Фантом

Двайсет и шеста глава

Майката плъх шареше нетърпеливо по пода. Сърцето на човека биеше все по-слабо. Тя пак допълзя до обувките и захапа меката, но дебела кожа. После се покатери по тялото. Дрехите миришеха още по-силно от обувките: на пот, храна и кръв. Той — защото майката плъх определи пола на човека с помощта на обонянието си — изобщо не се беше помръднал. Лежеше в същата поза и преграждаше дупката. Тя запъпли по корема му. Знаеше, че това е най-краткият път. Сърцето биеше едва-едва. Още малко — и тя ще може да започне.

Приемам, че рано или късно животът свършва, татко. Но не и че за да приключи, трябва да агонизираш. Положително има по-щадящ начин да си отидеш, нали? Безболезнен изход към светлината вместо този проклет смразяващ мрак, който постепенно ме обсебва. Ех, да бяха сложили малко опиат в патроните „Малаков“! Да бяха съкратили мъките ми, както аз съкратих мъките на Руфус, клетото краставо куче; да бяха ми дали еднопосочен билет до Еуфория. Приятно пътуване! Но всичко, което смекчава страданието на този свят, се дава само срещу рецепта или е разпродадено, или струва толкова скъпо, че трябва да си продадеш душата, за да го вкусиш. Животът е ресторант, който не можем да си позволила Смъртта — сметката за храната, от която едва сме опитали. Затова поръчваш най-скъпото блюдо от менюто. Щом така и така ще се мре, нека поне поглезим небцето.

Добре де, татко. Спирам да хленча. Не си тръгвай. Не си чул всичко. Докъде стигнахме? А, да. Едва няколко дни след удара в склада в Алнабрю Пьотър и Андрей ни качиха в колата си — мен и Олег. Неговите очи ги завърнаха с кърпа и ни закараха до къщата на стареца. Свалиха ни в мазето. За пръв път стъпвах там. Поведоха ни по дълъг, тесен и нисък проход. Вървяхме с наведени глави, а раменете ни опираха в стените. Не беше мазе, а по-скоро подземен тунел за бягство. Но Каскета явно не бе успял да се възползва от него. Приличаше на удавен плъх. Всъщност действително се беше удавил.

После пак вързаха очите на Олег и го отведоха в колата. Мен ме изпратиха при стареца. Седнах срещу него. Полгежду ни нямаше маса.

— Бяхте ли там? — попита той.

— Ако ме питаш за Алнабрю, отговорът е „не“ — погледнах го право в очите.

Той ме изучаваше мълчаливо.

— Точно като мен си — заключи накрая. — По нищо не ти личи, когато лъжеш.

Не мога да се закълна, но ми се струва, че се усмихна.

— Е, Густо, разбра ли какво се е случило долу?

— Да. Каскета е умрял.

— Правилно. Защо?

— Не знам.

— Предположи.

Някога старецът сигурно е работил като учител, помислих си аз. Биваше го да изпитва.

— Гепил е нещо.

Старецът поклати глава.

— Разбра, че живея тук. Знаеше, че не разполага с основания да изиска съдебна заповед за обиск. След ареста на гангстерите от „Лос Лобос“ и конфискацията от склада в Алнабрю преди броени дни явно е схванал картинката: колкото и да се напъва, няма да се добере до заповед — ухили се старецът. — Отправихме му предупреждение и очаквахме то да го спре.

— Така ли?

— Агенти като него възлагат прекалено големи надежди на прикритието си. Въобразяват си, че няма как да разберем истинската им самоличност, имената на близките им. Но стига да знаеш няколко ключови пароли, не е трудно да откриеш всичко в компютърните регистри на полицията. Достъп до тези пароли може да осигури човек на възлов пост в ОРГКРИМ например. Досещаш ли се как го предупредихме?

— Пречукахте хлапетата му?

Лицето на стареца изведнъж помръкна.

— За чудовища ли ни имаш, Густо?

— Sorry.

— Пък и той няма деца. — Познатият смях. — Затова пък има сестра. Май несъща сестра.

Кимнах. Струваше ми се невъзможно да преценя дали лъже.

— Заплашихме го, че ще я изнасилим и после ще я убием Обаче явно съм го преценил погрешно. Вместо да помисли за роднините си, е решил да нападне пръв. Обречена, отчаяна атака. Успял е да се вмъкне тук през нощта. Не го очаквахме. Явно много се е страхувал за живота на сестра си. Слязох в подземието, а той е тръгнал след мен въоръжен. После издъхна — старецът наклони глава. — Как?

— От устата му потече вода. Удавяне?

— Правилно, но къде?

— В някое езеро. После сте го донесли тук.

— Не. Удави се, след като влезе. Е?

— Не знам к…

— Мисли! — Заповедта изплющя със силата на камшик. — Ако искаш да оцелееш, трябва да разсъждаваш, да извличаш нужната информация от наличните данни. Това е реалният живот.

— Добре, добре — напрегнах ума си. — Това подземие представлява тунел.

— И? — старецът скръсти ръце.

— По-дълъг е от тази къща. Възможно е другият му край да извежда някъде навън.

— Но?

— Но понеже притежаваш и съседната къща, излиза, предполагам, там.

— Познай на колко години е тунелът — усмихна се доволно старецът.

— Трябва да е стар. Стените бяха позеленели от мъх.

— От водорасли. След като съпротивителното движение е направило четири опита за покушение над тази къща, шефът на Гестапо поръчал да прокопаят тунел. Успели да го запазят в тайна. Всеки следобед Райнхард най-демонстративно влизал през главния вход на тази къща. Включвал осветлението и през тунела се прибирал в същинския си дом — съседната къща. Тук изпращал немския си лейтенант, официалния обитател на съседната постройка. Лейтенантът, облечен в неговата униформа, нарочно обикалял близо до прозорците, така че хората отвън да го виждат.

— Един вид примамка.

— Именно.

— Защо ми разказваш това?

— Защото искам да проумееш какъв е реалният живот, Густо. Повечето хора в тази страна не знаят колко трудно е да оцелееш в реалния живот. Разказах ти историята и за да не забравяш колко разчитам на теб.

Погледна ме, все едно беше казал нещо изключително важно. Престорих се, че разбирам. Исках да си вървя. Вероятно и той беше забелязал нетърпението ми.

— Благодаря ти за отделеното време, Густо. Андрей ще ви закара.

Докато минавахме покрай университета, в кампуса се провеждаше някакво студентско събитие. От сцената на открито се чуваха мощни китари. По тротоара до улица „Блиндерн“ се задаваха младежки компании. Весели, въодушевени лица, получили сякаш обещание за светло бъдеще или нещо подобно.

— Какво е това? — попита Олег, защото пак му завързаха очите.

— Това е нереалният живот — отвърнах.

— И нямаш представа как се е удавил? — попита Хари.

— Не.

Краката на Олег шареха още по-невротично. Вече цялото му тяло трепереше.

— И така… Бил си със завързани очи, но ми разкажи какво си спомняш от пътуването до това място. След като слязохте от колата, чуваше ли се например влак или автомобилно движение?

— Не. Валеше дъжд. Само това чувах.

— Силен? Слаб?

— Слаб. Капките се усещаха едва-едва.

— Щом е валяло слабо, а си го чувал, да предположим, че капките са падали върху широколистни дървета, а?

— Възможно е.

— Каква настилка усещаше под краката си? Асфалт? Каменни плочи? Трева?

— Навярно чакъл, защото хрущеше. Така определях накъде върви Пьотър. Най-едър е и под неговите крака хрущеше най-силно.

— Дотук добре. Пред вратата имаше ли стълби?

— Да.

— Колко стъпала?

Олег простена.

— Пред вратата валеше ли те дъжд?

— Да, разбира се.

— Усещаше ли капки по косата си?

— Да.

— Значи, над портала е нямало козирка.

— И сега какво? Ще търсиш в цялата столица сгради без козирка ли?

— Различните части на Осло са построени през различни периоди и всеки отдава предпочитание на различни стилови особености.

— И през кой период е построена например дървена къща с градина, чакълеста пътека и стълбище пред врата без козирка, при условие че наблизо не минават трамвайни релси?

— Звучиш като комисар в криминалната полиция — пошегува се Хари, но не предизвика нито очаквания смях, нито дори усмивка. — Когато си тръгнахте оттам, долови ли някакви други шумове?

— Като например?

— Като например писукане на светофар.

— Не. Но чух музика.

— От запис или от живо изпълнение?

— Второто. Силни и отчетливи чинели, глъхнещи китари.

— Явно са свирили на живо. Добра памет.

— Запомних го, защото изпълняваха едно от твоите парчета.

— От моите парчета?

— По-точно от твоите дискове. Густо спомена нещо за нереалния живот и предположих, че текстът на песента го е подтикнал към такива размисли.

— Какво се пее в песента?

— Нещо за сънища, но не помня точно. Ти много често пускаше това парче.

— Опитай се да си спомниш, Олег, важно е.

Момчето го погледна. Нервното потропване с крака секна. Затвори очи и тихичко затананика:

— It’s just a dreamy Gonzales…

Отвори очи, почервенял.

— Нещо такова.

Хари си затананика същата мелодия. Поклати глава.

— Съжалявам, не съм сигурен дали звучеше точно така. Чух я едва за няколко секунди.

— Не се притеснявай — Хари сложи ръка на рамото му. — Разкажи ми какво се случи в Алнабрю.

Кракът на Олег отново започна да потупва нервно по земята. Той си пое дъх два пъти — дълбоко, както вдишваше, преди да заеме предстартова позиция при състезание. И разказа всичко.

След като го изслуша, Хари поседя мълчаливо, потърквайки замислено тила си.

— Значи, убили сте човек с дрелката?

— Не ние — полицаят.

— И не знаеш нито как се казва, нито къде работи?

— Не. И той, и Густо много ревностно пазеха самоличността му в тайна. Густо ме уверяваше, че е по-добре да не знам подробности.

— И нямаш представа какво е направил с трупа?

— Ни най-малка. Ще докладваш ли за мен в полицията?

— Не — Хари извади кутията цигари и издърпа една.

— Може ли…? — посегна Олег.

— Съжалявам, хлапе. Опасно е за здравето.

— Но…

— При едно условие: да послушаш съветите на Ханс Кристиан и да оставиш на мен да открия Ирене.

Олег се взираше в жилищните блокове на възвишението зад стадиона. От балконите висяха саксии с цветя. Хари наблюдаваше момчето. Адамовата ябълка подскачаше под кожата на тънкия му врат.

— Дадено — склони накрая Олег.

— Добре — Хари му подаде цигара и му поднесе запалка.

— Сега разбрах какво е предназначението на металната протеза: помага при пушене.

— Точно така — Хари стисна цигарата между титановия и съседния пръст, докато набираше номера на Ракел.

Оказа се излишно да я моли за номера на Ханс Кристиан, защото той вече беше при нея. Адвокатът настоя веднага да тръгне към стадиона.

Въпреки топлото време Олег се сви зиморничаво.

— Къде ще ме скрие?

— Нито знам, нито искам да знам.

— Защо?

— Топките ми са много чувствителни. Споменат ли думата „акумулатор“, ще изкажа и майчиното си мляко.

Олег се засмя. Съвсем кратко, но все пак се засмя.

— Не ти вярвам. Колкото и да те измъчват, няма да гъкнеш.

Хари погледна момчето. Беше готов да ръси шеги до края на деня само и само да го види поне за малко усмихнат.

— Винаги си бил склонен да ме величаеш, Олег. Издигаш ме на прекалено висок пиедестал. А и аз все съм се старал да се представям пред теб в по-добра светлина.

— Нали за всички синове бащите им са герои?

— Възможно е. Не исках да ме възприемаш като предател, като човек, който те е изоставил. Но животът следва своя ход. Макар да не успях да бъда неизменна част от твоя живот, за мен ти винаги си бил важен. Често животът не ни позволява да живеем, както искаме, защото сме заложници на… собствената си същност.

— На дрога и гадни мешилки — допълни Олег.

— И ти си прав.

Двамата дръпнаха едновременно от цигарите и проследиха как димът се вие на неправилни спирали към откритото синьо небе. Хари знаеше, че никотинът няма да притъпи наркотичния глад у момчето, но поне щеше да го разсее за няколко минути. А в случая на Олег можеха да планират единствено следващите няколко минути.

— Хари?

— Да?

— Защо не се върна?

Хари отново дръпна от цигарата.

— Защото майка ти сметна, че не ви влияя добре. И съвсем основателно.

Хари продължи да пуши, взирайки се право пред себе си. Знаеше, че Олег ще се почувства неудобно, ако го погледне. Никое осемнайсетгодишно момче не желае да го гледат, докато плаче. Затова Хари се въздържа и да сложи ръка на рамото му, и да му каже няколко успокоителни думи. Предпочете да постои до Олег, да му покаже, че ще го подкрепи по време на предстоящото състезание, в което щяха да участват като тандем.

Чуха приближаващ се автомобил, слязоха от трибуните и отидоха на паркинга. Хари видя как Ханс Кристиан предпазливо хвана ръката на Ракел, когато тя понечи да изскочи от колата.

Олег се обърна към Хари, наежи се, отпусна ръце встрани, хвана палеца на Хари със своя и бутна дясното си рамо в неговото. Хари обаче не му позволи да се измъкне толкова лесно и го дръпна към себе си.

— Не им се давай! — прошепна той.

По постоянно местожителство Ирене Хансен живееше в дома на родителите си — в двуфамилна къща в Грефсен. Малка градина с избуяла трева, ябълкови дръвчета без плод и люлка. Отвори му младо момче на видима възраст около двайсет и две години. Лицето му се струваше познато. За няколко десети от секундата полицейският му мозък откри две съвпадения в наличната база данни.

— Казвам се Хари Хуле. А ти трябва да си Стайн Хансен?

— Да?

По лицето на младежа се изписа смесица от невинност и бдителност — така гледат младите мъже, преживели и хубави, и лоши неща, защото още се лутат между две стратегии при срещата с външния свят: разголена откритост или сковаваща предпазливост.

— Познавам те от снимка, Стайн. Аз съм приятел на Олег Фауке.

Хари изследваше лицето на Стайн Хансен, но сивите очи на младежа останаха непроницаеми.

— Сигурно си чул, че пуснаха Олег от ареста, защото друг човек призна за убийството на приемния ти брат?

Стайн Хансен поклати глава с каменно изражение.

— Аз съм бивш полицай. Опитвам се да намеря сестра ти.

— От къде на къде?

— По настояване на Олег.

— Супер! За да продължи той да я тъпче с наркотици?

Хари отпусна тежестта си на другия крак.

— В момента Олег е чист. Както вероятно знаеш, е адски трудно да откажеш наркотиците. Но той прояви характер, защото искаше да я открие сам. Олег обича сестра ти, Стайн. Решил съм да намеря Ирене не само заради него, а и заради всички нас, които държим на нея. А имам репутация на отличен детектив.

Стайн Хансен се поколеба. После отвори вратата. Хари го последва в дневната: чиста, с хубави мебели, като извадена от каталог.

— Родителите ти…

— Те вече не живеят тук. Нощувам тук само когато се прибера за малко от Тронхайм.

Стайн произнасяше особено отчетливо „р“ — някога това се смяташе за символ на висок обществен статус у семейства с достатъчно пари да наемат детегледачка от Южна Норвегия. „Гласът на човек, който произнася така звука «р», се запомня лесно“ — помисли си Хари, без да си дава сметка откъде му хрумна.

Върху пиано, наглед чисто ново, стоеше снимка, правена преди шест-седем години. Там Ирене и Густо бяха по-малки, по-дребни, с дрехи и прически, които — предположи Хари — сега биха си припомнили с пламнали от смущение лица. Стайн стоеше най-отзад със сериозно изражение. Майката, скръстила ръце, се усмихваше високомерно, почти ехидно. Единствено по лицето на бащата грееше ентусиазъм. Навярно той бе инициирал заснемането на тази семейна фотография.

— Значи това е семейството ти.

— Беше — поправи го Стайн. — Родителите ми се разведоха. Татко се премести в Дания. По-точно избяга. Майка ми лежи в психиатрична клиника. Колкото до другото… вероятно вече го знаеш.

Хари кимна. Един убит, един изчезнал. Огромна загуба, и то сред членовете на едно-единствено семейство.

Хари седна в едно от меките кресла, без да чака Стайн да го покани.

— Разполагаш ли с някаква информация, която да ми помогне да открия Ирене?

— Не се сещам.

— Опитай — усмихна се Хари.

— Ирене се премести при мен в Тронхайм, след като бе преживяла нещо травмиращо. Не пожела да ми разкаже подробности. Но съм сигурен, че Густо я е забъркал в някаква каша. Тя го боготвореше, беше готова на всичко за него, въобразяваше си, че той я обича само защото я е потупал по бузата например. Няколко месеца след като дойде при мен, някой ѝ се обади по телефона и тя заяви, че трябва да се върне в Осло. Отказа да ми обясни причината. Откакто тръгна за Осло, изминаха повече от четири месеца. От нея — ни вест, ни кост. Изчаках две седмици и понеже не успях да се свържа с нея нито веднъж, съобщих в полицията, че е изчезнала. Дежурният записа сигнала. Поразпитаха тук-там и толкова. На кого му пука за бездомна наркоманка?

— Имаш ли някаква теория?

— Не. Но съм убеден, че не се е покрила по собствено желание. Не ѝ е присъщо да изчезва просто така… като някои други хора.

Стайн, разбира се, визираше Густо, но понеже последното изречение напомни на Хари за скорошния разговор с Олег, гузната му съвест го жегна.

Стайн Хансен се почеса по някаква раничка на ръката.

— Какво виждате в нея? Дъщеря си? Представяте си, че спите с дъщерите си ли?

— Кои сме ние? — изненада се Хари. — Какво имаш предвид?

— Вие, перверзните дъртаци, дето точите лиги по нея само защото изглежда като четиринайсетгодишна долита.

Хари си припомни снимката от шкафчето в съблекалнята на „Вале Ховин“. Стайн Хансен имаше право. У Хари се загнезди подозрението, че е възможно да греши: навярно Ирене е преживяла нещо, съвсем различно от досегашните му предположения.

— Следваш в Тронхайм, нали? В Научно-техническия?

— Да.

— Каква специалност?

— Компютърни технологии.

— Мхм. И Олег иска да следва. Познаваш ли го?

Стайн поклати отрицателно глава.

— Никога ли не сте разговаряли?

— Срещали сме се два-три пъти за кратко, но нищо повече.

Хари огледа ръката на Стайн. Раничката приличаше на получена по време на работа. Освен нея обаче не се забелязваха никакви белези. Стайн Хансен изглеждаше стабилен — от онези, които оцеляват и надмогват житейските несгоди.

— Приеми съболезнованията ми за случилото се с брат ти — Хари стана.

— Несъщ брат — поправи го Стайн.

— Мхм. Ще ми дадеш ли номера си? Може да изникне нещо важно.

— Като например?

Двамата се спогледаха. В настъпилото мълчание отговорът увисна — повече от недвусмислен, но непоносим за произнасяне. Човъркайки раничката, Стайн я разкървави и по ръката му потече тънка червена струйка.

— С едно мога да ти помогна — обади се Стайн Хансен, когато Хари излезе на стълбите. — Вече съм разпитвал на улица „Юрте“, на „поста“, из околните паркове, в клиниките за наркомани, в обществените стаи за целене59, из района на проститутките. Не си губи времето да я търсиш там.

Хари кимна и си сложи дамските очила.

— Не си изключвай телефона, става ли?

Хари тръгна към „Лори“ за обяд, но още на стълбите усети алкохолен глад и се отказа. Влезе в ново заведение точно срещу Литературната къща, ала след като набързо сканира клиентелата, предпочете да хапне в „Пла“.

— Нещо за миене? Singha?

— Не, благодаря.

— Tiger?

— Имате ли обикновена бира?

Сервитьорът схвана намека и се върна с чаша вода.

Хари изяде порция кралски скариди и пилешко, но отказа да опита наденички по тайландски. Позвъни на домашния телефон на Ракел и я помоли да прегледа дисковете му. Част от колекцията му бе останала в Холменколен. Носеше ги там, за да ги слуша и за да „спасява“ с тях Ракел и Олег. Елвис Костело, Майлс Дейвис, „Лед Цепелин“, „Каунт Бейси“, „Джейхокс“, Мъди Уотърс. Уви, любимите му музикални легенди не успяха да предотвратят нещастията, стоварили се върху най-близките му хора.

Сега Ракел държеше на отделен рафт в аудиоколекцията си дисковете му, които тя без грам ирония наричаше „музиката на Хари“.

— Прочети ми заглавията на всички парчета — помоли той.

— Шегуваш ли се?

— Ще ти обясня по-късно.

— Добре. Първият албум е на „Ацтек Камера“.

— Да не си ги…

— Да, подредих ги по азбучен ред — малко смутено призна тя.

— Така правят мъжете.

— Така правиш ти, а това все пак са твоите дискове. Да продължавам ли?

Двайсет минути по-късно стигнаха до буква W и „Wilco“. Дотук парчетата не породиха никаква асоциации в съзнанието на Хари. Ракел току въздишаше тежко, но продължаваше да чете:

— „When You Wake Up Feeling Old“.

— Мхм. Следващото…

— „Summerteeth“.

— Нататък.

— „In A Future Age“.

— Чакай!

Ракел млъкна.

Хари се разсмя.

— Какво смешно има?

— В припева на „Summerteeth“ се пее „It’s just a dream he keeps having“.

— Това не звучи особено красиво, Хари.

— И още как! Тоест, оригиналът е страхотен. Няколко пъти съм го пускал на Олег, но той е схванал текста като „it’s just a dreamy Gonzales“. — Хари продължаваше да се смее и започна да припява: — It’s just a dreamy Gon…

— Моля те, Хари.

— Добре, спирам. Ще провериш ли нещо в Гугъл?

— Какво?

— Намери сайта на „Wilco“ и провери дали през тази година са изнасяли концерт в Осло. Ако да, запомни и къде.

Ракел остави слушалката и се върна след шест минути.

— Само един — докладва тя и упомена точното място, където се е провело събитието.

— Благодаря.

— Пак говориш с онзи глас.

— С кой?

— На нетърпеливото момче.

В четири следобед над фиорда в Осло долетя вражеска армада от застрашителни стоманеносиви облаци. Хари зави към парка „Фрогнер“ и паркира на булевард „Турвал Ериксен“. Позвъни три пъти на Белман без резултат, после се обади в Главното управление и оттам му обясниха, че началникът на ОРГКРИМ си е тръгнал по-рано за тренировка със сина си в тенисклуб „Осло“.

Хари вдигна глава към надвисналите облаци. После влезе в спортния комплекс, собственост на Норвежкото сдружение по тенис.

Великолепна база, оборудвана с кортове с мека и твърда настилка и централен корт с трибуни. Въпреки това в момента бяха заети само две от дванайсетте игрища. Традиционно норвежците тренират футбол и ски бягане. Заявиш ли, че играеш тенис, мигом ще те стрелнат с мнителни погледи и ще се разшушукат.

Хари откри Белман лесно. Вадеше топки от желязна кошница и внимателно ги подаваше на момче, което вероятно отработваше бекхенд. Явно малкият се затрудняваше, защото топките отскачаха във всички посоки.

Хари влезе през вратичката зад Белман и застана до него.

— Май не му идва съвсем отръки — отбеляза Хари и извади цигарите си.

— Здравей, Хари — Микаел Белман продължи да подава топки на момчето. — Ще свикне.

— Забелязвам известна прилика, да не е…?

— Синът ми, да. Филип, на десет.

— Времето лети. Има ли заложби?

— Не е наследил моя талант, но още не съм изгубил надежда. Ще се научи — с малко повече натиск.

— А аз си мислех, че този възпитателен метод вече е отживелица.

— В наше време правим мечешки услуги на децата си, Хари. Размърдай се, Филип!

— Откри ли нещо за Мартин Пран?

— За Пран?

— Прегърбеният странник от Онкологичния център.

— А, да; интуицията. И да, и не. Проверих, но не намерих нищо съмнително. Чист като сълза.

— Мхм. Идвам и с друга молба.

— Свий коленете! Каква молба?

— Съдебна заповед за ексхумацията на Густо Хансен, за да изземем проба от кръвта изпод ноктите му за нов лабораторен анализ.

Белман сне поглед от сина си и стрелна Хари, за да разбере дали не се шегува.

— Разполагаме с напълно легитимно самопризнание за убийството, Хари. Бъди сигурен, че ще ни откажат.

— Пробата с кръвта е изчезнала на път към лабораторията.

— Такива неща се случват.

— Изключително рядко.

— И чия подозираш, че е кръвта?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Ако първата проба е изгубена нарочно, значи е представлявала опасност за някого.

— Например за дилъра на спийд, който призна за убийството… Адидас?

— Крис Реди.

— Защо продължаваш да чепкаш този въпрос, въпреки че пуснаха Олег?

— При бекхенд момчето не трябва ли да държи ракетата с две ръце?

— Разбираш ли от тенис?

— Гледал съм мачове по телевизията.

— Бекхендът, изпълняван с една ръка, развива характера.

— Дори не съм сигурен дали кръвта под ноктите на Густо има отношение към убийството му, или просто някой се страхува да не разкрият връзките му с Густо.

— Кой например?

— Дубай. Освен това не вярвам Адидас да е убил Густо.

— Защо?

— Закоравял дилър ей така решава да си признае греховете?

— Ясно. Но въпреки това е самопризнание и то съвсем легитимно.

— А убитият е просто наркоман — продължи Хари и се наведе, за да избегне поредната заблудена топка. — А вие си имате достатъчно други случаи.

Белман въздъхна.

— Този проблем не е от вчера, Хари. Разполагаме с ограничени ресурси и не можем да си позволим да се занимаваме с дела, обстоятелствата по които вече са били убедително изяснени.

— Убедително изяснени? А защо не „неоспоримо доказани“?

— Ежедневието на висш полицай ме е научило да използвам по-обтекаеми фрази.

— Добре, тогава нека ти предложа две нишки за размисъл. В замяна искам само помощ да открия един адрес.

— Слушам — Белман престана да удря топки към отсрещното поле.

— В Алнабрю е бил убит тип от подземния свят с прозвище Туту. Според мой източник пробили главата му с дрелка.

— Този източник склонен ли е да свидетелства?

— Може би да.

— Другата нишка?

— Касае полицая под прикритие, чийто труп изплувал на брега до Операта. Моят източник го е видял мъртъв в мазето на Дубай.

Белман присви едното си око. Пигментните петна пламнаха и Микаел придоби хъса на разярен тигър.

— Тате!

— Иди да си налееш вода от съблекалнята, Филип!

— Ама тя е заключена!

— Какъв беше кодът?

— Годината, когато е роден кралят, но я забравих…

— Спомни си я и ще пиеш вода, Филип.

Момчето излезе от корта с увиснали рамене.

— Какво искаш, Хари?

— Искам група полицаи да претърсят района около площад „Фредрик“ в радиус от един километър и списък с къщите, отговарящи на това описание — той подаде лист на Белман.

— Какво се е случило на площад „Фредрик“?

— Концерт.

Белман разбра, че няма да се добере до повече информация, погледна листа и прочете на глас:

— „Стари дървени къщи с дълги чакълести пътеки, широколистни дървета и стълби пред входа, но без козирка“? На това описание отговарят половината сгради в „Блиндерн“. Какво по-конкретно търсиш?

— Ами… — Хари запали цигара. — Свърталище на плъхове или гнездо на оси.

— И какво, ако го откриеш?

— Ти и твоите хора се нуждаете от съдебна заповед, за да предприемете каквото и да било, но цивилен гражданин като мен, под претекст, че се е изгубил, може преспокойно да потърси подслон в най-близката къща.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Белман. — Но преди това искам да ми обясниш защо толкова си се вманиачил по този Дубай.

— Професионална деформация — сви рамене Хари. — След като съставиш списъка, изпрати го на имейл адреса, изписан най-отдолу на листа. Пък ще видим какво друго ще открия.

Хари си тръгна, а Филип се върна без вода. Докато вървеше към колата, Хари чу глух удар на ракета в настилката. Някой изруга тихо.

От облачната армада се разнесе далечен грохот като от артилерийски огън. Хари се качи в колата. Беше се смрачило. Запали и набра Ханс Кристиан Симонсен.

— Обажда се Хари. Какво е наказанието за оскверняване на гроб?

— От четири до шест години или нещо такова.

— Ще се навиеш ли да ми съдействаш?

Кратка пауза.

— С каква цел?

— Да открием убиеца на Густо. А навярно и поръчителя на покушението срещу Олег.

— Ако си сигурен, че знаеш какво правиш, ще се включа — отвърна адвокатът след по-продължително мълчание.

— А ако не съм сигурен?

— Пак ще участвам — отвърна почти веднага Ханс Кристиан Симонсен.

— Добре. Проучи къде е погребан Густо и вземи лопати, джобен фенер, ножичка за нокти и две отвертки. Ще го направим утре през нощта.

Докато Хари прекосяваше площад „Сули“, рукна дъжд. Заплющя по покривите, по улиците, по момчето в Квадратурата, застанало с лице към вратата на бара, където всички са добре дошли такива, каквито са.

Момчето зад рецепцията изгледа съчувствено Хари.

— Искате ли чадър?

— Само ако хотелът е прокапал — отвърна Хари и прокара пръсти през гъстата си коса; оттам изригна фонтан. — Някакви съобщения за мен?

Момчето се разсмя, все едно е чуло виц.

Докато се качваше към третия етаж, му се стори, че някой се прокрадва зад гърба му. Спря и се ослуша. Нищо. Или беше чул ехото от собствените си стъпки, или и другият беше спрял. Хари бавно изкачи стълбите. В коридора ускори крачка, пъхна ключа в ключалката и отвори вратата. Погледът му се плъзна към прозореца. Отсрещната стая — на жената — светеше. И тук, и там нямаше никого.

Включи осветлението.

С лумването на светлината видя отражението си в прозореца. Зад него стоеше човек. Тежка ръка мигом сграбчи рамото му.

„Само фантом може да е толкова бърз и безшумен“ — помисли си Хари и се извърна, макар да знаеше, че вече е късно.

Двайсет и седма глава

— Веднъж съм ги виждал. Приличат на погребална процесия.

Кето̀ продължаваше да стиска рамото на Хари с голямата си мръсна лапа. Ускореният дъх на Хари шиптеше в ушите му, а дробовете му напираха под ребрата.

— Кои?

— Тъкмо разговарях с един тип, дето продаваше онази дяволска гадост. Наричаха го Псето. Носеше кожен нашийник. Дойде при мен, защото се страхуваше. Полицаите го хванали с хероин и той издал на Каскета къде живее Дубай. Каскета му обещал закрила и амнистия, ако се съгласи да свидетелства в съда. Но предната вечер трупът на Каскета изплувал при Операта, а никой друг в полицията не знаел за сделката. Докато говорехме, онези дойдоха в черна кола. Черни костюми, черни ръкавици. Старецът имаше широко лице. Приличаше на бял абориген.

— Кой?

— Беше невидим. Хем беше там, хем не беше. Същински фантом. А когато Псето го зърна, просто замръзна на място. Не се опита нито да избяга, нито да окаже съпротива, докато го влачеха към колата. После изчезнаха. Сякаш бях сънувал.

— Защо не ми каза това по-рано?

— Защото съм страхливец. Да ти се намира цигара?

Хари му подаде кутията, а Кето̀ се отпусна на стола.

— Ти преследваш фантом, а аз не искам да се замесвам.

— Тогава защо реши все пак да ми го кажеш?

Кето̀ сви рамене и протегна ръка. Хари пусна запалката в шепата му.

— Защото съм стар и си отивам. Няма какво да губя.

— Умираш ли?

Кето̀ запали цигарата.

— Не утре или вдругиден, но един ден всички ще си отидем от този свят, Хари. Искам просто да ти помогна.

— Как?

— Не знам. Какво възнамеряваш да правиш?

— Значи да ти се доверя, така ли?

— Не, за бога, изобщо недей да разчиташ на мен. Но притежавам дарбата на шаман и способността да ставам невидим, да идвам и да си тръгвам, без някой да забележи.

— Защо? — Хари потърка брадичката си.

— Нали ти казах.

— Чух, но те питам пак.

Кето̀ погледна укоризнено Хари, но понеже това не даде резултат, въздъхна тежко, с раздразнение.

— Нищо чудно някога и аз да съм имал син, към когото не съм изпълнил бащиния си дълг. Може в твоя случай да виждам възможност да се поправя. Не вярваш ли във втория шанс, Хари?

Хари гледаше стареца. Отблизо бръчките по лицето му изглеждаха още по-дълбоки: приличаха на вдлъбнатини от прорези с нож. Хари протегна ръка, Кето̀ извади неохотно кутията цигари от джоба си и му я върна.

— Оценявам жеста, Кето̀. Ще се обадя, когато ми потрябва помощ. Но първо смятам да открия доказателства, че Дубай е замесен в убийството на Густо. Оттам следите ще ме отведат към „пробитото“ ченге в полицията и към убийството на полицейския агент, удавен в дома на Дубай.

Кето̀ бавно поклати глава.

— Носиш чисто и смело сърце, Хари. Ще отидеш в рая.

Хари захапа нова цигара.

— Поне краят ми ще е щастлив.

— Да го отпразнуваме! Да те поканя на едно питие, Хари Хуле?

— Кой плаща?

— Аз, разбира се. Ако ти черпиш. Ти ще се срещнеш с твоя Джим, аз — с моя Джони.

— Остави ме на мира.

— Хайде де. Джим е добро момче.

— Лека нощ и сладки сънища.

— Лека нощ. Не ти пожелавам да спиш прекалено сладко, в случай че…

— Лека нощ.

Хари я усещаше от известно време, но съумяваше да я държи под контрол. Досега. След поканата за питие, отправена му от Кето̀, нямаше как да се самозалъгва. Жаждата стана прекалено натрапчива. Всичко започна с онази инжекция виолин. Тя развихри отдавна потиснати желания, отвърза кучетата. И сега те се зъбеха, дращеха с нокти, лаеха до прегракване и ръфаха вътрешностите му. Хари легна и затвори очи. Вслуша се в дъжда с надеждата сънят да го споходи и да го отнесе надалече.

Надеждите му не се оправдаха.

В указателя на телефона си бе запазил номер, именуван с две букви: АА. Анонимните алкохолици. Номерът принадлежеше на Трюгве, член на сдружението и „спонсор“. Преди време, поради риск от релапс, Хари бе прибягвал на няколко пъти до помощта му. Но от три години беше чист. Защо да започва пак — сега, когато положението е повече от критично и се нуждае от трезв разсъдък? Би било лудост. Отвън се чу вик, последван от смях.

В единайсет и десет Хари стана от леглото и излезе. Дори не усети как дъждът плиска по темето му, докато пресичаше улицата. Този път не чу стъпки, защото гласът на Кърт Кобейн изпълни слуховите му канали. Музиката го обгърна с нежността на прегръдка. Хари влезе, седна на висока табуретка пред бара и извика на бармана:

— Уиски. „Джим Бийм“.

В момента барманът бършеше плота. Остави парцала до тирбушона, свали бутилка от огледалния рафт, наля в чаша и я постави пред Хари. Той отпусна ръце от двете страни на чашата и се вторачи в кехлибарената течност. В този миг за него не съществуваше нищо друго.

Нито „Нирвана“, нито Олег, нито Ракел, нито Густо, нито Дубай. Нито лицето на Торд Шулц. Затова Хари изобщо не забеляза присъствието на човека, вмъкнал се в бара след него. Не усети как онзи, подобно на стена, притъпи шума на улицата, крачейки зад гърба му; не чу нито звъна на пружините, когато острието изскочи, нито тежкото дишане на Сергей Иванов, застанал на метър от него в бойна позиция.

Двайсет и осма глава

Хватката на Сергей Иванов се оказа твърде хлабава. Ръката му се изхлузи. Проклетият дъжд беше намокрил главата на мишената и късата коса се изплъзна от пръстите му, преди да успее да наведе главата му назад. Лявата ръка на Сергей посегна отново — този път към челото на мъжа. Натисна главата му назад и вдигна ножа към гърлото му. По тялото на мъжа премина тръпка. Сергей опря ножа в кожата и усети съпротивлението. После по палеца му потече топла кръв. Вдигна глава към огледалото да види фонтана. Изпод оголените зъби зееше рана, откъдето кръвта бликаше и се стичаше по гърдите на мъжа. А погледът му — студеният поглед на разярен хищник — подсказа на Сергей, че още не е приключил със задачата си.

Хари усети чуждата ръка върху главата си и инстинктивно се досети какво предстои. Изобщо не допускаше да го е пипнал пиян клиент или стар познат. Ръката се хлъзна и осигури на Хари десета от секундата, колкото да види в огледалото проблясването на стомана. Предугади накъде се е запътило острието. После ръката сграбчи челото му и го натисна назад. Понеже нямаше време да провре ръка между врата си и ножа, Хари се повдигна на пръсти и притисна брадичка към гърдите си. Острието проби кожата му, но той усети болка чак когато ножът стигна до костта на брадичката и проряза чувствителната обвивка.

Хари срещна погледа на нападателя си в огледалото. Онзи беше притиснал главата му към себе си и двамата приличаха на приятели, позиращи за снимка. Хари усещаше как острието, притискащо брадичката му, се опитва да намери пътя към една от двете сънни артерии и осъзнаваше, че броени секунди делят похитителя му от успеха.

Сергей обгърна с ръка челото на мъжа и го натисна с всичка сила. Главата на мъжа се наведе леко назад. В огледалото Сергей видя как острието най-сетне намира пролука към плътта между брадичката и гърдите и потъва в кожата. Ножът се целеше надясно, към carotis — сънната артерия. Блин! Мъжът успя да вдигне дясната си ръка и да пъхне пръст между острието и кръвоносния съд. Сергей обаче не се съмняваше, че ножът ще прореже пръста, стига да натисне достатъчно силно. И увеличи натиска.

Хари усещаше натиска на острието, но знаеше, че то няма да пробие протезата, изработена от елемента с най-високо съотношение якост/тегло. Произведен в Хонконг или другаде, титаниумът издържа на огромен натиск. Този тип обаче беше много силен и не след дълго щеше да разбере, че острието е срещнало сериозен отпор и трябва да смени тактиката. Хари трескаво заопипва плота със свободната си ръка, преобърна някаква чаша и докопа тирбушон с формата на буквата Т — максимално опростен модел с къса спирала. Хвана дръжката и острието попадна между показалеца и средния му пръст. Ножът се плъзна по титановата протеза и Хари усети първите пристъпи на паника. Погледна в огледалото, за да се прицели по-точно. Вдигна ръка встрани и заби тирбушона точно зад главата си.

Тялото на нападателя му се вцепени, когато металният винт проби странично врата му. Нанесе му обаче съвсем повърхността, безобидна рана. Мъжът плъзна ножа наляво. Хари се съсредоточи. С такъв тирбушон може да се справи единствено силна и обиграна ръка, но затова пък той пробива корка в дълбочина само с няколко завъртания. Хари го завъртя два пъти. Спиралата потъна в месото. Хари усети съпротивление — трахеята — и издърпа тирбушона.

Все едно извади тапа от стената на буре с червено вино.

Сергей Иванов се намираше в пълно съзнание и видя всичко в огледалото. Раната блъвна мощна струя кръв надясно. Мозъкът на Сергей регистрира фактите и след кратък анализ заключи, че мъжът, чието гърло се бе опитал да пререже, бе нацелил сънната му артерия с тирбушон, беше я изтръгнал от врата му и сега животът му изтичаше. След секунди сърцето изтласка нова вълна от кръв към раната и Сергей започна да губи съзнание. Преди това през ума му минаха три неща:

Предаде свако си, Атамана.

Повече няма да види Сибир.

Ще го погребат с татуировка, чието значение не е оправдал.

При третия буен кървав фонтан, избликнал от врата му, Сергей се свлече на пода. А когато Кърт Кобейн закрещя „memoria, memoria“ и песента свърши, Сергей Иванов се бе пренесъл в небитието.

Хари стана от стола. В огледалото видя разреза през брадичката си. По-опасни обаче бяха дълбоките прорезни рани по врата. Кървяха обилно и бяха обагрили цялата му яка в червено.

Другите трима клиенти се изнесоха от заведението. Погледна мъжа на пода. От дупката във врата му продължаваше да тече кръв, но не на тласъци. Това означаваше, че сърцето му вече е спряло и няма смисъл да прави опити да го свестява. А дори да беше жив, този човек никога не би издал името на поръчителя. Забеляза татуировките, подаващи се над яката на ризата. Не беше запознат с тълкуванието на символите, но разбра, че са руски. „Черното семе“? Отличаваха се от типични западните татуси на бармана, панически залепил гръб о огледалото. Разширените му от ужас зеници покриваха почти цялата склера. Последните акорди от парчето на „Нирвана“ отшумяха и настъпи пълна тишина. Хари погледна преобърната чаша пред себе си.

— Извинете за бъркотията — смотолеви той.

Взе парцала от барплота, избърса първо плота, където бе опирал дланите си, после чашата, дръжката на тирбушона. Провери дали по плота или пода не е прокапала кръв от неговите рани. После се наведе над мъртвия и избърса окървавената му ръка, дългата абаносова дръжка на ножа и тънкото острие. Оръжието — защото този нож беше предназначен да служи единствено за оръжие — се оказа по-тежко от всички ножове, които бе хващал. А върхът — остър като на японски нож за суши. Хари се подвоуми. После прибра острието с леко щракване, вдигна предпазителя и пусна ножа в джоба.

— Приемате ли долари? — попита Хари и извади двайсетдоларова банкнота от джоба си с помощта на парцала. — С гаранция от Съединените щати.

От гърлото на бармана се изтръгнаха сподавени звуци. Сякаш искаше да отговори, но бе забравил езика.

Хари тръгна към изхода. Пътьом спря. Обърна се и погледна бутилката на огледалния рафт. Навлажни устни. Постоя неподвижно около секунда, по тялото му пробяга тръпка.

Хари пресече улицата под ръмящия дъжд. Явно знаеха къде е отседнал. Навярно го бяха проследили или просто бяха подкупили момчето на рецепцията. А понеже Интерпол по право разполага с данните на чуждестранните гости, съществуваше вероятността така да се стигнали до хотела. Хари реши да се вмъкне през задния вход. Вратата обаче се оказа заключена. Изруга.

Зад рецепцията нямаше никого. По стълбите и коридора Хари остави кървава диря. Червените точки по синия линолеум приличаха на морзов сигнал.

Взе шивашкия комплект от нощното шкафче и влезе в банята. Съблече се и се наведе над мивката. Тя тутакси се обагри в червено. Намокри кърпа и внимателни изми врата и брадичката си, но разрезите мигом се изпълниха с кръв. Под студената бяла светлина успя да провре конеца през игленото ухо, промуши иглата през белите парчета кожа — първо през единия ръб на раната, после през другия. Продължи по същия начин. Конецът обаче се скъса точно преди да приключи. Хари изруга, издърпа остатъците от конеца и започна отначало с двоен конец. Заши раната, после — и прореза на брадичката. Направи втория шев по-бързо. Изми кръвта от гърдите си и си извади чиста риза от куфара. Най-сетне седна на леглото. Виеше му се свят. Но нямаше време за губене. Налагаше се да действа бързо, преследвачите му съвсем скоро щяха да разберат, че е жив. Набра номера на Ханс Кристиан Симонсен и след четвъртия сигнал чу сънливия му глас:

— Да, моля.

— Обажда се Хари. Къде е погребан Густо?

— В Западното гробище.

— Приготви ли каквото ти поръчах?

— Да.

— Ще го направим тази нощ. След един час на пътеката откъм източния вход.

— Сега?

— Да. Донеси и лейкопласт.

— За какво ти е?

— Попаднах в ръцете на несръчен бръснар. Значи, след шейсет минути, нали?

Кратка пауза. Въздишка:

— Добре.

Преди да затвори, Хари сякаш долови още един сънлив глас на заден план. Докато се обличаше, се постара да си внуши, че му се е счуло.

Двайсет и девета глава

Хари стоеше под самотна улична лампа. Чакаше от двайсет минути. Най-сетне по пътеката се зададе забързаният Ханс Кристиан, облечен в черен анцуг.

— Паркирах на улица „Монолит“ — обясни задъхан той. — Ленените костюми да не са обичайно облекло при оскверняване на гробове?

Хари вдигна глава и Хари Кристиан се сепна:

— Майчице, как те е наредил! Този бръснар…

— … не е за препоръчване — довърши Хари. — Да не стоим под светлината.

Отдръпнаха се от лампата.

— Донесе ли лейкопласт? — попита Хари.

— Ето.

Докато Ханс Кристиан оглеждаше тъмните къщи на възвишението зад гърба им, Хари внимателно залепи лейкопласта над шевовете по врата и брадичката си.

— Спокойно, няма опасност да ни видят — Хари взе едната лопата и тръгна напред.

Ханс Кристиан забърза след него, извади фенер и го включи.

— Сега вече има — отбеляза Хари.

Адвокатът изгаси фенера.

Минаха през Алеята на военните, покрай Могилата на служителите от британския военноморски флот и продължиха нататък. Хари за пореден път видя опровержението на тезата, че смъртта изглажда всички различия; надгробните плочи в Западното гробище бяха по-големи и по-лъскави, отколкото на изток. Под краката на двамата мъже хрущеше чакъл. С ускоряването на крачките хрущенето премина в равен шепот.

Спряха до гроба на циганското семейство60.

— Втората пътека вляво — прошепна Ханс Кристиан, напрягайки очи да разчете разпечатаната карта под оскъдната лунна светлина.

Хари се загледа в тъмното.

— Какво има? — понита адвокатът.

— Стори ми се, че чух стъпки. Спряха, когато спряхме и ние.

Хари вдигна глава и подуши въздуха.

— Било е ехо — заключи той. — Хайде.

Две минути по-късно стояха пред семпла черна плоча. Хари доближи фенера плътно до каменната повърхност и тогава го включи. Надписът, издълбан със златисти букви, гласеше:

— Бинго — прошепна сухо Хари.

— Как ще… — подхвана Ханс Кристиан, но млъкна, когато чу как Хари заби лопатата в меката пръст.

Взе другата лопата и започна да копае.

В три и половина — луната се бе изгубила зад облаците — лопатата на Хари се удари в нещо твърдо.

Петнайсет минути по-късно изровиха белия ковчег. Грабнаха по една отвертка, коленичиха върху ковчега и започнаха да отвиват шестте винта на капака.

— Няма да можем да го отворим, защото двамата тежим доста. Единият трябва да се качи обратно. Желаещи?

Ханс Кристиан вече се беше покатерил почти до ръба на ямата.

Хари натисна ковчега с единия си крак, опря другия в пръстта, хвана с пръсти ръба и задърпа капака, като по стар навик дишаше през устата. Преди да погледне надолу, усети топлата вълна, която го лъхна от ковчега. Знаеше, че процесите на гниене освобождават енергия, но косите му се изправиха заради звука: пукане на червеи, пъплещи по разлагаща се човешка плът. Бутна капака към отвесната стена с коляно.

— Светни ми!

Конусът проблесна в белите гърчещи се ларви в и около устата и носа на мъртвеца. Очните ябълки зееха проядени, защото обикновено те първи падат жертва на набезите на червеите. Миризмата не се усещаше като газ, а като нещо в течно или направо твърдо състояние.

Хари се постара да изключи звуците на повръщащия Ханс Кристиан и да се съсредоточи върху анализирането на фактите: потъмняването на лицето му пречеше да установи със сигурност дали тялото е на Густо Хансен, но цветът на косата и формата на лицето съвпадаха.

Нещо друго обаче привлече вниманието на Хари и дъхът му секна.

Густо кървеше.

Върху бялата риза на трупа разцъфнаха рози от алена кръв.

След две секунди Хари осъзна, че кръвта капе от самия него. Посегна към врата си. Напипа нещо лепкаво. Конецът се беше скъсал.

— Тениската!

— Какво? — попита Ханс Кристиан.

— Трябва ми превръзка.

Хари чу как адвокатът разкопча някакъв цип и само след секунди към него полетя тениска. Хари я хвана и погледна логото: Безплатна юридическа помощ. И идеалист ли го раздава? Усука тениската и стегна врата си. Не разчиташе дрехата да спре кръвотечението, но в момента не можеше да направи друго. Наведе се над Густо, хвана ризата му и я разкъса. Отдолу се подаде потъмняло, раздуто от разложението тяло. От дупките в гърдите му, където се бяха забили куршумите, пъплеха червеи.

Описанието на огнестрелните рани в доклада отговаряше на действителността.

— Подай ми ножицата.

— Ножицата?

— За нокти.

— О, по дяволите! — задави се Ханс Кристиан. — Съвсем забравих за нея. Но може да намеря нещо подходящо в колата, ако…

— Няма нужда — Хари извади дългия автоматичен нож от джоба на сакото си, освободи предпазителя и натисна копчето.

Острието изскочи с брутална сила, та чак дръжката потрепери. Хари се убеди в перфектния баланс на оръжието.

— Чувам нещо — обади се Ханс Кристиан.

— „Слипнот“ имат такова парче: „Pulse of the Maggots“61 — светна го Хари и тихо затананика.

— Не, за бога! Някой идва!

— Постави фенера така, че да ми свети, и се омитай — нареди Хари и вдигна ръцете на Густо да огледа ноктите на дясната му ръка.

— Ама…

— Изчезвай! Веднага!

Бягащите стъпки на Ханс Кристиан се отдалечиха. Нокътят на средния пръст беше отрязан ниско. Хари се насочи към показалеца и безименния.

— Работя в погребална агенция. Довършваме малко работа — спокойно произнесе той.

После се обърна към съвсем младия униформен охранител, застанал на ръба на ямата.

— Семейството на покойника изрази недоволство от маникюра му.

— Излезте оттам! — нареди охранителят. Гласът му потрепери леко.

— Защо? — Хари извади найлоново пликче от джоба на сакото си, подложи го под безименния пръст на група и започна да реже с ножа.

Острието потъна без никакво съпротивление в роговия израстък като в масло. Ножът действително притежаваше отлични качества.

— За твое съжаление, според длъжностната ти характеристика нямаш право да арестуваш неправомерно влезли лица.

С помощта на върха на ножа Хари изстърга засъхналата кръв изпод подкъсения нокът.

— Направиш ли го, ще те изгонят, завинаги ще се простиш с мечтите да следваш в Полицейската академия и никога няма да ти дадат разрешително за оръжие — дори за самозащита.

Хари повтори същата процедура и с показалеца на група.

— Следвай служебните инструкции, момче. Обади се на големите батковци в полицията. Извадиш ли късмет, ще пристигнат след половин час. Но най-вероятно ще се наложи да изчакаш до утре. Готово! — Хари запечата пликчетата, прибра ги в джоба на сакото си, хлопна капака на ковчега и изпълзя от гроба. Изтупа пръстта, полепнала по костюма му, и се наведе за лопатата и фенера.

В мрака проблеснаха фаровете на автомобил, свил към параклиса.

— Всъщност казаха, че тръгват веднага — обади се младият охранител и отстъпи заднешком на безопасно разстояние. — Поясних, че става въпрос за гроба на наскоро застреляния наркоман. Кой си ти?

Хари изключи фенера.

— Победителят.

И Хари хукна на изток, в посока, противоположна на параклиса. Всъщност оттам дойде.

Насочи се към светло петно, което, предполагаше той, идваше от лампа в парка „Фрогнер“. Стигне ли в парка, там лесно щеше да избяга от преследвачите си. Надяваше се да не са довели кучета. Ненавиждаше кучета. Тичаше по пътеките, за да не се спъне в някоя надгробна плоча или букет цветя, но хрущенето на чакъла го затрудняваше да чуе дали някой го следва. До алеята на военните сви по затревената площ. Зад гърба си не чуваше стъпки. Ала по короните на дърветата над него зашари треперлив светъл конус. Някой го преследваше с фенер.

Хукна по пътеката към парка. Мъчеше се да не обръща внимание на болката във врата, да бяга спокойно и бързо, да се съсредоточи върху техниката и дишането си. Ще се измъкна, окуражаваше се наум той. Тичаше към Монолита. Щяха да го видят под лампите по пътеката, лъкатушеща по възвишението, и да си помислят, че се е насочил към източния вход към парка.

Хари изкачи възвишението и се спусна надолу. После свърна на югозапад към „Мадсерю але“. Досега адреналинът го беше поддържал във форма, но изведнъж мускулите му се сковаха. За секунда му причерня. Очакваше всеки момент да колабира. Не припадна, но му прилоша и всичко пред очите му се завъртя. Погледна надолу. От ръкава на сакото му се процеждаше кръв с консистенцията на ягодовото сладко на дядо му. Няма да успее да удържи преднината си.

Обърна се. Под лампата на възвишението се стрелна едър мъж. Бягаше с удивителна пъргавина. Плътно прилепнал черен екип. Полицаите не носят такива униформи. Спецотряд „Делта“? Посред нощ, и то след толкова скорошно предупреждение? Само защото някой разровил нечий гроб?

Хари се олюля. В това състояние не би могъл да бяга дълго. Трябваше да се скрие някъде. Избра къща по „Мадсерю але“. Свърна от пътеката, спусна се по затревен склон, като правеше големи крачки, за да не се строполи всеки момент, прескочи ниската ограда, шмугна се между ябълковите дръвчета и се спотаи зад къщата. Просна се на мократа трева. Запъхтян, усещаше как стомахът му се свива мъчително и сякаш се кани да се обърне. Пое си дълбоко въздух и се ослуша.

Нищо.

Осъзнаваше, че е въпрос на време да го открият, а се нуждаеше от здрава превръзка за раните на врата. Стана и се качи на верандата. Надникна през стъклената врата: тъмна дневна.

Разби стъклото с крак и провря ръка. Добрата стара наивна Норвегия. Ключът стоеше пъхнат в ключалката отвътре. Хари го завъртя и хлътна в мрака.

Притаи дъх. Спалните вероятно се намираха на втория етаж.

Включи настолна лампа.

Плюшени кресла, стар модел телевизор, енциклопедия, маса, отрупана със семейни снимки, плетка. Явно тук живееха възрастни хора. А те спят дълбоко. Или напротив: спят леко?

Хари намери кухнята и включи осветлението. Порови се из шкафовете. Прибори, покривки. Опита се да си спомни къде баба му и дядо му държаха такива неща навремето. Дръпна предпоследното чекмедже. И откри каквото търсеше: обикновено тиксо, по-плътно тиксо за кашони и монтажна лента. Взе ролката с монтажната лента и след два неуспешни опита намери банята. Съблече си сакото и ризата, наведе глава над ваната и обля врата си със струята от душа слушалка. Видя как само за секунди белият емайл се обагри в червено. С тениската на Ханс Кристиан подсуши раните си и се опита да притисне ръбците им с пръсти, докато увиваше няколко пласта монтажна лента около врата си, като се стараеше да е стегната, колкото да намали притока на кръв, но не и да го спре изцяло: мозъкът му се нуждаеше от оросяване. Облече си ризата и сакото. Пак му причерня и той приседна върху ръба на ваната.

Повдигна глава, защото зърна силует.

От вратата го гледаше бледа възрастна жена с широко отворени изплашени очи. Над нощницата бе наметнала червен ватиран пеньоар. Той проблясваше причудливо и пропукваше от статичното електричество. Хари предположи, че е ушит от изкуствена материя, която вече не се произвежда, защото е канцерогенна — като азбеста, да речем.

— Аз съм полицай — прокашля се Хари. — Бивш. В момента съм загазил малко.

Жената мълчеше.

— Ще ви платя за счупеното стъкло — увери я Хари, вдигна сакото си от пода, извади см портфейла и сложи няколко банкноти на ръба на мивката. — Хонконгски долари. Съвсем… реално съществуваща валута.

Опита се да се усмихне. По сбръчканите бузи на старицата се търкулнаха две сълзи.

— Миличка — подхвана Хари и усети как го надмогва паническото усещане, че губи контрол, — не се бой. Нищо няма да ти направя. Веднага се махам, става ли?

Хари скри ръката си в сакото и тръгна към старицата. Тя заотстъпва заднешком с малки, тътрещи се крачки, но без да го изпуска от поглед. Хари вдигна длани да ѝ покаже миролюбивите си намерения.

— Благодаря и извинявай.

Отвори вратата и излезе на верандата.

Силата на трясъка в стената го наведе на предположението, че стрелят с едрокалибрено оръжие. А звукът от произвеждането на изстрела, от възпламеняването на барута, потвърди подозренията му. Падна на колене, когато следващият изстрел надупчи облегалката на градинския стол до него.

Голям калибър, и още как.

Хари изпълзя обратно в дневната.

— Залегни! — извика той, когато куршумите разтрошиха прозореца.

Осколките се посипаха по паркета, по стария телевизор и по масата със семейни снимки.

Превит надве, Хари избяга от дневната, прекоси коридора и отвори вратата към улицата. Видя огъня от дулото, подаващо се от черна лимузина под една от уличните лампи. Нещо го жегна в лицето и наоколо се разнесе висок пронизителен метален звук. Хари се извърна машинално: куршумите бяха пръснали звънеца. От стената се посипаха едри бели стърготини.

Хари отново притича обратно в къщата и залегна на пода.

Полицията не използва оръжия от толкова едър калибър. Хари се сети за мъжагата, тичащ по възвишението. Определено не е бил полицай.

— Бузата ви… — извика старицата, за да заглуши пронизителния писък от хлътналото копче на раздробения звънец. Беше застанала зад Хари, в дъното на коридора.

Хари опипа бузата си. В кожата се бе забило пластмасово парче. Той го отскубна. За щастие, новата рана се намираше от страната на белега и нямаше опасност да срине драстично акциите му на пазара за женско внимание. Последва нов пукот. Този път се счупи кухненският прозорец. Още малко щети — и хонконгските долари щяха да свършат.

В далечината завиха сирени. Хари вдигна глава. Околните къщи светеха. Улицата отпред приличаше на коледна елха. Накъдето и да побегне, ще бъде лесна мишена. Оставаха му две възможности: да умре от куршум или полицаите да му щракнат белезници. Но вероятно нападателите също чуваха сирените и осъзнаваха, че времето им изтича. Понеже не отвърна на огъня, си мислеха, че няма оръжие, и щяха да го проследят. Хари трябваше незабавно да се измъкне оттук. Извади си телефона. По дяволите, защо не се постара поне да запише номера му под буква С? Оказваше се, че не е вписал всички необходими контакти в указателя си.

— Какъв беше номерът на „Справки“? — извика той.

— На… „Справки“ ли?

— Да.

— Момент — старицата загриза замислено пръста си, приглади пеньоара си и седна на един стол. — 1880 или 1881, но на 1881 са много по-любезни. Не те пришпорват и често отделят време да си побъбрите, ако…

— „Справки“. Добър ден — обади се носов глас в ухото на Хари.

— Асбьорн Тресков.

— Имаме един Асбьорн Бертолд Тресков в квартал „Опсал“ в Осло и един Асбьорн…

— Първият е! Моля, свържете ме с мобилния му телефон.

След три секунди, продължили вечно в съзнанието на Хари, от телефона се чу познат сърдит глас:

— Нищо не искам.

— Сабо?

Продължително мълчание. Хари си представи изумлението по топчестото лице на приятеля си от детинство.

— Хари? Отдавна не сме се чували.

— От има-няма шест-седем години. На работа ли си?

— Да — протегливата краесловна гласна показваше мнителност. Сабото знаеше, че никой не му се обажда просто така.

— Трябва ми бърза услуга.

— Не се и съмнявам. А какво стана със стотачката, която ти заех? Нали обеща…

— Изключи електричеството в района на парка „Фрогнер“ и „Мадсерю але“.

— Какво?

— Провеждаме акция и един откачен откри огън. Трябва ни пълна тъмнина. Нали още си в централата в „Монтебело“?

— Да — отвърна Сабото след кратко мълчание. — А ти още ли си ченге?

— Разбира се. Сабо, спешно е.

— Знаеш ли колко ми пука? Нямам оторизация да спирам тока. Говори с Хенму…

— В момента сигурно спи. Няма време! — кресна Хари.

Поредният оловен откос разби един от кухненските шкафове. По пода се посипаха чирепи от натрошени съдове.

— Какво, по дяволите, беше това? — сепна се Сабото.

— Ти как мислиш? Избирай кое да ти тежи на съвестта: четирийсетсекунден токов удар или няколко трупа.

Сабото помълча.

— Виж ти! — подхвана после той. — Веднъж всичко да зависи от мен! Не си допускал, че ще се случи, нали, Хари?

Хари си пое дъх. По верандата пробяга сянка.

— Не, Сабо, не съм го допускал. Ще…

— С Йойстайн не вярвахте, че от мен ще излезе нещо.

— Явно сме сгрешили.

— Ако най-учтиво ме помолиш…

— Спри шибания ток! — изрева Хари.

Връзката се разпадна. Хари стана, хвана старицата за ръка и я повлече към банята.

— Не мърдай оттук! — прошепна той, затръшна вратата и хукна навън — право срещу светлината — в очакване на оловния дъжд.

Изведнъж обаче се спусна пълен мрак.

Хари се приземи на каменната настилка и се претърколи напред. За миг си помисли, че е умрял. После осъзна, че Асбьорн Тресков, Сабото, е щракнал копчето, натиснал е клавиша или каквото там е нужно, за да потопи квартала в тъмнина. Хари разполагаше с четирийсет секунди.

Хукна слепешком. Препъна се, докато прескачаше оградата, стана, усети асфалт под краката си и продължи да тича. Чу приближаващи се викове и сирени, но и бръмченето на мощен автомобилен двигател. Хари се движеше вдясно, стараейки се да следва пътя. Намираше се в южната част на парка „Фрогнер“. Имаше надежда да избяга. Подмина притъмнели сгради и дървета. Двигателят се чуваше все по-близо. Хари свърна вляво към паркинга пред тенискортовете. Кракът му неочаквано хлътна в някаква вдлъбнатина по настилката, но той запази равновесие и продължи. Единствено бялата маркировка на игралното поле зад телената мрежа отразяваше лунната светлина и разпръскваше мрака. Различи контурите на главната сграда на тенисклуба и хукна към стената пред съблекалните. Тъкмо я прескочи, и по нея зашариха два автомобилни фара. Хари се приземи и се претърколи странично по бетона. Въпреки сравнително мекото кацане световъртежът му се усили.

Притихна и зачака.

Не чуваше нищо.

Взираше се в непрогледния мрак.

После изведнъж, без никакво предизвестие, го заслепи силна светлина: лампата от терасата над него. Подаването на електричеството се възобнови.

Хари полежа още две минути, вслушан във воя на сирените. Движението по околните улици се активизира. Издирвателните екипи сигурно вече бяха опасали района. А не след дълго щяха да доведат и кучета следотърсачи.

Понеже нямаше как да се измъкне, трябваше да намери временно убежище.

Хари стана и надникна над ръба на стената.

После насочи вниманието си към алармената система с код.

Годината, в която е роден кралят. Един господ я знае.

Някъде му беше попадала снимка от жълто списание. Въведе 1941. Чу се писукане. Дръпна дръжката. Заключено. Чакай малко, кралят май е бил съвсем малко бебе, когато семейството е заминало за Лондон през 1940, нали? 1939? Или по-възрастен. Опасяваше се, че при три неуспешни опита системата е програмирана да блокира. Пробва с 1938. Натисна дръжката. Пак нищо! 1937? Този път лампичката светна зелено. Вратата се отвори. Той се шмугна вътре и ключалката щракна автоматично зад гърба му.

Всички шумове изчезнаха. Спокойствие.

Включи осветлението.

Съблекалня. Тесни дървени пейки. Железни шкафове.

Чак сега усети колко е изтощен. Можеше да остане тук, докато съмне; докато прекратят акцията по издирването. Огледа обстановката. Умивалник с огледало на стената, четири душа, тоалетна. Отвори тежка дървена врата в единия край: сауна.

Влезе вътре и затвори. Миришеше на дърво. Легна на една от широките пейки пред студената пещ. Затвори очи.

Трийсета глава

Тримата тичат по коридор, хванати за ръце. Хари вика да се държат здраво, та лавината да не ги запрати в различни посоки. После чува глухия грохот на снежната грамада, постепенно прерастващ в рев. Бялата стихия ги връхлита и удавя в черния си хаос. Хари стиска с всички сили, но усеща как пръстите им се изплъзват от ръцете му.

Сепна се от кошмара. Погледна часовника. Беше спал три часа. Издиша насъбралия се въздух с продължително съскане. Чувстваше се пребит. Тилът го болеше, усещаше главата си стегната в обръч. Плуваше в пот. Под мишниците му бяха плъзнали големи тъмни нетна. И без да се обръща, се досети за причината. Пещта. Някой я беше запалил.

Хари се изправи и с олюляващи се стъпки влезе в съблекалнята. На едната пейка имаше дрехи. Отвън се носеха удари на топка в корда на тенисракета. Явно спортистите искаха да използват сауната след тренировката.

Застана пред огледалото над умивалника. Зачервени очи, подпухнало лице. Ръбовете на сребристата лента се бяха впили в меката кожа на врата му. Наплиска лицето си с вода и излезе на слънце.

Трима мъже със слънчев загар и тънки крака на пенсионери прекъснаха играта си и го загледаха. Единият си нагласи очилата и извика:

— Трябва ни човек за мач по двойки, младежо. Имаш ли желание да…

— Съжалявам, момчета. Тенислакът — отвърна спокойно Хари, без да се извръща.

Спускайки се към квартал „Скойен“, усещаше погледите им в гърба си. Надяваше се наблизо да минава автобус.

Трюлс Бернтсен почука на вратата на началника.

— Влез!

Белман държеше телефон до ухото си. Изглеждаше спокоен, но не и за човек, който го познава добре колкото Трюлс. Ръката, периодично посягаща към поддържаната му коса, забързаният говор, бръчката на челото — всичко това издаваше напрежение.

Белман затвори.

— Поредният мърморко? — предположи Трюлс и подаде на Белман чаша димящо кафе.

Началникът огледа изненадан напитката, но я прие.

— Главният секретар — обясни Белман и кимна към телефона. — Вестниците са го погнали заради старицата на „Мадсерю але“. Неизвестни лица са надупчили къщата ѝ и шефът иска подробности по инцидента.

— Ти какво му каза?

— Че оперативната централа е изпратила патрул на Западното гробище, след като охранителят е съобщил за човек, който разкопава гроба на Густо Хансен. Патрулът е пристигнал, но посегателите са избягали. После по „Мадсерю але“ някой е открил стрелба по къщата. Собственичката е в шок; повтаря само, че в дома ѝ влязъл учтив млад мъж, висок два метра и половина и с белег на лицето.

— И според теб престрелката е свързана с вандалския акт на гробището?

Белман кимна.

— На пода в дневната ѝ са открити парчета кал, които най-вероятно е довлякъл от гробището. Сега главният секретар се пита дали инцидентът има отношение към преразпределението на наркопазара, дали не започва нова гангстерска война, дали държа положението под контрол.

Белман отиде до прозореца и потърка тесния си нос с пръст.

— Затова ли ме извика? — поинтересува се Трюлс и внимателно отпи от кафето.

— Не. Сетих се за вечерта, когато в Управлението постъпи анонимен сигнал, че целият състав на „Лос Лобос“ ще се събере в „Макдоналдс“. Ти не участва в ареста, нали?

— Не участвах — потвърди Бернтсен и се изкашля. — Бях болен и не успях да дойда.

— От същата кашлица като сега ли? — попита Белман, все още с гръб.

— Какво?

— Колегите забелязали, че вратата на рокерския клуб не е била заключена. По думите на Один там е охранявал някой си Туту. Въпросът е как този тип е усетил, че трябва да офейка. Никой не е знаел за акцията ни, нали?

— Доколкото ми е известно, знаехме само ние.

Белман гледаше през прозореца и пружинираше на пети с ръце на гърба. Нагоре-надолу, нагоре-надолу.

— Нещо друго? — Бернтсен попи потта над горната си устна.

Белман продължаваше да пружинира на стъпала — като хлапе, което се опитва да надникне зад висока за ръста му преграда.

— Няма друго, Трюлс. Благодаря за кафето.

Бернтсен се върна в кабинета си и се приближи до прозореца. Погледна навън. Навярно и Белман го е забелязал: червения плакат, закачен на дървото.

В дванайсет часа пред ресторант „Скрьодер“ се бяха събрали обичайните жадни душѝ. Чакаха Нина да отвори.

— Уф — изсумтя тя, когато забеляза Хари.

— Спокойно, не идвам за бира. Само ще закуся. И ще те помоля за услуга.

— Стресна ме раната ти — поясни Нина и задържа вратата. — Целият ти врат е посинял. С какво си го…

— С монтажна лента.

Нина кимна и се отдалечи, за да събере и другите поръчки. Служителите в „Скрьодер“ следваха поведенческата линия на съчувствие към клиентите, но не позволяваха това да пречи на работата им.

Хари седна до обичайната си маса в ъгъла до прозореца и набра номера на Беате Льон.

Включи се гласовата поща. Изчака сигнала и записа съобщение:

— Аз съм. Вчера се запознах с възрастна дама и успях да нанеса дълбоки следи в паметта ѝ, затова за известно време смятам да стоя далече от полицейски управления. Оставям ти две пликчета с кръвни проби в „Скрьодер“. Ела да ги вземеш лично. Търси Нина. Ще те помоля и за още една услуга. Белман ми обеща да състави адресна справка за „Блиндерн“. Моля те — при максимална дискретност — да извадиш ксерокопия на всички списъци, преди да ги е разпратил до служителите в ОРГКРИМ.

Хари затвори. Набра Ракел. Пак гласова поща.

— Здрасти, Хари е. Трябват ми малко чисти дрехи. При теб, надявам се, са останали няколко ризи и панталони от… едно време. Реших да вдигна малко нивото и да се нанеса в „Плаза“. Ако ми изпратиш дрехи по такси, би било… — по навик се опитваше да измисли определение, което да я разсмее; например „бомба“, „върхът“ или „супер яко“. Понеже обаче не му хрумна нищо подходящо, се спря на: — … чудесно.

Нина донесе чаша кафе и пържено яйце. Хари тъкмо набираше Ханс Кристиан. Сервитьорката го изгледа строго. В „Скрьодер“ важеше негласна забрана за използването на компютри, настолни игри и мобилни телефони. Тук хората пиеха — предимно бира, — хранеха се, разговаряха или мълчаха, а в краен случай четяха вестници. Книгите попадаха в граничната сива зона.

Хари направи знак на Нина, че смята да приключи бързо, и тя му кимна великодушно.

— Хари? — в гласа на Ханс Кристиан се усещаше и облекчение, и шок: — Поболях се от притеснение! Добре ли мина?

— По десетобалната система…

— Да?

— Чу ли за стрелбата по „Мадсерю але“?

— Само не ми казвай, че са гърмели по теб!

— Имаш ли оръжие, Ханс Кристиан?

Хари сякаш чу как събеседникът му едва преглътна слюнката си.

— Ще ми е нужно ли, Хари?

— Не на теб — на мен.

— Хари…

— За самозащита. В краен случай.

— Имам само стара карабина, останала от баща ми — отвърна адвокатът след кратка пауза. — Той ходеше на лов за елени.

— Отлично. Увий я в нещо и я донеси в „Скрьодер“. Ще се справиш ли до четирийсет и пет минути?

— Ще се опитам. К… какво смяташ да правиш?

Хари срещна предупредителния поглед на Нина, застанала зад бара.

— Да закусвам — отвърна Хари и затвори.

Пред портата на гробището в Стария град Трюлс Бернтсен видя паркирана черна лимузина. Приближи се, вратата към пасажерската седалка се отвори и оттам слезе висок поне два метра мъж в черен костюм, с широка долна челюст и пригладена коса. Външният му вид носеше отпечатъка на нещо азиатско, което Трюлс винаги бе свързвал със саами, финландци и руснаци. Сакото му изглеждаше твърде тясно в раменете и едва ли бе шито по мярка.

Мъжът отстъпи встрани и подкани с жест Трюлс да заеме мястото до шофьора.

Трюлс забави крачка. С Дубай се бяха разбрали никога да не ги виждат заедно. Ако тези мъже бяха пратеници на подземния бос, кое го бе подтикнало да наруши уговорката? Огледа се. Наоколо не се виждаше жива душа.

Поколеба се.

„Класическо ликвидиране на неудобен играч“, даде си сметка той.

Погледна непроницаемото лице на едрия мъжага. Трюлс се питаше дали липсата на слънчеви очила вещае нещо добро или по-скоро обратното.

Все още можеше да избяга. Ами после?

— Q5 — промърмори Трюлс и се качи в лимузината.

Веднага хлопнаха вратата. Купето тънеше в мрак, вероятно заради тонираните стъкла. А климатикът поддържаше доста ниска температура. На шофьорското място седеше мъж с лице на лакомец62. И той в черен костюм, с пригладена коса. Най-вероятно руснак.

— Добре че дойде — подхвана някакъв глас зад Трюлс.

И без да се обръща, позна Дубай по акцента. Мъжът енигма. С едно уточнение: за всички останали. Но това, че Трюлс познаваше лицето му, никак не му помагаше. Пък и кой отхапва ръката, която го храни?

— Искам да ми намериш един човек.

— Да го намеря?

— Да го доведеш при нас. За останалото нямаш грижа.

— Казах ви, нямам представа къде е Олег Фауке.

— Задачата ти не е свързана с Олег Фауке, Бернтсен. А с Хари Хуле.

— Хари Хуле? — изуми се Трюлс.

— Не знаеш ли кой е?

— Знам, разбира се. Работеше в Отдела за борба с насилието. Пълен хахо, алкохолик. Успя да разреши няколко случая. Да не е в града в момента?

— Отседнал е в „Леон“, стая 301. Довечера в полунощ отиди там и го изведи от хотела.

— И как да го направя?

— Арестувай го, нокаутирай го, предложи му да му покажеш яхтата си. Измисли нещо, но гледай да го доведеш до яхтеното пристанище. Оттам поемаме ние. Петдесет хиляди.

Оттам… Дубай очевидно намекваше, че смятат да ликвидират Хуле. Говореше за убийство — на бивш висш полицай.

Трюлс отвори уста да откаже, но гласът от задната седалка го изпревари:

— Евро.

Трюлс Бернтсен остана със зяпнала уста, а между мозъка и гласните струни увисна неосъщественото му „не“. Устните му повториха сумата, която му се стори, че е чул, но не вярваше на ушите си:

— Петдесет хиляди евро?

— Е?

Трюлс си погледна часовника. Разполагаше с малко повече от единайсет часа. Прокашля се.

— Защо сте сигурни, че в полунощ ще бъде в стаята си?

— Защото той те очаква.

— Какво? Искате да кажете, че не ме очаква?

Хър-хър, глухо забоботи смехът на мъжа отзад — като двигател на стара лодка.

Трийсет и първа глава

В четири часа Хари стоеше под душа на деветнайсетия етаж в хотел „Радисън Плаза“. Надяваше се монтажната лента да издържи съприкосновението с горещата струя, защото водата облекчаваше болките му. Настаниха го в стая 1937. Вземайки ключа, през ума му се стрелна, че през тази година е роден кралят. Кьостлер, принципът на синхронността и асоциации в този дух. Хари обаче не вярваше в съвпаденията, а в способността на човешкия мозък да открива причинно-следствени връзки — дори там, където те не съществуват. Затова винаги се бе съмнявал в резултатите от детективската си работа. А съмнението го бе тласкало към нови и нови проверки. И в хода на тези проверки бе откривал закономерности и бе поставял вината на главния заподозрян под съмнение. Или обратното.

Телефонът в стаята звънна — съвсем дискретно и приятно. Звукът на скъп хотел. Спря душа и отиде до леглото. Вдигна слушалката.

— Една дама, Ракел Фауске… прощавайте, Фауке, ви носи нещо.

— Дайте ѝ пропуск и я пуснете да се качи в стаята ми.

Хари затвори и огледа костюма си в гардероба. Сякаш бе преживял две световни войни. Открехна вратата на стаята. Уви хавлиена кърпа около долната част от тялото си, седна на леглото и зачака. Асансьорът прозвъня и по коридора отекнаха стъпки: категорични, къси стъпки с висока честота. Така вървят жени с тесни поли. Хари затвори очи за миг и когато повдигна клепачи, тя вече стоеше пред него.

— Здравей, голо момче — усмихна се тя, остави торбите на пода и седна на леглото до него. — Какво е това? — Плъзна пръсти по монтажната лента.

— Заместител на лейкопласт. Нямаше нужда да идваш.

— Знам, но не намерих никакви твои дрехи у нас. Явно са изчезнали по време на преместването в Амстердам.

„Изхвърлила си ги — досети се Хари. — Е, бях си го заслужил.“

— Обадих се на Ханс Кристиан и се оказа, че има цял гардероб с дрехи, които не облича. Не са съвсем в твой стил, но двамата носите един и същи размер.

Ракел разтвори торбите. Хари наблюдаваше с ужас как тя вади риза „Лакост“, четири чифта изгладени боксерки, чифт дънки „Армани“ с ръб, пуловер с V-образно деколте, яке „Тимбърленд“, две ризи с щампа на състезател по поло и дори чифт обувки от мека кафява кожа.

Ракел се зае да ги подрежда в гардероба, но Хари стана и я отмени. Докато го наблюдаваше, тя затъкна кичур коса зад ухото си с усмивка.

— Нямаше да си купиш нови дрехи, докато лененият костюм буквално не се разпадне, нали?

— Нещо такова — Хари подреждаше закачалките. От чуждите дрехи го лъхна дискретен познат аромат. — Честно казано, обмислях да си купя нова риза и чифт боксерки.

— И чисто бельо ли нямаш?

— Зависи какво разбираш под „чисто“.

— Хари! — тя го тупна шеговито по рамото.

Той се усмихна. Ракел не отдръпна ръката си.

— Горещ си. Да нямаш температура? Сигурен ли си, че раната под този импровизиран лейкопласт не се е инфектирала?

Поклати глава с усмивка. Знаеше, че разрезите са се възпалили. Усещаше го по пулсиращата тъпа болка. Но дългогодишният му стаж в полицията го бе научил на предпазливост. Полицаите положително бяха разпитали бармана и клиентите в бара, където непрекъснато звучеше „Нирвана“, и вече разполагаха с информацията, че убиецът на нападателя, въоръжен с нож, е избягал от заведението с дълбоки наранявания по врата и тила. Вероятно вече бяха предупредили всички дежурни лекарски кабинети за човек с това описание и сигурно наблюдаваха и пунктовете за спешна помощ. А в момента Хари нямаше време да търка нара.

Ракел погали рамото му. Ръката ѝ се плъзна към врата, после се спусна по гърдите. Предполагаше, че тя усеща ударите на сърцето му. За него Ракел приличаше на телевизор „Pioneer“ — марката, чието производство преустановиха, защото продуктите поддържаха прекалено високо ниво. Изключителното им качество личеше по наситения черен цвят на екрана.

Беше открехнал един от прозорците. Не можеха да се отварят широко, да не би на някой самоубиец да му хрумне да скочи от деветнайсетия етаж. Дори от малката пролука обаче се чуваше шум от автомобили, пищене на клаксони, а отнякъде долиташе закъсняла лятна песен.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита той, без да прочисти гърлото си от хрипкавия обертон.

Стояха така — тя с ръка на рамото му, докато дебнеше погледа му като съсредоточена танцьорка на танго.

Ракел кимна.

Черните ѝ очи го погълнаха в дълбините си.

Хари дори не забеляза кога е вдигнала крака си и е ритнала вратата. Чу само хлопване, по-нежно от целувка — звука на скъп хотел.

А докато се любеха, той не успя да се отърси от мисълта за наситеното черно и за аромата; за наситеното черно на косата, веждите и очите ѝ; за аромата от парфюма ѝ. Не я беше питал каква марка е, но винаги го свързваше единствено и само с нея. Уханието, проникнало дълбоко в дрехите ѝ и в гардероба ѝ, някога попиваше и в неговите дрехи, докато висяха до нейните. Сега същото това ухание се разнасяше в хотелския гардероб. Защото дрехите на онзи, другия, също са висели в нейния гардероб. Тя ги бе взела именно оттам, а не от дома му. Навярно той дори не подозираше, че е „подарил“ дрехи на Хари. Навярно Ракел ги беше донесла на своя глава. Предпочете да си замълчи, защото осъзнаваше, че има Ракел само назаем. Тя му се отдаваше временно. Оставаше му единствено да се примири с положението. И Хари мълчеше и я любеше, както винаги: пламенно и бавно. Не се влияеше от възбудата и нетърпението ѝ, а проникваше в нея постепенно и дълбоко, макар че тя го проклинаше и се задъхваше. Не защото си мислеше, че така ѝ харесва, а защото на него така му харесваше. Защото я имаше само за малко. За броени часове.

Тя свърши, вцепени се и го изгледа с парадоксално ощетена физиономия. В съзнанието му се завърнаха всички спомени от нощите, прекарани заедно, и му се доплака.

Изпушиха заедно една цигара.

— Защо просто не ми кажеш, че имате връзка? — попита Хари, дръпна от цигарата и ѝ я подаде.

— Защото нямаме връзка. Той е само… временен пристан. И аз вече не знам — поклати глава тя. — Съвсем се обърках. Май най-добре да страня от всичко и от всички.

— Той е свестен мъж.

— Точно там е проблемът. Нужен ми е свестен мъж. Тогава защо не искам такъв? Защо проявяваме такава безразсъдност, макар да съзнаваме кое е най-доброто за нас?

— Човекът е извратено и дълбоко увредено същество. За неговата болест няма лек, само временно облекчение.

Ракел се сгуши в него.

— Именно това ми харесва у теб — непоправимият ти оптимизъм.

— Моята мисия е да разпръсквам слънчева светлина, скъпа.

— Хари?

— Мхм?

— Има ли път назад? За нас двамата?

Хари затвори очи. Вслуша се в биенето на сърцето си и в ударите на нейното.

— Не знам за път назад — обърна се към нея. — Но ако все още виждаш някакво бъдеще с мен…

— Сериозно ли говориш?

— Нали само си бъбрим?

— Глупак — целуна го по бузата, подаде му цигарата, стана и започна да се облича. — Ако искаш, ела да живееш при мен.

Той поклати глава.

— В момента така е най-добре.

— Не забравяй, че те обичам. Помни го, каквото и да се случи. Обещаваш ли?

Той кимна и затвори очи. Вратата се хлопна нежно. Хари повдигна клепачи и погледна часовника.

В момента така е най-добре.

Какво друго да стори? Да се нанесе при нея на Холменколен, а хората на Дубай да го проследят? Да въвлече Ракел в опасност, както постъпи, докато търсеше Снежния човек? Вече се бе досетил, че гангстерите са следили всяка негова крачка още от стъпването му на норвежка земя. Било е напълно излишно да изпраща покана на Дубай по пласьорите му. Той щеше да го намери, преди Хари да е стигнал до него. А чрез него — да се добере и до Олег.

Единственото му предимство се свеждаше до избора на мястото, което ще се превърне в сцена на престъплението. И Хари избра. Не в „Плаза“. Отседна тук само за да си осигури кратък таймаут, двучасов сън, колкото да събере сили. За местопрестъпление Хари определи „Леон“.

Първоначално обмисляше да се свърже с Хаген или Белман и да им обясни ситуацията. Но описанията, дадени от бармана в Квадратурата, охранителя на Западното гробище и старицата от къщата по „Мадсерю але“, водеха именно към Хари и двамата началници едва ли щяха да се съгласят да му сътрудничат. Мъж, висок метър и деветдесет и три, в ленен костюм, с белег над едната буза и превръзка на врата. Съвсем скоро предстоеше да го обявят за издирване. Нямаше никакво време за губене.

Надигна се със стон и отвори гардероба.

Обу си чифт чисти боксерки и си облече ризата с щампа на състезател по поло. Огледа дънките „Армани“, поклати глава, изруга под нос и ги захвърли. Предпочете изстрадалия си ленен панталон.

Свали сака за тенис от рафта за шапки. Ханс Кристиан обясни, че карабината се побирала само там.

Хари нарами сака и излезе. Вратата се хлопна зад гърба му с нежно щракване.

Трийсет и втора глава

Неусетно, без да си даваме сметка, виолинът завзе властта, възкачи се на престола и започна да ни контролира повече, отколкото ние него. Всичко пропадна: сделката, която се опитах да договоря с Ибсен, грабежът в Алнабрю. А Олег непрекъснато се разхождаше с депресираната си руска физиономия и повтаряше, че без Ирене не намирал смисъл в живота си. Три седмици по-късно се бодяхме за повече пари, отколкото печелехме, и знаехме, че всичко върви към провал. Тогава този проблем бледнееше пред необходимостта от следващата дозичка. Звучи като шибано клише — и е точно такова. Адски елементарно и абсурдно. Спокойно мога да кажа, че никога не съм обичал истински човешко същество. Но бях безнадеждно влюбен във виолина. Защото, докато Олег използваше виолина като лек за сърдечните си терзания, аз го използвах по предназначение: за да ме прави щастлив. Ще повторя: като източник на щастие. Кикът превъзхожда насладата от храна, секс, сън, дори от усещането, че дишаш.

Затова никак не се изненадах, когато една вечер, след обичайното разкешване, Андрей ме дръпна настрана и ми съобщи, че старецът е притеснен.

— Ясно — отвърнах.

Ако не се стегна и не свикна да се явявам на работа в трезво състояние, старецът се заканил да ме изпрати принудително в клиника за наркомани.

Засмях се.

— Не знаех, че ни се полагат и допълнителни социални екстри. Двамата с Олег ще имаме ли право на стоматологична помощ и пенсионно осигуряване?

— Олег — не.

В погледа му прочетох какво има предвид.

Аз обаче нямах абсолютно никакво намерение да отказвам дрогата. Олег — също. Без да ни пука за отправеното предупреждение, още на следващата вечер се нашихме като за световно. Продадохме половината от отреденото ни количество и с остатъка в джоба наехме кола и отпрашихме към Кристиансан. Вътре надухме Синатра на макс: „I Got Plenty of Nothing“63. Заглавието доста сполучливо описваше тогавашното ни положение: нямахме пукнат петак. Този път Олег се осмели да извиси глас — за да надвика Синатра и мен. Смяхме се, пихме бира — като в доброто старо време. Отседнахме в хотел „Ернст“, който изглеждаше толкова банален, колкото предполагаше името му. Когато на рецепцията попитахме къде се подвизават градските пласьори, само ни изгледаха тъпо. Олег ми разказа, че тук се провеждал фестивал и някакъв идиот, дето се мислел за голямата работа, започнал да кани най-яките банди, но не можел да им плаща хонорарите и накрая закрили фестивала. Така или иначе, християните в града твърдяха, че половината от младежите на възраст между осемнайсет и двайсет и пет години са започнали да употребяват наркотици именно заради фестивала. Но ние двамата с Олег не открихме никакви наркомани. Обиколихме пешеходната зона и се натъкнахме на един-единствен пиян и на четиринайсет певци от църковен хор, които ни попитаха дали искаме да се срещнем с Исус.

— Само ако търси виолин — отвърнах аз.

Понеже Исус очевидно нямаше такива щения, се върнахме в хотелската ни стая и се напомпахме за лека нощ. Не знам защо, но решихме да поостанем в Кристиансан. Лентяйствахме, друсахме се и пеехме парчета на Синатра. Една нощ се събудих. Олег се беше надвесил над главата ми с някакво псе в ръце. Чул изсвирване на спирачки, надникнал и видял кучето, полупремазано на улицата. Огледах го внимателно. Беше пострадало тежко. С Олег единодушно преценихме, че гръбнакът му е счупен. Цялото му тяло беше изранено от краста и от бой. Клетото животно явно доста бе препатило — един господ знае дали от стопанина, или от себеподобни. Но беше красиво. Спокойните му кафяви очи ме гледаха с надеждата да поправя сторената му вреда. Опитах се. Нахранихме го и го напоихме, потупах го по главата и започнах да му говоря. Олег предложи да го заведем на ветеринар, но аз се досещах какво ще ни кажат, затова задържахме кучето в хотелската стая. Окачихме табела „Do not disturb“ на вратата и го сложихме в леглото. Редувахме се да бдим над него, за да сме сигурни, че диша. Постепенно телцето му се стопли и пулсът се нормализира. На третия ден го кръстихме Руфус. Поне няма да си отиде от този свят без име, казахме си двамата с Олег.

— Той се мъчи. Ветеринарят ще го приспи с една инжекция. Изобщо няма да го боли — увери ме Олег.

— Няма да позволя на никого да цели Руфус с евтина стока! — заявих аз и заредих спринцовката.

— Полудя ли? — слиса се Олег. — Това е виолин за два бона!

Сигурно правилно беше изчислил. Руфус напусна този свят, вдигнат от дрога — бизнес класа.

Спомням си, че докато се връщахме към Осло, беше облачно. Нито слушахме Синатра, нито пяхме.

В Осло Олег го затресе яко шубе. Аз обаче го раздавах непукист. Нещо ми подсказваше, че старецът няма да се занимава с нас — с двама безобидни, пропаднали наркомани. Бяхме разорени, безработни, а не след дълго свършихме виолина. Олег прочел някъде, че думата „junkie“ била над стогодишна. Произлизала от времето, когато първите хероиномани започнали да крадат скрап от пристанището във Филаделфия и да го продават, за да печелят пари за дрога. Двамата с Олег последвахме примера им. Започнахме да се промъкваме към строителните площадки до пристанището в залива Бьорвика и да задигаме каквото ни попадне. В нашите очи медта и инструментите се равняваха на злато. Медта продавахме на търговец на скрап в Калбакен, а инструментите — на двама литовци — домашни майстори.

Постепенно и други „колеги“ започнаха да припечелват от скрап. В резултат собствениците вдигнаха по-високи огради, поставиха по-многобройна охрана, в картинката се включиха и ченгетата, а купувачите се свряха в миша дупка. И наркотичният глад ни зашиба по-безжалостно от обезумял надзирател, който плющи с камшика по гърбовете на робите. Осъзнавах необходимостта да измислим какво да реши окончателно проблема ни. И измислих.

Разбира се, не обелих и дума пред Олег.

Прекарах цял ден в подготовка на речта ми и ѝ се обадих.

Ирене тъкмо се бе прибрала от тренировка. Зарадва се, че чува гласа ми. Излагах ѝ идеята си в продължение на час. След като приключих, тя се разплака.

Следващата вечер отидох да я посрещна на гарата. Тя слезе от влака от Тронхайм и ме прегърна през сълзи.

Толкова млада. Толкова всеотдайна. Толкова безценна.

Както вече споменах, през живота си не съм обичал човешко същество. Навярно единствено чувствата ми към Ирене са били сравними с обич, защото тогава бях на косъм да се разцивря и аз.

Трийсет и трета глава

През открехнатия прозорец на стая 301 Хари чу как църковната камбана проехтя единайсет пъти във вечерната дрезгавина. Болките в тила и врата поне го държаха буден. Стана от леглото, избута стола до стената така, че да седне с лице към вратата, и се отпусна на него с карабината в скута.

От рецепцията поиска по-силна крушка, защото тази в стаята му изгоряла, и чук, за да закове два гвоздея, стърчащи от прага. Щял да се справи сам, не му трябвала помощ. Сам смени слабата крушка в коридора точно пред вратата на стаята и отпори прага с помощта на чука.

От мястото си щеше да види сенки под вратата, в случай че се появят неканени посетители.

Изпуши няколко цигари. Провери дали пушката е заредена и изпуши останалите в кутията. Камбаната удари дванайсет пъти.

Телефонът звънна. Обади се Беате. Вече разполагала с копия на четири от петте списъка, подготвени от патрулите, които прочесали района около „Блиндерн“.

— Последният патрул току-що е предал списъка си в ОРГКРИМ.

— Благодаря ти. Взе ли пликчетата от Нина?

— Да. Поръчах на Съдебна медицина да се заемат незабавно с тях. В момента изследват кръвта.

Мълчание.

— И? — попита Хари.

— Какво?

— По гласа ти познавам, че ми спестяваш нещо, Беате.

— ДНК анализ не се прави за няколко часа, Хари; понякога отнема…

— … дни, докато се получи окончателният резултат — довърши Хари.

— Точно така. Засега разполагаме само с предварително заключение.

— А то гласи…? — Хари чу стъпки в коридора.

— Съществува поне петпроцентова вероятност да е погрешно.

— Но вече сте изготвили предполагаем ДНК профил и си получила съвпадение в базата данни, нали?

— Предварителните резултати се използват само за да се изключат евентуални лица.

— С чий профил съвпаднаха данните?

— Не искам да давам предположения, преди…

— Хайде де.

— Мога да ти кажа само, че кръвта не е на Густо.

— И?

— И не е на Олег.

— Супер — Хари беше задържал дъха си. — Ами…

Над пода пред вратата се просна сянка.

— Хари?

Той затвори. Вдигна карабината и зачака. Човекът отвън почука три пъти. Хари продължи да дебне. Сянката не се отмести. Хари се прокрадна на пръсти до стената, за да не се окаже на пътя на евентуално изстреляни куршуми. Плъзна се към вратата и погледна през шпионката.

Мъжът пред стаята стоеше с гръб.

Под късото му яке се виждаше, че от задния му джоб виси нещо черно, навярно шапка. Не носеше колан. Ръцете му се спускаха плътно покрай тялото. Ако беше въоръжен, оръжието не висеше на кръста му, а на гърдите или от вътрешната страна на прасеца. Но нито едното, нито другото изглеждаше особено вероятно. Мъжът се обърна с лице към вратата и почука повторно — този път по-силно. Хари притаи дъх, оглеждайки деформираното му от шпионката лице. Струваше му се познато. Силно издадена напред долна челюст. Почеса се под брадичката с карта, провесена на врата му. Приличаше на идентификационна карта, каквито полицаите носят по време на арест. По дяволите! Нима бившите колеги на Хари бяха изпреварили Дубай?

Хари се поколеба. Ако този тип беше дошъл със заповед за задържане, значи, със сигурност имаше и разрешително за обиск. След като го е представил на рецепцията, са му дали универсален ключ за всички стаи. Хари добре прецени плюсовете и минусите. Тихо опря карабината зад гардероба и отвори вратата.

— Кой си ти и какво искаш? — попита той, докато погледът му обхождаше коридора.

— Леле на какво приличаш, Хуле! — възкликна онзи. — Може ли да вляза? — вдигна картата си.

— Трюлс Бернтсен — прочете Хари. — Ти не работеше ли за Белман?

— И продължавам. Той ти праща много поздрави.

Хари отстъпи и пусна Бернтсен да влезе пръв.

— Уютничко — отбеляза полицаят.

— Сядай — Хари посочи леглото, а самият той се разположи на стола пред прозореца.

— Дъвка? — предложи Бернтсен и протегна пакетчето.

— Ще ми изпопадат пломбите. Какво искаш?

— Дружелюбен както винаги — Бернтсен избухна в грухтящ смях, нави една лентовидната дъвка на руло, отвори уста — или по-скоро дръпна долното си чекмедже — и набута дъвката вътре.

Хари наблюдаваше зорко движенията на Бернтсен, погледа му, преценяваше интонацията и миризмата. Трюлс изглеждаше спокоен, но в осанката му Хари долавяше нещо заплашително. Държеше дланите си обърнати нагоре, не правеше резки движения, ала очите му събираха данни, преценяваха ситуацията, подготвяха нещо. Хари вече се разкайваше, задето остави карабината зад гардероба. В момента липсата на разрешително за притежание на оръжие беше най-малкият му проблем.

— При огледа на разкопания гроб на Густо Хансен в Западното гробище открихме кръв по ризата на трупа. ДНК анализът показа, че е твоя.

Хари наблюдаваше как Бернтсен най-старателно сгъва станиоловата опаковка на дъвката. Хари си спомни по-подробно що за птица беше този Бернтсен. Спрягаха го с прозвището Бийвъс. Дясната ръка на Белман. Едновременно глупав и умен. И опасен. Влошена версия на Форест Гъмп.

— Не знам за какво говориш — отвърна Хари.

— Не знаеш, значи — въздъхна Бернтсен. — Може системата да е отчела данните погрешно. Облечи се набързо да те закарам до Управлението. Там ще вземем нова кръвна проба.

— Издирвам момиче на име Ирене Хансен.

— Да не е погребана в Западното гробище?

— От лятото се води в неизвестност. Несъща сестра на Густо Хансен.

— Това е ново за мен. Така или иначе, ще се наложи да ме придружиш до…

— Виж я — Хари извади снимката на семейство Хансен от джоба на сакото си и я подаде на Бернтсен. — Трябва ми малко време. После ще ви обясня защо съм предприел всичко това. Обещавам след четирийсет и осем часа да се явя в Управлението.

— Четирийсет и осем часа — промърмори Бернтсен, докато разглеждаше снимката. — Хубав филм. Ник Нолти и онзи негър… Макмърфи?

— Мърфи.

— Да. Той изведнъж изгуби таланта си на комик. Не ти ли се струва странно? Имаш дарба и в един прекрасен ден откриваш, че си я изгубил. Според теб как ли се чувстват такива хора, Хуле?

Хари погледна Бернтсен. Приликата с Форест Гъмп започна да избледнява. Трюлс вдигна снимката срещу светлината и примижа съсредоточено.

— Познаваш ли я отнякъде?

— Не — Бернтсен му върна фотографията, надигна се леко от леглото — явно шапката в задния джоб го убиваше, — и я премести в джоба на якето си. — Хайде да тръгваме към Управлението, пък там ще обсъдим гратисния срок — най-небрежно подхвърли Бернтсен.

Тонът му обаче го разобличи в очите на Хари. Защото у него вече се бе загнездило подозрение. Щом Беате не беше получила окончателен резултат от проба, дадена за спешен анализ, как Бернтсен вече е успял да се сдобие със заключение за кръвта по ризата на Густо? Хари забеляза и друго. Докато Трюлс преместваше предполагаемата шапка в джоба на якето си, Хари видя, че това всъщност е балаклава, каквато е носел и екзекуторът на Густо — по спомените на Олег.

Тези размисли мигом го доведоха до „пробитото“ ченге.

Значи лакеите на Дубай пак бяха изпреварили полицията?

Погледът на Хари се плъзна крадешком към гардероба. Нямаше време да се опитва да се добере до пушката, защото по коридора затрополиха стъпки. На двама души — единият явно много едър, защото дървената подова настилка скърцаше под тежестта му. Стъпките спряха пред вратата. По пода пред прага се плъзнаха сенките на два чифта разкрачени крака. Имаше вероятност тези мъже да са полицаи — колеги на Бернтсен — и да идват, за да арестуват Хари. Но съдейки по жаловитите стонове на дъските, Хари се досещаше кого да очаква: исполина, който го гони през парка „Фрогнер“.

— Да тръгваме — подкани го Бернтсен, застана пред Хари и уж случайно се почеса по гърдите под ревера. — Двамата с теб ще се поразходим.

— Май ще си имаме и компания. Подкреплението ти пристигна.

Хари посочи сенките под прага. Между двата чифта крака се появи още една сянка — издължена и права. Трюлс проследи ръката на Хари. По лицето му се изписа искрена изненада, каквато типове от рода на Бернтсен просто не могат да изиграят. Явно „гостите“ не бяха негови хора.

— Отмести се от вратата — прошепна Хари.

Трюлс престана да дъвче дъвката и го погледна.

Трюлс Бернтсен предпочиташе да държи своя щаер в презраменен кобур, смъкнат така, че пистолетът да е прилепнал към гърдите му. По този начин човекът, застанал срещу него, не може да види оръжието. Бернтсен осъзнаваше, че опитен детектив като Хари Хуле, изкарал специализация във ФБР в Чикаго, веднага ще забележи издутина по дрехите на обичайните места за носене на оръжие. Не че Трюлс очакваше да използва пистолета, но се чувстваше по-спокоен, като го взе; предохранителни мерки. Ако Хари окаже съпротива, ще го изведе от хотела с щаера, опрян дискретно в гърба му, и с балаклавата, нахлузена на главата, та потенциални свидетели да не могат да опишат човека, видян с Хуле непосредствено преди той да изчезне от лицето на земята. Беше паркирал сааба в странична пресечка и дори строши единствената улична лампа, за да не се вижда регистрационният номер. Петдесет хиляди евро. Беше решил да действа поетапно, да гради камък по камък. Ще си вдигне къща в Хьойенхал — с изглед към тяхната. С изглед към нея.

Хари Хуле му се видя по-дребен от колоса, когото помнеше. И погрознял. Блед, грозен, мръсен и изтощен. Занемареният му външен вид улесняваше задачата на Трюлс Бернтсен. Затова когато Хуле шепнешком му нареди да се отмести от вратата, Трюлс Бернтсен първо се ядоса. Сега ли намери Хуле да му пробутва разни детски номера? После обаче Бернтсен разпозна интонацията на полицай, надушил опасност. В критични ситуация служителите на реда не изпадат в емоционални изблици, нито драматизират, а просто съобщават нужното с неутрален хладен тон, и то така, че да се избегнат всякакви недоразумения. И да се повишат шансовете за оцеляване.

Почти машинално Трюлс Бернтсен направи крачка встрани.

В същия миг горната част на вратата влетя в стаята.

Завъртайки се на 180 градуса, Бернтсен заключи, че дулото трябва да е скъсено, та оръжието да нанесе такива поражения от толкова малко разстояние. Посегна с ръка към пазвата си. Ако кобурът висеше на обичайното си място и Бернтсен не носеше яке, щеше да го извади много по-бързо, защото дръжката щеше да стърчи навън. Но сегашното положение на оръжието, прилепнало към тялото му, го забави.

Трюлс Бернтсен се хвърли заднешком към леглото, издърпа пистолета и изпъна ръка напред. В същия миг вратата поддаде. Зад гърба му издрънча стъкло. После нов изстрел заглуши всичко. Грохотът изпълни ушите му. В стаята се разбушува снежна виелица.

На вратата видя силуетите на двама мъже. По-едрият вдигна пистолет. Главата му почти опираше в рамката на вратата. Двуметров исполин. Трюлс дръпна спусъка. После пак. Усети опияняващия откат и още по-опияняващото съзнание, че този път всичко се случва наистина. Не му пукаше какво ще последва. Великанът се олюля, сякаш да отметне перчема си, отстъпи назад и изчезна. Трюлс отмести пистолета към другия. Той стоеше неподвижно. Около него летеше перушина. Трюлс го взе на мушка, но не натисна спусъка. Вече го виждаше по-ясно. Лице на лакомец. В съзнанието на Трюлс такива физиономии имаха саамите, финландците и руснаците.

Мъжът спокойно вдигна пистолет пред себе си. Пръстът му легна на спусъка.

— Успокой топката, Бернтсен.

От гърлото на Трюлс Бернтсен се откъсна продължителен рев.

Хари падаше. Докато оловният дъжд се сипеше над него, той, навел глава и превил гръб, заотстъпва заднешком към прозореца. Стъклото първо оказа отпор, но после сякаш се сети, че е чупливо, и поддаде.

И Хари полетя в нищото.

Времето спря. Все едно пропадаше към морско дъно. Ръцете му се мятаха в инстинктивен опит да спрат въртенето на тялото, полетяло в обратно салто. През нервните връзки в мозъка му се стрелнаха недовършени мисли: ще се приземи на глава; извади късмет, че няма завеси. Видя голата жена отсрещна, обърната с краката нагоре.

После потъна в нещо меко. Празни кашони, стари вестници, мръсни памперси, кутии от мляко, мухлясал хляб от хотелската кухня, филтри с утайка от кафе.

Докато лежеше възнак в отворения контейнер, върху него се посипа дъжд от разтрошени стъкълца. От прозореца на стаята му припламнаха искри. Огън от дулото на оръжие. Възцари се невъобразима тишина, сякаш изстрелите идваха от телевизор с изключен звук. Монтажната лента се беше разлепила. От раните шуртеше кръв. И в миг на безумие му се прииска да не мърда оттук. Да затвори очи, да заспи, да се остави на унеса. Сякаш не той, а друг човек, когото наблюдаваше отстрани, се изправи, прекрачи ръба на контейнера и хукна към портата в дъното на двора. Отваряйки я, чу бесен рев от прозореца. Изскочи на улицата, подхлъзна се върху капака на шахта, но успя да се задържи на крака. Чернокожа жена в тесни дънки му се усмихна по навик и издаде кокетно устни, ала бързо схвана ситуацията и отвърна поглед встрани.

Хари тичаше. Реши този път да бяга докрай — докато го хванат.

Надяваше се гонитбата да не продължи дълго.

Междувременно смяташе да се придържа към природата на плячката: да бяга до последен дъх, опитвайки се да отърве кожата, да удължи живота си с няколко часа, няколко минути, няколко секунди.

Сърцето му се разблъска опърничаво, а той се разсмя, докато пресичаше улицата пред нощен автобус. Хукна към Централната гара.

Трийсет и четвърта глава

Хари беше заключен. Току-що се събуди и установи този факт. На стената над него висеше плакат на човек с одрана кожа, а до него — красиво резбована дървена фигура, представляваща разпънат на кръст мъж с изтичаща кръв.

Извърна се на кушетката и се опита да продължи оттам, докъдето бе стигнал вчера. Поднови опитите си да обозре цялостната картина. Разполагаше с множество точки, но още не бе успял да ги свърже. Всъщност бе определил местоположението на точките предимно на базата на предположения.

Предположение номер едно: „пробитото“ ченге е Трюлс Бернтсен. Позицията му в ОРГКРИМ му позволява да обслужва интересите на Дубай, ако е на хранилка при него.

Предположение номер две. Беате е проверила резултата от кръвната проба и системата е дала съвпадение с ДНК профила на Трюлс Бернтсен. Затова Беате отказваше да издаде предварителното заключение, преди да се е уверила сто процента в правотата на подозренията си. Защото все пак става въпрос за човек от редиците на полицейската гилдия. Ако тази версия действително се потвърди, значи по някаква причина в деня на убийството ноктите на Густо са се впили в кожата на Трюлс Бернтсен.

Тук идваше най-сериозното възражение, подкопаващо достоверността на тази версия. Ако действително Бернтсен е работел за Дубай и е получил поръчка да ликвидира Хари, защо онези гангстери се появиха изневиделица и се опитаха да очистят и двамата? Нима е възможно, при условие че ги е изпратил Дубай, да възникне такова разминаване между тях и Бернтсен? В такъв случай или обслужват интересите на различни групировки, или просто не са съгласували действията си. Дали неуспешната координация не се дължеше на самоволните действия на Бернтсен, решил да попречи на Хари да предостави в полицията доказателствата, иззети от гроба на Густо, и така да го разобличи?

Чу се подрънкване на ключове. Вратата се отвори.

— Добро утро! — изчурулика Мартине. — Как се чувстваш?

— По-добре — излъга Хари и си погледна часовника.

Стрелките показваха шест сутринта. Той отметна настрани вълненото одеяло и спусна краката си на пода.

— Медицинският ни кабинет не е пригоден за нощувки. Легни, за да ти сменя превръзката.

— Благодаря ти, че ме подслони, но пак те предупреждавам: никак не е безопасно да ми осигуряваш укритие, затова още сега си тръгвам.

— Легни, казах!

Хари я погледна, въздъхна и се подчини. Затвори очи. Чуваше как Мартине отваря и хлопва чекмеджета, дрънчи с ножици и шишенца. От долния етаж долиташе шумът от първите пристигащи за деня посетители в кафене „Фюрлюсе“.

Докато Мартине размотаваше импровизираната превръзка около врата му, Хари набра Беате. Включи се записано съобщение, в което тя молеше обадилия се да обясни съвсем накратко защо я търси. Бийп.

— Знам, че кръвта е на бивш детектив от КРИПОС — подхвана Хари. — Дори да получиш потвърждение от Съдебна медицина, не бързай да го разгласяваш. Не е достатъчно да издействаме заповед за арест. Разбуним ли кошера, рискуваме „гнилата ябълка“ да унищожи доказателствата по целия случай и да се покрие завинаги. Затова предлагам да го арестуваме на друго основание, та да си осигурим спокойствие. Например за проникване с взлом и убийство в рокерския клуб в Алнабрю. Ако не греша, Олег и въпросният тип са се опитали да ограбят клуба. Олег е съгласен да свидетелства. Затова те моля да изпратиш по факса снимка на Трюлс Бернтсен, настоящ детектив в ОРГКРИМ, до адвокатската кантора на Ханс Кристиан Симонсен, за да я покаже на Олег.

Хари затвори, пое си дъх и усети как му прилошава. Извърна се; стомахът му се сви в мъчителен спазъм.

— Боли ли? — попита Мартине, докато почистваше раните по врата му с тампон, напоен в спирт.

Хари поклати глава и посочи отворената бутилка.

— Съвсем забравих — Мартине веднага завинти капачката.

Хари се усмихна сконфузено. По челото му избиха капчици пот.

— С годините не го ли преодоля? — попита тихо тя.

— Кое? — дрезгаво попита Хари.

Мартине не отговори.

Погледът на Хари заподскача между кушетките в търсене на нещо, все едно какво, само и само да го отвлече от натрапчивите мисли. Очите му спряха върху халката, която Мартине свали и остави на кушетката, преди да се заеме с почистването на раната. Двамата с Рикард бяха женени от няколко години, по пръстена се забелязваха резки — за разлика от гладката повърхност на халката на Туршилдсен от „Теленур“. Хари усети как изведнъж го втресе. Корените на косата го засърбяха. Дали заради избилата пот, или по друга причина?

— От истинско злато ли е? — попита Хари.

Мартине положи чист компрес и започна да навива бинта.

— Това е халка, Хари.

— Е, и?

— От истинско злато е, разбира се. Никой, независимо колко е беден или стиснат, не купува фалшив венчален пръстен.

Хари кимна. Сърбежът продължаваше. Космите на тила му настръхнаха.

— Аз купих точно такъв — отрони той.

Мартине се засмя.

— Значи си единственият в целия свят, Хари.

Той се взираше в халката. Ето, и тя го потвърди.

— Именно. Единствен съм… — бавно повтори той.

Не: интуицията му никога не го подвеждаше. Хари се изправи.

— Чакай! Не съм приключила!

— Така е добре.

— Трябват ти чисти дрехи. Вониш на мръсотия, пот и кръв.

— Преди важни битки монголите се мажели с животински екскременти — обясни Хари, докато си закопчаваше ризата. — Ако искаш да ми услужиш с нещо, чаша кафе би била…

Мартине го изгледа обезсърчено, поклати глава и излезе.

Хари извади мобилния си телефон.

— Да? — Клаус Туршилдсен звучеше като зомби.

На заден план се чуваха детски писъци.

— Обажда се Хари Хо. Една последна услуга и никога повече няма да те тормозя, Туршилдсен. Искам да провериш няколко наземни станции. Трябва ми информация къде е бил засичан вечерта на дванайсети юли мобилният на Трюлс Бернтсен с постоянно местожителство някъде в Манглерю.

— Не можем нито да определим местоположението му с точност до квадратни метри, нито да възстановим движението на телефона…

— … минута по минута. Всичко това ми е пределно ясно. Просто се постарай, доколкото е възможно.

Мълчание.

— Това ли е всичко?

— Не, има още едно име — Хари затвори очи и се опита да извика в паметта си надписа на кабинета в Онкологичния център. Първо промърмори името под носа си, после го произнесе отчетливо на събеседника си.

— Записах го. Какво разбираш под „никога повече“?

— Никога повече.

— Добре. Още нещо…

— Да?

— Вчера от полицията звъниха да искат номера ти. На твое име няма официално регистриран.

— Използвам китайски номер. Защо им трябва?

— Май искат да го следят. Какво става?

— Сигурен ли си, че искаш да разбереш, Туршилдсен?

— Не — отвърна онзи след кратка пауза. — Като открия нещо, ще ти се обадя.

Хари натисна червената слушалка. Осмисли положението. Издирваха го. Въпреки че срещу номера му никъде не бе вписано неговото име, полицаите не бяха вчерашни. Ще проверят входящите и изходящите повиквания на Ракел и ще забележат повтарящия се китайски номер. Телефонът щеше да го издаде. Хари реши да се отърве от него.

Когато Мартине се върна с чаша димящо кафе, Хари отпи две глътки и направо я попита дали ще му услужи с телефона си за две денонощия.

Тя го изгледа с прямия си неопетнен поглед и се съгласи: в случай че той внимателно е обмислил стратегията си.

Хари кимна утвърдително, взе малкия ѝ червен апарат, целуна я по бузата и отнесе чашата си долу в кафенето. Около пет от масите вече се бяха настанили посетители, а на вратата напираха още ранобудници. Хари седна до свободна маса и прехвърли най-важните номера от китайската си реплика на айфон. После изпрати есемес на близките си с информация за новия си, макар и временен, номер.

Подобно на повечето хора, и наркоманите са непредвидими. Ала в едно отношение действат доста предсказуемо. Оставяйки китайския си айфон на една от свободните маси във „Фюрлюсе“, Хари знаеше какво ще се случи с него. Отиде до тоалетната и когато се върна, от телефона нямаше следа. Беше се отправил на пътешествие, което полицията щеше да проследи с помощта на сигналите, постъпващи в наземните базови станции.

Хари излезе от кафенето и се спусна по улица „Тьойен“ към квартал „Грьонлан“.

По склона пред него се зададе полицейски автомобил. Той машинално наведе глава, извади червения телефон на Мартине и започна да „разговаря“, за да не изглежда подозрително, че закрива лицето си с ръка.

Патрулката го подмина. През следващите няколко часа се налагаше непрекъснато да стои нащрек и да се спотайва. Но повече го вълнуваше друго: Хари разполагаше с нещо конкретно. Беше си осигурил отправна точка.

Трюлс Бернтсен зъзнеше като куче под наръч елхови клонки.

Цяла нощ случилото се непрекъснато се нижеше пред очите му като на филмова лента. Лицето на Лакомеца отстъпва предпазливо заднешком, повтаряйки „Успокой топката, Бернтсен“, сякаш отправя молба за примирие, докато двамата държат оръжията си един срещу друг. Лице на лакомец. Шофьорът в лимузината пред гробището в Стария град. Човек на Дубай. Навеждайки се да издърпа тялото на едрия си колега, прострелян от Трюлс, Лакомеца предизвестено свали пистолета. Бернтсен разбра, че онзи е готов да рискува живота си, но не и да изостави другаря си. Бивш командос, бивш полицай — при всички случаи човек, който държи на честта. Едрият простена. Значи не го беше убил. Трюлс изпита едновременно облекчение и разочарование. Не попречи на Лакомеца да изправи ранения на крака и да го изведе оттам. Докато двамата се влачеха по коридора към задния изход, се чуваше как кръвта жвака в обувката на едрия. След като те излязоха, Трюлс нахлузи балаклавата и хукна навън. Профуча покрай рецепцията, метна се в сааба и дойде тук, защото не смееше да се прибере у дома. Това тайно скривалище му осигуряваше безопасност. Тук никой не би могъл да го открие. Само той знаеше за това място в Манглерю и идваше тук, когато искаше да я види.

Наблизо минаваха туристи, но обикновено следваха отъпканите пътеки и не припарваха до скалата, заобиколена от гъсти храсталаци.

Къщата на Микаел и Ула Белман се намираше на възвишението отпред. От скалата се откриваше отличен изглед към прозореца на дневната им. Трюлс я бе гледал как седи вечер на дивана и се бе любувал на красивото ѝ лице, на нежната ѝ фигура, която годините почти не бяха успели да променят. Ула си оставаше най-красивото момиче в Манглерю. Понякога виждаше и Микаел до нея. Двамата се целуваха и милваха, а после винаги се пренасяха в спалнята. Бернтсен не знаеше дали изобщо иска да става свидетел на продължението. Сякаш предпочиташе да я вижда сама — седнала на дивана с книга в ръка, подвила крака под дупето си. Тя току хвърляше поглед към прозореца, сякаш усещаше, че някой я наблюдава. Възбудата на Трюлс нарастваше. Дали тя се досеща чий поглед е вперен в нея?

Сега обаче прозорецът тъмнееше. Ула и Микаел се преместиха в нова къща. Бернтсен провери, но не откри безопасен наблюдателен пункт към нея. А както беше тръгнало, време за подобни занимания едва ли щеше да му остане. Бяха го набелязали.

Подмамиха го да посети Хуле в „Леон“ през нощта и го нападнаха.

Опитаха се да се отърват от него. Да очистят човека, който „чистеше“ неудобните доказателства. И защо? Защото знае прекалено много? Човек на двойна хранилка като него знае много по презумпция. В това няма нищо необичайно. Бернтсен не разбираше какво става. Проклятие! Все едно каква е причината. Важното е да отърве кожата.

Премръзнал, изтощен, той чувстваше болки по цялото тяло, но не смееше да се прибере, преди да се развидели. Искаше непременно да е сигурен, че пътят му е чист. Добере ли се жив до апартамента си, ще устиска. Разполагаше с артилерия, достатъчна да удържи обсада. Съжаляваше за пропиляната възможност да ги застреля, ала опитат ли се да му посегнат пак, ще им покаже, че не могат току-така да светят маслото на Трюлс Бернтсен.

Трюлс стана, изтупа игличките, полепнали по дрехите му, потръпна зиморничаво и разтри мускулите на ръце, за да се стопли. Пак погледна към къщата. Започваше да се развиделява. Замисли се и за другите жени, които бе харесвал. Например за дребничката смугла хубавица от „Фюрлюсе“. Мартине. По едно време беше почти сигурен, че и тя го харесва. Мартине работеше сред опасни хора, а мъж като него би ѝ осигурявал закрила. Мартине обаче се отдръпна, а той — познатата стара история — не събра достатъчно кураж да ѝ покаже открито симпатията си и да се сблъска с директния ѝ отказ. Предпочиташе да чака, да се надява, да протака, да се измъчва, да вижда окуражителен жест там, където други, не толкова отчаяни мъже, виждат единствено дежурна вежливост. Един ден дочу как някой я поздравява за бременността ѝ. Проклета курва. Всички са курви. Като момичето, което Густо Хансен използваше за разузнавач. Курви, курви… Ненавиждаше тези жени. И мъжете, способни да накарат тези жени да ги обикнат.

Колкото и да скачаше и да размахваше ръце, Трюлс Бернтсен не успя да се сгрее.

Хари се върна в Квадратурата. Седна в кафенето до пощата. То отваряше четири часа по-рано от „Скрьодер“. Наложи се да се нареди на опашка от прежаднели за бира клиенти, докато се сдобие със заветната закуска.

Ракел първа се свърза с него по новия му телефон. Помоли я да провери пощата на Олег.

— Има писмо от Белман за теб. Прилича на списък с адреси.

— Добре. Препрати го на Беате Льон — и Хари ѝ издиктува имейл адреса на криминалистката.

После изпрати есемес на Беате да я уведоми какво ѝ е изпратил и довърши закуската си.

Прехвърли се в гостилницата на Големия площад и си поръча силно кафе. Беате се обади.

— Сравних списъците, които копирах от патрулите, с изпратените от теб по имейла. Откъде ги взе?

— Белман ги е получил и ми ги препрати. Искам само да разбера дали са му докладвали изчерпателно, или са му спестили част от информацията.

— Всички адреси в единия списък са налице и в другия.

— Мхм. Не спомена ли, че още не си получила списъка на един от патрулите?

— Защо е всичко това, Хари?

— Опитвам се да накарам подкупното ченге да ни съдейства.

— В какво?

— Да открием къде се крие Дубай.

Мълчание.

— Ще видя дали ще успея да се сдобия с липсващия списък — въздъхна Беате.

— Благодаря ти. До по-късно.

— Чакай.

— Какво?

— Не си ли любопитен да узнаеш какво показва ДНК анализът на кръвта под ноктите на Густо?

Трийсет и пета глава

През лятото се чувствах господар на Осло. Изтъргувах Ирене за половин кило виолин. Една втора от количеството продадох на улицата. Печалбата възнамерявах да вложа в нещо мащабно — нова лига, която да отвее стареца. Но преди това исках да отпразнувам успеха. За малка част от сумата си купих костюм в тон с обувките, подарени ми от Исабел Скойен. Заприличах на милионер. Служителите в „Гранд“ дори не повдигнаха вежда, когато влязох във фоайето и поисках да наема луксозен апартамент. Купонясвахме двайсет и четири часа в денонощието. Точният ни състав се менеше, но иначе всичко си беше като в доброто старо време: лято, Осло, мацки, момчета. Само хапчетата станаха малко по-тежки. Дори Олег се освести донякъде и се върна към старото си аз. Оказа се, че съм имал повече приятели, отколкото помня, а дрогата замина по-бързо, отколкото предполагах. От „Гранд“ ни изритаха. Отседнахме в „Кристиания“, после в „Радисън“ на площад „Холберг“. Това, разбира се, не можеше да продължи вечно, но нима има вечни неща?

Два-три пъти на излизане от хотела мярнах черна лимузина до отсрещния тротоар. Из града има много такива коли, казах си аз. Но си спомням че я видях.

И — разбира се — в един прекрасен ден парите свършиха. Наложи се да продам следващата партида от наличния наркотик. Бях го скрил в една от стаичките за почистващата машинария на камериерките — зад кълбо кабели. Оказа се, че или съм се изпуснал за мястото, докато съм бил друсан, или някой ме е видял да се промъквам там, защото от запасите си не открих нищо. А не си бях предвидил резервен склад.

Пак останахме на червено. Всъщност вече нямаше „ние“. Настъпи моментът да се изнеса от хотела и да си намеря дрога. Слязох да се разплатя на рецепцията за двуседмичния престой. И какво? Ами нямах нужните петнайсет бона.

Постъпих по единствения разумен начин.

Духнах.

Хукнах през вестибюла, изскочих на улицата и през парка — към морето. Никой не ме подгони.

Завлякох се към Квадратурата да си търся дрога. Не се виждаше нито един с екипа на „Арсенал“ — само нещастници с хлътнали очи, които се щураха в търсене на дилър. Един тип се опита да ми пробута метамфетамин. Увери ме, че от дни не може да се намери виолин. Доставките секнали, но се говорело, че на „Плата“ неколцина хитреци продавали последните си запаси от виолин за пет хиляди крони дозата. С печалбата си купували херца.

Аз, разбира се, нямах пет бона и осъзнах колко здравата съм загазил. Откриваха ми се три варианта: да заложа нещо, да измуфтя виолин или да открадна.

Да заложа… Какво ми бе останало? Бях продал дори сестра си. Сетих се. „Одеса“-та. Бях я оставил в репетиционната, а не се съмнявах, че пакистанците в Квадратурата сто процента ще се бръкнат пет бона за автоматичен пищов. Хукнах на север, подминах Операта и Централната гара. Заварих вратата с нов катинар. Сигурно в мое отсъствие някои я беше разбил. Усилвателите за китари ги нямаше, останали бяха само барабаните. Потърсих пистолета, но крадците бяха свили и него. Проклетници.

Преминах към втората възможност: да измуфтя дрога от някого. Спрях едно такси и поръчах на шофьора да кара към „Блиндерн“. Той започна да дудне за пари още с качването ми. Досещал се с кого си има работа. Накарах го да спре до жп прелеза, скочих и хукнах през моста. Прекосих тичешком Изследователския парк, макар никой да не ме гонеше. Бягах, защото времето ми изтичаше. Само дето сам не знаех кое налага да бързам така.

Отворих портата, хукнах по пътеката към гаража, надникнах през процепа на вратата. Видях лимузината. Почуках на вратата на къщата.

Отвори ми Андрей.

— Атамана не е вкъщи — съобщи той.

Посочих съседната къща зад водонапорната кула, предполагайки, че старецът е там, защото лимузината си стоеше в гаража. Андрей повтори, че Атамана го няма.

— Трябват ми пари — казах аз.

Андрей ме подкани да си вървя и ме посъветва повече кракът ми да не стъпи там.

— Само една доза виолин — примолих се аз.

В момента на пазара нямало виолин, защото една от съставките липсвала и Ибсен не можел да го произвежда. Щяло да отнеме няколко седмици, докато приготви следващата партида.

— Полудявам, Андрей. Поне ми дай кинти.

Той понечи да затвори вратата, но аз подложих крак.

Заплаших го, че ако не ми помогне, ще издам тайната им квартира.

— Да умреш ли искаш? — попита ме той с характерния си акцент. — Да не си забравил какво сполетя Псето?

Протегнах ръка.

— Ченгетата ще се бръкнат дълбоко, за да разберат къде живее Дубай с плъховете си. За случилото се с Псето ще си издействам бонус. А най-щедро ще ми платят, ако се съглася да им разкажа за мъртвия агент под прикритие в мазето на Дубай.

Андрей бавно поклати глава. Изпратих проклетия казак да върви по дяволите — и то на руски! — и си тръгнах.

Докато вървях към портата, усещах погледа му в гърба си.

Нямах представа защо старецът остави мен и Олег да офейкаме с дрогата, но знаех, че този път няма да ми се размине. Всъщност ми беше все едно. Бях отчаян. Чувах само едно: писъците на жадните ми вени.

Поех по пътеката зад църквата в Западен Акер. Постоях там. Край мен минаваха възрастни жени: вдовици, поели към гробовете на съпрузите си, а вероятно и към собствените си бъдещи гробове, с чанти, пълни с жито. Не можех да ги ограбя. Аз, Крадльото, не смеех да помръдна и се потях като прасе. Страхувах се до смърт от тези грохнали осемдесетгодишни бабички. Жалка история.

Тогава се случи събота. Наум прехвърлих всички приятели, които биха ми услужили с пари назаем. Приключих за секунди. Нямах такива.

Сетих се обаче за един човек, който щеше да ми даде пари, защото едва ли искаше да си навлече проблеми.

Качих се в автобуса и слязох в Манглерю.

Този път заварих Трюлс Бернтсен в дома му.

Застанал на вратата на шестия етаж в жилищния блок, той ме изслуша. Поставих му почти същия ултиматум както онзи път в „Блиндерн“: не се ли бръкне пет бона, ще го изпея пред ченгетата, че е пречукал Туту и е скрил трупа.

Бернтсен обаче запази самообладание. Покани ме да вляза в апартамента му:

— Все ще стигнем до някакъв компромисен вариант — каза той.

Погледът му никак, ама никак не ми хареса.

Затова отказах да вляза.

— Няма какво да обсъждаме — отсякох аз. — Или веднага кихаш кинтите, или отивам в полицията и срещу възнаграждение снасям всичко на ченгетата.

Той се усъмни дали ченгетата ще ми броят мангизи за сведения. Щял обаче да ми услужи с пет бона, понеже с него сме били работили в комбина и сме били станали кажи-речи приятели. Но нямал кинти в брой и трябвало да отскочим до банкомат с колата.

Замислих се над предложението му. В ума ми зави предупредителна аларма, но наркотичният глад беше станал нетърпим и потискаше всякакви разумни съображения. Долавях нещо гнило и въпреки това се съгласих.

— Значи вече разполагаш с окончателния ДНК профил? — попита Хари, докато оглеждаше обстойно клиентелата в кафенето до пощата.

Не забеляза подозрителни лица. По-точно, вътре гъмжеше от съмнителни особи, но нито един не приличаше на полицай.

— Да — потвърди Беате.

Хари хвана по-удобно телефона.

— Вече знам кого са одраскали ноктите на Густо.

— Нима? — изненада се Беате.

— Да. Щом си открила съвпадение в базата данни, значи става дума или за заподозрян, или за осъден, или за полицай, чийто профил фигурира в системата, за да изключат неговата ДНК след евентуален оглед на местопрестъпление. В нашия случай говорим за последния вариант. Казва се Трюлс Бернтсен и работи в ОРГКРММ.

— Как разбра, че е той?

— По съвкупността от събития.

— Не ми обяснявай повече. Изводът ти, несъмнено, се базира на сериозни размишления.

— Благодаря.

— Само че грешиш.

— Моля?

— Кръвта под ноктите на Густо не е на Трюлс Бернтсен.

Докато стоях пред вратата на Трюлс Бернтсен и го чаках да вземе ключовете за колата, погледнах надолу към обувките си. Страшно красиви са, помислих си. И те ме подсетиха за Исабел Скойен.

Не я смятах за опасна колкото Бернтсен. Пък и беше луда по мен.

Повече от луда.

Преди Бернтсен да се върне, хукнах надолу по стълбите. Вземах по седем стъпала наведнъж и натисках копчето на асансьора на всеки етаж.

Качих се на метрото към Централната гара. Поколебах се дали да ѝ се обадя, но се отказах. По телефона лесно можеше да ми откаже, но не и ако ѝ се появя на живо. В събота конярят ѝ почиваше, следователно тя — понеже конете и прасетата не могат да си вземат храна от хладилника — си беше вкъщи. От гарата се качих на железницата с месечни карти, защото пътуването до Рюге струва сто четирийсет и четири кинта, а аз нямах и пукнат петак. Железницата не спира точно до фермата. Извървях оставащото разстояние пеша. Не е малко, особено ако вали. И онзи път, разбира се, заваля.

В двора видях джипа ѝ — от високопроходимите, с които тузарите хвърчат по централните улици. Почуках на вратата на жилищната сграда — така, научи ме тя, се наричала къщата, обитавана от стопаните. Никой не ми отвори. Извиках, ехото отекна между стените. Пак нищо. Може да е излязла да поязди, предположих. Все едно. Знаех къде си държи парите, а такива селски постройки никога не се заключват. Натиснах дръжката и се оказах прав: отключено. Тъкмо се качвах към спалнята, тя изникна изневиделица. Внушителната ѝ фигура застана разкрачена горе в халат.

— Какво правиш тук, Густо?

— Исках да те видя — отвърнах и се усмихнах широко.

— Запиши си час при зъболекар — отвърна студено тя.

Зъбите ми действително бяха потъмнели и изглеждаха като из гнили, но с помощта на четка с метални зъбци бързо щях да ги почистя.

— Какво правиш тук? — повтори тя. — Пари ли искаш?

С Исабел се разбирахме от половин дума. Би било излишно да лицемерничим.

— Пет бона? — пробвах аз.

— Няма да стане. Отдавна приключихме с теб. Да те откарам ли обратно до спирката?

— Недей така, Исабел. Едно бързо…?

— Шшт!

Чак след малко загрях. Явно гладът за виолин ми беше изпил акъла. Та тя стоеше по халат посред бял ден, и то гримирана.

— Очакваш ли някого? — попитах аз.

Тя мълчеше.

— Нов тъпкач?

— Така става, като не си спазваш графика, Густо.

— Много съм добър в компенсациите — отвърнах, сграбчих ловко китката ѝ и я притеглих към себе си.

— Мокър си — дърпаше се тя, но не по-ожесточено от друг път, когато искаше груб секс.

— Вали — обясних и захапах меката част на ухото ѝ. — А твоето извинение какво е?

Ръката ми се плъзна под халата ѝ.

— И вониш! Пусни ме!

Ръката ми погали епилираните ѝ слабини, напипа процепчето. Беше не просто влажна, а мокра. Можех веднага да вкарам два пръста. Но ми се стори прекалено мокра. По кожата си усетих нещо слузесто. Отдръпнах си ръката. По пръстите ми бе полепнало нещо бяло и слузесто. Погледнах изумен Исабел. По лицето ѝ се изписа тържествуваща усмивка. Тя се наведе към мен и прошепна:

— Както вече казах, така става, като не си спазваш графика.

Побеснях. Вдигнах ръка да я ударя, но тя сграбчи китката ми и не успях. Яка кучка се оказа тази Скойен.

— Върви си, Густо.

Нещо засмъдя в очите ми. Ако не знаех какво е, щях да предположа, че са сълзи.

— Пет бона — прошепнах със задавен глас.

— Няма да стане. Ако ти дам, пак ще се върнеш. А това не може да продължава.

— Проклета курва! — креснах аз. — Забравяш няколко много важни неща. Или ще ми дадеш кинти, или ще изпея всичко на вестниците. И не говоря за чукането, а за акцията „да изчистим Осло“, в която си в комбина със стареца. Шибани псевдо-социалисти, дрога и политика — в един кюп. Колко според теб ще ми платят от „Ве Ге“?

Вратата на спалнята се отвори.

— На твое място веднага бих си плюла на петите — посъветва ме Исабел.

В тъмното зад нея подът проскърца под нечии стъпки. Исках да побягна. Наистина. Но въпреки това си останах на мястото.

Стъпките приближаваха.

В мрака проблеснаха белите линии по лицето му.

Тъпкач. Сексуален хищник.

Той се прокашля.

И пристъпи на светло.

Въпреки началните симптоми на абстиненция отново усетих желанието да докосна гърдите на този ослепителен красавец; да усетя горещата му потна кожа под пръстите си; да почувствам как мускулите му се стягат инстинктивно от възмущение какво, по дяволите, си позволявам.

— Кой? — попита Хари.

— Микаел Белман — повтори Беате, след като си прочисти гърлото.

— Белман?

— Да.

— Под ноктите на Густо има следи от кръвта на Белман?

— Така изглежда.

Хари отметна назад глава. Това променяше всичко. Или не? Този факт не означаваше непременно, че Белман има пръст в убийството на Хансен, но началникът на ОРГКРИМ очевидно криеше нещо.

— Махай се оттук — нареди ми тихо Белман.

Нямаше нужда да повишава глас.

— А, ти ли си? — поразхлабих хватката около китката на Исабел. — А аз си помислих, че е наела Трюлс Бернтсен. Умно, Исабел. Далновидно от твоя страна да се прицелиш по-високо в йерархията. Каква е схемата? Бернтсен е само твой роб, така ли, Микаел?

Изрекох малкото му име с умиление. Двамата се бяхме запознали, представяйки се с малките си имена: Густо и Микаел. Като две момчета, които в лицето на другия са намерили нов приятел за игра. Видях как обръщението запали нещо в погледа му. В очите му лумна искра. Белман се появи чисто гол. Затова изобщо не допусках да ме нападне. Но той се оказа по-бърз, отколкото предполагах. Преди да се усетя, той се нахвърли отгоре ми и стисна главата ми като в менгеме.

— Пусни ме!

Завлече ме нагоре по стълбите. Беше приклещил носа ми между гърдите и мишницата си и усещах миризмата — неговата и на Исабел. В ума ми се загнезди въпросът: щом иска да се махна оттам, защо ме дърпа към вратата на спалнята. Понеже не можех да се отскубна, забих нокти в гърдите му и се вкопчих в зърното му. Той изруга и отпусна хватката. Изплъзнах се от „менгемето“ и скочих. Приземих се по средата на стълбите, но успях да запазя равновесие и не паднах. Хукнах по коридора, грабнах ключовете за колата ѝ и изхвърчах в двора. Джипът ѝ, разбира се, си стоеше отключен. Гумите забуксуваха по чакъла, когато отпуснах съединителя. В огледалото видях как Микаел Белман изскочи от вратата. Нещо в ръката му проблесна. Гумите захапаха, залепнах за седалката и колата полетя напред към шосето.

— Всъщност Белман е уредил Бернтсен в ОРГКРИМ — разсъждаваше Хари. — Възможно ли е Бернтсен да саботира полицейските разследвания по разпореждане на Белман?

— Осъзнаваш по какъв тънък лед стъпваме, нали, Хари?

— Да. От тук нататък няма да те замесвам повече, Беате.

— И дума да не става, дявол да го вземе! — изпращя гневният ѝ глас в мембраната. Хари не си спомняше да я е чувал да ругае. — И мен ме е грижа за името на гилдията, Хари. Няма да позволя негодници като Бернтсен да лепнат черно петно на всички полицаи.

— Добре, но нека не избързваме със заключенията. Разполагаме единствено с доказателства за среща между Белман и Густо Хансен. Срещу Трюлс Бернтсен засега нямаме абсолютно нищо.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще започна от друго място. Ако очакванията ми се потвърдят, всички тези събития са като плочки на домино. Въпросът е единствено как да избегна решетките, докато успея да задействам плана.

— Да не твърдиш, че вече имаш план?

— Имам, разбира се.

— Добър план?

— Такова нещо не съм казвал.

— Но все пак план?

— И още как.

— Лъжеш ли ме?

— И да, и не.

Докато летях по Е18 към Осло с бясна скорост, ми просветна в каква каша се забърках.

Белман се бе опитал да ме завлече в спалнята. Там явно държеше пистолета, с който ме подгони по-късно. Бил е готов да ме ликвидира, за да ми затвори устата завинаги. А това означаваше само едно: бях затънал до гуша в лайната. Какво можех да очаквам от него от тук нататък? Да ме опандизи, какво друго. За автомобилна кражба, разпространение на наркотици, неплатена хотелска сметка — Белман имаше голям избор. Щеше да ме тикне зад решетките, преди да съм се разприказвал, а следващата му стъпка ми беше повече от ясна. Или ще инсценират самоубийство, или кървава разправа между затворници. Съобразих колко глупаво е да обикалям в кола, обявена вече за издирване. Затова настъпих газта. Понеже се бях запътил към място в източната част на града, не се наложи да прекосявам центъра. Поех по възвишението и навлязох в тихия жилищен квартал. Паркирах малко по-встрани и слязох.

Слънцето грееше, хората бутаха детски колички с грилове за еднократна употреба в мрежестите торби под дръжките. Хилеха се като идиоти към небето.

Метнах ключовете в някаква градина и се изкачих към блока с терасите.

На домфонната уредба открих името и позвъних.

— Аз съм — обадих се, когато той най-после вдигна.

— Малко съм зает.

— А аз съм наркоман.

Казах го уж на шега, но веднага усетих въздействието на думата. Олег много се забавляваше, когато понякога питах клиентите дали страдат от наркомания и дали искат малко виолин.

— Какво искаш? — попита гласът.

— Виолин.

Репликата на моите клиенти стана моя.

Мълчание.

— Нямам. Свърших го. Нямам основа за нова партида.

— Каква основа?

— Леворфанол. Да не искаш да ти продиктувам и формулата?

Знаех, че не ме лъже, но умирах за виолин. Нямах никакво намерение да си тръгвам с празни ръце. Всъщност къде щях да отида? Не можех да се върна в репетиционната. Там сигурно ме очакваха. Тогава — при Олег. Добрият стар Олег щеше да ме подслони.

— Имаш два часа, Ибсен. Ако дотогава не ми донесеш четири четвъртинки на улица „Хаусман“, отивам право при ченгетата да им разкажа всичко. Вече нямам какво да губя. Чаткаш ли? „Хаусман“ 92. Влизаш и се качваш на третия етаж.

Опитах се да си представя изплашеното му потно лице. Проклет нищожен перверзник.

— Добре — отговори той.

Разберат ли, че не се шегуваш, започват да ти играят по свирката.

Хари изгълта остатъка от кафето и погледна към улицата. Стана време да се поразмърда.

Докато прекосяваше площад „Юнгсторге“ към близките заведения за дюнери, му се обади Клаус Туршилдсен.

— Имам добри новини.

— Да чуя.

— В интересуващия те времеви диапазон сигнали от телефона на Трюлс Бернтсен са засечени от четири наземни станции в центъра на Осло. Следователно апаратът попада в района на улица „Хаусман“ 92.

— За район с какъв периметър говорим?

— Шестоъгълник с диаметър осемстотин метра.

— Добре — Хари се нуждаеше от време да си го представи. — А другият?

— По името не открих нищо, но се оказа, че притежава служебен телефон, вписан към Онкологичния център.

— И?

— И новините са обнадеждаващи. Неговият телефон се е намирал в същия район по същото време.

— Мхм — Хари влезе в едно заведение, подмина три претъпкани маси и спря пред плота, където снимки на апетитни дюнери с подсилен контраст примамваха посетителите. — Откри ли адреса му?

Клаус Туршилдсен му го издиктува. Хари го записа на салфетка.

— На този адрес вписан ли е друг телефонен номер?

— В смисъл?

— Чудя се дали има съпруга или приятелка.

Хари чу как пръстите на Туршилдсен заиграха по клавиатурата.

— Не — установи той. — На адреса няма регистрирани други телефони.

— Благодаря ти.

— Значи се договорихме, нали? Да ме търсиш за последно?

— Да. Само последна молба. Искам да провериш телефона на Микаел Белман; с кого е разговарял през последните месеци, къде се е намирал непосредствено преди часа на убийството.

От слушалката екна силен смях.

— Шефа на ОРГКРИМ? Забрави! Мога да потуля или да си измисля обяснение за проверка на обикновен полицай, но започна ли да ровя около висш полицай, веднага ще ми бият шута.

Туршилдсен продължаваше да се смее, все едно отдавна не беше чувал нещо толкова забавно.

— Очаквам да удържиш думата си, Хуле.

Връзката се разпадна.

Таксито пристигна на адреса от салфетката. Отвън го чакаше мъж.

Хари слезе и се приближи.

— Господин Ула Квернберг?

Мъжът кимна.

— Старши инспектор Хари Хуле. С вас говорихме по телефона.

Портиерът примижа към таксито, което не си тръгна.

— При липса на свободни служебни коли използваме таксита — обясни Хари.

Квернберг огледа идентификационната карта, която полицаят вдигна пред очите му.

— Не съм забелязал някой да се промъква в сградата.

— Но в централата постъпи сигнал, затова сме длъжни да проверим. Имате универсален ключ, нали?

В отговор Квернберг вдигна цяла връзка.

Отключи входната врата, докато Хари оглеждаше звънците от домофонната уредба.

— Свидетели са забелязали мъж да се катери по терасите и да се вмъква в апартамент на третия етаж.

— Кой е подал сигнала? — попита портиерът, докато се качваха по стълбите.

— Забранено ми е да цитирам имена, Квернберг.

— Имате петно на панталона.

— От сос. Изядох един дюнер. Май ще трябва да го занеса на химическо. Ще отключите ли тази врата?

— Апартамента на фармаколога?

— Тук живее фармаколог?

— Да. Работи в Онкологичния център. Не е ли редно да го уведомим, преди да влезем?

— Ако не възразявате, за мен е важно да проверя дали крадецът не е все още в жилището.

Портиерът промърмори някакво извинение и побърза да отключи.

Хуле влезе в апартамента. Съдейки по обстановката, вътре живееше ерген. Но отвсякъде лъхаше безупречен ред. Дисковете с класическа музика заемаха отделен рафт, подредени по азбучен ред. Специализирани списания за химици и фармаколози се издигаха, накамарени във високи, но спретнати купчини. На един от библиотечните рафтове Хари забеляза рамкирана фотография на двама възрастни и момче. Хари го позна. То стоеше леко приведено на една страна с начумерен вид. На снимката трябва да е било на не повече от дванайсет-тринайсет години. Портиерът, застанал до вратата на апартамента, внимателно следеше действията на полицая и Хари провери терасата, за да не предизвика подозренията му. После започна да обхожда стаите. Отваряше чекмеджета и шкафове. Не откри нищо компрометиращо.

Съмнително малко компрометиращи вещи — както биха се изразили някои оперативни работници.

Ала Хари и преди се бе сблъсквал с подобни жилища; някои хора просто нямат какво да крият. Не се случваше често, но все пак се случваше. Хари чу как портиерът прехвърли тежестта на другия си крак.

— Не виждам следи от взлом или кражба — установи на глас Хари и се насочи към изхода. — Понякога получаваме фалшиви сигнали.

— Разбирам — кимна портиерът и заключи вратата. — Какво щяхте да направите, ако бяхте хванали престъпника? Да го отведете с таксито?

— Щях да повикам патрул — усмихна се Хари, спря и огледа обувките на поставката до вратата. — Не ви ли се струва, че тези два ботуша са различен размер?

Квернберг потърка брадичката си, докато гледаше изпитателно Хари.

— Възможно е. Той страда от физически недъг. Може ли пак да ми покажете служебната си карта?

Хари му я подаде.

— Но тя е изтекла на…

— Таксито чака — Хари дръпна документа и хукна по стълбите. — Благодаря ви за помощта, Квернберг!

Отидох на улица „Хаусман“ и, разбира се, никой не беше поправил бравата. Влязох си напълно безпрепятствено в апартамента. Олег го нямаше. Всъщност нямаше никого. Навярно бяха излезли на „явка“. Да си намерят дрога. Тук живееха петима наркомани. Личеше си. Навсякъде се валяха празни бутилки, използвани спринцовки, окървавени тампони, празни кутии от цигари. Но нито следа от наркотик. Опоскано свърталище на нещастници. Докато седях на един матрак и проклетисвах всичко и всички, видях плъх. Често, когато видят плъх, хората го описват като „огромен“. А всъщност тези гризачи не са големи. Напротив, съвсем малки са. Просто опашките им са дълги. Е, ако почувстват заплаха и се изправят на две крачета, изглеждат малко по-едри, но иначе са просто жалки твари, които — също като нас, наркоманите — отчаяно се опитват да си набавят нужното.

Удари камбана. Опитвах се да се убедя, че Ибсен ще дойде.

Само търпение, повтарях си аз. Ще се появи. Колко бях пропаднал. Отивайки на работа, неведнъж бях виждал радостта в очите им. Направо да се трогнеш. Разтреперани, мигом протягаха към мен банкноти. До един се превръщаха в безпомощни просяци. Сега самият аз станах един от тях. Жадувах да чуя куцукането на Ибсен по стълбите, да видя идиотската му мутра.

Бях изиграл картите си по най-кретенския начин. За да си набавя доза виолин, настроих всички срещу себе си: стареца и казаците му; Трюлс Бернтсен с дрелката и налудничавия поглед; кралица Исабел и новия ѝ тъпкач.

Плъхът се прокрадна покрай стената. Обзет от отчаяние, надигнах килима и матраците да проверя отдолу. Под единия матрак намерих смачкана паспортна снимка на Ирене и парче тел, усукано под формата на буква У. Явно тук спеше Олег. Отначало не разбрах какво е предназначението на телта. Изведнъж обаче ми просветна. Дланите ми се изпотиха, сърцето ми се разблъска. Нали все пак аз бях научил Олег как се прави скривалище за дрога.

Трийсет и шеста глава

Ханс Кристиан Симонсен лавираше между туристите по полегатия покрив от бял италиански мрамор. Именно този наклон придаваше на Операта вид на айсберг, потопен във фиорда. Симонсен се огледа и забеляза Хари Хуле, седнал сам-самичък на разстояние от туристите, които предпочитаха другия край на айсберга, откъдето се откриваше прекрасен изглед към фиорда. Хари пък се взираше в старите грозни квартали.

Ханс Кристиан се настани до Хари.

— Хо Се — подхвана Хари, без да вдига очи от брошурата в ръцете си, — ти знаеше ли например, че този мрамор се нарича бял карарски мрамор, а строежът на Операта е струвал на всеки норвежки данъкоплатец повече от две хиляди крони?

— Да.

— А какво знаеш за „Дон Жуан“?

— Опера от Моцарт в две действия. Млад, арогантен развратник със самочувствието на Божа благодат за жени и мъже изрича лъжа след лъжа и си спечелва всеобщата омраза. Смята се за безсмъртен, но накрая се появява тайнствена статуя, която му отнема живота. Земята поглъща и двамата.

— Мхм. Премиерата на операта ще се състои след два дни. Тук пише, че накрая хорът пее „Така умира злосторникът; смъртта на грешника винаги отразява как е живял“. Според теб вярно ли е, Хо Се?

— Убедил съм се, че не е вярно. Уви, смъртта не въздава повече справедливост от живота.

— Мхм. Знаеш ли, че на това място е изплувало тялото на полицай?

— Да.

— А какво не знаеш?

— Кой е застрелял Густо Хансен.

— Тайнствената статуя, а? — Хари сгъна брошурата и я остави настрана. — Искаш ли да разбереш кой е бил?

— А ти не искаш ли?

— Не непременно. За мен е важно преди всичко да докажем, че не е бил Олег.

— Съгласен съм — кимна Ханс Кристиан и изгледа изпитателно Хари. — Но не съм очаквал да чуя подобно нещо от устата на Хари Хуле, прословут с непримиримостта си.

— Вероятно хората все пак се променят — усмихна се Хари. — Ще попиташ ли полицейския адвокат докъде са стигнали с издирването ми?

— Все още не са оповестили името ти пред медиите, но са разпратили данните ти на всички летища и гранични зони. С други думи, паспортът ти вече не ти върши никаква работа.

— Край с почивката в Майорка.

— Щом знаеш, че те издирват, защо пожела да се срещнем на покрива на най-голямата атракция в Осло?

— Изпробваната логика на дребната риба, Ханс Кристиан: най-безопасно е в пасажа.

— А аз си мислех, че за теб най-безопасна е самотата.

Хари извади кутията цигари, раздруса я и я протегна към адвоката.

— От Ракел ли го знаеш?

Ханс Кристиан кимна и си извади цигара.

— От много време ли сте заедно? — попита Хари и лицето му се сгърчи в мъчителна гримаса.

— От няколко месеца. Какво те боли?

— Вратът. Сигурно раната се е инфектирала — Хари поднесе запалка на Ханс Кристиан. — Обичаш я, нали?

Адвокатът дръпна по начин, който подсказа на Хари, че Ханс Кристиан не е палил цигара от купоните през студентските си години.

— Да. Обичам я.

Хари кимна.

— Но ти непрекъснато се спотайваше някъде — продължи адвокатът и пак дръпна от цигарата. — В ъглите, в гардероба, под леглото.

— Все едно описваш чудовище.

— В известен смисъл да. Колкото и да се опитвах, не успях да те прогоня.

— Няма нужда да допушваш цигарата, ако не искаш, Ханс Кристиан.

— Благодаря — адвокатът я хвърли. — Какво ще искаш от мен този път?

— Да ми асистираш при влизане с взлом.

Потеглиха веднага след смрачаване.

Ханс Кристиан взе Хари от бар „Бока“ в квартал „Грюнерльока“.

— Хубава кола — отбеляза Хари. — Семейна.

— Имах ловджийско куче. С него ходехме на лов за елени, отсядахме в хижи. Сещаш се.

— Приятно звучи — кимна Хари.

— Прегази го лос. Утешавах се с мисълта, че това е най-достойният начин едно ловджийско куче да си отиде от този свят — на служба.

Хари пак кимна. Поеха към Рюен и хлътнаха в серпентините към парцелите с най-хубав изглед в източната част на Осло.

— Завий вдясно — Хари посочи тъмна къща. — Паркирай с предните фарове към прозорците.

— Да…?

— Не. Ти ще чакаш тук. Не си изключвай телефона и се обади веднага щом се появи някой.

Хари взе „козия крак“ и се изкачи по чакълестата алея към къщата. Хладен есенен въздух, аромат на ябълки. Усещане за нещо преживяно. Веднъж, като деца, с Йойстайн се вмъкнаха в чужда градина, докато Сабото вардеше до оградата. Изневиделица от мрака изскочи създание с индианска украса от пера на главата и се разквича като прасе.

Хари натисна звънеца.

Зачака.

Никой не отвори.

Въпреки това у него се загнезди усещането, че вътре има някого.

Хари заби „козия крак“ в луфта между вратата и касата и внимателно натисна щангата. Вратата беше стара, скована от мека влажна дървесина и със стара брава. След като поогъна вратата, с другата си ръка Хари пъхна в уголемения процеп идентификационната си карта и натисна. Ключалката поддаде. Той хлътна вътре и затвори вратата зад гърба си. Постоя в тъмното, притаил дъх. По ръката му се плъзна тънка нишка — вероятно от разкъсана паяжина. Вътре лъхаше на влага и запустение. Но и на нещо друго, по-натрапчиво. На болести, на болница. На марли и лекарства.

Запали джобно фенерче. Отпред видя стояща закачалка. Продължи нататък.

Дневната приличаше на наръсена с прах. Сякаш някой бе изсмукал цветовете от стените и мебелите. Светлият конус зашари из помещението. Сърцето на Хари спря, когато лъчът се отрази в две очи. После продължи да бие. Оказаха се очите на препарирана сова — сива като всичко останало в стаята. Обиколи цялата къща и установи само, че както и в апартамента, който огледа преди това, и тук няма нищо необичайно.

Чак когато влезе в кухнята, се натъкна на нещо разобличаващо: два паспорта и самолетни билети върху масата.

Макар снимката в паспорта да бе правена преди десет години, Хари позна мъжа от Онкологичния център. А на снимката от нейния паспорт, изваден преди броени дни, тя беше неузнаваема: бледа, със сплъстена безжизнена коса. На самолетните билети пишеше, че след десет дни ще пътуват за Банкок.

Хари слезе на първия етаж. Приближи се до единствената врата, зад която не бе надничал. В ключалката стоеше пъхнат ключ. Лъхна го същата миризма като в коридора. Завъртя ключа за осветлението в стаята и електрическа крушка без плафониера освети стълбище към мазе. Усещането, споходило го още с влизането в къщата, пак го връхлетя: тук имаше някого. „Интуиция“ — леко иронично се бе изразил Белман, когато Хари го попита дали е проверил досието на Мартин Пран. Тази интуиция, знаеше сега Хари, го бе подвела.

Пристъпи напред към стълбите, но нещо го възпря. Мазе. В „Опсал“ имаха същото. Ако майка му го изпращаше да донесе картофи от двата чувала в мазето, Хари хукваше по стълбите, опитвайки се да не мисли. Пред себе си се оправдаваше, че тича, защото му е студено, защото не иска да бави мама, защото бягането му харесва. Не, внушаваше си той, не бягам заради жълтия мъж, който ме дебне долу: гол, усмихнат мъж с дълъг език, който се стрелва и прибира в устата му със съскане.

Сега обаче го плашеше не мракът, а кошмарът за застигащата го лавина.

Постара се да избие тези мисли от главата си. Стъпи на първото стъпало. То изскърца предупредително. Колкото и да му идеше да хукне, Хари заслиза съвсем бавно. Още държеше щангата в ръка. Долу, в мазето, тръгна между отделните помещения. Електрическа крушка на тавана пръскаше оскъдна светлина. Над пода се простираха сенки. Забеляза, че на всички врати висят катинари. Кой заключва помещенията в собственото си мазе?

Подпъхна заострения край на щангата под една от пантите. Пое си дъх. Опасяваше се от силния шум, който ще предизвика. Натисна щангата. Пантата изпука. Хари стаи дъх и се ослуша. Сякаш цялата къща също престана да диша. Цареше пълна тишина.

Открехна предпазливо вратата. В ноздрите го блъсна натрапчива миризма. Пръстите му напипаха ключа за осветлението и в следващия миг всичко се окъпа в бяла светлина. Луминесцентна лампа.

Помещението се оказа доста по-просторно, отколкото даваше вид отвън. Вече бе виждал същата обстановка: в лабораторията на Онкологичния център. Плотове с подредени колби и поставки с епруветки. Приближи се до единия плот и повдигна капака на голяма пластмасова кутия. Бял прах с кафеникав оттенък. Облиза пръста си, потопи го в праха и натърка венците си. Горчив вкус. Виолин.

Някакъв звук стресна Хари. Той притаи дъх. Ето пак! Някой подсмърчаше.

Бързо изгаси крушката и се спотаи в мрака, стиснал щангата и готов за атака.

Същото подсмърчане.

Хари изчака няколко секунди, излезе от помещението с пъргави, безшумни стъпки и тръгна наляво, откъдето идваше звукът. До дъното на коридора имаше само една врата. Прехвърли щангата в дясната си ръка и се прокрадна на пръсти до вратата — с малко прозорче, затулено с мрежа, същото като в „Опсал“.

За разлика от вратата в бащиния му дом обаче, тази тук беше укрепена с ковано желязо.

Приготви фенера, долепи гръб до стената, преброи до три, запали фенера и насочи лъча към прозорчето.

Изчака.

След още три секунди — отвътре не бе последвала нито стрелба, нито друга реакция — Хари надникна през мрежата. Светлият конус зашари по стените и се отрази в желязна верига, плъзна се по матрака и откри каквото търсеше: лице.

Беше затворила очи и стоеше напълно неподвижно. Сякаш бе свикнала да я подлагат редовно на подобна проверка.

— Ирене? — внимателно прошепна Хари.

В същия миг телефонът в джоба му започна да вибрира.

Трийсет и седма глава

Погледнах часовника. Претършувах целия апартамент, но не намерих къде е скрил дрогата си Олег. А Ибсен закъсняваше с двайсет минути. Нека само посмее да ми върже тенекия, проклетият перверзник, заканих се аз. За държане в плен и изнасилване го грозеше доживотна присъда. Когато Ирене пристигна в Осло, я посрещнах на Централната гара и я заведох право в репетиционната. Излъгах я, че ще я заведа при Олег. Всъщност там я чакаше Ибсен. Той я държеше, докато аз я целех. Сетих се за Руфус и си казах, че така е най-добре. Ирене се успокои и остана само да я отнесем в колата на Ибсен. Той отвори багажника и ми даде обещаната половинкилограмова партида. Дали съжалявах? Да, съжалявах, че не му поисках цял килограм! Е, разбира се, изпитвах и някакво разкаяние. Все пак не съм напълно безчувствен. Налегнаха ме угризения, но се помъчих да си внуша, че Ибсен ще се грижи добре за нея. Сигурно я обичаше — макар и по своя малко извратен начин. Така или иначе, не можех да поправя стореното. Оставаше ми единствено да си набавя нужното лекарство, та пак да се почувствам здрав.

Дотогава не ми се беше случвало организмът ми да не получава каквото иска. Дадох си сметка, че никога не съм го лишавал от необходимото. Пред перспективата от сега нататък да се чувствам така, ми идеше да се гръмна на мига; да умра млад и красив, с що-годе прилични зъби. Осъзнах, че Ибсен няма да дойде. Стоях до прозореца в кухнята и гледах улицата. Куцият шибаняк не се виждаше никакъв. Нито той, нито Олег.

Бях изчерпил всичките си възможности. Оставаше една-единствена.

Отдавна я бях отписал. Страхувах се. И то много. Но знаех, че той е в града — още от деня, когато е разбрал за изчезването ѝ. Стайн, несъщият ми брат.

Пак погледнах към улицата.

Не. По-добре да пукна, отколкото да му се обадя.

Секундите отлитаха. От Ибсен нямаше и следа.

Проклятие! Предпочитах да умра, но не и да се мъча така.

Стиснах здраво очи, но изпод клепачите ми изпълзяха буболечки и запъплиха по цялото ми лице.

Смъртта отпадна от надпреварата.

Двубоят между финалистите — помощ от омразния Стайн и ужасът на абстинентните мъки — предстоеше тепърва.

Да му се обадя или да се гърча?

Проклятие, проклятие!

Хари изгаси фенера. Погледна екранчето на телефона: Ханс Кристиан.

— Някой идва — прошепна адвокатът с одрезгавял от притеснение глас. — Паркира точно пред портата. В момента върви към къщата.

— Добре. Запази спокойствие. Прати ми есемес, ако забележиш нещо друго. И си плюй на петите…

— Какво? — възмути се искрено Ханс Кристиан.

— Само ако усетиш, че нещата не вървят на добре, ясно?

— Защо да…

Хари затвори, пак включи фенера и го насочи към мрежата.

— Ирене?

Девойката примижа срещу светлината.

— Изслушай ме. Казвам се Хари и съм полицай. Дойдох да те изведа оттук. Някой обаче идва насам и ще отида да проверя. Ако слезе при теб, не се издавай, че си ме видяла, чу ли? Само след малко ще излезеш оттук, Ирене. Обещавам ти.

— Имаш ли… — подхвана немощно тя, но Хари не чу продължението.

— Какво?

— Имаш ли… виолин?

Хари стисна зъби.

— Потърпи още малко — прошепна той.

Хари изтича по стълбите и изгаси осветлението. Открехна вратата и надникна. Оттук можеше да държи входната врата под око. По чакъла отвън хрущяха тътрещи се стъпки. Единият крак се влачеше след другия. Изкривено стъпало. Вратата се отвори.

Осветлението се включи.

Ето го. Едър, пълен, охранен.

Стиг Нюбак.

Завеждащият отделение в Онкологичния център. Човекът, който помнеше Хари от ученическите години и се познаваше със Сабото. Човекът с почернелия златен пръстен; с ергенския апартамент, където Хари не откри нищо подозрително. Нюбак обаче разполагаше и с къща, останала от родителите му.

Окачи палтото си на стоящата закачалка и тръгна към Хари с протегната напред длан. Спря. Размаха ръка. В челото му се вряза дълбока бръчка. Ослуша се напрегнато. Чак сега Хари разбра причината. Нишката, полепнала по лицето му на влизане, не беше никаква паяжина, а тънък конец, опънат от Нюбак, за да го предупреждава за неканени гости в дома му.

С изненадваща пъргавина стопанинът отскочи до някакъв шкаф в коридора, бръкна вътре и извади нещо. Светлината проблесна в матов метал. Ловджийска пушка.

По дяволите! Хари мразеше такива оръжия.

Нюбак извади два големи червени патрона от отворена пачка, хвана ги със средния пръст и показалеца, подпирайки ги отзад с палеца, та да може да ги пъхне с едно движение.

Мозъкът на Хари прегря, но така и не му хрумваше нищо оригинално. Накрая се примири с посредствената си идея. Извади телефона си и започна да пише съобщение.

К-л-а-к-с-о-н и ч-а-к-б-к

По дяволите! Обърка клавишите!

Пушката щракна.

Къде беше копчето за изтриване? Ето. Махаме двете последни букви и ги заменяме с „а“ и „й“.

Хари чу как Нюбак пъхна патроните.

… ч-а-к-а-й д-а з-а-с-т

Проклети копчета! Хайде де!

Пушката отново щракна, готова за стрелба.

… н-а п-р-о-з-р

Пак сбърка! Нюбак завлачи крака към мазето. Времето на Хари изтичаше. Оставаше му да се осланя на въображението на Ханс Кристиан.

… ф-а-р!

Натисна „изпрати“.

Хари видя как Нюбак вдига пушката към рамото си. Съвсем предвидимо: онзи беше забелязал открехнатата врата към мазето.

В същия миг отвън изпищя клаксон. Пронизително и настойчиво. Нюбак се сепна. Погледна към дневната с изглед към улицата, където бе паркирал Ханс Кристиан. Поколеба се, обърна се и влезе вътре.

Шофьорът отново наду клаксона и този път не го пусна толкова бързо.

Хари отвори вратата на мазето и последва Нюбак. Не се стараеше да стъпва на пръсти, защото пронизителният вой отвън заглушаваше стъпките му. Застанал с гръб към вратата на дневната, Стиг Нюбак дръпна завесите настрани и стаята се окъпа в ослепителната светлина от ксеноновите фарове против мъгла на семейния автомобил на Ханс Кристиан.

С четири дълги крачки Хари се озова зад Стиг Нюбак. Онзи нито го видя, нито го чу. Само вдигна едната си ръка да се предпази от светлината. Хари протегна ръце над раменете му, хвана пушката, изтръгна я, натисна цевта към тлъстото гърло на Нюбак, ритна задколенната му ямка, онзи изгуби равновесие и двамата се свлякоха на колене на пода, докато Нюбак отчаяно се мъчеше да си поеме въздух.

Ханс Кристиан явно разбра, че намесата му е дала желания резултат, и клаксонът млъкна. Хари обаче не охлаби натиска. Съпротивата на Нюбак постепенно отслабваше и накрая той просто се отпусна.

Хари знаеше, че е нужен още малко натиск — и Нюбак ще изгуби съзнание. Още няколко секунди — и невъзможността до мозъка да стига кислород ще причини увреждания, а след още няколко Стиг Нюбак — похитител и основен изобретател на продукта виолин — ще изпадне в мозъчна смърт.

Хари поразмисли, преброи до три и отпусна пушката. Нюбак се свлече безшумно на пода.

Хари седна на един стол и си отдъхна. Със спада на адреналина в кръвта се завърнаха болките във врата. Влошаваха се с всеки изминал час. Опитвайки се да не им обръща внимание, изпрати есемес със съдържание „добре“ на Ханс Кристиан.

Нюбак започна да стене тихо и се сви в ембрионална поза.

Хари го претърси и нареди находките върху ниската масичка: портфейл, мобилен телефон, флаконче с таблетки „Лизиноприл“ с името на Нюбак и на лекуващия лекар. Хари си спомни, че дядо му пиеше това лекарство, защото имаше проблеми със сърцето. Прибра флакончето, опря дулото на пушката в бледото чело на Нюбак и го застави да се изправи.

Нюбак вдигна очи към Хари. Канеше се да каже нещо, но се отказа. Изправи се с мъка и краката му се преплетоха.

— Къде отиваме? — попита той, когато Хари го бутна напред по коридора.

— Към мазето.

Стиг Нюбак още не можеше да се съвземе напълно и залиташе. С едната си ръка Хари го подпираше, а с другата държеше пушката, опряна в гърба му, докато слизаха по стълбите. Спряха пред вратата, където Хари намери Ирене.

— Как разбра, че съм аз?

— По пръстена — отвърна Хари. — Отключвай.

Нюбак извади ключ от джоба си и го врътна в ключалката.

Вътре включи осветлението. Ирене стоеше права в далечния ъгъл. Трепереше, вдигнала рамо, сякаш да се предпази от евентуален удар. Закачена за тавана верига завършваше с халка около глезена ѝ. Хари прецени, че веригата е достатъчно дълга и ѝ позволява да се движи свободно из помещението. Би могла, например, да си включи осветлението. Но Ирене явно предпочиташе мрака.

— Освободи я и щракни халката около твоя крак — нареди Хари.

Нюбак се задави и вдигна длани:

— Чуй ме, Хари…

Хари замахна и го удари. Изгуби контрол. Чу безчувствения звук от съприкосновението на метала с плътта. Дулото на пушката остави кървава диря по носа на Нюбак.

— Ако още веднъж произнесеш името ми, ще ти пръсна мозъка с другия край на пушката — процеди през зъби той.

С разтреперани ръце Нюбак отключи катинара на халката около крака на Ирене, докато тя просто се взираше напред напълно безстрастно, сякаш всичко това ни най-малко не я засягаше.

— Ирене! Ирене! — извика Хари.

Тя се сепна и го погледна.

— Излез навън!

Тя стисна очи, все едно трябваше да вложи цялата си концентрация в усилието да разтълкува произведените от него звукове, да подреди думите му в смислова цялост. И да пристъпи към указаното действие. Мина покрай него и излезе от килията си с бавни, вдървени крачки на сомнамбул.

Нюбак седна на матрака и запретна крачола си. Халката се оказа тясна за дебелия му бял глезен.

— Аз…

— Закопчай я за китката си.

Нюбак се подчини. Хари дръпна веригата, за да провери дали железният пръстен е стегнал ръката му.

— Свали пръстена и ми го дай.

— Защо? Той е имитация.

— Защото не е твой.

Нюбак успя да изхлузи пръстена и го подаде на Хари.

— Нищо не знам — заяви той.

— За кое? — попита Хари.

— За онова, което очаквам да ме питаш: за Дубай. Срещал съм се два пъти с него, но ме заведоха с вързани очи и нямам представа как сме стигнали дотам. Двамата му руски наместници идват два пъти седмично за стока, но пред мен никога не са споменавали имена. Виж, ако ти трябват пари…

— Това ли е причината?

— За кое?

— За всичко. Заради парите ли го правиш?

Нюбак премига и сви рамене. Хари мълчеше. По лицето на Нюбак премина изморена усмивка.

— Ти как мислиш, Хари?

И погледна към крака си.

Хари не отговори. Не се нуждаеше от отговора на Нюбак. Не знаеше дали изобщо има желание да го изслуша. Опасяваше се, че обяснението на Нюбак ще предизвика съчувствие у него, а Хари не искаше да разбира нито постъпките му, нито факта, че една на пръв поглед съвсем дребна вродена физическа аномалия би могла да провали живота на момче, отраснало също като него в „Опсал“, и то в добро семейство със същите възможности като родителите на Хари. Няколко костици, разположени по различен начин, оформят ходило, извито навътре, за което е необходима обувка с по-малък размер от другия крак. Pes equinovarus. Конско-варусно стъпало. Защото походката на човек с такава деформация напомня предпазливите стъпки на кон. Подобен недъг те ощетява при заемането на начална позиция и от теб зависи дали ще преодолееш неравния старт, или не. Това те принуждава да се трудиш двойно повече, за да бъдеш атрактивен в очите на останалите, за да спечелиш симпатиите на най-популярните момчета, на най-отракания, който допуска само готини хора около себе си; на момичето зад прозореца, чиито усмивка кара сърцето ти да блъска лудешки, макар да не е предназначена за теб. Куцукайки на кривото си стъпало, Стиг Нюбак си бе проправил съвсем нелош път в живота. И то толкова незабележимо, че Хари изобщо не го помнеше. Беше си уредил прилично съществуване, добро образование, а с много работа — и ръководен пост. Сам бе започнал да задава тона на най-популярното. Но не бе успял да завоюва най-важното: момичето зад прозореца. Тя продължаваше да се усмихва на друг.

Ето защо му трябваха пари. Много пари.

Защото богатството прилича на грима: прикрива недостатъците, подсигурява ти всичко, дори онова, което уж не се продавало: уважение, възхищение, любов. Накъдето и да погледнеш, ще видиш доказателства, че красотата се жени за пари. Сакатият Стиг Нюбак търпеливо бе чакал да удари и неговият час.

Изобрети виолина, очаквайки светът да падне в краката му. Тогава защо тя се извръщаше със зле прикрита погнуса, макар да знаеше — със сигурност! — че той е богат, а състоянието му се множи с всяка седмица. Дали защото се бе увлякла по друг — по онзи, дето ѝ беше дал идиотския фалшив пръстен? Каква несправедливост! Стиг се бе блъскал неуморно, докато стане достоен да бъде обичан. Сега тя ще го обича — иска или не. Затова той я отвлече. Откопчи я насила от прозореца и я окова тук, за да не може да му избяга. И за да скрепи принудителната женитба, изтръгна халката от пръста ѝ и я надяна на своя.

Евтиния пръстен, който Ирене бе получила от Олег, Олег бе откраднал от майка си, тя пък го бе получила от Хари, а той, от своя страна, го бе купил от продавач на битпазар, който пък… Като в онази песен: „и пръстена да дава всеки по реда си: мъж на любима, майка на сина си“. Хари поглади с пръст черната драскотина по позлатената повърхност. Осъзна, че макар и зрящ, е останал сляп за някои неща.

Още при срещата с Нюбак в Онкологичния център забеляза: „… пръстена. Имах съвсем същия.“

Но не прозря естеството на приликата.

Потъмнялото от патина медно покритие.

Чак когато Мартине му обърна внимание, че едва ли друг човек на света би купил фалшив венчален пръстен, Хари включи за връзката между Олег и Нюбак.

Дори безупречният му апартамент не подкопа увереността на Хари. Тъкмо напротив: липсата на компрометиращи предмети тутакси му подсказа, че Нюбак крие другаде гузната си съвест. Например в къщата на покойните си родители, която, както спомена, още не бе продал. Червената къща, кацнала на склона над къщата на семейство Хуле.

— Ти ли уби Густо? — попита Хари.

Стиг Нюбак поклати глава. Надвисналите тежко над очите му клепачи му придаваха сънлив вид.

— Алиби?

— Нямам.

— Разкажи ми какво знаеш.

— Бях там.

— Къде?

— На улица „Хаусман“. Бях решил да го посетя. Беше ме заплашил, че ще ме разобличи. Но заварих полицейски автомобили пред блока. Някой вече го беше ликвидирал.

— Вече? И ти ли възнамеряваше да направиш същото?

— Не съвсем същото. Нямам пистолет.

— А с какво оръжие разполагаш?

— С химическото си образование — сви рамене Нюбак. — Густо страдаше от абстиненция. От мен поиска виолин.

Хари видя изморената усмивка по лицето на Нюбак и кимна.

— Било е достатъчно да му занесеш подобен на вид бял прах и той е щял да си го инжектира веднага, без да се усъмни какво съдържа.

Веригата издрънча, когато Нюбак посочи с ръка вратата.

— Може ли да кажа две думи на Ирене, преди…

В лицето на Нюбак Хари виждаше нещо познато: ощетен, съсипан човек, разбунтувал се срещу картите, които му е раздала съдбата, и изгубил битката.

— Ще я попитам.

Хари излезе. Ирене я нямаше в коридора. Откри я горе, в дневната. Седеше на стол с крака, подпъхнати под дупето. Хари извади палто от гардероба и я наметна. Заговори ѝ тихо и спокойно. Тя му отговаряше шепнешком, сякаш се боеше да не би гласът ѝ да изкънти в студените стени.

Обясни, че Густо я е използвал като разменна монета, за да получи половин килограм виолин от Нюбак, известен в наркосредите с прякора Ибсен. Престояла затворена четири месеца.

Хари я остави да говори свободно. Чак когато Ирене приключи, той ѝ зададе следващия си въпрос. Тя не знаеше нищо за убийството на Густо освен казаното ѝ от Ибсен. Нямаше представа кой е Дубай и къде живее. Густо не споделял такава информация с нея, а и тя не се интересувала. За мистериозния подземен бос тя знаеше каквото и всички: фантом с неизвестно име, носи се невидим из градските улици, никой не е виждал лицето му; неуловим като вятъра.

Хари кимна. През последните няколко дни чу многократно същото сравнение.

— Ханс Кристиан ще те откара в полицията. Той е адвокат и ще ти помогне да подадеш сигнал за извършеното над теб престъпление. После ще те заведе при майката на Олег. Там можеш да останеш, колкото пожелаеш.

Ирене поклати глава.

— Предпочитам да се обадя на брат ми Стайн. Ще отседна при него. Само че…

— Какво?

— Задължително ли трябва да подам сигнал?

Хари я погледна. Толкова млада и по-крехка от пиленце. Колко ли дълбоки травми ѝ бе нанесло това преживяване?

— Може да почака до утре — отвърна Хари.

В очите ѝ избиха сълзи. „Най-сетне“ — помисли си Хари и понечи да сложи ръка на рамото ѝ, но се отказа. В момента докосването от непознат мъж само би задълбочило кризата. Внезапно сълзите на Ирене пресъхнаха.

— Няма ли… друг начин? — попита тя.

— Например?

— Да не го видя никога повече — тя не му позволи да отмести поглед. — Никога повече — прошепна с прекършения си глас.

Хари усети ръката ѝ върху своята.

— Моля ви…

Хари потупа ръката ѝ, внимателно я положи в скута ѝ и стана.

— Ела, ще те изпратя.

Той изчака колата да се изгуби от погледа му, върна се в къщата и слезе в мазето. Не намери въже, но пък откри градински маркуч под стълбата. Занесе го на Нюбак и го хвърли в краката му. Погледна гредата на тавана. Стори му се достатъчно здрава. Извади флакончето с „Лизиноприл“, което беше намерил в джоба на Нюбак, и изсипа таблетките в шепата си. Бяха останали шест.

— Проблеми със сърцето ли имаш?

Нюбак кимна.

— Колко таблетки вземаш дневно?

— Две.

Сложи таблетките в ръката на Нюбак и пусна празното флаконче в джоба на сакото си.

— Ще се върна след два дни. Не знам доколко държиш на послесмъртната слава, но позорът щеше да е много по-страшен, ако родителите ти бяха още живи. Пък и сигурно си чувал как се отнасят затворниците към изнасилвачите. Ако се върна и не те заваря жив, ще забравя за теб и повече няма да спомена името ти. В противен случай ще те заведа в полицията. Ясно?

Виковете на Нюбак преследваха Хари чак до входната врата; викове на нещастник, останал сам-самичък с вината си, с призраците си, със самотата си, с последствията от решенията си. Определено познаваше това състояние. Хлопна вратата и тя се заключи зад гърба му.

Спря такси по улица „Ветлан“ и помоли шофьора да го закара до „Юрте“. Раната на врата го болеше и пулсираше със собствен пулс. Сякаш бе оживяла и се бе превърнала в звяр, затворен в клетка, разярен от бушуващото възпаление, което се мъчи да избие. Попита шофьора дали случайно няма болкоуспокояващи в колата. Мъжът поклати глава.

Завиха към Бьорвика. На небесния фон зад Операта избухнаха фойерверки. Някой празнуваше. Хари осъзнаваше, че и той има повод да ликува. Победи. Откри Ирене, а Олег беше свободен. Успя да осъществи намеренията си, за които бе дошъл. Тогава защо не се чувстваше празнично настроен?

— Какъв е поводът? — попита Хари.

— Тази вечер е премиерата на някаква опера. Преди час направих няколко курса дотам с издокарани дами и господа.

— „Дон Жуан“ — сети се Хари. — И аз бях сред поканените.

— Защо не отидохте? Сигурно ще е интересно.

— Трагедиите ме натъжават.

— Сериозно? — засмя се шофьорът.

Телефонът на Хари звънна. Търсеше го Клаус Туршилдсен.

— Не очаквах повече да се чуем — подхвана Хари.

— И аз. Но въпреки това… реших да проверя за каквото ме помоли.

— Вече не е важно. За мен случаят приключи.

— Чудесно, но не е зле да знаеш, че непосредствено преди и след убийството Белман — или поне мобилният му телефон — се е намирал в Йостфол. Невъзможно е да се придвижи толкова бързо до местопрестъплението.

— Добре, Клаус. Благодаря.

— За последен път?

— Да. Изчезвам.

Хари прибра телефона. Облегна се на седалката и затвори очи.

Имаше пълно основание да тържествува.

Под клепачите му затанцуваха искри от празничните илюминации.