Жената на разбойника

7.

Дона стоеше на прага и наблюдаваше как Санди се отдалечава от колибата, яхнал коня си. Коул се бе върнал за малко вътре, за да вземе торбата с парите, Санди я бе сложил в дисагите си и бе потеглил към града. Дона бе смаяна, понеже Коул не тръгна с партньора си, и не знаеше как да си го обясни. Почака го да се върне в колибата и го запита:

— Защо остана? Ако се тревожиш за мене, няма нужда. Мога да се погрижа за себе си.

Той я погледна косо.

— Седни, трябва да поговорим.

— За какво?

— За бъдещето ти.

Дона изсумтя, отпускайки се на най-близкия стол.

— Моето бъдеще не е твоя работа.

— Сега вече е.

— Защо? Защото спа с мене ли? Ти нищо не ми дължиш, Коул, аз ти се отдадох по своя воля и не очаквам нищо в замяна. Не си отговорен за мене.

— Но аз поемам тази отговорност. Пикънс и Луис ще се върнат. Ако не те, други мъже ще вземат да се въртят наоколо заради неща, които нямат нищо общо с парите.

Дона вдигна брадичка.

— Ще се справя. Реших в края на краищата да взема парите от наградата. Каза, че са мои, нали?

— Да, ако ги вземеш. Но със седемстотин долара няма да идеш далече, нито пък ще ти стигнат за много време. Осъзнай действителността, Дона. Ти си метиска. Няма да ти е лесно да намериш достойно препитание в тоя свят, в който сега живеем. Може би ще се омъжиш отново, но трябва много да внимаваш при избора. Никак не би ми се искало да се забъркаш с някой подобен на Били Коб.

Дона усети, че я заболява глава от всички тези приказки за бъдещето й. Нима Коул не е наясно, че тя вече е направила избор? Няма да се омъжи повторно, това вече го беше решила. Достатъчно я бяха изтормозили мъжете. Ако всички бяха с такива добри сърца като Коул, щеше да е чудесно, но мъжете като него бяха малко и рядко се срещаха. Пък и не биха се оженили за такава като нея.

— Не виждам защо това трябва да те безпокои — отвърна Дона. — Върви в Орегон. Гостувай на сестра си. Скоро ще забравиш, че съществувам.

— Не мога — възрази меко Коул. Очите му бяха непроницаеми, спуснали щит пред мислите му. — Взех едно решение, Дона, което се надявам да приемеш.

Дона занемя. Това не й хареса. Сега беше самостоятелна жена. Предполагаше се, че не е длъжна да се подчинява на диктата на никой мъж.

— Ти си взел решение — повтори тя с явен сарказъм. — Не трябва ли аз да определям собственото си бъдеще?

Коул поклати глава.

— Не и след като… след като разбрах колко невинна си била всъщност. Само чуй какво имам да ти кажа.

Дона се изправи рязко и се приближи към прозореца. Пет години бе живяла в тази изолирана колиба без приятели, без контакти с човешки същества, с изключение на Били и приятелите му. Ненавиждаше това място и всичко, свързано с него. Искаше й се да го напусне, но не възнамеряваше да отиде на място, което би й посочил Коул. Бяха преживели заедно мигове на невероятно блаженство, но достатъчно добре съзнаваше, че е спал с нея само защото му се бе изпречила на пътя. Той се интересуваше от бъдещето й, защото беше добър като човек. Но любовта му принадлежеше на покойната му жена.

Не че обичаш Коул, каза си тя. Почти не го познаваше. Беше й показал какво е страст и му беше благодарна за това. Щеше да го помни цял живот. Съвсем в реда на нещата беше и той да не я забрави поне една седмица.

— Чуваш ли ме, Дона? Не искаш ли да разбереш какво съм решил?

Тя обърна гръб на прозореца и погледна Коул.

— Хайде, казвай. Не че има някакво значение. Какво ще направя после, си е само моя работа.

И отново се загледа през прозореца.

Изведнъж Дона усети, че Коул е застанал зад нея, толкова близо, че чувстваше топлината му да прониква в нея. Искаше да се облегне назад на гърдите му, да го чуе да казва, че всичко ще е наред, че ще е защитена и в безопасност. Но остана скована, с изправени рамене и вдигната брадичка. Отказваше да приеме съжалението му. Дори когато положи ръце на раменете й и я обърна към себе си, тя не му достави удовлетворението да покаже, че близостта му толкова я вълнува. След като той си замине, животът й вече няма да е същият.

— Утре заминавам, Дона, и ти тръгваш с мене.

— Какво? Това… това е смешно.

— Напротив, съвършено разумно е. Ще те отведа на място, където ще си в безопасност. Където няма да се тревожа за тебе, след като се върна към работата си.

Сега Дона наистина се смути. Стори й се, че Коул иска да я остави някъде като нежелан товар.

— Не искам да ходя в Орегон.

— Не говоря за Орегон.

Дона не бе очаквала той да иска да я заведе при сестра си, но не можеше да си представи къде на друго място би могъл да я заведе, за да бъде в безопасност.

— Тази игра не ми харесва, Коул. Говориш за моя живот. Кажи каквото имаш да казваш и си тръгвай, както си намислил.

Той я заведе до леглото и я накара да седне. После се заразхожда напред-назад край нея.

— Споменавал ли съм ти, че бях женен за една жена на име Утринна мъгла. Беше красива, мила, добра… е, няма значение, не е важно. Беше убита при едно нападение над селото, докато ме нямаше. Когато се върнах и разбрах какво е станало с нея, нямах сили да се върна в обществото на белите. Бягащият лос, братът на Утринна мъгла, ме помоли да остана с племето. Прекарах четири години със сиуксите, свикнах да живея с мъката си. Те ме научиха на умения, които никога нямаше да усвоя при други условия. Тръгнах си оттам, когато Бягащият лос реши да отиде заедно с племето в резерват.

Дона бе развълнувана от историята на Коул, но не разбираше какво общо има това с нея.

— Защо ми разказваш това?

— Както казах преди, ти си твърде невинна, твърде уязвима, за да живееш сама.

Дона изфуча сърдито.

— Не съм безпомощна. Мога да ловя животни и риба, да отглеждам зеленчуци, да събирам горски плодове. Не ми трябва мъж.

Коул не обърна внимание на протеста й и продължи:

— Бягащият лос е добър човек. Той ми е като брат. Ще намериш място в племето му и с времето ще се научиш да живееш по нов начин. Той ще се отнася добре с тебе и ще ти намери добър съпруг.

Цветът се оттегли от лицето на Дона.

— Аз не знам нищо за индианците, за техните навици, за живота им. Как очакваш от мене да се приспособя към народ, който ми е чужд? Освен това не искам съпруг.

— Каза, че говориш сиукски.

— Не толкова добре. Малкото, което знам, го научих от майка си. Не можеш да ме накараш да правя нещо, което не искам.

Коул престана да се разхожда и седна при Дона.

— Мислих дълго и усилено. Това е единственото решение. Вярвам, че ще се чувстваш по-сигурна с индианците, отколкото сред белите. Бялото общество презира метисите. Не мога да понеса мисълта, че ще те тормозят и малтретират заради цвета на кожата ти. Идваш с мене и толкова. Събери си нещата, по-късно ще идем в града и ще купим билети за първия влак до Чейен. Оттам ще стигнем с коне до агенцията на Червения облак.

— Не мога да повярвам, че си планирал всичко това без моето одобрение. Никъде няма да ходя с тебе.

Тя се надигна, но той я хвана за ръцете и й попречи да стане.

— Нямаш избор. Вече поех отговорността и искам съвестта ми да е чиста спрямо тебе. Ако не бях спал с тебе…

— Ако не беше спал с мене, щеше да си идеш и скоро да ме забравиш — довърши Дона.

— Може би. Но сега няма какво да говорим за това. Станалото станало. Никога няма да се оженя отново, решил съм го много отдавна. Ще има други жени, но никоя, която да означава нещо за мене. Казвам ти го, за да знаеш, че правя най-доброто, което мога, в дадените обстоятелства, при ограниченията, които съм си наложил. Искам да ти кажа, Дона, че не мога да се оженя за тебе, и искам да разбереш, че не е защото си такава, каквато си, а защото аз съм такъв, какъвто станах след смъртта на Утринна мъгла.

— Нямам желание да се омъжвам за мъж, когото почти не познавам. Бях женена, видях, че не е за мене. Това, че взе девствеността ми, не е основание да се нагърбиш с отговорността за мене. Можеше да се случи, когато и да е. Благодарна съм, че беше ти, а не някой от хората на Били.

Коул я загледа втренчено. Нежното й лице толкова приличаше на Утринна мъгла, че дъхът му спря. Дългата черна коса, сините очи и златистата кожа го съблазняваха и примамваха. Обикновено не се натрапваше на безпомощни жени, но само като погледнеше Дона, изпитваше болезнено желание отново да се люби с нея. Червените й устни бяха плътни и влажни, невероятно изкусителни. Бе слаба, с пълни и твърди гърди. Земната й красота бе рядка и невероятно еротична.

— Напълно съм съгласен — каза той искрено. — Този факт ме кара да се чувствам още по-задължен. Ще се получи, любов моя, ще видиш.

— Не ме наричай така — каза Дона, отбягвайки погледа му. — Никога не съм била любовта на нечий живот. Не съм толкова невинна, колкото мислиш. Били правеше… някои неща с мене, за които дори не мога да говоря. След известно време, като разбираше, че не може да бъде мъж, колкото и да се насилва, започваше да ме бие.

— Забрави Коб — каза сърдито Коул. — Вече никой мъж няма да ти направи нещо лошо. Ще се погрижа за това. Ще ти бъде добре при Бягащия лос. Той ще се отнася с тебе като със сестра и ще накара останалите мъже да те уважават.

Очите на Дона се замъглиха. Никой никога не се бе интересувал от нея дотолкова, че да иска тя да бъде щастлива. Но нещо в нея се съпротивляваше срещу плановете на Коул. Той не можеше да си присвоява правото да организира живота й.

— Съжалявам, Коул, няма да тръгна. Знам какво правиш. Искаш съвестта ти да бъде чиста по отношение на мене, но аз не искам да се чувстваш виновен за това, което направихме.

— Но аз съм виновен, по дяволите! — извика Коул, изправи се внезапно и тя подскочи с него. — Съвестта няма нищо общо с решението ми.

Не беше съвсем вярно, но той не искаше да си признае, че се чувства ужасно виновен, задето е спал с вдовицата на Коб. Но не съжаляваше за това, което бе направил. По дяволите, никак не съжаляваше! Любенето с нея му бе доставило огромна наслада, радваше се, че именно той я бе научил какво е страстта.

— Изслушай ме, Дона — каза той, вече по-спокойно. — Поне опитай. Ако не се приспособиш или ако не ти хареса, винаги можеш да си тръгнеш. Ще кажа на Бягащия лос, че си свободна да си идеш, когато поискаш. Само направи опит.

Коул искаше да добави още нещо, но близостта й му въздействаше необичайно силно. Стояха толкова близо един до друг, че усещаше как връхчетата на гърдите й се допират до него. Дрехите не можеха да спрат изгарящата топлина, която се надигаше помежду им. Коул пристъпи предизвикателно напред и я притегли в прегръдките си. Прикова я с дълъг немигащ поглед. Зелените му очи блестяха. Така силно искаше да я целуне, че го заболя.

Дона затихна, изправена, със скован гръб. Да не би той да смята, че може да използва секса, за да я убеди да мисли като него?

Но когато устата му се впи в нейната, светът пред очите й се завъртя. Целувката му стана още по-дълбока. Устните й омекнаха под неговите, след миг тя отвори уста и докосна езика му със своя. Но се съвзе, върна се към действителността и се дръпна. Видя го как отпуска ръце и се отделя от нея в болезнено мълчание.

— Твоят начин на убеждаване няма да подейства — изрече Дона, но накъсаният й дъх опровергаваше думите.

Той се вгледа в лицето й, напрегнатият му поглед проникна до дъното на душата й, откривайки нещо, което тя не искаше да признае. Колеблива усмивка надигна крайчеца на устните му.

— Тази целувка не беше средство за убеждаване. Просто исках да те целуна. Независимо какво казваш, ще дойдеш с мене в селото на Бягащия лос.

— Коул, но това е…

— … точно каквото трябва да се направи. Събери си нещата. Конят на Коб е добър. Ще го вземеш. Има ли си име?

— Били го наричаше Уоли, но не ме питай защо.

— Уоли и Боеца ще пътуват с нас във влака. Старата Бетси ще си намери дом в конюшнята. Може ли да се приготвиш за един час? Може би още днес ще успеем да хванем влака.

Дона се огледа из занемарената колиба, но не видя нищо, което да иска да вземе със себе си като спомен от предишния си живот. Нямаше никакви лични вещи, с изключение на дрехите, които Коул й беше купил, и един малък спомен от майка й. Би напуснала това място без никакво съжаление, ако не беше начинът, по който Коул я принуждаваше да го напусне. Бе я накарал ясно да разбере, че не я иска за себе си, така че защо просто не си тръгне? Само усложнява живота й и внася безредие в мислите й.

Когато тя впери непокорен поглед в него, Коул каза:

— Говоря сериозно, Дона. Имаш един час да си събереш нещата.

И излезе от колибата, без да дочака отговор.

След един час Дона и Коул се отдалечиха от колибата. Тя не се обърна назад. Не оставяше след себе си хубави спомени, нито нещо, за което да съжалява. Но това не означаваше, че покорно ще последва Коул. Не искаше да живее с индианците. Приличаше на индианка, но в душата си не се чувстваше такава. Обезсърчаващо бе да осъзнае, че не принадлежи на никаква определена раса или култура. Беше продукт на две култури, презирана и от индианците, и от белите. Били имаше право, като казваше, че няма стойност за никого.

— Опитай се да не се тревожиш, Дона. Вярвай ми.

Но Дона не вярваше на никой мъж. Нека Коул да мисли каквото си иска. Можеше да се качи на влака с него, но това не означаваше, че ще слезе заедно с него. Между Додж и Чейен имаше огромни открити равнини. Лесно щеше да избяга от Коул, защото тя имаше намерение да направи точно това.

Когато пристигнаха в Додж, оставиха мулето в конюшнята и продължиха към гарата. Влакът на „Юнион Пасифик“ щеше да дойде едва към обед на другия ден. Коул купи билети и уреди превоза на конете със същия влак.

— Сега какво ще правим? — заинтересува се Дона.

Не беше свикнала да живее в град, хората я изнервяха.

— Ще се видя с шерифа да разбера дали е успял да открие Луис и Пикънс. После ще видя дали Санди е заминал. Защо не идеш в „Додж Хауз“ да вземеш две стаи за нас? Ще се срещнем там по-късно.

Дона дръпна рязко юздите. Уоли се завъртя и се закова на място. Коул спря своя кон до нея.

— Какво има?

— Искаш да взема стаи в хотела?

— Точно така. Няма да се бавя. Като се върна, ще вечеряме в хотела. Ако Санди още е в града, може да вечеря с нас.

— Коул, мисля, че не разбираш…

Но думите й отлетяха с вятъра. Коул бе пришпорил коня си и бе препуснал към канцеларията на шерифа. Дона загледа разгневена подир него. Не разбира ли в какво положение я бе поставил? Явно е забравил коя е тя и каква е. Не желаейки да се поддаде на страховете си, тя обърна Уоли към „Додж Хауз“.

Мислите на Коул вече летяха в друга посока. Не преставаше да се безпокои за Пикънс и Луис. Дали са разбрали, че откраднатото от влака е намерено? Дали още се навъртат наоколо?

За свой късмет Коул налетя на Санди точно пред канцеларията на шерифа.

— Шерифът не е тук — каза Санди, след като се поздравиха.

— Надявах се да не си заминал — отвърна Коул и дръпна партньора си в стаята, където можеха да поговорят. — Знаеш ли дали Тайлър е чувал нещо за Пикънс и Луис?

— Заместникът ми каза, че рано тази сутрин Тайлър е събрал хайка. Един фермер ги е забелязал във фермата си на изток от града.

Коул се усмихна, облекчен от тази вест.

— Това е добра новина. След като ти замина, се притесних, да не би да те проследят до Уичита и да ти направят засада край пътя. Двамата ужасно много искат да се доберат до тия пари.

— Сетих се и се погрижих. Пратих парите в Уичита тази сутрин с влака. Придружава ги въоръжен пазач. А аз заминавам утре сутрин. Ако ми устроят засада, няма да намерят нищо у мене.

— Имам много по-безопасна идея. Утре пусни слух, че си пратил парите с влака. Тогава вече ще е много късно да направят нещо и няма да има защо да те причакват.

Санди се засмя.

— Винаги си бил по-умен от мене. Какви са ти плановете? Уговори ли вдовицата на Коб да иде в селото на твоите индиански приятели?

— Да, да — отговори Коул, сподавяйки една въздишка, пълна с недоизказани неща. — Утре заминаваме за Чейен.

— Сигурен ли си, че постъпваш правилно? — И той тупна Коул по гърба. — Хайде, ела в „Лонгбранч“, аз черпя. Като те гледам, имаш нужда.

— Да, май ми трябва нещо по-силно — призна Коул. — Пратих Дона в „Додж Хауз“ да вземе две стаи. Може би трябва първо да видя какво е направила. Ще се срещнем в кръчмата след няколко минути.

Разделиха се пред вратата и Санди се запъти към кръчмата, докато Коул се отправяше към „Додж Хауз“.

Дона върза Уоли на коневръза пред хотела, но не влезе веднага. Не й беше мястото тук. Предразсъдъците бяха нещо страшно. Коул беше единственият, който не я презираше, задето е половин сиукска.

Тя си пое дълбоко дъх, изправи рамене и бутна вратата. Запъти се право към рецепцията и звънна на звънеца, без да обръща внимание на хората, които сновяха из фоайето. От стаята излезе един служител. Погледна Дона и изрече със стиснати устни:

— Не даваме стаи на индианци и метиси. Ние сме почтен хотел.

Дона чу хихикания зад себе си и изпита желание да се обърне и да избяга.

— Аз съм с господин Коул Уебстър, той служи в железниците. Прати ме да ангажирам две стаи за тази вечер.

— Не ме интересува с кого си, момиче. Господин Уебстър е добре дошъл, но не и някакви индианки. Опитай в пансиона по-нататък на улицата. Понякога приемат такива като тебе.

Лицето на Дона стана тъмночервено. Беше така притеснена, че й се искаше да изчезне в ламперията. Всички я гледаха, като че ли е нещо мръсно. Беше благодарна, че не знаят, че е вдовицата на Били Коб. Ако знаеха, сигурно нямаше да й се размине с присмех.

Когато влезе във фоайето на хотела, Коул веднага разбра каква е работата. Отправи се веднага към рецепцията с напираща в очите му ярост. Служителят го видя и пребледня, замръзнал на мястото си, вцепенен от силата на гнева му.

— Правилно ли чух? — запита Коул с глас, който смрази душата на служителя. — Казахте ли или не казахте на дамата, че не е добре дошла тук?

Като чу гласа му, Дона се обърна. Веднага почувства облекчение и вероятно то се бе изписало на лицето й, защото Коул й отправи ободрителна усмивка.

— Това е политиката на хотела, сър — изхленчи служителят. — Не се допускат индианци и метиси. Аз само си върша работата.

— Дамата — натърти Коул — е с мене. Трябват ни две стаи за тази нощ. Това проблем ли е за вас?

Хората във фоайето наостриха уши, за да чуят какво ще отговори служителят. Дона забеляза това и дръпна Коул за ръкава.

— Всичко е наред, Коул. Можем да прекараме нощта в колибата. Нямам нищо против.

— Но аз имам — възрази Коул и хвърли убийствен поглед наоколо си, от който любопитните веднага се отдръпнаха. Той се обърна отново към чиновника. — Сега, за тези стаи…

— Имаме много гости и…

Коул дръпна тетрадката и вписа името си.

— Сега ще ми дадете ключовете. Две стаи с врата помежду им, ако имате свободни.

Служителят облиза пресъхналите си устни. Не му се мислеше какво може да направи с него този човек, ако не му угоди. Беше чувал, че червенокосите мъже са много проклети, а беше доста страхлив и не му се щеше да проверява дали е така.

— Разбира се, сър. Две стаи с врата помежду им. Това ще ви струва един долар допълнително.

Той взе два ключа и ги положи предпазливо в ръката на Коул.

— Чудесно. Има ли баня, която дамата да ползва?

— В коридора до стаите ви.

— Ще донеса багажите, след като дамата се настани в стаята си — каза Коул. Бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и ги хвърли пред чиновника. — Плащам предварително.

После хвана Дона за лакътя и двамата тръгнаха към стълбите.

Изкачиха ги в напрегната тишина. Когато стигнаха площадката, Коул провери номерата на ключовете и се насочи надясно. Посочи на Дона банята, отминаха я и спряха пред стая номер седемнадесет. Той отключи вратата и я последва вътре.

Тя влезе в стаята и застина на място. Помещението беше голямо почти колкото цялата й колиба. Леглото бе огромно, с красив юрган на цветя и истински пухени възглавници. Завесите на прозореца бяха кадифени или поне така й се стори. На дървения под грееше килим във весели цветове, а из цялата стая имаше повече мебели, отколкото някога бе виждала събрани на едно място.

— Какво има? — запита Коул, озадачен от мълчанието й. — Не ти ли харесва? Можем да си сменим стаите, ако моята повече ти харесва.

— Не, много е… хубаво — отговори плахо Дона. — Никога не съм виждала такова нещо. Колибата на баща ми беше една дупка. А тази на Били не беше по-добра. Обзалагам се, че индианските колиби са по-удобни от това, в което съм свикнала да живея.

Коул кимна утвърдително.

— Типитата могат да бъдат учудващо удобни. Живял съм в типи почти четири години, без да има от какво да се оплача. Ще видиш колко добре се приспособяват тези жилища към смяната на климата и сезоните.

— Никога не съм живяла в нещо дори наполовина толкова удобно. Татко мислеше само за собственото си удобство, а на Били не му пукаше.

Коул си представи как малкото, беззащитно момиче е живяло с бруталния си баща, който не се е интересувал от него.

— Забрави миналото. Обещавам ти, че всичко ще се оправи. Междувременно, радвай се на стаята, изкъпи се, прави каквото ти се иска. Ще пием със Санди по едно питие в кръчмата. Когато се върна, всички заедно ще вечеряме в трапезарията на хотела.

— Защо вие двамата със Санди да не вечеряте без мене? — предложи Дона. — Ще хапна нещо в стаята.

Коул я изгледа многозначително.

— Не се срамувам да те виждат с мене, Дона. Ще вечеряме заедно. Ще кача багажа и после отивам да се видя със Санди.

Дона трябваше да признае, че се чувства доста по-добре, след като се изкъпа в истинска вана, изми си косата и облече една от хубавите рокли, които Коул й беше купил от Додж. Седеше до прозореца, наблюдавайки залеза, когато Коул почука на вратата. Сигурно се бе върнал преди известно време в хотела, за да се изкъпе и да се преоблече, защото щом отвори вратата, тя видя, че косата му е още влажна и че беше облякъл чисти дрехи.

— Санди ни чака в трапезарията — каза Коул и я огледа одобрително. — Тази рокля ти стои добре. Ще ти купя нови дрехи в Чейен, но ти може би ще предпочетеш да носиш туника и панталони от еленова кожа, когато свикнеш с тях. Те са далеч по-удобни от всичко, което може да се купи в магазина.

— Готова съм — обяви Дона неуверено.

След скандала във фоайето на хотела не беше сигурна, че иска още веднъж да се превръща в обект на нечие внимание, но щеше да постъпи като страхливка, ако се скрие в стаята си. Освен това, беше си обещала, че щом се освободи от Били Коб, вече никога няма да постъпва страхливо. Сега беше свободна. Вече никога нямаше да се страхува нито от Били Коб, нито от подобните нему. Започваше да осъзнава, че е способна на всичко, щом до нея е Коул.

Когато влезе в елегантната трапезария на „Додж Хауз“, Дона беше ужасно нервна. Залата беше препълнена, повечето хора престанаха да ядат и я зяпнаха, щом влезе там под ръка с Коул.

— Не допускай да те притесняват — каза той, като усети как ръката й плътно стиска неговата. — Ревнуват, защото си много красива. А, ето го и Санди. Вече ни е запазил маса.

Вечерята излезе по-весела, отколкото си я бе представяла Дона. Санди беше внимателен и забавен и се правеше, че не забелязва любопитните погледи. Дона се нахрани с голям апетит. По-голямата част от разкошната храна, която Коул поръча, беше съвсем нова за нея. Ако ядеше все така, скоро от мършавостта й нямаше да остане и следа. Запита се дали той би я харесал повече, ако понапълнее, после отпъди тази мисъл. Тръгнеха ли по различни пътища, Коул дори нямаше да знае колко е дебела или слаба.

— Утре отпрашвам рано сутринта — обяви Санди, довършвайки кафето си. — Сигурен ли си, че няма да дойдеш с мене, Коул?

Той погледна към Дона, после към Санди.

— Напълно. Ще отведа Дона при моя приятел Бягащия лос, после ще ида на гости на сестра ми и семейството й. Не съм ги виждал вече четири години. Ашли и Танър сега са единствените ми близки. Приготвил съм едно писмо, с което искам отпуска. Много ще съм ти благодарен, ако го предадеш на Франк Уилямс вместо мене.

— Разбира се — отвърна Санди, взе писмото и го сложи в джоба си. — Мисля, че ще можем да се оправяме и без тебе. Дръж ни в течение. Къде да ти пратят наградата?

— Кажи на шефа да я прати на името на Танър Мактавиш в Орегон Сити, Орегон. При него ще са на сигурно място, докато не ми потрябват. Инвестирал съм по-голямата част от спестяванията си в дърводобивното предприятие на Танър и той внася печалбата на мое име в банката. Досега сигурно се е натрупала солидна сума. Дърводобивът е доходна индустрия в Орегон, а Танър беше един от първите, които се възползваха от това.

— Искам да стана рано утре сутринта, затова май ще ида да спя. Грижи се за себе си, Коул. И ти, Дона.

Той докосна шапката си и се отдалечи.

— Да се махаме оттук — каза Коул и се изправи рязко.

Искаше да остане насаме с Дона. Искаше пак да се люби с нея, макар да знаеше, че не бива. Искаше да се изгуби в сладкото й тяло, докато главата му се замае от страст. Ако беше разумен, щеше да й пожелае лека нощ и да се сбогува с нея пред вратата й. Ако се поддадеше на желанието си, нямаше да може да я остави при Бягащия лос и да си тръгне. Не, трябваше да обуздае желанието си сега, преди да е станало твърде късно. Преди Дона да му поиска повече от това, което беше склонен или готов да й даде.