Фокус

Шестнайсета глава

От близо четирийсет дни не беше валяло. Хитър умиротворител е дъждът — хората си стоят вкъщи и регистърът за арестите в кварталния участък не се изпълва толкова бързо. Ала задържи ли се безоблачно небето като през това лято, заредят ли се горещи дни, когато задухът става нетърпим, улиците и дворовете се изпълват с хора и за известно време целостта на семейството се нарушава. Сладкарниците, предлагащи сладолед, и бирариите са претъпкани, по плажовете няма къде игла да хвърлиш — градът се изпразва в собствените си пулсиращи артерии. През това лято в продължение на четирийсет дни градът не бе видял нито капка дъжд, нито един прохладен ден, и хората се блъскаха по улиците в нервно търсене на свеж полъх, на глътка въздух. Някои бяха взели будилниците си и спяха в Сентрал Парк; други, напук на комарите, нощуваха на плажа на Кони Айлънд. Мнозина бяха ограбени там, други ставаха жертва на крадци, докато дремеха на терасите върху покривите на жилищните си блокове. Някои се просваха на площадките на аварийните стълбища, които рухваха ненадейно. Други, останали до късно навън, заварваха домовете си окрадени, понеже оставяха прозорците отворени, за да влиза поне малко въздух. Ставаха всякакви нещастия, трагични или свързани само с парични загуби. От време на време някой прегрял хладилник избухваше в кухнята. Опитвайки да се разхладят от течението, две момчета се показали през прозорците на една мотриса в метрото и били обезглавени от един стълб. Бременни помятаха в задушните автобуси. Жегата толкова влудила един човек, че стрелял с пушка в тълпата, чакаща на светофара на Шесто Авеню. По-късно обяснил, че не издържал да гледа толкова много хора на едно място. Полицията заловила една бабка, наближаваща седемдесетте, докато се опитвала да прескочи оградата около езерото в Сентрал Парк. Завели я в участъка, дали й да се изкъпе и я отпратили с влажна кърпа на челото. В Бруклин много бездомни кучета побесняха. Стотици хора се разболяха от детски паралич, тръгнаха слухове, че водата около Кони Айлънд е заразена. Ала хората не спираха да посещават плажовете; спасителите разказваха, че мнозина плискали водата край брега, за да се разпени, сякаш така ще се предпазят от болестта. В закусвалните миризмата на прокиснало мляко създаваше впечатление, че каквото и да ядеш, е развалено. Вече нито храната, нито сънят доставяха удоволствие. Бруклин бе нападнат от хапливи мухи, а мрежи за прозорци трудно се намираха заради войната. Два огромни увеселителни парка изгоряха до основи, няколко кея също пламнаха. След тези случки хората се бояха да отидат на лунапарк или на Кони Айлънд, но нямаха друг избор — просваха се по плажовете и постоянно бяха под напрежение. Дори в метрото ставаха странни неща. В рамките на една седмица три влака се отклониха по грешни линии. От близо четирийсет дни не беше валяло.

В Куинс положението бе същото като навсякъде с тази разлика, че имаше повече комари, може би поради липсата на зеленина и равния релеф. На равните места жегата сякаш беше още по-безмилостна, особено в кварталите, построени върху пресушени блата. Празните парцели бяха посипани със сгурия, а напечеше ли я слънцето, се вдигаше облак от фин прах, напомнящ мараня.

Точно такъв парцел прекосяваше Нюман в осем без четвърт вечерта. Под обувките му черните буци сгурия се разпадаха, при всяка стъпка около крачолите му се завихряха облачета прах. Бе тръгнал през пустия парцел за по-пряко, но вече съжаляваше. Беше голям чистник и чувстваше саждите, полепнали по прасците му. Чистата риза, която бе облякъл, преди да излезе, вече се лепеше като гума по гърба му. Въпреки жегата носеше сако и вратовръзка; все пак очакваше събранието да е един вид официално събитие — току-виж завързал важни запознанства тази вечер. Вярваше, че първото впечатление е най-важно.

Когато отново усети твърдия бетон на тротоара под краката си, Нюман си отдъхна и си спомни добрата новина, която бе научил през деня. Съобщиха му, че фирмата смята да го задържи на работа и след войната. Замисли се как би живял с шейсет и два долара седмично при задаващата се депресия и със задоволство си представи колко неща ще може да купи с толкова пари, след като животът отново се нормализира. Накратко, очакваше охолни времена.

Свърна зад ъгъла и видя голяма навалица пред залата в края на улицата. Закрачи по-бавно. Щеше да изчака, после да влезе и да си намери място. Когато наближи, видя полицейска кола, спряла до отсрещния тротоар. Отстрани стояха неколцина полицаи. Нюман с изненада забеляза присъствието на много млади момчета. Неколцина моряци стояха встрани и мълчаливо наблюдаваха множеството, струпано пред залата. След малко се обърнаха и се отдалечиха, като заобсъждаха нещо. Нюман стигна до входа, застана от едната страна и заоглежда хората с надеждата да зърне Фред.

Слънцето се беше скрило, но над хоризонта все още имаше оранжево сияние; светлината бе достатъчна Нюман да вижда лицата на хората, минаващи между големите колони пред фасадата. Повечето бяха на средна възраст. Струваше му се, че поне един от трима е старец. Имаше обаче и доста войници. Доста. Един куцукаше с патерици, а някакъв възрастен човек и един моряк му проправяха път. Някой докосна ръката на Нюман и той се обърна; видя гърбушко с широкопола шапка, който продаваше вестници, и се опита да му пъхне един в ръката. „Ирландци в Америка“. Нюман поклати глава. Не четеше този вестник. Човекът с широкополата шапка се отдалечи и продължи да обикаля из тълпата.

Хората на улицата намаляваха. Нюман се нареди на опашката, като все се оглеждаше за Фред; влезе в старата каменна сграда, бивша банка. Знаеше как изглежда отвътре, защото преди войната беше идвал на събрание. Тогава не остана дълго, защото присъстваха доста дрипльовци и отрепки. Сега обаче се изненада. Хората, които виждаше в сумрака на залата, изглеждаха що-годе заможни. Някои бяха дошли с целите си семейства. Двама свещеници седяха един до друг… още двама се бяха настанил от другата страна. Най-странни бяха израженията на присъстващите. На никое друго масово мероприятие не беше виждал такова неспокойно съсредоточаване. Щом някой се качеше на ниския подиум, всички се обръщаха към него, чуваше се шушукане. Нюман се загледа в сцената, опита се да различи Фред.

Високо над сцената висеше триметрова снимка на портрет на Джордж Вашингтон. Нюман се втренчи в лицето на президента и веднага го обхвана траурно настроение. Страните на нарисувания президент бяха обагрени в толкова ярко оранжево, че лицето, бдящо над аудиторията, изглеждаше като балсамирано. Около портрета бяха закачени най-малко петдесет американски знамена с всякакви размери, спускащи се върху подредени едно до друго сандъчета с цветя. Нюман леко се усмихна на една жена, която седеше на сцената на сгъваемо столче. Беше набита, с голям бюст и силно сплеснат нос; през гърдите й беше преметната широка червена лента с надпис със златни букви: „МАЙКА“. Останалите петима-шестима на сцената бяха все мъже и седяха малко по-встрани от нея; гледаха важно като хора, дали обет за мълчание. Може би бяха някакви официални лица. „Странно, че Фред и Карлсън не са сред тях“ — каза си Нюман и заоглежда лицата на хората наоколо. Не познаваше никого. Разочарова се, почувства се неловко…

Горещината в залата беше нетърпима, костюмът го притесняваше, сякаш беше дебел кожух. Червендалестото лице на съседа му отляво бе насечено от дълбоки бръчки; потта сякаш извираше от тях и капеше от върха на брадичката му. Отдясно седеше невероятно висок русокос мъж, гледаше втренчено напред и разсеяно мачкаше сакото, сгънато на скута му. Хората се изправяха, сваляха по някоя дреха и пак сядаха, пъшкаха и се мъчеха да си поемат въздух. Изведнъж през залата премина вълна на възбуда…

— Отецът!

Като по команда Нюман се обърна едновременно със съседа си и видя пастора. Непознатият имаше спортна фигура и уверено крачеше към сцената. От двете му страни вървяха двама мъже по ризи, които си приличаха като братя. Може би защото бяха навъсени и изглеждаха напрегнати. Следваха ги още петима-шестима — пристъпваха бързо, сякаш носеха важни новини за събранието. Множеството се вълнуваше, тръпнещо от възбуда, всеки се опитваше да каже на съседа си онова, което другият изгаряше от желание да сподели — че това бил пасторът от Бостън, това бил оня пастор от Бостън.

— Отецът!

Той се усмихваше и поздравяваше хората в цялата зала. Вратът му беше много дебел, може би затова му беше трудно да се обръща. Качи се на сцената, като вземаше по две стъпала наведнъж, започна да се здрависва с хората зад малката катедра. Придружителите му се наредиха на очевидно предварително определени места в самия край на сцената и макар че имаше столове, останаха прави с лице към публиката. Нюман забрави за момент пастора и се втренчи в здравеняците. Направи му впечатление, че непрестанно оглеждат хората в залата и се мръщят. Кого търсеха? Обхвана го нарастващо безпокойство. Той имаше запазено работно място за след войната, какво търсеше тук? Ала вълнението на хората около него беше заразително; спомни си младежите, които бяха разхвърляли боклука в двора му, и най-сетне почувства, че е постъпил правилно, като е дошъл на събранието. Да, правилно. Само да не беше толкова горещо…

Тишина. В залата настъпи тишина като при пълно безветрие в океана. Пасторът беше свършил разговора си с последния човек, с когото се ръкува, и бе застанал зад катедрата. Вече не се усмихваше. Беше гладко избръснат, масивната му долна челюст като че ли властваше над лицето му. Не се подготви да чете написаната си реч, само се опря на катедрата и бавно, много бавно огледа присъстващите. Тишината стана още по-тягостна. Явно имаше нещо. Нещо се беше случило и този човек в черно бе дошъл, за да оправи нещата. Хората го гледаха като хипнотизирани, сякаш бяха станали свидетели на пътно произшествие. Нюман забрави съмненията си. Дори не усети, че е зяпнал. Престана да мига. Затаи дъх.

— Няма нужда да се представям — рязко заговори пасторът, сякаш продължаваше някаква реч, а не започваше тепърва.

Тонът му бе стряскащ и агресивен. Изглеждаше разгневен и Нюман се запита каква е причината.

След тези първи думи пасторът се втренчи в тълпата, сякаш гледаше всеки един от слушателите си поотделно. Обходи с очи цялата зала, като че ли да се увери, че всички погледи са приковани в него. После се усмихна — скромно, дружелюбно, и почегърта с пръст по дървената катедра.

— Не, няма нужда да се представям — повтори почти разнежено.

Присъстващите се позасмяха, макар и нерешително. Нюман също се засмя, въпреки че се почувства неловко. Странна реч. Не разбираше какво го накара да се засмее, но смяташе да узнае, затова наостри уши; тълпата също чакаше.

Пасторът си пое дълбоко въздух и плътният му басов глас отекна в залата:

— Няма нужда да се представям, защото всички ме познавате. Нося свещените одежди и по тях личи кой съм!

Гръмнаха ръкопляскания. Онзи вдигна ръка.

— Дойдох при вас, добри хора, в този ужасен пек, за да ви донеса вест от един град. Град, красив в моите очи, но поруган и разпнат от онези, които сеят ненавист и черпят сили от нея. Град, който непоклатимо е отстоявал независимостта си в едно друго време, когато Америка в знак на неподчинение е изхвърлила чая на най-жестоката — да, най-жестоката тирания на всички времена без изключение!

Ръкоплясканията избухнаха със звук като от едновременното изстрелване на хиляда стрели, екнаха гласове.

— Нося ви послание от Бостън!

Преди да затихне напълно, шумотевицата отново се разрази.

— Бостън се прочиства, дами и господа, Бостън отстоява интересите си!

Нова вълна от викове и аплодисменти премина през залата. Нюман вече разбра за какво става дума. Беше чел за побоите над евреи в Бостън. Изведнъж съседът му отляво се изправи, размаха юмрук, все едно биеше камбана, и закрещя:

— Смърт на евреите! Смърт на евреите!

Нюман се вгледа в набръчканото му потно лице и забеляза, че оня бързо извърна очи от него. След малко човекът седна, но продължи да гледа изпод око Нюман, който се обърна към него и му кимна. Обаче непознатият вече бе вперил очи в пастора.

Здравенякът в черно разсеяно чегърташе някаква треска на катедрата. Като че ли съвсем беше забравил, че в залата има други хора. Тълпата поутихна. Изведнъж пасторът вдигна глава и гневно огледа присъстващите. Изглеждаше като човек, който изказва мислите си в момента, в който му хрумнат, и Нюман с трепет и смразяващ страх чакаше следващите му реплики.

— Преди да ви предам посланието, скъпи мои братя и съмишленици, преди да продължа, искам да ви уведомя… не, да ви предупредя, че тази вечер сред нас има представители на пресата… Как да се изразя? На „интернационалистическата“ преса.

Всички започнаха да оглеждат съседите си. Нюман погледна човека със сбръчканото лице и за пръв път срещна погледа му. Усмихна му се, но онзи не реагира. Огледа и другите хора наоколо, ала не видя никого, който да прилича на евреин. Пасторът продължи в същия дух, вероятно за да се увери, че всички са го разбрали:

— Мисля, че всеки от вас може да различи интернационалист от националист.

От залата се чу смях и хората отново се заоглеждаха. Нюман се обърна към човека със сбръчканото лице и видя, че онзи отново го наблюдава. Разгневи се и се втренчи право напред, но продължи да усеща погледа на съседа си като лъч ярка светлина, фокусиран върху страната му.

— Казвам ви това — продължи пасторът, който бе сложил ръце на кръста си, — защото можем да очакваме, че по стар навик тези господа ще ни отделят порядъчно внимание във вестниците си. Тъй като политическите им пристрастия неизбежно се отразяват върху писанията им, трябва да сме подготвени за възгласи на неодобрение от тяхна страна. Надявам се, че ако това се случи, ще запазите хладнокръвие и ще предприемете към тези господа съответните действия, като се водите от разума и проявите инициатива…

Нюман изтръпна и трескаво заразсъждава. Как да действат към такива хора? Ами ако съседът му отдясно, оня, дето седеше тихо и мачкаше сакото в скута си, изведнъж скокне и закрещи срещу оратора? Дали трябваше да помогне да го изхвърлят от залата? Какво значеше да „прояви инициатива“? Или бе достатъчно да смъмри нарушителя? Не искаше да попадне в такава ситуация, без да има предварителен план. Знаеше, че Фред е някъде в залата, хората, които бяха разпилели боклука му, също бяха тук и той трябваше решително да предприеме най-правилните действия. Искаше да се приобщи, защото наистина бе един от тях, но се съмняваше, че ще успее да реагира адекватно, ако се случи нещо непредвидено. Гласът на пастора прекъсна мислите му:

— … наближава краят на най-жестоката война в човешката история. Много от нас вече загубиха близки и приятели…

Нюман заоглежда хората в залата. През няколко човека вдясно от него седеше войник, гологлав и с метална шина на врата. Слушаше със зяпнала уста, лицето му беше зачервено. Нюман се почуди дали от срам или от гняв… Какви ли мисли им минаваха през главите на тия войници? Дали смятаха, че евреите са виновни за войната? Той спря погледа си върху друг войник, който седеше зад ранения и си водеше записки в бележник. Дали подкрепяше, или отхвърляше войната? Нюман се огледа за други войници, ала изведнъж всички оглушително заръкопляскаха. Той понечи да стори същото, но аплодисментите стихнаха. Отпусна ръце и забеляза, че сбръчканият пак го наблюдава. Лицето му беше безизразно и безжизнено като на човек, който прави слънчеви бани. Нюман отново се загледа в оратора.

— Как може честно… жертви… пари… братя…

Вратът му започна да се схваща и той се понадигна, за да се разкърши. Забеляза възрастна дама с боти, достигащи до прасците й и стегнати с бели връзки. Седеше на неговия ред и притискаше до плоските си гърди вързоп вестници. Нюман подуши миризма на крака и потни старци. Разтърка врата си. Беше леденостуден. Под брадичката му кожата гореше. Отново усети движение отляво… сбръчканият измърмори нещо. Седеше втренчен в сцената, пухтеше, подръпваше крачола си, мърдаше вежди, сякаш водеше мислен диалог с пастора. Нюман се отдръпна леко и рамото му се допря до русокосия му съсед отдясно, който машинално го избута с голямата си ръка и стисна още по-силно сакото в скута си. На пръста му проблесна голям златен пръстен.

— Война! Защо?! Защо, за Бога, защо?!

Отзад екна хор от пресипнали гласове:

— Евреи! Ев…

Нюман подскочи уплашено… съседът му отляво изведнъж се изправи, размаха юмрук, изрева гръмогласно: „Аааа!“ и отново седна. Пъшкането му стана по-ритмично, в синхрон с гръмките призиви на пастора; поклащаше се напред-назад като в транс, ожесточено дърпаше крачолите на панталоните си, които бяха мокри от пот и ръбовете отдавна бяха изчезнали. Нюман сви рамене, притисна плътно коленете си и се опита да не гледа хората наоколо. Отново възбудата на околните, преминаваща като вълна през залата.

— … докога, Боже мой, докога?!

Вълната премина над главата му като живо същество; беше почти осезаема, като плътно тяло, което размести вонящия въздух и отмина към подиума. Хората скочиха на крака и заръкопляскаха. Нюман се опита да си спомни какво е казал пасторът. Старицата с високите боти бе пуснала вестниците на земята и стоеше права, събрала пожълтелите си ръце пред гърдите като за молитва, благоговейно втренчена в пастора. Къде беше Фред? Нещо падна на пода зад Нюман, нещо тежко. Дали някой припадна? „Къде е Фред? Няма ли да видя някой познат?“ — мислеше той, обзет от отчаяние.

— … отсега нататък е нужно само едно. Действие! Действие! Действие!

Подът трепереше от тропане на крака. Пасторът крещеше, лицето му бе посиняло от напъване, беше свил юмруци и ги размахваше. Сбръчканият до Нюман също размахваше юмрук и крещеше:

— Ааааа!

Всички наоколо бяха станали, вонята на немити тела вече беше нетърпима. Нюман тъкмо се канеше да се изправи, но нещо тежко се стовари върху рамото му; обърна се и видя сбръчканото лице на човека отляво, обезумяло и плувнало в пот. В този момент осъзна, че непознатият го е сграбчил за яката.

— Пуснете ме! — извика и се опита да се освободи от хватката на безумеца, за да не му скъса сакото.

Оня размърда челюстите си, сви устни, разтърси жертвата си и измуча нещо. Нюман стисна дланта му с две ръце, ала се изплаши, че няма да се справи, и се огледа за помощ. Всички наоколо се взираха в него; пасторът на сцената се беше изправил на пръсти да види какво става. Около Нюман се образува плътен обръч от хора. Той опита да извика на пастора, но пред него се изпречи съседът му отдясно.

— Накарайте го да ме пусне — извика Нюман.

Пасторът се обърна към сбръчкания:

— Какво е станало?

— Тоя не изръкопляска веднъж!

На Нюман му идваше да прихне, но хората около него явно не намираха в ситуацията нищо комично.

— Вижте, аз никога не ръкопляскам — обясни той, като оглеждаше лицата им. — Нямам навик, това е. Дори на представление…

— Евреин! — изкрещя някой зад обръча от лица.

Нюман скочи и се опита да се изправи на пръсти — доколкото му позволяваше онзи, който още го стискаше за яката.

— Стига глупости! — кресна възмутено.

— Боже Господи, не виждате ли, че е от чифутите — повтори пискливо оня, разбута околните, хвана Нюман за реверите, блъсна го и го повали.

— Не съм! — извика Нюман, обзет от ужас.

Незнайно защо за момент си представи сцена, в която го кръщават, в следващия миг някой силно го разтърси и сакото му се разпра. Той бързо си свали очилата и се завъртя, та всички да го видят добре. Някаква жена му зашлеви шамар, заблъскаха го отзад. Пред очите му преминаваха размити лица, усети, че краката му вече не допират пода. Откакто бе служил в армията, не го бяха притискали, блъскали и влачили така; никога не беше играл футбол или упражнявал тежък физически труд, затова усещането бе още по-унизително; не спираше да крещи, макар да не осъзнаваше, че крясъците излизат от собственото му гърло, докато нещо твърдо не го удари в рамото; политна, едва не падна, но успя да запази равновесие и се подпря с ръце. Видя паважа под себе си и разбра, че са го изхвърлили на улицата. За момент остана като зашеметен, после чу виковете си, почувства жестоката болка в гърлото си.

— Не съм евреин, глупаци такива! Не съм!

Осъзна, че стиска очилата си в едната ръка и ги посочва с другата. Виждаше море от лица, но странно — не знаеше дали са на хората, които го бяха изхвърлили, или на любопитни минувачи. Ала вече не го беше грижа как изглежда — изобщо не му хрумваше, че може би е странна гледка; объркан, подтикван от гняв и възмущение, разблъска хората, препречващи осветения вход на залата. Някой отново го сграбчи за раменете и ръцете.

— Пуснете ме, глупаци проклети! — изкрещя той на лицата, които се взираха в него.

Те му отговориха като ехо:

— Проклет чифут! Чифут! Чифут!

— Не съм, малоумни…

— Все така казват, когато ги изправиш до стената!

Чу тези думи съвсем ясно и спря като ударен от гръм. Погледна надясно, видя някакво лице, погледна наляво и видя още едно. Обърна се и видя трето, ненадейно си спомни раздразнението си от спора с Гарган за очилата… Около него имаше само трима души. Осъзна, че другите са се върнали в залата. Сега и тези трима му обърнаха гръб и тръгнаха към входа. Не искаше да го оставят сам. Не искаше. Трябваше да ги убеди, че се казва Лорънс Нюман, че през 1861 година предците му са пристигнали в Америка от Олдуич, Англия, че вкъщи има снимки от кръщенето си; ако можеха да спрат само за момент там, на стълбите, щеше да им обясни, че повече от двайсет години работи в една от фирмите с най-строга антисемитска политика в Америка, че…

Последно блъсване в гърдите, силно като удар с камък, го накара да седне на тротоара. Вдигна очи и видя тримата, които тъкмо влизаха в залата. Усети как нечия ръка — силна, но без намерение да го нарани, му помогна да се изправи. Обърна и видя полицай.

— Не съм — повтори пресипнало и млъкна.

— Идете си вкъщи, господине.

— Ама аз…

— Как сте? Боли ли ви нещо?

— Не, нищо ми няма. Но тия хора са луди, побъркани. Не виждате ли, че съм…

— Най-добре се приберете у вас — повтори полицаят. — Не се занимавайте с тези хора.

Говореше бавно, сякаш се стараеше да успокои луд, на чиито дрънканици не вярва. На Нюман му се плачеше, от гърдите му се изтръгна жален стон и той се отдалечи. Тръгна по улицата, безпомощно отпуснал ръце. Тротоарът като че ли все го отклоняваше по грешен път и когато отново се опомни, той се озова седнал сред висока трева. Стана и установи, че се намира насред някакъв запустял парцел, а комарите го хапят по врата. Прогони ги и се заоглежда. Дълго не можа да познае квартала, накрая видя въздушната железница. Беше на половината път до дома.

Едва след като измина няколко метра, си даде сметка защо му беше нужно толкова време да се ориентира. Очилата висяха на едното му ухо. Кога ги е сложил? Или някой му ги е сложил, за да му се подиграе? Спря и ги огледа. Стъклата бяха непокътнати, но дясната част на рамката бе изкривена. Опита да я изправи, обаче се отказа, защото комарите отново го връхлетяха. Сложи си очилата и пак тръгна през празния парцел. Очилата му убиваха на носа заради изкривената рамка и не след дълго се принуди да ги придържа с една ръка, за да не го боли толкова. Изведнъж краката отказаха да му се подчиняват, риданията отново го разтърсиха. Спря насред треволяка и заплака — с едната ръка закриваше лицето си, с другата придържаше очилата. Чуваше хрипливото си дишане, как кашля като дете с настинка; някъде вътре в него напираше идиотски смях, но той тръсна глава и продължи да плаче.

Когато се опомни, намери кърпичка в джоба си, изсекна се и си избърса лицето. Кърпата беше мокра, той я хвърли и продължи към къщата си. Когато стъпи на тротоара, почувства известно облекчение, защото прахта в пустеещия парцел все още леко го смущаваше. Сега можеше да върви по-бързо. Още при първата крачка чу нечии стъпки зад себе си. Някой също бе прекосил незастроената площ и излизаше на тротоара. Каза си, че ако ония са го последвали, ще ги пребие. Спря и се обърна. В мрака към него се приближаваше някакъв човек. Беше само по риза. Спря пред него и повдигна панталона върху шкембето си.

— Добър вечер, господин Нюман.

Нюман настръхна. Беше Финкълстийн.

— Искате ли да ви помогна? — попита евреинът.

— Няма нужда.

Замълчаха неловко за няколко секунди.

— Защо не си свалите сакото? Изглежда, е претърпяло злополука — отбеляза след малко евреинът.

Нюман понечи да възрази, но забеляза, че дрехата е разпрана, ръкавът — почти откъснат. Издърпа го, сакото се смъкна и увисна на ръката му. Той го свали и го смачка на топка.

— Вкъщи ли се прибирате? Ще ми се да повървя с вас, ако нямате нищо против — каза Финкълстийн и двамата бавно закрачиха по тротоара.

Мълчаливо извървяха разстоянието до следващата пресечка.

— Видях какво стана — отбеляза евреинът.

Нюман не отговори, продължи да крачи, вперил поглед напред. В празния парцел зад тях пронизително свиреха щурци. След няколко минути Финкълстийн продължи:

— Помислих си, че рано или късно ще дойдат да ми досаждат, затова реших аз да отида при тях. Видях какво ви направиха.

Нюман с нищо не показваше, че чува думите му. Повървяха мълчаливо до следващата пресечка.

Ако беше светло, той щеше да се опита да разкара Финкълстийн. Дори сега, в мрака, започваше да чувства неприязън към този човек, който му се беше натрапил, макар сигурно да усещаше желанието му да остане сам.

Същевременно го гризеше любопитство. Какво искаше да му каже евреинът? Въпреки чувството на неприязън нещо го караше да остане с този човек. Не смяташе, че се намира в подобно на неговото положение, защото наистина не виждаше нещата по този начин. Ала му се струваше, че този човек знае някаква тайна, благодарение на която успява винаги да запази спокойствие и присъствие на духа, докато Нюман така и не можеше да намери начин да възвърне достойнството си.

Загледа се в изпъкналата долна челюст и топчестия нос на Финкълстийн. Онзи отвърна на погледа му и притеснено заговори:

— Ще ви кажа защо ви догоних. Първо, знайте, че не ви моля за нищо. Трябва ми само малко информация. Всеки ден чета по няколко вестника. От комунистическите до най-реакционните. По природа съм такъв, че не мога да съм спокоен, ако не разбирам какво се случва. А сега става нещо, което не проумявам.

Въпреки неприязънта си Нюман го слушаше внимателно. Защото в привидно спокойния глас на Финкълстийн се долавяше леко напрежение. Това го заинтригува. Ето нещо, което може би щеше да разбере. Среднощният му спътник изпитваше някаква силна емоция. Искаше му се тази нощ да се случи поне нещо, което да бъде разбираемо за него. Затова внимателно се вслушваше в дълбокия неспокоен глас на евреина, докато онзи обясняваше:

— Онзи ден в магазина ми влезе непознат чернокож и попита за цигари „Кемъл“. Не продавам „Кемъл“ и му казах, че нямам. „За кого ги пазиш — попита ме той, — за някой друг чифут ли?“ Ако бяхме на улицата, щях да го ударя. Понякога ме обхваща такова чувство към тези хора. За мен те са различни от нас. Понякога ме отблъскват, но се опитвам да преодолея отвращението. Мисля си: „Все пак колко чернокожи познавам? По-правилно е да кажа, че този или онзи чернокож не ми допада.“ Но нямам право да осъждам всички хора от тази раса само защото са различни, разбирате ли? Ако не съм виждал калифорнийски секвои, имам ли право да твърдя, че не са високи, колкото се говори? Разбирате ли ме? Нямам право.

Пресякоха и Финкълстийн продължи:

— Така че ето какво не проумявам — забележете, че не ви искам услуга, просто ми трябва информация. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да — отвърна Нюман. Даде си сметка, че онзи още го мисли за член на Фронта. Това го успокои, защото вече се страхуваше, че Финкълстийн ще го приветства като свой брат. Оказваше се, че евреинът все пак не е чак толкова страшен. — Да, разбирам.

— Не проумявам как е възможно тези хора да са толкова антисемитски настроени, след като в цялата зала нямаше нито един, който да познава повече от трима евреи. Преди да ми отговорите, искам да ви кажа, че разбирам как човек намразва определен тип хора, защото и аз понякога изпадам в такива моменти. Не проумявам обаче как могат да се настървят дотолкова, че в тая горещина да свикат събрание с единствената цел да изгонят евреите. Едно е да чувстваш… неприязън. Съвсем друго е да се озлобиш и да призоваваш към мъст… Това не го проумявам. Можете ли да ми го обясните?

Нюман прехвърли в другата си ръка сакото.

— Повечето от тези хора не са особено интелигентни — отбеляза, като вдигна многозначително вежди.

— Да, но някои изглеждаха по-учени от мен. И бих казал, ако нямате нищо против, че вие сте образован човек… — Финкълстийн замълча за миг, после бързо добави: — Искам да си изясня ситуацията, господин Нюман. Не ви моля за услуга, само искам да разбера какво става. Ще съм ви благодарен, ако не възразявате, да обсъдим тези неща. Защо искате да се махна от квартала?

Вече се задъхваше и започваше да подсмърча.

— Ами… не е лично срещу вас… — Нюман се смути, защото при толкова директно поставен въпрос вече не можеше да изрази истинските си чувства.

— Напротив, засяга ме — настоя Финкълстийн. — Щом искате да изгоните евреите, значи искате аз да се махна. Нещо нередно ли съм направил?

— Не става въпрос какво сте направили.

— Така ли? Какво тогава?

— Наистина ли искате да знаете?

— Да. Защо отказвате да ме информирате?

Упорството и твърдостта на този човек порази Нюман и снизходителната му усмивчица помръкна; чувството му за превъзходство се стопи пред страха да не би Финкълстийн да остане с впечатлението, че и той е глупав и ограничен като тълпата, която току-що го бе изхвърлила от залата.

— Щом настоявате, ще ви кажа. Има много причини да мразим хората от вашата раса. Първо, те са абсолютно безпринципни.

— Безпринципни ли?

— Да. Например в търговията — мамят и се възползват от всеки удобен случай. Хората не могат да…

— Чакайте малко. Мен ли имате предвид?

— Е, не, не вас, но… — Дясната ръка на Нюман затрепери. Озърна се и с облекчение видя, че наближават магазинчето на евреина.

— Не ме интересуват другите хора, господин Нюман. Аз живея в този квартал… само аз и семейството ми. Няма други евреи в околността. Измамил ли съм ви някога?

— Не това е въпросът. Вие…

— Извинете, господине, не е нужно да ми обяснявате, че някои евреи са мошеници. Не спорим по въпроса. Но ще ви дам един пример. Всеизвестно е, че телефонната компания таксува по пет цента градските разговори, макар че ще има голяма печалба и ако взема само по един цент. Този факт е установен с официално разследване. Компанията е собственост на неевреи и се управлява от неевреи. Но това не ме кара да ви мразя всеки път, когато пускам петаче в автомата. И все пак онези, които вземат парите ми, не са евреи. Питам ви защо искате да ме изгоните от квартала, господин Нюман.

Спряха пред осветената витрина на дрогерията. Кварталът беше пуст.

— Нищо не разбирате — сопна се Нюман, като притисна треперещата си ръка до корема. — Не е проблемът какво сте сторили вие, а какво правят вашите сънародници.

Няколко секунди Финкълстийн се взира в него, после отново заговори:

— С други думи, когато ме погледнете, не виждате мен.

— В смисъл?

— Гледате ме, а не виждате мен. Виждате нещо друго. Какво? Това не мога да проумея. Казвате, че нямате нищо против мен. Защо тогава искате да ме изгоните? Какво толкова ви вбесява, когато ме погледнете?

Финкълстийн говореше напрегнато, сякаш обръч стягаше гърдите му, внезапно Нюман си даде сметка, че гласът на евреина трепери от гняв. Докато гледаше пламналото лице на Финкълстийн, мнението му за собственика на дрогерията коренно се промени. Преди виждаше смешна, грозна физиономия, а сега пред него стоеше човек, кипящ от възмущение. И някак си гневът му беше разбираем. Тази напираща ярост, този изгарящ, но сдържан бяс докосна някаква струна в душата на Нюман, също като Гъртруд, когато седеше пред него в кабинета му, напомнящ остъклена клетка. За момент му стана срамно, че Финкълстийн, този зрял и разумен човек, го свързва с тълпата малоумници от събранието. Защото не знаеше как да отговори на евреина като член на фронта, като човек, изпълнен с омраза. В действителност нямаше нищо против него, не можеше да го погледне в очите (защото сега за него той бе човек като всички останали) и да му каже, че не го харесва просто защото така е решил. Нямаше как да го обвини, че е забогатял нечестно, защото евреинът очевидно не живееше в разкош. Не можеше да го обяви за нечистоплътен, защото очевидно не беше такъв. Е, вярно, понякога ходеше брадясал, но би било детински глупаво да му каже, че иска да го прогони от квартала, защото не се бръсне редовно. Докато го гледаше, осъзна, че всъщност не го мрази, но е искал да го намрази: всяка сутрин е виждал в него стереотипа за евреин — мошеник, нечистоплътен, кавгаджия. Фактът, че Финкълстийн не отговаряше на очакванията му, не променяше чувствата на Нюман към него. При нормални обстоятелства отношението нямаше да се промени, колкото и коректно да се държеше Финкълстийн към съседите си.

Ала сега обстоятелствата не бяха нормални. Единственият отговор, който Нюман можеше да даде, бе, че не го харесва, защото лицето му е на човек, от когото очакват неблагопристойно поведение.

— Какво виждате, когато ме погледнете? — повтори евреинът.

Нюман го гледаше и не знаеше какво да каже. Стомахът му изведнъж се сви. Сякаш за един миг всичко в познатия му свят се преобърна на сто и осемдесет градуса, сякаш номерът на къщата му, името на улицата му, разположението на въздушната железница по отношение на дома му внезапно се промениха; сякаш всичко, което бе смятал за истина, се бе оказало жестока лъжа. Прилоша му, идваше му да заплаче. Отдалечи се, без да продума. Стори му се, че отново вижда лицето на Гъртруд, спомни си как порочността, която бе доловил в нея, изведнъж беше изчезнала при срещата им в „Ардал“… и удивителния начин, по който бе влязла в живота му…

Извън осветеното петно пред дрогерията улицата беше тъмна. Нюман избяга в мрака като дете в стаята си, където никой не може да го намери. Погледът на Финкълстийн сякаш прогаряше гърба му и му причиняваше още по-силна болка. Само да можеше този човек някак да изчезне, да се махне… „За Бога, просто се махни и нека всичко да си бъде постарому! Постарому, нека да бъде като едно време!“ Нюман тихо отвори входната врата.

В кухнята светеше. Той прекоси на пръсти дневната, като стискаше под мишница раздраното си сако. Без майка му да го усети, стигна до стълбите и безшумно ги изкачи. От горната площадка видя светлина в стаята откъм улицата. Подвоуми се, после мина по коридора и влезе в спалнята.

Гъртруд, която се беше изтегнала на леглото, вдигна поглед от един брой на списание „Филми и сценарии“. Нюман остави на стола смачканото си сако. Жена му безмълвно го наблюдаваше.

Той седна на табуретката до леглото. Устните на Гъртруд бяха леко разтворени, тя се взираше в него с немигащи очи.

— Лицето ти е одрано — отбеляза и седна на края на леглото. — Къде си се одраскал?

— Сега ще се измия.

— Какво е станало? Как се одраска? Целият си мръсен.

— Седях до някакъв ненормален. Хвана ме за яката и ми се разкрещя.

— Защо?

— Нищо не съм направил. Видял, че не ръкопляскам. Както знаеш, никога не ръкопляскам.

— Ами трябваше да му обясниш.

— Как мога да обясня каквото и да било на такъв идиот? Всички на събранието бяха като побеснели. Знаеш какви стават.

— Още не е свършило, нали?

— Не знам.

Нима Гъртруд обвиняваше него?

— Не остана ли до края? Трябваше да останеш до…

— Изхвърлиха ме.

Тя примигна удивено. На лицето й се изписа изражение, каквото никога не беше виждал — жлъчно и жестоко. Разгневен от реакцията й, Нюман рязко се изправи и започна да се съблича. Изражението й не се промени дори след като той свали панталона и обувките си. Всичките му органи като че ли се бяха събрали на буца в гърлото му.

— Не ме гледай така! — сопна се. — Никога не ръкопляскам. — Остана само по шорти и тръгна към банята.

— Трябваше да ръкопляскаш! — изкрещя тя след него.

— Не викай! — повиши глас Нюман.

— Мамка му, защо винаги се държиш като…

— Не аз, те са идиоти! — гневно изкрещя той… Не понасяше ругатните й, струваха му се ужасно просташки.

Избухването му я усмири, тя се просна на леглото и му обърна гръб. Нюман постоя за момент на вратата, после отиде в банята и пусна душа. От сапуна одраната му страна засмъдя. Когато излезе изпод струята, той застана пред огледалото и видя раната. Беше като порязване при бръснене, но нещо в него внезапно се преобърна и възмущението му отново се разгоря. За разлика от мнозина мъже не беше свикнал съпругата му да го върти на малкия си пръст.

Върна се в спалнята; Гъртруд още лежеше с гръб към вратата. Той си сложи чисто бельо и чорапи, облече сивата спортна фланелка, която тя му беше подарила, обу раиран памучен панталон. Гъртруд остана да лежи неподвижно, докато той не си сложи обувките; тогава се обърна и го погледна.

— Защо се обличаш? — попита подозрително.

— Не мога да изляза гол, нали?

— Къде отиваш?

— Веднага се връщам.

Той излезе от спалнята, спря на площадката на стълбите и се ослуша. Слезе предпазливо, прекоси трапезарията и излезе от къщата.

Едва сега забеляза колко ярка е луната. Светеше ослепително, а щурците като че ли се надсвирваха.

Той бързо прекоси моравата и застана под верандата на Фред. Един прозорец на спалнята на горния етаж светеше, но иначе къщата на съседа беше тъмна. Нюман се качи на пръсти по тухлените стъпала и седна на ниския люлеещ се стол на верандата. Там цареше пълен мрак. Нюман зачака.

Знаеше, че Фред е бил на събранието, ала не си беше мръднал пръста да му помогне. Нюман бе преодолял объркването и гнева си. Мислите му бавно бродеха по тъмната улицата, задълбаваха все по-навътре в мрака. Имаше нещо, което трябваше да направи, и смяташе да го осъществи.

Зад ъгъла зави кола, проблеснаха фарове и наближиха къщата. Колата спря и Фред слезе, но се наведе над спуснатото странично стъкло и заговори нещо на човека зад волана. След малко се отдръпна и колата тръгна. Той влезе в двора и се качи на верандата. Леко подскочи, когато видя Нюман в мрака.

— Искам да поговорим, Фред.

— Кой си ти?

Фред се взря в него. Явно печелеше време, за да се окопити, и искаше да покаже на Нюман раздразнението си, че го вижда.

— Аз съм, Фред. Седни, ако обичаш. Ето тук. — Нюман придърпа друг стол. Беше доволен, че е планирал срещата да се състои на тъмно. Така и двамата щяха да са по-откровени. — Предполагам, че си видял какво стана тази вечер — подхвана.

Фред се наведе да завърже обувката си. Държеше се влудяващо невинно — ни лук ял, ни лук мирисал.

— Чух какво е станало, но точно в този момент не бях в залата.

— Стана след началото на събранието — напомни му Нюман.

Онзи се изпъна и седна на самия край на стола, сякаш се канеше да стане и да си влезе вкъщи.

— Е, нали не си ранен — отбеляза и гласът му леко потрепери. Явно си даваше сметка, че няма да му е толкова лесно, колкото си е мислел. — Какво искаш, Лари? Нищо не можех да направя, разбери.

— Добре, да не говорим за това. Не те обвинявам. Ще забравим случилото се. Обаче не желая повече да ме тормозят.

— Стават такива грешки, приятел. Момчетата са се разгорещили повечко, няма страшно.

— И аз така предположих. Но докато разхвърляха боклука ми, изглеждаха съвсем спокойни.

— Така ли са направили? — Фред се престори на изненадан, но явно не беше добър актьор.

— Не се прави на ударен! Разказах ти какво се случи с моята кофа за смет.

— Е, да, ама не можеш така да отправяш обвинения, Лари. Хабер си нямам за…

— Не може да не си разбрал. И двата пъти боклукът беше разхвърлен из целия двор.

— Добре, де, какво искаш?

— Да ме оставите на мира. Да им кажеш да не ме закачат повече.

Фред не отговори. В мрака Нюман не виждаше изражението му, ала знаеше, че може да очаква всичко. Вече беше наясно, че мрази Фред от дъното на душата си. Този негодник беше подъл лъжец, змия.

— Е? Какво ще кажеш? — настоя и усети, че е настръхнал.

— Говориш, сякаш аз ръководя организацията, драги Лари.

— Достатъчно влияние имаш, за да заличиш името ми от списъка.

— Какъв списък?

— На евреите.

— Кой ти каза, че имаме списък?

— Знам, че имате, и настоявам да ми заличите името.

— Как си представяш, че ще стане?

— Не знам и не ме интересува. — Не му се искаше, но вече трябваше да го каже. Знаеше, че нищо няма да постигне, ако не каже каквото мислеше. — Не беше разумно да ме нарочваш за евреин.

— Никой не те е нарочил за евреин, Лари.

— Организацията не напада някого два пъти, освен ако не го мислят за евреин. Не повтарят.

— Тази вечер момчетата са се разпалили повече от необходимото.

— Тук обаче бяха съвсем спокойни. Тормозът трябва да престане.

— Казах ти, че нямам пръст в тази работа.

— Аз пък ти казвам, че имаш.

— Е, добре, значи съм лъжец.

— Никой не е казал, че си лъжец. Седни, ако обичаш, настоявам да поговорим.

— Трябва да се прибирам.

— Не, искам да поговорим. Седни.

— Добре, но не знам как е станало.

Известно време седяха, без да разменят нито дума. Мълчанието заплашваше да сломи решителността на Нюман, затова той заговори по-рано, отколкото бе предвидил:

— Кажи ми честно. Наистина ли ме мислят за евреин?

Фред се позамисли. Наистина беше хубаво, че всичко това ставаше на тъмно, помисли си Нюман.

— Добре, де, ще бъда откровен.

Говореше, сякаш беше само посредник. Безочието му смая Нюман, ръцете го засърбяха да удари подлеца.

— Както във всяка голяма организация, и при нас има луди глави. Не отричам. Откакто сложи тия очила, признавам, доста приличаш на чифут.

Нюман мълчеше.

— Казвам им: „С тоя човек отдавна се знаем, съседи сме.“ Ама те си мислят, че разбират повече. Тъй, де, когато си един срещу десет, трябва да кротуваш, нали така?

— Да, но ти много добре знаеш, че съм…

— Аз знам, Лари. Но един срещу десет е много малък процент.

Отново млъкнаха. Значи наистина го бяха обсъждали. И Фред не бе посмял да се застъпи за него.

— Значи оставам в списъка, така ли излиза?

— Ами, да ти кажа правичката, Лари, за известно време удържах фронта, ама когато доведе мацето, съвсем оплеска нещата.

— Какъв е проблемът? — гневно попита Нюман.

— Ами, тя е еврейка, нали?

— Боже мили, луд ли си?!

— Искаш да кажеш, че не е…

— Разбира се, че не е еврейка. Откъде ти хрумна, по дяволите?

Фред замълча за момент. После измънка:

— Ей, човече, много съжалявам. Не знаех.

Това беше последната капка, от която чашата преля. Нюман се изправи, фалшивото разкаяние на Фред беше по-отвратително от обичайната му грубост. Не можеше да го моли повече. Фред не му вярваше, вероятно не можеше да си позволи да му вярва. Той също стана.

— Много съжалявам, Лари, но дори и аз си помислих, че си взел еврейка.

Тонът му, когато изрече „еврейка“, подсказваше, че не е повярвал на уверенията на съседа. Сърцето на Нюман се сви. Спря на най-горното стъпало на верандата и се загледа в тъмните къщи, сгушени една до друга.

— Няма да напусна дома си, да знаеш!

— Откъде ти хрумна пък това — смутено се изсмя онзи.

— Ще ти кажа нещо и държа да го запомниш. — Нюман говореше тихо, защото ако изпуснеше нервите си, сигурно щеше да се нахвърли върху безочливия простак. — Купил съм тази къща, дал съм пари за нея и никой не може да ме накара да я напусна. Не ме интересува кой ще се опита и с какви средства, оставам и това е. Що се отнася до теб… — Обърна се към Фред. Виждаше по-добре лицето му, защото той се беше дръпнал от сянката на къщата. — Предупреждавам те, не се заблуждавай… — Не знаеше как да изрази омразата и презрението си, затова повтори: — Не се заблуждавай, ясно? Мога да се грижа за себе си. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Много добре мога да се грижа за себе си. Затова не се самозаблуждавай.

Обърна се и слезе по стъпалата, чувстваше мускулите си като ранени змии и докато се отдалечаваше от верандата, си мислеше, че сърцето му ще се пръсне. Извървя разстоянието до улицата с бавни, премерени крачки, за да покаже презрението си и че не се страхува, зави наляво по тротоара и вече вървеше по алеята към своята къща, когато чу гневното затръшване на входната врата на съседа. Спря до верандата си.

Пред него се издигаше домът му. „Гъртруд, скъпа — помисли си, — предстои ни сериозна битка.“

Тръгна обратно по улицата и заброди из квартала. Докато минаваше покрай еднаквите къщички с квадратни прозорци, се замисли колко голям и непрогледно тъмен е неосветеният участък между две улични лампи под ниските клони на дърветата. Тук не можеше да различи дори къде свършва тротоарът. Сякаш вървеше в тунел. „Олисия! Олисия! — проехтя в ушите му пронизителният вик. — Полисия!“

Ами ако в този момент върху него се нахвърлеха въоръжени нападатели? „Помощ! Помощ!“ Кой щеше да вдигне тежките щори, за да откликне на зова му? Кой?

Той крачеше по тротоарите и оглеждаше къщите. Всички в квартала вече знаеха за боклукчийската кофа, ала никой не му бе споменал за случилото се, дори онези, с които се засичаше в метрото на път за работа.

„Олисия!“ Жената може би береше душа в онази нощ, може би нападателят щеше да я пребие до смърт. Никой не посмя да излезе да й помогне, никой не извика на нападателя, че и тя е човешко същество. Защото всички, наблюдаващи скришом зад завесите, виждаха, че не е от бялата раса…

Да, но той беше бял. Техен съсед. По право живееше в този квартал. А може би не? Несъмнено вече всички бяха чули слуха. Нюман е евреин. Едно нападение срещу него би го доказало. Забележете само името — Нюман. Разбира се — Нюман! Кой щеше да излезе в мрака да го брани от побойниците? Кой би излязъл да помогне например на Финкълстийн? Финкълстийн. Приравняваха го с Финкълстийн. Нюман знаеше, че никога не би рискувал да му счупят носа заради евреина. Знаеше, че щеше да стои зад спуснатите щори и ще си казва, че Финкълстийн е трябвало да се премести в друг квартал, след като е знаел, че са го нарочили; щеше да се успокоява, че побоят не е чак толкова жесток за евреина, защото хората от неговата раса са израснали с мисълта, че това някога може да им се случи. Не беше толкова жестоко за онази жена, защото тя бе свикнала с такива нападения, защото никога не бе живяла в безопасност. Не, за тях не беше жестоко, за тях бе естествено… „Значи, когато ме погледнете, не виждате мен. Какво виждате?“

Прекоси улицата. Представи си как Блайтови, скрити зад щорите, си шушукат: „Натупаха Нюман. Научили са, че е евреин. Утре, след като се изнесе, всичко ще си бъде постарому.“ В този заслепяващ миг на насилие за тях евреинът преставаше да бъде човешко същество. Нямаше да се притекат на помощ, защото в техните очи Нюман щеше да е „чифут“ и следователно виновен. Незнайно и необяснимо защо, но виновен. Нямаха доказателства, че е замислял нещо против тях, че с нещо ги е ощетил, ала пак щяха да са убедени, че щом е евреин, носи зло в сърцето си, и ако го оставеха да лежи пребит на паважа, съвестта им щеше да е чиста благодарение на това убеждение. Дори да се скъсаше да крещи, че не ги мрази, че и той изпитва болка, че по нищо не се различава от тях, щяха да го изгледат равнодушно — хората, склонни на компромис, нямаше да му повярват напълно, а онези, които го смятаха за лъжец и измамник, още повече щяха да го намразят. „Значи, когато ме погледнете…“

Запъти се към дрогерията, откъдето струеше жълтеникава светлина, и ужасът от онзи отдавнашен кошмарен сън отново го обхвана. Ето какво бучеше под невинната въртележка. Зад тези уютни къщички с плоски покриви всяка нощ се надигаше жестоко зъбато чудовище, което го наблюдаваше; без да осъзнава, той беше белязан със злата сила на този бяс, тя щеше да изскочи през стените и да го намери.

Нямаше истина, с която да й се противопостави. Нямаше думи, с които да я залъже. Тя беше безумието на мрака и нямаше как да я надвие или умилостиви.

Без да се поколебае, той мина край стойката за вестници и влезе в дрогерията, Финкълстийн седеше на дървена табуретка зад високия щанд до касата. Магазинчето беше толкова тясно, че собственикът бе опрял гърба си на остъкления шкаф до едната стена, а краката си — върху рафтовете на отсрещната. Когато видя Нюман, свали краката си на пода и макар че го гледаше подозрително, колебливо се усмихна.

— Добър вечер — поздрави и подръпна панталона си.

За момент Нюман сякаш не го виждаше. После примигна, за да пропъди видението си, и кимна. Облегна се на щанда, държеше ръцете си в джобовете, за да си придаде небрежен вид. Престори се, че оглежда стоката по полиците на отсрещната стена.

— Как сте? — предпазливо попита Финкълстийн.

Нюман машинално отговори, че е добре. Сведе очи към дъсчения под и измънка:

— Искам да ви попитам нещо.

Финкълстийн кимна отзивчиво и завъртя остатъка от пура между стиснатите си устни.

Нюман го погледна.

— Замисляли ли сте се какво ще сторите, ако нещо… ако решат да ви направят нещо?

Финкълстийн се смути. Извади пурата от устата си и се втренчи в нея.

— Имате ли сигурна информация, че са решили да ми направят нещо? — промълви. Очите му заблестяха. Личеше, че се страхува, но се опитва да не го показва.

— Рано или късно ще стане. Не знам кога, но ще се случи.

— Ами, тогава… — Пурата затрепери в ръката на Финкълстийн. Той стана, отиде до касовия апарат и се опита да се овладее, като бавно изгаси пурата в пепелника. — Нямам голяма възможност да се противопоставя, разбира се. Но каквото мога, ще го направя. — Обърна се, погледна Нюман в очите и добави: — Ако не са прекалено много, ще се отбранявам. В противен случай няма да се справя.

— Странно. Мислех, че вече имате план.

— Е, имам нещо предвид… — Финкълстийн се усмихна смутено. След кратко колебание отиде в предната част на магазина, наведе се и отвори голямо чекмедже. Извади лъскава бухалка за бейзбол и се върна при Нюман. — На това му викат „луисвилска сопа“. Здраво дърво — добави.

Нюман докосна гладката повърхност, после отново пъхна ръка в джоба си. Евреинът прибра бухалката обратно в чекмеджето. Изправи се и погледна в очите неканения посетител.

— Не мислите ли, че ако обясните всичко на полицията… — колебливо подхвана Нюман.

— Драги господине — поклати глава евреинът, — говорите, сякаш вече не се е случвало.

Нюман се вгледа в него и в този момент осъзна какво му помага да не загуби разсъдъка си.

— Онова събрание — продължи Финкълстийн — не се провеждаше тайно в някое мазе. Полицията много добре знае какво става. Само че няма закон, който да забранява на хората да се мразят. Сякаш… сякаш в това няма нищо нередно. Всеки има право да организира такива събрания и да призовава към убийства — изрече саркастично. — Единствената полза от полицията е, че… че изпращат няколко униформени. Разказвам им какво е станало, те ме изслушват и си тръгват. Госпожа Дипоу също им разправя, но кой обръща внимание на някаква старица? Ако двама души от квартала… ако двама…

Нюман си се представи до Финкълстийн в участъка и как полицаят с ирландска мутра гледа ту него, ту евреина.

— Господине, ще ви кажа какво мисля.

— Да? — Финкълстийн наостри уши.

Нюман отмести очи и заоглежда смутено стоките по рафтовете.

— Мисля, че има само един разумен начин за действие.

— Да? — прошепна Финкълстийн и вирна брадичка.

— Замислете се какви хора живеят в този район. Това е нов квартал. Случайно знам, че много хора се преместват тук, за да се махнат от предишното място, на което са живели… да загърбят миналото. Затова мразят всички… всички… е, сещате се кои.

Финкълстийн само леко кимна и се втренчи в Нюман.

— Ако сметнете, че хората с такива възгледи са сравнително малко, устоявайте позицията си, дръжте на своето. Аз обаче не мисля, че имате много приятели в квартала, и… честно да ви кажа… съветвам ви… да се преместите. Искрено ви го казвам.

Финкълстийн озадачено се намръщи. Нюман не издържа и отново сведе очи, сякаш се беше замислил. Минаха няколко минути. Мълчанието се проточи. Той вдигна поглед. Изражението на Финкълстийн се беше променило.

— Евреин ли сте, господине? — попита.

Нюман настръхна.

— Не.

— Не сте евреин, значи.

— Не съм — повтори Нюман едва сдържайки гнева си.

— Те обаче ви мислят за евреин.

— Да.

— Да си представим, че ви посъветвам да се махнете от квартала.

— Това е…

— Съобщавам ви, че в квартала има твърде много хора, които приличат на евреи, фанатиците са против „чифутите“. Махнете се, господин Нюман, защото няма да имам покой, докато живеете тук…

— Казах ви искреното си мнение, а вие…

— Аз също съм искрен с вас — с треперещ глас го прекъсна Финкълстийн. Беше се просълзил. — Вярвам, че са ви нарочили, и моето напускане няма да ви помогне…

— Нямам нужда от помощ! — възмутено го прекъсна Нюман.

— Не съм вчерашен, господин Нюман. — Кракът на Финкълстийн затрепери. — Мислех, че неделите купувате вестник от оня мизерник, защото са ви принудили. Мислех, че каквото и да правите, вие сте добре настроен към мен, защото сте интелигентен човек. Но вие…

— Не съм дошъл да ме обиждате — сопна се Нюман.

— Боже мой! — избухна Финкълстийн и размаха юмруци. — Не разбирате ли какво правят онези главорези? Какво, по дяволите, могат да извлекат от евреите? В тази страна има сто и трийсет милиона души и само два милиона от тях са евреи. Те искат вас, не мен. Аз съм… аз съм… — започна да заеква от гняв. — Аз съм дребна риба, аз съм никой. Ставам само за плашило, което да накара заблудените да жертват ума и парите си за тях, да им помогнат да управляват страната. Това е трик, изнудване. Колко пъти трябва да се случи, в колко войни трябва да се биете, за да разберете как си играят с вас?

Нюман се вцепени, не можеше нито да помръдне, нито да прекъсне страшния монолог.

— Да се махна? Искате да се махна? — Финкълстийн беше като лъв, затворен не в клетка, а в тясното магазинче. — Няма да се махна. Тук ми харесва. Въздухът е хубав, добре е за децата ми. Не знам какво ще направя, но няма да се махна. Не знам как ще се боря, обаче ще се боря. Става въпрос за добре планиран заговор, от който някой ще извлече полза. Бандата злодеи се стремят към властта. И ако имате някакво уважение към тази страна, няма да ме убеждавате да напусна. Няма да се махна, господин Нюман. Няма да го направя. Няма. — Престана да кръстосва тясното помещение, трепереше като лист.

Нюман се измъкна като попарен и се запъти към дома си. След малко слезе от тротоара и тръгна по средата на улицата, където бе по-светло, отколкото под дърветата.