибра телефона в джоба си. Пред гишето за паспортна проверка нямаше опашка. Той подаде документите, служителят прегледа паспорта и бордната карта, после вдигна очи към Хари.

— Белегът е отскоро, затова го няма на снимката — обясни Хари.

— Направете си по-актуална снимка, Нюбак — отвърна служителят, върна му документите и кимна на следващия.

И така, Хари беше свободен. Спасен. Предстоеше му нов живот.

Пред гишето на изхода за отвеждане към самолета се бяха наредили петима закъснели.

Хари погледна бордната си карта. Бизнес класа. Дори когато пътуваше по служебни дела на Херман Клойт, летеше с икономична класа. Стиг Нюбак определено се бе уредил доста добре. Дубай — също. И продължаваше да върти успешния си бизнес. Дори в момента, тази вечер, в този миг, група треперещи от нетърпение наркомани чакаха мъжа с екипа на „Арсенал“ да ги отведе до „поста“.

Пред гишето чакащите се стопиха до двама.

„Блиндерн“ 74.

Идвам с теб. Хари затвори очи, за да чуе отново гласа на Ракел.

Полицай ли си? В това ли се превърна: в роботизиран роб на мравуняка и поклонник на чужди възгледи?

В това ли наистина се бе превърнал?

Дойде неговият ред. Служителката зад гишето го подкани с поглед да се приближи.

Не, Хари не робуваше никому.

Подаде ѝ бордната си карта.

И тръгна по ръкава към самолета. През стъклената стена видя светлините на самолет, захождащ към летището. Машината прелетя ниско над къщата на Торд Шулц.

„Блиндерн“ 74.

Кръвта на Микаел Белман под ноктите на Густо Хансен.

Мамка му, мамка му!

Хари се качи на борда, намери мястото си и потъна в удобното кожено кресло. Каква мекота! Натисна едно копче и облегалката започна да се спуска назад, докато накрая Хари се озова в хоризонтално положение. Затвори очи. Искаше да заспи и да се събуди на друго място, като друг човек. Опита се да чуе отново думите на Ракел, но в главата му зазвуча друг глас:

„Аз нося свещеническа яка, без да съм същински християнин, ти — шерифска звезда, а не си шериф. Колко непоклатимо всъщност е твоето евангелие?“

Кръвта на Белман. „… в Йостфол. Невъзможно е да се придвижи толкова бързо до местопрестъплението.“

Фактите се оказаха взаимосвързани.

Хари усети как някой го докосва по ръката и отвори очи.

Стюардеса с високи скули, характерни за тайландките, се бе надвесила над него с усмивка:

— I’m sorry, sir, but you must raise your seat to an upright position before take-off.64

Хари си пое дъх и спусна краката си на пода. Извади мобилния си телефон и погледна пропуснатите повиквания.

— Sir, you have to turn off…65

Хари вдигна ръка и натисна „набери“.

— Нали уж се чухме за последен път? — вдигна Клаус Туршилдсен.

— Къде в Йостфол?

— Моля?

— Белман. Къде в Йостфол се е намирал Белман по времето, когато Густо е бил убит?

— В Рюге, до Мос.

Хари прибра телефона в джоба си и стана.

— Sir, the seat belt sign…66

— Sorry, this is not my flight.67

— I’m sure it is, we have checked passenger numbers and…68

Хари вече крачеше към задния изход. Чу внимателните стъпки на стюардесата зад гърба си.

— We have already shut…69

— Then open it.70

Към Хари се приближи старши стюардът:

— Sir, I’m afraid the rules don’t allow us to open…71

— I’m out of pills — изстреля Хари, бръкна в джоба си, извади празното флаконче с етикет „Лизиноприл“ и го тикна под носа на старши стюарда. — I’m mister Nybakk, see? Do you want a heart attack on board when we are over… let’s say Afghanistan?72

Стрелките показваха няколко минути след единайсет. Във високоскоростния влак от летището към Осло почти нямаше пътници. Хари гледаше разсеяно новините на екрана, закачен в предната част на вагона. Беше си начертал план — план за нов живот. Разполагаше с двайсет минути да го осъвремени. Каква идиотщина. Сега можеше да пътува в самолета към Банкок. Точно тук се криеше разковничето. Хари не можеше да се качи на самолета. Просто беше лишен от способността да зарязва нещата такива, каквито са, да забравя, да бяга. В това се състоеше неговият дефект, недъг; неговият куц крак. Дори да пиеше, Хари изтрезняваше отново. Дори да бе тръгнал за Хонконг, щеше да се върне. Без съмнение един непоправимо увреден човек. Действието на аналгетиците, които му даде Мартине, започна да се изчерпва. Трябваше му нова доза, защото болките предизвикваха замайване.

Впери поглед в заглавията: тримесечни печалби на борсата, резултати от спортни събития… И му хрумна въпросът защо да не го направи тъкмо сега: да избяга, да се измъкне.

Не. Този път ще се постарае всичко да прочете гладко. Промени датата на билета за утре вечер и с Ракел щяха да пътуват заедно. Дори доплати, за да ѝ осигури съседната седалка в бизнес класата. Поколеба се дали да ѝ съобщи за промяната в уговорката им, но знаеше какво ще си помисли тя: че той е непоправим; тласка го същата лудост като едно време и ще си остане все същият. Ала докато самолетът набира скорост по пистата, гърбовете им залепват о седалките и после двамата усещат познатото неизбежно олекване във въздуха, тя най-после ще разбере, че миналото е останало зад гърба им или по-точно — под краката им, а съвместното им пътешествие започва.

Хари затвори очи и си промърмори два пъти номера на полета.

Слезе от скоростния влак, прекоси пешеходния мост към Операта и с бързи крачки тръгна по италианския мрамор към главния вход. През стъклото се виждаше как официално облечени хора разговарят, похапват коктейлни хапки и отпиват от високи чаши зад ограничителните въжета пред луксозното фоайе.

На входа стоеше мъж в костюм със слушалка в ухото и ръце пред слабините си като футболист, застанал в стена срещу свободен удар. Широкоплещест, но не чак мутра. Опитният му поглед веднага спря върху Хари и започна да шари около него в търсене на нещо подозрително. Явно мъжът, полицай от Националната служба за охрана, се грижеше за безопасността на кмета или на някой си министър, присъстващ на събитието. Здравенякът пристъпи към Хари.

— Съжалявам, господине. Закрито мероприятие във връзка с премиерата на… — подхвана той, но млъкна, виждайки идентификационната карта на Хари.

— Не съм дошъл за политическите лица, колега. Искам само да разменя няколко думи с един от гостите по служебен въпрос.

Охранителят кимна, съобщи нещо в микрофона, закачен на ревера му, и пропусна Хари да влезе.

Във фоайето — гигантско иглу — въпреки дългото си изгнание Хари разпозна десетки познати лица: позьори в печатните медии, многознайковци — редовни коментатори в телевизионните студиа, спортисти и политици със заложби на шоумени плюс кардинали в различен оттенък на сивото в културната сфера. Сега Хари разбра защо Исабел Скойен толкова се затруднява да си намери подходящ кавалер за светски събития. В момента тя се извисяваше с една глава над множеството.

Хари прекрачи въжето и се запромушва през тълпата, повтаряйки „извинете“, докато около него се разплискваше бяло вино.

Исабел разговаряше с някакъв мъж. По угоднически въодушевеното ѝ изражение Хари отсъди, че макар и с половин глава по-нисък от събеседничката си, въпросният кавалер се е издигнал с няколко глави над нея във властовата йерархия. Хари се приближи на три метра от тях, ала изневиделица изскочил пред него мъж му препречи пътя.

— Току-що говорих с колегата ви, полицай съм — обясни Хари. — Дошъл съм да говоря с нея.

— Ваша е — отвърна охранителят.

Хари долови лек подтекст в думите му.

— Здравей, Исабел — поздрави Хари. По лицето ѝ се изписа изненада. — Дано не прекъсвам… кариерното ти развитие.

— Старши инспектор Хари Хуле — засмя се звънко тя, все едно ѝ е разказал виц.

Събеседникът на Скойен мигом му протегна ръка и се представи, макар Хари да не прояви интерес към личността му. Дългогодишното пребиваване по високите етажи на кметството явно го бе научило, че близостта до народа се възнаграждава по време на избори.

— Хареса ли ви спектакълът, старши инспекторе?

— И да, и не. Общо взето, тъкмо се зарадвах, че операта свърши, и се сетих, че трябва да се погрижа за още нещо.

— За какво?

— Понеже Дон Жуан е крадец и бройкаджия, ми се струва съвсем логично да си намери майстора в последното действие. Май се досещам коя е статуята, която отнася прочутия женкар в ада. Но не ми стана ясно кой ѝ е подшушнал къде да намери Дон Жуан. Вие разбрахте ли точно как стана това… — Хари се обърна към Скойен, — Исабел?

Тя се усмихна сухо.

— Вашите конспиративни теории винаги са интересни. Но предпочитам да оставим тази тема за друг път, защото в момента разговарям с…

— Наложително е да разменя няколко думи с госпожицата — обърна се Хари към събеседника ѝ. — Ако разрешите, разбира се.

Хари забеляза, че Исабел се кани да се възпротиви, но мъжът я изпревари:

— Моля, не се притеснявайте.

Кимна с усмивка и се обърна към възрастна двойка, първа от опашката желаещи аудиенция с високопоставения господин.

Хари хвана Исабел под ръка и я поведе към тоалетните.

— Смърдиш отвратително — просъска тя.

Той натисна с две ръце раменете ѝ към стената до мъжката тоалетна.

— Костюмът ми се валя в разни боклуци — обясни Хари и забеляза, че гостите започнаха да ги стрелкат с погледи. — Можем да го направим по два начина — или цивилизовано, или брутално. От какъв характер е връзката ти с Микаел Белман?

— Моля? Върви по дяволите, Хуле.

Хари ритна вратата на тоалетната и повлече Скойен със себе си.

Мъж в смокинг, застанал до умивалника, ги изгледа втрещен в огледалото, когато Хари блъсна Исабел във вратата на една от кабинките и натисна врата ѝ с ръка.

— По времето на Густовото убийство Белман е бил при теб — процеди Хари. — Под ноктите на Белман открихме кръвта на Густо. Човекът на Дубай в полицията е най-близкият подчинен на Белман и негов приятел от детинство. Ако не си отвориш устата сега, веднага ще звънна на мой познат в „Афтенпостен“ и още утре ще цъфнеш във вестника. А целият материал ще кацне на бюрото на главния прокурор. Какво решаваш?

— Извинете — мъжът в смокинга се беше приближил на почтително разстояние. — Имате ли нужда от помощ?

— Чупката!

По лицето на мъжа се изписа ужас — не заради грубата реплика, а защото тя изхвърча от устата на жената. Той побърза да се изниже.

— Чукахме се — прошепна задавено Скойен.

Хари я пусна. От устата ѝ го лъхна миризма на шампанско.

— Двамата с Белман сте се чукали?

— Знам, че е женен. И да, чукахме се. Това е всичко — тя разтърка врата си. — Густо се появи неочаквано и одраска Белман, докато той го влачеше навън. Ако искаш да снесеш на клюкарската преса за аферата ни, давай. Сигурно никога не си спал с омъжена жена и не ти пука как ще се почувстват съпругата и децата на Белман след подобни скандални разкрития.

— Как се запозна с Белман? Да не ми казваш, че тройката с Густо е била съвсем случайна?

— Как според теб се запознават хора с обещаващо бъдеще, Хари? Огледай се. Забележи кой присъства на това събитие. Всички знаят, че Белман е спряган за новия главен секретар.

— А ти — за кресло в общинския съвет?

— Запознахме се на едно откриване, премиера, вернисаж — вече не си спомням. Обикновено така става. Обади се и питай Микаел за подробностите. Но гледай да не е тази вечер, защото смята да я прекара със семейството си. Това е положението.

Така значи. Хари впери в нея изпитателен поглед.

— А Трюлс Бернтсен?

— Кой?

— Вътрешният ви човек в полицията, нали? Кой го изпрати в „Леон“, за да се разправи с мен? Ти или Дубай?

— За какво говориш, по дяволите?

В очите ѝ Хари видя, че тя действително няма представа кой е Трюлс Бернтсен.

Исабел Скойен се разсмя.

— Къде ти потънаха гемиите, Хари?

А в момента можеше да лети към Банкок. Към друг живот.

Тръгна към вратата.

— Почакай, Хари.

Той се обърна. Облегната на кабинката, тя бе вдигнала роклята си и отдолу се подаваха жартиерите ѝ. Над челото ѝ бе паднала руса къдрица:

— Щом така и така сме сами в цялата тоалетна…

Хари срещна погледа ѝ — замъглен не от алкохол, нито от похот. Да не би да плачеше? Наперената, самотна, самопрезираща се Исабел Скойен? Какво чудно има? Явно и тя подобно на мнозина други озлобени хора би опропастила чуждото щастие, без да се замисли, за да си осигури онова, което — според нея — ѝ се полага по рождение: правото да бъде обичана.

След Хари вратата продължи да се люлее напред-назад, шляпайки по гумения уплътнител — все по-бързо и по-бързо, като набиращ скорост бурен залп от аплодисменти в края на великолепно представление.

Хари се върна по моста към Централната гара и слезе по стълбите на „Плата“. В другия край имаше денонощна аптека, но там винаги се извиваше дълга опашка, пък и аналгетиците, отпускани без рецепта, едва ли щяха да облекчат болките му. Продължи покрай Хероиновия парк. Валеше дъжд. Уличните лампи пръскаха мъждива светлина по мокрите трамвайни релси на улица „Принсен“. Мимоходом обмисляше кое да избере. Ловджийската пушка на Нюбак в „Опсал“ му беше подръка и освен това би му осигурила по-голям простор за лавиране. За да се добере до карабината зад гардероба в „Леон“, трябваше да се вмъкне незабелязано в хотела, а и нямаше гаранции, че камериерката например не е видяла оръжието. Но пък карабината на Ханс Кристиан би му осигурила окончателно решение.

Завари ключалката на портата към задния двор строшена — със следи от неотдавнашен взлом. Навярно двамата костюмари са се вмъкнали именно оттук, предположи Хари.

Влезе. Съмненията му се потвърдиха — и бравата на задния вход беше насилена.

Хари се качи по тясното стълбище, предназначено за аварийни случаи. В коридора на третия етаж не се виждаше жива душа. Почука по вратата на стая 310 да попита Кето̀ дали е идвала полиция или някой друг; какво са предприели, за какво са разпитвали, той какво им е отговорил.

Никой не отвори. Доближи ухо до вратата. Тишина.

Вратата на стаята му си стоеше, както я бе оставил, и ключ изобщо не му потрябва. Мушна ръка през дупката от куршумите и отвори. Кръвта се беше просмукала в голия цимент, където бе отпорил прага.

Не бяха сменили и счупения прозорец.

Не включи осветлението, само влезе, плъзна ръка зад гардероба и установи, че не са открили пушката. Пачката патрони също си стоеше непокътната върху нощното шкафче, до Библията. Хари съобрази, че полицията изобщо не е идвала в „Леон“. Обитателите и съседите не бяха сметнали за необходимо да се обърнат към органите на реда само заради няколко изстрела, още повече че нямаше трупове. Отвори гардероба. Дрехите и куфарът му стояха вътре, сякаш нищо не се е случило.

Забеляза жената в стаята през улицата.

Седеше на стол пред огледало — с гол гръб към него — и разресваше косата си. Бе облечена в старомодна на вид рокля. Не стара, а старомодна — като нов костюм от друга епоха. Без да знае защо, извика през счупения прозорец. Жената не реагира.

Излизайки на улицата, осъзна, че няма да се справи. Огнена треска изгаряше врата му, порите в кожата му бълваха секрет. Прогизнал от пот, усещаше първите ледени тръпки.

От бара се разнасяше друга песен: „And It Stoned Me“ на Ван Морисън.

Болкоуспокояващи.

Хари излезе на улицата и изведнъж в ушите му нахлу всепроникващ отчаян звън. В следващия миг пред очите му се изпречи синьо-бяла стена. В продължение на четири секунди Хари стоя вцепенен на платното. После трамвайната мотриса отмина и той отново видя отворената врата на бара.

Барманът се сепна, вдигна глава от вестника и погледна новия посетител.

— „Джим Бийм“ — поръча Хари.

Барманът премига два пъти, без да помръдне. Вестникът се свлече на пода.

Хари извади банкнотите евро от портфейла си и ги плесна върху плота.

— Дай ми цялата бутилка.

Долната челюст на бармана увисна. Над последната буква в татуировката „ЕАТ“ се образува гънка.

— Веднага. После изчезвам.

Барманът погледна банкнотите и пак вдигна глава към Хари. Свали бърбъна от рафта, без да изпуска клиента от очи.

Хари въздъхна: бутилката се оказа пълна до половината, че и по-малко. Прибра я в джоба на палтото, огледа се, опита се да измисли запомняща се прощална фраза, преди да се оттегли от сцената, не му хрумна нищо, кимна и излезе.

Спря на ъгъла на улиците „Принсен“ и „Дронинген“. Първо позвъни на „Телефонни справки“, после отвори бутилката. Миризмата на бърбън предизвика спазми в стомаха му. Ала Хари осъзнаваше, че няма да се справи без упойка. От три години не беше близвал алкохол. Надяваше се симптомите да са отшумели. Долепи гърлото до устните си, отметна назад глава и надигна бутилката. Три години пълно въздържание. Отровата предизвика в организма му взрив с еквивалента на напалмова бомба. Не само че не бяха отшумели — симптомите се бяха обострили още повече.

Той се наведе напред, протегна ръка и се подпря на стената, за да не изцапа панталона и обувките си.

Зад гърба си чу потракване на токчета по асфалта.

— Hey, mister. Me beautiful?73

— Sure74 — едва успя да промълви Хари и гърлото му се напълни с кисела слюнка.

Жълтата струя плисна върху тротоара с учудваща сила и опръска внушителна площ. Токчетата се отдалечиха, потраквайки като кастанети. Хари си избърса устата с опакото на дланта и направи втори опит. Отметна назад глава. Уискито и жлъчката потекоха по гърлото му. И пак се върнаха обратно.

Третия път успя да задържи алкохола в стомаха си.

На четвъртото отпиване пое значителна доза.

На петото хвръкна в небето. Махна на едно такси, качи се и съобщи адреса на шофьора.

Трюлс Бернтсен бързаше в тъмното. Прекоси паркинга пред жилищния блок. От прозорците на спокойните уютни домове струеше светлина. Обитателите им сигурно бяха наизвадили снаксове и кани с кафе, а защо не и бира, и се бяха строили пред телевизорите. Новините тъкмо бяха свършили и предстояха по-интересни предавания. Трюлс се обади в Управлението да съобщи, че е болен. Без дори да го попитат какво му има, се поинтересуваха само дали ще си остане у дома през полагаемите му се три дни, за които не е нужно да представя болничен лист.

— И как, по дяволите, да знам дали ще оздравея до три дни? — отвърна Трюлс.

Проклета страна, където всички клинчат; проклети лицемерни политици, които твърдят, че хората в тази страна искали да работят. Норвежците гласуват за Работническата партия, защото тя им позволява да се скатават, а кой е луд да не гласува за партия, даваща му право да отсъства от работа три дни без болничен лист; картбланш да си седи вкъщи и да лъска, да покара ски или да се отърси от махмурлук? Социалистите, разбира се, осъзнават какво изкушение представлява това право, но се преструват на отговорни, перчат се, че „имат доверие на повечето си сънародници“, и представят тридневния мързел като важна социална придобивка. Бернтсен смяташе Партията на напредъка за по-почтена. Вярно, тя си осигуряваше гласове с обещания за данъчни облекчения, но поне не го криеше зад благовидни предлози.

Цял ден размишлява по този въпрос, докато преглеждаше оръжията си, зареждаше ги, проверяваше дали са в изправност. Непрекъснато ходеше да се увери, че вратата е заключена, и наблюдаваше всички влизащи в паркинга превозни средства през призмата на пушката „Мерклин“ — оръжие за атентати, иззето от полицията преди повече от десет години. Отговорникът на оръжейния склад в Управлението си мислеше, че пушката е още там. Трюлс си даваше сметка за необходимостта в определен момент да напусне укреплението си, за да си купи храна, но изчака да се стъмни и хората по улиците да оредеят. Малко преди единайсет — тогава кварталният супер затваряше — взе щаера, промъкна се навън и тичешком стигна до магазина. Докато избираше продуктите, непрекъснато държеше клиентите под око. Запаси се с полуфабрикати за цяла седмица. Прозрачните пакетчета съдържаха обелени картофи, кюфтета, грахово пюре и сос. Достатъчно е да ги метнеш в тенджера с вряща вода, да изчакаш няколко минути, да срежеш пакетчетата и да изсипеш гозбата в чиния. Ако не се втеляваш много-много, вкусът напомня домашно приготвена храна.

Трюлс Бернтсен взе на спринт разстоянието до входната врата на блока, пъхна ключа в ключалката и неочаквано чу забързани крачки зад гърба си.

Извърна се стреснат, сграбчи дръжката на пистолета във вътрешния джоб и тъкмо да го извади, пред него изникна изплашеното лице на Вигдис А.

— Д… да не те стреснах? — запъна се тя.

— Не — отвърна сухо той и влезе, без да задържи вратата.

Чу обаче как тя успя да промуши тлъстото си туловище, преди вратата да се хлопне.

Бернтсен натисна копчето на асансьора. Дали го е стреснала? Направо му изкара ангелите! Преследваха го сибирски казаци. Шубе го е, и още как!

Вигдис А. лъхтеше по стълбите към асансьора. И тя като повечето жени се беше ошишкала здраво. Трюлс недоумяваше защо всички упорито премълчават, че норвежките масово страдат от наднормено тегло, което не само ще им докара някое от кошмарните заболявания вследствие от затлъстяване, ами ще доведе и до изчезването на норвежкия народ. Защото накрая никой мъж няма да може да гази в толкова много сланина. Без да слага своята в сметката, разбира се.

Асансьорът пристигна, двамата се качиха, кабината потегли, а въжетата заскърцаха, измъчвайки се от тежестта.

Някъде му попадна статия, че мъжете също пълнеят прогресивно, но не им личи по същия начин. Тлъстините им не се лепят по задника, а им придават вид на по-едри и силни. Това важеше и за Трюлс Бернтсен. Сега, с десет килограма повече, той изглеждаше много по-добре. А мазнините по женските тела се тресяха при всяко движение като желе. Виждайки подобни повлекани, му идеше да им тегли силен шут в задника и да гледа как кракът му потъва в меката плът. Лекарите непрекъснато тръбяха, че затлъстяването е новият бич, и въпреки това множество активисти кресливо заклеймяваха маниакалното желание за отслабване и възхваляваха „естествените“ женски форми. Сякаш провисналото и дебелото са идеал за неподправена женственост. Бъди доволна от тялото си. По-добре сто жени да умрат от сърдечно-съдови болести, отколкото — недай си боже! — една — от хранително разстройство. А сега и Мартине се освини. Е, тя беше бременна, но Трюлс не съумяваше да се избави от мисълта, че и Мартине е станала една от онези трътли.

— Премръзнали ли сте? — попита с усмивка Вигдис А.

Трюлс не знаеше какво се крие зад съкращението А. — просто така пишеше на звънеца ѝ, Вигдис А. Прииска му се да ѝ забие един десен прав с всичка сила — надутите ѝ до пръсване бузи щяха да поемат юмрука му, без да строшат кокалчетата. Или да я изчука. А защо не и двете?

Знаеше защо се чувства толкова бесен. Заради шибания джиесем.

След като най-после успяха да притиснат „Теленур“ да проследят телефона на Хуле, служителите установиха, че той се намира в центъра, по-точно в района на Централната гара. Едва ли в Осло има по-оживено място, и то през цялото денонощие. Дузина полицаи прочесваха района в продължение на часове. Нито следа от Хуле. Накрая някакъв новобранец излезе с баналното предложение да си сверят часовниците, да се пръснат из множеството и един да позвъни на номера на Хуле в предварително уговорена секунда. Който чуе звънене на телефон или види някой да си вади джиесема, да действа. Речено — сторено. Наистина откриха телефона — в джоба на наркоман, полузадрямал на стълбите в подножието на Предгаровия площад. Той обясни, че някакъв тип от кафене „Фюрлюсе“ му „дал“ телефона.

Асансьорът спря.

— Приятна вечер — промърмори Трюлс и слезе от кабината.

Зад него вратата се хлопна и асансьорът потегли.

Кюфтета и дивиди. Първата част на „Бързи и яростни“? Пълна боза, разбира се, но някои сцени си ги бива. Или „Трансформърс“? Меган Фокс и продължителна чекия.

Чу я как диша. Беше слязла с него от асансьора. Миризма на влажно коте. Тази вечер Трюлс Бернтсен щеше да я изчука. Усмихна се и обърна глава. Тя се опря в нещо твърдо. И студено. Трюлс Бернтсен обърна нагоре очи. Цев на пушка.

— И на теб — отговори познат глас. — С удоволствие ще вляза.

Трюлс Бернтсен седеше в креслото и се взираше в дулото на собствения си щаер.

Откри Хари. Или по-скоро обратното.

— Не можем да продължаваме да се срещаме така — подхвана Хари Хуле.

Беше забучил цигарата в единия ъгъл на устата си, та димът да не влиза в очите му.

Трюлс не отговори.

— Знаеш ли защо предпочитам твоя пистолет? — попита Хари и потупа пушката, легнала в скута му.

Трюлс продължаваше да мълчи.

— Защото искам куршумите, които открият в тялото ти, да отведат разследващите до твоето оръжие.

Трюлс сви рамене.

Хари Хуле се наведе напред. Трюлс усети дъха на алкохол. Проклятие, Хуле се беше нафиркал. За постъпките му в трезво състояние се носеха легенди. Какво ли да очаква човек от него след няколко пресушени чаши?

— Работиш за мафията, Трюлс Бернтсен. Ето го доказателството.

Хари извади идентификационна карта от портфейла на Бернтсен, иззет заедно с пистолета му.

— Томас Лундер? Това не е ли полицаят, конфискувал дрогата на летище „Гардермуен“?

— Какво искаш? — попита Трюлс, затвори очи и се облегна на стола. — Кюфтета и дивиди.

— Да разбера каква е връзката между теб, Дубай, Исабел Скойен и Микаел Белман.

Трюлс се сепна. Микаел? Че какво общо имаше Микаел? А Исабел Скойен не беше ли онази от общинския съвет?

— Нямам представа…

Петлето на щаера се вдигна.

— Внимавай, Хуле! Лек натиск върху спусъка е достатъчен да…

Петлето продължи да се вдига.

— Чакай! Чакай, да му се не види! — Езикът на Трюлс Бернтсен отчаяно сновеше из устата му в търсене на смазваща слюнка. — За Скойен и Белман не знам нищо, но за Дубай…

— Побързай.

— Ще ти разкажа за него…

— Какво?

Бернтсен си пое въздух и го задържа в дробовете си. После го изпусна с въздишка:

— Всичко.

Трийсет и девета глава

В Трюлс Бернтсен се бяха приковали три очи. Две със светлосини, измити от алкохола ириси, и едно черно — дулото на собствения му щаер. Мъжът, хванал пистолета, седеше полуизлегнат в креслото, изтегнал дългите си крака на килима.

— Слушам те, Бернтсен — дрезгаво го подкани той. — Да чуя какво знаеш за Дубай.

Трюлс се прокашля два пъти. По дяволите, как му пресъхна гърлото!

— Една вечер ми позвъниха по домофона. Вдигнах. Някакъв глас поиска да разменим няколко думи. Първоначално отказах да го пусна, но после той спомена едно име и… и…

Трюлс Бернтсен търкаше нервно челюстите си с два пръста.

Хари чакаше.

— Притисна ме с една злополука, за която не допусках, че информацията е изтекла извън службата.

— Каква?

— С един арестуван. Някой трябваше да научи това копеле на нормални обноски. Не очаквах да се разчуе, че аз съм… му дал да се разбере.

— Тежка телесна повреда?

— Родителите искаха да ме съдят, но момчето не успя да ме разпознае на очната ставка, защото бях засегнал зрителния му нерв. Късмет в нещастието — Трюлс се засмя нервно, с познатото грухтене, ала смехът му бързо секна. — И не щеш ли, пред вратата ми цъфна някакъв тип, който знаеше за инцидента. „Виждам, че умееш да минаваш между капките, и съм готов да плащам щедро на човек с твоите заложби“ — увери ме той. Говореше на норвежки, и то много изискано, долових обаче акцент.

— Бил е Дубай?

— Това е единствената ни по-продължителна среща. После съм го виждал още два пъти, но съвсем за кратко. Тогава дойде сам. Възрастен мъж в елегантен и все пак старомоден костюм, с жилетка, бомбе и ръкавици. Обясни ми за какво му трябвам и колко ще ми плати. Стори ми се извънредно предпазлив. Предупреди ме, че след тази среща нито ще се срещаме, нито ще поддържаме контакт било по телефон, било по имейл. Настоя да не използваме средства, които могат да се проследят. Мен лично това ме устройваше изцяло.

— Как уговаряхте какво да правиш?

— Записваха поръчките на надгробна плоча.

— Къде?

— В гробището в Стария град. Там оставяха и хонорарите ми.

— Разкажи ми повече за Дубай. Що за човек е?

Вперил поглед право пред себе си, Трюлс Бернтсен се опитваше добре да си направи сметката. И да прецени последствията.

— Какво чакаш, Бернтсен? С ченгел ли да ти вадя думите от устата?

— Осъзнаваш ли какъв риск поемам, ако…

— Когато те видях за последно, двама от хората на Дубай се опитаха да ти пръснат мозъка. Вече си поръчан, Бернтсен. Затова говори. Кой е Дубай?

Хари Хуле го гледаше право в очите. Трюлс имаше усещането, че онзи го пронизва с поглед. Петлето се вдигна и опрости значително дилемата.

— Добре де, добре — вдигна отбранително ръце Бернтсен. — Дубай е само прозвище, защото пласьорите му носят футболни екипи с реклама на самолетна компания, която лети до арабските страни.

— Имаш десет секунди да ми разкажеш нещо, за което не съм се досетил сам.

— Чакай, чакай! И дотам ще стигна! Истинското му име е Рудолф Асаев. Руснак е, родителите му са били интелектуалци дисиденти и политически бежанци — или поне той така твърдял пред съда. Живял е в много страни и говори седем езика. В Норвегия е пристигнал през седемдесетте и е един от пионерите в трафика на хашиш. Гледал да не се набива на очи, но през 1980-а един от хората му го изпял в полицията. Тогава контрабандата на хашиш се наказваше като антидържавната дейност. Лежал дълго. След като го пуснали, заминал за Швеция и се прехвърлил на хероин.

— Приблизително същото наказание, но много пък по-добра печалба.

— Именно. Оглавил цяла групировка в Гьотеборг, след убийството на полицай под прикритие обаче се наложило да се скатае за известно време. Преди две години се върнал в Осло.

— Той ли ти каза всичко това?

— Не. Проучих го сам.

— Така ли? И как успя? Този човек не е ли пълна енигма?

Трюлс Бернтсен заби поглед в ръцете си. После вдигна очи към Хари Хуле. Не успя да сдържи усмивката си. Защото неведнъж му се бе приисквало да разкаже за това свое постижение. Но нямаше на кого да се похвали как е надхитрил самия Дубай. Трюлс облиза устни:

— Той беше седнал на креслото, където седиш ти в момента, с отпуснати върху подложките ръце.

— И?

— Ръкавът на ризата му се повдигна. Между ръкавиците и ръба на маншета забелязах бели белези — от онези, дето остават, след като премахнеш татуировка. А като видях татуировката на китката му, си помислих…

— Бил е в затвора. Носил е ръкавици, за да не остави отпечатъци, които ти да провериш в базата данни.

Трюлс кимна. Сече му пипето на Хуле — не можа да отрече Бернтсен.

— Именно. След като приех условията му, той се поотпусна. Протегнах му ръка да скрепим сделката, той си свали ръкавицата и стисна десницата ми. После успях да снема прилични отпечатъци от опакото на дланта ми. Компютърът откри съвпадение.

— Рудолф Асаев. Дубай. Как се е изхитрил да опази самоличността си в тайна толкова време?

— В ОРГКРИМ непрекъснато се натъкваме на такива случаи — сви рамене Бернтсен. — Между сенчестите играчи, попадащи в хватката на полицията, и другите, които се измъкват, има само една разлика: вторите дърпат конците на малобройна организация, с малцина приближени и доверени лица. Наркобосовете, обграждащи се с цяла армия, защото си въобразяват, че тя ще ги защити, рано или късно попадат зад решетките. Все се намира някой нелоялен служител, който или иска да се намърда на тяхното място, или се съгласява да ги предаде срещу намаляване на наказанието.

— Спомена, че си го виждал и друг път?

— Да — кимна Бернтсен. — Веднъж във „Фюрлюсе“. Видя ме, обърна се и излезе.

— Значи слуховете, че снове из града като фантом, са верни?

— Така излиза.

— Ти какво търсеше във „Фюрлюсе“?

— Аз ли?

— Вътре не влизат полицаи.

— Моя позната работи там.

— Мхм. Мартине?

— И ти ли я познаваш?

— Ходил си да я зяпаш, а?

Трюлс усети как кръвта нахлува в лицето му.

— Аз…

— Счупи гипса, Бернтсен. Току-що представи убедително алиби.

— К… какво?

— Ти си онзи досадник, когото Мартине е взела за агент под прикритие. По времето, когато Густо е бил убит, си се намирал в кафенето на Армията на спасението, нали?

— Досадник?

— Не се хващай за думата, а отговори.

— Нали не си ме подозирал в… Защо ми е да ликвидирам Густо Хансен?

— Защото Асаев ти е поръчал да го очистиш например. Пък си имал и личен мотив да искаш смъртта му. Густо е видял как убиваш човек в Алнабрю. С дрелка.

Трюлс Бернтсен претегли думите на Хуле с вещината на полицай, чийто двойствен живот го е научил да различава блъфа от истината.

— Олег Фауке също е станал свидетел на престъплението. Имаш мотив да пречукаш и него. Затворникът, който се опита да го прободе смъртоносно…

— Не работеше за мен! Трябва да ми повярваш, Хуле, нямам нищо общо с нападението. Никого не съм убивал. Само унищожавах доказателства. А това в Алнабрю беше нещастен случай.

— И не дойде в „Леон“ с намерението да ми теглиш куршума?

Трюлс преглътна с мъка. Хуле ще го убие като нищо. Ще дръпне спусъка в слепоочието му, ще избърше отпечатъците и ще постави оръжието в ръката му. По вратата на апартамента му липсваха следи от взлом, Вигдис А. ще свидетелства, че е видяла Трюлс да се прибира сам, на вид простинал, потиснат… А от Управлението ще потвърдят: дори се е обадил, че няма да идва на работа.

— Кои бяха онези двамата, които дойдоха в хотела? Хора на Рудолф?

Бернтсен кимна.

— Измъкнаха се, но успях да раня единия.

— Защо са ни поръчали?

— Явно знаем прекалено много — сви рамене Трюлс и се опита да се засмее, но от гърлото му се изтръгна само хрипкава кашлица.

Постояха мълчаливо, вкопчили поглед един в друг.

— Какво възнамеряваш да нравиш? — попита Трюлс.

— Да го заловя.

Да го заловя. Трюлс отдавна не бе чувал някой да употребява този глагол.

— Значи според теб антуражът му е малоброен?

— Най-много трима-четирима души, а вероятно само двама.

— Мхм. Какво друго желязо имаш?

— Желязо?

— Освен това — Хуле посочи към ниската масичка: три пистолета, единият картечен, зареден и в режим на готовност. — Мога да те закопчея и да претърся апартамента, така че е в твой интерес да ми ги покажеш сам.

Трюлс Бернтсен обмисли положението и посочи спалнята.

Трюлс включи осветлението и отвори вратата на гардероба. Под луминесцентната лампа лъснаха шест пистолета, два големи ножа, черна полицейска палка, метален бокс, противогаз и така наречената riot gun, или нелетално оръжие, предназначено за разпръскване на масови безредици — късоцевна пушка с цилиндър в средата, съдържащ големи патрони със сълзотворен газ. Оръжейния си арсенал Трюлс бе събрал от склада в Управлението, където служителите не следяха изкъсо точната бройка оръжия.

— Ти си луд за връзване, Бернтсен.

— Защо?

Хуле посочи задната стена на гардероба. Там Трюлс беше забил гвоздеи, на които бе закачил оръжията, и с помощта на флумастер бе очертал контурите им. Всичко си имаше точно определено място.

— Бронежилетка на закачалка? Ти какво? Притесняваш се да не се измачка ли?

Трюлс Бернтсен не отговори.

— Добре — Хуле свали жилетката. — Сложи в един чувал полицейската пушка, противогаза и муниции за МП-5.

Хуле наблюдаваше, докато Трюлс изпълнява нарежданията му. Върнаха се в дневната. Хари взе картечния пистолет и тръгна към външната врата:

— Знам какво ти минава през ума. Но преди да си започнал да звъниш на разни хора, за да ме спреш, нека те предупредя, че съм поверил на адвокат цялата информация за теб и случая. При инцидент с мен съм го инструктирал как да действа. Ясно?

Трюлс кимна. „Блъфира“ — помисли си.

— Смяташ, че те будалкам — засмя се Хуле. — Но няма как да си напълно сигурен, нали?

Ах, как мразеше Хуле! Ненавиждаше надменната му пренебрежителна усмивка.

— А какво ще стане, ако оцелееш, Хуле?

— Тогава проблемите ти ще приключат. Ще се махна оттук, ще се преселя в другия край на земното кълбо и повече няма да ме видиш. И последно… — Хуле закопча дългото палто над бронежилетката. — Ти ли си изтрил улица „Блиндерн“ 74 от списъка, който изпратиха на мен и Белман?

Трюлс Бернтсен понечи да отрече. Но нещо — хрумване, смътен проблясък — го спря. Отдавна се опитваше да разбере къде е леговището на Рудолф Асаев…

— Да — излъга той, докато се опитваше да смели информацията, да съобрази какво означава това.

Списъкът, който изпратиха на мен и Белман…

Трюлс се мъчеше да извлече някакво заключение, ала умът му не щракаше достатъчно бързо. Проницателността не беше сред силните му страни. Нуждаеше се от повече време да осмисли чутото.

— Да — повтори той с надежда изненадата да не му проличи. — Аз бях. Аз изтрих адреса.

— Оставям тази пушка — Хари отвори пълнителя и извади патрона. — Ако не се върна, я занеси в адвокатска кантора „Бах & Симонсен“.

Хуле затръшна вратата. Стъпките му отекнаха по стълбите. Трюлс изчака, за да е сигурен, че онзи няма да се върне, и се спусна към бал конската врата. О стената до нея, зад завесата, стоеше опряна карабината „Мерклин“. Трюлс вдигна тежкото оръжие, отвори балконската врата и опря цевта о перилата. Валеше дъжд и беше студено, но тихо, а в случая това имаше по-голямо значение.

Трюлс видя как Хуле излиза от блока. Палтото му се ветрееше, докато вървеше към таксито на паркинга. Бернтсен се прицели в него през светлочувствителния оптически мерник. Немска оптика и оръжейно изкуство. През окуляра фигурата се виждаше зърниста, но на фокус. Веднага би могъл да повали Хуле. Куршумът щеше да го прониже от глава до пети или — при повече късмет — да излезе през репродуктивните му органи. Все пак „Мерклин“ бе проектирана за лов на слонове. Ала ако Трюлс изчакаше Хуле да попадне под лампите на паркинга, щеше да му се открие още по-удобна възможност за изстрел. Това му се струваше за предпочитане: хем паркингът е пуст, хем по-бързо ще довлече трупа до колата си.

Инструктирал адвоката си? Да бе! Трюлс обаче задължително щеше да провери има ли причина да очисти въпросния Ханс Кристиан Симонсен. Не искаше да оставя нищо за случайността.

Хуле се приближаваше към светлото петно под една лампа. В главата? Бронежилетката покриваше тялото до тила. Адски тежка. Трюлс постави пръст на спусъка. Слаб, едва доловим глас му прошепна да се откаже, защото това е убийство. Досега Трюлс Бернтсен не бе отнемал умишлено човешки живот. Не той посегна на Торд Шулц, а проклетите „бригадири“ на Рудолф Асаев. А Густо? Кой, по дяволите, пречука Густо? Микаел Белман. Исабел Скойен.

Немощният глас замлъкна. Центърът на кръстачката сочеше главата на Хуле. Бум! Трюлс вече си представяше кървавата гледка. Пръстът му легна плътно върху спусъка. След две секунди Хуле щеше да излезе на светло. Жалко, че нямаше как да заснеме момента и да го запише на дивиди. Тези кадри биха засенчили дори сексапила на Меган Фокс — със или без порция кюфтета.

Четирийсета глава

Трюлс Бернтсен вдиша дълбоко и бавно. Пулсът му се ускори, но той умееше да се владее.

Хари Хуле попадна под светлината на лампата. И изпълни оптическия мерник.

Жалко, наистина, че няма как да го засн…

Обзе го внезапно колебание.

Бързото мислене не беше сред силните му страни.

Не се смяташе за глупав. Просто се случваше някои решения да му отнемат повече време.

И като деца двамата с Микаел се различаваха именно по остротата на ума. Обикновено Микаел преценяваше и говореше, но в крайна сметка Трюлс също успяваше да стигне до правилния извод. Както и сега. Липсващ адрес в някакъв списък. Глас, който му нашепва да не убива Хуле. Ако беше тук, Микаел би го посъветвал да си направи елементарна сметка. Хуле е вдигнал мерника на Рудолф Асаев и на Трюлс — за щастие, в тази последователност. Ако Хуле види сметката на Асаев, проблемите на Трюлс ще станат с един по-малко. Същото важеше и ако Асаев очисти Хуле. От друга страна…

Хари Хуле продължаваше да стои на светло.

Пръстът на Трюлс започна да натиска спусъка. В КРИПОС се бе отличил като най-добрия стрелец с пистолет и подгласник на първенеца с пушка.

Издиша въздуха от дробовете си. Усещаше тялото си напълно освободено от напрежение. Не очакваше неконтролирани движения. Отново си пое дъх.

И свали пушката.

Пред Хари се простираше осветената улица „Блиндерн“. Приличаше на маршрут за увеселително влакче — със стръмни изкачвания и спускания — из хълмиста местност със стари къщи, просторни градини, университетски сгради и тревни площи. Изчака светлините на таксито да изчезнат и тръгна.

Стрелките показваха един без четири. Не се виждаше жива душа. По желание на Хари шофьорът спря пред номер шейсет и осем.

„Блиндерн“ 74, пишеше на триметрова ограда на петдесетина метра по-нататък по улицата. Встрани от къщата се издигаше цилиндрична постройка, висока четири метра и със също толкова голям диаметър. Приличаше на водонапорна кула. Хари за пръв път виждаше такъв резервоар в Норвегия. Забеляза още един до съседната къща. Алея, посипана с чакъл, водеше към стълбище пред внушителна къща. Самотна лампа осветяваше портала пред врата от солидно тъмно дърво.

Два от прозорците на първия етаж и един на втория светеха.

Хари се спотаи под дъб от отсрещната страна. Свали си раницата и я отвори. Приготви полицейската пушка и си сложи противогаза, без да го нахлузва над лицето си.

Дъждът щеше да му помогне да се приближи незабелязано. Провери дали картечният пистолет е зареден и със свален предпазител.

Моментът настъпи.

Но упойката започваше да го пуска.

Извади бутилката „Джим Бийм“ и разви капачката. На дъното бяха останали няколко капки. Погледна къщата, после бутилката. Ако осъществи намерението си, ще му трябва още малко алкохол. Зави обратно капачката и прибра бутилката във вътрешния си джоб заедно с допълнителния пълнител за пистолета. Стараеше се да диша нормално, та мускулите и мозъкът да се насищат с достатъчно кислород. Погледна часовника. Един и една минута. След двайсет и три часа излита самолетът, който ще отведе него и Ракел в Хонконг.

Хари си пое дълбоко въздух, после пак. Очакваше някакъв сензор да засече присъствието му, докато се промъква към къщата. Тежката бронежилетка щеше да му попречи да се придвижи бързо, но нямаше желание да става лесна мишена като онзи път по „Мадсерю але“.

Две, две и половина. Три.

Натисна дръжката, отвори портата, стисна полицейската пушка в едната ръка, картечния пистолет — в другата, и хукна по затревената площ, вместо по чакъла. Насочи се към прозореца на дневната. Беше участвал в немалко светкавични арести и знаеше какво огромно преимущество осигурява моментът на изненадата. Не само позволява на полицаите първи да открият огън, а и обезврежда противника, зашеметен от внезапния звук и светлина. Хари обаче се бе научил колко трае моментът на изненадата. Затова започна да брои наум. Петнайсет секунди. По негови изчисления разполагаше точно с толкова. Не сломи ли съпротивата за тези петнайсет секунди, вражеските редици ще успеят да се мобилизират, да се прегрупират, да отблъснат удара. Познаваха къщата по-добре от него. Той не разполагаше дори с чертеж.

Четиринайсет, тринайсет.

От мига, когато изстреля два газови патрона в прозореца, те разпръснаха сълзотворен газ и над Хари сякаш връхлетя лавина. Времето забави ход и всичко започна да тече като на насечена филмова лента. Знаеше, че се движи; че тялото му извършва каквото трябва, но мозъкът му регистрираше само откъслечни моменти.

Дванайсет.

Смъкна противогаза над носа и устата си, метна полицейската пушка в дневната, разчисти с пистолета по-едрите парчета стъкло от перваза на прозореца, подложи раницата, набра се на мускули върху нея, вдигна единия си крак и го преметна през прозореца. В същия миг белият дим лумна към него. Хари потъна в облак. Бронежилетката забавяше движенията му. Стесненото от противогаза зрително поле подсилваше усещането, че се движи като във филм. Проехтяха изстрели. Той залегна на пода.

Осем.

Още изстрели. Сухият звук на разцепен паркет. Врагът не се бе парализирал. Хари чакаше. Най-после чу кашлица. Задушливата кашлица, която не можеш да потиснеш, когато сълзотворният газ започва да дразни лигавицата на очите, носа, дробовете ти.

Пет.

Хари вдигна картечния пистолет и откри стрелба срещу сиво-бялата пелена. Чу как някой тича по стълбите.

Три.

Хари се изправи по посока на беглеца.

Две.

Димът не бе обхванал втория етаж. Ако онзи е успял да стигне дотук невредим, шансовете на Хари да го залови значително намаляваха.

Едно, нула.

Хари различи очертанията на парапета. Провря картечния пистолет между отвесните прегради и насочи дулото нагоре. Дръпна спусъка. Оръжието „ритна“ в ръката му, но Хари го държеше здраво. Изпразни пълнителя, изтегли пистолета към себе си, свали празния пълнител и бръкна в джоба на палтото си да извади резервния. Напипа само бутилката бърбън. Пълнителят се бе изхлузил от джоба му, докато стоеше залегнал на пода! А другите пълнители останаха в раницата на прозоречния перваз.

Чу стъпки по стълбите и осъзна, че е обречен. Човекът стъпваше бавно и някак колебливо. После изведнъж забърза ход и направо полетя надолу. Хари видя как фигурата се изстрелва от мъглата — призрак в бяла риза и черен костюм. Удари се в парапета, прекърши се по средата и се свлече безжизнен по стълбите до долу. Хари видя разръфаните краища на дупките в плата, откъдето бяха минали куршумите. Приближи се до тялото, хвана го за косата и повдигна главата. Обзе го усещането, че се задушава, и едва преодоля импулса да си свали маската.

Излизайки от тялото, единият куршум почти бе отнесъл носа на мъртвия. Но това не попречи на Хари да го познае: този дребен мъж нападна него и Бернтсен в „Леон“. Същият стреля по него от автомобила на „Мадсерю але“.

Хари напрегна слух. Цареше пълна тишина. Само куршумите съскаха, изпускайки сълзотворен газ. Хари се втурна към перваза, намери раницата, зареди пистолета и пъхна резервен пълнител в джоба. Чак сега усети потта, стичаща се на вади под жилетката.

Къде остана едрият? А Дубай? Пак се ослуша. Съскане на газ. Не долови ли и стъпки на горния етаж? През плътната завеса различи стая и отворена врата към кухнята. Остана само една затворена врата. Застана до нея, отвори рязко, насочи пушката към вътрешността и изстреля два куршума. Затвори и изчака. Преброи до десет. Отвори и влезе.

Вътре нямаше никого. През димната завеса забеляза рафтове с книги, кресло, тапицирано с черна кожа, и голяма камина. Над камината висеше портрет на мъж в черната униформа на Гестапо. Нима тук някога са живели нацисти? Хари знаеше, че норвежкият нацист и лидер на Хирда75 Карл Мартинсен е живял в насилствено присвоена къща по улица „Блиндерн“, докато не са го разстреляли пред сградата на Естествено-научния факултет.

Хари се върна през кухнята и влезе в слугинската стая, типична за периода. Там откри каквото търсеше: задното стълбище.

Обикновено такива стълбища в миналото са се използвали и като аварийни, но това не отвеждате до изход, а продължавате към мазето. Вратата беше зазидана.

Хари провери: в пълнителя бе останал един газов патрон. Изкачи стълбите с дълги, безшумни скокове. Изстреля последния куршум в коридора, преброи до десет и продължи. Започна да проверява стаите. Болката във врата го мъчеше, но той съумяваше да запази концентрацията си. Само първата врата беше заключена. В другите стаи нямаше никого. Две от спалните изглеждаха обитавани. Леглото в едната не беше застлано с чаршафи, а матракът тъмнееше като просмукан от кръв. На нощното шкафче лежеше Библия. Хари я огледа. Кирилица. Значи — източноправославна. До нея стоеше приготвен жук. Червена тухла със забити шест гвоздея, дебела точно колкото книгата.

Върна се пред заключената врата. Потта, стичаща се от челото му, запоти визьора на маската. Опря гръб о срещуположната стена, вдигна крак и ритна вратата. След четвъртия шут тя се завъртя на пантите си. Наведе се, откри автоматичен огън в стаята, чу звънтенето на разтрошено стъкло. Изчака димът да обхване цялата стая, влезе, напипа ключа за осветлението и го натисна.

Тази стая се оказа по-голяма от останалите. Леглото с балдахин не беше оправено. На нощното шкафче блестеше пръстен със син камък.

Хари мушна ръка под завивката: още беше топла.

Който допреди малко е лежал тук, вероятно е излязъл и е заключил, би предположил Хари, преди да види ключа в ключалката от вътрешната страна. Провери прозореца. Беше затворен. До по-късата стена имаше масивен гардероб. Хари го отвори.

На пръв поглед нищо особено: обикновена мебел за дрехи. Побутна задната стена и тя хлътна навътре.

Изход за бягство. Немска прецизност.

Разбута ризите и саката и провря глава през отвора. Лъхна го хлад. Шахта. Протегна ръка и опипа вътрешността. В стената бяха изсечени железни стъпала — навярно водеха към подземие. В съзнанието му пробяга спомен — късче от сън. Той се отърси от видението, свали си противогаза и се притисна към подвижната стена на гардероба. Краката му внимателно започнаха да слизат по стъпалата, а лицето му се изравни с дъното на гардероба. Забеляза парче колосана памучна тъкан с формата на буква U. Хари го взе, пъхна го в джоба на палтото си и продължи напред в мрака, като броеше стъпалата. След двайсет и второто усети равна твърда почва под краката си. Най-неочаквано обаче тази твърда почва се размърда. Хари изгуби равновесие и политна. Падна върху нещо меко.

Подозрително меко.

Замръзна на място и се ослуша. Извади запалката от джоба си. Щракна я за две секунди. После дръпна пръста си. Видя каквото му трябваше.

Лежеше върху човешко тяло.

Необичайно едро и голо, с кожа, по-студена от мрамор и придобила синкавия оттенък на неколкодневна мъртва плът.

Отдръпна се от трупа и пое по циментовия под към врата, която беше забелязал. Ръката му зашари опипом по стената в търсене на ключ за осветление. Откри го. Под пламъка от запалката Хари ставаше мишена, но окъпе ли се цялото помещение в светлина, всички ставаха потенциални мишени. Вдигна картечния пистолет и завъртя копчето на ключа. Лъчът се плъзна по нисък тесен коридор.

Установи, че тук е пусто. Огледа трупа, положен върху килимче на пода. Превръзката около корема му беше напоена с кръв. Татуирана Богородица се взираше в Хари от гърдите на мъртвия. Хари знаеше какво символизира: носителят е престъпник от ранна детска възраст. Понеже по тялото не личаха други наранявания, Хари предположи, че раната под превръзката, най-вероятно причинена от дулото на щаера на Трюлс Бернтсен, е довела до фаталния изход.

Хари дръпна вратата. Оказа се заключена. Късата стена в дъното на коридора беше покрита с метална плоча, вградена в зида. С други думи, Рудолф Асаев беше разполагал с една-единствена възможност за изход: тунела. Хари си даваше сметка защо изпробва първо всички други изходи. Заради съня.

Плъзна поглед по протежение на тесния коридор.

Клаустрофобията е контрапродуктивна. Подава сигнали за несъществуваща опасност и трябва да бъде преборена. Хари провери дали е щракнал пълнителя в картечния пистолет. Да става каквото ще. Призраците съществуват, ако им позволиш.

И тръгна.

Тунелът се оказа по-тесен, отколкото предполагаше. Вървеше приведен надве и въпреки това главата и раменете му се търкаха в стените и тавана, обрасъл с мъх. Опитваше се да си ангажира ума, за да не позволи на клаустрофобията да го надвие. Това трябва да е бил изход за бягство, построен от нацистите, разсъждаваше той. Връзваше се със зазиданата врата. По стар навик Хари се постара да не губи ориентация в пространството. Според неговата представа се движеше към съседната къща със странната водонапорна кула. Тунелът изглеждаше много предвидливо проектиран. По пода Хари забеляза сифони за оттичане на протекла вода. Само не разбираше защо немците, които строят толкова широки аутобани, са направи тунела толкова тесен. Само при думата „тесен“, прокраднала се в съзнанието му, клаустрофобията го сграбчи за гърлото. Хари се мъчеше да се съсредоточи върху броенето на крачките; опитваше се да си представи къде се намира спрямо земното равнище. Над земята! Свобода, въздух, пълни дробове. Брой, по дяволите, брой! Когато стигна до сто и десет, забеляза напречна бяла линия, пресичаща пода. Малко по-напред светлината се губеше. Обърна се и съобрази, че линията вероятно маркира средата на тунела. Понеже бе вървял с малки крачки, пресметна, че е изминал шейсет-седемдесет метра. Още малко и ще се измъкне оттук. Опита се да ускори ход. Влачеше крака като старец. Внезапно щракване прикова вниманието му към пода. Острите нарези на сифоните се плъзнаха един върху друг и прилепнаха плътно над отворите — по подобен начин се затварят регулируемите жалузи на вентилатор в автомобил. В същия миг Хари чу и друг звук — трополене.

Светлината проблесна в металната плоча в дъното на коридора. Тя се размърда и се смъкна надолу. Хари замръзна и вдигна картечния пистолет. Тъмнината му пречеше да види какво се крие зад плочата. Неочаквано зърна лек отблясък — така слънчевите лъчи се отразяват във фиорда на Осло през хубавите есенни дни. Настъпи едносекундна пълна тишина. Умът на Хари работеше трескаво. Мъртвият полицейски агент е лежал удавен в тунела. Цилиндричната постройка прилича на огромен резервоар за вода. Клаустрофобичният тунел. Мъхът по тавана не е мъх, а водорасли. Стихията изригна пред очите му. Чернозелена вълна, обточена с бяло. Хари понечи да хукне в обратната посока. Ала когато се обърна, оттам се носеше огледална водна стена.

Четирийсет и първа глава

Сякаш се озова приклещен между две летящи една срещу друга мотриси. Онази пред него го блъсна първа. Запрати го назад, той си удари главата в пода, после вълната го вдигна и започна да го подхвърля накъдето си поиска. Размахваше отчаяно ръце и крака, пръстите и коленете му се жулеха в стените, докато напразно се опитваше да се хване за нещо. Нямаше шансове срещу стихията. После — внезапно, както го бе връхлетяла — вълната изгуби силата си. Удари я срещуположната водна маса и двете се неутрализираха. Нещо се блъсна в гърба на Хари. Две бели, леко позеленели ръце обгърнаха тялото му. Мъртвешките пръсти зашариха по лицето му. Хари се оттласна с крака, извърна се и видя как трупът с кървавата превръзка се носи в тъмната вода — същински космонавт в безтегловност. Отворена уста, виещи се кичури коса и брада.

Хари стъпи на пода и проточи нагоре врат. Водата стигаше почти до тавана. Пак се наведе и зърна картечния пистолет и бялата линия на пода. После загреба. Залят от мощната стихия, изгуби ориентация, но плаващият труп му подсказа накъде да поеме, та да се върне до шахтата. Хари плуваше диагонално на стените, за да осигури максимален простор за ръцете си. Движеше енергично крака и не допускаше онази мисъл. Подемната сила не го забавяше. Тъкмо напротив: бронежилетката го теглеше прекалено надолу. Другата мисъл все пак се появи. Запита се дали да си съблече палтото, което се носеше над главата му и създаваше съпротивление. Мъчеше се да се съсредоточи върху онова, което трябва да направи: да преплува до шахтата, без да брои секунди и метри. Но вече усещаше вътрешното налягане в главата си, заплашващо да я взриви. И мисълта се появи. Лято, петдесетметров външен басейн. Ранно утро, почти никакви хора, слънце, Ракел в жълт бански. Олег и Хари ще се състезават кой ще плува по-дълго под вода. Олег е в отлична форма след кънкьорския сезон, но Хари притежава по-добра техника на плуване. Ракел им подвиква окуражително и се смее с прекрасния си смях, докато те загряват. Двамата се перчат пред нея. Тя е кралицата на комплекса „Фрогнер“, а Хари и Олег — нейни покорни поданици, готови на всичко, за да спечелят благоволението ѝ. Скочиха едновременно в басейна. Постигнаха приблизително еднакъв резултат. След четирийсетия метър разпориха повърхността и жадно поеха въздух, уверени в победата си. Четирийсет метра. На десет метра от ръба. И то след оттласкване от стената на басейна и при свободен размах. Малко повече от половината разстояние до шахтата. Хари беше обречен да умре тук. След съвсем малко. Вътрешният натиск върху очните му ябълки създаваше усещането, че ей сега ще изхвръкнат от орбитите. Самолетът излиташе в полунощ. Жълт бански. Десет метра до ръба. Хари загреба отново. Още едно движение с ръцете и водата щеше да го погуби.

В три и половина след полунощ Трюлс Бернтсен шофираше по улиците на Осло, докато слаб дъждец потропваше по предното стъкло. Обикаляше с колата от два часа. Не защото търсеше нещо, а защото това му осигуряваше едновременно спокойствие да размишлява и достатъчно спокойствие да не мисли за нищо.

Някой бе изтрил адрес от списък, получен от Хари Хуле. И този някой не се казваше Трюлс Бернтсен.

Май нещата щяха да излязат по-заплетени, отколкото си представяше.

Отново си припомни събитията от нощта на убийството в хронологичен ред.

Густо му се обади, разтреперан от наркотичен глад. Заплаши да го издаде, ако Трюлс не му даде пари за виолин. По някаква причина виолинът беше изчезнал от пазара и от няколко седмици в Нийдъл Парк цареше паника76, а цената за четвърт грам скочи на три бона. Трюлс му обеща да отидат да изтеглят пари от банкомата и влезе да си вземе ключовете за колата. Освен тях грабна и щаера. Налагаше се да действа безкомпромисно. В противен случай Густо щеше да го рекетира така всеки път, когато закъса. Наркоманите са повече от предвидими. Но когато се върна на вратата, момчето го нямаше. Навярно се бе усетило какво предстои. Трюлс не се притесни; Густо не би пропял, ако няма какво да спечели от това, пък и самият той също бе участвал в разбиването на склада в Алнабрю.

Във въпросния ден, събота, Трюлс беше на повикване и от Управлението можеха да му се обадят всеки момент. Отиде във „Фюрлюсе“, чете, зяпа Мартине Екхоф, пи кафе. После чу воя на сирените. Само секунди по-късно телефонът му звънна. От оперативната част го викаха. На улица „Хаусман“ 92 станала престрелка, а всички дежурни в Управлението били по адреси. Трюлс хукна натам пеша: местопрестъплението отстоеше само на стотина метра от кафенето. Задействаха се всичките му детективски инстинкти. Мимоходом оглеждаше минувачите със съзнанието, че по-късно тези наблюдения може да се окажат ключът към разрешаване на случая. По улица „Хаусман“ забеляза млад мъж с вълнена шапка, облегнат на близка сграда. Младежът гледаше към полицейския автомобил, паркиран пред портата на блока. Този младеж привлече вниманието на Трюлс, защото беше заровил ръце прекалено дълбоко в джобовете на якето си „North Face“, прекалено голямо и дебело за сезона. „В тези джобове може да се крие какво ли не“, помисли си тогава Трюлс. Момчето имаше сериозен вид, но не приличаше на пласьор. След като видя как полицаите отвеждат Олег в полицейската кола, момчето се обърна и тръгна надолу по улица „Хансен“. Всъщност тогава Трюлс беше забелязал поне десетина подозрителни лица около местопрестъплението — достатъчна причина да започне да гради разни конспиративни теории.

А запомни именно това момче, защото в „Леон“ Хари Хуле му показа една семейна снимка.

Хуле се интересуваше дали Бернтсен познава Ирене Хансен и Трюлс отговори, че я вижда за пръв път — каквато си беше самата истина. Не за пръв път обаче виждаше други двама на снимката: Густо и второто момче, несъщия му брат. Същият младеж със сериозно изражение бе видял близо до местопрестъплението.

Трюлс спря по улица „Принсен“ под хотел „Леон“. Държеше полицейската радиостанция включена. Най-сетне се получи дългоочакваното съобщение от централата:

— До нула едно. Проверихме сигнала за оплакване от силен шум на улица „Блиндерн“. Тук явно е имало екшън. Сълзотворен газ и следи от автоматична стрелба. Един застрелян. Слязохме в мазето. Наводнено е. Май трябва да изпратим баретите от „Делта“ да проверят втория етаж.

— Защо не проверите дали изобщо някой е останал вътре?

— Ела да провериш ти! Абе ти глух си ли? Газ и автомат!

— Добре де, добре. Какво искате?

— Четири патрула да обезопасим района, „Делта“, група за оглед и… водопроводчик.

Трюлс Бернтсен намали радиостанцията. Някаква кола удари рязко спирачки, защото висок мъж пресече точно пред бронята ѝ. Разгневеният шофьор натисна клаксона, ала пешеходецът продължи най-невъзмутимо към хотел „Леон“.

Трюлс Бернтсен примижа.

Дали наистина е възможно да е той? Хари Хуле?

Мъжът, облечен в опърпано палто, вървеше с глава, вкопана в раменете. Чак когато онзи изви глава и уличните лампи осветиха лицето му, Трюлс Бернтсен разбра, че се е припознал. Откриваше нещо познато у мъжа, но не беше Хари Хуле.

Трюлс се облегна назад на седалката. Вече знаеше кой победи. Плъзна поглед над града си. Защото градът му принадлежеше. Дъждът трополеше по покрива на автомобила, нашепвайки, че Хуле е мъртъв, и проливаше сълзи по предното стъкло.

В два часа след полунощ в „Леон“ повечето гости на хотела вече се бяха разотишли по домовете си, след като си бяха взели дозата чукане. Цареше тишина. Момчето зад рецепцията едва повдигна глава, когато високият мъж прекрачи прага. От косата и палтото му се стичаше вода. До неотдавна рецепционистът проявяваше интерес към заниманията на Кето̀, когато старецът се прибираше посред нощ или след няколкодневно отсъствие. Ала нескончаемите, емоционални и подробни отговори на Кето̀, който се отплесваше във философски размисли за хорските неволи, го убедиха колко по-добре е да не влиза в разговор с него. Днес обаче пасторът изглеждаше изтощен.

— Тежка нощ? — попита вежливо момчето с надеждата да получи едносричен отговор.

— Обичайното — усмихна се изнурено старецът. — Хора и пак хора. Впрочем замалко да ме убият.

— Сериозно? — сепна се момчето и веднага съжали за реакцията си. Сега вече нямаше да се отърве от редовните словоизлияния.

— Преди минута една кола едва не ме блъсна — обясни Кето̀ и продължи към стълбището.

Момчето си отдъхна и продължи да чете комикса си.

Високият старец пъхна ключа, ала за негова изненада вратата се оказа отключена.

Влезе и врътна копчето за осветлението, но абажурът не светна. Вдигна глава. Нощната лампа беше включена. На леглото седеше висок прегърбен мъж. От подгъвите на дългото му палто се стичаше вода и капеше по пода. Едва ли бе възможно да съществуват двама мъже, по-различни един от друг, и въпреки това старецът имаше чувството, че се е погледнал в огледалото.

— Какво правиш тук? — прошепна той.

— Вмъкнах се тайно да проверя дали няма да намеря нещо ценно из вещите ти.

— И какво откри?

— Ценно ли? Нищо. Обаче намерих това.

Старецът улови подхвърленото във въздуха парче памучен плат, колосано под формата на буква U. Якичката доста се бе поизмърсила.

— Това си намерил, значи.

— Да. В гардероба в спалнята ти. Сложи си я.

— Защо?

— Защото искам да изповядам греховете си. И защото без свещеническа яка ми изглеждаш гол.

Старият Кето̀ наблюдаваше неканения гост. Онзи седеше наведен напред. Капки вода се стичаха от косата му по белега и продължаваха по брадичката. Оттам капеха върху пода. Беше поставил единствения стол в средата на стаята. Столът на изповедника. На масата лежеше отворена кутия „Кемъл“, а до нея — запалка и подгизнала, пречупена надве цигара.

— Както искаш, Хари.

Кето̀ седна, разкопча палтото си и промуши копчетата на яката в илиците на свещеническата си риза. После посегна към джоба на сакото си. Хари мигом настръхна.

— Цигари — успокои го на норвежки Кето̀. — За двама ни. Виждам, че твоите са се удавили.

Полицаят кимна. Старецът извади ръката си и му поднесе отворена кутия цигари.

— Говориш много добре норвежки — отбеляза Хари.

— Малко по-добре от шведски. Но понеже си норвежец, не чуваш акцента ми, докато говоря на шведски.

Хари извади една от черните цигари и я огледа.

— Руския ти акцент ли?

— „Собрание Блек Рашън“ — единствените читави цигари в Русия. В момента сигурно ги произвеждат в Украйна. Обикновено ги отмъквам от Андрей. Като отворихме дума за него, как е той?

— Зле — отговори полицаят и приближи цигарата до пламъка на запалката, поднесена му от Кето̀.

— Тази новина ми причинява болка. Като каза „зле“, отдавна трябваше да си мъртъв, Хари. Знам, че нашественикът в тунела си бил именно ти.

— Аз бях.

— Шлюзовете се отвориха едновременно, а резервоарите бяха пълни с вода. По мои сметка двете вълни трябваше да те залеят от двете страни.

— Така и стана.

— В такъв случай не разбирам как си оцелял. Повечето изпадат в шок и се давят.

Полицаят изпусна струйка дим от ъгълчето на устата си.

— Така ли са умирали членовете на норвежката съпротива, щурмували дома на шефа на Гестапо?

— Не знам дали изобщо нацистите някога са изпробвали този капан по време на отстъплението.

— Но ти си изпробвал действието му. С агента под прикритие.

— Беше същият като теб, Хари. Мъже, които си мислят, че имат призвание, са опасни. И за себе си, и за околните. Трябваше да умреш като него.

— Но както виждаш, още съм жив.

— Все още не проумявам как си оцелял. Да не твърдиш, че след като водата те е заляла, си имал достатъчно въздух в дробовете да преплуваш осемдесет метра в леденостудена вода, през тесен тунел, и то облечен с връхна дреха?

— Не.

— Не? — старецът се усмихна с искрено любопитство.

— В дробовете си бях поел въздух за четирийсет метра.

— А после?

— После ме спасиха.

— Кой?

— Онзи, дето ти сам ми каза, че умеел да вади от дъното — Хари вдигна празната бутилка уиски. — „Джим Бийм“.

— Уискито ти е спасило живота?

— Бутилката.

— Празна бутилка от уиски?

— Не, не празна. Пълна.

Хари захапа цигарата, разви капачката и вдигна бутилката над главата си.

— Пълна с въздух.

— И…? — изгледа го изумен старецът.

— Най-трудно се оказа да вдишам въздуха от бутилката. След като издишах и последния въздух от дробовете си, нагласих бутилката с гърлото нагоре, за да се изкачи въздухът. Тялото се съпротивлява като при първото гмуркане. Защото организмът не вярва на физични закони и се опасява, че ще нагълта вода и ще се удави. Знаеш ли, че белите дробове са годни да поемат четири литра въздух? Бутилка, пълна с въздух, и малко воля се оказаха достатъчни да преплувам още четирийсет метра. — Полицаят остави бутилката, извади цигарата от устата си и я огледа недоверчиво. — Нацистите са прокопали прекалено къс тунел.

Сбръчканото лице на стареца се разпука. Смехът му захъхри, сякаш е двигател на лодка.

— Знаех, че си по-различен от другите, Хари. Предупредиха ме, че като разбереш за Олег, ще се върнеш в Норвегия. Поразпитах тук-там що за човек си. Вече се уверих: слуховете не са преувеличени.

— Така значи — Хари не изпускаше от поглед преплетените пръсти на пастора. Седнал на ръба на леглото, стъпил здраво на земята, Хари стоеше в бойна готовност и притискаше ходила плътно към пода, усещайки тънката корда под подметката си. — Ами твоята слава, Рудолф? Преувеличена ли е от хорските уста?

— Кое например?

— Слухът, че си оглавявал хероинова групировка в Гьотеборг и си убил местен полицай.

— Май аз влязох в ролята на прегрешил, а ти — на изповедник.

— Мислех, че ще ти олекне, ако, преди да умреш, прехвърлиш греховете си на Исус.

Отново същият смях.

— Браво, Хари! Браво! Прав си. Наложи се да го очистим. Работеше за нас, но ми се струваше съмнителен. Не можех да си позволя пак да вляза в затвора. Влагата вътре прояжда душата ти, както плесента постепенно завзема стените ден след ден. Килията те гложди, докато унищожи всичко човешко у теб, Хари. Това го пожелавам само на най-върлия си враг. — Погледна полицая. — На врага, когото ненавиждам повече от всичко.

— Знаеш защо се прибрах в Осло. Каква е твоята мотивация да се върнеш тук? Според мен пазарът на наркотици в Швеция и Норвегия почти не се различава.

— По същата причина като теб, Хари.

— Като мен?

Рудолф Асаев дръпна от черната цигара.

— Забрави. След онова убийство полицаите ми вдигнаха мерника. Удивително е колко успешно човек може да се покрие в съседна страна.

— И си възприел ново амплоа — мистериозния Дубай; човека, когото никой не е виждал, но мълвата разнася, че обикаля нощем из града. Фантомът от Квадратурата.

— Нямах друг избор, освен да се крия. Не само заради бизнеса ми, а и защото името Рудолф Асаев щеше да навее неприятни спомени на полицаите.

— Седемдесетте и осемдесетте. Зависимите от хероин измираха като мухи. Сигурно си се молил за тях, а, отче?

Старецът сви рамене.

— Никой не осъжда производителите на спортни автомобили, на парашути за екстремни скокове, на огнестрелни оръжия или други продукти, които забавляват хората, но често и ги погубват. Аз доставям търсена стока, и то с качество и на цена, които ме правят конкурентоспособен. Какво правят клиентите с нея, зависи изцяло от тях. Наясно си, предполагам, колко хора, наглед съвсем нормално живеещи, използват опиати.

— Да. Някога бях един от тях. Между теб и производителя на спортни автомобили обаче има съществена разлика: законът забранява твоята дейност.

— Не бива да смесваш понятията „закон“ и „морал“, Хари.

— Значи очакваш твоят Бог да ти опрости греховете?

Старецът подпря брадичка на ръката си. Хари отдавна бе забелязал видимата му отпадналост, но дебнеше всяко негово движение, защото не беше сигурен дали Рудолф Асаев не блъфира.

— Знам колко съвестен и принципен полицай си, Хари. Олег е разказвал много на Густо, докато са били приятели. Всеки баща мечтае синът му да го обича така, както те обича Олег. Бащи, жадни за синовна любов и ревностни поддръжници на морала, притежават безгранична дееспособност. Нашата слабост се крие в предсказуемостта ни. Беше въпрос на време да се появиш. Наш човек на летището редовно преглеждаше списъците с пътници. Чакахме те още преди да се качиш на самолета в Хонконг.

— Мхм. Вашият човек Трюлс Бернтсен ли се казва?

В отговор старецът само се усмихна.

— А Исабел Скойен от общинския съвет? И тя ли работи за теб?

Старецът въздъхна дълбоко.

— Ще отнеса тези отговори в гроба. Предпочитам да умра като куче, отколкото като предател.

— Какво стана след пристигането ми в Осло?

— Андрей те проследи до „Леон“. Когато се подвизавам в ролята на Кето̀, отсядам в подобни хотели, а „Леон“ е обичайното ми място. Нанесох се един ден след теб.

— Защо?

— За да те държа под око и да разбера дали си започнал да ни дишаш във врата.

— Както си постъпил и с Каскета?

Старецът кимна.

— Разбрах, че можеш да бъдеш опасен, Хари. Но те харесах. Затова ти отправих няколко приятелски предупреждения — той въздъхна. — Ти обаче не се вслуша в тях. И аз бих направил същото. Затова хора като нас двамата успяват. И в крайна сметка загиват.

— Мхм. Защо се боеше от мен? Защото можех да накарам Олег да свидетелства?

— И затова. Олег никога не ме е виждал, но нямаше как да знам какво точно му е разказал Густо. Откакто се закачи за виолина, Густо изглупя.

По погледа на стареца Хари прецени, че неразположението му не се изчерпва с обикновена умора. Рудолф Асаев изпитваше силна физическа болка.

— И щом си разбрал, че Олег иска да говори с мен, си го поръчал. След неуспешното покушение ти ми предложи помощта си с надеждата да се изпусна къде е скривалището на Олег.

Старецът кимна немощно.

— Нищо лично, Хари. Просто се придържам към правилата в бранша. Предателите се елиминират. Ти, предполагам, си наясно със законите в нашите среди?

— Напълно. Но макар да си спазил някакви си твои правила, това няма да ме спре да те убия.

— Пак го повтаряш. Щом толкова искаш, защо още не си го направил? Не ти стиска. Да не се боиш, че ще гориш в ада, Хари?

Хари изгаси цигарата си в масата.

— Първо искам да разбера няколко неща. Защо уби Густо? Хвана те страх, че ще те издаде ли?

Старецът приглади белите коси зад щръкналите си уши.

— Густо носеше покварена кръв в жилите си — точно като мен. И аз съм изменник по природа. Щеше да ме предаде и по-рано, но нямаше какво да спечели от това. Когато го хвана абстиненцията обаче, отчаянието го тласна към крайни действия. Чиста химия. Плътта е по-силна от духа. Всеки става предател, когато е пристрастен към наркотик.

— Така е. Всички наркомани ставаме предатели.

— За това… — старецът се прокашля — го пуснах да пътува.

— Да пътува?

— Да изчезне, да потъне вдън земя. Не можех да му поверя бизнеса си. Той притежаваше нужния интелект — беше го наследил от баща си. Но беше безхарактерен като майка си. Поверих му отговорност, ала той не издържа изпитанието.

Старецът продължаваше да приглажда косата си назад, все по-усърдно и по-усърдно, сякаш се опитваше да я изчисти от нещо мръсно.

— Густо се провали. Покварена кръв. Затова реших да избера друг. Андрей или Пьотър. Виждал си ги, нали? Сибирски казаци от Омск. Казак означава „свободен човек“. Знаеше ли, Хари? Андрей и Пьотър са моята армия, моята страница77. Те са предани до гроб на своя атаман. Но не стават за бизнесмени. — Старецът размаха бурно ръце, погълнат от размишленията си. — Не можех да им поверя сделките си. Затова се спрях на Сергей. Млад е, животът е пред него, ще е като меко тесто в ръцете ми…

— Веднъж ми спомена, че си имал син.

— Сергей може и да нямаше Густовия нюх към печалбата, но беше дисциплиниран и амбициозен. Готов на всичко, само и само да стане атаман. Затова му дадох ножа. Оставаше да издържи последното изпитание. Едно време, за да стане един казак атаман, трябвало да тръгне сам из тайгата и да се върне със завързан жив вълк. Виждах колко хъс притежава Сергей, но исках да се уверя, че може да извърши то, что нужно.

— Какво? — не разбра Хари.

— Необходимото — обясни на норвежки Рудолф Асаев.

— Густо ли е синът ти?

Старецът дръпна назад косата си и очите му се стесниха до два процепа.

— Густо беше на шест месеца, когато ме вкараха зад решетките. Майка му потърси утеха в наркотиците. За кратко. Не беше способна да се грижи за него.

— Хероин?

— Социалните ѝ отнеха детето и го повериха на приемно семейство. Никой не знаеше, че Густо е мой син. Майка му умря от свръхдоза през зимата на деветдесет и първа. Трябваше отдавна да си я бие.

— Върнал си се в Осло по същата причина като мен. Заради сина ти.

— Бях разбрал, че е напуснал дома на приемното си семейство, че се е подлъгал по лоши пътища. Всъщност отдавна исках да се махна от Швеция. Конкуренцията в Осло не ми се струваше сериозна. Открих къде се подвизава Густо. Първо го наблюдавах от разстояние. Беше толкова красив. Ослепителен като майка си. Не можех да откъсна очи от него. Мислех си: това е синът ми, моята… — гласът му изневери.

Хари погледна към обувката, с която бе застъпил кордата, предложена му поради липса на нов корниз.

— Внедрил си го в схемата и си го проверил дали става за наследник на бизнеса.

Старецът кимна.

— Не му разкрих кой съм — прошепна той. — Почина, без да разбере, че съм баща му.

— Защо си бързал толкова?

— В смисъл?

— Защо внезапно ти е потрябвал наследник, та си обмислял на кого да повериш бизнеса си?

Старецът се усмихна вяло. Наведе се напред и светлината от нощната лампа огря лицето му.

— Болен съм.

— Мхм. Предположих. Рак?

— Лекарите ми дадоха година. Вече изминаха шест месеца. Сергей те рани със свещения нож, който държах под постелята си. Боли ли те вратът, Хари? Ножът ти е прелял моето страдание.

Хари кимна бавно. И беше вярно, и не беше.

— Ако наистина ти остава половин година живот, защо си бил готов да убиеш сина си? Само и само да не те издаде на полицията ли? На него му е предстоял дълъг живот, а на теб времето ти изтича.

Старецът се изкашля глухо.

— Урките и казаците са обикновени войници, Хари. Ние сме се заклели в нравствен кодекс и спазваме повелите му. Не сляпо, а с широко отворени очи. Приучени сме да контролираме емоциите си. Това ни превръща в господари на собствения ни живот. Авраам се съгласил да пожертва сина си, защото…

— … Бог поискал това от него. Не знам за какъв кодекс говориш, но той позволява ли ти да превърнеш осемнайсетгодишно момче в изкупителна жертва на твоите грехове?

— Хари, Хари… Не разбра ли? Не аз убих Густо.

Хари прикова смаян поглед в стареца.

— Не каза ли току-що, че кодексът те задължава да убиеш сина си, ако необходимостта го налага?

— Но казах и друго: създали са ме хора без морални устои. Обичам сина си. Не бих могъл да го убия. Пет пари не давам за Авраам и неговия Бог.

Засмя се и започна да се дави. Посегна към гърдите си и се наведе напред, разтърсван от мъчителна кашлица.

— А кой го уби? — попита Хари.

Кето̀ отново изправи гръб. В дясната си ръка държеше револвер — грозно парче желязо, по-старо от собственика си.

— Много непредпазливо от твоя страна да се появиш при мен без оръжие, Хари.

Хари мълчеше. Картечният пистолет лежеше на дъното на наводнено подземие, а пушката — в дома на Трюлс Бернтсен.

— Кой уби Густо? — настоя да разбере Хари.

— Може да е бил всеки.

Пръстът на стареца се уви около спусъка и се чу пукане.

— Да убиеш човек, не е никак трудно, нали, Хари?

— Съгласен съм — Хари вдигна крак.

Кордата отскочи със свистене от държача на корниза.

Той видя неизречения въпрос в очите на стареца, докато умът му явно се мъчеше да сглоби със светкавична бързина недообработените късчета информация.

Разваленото осветление.

Столът, поставен в средата на стаята.

Хари не го претърси.

Откакто старецът влезе в стаята си, Хари не бе помръднал от мястото си.

А вероятно бе забелязал в сумрака и кордата, чийто край, опънат под обувката на Хари, минаваше през държача на корниза и продължаваше до тавана. Оттам не висеше лампа, а единствената друга вещ, която Хари взе от улица „Блиндерн“ освен свещеническата яка. Докато лежеше вир-вода под балдахина на Рудолф Асаев и дишаше накъсано, пред очите му танцуваха черни петна и му се струваше, че всеки момент ще изпадне в безсъзнание, но се бореше с последни сили да не се предаде на омаломощението си и на тъмнината, в мисълта му кръжеше само едно. Изчака да му попремине, стана, влезе в спалнята и взе „бръмбара“, оставен до Библията.

Рудолф Асаев отскочи встрани, точно преди гвоздеите от тухлата да се забият в главата му, и те потънаха в кожата между ключицата и трапецовидния мускул и засегнаха нервния сплит plexus ceivico brachialis. След две стотни от секундата старецът натисна спусъка, но в резултат от травмата ръката му се схвана и стреля седем сантиметра по-ниско от първоначалния прицел. Барутът просъска, когато куршумът, за хилядна от секундата, излетя от дулото на стария револвер „Наган“. След три хилядни от секундата куршумът се заби в рамката на леглото между прасците на Хари.

Хари стана. Избута предпазителя на ножа и натисна копчето. Дръжката леко потрепери, когато острието изскочи. Хари замахна с изпъната ръка и го заби между реверите на палтото на стареца. Усети как металът срещна лек отпор в плата и човешката плът, но после острието потъна навътре до дръжката. Хари пусна ножа. Столът се катурна назад и руснакът се строполи на пода със стон. Рудолф Асаев беше пътник. Ритна стола настрана, но остана легнал, превит надве като ранена, ала все още опасна оса. Хари застана разкрачен от двете му страни, наведе се и издърпа ножа от тялото му. Бликащата кръв имаше необичайно наситен цвят. Сигурно идваше от черния дроб. Лявата ръка на стареца зашари по пода около парализираната десница — търсеше пистолета. В прилив на безумие на Хари му се прииска ръката да напипа оръжието, за да му осигури повод да…

Хари ритна пистолета извън обсега на стареца. Чу как оръжието глухо се удари в стената.

— Желязото — прошепна Рудолф Асаев. — Благослови ме с желязото, момчето ми. Раната ме изгаря. Заради двама ни — сложи край на всичко това.

Хари затвори очи за миг. Беше изчезнала. Омразата. Нагнетената бяла омраза, горивото, което го захранваше, свърши.

— Няма да стане — Хари се отдалечи от стареца и закопча мокрото си палто. — Ще си вървя, Рудолф Асаев. Ще поръчам на момчето от рецепцията да извика линейка. После ще се обадя на бившия ми началник да го уведомя къде да те намери.

Старецът се засмя глухо. В ъглите на устните му избиха кървави мехурчета.

— Няма да е убийство. Аз съм кажи-речи мъртъв. Няма да гориш в ада, обещавам. Ще им кажа да не те пускат там.

— Не се страхувам от ада — Хари прибра подгизналата кутия цигари в джоба си. — В битността си на полицай съм длъжен да залавям предполагаемите престъпници и да ги предавам на съда.

Старецът се задави. Мехурчетата започнаха да се пукат.

— Стига, Хари. Шерифската ти звезда е пластмасова. Аз съм безнадеждно болен. Съдиите ще ми осигурят грижи, целувки, прегръдки и морфин. Убил съм много хора. Провесвал съм конкуренти от мостове. Поръчвал съм служители като онзи пилот, дето го пречукахме с „бръмбара“. И полицаи. Каскета. Изпратих Андрей и Пьотър в стаята ти, за да те застрелят. Теб и Трюлс Бернтсен. Знаеш ли защо? За да инсценираме, че сте се изтрепали взаимно. Щяхме да подхвърлим и оръжия за доказателство. Не се прави на интересен, Хари.

Хари избърса острието в чаршафа.

— Защо си поръчал Бернтсен? Той е работел за теб.

Асаев се обърна на хълбок и дишането му сякаш се нормализира. Полежа така няколко секунди и отговори:

— Сборът от рисковете, Хари. Той ограби склад с хероин в Алнабрю зад гърба ми. Дрогата не беше моя, но разбереш ли, че някой от хората ти е алчен до мозъка на костите и на него не може да се разчита, а на всичкото отгоре и знае достатъчно, за да те опандизи, сборът от рисковете става прекалено голям. И бизнесмените от моя калибър гледат да се отърват от слабото звено във веригата. Откри ни се идеална възможност с един куршум да убием два заека: теб и Бернтсен — засмя се старецът. — А поръчах и да видят сметката на твоето момче в затвора. Чуваш ли? Усещаш ли омразата, Хари? Малко оставаше да заколят момчето ти.

Хари спря пред вратата.

— Кой застреля Густо?

— Хората живеят според евангелието на омразата. Следвай пътя на омразата, Хари.

— Кои хора от полицията и градската управа са влизали в комбина с теб?

— Ако ти кажа, ще прекратиш ли мъките ми?

Хари кимна, надявайки се да е излъгал убедително.

— Приближи се — прошепна старецът.

Хари се наведе. Неочаквано ръката на стареца го сграбчи, пръстите му се вкопчиха в ревера на Хари като хищнически нокти и го придърпаха надолу. Неприятният хъхрещ глас застърга в ухото му:

— Както вече разбра, платих на човек да признае за убийството на Густо, Хари. Но грешиш, ако си мислиш, че не съм можел да се добера до новото скривалище на Олег. Моят човек в полицията има достъп до данните от програмата за защитени свидетели. Нищо не ми пречеше да убия Олег където и да го скриете. Просто реших да не го оставя да се измъкне толкова леко…

Хари се мъчеше да се отскубне, ала старецът го стискаше здраво.

— Щях да го закача надолу с главата, да му вържа найлонов плик около врата и да започна да наливам вода над подметките му, Хари. Водата щеше да потече до плика. Щях да запечатам паметния миг с камера, със звук, та да чуваш крясъците. После щях да ти изпратя записа. Не ме ли убиеш, ще осъществя плана си. Ще се смаеш колко бързо ще ме пуснат поради липса на доказателства, Хари. А изляза ли, ще го намеря. Кълна се. Проверявай редовно пощенската си кутия за видеозаписа.

Преди да осъзнае какво прави, Хари замахна и усети как острието хлътва. Завъртя ножа. Старецът простена. Хари продължи да върти дръжката. Затвори очи и усети спазматичното свиване, пръсване и преобръщане на вътрешностите. После в ушите му нахлу пронизителен вик. Викаше не старецът, а самият той.

Четирийсет и втора глава

Хари се събуди, защото слънцето напичаше едната страна на лицето му. Или някакъв звук го бе изтръгнал от съня?

Отвори предпазливо едното си око и примижа.

Прозорец, синьо небе. Никакъв шум.

В ноздрите му нахлу миризма на тапицерия, просмукана от цигарен дим, и той надигна глава.

Спомни си къде се намира.

От стаята на стареца отиде в своята, спокойно си събра багажа в малкия куфар, спусна се по задното стълбище, излезе от хотела, качи се в такси и назова адреса на единственото място, където никой не би се сетил да го търси: къщата на Нюбак в „Опсал“. От последното му посещение никой не бе идвал тук — или поне не бе оставил следи. Хари веднага прерови чекмеджетата в кухнята и банята. Откри блистер болкоуспокояващи. Изпи четири таблетки, изми кръвта на стареца от ръцете си и слезе в мазето да провери дали Стиг Нюбак е взел решение.

Очакванията му се потвърдиха.

Качи се обратно, съблече се, окачи мокрите си дрехи да съхнат в банята, зави се с вълнено одеяло и заспа безпаметно.

Сега стана и влезе в кухнята. Взе две болкоуспокояващи таблетки и ги преглътна с чаша вода. Отвори хладилника. Вътре имаше само качествени продукти. Явно бе хранил Ирене повече от добре. Гаденето от вчера се възобнови. Не можеше да сложи и залък в устата си. Върна се в дневната. Там имаше барче. Забеляза го още вчера. Отвори вратичката му. Беше празно. Отдъхна си. Напипа фалшивия пръстен в джоба си. И чу същия звук, който — така му се струваше — го бе събудил.

Приближи се до открехнатата врата към мазето. Ослуша се. Джо Завинул78? Спусна се по стълбите, стигна до мазето и надникна през мрежата. Стиг Нюбак бавно се въртеше сякаш в космическа безтегловност. Хари се чудеше дали наистина вибриращият в джоба му телефон звучи като самолетна перка. Мелодията — четирите — или по-точно три те — тона от „Palladium“ в изпълнение на „Weather Report“ — наподобяваше зов от отвъдното. Хари имаше чувството, че Стиг Нюбак му се обажда по телефона.

Погледна номера на екранчето и натисна зелената слушалка.

— Стиг, здравей! — Хари позна гласа на служителката на регистратурата в Онкологичния център. — Там ли си? Чуваш ли ме? Не можем да се свържем с теб, Стиг. Къде се губиш? Имаше няколко насрочени срещи, които се провалиха. Започваме да се тревожим. Мартин ходи у вас, но не те откри и там. Стиг?

Хари прекъсна разговора и прибра телефона в джоба си. Тъкмо навреме; джиесемът на Мартине се развали след гмуркането в дома на Рудолф Асаев.

Изнесе стол на верандата и седна. Предобедното слънце озари лицето му. Извади кутията и лапна една от черните тузарски цигари. Запали и набра номера, който знаеше наизуст.

— Ало.

— Здрасти. Аз съм.

— Хари? Обаждаш се от непознат номер.

— Имам нов телефон.

— Толкова се радвам да чуя гласа ти. Добре ли пътува? — попита Ракел.

— Да — Хари се усмихна, защото гласът ѝ преливаше от щастие. — Пътувах отлично.

— Топло ли е?

— Даже горещо. Слънцето пече. След малко ще закуся.

— Ще закусиш? При теб сега не е ли около четири часа?

— Обърках се заради умората от полета. В самолета не успях да поспя. Намерих чудесен хотел, където да отседнем. В Сукумвит.

— Нямаш представа с какво нетърпение очаквам да дойда при теб, Хари.

— Аз…

— Изслушай ме. Говоря сериозно. Цяла нощ не съм мигнала от размисли. И осъзнах, че това е правилното решение. Ще се справим. Правилното е да се борим. Добре че не ти отказах, Хари…

— Ракел…

— Обичам те, Хари. Обичам те. Чуваш ли? Усещаш ли колко шаблонно, странно и невероятно звучи тази дума? Точно като яркочервена рокля. Облича я само онази, която знае какво впечатление ще произведе. Обичам те. Прекалявам ли? — засмя се тя.

Хари затвори очи и усети как ласкавото слънце целува кожата му, докато най-прекрасният смях на света гали слуха му.

— Хари? Там ли си?

— Да.

— Странно защо ми се струваш толкова близо.

— Мхм. Съвсем скоро ще съм съвсем близо до теб, скъпа.

— Кажи го пак.

— Кое?

— Скъпа.

— Скъпа.

— Ммм…

Хари усети, че нещо твърдо в задния джоб го убива. Извади го. Под слънчевите лъчи покритието на бижуто изглеждаше златно.

— Ракел — подхвана той, докато прокарваше пръст по почернялата част на пръстена, — ти никога не си се омъжвала, нали?

Тя мълчеше.

— Ало?

— Да.

— Какво според теб би било да бъдеш омъжена?

— Не е смешно, Хари.

— Не се шегувам. Знам, че и през ума не би ти минало да се венчаеш за събирач на дългове в Хонконг.

— А за кого бих се венчала?

— Не знам. За цивилен, бивш полицай, който преподава основни следствени похвати в Полицейската академия?

— Не се сещам да познавам такъв човек.

— Но може да се запознаеш с някой, който да те изненада. Случват се и по-странни неща.

— От теб съм чувала, че хората никога не се променят.

— Щом сега твърдя, че е възможно, значи самият аз съм доказателство за обратното.

— Глупчо.

— Нека приемем съвсем хипотетично, че съм прав: хората се променят и е напълно възможно да оставиш миналото зад гърба си.

— Да разбиеш призраците на пух и прах, взирайки се смело в тях?

— Е, как ти се струва?

— Кое?

— Хипотетичният ми въпрос за женитбата.

— Това предложение за брак ли е? Хипотетично? По телефона?

— Е, недей да използваш толкова категорични изрази. Просто се пека на слънце и разговарям със симпатична мацка.

— А аз затварям!

Разнесе се сигнал за свободна линия. Хари се смъкна на кухненския стол със затворени очи и предоволна усмивка. Топлен от слънчевите лъчи и неизпитващ никаква болка. След четиринайсет часа ще се срещнат. Представи си изражението на Ракел, когато пристигне на изхода за самолета и го види да я чака; погледа ѝ, докато Осло се изгубва под краката им; главата ѝ, отпускаща се върху рамото му, а тя се унася в сън.

Хари лежа така, докато температурата спадна рязко. Отвори наполовина едното си око. Пред слънцето се плъзна облачно късче, но не му изглеждаше страшно.

Пак спусна клепачи.

Следвай пътя на омразата. Отначало Хари разтълкува насоката като съвет да последва собствената си омраза и да го довърши. Но сега вече не се чувстваше толкова сигурен. Старецът произнесе изречението в отговор на въпроса на Хари кой е отнел живота на Густо. Дали в препоръката да следва омразата не се криеше конкретно име? Нима омразата ще го отведе към убиеца? Кандидатите да се титулуват убиец на Густо не бяха никак малко. Но кой би имал най-сериозен мотив да убие момчето? Ирене, разбира се, попадаше извън тази категория, защото по време на убийството се бе намирала в плен.

Слънцето отново изгря и Хари реши, че влага прекалено много мисъл в думите на Рудолф Асаев. Всъщност работата му тук приключи; след малко е добре да изпие още една болкоуспокояваща таблетка, а после да се обади на Ханс Кристиан и да му съобщи, че Олег е извън опасност.

Споходи го внезапно прозрение. Изключено е Трюлс Бернтсен, редови полицай в ОРГКРИМ, да има достъп до данните в програмата за защитени свидетели. Най-вероятно информацията е изтекла от другаде. От високите етажи.

„Престани — смъмри се той. — Престани най-сетне! Зарежи всичко това. Мисли за самолета. Нощен полет. За звездите над Русия.“

Върна се в мазето, поколеба се дали да не пререже маркуча над клупа около врата на Нюбак, отказа се и започна да търси из помещението. Намери необходимата му щанга „кози крак“.

Портата на улица „Хаусман“ 92 се поклащаше отворена, но полицаите пак бяха запечатали и заключили вратата към апартамента. „Вероятно заради направеното самопризнание“ — предположи Хари и заби щангата между вратата и рамката.

Вътре завари всичко, както го бе запомнил от предишното си посещение. Лъчите на предобедното слънце се плъзгаха по пода и образуваха шарки, прилични на клавишите на пиано. Остави малкия си куфар до стената и седна на един матрак. Отново провери дали билетът е в джоба му. Погледна си часовника. Тринайсет часа до излитането.

Огледа се и затвори очи. Опита се да си го представи.

Човек с балаклава.

Не отронва дори дума, защото знае, че ще го разпознаят по гласа.

Мистериозният убиец е посетил Густо тук, в този апартамент, с намерението да му отнеме не друго, а живота. Човек, който изпитва изпепеляваща омраза.

Понеже от балистиката бяха установили, че е стреляно с патрони „Малаков“, калибър 9/18 мм, убиецът най-вероятно е използвал едноименния пистолет или „Форт 12“. В краен случай — „Одеса“, ако случайно е нашумяла в Осло. Убиецът е дошъл, очистил е Густо и си е тръгнал.

Хари напрегна слух с надежда стаята да му проговори.

Секундите отлитаха, занизаха се минути.

Отвън заби камбана.

Тук нямаше да открие нищо ново.

Стана и се отправи към вратата. Пред прага чу шум в промеждутъците между ударите на камбаната. Изчака следващият звън да отекне и се ослуша. Ето го отново — леко дращене. Отстъпи две крачки назад и надникна в дневната.

Стоеше до подовия перваз, с гръб към Хари — кафяв плъх с лъскава опашка, уши с розова мида и няколко бели петънца над опашката.

Хари нямаше обяснение защо животното го възпря да си тръгне. Какво по-обичайно за подобна обстановка от плъх?

Разколебаха го белите петънца.

Плъхът сякаш е пълзял в прах за пране. Или в…

Огледа се. На пода между матраците видя голям пепелник. Осъзнаваше, че ще му се удаде само един шанс. Събу си обувките, възползва се от следващия удар на камбаната да се вмъкне незабелязано в стаята, грабна пепелника и замръзна на метър и половина от плъха, който все още не го бе забелязал. Прецени как и кога да осъществи нападението си. При следващия звън на камбаната се спусна напред и преди плъхът да се усети, се оказа захлупен под керамичен похлупак. Животното зацвърча и започна да се удря в стените на капана. Хари приплъзна пепелника по пода към прозореца и го затисна с купчина списания. После започна да търси. Прерови съдържанието на всички чекмеджета и шкафове, но не откри нито канап, нито дори шивашки конец.

Издърпа от постелката на пода в дневната нишка с дебелината на връвчица. В края ѝ направи клуп, махна списанията и повдигна пепелника, колкото да си промуши ръката, поемайки въздух в очакване на предстоящото. Щом усети как зъбите на гризача потъват в мекото месо между палеца и показалеца, Хари отхлупи пепелника и с другата си ръка хвана животното за гърба. То зацвърча ожесточено, когато Хари отскубна едно от белите зрънца, вплели се в козината му, лапна го и премлясна да усети вкуса. Горчиво. Презряла папая. Виолин. Тук някъде имаше скрита дрога.

Хари надяна клупчето около опашката на плъха и го стегна така, че да опасва опашката в самата ѝ основа. Пусна животното на пода. Плъхът припна към кухнята, а връвчицата се изплъзна от ръката на Хари и се завлачи по пода. Хари я последва. Гризачът се шмугна зад омазнената печка. Хари изправи тежкия електроуред на задните му колелца и го дръпна напред. Краят на връвчицата се подаваше от дупка с размерите на юмрук в стената.

После връвчицата се изгуби.

Хари промуши ухапаната си ръка в дупката и опипа вътрешността. Изолационни плоскости вдясно и вляво. Пръстите на Хари зашариха към горната част на издълбаната дупка. Нищо. Изолацията беше изстъргана. Издърпа края на връвчицата, подпъхна я под едното краче на печката, отиде в банята, откачи огледалото, осеяно с петна от слюнка, строши го в ръба на умивалника и избра подходящо по големина парче. Влезе в едната спалня, изтръгна лампа, завинтена към стената, и се върна в кухнята. Сложи парчето огледало в основата на дупката така, че част да остава извън нея, включи лампата в контакта до печката и насочи светлината към огледалото. Нагласи ъгъла и го видя.

Тайния склад за наркотици.

Платнена торбичка, закачена за кука на около половин метър от пода.

Отворът беше прекалено тесен да си провре ръката и да я сгъне в лакътя, та да стигне до торбичката. Хари си напрегна ума. С помощта на какъв инструмент собственикът на дрогата е изваждал тайния си запас? Понеже вече бе прегледал съдържанието на всички шкафове в апартамента, Хари започна да прехвърля наличната информация.

Телта.

Върна се в дневната. Стоеше си на същото място, където я бе видял, когато с Беате за пръв път прекрачи прага на това жилище. Подаваше се изпод матрака, огъната под деветдесетградусов ъгъл. Явно само собственикът на телта е знаел предназначението ѝ. Взе я, пъхна я в дупката и с помощта на края ѝ, огънат под формата на буква У, откачи торбичката и я издърпа.

Торбичката се оказа тежка, както се бе надявал. Явно наркоманът я бе окачил толкова високо, за да не я докопат плъховете, но те пак бяха успели да прегризат дъното ѝ. Разклати торбичката. Няколко зрънца изпадаха на пода. Това обясняваше белите петънца по козината на плъха. Отвори торбичката. Откри три дози виолин, навярно четвъртинки. „Приборите“ не бяха пълен комплект. Имаше само лъжица с огъната дръжка и употребявана спринцовка.

С помощта на домакинска ръкавица Хари извади тежкия предмет от дъното на торбичката. Нямаше как да се сбърка с друго оръжие. Футуристичният пистолет от обложката на албума на „Фу Файтърс“. „Одеса“. Хари подуши оръжието. Миризмата на барут се усеща дори след месеци, ако пистолетът не се почисти и смаже след произведения изстрел. От дулото на тази „Одеса“ съвсем скоро бе излетял куршум, прецени Хари. Провери пълнителя. Осемнайсет патрона. Предвид вместимостта му, бяха изстреляни два куршума.

Хари не изпитваше нито грам колебание: убийството на Густо е било извършено с това оръжие.

Хари влезе в магазина за играчки на улица „Стургата“. До излитането на самолета оставаха дванайсет часа.

В магазина предлагаха два вида комплекти за сваляне на отпечатъци. Хари предпочете по-скъпия с лупа, LED фенерче, мека четчица, прахчета в три цвята, тиксо за снемане на отпечатъци и каталог за събиране на отпечатъците на цялото семейство.

— За сина ми — обясни Хари, докато плащаше.

Момичето зад касата се усмихна професионално.

Върна се на улица „Хаусман“ и се хвана за работа. С помощта на смехотворно миниатюрното фенерче започна да търси отпечатъци. Поръси оръжието, лъжицата и спринцовката с прахче от едната кутийка. С мъничката четчица в ръката си се чувстваше като великана Гъливер сред лилипутите.

По дръжката на пистолета откри отпечатъци.

Съвсем ясен отпечатък, вероятно от палец, останал и върху буталото на спринцовката. Там Хари забеляза и черни точици. Макар да не разполагаше с необходимата апаратура да го установи, заложи на барутни частици.

Пренесе всички отпечатъци върху найлоновото фолио и ги сравни. Един и същи човек бе държал и пистолета, и спринцовката. Хари провери стените и пода до матрака и откри още отпечатъци, но те не съвпадаха с онези от пистолета.

Отвори пътната си чанта и извади нещо от страничния вътрешен джоб. Сложи го на кухненската маса и включи миниатюрното фенерче.

Погледна часовника. Оставаха единайсет часа. Предостатъчно време.

В два часа Ханс Кристиан Симонсен влезе в ресторант „Скрьодер“. Озова се в твърде несвойствена за него обстановка.

Хари седеше в дъното, до прозореца, при любимата си маса.

Адвокатът седна.

— Хубаво ли е? — посочи той каната с кафе пред Хари.

Хари поклати отрицателно глава.

— Благодаря ти, задето се отзова.

— И бездруго през уикенда скучая. Какво става?

— Олег може да се прибере у дома.

— Да разбирам ли, че… — засия лицето на Ханс Кристиан.

— Опасността премина.

— Изцяло ли?

— Да. Далече ли е?

— Не. На двайсет минути извън града. В Нитедал. Как неутрализира опасните елементи?

Хари вдигна чашата с кафе.

— Наистина ли искаш да знаеш, Ханс Кристиан?

— Това означава ли, че си успял да разрешиш случая?

Хари не отговори.

— Стигнал си до убиеца на Густо, нали? — наведе се напред адвокатът.

— Мхм.

— Как?

— С помощта на няколко отпечатъка.

— Кой…

— Не е важно. Ще тръгвам. Гледай да се сбогуваш с Олег още днес.

По лицето на Ханс Кристиан се появи усмивка. Измъчена, но все пак усмивка.

— Преди двамата с Ракел да заминете, нали?

Хари повъртя чашата в ръка.

— Значи ти е казала?

— Днес обядвахме заедно. Съгласих се няколко дни да наглеждам Олег. Някой от твоите хора от Хонконг щял да дойде да го вземе — така ми обясни Ракел. Явно обаче съм я разбрал погрешно, защото мислех, че вече си пристигнал в Банкок.

— Закъснях. Искам да те помоля за нещо…

— Ракел ми сподели и друго. Предложил си ѝ брак.

— И това ли ти каза?

— Да. Е, направил си го в типичния си стил, разбира се.

— Ами…

— Обмислила е предложението ти.

Хари вдигна ръка да му покаже, че не желае да узнава продължението.

— И в резултат от мисленето е стигнала до отказ, Хари.

— Добре — издиша насъбралия се въздух Хари.

— После е престанала да разсъждава и се е вслушала в чувствата си.

— Ханс Кристиан…

— Тя ще приеме, Хари.

— Чуй ме, Ханс Кристиан…

— Не ме ли слушаш? Тя иска да се омъжи за теб, Хари. Какъв късметлия си, негодник такъв! — Лицето на адвоката преливаше от щастие, но Хари знаеше, че така сияе отчаянието. — Ракел иска да сподели живота си с теб, докато смъртта ви раздели. — Адамовата му ябълка подскочи, а гласът му ту преминаваше във фалцет, ту се задавяше от плачливи нотки. — Иска да бъде до теб в хубави и в по-обикновени дни; в трудни и в нещастни моменти. Иска да изживее щастието с теб.

Хари беше сигурен, че Ханс Кристиан цитира Ракел дословно, защото всяка нейна дума се е запечатала ярко в съзнанието му.

— Колко я обичаш? — попита Хари.

— Аз…

— Достатъчно ли я обичаш да се грижиш за нея и за Олег до края на живота си?

— Какво…

— Отговори ми.

— Да, разбира се, но…

— Закълни се.

— Хари…

— Казах ти да се закълнеш.

— Аз… кълна се. Но това не променя фактите.

— Прав си — усмихна се горчиво Хари. — Нищо не се променя. Нищо не може да се промени. Всичко си остава същото. Реката си тече в същото проклето русло.

— Нищо не разбирам. Какви ги говориш?

— Ще разбереш. Тя — също.

— Но… вие двамата се обичате. Тя ми го каза в прав текст. Ти си любовта на живота ѝ, Хари.

— А тя е любовта на моя. Винаги е била и ще си остане най-голямата ми любов.

Ханс Кристиан го погледна със смесица от объркване и нещо, наподобяващо съчувствие.

— И въпреки това не я искаш?

— Напротив. Няма нещо, което да искам по-силно от нея. Обаче се съмнявам, че ще ме има още дълго. Ако си отида, не забравяй какво си ми обещал.

— Не ставаш ли малко мелодраматичен, Хари? — изсумтя адвокатът. — Дълбоко се съмнявам, че тя е склонна да бъде с мен.

— Убеди я — болките във врата му пречеха да диша. — Даваш ли ми дума?

— Ще се опитам — кимна Ханс Кристиан.

Хари се поколеба и му протегна ръка.

Адвокатът я стисна.

— Ти си свестен мъж, Ханс Кристиан. Вписал съм те в телефона си под буква „Х“, макар че тя беше заета от Халвуршен.

— От кого?

— Колега, когото се надявам да видя отново. Време е да тръгвам.

— Къде отиваш?

— Да се срещна с убиеца на Густо.

Хари стана, обърна се към барплота и поздрави Нина по военному. Тя му махна в отговор.

Излезе навън и тръгна между паркираните напряко автомобили. Очакваната реакция не закъсня. Нещо натисна отвътре очните му ябълки, а гърлото му щеше да се разцепи. На улица „Довре“ устата му се изпълни с кисела слюнка, Хари се наведе до стената насред тихата улица и повърна яйцата, бекона и кафето. После се изправи и продължи към улица „Хаусман“.

Накрая взех решение сравнително лесно.

Седнал на един от мръсните матраци, усещах как бие изплашеното ми до смърт сърце, докато чувах сигнала за свободно. Хем се надявах да вдигне, хем се молех да не вдига.

Тъкмо да прекъсна връзката, той отговори.

— Ало — ясно произнесе угнетеният глас на несъщия ми брат.

Неведнъж съм си мислел колко подходящо име са му дали: Стайн — камък. Непробиваема обвивка над корава сърцевина. Непоклатим, мрачен, устойчив. Ала и камъните си имат слаби места и улучиш ли ги, ще се пръснат. В случая на Стайн изобщо не се затруднявах да определя ахилесовата му пета.

— Обажда се Густо — прокашлях се аз. — Знам къде е Ирене.

Дишаше спокойно. Стайн никога не се задъхваше, дори след като е тичал часове. Почти не се нуждаеше от кислород. Или от причина да бяга.

— Къде е тя?

— Ако искаш да разбереш, ще ти струва пари.

— Защо?

— Защото ми трябват.

Обля ме гореща вълна. Или по-скоро леденостудена. Усетих омразата му. Чух го как преглъща.

— Колко…

— Пет бона.

— Добре.

—Да ги направим десет.

— Каза пет.

Мамка му!

— Но ги искам веднага — предупредих го, макар да знаех, че вече е хукнал към вратата.

— Ще ги получиш. Къде си?

— На улица „Хаусман“ 92. Ключалката на входната врата е развалена. Качи се на третия етаж.

— Идвам. Не мърдай оттам.

Да мърдам? Намерих запалка, извадих два фаса от пепелника в дневната и ги изпуших в кухнята. Цареше пълно следобедно спокойствие. Каква жега! Чух шумолене. Плъхът се стрелна покрай стената.

Беше изскочил иззад печката. Сигурно си имаше скривалище.

След като изпуших втория фас, станах.

Отначало не успях да отместя печката, но после открих, че има две колелца отзад.

Дупката зад печката ми се стори доста голяма за бърлога на гризач.

Олег, Олег, скъпи приятелю. Умен си, но нали именно аз те научих как се крие наркотик.

Хвърлих се на колене на пода. Докато пъхах огънатата тел, вече се чувствах надрусан. Пръстите ми се разтрепериха и ми идеше да ги отхапя. Усетих как краят на телта се закачи за нещо, но после то му се изплъзна. Молех се да открия виолин.

Най-после успях да хвана плячката. Издърпах телта заедно с тежка платнена торбичка. Отворих я. Дано да е виолин, мислех си аз, абстинясал като куче.

Турникет, супена лъжица, помпа. И три малки прозрачни пакетчета. В белия прах личаха кафяви зрънца. Сърцето ми ликуваше. Бях се слял с единствения си приятел и любовник, комуто можех да се доверя.

Двете пакетчета прибрах в джоба си, а третото отворих. Ако внимавах при дозировката, наличното количество щеше да ми стигне за седмица. Налагаше се да действам бързо, да се нацеля и да се омета оттам, преди Стайн или някой друг да довтаса. Изсипах праха в лъжицата и започнах да го нагрявам със запалката. Обикновено добавях няколко капки лимонтузу — така прахът не става на бучки, а и изтегляш цялото количество в помпата. Този път обаче нямах нито лимонтузу, нито търпение. Интересуваше ме само едно: да вкарам дрогата в кръвта си.

Вързах турникета около ръката си под рамото, захапах единия му край и го стегнах. Изпъкна голяма синя вена. Забих иглата под подходящ ъгъл, за да си осигуря по-голяма площ на съприкосновение и по-слаб тремор. Защото целият се тресях.

Не уцелих вената.

Веднъж. Два пъти. Поех си дъх. Не мисли, не изпадай в еуфория, не се поддавай на паника.

Върхът на иглата танцуваше. Забих го в синята змия.

Пак не улучих.

Борех се с наплива на отчаяние. Дали да не изпуша малко от дрогата, та да се успокоя, чудех се аз. Но това не ме уреждаше. Исках да усетя опиянението, кика, когато цялата доза нахлува по кръвта в мозъка; да изпитам оргазма на безтегловното падане!

Горещината и слънцето смъдяха в очите ми. Влязох в дневната, седнах на сянка до стената. По дяволите, изобщо не виждах проклетата вена! Спокойно. Изчаках зениците ми да се разширят. За късмет ръцете ми бяха станали бели като киноекран. Вената приличаше на река по картата на остров Гренландия. Сега.

Поредният неуспех.

Силите ми се изчерпиха, сълзите ми напираха. Нечия подметка изскърца.

Изцяло погълнат от заниманието си, не го бях чул да влиза. Вдигнах очи, налети със сълзи. Виждах предметите дефорлшрани, все едно гледам в огледало от лунапарк.

— Здравей, Крадльо.

Отдавна не ме бяха наричали така.

Премигах, за да прогоня сълзите. Предметите добиха познати очертания. Всичко ми беше познато: дори пистолета. Значи не го бяха отмъкнали крадци, както си мислех.

Странно, не се изплаших. Тъкмо обратното. Усетих внезапен прилив на спокойствие.

Пак погледнах вената на ръката си.

— Не го прави — предупреди ме той.

Треморът изчезна. Ръката ми стоеше стабилна като на изпечен джебчия. Това е шансът ми, помислих си.

— Ще те застрелям.

— Не вярвам — отвърнах аз. — Така никога няма да разбереш къде е Ирене.

— Густо!

— Ще направя каквото трябва — забих помпата и този път уцелих; палецът ми легна на буталото. — Постъпи като мен.

Отвън заби камбана.

Светлината от уличните лампи падаше върху матраците. Хари се бе отдръпнал в сенчесто кътче до стената. Погледна си часовника. Стрелките показваха девет часа. До полета за Банкок оставаха три часа. Изведнъж болките във врата му се усилиха. Като топлината от припламващо слънце, преди да се скрие зад облак. Слънцето съвсем скоро щеше да залезе и болките да отшумят. Досещаше се как ще приключи всичко това. Краят му се струваше неизбежен — каквото беше и идването му в Осло. Същевременно съзнаваше, че именно човешката потребност от ред и изясняване на причинно-следствените връзки го подтиква да търси закономерност в случващото се. Защото мисълта, че всичко е подчинено на хладен хаос, а логиката е химера, е по-непоносима и от най-ужасната, но напълно обяснима трагедия.

Бръкна в джоба на сакото си да извади кутията цигари и напипа дръжката на ножа. Дали не трябваше вече да се е отървал от хладното оръжие? Имаше чувството, че над ножа тегне проклятие, надвиснало и над самия него. Ала всъщност зловеща прокоба съпровождаше Хари много преди да се сдобие с този нож. И тя го пронизваше по-жестоко и от хладно острие. Прокобата вещаеше, че той е като чума за хората, които обича. Точно като ножа на Асаев, който, по неговите думи, преливал страданието и болките на собственика си в пронизаното тяло на жертвата, така и Хари докарваше само беди на любимите си хора и те си плащаха прескъпо за обичта си към него. Или умираха, или се сбогуваха с възможността да го виждат. И той оставаше сам с фантомите. А сега Ракел и Олег щяха да последват участта на всички негови любими хора.

Хари отвори кутията цигари и погледна в нея.

Как бе успял да си въобрази, че ще се спаси от проклятието; че тримата ще избягат на другия край на света и ще живеят весело и щастливо до края на дните си? Погледна си часовника, питайки се кога ли ще изгуби и последната си възможност да тръгне към летището и да стигне навреме. В него говореше и алчното му за щастие, егоистично сърце.

Извади намачканата семейна снимка и пак я огледа. Съсредоточи вниманието си върху Ирене и брат ѝ Стайн. Момчето със сивите очи, което Хари бе виждал на две места, преди да се запознаят: на снимката и през първата вечер след пристигането си в Осло, докато се мотаеше из Квадратурата. Заради изпитателния поглед Хари го взе за полицай. Оказа се, че е сгрешил. И то много.

По стълбите затрополиха стъпки.

Камбаната заби, но някак вяло и самотно.

Трюлс Бернтсен изкачи стълбите и спря пред вратата. Сърцето му се разблъска. Щеше да я види. Изпитваше и радост, и притеснение. Пое си дъх.

И позвъни.

Оправи си вратовръзката. Не се чувстваше комфортно в костюм, но след като Микаел го осведоми кои са поканени на партито, прецени, че няма как да избегне официалното облекло. Щяха да присъстват важни клечки: главният секретар, който скоро щеше да отстъпи поста си на Белман; началници от Отдела за борба с насилието, ръководен от някогашния конкурент на КРИПОС Гюнар Хаген. Очакваше се да дойдат и политици. Например онази секси мацка, по чиито снимки неведнъж се бе зазяпвал: Исабел Скойен. Партито щели да уважат и телевизионни звезди. Трюлс нямаше представа откъде ги познава Микаел.

Вратата се отвори.

Ула.

— Много си елегантен, Трюлс.

Тя се усмихна гостоприемно. Очите ѝ блестяха, но Трюлс се досети, че е подранил доста. Кимна и не успя да отговори на комплимента ѝ: ти също изглеждаш великолепно, Ула.

Тя го прегърна леко, покани го да влезе и призна, че още не са налели шампанското. Усмихваше се, кършеше пръсти и хвърляше тревожни погледи към стълбите за втория етаж. Явно се надяваше Микаел да се появи, за да поеме госта. Но Микаел навярно се приготвяше, оглеждаше се в огледалото и си оправяше прическата.

Ула заговори трескаво за общи познати от младежките им години в Манглерю. Трюлс има ли представа с какво се занимават в момента?

— Не поддържам никаква връзка с тях — отвърна той.

Беше убеден, че тя го знае. Никога не бе дружал нито с Гоген, нито с Ими, нито с Андерш, нито с Тромавия. Трюлс винаги бе имал само един приятел: Микаел. Той, от своя страна, също бе допринесъл за самотата на Трюлс, защото не го допусна до новите си познанства, докато израстваше и в социално, и в кариерно отношение.

Двамата с Ула изчерпиха общите теми. Тя се чудеше какво да го пита. А Трюлс още от началото си бе глътнал езика.

— Да не се е появила някоя нова любов на хоризонта, Трюлс? — подхвърли Ула.

— Не — отрече той, опитвайки се да подражава на ведрия ѝ тон.

Молеше се тя най-после да му поднесе питие.

— Наистина ли нито една жена не може да плени сърцето ти?

Наклони глава и му намигна закачливо, но в очите ѝ Трюлс видя, че Ула вече съжалява за въпроса. Вероятно заради червенината, плъзнала по лицето му. Или защото се досещаше за отговора, макар досега Трюлс да не бе давал израз на чувствата си. „Ти плени сърцето ми, Ула.“ Винаги бе стоял в сянката на супердвойката Микаел и Ула от Манглерю, неизменно готов да се притече на помощ и да услужи с каквото може, нахлузил привидната маска на мрачното равнодушие: скучая, но нямам какво друго да правя, затова се мъкна подир вас. А всъщност сърцето му изгаряше тю нея и той не изпускаше нито едно нейно движение или мимика. Знаеше, че няма как да я спечели, и въпреки това продължаваше да бленува за нея със силата, с която хората винаги ще мечтаят да полетят.

Най-после Микаел се зададе по стълбите, придърпвайки ръкавите на ризата си изпод смокинга, та ръкавелите да се виждат.

— Трюлс! — възкликна той с прекомерна сърдечност, обичайно запазена за непознати. — Я по-ведро, стари приятелю! Събрали сме се да полеем нова къща!

— Мислех, че ще празнуваме повишението — огледа се Трюлс. — Днес съобщиха по новините.

— Изтекла е информация, но още не е официално. Ще отбележим изливането на тази страхотна тераса — начинание, невъзможно без твоята помощ! Какво става с шампанското, скъпа?

— Отивам да налея — Ула изтупа невидима прашинка от рамото на съпруга си и се отдалечи.

— Познаваш ли Исабел Скойен? — попита Трюлс.

— Да — Микаел продължаваше да се усмихва. — Тя също е сред поканените. Защо питаш?

— А, просто така — Трюлс си пое дъх. Не зачекне ли въпроса сега, няма да го стори никога. — Чудя се…

— Да?

— Преди няколко дни ме изпратиха да арестувам един тип в хотел „Леон“, нали го знаеш?

— Май да.

— По време на ареста се появиха двама непознати за мен полицаи и се опитаха да закопчаят и двама ни.

— Дублирали сте се, а? — разсмя се Микаел. — Обърни се към Фин, той координира патрулите.

— Не мисля, че сме се дублирали — поклати глава Трюлс.

— А какво?

— Според мен някой нарочно ме бе изпратил на адреса.

— За да се изгъбарка с теб ли?

— Нещо такова — колкото и зорко Трюлс да наблюдаваше лицето на Микаел, не забеляза нито едно издайнически потрепващо мускулче.

Дали пък не ставаше твърде мнителен? Трюлс преглътна с усилие.

— Помислих си… може пък ти да знаеш какво е станало.

— Аз? — Микаел отметна назад глава, разсмя се гръмко и оголи зъбите си.

Гледката припомни на Трюлс как Микаел винаги се връщаше от прегледа при училищния зъболекар без нито един кариес, неуязвим за набезите на Чук и Пук79.

— Де да знаех! — смееше се Микаел. — Да не те повалиха на пода? Само не ми казвай, че са ти щракнали и белезници!

Трюлс явно се беше заблудил. Гледайки как се забавлява Микаел, той също се засмя — и от облекчение, и защото си представи как би изглеждал, възседнат от двама полицаи. Както винаги, заразителният смях на Микаел го подканяше да се посмеят заедно. Не, не го подканяше, а го заставяше. Същевременно този смях го обгръщаше, стопляше го, превръщаше го в част от нещо — от тандема Трюлс-Микаел. Приятели. В ушите на Трюлс гърмеше собственият му грухтящ смях, докато Микаел постепенно се успокои и придоби замислено изражение:

— Наистина ли допусна, че имам пръст в тази случка, Трюлс?

Бернтсен му се усмихна. Чак сега се замисли защо Дубай всъщност бе избрал именно него за сътрудник; запита се кой ли би могъл да осведоми наркобоса за момчето, което Трюлс почти ослепи в ареста. Неслучайно му бяха наредили да унищожи пробата от кръвта, която групата за оглед бе иззела изпод ноктите на Густо на улица „Хаусман“, преди да я подложат на ДНК анализ. Трюлс обаче запази част от пробата, защото още тогава подозираше, че може да му потрябва в черни дни. И понеже напоследък те зачестиха, днес сутринта я занесе за анализ в съдебна медицина. Отговор получи минути преди да тръгне към къщата на Белман. Дежурният лаборант здраво го скастри по телефона. Предварителният анализ показвал, че кръвта и ноктените частици били същите като получените от Беате Льон преди няколко дни. Двамата не разговарят ли, нали са колеги? Какво си мислят? Че съдебните медици си нямат достатъчно работа? Трюлс се извини за недоразумението и затвори. Замисли се какво означава това. Кръвта под ноктите на Густо Хансен е на Микаел Белман.

Микаел и Густо.

Микаел и Рудолф Асаев.

Пръстите на Трюлс се плъзнаха по възела на вратовръзката. Не от баща си бе придобил това умение: навремето той не можеше да завърже дори своята вратовръзка. Преди абитуриентския бал Микаел му показа как се прави непълен уиндзорски възел. Тогава Трюлс се поинтересува защо вратовръзката на Микаел изглежда по-солидна, а той отвърна, че си е направил цял уиндзорски възел, който обаче не би подхождал на Трюлс.

Погледът на Микаел очакваше отговор на въпроса: защо Трюлс е допуснал, че Микаел е участвал в погодения номер.

Или по-точно в решението да очистят Трюлс заедно с Хари Хуле в хотел „Леон“.

На вратата се позвъни, но Микаел не помръдна.

Трюлс се почеса по челото — по-скоро за да избърше незабелязано потта си.

— Ами знам ли? — изгрухтя смутено той. — Просто ми хрумна. Забрави.

Стълбите скърцаха под краката на Стайн Хансен. Усещаше всяко стъпало и можеше да предвиди кога ще се чуе жаловито проскърцване. Горе спря. Почука на вратата.

— Влез — чу се отвътре.

Стайн Хансен влезе.

Първо видя куфара.

— Стегна ли багажа?

Утвърдително кимване.

— Намери ли си паспорта?

— Да.

— Извиках такси до летището.

— Идвам.

— Добре.

Стайн огледа обстановката. Сбогува се. Каза на стаите, че повече няма да се върне. Вслуша се в отгласите от детството си. В гласовете на близките си: окуражителния на баща му, спокойния на майка му, ентусиазирания на Густо, веселия на Ирене. Не чуваше единствено своя глас. Открай време си беше мълчалив.

— Стайн? — Ирене държеше снимка.

Стайн знаеше коя. Ирене я беше закачила над леглото във вечерта, когато адвокатът, Симонсен, я бе довел в дома ѝ. На снимката Ирене се усмихваше между Густо и Олег.

— Да?

— Някога изпитвал ли си желание да убиеш Густо?

Стайн не отговори. Сети се за онази вечер.

Телефонното обаждане на Густо, че знае къде е Ирене. Спомни си как тичешком отиде на улица „Хаусман“. Там завари полицейски автомобили. Хората наоколо говореха, че момчето вътре било мъртво — застреляно. Припомни си и възбудата, граничеща с радост. И последвалия шок. Скръбта. Да, смъртта на Густо наистина го натъжи. Същевременно обаче му вдъхна и надежда, че най-после ще открие Ирене. Надеждата, естествено, бързо изчезна, защото дните си минаваха без вест и Стайн осъзна, че смъртта на Густо всъщност е стопила съвсем шансовете му да я намери.

Бледото лице на Ирене издаваше начален стадий на абстиненция. Очакваха ги тежки дни. Но двамата щяха да се справят. Заедно.

— Тръгваме ли?

— Да — тя отвори нощното шкафче, погледна снимката, бързо долепи устни до нея и я прибра в чекмеджето с цветната страна надолу.

Хари чу как вратата се отваря. Седеше в тъмното, без да помръдва. Напрегна слух да долови стъпките на влезлия по пода. Силуетът се приближи до матрака. Телта проблесна в мрака, улавяйки уличната светлина. Стъпките заглъхнаха към кухнята. Лампата светна. Хари чу как влезлият отмести печката.

Стана и го последва.

Застана на прага. Другият, коленичил пред дупката на плъха, разтвори платнената торбичка с разтреперани ръце. Извади един по един предметите: спринцовка, турникет, лъжица, запалка, пистолет. Пакетчетата с виолин.

Прагът изскърца, когато Хари отпусна тежестта на другия си крак, но онзи дори не чу, погълнат от трескавите си действия.

Хари знаеше, че в момента у него говори наркотичният глад, а мозъкът му е съсредоточен върху едно-единствено нещо. Хари се прокашля.

Другият се вцепени. Раменете му се повдигнаха, но той не се обърна. Застина с наведена глава, приковал поглед в дрогата. Продължаваше да стои с гръб.

— Очаквах да дойдеш първо тук — изрече Хари. — Предположил си, че вече е безопасно.

Другият продължаваше да стои неподвижно.

— Ханс Кристиан ти е съобщил, че сме я открили, нали? И въпреки това си предпочел да дойдеш първо тук.

Другият се изправи. За пореден път Хари остана поразен от промяната. Вече приличаше на голям мъж.

— Какво искаш, Хари?

— Дойдох да те арестувам, Олег.

— За няколко дози виолин? — намръщи се Олег.

— Не заради дрогата, Олег, а заради убийството на Густо.

— Недей! — повтори той.

Аз обаче вече бях вкарал иглата дълбоко във вената, която трепереше от нетърпение.

— Очаквах Стайн или Ибсен, но не и теб — признах аз.

Кракът му ме изненада. Изби помпата от ръката ми, тя полетя във въздуха и падна в дъното на кухнята, някъде до препълненото корито на мивката.

— Какви ги вършиш, Олег! — ядосах се аз.

Олег измери Хари продължително, със сериозен, спокоен поглед. В очите му не се четеше никаква изненада. По-скоро опипваха почвата, опитваха се да се ориентират.

Когато най-сетне проговори, гласът му звучеше по-скоро присмехулно, отколкото гневно или объркано:

— Но ти ми повярва, Хари. Когато ти разказах за мъжа с балаклавата, ти ми повярва.

— Да, защото исках да ти повярвам.

— Но, Хари… — зашепна Олег и погледна пакетчетата с прах. — Ако се съмняваш в думите на най-добрия си приятел, на кого тогава ще вярваш?

— На доказателствата — Хари почувства как в гърлото му заседна буца.

— Какви доказателства? С теб оборихме всички доказателства. Обяснихме всичко, което имаха срещу мен.

— Появиха се нови доказателства.

— Какви?

Хари посочи пода пред Олег.

— Тази „Одеса“ стреля със същите муниции, с които е бил убит Густо: „Малаков“ 9/18 мм. В крайна сметка балистичната експертиза ще установи със стопроцентова сигурност дали убийството е извършено с този пистолет. По него има твои отпечатъци. Всъщност само твои. Ако някой друг го беше използвал и беше избърсал следите от пръстите си, щеше да заличи и следите от твоите.

Олег докосна пистолета, сякаш за да получи потвърждение, че говорят именно за това оръжие.

— По спринцовката има няколко отпечатъка, вероятно от двама души. Със сигурност обаче установих, че ти си натиснал буталото. Тоест ти си инжектирал дозата. По отпечатъка от палеца ти има барутни частици, Олег.

Олег докосна и използваната спринцовка.

— Защо това да е ново доказателство?

— Защото ти ми каза, че влизайки в стаята, си бил надрусан. Барутните частици по пръста ти обаче показват, че си инжектирал наркотика, след като си стрелял — първо си застрелял Густо, а после си се дрогирал. В момента на извършването на престъплението си бил с непомрачен разсъдък, Олег. Това те прави извършител на предумишлено убийство.

Олег кимна бавно.

— Пуснал си пръстовите ми отпечатъци в полицейската база данни и вече всички знаят за…

— Не съм се свързвал с полицията — поклати глава Хари. — Само аз знам за деянието ти.

Олег преглътна. Хари видя как адамовата му ябълка подскочи.

— Откъде знаеш тогава, че отпечатъците са мои, щом не си ходил в полицията?

Хари извади ръката от джоба на палтото си и остави белия геймбой на кухненската маса.

Олег се вторачи в конзолата. Мигаше, все едно нещо му бе влязло в окото.

— Кое събуди подозренията ти? — прошепна той.

— Омразата. Рудолф Асаев ме посъветва да следвам пътя на омразата.

— Кой?

— Онзи, когото наричате Дубай. Отне ми известно време, докато се досетя, че е говорел за собствената си омраза. Омразата, която е изпитвал към теб, задето си убил сина му.

— Сина му? — Олег изгледа безизразно Хари.

— Да. Густо е негов син.

Олег се наведе, приклекна и се вторачи в пода.

— Ако… — поклати глава и започна отначало: — Ако Дубай наистина е баща на Густо и наистина ме мрази толкова, защо не се е погрижил да ме пречукат веднага в затвора?

— Защото е искал да изгниеш там. За него затворът е по-лош от смъртта. Затворът прояжда душата ти, докато смъртта я избавя. Рудолф Асаев би отредил затвор само на онзи, когото ненавижда от цялата си душа. На теб, Олег. Асаев, разбира се, е намерил начин да контролира всяка твоя дума в ареста.

— Не съм забелязал, но се досещах.

— Знаел е, че си наясно: издадеш ли го, с теб е свършено. Когато ме повика, ти се превърна заплаха и за да не рискува излишно, Асаев се опита да те отстрани, но не успя.

Олег затвори очи. Продължаваше да стои приклекнал. Сякаш му предстоеше важно състезание и двамата с Хари мълчаха, за да се съсредоточат.

Отвън нахлу обичайният репертоар на града: бучене на автомобили, далечен клаксон на лодка, вяла сирена. Все звуци, съвкупност от човешка дейност — нескончаемото пукане на мравуняка, монотонно, приспивно и внушаващо спокойствие като топла възглавница.

Олег посегна бавно, без да сваля поглед от Хари.

Хари поклати глава.

Олег обаче взе пистолета. Внимателно, сякаш се боеше да не се взриви в ръцете му.

Четирийсет и трета глава

Трюлс се премести на терасата в търсене на уединение.

Докато останалите разговаряха, той се опитваше да участва, отпиваше от шампанското, вземаше си коктейлни хапки и се мъчеше да се преструва, че е в свои води. Двамина благовъзпитани гости дори се опитаха да го приобщят към разговора, запознаха се с него, поинтересуваха се кой е и с какво се занимава. Трюлс им отговаряше едносрично и дори не му хрумна на свой ред да прояви внимание към техните професии. Сякаш изобщо не се намираше в позиция да ги разпитва. Или се боеше да узнае колко важни длъжности заемат тези надувки.

Ула, изцяло ангажирана с поднасянето на храната и напитките, се усмихваше и общуваше свойски с важните клечки. Трюлс успя да размени поглед с нея едва два-три пъти. Тогава тя с усмивка изрече няколко думи само с устни; извиняваше се, че няма време да си поговорят — много би искала, но като домакиня е невъзможно да остави гостите. Нито един от останалите доброволци от бригадата, участвала активно в строежа на къщата, не успя да дойде на партито. А полицейските началници и главният секретар не познаха Трюлс Бернтсен. Направо му се прииска да им се представи като полицая, временно ослепил арестант, та да опресни паметта им.

Терасата обаче беше станала страхотна. Под нея Осло блестеше като бижу.

Есенният хлад довя въздух с по-високо налягане. Синоптиците предупредиха, че по високите места се очаква през нощта температурите да паднат до нулата. До ушите му долетя вой на сирени от центъра. Линейка и най-малко една полицейска кола. Обзе го желание да се измъкне незабелязано, да включи полицейското радио, да чуе какво се е случило, да измери пулса на своя град; да усети неразривната връзка помежду им.

Вратата към терасата се отвори и Трюлс инстинктивно се отдръпна две крачки назад, към затъмнената част, та да не го въвличат в разговори, в които би се почувствал още по-нищожен.

Микаел се появи заедно с мадамата от общинския съвет. Исабел Скойен.

Изглеждаше стабилно подпийнала. Микаел я придържаше. Внушителна дама — превъзхождаше го по ръст. Застанаха до перилата с гръб към Трюлс, встрани от еркера, където гостите вътре не можеха да ги видят.

Трюлс очакваше Микаел да ѝ запали цигара, но не стана нищо подобно. Роклята ѝ прошумоля и когато чу приглушения ѝ смях и престорените ѝ протести, Трюлс съобрази, че е пропилял всичките си шансове да издаде присъствието си навреме. Бедрата ѝ проблеснаха под лунната светлина, после тя категорично дръпна роклята надолу, обърна се и главите им се сляха в един силует, открояващ се върху тъмнеещия град. Езиците им се преплетоха с премляскващ звук. Трюлс се обърна към гостната и видя как Ула усмихната снове сред гостите с препълнени подноси. Трюлс недоумяваше. Просто умът му не го побираше. Картината не го шокира: не за пръв път виждаше Микаел да кръшка. Но просто не разбираше как е възможно да проявява такава наглост и безсърдечие. Когато имаш съпруга като Ула, когато си извадил такъв късмет, когато си ударил джакпота, защо ти е да рискуваш да изгубиш всичко това заради едното чукане? Или просто мъжете, надарени от Господ — или който там раздава дарбите, — с качества, любими на жените — привлекателност, пробивност, красноречие — се чувстват задължени, така да се каже, да разгърнат изцяло потенциала си? Както например хората, високи два и двайсет, смятат, че е направо грехота да не играят баскетбол. Трюлс не се чувстваше сигурен в разсъжденията си. Но знаеше едно: Ула заслужава повече. Заслужава човек, който да я обича, както той винаги я бе обичал. И винаги ще я обича. На флирта с Мартине вече гледаше като на авантюристична забежка. Нищо сериозно. Беше се зарекъл повече да не се повтори. И преди му беше хрумвало да покаже на Ула, че ако тя се раздели с Микаел, може изцяло да разчита на Трюлс. Досега обаче не бе измислил подходящ начин да го направи. Трюлс наостри уши. Микаел и Исабел Скойен разговаряха.

— Знам само, че го няма — по фъфленето на Микаел личеше, че и той е на градус. — Но са открили другите двама.

— Казаците му?

— Продължавам да си мисля, че не са никакви казаци. Така или иначе, Гюнар Хаген от Отдела за борба с насилието ми се обади с молба за помощ. Установили, че е стреляно с автоматично оръжие и е използван сълзотворен газ. Според една от версиите ставало въпрос за разчистване на сметки. Хаген ме попита дали ми хрумва подходящ претендент, защото се лутали между противоречиви предположения.

— Ти какво му каза?

— Истината: че нямам представа кой го е извършил. Ако е групировка, досега все е оставала извън обсега на радара ни.

— Допускаш ли старецът да се е измъкнал жив?

— Не.

— Не?

— Според мен трупът му гние някъде там — Трюлс видя как ръката на Микаел посочи към звездното небе. — Може да го открием след няколко дни, може да не го открием никога.

— Рано или късно — труповете винаги се появяват, нали?

„Невинаги“ — възрази ѝ наум Трюлс. Беше отпуснал тежестта си поравно върху двата си крака и усещаше как те натискат циментовия под на терасата, както и той — тях.

— Така или иначе, някой е очистил бандата на стареца. Съвсем скоро ще разберем кой е новият наркобос в Осло.

— А това до какво ще доведе?

— До нищо, скъпа. — Трюлс видя как Микаел Белман обви тила на Исабел Скойен с ръка. В тъмното изглеждаше, все едно я души. Той се олюля и стъпи встрани. — Постигнахме целта си. Време е да се оттеглим. Не бих могъл и да си представя по-успешен край. Старецът вече не ни трябваше, а като се замисля колко компромати натрупа срещу нас в хода на… съвместната ни работа, направо…

— Какво?

— Направо…

— Дръпни си ръката, Микаел!

Разнесе се кадифен смях на пияна жена.

— Ако новият наркобос не ни беше свършил работата, вероятно щях да се заема сам.

— Тоест, да изпратиш Бийвъс?

Трюлс се сепна, чувайки ненавистния си прякор. Всъщност Микаел го измисли, докато учеха в гимназията в Манглерю. Останалите бързо възприеха прозвището, защото откриха прилика с анимационния герой — обратна захапка, грухтящ смях. Преди абитуриентския бал Микаел го утеши, че всъщност го е нарекъл така заради друго: заради „анархистичното световъзприемане и антиконформистките морални принципи“ на героя от култовия сериал по Ем Ти Ви. Така го извъртя, все едно бе удостоил Трюлс с почетно звание.

— Да бе. Никога не бих доверил на Трюлс каква е ролята ми във всичко това.

— Продължавам да мисля, че е много странно, дето му нямаш доверие. Нали уж сте приятели от деца и той дори е излял тази тераса?

— Да. Посред нощ, сам-самичък. Схващаш ли? Говорим за човек, от когото не знаеш какво да очакваш. Може да му хрумнат какви ли не безумия.

— И въпреки това препоръча на стареца да вербува Бийвъс за сътрудник?

— Защото познавам Трюлс от дете, а и съм наясно, че е корумпиран до мозъка на костите си и за пари е готов на всичко.

Исабел Скойен избухна в силен смях. Микаел ѝ изшътка.

Трюлс бе престанал да диша. Гърлото му се сви, в стомаха му се разбунтува животно, което се мъчеше да излезе навън. Гъделичкаше го и го човъркаше. Пое нагоре, затисна гърдите му.

— Впрочем така и не си ми казвала защо ме избра за партньор.

— Заради страхотния ти к… разбира се.

— Питам те сериозно. Ако не бях приел предложението ти, трябваше да те арестувам.

— Да ме арестуваш? — просъска презрително тя. — Всички мерки, прокарани от мен, са били в името на доброто на града. По света легализират марихуаната, раздават безплатен метадон или финансират оборудването на стаи за целене, а аз разчистих пазара и проправих пътя на вещество, което не е смъртоносно при предозиране. Каква е разликата? Борбата с наркотиците се води с прагматизъм, Микаел.

— Не се пали де. Напълно съм съгласен с теб. Превърнахме Осло в по-добър град. Наздраве.

Тя пренебрегна вдигнатата му чаша.

— И да беше отхвърлил предложението, нямаше да посмееш да ме закопчаеш. Защото можех да разглася, че те чукам зад гърба на хрисимата ти съпруга — разкикоти се тя. — Буквално зад гърба. Спомняш ли си как се запознахме на онази премиера? Веднага ти предложих секс. Жена ти стоеше зад теб и можеше да ни чуе, но без да ти мигне окото, ти ме помоли за петнайсет минути, докато измислиш подходяща причина да я разкараш.

— Шшт! Пияна си — Микаел обгърна кръста ѝ.

— В онзи миг разбрах, че си ми по сърце. И когато старецът ме посъветва да си намеря съюзник, амбициозен поне колкото мен, веднага знаех към кого да се обърна. Наздраве, Микаел.

— В този ред на мисли чашите ни са празни. Дали да не влезем…

— Зачеркни онова, което казах за сърцето. Не сърцето ми избира с кого да се чукам, а моята… — последва отекващ гърлен смях.

Нейният.

— Да влизаме.

— Хари Хуле!

— Шшт!

— Ето той ми е по сърце. Е, малко е глупав, разбира се, но… Къде се изгуби той?

— Търсихме го дълго без резултат. Навярно е напуснал страната. След като изпълни мисията си да оневини Олег, няма да се върне.

Исабел се олюля. Микаел я хвана.

— Ти си ужасен подлец, Микаел, а ние, подлеците, трябва да се поддържаме.

— Сигурно. Хайде, да влизаме при останалите — Микаел си погледна часовника.

— Успокой се, красавецо, научила съм се да се владея дори пияна. Ясно?

— Влез първа, та да не изглежда толкова…

— … вулгарно?

— Нещо такова.

До ушите на Трюлс долетя циничният ѝ смях. Токчетата ѝ затракаха силно по цимента.

Микаел остана сам, подпрян на перилата. Трюлс изчака няколко секунди и излезе от укритието си.

— Привет, Микаел.

Приятелят му от детинство се обърна с помътнял поглед и леко подпухнало лице. Трюлс предположи, че закъснялата му дежурна реакция — да се усмихне ослепително — се дължеше на алкохола.

— Ето те и теб, Трюлс. Не те чух да идваш. Купонът тече ли?

— И още как.

Спогледаха се. Трюлс се питаше кога и как стана; кога и как забравиха да общуват непринудено и да мечтаят заедно. Някога си споделяха всичко. Някога бяха едно цяло. Още новобранци в полицията, смачкаха фасона на онзи тип, дето се пробва на Ула. А как само се разправиха с педала от КРИПОС, който налетя на Микаел. Приклещиха го в мъжката тоалетна в „Брюн“. Онзи се разциври и започна да се оправдава, че разчел погрешно посланията на Микаел. Докато го удряха, се стараеха да избягват лицето, та да не породят подозрения. Проклетникът обаче вбеси Трюлс с цивренето си и добре че Микаел го спря: иначе щеше да размаже нещастника с полицейската палка. Вероятно обикновените хора разбират съвсем друго под „хубави общи спомени“, но подобни преживявания безспорно сплотяват двама души.

— Аз си стоя тук и се любувам на терасата. Прекрасна е.

— Благодаря.

— Хрумна ми нещо. През нощта, когато я изля…

— Да?

— Каза ми, че не си успял да заспиш. Същата вече арестувахме Один и щурмувахме склада в Алнабрю. Не открихме онзи…

— Туту.

— Туту, да. Повикахме те за акцията, но ти ми каза, че си болен и не можеш да присъстваш. После обаче дойде да лееш тераса?

Трюлс се поусмихна и погледна Микаел. Най-сетне намери смелост да улови погледа му, без да отмества очи.

— Искаш ли да чуеш истината, Микаел?

— Разбира се — отвърна Белман след кратко колебание.

— Чупих се.

За няколко секунди на терасата се възцари тишина. Чуваше се само далечното бумтене на града.

— Чупил си се? — разсмя се Микаел малко недоверчиво, но добродушно.

Трюлс обичаше този смях. Всъщност и жени, и мъже го обичаха. „Ти си забавен, симпатичен и умен и заслужаваш да се посмея на чувството ти за хумор“ — внушаваше този смях на събеседника.

— Ти си се чупил? Та ти даваш мило и драго да присъстваш на арест!

— Нямаше как да дойда. Бях си запазил вечерта за чукане.

Отново настъпи тишина.

После Микаел избухна във внезапен оглушителен смях. Отметна назад глава и се разхълца. Безупречни зъби. Наведе се напред и тупна Трюлс по гърба. Този жизнерадостен безгрижен смях подейства заразително и на Трюлс и той също не се сдържа. Прихна.

— Чукане и тераса — задъхваше се Микаел Белман. — Ти си неуморим, Трюлс. Машина!

Трюлс усети как комплиментът му помогна да си възвърне самочувствието и за миг всичко почти тръгна постарому. Без „почти“. Всичко тръгна постарому.

— Нали знаеш — грухтеше Трюлс, — понякога човек трябва да върши нещата сам, та да ги изпипа както трябва.

— Вярно е — Микаел прегърна Трюлс през рамо и скочи с два крака върху терасата. — Но това тук е доста голямо количество цимент за един-единствен човек, Трюлс.

„Нямаш представа колко си нрав, Микаел — отвърна му наум Трюлс. — Имаше достатъчно цимент да засипя още един.“

— Не биваше да ти връщам геймбоя — каза Олег.

— Не биваше — съгласи се Хари и се опря о рамката на кухненската врата. — Тъкмо щеше да усъвършенстваш техниката си на „Тетрис“.

— А ти трябваше да извадиш пълнителя от този пистолет, преди да го оставиш.

— Възможно е да си прав — Хари се мъчеше да не гледа „Одеса“-та, чието дуло сочеше някъде между пода и тялото му.

— И двамата допуснахме грешки — усмихна се бледо Олег. — Нали?

Хари кимна.

Олег беше застанал до печката.

— Аз обаче имах и добри включвания, признай.

— Безспорно. Освен грешки записа и доста хитри ходове в актива си.

— Като например?

Хари сви рамене.

— Обясни ми, че си се хвърлил напред към пистолета на измисления нападател, а той бил с нахлузена балаклава и вместо да говори, използвал жестове. Представяйки ми фактите, остави на мен да извлека логичните заключения: барутните частици са полепнали по теб заради близостта ти до оръжието в момента на изстрела; убиецът е мълчал от страх да не го познаеш по гласа и следователно е свързан с наркотърговията или с полицията. Това с балаклавата ти е хрумнало, след като си видял как полицаят, с когото сте ударили склада в Алнабрю, използва такава. В твоята версия за случилото се неизвестният убиец на Густо е избягал през съседния офис, защото си знаел, че вратата е разбита и всеки може да се вмъкне там, а после да хукне към реката. Ти ми подхвърли насоките, по които да изградя задоволително обяснение защо не си убил Густо. Разчитал си умът ми да нагоди фактите в твоя полза, защото ние, хората, сме непоправимо подвластни на емоциите си и винаги готови да изфабрикуваме утешителните обяснения, от които се нуждаят сърцата ни.

— Е, сега вече разполагаш с истинските обяснения — кимна бавно Олег.

— Само едно ми липсва. Защо?

Олег мълчеше. Хари вдигна дясната си ръка, а лявата пъхна в джоба на панталона си и извади смачкана кутия цигари и запалка.

— Защо, Олег?

— Ти как мислиш?

— Първоначално предположих, че е свързано с Ирене. Убил си го от ревност или защото си разбрал как я е продал на друг мъж. Но защо да го убиваш, щом Густо единствен е знаел къде се намира Ирене? Значи си имал друг мотив, не по-малко силен от любовта към жена. Защото ти не си хладнокръвен убиец, нали?

— Ти ми кажи.

— Ти си човек с класически мотив, тласнал немалко свестни хора към жестоки деяния, в това число и мен. Следствието буксува. Полицаите не са напреднали и на йота. Лично аз се върнах към първоначалната си хипотеза: влюбване. Най-ужасното хлътване.

— Ти пък какво ли разбираш?

— Бил съм влюбен в същата. Или в сестра ѝ. Вечер е неземно красива, на сутринта е грозна като смъртта. — Хари запали черна цигара с жълт филтър и печат на руския имперски орел. — Но бързо забравяш и вечерта пак гаснеш по нея. Нищо не е в състояние да се съревновава с тази страст. Дори Ирене. Греша ли?

Хари дръпна от цигарата и погледна Олег.

— За какво съм ти аз? — попита Олег. — Вече си разнищил всичко.

— Искам да го чуя от теб.

— Защо?

— Защото държа да чуя от твоите уста колко е болно и безсмислено.

— Кое? Да застреляш някого, защото се е опитал да отмъкне дрогата, която си заделял с огромни усилия?

— Не си ли даваш сметка колко банално и печално звучи?

— Това го твърдиш ти!

— Да, аз. Аз, който изгубих най-прекрасната жена в моя живот, защото не намерих сили да се преборя. А ти уби най-добрия си приятел, Олег. Произнеси името му.

— Защо?

— Произнеси го.

— Не забравяй, че все пак аз държа пистолета.

— Произнеси го.

— Густо — ухили се Олег. — Защо…

— Още веднъж.

Олег наклони глава и изгледа Хари.

— Густо.

— Пак! — изкрещя Хари.

— Густо! — отвърна му с крясък Олег.

— Пак!

— Густо! — Олег едва си поемаше дъх. — Густо! Густо… — гласът му се разтрепери. — Густо! — суровостта се пропука. — Густо. Гус… — изхлипа той — … то. — Стисна очи, от тях избликнаха сълзи и той прошепна: — Густо. Густо Хансен…

Хари пристъпи напред, но Олег вдигна пистолета.

— Още си млад, Олег. Имаш време да се промениш.

— А ти, Хари? Ти не можеш ли?

— Иска ми се да можех, Олег. Ще ми се да се бях грижил по-отговорно за вас. Но за мен вече е късно. Ще си остана, какъвто съм.

— Какъв? Пияница? Предател?

— Полицай.

— Само толкова? — разсмя се Олег. — Полицай? Не човек?

— На първо място полицай.

— На първо място полицай — повтори Олег и кимна. — Не си ли даваш сметка колко банално и печално звучи?

— Така е — Хари огледа недоволно изпушената до половината цигара, все едно не бе оправдала очакванията му. — Банално и печално е, че нямам избор, Олег.

— Избор?

— Длъжен съм да се погрижа да понесеш наказанието си.

— Вече не работиш в полицията, Хари. Освен това не си въоръжен. Никой не знае какво си открил, нито, че си тук. Помисли за мама, помисли за мен! Поне веднъж помисли за доброто на трима ни! — В очите му избиха още сълзи, а в гласа му се прокрадна пронизителна металическа нотка, издаваща отчаяние. — Защо просто не си тръгнеш и да забравим какво се е случило?

— Ще ми се да можех, но вече знам какво се е случило и се чувствам длъжен да те предам на силите на реда.

— Тогава защо ми позволи да взема пистолета?

— Няма да те арестувам — сви рамене Хари. — Искам сам да се предадеш в полицията. Това състезание е твое.

— Да се предам? И защо да го правя? Току-що ме освободиха!

— Ако те арестувам, ще изгубя и майка ти, и теб. А без вас аз съм нищо. Не мога да живея без вас. Разбираш ли, Олег? Аз съм плъх, който може да се добере до леговището си само по един път. И той минава през теб.

— Пусни ме тогава! Да забравим за цялата тази история и да започнем на чисто!

Хари поклати глава.

— Предумишлено убийство, Олег. Не мога да го подмина. В момента ти държиш и ключа, и пистолета. Ти трябва да помислиш за трима ни. Ако отидем при Ханс Кристиан, той ще уреди формалностите, ще направиш пълни самопризнания и ще намалят наказанието ти.

— Но колкото и да е кратко, докато го излежа, ще изгубя Ирене.

— Може би да, може би не. Не допускаш ли, че вече си я изгубил?

— Лъжеш! Винаги си ме лъгал! — Олег мигаше ли, мигаше, за да се отърси от напиращите сълзи. — Какво ще направиш, ако откажа да се предам?

— Ще се принудя да те арестувам.

От гърлото на Олег се изтръгна стон — нещо средно между хлипане и презрителен смях.

— Ти си луд, Хари.

— Така съм устроен, Олег. Постъпвам, както е редно. Сега и ти трябва да го направиш.

— Трябва? Все едно всичко е предопределено.

— Може и така да е.

— Глупости!

— Ами опълчи се на съдбата, Олег. Надявам се, нямаш желание да извършиш второ убийство?

— Махай се! — изкрещя Олег, а пистолетът се разтресе в ръката му. — Изчезвай! Вече не работиш в полицията!

— Прав си, но както вече казах… — Хари стисна цигарата между устните си и дръпна жадно; затвори очи за две секунди, а по лицето му се изписа удоволствие. После въздухът и димът излязоха от дробовете му със съскане. — … си оставам полицай докрай.

Хвърли фаса на пода, стъпка го и тръгна към Олег с вдигната глава. Олег почти го бе стигнал на ръст. Хари срещна погледа му зад мушката на насочения пистолет. Видя как петлето се вдига. Вече знаеше как ще приключи всичко това. Момчето нямаше избор: Хари стоеше на пътя на свободата му. В момента двамата бяха две неизвестни в нерешимо уравнение; две небесни тела, устремили се към неизбежен сблъсък; съперници на „Тетрис“, от които само единият може да излезе победител. Хари се надяваше Олег да съобрази колко важно е веднага след това да се отърве от пистолета; да се качи на самолета за Банкок, да не спомене нито дума на Ракел, да не се буди нощем с крясъци в стая, гъмжаща от фантоми, да си устрои живота така, че да си струва да го живее. Защото животът на Хари вече не си струваше. Събра смелост и продължи напред. Усещаше как тялото му се съпротивлява, как черното дуло на пистолета постепенно наедрява. Есенен ден. Вятърът развява косите на десетгодишния Олег. Ракел, Хари, нападали листа с портокалов оттенък. Тримата се взират в обектива, очаквайки самоснимачката да се задейства и да запечата доказателството, че са постигнали върха на щастието. Пръстът на Олег, побелял около горната фаланга, натисна назад спусъка. Всичко беше изгубено, и то много отдавна. Хари отдавна се бе разделил с шансовете си да хване самолета. Всъщност и полетът, и Хонконг бяха една химера, надежда за живот, който нито един от тримата не би могъл да живее. Хари не изпитваше страх. Само тъга. Автоматичните изстрели разтресоха прозорците. Силата на куршумите, забили се в гърдите му, го отхвърли назад. Откатът предизвика повдигане на оръжието и третият куршум го улучи в главата. Хари рухна. Под него всичко тънеше в мрак. И той пропадна в тъмнината. Тя го погълна и го обви в прохладата и облекчението на нищото. „Най-сетне“ — помисли си той. — „Най-сетне съм свободен.“ После изпадна в безсъзнание.

Майката плъх напрегна слух. Писъците на малките се чуваха още по-силно, след като камбаната удари за десети път и утихна, а полицейската сирена се отдалечи. Майката долавяше слабите удари на човешкото сърце. В паметта ѝ изплува спомен за миризма на барут и за друго, по-младо тяло, проснато окървавено на същия този кухненски под. Това обаче се бе случило през лятото. Тогава малките ѝ още не бяха родени. А и онова тяло не препречваше пътя към леговището ѝ.

Тя установи, че няма как да мине през корема му. Затова пак се върна към първоначалната си отправна точка: кожената обувка.

Облиза метала — соления метал, който стърчеше между два пръста на дясната ръка. Пропълзя по сакото му. Миришеше на пот, кръв и храна. Всъщност тя различи много видове храна: лененият плат навярно се бе въргалял в кофа за смет.

Муцунката ѝ отново надуши неотмитите молекули от странния остър мирис на цигарен дим. Запари в очите ѝ и те започнаха да сълзят. Затрудняваше се да диша нормално.

Запъпли по ръката му, пропълзя по рамото и стигна до окървавената превръзка на врата, която за миг я разсея. После в ушите ѝ отново нахлуха писъците на малките и тя хукна през гърдите. От двете кръгли дупки там се носеше силна миризма на сяра и барут. Едната дупка се намираше точно над сърцето. Майката плъх усещаше лекото туптене под себе си. Сърцето биеше едва-едва. Тя продължи към челото, облизвайки кръвта, стичаща се на тънка струйка от мястото, където започваше русата коса, към месестите части от лицето: клепачи, ноздри, устни. През едната буза минаваше белег. Мозъкът на майката работеше, както работят мозъците на лабораторните плъхове: удивително рационално и ефективно. Бузата. Устната кухина. Тилът. Така ще се озове при малките си. Животът на плъховете е суров и се подчинява на съвсем прости принципи: правиш каквото налага необходимостта.