Френската вълчица

I. ХАРИДЖ

Чайки кръжаха с крясъци, около мачтите, на корабите и дебнеха хвърляните в морето отпадъци. В залива, където се вливат едновременно Оруъл и Стауър, все по-ясно се виждаше пристанището на Харидж с дървен вълнолом и ниски къщи край брега. Две леки лодки вече бяха акостирали с отред стрелци на борда, които трябваше да разузнаят дали околността е спокойна. Брегът не изглеждаше охраняван. За миг на кея стана суматоха. Населението, най-напред привлечено от платната в открито море, се разбяга, щом войниците стъпиха на сушата, но скоро се успокои и пак се струпа.

Корабът на кралицата с дълъг флаг на задната мачта с извезани френски лилии и английски лъвове се носеше от вятъра. Зад него идваха осемнадесет холандски кораба. Екипажите, командувани от помощник-капитаните, прибираха платната. От хълбоците на платноходите се подадоха дълги гребла като внезапно разперени криле, за да улеснят акостирането.

Изправена на мостика, заобиколена от сина си принц Едуард, граф Кент, лорд Мортимър, месир Жак дьо Ено и няколко други английски и холандски благородници, английската кралица присъствуваше на маневрата и наблюдаваше все по-близкия бряг на кралството си.

За пръв път откакто бе избягал, Роджър Мортимър не бе облечен в черно. Не носеше тежката броня със затворен шлем, а доспехи за по-леки стълкновения — каска без наличник с прикрепена към нея стоманена мрежа и ризница, над която се развяваше надризница на червени и сини ивици, украсена с гербовете му.

Кралицата бе облечена по същия начин: тясното й бледо лице беше стегнато от стоманената мрежа, полите й бяха до земята, но бе обула метални гамаши като мъжете.

И младият принц Едуард бе във военни доспехи. Много бе израсъл през последните месеци и бе заприличал на мъж. Следеше с поглед чайките и му се струваше, че са същите, които придружаваха флота още от устието на Мьоз, със същите дрезгави крясъци, със същите лакоми човки.

Тези птици му напомняха за Холандия. Между другото всичко, и сивото море, и сивото небе с леки розови оттенъци, кеят с тухлените къщички, на който скоро щяха да слязат, зеленият вълнообразен, блатист пейзаж, разстилащ се отвъд Харидж — всичко извикваше спомена за холандската земя. Но дори ако пред очите му се простираше пустиня с камъни и пясък под палещо слънце, той пак — поради контраста — щеше да си мисли за местностите край Брабант, Остревант и Ено, които скоро бе напуснал. Защото монсеньор Едуард, аквитански херцог и английски престолонаследник, едва на четиринайсет години и девет месеца, се беше влюбил в Холандия.

А ето как бе станало това и какви забележителни събития се бяха отпечатали в паметта на младия принц. След като избягаха тайно от Париж в ранната сутрин, когато монсеньор д’Артоа бе разбудил съвсем ненавреме двореца, те побързаха, пришпорвайки дните, да стигнат, колкото може по-бързо, земите на Свещената империя, като най-напред се отбиха при месир Йосташ д’Оберсикур, който заедно с жена си посрещна много сърдечно и весело английската кралица и свитата й. Щом настани и подслони в замъка си тази неочаквана кавалкада, месир д’Оберсикур скочи на коня, за да предупреди в столицата Валансиен добросърдечния граф Гийом, чиято жена бе първа братовчедка на кралица Изабел. Още на другия ден се появи по-малкият брат на граф месир Жан дьо Ено.

Интересен човек беше той. Не външно, защото изглеждаше съвсем прилично, с кръгло лице и яко тяло, с кръгли очи, топчест нос над къси руси мустаци, но странен в държанието си. Защото щом се изправи пред кралицата, още преди да свали ботушите си, той коленичи на плочите и се провикна с ръка на сърцето:

— Госпожо, пред вас е вашият рицар, който е готов да умре за вас, дори ако всички други ви изменят. Ще използувам цялата си власт с помощта на приятелите ви, за да ви отведа, вас и сина ви, в кралство Англия и всички, които ще помоля, ще отдадат живота си и ще разполагаме с достатъчно воини, ако това е угодно богу.

За да му благодари за така спонтанно предложената помощ, кралицата понечи да коленичи пред него, но месир Жан дьо Ено я спря и като я взе в прегръдките си, я притисна до себе си и продължи, дъхайки право в лицето й:

— Да не даде бог английската кралица някога да бъде принудена да коленичи пред някого. Успокойте се, госпожо, и вие, и вашият мил син, защото аз ще удържа думата си.

Лорд Мортимър се намръщи. Струваше му се, че месир Жан дьо Ено прекалено бързо поставя шпагата си в служба на дамите. Наистина този мъж си въобразяваше, че е същински Ланслот, защото внезапно заяви, че няма да приеме да пренощува под един и същ покрив с кралицата, за да не я изложи, като че ли не виждаше поне шест барони около нея! И кротко потърси убежище в едно съседно абатство, а рано на другия ден, след като изслуша църковната служба и си пийна, дойде при кралицата и отведе цялата компания във Валансиен.

Ах, какви прекрасни хора бяха граф Гийом Добросърдечния, съпругата му и четирите им дъщери, които живееха в един бял замък. Графът и графинята бяха щастлива съпружеска двойка. Това си личеше по лицата им и от всички техни думи. Младият принц Едуард, който от ранно детство бе страдал от разногласията на родителите си, гледаше с възхищение това сплотено и толкова добронамерено семейство. Колко щастливи бяха четирите млади принцеси Ено, че са се родили в такова семейство!

Добрият граф Гийом се постави в услуга на кралица Изабел, но не така красноречиво като брат си, като се осведоми предварително да не би да си навлече гнева на френския крал или на папата.

Месир Жан дьо Ено обаче не щадеше енергията си. Писа на всички свои познати рицари и ги замоли в името на честта и приятелството да се присъединят към начинанието му и дадения обет. Вдигна такъв шум в Ено, Брабант, Зеланд и Холандия, че граф Гийом се разтревожи. Месир Жан се готвеше да свика цялото войнство на държавата му, цялото рицарство. Той го подкани към благоразумие, но брат му не искаше и да чуе.

— Месир братко — каза той, — само веднъж мога да умра, когато пожелае всевишният, и обещах на тази мила дама да я отведа в кралството й. Ще го сторя, дори ако трябва да умра, защото всеки рицар е длъжен да служи честно на всички преследвани и угнетени дами и девици, щом го призоват!

Гийом Добросърдечния се боеше и за хазната си, защото всички тези опълчения които трябваше да екипират, щяха да погълнат средства. Но по този въпрос лорд Мортимър го успокои: той като че ли бе получил достатъчно пари от ломбардските банки за издръжката на хиляда копия.

Останаха около три месеца във Валансиен, отдадени на дворцови развлечения, а Жан дьо Ено всеки ден съобщаваше за някой нов рицар, готов да се присъедини към тях, било месир Мишел дьо Лин или Месир дьо Сар, било рицаря Улфар дьо Гистел или Персивал дьо Семери, или Санс дьо Бусоа.

Отидоха все едно семейно да се поклонят в църквата в Себург на мощите на свети Дрюон, много тачени, откакто дядото на граф Гийом, Жан д’Авен, който страдаше от камъни в бъбреците, се бе излекувал.

Втората от четирите дъщери на граф Гийом, Филипа, веднага се хареса на младия принц Едуард. Беше червенокоса, пълничка, с широко, обсипано с лунички лице и вече с коремче: истинска малка Валоа с брабандски примес. Двамата много си подхождаха по възраст и всички с изненада забелязаха, че принц Едуард, който никога не говореше, все стоеше край дебеланката Филипа и й говореше, говореше по цели часове… Взаимното им привличане бе явно за всички. Заговорят ли, мълчаливците не умеят да се преструват.

Затова кралица Изабел и граф дьо Ено скоро се споразумяха да годят децата си, които проявяваха едно към друго толкова голяма склонност. По този начин Изабел заздравяваше необходимия й съюз, а граф дьо Ено не виждаше вече нищо лошо в това да й заеме рицарите си, след като един ден дъщеря му щеше да стане кралица на Англия.

Въпреки изричните заповеди на крал Едуард II, който бе забранил на сина си да се сгодява или да позволи да бъде сгоден без негово съгласие40, поискаха разрешение от светия отец. Изглежда, наистина е било писано принц Едуард да се ожени за девойка от рода Валоа! Три години преди това баща му бе отказал да го сгоди за една от най-малките дъщери на монсеньор Шарл, благословен отказ, защото сега младежът можеше да се свърже с внучката на същия монсеньор Шарл, която при това му харесваше.

Начинанието на кралицата мигновено придоби за принц Едуард нов смисъл. Ако успеят да дебаркират, ако вуйчо Кент и лорд Мортимър успеят с помощта на братовчед си Ено да изгонят престъпните Дисиенсър и да управляват вместо тях кралството, кралят ще бъде принуден да одобри женитбата му.

Между другото вече без стеснение говореха пред юношата за порока на баща му. Той бе ужасен и отвратен. Как бе възможно един мъж, рицар, крал да се държи така с благородник от двора си? Принцът бе решил, когато на свой ред се възкачи на престола, изобщо да не търпи подобни нрави всред бароните си и да покаже на всички до своята Филипа истинска, красива и лоялна любов между мъж и жена, между кралица и крал. Тази закръглена, червенокоса особа, вече доста женствена, му се струваше най-красивата госпожица на земята и му въздействуваше успокоително.

Така че младежът щеше да извоюва правото си на любов и това заличаваше огорчението му, че ще трябва да се бие със собствения си баща.

Три месеца бяха изминали все така щастливо, безспорно най-хубавите месеци в живота на принц Едуард.

Енюйерите — понеже така се наричаха рицарите на Ено — се събраха в Дордрехт, на река Мьоз, красив град, странно прорязан от канали и басейн, в който всяка сухоземна улица минава над воден път, в който корабите, дошли от всички морета, както и плоскодънните шлепове без платна, които плаваха по реките, акостираха чак пред площада на църквите. Град с оживена търговия и големи богатства, където бароните вървяха по кейовете между денкове с вълна и сандъци с подправки, където миризмата на прясна и солена риба се носеше около халите, а моряците и носачите ядяха на самата улица хубавите светли калкани, току-що извадени от тигана, продавани на сергиите. След църковната служба във високата катедрала от червени тухли населението се стичаше да зяпа невиждания досега голям военен парад край самите им къщи! А мачтите на корабите се поклащаха, по-високи от покривите.

Колко дълги часове, колко усилия и викове бяха необходими, докато ги натоварят, издути като дървените холандски сабо, с всичко, което бе потребно на конниците: сандъци с въоръжения, брони, хранителни припаси, кухненски съдове, печки, по една налбантница на опълчение и сто ковачи с наковални, духала и чукове! После трябваше да качат едрите фламандски коне, с тежки крака и почти червен на слънцето косъм, с по-бледи, сякаш избелели, развяващи се гриви и огромни месести задници, лъскави като коприна, истински коне за рицари, върху които можеха да поставят седлата с високи облегала, да закачат мрежестите метални покривала и да настанят един рибар в бойни доспехи. Почти четиристотин ливри, които щяха да се понесат в галоп.

Имаше над хиляда такива коне, защото месир Ено бе удържал думата си и бе събрал хиляда рицари, придружени от щитоносците, прислужниците и слугите, общо две хиляди седемстотин петдесет и седем наемници според списъците, които водеше Жерар дьо Алспей.

Помещението на горната палуба бе отредено за едрите феодали, участвуващи в експедицията.

Дигнаха платната сутринта на 22 септември, за да използват теченията на равноденствието и плаваха цял един ден по Мьоз, докато хвърлят котва пред дигите на Холандия. Кресливи чайки кръжаха около корабите. На другия ден флотът пое в открито море. Времето изглеждаше хубаво, но ето че към края на деня задуха вятър напреко на курса им, срещу който с мъка се преборваха. Люшкани по морето, издълбано от огромни вълни, всички се измъчваха от морска болест и непреодолим страх. Рицарите повръщаха, наведени над перилата, ако успееха да стигнат до тях. Дори хората от екипажа не се чувствуваха добре, а конете, натъпкани в конюшните между двете иалуби, издаваха отвратителна миризма. Всяка буря е по страшна нощем, отколкото денем. Войсковите свещеници се молеха.

Месир Жан дьо Ено проявяваше удивителна смелост и внимание около кралица Изабел, прекаляваше дори малко, защото в някои случаи любезността на мъжете досажда на жените. Кралицата изпита едва ли не облекчение, когато месир дьо Ено се разболя на свой ред. Единствен лорд Мортимър като че ли устояваше на лошото време. Ревнивите мъже не страдат от морска болест, така поне се казва. Затова пък барон Малтравърс представляваше жалка гледка, когато се развидели. Лицето му бе по-издължено и по-жълто откогато и да било, косите — увиснали над ушите, надризницата цяла замърсена. Той бе седнал с разкрачени крака до едно навито на руло въже и простенваше при всяка нова вълна, сякаш тя му носеше смърт.

Най-сетне свети Георги се смили, морето утихна и всеки можа да се пооправи. После дежурните наблюдатели забелязаха английския бряг само на няколко мили южно от мястото, където искаха да пристигнат. Моряците се отправиха към пристанището на Харидж и кралският кораб с вдигнати весла докосна дървения вълнолом.

Младият принц Едуард Аквитански наблюдаваше през дългите си руси мигли всички предмети около себе си и всичко кръгло, червеникаво или розово — облаците, гонени от септемврийския вятър, ниските издути платна на последните кораби, задниците на фламандските дорести коне, бузите на месир Жан дьо Ено — му напомняше непреодолимо Холандия, страната на неговата любов.

Щом стъпи на кея на Харидж, Роджър Мортимър се почувствува съвсем като своя прапрадядо, дебаркирал двеста и шестдесет години преди него върху английска земя заедно с Вилхелм Завоевателя. И това веднага пролича по изражението, тона на гласа му и начина, по който пое всичко в свои ръце.

Той ръководеше експедицията заедно с Жан дьо Ено, като си споделяха по равно командуването, както бе нормално, защото Мортимър имаше зад себе си само справедливата си кауза, няколко английски барони и парите на ломбардците, докато графът водеше две хиляди седемстотин петдесет и седем воини, които щяха да се сражават. Независимо от това Мортимър смяташе, че Жан дьо Ено трябва да се занимава само с организирането и изхранването на войската, а самият той възнамеряваше да се нагърби с пълната отговорност за военните действия. Колкото до граф Кент, той не държеше особено да се изтъква: ако въпреки оптимистичните сведения, които бяха получили, част от благородничеството бе останало вярно на крал Едуард, войските му щяха да бъдат командувани от граф Норфолк, английския конетабъл, тоест собствения брат на Кент. А да се бунтуваш срещу заварения си брат, двадесет години по-стар от теб, който при това е лош крал, е едно, но съвсем друго е да извадиш шпага срещу любим брат, с който те дели само една година разлика във възрастта.

В желанието си да се осведоми за положението Мортимър извика лорд-мера на Харидж. Дали знае къде са кралските войски? Кой е най-близкият замък, където може да се подслони кралицата, докато дебаркират мъжете и разтоварят корабите?

— Ние сме тук — заяви той на лорд-мера, — за да помогнем на крал Едуард да се отърве от лошите си съветници, от които кралството страда и да възвърнем на кралицата дължимото й положение. Затова нашите намерения не се различават от желанието на бароните и целия английски народ.

Това бе кратко и ясно и Мортимър щеше да го повтаря при всяко спиране по пътя им, за да обясни на хората, които биха могли да се изненадат от присъствието на чуждестранните войски.

Лорд-мерът, старец с редки бели коси, който трепереше под тогата си не от студ, а от страх, като че ли не беше осведомен. Кралят, кралят ли?… Казват, че бил в Лондон, ако не е в Портсмут… Във всеки случай голям флот трябвало да се събере в Портсмут, защото миналия месец било заповядано на всички кораби да се отправят натам, за да предотвратят евентуалното френско нашествие. Това обясняваше защо в пристанището имаше толкова малко кораби.

Лорд Мортимър не пропусна да изтъкне заслугите си по този повод, особено пред месир дьо Ено, защото много ловко бе разгласил чрез емисарите си, че възнамерява да дебаркира на южното крайбрежие. Хитрината му бе успяла напълно. Но и Жан дьо Ено от своя страна можеше да бъде горд с холандските моряци, които не се бяха отклонили от курса си въпреки бурята.

Областта почти не бе охранявана. Лорд-мерът не беше чул за придвижване на войски в околността, нито бе получил друга заповед освен обичайните нареждания за бдителност. Къде да се отбият? Той им предложи абатството Уолтън, на три левги южно от Харидж, като заобиколят реките. Дълбоко в себе си много желаеше да прехвърли върху монасите грижата да подслонят тази компания.

Трябваше да съставят ескорт, който да охранява кралицата.

— Аз ще го командувам! — извика Жан дьо Ено.

— Ами дебаркирането на вашите рицари, месир, кой ще го надзирава? И колко време ще продължи то?

— Цели три дни, монсеньор, за да се подредят за поход. Ще поверя тази грижа на главния си щитоносец Филип дьо Шасто.

Мортимър бе най-много загрижен за тайните вестоносци, които бе изпратил от Холандия при епископ Орлитьн и граф Ланкасгър. Отишли ли бяха при тях двамата и бяха ли ги предупредили навреме? И къде ли се намираха сега? Би могъл навярно да узнае това чрез монасите, като прати конници, които от манастир на манастир биха стигнали до двамата водачи на вътрешната съпротива.

Властен, привидно спокоен, Мортимър крачеше по главната улица на Харидж, оградена от ниски къщи. Той се извръщаше нетърпеливо, за да види дали е сформиран ескортът, слизаше повторно до пристанището, за да ускори дебаркирането на конете, връщаше се в странноприемницата „Троа Куп“, където кралицата и престолонаследникът чакаха конете си. По същата улица, която той обхождаше, щеше да мине, и то неведнъж в продължение на няколко века историята на Англия41.

Най-сетне ескортът бе готов. Рицарите идваха, нареждаха се по четирима в редица и заемаха цялата широчина на главната улица. Слугите тичаха край конете, закопчаваха последната тока на металическото покривало. Копията се полюшваха пред тесните прозорци. Шпагите звънтяха при допир с наколенниците.

Помогнаха на кралицата да възседне снажния си кон и малката кавалкада пое през неравното поле, осеяно с дървета и пустоши, залени от прилива, и с редки къщи със сламени покриви. Зад ниски плетища овци с гъста вълна пасяха трева край локви със солена вода. Общо чзето, доста тъжен край, забулен от мъглата на залива. Но Кент, Кромуел, Алспей, шепата англичани и дори Малтравърс, колкото и да бе болен още, гледаха пейзажа, гледаха се помежду си и сълзи блестяха в очите им. Тази земя беше земята на Англия!

И когато внезапно един чифликчийски кон, подал глава над ниската вратичка на конюшнята, изцвили при минаването на кавалкадата, Роджър Мортимър почувствува, че го залива вълнение от намерената отново родина. Тази толкова дългоочаквана радост, която още не бе почувствал, защото имаше много сериозни грижи и трябваше да взема важни решения, избликна в него посред полето, защото един английски кон бе изцвилил, усетил фламандските коне.

Три години далеч от родината, три години изгнание, очакване, надежди! Мортимър се видя мислено в нощта, когато избяга от Тауър — целият мокър, плаващ с лодка по средата на Темза към другия бряг, където го чакаше кон. А ето че се връща с извезан на гърдите герб и хиляда копия, които да подкрепят борбата му. Връща се като любовник на кралицата, за която така страстно бе бленувал в затвора. Животът понякога прилича на сбъднат сън и само тогава човек може да каже, че е щастлив.

В порив на признателност и желание да сподели чувствата си той обърна поглед към кралица Изабел, към красивия профил в стоманена обковка и блесналото като сапфир око. Но забеляза, че месир Жан дьо Ено, който яздеше от другата страна на кралицата, също я гледа, и голямата му радост угасна тутакси. Стори му се, че този миг му е познат, че го изживява повторно, и се смути, защото едва ли има нещо по-обезпокоително от връхлитащото ни понякога смътно чувство, че познаваме пътя, по който никога не сме минавали. После си спомни за връщането им в Париж в деня, когато бе отишъл да посрещне Изабел при пристигането й: Робер д’Артоа беше от другата страна на кралицата, както Жан дьо Ено сега.

Той чу нейните думи:

— Месир Жан, дължа ви всичко и най-напред, че съм тук.

Мортимър се навъси и остана мрачен, рязък и далечен през целия път, дори когато пристигнаха при монасите в Уолтън и всички се настаниха, едни в абатското жилище, други в странноприемницата при манастира, а повечето воини в плевните. Настроението му беше толкова лошо, че когато кралицата се оттегли вечерта с любимия си, тя го попита:

— Но какво ви беше, мили Мортимър, целия следобед?

— Аз си въобразявах, госпожо, че добре съм служил на своята кралица и приятелка.

— А кой ви е казал, любими, че не е така?

— Мислех, госпожо, че на мен дължите завръщането си в кралството.

— Но кой твърди, че не ви го дължа?

— Самата вие, госпожо, самата вие заявихте това пред мен на Жан дьо Ено, като му изказахте благодарността си за всичко.

— О, Мортимър, мили приятелю — възкликна кралицата, — как се засягате от всичко! Има ли нещо лошо наистина да благодариш на човек, комуто си задължен?

— Аз се засягам от конкретни неща — отвърна Мортимър. — Засягам се от думи, засягам се и от някои погледи, които се надявах най-искрено, че трябва да отправяте само към мен. Вие сте кокетна, госпожо, а аз съвсем не очаквах това. Флиртувате!

Кралицата се чувствуваше изморена. Трите дни бурно море, тревогата около несигурното дебаркиране и накрая изминатите четири левги на кон бяха достатъчно изпитание за нея. Много ли са жените, които биха понесли всичко това, без да се оплачат нито веднъж и да не създадат грижи никому? Тя очакваше по-скоро похвала за издържливостта си, а не упреци от ревност.

— Какво флиртуване, приятелю, помислете си сам! — каза тя нетърпеливо. — Целомъдреното приятелство на месир дьо Ено може да е смешно, но то изхожда от добро сърце. И не забравяйте освен това, че то е цената на войските, с които разполагаме тук. Изтърпете следователно да откликна малко на него, без да го насърчавам, защото пребройте англичаните и пребройте неговите рицари. И заради самия вас се усмихвам на този мъж, който толкова ви дразни!

— Човек винаги си намира оправдание, когато постъпва зле. Месир дьо Ено ви се поставя в услуга, защото е много влюбен във вас, нямам нищо против, но не чак толкова, че да откаже да приеме парите, с които заплащаме услугата му. Така че няма нужда да го дарявате с толкова нежни усмивки. Чувствувам се унижен заради вас, че не оставате на недостъпната висота, на която ви поставях.

— Вие не изглеждахте така огорчен, че слизам от тази недостъпна висота, когато паднах във вашите обятия, приятелю Мортимър.

Това беше първото им скарване. Трябваше ли то да избухне точно в този ден, за който толкова бяха мечтали и заради който бяха сплотили усилията си в продължение на дълги месеци?

— Приятелю — добави по-нежно кралицата, — дали големият гняв, който ви е обхванал, не се дължи на това, че сега ше бъда по-близо до своя съпруг и нашата връзка няма да бъде така лесна?

Мортимър наведе чело, пресечено от суровите му вежди.

— Наистина мисля, госпожо, че след като вече сте във вашето кралство, трябва да спим отделно.

— Тъкмо това се канех да ви помоля, мили приятелю — отвърна Изабел.

Той излезе. Нямаше да види любовницата си разплакана. Къде останаха щастливите нощи във Франция?

В коридора на абатското жилище Мортимър срещна младия принц Едуард със свещ в ръцете, която осветяваше тясното му бледо лице. Дали не го дебнеше?

— Не спите ли, милорд? — попита го Мортимър.

— Търсех ви, милорд, за да ви помоля да пратите при мен вашия секретар… Бих желал в деня на завръщането си в кралството да пиша на госпожа Филипа…

II. СВЕТЛИЯТ ЧАС

Месир Жан дьо Ено нема възможност на другия ден да покаже доблестта си и благородната му вътрешна готовност беше напразна.

Когато се появи сутринта с развети флагове и пристегнати шлемове пред Бристол, градът бе решил вече да се предаде и можеха да го превземат само с една тояга. Първенците побързаха да изпратят парламентьори, които се безпокоеха само къде да настанят рицарите. Те изразиха своята преданост към кралицата и предложиха начаса да предадат владетеля си, Хю Диспенсър Стария, единствения виновник, заради когото не бяха могли дотогава да засвидетелствуват добрите си намерения. Щом отвориха вратите на града, рицарите се разположиха в хубавите бристолски домове. Диспенсър Стария бе заловен в замъка си и поставен под охраната на четирима рицари, докато кралицата, престолонаследникът и по-влиятелните барони се настаниха в неговите покои. Кралицата завари там другите си три деца, които Едуард II бе поверил при бягството си на Диспенсър. Изабел се чудеше колко са пораснали за година и осем месеца и ненаситно им се любуваше и ги прегръщаше. Внезапно тя погледна Мортимър, сякаш бурната й проява на радост я накара да се почувствува виновна пред него и прошепна:

— Бих желала, приятелю, бог да бе отредил да бъдат родени от вас.

По инициатива на ланкастърския граф незабавно бе свикан съвет, в който участвуваха епископите на Херифорд, Норидж, Линкън, Ийли и Уинчестър, дъблинският архиепископ, графовете Норфолк и Кент, барон Роджър Мортимър ъв Уигмор, сър Томъс Уейк, сър Уилям Лазуш ъв Ашли, Робер дьо Монтал, Робер дьо Мерл, Робърт ъв Уотвил и месир Анри дьо Бомон42.

Опирайки се юридически на факта, че крал Едуард се намирал извън границите на кралството — нямаше значение дали е в Уелс или в Ирландия, — съветът реши да провъзгласи младия принц Едуард за пазител и държител на кралството в отсъствие на суверена. Главните административни функции бяха разпределени отново и Адам Орлитън, мозъкът на бунта, получи длъжността лорд ковчежник.

Наистина крайно време бе да се погрижат за реорганизацията на централната власт. Истинско чудо бе дори, че в продължение на цял месец, докато кралят бягаше, министрите бяха разпръснати и Англия бе кръстосвана от кавалкадата на кралицата и рицарите, митниците функционираха, бирниците събираха криво-ляво данъците, уличната стража бдеше в градовете и общо взето общественият живот протичаше нормално, сякаш по инерция.

И така, временният пазител на върховната власт бе на петнадесет години без един месец. Декретите, които щеше да издава, щяха да бъдат подпечатвани с личния му печат, тъй като държавните печати бяха взети от краля и канцлера Болдок. Още същия ден младият принц председателствува процеса срещу Хю Диспенсър Стария. Това бе първата му проява на владетел. Сър Томъс Уейк, суров и вече възрастен рицар, маршал на войнството, произнесе обвинителната реч. Той представи Диспенсър, уинчестърски граф, отговорен за екзекуцията на Томъс Ланкастърски, отговорен за смъртта на Роджър Мортимър Стария в Лондонската кула (защото старият лорд ъв Чърк не дочака триумфалното завръщане на племенника си и угасна в килията няколко седмици преди това), отговорен за затварянето, изгонването от кралството или избиването на много други благородници, за изземването на имуществата на кралицата и кентския граф, за лошо управление на кралството, поражения в Шотландия и Аквитания, тъй като всичко това бе станало по негово внушение и поради гибелните му съвети. Същите обвинения щяха да бъдат отправяни занапред срещу всички съветници на крал Едуард.

Сбръчкан, приведен, с немощен глас Хю Стария, който толкова години бе проявявал плахо покорство пред желанията на краля, показа колко енергичен може да бъде. Вече нямаше какво да губи и се защищаваше по всяка точка.

Изгубените войни? Това бе заради подлостта на бараните. Отсечените глави? Хвърлените в затвора хора? Тези присъди бяха издадени срещу предатели и бунтовници, посегнали на законната власт, а кралствата рухват, ако тя не бъде зачитана. Секвестирането на владения и доходи бе извършено само за да не могат враговете на короната да си набавят войници и пари. А ако го упрекват за грабежи и присвоявания, нима забравят неговите двадесет и три имения, негови и на сина му, които Мортимър, Ланкастър, Малтравърс, Бъркли, всичките присъствуващи на процеса, бяха подложили на грабеж и опожаряване през 1321 година, преди да бъдат сразени, едните в Шрузбъри, другите — в Бъръбридж? Просто бе възстановил щетите, понесени от него самия, които изчисляваше на четиридесет хиляди ливри, без да смята всевъзможните насилия и издевателства над хората му.

Завърши със следните думи, отправени към кралицата:

— Ах, госпожо! Бог ни дължи справедлива присъда и ако не можем да я получим приживе, той ни я дължи на онзи свят!

Младият принц Едуард бе повдигнал дългите си мигли и внимателно слушаше. Хю Диспенсър Стария бе осъден да бъде влачен, обезглавен и обесен и тази присъда предизвика неговия презрителен отговор:

— Виждам, милорди, че за вас обезглавяване и обесване са две различни неща, но за мен те са само една смърт!

Държането му, много изненадващо за всички, които го бяха виждали при други обстоятелства, внезапно обясни голямото влияние, което бе имал. Този раболепен придворен не беше страхливец, този омразен министър не беше глупак. Принц Едуард одобри присъдата, но вече сам разсъждаваше и започваше да си съставя мнение за държането на хората, издигнати на високи постове. Да слуша, преди да говори, да се осведомява, преди да съди, да разбира, преди да решава и винаги да помни, че у всеки човек е налице способността да извърши и най-добри, и най-лоши постъпки. Това е основната мъдрост за всеки владетел.

Рядко някой е осъждал на смърт свой ближен, преди да е навършил петнайсет години. Едуард Аквитански в първия си ден на власт получи добър урок.

Привързаха краката на стария Диспенсър за ремъците на един кон и го повлякоха по улиците на Бристол. После го откараха на площада пред замъка с разкъсани сухожилия и изпочупени кости и го поставиха на колене пред дръвника. Отметнаха белите му коси, за да оголят врата му. Палач с червена качулка и широк меч отсече главата му. Тялото му, цялото в бликнала от артериите му кръв, бе окачено за мишниците на една бесилка. Набръчканата кървава глава бе забодена на едно копие до него.

И всички рицари, които се бяха заклели в свети Георги да защищават жени и девици, подтиснати и сираци, се наслаждаваха с буйни смехове и весели забележки на зрелището — старческия труп, разсечен на две.

III. ХЕРИФОРД

Около Петдесетница новият двор се настани в Херифорд.

Ако наистина, както казваше Адам Орлитън, епископ в този град, всеки има в историята своя светъл час, този час за него бе настъпил. След смайващи превратности, след като бе устроил бягството на един от най-влиятелните барони в кралството, след като бе призован пред Парламента и спасен от коалицията на лордовете, след като с проповедите си бе душата на въстанието, той се връщаше триумфално в епископията си. Бе ръкоположен на този сан през 1317 година въпреки волята на крал Едуард и бе упражнявал функциите си като голям прелат.

С каква радост този дребен, лишен от физическо очарование мъж, но силен телом и духом, обхождаше отново улиците на своя град, облечен в епископските си одежди, с митра на глава и жезъл в ръка.

Откакто кралският ескорт завладя замъка, разположен в центъра на града в една дълбока извивка на реката Уай, Орлитън неуморно показваше на кралицата строителството, което бе започнал, и преди всичко високата квадратна кула, с два прозирни етажа с огромни готически сводове, с по три камбанарийки на всеки ъгъл, двете по-малки, с остри ръбове, и една по-голяма над тях, и с дванадесет стрелчати върхове, възземащи се към небето. Той я бе издигнал, за да разкраси и възвеличи катедралата. Ноемврийските лъчи си играеха по розовите тухли, чийто цвят се бе запазил свеж поради влагата. Около архитектурния паметник се разстилаше обширна, наситено зелена морава, добре подстригана.

— Нали това е най-хубавата кула в кралството ви, госпожо? — питаше Орлитън с наивната гордост на строител пред изваяната камбанария, не прекалено претрупана, с чисти линии, от която той все се възхищаваше. — Бих бил доволен, че съм живял, макар и само задето съм я съградил43.

Орлитън дължеше благородническата си титла, както разправяха, на Оксфорд, а не на семейния си герб. Той го съзнаваше и бе пожелал да оправдае високото обществено положение, до което го бяха издигнали амбицията и умът му, познанията му, много повече от интригантството. Даваше си сметка, че надвишава всички около себе си.

Преустроил бе библиотеката на катедралата, книгохранилище, където дебелите томове бяха прикрепени към лавиците с верижки от ковано желязо, за да не бъдат откраднати. Над хиляда илюстрирани, украсени, възхитителни ръкописи, побрали пет века мисъл, вяра и изобретателност, от първия превод на Библията на саксонски с няколко страници, изписани на руническо писмо, до най-новите латински речници, включително „Небесна йерархия“, произведенията на свети Иероним, свети Жан Кризостом, дванадесетте по-маловажни пророци…

Кралицата трябваше да оцени и новата зала на каноническия съвет, както и знаменитата карта на света, изработена от Ришар дьо Бело, и навярно вдъхновена от бога, защото вършеше чудеса44.

Така Херифорд беше почти цял месец импровизираната столица на Англия. Мортимър се чувствуваше тук не по-малко щастлив от Орлитън, тъй като си бе възвърнал замъка Уигмор, на няколко мили от града. През това време продължаваха да търсят краля. Някой си Рис ап Оуъл, рицар от Уелс, съобщи един ден, че Едуард II се укривал в някакво абатство на брега на графство Гламорган. Точно там, където срещуположните ветрове изхвърлили кораба, с който се надявал да отплава за Ирландия.

Жан дьо Ено тутакси коленичи и предложи да залови в леговището му в Уелс нелоялния съпруг на госпожа Изабел, Не без мъка го накараха да разбере, че не е редно да се повери залавянето на краля на чужденец и че е по-подходящо някой член на кралското семейство да се нагърби с тази неприятна тегоба. Хенри Кривата шия яхна без особена охота коня, за да претърси заедно с граф дьо Лазуш и с Рис ап Оуел западното крайбрежие. Малко след това от Шропшир пристигна чарлтънският граф, водеш окования във вериги граф ъв Аръндел. За лорд ъв Уигмор това бе блестяща разплата, защото Едмънд Фисалън, граф ъв Аръндел, бе получил от краля голяма част от владенията на рода Мортимър и си бе издействувал титлата върховен съдия на Уелс, която по-рано принадлежеше на стария Мортимър ъв Чърк. Роджър се задоволи да накара Аръндел да стои прав пред него цял четвърт час, без да го заговори, оглеждайки го само от глава до пети, като си предложи приятната гледка на жив враг, който скоро щеше да се превърне в мъртъв враг.

Процесът срещу Аръндел, при същите обвинения, предявени срещу Диспенсър Стария, бе приключен набързо и обезглавяването на графа бе предложено за развлечение на град Херифорд и на установените там войски.

Направи впечатление, че по време на изпълнение на присъдата кралицата и Мортимър се държаха за ръка. Младият принц Едуард бе навършил петнадесет години три дни преди това.

Най-сетне на двадесети ноември се получи една важна новина. Крал Едуард бе заловен от ланкастърския граф в абатството на трапистите в Нийт, градче в ниската долина на Тау.

Кралят, любимецът му и канцлерът му се укриваха от няколко седмици там под монашески дрехи. В очакване на по-добри дни кралят работеше в ковачницата на манастира, занимание, което го отвличаше от неприятните мисли.

Когато Хенри Кривата шия се появи на вратата с наклонен над едното рамо шлем, той беше там, гол до кръста, със смъкнато до хълбоците расо и осветени от огъня в ковачницата гърди и брада. Той бе пъхнал ръце между искрите, докато канцлерът дърпаше духалото, а Хю Диспенсър му подаваше сечивата с жалко изражение.

— Сир, братовчеде, дойде време да платите за грешките си.

Кралят изпусна чука. Металният къс, който ковеше, остана нажежен върху наковалнята. И суверенът на Англия, треперящ с цялото си широкоплещесто бяло тяло, попита:

— Братовчеде, братовчеде, какво ще стане с мен?

— Това, което решат бароните и висшите сановници на кралството — отвърна Кривата шия.

Сега Едуард чакаше все още със своя любимец и все още със своя канцлер в малкия укрепен замък Монмът, на няколко левги от Херифорд, където Ланкастър го бе отвел и затворил.

Придружен от архидякона си Томъс Чандъс и от главния шамбелан Уилям Блънт, Адам Орлитън тутакси отиде в Монмът, за да вземе кралските печати, които Болдок бе отнесъл със себе си.

Щом Орлитън предяви искането си, Едуард измъкна от колана на Болдок кожената кесийка с печатите, обви ремъците около китката си, като че ли искаше да я използва за оръжие, и извика:

— Месир предателю, престъпни епископе, ако искате печата ми, елате го вземете със сила и покажете как един духовник упражнява принуда над своя крал!

Съдбата решително бе предопределила монсеньор Адам Орлитън за изключителни задачи. Не така често се случва да отнемеш на един крал атрибутите на властта му. Пред разярения атлет Орлитън със смъкнати рамене и слаби ръце, без друго оръжие освен епископския си жезъл с крехката дръжка от слонова кост, отговори:

— Вие трябва да предадете печатите доброволно и свидетелите трябва да установят това. Сир Едуард, нима ще принудите своя син, който сега е наместник на кралството, да си поръча собствен кралски печат по-рано, отколкото е смятал? Но затова аз мога да отведа насила лорд канцлера и лорд Диспенсър, защото ми е заповядано да ги заведа при кралицата.

При тези негови думи Едуард престана да се тревожи за печата, обзет единствено от мисълта за своя фаворит. Той махна от китката си кожената кесийка, хвърли я на шамбелана Уилям, сякаш внезапно бе станало нещо ненужно, и като разтвори обятията си на Хю, извика:

— А, не! Няма да ми отнемете него!

Хю Младия, ослабнал, треперещ, се хвърли на гърдите на краля. Той тракаше със зъби, готов да припадне и стенеше:

— Виждаш ли, твоята съпруга иска това. Тя, френската вълчица, тя е виновна за всичко! Ах, Едуард, Едуард, защо се ожени за нея?

Хенри Кривата шия, Орлитън, архидяконът Чандъс и Уилям Блънт гледаха двамата прегърнати мъже и колкото и необяснима да бе за тях тази страст, неволно виждаха в нея някакво грозно величие.

Накрая Кривата шия се приближи, улови Диспенсър за ръка и каза:

— Хайде, трябва да се разделите.

И го повлече.

— Сбогом, Хю, сбогом! — завика Едуард. — Няма да те видя вече, мой скъп живот, моя красива душа! Взеха ми всичко!

Сълзи се стичаха в русата му брада.

Хю Диспенсър бе предаден на рицарите от свитата, които най-напред го облякоха в селска наметка с качулка от груб шаяк, върху която изрисуваха за подигравка гербовете и емблемите на графствата, подарени му от краля. После го качиха, с вързани на гърба ръце върху най-дребното мършаво конче, което намериха, едно слабо и зло конче-джудже, каквито ги има на село. Краката на Хю бяха много дълги. Той бе принуден или да ги свива, или да ги влачи в калта. Прекараха го така от град в град през целия Монмътшир и Хирифордшир, като го излагаха по площадите, за да може народът да се забавлява на воля. Пред пленника тръбачи надуваха тръбите, а един херолд викаше:

— Вижте, добри хора, вижте глостърския граф, лорда шамбелан, вижте порочния човек, който нанесе такива вреди на кралството!

Канцлерът Робърт ъв Болдок бе отведен по-дискретно в Лондонската епископия, където щеше да бъде затворен, тъй като архидяконският му сан не позволяваше да се иска смъртна присъда срещу него.

Така че цялата ненавист се съсредоточи върху Хю Диспенсър Младия. Следствието бе проведено бързо в Херифорд. Никой не оспорваше, нито пък се съмняваше, че трябва да бъде осъден. Но тъй като го смятаха за главния виновник на всички грешки и всички нещастия, сполетели Англия, смъртното му наказание бе съпроводено с рафинирани жестокости.

На 24 ноември на площада пред замъка бяха издигнати трибуни и доста висока платформа за ешафода, за да може да присъствуват много хора, без да пропуснат никоя подробност от екзекуцията. Кралица Изабел седна на първата редица на най-високата трибуна между Роджър Мортимър и принц Едуард. Ръмеше.

Засвириха тръби и фанфари. Помощник-палачите доведоха Хю Младия и смъкнаха дрехите му. Когато се появи дългото му тяло с издаден ханш и леко хлътнали гърди, бяло и съвсем голо между палачите в червени дрехи и пиките на стрелците, обградили ешафода, гръмък, неудържим смях разтърси тълпата.

Кралица Изабел се наведе към Мортимър и му прошепна:

— Съжалявам, че Едуард не е тук, за да гледа.

С блеснали очи и открехнати зъбки на зверче, забила нокти в дланта на любовника си, тя внимаваше да не пропусне нещо от отмъщението си.

Принц Едуард си мислеше: „Нима това е човекът, който толкова се харесваше на баща ми?“ Той бе присъствувал вече на две екзекуции и знаеше, че ще издържи докрай, без да повърне.

Тръбите засвириха отново. Хю бе проснат върху платформата и краката и ръцете му бяха завързани за две летви, образуващи буквата Х.

Палачът бавно наточи на точиларски камък острието на нещо, подобно на касапски нож, и го опита с пръст. Тълпата сдържаше дъха си. После се приближи един помощник с клещи в ръка и улови с тях секса на осъдения. Истерична радост заля присъствуващите. Те така затропаха с крака, че трибуните се залюляха. Но въпреки врявата всички чуха воя, нададен от Хю, един-единствен пронизителен, бързо секнал вик, докато пред тялото му избликна силна струя кръв. Същата операция бе повторена и с гениталите му, само че вече над безчувственото му тяло и жалките отпадъци бяха хвърлени в мангал с пламтяща жарава, раздухвана от един помощник-палач. Разнесе се отвратителна миризма на изгорена плът. Един херолд, застанал пред тръбачите, възвести, че това е било направено, защото „Диспенсър е бил содомит и е увлякъл краля в содомитство и затова изгонил кралицата от неговото легло.“

После палачът избра един по-дебел и по-широк меч, разпори гърдите напреко, а корема надлъж, както се прави с прасе. Клещите напипаха сърцето, още почти туптящо, изтръгнаха го от гръдния кош и го хвърлиха също върху жарта. Отекнаха тръбите, за да дадат думата на херолда, който заяви, „че Диспенсър бил с неискрено и предателско сърце и с предателските си съвети опозорил кралството“.

После и червата бяха извадени от корема; палачът ги разви и разтърси, бляскави, седефенобели и ги показа на публиката, защото „Диспенсър се е угоявал от имуществата на високопоставените и на бедния народ“. Вътрешностите на Хю на свой ред се превърнаха в лютив гъст дим, който се смеси с ноемврийския дъждец.

След това палачът отсече главата, но не с меч, защото тя бе увиснала назад между двете летви, но с нож, тъй като „Диспенсър бе заповядал да обезглавят най-могъщите барони на Англия и защото от главата му бяха излезли всичките му престъпни съвети.“ Главата на Хю Диспенсър Младия не бе изгорена. Палачите я оставиха настрана, за да я изпратят в Лондон, където щеше да бъде забучена при входа на моста.

Най-сетне останалата част от тялото бе разсечено на четири парчета, всяка ръка с рамото и част от шията, всеки крак с половината корем, за да бъдат изпратени в четирите най-големи градове на кралството след Лондон.

Тълпата слезе от трибуните уморена, изчерпана, освободена. Всеки мислеше, че са достигнали върховете на жестокостта.

След всяка екзекуция по този кървав път Мортимър намираше Изабел по-пламенна в любовта. Но през нощта, последвала смъртта на Хю, нейната страст, безумната й признателност не можеха да не обезпокоят любовника й. За да ненавижда така силно мъжа, който й бе отнел Едуард, навярно тя някога бе обичала мъжа си. И мнителният Мортимър замисли проект, който той щеше да осъществи, колкото и време да му отнемеше това.

На другия ден Хенри Кривата шия, определен за пазител на краля, бе натоварен да го отведе в замъка Кенилуърт и да го държи затворен там, без кралицата да го види междувременно.

IV. VOX POPULI

— Кого искате за крал?

Монсеньор Адам Орлитън задава този страшен въпрос, от който зависи бъдещето на цяла нация, на 12 януари 1327 година в голямата зала на Уестминстър и думите отекват горе под сводовете.

— Кого искате за крал?

От шест дни Английският парламент заседава, отлага решението за следващия ден, отново заседава, а Адам Орлитън, поел функциите на канцлер, ръководи разискванията.

На първото си заседание предишната седмица парламентът призова краля да се яви пред него. Адам Орлитън и Джон Стратфордски, Уинчестърски епископ, отидоха в Кенилуърт да предадат на Едуард II това решение. Крал Едуард отказа да се яви.

Отказа да даде сметка за делата си пред лордовете, епископите и представителите на градовете и графствата. Орлитън съобщи на събранието отговора му, породен може би от страх или презрение. Но Орлитън е дълбоко убеден и той обяснява на парламента, че ако принудят кралицата да се сдобри със съпруга си, ще я обрекат на сигурна смърт.

И сега се поставя важният въпрос. Монсеньор Орлитън приключва речта си, като съветва да се разотидат до следващото заседание и всеки сам да прецени пред съвестта си и в тишината на нощта избора си. На другия ден парламентът ще каже дали иска Едуард II Плантагенет да задържи короната или да я предаде на наследника си Едуард, аквитански херцог.

Чудесна тишина, за да се допитат до съвестта си, е врявата в Лондон тази нощ! Дворците на феодалите, абатствата, домовете на едрите търговци, странноприемниците чак до зори кънтят от разгорещени спорове. Барони, епископи, рицари, земевладелци и представители на градовете, избрани от шерифите, са членове на парламента съгласно закона само по решение на краля и по принцип ролята им не би трябвало да бъде друга освен консултативна. Но ето че суверенът е слаб и негоден. Той е беглец, заловен извън кралството, и не кралят е свикал парламента, а парламентът е извикал своя крал, а той не е благоволил да се яви. Така че за съвсем кратко време, за една нощ върховната власт е разпределена между всички тези мъже от различни краища, с нееднакъв произход и неравно имотно състояние.

„Кого искате за крал?“

Наистина всички си задават този въпрос, дори онези, които най-открито са желали бързия край на Едуард II, които при всеки скандал са викали, при всеки нов данък, при всяка изгубена война: „Да пукне и бог да ни отърве от него!“ Защото вече не разчитат на божията намеса. Цялата отговорност лежи върху тях и те внезапно осъзнават значението на своето решение. Пожеланията и проклятията им са се сбъднали просто защото са натежали като лавина. Нима кралицата, дори поддържана от холандските рицари, щеше да завладее цялото кралство, ако бароните и народът се бяха озовали на заповедта на Едуард II за мобилизация?

Но не е шега да свалиш един крал и завинаги да го лишиш от авторитета му. Много членове на парламента са изплашени поради божествения характер на коронацията и на кралското величие. А и принцът, когото им предлагат, е толкова млад! Какво знаят за него, освен че е изцяло под властта на майка си, която пък е изцяло под властта на лорд Мортимър? А макар да тачат, макар да се възхищават от барон ъв Уигмор, бивш върховен съдия на Ирландия, макар бягството му, изгнанието, завръщането, дори любовта, да са го превърнали в герой, макар до голяма степен да е освободителят, те се страхуват от неговия характер, суровост, безпощадност.

Вече са готови да го упрекнат за жестоките наказателни мерки, а всъщност всички екзекуции през последните седмици бяха наложени от народа. Хората, които добре го познават, се плашат главно от амбицията му. Не желае ли тайно да стане крал самият той? Като любовник на кралицата той е съвсем близо до трона. Колебаят се да му предоставят върховната власт, която той ще вземе в свои ръце, ако свалят Едуард II. Затова разискват около светилниците и свещите пред чашите с бира. И ще си легнат смазани от умора, без да са решили каквото и да било.

Тази нощ английският народ е върховен суверен, но е смутен от властта си и се чуди кому да я възложи.

Историята е извършила скок. Спорят по въпроси, самото разискване на които означава, че са приети нови принципи. Никой народ не забравя подобен прецедент, нито пък събранието — подобна власт, с която е разполагало. Никоя нация не забравя, че е била в лицето на парламента си господарка на съдбините си макар за един ден.

Затова когато на следващия ден монсеньор Орлитън, хванал младия принц Едуард за ръка, го представя на депутатите, събрани отново в Уестминстър, нестихващи овации избухват и се понасят над главите към сводовете.

— Искаме го, искаме го!

Четирима епископи, сред които лондонският и йоркският, възразяват, като се основават на неотменимото естество на коронацията и положените клетви за вярност. Но кентърберийският архиепископ Ренълдз, на когото Едуард II бе поверил властта преди да избяга, иска да докаже, че искрено, макар и късно, се е присъединил към бунта, и извиква:

— Vox populi, vox dei!

И проповядва по тази тема, сякаш е на амвона, цял четвърт час.

Джон Стратфордски, уинчестърски епископ, съставя и прочита пред парламента следната декларация от шест точки за свалянето на Едуард II Плантагенет.

Primo, кралят е неспособен да управлява. По време на царуването си се е поддавал на ненавистни съветници.

Secundo, посветил е времето си на недостойни за него занимания и е пренебрегвал делата на кралството.

Tertio, изгубил е Шотландия, Ирландия и половината Гийена.

Quarto, нанесъл е щети на църквата и е хвърлил в затвора нейни служители.

Quinto, хвърлил е в затвора, заточил, обезнаследил и осълил на позорна смърт много свои знатни васали.

Sexto, разорил е кралството. Той е непоправим и не може да стане по-добър.

През това време лондонските граждани, неспокойни и раздвоени, — нали епископът им се е обявил срещу свалянето на краля? — са се събрали в Гилд Хол. Не се поддават така лесно на внушения, както представителите на графствата. Дали ще провалят решението на парламента? Роджър Мортимър, който формално не е никакъв, а всъщност е всичко, отива бързо в Гилд Хол, благодари на лондончани за лоялното им отношение и гарантира досегашните свободи на града. От чие име, в името на какво дава тази гаранция? От името на един юноша, който още не е дори крал, а току-що е бил избран с акламации. Престижът на Мортимър, личните му заслуги въздействуват върху лондонските граждани. Вече го наричат лорд протектор. Чий протектор? На принца, на кралицата, на кралството? Той е лорд протектор, това е всичко, човекът, издигнат от историята, в чиито ръце всеки поверява своя дял власт и право на глас.

И внезапно става нещо неочаквано. Младият принц, когото считат вече крал, бледият младеж с дълги мигли, който безмълвно е наблюдавал всички тези събития и като че ли е мислел само за сините очи на госпожа Филипа дьо Ено, Едуард Аквитански заявява на майка си, на лорда протектор, на монсеньор Орлитън, на лордовете епископи, на всички около себе си, че няма да сложи короната на главата си без съгласието на баща си, без Едуард II официално да заяви, че абдикира.

Смайване смразява лицата. Ръцете безпомощно увисват. Как? Толкона усилия, за да започнат отначало? Някои подозират кралицата. Да не би тайно да е въздействувала на сина си поради неочакван чисто женски обрат в чувствата? Да не би да се е скарала с лорда протектор през тази нощ, когато всеки трябваше да се допита до съвестта си?

Няма такова нещо. Петнайсетгодишното момче съвсем само се е замислило върху значението на законността на властта. Не желае да изглежда узурпатор, нито да държи скиптъра поради волята на събрание, което би могло да му го отнеме, както му го е дало. То иска съгласието на своя предшественик. Не защото храни много нежни чувства към баща си: то го съди. Но съди всекиго.

От години вече много грозни неща са ставали пред очите му и са го принудили да съди. То знае, че престъплението не е изцяло на едната страна, а невинността — на другата. Естествено баща му е причинил страдания на майка му, опозорил я е и ограбил. Но същата тази майка какъв пример дава сега с лорд Мортимър? Ако някой ден заради една грешка, която той случайно би извършил, госпожа Филипа постъпи така? Ами тези барони, тези епископи, всички така настървени днес срещу крал Едуард, нима не упражняваха властта заедно с него? Норфолк, Кент, младите му чичовци получаваха и приемаха длъжности. Уинчестърският и линкънският епископ водеха преговори от името на краля. Двамата Диспенсър не бяха вездесъщи и дори да заповядваха, не изпълняваха сами нарежданията си. Кой се осмели да не се подчини? Братовчедът Кривата шия, да, той има тази смелост. И лорд Мортимър също плати разбунтуването си с дълго затворничество. Но срещу тези двама колко много раболепни придворни, които сега най-ревностно прехвърлят върху господаря си последиците от своята сервилност!

Всеки друг принц на негова възраст лесно би се опиянил от предлаганата му от толкова ръце корона. А той повдига дългите си мигли, гледа, без да трепне, леко се изчервява от дързостта си и упорствува в решението си. Тогава монсеньор Орлитън извиква при себе си уинчестърския и линкънския епископ, както и главния шамбелан Уилям Блънт, заповядва да извадят от държавната хазна в Тауър короната и скиптъра, натоварва ги в едно ковчеже върху едно муле и пак поема, взел със себе си тържествените си одежди, към Кенилуърт, за да убеди краля да абдикира.

V. КЕНИЛУЪРТ

Външните крепостни стени заобикаляха голям хълм и ограждаха градини, ливади, конюшни и обори, ковачница, плевни и фурни, мелница, водохранилища, жилища за слугите, казарми за войниците — цяло село, едва ли не по-голямо от външното, чиито плесенясали покриви се гушеха един до друг. И изглеждаше почти невъзможно една и съща порода хора да живеят отсам стените, в порутените хижи, и вътре, в страшната крепост, която издигаше червените си стени към зимното небе.

Кенилуърт беше изграден от камък с цвят на засъхнала кръв. Той бе един от приказните замъци от първия век след завоюването на Англия, когато шепа нормани, съратници на Вилхелм или техни преки потомци, бяха съумели да държат в покорство цял народ благодарение на тези огромни крепости, щръкнали по хълмовете.

„Кийпът“ на Кенилуърт или кулата, както казваха французите по липса на по-подходяща дума, защото подобна постройка не съществуваше във Франция или не съществуваше вече, бе квадратна и шеметно висока. Тя напомняше на пътешествениците от Ориента стълбовете на египетските храмове.

Размерите на това съоръжение на титани бяха такива, че в самите стени бяха вградени обширни помещения. Само че в кулата се влизаше по тясна стълба, по която можеха да се изкачат един до друг най-много двама души. Червените й стъпала завършваха с добре укрепена врата с решетка на първия етаж. Кулата ограждаше градина или по-скоро затревен двор, дълъг шестдесет стъпки под открито небе, без достъп отвън45.

Едва ли можеше да има крепост, по-добре замислена с оглед на обсада. Ако нападателят успееше да премине първата стена, обитателите намираха убежище в самия замък, защитен от ров. Ако и втората ограда паднеше, те изоставяха на неприятеля всекидневните помещения, голямата зала, кухните, господарските спални, параклиса и се приютяваха в централната кула, около дълбокия, подобен на кладенец зелен двор, в хълбоците на дебелите зидове.

Кралят живееше като затворник там. Той добре познаваше Кенилуърт, по-рано собственост на Томъс Ланкастърски и сборен център на непокорните барони. След като Томъс бе обезглавен, Едуард бе конфискувал замъка и бе живял в него през зимата на 1323 година, преди да го даде следващата година на Хенри Кривата шия, като му върна същевременно всички имущества и титли на рода Ланкастър.

Хенри III, дядо на Едуард, бе обсаждал някога Кенилуърт цели шест месеца, за да го отнеме от сина на шурея си, Симон дьо Монфор. И крепостта бе паднала не под напора на войските, а поради глада, чумата и отлъчването от църквата.

В началото на царуването на Едуард I Роджър Мортимър ъв Чърк, същият, който умря в затвора, бе негов пазител от името на първия ланкастърски граф и бе устройвал в него прословути турнири. Една от външните кули — за голям яд на Едуард — носеше името Мортимърска кула! Тя се изпречваше посред ежедневната му гледка като подигравка и предизвикателство.

Тази местност събуждаше у крал Едуара и други спомени. От върха на червената Кенилуъртска кула той можеше да различи на четири мили в южна посока бялата централна кула на замъка Уоридж, където бе умъртвен от бароните първият му любовник, Гавистън, преди години! Дали тази близост бе дала друга насока на мислите на краля? Едуард като че ли бе забравил напълно Хю Диспенсър. Но затова пък натрапчиво го преследваше споменът за Пиер дьо Гавистън и непрекъснато говореше за него на пазача си, Хенри Ланкастърски.

Никога Едуард и братовчед му Кривата шия не бяха живели толкова продължително един до друг, при това съвсем сами. Никога Едуард не бе се доверявал така искрено на най-възрастния член на кралското семейство. Понякога той проявяваше невероятна прозорливост и преценяваше без капка снизхождение собственото си поведение, като внезапно объркваше и вълнуваше Ланкастър. Братовчед му почваше да разбира някои неща, които изглеждаха неразбираеми за целия английски народ.

Едуард признаваше, че Гавистън е бил виновен поне в началото за първите му грешки, за лошия път, по който бе тръгнал.

— Той много ме обичаше — казваше затвореният крал. — Пък и в онази ранна възраст бях готов да вярвам на всички приказки и да се отдам изцяло на тази толкова красива любов.

И сега дори той неволно изпитваше умиление, когато си припомняше очарованието на дребния гасконски рицар, с най-скромно потекло, „гъба, поникнала за една нощ“, както казваха бароните, когото той бе направил корнуълски граф и бе предизвикал презрението на всички едри феодали в кралството.

— Той имаше толкова силно желание да бъде граф! — обясняваше Едуард.

И какво удивително безочие притежаваше Пиер! Безочие, което очароваше Едуард! Дори кралят не можеше да си позволи да се отнася с бароните си така, както правеше неговият любимец.

— Спомняш ли си, Крива шия, как наричаше глостърския граф копеле? Ами как викаше на граф ъв Уоридж: „Лягай в краката ми, черно псе!“

— Ами как обиждаше и брат ми, като му викаше рогоносец, и Томас никога не му прости това, защото беше вярно.

От нищо не се боеше този Пиеро! Грабеше бижутата на кралицата и сипеше оскърбления около себе си, както други раздават милостиня, защото бе сигурен в любовта на своя крал! Наистина едва ли е имало някога подобен безочливец! Освен това той бе изобретателен в развлеченията, караше да съблекат голи пажовете му, с отрупани с бисери гривни на ръцете, с начервени уста и листна клонка на корема и устройваше любовен лов в горичките. Ами похожденията им в бордеите на лондонското пристанище, където се биеше с носачите, защото бе и як отгоре на всичкото хубостникът! Ах, какви прелестни младежки години му дължеше Едуард!

— Въобразявах си, че ще намеря отново всичко това у Хю, но въображението заместваше действителността. Как да ти кажа, Крива шия. Хю се различаваше от Пиеро главно защото изхождаше от истинската висша аристокрация и не можеше да забрави този факт… Но ако не бях срещнал Пиеро, сигурен съм, че щях да бъда друг крал.

През безкрайните зимни вечери, между две партии шах, Хенри Кривата шия, с коси, попадали върху дясното рамо, слушаше така признанията на този крал, внезапно състарен от ударите на съдбата, от рухването на властта и от пленничеството си. Атлетическото му тяло като че ли бе омекнало, а лицето му бе подпухнало, особено около клепачите. И все пак дори в този си вид, Едуард бе запазил известно очарование. Колко жалко, че бе поддържал тези толкова порочни връзки и бе отдал доверието си на толкова извратени сърца!

Кривата шия посъветва Едуард да се яви пред своя парламент, но напразно. Този малодушен крал проявяваше твърдост само в отказа.

— Зная, че съм загубил трона си, Хенри — отвръщаше той, — но няма да абдикирам.

Поставени върху една възглавничка, короната и скиптърът на Англия се изкачваха бавно, стъпало по стъпало по тясната стълба на Кенилуъртската кула. Зад тях в полумрака се клатушкаха митрите и блещукаха скъпоценните камъни на епископските жезли. Запретнали над глезените трите си бродирани роби, епископите напредваха след тях в кулата.

Седнал на стола си, който приличаше на трон, понеже беше единствен, кралят чакаше в дъното на огромната зала, опрял чело на ръката си, със смъкнати рамене, между колоните, които поддържаха готическите сводове, напомнящи катедрала. Тук всичко имаше нечовешки измерения. Бледата януарска светлина, която струеше от високите тесни прозорци, беше едва ли не здрачна.

Навел глава, ланкастърският граф стоеше прав до братовчед си заедно с тримата служители, които дори не бяха взети измежду личната прислуга на суверена. Червените зидове, червените колони, червените сводове образуваха около малката група трагичния декор на края на едно величие.

Когато зад отворената двукрила врата се появиха и после тръгнаха към него короната и скиптърът, които пак така му бяха поднесени двадесет години преди това под сводовете на Уестминстър, Едуард се изправи на стола си и брадичката му леко затрепера. Той вдигна очи към братовчед си Ланкастър, сякаш за да потърси опора, и Кривата шия извърна поглед, защото не можеше да издържи безмълвната му молба.

После Орлитън застана пред владетеля: всяко негово появяване от няколко седмици насам означаваше за Едуард изземване на част от властта му. Кралят погледна другите епископи и главния шамбелан. Той се насили да си придаде известно достойнство и попита:

— Какво имате да ми кажете, милорди?

Но гласът му едва си проправи път през побледнелите му устни.

Уинчестърският епископ прочете посланието, с което парламентът настойчиво искаше от суверена да се откаже от трона, както и от клетвата за вярност на васалите си, да се съгласи с избора на своя син и да предаде на пратениците ритуалните символи на кралската власт.

Когато уинчестърският епископ млъкна, Едуард остана дълго безмълвен. Цялото му внимание като че ли беше съсредоточено върху короната. Той страдаше и болката му бе така видимо физическа, така дълбоко отпечатана върху лицето му, че беше съмнително дали в момента мисли. Обаче каза:

— Короната е във вашите ръце, милорди, и самият аз съм на ваше разположение. Постъпете, както намерите за добре, само че не със съгласието ми.

Тогава Адам Орлитън пристъпи към него и заяви:

— Сир Едуард, английският народ не ви иска вече за крал и неговият парламент ни изпраща, за да ви кажем това. Парламентът обаче приема за крал вашия син, аквитанския херцог, когото аз му представих. А вашият син не желае да приеме короната освен с ваше съгласие. Ако упорствувате в отказа си, народът ще бъде свободен в избора си и може да се спре на друг суверен измежду първите барони, който му е най-угоден, и той може да се окаже не от вашата династия. Вие много разстроихте държавата. След толкова вредни дела това е единственото, с което можете да въдворите мир в нея.

Погледът на Едуард отново се насочи към Ланкастър. Въпреки обзелото го неразположение кралят много добре разбра предупреждението, което се съдържаше в думите на епископа. Ако не се съгласи да абдикира, парламентът, изправен пред необходимостта да намери крал, непременно щеше да избере водача на въстанието Роджър Мортимър, който владееше вече сърцето на кралицата. Лицето на краля придоби обезпокоителен восъчен цвят. Брадичката му продължаваше да трепери. Ноздрите му се свиха.

— Думите на монсеньор Орлитън са правилни — обади се Кривата шия — и вие трябва да се откажете от трона, братовчеде, за да въдворите мир в Англия и за да продължите властта на Плантагенетите.

Тогава Едуард, явно неспособен да изрече нито дума, направи знак да доближат короната и наведе глава, сякаш искаше да го увенчаят за последен път с нея.

Епископите се спогледаха, чудейки се как да постъпят, какъв жест да извършат, тъй като тази непредвидена церемония беше без прецедент в кралските ритуали. Но главата на краля продължаваше да се снижава постепенно към коленете му.

— Той умира! — извика внезапно архидяконът Чандъс, който носеше възглавничката с емблемите.

Кривата шия и Орлитън се спуснаха, за да задържат припадналия Едуард точно когато главата му щеше да се удари о плочите.

Поставиха го на стола му, удариха го по бузите, изтичаха да донесат оцет. Най-сетне той пое дълбоко дъх, отвори очи и се огледа. После изведнъж избухна в ридания. Тайнствената сила, влята у кралете чрез помазването и магията на коронацията, за да служи понякога на гибелни начинания, се бе оттеглила от него. Беше сякаш освободен от кралското си величие.

През хълцанията му чуха думите:

— Зная, милорди, зная, че по собствена вина изпаднах до това толкова жалко положение и съм длъжен да го понеса с примирение. Но не мога да не изпитвам горчиво съжаление за ненавистта на своя народ, когото съвсем не мразех. Нанесох ви оскърбления, управлявах лошо. Вие сте добри, милорди, вие сте много добри, щом оставате предани на сина ми, щом не сте престанали да го обичате и го искате за крал. Затова аз искам да ви задоволя. Отказвам се пред вас от всичките си права над кралството. Освобождавам васалите си от клетвата, която са положили пред мен и им искам прошка. Прибли жете се…

И отново посегна към емблемите. Сграбчи скиптъра, но ръката му се огъна, като че ли бе забравил колко е тежък. Той го предаде на уинчестърския епископ със следните думи:

— Извинете, милорд, извинете ме за оскърбленията, които ви нанесох.

Протегна дългите си бели ръце към възглавницата, повдигна короната и долепи устни до нея, както се целува дискос. После я подаде на Адам Орлитън.

— Вземете я, милорд, за да я сложите на главата на сина ми. И простете ми за злините и неправдите, които ви причиних. Нека моят народ ми прости при сегашната ми злочестина. Молете се, милорди, за мен, който вече не съм нищо.

Всички останаха смаяни от благородните му думи. Едуард се показа крал едва в мига, когато престана да бъде владетел на Англия.

Тогава сър Уилям Блънт, главният шамбелан, излезе иззад тъмните стълбове, пристъпи между Едуард II и епископите и счупи върху коляното си украсения с резба жезъл, както би сторил пред трупа на спуснат в гробницата крал в знак, че царуването му е приключило.

VI. ВОЙНАТА С КАЗАНИТЕ

„Тъй като сир Едуард, доскоро крал на Англия, по собствена воля и с единодушното мнение и съгласие на прелатите, графовете, бароните и другите благородници, както и на цялото население на кралството, се отказа от управлението си и прие и пожела властта над споменатото кралство да премине в ръцете на сир Едуард, негов син и наследник, и той да управлява и да бъде коронясан за крал, поради което всички феодали положиха клетва, ние провъзгласяваме мир от името на нашия сюзерен сир Едуард сина и повеляваме на всички да не нарушават мира, въдворен от нашия сюзерен краля, защото той ще бъде готов да окаже справедливост на всички и спрямо всички в кралството, както на скромните поданици, така и на високопоставените. И ако който и да е иска каквото и да е от някой друг, нека стори това по законен ред, без да си служи с насилие или други принудителни мерки.“

Тази прокламация бе прочетена на 24 януари 1327 година пред Английския парламент и тутакси бе учреден регентски съвет под председателството на кралицата. Този съвет включваше дванадесет члена, между които графовете Кент, Норфолк и Ланкастър, маршал сър Томъс Уейк и най-влиятелния от всички Роджър Мортимър, барон ъв Уигмор.

В неделя, на първи февруари, в Уестминстър се състоя коронацията на Едуард III. Предния ден Хенри Кривата шия посвети в рицарство младия крал ведно с тримата по-големи синове на Роджър Мортимър.

Лейди Жана Мортимър, която отново се радваше на свободата и имуществото си, но бе изгубила любовта на съпруга си, също присъствуваше на церемонията. Тя не смееше да погледне кралицата, а и кралицата не смееше да я погледне. Лейди Жана страдаше жестоко от измяната на двете същества, които най много бе обичала и на които най-предано бе служила. Така ли трябваше да бъдат възнаградени петнадесет години преданост, близост и споделени опасности с Изабел? Така ли трябваше да завършат двадесет и три години брак с Мортимър, на когото бе дала единадесет деца? При този катаклизъм, който бе изменил коренно съдбините на кралството и бе довел мъжа й до върховете на властта, лейди Жана, така лоялна винаги, се оказваше сред победените. И все пак тя им прощаваше, тя оставаше с достойнство настрана именно защото се касаеше за двете същества, от които най-много се бе възхищавала, и защото съзнаваше, че те не можеше да не се обикнат непреодолимо, щом съдбата ги е сближила.

След коронацията на лондонската тълпа бе разрешено да нахълта в епископията, за да пребие бившия канцлер Робърт ъв Болдок. Месир Жан дьо Ено получи същата седмица рента от хиляда лири стерлинги, която щеше да му се изплаща от постъпленията на данъка върху вълната и кожите в лондонското пристанище.

Месир Жан дьо Ено с удоволствие щеше да остане по-дълго в английския двор, но бе обещал да отиде на един голям турнир в Конде-сюр-Еско, където си бяха дали среща много владетели, между които и бохемският крал. Щяха да се състезават, да шествуват, да се запознаят с красиви дами, прекосили цяла Европа, за да наблюдават двубоите на най-прекрасните рицари. Щяха да ухажват, да танцуват, да се развличат с празненства и представления. Месир Жан дьо Ено не можеше да пропусне това, нито пък случая да блесне с пера на шлема посред арената, покрита с пясък. Той се съгласи да отведе със себе си петнадесетина английски рицари, които искаха да участвуват в турнира.

През март най-сетне бе подписан мирният договор с Франция, който уреждаше въпроса с Аквитания възможно най-неизгодно за Англия. Мортимър не можеше да отрече в името на Едуард III клаузите, които неотдавна бе уговорил сам в ущърб на Едуард II. Това бяха неизбежните последици от едно лошо царуване. Освен това Мортимър не се интересуваше особено от Гийена, където нямаше владения, и цялото му внимание сега, както и преди да бъде хвърлен в затвора, бе насочено към Уелс и уелските гранични владения.

Пратениците, които пристигнаха в Париж за ратифициране на договора, завариха крал Шарл IV много тъжен и разстроен, защото детето, което бе родила Жана д’Еврьо през месец ноември — момиче, докато толкова очакваха момче! — бе живяло само два месеца.

Англия се изправяше криво-ляво на крака, когато старият крал на Шотландия, Робърт Брус, макар на доста напреднала възраст и болен от проказа, предупреди на 1 април, дванадесет дни преди Великден, младия крал Едуард III, че ще нахлуе в страната му.

Първата реакция на Роджър Мортимър бе да смени резиденцията на бившия крал Едуард II. Това беше благоразумна мярка. Всъщност във войската имаха нужда от Хенри Ланкастърски и неговото опълчение, пък и Ланкастър, според получените от Кенилуърт сведения, се отнасял като че ли доста меко със затворника си, разхлабил надзора над него и разрешавал на бившия крал да поддържа известна връзка с външния свят. А далеч не всички сподвижници на двамата Диспенсър бяха екзекутирани. Граф ъв Уорън, по-щастлив от събрата си, арънделския граф, бе успял да избяга. Някои се спотайваха в именията си или в приятелски домове, очаквайки бурята да премине. Други бяха избягали от кралството. Основателно можеше да се запитат дали предизвикателството на стария шотландски крал не бе вдъхновено именно от тях.

От друга страна, голямото въодушевление, с което народът бе посрещнал освобождението, започваше да спада. След шестмесечно управление Роджър Мортимър не беше вече така обичан и не будеше толкова възхищение. Защото все още имаше данъци и хора, затваряни, защото не ги плащат. Сред управляващите кръгове упрекваха Мортимър за рязкото му властно държание, което се изявяваше по-ярко с всеки изминат ден, както и за дръзките му неприкрити амбиции. Той бе прибавил към собствените си владения, иззети от граф ъв Аръндел, графството Гламорган, както и повечето владения на Хю Младия. Тримата му зетьове — защото три от дъщерите на Мортимър бяха вече омъжени, — лорд ъв Бъркли, чарлтънският граф и уоруикският граф, разширяваха териториалната си мощ. Взел отново длъжността върховен съдия на Уелс, изпълнявана някога от чичо му Чърк, както и земите му, той замисляше да създаде погранично графство, което би образувало в западната част на кралството едно почти независимо, приказно княжество.

Свръх всичко друго бе успял вече да се скара с Адам Орлитън. Изпратен в Авиньон, за да ускори разрешителното, необходимо за сватбата на младия крал, Орлитън бе поискал от папата важната епископия Уустър, вакантна в този момент. Мортимър се засегна, че Орлитън не бе поискал предварително неговото съгласие, и се противопостави. Едуард II не се бе държал иначе спрямо същия Орлитън, когато ставаше дума за Херифордската епископия!

И кралицата по неволя търпеше същия отлив в популярността си.

А ето че и войната пламваше наново, войната с Шотландия. Значи нищо не се бе променило. Хората бяха вложили премного големи надежди и сега бяха разочаровани. Достатъчно бе само един военен неуспех, един заговор, който да даде възможност на Едуард II да избяга, и шотландците, съюзени при сегашните обстоятелства с бившата партия на Диспенсър, щяха да намерят готов крал, когото да възстановят на трона, а той охотно щеше да им предостави северните провинции в замяна на освобождението и връщането си на трона.

През нощта на трети срещу четвърти април бившият крал бе измъкнат от леглото и помолен да се облече набързо. В спалнята му влезе едър размъкнат и костелив конник с дълги жълти зъби и тъмни, прави коси, увиснали над ушите.

— Къде ме водиш, Малтравърс? — попита Едуард ужасен, щом разпозна барона, когото някога бе ограбил и изгонил от кралството: неговото лице навяваше мисълта за убийство.

— Отвеждам те, Плантагенет, на едно място, където ще се чувствуваш по-сигурен. И за да бъде сигурността ти пълна, не трябва да знаеш къде отиваш, за да не би главата ти да го довери на устата.

Малтравърс беше получил инструкции да заобикаля градовете и да не се бави по пътя. На 5 април, след като изминаха целия път в силен тръст или галоп и се отбиха само в едно абатство близо до Глостър, бившият крал влезе в замъка Бъркли, където бе поверен на охраната на един от зетьовете на Мортимър.

Английското войнство, свикано първоначално в Нюкастъл на Възнесение, се събра на Петдесетница в Йорк. Регентският съвет се премести там и парламентът проведе сесията си в този град също както по времето на сваления крал, когато Шотландия нападаше кралството.

Скоро пристигнаха месир Жан дьо Ено и неговите холандски рицари, повикани на помощ. Така че пак се появиха, яхнали едрите си червеникави коне и още сгорещени от величествените турнири в Конде-сюр-Еско месир дьо Лин, д’Ангиен, дьо Монс и дьо Сар, както и Гийом дьо Байол, Персьовал дьо Семери и Сенс дьо Бусоа ведно с Улфар дьо Гистел, които бяха покрили със слава по време на състезанията знамето на Ено, месир Тиери дьо Валкур, Рас дьо Грез, Жан Пиластър и тримата братя Харлебеке под знамената на Брабант, както и бароните от Фландрия, Кембрези и Артоа, а заедно с тях и синът на маркиз дьо Жюлие.

Жан дьо Ено просто ги беше събрал в Конде. От война на турнир и от турнир на война! Ах, какви развлечения и какви благородни приключения!

В Йорк бяха устроени увеселения в чест на завърналите се холандски рицари. Отредиха им най-хубавите жилища. Предложиха им празненства и пиршества с много месо и птици. Лееха се реки от гасконско и рейнско вино.

Почестите, оказани на чужденците, раздразниха английските стрелци, които бяха тъкмо шест хиляди и между тях имаше не малко бивши войници на обезглавения граф ъв Аръндел.

Една вечер, както често се случва сред бездействуващи войници, избухна стълкновение по повод игра на зарове между няколко английски стрелци и оръженосците на един брабантски рицар. Англичаните, които дебнеха само сгоден случай, извикват на помощ другарите си. Всички стрелци скачат, за да дадат един хубав урок на селендурите от континента. Рицарите на Ено изтичват в лагера си и се укрепяват. Началниците на опълченията, които пируват, излизат на улицата, привлечени от шума, и английските стрелци тутакси ги нападат. Опитват се да се укрият в жилищата си, но не могат да влязат, защото собствените им хора са се барикадирали вътре. Ето ви цветът на фландърского благородничество без оръжие и защита! Но то се състои от славни здравеняци. Месир Персьовал дьо Семери, Фастър дьо Рю и Сане дьо Бусоа грабват тежки дъбови лостове, намерени у един колар, облягат се на една стена и избиват тримата сами поне шестдесетина стрелци от опълчението на линкънския епископ!

Това безобидно скарване между съюзници причини смъртта на повече от триста души.

Шестте хиляди стрелци, забравили напълно войната с Шотландия, мислеха само как да изтребят рицарите на Ено. Месир Жан дьо Ено, оскърбен и разярен, искаше да се върне в родината си, разбира се, при условие да вдигнат обсадата около лагера му! Най-сетне, като обесиха неколцина, нещата се оправиха. Английските дами, които бяха придружили съпрузите си, подариха безброй усмивки на рицарите на Ено и им отправиха безброй молби с навлажнени очи да останат. Настаниха чужденците на половин левга от стана на английските войски и цял месец мина така, като се гледаха като кучета и котки.

Накрая решиха да тръгнат на поход. Младият крал Едуард III вървеше начело на осем хиляди железни брони и тридесет хиляди пешаци в тази своя първа война. За нещастие шотландците не се показваха. Тези сурови мъже воюваха без фургони и обози. Целият багаж на леките им войски се състоеше от плосък камък, закачен на седлото, и торбичка брашно. Свикнали бяха да се изхранват само с това в продължение на не малко дни, като смесваха брашното с вода от ручеите и печеха питки върху загретите на огъня камъни. Шотландците се подиграваха с огромната английска армия, доближаваха се, завързваха кратка престрелка, тутакси се оттегляха, прекосяваха по няколко пъти реките, привличаха противника в блатата, гъстите гори и стръмните проломи. Англичаните бродеха наслуки между реката Тайн и Чевиътските планини.

Един ден те чуват силно трополене в една горичка. Дава се тревога. Всеки се втурва със спуснат наличник и закачен на врата щит, с копие в ръка, без да чака баща, брат или другар и то за какво? За да срещнат съвсем засрамени една чарда елени, побягнали подплашени от звъна на броните.

Продоволствието беше затруднено. Търговците докарваха с мъка известни припаси и ги продаваха десет пъти по-скъпо. Липсваше овес и фураж за конете. Пък и почна да вали безспир, цяла седмица. Седлата загниха под бедрата на мъжете, конете оставяха подковите си в калта. Цялата армия взе да ръждясва. Вечер рицарите изхабяваха остриетата на шпагите си, за да режат клони за колибите си. А шотландците си оставаха неуловими!

Маршалът на войнството, сър Томъс Уейк, беше отчаян. Кентският граф едва ли не съжаляваше за крепостта Ла Реол. Там поне времето беше хубаво. Хенри Кривата шия имаше ревматични болки във врата. Мортимър се ядосваше, уморен от непрестанното сновене на войската до Йоркшир, където бяха кралицата и администрацията на кралството. Сред войската се промъкна отчаяние, пораждащо свади. Заговори се за предателство.

Един ден, докато началниците на опълченията спореха високо за това, което не били направили, а трябвало да направят, младият крал Едуард III събра няколко щитоносци приблизително на своята възраст и обеща да ги посвети в рицарство и да дари със земя с доход сто ливри онзи, който би открил шотландската войска. Двадесетина момчета между четиринадесет и осемнадесет години се юрнаха из полето. Първият, който се върна, се казваше Томъс ъв Рокесби. Едва дишащ от изтощение, той извика:

— Сир Едуард, шотландците са на четири левги от нас в планината. Стоят там от една седмица и както ние не знаем къде са те, нямат представа къде сме ние!

Младият Едуард тутакси заповяда на тръбачите да надуят тръбите, сбра армията в местността, наречена „бялата земя“ и заповяда да нападнат шотландците. Славните участници в турнири се смаяха. Само чу шумът на тази огромна бронирана маса, напредваща в планината, стигна отдалеч до хората на Робърт Брус. Когато рицарите на Англия и Ено стигнаха на билото на един хребет и се канеха да се спуснат надолу, те внезапно съгледаха цялата шотландска армия, готова, строена за бой със запънати в лъковете стрели. Гледаха се отдалеч, без да смеят да се сблъскат, защото мястото не беше подходящо за кавалерийска схватка. Гледаха се така цели двадесет и два дни.

Тъй като шотландците явно не желаеха да изоставят позиция, толкова изгодна за тях, а и рицарите не искаха да завържат бой върху терен, където не можеха да се разгърнат, и двете войски си останаха една срещу друга, като всеки противник изчакваше другия да се придвижи. Задоволяваха се с кратки престрелки, предимно нощем, като предоставяха тези дребни подвизи на пехотата.

Най-смелият подвиг по време на тази странна война между осемдесетгодишния прокажен и петнадесетгодишния крал бе извършен от шотландеца Джек Дъглас, който нападна през една лунна нощ английския лагер с двеста конника, повали всичко живо по пътя си с викове: „Дъглас! Дъглас!“, сряза три въжета от шатрата на краля и се върна бегом. След тази нощ английските рицари спяха с броните си.

А после, една сутрин призори уловиха двама „шпиони“ от шотландската армия, двама съгледвачи, които като че ли наистина искаха да бъдат уловени и, доведени при английския крал, казаха:

— Какво търсите тук, сир? Нашите шотландци се върнаха в планините и сир Робърт, кралят, ни каза да ви предупредим, че няма да се бие с вас тази година, освен ако вие тръгнете подире му.

Англичаните пристъпиха благоразумно напред, като се опасяваха от засада и внезапно се изправиха пред четиристотин походни тенджери и казани, закачени на една редица: шотландците ги бяха оставили, за да не им тежат и да не дрънчат при оттеглянето им. Те откриха също една огромна грамада от пет хиляди стари обувки с космите навън. Шотландците бяха получили нови обувки, преди да си тръгнат. Единствените живи същества в лагера бяха петима английски пленници, съвсем голи, завързани на колове. Били ги бяха с тояги и краката им бяха счупени.

Да преследват шотландците в планините през тази мъчнодостъпна, враждебна страна, където уморената вече армия трябваше да води война със засади, на които не беше обучена, изглеждаше истинска лудост. Обявиха похода за приключен, завърнаха се в Йорк и разпуснаха войнството.

Месир Жан дьо Ено преброи убитите и негодните си коне и представи сметка за четиринадесет хиляди ливри. Младият крал Едуард не разполагаше с толкова пари в хазната си, а трябваше да плати и на собствените си войници. Тогава месир Жан дьо Ено, много щедър, както обикновено, гарантира пред рицарите за всички суми, дължими от бъдещия му племенник.

През лятото Роджър Мортимър, който никак не се интересуваше от северните провинции на кралството, сключи набързо мирен договор. Едуард III се отказваше от всяко сюзеренство в Шотландия и признаваше Робърт Брус за крал на тази страна, нещо, което Едуард II не бе приел през цялото си царуване. Освен това Дейвид Брус, синът на Робърт, се ожени за Жана Английска, втората дъщеря на Изабел.

Заслужаваше ли си за такъв резултат да отнемат пълномощията на бившия крал, който живееше, затворен в Бъркли?

VII. КОРОНА ОТ ОСИЛИ

Почти червена зора пламтеше на хоризонта зад хълмовете на Костоуолд.

— Слънцето скоро ще изгрее, сър Джон — забеляза Томъс Гърней, един от двамата конници начело на ескорта.

— Да, слънцето ще се покаже, а ние още не сме стигнали до поредния си етап — отвърна Джон Малтравърс, който яздеше до него, почти опрял ботуш до неговия.

— Когато се развидели, хората ще познаят кого караме — поде първият.

— Напълно е възможно, приятелю, и точно това трябва да избегнем.

Те размениха тези думи умишлено на висок глас, та затворникът зад тях да ги чуе ясно.

Предната вечер сър Томъс Гърней бе дошъл в Бъркли, като бе прекосил половината Англия, за да донесе от Йорк новите разпореждания на Роджър Мортимър относно охраната на сваления крал.

Гърней не беше особено привлекателен физически: къс, чип нос, по-дълги долни зъби, розова кожа на петна, обрасла тук-там с червеникави косми като кожа на свиня. Прекалено гъстите му коси се къдреха като медни стърготини под ръба на желязната каска.

В качеството на помощник, а донякъде и на доносчик, Мортимър бе аташирал към него Оугъл, някогашния бръснар от Лондонската кула.

На свечеряване, в часа, когато селяните бяха изяли вече супата си, малката група напусна Бъркли и се отправи на юг през безмълвното поле и заспалите села. Малтравърс и Гърней яздеха начело. Кралят бе ограден от десетина войници под командата на един нисш офицер на име Тауърли. Колос с ниско чело и много скъпернически отмерен ум, Тауърли беше покорен човек, много полезен за задачи, които изискват сила и изпълнение с минимално двоумене. Оугъл вървеше последен заедно с монаха Гийом, избран нарочно не измежду най-добрите в манастира си. Но можеше да им потрябва евентуално за последното причастие.

През цялата нощ бившият крал напразно се мъчеше да отгатне къде го водят. Сега вече се развиделяваше.

— Какво се прави, сър Томъс, за да не могат да познаят някого? — питаше дълбокоумно Малтравърс.

— Променят му лицето, сър Джон, не виждам друг начин.

— Би трябвало да го намажем с катран или сажди.

— Така селяните ще си помислят, че караме мавър.

— За съжаление нямаме катран.

— В такъв случай можем да го обръснем — предложи Томъс Гърней, като подсили думите си с тежко намигване.

— Ах, ето една прекрасна идея, приятелю! Още повече, че имаме и бръснар с нас. Небето ни се притича на помощ. Оугъл, Оугъл, я ела насам!… Носиш ли си легенчето и бръсначите?…

— Нося ги, сър Джон, на вашите услуги — отвърна Оугъл, като настигна двамата конници.

— В такъв случай да спрем тук. Виждам малко вода в оня ручей.

Всичко това бе уговорено още предната вечер. Малката колона се спря. Гърней и Оугъл слязоха от конете. Гърней имаше широки рамене и къси, криви крака. Оугъл посла една кърпа върху тревата на крайпътния насип, нареди инструментите си и започна бавно да остри бръснача си, поглеждайки бившия крал.

— Какво искате от мен? Какво ще правите? — попита Едуард с тревога.

— Искаме да слезеш от жребеца си, благородни сир, за да ти придадем друго лице. Ето ти тъкмо един достоен за тебе трон, сир — каза Гърней, като му посочи една къртичина, която размаза с петата на ботуша си. — Хайде! Сядай!

Едуард се подчини, но тъй като леко се поколеба, Гърней го събори назад и войниците от ескорта избухнаха в смях.

— Наредете се в кръг всички вие! — каза им Гърней.

Те застанаха в кръг, а колосът Тауърли се изправи зад краля, за да притисне раменете му, ако се наложи. Водата, която Оугьл наля от поточето, бе ледена.

— Намокри му лицето! — заповяда Гърней.

Бръснарят плисна наведнъж цялото легенче върху лицето на краля. После започна да прокарва небрежно бръснача по бузите му. В тревата нападаха руси кичури.

Малтравърс бе останал на коня си. Облегнал ръце на дръжката на шпагата си, с увиснали над ушите коси, той следеше операцията и явно се наслаждаваше.

Между две изтегляния на бръснача Едуард извика:

— Но вие ми причинявате болка! Не бихте ли могли поне да намокрите лицето ми с топла вода?

— Топла вода ли? — възкликна Гърней. — Я виж колко бил изнежен!

А Оугъл доближи кръглото си белезникаво лице до краля и му прошепна:

— Ами когато милорд Мортимър беше в Лондонската кула, топлеха ли водата в легенчето му?

После пак се залови за работа, като широко размахваше бръснача. Кръв изби по кожата на Едуард. Той се разплака от болка.

— Ех, че хитрец! — извика Малтравърс. — Намери все пак начин да полее с топла вода страните си.

— Да обръсна ли и косите, сър Томъс? — попита Оугъл.

— косите, разбира се, и косите! — отвърна Гърней.

Бръсначът смъкна кичурите коса от челото до врата.

След десетина минути Оугъл подаде на пациента си едно калаено огледало и бившият суверен на Англия откри смаян истинското си лице, едновременно детско и състарено под голия тесен и удължен череп. Източената надолу брадичка не скриваше вече малодушието му. Едуард се чувствуваше оголен, смешен като стригано куче.

— Не мога да се позная — каза той.

Мъжете около него пак се разсмяха.

— Това, виж, е добре! — каза Малтравърс от коня. — Щом ти сам не се познаваш, тия, които те търсят, още по-малко ще те познаят. Ето какво си докарва човек, щом се опитва да бяга.

Защото доводът за това преместване беше именно такъв. Няколко уелски барони под водачеството на един от тях, Рис ап Гръфид бяха организирали заговор за освобождаването на сваления крал. Мортимър бе уведомен за това. Същевременно Едуард, възползвайки се от небрежността на Томъс Бъркли, бе избягал една сутрин от затвора. Тръгнал веднага по дирите му, Малтравърс го бе настигнал в гората, където, подобно на подгонен елен, той тичаше към реката. Бившият крал се опитваше да стигне до устието на Севърн с надеждата, че ще намери там някой кораб. Сега Малтравърс си отмъщаваше, но тогава му бе станало жежко.

— Ставай, сир кралю. Време е да те качим на седлото — каза той.

— Къде ще спрем? — попита Едуард.

— Там, където ще бъдем сигурни, че няма да можеш да срещнеш приятели. И сънят ти няма да бъде смущаван от нищо. Имай ни доверие, ще бдим над теб.

Пътуваха така почти цяла седмица. Яздеха главно нощем, а денем си почиваха било в някой замък, за който бяха сигурни, било в някой заслон сред полето, някоя усамотена плевня. На петата утрин Едуард зърна силуета на огромна сива крепост, щръкнала върху един хълм. Полъхваше по-свеж, по-влажен и леко солен морски въздух.

— Но това е Корф! — каза Едуард. — Нима ме водите там?

— Разбира се, това е Корф — каза Томъс ъв Гърней.

— Добре познаваш замъците в кралството си, както изглежда.

Ужасен вик се изтръгна от устните на Едуард. Астрологът му някога го бе посъветвал да не стъпва в Корф, защото това би било гибелно за него. Затова когато се придвижваше в Дорсет и Девъншир, Едуард се бе приближавал няколко пъти до този замък, но упорито бе отказвал да се отбие там.

Замъкът Корф бе по-стар, по-голям и по-зловещ от Кенилуърт. Неговата исполинска кула се издигаше над цялата околност над целия Пърбекски полуостров. Някои от укрепленията му датираха отпреди норманското нашествие. Често бе използван като затвор, по-специално от Йоан Безземни, който сто и двадесет години преди това бе заповядал да уморят там от глад двадесет и двама френски рицари. Замъкът като че ли бе предназначен за престъпления. Злокобното суеверие, свързано с него, водеше началото си от убийството на едно петнадесетгодишно дете, крал Едуард, наречен Мъченика, първия Едуард II от Саксонската династия преди десети век.

Легендата за това убийство още живееше в този край. Едуард Саксонски, син на крал Едгар, когото наследил, бил ненавиждан от мащехата си, кралица Елфрида, втора жена на баща му. Веднъж, когато се връщал на кон от лов и много разгорещен, поднесъл към устните си рог с вино, кралица Елфрида забила кама в гърба му. Обезумял от болка, той пришпорил коня си, който препуснал право към гората. Младият крал скоро паднал от седлото, тъй като бил загубил много кръв, но кракът му се заклещил в стремето и конят го влачил дълго, удряйки главата му о дънерите на дърветата. Като вървели по кървавите следи в гората, селяните открили тялото му и го погребали тайно.

Гробът почнал да върши чудеса и по-късно Едуард бил провъзгласен за светец.

Пак Едуард, и пак втори по ред в другата династия. Това сходство, още по-обезпокоително поради предсказанието на астролога, можеше да уплаши краля-затворник. Дали Корф щеше да бъде свидетел на смъртта на втория Едуард II?

— а влизането ти в тази красива крепост трябва да ти сложим корона на главата, благородни ми сир — каза Малтравърс. — Тауърли, събери малко класове от тази нива!

От снопа сухи треви, които донесе колосът, Малтравърс измайстори корона и я нахлузи върху бръснатата глава на краля. Осилите се забиха в кожата му.

— айде сега, напред и прощавай, че нямаме фанфари!

Дълбок ров, крепостна стена, подвижен мост между двете огромни кръгли кули, зелен хълм, по който се катерят, друг ров, още една врата, още една решетка и отвъд нея пак затревени нанагорнища. А обърнеш ли се назад, виждаш малките къщурки на селото с покриви от сиви плоски камъни, наредени като керемиди.

— Карай напред! — кресна Малтравърс и сръга Едуард в слабините.

Короната от осили се заклатушка. Сега конете вървяха по криволичещи тесни коридори, застлани с кръгли камъчета между високи, призрачни зидове с накацали един до друг гарвани като черен фриз върху сивия камък, които гледаха на петдесет стъпки под себе си минаващата колона.

Крал Едуард II беше сигурен, че ще го убият. Само че има много начини да умъртвиш един човек.

Томъс Гърней и Джон Малтравърс не бяха получили изрична заповед да го убият, но по-скоро да го унищожат. Затова те избраха бавния способ. Два пъти дневно сервираха на бившия суверен отвратителни каши от ръж, докато пазачите му се тъпчеха пред него с какви ли не храни. Обаче затворникът устояваше както на жалката храна, така и на подигравките и ударите, с които го удостяваха. Беше странно издържлив телесно и дори душевно. Други на негово място лесно биха загубили разсъдъка си, а той се задоволяваше да охка. Но дори стенанията му издаваха здравия му смисъл.

— Толкова ли са тежки греховете ми, че не заслужавам нито състрадание, нито подкрепа? Нима сте загубили всяко християнско милосърдие и всяка доброта? — казваше той на тъмничарите си. — Ако вече не съм владетел, нали все пак съм баща и съпруг? Възможно ли е жена ми и децата ми още да се страхуват от мен? Не им ли стига, че ми отнеха всичко, което притежавах?

— Защо се оплакваш, сир, от жена си? Нима госпожа кралицата не ти изпрати хубави дрехи и нежни писма, които ти прочетохме?

— Измамници, измамници — отвръщаше Едуард, — показахте ми дрехите, но изобщо не ми ги дадохте. Колкото до писмата, защо ми ги е пратила тази зла жена, освен за да може да си даде вид, че е проявила съчувствие към мен. Тя, тя заедно с омразния Мортимър са ви заповядали да ме тормозите! Ако не беше тя и този предател, сигурен съм, че децата ми щяха да изтичат при мен, за да ме прегърнат!

— Кралицата, твоята съпруга, и децата ти много се боят от жестоката ти природа. Страдали са прекалено много от злочинствата и яростта ти и не желаят да са близо до теб.

— Говорете, проклетници, говорете — отвръщаше им кралят. — Ще дойде време, когато ще си получите заслуженото за страданията, които ми налагате.

И почваше да плаче, заровил голата си брадичка в ръце. Плачеше, но не умираше.

Гърней и Малтравърс се отегчаваха в Корф, защото всички развлечения омръзват, дори забавлението да изтезаваш един крал. Освен това Малтравърс бе оставил жена си Ева в Бъркли при шурея си. А и в областта се бе разчуло, че детронираният крал е затворен в Корф. Затова след като размениха послания с Мортимър, решиха да върнат Едуард в Бъркли46.

Когато, обкръжен от същия ескорт, той мина отново през дебелите решетки, подвижните мостове и двете крепостни стени, малко по-слаб само и по-прегърбен, крал Едуард II изпита огромно облекчение и едва ли не чувство на освобождение, колкото и да бе нещастен: астрологът му бе излъгал.

VIII. „BONUM EST“47

Кралица Изабел си беше вече легнала, разпуснала двете си златни плитки върху гърдите си. Роджър Мортимър влезе, без да предупреди, това бе негова привилегия. По израза на лицето му кралицата разбра за какво ще й говори или по-скоро да й натяква повторно.

— Получих известия от Бъркли — каза той привидно спокойно и незаинтересовано.

Изабел не отговори.

Прозорецът бе открехнат в септемврийската нощ. Мортимър го отвори широко и се загледа за миг в град Линкън, проснат под замъка. Линкън беше четвърти по големина град в кралството след Лондон, Уинчестър и Йорк. Един къс от тялото на Хю Диспенсър Младия бе пратен тук десет месеца преди това. На връщане от Йоркшир дворецът се бе установил тук от една седмица.

Изабел наблюдаваше високите рамене на Мортимър и обраслия му с букли тил, изрязани върху фона на нощното небе в рамката на прозореца. Точно в този момент тя не го обичаше.

— Вашият съпруг все още не иска да умре — поде Мортимър, като се обърна към нея, — и животът му излага на опасности мира в кралството. Продължават да съзаклятничат за освобождението му в уелските владения. Доминиканците имат наглостта да проповядват в негова полза дори в самия Лондон, където обезпокоителните юлски смутове могат да възникнат отново. Едуард сам по себе си не е опасен, съгласен съм с вас, но враговете ни го използват, за да се бунтуват. Благоволете най-сетне, моля ви се, да дадете заповедта, която ви препоръчвам, без която няма да има сигурност нито за вас, нито за сина ви.

Изабел въздъхна, безкрайно уморена. Защо сам той не даде тази заповед? Защо той не вземе това решение, след като се разпорежда пълновластно в кралството?

— Мили Мортимър — каза тя спокойно, — отговорих ви вече, че няма да получите подобна заповед от мен.

Роджър Мортимър затвори прозореца. Страхуваше се да не избухне.

— о защо в края на краищата понесохте толкова изпитания и се изложихте на такива опасности, щом сега ставате враг на собствената си безопасност?

Тя поклати глава и отговори:

— Не мога. Предпочитам да се изложа на всички опасности, вместо да прибегна до този изход. Моля ти се, Роджър, да не замърсяваме ръцете си с неговата кръв.

Мортимър се изсмя нервно.

— Откъде се взе у теб това внезапно уважение към кръвта на враговете ти? Кръвта на граф ъв Аръндел, кръвта на двамата Диспенсър, кръвта на Болдок, всичката тази кръв течеше по площадите на градовете, без да извърнеш очи. Дори в някои нощи ми се стори, че кръвта доста ти се нрави. Ами той, милият сир, нима ръцете му не са по-червени, отколкото изобщо могат да бъдат нашите? Нима той не би пролял охотно и моята, и твоята кръв, ако му бяхме дали възможност? Човек не трябва да бъде крал, Изабел, ако се страхува от кръвта, не трябва да бъде и кралица. Трябва да се оттегли в някой манастир, под воала на монахиня, и да няма нито любов, нито власт!

Те се измериха за миг с поглед един друг. Зениците с цвят на кремък блестяха много силно под гъстите вежди на светлината на свещите. Белият белег придаваше нещо жестоко на устната. Изабел първа сведе очи.

— Припомни си, Мортимър, че някога той те помилва — каза тя. — Сега навярно си мисли, че ако не бе отстъпил на молбите на бароните и епископите, както и на моите молби, и те бе обезглавил, както заповяда да сторят с Томъс Ланкастърски…

— Спомням си, спомням си и точно затова не бих искал някой ден да изпитвам съжаление като него. Много странно и упорито ми се вижда състраданието, което проявяваш към него.

Той помълча малко.

— Да не би все още да го обичаш? Не виждам друга причина.

Тя повдигна рамене.

— За това ли настояваш — възкликна тя. — за да ти доставя още едно доказателство? Значи тази бясна ревност никога няма да угасне в теб? Не ти ли показах достатъчно пред цялото френско и цялото английско кралство, дори пред сина си, че в сърцето ми няма друга любов освен към теб? Какво още трябва да направя?

— Само това, което ти искам и нищо друго. Но виждам, че не желаеш да се решиш. Виждам, че кръстът, който направи върху сърцето си пред мен и който трябваше да ни свърже във всичко и да ни даде само една воля, е бил за теб само преструвка. Виждам, че съдбата ме накара да се обвържа с клетва с едно слабо същество!

Да, ревнивец, това бе той! Всесилен регент, назначаващ сановници, управляващ младия крал, живеещ като съпруг с кралицата и то пред очите на всички барони, и все пак най-обикновен ревнивец!

„Но дали наистина няма никакво основание да ревнува?“ — внезапно си помисли Изабел. Опасността от всяка ревност е, че принуджава своя обект да се запита дали упреците, които му се отправят, не са основателни. Така излизат наяве някои чувства, на които той не е обръщал внимание… Колко беше странно!… Изабел бе сигурна, че ненавижда Едуард, колкото една жена може да ненавижда, тя мислеше за него само с презрение, отвращение и озлобление. И все пак… И все пак споменът за разменените брачни халки, за коронацията, за майчинствата, спомените, които бе запазила не за него, а за самата себе си, просто споменът, че си въобразяваше, че го обича, всичко това я задържаше сега. Струваше й се невъзможно да заповяда да убият бащата на децата, които бе родила… „А ме наричат Френската вълчица!“ Светецът не е никога толкова свят, нито жестокият така неумолимо жесток, колкото си въобразяват другите.

Освен това, макар свален от трона, Едуард бе крал. Лишен от власт и имущества, хвърлен в затвора, той си оставаше кралска особа. И Изабел бе кралица, възпитана да бъде кралица. През цялото си детство тя бе имала примера на истинското кралско величие, въплътено в човек, който чрез кръвта и помазването имаше съзнанието, че превишава всички други хора и караше да го смятат такъв. Да се посегне на живота на един поданик, дори най-високопоставения феодал в кралството, беше само престъпление. Но отнемането на живота на един крал бе светотатство и отричане на жреческия, божествения характер на кралската власт.

— Но ти, Мортимър, не можеш да разбереш това, защото не си крал, не си роден от крал.

Тя много късно осъзна, че изказа гласно мисълта си. Баронът от граничните владения, потомъкът на съратника на Вилхелм Завоевател, върховният съдия на Уелс понесе тежко този удар. Той направи две крачки назад и се поклони.

— Не мисля, че човекът, който ви върна вашия трон, е крал, госпожо. Но явно губя времето си, ако очаквам да признаете това. Както и да ви напомням, че произхождам от датските крале, които не са счели за недостойно да дадат една от дъщерите си на моя прадядо, първия Роджър Мортимър. Усилията ми да ви служа са ми спечелили малка заслуга. Оставете тогава враговете си да освободят кралския ви съпруг или дори идете собственоръчно да му върнете свободата. Тогава вашият могъщ брат, френският крал, непременно ще ви окаже закрила, както стори, когато бяхте принудена да избягате, поддържана на седлото от мене, в Ено. Тъй като Мортимър не е крал и животът му не е защитен от някоя превратност на съдбата, той ще отиде, госпожо, да потърси убежище другаде, преди да стане много късно, извън кралство, чиято кралица го обича толкова малко, че той няма вече какво да прави в него.

С тези думи той се отправи към вратата. Владееше се в гнева си. Не загръшна дъбовата врата, но я прихлопна леко и стъпките му се отдалечиха.

Кралицата познаваше достатъчно гордия Мортимър и знаеше, че той няма да се върне. Скочи от леглото, изтича по риза през коридорите на замъка, настигна го, сграбчи го за дрехата и увисна на ръката му.

— Остани, остани, мили Мортимър, моля ти се! — извика тя, без да се грижи, че я чуват. — Аз съм само жена, имам нужда от съвета и от опората ти! Остани, остани, за бога и постъпи, както намериш за добре.

Тя бе заляна в сълзи и се опираше, сгушваше се до гърдите и сърцето, без които не можеше да живее.

— Искам каквото искаш ти — каза му тя още.

Прислужниците, привлечени от шума, се появиха и тутакси се скриха, смутени, че присъствуват на скарването на двамата любовници.

— Наистина ли искаш това, което искам аз?… — попита я той, като взе лицето й в ръце. — Добре тогава! Охрана! Потърсете веднага монсеньор Орлитън!

От няколко месеца Мортимър и Орлитън бяха в студена война. Причина за глупавото им скарване бе епископията Уустър, която папата бе дал на Орлитън, а Мортимър бе обещал на друг кандидат. Защо не бе уведомен навреме, че приятелят му го желае? Сега, след като бе дал дума, държеше на нея. Допитаха се до парламента в Йорк, който реши да се конфискуват доходите от Уустър… Орлитън, който вече не беше епископ на Херифорд, а не заемаше поста и в Уустър, смяташе, че човекът, когото бе измъкнал от Тауър, е голям неблагодарник. Въпросът все още не бе окончателно решен и Орлитън продължаваше да се придвижва ведно с двора.

„Все някой ден пак ще дотрябвам на Мортимър и тогава той ще отстъпи“ — казваше си той.

Този ден, или по-скоро тази нощ бе дошла. Щом влезе в спалнята на кралица Изабел, Орлитън разбра, това. Изабел си бе легнала отново и явно бе плакала. Мортимър се разхождаше с широки крачки около леглото й. Навярно се касаеше за нещо много важно, щом толкова малко се стесняваха пред прелата!

— Госпожа кралицата смята напълно основателно с оглед на някои действия, за които сте в течение, че животът на съпруга й поставя в опасност мира в кралството и се тревожи, че бог съвсем не бърза да го прибере при себе си — заяви Мортимър.

Адам Орлитън погледна Изабел, тя на свой ред погледна Мортимър, после обърна очи към епископа и кимна в знак на съгласие. Орлитън се усмихна бегло, не жестоко, не дори иронично: лицето му изразяваше по скоро дискретно съчувствие.

— Госпожа кралицата е изправена пред тежък проблем, който винаги възниква пред владетелите — отговори той. — Трябва ли, за да не се отнеме един-единствен живот, да се допусне възможността да загинат много други?

Мортимър се обърна към Изабел и каза:

— Чухте, нали?

Той бе много доволен от подкрепата, която му оказа епископът, и съжаляваше само, че самият той не се бе сетил за този довод.

— Става дума за опазването на цял народ и именно към нас, епископите, се обръщат, за да разясним божествената воля. Разбира се, църковните повели ни забраняват да ускоряваме чийто и да е край. Но кралете не са обикновени хора и самите те се изключват от тези повели, когато осъждат на смърт своите поданици… Аз мислех, все пак, милорд, че пазачите, които назначихте при сваления крал, ще ви спестят необходимостта да се измъчвате с подобни въпроси.

— Изглежда, че пазачите са изчерпили всички възможни средства — отвърна Мортимър. — И няма да направят нищо повече, ако не получат писмени инструкции.

Орлитън поклати глава, но не каза нищо.

— А една писмена заповед може да попадне не точно в ръцете, за които е предназначена. Може също да достави оръжие на хората, които трябва да я изпълнят, срещу ония, които са я издали. Нали ме разбирате?

Орлитън пак се усмихна. Нима го смятаха за глупак?

— С други думи, милорд, бихте искали да изпратите тази заповед и същевременно да не я изпратите.

— Бих искал по-скоро да изпратя такава заповед, която да бъде ясна за хората, които трябва да я разберат, и да остане неясна за ония, които не трябва да знаят. По този именно въпрос искам да се посъветвам с вас, защото сте изобретателен човек, стига да се съгласите да ми помогнете.

— И вие искате това, милорд, от един беден епископ, който не разполага с местоназначение, нито епархия, където да забие жезъла си?

Този път Мортимър се усмихна.

— Хайде, хайде, милорд Орлитън, да не говорим за тези неща. Знаете, че много ме ядосахте. Ако ме бяхте предупредили само, за желанието си! Но щом държите толкова, няма повече да се противопоставям. Ще имате Уустър, давам ви думата си… Аз се нагърбвам с парламента… А вие знаете също добре, че винаги сте си мой приятел.

Епископът кимна с глава. Да, знаеше тона. Самият той изпитваше все същите приятелски чувства към Мортимър и неотдавнашното им скарване не беше ги променило. Достатъчно беше да застанат един срещу друг, та да си дадат сметка. Свързваха ги премного спомени, съучастничество и взаимно възхищение. Дори тази вечер, в затрудненото положение, в което Мортимър бе изпаднал, след като най-сетне бе изтръгнал от кралицата дългоочакваното съгласие, кого бе извикал? Епископа със смъкнати рамене и патешка походка, с уморени от умствени занимания очи. Бяха дори толкова добри приятели, че бяха забравили кралицата, която ги наблюдаваше с широко отворени очи и не се чувствуваше добре.

— Та нали вашата прекрасна проповед „Doleo caput meum“ даде възможност да свалим недостойния крал? Всички още я помним. И пак вие успяхте да го накарате да абдикира.

Ето че идваше признателността! Орлитън се поклони пред тези ласкави думи.

— Значи, искате да завърша докрай задачата — каза той.

В спалнята имаше писалище, пера и хартия. Орлитън поиска нож, защото можеше да пише само с перо, подострено от него самия. Това му помагаше да се съсредоточи. Мортимър не наруши размислите му.

— Не е необходимо заповедта да е дълга — каза Орлитън след кратко мълчание.

Той гледаше разсеяно във въздуха с развеселено изражение. Явно бе забравил, че се касае за смъртта на един човек. Изпитваше чувство на гордост, задоволство на книжовник, разрешил трудната задача за редактирането на даден текст. Свел очи до масата, той написа само едно изречение с красивия си почерк, посипа го с прах за изсушаване и подаде листа на Мортимър с думите:

— Съгласен съм и да подпечатам писмото със собствения си печат, ако вие или госпожа кралицата смятате, че не трябва да слагате вашите печати.

Наистина той изглеждаше доволен от себе си. Мортимър се приближи до една свещ. Писмото беше на латински. Той прочете доста бавно:

— Eduardum occidere nolite timere bonum est.

Замисли се за миг, после се обърна към епископа:

— Eduardum occidere, това ми е съвсем ясно: nolite, недейте… да се страхувате… добре е…

Орлитън се усмихваше.

— Трябва ли да се разбере: „Не убивайте Едуард, добре е да се страхувате… да извършите това.“ — поде Мортимър, — или пък „Не се страхувайте да убиете Едуард, това е добре“? Къде е запетаята?

— Няма я — отвърна Орлитън. — Божията воля ще се прояви в начина, по който ще разбере писмото оня, който го получи. Но може ли някой да упрекне някого за самото писмо?

Мортимър изглеждаше озадачен.

— Не зная само дали Малтравърс и Гърней разбират добре латински.

— Монахът Гийом, когото аташирахте към тях, го знае много добре. Пък и пратеникът ще може да предаде устно, но само устно, че трябва да заличат следите на всяко действие, свързано с тази заповед.

— И вие наистина сте готов да поставите вашия печат? — попита Мортимър.

— Напълно.

Той бе наистина добър другар. Мортимър го изпрати чак до долу по стълбата, после се качи в спалнята на кралицата.

— Мортимър — му каза Изабел, — не ме оставяйте да спя сама тази нощ.

Септемврийската нощ не беше много студена, за да я накара да зъзне така.

IX. НАЖЕЖЕНОТО ЖЕЛЯЗО

Сравнен с огромните крепости Кенилуърт и Корф, Бъркли може да се счита за малък замък. Камъни с розови отсенки, човешки измерения — в него няма нищо страшно… свързан е пряко с гробището около църквата и плочите му за няколко години се покриват с нисък зелен мъх, нежен като копринена тъкан.

Томъс ъв Бъркли, доста добросърдечен млад мъж, който не бе склонен към жестокост спрямо себеподобните си, нямаше все пак основания да се държи прекалено благосклонно с бившия крал Едуард II, който го бе затворил четири години в Уолингфорд заедно с баща му Морис, който бе умрял там. Затова пък всичко го подтикваше да бъде предан на могъщия си тъст, Роджър Мортимър, чиято дъщеря бе негова съпруга от 1320 година. Той бе го последвал по време на въстанието през 1322 и му дължеше освобождението си преди една година.

Томъс получаваше значителната сума от сто шилинга дневно за пазенето и подслоняването на сваления крал. И жена му, Маргьорит Мортимър, и сестра му Ева, която бе съпруга на Джон Малтравърс, не бяха жестокосърдечни.

Ако зависеше само от семейство Бъркли, Едуард щеше да живее поносимо там. За нещастие той трябваше да изтърпи тримата мъчители Малтравърс, Гърней и бръснаря им Оугъл. Те не даваха отдих на бившия крал. Умът им бе много изобретателен за жестокости и едва ли не се надпреварваха, съперничейки си по остроумие и изтънченост в изтезанията.

Малтравърс се бе сетил да настани Едуард в централната кула, в едно кръгло помещение с няколко стъпки диаметър, в чийто център бе отворът на някогашен кладенец, сега пресъхнал. Достатъчна бе една погрешна стъпка и затворникът щеше да падне в дълбокия трап без изход. Затова Едуард трябваше да бъде постоянно нащрек. Този четиридесет и четири годишен мъж, който сега изглеждаше над шестдесет години, лежеше върху сноп слама, долепен до стената, или се придвижваше само пълзешком, а когато задремеше, тутакси се събуждаше, плувнал в пот, страхувайки се, че се е доближил до зиналия отвор.

Към изтезанието посредством страха Гърней прибави още едно — вонята. Караше да събират из полето зловонни трупове на животни — невестулки, уловени в дупките им, лисици, порове, както и мъртви птици, вече загнили, които хвърляха в кладенеца, та идващата от тях смрад да отрови и малкото въздух, с който разполагаше затворникът.

— Ето хубав дивеч за този кретен! — казваха тримата мъчители всяка сутрин, когато пристигаше товарът мъртви животни.

Самите те нямаха много остро обоняние, защото стояха заедно или се редуваха в стаичката над стълбата, от която се виждаше дупката, в която линееше кралят.

Понякога отвратителните миризми стигаха чак до тях. Но те бяха повод за груби шеги.

— Ама че вони този изкуфял пикльо! — викаха те, докато клатеха роговете със зарове или гаврътваха канчетата бира.

В деня, когато получиха писмото на Адам Орлитън, дълго се съвещаваха. Монахът Гийом им преведе посланието, без да се поколебае нито миг за истинския му смисъл, като им изтъкна ловката двусмислена редакция. Тримата престъпници се удряха по бедрата цял четвърт час и като повтарлха: „bonum est… bonum est!“, се превиваха от смях.

Възтъпият вестоносец, който им бяха пратили, беше предал вярно устното нареждане: „Да се заличат следите“.

Точно по този пункт умуваха.

— Тия там в двора, епископи и разни лордове, имат странни изисквания наистина! — възмути се Малтравърс. — Хем ти заповядват да убиеш, хем да не си личи!

Как да постъпят? Телата почерняват от отровата. Пък и трябваше да я вземат от хора, които можеха да се разбъбрят. Да го удушат? Примката щеше да остави следи по шията, а и цялото лице щеше да посинее.

Оугъл, бившият бръснар в Лондонската кула, има гениалното хрумване. Томъс Гърней внесе известни усъвършенствания в предложения от него план, а Малтравърс се смя до сълзи, показвайки не само зъбите, а и венците си.

— Ще бъде наказан оттам, откъдето е грешил! — извика той.

Идеята наистина му се струваше остроумна.

— Само че трябва да бъдем поне четирима — каза Гърней. — Трябва да ни помогне Бъркли.

— Ах, нима не знаеш какъв е шуреят ми Томъс! — отвърна Малтравърс. — Не отказва петте ливри дневно, но има меко сърце. Повече ще ни пречи, отколкото ще ни бъде полезен.

— Ако обещаем няколко шилинга на здравеняка Тауърли, той охотно ще ни помогне — каза Оугъл. — Освен това е толкова глупав, че дори и да се разбъбри, никой няма да му повярва.

Изчакаха да се свечери. Гърней поръча в кухнята да приготвят чудесна вечеря за затворника с пате от мозък, печени птички на скара, волска опашка със сос. Едуард не бе виждал такава вечеря от дните в Кенилуърт при братовчед си Кривата шия. Той много се учуди, отначало леко обезпокоен, а после ободрен от необичайната трапеза. Вместо да му подхвърлят една гаванка, която трябваше да закрепя на ръба на вонящия трап, го настаниха в малката съседна стая, при това на столче, което му се стори приказен лукс. И ядеше храни, на които бе забравил едва ли не вкуса! Не пестяха и виното, хубаво светлочервено вино, което Томъс Бъркли докарваше от Аквитания. Тримата тъмничари присъствуваха на угощението, като си намигаха.

— Няма да има време да го смели — пошепна Малтравърс на Гърней.

Колосът Тауърли бе застанал на вратата и напълно я задръстваше.

— Ето че сега се чувствуваме по-добре, нали така, милорд? — каза Гърней, когато бившият суверен завърши вечерята си. — Сега ще те заведем в една хубава спалня, където те чака пухено легло.

Затворникът с обръсната глава и удължена, треперяща брадичка, погледна изненадан тъмничарите си.

— Нови заповеди ли сте получили? — попита той.

Гласът му беше изпълнен с плахо покорство.

— Ами да! Разбира се! Получихме нови заповеди и ще се отнесем добре с теб, милорд! — отвърна Малтравърс. — Наредихме дори да запалят огън там, където ще спиш, защото нощите захладяваг, нали така, Гърней? Няма що, нормално е в този сезон. Вече е краят на септември.

Накараха краля да слезе по тясната стълба, да прекоси затревения двор на Кийпа, да се изкачи от другата страна по стълбата в стената. Тъмничарите му не го бяха излъгали. Действително го заведоха в спалня, ех, не в дворцова спалня, разбира се, но в хубава, чиста, варосана стая с легло с дебел пухен дюшек и мангал, пълен с пламтящи въглени. Беше едва ли не много горещо.

Виното, топлината… Сваленият крал чувствуваше лек шемет. Нима беше достатъчно едно хубаво ядене, за да съживи надеждите му? Какви бяха новите разпореждания и защо внезапно се държаха така почтително с него? Може би в кралството е избухнал бунт и Мортимър е изпаднал в немилост… Или просто младият крал се е обезпокоил най-сетне за съдбата на баща си и е изискал да се отнасят човешки с него… Но дори ако има бунт, дори ако народът е въстанал заради него, Едуард никога не би приел да се качи отново на трона, никога, той се кълнеше пред бога. Защото, станеше ли отново крал, щеше да поднови грешките си. Не беше създаден да царува. Спокоен манастир, това бе едничкото нещо, което желаеше: да се разхожда в красива градина, да му поднасят ястия по вкуса му… и да се моли. И да си пусне отново брада и коси, освен ако не остави темето си голо като монасите… Какво късогледство и непризнателност, че не благодарим на създателя за простите неща, които са достатъчни, за да направят живота ни приятен — вкусна храна, топла стая… В мангала бе пъхнат ръжен.

— Но легни си, милорд, постелята е добра, ще видиш! — подкани го Гърней.

Дюшекът наистина бе мек. Да легнеш отново в истинско легло, каква благодат! Но защо тези тримата все още са тук? Малтравърс, седнал на трикрако столче с увиснали над ушите коси и отпуснати между коленете ръце, наблюдаваше краля. Гърней подклаждаше с ръжена огъня. Бръснарят Оугъл държеше един волски рог и малък трион.

— Спи, сир Едуард, не ни обръщай внимание, ние си имаме работа — настоя Гърней.

— Какво правиш, Оугъл? — попита кралят. — Рог за пиене ли дялаш?

— Не, милорд, не за пиене. Дялам просто рог, това е всичко.

После се обърна към Гърней и като отбеляза с нокътя на палеца си нещо по рога, подметка:

— Струва ми се, че дължината е добра, нали?

Червенокосият с лице като зурла погледна през рамо и отвърна:

— Да, тъй ми се струва. Bonum est.

После пак започна да раздухва огъня.

Трионът скрибуцаше по волския рог. Когато го сряза, бръснарят подаде заострената част на Гърней, който я разгледа и пъхна нажежения ръжен вътре. Разнесе се остра миризма, която мигом изпълни стаята. Ръженът се подаде от обгорения край на рога. Гърней пак го мушна в жаравата. Как искаха кралят да спи, след като се суетяха около него. Нима го махнаха от дупката с мършата, за да го опушат сега с изгорения рог? Внезапно Малтравърс, все още седнал, запита, без да сваля погледа си от Едуард:

— Биваше ли си го твоят Диспенсър, дето толкова го обичаше?

Другите двама прихнаха. При това име нещо сякаш се разкъса в съзнанието на Едуард и той разбра, че ще го екзекутират начаса. Дали се готвеха да наложат същото жестоко изтезание както на Хю Младия?

— Вие няма да направите това! Няма да ме убиете, нали? — извика той, като се изправи рязко в леглото.

— Ние, да те убием, сир Едуард! — каза Гърней, без дори да се обърне. — Кой би могъл да ти внуши това?

Имаме нареждания. Bonum est, bonum est…

— Хайде, легни си пак — каза Малтравърс.

Но Едуард не си легна. Очите му посред голото, измършавяло лице се местеха, подобно на очи на уловен звяр, от червеникавия тил на Томас Гърней до дългото жълто лице на Малтравърс и румените бузи на бръснаря. Гърней бе извадил ръжена от мангала и разглеждаше нажежения му край.

— Тауърли, масата! — извика той.

Колосът, който чакаше в съседната стая, влезе, повдигнал в ръце тежка маса. Малтравърс затвори зад него вратата и обърна ключа. Защо им е тази маса, тази тежка дъбова дъска, която обикновено слагаха върху магаренца? Но в стаята нямаше подпори. И всред всички странни неща, които вършеха около него, тази маса, която гигантът държеше на ръце, бе най-необичайното, най-страшното за него. Как можеха да го убият с маса? Това бе последната ясна мисъл на краля.

— Хайде! — заповяда Гърней, като кимна на бръснаря.

Те се приближиха всеки откъм едната страна на леглото, хвърлиха се върху Едуард и го обърнаха по корем.

— Ах, мизерници, мизерници! — извика той. — Не, вие няма да ме убиете!

Той се мърдаше, бъхташе се и Малтравърс им дойде на помощ, но тримата не бяха достатъчни, а гигантът Тауърли не помръдваше.

— Тауърли, масата! — извика Гърней.

Тауърли си спомни какво му бяха заръчали. Той се приближи и стовари огромната дъска върху раменете на краля. Гърней повдигна робата на затворника и смъкна гащите му, които бяха толкова излинели, че се скъсаха. Изложените така задни части бяха гротескни и жалки. Но сега на убийците не им беше до смях.

Полупребит от удара, задъхващ се под масата, която го притискаше към дюшека, кралят се бъхташе и риташе. Каква енергия имаше все още!

— Тауърли, дръж му глезените! Не, не така, дръж ги раздалечени!

Кралят успя да измъкне изпод дъската голата си глава и извръщаше встрани лице, за да си поеме въздух. Малтравърс натисна с две ръце главата му. Гърней сграбчи ръжена и каза:

— Оугъл, напъхай сега рога!

Крал Едуард подскочи отчаяно, когато нажеженото желязо проникна във вътрешностите му. Нечовешкият му вой прекоси зидовете, прекоси кулата, понесе се над плочите в гробището и събуди хората в къщите на селището. Всички, които чуха този продължителен, злокобен и страхотен вик, разбраха, че в този миг убиват краля.

На другия ден сутринта жителите на Бъркли се изкачиха до замъка, за да се осведомят. Казаха им, че наистина бившият крал е умрял през нощта, най-неочаквано, като извикал силно.

— Елате го вижте, но да, приближете се — казваха Малтравърс и Гърней на градските първенци и на духовенството. — Тъкмо го преобличат сега. Влезте, нека всички влязат.

И хората от селото установиха, че върху тялото, което в момента миеха и никак не криеха от тях, нямаше следи от удар, никаква рана, никаква кръв.

Томъс Гърней и Джон Малтравърс се спогледаха. Блестящо хрумване беше този волски рог, за да вмъкнат ръжена през него. Наистина смърт без никакви следи. В тази епоха, толкова изобретателна в убийствата, те можеха да се гордеят, че са изнамерили съвършен метод.

Безпокоеше ги само неочакваното заминаване на Томъс Бъркли още преди да зазори под претекст, както бе казал на жена си, че трябвало да отиде в съседен замък. А и Тауърли, исполинът с малката глава, скрит в конюшнята, плачеше от няколко часа, седнал на земята.

Същия ден Гърней замина с кон за Нотингъм, където бе кралицата, за да й съобщи за кончината на съпруга й.

Томъс ъв Бъркли остана цяла седмица вън от имението си и се появи на разни места в околностите, за да му повярват, че не е бил в замъка, когато кралят е умрял. Но при завръщането му го чакаше неприятна изненада: трупът беше все още в дома му. Никой съседен манастир не бе пожелал да се нагърби с него. Бъркли бе принуден да пази затворника си в ковчега цял месец, като през това време продължаваше да получава по сто шилинга дневно.

Сега вече цялото кралство бе уведомено за смъртта на бившия владетел. Странни разкази, съвсем малко далеч от истината, се носеха и хората шушукаха, че това убийство няма да донесе щастие нито на ония, които са го извършили, нито на ония, които са наредили да бъде извършено, колкото и да са високопоставени.

Най-сетне един абат дойде да приеме тялото от името на глостърския епископ, който се бе съгласил да го погребе в своята катедрала. Тленните останки на крал Едуард бяха натоварени на една каруца, покрита с черно платно. Томъс Бъркли и семейството му я съпровождаха, а и хората от графството се присъединиха към погребалното шествие. При всяко спиране от миля на миля селяните посаждаха по едно дъбче.

И днес още — след шестотин години — някои от тези дъбове стоят и хвърлят черна сянка по пътя от Бъркли за Глостър.