Фокус

Петнайсета глава

В по-спокойни времена му се приискваше да отиде за риба. Когато жена му, двете му деца и старият му тъст го изнервеха, той караше съпругата си да му приготви обяд, оставяше я да продава в магазина и отиваше с метрото до Шийпсхед Бей. Избягваше туристическите корабчета, с които излизаха десетки хора, а наемаше лодка с весла. Бе достатъчно да гребе само около километър, за да излезе от залива, да хвърли въдицата и да се наслаждава на „самотата, която е Свещеният граал за жителя на големия град“.

Напоследък обаче не му се искаше да се отдалечава от семейството си. Макар да не бяха в постоянна връзка, докато обикаляше из града, той все пак бе на сушата — на същата земя, по която стъпваха и те, и това му вдъхваше увереност, че са в безопасност. Тази сряда остави съпругата си и взе метрото за Бушуик, където беше голямата фабрика за играчки. Купи някои неща, които му опаковаха в продълговата картонена кутия.

Пътуването и пазаруването му отнеха почти цялата сутрин и той тъкмо смяташе да тръгне обратно към къщи, когато си спомни нещо. Днес бе годишнина от смъртта на баща му.

Финкълстийн не беше религиозен човек. Освен това бе погребал баща си преди седемнайсет години и споменът вече беше поизбледнял. Въпреки че според свещения закон синът трябва да почита паметта на родителите си поне веднъж годишно, Финкълстийн не беше стъпвал на гроба три-четири години — не помнеше точно. Това пренебрежение се дължеше преди всичко на липсата на почит към мъртвите, рядко явление сред евреите, и на факта, че бе твърде зает с делата на този свят и новостите на деня. Имаше най-добри чувства към покойниците, но не виждаше смисъл в това да стоиш пред надгробен камък и да се преструваш, че ти е мъчно. Мразеше лицемерието, смяташе за извратено вайкането по хора, които от години не са сред живите, и не желаеше да се преструва.

Затова бе странно, че спря пред автоматичната преграда на метрото, спомни си, че баща му е бил погребан точно на този ден, и се запита дали все пак да не отиде да навести стареца. Всъщност „запита се“ не беше правилно определение за душевното му състояние в този момент. Нещо го подтикваше да отиде на гробищата. Истинското величие на душата някак си му се беше разкрило, той се подчини на повика й, върна се на улицата, измина седемте пресечки до спирката на тролея и се качи, за да отиде до гъсто населеното гробище в северните покрайнини на Бруклин.

След като умрат, евреите почиват под земята почти както са живели — съвсем близо един до друг, всеки надгробен камък се опира в съседните, Финкълстийн влезе в гробището и тръгна по криволичещата бетонирана алея, която обикаляше целия парк. За човек като него, склонен към размишления, този обиколен път предлагаше интересни възможности. Забеляза, че повечето скъпи гробници са издигнати на места, добре видими от входа, и това придава на мястото тържествена, възвишена атмосфера. Зад тях обаче дългите редици голи надгробни плочи разкриваха истинската картина. Тук бе последното обиталище на обикновените хора. Зад всеки голям и добре поддържан надгробен паметник имаше стотици, хиляди евтини плочи, килнати над безлични гробове, хлътнали като старческа гръд след последното издихание. Отдясно се задаваше скромно погребално шествие и той се заслуша за момент в тихите вопли на опечалените. „Още една точка за Мойсей“ — помисли си и продължи по криволичещата алея.

Гробът на баща му беше доста отдалечен от входа, но добрата памет на Финкълстийн го водеше безпогрешно. Свърна от главната алея по тясна чакълена пътека, после се отклони от нея и предпазливо запристъпва между гробовете.

Докато търсеше надписа на плочата, сякаш беше в транс. Винаги ставаше така въпреки равнодушното му отношение към мъртвите. Днес обаче чувството бе по-мъчително, по някаква причина го терзаеше повече от друг път. Втренчи се в очуканата каменна плоча и неравния тревясал гроб и в съзнанието му прозвучаха думи. Това го обезпокои, защото не беше нормално да се впечатлява от подобни неща. Опря на земята единия край на кутията с играчки, другия — на бедрото си и сложи ръце на кръста.

„Какво правя тук? — запита се. — Отдолу вероятно не са останали и кости. А пък ако са останали, какво да им кажа? Защо изобщо дойдох?“

Ала все още не можеше да си тръгне, защото имаше чувството, че е дошъл с някаква цел, а все още нищо не се случваше.

Изведнъж му се проясни. Застанал пред този стар камък, той си спомни онова, от което се нуждаеше тъкмо сега. Една стара приказка. Беше дошъл, за да си спомни приказката, единствената, която баща му всеки път успяваше да разкаже отначало докрай, без да промени нищо в съдържанието й. Финкълстийн открай време вярваше в тази приказка, защото за разлика от другите бръщолевения на баща му всеки път бе една и съща. Сега, втренчен в надгробния камък, той си я припомни.

В предишната страна на евреите, онази част от Полша, която тогава още била в Австро-Унгария, живеел велик барон, чиито имоти били толкова обширни, че нямали край. Никой жител на близкото село не бил обхождал целите му владения и никой не знаел къде минават границите им. Една част от имението обаче била заградена с висока желязна ограда, чиято изработка отнела много години. Зад оградата се издигали високи дървета и растели гъсти храсталаци, никой от селото не знаел какво има отвъд тях. Мислели обаче, че къщата на барона е някъде там. Кой би издигнал такава висока ограда, ако от другата страна няма богат дом?

Зад оградата обаче винаги било тихо, не се чували хорски гласове, тропане на каляски или свистене на коси. Един ден се разнесли кански викове и рев. Хората от селото изтичали до оградата и някои се покачили на близките дървета да погледнат какво става вътре. Видели селяни, скупчени около затънала в кал каруца, и стражи с пики и камшици, които се опитвали да ги отблъснат. Пред очите им се водела истинска битка, която свършила едва след като въоръжените стражи до един били повалени на земята. Селяните грабнали пиките и избили до крак враговете.

Цялата история се разбрала по-късно. В имението си баронът държал неколкостотин крепостни селяни. Крепостничеството било отменено преди поколения, но в много имения положението било като преди. Крепостните селяни не можели да излязат, живеели и умирали, без да знаят какво става във външния свят. Един ден каруцата, която карали, затънала в калта и не можела да помръдне. Надзирателят им заповядал да дърпат по-силно и накрая размахал камшика. Докато се напъвали, той нашарил гърбовете на неколцина. Не че било нещо необичайно, но им било дошло до гуша, затова този път селяните пуснали каишите, обърнали се и се втренчили в мъчителя си. Заобиколили го, а той продължавал да ги шиба с камшика. Накрая го хванали за гушата и с голи ръце прекършили врата му. Пуснали го едва след като спрял да размахва камшика, отдръпнали се, той паднал и тогава видели, че са го убили.

Лежал мъртъв, но все още стискал камшика. Крепостните не знаели какво да правят, затова зачакали. Гневът им бил утихнал, очаквали да дойде нов надзирател, за да продължат работата. Няколко часа по-късно видели друг от хората на барона и го повикали. Казали му, че им трябва друг надзирател, защото този бил паднал и си счупил врата. Оня видял, че колегата му е убит, и се върнал в къщата. Дошъл цял отряд надзиратели, които нападнали селяните с явното намерение да ги избият.

Крепостните обаче не смятали да се прощават с живота, закрещели за помощ и изпратили за подкрепления. Бързо се свързали със свои другари в близките нивя и скоро около двеста селяни обкръжили надзирателите. Накрая ги избили до крак. Знаели, че барона го няма, отишли в къщата му и разбили вратата. Изпочупили мебелите, скъсали струните на пианото (за първи път виждали такова чудо), съдрали тапицерията на диваните, смъкнали картините и ги разкъсали. Нахълтали в кухнята и посипали сол върху всичко, което ставало за ядене, качили се по каменното стълбище и се развилнели в спалните. Не щеш ли, в спалнята на господаря намерили голям сейф и понеже бил заключен с тежък катинар, те го разбили и отворили кутията. Вътре намерили цял куп хубави рисунки на краля. Познали, че е той, защото по заповед на барона били окачили негов портрет до разпятието във всяка колиба. Техните картини на краля обаче не били толкова красиви, колкото намерените в кутията. Ликът му бил обрамчен от златни орнаменти, а по краищата имало надписи. Селяните толкова обичали своя крал, че извадили рисунките и ги разпределили помежду си. Само едно не могли да проумеят — защо всички портрети са съвсем еднакви. После се върнали по нивите и продължили да се трудят; в джоба на всекиго имало по десет-дванайсет картинки. Решили да сменят старите си портрети на краля с новите. Неколцина били взели толкова много, че можели да облепят с тях всичките стени в къщите си, и нямали търпение слънцето да залезе, та да се приберат и да го направят.

Вечерта обаче баронът се върнал. Когато видял дома си разбит и всичките надзиратели избити, изпратил конник в града, намиращ се на няколко километра на изток, за да извика помощ от местните казарми. След това обиколил къщите на крепостните си и видял картинките по стените. Не казал нищо и се прибрал вкъщи.

Не стоял обаче със скръстени ръце. Оседлал коня и отишъл в селцето близо до имението. Там живеели много евреи и един от тях бил амбулантният търговец Ицик, който си бил вкъщи, след като цял сезон обикалял да продава тенджери и тигани по селата. Баронът го извикал и му рекъл:

— Реших да променя реда в имението си. Тази нощ портите ми ще са отворени. Можеш да донесеш стоката си и ако някой от крепостните ми иска, нека купува с каквото може да плати. Не смятам повече да ги снабдявам.

Ицик се замислил и изпитателно се вгледал в лицето на барона, озарено от последните лъчи на залязващото слънце. Присвил очи и отговорил:

— За мен ще е голяма чест, ваша светлост, но добре знаете, че купувам тенджерите и тиганите с пари, а вашите крепостни нямат пукнат грош.

— Върви при тях, има с какво да ти платят.

— Ама, ваша светлост, домът ми вече е препълнен с бита сметана и кожи, срещу които разменям стоката си. Селяните са бедни като църковни мишки. Няма как да продам стоката. Не мога да купувам гърнета срещу сметана.

Баронът го изгледал и настоял:

— Отиди в имението със стоката си. Отивай веднага.

Ицик разбрал, че това е заповед, и се поклонил ниско; баронът си тръгнал. Евреинът запрегнал каруцата и го последвал. Портите на имението наистина били широко отворени. Той минал през малка гора и намерил колибите на крепостните селяни. За пръв път външен човек влизал в имението и всички наизлезли да го видят. Със свито сърце Ицик слязъл от каруцата и те се скупчили около него и лъскавите му тенджери и тигани. Казал им на полски, че могат да си купят каквото поискат. Те се умълчали. Това била най-лошата търговска сделка в живота му. Бил сигурен, че не разбират нищо от търговия, защото никога в живота си не били купували нищо. Ала те интуитивно разбрали, че търговецът им предлага да размени тенджерите или тиганите за нещо. Неколцина плахо посочили някои от предметите в каруцата и попитали евреина какво иска за тях.

— Ами, ако имате нещо ценно в къщите си, покажете ми го и ще ви кажа срещу колко можете да получите тенджера или тиган.

Неколцина влезли в колибите си и изнесли неща, за които смятали, че имат някаква стойност. Една жена му показала обувка, като твърдяла, че я носил някакъв свещеник, но Ицик поклатил глава. Друга му показала кесийка със счупени копчета, но това също не ставало. Един селянин се приближил и казал:

— Имам картина на краля. Имам дванайсет портрета.

— Колко е голяма тази картина? — поинтересувал се евреинът.

— Ето, имам няколко в джоба — отвърнал човекът и извадил пачка грижливо сгънати картинки.

Ицик ги погледнал и добре видял числата, отпечатани в ъглите. „1000 крони“ — пишело там. Той затаил дъх.

— Някой друг има ли такива картинки?

Селяните закрещели един през друг и докато се усети, го завлекли в една колиба, където стените били облепени със стотици банкноти от по 1000 крони. Влязъл в друга къща, после в трета и накрая отново застанал насред калната улица, давайки си сметка, че е попаднал на златна мина.

Какво да прави? Сега разбрал защо баронът го изпратил да продава на крепостните… те наистина имали пари. Ицик бил сред ония, които се покачили на оградата и видели как селяните убиват надзирателите. Събрал две и две и осъзнал, че парите са откраднати от къщата на барона. Добавил още едно и стигнал до заключението, че за барона е най-удобно той, евреинът Ицик, да освободи тези невежи хорица от богатството им и по-късно да бъде хванат с купища пари в дома си. Накратко, това бил план за погром.

Първо му се приискало да побегне. Да зареже кола, тенджери, тигани, да прескочи оградата и да изчезне. Имал обаче близки в селото отвън и не можел да ги изостави в такъв момент. Имало и друга причина да не избяга. Не бил глупак нашият Ицик. Знаел какво се готви в Европа, защото при пътуванията си обикалял много райони на страната, което повечето хора по онова време нямали възможност да правят. При тези пътувания често търпял обиди и грубости за това, че е евреин. Бил стигнал до такъв момент в живота си, когато вече не можел да търпи. Сегашното му премеждие изглеждало като последната и най-голяма неправда.

Затова с голяма горчивина, която идва, когато човек трябва да даде израз на душевния си бунт, той тръгнал от колиба в колиба и събрал всички картинки на краля, които видял, а в замяна раздавал на селяните стока, докато каруцата му се изпразнила, а в пояса му се събрали над един милион крони. Накрая се качил в каруцата и си тръгнал. По пътя не срещнал никого и безпрепятствено стигнал до дома си.

Нощта се спуснала. Той вечерял, произнесъл дълга и тържествена молитва и легнал да спи. Наоколо спели децата му, а до него — жена му. Ослушвал се за тропот на копита и очаквал да подуши миризма на пожарища.

Когато луната се скрила и станало съвсем тъмно, Ицик чул конски тропот. Изскочил навън и предупредил съседите си, които залостили вратите и спуснали кепенците. Върнал се у дома и направил същото. След няколко минути в селото нахлули конници и започнали да разбиват къщите на евреите. Къща след къща, жените пищели, две били изнасилени на праговете на домовете си.

Стигнали до къщата на Ицик и разбили вратата. Подпалили покрива. Той се опитал да задържи семейството си около себе си, но войниците завлекли децата му и ги набучили на копия като прасенца на шиш, три пъти изнасилили жена му, а него удряли с байонети по главата, докато го помислили за мъртъв.

На заранта Ицик се събудил с ужасна болка. Видял мъртвите си близки и олюлявайки се се изправил. За своя най-голяма изненада насред стаята видял пояса си. Развил го. Стотиците банкноти били вътре недокоснати.

Седнал на земята като Йов и се загледал към слънцето. По-късно същата сутрин дошъл баронът с двама войници, влязъл в къщата, навел се и взел пояса. Излязъл, без да погледне Ицик, яхнал коня си и си заминал.

От този ден амбулантният търговец Ицик полудял. Съседите погребали мъртвите му близки и той с години не проронил нито дума. Един ден излязъл от селото по пътя, по който преди години тръгвал на обиколките си из страната. В района още се разказва, че изминал пеша целия път, който бил стотици километри, след което се върнал в родното си село и няколко дни по-късно умрял.

Господин Финкълстийн виждаше не надгробния камък, а лицето на баща си, което бе изплувало от спомените му. Мислено зададе същия въпрос, който винаги бе задавал на стареца:

— Е? Каква е поуката?

— Поуката ли? Няма поука. Какво е можел да стори Ицик? Само онова, което е трябвало да направи. Трябвало е да доведе нещата до края, който е знаел, че ще настъпи. Нямало е какво друго да направи, както е нямало друг възможен край. Това е поуката.

Финкълстийн се обърна и тръгна по пътеката. Срещу него идваше старец с къдрава прошарена брада, Финкълстийн го позна, този човек си изкарваше прехраната, като казваше молитви за посетителите на гробовете. Не обичаше тези хора, както мразеше всичко формално и неискрено. Старецът, облечен изцяло в черно, го пресрещна точно когато той прескочи един гроб и стъпи на чакъла. Попита го дали не желае да поръча молитва за онзи, когото е посетил днес.

— Не, благодаря, няма нужда.

Старецът явно го беше наблюдавал, защото посочи гроба на баща му и отбеляза:

— Не оставихте нищо.

Финкълстийн погледна надгробния камък и се сети, че трябваше да остави камъче като знак, че се е отбил и е отдал почит на покойника. Тук-там върху плочите имаше камъчета с всякакъв размер, като визитни картички, които дъждовете няма да отнесат. Той се обърна към стареца и каза на идиш:

— Ако ме е видял, значи знае, че съм идвал. Ако не, няма да забележи и камъчето. Нека остане така.

Понечи да си тръгне, но старецът каза:

— Видяхте ли поругания гроб?

Финкълстийн отново се обърна и се вгледа в малките очички на събеседника си. След като видя, че няма да получи пари, старецът явно искаше да си побъбри. Посочи с пръст:

— Промъкнали са се и са го съборили, мръсниците.

Финкълстийн се обърна, един надгробен камък бе захлупен върху гроба. Със стареца се приближиха и той се втренчи в камъка, върху който с блажна боя бе нарисувана жълта свастика.

Сърцето му се сви. Защото при падането си камъкът беше издълбал дупка в рохкавата пръст на гроба. Очите му се наляха със сълзи, той се извърна и погледна стареца:

— Хванаха ли ги?

— Направили са го през нощта. Видяхме едва на заранта.

— Не трябва да оставят този знак.

— Отидоха да вземат нещо, за да го изтрият. Какво още, господине? Какво още ще видим в тази Америка?

Финкълстийн се вгледа в сълзящите сини очи на стареца. Недоумението, което видя в тях, тъгата и отчаянието, че това се е случило „в тази Америка“, лицето и свитите рамене на стареца му напомниха за баща му. Той сви рамене, взе кутията и тръгна по криволичещата алея към портала.

Седна в тролея, изведнъж изпита усещането, че животът му върви към повратна точка, неочаквана кулминация, нежелан момент, който въпреки всички планове и цялата илюзорна надежда се приближава все повече и скоро ще настъпи. Вглъби се в онези странни философски мисли, които ни спохождат след посещение на гробищата. Както много пъти преди отново прозря колко жестоко са грешали баща му и много други бащи, които сега почиваха до него. Приказката за амбулантния търговец Ицик — в нея имаше поука. И не че евреинът е бил осъден да свърши по този жесток начин, (Финкълстийн не смяташе да умре така, нито да позволи децата и съпругата му да бъдат обречени на такъв край.) Поуката, която той отново прозря, докато минаваше с тролея през Бушуик, бе, че Ицик не е трябвало да приема ролята, натрапена му от барона. Когато е разбрал, че благородникът прави всичко, за да отклони от себе си гнева на селяните, евреинът е трябвало да послуша вътрешния си глас, да вземе каруцата си и да се прибере право вкъщи. После, при погрома — защото той е щял да дойде, както и да беше постъпил със селяните — е трябвало да намери сили да се бие. Погромът е бил неизбежен, но не и изходът от него. Резултатът е изглеждал неизбежен, защото парите са били в дома му, когато е чул тропота на копита. Точно тези пари са го отслабили, те са били като превръзка на очите, а той не е трябвало да позволява да му я сложат. Без нея е щял да се бие; с нея е бил готов само да умре.

За Финкълстийн изводът бе по-ясен от всякога. „Невинен съм — каза си. — Нямам какво да крия и от какво да се срамувам. Ако други се срамуват, нека да се крият и да чакат злата си участ, нека да играят ролята, която друг им е измислил, и да стоят безучастно, сякаш наистина са виновни за нещо. Не се срамувам и няма да се крия, сякаш държа нещо крадено в дома си. Аз съм гражданин на тази страна. Аз съм честен човек — мислеше си, когато слезе от тролея и тръгна към метрото. — Не съм Ицик. По дяволите — каза си, минавайки през автоматичната преграда, — няма да позволя да ме превърнат в Ицик.“

Нещо изтрака на перона и го върна към реалността. Когато минаваше през въртящата се преграда, картонената кутия се беше отворила. Пред него се търкаляха две бухалки за бейзбол. Трета се показваше през дупката в картона. Той остави кутията на бетонената площадка, вдигна двете бухалки и ги пъхна през дупката. Следващия път щеше да поиска да му опаковат бухалките в по-здрава кутия. За пръв път купуваше подобно нещо. Едва преди няколко дни бе решил, че е хубаво да има бухалка в магазина.