Годеницата на лъва

Глава четиринадесета

Яздиха цялата нощ и целия следващ ден със съвсем кратки почивки, за да напоят конете. На залез-слънце Уеър спря коня си на полянка до някакъв хълм.

— Тук ще пренощуваме.

— А разумно ли е? — попита Селена. — Не бива да спирате заради мен или Теа. Можем да яздим още.

— Вие, издръжливите жени, можете и да се справите, аз обаче направо съм изцеден. — Кадар скочи от коня и се обърна към Уеър: — На четвърт миля оттук, надолу по хълма, тече рекичка. Вие тук подредете всичко за сън, а аз ще напоя и завържа конете.

Уеър кимна, скочи от седлото и свали Теа от коня.

— Идвам с теб. — Селена хвана юздите на кобилата си и последва Кадар по пътеката.

Как ли успява да остане бодра след два дни езда, запита се Теа вяло.

Обърна се към Уеър и повтори въпроса на Селена:

— Разумно ли е наистина да отдъхваме сега?

— При всяко положение е по-разумно, отколкото да убием както конете, така и себе си. Дори и Кемал трябва да отпочине и да се нахрани. Тръгваме съвсем рано сутринта.

— От Кемал няма никаква следа. Убеден ли си, че ни преследва?

— Разбира се, че ни преследва. Нали е длъжен да изтрие петното от честта си, преди да се изпречи отново пред очите на Саладин. — Той се извърна. — А сега поседни. Скоро огънят ще се разпали и ще приготвя нещо за ядене.

Тя се отпусна на земята. Не желаеше да спори с него, още повече, че я боляха всички мускули до един и не бе в състояние да стои изправена… Работата над гергефа не я бе подготвила за подобно физическо натоварване.

Похапна и се почувства по-добре. Но все още бе твърде замаяна от натрупаната умора.

Забеляза, че всъщност и Селена се чувства по същия начин. Когато сестра й седна до огъня, нямаше и следа от енергията, упоритостта и гордостта, които я поддържаха до този момент. Тя се пъхна първа под завивките и начаса заспа.

Кадар я наблюдаваше с усмивка.

— Добре, че заспа най-сетне. В противен случай нямаше да ни остави на мира докато не я оставим на пост през нощта. — Изправи се на крака и се протегна. — Отивам първи — обърна се към Уеър. — Можеш да ме смениш в полунощ.

Уеър кимна.

Теа се загледа след Кадар — той се изкачи до място, откъдето можеше да обхване с поглед цялата долина.

— По пътя Кадар бе необичайно мълчалив.

— Да, така е. — При тези думи устните му изтъняха. — Ако съществуваше друга възможност, нямаше да го моля точно за тази услуга. За него там е много опасно.

— По-опасно, отколкото за нас, така ли? На мен ми каза, че вече е живял при асасините.

— Да, но е изменил на Синан. Веднаж спомена, че предпочита да го ужили скорпион, отколкото да се завърне в онази среда. Не мога да му се сърдя. Скорпионът е по-безобидно животно от змията.

— Синан ти напомня змия, така ли?

Уеър вдигна рамене.

— Както змията, и той носи смърт. Змията обаче можеш да победиш. Често съм се питал дали… — Последва повторно вдигане на раменете. — Всъщност не бива да ме слушаш какво говоря. Когато бях в Майсеф, крепостта на Синан, бях болен и докато ме мъчеше треската, ми се привиждаше какво ли не.

— И кога ще пристигнем в планината на тази змия?

— Утре вечер сме в предпланините на Носаири — отговори Уеър. — Учудвам се, че не се възпротиви, когато споменахме за Майсеф.

— Няма за какво да протестирам. Мисля, че не би ни завел в змийско леговище, ако съществуваше някаква друга възможност. Само не разбирам, защо продължаваш да мислиш, че ми липсва разум.

— Ти си жена. А аз не съм свикнал с жени, които разсъждават.

Теа усети, че в душата й се поражда раздразнение.

— Вероятно си бил прекомерно зает с телата им, та затова не си могъл да забележиш способни ли са да мислят или не.

— Може и така да е било. — Той спря за миг. — Искам да ти кажа обаче, че дори и майка ми не беше като теб. Тя пееше великолепно, смееше се, но се огъваше пред волята на баща ми. Така и не забелязах никога дали е могла да разсъждава или не.

— Аз не съм като майка ти. Не желая и да бъда.

— Не съм имал предвид, че искам да си такава. Казах само, че за мен мислещите жени са нещо необичайно. — Уеър я изгледа. — Струва ми се, че нещо щеше да ми липсва, ако ти не беше от тях.

— Милост!

— Обаче не и острото ти езиче — подчерта той. — Аз не съм ти враг. И нямаш никакви причини постоянно да ми обръщаш гръб.

Той се заблуждаваше. Разбира се, че имаше основание да го държи на разстояние от себе си.

— Отнасям се към теб като към неприятел, тъй като и ти самият се държа по такъв начин с мен. Отнел си ми цели две години от живота.

— А аз се главих две години на служба при Кемал, за да осигуря твоята безопасност.

— Не очакваш от мен да ти благодаря, нали?

— Не — махна той с ръка. — Когато те заведох в Ел Сунан, осъзнавах ясно, че няма да ми простиш.

— Точно така. Наистина няма да ти простя. — Тя се загледа в огъня. — А в мига, в който Кемал престане да ни застрашава, пътищата ни ще се разделят. Няма да позволя да ме заключат в поредната тъмница.

— Кемал е по-малката опасност. Тамплиерите ще те преследват докрай. — Внезапно той се обърна към нея и възкликна: — За Бога, единствен Ваден знаеше, че представляваш опасност за тях. Кажи, защо им издаде тайната?

— Не разбирам за какво говориш. Не съм издавала никому нищо. А и как бих могла?

— Знамето. Лъвският трон. Откъде го познаваш?

Теа го изгледа стъписана.

— Кого да познавам?

Той се взря в лицето й.

— Всемогъщи Боже, та ти наистина нямаш представа за какво става въпрос — възкликна изненадан. — Помислих си дори, че Кадар може и да е прав като твърди, че може несъзнателно да съм се издал пред теб. Но ти не знаеш нищо за лъвския трон, нали?

— Разбира се, че знам. Все пак идеята е моя и аз го извезах.

— И за теб бе ясно, че представлява трон, така ли?

— Не ставай смешен. Та то се разбира от само себе си.

— Кадар например не разпозна в изображението трон. А Селена, тя какво мисли?

Теа сбърчи чело.

— Не зная. Не сме разговаряли по този въпрос. Но предполагам, че и тя е видяла трона.

— Попитай я. Обзалагам се, че не съзира в герба нищо подобно.

— Какво значение придаваш на всичко това?

— Така, значи… — Тръпка прониза тялото му. — Това означава, че ти си била в състояние да видиш нещо, а тя — не. Може би все пак вината е моя, може би съм споменал нещо по непредпазливост.

В сиянието на пламъците лицето му изглеждаше пребледняло.

— Говориш безсмислици. Добре, извезала съм лъвски трон. Ти обаче какво общо имаш с този герб?

— Това не е някакъв си трон. Това е Тронът. — Уеър замълча за миг. — Тронът, който съзрях в пещерите под храма — Нейният трон.

— Нейният трон ли?

Той отвори уста да каже още нещо, но само поклати глава.

— Ти и бездруго знаеш вече прекалено много. Не мога да…

Внезапно я обхвана силен гняв.

— О, не! Така не може повече да продължава! Твърдиш, че тези твои тамплиери ще ме преследват докрай и ще ме убият, където и да се скрия. Ти обаче си се обгърнал в мълчание и се отнасяш към мен, сякаш съм някакво сламено чучело! Сега обаче ще отговориш на всичките ми въпроси. Трябва да знам защо всичко това ми се стоварва на главата.

— Най-добре ще бъде да не…

— Животът ми си е мой. А ти ми ограби две години от него. Не ще позволя никой да ми отнеме правото сама да взимам решенията, които се отнасят до мен.

Той я изгледа продължително, след което отново се взря в огъня.

— Какво по-точно желаеш да узнаеш?

— Чий трон си видял?

— Трона на Ашера.

— И коя е Ашера?

— Богиня, почитана от юдеите в Ханаан преди много векове.

Теа кимна.

— Ще рече, преди да получат откровението, че съществува само един истинен Бог.

— Не съвсем.

Тя скочи от мястото си.

— Как така? Нали след завръщането на Мойсей от планината Синай с десетте Божи заповеди те започват да се молят на единия Бог?

— Не.

— Искаш да кажеш, че Библията лъже, така ли? — прошепна тя.

— Искам да кажа, че Библията е писана от хора, които може и да не са искали да си признаят, че са се отклонили от Истината.

— Не е възможно.

Той се усмихна горчиво.

— Виждаш ли как тази мисъл те плаши и ужасява? Нашата религия се основава на свещени писания, в чието съвършенство ти не желаеш да се усъмниш. Опасяваш се, че дори една-единствена лъжа може да разтури цялата къща.

— Кощунствени слова! Съществува само един Господ Бог!

— Да съм казал нещо друго? Учените твърдят, че Ашера е била почитана непозволено в Ханаан. Бог е бил познат като Йехова, а Ашера, лъвската жена, се смятала за негова съпруга. Тя седяла върху лъвски трон и я почитали като богиня на плодородието.

Теа поклати глава.

— Това е невъзможно.

— Само че е било точно така. И тъй като ханаанците не желаели да се отрекат от своята богиня, в стремежа си да я изличат от лицето на земята и от паметта на хората жреците най-накрая унищожили всички идоли и паметници, свързани с Ашера. — След кратка пауза Уеър продължи: — С изключение на лъвския трон. Закарали го в Соломоновия храм, скрили го дълбоките пещери и му сложили табелка с надпис, който гласял, че тронът не бива да се изнася под открито небе.

— Защо не са го унищожили?

— От суеверие. В продължение на столетия животът на ханаанците се е ръководил от богинята, която смятали за съпруга на единия, истинен Бог. Лъвският трон е бил едновременно символ и обиталище на нейната власт и мощ. Очевидно жреците са се усъмнили, че все пак може да има зрънце истина в мита и за всеки случай решили да не унищожават олтара на нейното величие.

— Не вярвам тамплиерите да са все още суеверни.

— Не, не са. Но когато те открили трона и надписа, хиляди мъже вече били оставили живота си в кръстоносните походи, за да докажат на неверниците, че има само един истинен Бог. Тамплиерите отчаяно искали да унищожат трона, но не били в състояние да го сторят.

— Разбира се, че са били в състояние.

— Вероятно са се страхували. По друга причина. На плочката било написано нещо, което ги смутило и уплашило. Което можело да се тълкува по най-различни начини.

— За какво говориш? — изтръгна се шепот от устните й.

— Става въпрос за един израз… който допускал известни съмнения дали Ашера е била просто една богиня.

В погледа и се четеше пълно объркване.

— Какво?

— Не можело да се изключи напълно възможността, Йехова и Ашера да не са мъж и жена… а по-скоро да представляват една цялост. Един бог… или богиня.

Замаяна от чутото, тя го загледа втренчено. Сигурно не говореше сериозно.

— Не желаели да поемат риска да унищожат свещена реликва. Тронът трябвало да се запази невредим, но никой не бивало да научава за неговото съществуване.

— Но ние знаем, че библейският Бог е мъж.

— Разбира се, че го знаем. Само че плочката… е, възможно е Ашера да означава онази част от Бога, който ни дарява с плодородие. Бог сигурно има безброй проявления.

— И едно от тях е жена?

— Не съм казал подобно нещо.

— Защото те е страх да го произнесеш. Така както и те се боят да го изрекат. — Мразовита тръпка прониза тялото й. — И аз се страхувам. — Бог трябваше да си остане онази сила, която познаваше още от детинство. Всичко на този свят можеше да се промени, но не и Бог! — Не вярвам да е истина!

— Както кажеш — но сега вече разбираш, защо тамплиерите ще сторят всичко възможно, за да задушат в зародиш всякакви съмнения по въпроса. Папата и църквата владеят света. И никой не бива да се усъмни в истинността на учението, което разпространяват.

— Никога не бих го и сторила. Как е възможно изобщо човек да прояви недоверие в истинната вяра?

— Слушай ме внимателно: Тамплиерите се боят, че се стремиш да сееш размирици. Създала си знаме, което за тях представлява подигравка и предизвикателство. — Той замълча за миг. — А освен това си го връчила на неверник.

— Глупости! Знамето ми нямаше нищо общо с богове или богини. То бе предназначено за теб.

— Като е било за мен, защо тогава си го дала на Кемал?

— Знаеш защо. И на Нечестивия щях да го дам, само и само да не ми се мярка повече пред очите.

— Точно това и ще си помислят тамплиерите. Те сигурно смятат, че съм ти издал тайната на трона и ти си създала знамето, за да подкрепиш Антихриста в борбата му срещу истинната вяра. — Уеър поклати глава. — А и твърденията на Кемал, че откакто му принадлежи, знамето по чудодеен начин му помага да спечели всяка битка само подчертава опасенията на тамплиерите.

Очите й се разшириха.

— Знамето няма нищо общо с всичко това. Неговите успехи са плод на чиста случайност…

— Наистина ли? Ами опитай се тогава да го обясниш на Кемал и на Великия магистър.

— Повтарям, знамето не притежава чудодейна мощ. Идеята за това везмо ми хрумна просто така… — Внезапно я връхлетя споменът за онези дни на творческа лудост, дни, в които безспирно, неуморно се труди над знамето. — Не съм някаква вещица. — Гласът й потрепери. — По кой начин би могло да върши чудеса? Исках само да създам знаме, което да ти принадлежи. Съсредоточих всичките си мисли върху теб и внезапно образът изникна пред очите ми… Просто се появи и остана.

Уеър посрещна спокойно погледа й.

— Та това няма нищо общо с черната магия. — Тя сви ръце в юмруци. — Гербът на всеки властелин може да прилича на твоя лъвски трон.

— Нека не спорим. — Уеър потърка слепоочията си. — Може наистина да е случайно съвпадение. От нощта, в която съзрях трона, за мен всичко е някак размито.

— За мен нещата не стоят така. Говориш безсмислици, а ако и тамплиерите вярват в същото, значи не са просто глупаци, а направо луди. — Тя се загъна по-плътно в завивките и се обърна с гръб. Не биваше да трепери повече. Нямаше никакъв повод да се ядосва — откакто Уеър наруши забраната и проговори, не се бе променило нищо. Господ нямаше да я унищожи само защото е чула богохулни слова. Въпреки всичко обаче усети промяна — сякаш земята под краката й се разклати.

— Не се бой!

— Не се страхувам.

— Значи си по-храбра отколкото аз бях на времето. — Уеър положи ръка на раменете и. — Знам, какво изпитваш. Когато съзрях трона, ми остана време единствено да побягна и да се скрия вдън земя. Започнах истински да размишлявам по въпроса едва когато ме раниха и Кадар започна да се грижи за мен. Чувствах се като дете, загубило са в мрака.

— Не ме докосвай.

— Исках само да те утеша — отвърна той с пресекващ глас. — Помислих се, че се нуждаеш от малко утеха.

— Не и от теб! — Трябваше да се отдръпне по-далеч от него, но Бог й бе свидетел, че наистина изпитваше потребност от утеха. Обзе я желание да се хвърли в силната му прегръдка и цялата й неувереност веднаж завинаги да изчезне.

Той дръпна ръката си.

— Прощавай!

Внезапно изпита хлад, самота. Пожела отново той да я докосне.

— Чуй ме. Ако вярваш в Бог, ще се съгласиш, че цялото Му Творение е подчинено на някакъв замисъл. Този замисъл може би не изглежда така, както ти си го представяш, но той съществува. Трябва да се придържаме към тази истина. — Той направи кратка пауза. — Не вярвам Бог да ни накаже, задето тълкуваме този замисъл посвоему. Защото Бог е добър. Лош е човекът.

— Всичко обаче си остава постарому. Не забелязвам промяна.

— Ще я забележиш. — Той се намести по-удобно в завивките си. — Ще се опиташ да отхвърлиш тези мисли от себе си, но те ще надделеят. Недей да се бориш, сключи мир с тях. Защото Бог ни е дарил с разум. Сигурно желае и да си служим с него, нали? — Той замълча отново, но след малко продължи: — Не си извършила зло. Ако някой е съгрешил, това съм бил аз. Върху мен ще падне наказанието.

— Само ако враговете ти те победят.

— Няма да победят. А сега спи. Утре тръгваме на зазоряване.

Да спи ли? Едва ли щеше да се успокои. В главата й настъпи влудяваща бъркотия — лъвски тронове, знамена и забранени богини. Към всички тези плашещи видения се присъедини дори и невероятната мисъл, че Бог би могъл да има и черти на жена. Когато бе робиня, тя гледаше на Него като на най-висша сила, като на господар, който можеше да бъде добър или жесток, и който облагодетелстваше мъжете, а жените просто търпеше на тази земя. Тя се бореше срещу властта на други повелители, но майка й бе внушила да възприеме безпрекословно библейския Бог и да му се кланя. И не бе от значение, че чрез своята църква Господ оповестяваше законността на робството. Защото Бог бе Бог и волята му не се тълкуваше.

Длъжна бе незабавно да прогони тези мисли от ума си. Въпреки съвета на Уеър Теа с всички сили се стремеше да не заспи.

Усилията й обаче останаха безуспешни. Последното, което си спомни, бе едно копринено знаме, на което искряха златисти очи.

— Майсеф е пред нас, няколко мили по-нататък по този път. — Кадар придърпа юздите и спря поглед върху планините. — Все още ли настояваш да отидем там, Уеър?

— Да. Нямаме друг избор. — Той хвърли поглед през рамо. — Когато почивахме последния път, зад нас на хоризонта съзрях облаци прах.

Теа се уплаши.

— Защо не спомена нищо?

— Не е нужно и ти да се тревожиш. Няма никакъв смисъл.

Уеър никога не би споделил страховете си, щом като можеше да ги понесе сам.

— Да, но бих предпочела да знам.

Той вдигна рамене.

— Е, сега вече знаеш. — После погледна и към Кадар. — Ти ще яздиш пръв. Теб те познават.

— Дано старецът няма нови последователи, които не са ме виждали. — Кадар подкара коня си покрай тях и излезе начело на редицата. — Хайде, приятели! След мен!

— Как мислиш, Кемал ще спре ли на това място? — попита Теа и се озърна. Нима онези изпарения в далечината бяха облаците прах, за които спомена Уеър?

— Зависи доколко цени живота си повече от своята чест — отвърна Уеър. — Според мен ще ни преследва… докато не му се изпречи някой от последователите на стареца. В такъв случай смелостта му може да се изпари.

Теа погледна към Селена, която следваше Кадар нагоре по пътя.

— Тя не бива в никакъв случай да се излага на опасност. Не може ли да я скрием някъде в предпланините?

— А тя ще се съгласи ли да остане сама? — Уеър поклати глава. — Само ако я завържем за някое дърво, само че тогава ще бъде напълно безпомощна, в случай че Кемал я открие. При нас в планината ще е на по-сигурно място.

Теа обаче не бе убедена, че планината ще й осигури безопасност. Тя бе тъмна, изпълнена със сенки, заплашителна. Защото бе планина като всички останали.

Само че в тях иззад дърветата и скалите не дебнеха асасини.

— Може би трябва да яздим по-бързо?

— Само в краен случай. Конете са уморени, а може да се наложи бързо да преминат в галоп.

— А конете на Кемал не са ли уморени?

— Не е изключено да води със себе си и животни за подмяна.

Не се бе досетила за тази възможност, а и не й се искаше да я проверява.

— Защо този Синан няма да посрещне дружелюбно Кемал? Нали е от обкръжението на Саладин?

— Той мрази Саладин.

— А защо не се отнася приятелски към тамплиерите?

— Мрази и рицарите.

— Кому е верен тогава?

— На собствената си секта, асасините. Тук, в тези планини, той владее своята независима област. През по-голямата част от времето се задоволява с ролята си на наблюдател, очаква Саладин и кръстоносците междувременно да се унищожат едни други. Стига да не се увлекат дотолкова, че да го обидят лично, разбира се.

— А ако се случи нещо подобно?

— Веднаж Саладин предприел опит да изтрие асасините от лицето на земята. Той поел с войска към Майсеф и обкръжил крепостта. По това време Синан не бил там, а когато се върнал, за да защищава крепостта си, Саладин можел да го хване без всякакви усилия. Но по някакъв начин Синан успял да се промъкне до своите. От този миг нататък Саладин всяка нощ бил измъчван от най-гнусни кошмари, толкова страховити, че буквално се боял да заспи. В резултат на виденията се изтощил напълно, изнемощял и се разтрисал от всяка сянка покрай себе си. Една нощ се събудил в шатрата си и открил на леглото си печиво, известно като специалитет на асасините. До печивото бил сложен отровен нож заедно с лист хартия, върху който бил изписан заплашителен стих. Саладин бил убеден, че го е посетил лично старецът. Така или иначе, загубил присъствие на духа и изпратил послание на Синан, в което го молел за прошка, както и за свободен излаз от планината. В замяна на това обещал никога повече да не притеснява асасините. — Уеър се усмихна иронично. — Синан най-милостиво му простил.

По някакъв тайнствен начин разказът на Уеър оказа силно въздействие върху Теа — тя бе буквално очарована от чутото.

— И все пак как е успял асасинът да влезе в шатрата на Саладин? Нали султанът е бил обграден от цялата си войска?

— Питай Кадар. Защото незабелязаното проникване на най-различни места спада към обучението на асасините.

Погледът й се спря върху Кадар.

— А той ще ми отговори ли, ако го запитам?

— Вероятно не. Не разговаря за времето, прекарано при Синан.

Спомни си какво й бе казал веднаж Кадар. Човек е длъжен да познава тъмните пътеки на познанието не по-зле от светлите. Разбира се, понякога се случва да научиш твърде много и да проникнеш твърде дълбоко в дебрите му.

Внезапно осъзна, че не желае да узнае нищо за тези тъмни пътеки — щеше да пострада непринудеността в отношенията им. Тя отново се върна към същинската тема.

— Дали пък стражите не са били подкупени, за да пропуснат асасина в шатрата на Саладин?

Уеър поклати глава.

— Вярно, че Синан прибягва до подкуп и измама, за да разположи фигурите си в изгодна позиция, но пък хората от близкото обкръжение на Саладин са извънредно предани на султана. Не, Синан си е послужил с други средства.

Призраци и внушение. Теа се разтрепери цялата.

— Как е възможно човек да влияе върху сънищата на другите? Сигурно е било чиста случайност. — Последното изречение й се стори познато и тя се досети, че по подобен начин бе обяснила как е създала знамето си. Побърза обаче да прогони спомена. — Нима вярваш, че Синан владее свръхестествени сили?

Уеър отбягна прекия отговор.

— Според мен той притежава брилянтен ум, душа просто няма и е чудовищно себичен. Съчетанието на тези три качества създават предпоставките за едно болестно разгръщане на талантите му. В течение на времето той е възприел като най-естественото нещо на света факта, че в тази страна всички го почитат и се страхуват от него както от никой друг. Смъртта в битка се е превърнала в ежедневие, обаче човекът, който е в състояние да затрие нечий живот като гръм от ясно небе, този човек превъзхожда всички останали.

— Той ще приеме ли да ни скрие?

— Да, ако Кадар го намери в добро разположение на духа. Има слабост към нашия приятел и е склонен да му отстъпва.

— А ако не е в подходящо настроение?

— В такъв случай ще ни се наложи да бягаме, сякаш рогатия е по петите ни. — Уеър хвърли един-единствен поглед през рамо. — Точно това и става в момента — добави той гневно.

Теа се обърна бързо и пое рязко и дълбоко въздух. Ездачи в доспехи. Съвсем наблизо.

Погледът й бе привлечен от мъжа, който предвождаше отряда.

Лъвовете блестяха над главата на Кемал — могъщи и живи в гаснещия светлик на деня.

— Ела. — Уеър сграбчи юздите й, пришпори коня си и той се впусна стремглаво нагоре по стръмния, скалист склон.

Вятърът разбърка косите на Теа и я зашиба по лицето. Задъхани, с разширени ноздри, конете напрегнаха последните си сили. Чаткане на копита зад гърбовете им! Хвърли поглед назад, изтръпнала от страх.

Как ли Кемал бе успял да ги настигне тъй бързо? Уеър спомена нещо за смяна на коне.

С ругатни той подтикваше конете, да бързат, но от тях не можеше да се иска повече. Звукът от копитата зад тях се засилваше.

Крясъци. И пронизителният глас на Кемал.

— Акко! Мъст в името на Аллаха! Мъст за Акко!

Всемогъщи Боже, та те вече ги настигаха!

Пред тях се простираше неголяма равна поляна. Тук можеха да се придвижат по-бързо.

Но същото се отнасяше и за Кемал.

Ездачите му прииждаха отвсякъде. Обградиха ги.

С лудешки, искрящи очи Кемал се спусна с изваден меч към нея.

— Вещица! Щерка на ада!

Уеър се обърна и я загради с тялото си.

— Кадар, пази я!

— Не! — изкрещя Теа.

Той не й обърна никакво внимание и се понесе право срещу Кемал, пробивайки се път през воините, плътно заобиколили предводителя си.

— Хей, Кемал, защо не нападнеш мен? Къде остана храбростта ти, войнската ти чест, че се нахвърляш върху жени?

Някакъв боздуган го закачи по рамото. Той се олюля на седлото, но не загуби самообладание.

— Какво си се скрил зад васалите си, страхливецо? Ела и се изправи срещу мен!

— А вашият крал Ричард застана ли пред людете, заклани в Акко, а? Кучешка смърт за вас! — Кемал даде знак на войниците си. — Смажете го! Искам главата му за Саладин!

Бойците на Кемал заприиждаха към Уеър.

Кадар сграбчи юздата на Теа в мига, в който тя понечи да се хвърли в гмежта.

— Не! Стой! Не можеш да сториш нищо!

— Какво, да гледам ли? Та те ще го убият. — С щита си Уеър успяваше да отбие повечето удари, но далеч не всички. Колко ли още ще издържи, запита се тя, изпълнена със смъртен ужас. — Кадар, направи нещо! Или ме остави аз да опитам.

— Още не! — Той наклони глава и се заслуша в нещо. — Чувам… Не е изключено… — По лицето му премина тръпка на възбуда. — Ако успее да ги задържи още малко…

Уеър ги задържаше. Той размахваше меч на всички страни и безспирно съсичаше нападателите вляво и вдясно от себе си. Теа задърпа енергично юздата от ръката на Кадар.

— Пусни ме.

— Слушай! — настоя Кадар.

— И аз ги чувам — обади се неочаквано Селена. — Барабани.

Кемал вдигна глава и погледна нагоре към скалите, обграждащи платото, върху което се намираха.

— Какво е това? — попита Селена.

— Наричат ги „барабаните на смъртта“. Според поверието, който ги чуе, не ще доживее до следващата си битка.

Грохотът на барабаните заехтя над хълмовете — призрачен, заплашителен.

Но той не достигна до слуха на Теа — в този миг повалиха Уеър на земята. Без кон бе дваж по-уязвим. Щяха да го съсекат…

Звукът от барабаните се усили. Хората на Кемал се заковаха по местата си и вдигнаха поглед към скалния венец около платото.

На самия ръб изникна фигура в развети бели одежди. На известно разстояние от нея се появи и втора, после трета… Асасините образуваха бързо кръг — неми, бели наблюдатели. Демони на смъртта, на празника, посветен на мъртвите.

Барабаните ускориха ритъма си, грохотът им се усилваше с всяка изминала секунда.

— Да — промълви Кадар. — Нека ги слушат.

Панически страх обсеби хората на Кемал и те потекоха като придошла река надолу по хълма.

Теа не можеше да повярва на очите си. Уеър бе спасен.

— Връщайте се, страхливци такива — изрева Кемал. — Не се бойте! Знамето се вее!

За щастие никой не го чуваше. Теа отскубна юздата от ръцете на Кадар и се спусна към Уеър, чийто шлем бе отхвръкнал встрани. Застанал на колене, той с усилие се опитваше да се изправи.

— Знамето е в мен — изрева отново Кемал. Лицето му се наля с кръв, а очите буквално щяха да изхвръкнат от орбитите си. Той пак отправи поглед към скалите и ужас разкриви лицето му — бе изоставен от всички. Извъртя се рязко към Уеър и вбесен изкрещя:

— Ти, жалко псе! — Замахна и мечът му изсвистя към незащитената глава на Уеър.

— Уеър! — Страхът бе стегнал гърлото на Теа и от него се изтръгна само някакъв едва чут хрип.

Уеър успя да отклони острието с щита си, но широката страна на меча го засегна по слепоочието.

Прескачайки тялото на Уеър, Кемал бързо последва отряда си.

Уеър се бе свлякъл на земята, бледен и неподвижен. Слепоочието му кървеше и изглеждаше… вдлъбнато.

Теа се плъзна от седлото и за миг се озова до него.

— Уеър. — Свлече се на колене и го притегли върху гръдта си. — Ти няма да умреш. Чуваш ли ме? Не бива да умираш!

Клепачите на Уеър се повдигнаха.

— Моля… Кадар — успя да пошепне едва-едва той. — Заведи я… далеч… извън страната. Тук… много опасно.

— Никъде няма да ме завежда. — Тя притисна тялото му по-силно към себе си. — Ако искаш да съм в безопасност, трябва да останеш жив и сам да ме отведеш оттук.

Погледът му се плъзна към лицето и.

— Инатливо женче. — После очите се затвориха и тялото се отпусна.

Нима бе мъртъв?

Не, тя долови, че под доспехите гърдите му слабо се надигат и спускат. Той бе жив и тя щеше да намери начин да раздуха тази искрица живот, докато от нея лумне огън.

— Разбираш ли нещо от лечителство? — попита тя Кадар с умолителен тон.

— Зная само, че той не е добре и че никой от нас не може да му помогне. — Момъкът вдигна ръка, за да пресече протестите й. — Просто е така. Когато ранят някого в главата, човек може единствено да чака, да се грижи за ранения и да се надява, че той отново ще се върне в съзнание. При по-силни удари безсъзнанието може понякога да премине в смърт.

— Само не ми казвай, че съм безсилна. Не ще позволя да умре.

— А в състояние ли си да върнеш времето назад и да попречиш на Кемал да нанесе удара си? Защото едва ли има друг начин да му помогнеш. Всичко останало е извън нашата воля.

Внезапно почувства, че й прилошава и притвори очи. Не биваше в никакъв случай да се поддава на отчаянието. Ако не останеше силна, нямаше да е в състояние да помогна не Уеър. Тя разтвори с усилие очи.

— Може ли да го преместим другаде?

Кадар поклати глава.

— В такъв случай оставаме тук.

— Отидоха си. — Изумена, Селена гледаше към скалите, където до преди малко стояха белите фигури. — Къде ли са изчезнали?

— В своята крепост. Те постигнаха своето.

Но се забавиха, мина през ума на Теа. Защото Уеър бе повален от врага си.

— Аз ще го гледам, ти обаче трябва да се погрижиш никой да не го смущава, докато не оздравее.

— Колко му е — изрече Кадар иронично. — Просто трябва да се справя първо със стареца от планината, на чиято територия се намираме без негово разрешение и второ, с Кемал, който е убеден в непобедимостта си, докато притежава твоя пряпорец.

— Като е така, отнеми му това знаме — изсъска тя. — Но първо ми помогни да снемем доспехите на Уеър.

До нея застана Селена.

— Аз ще ти помогна — рече тя и коленичи до ранения. — Двете заедно ще се справим. — После изгледа Кадар строго. — А сега вървете да свършите вашата си работа и ни оставете ние да вършим своята.

— Слушам, господарке. — Той се поклони галантно. — Ще ми разрешите ли в битките да нося знак за вашето благоразположение?

— Ако сте достатъчно умен, ще се въздържате от всякакви сблъсъци — отвърна Селена. — И така, бъдете разумен. Сигурно този Синан ви уважава и цени доста, щом като си направи труда да прогони Кемал. А сега тръгвайте и разберете дали ще ни помогне да се измъкнем окончателно от Кемал. И да не ми се върнете целият в кръв с молба да се погрижим за вас. Един ранен ни стига.

— Ще сторя и невъзможното, за да ти спестя този труд. — Той се отправи към коня си.

— Ако се наложи, мога да се грижа за всекиго.

Теа не можеше повече да понася този разговор.

— Хайде, помогнете ми най-сетне. Уеър може ида умре, ако продължавате да дърдорите глупости. Кадар, толкова ли малко означава той за теб?

— Той е моя собственост. А собствеността винаги е важна за собственика. — При тези думи Кадар се метна на коня. — Разбира се, че ще сторя всичко, което зависи от мен, за да му спася живота. Не мърдайте оттук, докато не се върна и бъдете много предпазливи. Не бива усилията ми да отидат по дяволите, нали? — Той обърна коня и препусна нагоре по хълма.

Теа не бе в състояние да разбере безгрижието на Кадар.

— Не ми го побира умът — как може да бъде толкова лекомислен.

— Страхува се — обади се Селена с тих глас. — Мисля, че прекалено често е наблюдавал смъртта. Старае се да не показва дълбоката си привързаност към някого, тъй като се бои да не го загуби. Не се тревожи, той ще открие начин да ни помогне.

Но каква полза от помощ, ако Уеър й се изплъзнеше. Не, не биваше да допусне да умре. Защото и тя нямаше да го преживее…

През нощта Уеър не дойде в съзнание.

Теа бе седнала до него и навлажняваше устните и главата му с вода. С помощта на Селена го освободи от доспехите и без тази предпазна обвивка той изглеждаше заплашително уязвим. Вече не бе воин, а само страдащ човек.

На развиделяване малката й сестричка дойде и коленичи до нея.

— Не се подобрява — рече тя, след като хвърли поглед върху бледото лице на Уеър.

— Кой знае? — Теа сама долови отчаянието, скрито в отговора й. — Може сънят да го изцери.

— Може — повтори Селена без надежда в гласа.

— Скоро трябва да дойде в съзнание.

— А ако не се събуди? — попита Селена едва чуто. — Трябва да се примириш с мисълта, че може и да си отиде.

— Не желая да се примирявам с нищо.

— Защото жертва живота си за тебе ли?

— Не си права. Той няма да умре.

Селена млъкна и изгледа сестра си внимателно.

— Каква глупачка съм била — избухна тя внезапно. — Ти през цялото време твърдиш, че го мразиш. А всъщност обичаш този мъж, нали?

— Да. — Колко бе просто най-сетне да признае любовта си, макар че по-рано дори не се бе замисляла по този въпрос.

— Защо тогава ме излъга?

— Не е било лъжа. Самата аз не съм го съзнавала ясно. Вероятно съм се бояла да го обичам. — Тя прокара уморено пръсти през косата си. — А и той нямаше право да ни затвори в Ел Сунан. Мразех го. Бях бясна. — Все още му се гневеше, но това й чувство нямаше никаква стойност пред лицето на смъртта. — Това са неща, които човек не разбира веднага — добави тя.

— Трябвало е да избереш друг човек, комуто да посветиш любовта си — Селена бе раздразнена, цялото й тяло се бе изопнало. — По всичко личи, че лорд Уеър не ти носи щастие.

— Не знам… Просто… всичко стана от само себе си.

— Я се виж сега. Ако той умре, няма да спреш да скърбиш. А аз не ще мога да сторя нищо, за да ти помогна.

— Няма да умре — повтори упорито Теа. — А сега върви. Не те искам край себе си, щом таиш в себе си такива мрачни мисли.

— Мислите не убиват никого. Нека ти помогна.

Бе рисковано да я остави при себе си. Усещаше, че Уеър се намира на границата между живота и смъртта, боеше се, че и най-невинният полъх може да го повали.

— Искам да остана сама с него.

Селена поклати глава и се изправи на крака.

— По-лошо е дори от времето, когато везеше знамето си. Ти и тогава не желаеше да ти помагат, но поне не гледаше на мен като на ангел на смъртта — Вдигна равнодушно рамене и се отдалечи. — Отивам на пост. Извикай ме, ако ти потрябвам.

Засегнах Селена, си каза Теа уморено. По-късно ще й поиска прошка. Малката е права. Отчаянието, както и решителността, граничеща с лудост, повтаряха състоянието й, когато шиеше знамето. С тази разлика, че тогава не изпитваше този ужас и този противен страх.

Знамето.

Ашера.

Нима Бог бе повалил Уеър заради твърде свободното тълкуване на Свещеното писание?

Невъзможно. Той не бе обидил Бог, не, той защити живота й и това можеше да се превърне в истинската причина за смъртта му.

Още в мига, в който премина през крепостната врата, Кадар почувства тласъка на Силата — груба и настойчива като грохота на призрачните барабани.

Времето не бе накърнило мощта на стареца.

Синан го очакваше на стъпалата на замъка си, а на лицето му се появи усмивка на дълбоко задоволство.

— Ти отново се завърна при мен… както и можеше да се предвиди.

— Дошъл съм с молба за подслон. Аз лично няма да остана тук.

— Подслон за онези слабаци там долу ли? Ако не бях изпратил барабанете, щяха да ги накълцат на парчета.

— Да, но ти изпрати барабаните.

— Заради теб, а не за тях.

— Тогава стори още нещо заради мен — изпрати им помощ, за да не бъдат нападнати още веднаж от Кемал.

— Но нали ти си тук. Вече нямам никаква причина да ги закрилям. — Старецът се усмихна хладно. — А освен това ще се погрижа да ги забравиш по най-бързия начин. Та ти и сега вече не се чувстваш тъй обвързан с тях, нали, Кадар?

Кадар долови как Силата на Синан го завлича във въртопите си.

Бе забравил напълно колко трудно човек може да се противопостави на това могъщо засмукване, нужно му бе мъничко време, за да се отскубне.

— В никакъв случай не ще ги забравя. — Замълча за миг. — А ако загинат, винаги ще останат в паметта ми. Спомените често са по-силни от действителността. Защото имат свойството да нарастват, докато накрая обсебят всяко кътче на съзнанието и душата на човека. — Забеляза, че подобни идеи явно не се нравят на Синан и затова побърза отново да зададе въпроса си: — Защо не изпратиш някой, който да пази слабаците, та Кемал да не ги превърне в спомен?

Синан го наблюдаваше с неподвижен, безизразен поглед.

— Кадар, ти винаги си бил голям досадник.

— А ти не можеш да търпиш някой да ти досажда, нали?

— Така ще си остане и занапред. Още малко и щях да те завладея. Искам да останеш тук. С теб не може да се мери никой. Най-силният долавя най-силно амбицията и се бори най-енергично срещу й. — При тези думи той се обърна и се заизкачва по каменните стъпала. — Само че сега си отново в ръцете ми. Пък после ще видим колко държиш на онези християни, твоите приятели.

Изминаха три дни, но Уеър все още не бе дошъл в съзнание.

Теа наливаше вода върху езика му, но не бе в състояние да му даде твърда храна. Как да оздравее, след като не се храни, запита се тя отчаяна. Той буквално линееше пред очите й.

— Няма да ти напомням да спиш, но си длъжна да се храниш.

Селена застана до нея с дървена съдина в ръце. Уеър не желаеше да преглътне каквото и да е. Теа поклати глава.

— Или ще ядеш, или ще седна върху теб и ще ти напъхам храната насила в гърлото. — Изражението на Селена бе по-мрачно от всякога. — Търпението ми преля. Искаш непременно да се самоубиеш заради човек, който ще умре. А и този идиот Кадар сигурно също лежи някъде мъртъв насред тази планина. Не мога да го понеса. — Пъхна паницата в ръцете на Теа. — Изяж го и повече няма да те безпокоя.

По-лесно бе да я послуша, отколкото да влезе в спор. Теа изяде бързо всичко и пъхна паницата обратно в ръцете на сестра си.

— Така е добре. — Селена се обърна и подхвърли през рамо: — Ако любовта към някой мъж наистина така заробва жените, смятам да не се поддавам на подобни чувства. В момента ти си много повече робиня, отколкото в дома на Николас.

Вярно е, съгласи се на ум Теа. Бе направо прикована към Уеър — не бе допускала, че е способна на нещо подобно. Чувстваше го толкова близък, че буквално споделяше всяко негово дихание. А понякога дори й минаваше мисълта, че и тя ще умре, ако същото това дихание секне.

Обзе я леден страх. Той не трябваше да умира. Та нали бе сторила и невъзможното, за да задържи живота в него.

Но усилията й са били напразни. Господ го искаше при себе си.

— Не — прошепна Теа и притвори очи. — Моля те, остави ми го. — Защо ли се молеше? Та нали Господ не се вслуша в молбите й, когато майка й умираше? Не бе убедена, че Бог изобщо изслушва молитвите на жените. Вероятно и той като всички мъже смяташе жените на непълноценни същества. Но ако Ашера бе част от Бога, съществуваше някаква незначителна възможност Бог да прояви разбиране и към отчаянието на една жена. Бе длъжна да опита. — Изслушай ме. Този мъж има добро сърце. Той иска да живее. Наистина заслужава да живее. Не те моля да ни помогнеш да се спасим. Ти го остави жив, останалото ще направя аз.

Нима очакваше да се случи нещо? Може би гръмотевица, небесен знак, че молбата й е чута?

Тя се вкопчи в ръката на Уеър. Жив ли бе?

Никакво движение, никакъв признак, че се е събудил.

Теа примига няколко пъти и сълзи опариха очите й. Държеше се наистина глупаво, не биваше да се разочарова. Нали бездруго не вярваше в чудеса? Не, Господ не надаваше ухо на женските молитви!

Час по-късно гребна супа с лъжицата и я пъхна в устата му. Той преглътна.

Отскочи назад, страхувайки се, че й се е привидяло. Сдържа дъха си и отново пъхна лъжицата в устата му. Той глътна и тази хапка.

До този миг се бореше отчаяно срещу плача, но вече не можеше да сдържа сълзите си и те рукнаха по бузите й.

Не, не удари гръм. Просто се случи нещо толкова дребно, нещо, на което почти никой не обръща внимание в ежедневния живот.

И все пак бе чудо.