Живот след живота

ГЛАВА 4.

Елена Станиславовна Муравьова, ниска пухкава жена с грижливо подредена прическа от боядисана светла коса, с готовност се съгласи да разговаря със социоложката от Москва. Само след няколко минути Настя разбра, че Елена Станиславовна е водена най-вече от възможността да намери свободни уши, а не от желанието да помогне при изследване проблемите на социалната адаптация след прекратяването на трудовата дейност. Какво пък, реши Настя, още по-добре, могат да си поговорят на всякакви теми, тя нищо няма да забележи.

Така и стана — преди да пристъпи към предпазливите си въпроси за Корягина и Павлова, Настя беше принудена да изслуша всичко, което самовлюбената Елена Станиславовна сметна за необходимо да съобщи за себе си.

Стана ясно, че Муравьова има претенциите да бъде потомка на граф Николай Николаевич Муравьов-Амурски, най-известния представител на най-младата клонка от родословното дърво на Муравьови, който през 1847 година по решение на царя станал губернатор на Източен Сибир. Преди това бил губернатор на Тулска губерния и пратил послание до царя за необходимостта от отменяне на крепостното право, но този либерализъм, кой знае защо, не бил по вкуса на царя и било взето решение графът да бъде изпратен по-далече от централната власт. Граф Николай Николаевич съдействал за експедицията на Невелски за усвояване устието на река Амур и излаза на Тихия океан, усвоявал Усурийския край, станал основател на Владивосток, Хабаровск, Находка и Благовешченск. Водил последователна и обмислена политика, в резултат на която станало възможно мирното присъединяване на Приамурието и Приморието към Руската империя. Елена Станиславовна извънредно много се гордеела със своя прароднина.

— Николай Николаевич бил женен за французойка, Екатерина Ришмон — снишила глас до заговорнически шепот, съобщи тя на Настя, — двамата били много щастливи в брака си, но за съжаление, Господ не им пратил деца. Последните години от живота си графът прекарал заедно със съпругата си в Париж и там взел, че му се родил извънбрачен син от друга французойка. Графът го признал и му дал името си. Именно той е бил мой прадядо, можете ли да си представите? Във вените ми тече не само кръвта на Муравьови, но и френска кръв. Имам западноевропейски гени, а някъде във Франция живеят мои роднини, които бих могла да издиря, ако поискам. Нищо чудно, че у мен са толкова силни западняшкото и духът на познанието и свободата — горделиво се усмихна Елена Станиславовна, — това е било присъщо на всички Муравьови. И изобщо, всички Муравьови са били тясно свързани с науката, образованието, културата и прогресивните идеи за преустройство на обществото. Да вземем само Михаил Никитич Муравьов. Чували ли сте за него?

Настя едва не подскочи. Пак я изпитват. Вчера Бегорски я засипваше с архитектурни термини и я караше да се рови в паметта си, а днес я проверяват колко добре познава историята. Наложи се отново да напрегне паметта си.

— Струва ми се, Екатерина Втора го направила наставник на по-големите си внуци — неуверено изрече тя. — Правилно ли си спомням?

— Абсолютно правилно — радостно закима Муравьова. — Неговите обширни познания в областта на словесността, историята и философията просто потресли императрицата. Та така, след смъртта му неговата вдовица отворила дома им на „Фонтанка“ в Петербург за много писатели, поети и художници, които дълго живеели там. Около вдовицата и синовете на Михаил Никитич се събирали най-големите умове на Петербург, с тях дружали Пушкин, Вяземски, Тургенев. Специално внимание обърнете, миличка, на името Вяземски. Сигурно сте чували, че тук наричат това имение „имението на Вяземски“?

Настя мълчаливо кимна, това беше написано в статията, която й бе дал да прочете Бегорски. Тя търпеливо чакаше Елена Станиславовна да приключи с хвалбите си, свързани с нейните именити предци. И изобщо беше сигурна, че дребната пухкава госпожа има твърде призрачно отношение към „същите онези Муравьови“.

— Тогава сигурно разбирате, че съдбата далеч неслучайно ме доведе в това имение, след като то по един или друг начин е свързано с рода Вяземски. Това е връзка на поколенията, ако разбирате какво имам предвид.

— Разбирам — отново послушно кимна Настя.

Тя си спомни, че Тамара бе нарекла Муравьова закоравяла поклонничка на западното. Елена Станиславовна успяла по някакъв начин да прекара един месец в Италия и оттогава се смятала за аристократка. Именно затова смятала, че Валерий Василевич Полосухин трябва да избере тъкмо нея, защото и той бил живял в чужбина и умеел да цени европейския стил на живот и европейската култура. Тамара дори бе цитирала една своя клиентка, която била чула с ушите си как Муравьова казала:

— Валерий Василевич подхожда на мен, а не на тези две провинциалистки, които през живота си не са опитвали нищо по-сладко от морков.

Като „двете провинциалистки“ тя, естествено, квалифицирала Корягина и Павлова. Докато себе си, родената в областния център и прекарала петдесет години от живота си в Томилин, Елена Станиславовна очевидно не смятала за провинциалистка. Нали месецът, прекаран в Италия, тотално заличавал всички останали географски нюанси в живота й. Кой знае защо, пътуването на Павлова до Канада не влизало в сметката, сигурно защото Канада все пак не е милата стара Европа.

Най-сетне стигнаха до въпросите, които интересуваха Настя. Тя още веднъж обозначи темата на своето изследване и внимателно взе да задава въпроси за живота на Елена Станиславовна след пенсионирането й, а като приложи минимум ловкост и любезност, доста бързо насочи Муравьова към разкази за другите членове на клуба, включително за онези, които престанали да посещават „Златна възраст“ след публикацията в „Томилински куриер“.

— Лично аз не вярвам в никакви привидения — категорично заяви Елена Станиславовна. — Някакви маниаци, някакви легенди… Това са пълни глупости, миличка. Разбирам да ставаше дума за Стара Англия или за замъците по Лоара, но какви легенди и маниаци може да има у нас? Откъде да се вземат? Нашият живот е толкова банален, толкова безцветен. Не, не и не! И Галя, и Аида сами са си виновни, че ги убиха, вероятно много са ядосали някого. Та какво има за чудене? Те бяха толкова… конфликтни, ако разбирате какво имам предвид. Помнете ми думата, те определено много са обидили някого. А хората, които се тревожат и вярват в глупави легенди… те са просто елементарни същества, които нямат с какво да ангажират мозъците си. Но нали ние с вас сме интелигентни жени, миличка, нали ние разбираме за какво става дума. Вие ходили ли сте в чужбина? Къде? В Италия? И в Германия? Е, тогава определено ме разбирате.

След това разговорът по най-естествен начин свърна непосредствено към Галина Илинична и Аида Борисовна, защото нали Елена Станиславовна трябваше да обясни по какъв точно начин са били „конфликтни“ убитите и с какво може да са обидили някого.

Към Галина Илинична Корягина Муравьова изпитваше нескрито презрение, което дори не се опитваше да замаскира по някакъв начин.

— Отвратителна личност, просто отвратителна — говореше тя. — Беше свикнала да командва всички, а самата тя беше необразована, тъпа, през целия си живот не беше прочела нито една свястна книга. Една такава гръмогласна, налагаше се с викане, с демагогия… нали знаете как бяха свикнали в тяхната партия. И във всичко се бъркаше, постоянно дърпаше чергата към себе си и мира не даваше на нормалните интелигентни жени, ако разбирате какво имам предвид. Но… какво искате от такава: плебейката си е плебейка. Цялата й същност проличаваше в говора й, всяка втора нейна дума беше: „Видяхте ли, пак стана на моето…“, „А по-рано…“, „Жалко, че нямаме сто и първи километър като в Москва, там да ви пратят, блудници такива“.

— Блудници ли? — попита Настя. — Кого имаше предвид?

— Е, как кого? Мен и Аидочка. Тя порицаваше Аидочка за европейския й стил на обличане.

— А вас за какво?

— За обичта ми към европейската култура — тросна се Муравьова. — Галя, видите ли, си мислеше, че цялата европейска култура е чиста порнография. Но какво разбираше тя от европейска култура? Имаше си любима приказка: „Ето, в руската живопис всичко е целомъдрено, няма никакви голи жени, а на тези ваши Рубенси само разврат им дай.“ Ами че тя не знаеше друго име освен Рубенс! И такава проста жена си беше наумила да се влюби в нашия Валерий Василевич. Просто мира не му даваше, щом се появеше той — хоп, довтасваше и Галя. Не знам как търпеше това горкичкият. Само си помислете, един приличен във всяко отношение човек, солиден, почтен, вдовец, спокоен, любезен, ако разбирате какво имам предвид, умее да цени европейския начин на живот и европейската култура… а какви ги дрънкаше Галя за него?

— Какви? — живо се заинтересува Настя.

— Че имал тъмно петно в биографията си, а именно емиграцията, че бил предал Родината и я заменил за сладка чужбинска кифличка, но после осъзнал, че черният руски хлебец му е по-мил, така че още не всичко било загубено и можело той да бъде превъзпитан. Можете ли да си представите? Тя, видите ли, му беше хвърлила око и смяташе, че от нашия Валерий Василевич може да си направи подходящ съпруг. Ха, мома за женене! Къде е Валерий Василевич и къде — Галя! И сравнение не може да става!

„Е, то се знае — помисли си Настя, която бързо си водеше бележки по думите на Муравьова, — между Корягина и Полосухин и сравнение не може да става, а между него и тебе — може.“

— Но с какво може толкова силно да е ядосала някого, та са я убили?

— О, моля ви се! — Муравьова театрално вдигна ръце към тавана, като между другото оправи с кокетен жест един кичур над ухото си. — Галя беше измамница и интригантка. Знаете ли, тя имаше една квартирантка, от която уверяваше, че не взема пари, аз обаче съм сигурна, че лъжеше. Вземала е пари, а пред нас се правеше на безкористна, за да се хареса на Валерий Василевич. Тя беше в състояние да измами и сериозни хора. Ето, ще ви разкажа един случай…

… Готвели се да отпразнуват рождения ден на Елена Станиславовна, която организирала почерпка, облякла най-хубавите си дрехи и се записала за прическа при фризьорката. Тамарочка работела в имението само от половин година, но фризьорски салон тук имало от самото начало, само че фризьорката била друга, вярно, по-елементарна от Тамарочка, но също приятна жена. И така, Елена Станиславовна направила всичко, та на рождения си ден да смае всички със своята красота и елегантност. И не щеш ли, при нея дошла Галина Илинична и казала, че я търси самият Андрей Сергеевич. Муравьова страшно се развълнувала, била сигурна, че Бегорски я търси, за да я поздрави лично и да й поднесе подарък. Хукнала към неговия кабинет на втория етаж, но вратата била заключена. Завтекла се при Верочка, главната счетоводителка, но Верочка казала, че Андрей Сергеевич преди двайсет минути е заминал за Москва. Елена Станиславовна не повярвала и помислила, че Верочка нещо греши, защото Галина Илинична само преди десет минути й казала, че Бегорски я търси. Тя се лутала панически из цялото имение, надничала във всички помещения, питала за Бегорски всички хора, които срещала по пътя си. Най-сетне се сетила да изтича до страничните порти, през които влизали и излизали колите, и да попита пазача, който смаяно вдигнал вежди и напълно авторитетно потвърдил информацията от Верочка: че шефът наистина бил заминал. Преди около час време. Тогава чак зачервената и потна Елена Станиславовна си спомнила за часа си при фризьорката, втурнала се към салона, но на стола гордо седяла Галина Илинична, на която вече правели прическа. Фризьорката стъписано взела да обяснява, че за днес всички часове при нея са заети, дори показала на Елена Станиславовна дневника, така че по никакъв начин не можела да приеме рожденичката, а тъй като Муравьова не се явила навреме, взела Галина Илинична за подстригване и сресване. Та така станало, че на рождения си ден Елена Станиславовна била без прическа, с небоядисана и неподредена коса, а „тази гадина“ се кипрела с нова празнична прическа.

— Но това, разбира се, не я спаси — продължи горестното си повествование Елена Станиславовна, — дори с новата прическа тя изглеждаше чудовищно, ако разбирате какво имам предвид. Та вие само си представете тая муцунеста, гърдеста женска, тая дебелана с огромен задник и гръмовно гласище. Ами че това е някакъв ужас! Ами прическата й? Тя тогава само напук на мен си направи прическа, а инак си ходеше с бялата коса, не я боядисваше, забоде я на тила си с пластмасов гребен — и напред. С пластмасов гребен! Откъде ли го беше изкопала тоя гребен, мисля, че такива са се носели във времената на нашите баби. Ами как се обличаше! Сака с поли и блузки, можете ли да си представите? И абсолютно ужасни обувки, повече приличаха на галоши.

— Може да са я болели краката? — деликатно предположи Настя в желанието си поне с нещичко да защити нещастната, безжалостно убита жена.

— Че то кого не го болят на нашата възраст? — възрази Муравьова. — И мене ме болят. Но аз все пак спазвам приличието и се нося с вкус, за разлика от Галя, която смяташе, че за съветската жена няма значение външният вид, тя трябва да се грижи само за моралния облик — както за своя, така и за чуждия.

Виж, по отношение на Аида Борисовна Павлова разказът на Елена Станиславовна се оказа много по-пестелив. Явно тя не можеше да разкаже нищо лошо за нея, а не умееше да говори хубави неща за съперница, па била тя и мнима. Настя разбра само, че Аида Борисовна била „високомерна“, че „твърде много си въобразяваше, обличаше се неподходящо за възрастта си и си виреше носа“. Муравьова мразеше Аида Борисовна доста повече, отколкото Корягина, и това си личеше от километри.

— Вие толкова много говорихте за Валерий Василевич, че нямам търпение да се запозная с него — каза Настя. — Изглежда, наистина е интересен човек.

— Той е изумителен — разпалено подзе Муравьова. — Ще видите. Не може да не ви хареса. Да вървим, ще ви представя и ще бягам, време ми е за репетиция. Колко дълго ще останете при нас?

— Това зависи от много обстоятелства — отговори уклончиво Настя. — Събирам материал за научно изследване и в такива случаи човек не може да прецени колко време ще му трябва.

— Е, ако поостанете повечко, ще можете да видите и спектакъла. Поставяме „Странната мисис Севидж“, костюмите са почти готови.

— С удоволствие ще дойда, ако съм още тук — обеща Настя.

С неочаквано лека за фигурата й походка Муравьова тръгна по коридора, като поведе и Настя. Прекосиха вестибюла, влязоха в отсрещния коридор и Елена Станиславовна отвори вратата на стаята, която Тамара снощи бе нарекла библиотека. Наистина беше библиотека, само че не във вида, в който Настя бе свикнала да вижда общодостъпните културно-просветни учреждения, а в друг, класически вид. Високи до тавана остъклени рафтове, отрупани с разнокалибрени томове и томчета, меки фотьойли и ниски масички с резбовани крачета. Много лампиони, а двата прозореца — драпирани с тежки тъмни завеси.

На два от фотьойлите седяха дами — едната четеше, другата прелистваше списание, а невисок набит мъж с тъмна прошарена коса и грубовато простодушно лице поправяше вратичката на един от шкафовете.

— А ето го и нашия Валерий Василевич — весело и звънливо каза Муравьова. — Запознайте се. Валерочка, това е Настя, тя е социолог, иска да разговаря с теб. Бъди така добър, отговори на въпросите й.

Полосухин се изправи, като машинално сложи ръка на кръста си, и приветливо кимна.

— Здравейте.

— Ако сте зает, ще дойда по-късно… — припряно подзе Настя, но Полосухин я прекъсна:

— Вратата няма да избяга, дървена е. А аз с удоволствие ще си почина малко. Само че хайде да отидем в хола, за да не пречим на нашите гостенки да четат.

Дамите, които четяха, като по команда вдигнаха глави и дружно казаха:

— Ама защо, моля ви се, няма да ни пречите.

Тяхното желание да присъстват на разговора и да го послушат беше толкова очевидно, че Настя неволно се усмихна.

Муравьова се разбърза за репетицията на спектакъла, а Настя и Валерий Василевич отидоха в хола, който Тамара бе нарекла „зеления“. Тук имаше много повече хора, отколкото в библиотеката, но Настя и Полосухин успяха да заемат цял отделен кът, състоящ се от диванче, два фотьойла, масичка и лампион. Настя още веднъж си изпя песента за социологическото изследване на проблемите при адаптацията на пенсионерите и помоли Валерий Василевич да разкаже за живота си след пенсионирането.

Разказът на Полосухин беше кратък и тъжен. Живял с жена си в Германия — тя била етническа германка, и двамата били пенсионери, живеели от социални помощи, които били достатъчно големи, за да не работят и да живеят съвсем сносно. Жена му сериозно боледувала от стомах, трябвало да спазва строга диета, но толкова обичала да си хапва, толкова обичала, просто сърцето му се радвало, като я гледал как си хапва. Живели в Германия осем години и жена му умряла. А къде да отиде самият Валерий Василевич? Не научил езика, било му напълно достатъчно, че жена му прекрасно знаела немски, а когато трябвало да се решават някакви въпроси с чиновници, отивали заедно, жена му обяснявала и превеждала всичко. А без нея той не можел дори да напазарува — нищо не разбирал. По телевизията Полосухин гледал само руски канали, защото не само не се научил да говори немски, но на слух не разбирал и най-прости фрази. В Германия не си създали никакви приятелски връзки, нямали роднини. Затова се върнал. А с жена му живеели хубаво, по цели дни си седели вкъщи, той обичал да бродира, тя гледала телевизия, излизали да се разхождат в близката горичка, квартирата им била евтина, в края на града, излизаш от входа — и влизаш в горичката, жалко само, че в нея не растели нашите руски гъби, той цял живот обичал да бере гъби, толкова много обичал…

— Колко години живяхте с жена си? — съчувствено попита Настя.

— Ами осем — с някакво детско учудване отговори Полосухин. — Щом се оженихме, и веднага заминахме.

— Това първи брак ли ви беше?

— Първи. Знаете ли, на младини някак не сварих да се оженя, на трийсет години се влюбих в омъжена жена и много дълго се срещах с нея, все чаках децата й да пораснат и тя да напусне мъжа си. А после някак нещо не се получи. Та така, сетне срещнах Елза и се ожених.

— А с какво се занимавахте, когато живеехте в Русия? Каква беше професията ви?

— Ами нищо особено — смутено сви рамене Полосухин, — механик, работех в автосервиз. Животът ми е обикновен, като три копейки.

— А как намерихте клуб „Златна възраст“? Как се върнахте?

— Ами един стар приятел ми помогна — усмихна се Валерий Василевич. — Нали в Русия нищо не ни беше останало, с жена ми бяхме продали всичко, преди да заминем, естествено, и жилищата си. В Германия не се чувствах добре, а да се върна в Русия — къде бих живял? А много ми се искаше да се върна; щом погребах Елза, веднага започнах да мисля за връщане. И тогава един стар приятел ми каза по телефона: в нашия град се откри клуб, благотворителен, там можеш да живееш и да работиш срещу предоставяне на жилище. Разменихме по няколко писма, обмислих всичко и се реших. Тук ми дадоха стая в малката сграда, нали видяхте тези сгради? В едната живее началството, в другата — работниците като мен. Аз съм на разположение на Сашка Беляков, нашия домакин, нещо да се почисти, да се поправи, ръцете ми ги бива. А, водя и кръжока.

— Какъв кръжок?

Полосухин се изчерви и сведе очи, после ги вдигна и Настя видя на лицето му предизвикателство.

— По бродерия. Нали ви казах, че обичам да бродирам. Затова водя кръжока по бродерия. Какво? Да не смятате, че това е срамно за един мъж?

— Ами, дума да не става — побърза да го увери Настя, — нищо подобно не смятам.

Валерий Василевич се оказа далеч не толкова разговорлив, колкото неговата приятелка Муравьова, затова мина доста време, докато разговорът тръгне в нужната посока — обсъждането на убитите жени.

За Аида Борисовна Полосухин говореше пламенно и с възторг: тя била и красива, и умна, и със златен характер. Много неща знаела, много неща умеела да прави. А какви приказки съчинявала! А какви гозби правела! А какви кукли изработвала! И с деца умеела да общува, те просто се влюбвали в нея. Единственият й недостатък, според Полосухин, бил, че не обичала кучета и се страхувала от тях. При котките в приюта за бездомни животни ходела, навестявала ги, дори можела сама да им слага инжекции, ако трябвало, а до кучетата даже не се доближавала. Ето за това Валерий Василевич много съжалявал, самият той обичал кучета и ако имал собствено жилище, непременно щял да вземе от приюта две или дори три.

Със сведени очи призна, че бил влюбен в Аида Борисовна, но несподелено. Аидочка била много приветлива и доброжелателна, но се държала на разстояние от Полосухин, приемала вниманието, което той й оказвал, но не го поощрявала, съжалявала го, съчувствала му. Валерий Василевич оценявал трезво тази ситуация и разбирал, че не й е нужен.

— Къде съм аз, къде — тя — заключи той с въздишка. — Всичко разбирах. Но на сърцето си човек не може да заповядва, нали? Много ми беше мъчно за нея. Много. Но какво да се прави, мъката трябва да се надживее и животът да продължи.

Колкото до Галина Илинична Корягина, за нея Настя не чу нищо ново, разказът на Полосухин практически изцяло повтори думите на Елена Станиславовна Муравьова, само дето беше по-сдържан и без ярки епитети. Полосухин потвърди, че Корягина не обичала Аида Борисовна.

— Може би е ревнувала? — попита Настя.

Полосухин ужасно се смути, изчерви се и взе да мънка, че би било… нескромно… неприлично от негова страна да говори така, но май наистина било така. Настя реши да попита без заобикалки — в края на краищата защо да се притеснява? Дошла е със задача, това е нейната работа и тази работа трябва да се върши.

— Валерий Василевич, а не ви ли се стори, че Елена Станиславовна също ви ревнува от покойните дами?

Полосухин се чудеше къде да дене очите си.

— То излиза, че съм някакъв… Да не си помислите… Защото аз нищо… Но и тя май… Това е прекалено самоуверено от моя страна…

— Я престанете, Валерий Василевич — усмихна се Настя и махна с ръка, — вие сте привлекателен мъж в разцвета на силите си, необвързан, странно ли е тогава, че са ви харесали едновременно няколко жени? Това е нормално и не е нужно да се притеснявате. Аз вече подробно разговарях с Елена Станиславовна и знам нейното мнение за покойниците. А дали вие можете да ми кажете как те, от своя страна, се отнасяха към Елена Станиславовна?

— А вас защо ви интересува? — изведнъж се напрегна Полосухин. — Нали сте социолог, интересува ви адаптирането…

— Ами това е свързано с адаптирането — много сериозно отговори Настя. — Трудовата дейност е приключила и всички интереси на човека се прехвърлят в междуличностната сфера. Сега най-важно става кой какво е направил, кой какво е казал, кой как те е погледнал. И за мен е важно да изясня как се променя отношението на човека към другите хора.

Тя лъжеше нагло, надявайки се нейната увереност и настойчивост да не позволят на Полосухин да се усъмни в нещо.

Разбра се, че Галина Илинична наричала Муравьова поклонничка на западното и казвала, че за нея плачат сталинските лагери, че тя не обича Родината, а обича западната култура, която е пълна с разврат и разгул, и я наричала стара блудница. А Елена Станиславовна, на свой ред, наричала Корягина зад гърба й селско производно на съветската система, което е направило кариера по партийна линия, свикнало е да заблуждава и командва всички, да всява страх и да преследва своите цели, а околните й угаждат, за да си нямат неприятности. Че била тъпа и необразована и се обличала като кикимора. Когато си позволявала такива изказвания в присъствието на Аида Борисовна, Павлова миролюбиво отговаряла: „Оставете Галя на мира. Тя е нещастен човек. Единственото, което й носи радост, е властта и възможността хората да й се подчиняват. Тя не умее да изпитва удоволствие от нищо друго. Можем само да я съжаляваме“.

Муравьова не казвала добра дума и за Аида Борисовна…

— Знаете ли например, че Аидочка е ходила в Канада? — попита Валерий Василевич.

Настя, разбира се, знаеше, но се престори, че чува това за пръв път. Така де, откъде ще го знае, след като е социолог?

— Та значи — продължи Полосухин, — тя никога не разказваше за Канада по собствена инициатива, не се хвалеше с това, за разлика от Леночка, която при всеки удобен случай припомняше, че е живяла в Италия. Леночка, да речем, започваше да описва прелестите на западния начин на живот и винаги се обръщаше към Аидочка, че нали, съгласи се, Аидочка, че там е по-хубаво. Нали си го виждала с очите си, потвърди, че съм права.

— А Аида Борисовна какво отговаряше?

— Тя казваше: „Ах, Леночка, човешките страсти и пороци са еднакви навсякъде“.

— А Елена Станиславовна как реагираше?

— Тя се обиждаше, свиваше устни и казваше: „Естествено, Аидочка, ти знаеш по-добре, цял живот си имала работа само с пороци и хорски гадости, откъде ще знаеш какво е истинската култура“. Ей така се джафкаха непрекъснато.

Разговорите с Муравьова и Полосухин оставиха у Настя странното усещане за змийско гнездо. Гледай ти, пенсионерите са си забъркали цяла каша от взаимна неприязън! И при това са се наричали помежду си Леночка, Галочка и Аидочка. Къде ти младите ще се мерят с тях!

Колкото до самия Валерий Василевич, след като помисли малко, Настя стигна до извода, че той е обикновен паразит. Оженил се е за жена, която тъкмо е заминавала за Германия, ясно е, че не се е оженил просто така, а само за да живее от доста прилична социална помощ и да не работи. Трудно е да повярва човек, че я е обичал истински, щом е знаел, че е тежко болна, и при това й е позволявал бавно и неотклонно да съкращава живота си, тоест не просто равнодушно е наблюдавал как тя нарушава диетата си, но и я е поощрявал, и се е радвал. Лежал си е на дивана, бродирал си е и е гледал телевизия. Какво, не се ли е сещал, че тя може да умре от такъв живот? Не е ли мислил как ще живее, когато тя умре? С една дума, този „прекрасен, спокоен, любезен и достоен във всяко отношение“ Валерий Василевич Полосухин е чисто и просто инертен, неинициативен, мързелив и неособено умен човек. Виж ти, а Елена Станиславовна толкова го харесва! Нима тя не разбира всичко това?

Настя се върна в жилището си, съблече се, включи компютъра, за да си запише новите сведения, и откри на конзолата тънка книга голям формат с ярка обложка. Взе я, повъртя я в ръцете си. Беше сборник приказки от Аида Павлова. До нея лежеше бележка от Тамара: „Настенка, извинете, че влязох без разрешение. Помислих си, че това може да ви заинтересува. Т. В“.

Наистина интересно. Настя искаше да научи колкото може повече за двете загинали жени, за да има възможно най-добра представа за техните характери. В края на краищата дори един маниак може да се ориентира не по външността, а по личностните особености на жертвите си, а пък ако двете убийства са били извършени по лични мотиви, разбирането на характерите на потърпевшите ще е просто задължително.

Тя погледна с неприязън пейзажа, грейнал на екрана на включения компютър, и реши, че има време да запише наученото. А сега ще се излегне на диванчето, ще се завие с пухкавото одеяло, което откри на един рафт, ще пъхне под гърба си възглавница и ще почете приказките на Павлова. Е, може би не всичките, но поне една. Настя отвори книгата напосоки. Ето тази. Приказката за порцелановия гъсок.

ПРИКАЗКА ЗА ПОРЦЕЛАНОВИЯ ГЪСОК

Някога, много отдавна, в гъстата баварска гора живеела Чаплата. Тази Чапла била много красива, сива, нашарена с бяло, изящна, със стройна гъвкава дълга шия и жълт клюн. Тя нощувала на голямо дърво с разкошна корона, а за храна отлитала при реката, където ловяла риба. Наблизо, на брега, имало една къща и на перваза на един от прозорците й се виждал Порцеланов гъсок. Чаплата много го обичала.

Тя често кацала на перваза отвън, а когато настъпвало лятото и прозорците се отваряли широко, влизала в къщата и стояла до своя любим.

— Здравей, мили — казвала тя на Гъсока.

Но той мълчал и дори не извръщал глава към нея.

— Толкова се радвам, че те виждам, тъгувах за теб — казвала Чаплата.

Но Гъсокът мълчал, не продумвал.

Чаплата го докосвала с крило, галела с перцата си неговата снежнобяла глава, допирала клюна си до студения червен клюн на Гъсока, ала той нито веднъж не отвърнал на нейната ласка. Гъсокът не бил жив.

Времето си вървяло и на Чаплата й омръзнало да обича Гъсока, а любовта й да не е споделена. Полетяла при Вълшебницата и я помолила за помощ.

— Моля ти се, направи така, че Порцелановият гъсок да оживее — умолявала я тя. — Искам той да ме вижда, да чува думите ми, да разговаря с мен. Много го обичам и съм сигурна, че и той ще ме обикне — и двамата ще бъдем много, много щастливи. Ще отлетим на моето дърво и ще живеем заедно дълги години.

Вълшебницата се намръщила.

— Хубаво ли си помисли, Чапличке? — строго попитала тя. — Сигурна ли си, че искаш точно това? Сигурна ли си, че ще бъде по-добре Порцелановият гъсок да оживее?

— Сигурна съм, сигурна съм — пламенно говорела Чаплата. — Та какво лошо може да има, ако се срещнат две влюбени сърца? Порцелановият гъсок вече от много години стои на перваза и не вижда нищо освен стаята и своите стопани. А с мен ще види и реката, и тревата, и дърветата, и слънчицето, и снега, ще научи що е вятър и дъжд, ще се сприятели с други птици и животни. Ще види света! Този прекрасен, многообразен, чудесен свят! Ще живее, вместо да живурка!

— А сигурна ли си, че самият Порцеланов гъсок иска това? Може би на него му харесва да е порцеланов и той няма никакво намерение да оживява? За това помисли ли?

— Че защо да мисля за това! Как може някой да иска да бъде мъртъв, когато има възможност да стане жив? Може ли да има две мнения по този въпрос?

— Но не е ли по-добре все пак първо да го попиташ?

— Та как ще го попитам, след като той не ме чува и не може да говори? — учудила се Чаплата. — А аз съм убедена, че няма нищо по-хубаво от живота. Животът е най-важното на този свят. И определено животът е по-добър от смъртта, а да живееш е по-хубаво, отколкото да бъдеш неподвижна статуетка на прозореца на двама старци.

— Със сигурност ли знаеш това? — попитала Вълшебницата.

— Със сигурност! Със сигурност!

Вълшебницата поклатила глава.

— Имай предвид, Чапличке, че да правиш нещо за другиго, без да знаеш иска ли го той, е много опасно начинание. Всичко може да се получи далеч не така, както ти очакваш. И може после да съжаляваш за решението си.

— Ех, и ти, Вълшебнице — възкликнала Чаплата, — аз никога няма да съжаля, ако Порцелановият гъсок оживее! С него ще бъдем много щастливи.

— Не знам, не знам — загадъчно казала Вълшебницата, — ако после нещо не ти хареса, сърди се на себе си. Аз ще направя каквото ме молиш. Но не забравяй: предупредих те.

А в къщата на брега на реката, в края на гъстата баварска гора, живеели Марта и Гюнтер. Живеели бедно, едва свързвали двата края, но били много добри и много почтени хора, всички в околността ги уважавали, затова им помагали кой с каквото можел. Марта и Гюнтер имали деца и внуци, които живеели в далечен град и идвали много рядко. Всяко тяхно гостуване било празник за старците.

През тази година децата и внуците съобщили, че ще им гостуват за Коледа. Гюнтер отишъл в гората за съчки, за да запали печката, и елхови клонки, за да украсят къщата, а Марта трябвало да приготви гощавката. В килера нямало нищичко и тя отишла при съседи за помощ. От един взела главичка лук, от друг — две морковчета, от трети — два картофа, а месарят Фридрих, който живеел в най-отдалечената къща, й подарил джоланче, по което имало малко месо. Марта се върнала радостна вкъщи: сега имала с какво да свари супа. Вярно, за Коледа е прието на масата да се слага по-богата гощавка, но нали те с Гюнтер не били виновни, че живеели в бедност и единственото им богатство бил Порцелановият гъсок на перваза — снежнобял, с червен клюн, украшение за цялата къща.

Гюнтер се върнал от гората, напалил печката, Марта сварила вкусна супа, двамата украсили къщата с елховите клонки и седнали до прозореца да чакат роднините си.

Скоро пристигнали двете им дъщери с мъжете и децата си, донесли скромни, но избрани от сърце и с обич подаръци и вече щели да сядат на масата. Марта тъкмо била застанала на прага с котлето със супа в ръце, когато Порцелановият гъсок размахал крила и направил няколко неуверени крачки по перваза.

— Бабо, гледай, нашият гъсок оживя! — развикал се най-малкият внук.

— Наистина, бабче — подзела по-голямата внучка, — оживя! Ето това е истинско коледно чудо! Сега можем да го опечем и ще имаме истинска празнична трапеза, като на богатите!

Марта се смутила и едва не изпуснала котлето с врялата супа, а Гюнтер скочил от мястото си, грабнал гъсока, отнесъл го в кухнята и с едно ловко движение му прекършил шията. Марта и дъщерите й се съвзели от смайването, изтичали навън от стаята, бързо оскубали гъсока, напълнили го с донесените като подарък ябълки и го сложили в пещта. След два часа в дома на Марта и Гюнтер започнал истински празничен пир и цялото им голямо семейство се радвало, че тяхната Коледа не е по-лоша от Коледата на другите хора и децата най-сетне ще хапнат до насита.

Те се веселели, пеели коледни химни, празнували и не виждали, че зад прозореца, на заснежения студен перваз, е кацнала сиво-бялата Чапла и плаче. Нима точно за това й била говорила Вълшебницата? Нима точно за това я била предупреждавала? Но как се получило това? Та нали тя, Чаплата, искала да направи нещо добро за Гъсока? Е, разбира се, и за себе си. Тя изобщо не искала да стане това, което станало. Тя искала живот за Порцелановия гъсок, живот, изпълнен с любов, радост, пътешествия и открития, а се получило така, че с решението си му причинила мъчителна смърт. Защо, защо станало така?

Чаплата размахала крила и полетяла към Вълшебницата.

— Знаех си, че ще се върнеш при мен — мрачно заговорила Вълшебницата. — Определено всичко стана далеч не както ти бе очаквала.

— Вярно е — горестно въздъхнала Чаплата. — Получи се много лошо. Дори ужасно. Не можеш ли да върнеш всичко, както си беше? Гъсокът отново да стане порцеланов, по-добре да го обичам безнадеждно, отколкото да знам, че вече изобщо го няма на този свят.

— Няма да стане — тъжно се усмихнала Вълшебницата. — Нищо не може да се върне. Във всеки случай, аз не умея да правя това. И на нашата планета не познавам нито един вълшебник, който да умее.

— Тогава ми обясни къде сбърках аз — помолила Чаплата. — Каква беше грешката ми? Защо всичко стана толкова лошо?

— Защото всяко същество, живо или неживо, има свой път, който следва и който е предназначен за него. Твоят Гъсок имаше предназначение — да стои на перваза в къщата и да радва двамата стари сиромаси, които нямат нито грош, нито коматче хляб, но пък имат красива порцеланова статуетка, върху която очите им си отпочиват и която сгрява душите им. Именно за това твоят Гъсок е бил изпратен от съдбата на тази земя, а не за да бъде твой съпруг и да лети с теб покрай реката. Да бъде твой съпруг не е била неговата съдба. Ти не пожела да се съобразиш с това и ето го резултата.

От този ден нататък Чаплата никога вече не долитала да лови риба на мястото, където била къщата на Марта и Гюнтер: гледката на празния прозорец й напомняла за страшната й грешка. Тя отлетяла далече-далече, намерила си ново дърво за нощувка и нова река, в която да лови риба, а в гъстата баварска гора никой повече не я видял.

Настя затвори книгата и се облегна назад, подпря тила си на стената. Ето какви приказки, значи, е съчинявала покойната Аида Борисовна Павлова… Но какъв човек е била тя? Чий път може да е препречила? У кого е пробудила страстно желание да я убие? Или не е препречвала ничий път, а просто е станала жертва на безумен потомък на рода Румянцеви, на когото му е било все едно кого ще убие, стига да е човек, свързан с клуба, разположил се на територията на неговото родово имение? Или този луд човек няма никакво отношение към Румянцеви, а просто е луд? И това е много вероятно.

А възможно ли е това да е работа на пухкавата поклонничка на Запада Елена Станиславовна, която е решила да отстрани съперниците си? Защо не? Сносна версия. Има мотив, и то какъв: любов, ревност. Вярно, Валерий Василевич Полосухин не прилича на мъж, за чието завоюване да има смисъл да вършиш такива, ще прощавате, подвизи — не е милионер, не е гений, нито красавец. Но знае ли ги човек тези жени… Пък и възможностите на Елена Станиславовна не са достатъчно големи, за да бъдат извършени такива сложни убийства — тя не изглежда достатъчно силна, а за да удушиш с шал например масивната и силна Галина Илинична, е нужна сериозна сила, мъжка сила е нужна. Но пък изобщо не е задължително Муравьова да е извършила двете убийства лично, тя може да е била организатор и възложител. Тоест, да е наела убиеца и да му е наредила да представи двете убийства като ритуални — нека милиционерите да търсят луд човек. За това обаче са нужни пари, никой не би се наел да убива съперниците на Елена Станиславовна даром. Дали тя има пари? Това е интересен въпрос. И никой досега не се е занимавал с него. Трябва да поразпита Тамара.

Настя неохотно се надигна от дивана и се върна при компютъра. Бързо записа всичко, което бе научила от Тамара, Муравьова и Полосухин, формулира въпросите, чиито отговори би трябвало да се постарае да получи в най-скоро време, и се зае да съставя писмото си до Стасов: той я бе задължил да се отчита ежедневно.

Писането на отчета за Стасов беше скучно, затова Настя си взе кратка почивка, през която се обади на Льоша.

— Какво правиш? — попита тя, когато мъжът й вдигна телефона си.

— Тъгувам.

— И аз — призна тя.

— Е, аз тъгувам за теб, а ти за кого?

— Мен ме прави тъжна работата. Пиша донос до своя нов шеф. Знаеш ли, сякаш не съм напускала „Петровка“, иска ми писмен отчет за всяка дреболия.

— А как са твоите старци? И те ли са тъжни?

Настя избухна в смях.

— Ама моля ти се! Тук кипят такива страсти… ние, младите, не можем да се мерим с тях. Впрочем аз не съм много по-млада от тях, само с двайсетина години. Скоро и ние с теб ще станем такива. Тук се вихрят любов, ревност, старинни легенди, призраци и графове наследници с психични отклонения. Ти да не гладуваш там?

— Ха, какви ги приказваш! — тросна се в слушалката Чистяков. — Кога съм гладувал? Цял живот си готвя, хем и теб храня. А ти? Какво ядеш там? Вчера ми каза, че твоят тамошен шеф спазва стриктно правилна диета и се отнася трепетно към проблемите на храносмилането. И днес ли те изтормози?

— Не, днес ми се размина — усмихна се Настя. — Той пътува, а без него тук никой не спазва никакви правила.

Никак не й се приключваше този разговор, беше й уютно и спокойно да си бъбри с Льошка, също както уютно и спокойно се чувстваше в тази стая в стил „класицизъм“ и й беше хубаво да знае, че навън е тъмно и студено, и не е нужно да излиза, а може ей така да си седи във фотьойла и дори да се излежава върху атлазената кувертюра на широкия удобен креват, може дори да кипне вода в чайника и да си направи кафе, а може и да се качи на горния етаж и да пийне кафе в компанията на приятната възрастна жена, която й бе обещала пасти и други вкусни неща. А може и да не отива при Тамара, а да се настани удобно с чашата кафе и да почете още интересни приказки от Аида Борисовна Павлова.

Най-сетне тя си взе довиждане с мъжа си и се върна към отчета. Ами ако зад всички тези убийства стои не друг, а Полосухин? Убил е Корягина, защото е била досадна и нахална, Павлова — защото не е отговаряла на чувствата му. Напълно логично би било да убие и Муравьова, защото зад гърба на неговата обожаема Павлова е говорела гадости за нея. Може би Елена Станиславовна е следващата жертва? Да предположим, че именно Полосухин е въпросният потомък на Румянцеви с нарушената психика. Ако той е изработил такъв сатанински план, напълно логично ще е да избира жертвите от своето близко обкръжение, тоест измежду дамите, с които общува най-често. Защо ли? Ами защото знае повече неща за тях и му е лесно да подреди действията си според техния график, те му казват кога къде ходят, къде смятат да отидат. Тогава отново излиза, че следващата жертва трябва да е Муравьова. Дали Полосухин е можел да извърши сам двете убийства? Спокойно. Той е як и не толкова стар мъж, пълен е със сили. Прави ли впечатление на психически неадекватен? Не. Но това не е гаранция. И Чикатило не изглеждаше луд маниак, но какви ужасии извърши…

Тя току-що бе завършила отчета и го бе изпратила на Стасов, когато й звънна Вторушин.

— Извинете, че толкова дълго работих по вашата молба — каза той сухо, — много съм натоварен.

— Нищо — спокойно отвърна Настя. — Разбирам.

Тя наистина разбираше всичко и предварително беше готова местните детективи да изпълняват нейните молби на последно място от работата си.

— По повод съпруга на Алла Ивановна Ярцева: той наистина навремето е започнал своя бизнес с търговия с медикаменти, но вече две години не се занимава с това. Сега търгува със санитарна техника. Може ли да знам защо това ви интересува?

Настя реши да не крие разсъжденията си. Какъв е смисълът? Колкото по-бързо бъде намерен престъпникът — толкова по-добре, а кой пръв ще успее да го залови — няма значение.

— Помислих си, че Павлова може да е научила за някакви негови машинации и това да е станало мотив за убийството. Вие спомняте ли си показанията на Тамара Виноградова за скарването между Павлова и семейство Ярцеви?

— Спомням си нещо, но смътно — отговори с недоволен тон Иля. — Не ми се стори съществено и интересно.

— А на мен ми се стори — неволно заговори рязко Настя и веднага се сепна. — Във всеки случай си помислих, че трябва да проверя. Машинациите с лекарства са нещо сериозно.

— Добре — неочаквано омекна гласът на Вторушин, — ще поговоря с колегите от отдела за икономически престъпления, може те да са имали нещо срещу Ярцев още от времето, когато е търгувал с медикаменти. Това ли беше?

— Засега е това. Благодаря.

Разбира се, тя искаше да попита Вторушин и за доходите на Елена Станиславовна Муравьова, но разбра, че ще прекали. Тук със сигурност не бяха събирали такава информация, а сега Настя и сама ще се справи.

Тя постоя, втренчена в изключения мобилен телефон и във все още включения компютър, и реши все пак да се качи при Тамара. Часът беше напълно приличен, десет без петнайсет, можеше да успее да свърши доста неща.

Жилището на Тамара Виноградова беше просторно и ярко. Докато на първия етаж на сградата се намираха четири двустайни жилища, на втория бяха само две и във всяко имаше простор. Холът на Тамара беше много по-голям, отколкото при Настя, и имаше още една стая, която домакинята наричаше ателие. Настя не посмя да попита какво е това ателие. И кухнята тук беше не „мини“ като в жилищата за гости, а съвсем пълноценна.

Тамара се зарадва, когато видя Настя, и веднага се завтече да включи чайника.

— Намерихте ли книгата? — попита тя, докато наливаше във фините порцеланови чаши жълтеникавозеления чай, който излъчваше аромат на топло мляко.

— Да, благодаря, дори почетох малко.

— И как ви се видя? Интересно ли е?

— Много — напълно искрено отговори Настя.

— И аз много обичах приказките на Аида Борисовна — призна Тамара. — Те са доста необичайни, карат те да мислиш, дори да преразглеждаш живота си.

— Така е — съгласи се Настя, — само че не съм сигурна, че децата разбират поуките от тези приказки. Струва ми се, че за тях е твърде сложно.

— Какво говорите! Децата са много по-умни, отколкото сме свикнали да смятаме. И аз отначало мислех, че приказките са твърде сложни за деца, а после разбрах, че изпадам в типичната заблуда на бездетните жени, които никога не са имали свои деца. А вие имате ли?

Настя поклати глава.

— Е, значи си приличаме — заключи Тамара. — Радвам се, че дойдохте, трябва да ви разкажа нещо.

Всъщност Настя се канеше да я поразпита за Муравьова и Полосухин, но си каза, че ще го направи по-късно. По-добре първо Тамара да разкаже каквото е решила.

— Веднага ще ви кажа: аз не вярвам в никакви привидения и легенди — започна Тамара. — Не приемайте това, което ще ви разкажа, за фантазии на празноглава жена.

Настя неволно се усмихна. Тамара Николаевна Виноградова най-малко от всичко приличаше на празноглавка.

Веднъж през ноември Тамара отишла в своя салон и видяла, че огледалото на стената е счупено. Рамката си висяла на мястото, от нея стърчали части от стъклото, останалите парчета били разпилени по пода.

— Не обърнах особено внимание, макар че някои неща ми се видяха странни. Ако огледалото просто беше паднало, което би могло да се случи, рамката щеше да е на пода, а тя беше останала на стената. Значи, някой го беше счупил нарочно. Но кой? И предположения нямам — каза Тамара. — По това време вече беше излязла статията в „Куриер“, бях я чела, но някак не свързах едното с другото.

— Ами вратата? — с интерес попита Настя. — Отворена ли беше?

— Там е работата, че беше заключена. Аз я отключих със своя ключ, много добре си спомням. Разбира се, в статията имаше пасажи за счупени огледала при заключени врати, но аз не съм склонна да вярвам в мистика.

— Разказахте ли това на Андрей Сергеевич?

— О, естествено. Той само сви рамене, но се намръщи. Не можехме да викаме милиция заради такава дреболия, нали? Опитах се самостоятелно да науча кой може да е влязъл през нощта в моя салон и да е счупил огледалото, но нищо не открих.

— А при кого се съхраняват резервните ключове?

— При нашия домакин Саня Беляков. Той е зет на Андрей.

— Зет ли? — учуди се Настя.

— Ами да, съпруг е на Лена, дъщерята на Андрей от първия му брак.

— Почакайте. — Настя сбърчи чело, докато осмисли сложните роднински връзки на служителите в клуба. — Казахте ми, че първата съпруга на Андрей Сергеевич работи тук като главен счетоводител.

— Да, и по съвместителство като кадровик. Вера Алексеевна Бегорская. Лена е нейна дъщеря. Тоест нейна и на Андрей, в клуба тя отговаря за връзките с външния свят. Осъществява представителните функции, посещава чиновници, общува със спонсори, пише текстове за сайтовете. А нашият домакин Саня Беляков е съпруг на Лена.

— Така, разбрах. Значи, ключове има само при Саня, нали така?

— Да. Той ги съхранява на табло в стаята си на втория етаж, спомняте ли си, че ви я показах?

— Спомням си. А кой почиства помещенията на клуба?

— Чистачките. Имате предвид ключовете, с които те отключват?

— Точно така — кимна Настя.

— Има още един комплект от всички ключове, той се намира в помещението на охраната и именно този комплект вземат чистачките, когато работят. По-точно, това става по следния начин: в шест часа сутринта идват чистачките, дежурният пазач влиза заедно с тях в основната сграда, отключва всички помещения освен жилищата, а когато чистачките приключат, пазачът отново идва, оглежда помещенията и ги заключва.

— Ами жилищата? — поинтересува се Настя. — По друго време ли ги почистват?

— Естествено. Почистват ги същите чистачки, само че през деня, когато в тях няма никого. Ключове вземат от Саня.

— А кой почиства в допълнителните сгради?

— Пак чистачките и пак през деня. Но само жилищата, където са настанени гости. Служителите си чистят сами, нали това са техни домове. Между другото, ако вие не искате някой да влиза в жилището ви във ваше отсъствие, не се чувствайте неудобно, кажете ми. Аз ще измисля как да организираме почистването, за да нямате притеснения.

— Между другото, вие как влязохте? — попита Настя. — Сигурно имате ключове от всички жилища за гости?

— Аз нямам — засмя се Тамара. — Взех от охраната. Нали разбирате, охраната трябва да има ключове от всяко помещение, знае ли човек какво може да се случи — пожар или на някого да прилошее.

Така значи, отишла е и е взела от охраната ключ от помещение, в което живее гост. Много интересно.

— Охраната какво, на всички ли дава ключове при поискване? И всеки може да вземе, така ли?

— Не, не — опита се Тамара да разсее съмненията на Настя, — охраната при Андрюша е дисциплинирана. Но за мен правят изключение, защото аз все едно съм Андрей. Тогава, през ноември, ги попитах дали някой не е искал ключ от салона или от стаята на домакина, те ми казаха, че никой нищо не е искал.

— А чистачката? Поговорихте ли с нея?

— Разбира се — кимна Тамара. — Тя се закле, че когато между шест и седем влязла да почисти салона, огледалото било здраво, инак тя щяла да прибере парчетата. Значи, огледалото е било счупено, след като чистачката си е свършила работата и пазачът е огледал и заключил основната сграда. Някъде между осем и половина и единайсет часа сутринта.

Още едно произшествие се случило през декември, когато членовете на клуба вече се занимавали с организирането на новогодишната вечеринка. Два дни преди празника подът на вестибюла в основната сграда целият бил посипан с отрязани коси. Клубът се отварял за гости в десет часа сутринта, тогава започвал и работният ден за всички служители, освен за онези, които работят в заведението. Естествено, готвачите и сервитьорите идвали по-рано. И администраторката във вестибюла идвала малко по-рано, та при появяването на първия гост да бъде напълно готова за работа. Онези, които работят в заведението, не минавали през главния вход и вестибюла, имали си отделна врата, така че те не били влизали във вестибюла. Обсипания с коси под първа видяла именно администраторката. Тя останала толкова смаяна и не могла да реагира, та не се сетила бързо да почисти всичко и когато гостите започнали да идват, косите все още били на пода. Веднага изпратили да извикат Тамара, която в отсъствието на Андрей Сергеевич Бегорски била главният шеф в клуба в качеството си на „почти съпруга“. Тамара дотичала от дома си, грабнала метла и лопата и започнала да почиства, като междувременно разглеждала косите. Те явно били взети от нейния салон, и то били събирани от няколко дни: Тамара видяла яркочервени кичури и ги познала — били от косата на една дама, която за икономия решила да се боядиса вкъщи, купила кой знае откъде някаква фалшива, некачествена боя, а на всичко отгоре от неопитност я оставила на главата си твърде дълго и в резултат косата й придобила ужасен цвят на цвекло, така че се принудила да отиде при Тамара, да плати, тъй като не била член на клуба и нямала право на безплатно обслужване, за да я боядисат и подстрижат. Това се случило седем-осем дни преди произшествието. А едни светли чупливи кичури били от главата на Лена Белякова, дъщерята на Бегорски, която Тамара подстригала предната вечер.

— Излизаше, че някой е идвал в салона и е прибирал косите. Или ги е вадил от чувалите, в които чистачките събират боклука. Но при всяко положение го е правил неведнъж, тоест подготвял се е и е планирал всичко.

— Някой или някоя — забеляза Настя. — И какво мислите по този повод?

— Мисля, че това е някаква акция — твърдо отговори Тамара. — Аз съм готова да се съглася, че някъде в нашето имение се е загнездил маниак, който иска по какъвто и да е начин да изгони оттук клуба, тъй като се чувства оскърбен, задето на територията на рода Румянцеви сега се намират чужди хора. Поради своето заболяване той не може да оцени ситуацията адекватно и смята, че ако клубът се затвори, имението отново ще му принадлежи. И неговите акции са насочени именно срещу мен, защото му е трудно да действа срещу Андрей. Андрей не е тук постоянно и е невъзможно да се планира нещо срещу него. А аз съм винаги тук, с мен е по-лесно. Ако нервите ми изневерят, ще се уплаша и ще се махна, тогава и Андрей няма да остане тук, това всички го разбират. Трябва само да пропъдят мен — и клубът ще бъде затворен.

— Значи, вие все пак вярвате в легендата — насмешливо каза Настя.

— Аз — не, но лудият потомък на Румянцеви като нищо може да повярва в нея, как мислите? Погледнете, в легендата се споменават и счупени огледала, и изскубана коса. Разбира се, в случая не беше изскубана, а отрязана, но все пак…

Тамара си наля още чай и изпи горещата напитка на един дъх. После качи краката си на дивана, на който седяха, взе една мека възглавничка, притисна я до гърдите си и леко се наведе към Настя.

— Той е някъде съвсем наблизо — тихо заговори тя. — Обикаля около нас. Сигурна съм, че или работи в клуба, или дори живее в имението, или е активен член на „Златна възраст“, във всеки случай, идва тук постоянно. И знае всичко. Прекрасно се ориентира и в помещенията, и в реда тук, и в нашите мероприятия. Едва не провали новогодишната вечеринка, защото тогава много хора се уплашиха и не дойдоха. Съгласете се, Настя, такива неща не допринасят за спокойствието и оптимизма. Разбира се, Андрюша не вярва твърде в лудия потомък, смее се на мен и на моите страхове, но като цяло споделя тревогата ми. Клубът е заплашен от несъмнена опасност, а нали е рожба на Андрюша…

— Разбирам — също тихо отговори Настя. — Смятате ли, че убийствата е извършил същият човек, който си е направил тези шегички с огледалото и косите?

— Че какво друго да смятам? В тези случаи всичко съвпада. И няма значение дали потомък на Румянцеви прави всичко това, както си мисля аз, или хората, които притискат Андрей, както мисли той. Важен е резултатът: хората напускат клуба, служители — също. Трябва да спрем това на всяка цена. Именно затова вие сте тук.

— Разбирам — повтори Настя. — Може ли да ви попитам още нещо? Може би искате да си лягате?

— Разбира се, питайте всичко, което ви интересува — с готовност отговори Тамара. — Между другото, защо не отидохте да вечеряте? Аз попитах в заведението, казаха ми, че не сте ходили. Или вечеряхте в града?

— Заплеснах се в работата — смутено призна Настя, която точно в този момент усети остър пристъп на глад.

Тя наистина беше забравила да яде, защото първо разговаря с Муравьова и Полосухин, после чете приказка, сетне вкарва в компютъра информацията и съставя отчет, а накрая се завтече при Тамара, докато не стана неприлично късно. Вярно, Тамара я почерпи с домашни бисквити и пастички, но днес, кой знае защо, не й се ядеше сладко. Колкото и да е странно, ядяха й се варени картофи с кисело зеле и черен хляб. Такъв един странен гастрономичен каприз…

— Имам пирожки с извара и с кайма, искате ли? — предложи Тамара.

На Настя не й се ядяха пирожки. Но нали не можеше да си легне гладна… Беше й неудобно да попита за картофи, щеше да се получи някак съвсем нахално. Трябваше да се съгласи.

Но изобщо не съжали — пирожките се оказаха невероятно вкусни.

— Тамара, исках да ви попитам за Елена Станиславовна Муравьова — каза Настя, след като остави настрана салфетката. — Да знаете случайно дали тя има пари?

— В какъв смисъл? — не разбра Тамара. — В смисъл дали е заможна? В смисъл на наследство? Или за ежедневни нужди?

— Имам предвид дали има пари, за да плати на наемен убиец.

Тамара се намръщи, дълбоки бръчки прорязаха челото й.

— За колко пари говорим? Не съм в течение на тези тарифи.

— Ами… в условията на Томилин и предвид конкретните жертви, мисля, около пет хиляди долара. Плюс-минус. Но не и хиляда или двайсет хиляди.

— Пет хиляди долара — промърмори замислено Тамара. — Само… Гледай ти, колко евтино може да се купи…

— Е, това е евтино за вас — възрази Настя. — Вие сте заможна жена. А за мен например е непосилно, аз нямам такива пари. А Муравьова?

— Не знам — поклати глава Тамара. — Ако съдя по това как се облича и какво си поръчва в нашето заведение, доходите й са съществено по-високи от пенсията. Но тя има деца, които се грижат за нея. От друга страна, Муравьова се държи така, сякаш цял живот е била богата. Кой знае, може от миналия й живот да са останали значителни спестявания. Или има скъпоценности, които може да продаде.

— А вие виждали ли сте я да носи скъпи украшения?

— Виждала съм я. Не всеки ден, но ги е слагала. Защо, да не смятате, че тя е убила Галина и Аида?

В гласа на Тамара нямаше уплаха, нито негодувание, само напълно детско любопитство.

— Длъжна съм да проверя всички възможности, това е работата ми — уклончиво отговори Настя. — Припомнете си, моля, кой от членовете на клуба и служителите най-активно разпространява слуха, че е възможно из имението да се разхожда маниак и е опасно да се намираш тук.

Тамара отново сбърчи чело и започна да изброява имена, които Настя веднага си записваше в бележника.

Разговаряха почти до полунощ. На сбогуване Тамара предупреди:

— Утре сутринта ще мине да ви вземе нашият системен администратор — Костя Еремеев, и ще ви покаже територията на имението. Работният ден започва в десет, тоест в десет той трябва да бъде в компютърната зала, затова ще дойде при вас към осем и половина, за да успее да ви покаже всичко и да отговори на всички ваши въпроси. Да не се успите!

— Ще се постарая — мрачно кимна Настя.

В осем и половина трябва да бъде готова за продължителна екскурзия, значи, трябва не само да стане и да се измие, но и да закуси. Тоест в колко трябва да стане? В седем най-късно. А вече е дванайсет без пет. Не, не е работа това, жена на нейната възраст трябва да спи най-малко осем часа, защото инак ще изглежда и ще се чувства като ранена костенурка. „Ако работата не позволява да ставам по-късничко, ще се стегна и планирам деня така, че да си лягам по-рано — нареждаше си Настя Каменская, докато слизаше по стълбището към жилището си на първия етаж. — Днес е последният път, когато ме заплашва недоспиване. Повече това няма да се повтори. Защо са решили, че може да ме вдигат в седем сутринта и в осем и половина да ме извеждат на работа? Защото така е решил Бегорски, този ранобудник, който е свикнал да става в пет часа и в шест вече да излиза от къщи и който смята, че всички трябва да живеят според неговите правила? Ами аз защо не възразих, защо не казах, че това е твърде рано за мен? Не посмях, нали? Почувствах се неудобно. По дяволите! Смених едни началници с други. Не по врат, ами по шия… Поне съм благодарна на Тамара, дето се сети, че не съм си купила нищо за закуска, и ми даде пакет бисквити. Ще има с какво да си изпия кафето утре сутринта.“

Тя влезе в апартамента си, изсипа бисквитите в красивата фруктиера, която бе изровила от едно шкафче в миникухнята, полюбува се на бъдещата си закуска, взе душ и рухна в леглото. Колко странно: практически нищо не бе правила цял ден, само беше разговаряла с хора, седейки във фотьойли, дори се бе придвижвала из града с кола, а се бе уморила така, сякаш се бе трепала цял пълноценен ден на „Петровка“. Защо ли?