Френската вълчица

I. СЪПРУЗИ-ВРАГОВЕ

От осем месеца кралица Изабел живееше във Франция. Познала бе там свободата и бе срещнала любовта. А и бе забравила своя съпруг, крал Едуард. Той се мяркаше в мислите й само абстрактно, като неприятно наследство, оставено й от предишната Изабел, която вече не съществуваше. Беше потънал в мъртвите полета на паметта. Не си спомняше дори когато се помъчеше да го извика, за да съживи ненавистта си, мириса на тялото на мъжа си, нито точния цвят на очите му. Виждаше само неясните замъглени очертания на прекалено удължената му брадичка, обрасла с руса брада и вълнообразното неприятно извиване на гърба. Но ако споменът й се изплъзваше, омразата й си оставаше все така безпощадна. Прибързаното завръщане на епископ Стейпълдън в Лондон оправда всички опасения на Едуард и го убеди, че трябва много спешно да върне жена си. При това трябваше да действува хитро и както казваше Хю Диспенсър стария, да приспи вълчицата, ако иска да я привлече в леговището. Затова в продължение на няколко седмици писмата на Едуард изразяваха чувства на любящ съпруг, огорчен от отсъствието на жена си. Дори и двамата Диспенсър взеха участие в тази измама и като изразиха на кралицата преданите си чувства, я помолиха ведно с краля да им достави радостта да я видят скоро в Англия. Едуард натовари и епископ Уинчестър да използва влиянието си над кралицата.

Но на първи декември всичко се промени. В този ден Едуард бе обзет от свойствените му, внезапни и безумни пристъпи на гняв, криза на ярост, толкова неприсъща за крал, която му създаваше илюзията за авторитет. Уинчестърският епископ му бе предал отговора на кралицата: тя не желаела да се върне в Англия, защото се страхувала от домогванията на Хю-Младия. Била споделила опасенията си със своя брат, френския крал. Не беше нужно нищо повече. Писмата, които Едуард диктува в Уестминстър цели пет часа, без да си поеме дъх, щяха да предизвикат истинско смайване в европейските кралски дворове.

Но най-напред той писа на самата Изабел. Нямаше място сега за „сладко мое сърце“.

„Госпожо — пишеше Едуард, — много пъти ви подканихме, както преди, така и след полагането на клетва, да се върнете час по-скоро при нас, като преустановите всякакви извинения, заради голямото ни желание да бъдете до нас и голямата мъка от отсъствието ви.

Преди клетвата бяхте извинена с воденето на преговорите. Но след това Вие ни съобщихте чрез уважавания епископ Уинчестър, че няма да дойдете, защото се страхувате и съмнявате в Хю Диспенсър, което много ни учудва. Защото Вие към него и той към Вас сте си отправяли само хвалебствия в мое присъствие и особено при заминаването ви със специални обещания и доказателства за вярно приятелство и с писмата до него, които той ни показа.

Ние сме уверени, а и Вие знаете, госпожо, че споменатият Хю винаги ни е оказвал възможно най-голяма почит. И знаете също, че не е извършил нищо грозно спрямо Вас, откакто сте моя съпруга, освен случайно, само веднъж и то по Ваша вина, ако благоволите да си спомните.

Много би ни било неприятно, ако сега, след като клетвата пред нашия много мил брат, френския крал, е положена и ние сме в толкова приятелски отношения с него, Вие именно, която изпратихме да сключи мир, станете причина за някакво отдалечение между нас и то поради неверни причини.

Ето защо Ви подканваме, натоварваме и заповядваме да преустановите всякакви извинения и претексти и да се върнете веднага при нас.

Колкото до разходите Ви, когато се върнете, както подобава да постъпи всяка съпруга спрямо своя господар, ние ще се разпоредим така, че да не сте провинена в нищо и да не бъдете ни най-малко опозорена.

Също искаме и настояваме да изпратите възможно най-скоро нашия много скъп син Едуард, защото изпитваме голямо желание да го видим и да говорим с него. Многоуважаваният божи отец Вотие, епископ на Ексетър, сподели неотдавна с нас, че някои наши врагове и изгнаници, когато бил при вас, го дебнели, за да му нанесат телесна повреда, ако разполагали с достатъчно време, и за да избегне подобна опасност, побързал да се прибере при нас, заради доверието и верността, които ни дължи. Съобщаваме ви това, за да знаете, че въпросният епископ си е заминал така бързо само поради тези причини.

Предадено в Уестминстър на първи декември 1325 година.

Едуард.“

Ако в началото бе дал воля на гнева, а после на притворството, много вещо бе запазил отровата за края.

Второ, по-късно писмо бе отправено до аквитанския херцог.

„Много мили синко, колкото млад и още невръстен да сте, припомнете си добре нашите поръчения и наставления при заминаването Ви в Дувър, както и какво ни отговорихте тогава, за наше голямо удоволствие, затова не престъпвайте и не противоречете с нищо на онова, което Ви заръчахме тогава.

И щом е така, щом сте положили клетва, явете се пред нашия много скъп брат, френския крал, ваш вуйчо, сбогувайте се с него и елате при нас заедно с майка Ви кралицата, нашата много мила съпруга.

Ако тя не дойде, върнете се Вие, и то много бързо, без никакво отлагане. Защото изпитваме голямо желание да Ви видим и да говорим с Вас. И в никакъв случай не пропускайте да сторите това, нито заради майка си, нито заради другиго. Благославяме ви.“

Повторенията, гневната хаотичност в съдържанието на писмото явно показваха, че е творба на самия кпал и не е било поверено на канцлера или някой секретар. В тези две послания просто звучеше гласът на Едуард. И Шарл Хубави не беше забравен. Писмото на Едуард до него повтаряше почти дума по дума посланието му до кралицата.

„Чули сте от заслужаващи доверие хора, че нашата съпруга, английската кралица, не смее да се върне при нас от страх за живота си и защото се съмнява в Хю Диспенсър. Естествено, любими братко, не е редно тя да се съмнява нито в него, нито в кой да е друг човек в нашето кралство. Защото, кълна се в бога, нито Хю, нито друго някое живо същество в нашата земя й желае зло и ако ние почувствуваме това, бихме го наказали така, че другите да се поучат от този пример, тъй като, слава богу, разполагаме с достатъчно власт за това.

Ето защо, скъпи и многообични братко, пак ви молим изрично за ваша и наша чест, както и на нашата съпруга, да благоволите да направите всичко възможно тя да се върне най-скоро при нас. Защото сме дълбоко натъжени, че сме лишени от нейната компания, нещо, което никога нямаше да допуснем, ако нямахме пълно доверие и сигурност във Вас и във Вашата добронамереност, че ще се върне, щом пожелаем.“

В писмото до краля Едуард настояваше също да се върне синът му и разобличаваше опитите за покушение срещу епископа на Ексетър, като ги приписваше на „враговете и изгнаниците“ отвъд границите на кралството му.

Кралят явно трябва да е бил страшно ядосан този първи декември и сводовете на Уестминстър дълго са отеквали от крясъците му. Защото по същия повод и в същия дух Едуард бе писал и на архиепископите на Реймс и Руан, на Жан дьо Марини, епископ на Бове, на епископите на Лангр и Лаон, и шестимата църковни перове, на Бургундския и Бретанския херцог, както и на граф дьо Валоа и на фландърския граф, перове лаици, на абата на Сен-Дьони, на Луи дьо Клермон-Бурбон, пръв камерхер, на Робер д’Артоа, на Мил дьо Ноайе, управител на Сметната камара, и на конетабъла Гоше дьо Шатийон.

Обстоятелството, че единствена Мао от всички перове бе изключена от тази кореспонденция, доказваше достатъчно, че е във връзка с Едуард, затова той не е сметнал за нужно да я уведоми за случилото се.

Като разпечата отправеното до него писмо, Робер страшно се развесели и отиде, смеейки се гръмко и удряйки се по бедрата, при братовчедка си, английската кралица. Чудесна история, съвсем по негов вкус! Значи крал Едуард изпраща вестоносци по четирите краища на кралството, за да уведоми всеки за съпружеските си разочарования, да защити любимия си приятел и да признае високо безсилието си да върне в домашното огнище съпругата си. Злочеста Англия! В какви меки ръце бе изпаднал скиптърът на Вилхелм Завоевател! След скарването на Луи Благочестиви и Алиенор Аквитанска не бяха чували по-забавно нещо!

— Сложете му рога, братовчедке — викаше Робер, — и то без да го щадите. Нека вашият Едуард да трябва да се превие надве, за да влезе през вратите на замъците си! Нали само това заслужава, братовчеде Роджър?

И той тупаше шеговито Мортимър по рамото. Заслепен от гняв, Едуард реши да си отмъсти, като конфискува имуществото на природения си брат граф Кент, както и на лорд Кромуел, командващ ескорта на Изабел. Но направи и нещо повече: подпечата декрет, който го правеше „губернатор и управител“ на владенията на сина му, актвитанския херцог, и поиска от негово име изгубените области. Или с други думи, направи невалиден и договора, уговорен от жена му, и кретвата, положена от сина му.

— Негова воля, негова воля — каза Робер д’Артоа, — още веднъж ще му отнемем херцогството или поне онова, което е останало от него. Арбалетите на кръстоносния поход взеха да ръждясват!

Съвсем не бе необходимо да свикват войската и да изпращат конетабъла, схванал се с възрастта. Двамата маршали, начело на постоянните войски, щяха да бъдат напълно достатъчни, за да понатупат в Бордьоле гасконските феодали, които имаха глупостта да останат верни на английския крал. Свикнали бяха вече с това и всеки път срещаха все по-малко противници.

Писмото на Едуард бе едно от последните, които граф дьо Валоа прочете, един от последните отгласи от светските ежби.

Монсеньор Шарл умря в средата на същия месец декември. Погребението му беше много тържествено и пищно, както целия му живот. Целият дом Валоа — в погребалното шествие най-добре пролича колко е многочислен и влиятелен, — цялото кралско семейство, всички сановници, повечето перове, кралиците-вдовици, Върховният съд, Сметната камара, конетабълът, докторите от университета, васалите на кралските му владения, клирът на църквите и абатствата, фигуриращи в завещанието, съпроводиха до църквата на францисканците тялото, олекнало от болестта и балсамирането, на най-бурния човек на своята епоха, за да почива между двете си предишни съпруги.

Вътрешностите му бяха отнесени, съгласно нареждането му, в абатството в Шаали, а сърцето, затворено в урна, бе предадено на третата му съпруга до деня, когато самата тя ще бъде положена в гроб.

Веднага след това в кралството настъпи изключителен мраз, като че ли костите на този кралски син, спуснати във френската земя, тутакси я бяха заледили. Хората от онази епоха лесно можеха да си припомнят годината на смъртта му, достатъчно бе да кажат: „Беше по време на големия мраз.“

Сена беше изцяло скована от ледове. Прекосяваха пеш малките й притоци, като например потока Гранж Батлиер. Кладенците бяха замръзнали и черпеха вода от цистерните не с ведра, а с брадви. Кората на дърветата в градините се пукаше, брястовете се разцепиха до сърцевината. И вратите на Париж пострадаха малко: камъните даже се пукаха от студ. Какви ли не птици, каквито никога не се виждат в градовете — сойки, свраки — търсеха храна по паважа на улиците. Торфът за отопление се продаваше двойно по-скъпо и по магазините не се намираха вече скъпи кожи. Нито едно коремче от сибирска катерица, нито една проста овча кожа. В бедняшките домове измряха много старци и деца. Краката на пътниците замръзваха в ботушите им. Вестоносците предаваха писмата с посинели пръсти. Всякакъв речен трафик бе преустановен. Ако някой войник бе така неблагоразумен да свали ръкавицата си, кожата на ръцете му полепваше по железните оръжия. Момчетиите се забавляваха, като караха селските идиоти да близнат острие на брадва. Но хората запомниха главно странната тишина: животът като че ли бе спрял.

В двора Новата година бе чествувана доста скромно поради траура, както и поради студа. Имаше все пак традиционният бял имел и се размениха ритуалните подаръци. Можеше да се предвиди, че държавният бюджет ще приключи по Великден, с актив, възлизащ на седемдесет и три хиляди ливри, шестдесет хиляди от които бяха постъпили от договора за Аквигания. Робер д’Артоа накара краля да му отпусне осем хиляди ливри. Беше съвсем справедливо, защото от десет месеца Робер управляваше кралството вместо братовчед си. Той организира новата експедиция в Гийена, където френските войски спечелиха много бързо победа, тъй като не срещнаха на практика никаква съпротива. Местните феодали, които още веднъж изпитваха на гърба си гнева на парижкия сюзерен спрямо лондонския му васал, бяха започнали да съжаляват, че са се родили гасконци.

Разорен, потънал в дългове, лишен от кредит, Едуард нямаше вече средства, за да изпрати войски, които да защитят владението му. Той прати кораби, за да върне жена си. Междувременно тя писа на уинчестърския епископ с молба да постави в течение цялото английско духовенство, следното писмо:

„Вие, както всеки разумен човек, не трябва да смятате, че сме изоставили нашия господар без много сериозна и основателна причина, а именно опасност за живота от страна на споменатия Хю, който управлява нашия господар и цялото ни кралство и би желал да ни опозори, като сме сигурни в това, защото сме го изпитали. Докато Хю остане в същото положение, държащ във властта си нашия съпруг, ние няма да можем да се върнем в английското кралство, без да изложим собствения си живот, както и живота на много милия ни син на смъртна опасност.“

Това писмо се размина с новите заповеди, отправени в началото на февруари от Едуард до шерифите на крайбрежните графства. Той ги уведомяваше, че кралицата и синът му, аквитанският херцог, изпратени във Франция с най мирни намерения, под влиянието на бунтовника и предателя Мортимър, са се съюзили с враговете на кралството. Затова, в случай че кралицата и аквитанският херцог дебаркират от корабите, пратени от него, краля, неговото желание е да бъдат приети любезно, и то само ако идват с добри намерения, но ако дебаркират с чуждестранни кораби и проявят враждебни на неговите желания, заповедта гласеше да се пощадят само кралицата и принц Едуард, а всички останали, които слязат от корабите, да бъдат третирани като бунтовници.

Изабел уведоми чрез сина си краля, че е болна и не е в състояние да пътува с кораб.

Но през месец март, когато научи, че съпругата му се разхожда весело из Париж, Едуард изпадна в нов пристъп на епистоларен бяс. Изглежда, че някакво циклично заболяване го връхлиташе всеки три месеца.

Той написа следното на младия аквитански херцог:

„Под неверен претекст нашата съпруга и Ваша майка стои далеч от нас, заради нашия скъп и верен Хю Диспенсър, който винаги ни е служил толкова добре и толкова лоялно. Но Вие виждате, а и всеки може да види, че явно и открито, престъпвайки дълга си и коронованото си положение, тя е привлякла към себе си Мортимър, предател и наш смъртен враг, признат за виновен и осъден от нашия парламент, общува с него в двореца и навън въпреки нас и короната в разрез със законите на нашето кралство. Тя прави освен това нещо още по-лошо, като Ви държи пред всички в обществото на нашия враг за голям позор и безсрамие, като нарушава законите и обичаите на английското кралство, които Вашият върховен дълг Ви повелява да поддържате и пазите.“

Той уведоми и крал Шарл IV:

„Ако Вашата сестра ни обичаше и искаше да бъде с нас, както Ви е казала и излъгала — с извинение, — тя нямаше да замине под предлог, че ще осигури мир и приятелство между нас, нещо, което аз най-чистосърдечно повярвах, когато я изпратих при вас. Но наистина, твърде мили братко, ние забелязваме, че тя ни най-малко не ни обича, и претекстът, който изтъква, като говори за скъпия ни роднина Хю Диспенсър, е престорен. Ние смятаме, че тя проявява голяма разпуснатост, като държи между съветниците си така явно и открито предателя и смъртния ни враг Мортимър и общува в двореца и извън него с този злодей. Затова сигурно и Вие бихте искали, братко, тя да се поправи и да се държи, както подобава, за да прави чест на всички, на които тя държи. Благоволете да ни съобщите какво възнамерявате да правите в името на религията, разума и честността, без да се съобразявате с капризни женски пориви или други желания.“

Послания с подобно съдържание бяха изпратени отново по всички посоки на сановници, прелати и на самия папа. Всеки от английските суверени разобличаваше на всеуслишание любовника на другия и тези взаимни обвинения в измяна, тези две двойки, съставени от трима мъже и само една жена, забавляваха европейските дворове.

Парижките любовници нямаше защо вече да вземат каквито и да било предпазни мерки. Вместо да се преструват, Изабел и Мортимър проявиха дързост и започнаха да се показват заедно при всички случаи. Граф Кент, чиято жена бе дошла в Париж, дружеше с незаконната двойка. Защо да се стараят да спазват приличие, след като самият крал така разпалено оповестяваше своите брачни неудачи? Писмата на Едуард просто потвърдиха един неоспорим факт, който всеки прие като нещо свършено и неизменно. И всички неверни съпруги си помислиха, че кралиците се ползват с особено благоволение, а на Изабел й върви, че има мъж не като другите!

Само че парите недостигаха. Емигрантите вече не получаваха никакви средства от Англия, тъй като имуществата им бяха иззети. И малкият английски двор в Париж се поддържаше само със заеми от ломбардците.

В края на март още веднъж се наложи да се обърнат към стария Толомей. Той пристигна при кралица Изабел, придружен от синьор Бокачо, представител на фирмата Барди. Кралицата и Мортимър му казаха много любезно, че се нуждаят от нов заем. Също така любезно и явно огорчен, Толомей отказа. Той имаше солидни основания: разгърна големия си черен тефтер и показа сметките. Месир дьо Алспей, лорд Кромуел, кралица Изабел… при тази страница банкерът наведе дълбоко глава в знак на почит… граф Кент и жена му… нов поклон…лорд Малтравърс, лорд Мортимър… И после върху цели четири последователни листа дълговете на самия крал Едуард Плантагенет…

Лорд Мортимър възрази, че сметките на краля нямат нищо общо с него.

— Само че, милорд, за нас всичко това заедно са все английски дългове! Съжалявам, че трябва да ви откажа, много ми е мъчно, особено да разочаровам една толкова красива дама като кралица Изабел. Но прекалено много искате, ако очаквате от мен нещо, което вече нямам и е у вас. Защото богатството, което се смята наше, се състои всъщност само от дългове! Моето имущество, милорд, са вашите кредитни писма. Вижте, госпожо, какво представляваме ние, горките ломбардци — продължи той, като се обърна към кралицата, — винаги застрашени, принудени да правим дарение за щастливо възкачване на трона при всеки нов крал… А колко пъти плащахме от дванадесет години насам!… При всеки нов крал ни се отнема правото на гражданство, за да ни накарат да го откупим скъпо и прескъпо, а понякога и два пъти, ако царуването продължи. А помислете си, от друга страна, какво правим за кралствата! Англия струва на нашите сдружения сто и седемдесет хиляди ливри — това е цената на нейните коронации, войни и разногласия, госпожо! И вижте колко съм стар… Отдавна бих се оттеглил на спокойствие, ако не бях принуден да се бъхтам непрестанно, за да събера вземания, които да ни дадат възможност да покрием други нужди. Казват, че сме били скъперници, алчни, а не отчитат рисковете, които поемаме, като заемаме на всеки и даваме възможност на владетелите на тоя свят да управляват! Свещениците имат работа с дребните хорица, дават милостиня на просяците и отварят болници за нещастните, а ние, ние се занимаваме със злочестините на високостоящите.

Напредналата възраст му позволяваше да говори така, а и тонът му беше толкова кротък, че не можеха да се засегнат от думите му. Докато говореше, той поглеждаше с полузатвореното си око една брошка, която блестеше на якичката на кралицата — тя бе взета на кредит и фигурираше в сметката на Мортимър в черния тефтер. — Запитвали ли сте се как е възникнала нашата търговия? Защо съществуваме? Това е, кажи-речи, забравено — продължи той. — Нашите италиански банки бяха създадени по време на кръстоносните походи, защото на благородниците и пътниците им бе неприятно да пренасят злато по несигурните пътища, където час по час ставаха обири, пък и в самите лагери, където са живеели не само честни хора. А освен това трябвало да плащат откупи. И затова рицарите, главно от Англия, заложиха при нас доходите от владенията си, за да пренесем парите за тяхната сметка и на свой риск. Но когато се явихме с кредитните си писма във владенията им, въобразявайки си, че печатът на бароните трябва да ги задължава достатъчно, не ни бе платено. Тогава се обърнахме към кралете, а те, за да гарантират кредитните писма от васалите си, поискаха в замяна да отпуснем заеми и на тях. Ето защо нашите средства са вложени в кралствата. Не, госпожо, за мое голямо неудоволствие и огорчение, този път не мога.

Граф Кент, който присъствуваше на разговора, каза:

— Така да е, месер Толомей. Ще трябва в такъв случай да се обърнем към други сдружения.

Толомей се усмихна. Какво си въобразяваше този млад рус мъж, преметнал крак връз крак, галещ нехайно главата на хрътката си? Щял да поиска заем от другиго? Толомей бе чувал над хиляда пъти тази фраза през дългия си жизнен път. Чудесна заплаха!

— Милорд, когато се касае до такива високопоставени длъжници като вашите кралски особи, навярно ви е ясно, че всички наши сдружения са уведомени и че никое друго сдружение нямала ви отпусне заема, който аз ви отказвам с голямо съжаление. Месер Бокачо, когото виждате, е представител на Барди при мен. Попитайте го!… Защото, госпожо… — Толомей се обръщаше все към кралицата — всички тези кредитни писма станаха голямо бреме за нас, нищо не ги гарантира. Отношенията ви с крал Едуард са такива, че той няма да гарантира дълговете ви! Нито вие неговите, струва ми се. Освен ако възнамерявате да ги поемете лично вие. Виж, в такъв случай, може би бихме могли да ви подкрепим.

Той затвори напълно лявото си око, скръсти ръце върху корема и зачака.

Изабел не разбираше много от финанси. Тя вдигна очи към Мортимър. Как трябваше да тълкува последните думи на банкера? Какво означаваше това внезапно предложение след толкова дългата реч?

— Обяснете ни, месер Толомей — каза тя.

— Госпожо — поде банкерът, — вашата кауза е справедлива, а тази на съпруга ви е крайно осъдителна. Целият християнски свят знае за лошото му отношение към вас, за порока, който осквернява живота му и за некадърните управници, които налага на поданиците си в лицето на омразните си съветници. А вие, госпожо, напротив, сте обичана, защото сте мила, и се обзалагам, че ще се намерят смели рицари във Франция и другаде, които ще бъдат готови да свикат опълченията си за вас и да ви върнат мястото, което ви се полага във вашето кралство… па макар и като свалят от трона английския крал, вашия съпруг.

— Месер Толомей! — извика граф Кент. — Нима за вас обстоятелството, че моят брат, колкото и да е омразен, е бил коронясан, няма никакво значение?

— Милорд, милорд — отвърна Толомей, — кралете са наистина крале само със съгласието на поданиците си. При това вие разполагате с крал, когото ще предложите на английския народ, младия аквитански херцог, който изглежда толкова умен за възрастта си. Аз съм бил свидетел на човешките страсти. Умея много добре да разпознавам някои връзки, които са неразривни и тласкат към гибел и най-могъщите владетели. Крал Едуард няма да скъса с Диспенсър. Но затова пък Англия е напълно разположена да приветствува всеки суверен, който би заместил некадърния крал и престъпния му антураж… Вие ще ми възразите естествено, госпожо, че ще трябва скъпо да платите на рицарите, изявили готовност да се сражават за вашата кауза. Ще трябва да им доставите конни амуниции, храна, развлечения. Но ние, ломбардците, които не можем да ви поддържаме в изгнанието ви, бихме могли все още да поддържаме армията ви, ако лорд Мортимър, чиято доблест е позната на всички, се съгласи да застане начело… и ако, разбира се, ни гарантирате, че ще поемете задълженията на крал Едуард и ще ги изплатите, когато успеете в начинанието си.

Едва ли можеше да се направи по-ясно предложение. Ломбардските сдружения предлагаха да заложат на жената срещу мъжа, на сина срещу бащата, на любовника срещу законния съпруг. Мортимър не се изненада, колкото би могло да се очаква, нито се престори на изненадан, когато отговори:

— Най-трудно ще бъде, месер Толомей, да се свикат опълченията. Това не може да се направи в изба. Къде да съберем хилядата рицари, които ще наемем? В коя страна? Не можем да ги свикаме във Франция, колкото и добре разположен да е крал Шарл към сестра си, кралицата.

Старият сиенец и бившият затворник на Едуард явно се бяха наговорили.

— Та нали младият аквитански херцог получи графството Понтийо, дадено в зестра на кралицата? Не се ли намира Понтийо точно срещу Англия в съседство с графството Артоа, където Монсеньор Робер, макар да не е негов притежател, има много сподвижници, както знаете, милорд, защото именно там се бяхте приютили след бягството си?

— Понтийо… — повтори замислено кралицата. — Какво ще кажете, Мортимър?

Макар да разменяха само мнения, предложението бе недвусмислено. Толомей беше готов да отпусне известен кредит на кралицата и любовника й, за да могат да посрещнат непосредствените разходи и да заминат за Понтийо, за да организират експедицията. После, през май, той ще им достави останалата крупна сума. Защо чак през май? Не може ли по-рано?

Толомей пресмяташе. Заедно с Барди той очакваше папата да изплати едно кредитно писмо. Щеше да помоли Гучо, който беше в Сиена, да отиде за тази цел в Авиньон. Наскоро, чрез един търговски пътник папата бе съобщил, че ще се радва, ако Гучо го посети. Трябваше да използват доброто разположение на светия отец. А и за Толомей това щеше да бъде повод, може би последният, да види племенника си, който много му липсваше.

Пък и на банкера му хрумна една забавна мисъл. Както неотдавна Валоа по повод кръстоносния поход, както Робер д’Артоа по повод Аквитания, и ломбардецът си казваше по повод Англия: „Папата ще плати!“ И така, докато Бокачо на път за Италия се отбие в Сиена, докато Гучо от Сиена отиде в Авиньон, а оттам дойде в Париж…

— През май, госпожо, през май… Нека бог благослови делото ви.

II. ЗАВРЪЩАНЕ В НОФЛ

Толкова ли малка бе банковата кантора в Нофл? Толкова ли ниска бе църквата от другата страна на малкия панаирен площад и толкова тесен ли бе стръмният път, който завиваше към Кресе, Тоари, Септьой? Споменът и носталгията странно уголемяват действителните неща!

Минали бяха девет години! Фасадата, дърветата, камбанарията подмладяваха Гучо с девет години! Или по-скоро не, състаряваха го с цялото това време.

Гучо инстинктивно се бе навел както някога, за да мине през ниската вратичка между двете помещения на кантората в партера, предназначени за търговия. Ръката му сама напипа въжето покрай дъбовата греда, която служеше за ос на витата стълба, за да се качи в някогашната си стая. И така, ето къде беше толкова обичал, както никога преди, какжо никога по-късно!

Мъничката стая, сгушена под гредите на стряхата, миришеше на поле и спомени. Как едно толкова тясно помещение бе побрало толкова голяма любов? През прозореца — можеше ли да се нарече прозорец? — по-скоро през таванското прозорче се виждаше все същият пейзаж. В тези първи майски дни дърветата бяха нацъфтели, както когато си замина оттук преди девет години. Защо цъфналите дървета предизвикват винаги толкова силно вълнение? Между клоните на прасковите, розови и заоблени като ръце, се виждаше покривът на конюшнята, същата конюшня, където Гучо бе избягал, когато пристигнаха двамата братя Кресе! Ах, какъв страх бе брал през онази нощ!

Той се обърна към калаеното огледало, все на същото място върху дъбовия скрин. Когато си спомня моментите на малодушие, всеки мъж се успокоява, като се огледа, забравяйки, че единствен вижда енергичното изражение върху лицето си, а пред другите хора се е показал слаб! Лъскавият метал със синкави отблясъци препращаше на Гучо образа на тридесетгодишен тъмнокос младеж с доста дълбоко врязана между веждите бръчка и черни очи, от които не беше недоволен, защото бяха видели вече много гледки — снега на планините, вълните на две морета и бяха разпалили желание в женските сърца, като бяха издържали също погледа на принцове и крале.

…Гучо Балиони, приятелю мой, защо не продължи той бляскаво започналата си кариера? Беше ходил от Сиена в Париж, от Париж в Лондон, от Лондон в Неапол, Лион, Авиньон. Носеше послания за кралици, цели съкровища за прелати. Пълни две години снова така между най-могъщите благородници на земята, натоварен да защищаваш интересите или да пазиш тайните им. А беше едва двадесетгодишен! Всичко ти се удаваше. Достатъчно е да видиш с какво внимание те обграждат сега, след деветгодишно отсъствие, за да си дадеш сметка какви спомени си оставил. Самият свети отец ти доказва това. Щом узна, че си дошъл в Авиньон за най-обикновено осребряване на кредитно писмо, той, върховният духовен глава, от висотата на престола на свети Петър, потънал до гуша в какви ли не задължения, пожела да те види, заинтересува се от съдбата ти, от материалното ти състояние, можа да си спомни, че някога си имал дете, разтревожи се, че си го изгубил, отдели от тъй ценните си минути, за да те посъветва. „…Всеки син трябва да бъде възпитаван от баща си“ — ти каза той и накара да ти издадат пропуск на папски пратеник, възможно най-ефикасният!

…Ами Бувил? Отиваш при него с благословията на папа Йоан, а той се отнася с теб като с дългоочакван приятел, просълзява се, като те вижда и ти дава един собствен сержант за придружител, като ти връчва писмо, подпечатано със собствения му печат, за братята Кресе, за да те оставят да видиш детето си!…

И така — мислеше си Гучо, — най-високопоставени личности се занимаваха с него без никакви користни съображения само заради приятелските чувства, които им бе вдъхнал, заради пъргавия му ум и навярно заради умението му да се държи със силните на този свят, което му бе дарено от природата.

Ах, защо не бе продължил по този път! Можеше да стане един от влиятелните ломбардци, еднакво могъщи в кралствата със самите крале, като например Мачи деи Мачи, сегашния пазител на кралското съкровище във Франция или като Фрескобалди в Англия, който влизаше без предупреждение при канцлера на финансите.

Но дали наистина беше много късно вече? Дълбоко в себе си Гучо смяташе, че превъзхожда вуйчо си и че е способен за по-блестяща кариера. Защото, ако мисли трезво, добрият вуйчо Спинело развиваше най-обикновена търговия. Беше станал едва на стари години капитан на ломбардците в Париж. Той, разбира се, притежаваше здрав смисъл и ловкост, но не и изключителен талант. Гучо преценяваше това съвсем безпристрастно, сега, когато, минал възрастта на илюзиите, се считаше уравновесен и благоразумен. Да, сбъркал бе преди години. Нямаше място за заблуждение, злаполучната история с Мари дьо Кресе го бе накарала да се откаже от всичко.

Защото дълги месеци мисълта му бе заета само с това плачевно събитие, всичките му постъпки бяха ръководени от желанието да прикрие неуспеха си. Озлобление, разочарование, униние, неудобство да види приятелите и покровителите си след толкова безславната развръзка, мечти за разплата… Колко време бе похабил така, докато същевременно си устрои нов живот в Сиена, където можеше да представи любовното си приключение във Франция, както на него му е угодно. Ах, тази неблагодарна Мари няма представа каква блестяща кариера бе разбила, когато отказа тогава да избяга с него! Колко пъти в Италия бе мислил с горчивина за това! Но сега той щеше да си отмъсти…

Ами ако Мари неочаквано му каже, че винаги го е обичала, че го е чакала най-предано и че някакво ужасно недоразумение е било единствената причина за раздялата им? Ами ако това се окаже вярно? Гучо знаеше, че в такъв случай той няма да може да устои, че ще забрави укорите си, едва що изказал ги, и ще отведе навярно Мари със себе си в Сиена, в разкошния семеен дом, за да представи съпругата си на своите съграждани. И за да покаже на Мари този нов град, ех, не толкова голям колкото Париж или Лондон, но с по пищна архитектура, с градския си дом, изграден наскоро, чиито вътрешни фрески довършваше вече Симоне Мартини, с катедралата на черни и бели ивици, която щеше да бъде най-хубавата в цяла Тоскана, само да завършат фасадата й. Ах, какво удоволствие да споделиш онова, което обичаш, с любимата жена! И защо ли се е размечтал пред това калаено огледало, вместо да изтича в Кресе и да се възползва от вълнението, породено от изненадата?

Но после той размисли. Оскърбленията, предъвкани цели девет години, не можеха да се заличат веднага, нито пък страхът, който го бе подгонил от същата тази градина. Яростните крясъци на двамата братя Кресе, които искаха да го пребият… Ако не беше бързият му кон, той бе загубен. По-добре е все пак да изпрати сержанта с писмото на граф дьо Бувил. Така ще си придаде повече тежест.

Но дали след девет години Мари беше все още толкова хубава? Щеше ли да бъде пак така горд да го видят подръка с нея?

Гучо си въобразяваше, че е стигнал възрастта, когато човек се ръководи от разума. Обаче макар една бръчка да се врязваше между веждите му, той си беше все същият, все същата смесица от хитрост и наивност, от гордост и мечтателност. Защото всъщност годините малко променят природата ни и няма възраст, която да ни освободи от заблужденията ни. Косите побеляват по-бързо от слабостите ни.

Девет години мечтаеш за нещо. Копнееш и тръпнеш, всяка нощ молиш Богородица да го ускори, всеки ден заклинащ бог да го осуети. Вечер след вечер си се подготвял какво да кажеш, ако се сбъдне. Шепнел си всички възможни отговори на всички въображаеми въпроси. Предвидил си стотиците, хилядите начини, по които това събитие би могло да протече… То настъпва и те заварва неподготвен.

Така се чувствува Мари дьо Кресе тази сутрин, защото прислужницата й, някога довереница на щастието и трагедията й, й прошепна малко преди това, че Гучо Балиони се е върнал. Видели го в селото Нофл. Изглеждал като благородник. Ескортирали го кралски сержанти. Трябва да е пратеник на папата… Момченцата на площада гледали, раззинали уста, хамутите от жълта кожа с ключовете на свети Петър, извезани върху тях. Заради тази конска амуниция, подарък от папата на племенника на банкерите му, всички мозъци в селото бяха заработили.

И прислужницата е тук, запъхтяна, с блеснали от вълнение очи и зачервени страни, а Мари дьо Кресе не знае какво трябва да прави и какво ще направи.

— Роклята ми! — казва тя.

Думите дойдоха от само себе си, без да разсъждава, и прислужницата мигом я разбра, защото Мари има малко рокли и не може да иска друга освен онази, ушита навремето от хубавата копринена тъкан, подарена й от Гучо, роклята, която вадят всяка седмица от сандъка, изчеткват я грижливо, изглаждат гънките, проветряват я… Роклята, пред която Мари плаче понякога и която никога не облича.

Гучо може да се появи всеки миг. Дали прислужницата й го е зърнала? Не. Тя повтаря само слуховете, които се носят от врата на врата… Може би вече е тръгнал насам! Ако Мари разполагаше поне с един пял ден, за да се подготви за идването му! Тя бе чакала девет години, а сега няма дори един миг!

Има ли значение, че е ледена водата, с която облива гърдите, корема, ръцете си пред прислужницата, която се извръща, учудена от внезапната липса на свян у господарката си, а после плъзга поглед към красивото тяло, за което наистина е жалко, че е лишено от мъж толкова дълго време. Прислужницата завижда малко, че то е останало сочно и твърдо, подобно на хубаво растение под слънчевите лъчи. Все пак гърдите са по-тежки от някога и леко увиснали. Бедрата не са вече така гладки, коремът е белязан от няколко тънки бразди след раждането. Няма как! И тялото на благородните девойки се поврежда, е, не колкото телата на прислужниците, разбира се, но все пак повяхва, и бог е справедлив, като е създал всички създания еднакви.

Мари с мъка се напъхва в роклята си. Дали платът се е свил, след като толкова дълго не е била използвана или Мари е напълняла? Човек би казал по-скоро, че тялото й се е променило, като че ли очертанията, заоблените части не са на местата си. Тя се е изменила. Много добре знае, че русият мъх над устната й е по-гъст, че луничките от полския вятър изпъстрят повече лицето й. Косите й, този сноп златисти коси, които сплита набързо отново, са загубили някогашната си гъвкавост и блясък.

Ето я Мари в празничната си рокля, която я стяга при свивките. А зачервените й от домашна работа ръце се подават от ръкавите от зелена коприна.

Какво бе сторила тя с всички тези години, които сега й се струват само една въздишка на времето?

Бе живяла от спомените си. Хранила се бе всекидневно от няколкото си месеца любов и щастие като от реколта, прибрана много набързо в хамбара. Смазвала бе всеки миг частица от това минало в мелницата на паметта си. Хиляди пъти бе виждала как младият ломбардец идва да иска парите си и изгонва злия прево. Хиляди пъти бе възкресявала първия му поглед, първата им разходка. Хиляди пъти бе повтаряла обета си пред непознатия монах в тишината и мрака на параклиса. Хиляди пъти бе откривала бременността си. Хиляди пъти бе изтръгвана от девическия манастир в предградието Сен-Марсел и отвеждана в затворена носилка, притиснала кърмачето си до гърдите, във Венсен, в кралския замък. Хиляди пъти бяха повивали пред нея детето й в кралски пелени и й го бяха връщали мъртво и сърцето й още кърви. И все още ненавижда покойната графиня дьо Бувил и се надява, че е подложена на адски мъки. Хиляди пъти се е заклевала върху евангелието, че ще пази малкия френски крал и че няма да разкрие нищо от жестоките дворцови тайни, дори не и в изповед, и че никога вече няма да види Гучо. И хиляди пъти се бе питала: „Защо именно с мен се случи това?“

Питала бе високото синьо небе през август, зимните нощи, през които бе зъзнала сама под коравите завивки, безнадеждните утрини. Защо?

Питала бе също чаршафите, които броеше за пералнята, сосовете, които бъркаше над кухненското огнище, месото, което прсоляваше за зимнина, потока край замъка, по чиито брегове беряха тръстика и перуники в дните на религиозни процесии.

В отделни мигове лудо бе ненавиждала Гучо само задето съществува, задето бе прекосил живота й, както бурният вятър се втурва в къща с отворени врати. Но тутакси се бе упреквала за тази мисъл, като за богохулство.

Едно след-друго се бе смятала за голяма грешница, на която всевишният бе наложил това вечно изкупление, или за мъченица, едва ли не светица, специално предопределена от божествената воля да спаси френската корона, потомството на Луи Свети, цялото кралство в лицето на малкото, поверено й дете… Така човек бавно може да полудее, без другите около него да забележат.

Само от време на време, от онова, което банковият служител казваше на прислужницата й, чуваше нещичко за единствения мъж, когото бе обичала, за съпруга, когото никой не признаваше за такъв. Гучо бе жив. Знаеше само това. Колко бе страдала, когато си го представяше, когато не можеше да си го представи по-скоро, в далечната страна, в чуждия град, сред непознати за нея роднини, навярно край други жени, може би с друга съпруга… А ето че Гучо е на четвърт левга от нея! Но дали заради нея се е върнал? Или просто за да уреди някоя сделка в кантората? Няма ли да бъде най-страшно да бъде така близо и да не е дошъл за нея? Пък и би ли могла да го упрекне, след като сама отказа да го види преди девет години, сама така сурово му нареди да не се приближи никога до нея, без при това да може да му разкрие причината за тази жестокост!

Внезапно тя извика:

— Детето!

Защото Гучо ще иска да види момчето, което смята свое! Може би затова е дошъл?

Жано е там, в ливадата, която се вижда от прозореца, на брега на Модр, потока с жълти перуники по края, много плитък, за да се удави някой в него. Той си играе с най малкия син на коняра, с двете момчета на коларя и с дъщерята на мелничаря, кръгла като топка. Цял е изкалян — коленете, лицето, дори непокорният рус кичур над челото му. Той крещи. Момчето, считано за незаконнородено, за дете на греха и третирано така, има яки и розови крачета.

Но как е възможно всички — братята на Мари, селяните от имението, хората от Нофл — да не забележат, че Жано няма нищо общо със златистите, почти червеникави коси на майка си, а още по-малко с тъмните, едва ли не катранени коси на Гучо? Как не виждат, че с широкото си лице, бледосините доста раздалечени очи, брадичката, която ще стане голяма, сламенорусите си коси той е истински малък Капет? Крал Филип Хубави е негов дядо. Чудно е колко хората са слепи и виждат в нещата и хората само собствените си предварителни представи!

Когато Мари поиска от братята си да пратят Жано при монасите августинци от съседния манастир, за да се научи да чете и пише, те повдигнаха рамене.

— Като знаем да четем криво ляво, за какво ни е? Не можем да пишем, пък и не ни трябва — отвърна Жан дьо Кресе. — Защо искаш Жано да учи повече от нас? Това е добре за духовниците, а ти все пак не можеш да го направиш духовно лице, защото е копеле!

В ливадата с перуники детето неохотно тръгва с прислужницата, дошла да го вземе. Играеше на рицар с тояга в ръка и точно в този миг извършваше пробив в укрепленията в навеса, където зли хора бяха затворили дъщерята на мелничаря.

Но ето че братята на Мари се връщат от обиколката си из нивите. Прашни са, миришат на конска пот и ноктите им са черни. По-възрастният Жан вече е заприличал на баща им: стомахът му се е издул над колана, брадата му е рошава, а зъбите — развалени, като двата кучешки липсват. Чака война, за да прояви способностите си, и всеки път, когато заговорят пред него за Англия, крещи, че кралят трябва да свика войнството и рицари те ще покажат за какво са годни. Впрочем още не е рицар, но би могъл да стане при някой поход. Участвувал е само в затъналата в кал армия на Луи Вироглавия и не го извикаха за експедицията в Аквитания. Надяваше се известно време, докато монсеньор Шарл дьо Валоа кроеше планове за кръстоносен поход. Но монсеньор Шарл умря. Ах, този барон, виж, щеше да бъде славен крал!

По-малкият, Пиер дьо Кресе, остана по-слаб и по-блед, но също много небрежен към външността си. Животът му е смесица от безразличие и навик. Нито Жан, нито Пиер не се ожениха. Сестра им се грижи за домакинството, откакто майка им, госпожа Елиабел, почина. По този начин има кой да им сготви и да закърпи грубото им бельо, а и могат да нахокат при случай Мари, много по-лесно, отколкото биха си позволили със съпругата си. Ако панталоните им се скъсат, винаги могат да държат Мари отговорна, че не са си намерили подходяща жена поради позора, който навлече на семейството.

Иначе живеят доста сносно благодарение на пенсията, която граф дьо Бувцл редовно изплаща на младата жена уж защото била дойка на краля, както и благодарение на подаръците в натура, които банкерът Толомей продължава да изпраща на детето, което смята за свое внуче. Така че двамата братя имаха известна изгода от прегрешението на Мари.

Пиер познава в Монфор-Амори една вдовица, при която ходи от време на време и в тези дни се облича по-грижливо с гузно изражение. Жан предпочита да ловува само в собствените си земи и се чувствува господар, без да си дава труд, защото няколко момченца вече в съседните селца имат неговите черти. Но това, което прави чест на един благороден младеж, е безчестие за благородната девойка. Така си е, няма място за спор.

И Жан, и Пиер страшно се изненадаха, че сестра им се е наконтила с копринената си рокля, а Жано тропа с крака, защото го мият. Да не би да е празник, а те да са забравили?

— Гучо е в Нофл — казва Мари.

И отстъпва назад, защото Жан е в състояние да я зашлеви. Но не, Жан мълчи. Гледа я. И Пиер също, отпуснал ръце. Мозъкът им не е способен да реагира на неочакваното. Гучо се е върнал. Новината си я бива. И им са нужни няколко минути, за да я осъзнаят. Какви ли проблеми ще възникнат?… Те обичаха Гучо, не могат да отрекат, когато ходеха на лов заедно или им носеше соколи от Милано. Не забелязваха, че хубостникът прави любов със сестра им почти под носа им. После бяха готови да го убият, когато госпожа Елиабел откри прегрешението на сестра им. А малко по-късно съжалиха за буйствата си — след като отидоха в дома на банкера Толомей в Париж и разбраха, но с голямо закъснение, че щяха да запазят много по-добре честта си, ако оставеха сестра си да си отиде, омъжена за един ломбардец, отколкото да я държат при себе си като майка на дете без баща.

Нямаха много време да си задават въпроси, защото сержантът с ливрея на служител на граф дьо Бувил, яхнал червеникав едър кон и облечен с надризница от синьо сукно, назъбена покрая, влезе в двора на замъка, който тутакси се изпълни със смаяни лица. Селяните свалят капи. Детски глави се подават през открехнатите врати. Жените бършат ръце в престилките си.

Сержантът предава две писма на месир Жан — едното от Гучо, другото лично от граф дьо Бувил. Жан дьо Кресе приема важното и високомерно изражение на човек, който получава писмо. Смръщва вежди, издава напред устни и заповядва с висок глас да дадат на пратеника да яде и пие, сякаш е изминал петнадесет левги. После отива при брат си, за да чете. Двамата не стигат. Трябва да извикат и Мари, която по-добре се оправя с буквите.

И Мари започва да трепери, да трепери, да трепери.

— Нищо не разбираме, месир. Сестра ни внезапно се разтрепера, сякаш самият сатана се е явил пред нея, и направо отказа дори да ви зърне. А после веднага избухна в сълзи.

Двамата братя Кресе бяха доста объркани. Те бяха изчеткали ботушите си, а Пиер бе облякъл надризницата, която слагаше обикновено, когато отиваше при вдовицата от Монфор. Във вътрешното помещение на кантората в Нофл, пред един Гучо с навъсено лице, който дори не им предложи да седнат, те се чувствуваха гузни и разкъсвани от противоречиви чувства.

Два часа преди това, когато получиха писмата, си бяха въобразили, че ще могат да сключат чудесна сделка със заминаването на сестра си и признаването на брака й. Хиляда ливри в брой, толкова щяха да поискат. Един ломбардец е в състояние да им ги брои. Но Мари осуети надеждите им със странното си държане и с упоритото си нежелание да види Гучо.

— Опитахме се да я вразумим, макар да не е изгодно за нас, защото ако ни напусне, много ще ни липсва: тя води цялото ни домакинство. Но така или иначе, ние разбираме, че щом след толкова години идвате да я видите, значи тя наистина е ваша съпруга, дори ако сте се венчали тайно. Пък и мина толкова време…

Брадатият говореше и леко се оплиташе. По-младият само кимаше в знак на потвърждение.

— Казваме ви съвсем искрено — поде Жан дьо Кресе, — сбъркахме, като не ви дадохме сестра си. Но това не беше толкова по наше желание, колкото заради майка ни… Бог да я прости!… Тя не даваше да се издума… Всеки рицар трябва да признава грешките си и ако Мари пристъпи волята ни и ние носим известна отговорност. Трябва да заличим всичко това. Времето е господар на всички ни. Но сега ето че тя отказва. А бог ми е свидетел, че няма друг мъж в главата си, не! Затова не проумявам. Мозъкът на сестра ни е странно устроен, нали Пиер?

Пиер дьо Кресе кимна.

За Гучо беше прекрасно отмъщение да гледа разкаяни и заекващи тези двама младежи, които бяха довтасали преди години посред нощ с колове в ръце, за да го убият и го бяха принудили да избяга от Франция. Сега те желаеха само едно: да му дадат сестра си. Току виж, че почнат да го молят да приложи насилие, да отиде в Кресе, да наложи волята си и да предяви правата си на съпруг.

Само че зле познаваха Гучо и мнителната му гордост. Той пет пари не даваше за двамата наивници.

Единствена Мари имаше значение за него. А Мари го отблъскваше сега, когато той бе съвсем близо до нея, така готов да забрави всички предишни оскърбления.

— Монсеньор дьо Бувил трябва да е предполагал, че тя ще постъпи така — каза брадатият, — понеже ми пише в писмото си: „Ако госпожа Мари, както можем да се опасяваме, откаже да види месир Гучо…“ Знаете ли защо е писал това?

— Не, наистина не зная — отвърна Гучо, — но може да се допусне, че е говорила надълго и доста категорично по мой адрес с месир дьо Бувил, за да бъде толкова прозорлив!

— И все пак тя няма друг мъж в главата си! — повтори брадатият.

Гучо почувствува, че го обзема ярост. Черните му вежди се събраха в бръчката, врязана в челото му. Този път наистина всичко му даваше право да действува без никакви задръжки. Мари щеше да бъде наказана за жестокостта си с още по-голяма жестокост.

— Ами синът ми?

— Той е тук. Доведохме го.

В съседната стая детето наблюдаваше служителя, който пресмяташе, и се забавляваше с едно гъше перо. Жан дьо Кресе отвори вратата.

— Ела, Жано — повика го той.

Анализиращ собственото си състояние, Гучо се насилваше да изпита някакво вълнение. „Моят син, ще видя сина си!“ — казваше си той, но всъщност не чувстваше нищо. А колко пъти бе мечтал за този миг! Само че не бе предвидил тежките стъпки на селянче, които се доближаваха.

Детето влезе. Носеше къси панталони и блуза от домашно платно. Непокорният рус кичур се виеше над бялото му чело. Истинско малко селянче!

За миг и тримата мъже се смутиха и детето долови това. Пиер го побутна към Гучо.

— Жано, ето…

Трябваше да каже нещо, да каже на Жано кой е Гучо, а не можеше да каже освен истината.

— …ето баща ти.

Съвсем нелогично Гучо очакваше някакъв порив, отворени обятия, сълзи. Малкият Жано вдигна към него учудените си сини очи.

— Но на мен ми бяха казали, че е умрял! — промълви той.

Гучо изпита истински шок. Заля го вълна от гняв.

— Не, не — побърза да се намеси Жан дьо Кресе, — той пътуваше и нямаше как да пише. Нали така, приятелю Гучо?

„С какви ли не лъжи са го натъпкали! — помисли си Гучо. — Търпение, търпение… Да му кажат, че баща му е умрял, ах! Какви лоши хора! Но търпение…“

Той каза, колкото да не мълчи:

— Колко е рус!

— Да, също като чичо ни Пиер, брат на покойния ни баща — обади се Жан дьо Кресе.

— Ела при мен, Жано, ела — каза Гучо.

Детето се подчини, но грапавата му ръчичка остана безжизнена в ръката на Гучо и то избърса бузата си, когато баща му го целуна.

— Бих искал да остане няколко дни с мене — поде Гучо, — за да го заведа при вуйчо си Толомей, който иска да го види.

При тези думи Гучо несъзнателно притвори лявото си око също както Толомей.

Жано, полуотворил уста, го гледаше. Колко вуйчовци! Около него се чуваше само тази дума.

— И аз имам вуйчо в Париж, който ми изпраща подаръци — каза той с ясен глас.

— Точно при него ще отидем, ако вуйчовците ти нямат нещо против? Нали не възразявате? — попита Гучо.

— Разбира се, че не — отвърна Жан дьо Кресе. — Монсеньор дьо Бувил ни предупреждава в писмото си и настоява да не се противопоставяме на желанието ви…

Решително двамата Кресе не можеха да мръднат пръста си без съгласието на Бувил!

Брадатият си мислеше вече за подаръците, които банкерът непремено щеше да направи на внук си. Можеха да очакват някоя кесия със злато, която щеше да дойде съвсем навреме, защото тъкмо тази година болест мореше добитъка. Пък и кой знае? Банкерът беше стар. Може би възнамеряваше да впише детето в завещанието си…

Гучо вече се наслаждаваше на отмъщението си. Но може ли отмъщението да ни утеши за една изгубена любов?

Най-напред детето изпадна в захлас пред коня и папските амуниции. Никога не беше виждало по-красив кон и много се изненада, когато се видя кацнало върху него върху предната част на седлото. После се загледа в падналия от небето баща или по-скоро в онова, което можеше да види, като навеждаше или извиваше шия. То наблюдаваше прилепналите панталони, съвсем изопнати на коленете, меките ботуши от тъмна кожа и странната дреха за път с цвят на почервенели листа, с тесни ръкави, затворена до брадичката с цял ред малки копчета.

Сержантът беше облечен още по-блестящо и по-ярко в синята ливрея, лъснала на слънцето, с фестони по ръкавите и отдолу и с герб, извезан на гърдите. Но детето доста бързо си даде сметка, че Гучо даваше заповеди на сержанта, и се изпълни с голямо уважение към този баща, който говореше като господар на тъй блестящо облечена особа.

Бяха изминали вече почти четири левги. В странноприемницата Сен-Ном-ла-Бретеш, където спряха, Гучо поръча с непринудено властен тон омлет с подправки, печен на шиш петел и кисело мляко. Също и вино. Усърдното прислужване още повече засили почтителното отношение на Жано.

— Защо говорите различно от нас, месир? — попита го той. — Не казвате думите по същия начин.

Гучо се засегаа от тази забележка за тосканския му акцент, направена при това от собствения му син.

— Защото съм от Сиена, Италия, където съм роден — отвърна гордо гой. — И ти ще станеш сиенец, свободен гражданин на този град, където ние имаме голямо влияние. Но не ми викай вече месир, а падре.

— Падре — повтори послушно детето.

Гучо, сержантът и детето седнаха на масата. И докато чакаха омлета, Гучо започна да учи детето на своя език, като му посочваше предметите наоколо.

— Tavola — каза той, като улови ръба на масата, — bottiglia — като повдигна бутилката, — vino…36

Чувствуваше се притеснен пред детето, принуден. Парализираше го страхът, че то няма да го обикне, а също и страхът, че самият той няма да го обикне. Защото колкото и да си повтаряше: „Това е моят син“, все още не изпитваше нищо друго освен дълбока неприязън към хората, които го бяха възпитали.

Жано никога не бе пил вино. В Кресе се задоволяваха с ябълково вино или дори с настойка от букови листа, като селяните. Той отпи няколко глътки. Свикнал беше с омлет и кисело мляко, но печеният петел имаше празничен вид, а и този обед край пътя посред следобеда много му харесваше. Той не се страхуваше и приятното приключение го караше да забрави майка си. Казали му бяха, че ще я види след няколко дни… Париж, Сиена, тези имена не извикваха у него ясна представа за разстоянието. Другата събота щеше да се върне на брега на Модр и щеше да каже на дъщерята на мелничаря и на синовете на коларя: „Аз съм сиенец“, без да има нужда да им обяснява каквото и да е, защото те знаеха по-малко и от него.

Едва погълнали последната хапка, изтрили камите с малко среда от хляб и пъхнали ги в коланите си, пак яхнаха конете. Гучо вдигна детето и го сложи пред себе си, напреко на седлото.

То се чувствуваше натежало от обилното ядене и главно от виното, което бе вкусило за първи път. Преди да изминат половин левга, заспа, несмущавано от тръскането.

Едва ли има нещо по-вълнуващо от заспало дете, особено посред ден, когато възрастните са будни и дейни. Гучо прикрепяше доверчиво отпуснатото, друсащо се и полюшващо се малко същество. Несъзнателно погали с брадичка русите коси, притиснати до него, и прегърна по-плътно детето, сякаш за да принуди кръглата главичка, потънала в дълбок сън, да се сгуши до гърдите му. От заспалото телце се надигаше мирис на детска плът. И Гучо внезапно се почувствува баща, при това много горд с бащинството си и сълзи премрежиха очите му.

— Жано, мили Жано, Джанино мой — прошепна той и долепи устни до копринените топли коси.

Подкара коня си в равен ход и направи знак на сержанта да забави и своя, за да не събуди детето и да продължи собственото си блаженство. Имаше ли значение кога ще пристигнат? Утре Джанино щеше да се събуди в дома на улицата на ломбардците, който щеше да му се стори същински дворец. Прислужничките щяха да го обградят с грижи, щяха да го измият, да го облекат като благородник и за него щеше да започне приказен живот!

Мари дьо Кресе сгъва ненужната си рокля пред безмълвната разочарована прислужница. И тя си мечтае за друго съществуване покрай господарката си и държането й изразява известен упрек.

Но Мари вече не трепери и очите й са сухи. Решението й е взето. Само още няколко дни ще чака, най-много седмица. Тази сутрин изненадата я накара да отговори абсурдно, предизвика безумния й отказ!

Съвсем неподготвена, тя си спомни само някогашната клетва, която госпожа дьо Бувил, тази зла жена, бе изтръгнала насила от нея… Спомни си и заплахите й.

„Видите ли още веднъж този млад ломбардец, това ще му струва животът…“

Но двама крале се бяха изредили и никой не бе казал нищо! А госпожа дьо Бувил е мъртва. А съобразна ли бе с божия закон ужасната клетва? Не е ли грях да забраниш на едно човешко същество да признае на изповедника си душевния си смут? Та дори монахините могат да бъдат освободени от обета си. Освен това никой няма право да раздели съпругата от съпруга! И това не е християнско. Граф дьо Бувил не е епископ, а и не е толкова страшен, колкото жена му.

Мари трябваше да се сети за всички тези неща сутринта и да си даде също сметка, че не може да живее без Гучо, че мястото й е при него, че щом Гучо е дошъл да я вземе, нищо на света, нито някогашните клетви, нито тайните на короната, нито страхът от хората, нито божието наказание, ако трябва да бъде наказана, не бива да й попречат да го последва.

Тя няма да излъже Гучо. Мъж, който след девет години още ви обича, който не е взел друга жена и се връща при вас, е честен и лоялен, подобен на рицар, който преодолява всички изпитания. Такъв мъж може да сподели една тайна и да я опази. И човек няма право да го заблуди, да го остави да вярва, че синът му е жив, че го притиска в обятията си, след като това не е вярно.

Мари ще съумее да обясни на Гучо, че детето им, първото им дете… защото мъртвото дете е вече в мисълта й само тяхното първо дете… по трагично стечение на обстоятелствата бе дадено, разменено, за да бъде спасен животът на истинския френски крал и ще помоли Гучо да положи и той клетва и заедно ще отгледат малкия Жан Посмъртния, който царува през първите пет дни от живота си, докато бароните го потърсят, за да му върнат короната! А другите деца, които ще имат, ще бъдат някой ден все едно братя на френския крал. Щом всичко лошо може да се случи поради невероятните приумици на съдбата, защо да не се случи и всичко хубаво? Ето какво ще обясни на Гучо Мари след няколко дни, идната седмица, когато върне Жано, както се е договорил с братята й.

Тогава толкова дълго отлаганото щастие ще я осени. И ако всяко щастливо изживяване на земята трябва да бъде заплатено с равно нему страдание, те и двамата ще са изкупили предварително всички свои бъдещи радости! Дали Гучо ще пожелае да живеят в Кресе? Едва ли. Париж? Би било много опасно за малкия Жан и все пак не би трябвало да предизвикат граф дьо Бувил! Ще отидат в Италия. Гучо ще я отведе в страната, която тя познава само по хубавите платове и по изкусно изработените златарски изделия. Колко обича тя тази Италия, понеже оттам дойде мъжът, предопределен й от бога! Мари вече пътува до възвърнатия си съпруг. След една седмица. Трябва да почака една седмица…

Уви! В любовта не е достатъчно да изпитваш едни и същи желания. Трябва да съумееш да ги изкажеш в подходящия момент!

III. КРАЛИЦАТА ОТ ТАМПЛ

Едно деветгодишно дете, за което целият хоризонт, откакто се помни, се е свеждал до потока, ямите за тор и селските покриви, не можеше да не се очарова от Париж. А какво да кажем, ако то го откриваше, водено от толкова горд и доволен от сина си баща, който караше да го контят, фризират, къпят, мажат с благоуханни масла, който влизаше с него в най-красивите магазини, тъпчеше го със сладкиши, купуваше му кесия за колана с истински су вътре и бродирани обувки! Жано или Джанино изживяваше шеметни дни.

Ами в какви красиви къщи влизаше! Защото Гучо, по различни поводи, а често и без никакъв повод, ходеше едно след друго при някогашните си познати само за да може да каже гордо: „Моят син!“ и да покаже това чудо, това единствено вълшебство на света — момченцето, което му казва padre mio37 с подчертан акцент на родено в Ил-дьо-Франс дете.

Ако някой се учудеше на русите коси на Джанино, Гучо намекваше за майка му, жена с благородно потекло. И той придаваше тогава на гласа си привидно поверителния, а всъщност издайнически тон и едва ли не напереното изражение на човек, умеещ да пази тайна, характерни за италианците, когато искат да си дадат вид, че премълчават победите си. По този начин той постави в течение всички парижки ломбардци, Перуци, Боканегра, Мачи, Албици, Фрескобалди, Скамоци и самия синьор Бокачо.

Чичо Толомей, замижал с едното око с натежало шкембе и крак, също имаше не малък дял в този парад. Ех, ако Гучо можеше да се установи отново в Париж под неговия покрив с малкия Джанино, колко щастлив щеше да се чувствува старият ломбардец през останалите дни от живота си!

Но това бе неосъществима мечта. Защо тази глупава и упорита Мари дьо Кресе не искаше да живее заедно със съпруга си, след като сега всички като че ли бяха съгласни? Колкото и да му бе противно да предприеме най-малкото пътуване, той предлагаше да отиде в Нофл и да направи един последен опит.

— Но аз не я искам вече, вуйчо — заявяваше Гучо. — Няма да допусна да се гаврят с честта ми. Пък и какво удоволствие е да живея с жена, която не ме обича?

— Напълно сигурен ли си в това?

Имаше едно указание, само едничко, което можеше да накара Гучо да си зададе този въпрос. Той бе разпознал на шията на детето медальончето, дадено му от кралица Клеманс в Марсилската болница, което самият той бе подарил на Мари, когато бе тежко болна.

— Майка ми го свали от шията си и го окачи на моята, когато вуйчовците ми ме доведоха при вас онази сутрин — му бе обяснило детето.

Но можеше ли да разчита на толкова слабо указание, на един жест, който можеше да изразява само набожност?

Пък и граф дьо Бувил бе казал изрично:

— Ако искате да задържите детето, трябва да заминете с него за Сиена, и колкото по-скоро, толкова по-добре!

Те се срещнаха в двореца на бившия пръв шамбелан зад Пре-о-Клер. Бувил се разхождаше в градината си, оградена със зидове. И очите му се овлажниха, когато зърна Джанино. Той целуна ръка на момченцето, преди да го целуне по двете бузи, и като го разглеждаше най-подробно от главата до краката, прошепна:

— Същински малък принц, същински малък принц!

И избърса очите си. Гучо се учуди на това прекалено вълнение и се трогна, сякаш то бе израз на приятелство към самия него.

— Истински малък принц, както сам казвате, месир — потвърди той, преливащ от блаженство. — И наистина е изненадващо, като си помислите, че не познава нищо друго освен полския живот и майка му в крайна сметка си е селянка!

Бувил клатеше глава. Да, да, наистина беше удивително…

— Отведете го, това е най-доброто, което можете да направите. Нали имате височайшето разрешение на нашия пресвети отец? Ще ви дам този път двама сержанти за придружители до границите на кралството, за да не би да ви се случи нещо лошо на вас или на… това дете.

Изглежда, че му беше трудно да каже: „на сина ви“.

— Сбогом, мой малък принце — каза той, като още веднъж целуна Джанино. — Дали ще ви видя някога пак?

После се отдалечи много бързо, понеже сълзите напираха в големите му очи. Наистина беше мъчително за него, защото детето приличаше поразително на великия крал Филип!

— Ще се върнем ли в Кресе? — попита Джанино сутринта на 11 май, когато видя, че пълнят сандъците и куфарите.

Не бързаше като че ли кой знае колко да се прибере в имението.

— Не, сине — отвърна Гучо. — Най-напред ще отидем в Сиена.

— А майка ми ще дойде ли с нас?

— Не, не засега. Тя ще пристигне по-късно.

Детето се успокои. Гучо си помисли, че след като цели девет години бе лъган относно баща си, Джанино сега щеше да бъде тъпчен с нови лъжи относно майка си. Но можеше ли да постъпи другояче? Един ден ще се наложи може би да му внуши, че майка му е умряла…

Преди да тръгнат на път, Гучо трябваше да направи още едно посещение, най-ласкателно за самолюбието му, ако не най-важно: искаше да поднесе почитанията си на кралицата вдовица Клеманс Унгарска.

— Къде се намира Унгария? — попита детето.

— Много далеч, на изток. Трябва да се пътува много седмици, за да се отиде там. Малко хора са ходили.

— А защо тази госпожа Клеманс е в Париж, щом е кралица на Унгария?

— Но тя никога не е била кралица на Унгария, Джанино. Баща й е бил крал, а самата тя беше френска кралица.

— Значи тя е жена на крал Шарл Хубавелека?

Не, жената на краля беше госпожа д’Еврьо, която щяха да коронясат същия ден. Впрочем след малко щяха да отидат в кралския дворец, за да хвърлят поглед на церемонията в Сент-Шапел, та Джанино да отнесе със себе си един последен спомен, по-хубав от всички останали. Гучо, припреният Гучо, без капка досада или умора обясняваше на детското мозъче неща, уж очевидни, а всъщност непонятни, ако човек не ги знае отдавна. Така човек опознава света.

Ами тази кралица Клеманс, при която отиваха, коя бе тогава? И откъде я познаваше Гучо?

Разстоянието от улицата на ломбардците до Тампл през улица Стъкларска не е голямо и пътем Гучо разказа на детето как бе отишъл в Неапол с граф дьо Бувил… дебелия благородник, нали знаеш, при когото бяхме онзи ден и който те целуна… за да предложи на тази принцеса да се омъжи за крал Луи Х, който сега е мъртъв. Как самият той, Гучо, бил до госпожа Клеманс на кораба, който я отвеждал във Франция, и как едва що не загинал по време на голяма буря, преди да стигнат до Марсилия.

— И този медальон, който носиш на шията си, ми бе подарен от нея в знак на благодарност, задето я спасих от удавяне.

А после, когато кралица Клеманс имала син, избрали майката на Джанино за дойка.

— Майка ми никога не ми е казвала нищо! — извика изненадано детето. — Значи тя също е познавала кралица Клеманс?

Всичко това беше много сложно. Джанино би искал да знае дали Неапол е в Унгария. А и минувачите ги блъскаха. Много започнати изречения оставаха недовършени. Търговец на вода дрънкаше с ведрата си и прекъсваше отговора. За детето беше много трудно да подреди различните факти…

— Така че ти си млечно братче на малкия крал Жан Посмъртния, който умря на пет дни…

Млечен брат, това беше много ясно за Джанино. В Кресе постоянно се споменаваха тези думи. На село беше пълно с млечни братя. Но млечен брат на крал? Имаше за какво да си мисли. Защото кралят е голям и силен мъж, с корона на глава… Никога не бе предполагал, че кралете могат да имат млечни братя, нито даже че някога са били малки деца. Колкото до „посмъртен“… това бе още една странна дума, далечна като Унгария.

— Майка ми никога не ми е казвала нищо — повтори Джанино. И той като че ли се сърдеше вече на майка си, че е скрила от него толкова много удивителни неща.

— А защо мястото където отиваме, се нарича Тампл?

— Заради тамплиерите.

— А, да, зная! Те заплювали кръста, кланяли се на котешка глава и заразявали кладенците, за да владеят всички пари на кралството.

Той бе чул всичко това от сина на коларя, който повтаряше думите на баща си, а баща му от своя страна ги бе чул бог знае от кого. За Гучо не беше лесно в такава навалица и за толкова малко време да обясни на сина си, че истината не е така проста. Детето не разбираше също защо кралицата, при която отиват, живее при толкова лоши хора.

— Те не живеят вече там, figlio mio. Те вече не съществуват. Това е някогашната резиденция на великия магистър.

— На магистъра Жак дьо Моле? На него ли?

— Направи рога с пръстите си, направи рога, момчето ми, когато произнасяш това име!… Та значи орденът на тамплиерите бе премахнат. Те бяха изгорени на клада или изгонени, а кралят взе Тампл, който беше техен замък…

— Кой крал?

Горкият Джанино не можеше вече да се оправи между всичките тия владетели!

— Филип Хубави.

— А ти виждал ли си Филип Хубави?

Детето бе чувало за този страшен крал, сега високо тачен. Но и той бе от хората, живели преди то да се роди. Гучо изпита умиление.

„Вярно — помисли си той. — Той не е бил роден. За него Филип Хубави е все едно Луи Свети!“

И тъй като не можеха да напредват бързо поради навалицата, той обясни:

— Да, виждал съм го. Едва що не го съборих даже в една от тези улици в деня, когато пристигнах за първи път в Париж преди дванадесет години, заради двете хрътки, с които се разхождах.

И миналото заля раменете му като висока внезапна вълна, която те връхлита и отминава. Пяната на дните слегна около него. Той бе вече мъж, който разказва спомените си!

— И така — поде той, — домът на тамплиерите стана собственост на крал Филип Хубави, а след него на крал Луи, после на крал Филип Дългия, който царуваше преди сегашния ни крал. И именно крал Филип Дългия даде Тампл на кралица Клеманс в замяна на замъка Венсен, който й бе завещал съпругът и, крал Луи.

— Padre mio, бих искал една вафла. Детето бе усетило приятния мирис на вафли от една сергия и загуби тутакси всякакъв интерес спрямо тези крале, които се редуваха много бързо и разменяха замъците си. Освен това то знаеше вече, че започне ли изречението с „padre mio“, сигурно щеше да получи онова, което иска. Само че този път номерът му не мина.

— Не, когато се върнем, сега ще се изцапаш. Припомни си какво те учих. Не говори на кралицата, ако тя не те заговори. А после ще коленичиш, за да й целунеш ръка.

— Както в църквата ли?

— Не, не както в църквата. Ела, ще ти покажа, само че за мен е мъчно поради ранения ми крак.

Любопитна гледка бяха за минувачите този дребничък чужденец с тъмен тен и съвсем русото дете, които се упражняваха да коленичат в нишата на една врата.

— А после бързо ще се изправиш. Само че гледай да не бутнеш кралицата!

Дворецът Тампл беше доста преобразен от времето на Жак дьо Моле. Най-напред той беше разделен на няколко части. Резиденцията на кралица Клеманс включваше само голямата квадратна кула с четири кръгли наблюдателници, няколко второстепенни жилищни сгради, навеси, конюшни около павирания двор и една градина, отчасти зеленчукова, отчасти цветна. Останалата част от командерията на тамплиерите, жилищата на рицарите, оръжейниците, работилниците на монасите, отделени с високи стени, се използваха за други цели. А огромният двор, предназначен за военни сборове, сега изглеждаше пуст и сякаш мъртъв. Официалната носилка с бели завеси очакваща кралица Клеманс, приличаше сред него на кораб, пристигнал по погрешка или поради крушение в изоставено пристанище. И макар около носилката да се суетяха няколко оръженосци и прислужници, целият дворец изглеждаше безмълвен и изоставен.

Гучо и Джанино влязоха в кулата на Тампл през същата врата38, през която, измъкнат от килията си, бе отведен дванадесет години преди това Жак дьо Моле, за да бъде подложен на изтезания. Залите бяха подновени, но въпреки стенните килими и красивите предмети от слонова кост, сребро и злато, тежките сводове, тесните прозорци, стените, които заглушаваха всеки шум и самите размери на тази резиденция на воини, съвсем не бяха жилище за жена, за тридесет и две годишна жена. Всичко напомняше суровите мъже с меч върху расото, извоювали за кратко време върховна власт на християнската църква в границите на някогашната Римска империя. За една млада вдовица Тампл приличаше на затвор.

Госпожа Клеманс не накара гостите си да я чакат. Тя се появи, облечена вече за церемонията, на която отиваше; с бяла рокля, с тънък нагръдник, с кралска мантия върху раменете и златна корона на глава. Такава кралица наистина, каквито се виждат изрисувани по витражите на църквите. Джанино реши, че кралиците са облечени всеки ден така. Хубава, пищно руса, далечна и с леко отсъствуващ поглед, Клеманс Унгарска се усмихваше принудено, както една кралица без власт, без кралство е длъжна да се усмихва на хора от народа, които се приближават до нея.

Тази мъртва без гроб залъгваше безкрайно дългите си дни с излишни занимания, колекционираше златарски изделия и това беше единственото нещо на света, от което се интересуваше искрено или привидно.

Гучо остана по-скоро разочарован, защото очакваше срещата им да протече по-емоционално, но не и детето, което виждаше пред себе си светица от небето със звездна мантия.

Госпожа Клеманс задаваше благовъзпитаните въпроси, с които коронованите лица поддържат разговора, когато нямат какво да кажат. Гучо напразно се опитваше да го насочи към общите им спомени, към Неапол и бурята. Кралицата го отклоняваше. Всеки спомен всъщност й беше мъчителен: тя пропъждаше спомените. А когато Гучо в желанието си да привлече вниманието й върху Джанино, подчерта: „Млечният брат на злочестия ви син, госпожо“, по красивото лице на Клеманс се плъзна едва ли не сурово изражение. Една кралица не плаче пред хората. Но наистина прекалено жестоко беше, макар не нарочно, да й представят живо, русо и свежо едно дете, на възрастта, която би имало нейното, сукало същото мляко…

Гласът на кръвта мълчеше, говореше само гласът на нещастието. Пък и денят бе може би зле избран: Клеманс щеше да присъствува на коронясването на третата френска кралица след нея! От учтивост тя си наложи да попита:

— Какво ще прави това хубаво дете, когато порасне?

— Ще държи банка, госпожо, така поне се надявам, като всички нас.

Кралица Клеманс мислеше, че Гучо е дошъл да предяви някое кредитно писмо или да получи парите за някоя златна купа или бижу, което е купила от вуйчо му. Така бе свикнала с подобни искания на доставчиците! Изненада се, когато разбра, че младият мъж бе дошъл само за да я види. Нима имаше още хора, които идваха да й поднесат почитанията си, без да й искат нещо — било изплащане на задължение или услуга?

Гучо каза на детето да покаже на Клеманс медальона на шията си. Кралицата не си спомняше вече и Гучо трябваше да й припомни посещението й в Марсилската болница. Тя си помисли: „Този младеж е бил влюбен в мен.“

Илюзорно утешение на жени, чиято любовна участ е секнала много скоро и които откликват само на прояви на чувства, които някога може би са вдъхнали!

Тя се наведе да целуне детето, но Джанино тутакси коленичи повторно и целуна ръката й.

Кралица Клеманс се огледа едва ли не машинално, за да му подари нещо. Забеляза една кутия от позлатено сребро и я подаде на детето.

— Ти сигурно обичаш захаросани бадеми. Вземи тази бонбониера и нека бог те закриля!

Време беше да отиде на церемонията. Тя се качи в носилката, заповяда да дръпнат белите завеси и бе обзета от такова мъчително съжаление за цялото си тяло, за гърдите, краката, корема, цялата тази ненужна красота. И най-сетне можа да заплаче.

Многобройната тълпа по улица Тампл се стичаше към Сена, към Сите, за да улови нещичко от коронацията. Тя навярно щеше да види само себе си.

Уловил Джанино за ръка, Гучо тръгна зад бялата носилка, сякаш бе част от ескорта на кралицата. Така можаха да прекосят Понт-о-Шанж, да се вмъкнат в двора на двореца и да наблюдават най-знатните благородници, които влизаха в парадни одежди в Сен-Шапел. Гучо разпознаваше повечето и можеше да ги покаже на детето: графиня Мао д’Артоа, още по-едра с короната си, граф Робер, племенникът й, който я надминаваше по ръст, монсеньор Филип дьо Валоа, сега пер на Франция с жена си, която куцаше. После другата кралица-вдовица, Жана Бургундска. Но коя беше тази млада двойка, приблизително осемнадесет и петнадесетгодишни, която идваше след тях? Гучо попита съседите си. Отговориха му, че това е Жана Наварска и съпругът й Филип д’Еврьо. Е, разбира се! Дъщерята на Маргьорит Бургундска беше вече петнадесетгодишна и омъжена на свой ред след толкова династически конфликти, възникнали около нея или заради нея.

Навалицата стана толкова голяма, че Гучо се принуди да вдигне Джанино на раменете си. Ама че тежеше това дяволче!

Ах, ето и кралица Изабел Английска, която се е върнала от Понтийо. Гучо я намери изненадващо непроменена след кратката им среща някога в Уестминстър, когато й бе предал едно писмо от Робер д’Артоа. Но той я помнеше по-висока… Редом с нея крачеше синът й, младият аквитански херцог. И всички протягаха шии, защото лорд Мортимър придържаше шлейфа на херцогската му мантия, сякаш бе пръв шамбелан на младия принц. Още едно предизвикателство спрямо крал Едуард. Лорд Мортимър имаше победоносно изражение, но все пак не чак толкова, колкото крал Шарл Хубави, който никога не бе сиял така: защото — както шушукаха всички — френската кралица бе бременна във втория месец. Най-сетне! Официалното й коронясване, отлагано досега, бе един виц признателност.

Джанино внезапно се наведе към ухото на Гучо:

— Padre, padre mio — каза той, — дебелият чичко, който ме целуна оизи ден, когато отидохме да го видим в градината му, е тук и ме гледа!

Милият Бувил, заклещен между сановниците! Какви ли неясни и смущаващи мисли се блъскаха в главата му, когато гледаше истинския френски крал, когото всички смятаха погребан в гробницата в Сен-Дьони, кацнал върху раменете на един ломбардски банкер, докато коронясваха съпругата на втория крал след него?

Същия следобед двама сержанти на нашия граф дьо Бувил ескортираха по пътя към Дижон сиенския търговец и русото дете. Гучо Балиони си въобразяваше, че отвлича сина си. Той отвличаше всъщност действителния и законен притежател на трона. И тази тайна се знаеше само от един величествен старец в спалнята му в Авиньон, изпълнена с птичи крясъци, от един бивш шамбелан и една млада, завинаги отчаяна жена в Ил-дьо-Франс. Кралицата-вдовица, която обитаваше Тампл, щеше все още да отслужва молитви за мъртвото си дете.

IV. СЪВЕТЪТ В ШААЛИ

Бурята разчисти юнското небе. В кралските покои на абатството Шаали, основано по времето на Капетите от ордена на трапистите и където почиваха от няколко месеца тленните останки на Шарл дьо Валоа, горят свещи и миризмата на восък се смесва с наситения с ухания въздух след дъжд, както и с мириса на тамян, изпълваш всяка монашеска обител. Избягалите от бурята насекоми, промъкнали се през готическите прозорци, танцуват около пламъка на свещите39.

Тъжна вечер. Лицата са замислени, мрачни, отегчени в сводестата зала с остарели вече гоблени, осеяни с лилии, серийно производство за кралските резиденции. Десетина души са събрани около крал Шарл IV: Робер д’Артоа, наричан още граф дьо Бомон-льо-Роже, новият граф дьо Валоа, Филип, епископ Жан дьо Марини, канцлер Жан дьо Шершьомон, първият камерхер, куцият граф Луи Бурбонски, конетабъл Гоше дьо Шатийон, който загуби предишната година първородния си син и това внезапно го състари (неговите седемдесет и шест години вече си личат). Още повече недочува и обвинява оръдейните изстрели при обсадата на Ла Реол.

Допуснати са и няколко жени, защото тази вечер на истина ще обсъждат един семеен въпрос. Присъствуват трите Жаии: кралицата Жана д’Еврьо, Жана дьо Валоа, графиня дьо Бомон и съпруга на Робер, и иай-сетне Жана Бургундска, зла скъперница и внучка на Луи Свети, куца като братовчед си Луи Бурбонски и омъжена за Филип дьо Валоа.

Тук е и Мао, Мао със съвсем посивели коси и черно-виолетови дрехи, с пищните си гърди, ханш, рамене, мишци — истински колос! Възрастта, която обикновено смалява хората, не е оказала такова въздействие върху Мао д’Артоа. Превърнала се е в стара исполинка, още по-внушителна отколкото на младини. За пръв път от доста дълго време графиня д’Артоа се явява в двора не с корона на глава, както я задължава рангът й по време на тържествени церемонии. Всъщност за пръв път след смъртта на зет си Филип Дългия.

Тя пристигна в Шаали в дълбок траур, напомняща ходеща катафалка, драпирана като църква през Страстната седмица. Наскоро бе починала дъщеря й Бланш в абатство Мобюисон, където най-сетне я бяха приели, след като първоначално я бяха преместили от замъка Гаяр в един не толкова суров затвор, близо до Кутанс. Но почти не се бе възползувала от подобрението на участта си, получено а замяна на анулирането на брака й. Няколко месеца след постъпването си в манастира, тя умря, изтощена от дългите години затвор, от ужасните зимни нощи в крепостта Андьолис, умря от слабост, кашлица, злочестини, почти обезумяла, като монахиня, на трийсет години. И всичко това за няколко месеца любов, ако изобщо приключението й с Готие д’Оне можеше да се нарече любов. По-скоро опит да подражава на насладите на етърва си Маргьорит Бургундска, като самата бе едва осемнадесетгодишна, възраст, когато човек не знае какво прави! Така жената, която би могла да бъде в този миг френска кралица, единствената жена, която Шарл Хубави истински бе обичал, угасна точно когато можеше да се радва на относително спокойствие. А крал Шарл Хубави, у когото смъртта й раздвижва тежките вълни на спомена, е тъжен до третата си съпруга, която отлично знае за какво мисли той и се преструва, че е в неведение.

Мао се възползува от траура си. Дойде по своя воля, без да предизвести, сякаш водена единствено от сърдечния си порив, за да изкаже — тя, страдащата майка, — съболезнованията си на бившия нещастен съпруг, и двамата се хвърлиха в прегръдките си. Мустакатата Мао целуна бившия си зет по страните. Шарл с момчешки порив отпусна чело и проля няколко сълзи върху монументалното рамо на драпираната като катафалка исполинка. Така отношенията между човешките същества се видоизменят, когато смъртта мине помежду им и заличи подбудите за недоволство.

Наумила си е нещо Мао, за да побърза да дойде в Шаали, а племенникът й Робер едва се сдържа. Усмихва й се, тя му се усмихва, наричат се „добра лельо“, „хубав племеннико“ и си засвидетелствуват роднинска обич, както са обещали в договора от 1318 година. Ненавиждат се, биха се убили, ако се срещнат насаме в една стая. Всъщност Мао дойде… тя не казва, но Робер отгатва… заради писмото, което получи. Всички присъствуващи тук получиха впрочем същото писмо с малки изменения: Филип дьо Валоа, епископ Марини, конетабълът и кралят… главно кралят.

Звезди обсипват нощното небе, което прозира през прозорците. Тук са десет единадесет най-високопоставени лица, насядали в кръг под сводовете между колоните със скулптирани капители и са толкова малко, самите те не се виждат достатъчно силни.

Кралят — слабохарактерен и ограничен умствено, — е при това без преки роднини, без лични служители. Кои са принцовете и сановниците, сбрани около него тази вечер? Братовчеди или съветници, наследени от баща му или чичо му. Нито един истински негов, създаден от него, свързан с него. Баща му имаше в съвета си трима синове и двама братя. И дори когато се скарваха, дори когато покойният монсеньор дьо Валоа предизвикваше бури, това бяха семейни бури. Луи Вироглавия имаше двама братя и двама чичовци. Филип Дългия — същите двама чичовци, които го подкрепяха по различен начин, и един брат, самия Шарл. Единственият оцелял от семейството, няма вече почти никого. Кралският му съвет навежда неизбежно на мисълта, че династията им угасва. Последната надежда за продължаване на рода, за пряко наследяване, спи в утробата на мълчаливата жена, нито хубава, нито грозна, застанала до Шарл със скръстени ръце, със съзнанието, че е дошла на мястото на друга.

Писмото, знаменитото писмо, с което се занимават, е от 19 юни и е изпратено от Уестминстър. Канцлерът го държи в ръка, зеленият восък на счупения печат се рони върху пергамента.

— Изглежда, че крал Едуард е разгневен най-много, задето монсеньор Мортимър е придържал мантията на аквитанския херцог при коронацията на френската кралица. Едуард не е могъл да не се почувствува лично оскърбен, че личният му враг изпълнява край сина му толкова почетно задължение.

Монсеньор дьо Марини произнася тези думи, като от време на време разтваря пръстите си, на които блести епископският аметист. Трите му, облечени една върху друга роби са от лека материя, както подхожда за сезона, а горната, по-къса, пада на хармонични дипли. От време на време у монсеньор дьо Марини се прокрадва нещичко от авторитета на великия Ангьоран: единствен той е останал жив от братята.

Лицето на прелата изглежда чуждо на всяко малодушие, пресечено от хоризонтални вежди от двете страни на прав нос. Ако скулпторът спази чертите му, монсеньор дьо Марини би бил красива надгробна статуя, но много по-късно, защото е още млад. Той рано успя да се възползува от благополучието на Ангьоран, докато беше в апогея си, и се раздели с него точно когато Ангьоран се сгромоляса. Винаги лесно преминаваше превратностите, съпровождащи всяка смяна на краля. Неотдавна бе облагодетелствуван от закъснелите угризения на Шарл дьо Валоа. Ползува се с голямо влияние в кралския съвет.

— Шершьомон — обърна се кралят към канцлера си, — прочетете ни повторно мястото, където брат ми Едуард се оплаква от месир Мортимър.

Жан дьо Шершьомон разгъва пергамента, доближава го до една свещ, мърмори малко на себе си, докато намери въпросните редове и чете:

„…привързаността на съпругата и сина ни към предателите и всеизвестни наши смъртни врагове, като гореспоменатия предател Мортимър, който носел в Париж шлейфа на сина ни публично на тържествената коронация на твърде скъпата ни сестра, ваша съпруга и кралица на Франция, точно на Възнесение, за голям наш срам и огорчение…“

Епископ Марини се навежда към конетабъл Гоше и му прошепва:

— И това ако не е лошо написано писмо!

Конетабълът не е чул добре и само промърморва:

— Извратен тип, содомит!

— Щершьомон — подема кралят, — имаме ли право да се противопоставим на искането на брат ми, английския крал, щом настоява да сложим край на престоя на жена му във Франция?

Фактът, че Шарл Хубави се обръща към канцлера си вместо, както обикновено, към Робер д’Артоа, негов братовчед, чичо на жена му и пръв негов съветник, доказва, че поне този път твърдо е решил нещо.

Тъй като не е съвсем сигурен в намеренията на краля и, от друга страна, се бои да не ядоса монсеньор Робер, Жан дьо Щгршьомон се скрива, преди да отговори, зад последните редове на писмото, като че ли му е необходимо да размисли още над тях, за да изкаже мнение.

— „…Ето защо, прескъпи братко — чете той, — още веднъж: ви молим, възможно най-топло и сърдечно, за това нещо, което желаем в качеството ни на суверен, благоволете да изслушате гореспоменатите ни искания и благосклонно да ги изпълните, и бързо за наша взаимна чест и угода. И за да не бъдем опозорени…“

Епископ Марини поклаща глава и въздъхва. Слухът му страда от този толкова грапав и нескопосан език. Но колкото и лошо да е написано писмото, смисълът е ясен.

Графиня Мао д’Артоа мълчи. Благоразумно се въздържа да тържествува прекалено рано. И сивите й очи блестят под светлината на свещите. Ето че плодовете на доноса й миналата есен и на машинациите й с епископа на Ексетър узряват в началото на лятото и са тъкмо за бране.

Тъй като никой не му оказва услугата да го прекъсне, канцлерът се вижда принуден да изкаже мнението си.

— Безспорно, сир, съгласно законите на църквата и кралствата трябва по някакъв начин да удовлетворим искането на крал Едуард. Той изисква съпругата си…

Жан дьо Шершьомон е духовник, задължително условие за поста канцлер. Той се обръща към епископ Марини и с поглед го моли за подкрепа.

— И светият отец папата ни изпрати послание в този дух по епископ Тибо дьо Шатийон — казва Шарл Хубави.

Едуард бе стигнал дотам, че се бе обърнал и към папа Йоан XXII, изпращайки му препис от цялата кореспонденция, в която се разкриваха съпружеските му неудачи. Какво можеше да стори папа Йоан, освен да отговори, че съпругата трябва да живее до съпруга си?

— Следователно сестра ми трябва да си замине за страната, където е омъжена — добавя Шарл Хубави.

Казва това, без да погледне когото и да било, навел очи към бродираните си обувки. Един свещник над стола осветява челото му, което внезапно издава известна прилика с упоритото изражение на брат му, Луи Вироглавия.

— Сир Шарл — заявява Робер д’Артоа, — ако принудите госпожа Изабел да се върне там, това означава да я предадете с вързани ръце на двамата Диспенсър! Та нали тя дойде да търси убежище при вас, защото още тогава се боеше да не я убият? Какво ще стане сега?

— Разбира се, сир братовчеде, вие не можете… — каза високият Филип дьо Валоа, винаги готов да сподели мнението на Робер.

Ала жена му Жана Бургундска го дръпна за ръкава и той мигом млъкна. Ако не беше тъмно, щеше да се види, че се изчервява.

Робер д’Артоа забеляза жеста на жена му, внезапното онемяване на Филип и разменените погледи между Мао и младата графиня дьо Валоа. Ако можеше, би извил шията на късокраката!

— Може би сестра ми е преувеличила опасността — подхваща кралят. — Диспенсър не изглеждат толкова лоши, колкото тя ми ги описа, получих няколко много мили писма от тях, които показват, че държат на приятелството ми.

— А също и подаръци, изящни златарски изделия — извиква Робер, ставайки от мястото си, и пламъкът на всички свещи трепва, а сенките по лицата се раздвижват. — Сир Шарл, обични ми братовчеде, нима за трите позлатени сосиери, които липсваха в трапезарията ви, променихте отношението си към тези хора, които воюваха с вас, и са като козел с коза със зет ви? Всички получихме подаръци от тях. Не е ли така, монсеньор дьо Бове? Нали и вие получихте, Шершьомон, както и ти, Филип? Един посредник, мога да кажа и името му, метр Арнол, получи миналия месец пет бурета сребро на стойност пет хиляди марки стерлинги, с поръчение да ги изразходва, за да спечели приятели на граф Глостър във френския кралски съвет. Тези подаръци не струват нищо на двамата Диспенсър, лесно ще бъдат приспаднати от доходите на графство Корнуъл, отнето на сестра ви. Ето какво трябва да знаете и да помните, сир. А и каква лоялност можете да очаквате от мъже, които се преобличат като жени, за да угаждат на пороците на господаря си? Не забравяйте какво представляват те и къде се крие мощта им.

Робер не би могъл да устои, дори и в съвета, на изкушението да каже нещо нецензурно. Той набляга: — …Къде се крие: това е точната дума! Но никой освен конетабълът не откликва на смеха му. Конетабълът не обичаше Робер д’Артоа по-рано и достатъчно бе доказал това, като помогна на Филип Дългия по време на регентството му да сломят исполина и да го пратят в затвора. Но от известно време Гоше вижда някои качества у Робер, може би заради гласа му, единствения, който чува без усилие.

Тази вечер привържениците на кралица Изабел се броят на пръсти. Канцлерът е безразличен или по-скоро гледа да запази длъжността си, която зависи от кралското благоволение. Мнението му ще засили по-силното течение. Безразлична е и кралица Жана, която не мисли много. Тя иска главно да не се вълнува, за да не навреди на бременността си. Тя е племенница на Робер д’Артоа и все още е чувствителна към неговия авторитет, ръст и самонадеяност, но държи да покаже, че е добра съпруга и следователно е склонна да осъди по принцип съпруги, предизвикващи скандал.

Конетабълът би бил по-скоро благоразположен към Изабел. Най-напред защото мрази Едуард Английски заради нравите му и заради отказа му да положи клетва за вярност. Изобщо той не обича нищо английско. Изключва от ненавистта си лорд Мортимър, който е оказал много услуги. Подло би бяло да го изостави сега. Старият Гоше не се бои да каже това и заявява също, че Изабел може да бъде напълно извинена.

— Та тя е жена, дявол взел го, а мъжът й не е мъж! Той пръв е виновен.

Монсеньор дьо Марини, повишавайки леко глас, му отговаря, че поведението на Изабел е напълно извинимо и лично той би й дал опрощение, но грешката, голямата грешка на Изабел е, че е направила прегрешението си публично достояние. Една кралица не трябва да дава пример за прелюбодейство.

— Това, виж, е вярно — съгласи се Гоше. — Не беше нужно да ходят уловени за ръка на всяка церемония и да спят заедно, както се разправя.

По тази точка той даде право на епископа. Така че конетабълът и прелатът са на страната на кралица Изабел, но с известни задръжки. Пък и загрижеността на конетабъла по този въпрос стига дотук. Той си мисли за колежа по романски език, който е основал край замъка си в Шатийон-сюр-Сен и където би могъл да бъде сега, ако не го бяха задържали, за да разискват по писмото. Ще се утеши, като отиде след малко да чуе пеенето на монасите по време иа нощната служба, удоволствие, което може да се стори странно за човек, който оглушава. Но ето, Гоше чува по-ясно сред шума. Пък и този воин има вкус към изкуството. И това се случва.

Графиня дьо Бомон, красива, млада жена, която се усмихва само с устата, но никога не и с очите, се забавлява безкрайно много. Как този исполин, даден й за съпруг, доставящ й постоянно зрелище, ще се измъкне в този случай? Ще спечели, знае, че той ще спечели. И ще му помогне да спечели, ако може, но не с публични изказвания.

Филип дьо Валоа е изцяло благосклонен към английската кралица, но ще й измени, защото жена му, която мрази Изабел, му даде съответни наставления и ако той постъпи не както тя е решила, през нощта, след викове и скандали, ще откаже да бъде негова. И юначагата с голям нос се смущава, колебае се, заеква.

Луи Бурбонски няма капка смелост. Не го пращат да се бие, защото бяга. А и няма никаква връзка с кралица Изабел.

Кралят е слаб, но способен да се заинатява, както онзи път — не са забравили още, — когато цял месец отказваше да назначи чичо си Шарл дьо Валоа кралски наместник в Аквитания. Той е по-скоро зле разположен към сестра си, защото нееднократните писма на Едуард накрая му въздействуваха. А и главно, защото Бланш умря, а той си спомня ролята, която Изабел изигра дванадесет години преди това за разкриването на скандалната връзка. Без нея той никога нямаше да узнае. А дори и да узнаеше, би простил, ако не беше тя, за да запази Бланш. Нима вината й заслужаваше целия този ужас, безчестие, дните на страдание и накрая подобна смърт? Кликата на враговете на Изабел включваше само двама души: Жана Куцата и Мао д’Артоа, но свързани здраво от общата си омраза.

Така че Робер д’Артоа, най-могъщият човек след краля и дори по-влиятелен от суверена в много отношения, той, чието мнение надделява винаги, който решава всички административни проблеми, който диктува заповедите до заповедниците, байитата и сенешалите, внезапно е сам и единствен поддържа каузата на братовчедка си.

Така е с влиянието в дворовете. То представлява странен и променлив сбор от душевни състояния, при който положението се изменя неусетно с хода на събитията и в зависимост от засегнатите интереси. А кралската милост носи в себе си зародиша на кралската немилост. Не че някаква немилост застрашава Робер, но над Изабел наистина надвисна опасност. Нея, която само до преди няколко месеца оплакваха, закриляха, възхищаваха й се и я оправдаваха за всичко, чиято любов одобряваха, считайки я за красива разплата, ето че тя вече има само един привърженик в кралския съвет. А да я принудят да се върне в Англия е равносилно да поставят главата й върху дръвника в Лондонската кула. И всеки знае това. Само че внезапно са престанали да я обичат. Прекалено явно бе тържествувала. Никой вече не желае да се компрометира заради нея освен Робер, а и за него това е начин да се бори срещу Мао.

Ала ето че и тя се размърдва и пуска в ход отдавна подготвяната си атака.

— Сир, скъпи синко, зная колко обичате сестра си и това ви прави чест, но трябва да се признае, че Изабел е лоша жена, от която всички страдаме или сме страдали. Вижте какъв пример дава на двора ви, откакто е тук, и си помислете, че това е същата жена, която разпространи какви ли не лъжи срещу дъщерите ми и срещу сестрата на тук присъствуващата Жана. Когато казвах тогава на баща ви… бог да го прости!… че се оставя да бъде заблуден от дъщеря си, нямах ли право? Тя ни омърси всички на воля с лошите помисли, които виждаше в сърцата на другите и които са само в нея, както достатъчно го доказа! Бланш, която беше чиста и ви обичаше до последните си дни, както сам знаете, Бланш умря тази седмица! Тя бе невинна, дъщерите ми бяха невинни!

Дебелият пръст на Мао, показалец, твърд като пръчка, взема небето за свидетел. И за да направи удоволствие на временната си съюзница, тя добавя, като се обръща към Жана Куцата:

— И сестра ти сигурно бе невинна, бедна ми Жана, и всички ние понесохме това нещастие заради клеветите на Изабел, а майчината ми гръд кървеше.

Ако продължава така, ще разплаче цялото събрание, но Робер й подхвърля:

— Невинна ли била вашата Бланш? Нямам нищо против, лельо, само че съвсем не от светия дух забременя в затвора!

Крал Шарл Хубави трепва нервно. Наистина не беше нужно Робер да припомня това.

— Ами че отчаянието е тласнало момиченцето ми! — извиква Мао цялата наежена. — Какво щеше да загуби тази гълъбица, омърсена от клевети, затворена в крепост и полуобезумяла? При такъв режим бих искала да видя кой би устоял.

— И аз бях в затвора, лельо, когато Филип Дългия ме бутна там, за да ви угоди. Но не напълних корема на жената на тъмничаря, нито използвах от отчаяние ключаря за съпруга, както, изглежда, се прави при английските ни роднини!

Ах, спорът започва да става интересен за конетабъла.

— А кой впрочем ви казва, племеннико, който с такава охота мърсите паметта на една покойница, че моята Бланш не е била взета насила? Удушиха братовчедка й в същия затвор — каза Мао, гледайки Робер в очите, — може да са изнасилили другата! Не, сир, синко мой — продължи тя, като отново се обърна към краля, — понеже ме извикахте на вашия съвет…

— Никой не ви е извикал — обади се Робер, — дойдохте по своя воля.

Само че не се отнема лесно думата на старата исполинка.

— …затова ви съветвам с майчинско чувство, което винаги съм изпитвала към вас въпреки всичко, което би могло да ни отчужди. Казвам ви, сир Шарл, изгонете сестра си от Франция, защото всеки път, когато се е връщала, с короната се е случвало нещастие! В годината, когато ви посветиха в рицарство заедно с братята ви — племенникът ми Робер навярно си спомня, — в Мобюисон избухна пожар, докато Изабел бе там, и насмалко всички не се опекохме живи! На другата година тя ни навлече онзи скандал, който ни покри с кал и безчестие. Всяка добра дъщеря, всяка добра сестра би се сметнала длъжна да премълчи, дори ако имаше сянка от истина, а не да разнася мълвата, зная с чия помощ! А и по времето на брат ви Филип, когато дойде в Амиен с Едуард, какво стана? Пастирчетата опустошиха кралството! И сега треперя, откакто се е върнала! Защото чакате дете, надяваме се да бъде момче, тъй като Франция се нуждае от крал. Затова ви повтарям, сир, синко мой, дръжте тази злокобна личност по-далеч от утробата на съпругата ви!

Ах, тя добре насочи стрелата си! Но Робер вече отвръща:

— Ами когато се помина братовчед ми Вироглавия, предобра лельо, къде беше Изабел? Не във Франция, до колкото зная. Ами когато синът му, малкият Жан Посмъртни, угасна внезапно в ръцете ви, както го държехте, предобра лельо, къде беше Изабел? В спалнята на Луи? Всред събраните барони? Може би паметта ме лъже, но не си спомням да е била там. Освен… освен ако тези две кралски кончини не могат според вас да се смятат нещастия за кралството.

Мошеничката има работа с още по-голям мошеник. Разменят ли още две думи, направо ще се обвинят в убийство!

Конетабълът добре познава това семейство, от кажи-речи шестдесет години. Присвива клепачите си на костенурка.

— Да не се отклоняваме — казва той — и да се върнем, монсеньори, на въпроса, който чака решение.

И някаква нотка в гласа му внезапно припомня тона на съветите на Железния крал.

Шарл Хубави прокарва ръка по гладкото си чело и казва:

— Ами ако за да задоволим Едуард, изгоним месир Мортимър от кралството?

Жана Куцата взима думата. Гласът й е ясен, не много висок, но все пак се чува след мощните ревове на двата бика от Артоа.

— Усилия и време, хвърлени на вятъра — заявява тя.

— Нима мислите, че братовчедка ни ще се раздели от този мъж, който сега е неин повелител? Премного му е предана и телом, и духом. Диша вече само чрез него. Или няма да се съгласи той да замине, или ще замине с него.

Жана Куцата ненавижда английската кралица не само заради Мартъорит, сестра си, а и заради прекалено красивата любов, която Изабел излага на показ във Франция. Макар че Жана Бургундска не може да се оплаче. Нейният едър Филип истински я обича и всякак, макар краката й да не са еднакво дълги. Но внучката на Луи Свети би желала да бъде единствената обичана жена в света. Не може да понася любовта на другите.

— Трябва да вземем решение — повтаря конетабълът.

Казва това, защото времето напредва, а и на това събрание жените наистина говорят прекалено много. Крал Шарл му кимва в знак на одобрение и заявява:

— Утре сутринта сестра ми ще бъде отведена до Булонското пристанище и върната под ескорт с кораб на законния си съпруг. Това е волята ми.

Той казва „това е волята ми“ и присъствуващите се споглеждат, защото рядко са чували това от устата на Шарл Мекушавия.

— Шершьомон — добавя кралят, — ще изготвите заповедта за ескорта, а аз ще я подпечатам с малкия си печат.

Няма място за възражения. Шарл Хубави е упорит: крал е и понякога си спомня за това.

Единствено графиня Мао си позволява да каже:

— Разумно решихте, сир, сине мой.

После се разделят без шумни пожелания за спокойна нощ, с чувството, че са участвували в грозно дело. Отместват столовете, всички стават, за да се сбогуват почтително с краля и кралицата.

Графиня дьо Бомон е разочарована. Въобразяваше си, че Робер, съпругът й, ще излезе победител. Поглежда го, той й кимва да се оттегли в спалнята си. Иска да каже две думи на монсеньор дьо Марини. Конетабълът с тежка крачка, Жана Бургундска и Луи Бурбонски — с неравна стъпка напускат залата. Големият Филип дьо Валоа тръгва след жена си с израз на ловджийско куче, подушило дивеча.

Робер д’Артоа прошепва нещо на ухото на епископа на Бове, който сключва дългите си пръсти.

Миг по-късно Робер се отправя към покоите си през галерията с колони на вътрешния двор на странноприемницата при абатството. Една сянка между две колони, една жена, загледана в нощта.

— Приятни сънища, монсеньор Робер.

Ироничният и провлачен глас е на придворната госпожица на графиня Мао, Беатрис д’Ирсон: тя стои там, като че ли унесена в мисли и чака. Какво? Да мине Робер. Той знае отлично това. Тя става, протяга се, фигурата й се изрязва под готическия свод, тя пристъпва крачка-две с гъвкави движения, а роклята й се плъзга по плочите.

— Какво правите тук, мила блуднице? — подхвърля й Робер.

Тя не отвръща, а повдига лице към звездното небе и казва:

— Нощта е хубава и жалко е да отида да си легна сама. Сънят идва мъчно в топлия сезон…

Робер д’Артоа се приближава до самата нея, въпросително свежда поглед към бадемовите очи, които го гледат предизвикателно и проблясват в полумрака, слага голямата си лапа върху задника на придворната, после рязко се отдръпва, като отърсва пръсти, сякаш се е изгорил.

— Охо, хубава Беатрис! — извиква той през смях. — Бързо си потопете дупето в езерото, иначе цялата ще пламнете!

Грубият жест и непристойните думи извикват трепет у госпожица Беатрис. Тя отдавна дебне случай да съблазни исполина: този ден монсеньор Робер е в ръцете на Мао и тя, Беатрис, ще задоволи най-сетне желанието си. Но това няма да стане и тази вечер. Робер има по-важна работа. Отива в покоите си, влиза в спалнята на жена си. Тя се изправя в леглото, гола е, така спи цялото лято. Робер несъзнателно погалва гърдите й, негова собственост с брака, колкото за добър вечер. Графиня дьо Бсмон не изпитва нищо от ласката му, но й е забавно. Винаги и е забавен мъжът й, както и да си представя какво крои в главата си. Робер д’Артоа се отпуска тежко на един стол, просва охромните си крака, повдига ги от време на време и тропва с двата тока едновременно.

— Няма ли да си легнете, Робер?

— Не, скъпа, не. Дори ще ви оставя и след малко ще препусна за Париж, след като монасите свършат службата си в църквата.

Графинята се усмихва.

— Не мислите ли, приятелю, че сестра ми, графиня дьо Ено, би могла да приеме за известно време Изабел, докато тя организира войските си?

— Мислех за това, хубава графиньо, и аз мислех тъкмо за това.

Чудесно! Графиня дьо Бомон е спокойна. Мъжът й ще спечели.

Не толкова желанието да услужи на Изабел накара Робер д’Артоа да яхне тази нощ коня, колкото омразата му към Мао. Мръсницата искаше да му се противопостави, да навреди на хората, които той покровителствуваше, и да си възвърне влиянието на краля? Ще видим кой ще каже последната дума!

Той разтърси слугата си Лорме.

— Нареди да оседлаят три коня. Извикай щитоносеца ми и един сержант…

— Ами аз? — пита Лорме.

— Не, ти не. Върни се и си легни след това.

Това е мило от страна на Робер. Годините вече тежат на стария другар в престъпленията му, едновременно телохранител, удушвач и бавачка. Сега Лорме лесно се задъхва и зле понася сутрешните мъгли. Проклина. Щом нямат нужда от него, защо го будят? Но би се сърдил още повече, ако трябваше да тръгне на път.

Конете са оседлани. Щитоносецът се прозява, сержантът се стяга набързо.

— На коне! — заповядва Робер, — Ще се поразходим.

Седнал удобно върху седлото, подкарва ходом, докато излязат от абатството през фермата и работилницата. После, щом стигат Пясъчното море, което се простира необичайно светло и седефенобяло между брезите, истински пейзаж за сборище на феи, заповядва да препуснат в галоп. Дарамтен, Митри, Оне, Сент-Уен — четиричасова езда със забавен ход за кратко време, колкото конете да си поемат дъх, и само една почивка в отворената нощем кръчма, където сервираха на зарзаватчиите, откарващи стоката си в Парнж.

Още не се бе разсъмнало, когато пристигнаха в двореца в Сите. Стражата пусна първия съветник на краля. Робер се изкачи право в покоите на кралица Изабел, прекрачи заспалите по коридора слуги, мина през спалнята на жените, които записукаха като уплашени кокошки, и се развикаха:

— Госпожо, госпожо, влизат при вас!

Над леглото, в което Мортимър спеше с кралицата, гореше кандило. „Значи аз препусках цяла нощ до смазване на задника си, за да могат тези двамата да спят в прегръдките си!“ — помисли си Робер.

След като мина първата изненада и запалиха свещите, всеки свян бе забравен, защото трябваше да се действува бързо.

Робер осведоми с няколко думи двамата любовници за взетото в Шаали решение и за мерките срещу тях. Докато го слушаше и разпитваше, Мортимър съвсем естествено се обличаше пред Робер д’Артоа, както това се прави между воини. Присъствието на любимата му като че ли никак не го смущаваше. Те решително живееха като съпрузи.

— Трябва начаса да заминете, драги приятели, това е съветът ми — каза Робер, — и да поемете към земите на Германската империя, за да бъдете в безопасност. Вие двамата с младия Едуард и може би Кромуел, Алспей и Малтравърс, но не с много хора, за да не ви забавят. Ще отидете в Ено, където ще пратя куриер преди вас. Добрият граф Гийом и брат му Жан са двама много лоялни благородници, тачени от враговете си и обичани от приятелите си. Жена ми ще ви препоръча пред сестра си. Това е най-доброто убежище за вас засега. Приятелят ни Кент, когото ще предупредя, ще се присъедини към вас, като мине през Понтийо, за да събере рицарите ви от този край. А после с божията милост!… Ще следя Толомей да ви изпраща средства. Впрочем той не може да стори нищо друго, премного се е обвързал с вас. Увеличете войските си, направете всичко възможно, сражавайте се. Ах, ако френското кралство не беше толкова тлъсто парче, в което не искам да оставя свободно поле за злодеянията на леля си, с какво удоволствие бих дошъл с вас!

— Обърнете се, братовчеде, за да се облека — каза Изабел.

— Е, хубава работа, братовчедке, няма ли да бъда възнаграден? Нима този обесник Роджър иска да запази всичко за себе си? — възкликна Робер, като се подчини.

— Не се отегчава юначагата!

Този път непристойните му намеци не ги дразнеха. Успокоително беше дори, че се шегува в най-драматичен момент. Този мъж, който минаваше за толкова зъл, беше способен на сърдечни жестове и безсрамните му приказки прикриваха известен свян в чувствата.

— Дължа ви живота си, Робер — каза му Изабел.

— Някой ден ще ми се отплатите, братовчедке, ще ми се отплатите. Човек никога не знае — извика й той през рамо.

Забеляза на масата фруктиера, приготвена за любовната нощ. Взе една праскова, захапа я лакомо и златистият сок потече по брадичката му.

Суматоха по коридорите, оръженосци тичат към конюшните, вестоносци препускат към английските благородници, настанени в града, жени бързат да заключат леките ковчежета, нахвърлили в тях най-важното. В тази част от двореца цари трескава възбуда.

— Не минавайте през Санлис — съветва ги Робер с дванадесетата праскова в уста. — Добрият ни сир Шарл е много близо и би могъл да тръгне по дирите ви. Минете през Бове и Амиен.

Сбогуването е кратко. Зората едва-що е осветила стрелата на Сент-Шапел, а вече ескортът в двора е готов.

Изабел се приближи до прозореца. За миг се спря развълнувана пред гледката на градината и реката, край леглото, където бе изживяла най-щастливите мигове в живота си. Изминали бяха година и три месеца от първата сутрин, когато на същото място бе вдъхнала чудното за влюбената жена ухание на пролетта. Ръката на Роджър Мортимър докосна рамото й и устните на кралицата се плъзнаха към нея… Скоро копитата на конете зачаткаха по улиците на Сите. После по Понт-о-Шанж към Северна Франция.

Монсеньор Робер д’Артоа се прибра в двореца си. Когато кралят бъде предупреден за бягството на сестра си, тя отдавна ще бъде вън от опасност, а на Мао ще трябва да сложат пиявици, за да не се задуши от прилив на кръв… „Ах, мръсницата!…“ Робер можеше да спи тежко като бик чак докато избият обедните камбани.