Гафовете на Арчи

5Странните перипетии на модела на един художник

— Слушай, старче! — проплака жално Арчи.

Той вече беше обърнал печален взор назад към времето, когато си мислеше, че моделът на художника има сладка работа. Още през първите пет минути мускули, за чието съществуване дори не подозираше, започнаха да го болят като занемарени зъби. Арчи се изпълни с благоговение и удивление от челичната твърдост на човешкия дух в лицето на героичната гилдия на моделите. Трудно му беше да проумее откъде черпеха тази необятна сила, която им позволяваше цял ден да търпят подобна инквизиция, а после да се хвърлят през глава в бохемските гуляи, които продължаваха до късни доби.

— Не се клати, дявол да те вземе! — изсумтя господин Уилър.

— Драги мой рицарю на четката и палитрата — опита се да обясни проблема си Арчи, — това, което очевидно не разбираш — това, за което сякаш не си даваш сметка е, че гърбът ми здраво се схвана.

— Пихтиесто мекотело такова! Жалък безгръбначен червей! Само на сантиметър да мръднеш, ще те убия и ще идвам да танцувам върху гроба ти всяка сряда и събота. Точно започна да се получава — изкрещя илюстраторът и Арчи се смръзна на мястото си.

— Все пак искам да те уведомя, че ме боли най-вече гръбнакът — продължи да се жалва новоизлюпеният модел.

— Бъди мъж, малодушнико! — ревна гневно Дж. Б. Уилър. — Засрами се! Миналата седмица едно момиче, което ми позира, цял час стоя на един крак, като държеше над главата си ракета за тенис и на всичко отгоре се усмихваше.

— Женските представители на видовете са по-гъвкави от мъжките! — опита да се защити Арчи.

— Добре де, след няколко минути свършвам. Стегни се! Помисли си колко горд ще се чувстваш, когато видиш лика си по всички сергии за вестници.

Арчи въздъхна и се приготви отново да се въплъти в ролята на безчувствен пън. Щеше му се никога да не се беше хващал на тази въдица. В допълнение към физическия тормоз, на който беше подложен, той се чувстваше като истински идиот. Корицата, която господин Уилър подготвяше, беше за августовския брой на списанието и на Арчи се наложи, макар и след доста ритане и дърпане, да навлече върху тялото си най-ужасния лимоненожълт бански костюм от две части, създаван някога в световните моделиерни. На всичко отгоре от него се очакваше да се престори на едно от онези весели кучета, принадлежащи на богатите семейства, които скачат от салове в недостъпните за простолюдието крайбрежни курорти. Дж. Б. Уилър, педант по природа, беше настоял наемникът му да събуе чорапите и обувките си, но по този въпрос Арчи беше останал непоклатим като Скалата на Вечността. Щом ще се прави на магаре, то поне да не е глупаво магаре.

— Добре — каза Дж Б. Уилър и остави четката. — Достатъчно за днес. — Макар че, честно казано и без да се обиждаш, ако имах модел с твърди колене и здрав гръб, щях да завърша проклетата корица без да се налага втори сеанс.

— Чудя се защо вие, момчета, наричате това „сеанс“ — замислено каза Арчи, докато предпазливо провеждаше експерименти по остеопатия върху схванатия си гръб. — Знаеш ли какво, Велики Инквизиторе, бих пийнал нещо тонизиращо, ако ти се намира. Но едва ли имаш нещо в наличност — добави примирено той. Въпреки че по правило не употребяваше алкохол, имаше моменти, когато Арчи определено намираше Осемнадесетата поправка1 за дразнеща.

Дж. Б. Уилър поклати глава.

— Бързаш, момче, бързаш — каза самодоволно той. — Но ако наминеш след ден-два, може би ще бъда в състояние да ти предложа нещичко. — Той се отправи предпазливо, като някой конспиратор, към ъгъла на стаята и като отмести настрана куп платна, откри едно каче, което изгледа с бащинско умиление. — Няма да скрия от теб, че като му дойде времето, това нещо тук ще ни донесе много радост и веселие.

— О-хо, а-ха! — с интерес заяви Арчи. — Домашно производство, а?

— Направих го с тези две ръчички. Вчера добавих още малко стафиди, за да ускоря нещата. Стафидите са голяма работа. И като говорим за ускоряване на нещата, за бога, опитай се утре да бъдеш малко по-точен. Цял час дневна светлина изгубихме днес.

— И таз добра! Бях тук на минутата, а маса време висях на площадката, докато твоя милост благоволи да се появи.

— Добре де, добре, няма значение — каза Дж. Б. Уилър нетърпеливо, тъй като артистичните натури винаги се дразнят от незначителни подробности. — Така или иначе, заловихме са за работа цял час по-късно. Гледай утре да дойдеш точно в единадесет.

Точно поради тази причина на следващата сутрин Арчи припкаше по стълбите с чувство за вина и безпокойство, защото въпреки твърдата си решимост беше закъснял с половин час и когато установи, че работодателят му също не е пристигнал навреме, той облекчено въздъхна. Вратата на студиото беше открехната и той влезе. Вътре откри само една жена в зряла възраст, която търкаше пода с парцал. Арчи се загледа за момент в нея и влезе в спалнята, където бързо се премени в работното си облекло. Когато след десет минути излезе, чистачката беше приключила с хигиенизирането на ателието и беше напуснала полесражението, но нейното място не беше заето от Дж Б. Уилър. Зарадван от тази временна отсрочка, Арчи седна и реши да прочете сутрешния вестник, за да убие времето, тъй като на закуска беше успял да прегледа само спортната страница.

Във вестника нямаше почти нищо, което да привлече вниманието му. Предишния ден беше извършен обичайния обир на облигации, а полицията вече се намираше по следите на Мозъка, за когото се твърдеше, че стои на дъното на тези финансови машинации. Беше арестуван някакъв куриер на име Хенри Бабкок и се очакваше, че той ще се разприказва. За човек като Арчи, който никога в живота си не беше притежавал облигация, историята не представляваше никакъв интерес. Той отгърна страницата и развеселен зачете малкото съобщение, в което се говореше за някакъв господин от Минесота, който, по мнението на Арчи, проявявайки огромна находчивост и храброст, беше цапардосал тъста си по главата със семейния сатър. Едва след като два пъти прочете съобщението от край до край с чувство на безмълвно одобрение, бленувайки за подобни действия и спрямо неговия тъст господин Даниъл Брустър, на Арчи му хрумна, че Дж Б. Уилър необичайно закъснява за уговорената среща. Той погледна часовника си и установи, че се намира в студиото вече четиридесет и пет минути.

Обзе го справедлив гняв. Въпреки че беше свикнал да чака, стори му се, че това надминава всякакви граници. Затова излезе на стълбищната площадка, за да провери дали тази отнесена артистична натура не се тътри нагоре по стълбите, но от Дж. Б. Уилър нямаше и следа. Постепенно в главата му започна да се оформя най-вероятното обяснение на тази липса. По някаква незнайна причина проклетият художник изобщо нямаше да се веене днес в студиото. Сигурно се беше обадил в хотела, за да остави съобщение в този смисъл, а Арчи се беше разминал на косъм с него. Друг на неговото място сигурно би изчакал, за да се увери, че съобщението е било предадено на когото трябва, но това не се отнасяше за празноглавия Уилър, най-вятърничавият индивид в Ню Йорк. Огорчен до дъното на душата си Арчи се запъти обратно към студиото, за да смъкне омразното лимоненожълто одеяние и да опразни терена.

Но изведнъж на пътя му се изпречи непоклатим дъбов масив. По някакъв непонятен начин вратата, която беше оставил отворена на излизане от студиото, беше успяла сама да се захлопне.

— О, по дяволите! — възкликна Арчи.

Този сдържан коментар беше доказателство, че все още Арчи не беше успял да прозре цялата дълбочина на номера, спретнат му от шегаджийката фортуна. В първия момент съзнанието му беше заето с разчопляне на въпроса как и защо вратата бе предприела гореописаната самоинициатива. Паметта му категорично отричаше неговата намеса в инцидента. Възможно беше обаче да го е сторил несъзнателно. Като дете възрастните усърдно му бяха набивали в главата, че малкият джентълмен винаги затваря вратите след себе си и най-вероятно неговото подсъзнание все още да се намираше под влиянието на тези шантави уроци. И едва тогава, както светкавицата озарява тъмния хоризонт в лятна буря, така и прозрението на какви огромни пачи яйца го беше насадило това негово безхарактерно подсъзнание, раздра неведението му. Зад тази затворена врата, недостижим като младежка амбиция, се намираше костюмът му от меланжиран плат със зелена нишка, а той стоеше тук, отвън, сам и облечен с лимоненожълт бански костюм.

Във всички кризисни ситуации, касаещи човешките дела, съществуват два пътя, по които човек може да поеме. Той може да остане в статукво, скубейки коси (кой с колкото разполага) или пък да предприеме някакво преместване в пространството. Облегнат на парапета, Арчи внимателно обмисли тези алтернативи. Ако останеше тук, трябваше да прекара нощта на тази проклета стълбищна площадка. Ако тръгнеше из града лимонено ожълтен, полицията щеше да го прибере преди да е изминал и стотина метра. Арчи не беше песимист, но с неохота беше принуден да заключи, че няма друг изход.

Докато се чудеше коя от двете злини е по-малката, та нея да избере, от долните нива до слуха му достигна шум от стъпки. Надеждата, че това може да е Дж Б. Уилър, това безподобно проклятие, тази зловонна напаст за човешката раса, угасна почти веднага. Човекът, който се катереше нагоре, препускаше бясно, а Дж Б. Уилър имаше твърд принцип никога да не търчи по стълби. Илюстраторът не беше от онези изпосталели, мършави, одухотворени гении. Четката и моливите му носеха прилични приходи, с които той всячески си угаждаше. Не, това не можеше да е Дж Б. Уилър.

Наистина не беше. Спортягата беше висок и слаб индивид, когото Арчи никога не беше виждал. Мъжът очевидно много бързаше. Той отключи студиото на долния етаж и изчезна вътре дори без да изчака вратата да се затвори.

Непознатият беше влязъл и излязъл от живота на Арчи за рекордно кратко време, но появата му, колкото и мимолетна да беше тя, разкри пред бедстващия корабокрушенец светли хоризонти. Ярка светлина озари изведнъж тъмното настояще. Арчи съзря възхитителен и плодотворен план, който само чакаше да се възползва от него, за да сложи край на тревогите му. Нима имаше нещо по-просто от това да слезе по стълбите на долния етаж и съвсем естествено и любезно да помоли човека за разрешение да използва телефона му? А добереше ли се до телефона, щеше да се свърже тутакси с някой от служителите в „Космополис“, който щеше да му изпрати чанта с чифт панталони и някоя и друга дреха!

Страхотно, страхотно, страхотно — ликуваше Арчи, докато слизаше по стълбите. Нямаше дори да се почувства неловко, така де. Щом този човек живееше на подобно място, гледката на мъж, който се размотава наоколо с вид на подвижна плодова салата едва ли би му направила някакво впечатление. И двамата щяха да се посмеят добре на цялата тази история.

— Слушайте, неудобно ми е, че ви безпокоя… виждам, че сте доста зает и прочие, но ще възразите ли, ако се вмъкна за половин секунда и използвам телефона ви?

Това беше речта — изключително джентълменска и добре премерена — която Арчи се беше приготвил да произнесе щом мъжът се покажеше. А причината, поради която не я произнесе, беше, че мъжът не се показа.

Арчи почука, но отвътре не се чу никакъв звук.

— Хей!

В този момент Арчи забеляза, че вратата е открехната, а на нея с кабърче е забоден плик, на който беше написано името „Елмър М. Мун“. Той бутна вратата, отвори я още малко и опита отново да влезе в контакт с обитателя:

— Хей, господин Мун! Господин Мун!

Арчи почака известно време.

— Хей, господин Мун! Господин Мун! Тук ли сте, господин Мун2?

Гъст кармин покри страните на Арчи. Обляха го горещи вълни. За чувствителните му уши думите бяха прозвучали досущ като припев на някоя популярна песен от водевил. Той реши да не хаби повече думи за човек с такава неуместна фамилия, докато не се озове очи в очи с него и не му се удаде възможност да говори по-тихо. Струваше му се направо абсурдно да стои пред вратата на непознат човек и да припява популярни песни, облечен в лимоненожълт бански костюм. Арчи отвори вратата и влезе, а неговото подсъзнание, преливащо от полезни навици, внимателно я затвори.

— Горе ръце! — произнесе нисък, зловещ, дрезгав, враждебно настроен и неприятен глас.

— Ъ? — изхълца Арчи, като се завъртя рязко около оста си.

Озова се в непосредствена близост със забързания господин, който препускаше преди малко нагоре по стълбите. Спринтьорът беше извадил автоматичен пистолет, който сочеше безмилостно към главата му. Арчи се втренчи в домакина и домакинът се втренчи в Арчи.

— Горе ръце! — изръмжа повторно той.

— О, дадено. Веднага! — с охота се съгласи Арчи. — Но искам да кажа…

Мъжът го оглеждаше с нескрито удивление. Очевидно костюмът на Арчи го беше впечатлил невероятно.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита той.

— Аз ли? О, казвам се…

— Не ме интересува как се казваш. Какво търсиш тук?

— Ами, всъщност се отбих, за да попитам дали мога да използвам телефона ви. Виждате ли…

В очите на мъжа се изписа известно облекчение, което сякаш отне малко от отровата на злостния му поглед. Очевидно като посетител Арчи, въпреки че беше неканен, беше за предпочитане пред този, когото непознатият очакваше да види.

— Не знам какво да правя с теб! — замислено произнесе той.

— Ако ми позволите да притичам до телефона…

— Как пък не! — каза мъжът. Явно вече беше взел решение. — Хайде, влизай в тази стая.

Той кимна с глава към отворената врата на стаята в другия край на студиото, която явно служеше за спалня.

— Разбирам — бързо заприказва Арчи, — че всичко това може да ви се стори малко странно…

— По-живо!

— Бях започнал да казвам…

— Стига, нямам време да слушам. Мърдай!

По разхвърляност спалнята далеч надминаваше всичко, което Арчи беше виждал до този момент. Очевидно мъжът се изнасяше. Леглото, подът и мебелите бяха затрупани с дрехи. Докато стоеше със зяпнала уста, около краката на Арчи се уви копринена риза, а по-навътре в стаята се валяха вратовръзки и яки.

— Сядай! — рязко заповяда Елмър М. Мун.

— Дадено! Благодаря — отговори Арчи. — Предполагам, не желаете да ви обясня това-онова, прав ли съм?

— Не! — заяви господин Мун. — Нямам излишно време като теб. Сложи си ръцете зад стола.

Щом гостът изпълни желанието на домакина си, последният незабавно ги завърза, както се стори на Арчи, с копринена вратовръзка. След това господин Мун усърдно се зае да опакова по същия начин глезените му. Когато приключи с тях, той очевидно прецени, че е направил всичко, което се иска от него, и продължи да пълни големия куфар, опрян до стената.

— Слушайте! — каза Арчи.

С вид на човек, който си е спомнил нещо, което е пропуснал да направи, господин Мун натъпка в устата на госта един чорап и отново се зае да нахвърля багажа си. По всичко личеше, че той спада към школата на опаковчиците-импресионисти. Целта му беше да свърши бързо, а не да подреди спретнато вещите си. След като натъпка багажа, бързакът с известно усилие затвори куфара, отиде до прозореца и го отвори. После се прехвърли на аварийната стълба, помъкна куфара след себе си и изчезна.

Останал сам, Арчи се зае със задачата да освободи завързаните си крайници. Работата се оказа много по-лесна, отколкото очакваше. Господин Мун, като всеки човек, на когото времето не стига, се беше стремил към постигането на временен, а не на постоянен резултат. Практичен по природа, той се беше задоволил просто да завърже неканения гост така, че да може да се измъкне без Арчи да му попречи. След по-малко от десет минути енергични увивни движения, които всяка истинска змия би аплодирала горещо, Арчи с удоволствие установи, че вратовръзката, която стягаше китките му, се е разхлабила достатъчно, за да може да изхлузи ръцете си. Най-накрая Арчи се развърза и се изправи.

Всяко зло за добро, помисли си той. Срещата си със загадъчния господин Мун Арчи със сигурност нямаше да впише в графата „приятни спомени“, но тя имаше едно неоспоримо предимство — остави го насред купчина от дрехи. А господин Мун, независимо от моралните си недостатъци, притежаваше едно положително качество — имаше същия ръст като него самия. Арчи погледна с копнеж един костюм от туид, който беше захвърлен на леглото и тъкмо се канеше да надене панталона, когато върху вратата на студиото се изсипа градушка от удари.

— Отворете!