Годеницата на лъва

Глава шеста

— Не мога да дишам. — Теа се опита да вдигне глава от гръдта на Уеър. — Задушавате ме.

— Мирувай.

— Само ако престанете да ми смазвате носа с вашата броня.

Ръцете на Уеър я притиснаха още по-силно, предотвратявайки каквото и да било движение.

— Още малко.

Тя се предаде, за да не влоши още повече положението си.

Бяха се отдалечили на доста голямо разстояние от горичката и най-сетне Уеър я пусна. Тя въздъхна с облекчение и поизглади елечето на роклята си.

— Цяло чудо е, че не прекарах целия обратен път до Дундрагон в тази крайно неудобна поза.

Отговор не последва.

Теа опита да се обърне и да погледне през рамо.

— Не мърдай.

В думите му прозвуча нетърпение, но в тях липсваше предишната напрегнатост. Явно опасността бе отминала.

— Кой беше това?

— Не съм казвал, че има някой.

— Защо тогава бяхте толкова разтревожен?

— Ако наистина опасност грозеше хората ми, щях своевременно да ги предупредя. Не ще позволя да се повтори трагедията в Джеда.

Тя усещаше, че говори истината. По вида му личеше, че заради клането го измъчват угризения на съвестта. И все пак преди малко във въздуха витаеше нещо злокобно.

— На хълма някой се криеше в засада и дебнеше, нали?

— Ти видя ли го?

Го? Единствено, а не множествено число. Как бе възможно един-единствен човек да разтревожи дотолкова Уеър?

— Не.

— Аз също.

Разбира се, че бе доловил нечие присъствие. Забелязала обаче, че Уеър се затваря в себе си, тя реши да не задава повече въпроси. Той сигурно си имаше своите основания…

Пресякоха портите на Дундрагон още преди залез-слънце.

Уеър спря коня и пусна Теа да слезе.

— Отивай в стаята си и се опитай да си починеш.

Тя поклати глава.

— Дърветата трябва да се засадят незабавно. — После направи знак на Абдул да се приближи. — Много са чувствителни, когато са изкоренени — могат и да загинат.

Уеър кимна и понечи да се обърне.

— Те ще ни последват ли? — смени тя рязко темата.

Той се спря нерешително.

— Трябва да знам — продължи тя разгорещено. — Длъжен сте да ми кажете. Става въпрос и за моя живот, нали? Кажете, те ще дойдат ли? Ще се повтори ли клането от Джеда?

— Не.

— Защо сте толкова сигурен? Кажете, кой дебнеше там, на хълма?

Помисли, че отново ще отклони въпроса й, но бе опровергана.

— Ваден — отвърна той късо и поведе коня към конюшнята.

Реши, че едва ли ще измъкне още някоя дума от устата му.

Но името й се стори познато. Откъде ли?

Да, на крепостния зид, при бойниците. Вечерта на клането. Далечният огън, просветващ на третия хълм… Ваден…

Приключиха с последното дърво по тъмно.

Дали ще се прихванат, запита се Теа. Поляната бе изложена и на слънце, и на вятър. Осъзнаваше, че дръвчетата се нуждаят от специални грижи. Изправи се и разтри енергично кръста си.

— Свършихме ли вече? — Абдул вдигна фенера високо и огледа преценяващо алеята.

Тя му благодари с кимване.

— Хубави дръвчета. Повече няма да берем листа в гората, нали? — запита той с надежда в гласа.

Тя сподави усмивката си, не й даваше сърце да му съобщи, че дълго време няма да никнат листа.

— Засега си имаме достатъчно.

Той въздъхна облекчено.

— Това с брането е унизителна работа.

Уеър също бе споменал нещо подобно.

— И все пак ти не се възпротиви, когато лорд Уеър го поиска от вас.

— Господарят знае защо заповядва. — Поеха със светещите фенери към замъка. — Все пак съм доволен, че всичко вече приключи.

— Наистина ми стана мъчно за теб, когато падна от дървото.

Внезапно той се усмихна широко.

— И на мен също ми стана мъчно. Не беше никак приятно, но пък ме досмеша, когато другите се затъркаляха по земята. Нужно ни бе да се посмеем!

Настъпи мълчание, което тя наруши след малко.

— Загуби ли някого в Джеда?

Усмивката му угасна.

— Всички от моето семейство бяха покойници още преди да се случи, но загубих приятели.

— Не обвиняваш за станалото господаря Уеър, нали?

Той я изгледа учуден.

— Защо да го обвинявам? Та той не е виновен. По време на война винаги стават такива неща. Преди той да дойде в Дундрагон, селото ни гладуваше, а младежите бяха изгубили надежда за по-добър живот. Лорд Уеър нахрани бедните и безпомощните, а на останалите възвърна личното достойнство.

— Значи ще продължиш да му служиш, така ли?

Той кимна, но след това лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

— Все пак се надявам в бъдеще да ни води на бой, а не да се катерим по някакви си дървета.

Тя се усмихна.

— Майка ми ме изпрати да ви доведа. — Таса стоеше на входа и наблюдаваше Теа с хладен поглед. — Тя казва, че е глупаво да оставате навън — рискувате нощните демони да ви докарат треска.

Абдул се усмихна на момичето.

— Да, но аз бях с нея, за да я пазя от демоните, Таса. — Той се поклони. — А сега е време за вечеря. Лека нощ.

— Лека нощ, Абдул. — Теа го дари с усмивка. — И никога вече листа. Желая ти го от все сърце.

Той кимна и пое по пътя, който водеше към вътрешния двор.

— Накарали сте го да върши мръсна работа — обади се Таса с груб глас. — Не е бивало да го правите. Той е важен човек. Вожд.

Теа се въоръжи с търпение.

— Да, Абдул вече ми съобщи, че съм накърнила достойнството му.

— Няма нищо смешно. — Таса се извъртя рязко и се отправи към вратата. — Не повтаряйте тази грешка.

Теа усети, че заядливостта на девойката се корени в нейния майчински инстинкт.

— Таса, не съм искала да засегна приятеля ти.

— Не ми е приятел. Ние, курвите, нямаме приятели сред мъжете. — Огромната болка в гласа сподави остротата на думите й.

Теа не знаеше какво да отговори. Не разбираше добре младата жена. Не познаваше нито курвите, нито пък мъжете, които първо се възползваха от тях, а после ги отхвърляха с презрение.

— Струва ми се, че Абдул се отнася с теб като с приятелка, Таса.

— Само защото е добър и… ми съчувства. Прочетох го по лицето му. — Внезапно гласът й прозвуча рязко и категорично. — Само че аз не разчитам на неговото съчувствие. Със своя опит и майсторлък аз нося наслада на мъжете, и то така, че чак се просълзяват. Можете ли и вие да кажете същото за себе си?

— Не.

— Разбира се. Майка ми казва, че все още сте девствена. — Тя спря за миг. — С Абдул ли сте решили да започнете?

Уплашена, Теа разтвори широко очи.

— Е? — настоя Таса.

Теа поклати енергично глава.

По лицето на Таса се изписа облекчение, но тя не пропусна да каже сякаш между другото:

— Така е добре. Той заслужава нещо по-добро от жена без опит.

Явно Таса страдаше. Ранена, обзета от ревност, тя сляпо нанасяше удари във всички посоки. Какво ли изпитва жена, разполагаща само със своето тяло, жена, чиято единствено цел бе да придобие стойност в очите на някой мъж? Теа не би могла да понесе подобно унижение.

— Права си, не притежавам твоя талант — произнесе тя тихо, помълча за момент, след което добави: — Но и ти нямаш моя.

— За съжаление вашето умение във везбата не ще ви помогне, когато желанието обземе мъжа.

— Да, но то пък може да доставя радост в продължение на сто години, а не само за няколко мига. С него аз съм в състояние да изкарвам прехраната си и не завися от никого.

Таса поклати глава.

— Жената винаги зависи от мъжа. Така е разпоредила природата.

— Но не и ако притежаваш умение, което се търси и харесва. — Тя отново направи пауза. — Мъжете са подвластни на любовта си към златото и властта, и са склонни да изпълняват желанията на една жена, ако тя е в състояние да им предложи нещо. Коприната може да се превърне в злато. А фината бродерия се цени по целия свят!

Таса не отговори веднага.

— Странни неща приказвате.

— Лорд Уеър спомена, че не е изключено един ден да произвежда и да продава коприна тук. Той желае Ясмин да се научи как се отглеждат буби и как да поддържа черничевите дървета. Мога да науча и теб, ако искаш — добави тя сякаш между другото.

— Какво да правя с тези гъсеници? — буйно поклати глава Таса.

— Мога да те науча и да везеш, но като усвоиш основните бодове ще са ти необходими години, преди да достигнеш съвършенството.

— Може пък изобщо да не желая да се уча! С майка ми обаче можете да опитате. Тя вече не е млада и мисля, че охотно ще… — Таса пое дълбоко въздух. — Все пак и тя иска да се отнасят към нея като с човек, който има някаква стойност, нали?

— А ти? Ти не желаеш ли същото?

Красивата ориенталка я изгледа мрачно.

— Обърквате ме. Не желая да разговарям повече по този въпрос. — После побърза да смени темата. — Майка ми ме помоли да ви предам, че е преместила Харун в своята стая.

— Не е трябвало да го върши.

— Тя иска така. Просто копнее да поглези малкия — и той копнее за обич. След няколко седмици момчето ще оздравее и ще се премести във войнишко жилище. — Таса се отправи към вратата, водеща към стаите на прислугата. — Там Абдул ще го наглежда… стига да не копае някъде, за да засажда вашите глупави дървета.

Теа поклати глава и пое по коридора към голямата зала. Защо ли предложи на Таса да я обучава в копринарство, след като неизбежно щеше да получи отказ? Явно все по-дълбоко се заплиташе в живота на тукашните хора, а това противоречеше на намеренията й.

От друга страна обаче не бе зле да предаде на тези две жени част от знанията си. И двете притежаваха силни характери и не заслужаваха да превиват гръб под несгодите, които им предлагаше животът. Можеше да ги научи само на най-необходимото, преди да замине за Дамаск, но вероятно ще им е достатъчно. И тя самата бе научила повече от практиката, отколкото от чужди напътствия. Не бе изключено с Таса и Ясмин нещата да потръгнат.

Но само ако Таса пожелаеше да се учи. Защото девойката сякаш отхвърляше всичко на този свят… освен майка си.

И Абдул.

Но тази вечер Теа не бе в състояние повече да разсъждава за двете жени. Трябваше да хапне нещо, да се измие и да си легне. Щеше да заспи като мъртва.

Но какво ли става с Уеър, мина й ненадейно през ум. Опита се да отхвърли тази мисъл — твърде много време бе отделила на състоянието му. Всъщност той се промъкна в живота й. Не, не това бе точната дума. Не можеше да става и дума за „промъкване“ — в този мъж нямаше нищо скрито. Напротив, той се държеше като някакъв скален отломък, който се търкаля по нанадолнището и премазва всичко, изпречило се на пътя му.

Точно като зъберите по планинския склон, зад които се криеше някой, когото той не желаеше и да спомене.

Нека си пази тайните, помисли си тя. Всяка проява на близост щеше да ги обвърже повече един към друг, а тя не желаеше да се сближава с него повече, отколкото изискваше обещанието, дадено на Кадар. Уеър събуждаше в нея тревога. Но може би щеше да изпълни по-добре обещанието си, ако по някакъв начин успееше да осъществи търговията с коприна.

Не, помисли си тя със съжаление, Кадар нямаше да се задоволи с подобни начинания. Защото той я помоли не друго, а да общува с Уеър, да бъде до него. Но какво трябва да сторя, запита се тя. Да му помага, докато упражнява воините си ли, или пък да го подкрепя, когато подири забрава в пиянството?

Същият следобед тръгна да го търси, откри го седнал на една маса в залата — пред него бе разтворена книгата със сметките, а в ръка държеше перо.

— Дошла съм да поиграем шах. — Гласът й прозвуча твърде бодро.

Уеър вдигна глава с нежелание.

— Сега не ми е до шах.

— На мен също не ми се играе — отвърна Теа рязко — Глупава игра. Играчите постоянно се дебнат един друг. Но понеже Кадар каза, че ви харесва, затова ви и предложих.

— Извънредно интелигентна игра! — Той спря за миг, а после добави: — Само че е занимание за воини, а не за жени. На тях им липсва необходимото стратегическо мислене. Кадар е сгрешил, като те е научил да играеш.

— Ах, наистина ли е сгрешил? — попита тя с елеен глас, не предвещаващ нищо добро за събеседника й. — Може и да смятам, че шахът е глупава игра, но това не означава, че не я владея.

— Наистина нямам време, за да проверя верността на думите ти — отвърна той и загледа книгата пред себе си с неприязън. — А сега си върви. Трябва да смятам, а числата ми развалят настроението.

— Нима Дундрагон си няма иконом?

Отговорът му просто преливаше от сарказъм.

— Вярно, че повечето французи са склонни да приемат закритата ми против набезите на сарацините, но пък се боят от риска да ме подкрепят в борбата ми с ордена на тамплиерите. Така стоят нещата при мен.

— А някой от жителите на селото?

— Докато го въведа в сметките, ще мине много време, по-добре аз да си ги водя. — Той потопи перото в мастилото. — А и мразя да… — Смръщи чело, помълча малко и продължи: — Обикновено Кадар вършеше тези неща вместо мен.

— А, така ли — вметна тя.

— Но тъй като отсъства…

Досети се какво иска да й подскаже.

— И аз мразя числата.

— Да, но Кадар ми съобщи, че в дома на Николас си се научила да смяташ. — Той спря за миг. — Струва ми се, че ще е в реда на нещата, ако вместо него ти поемеш това задължение.

— Вместо него ли?

— Та нали именно той те е помолил да извършиш някои услуги.

— Шах мога да играя с вас, но сметките изобщо не ме засягат.

Уеър се облегна на стола си.

— Може би си мислиш, че изчисленията няма да бъдат по силите ти? Сигурно е така, женският мозък не е…

— Не съм някоя глупачка и не ще допусна да ме наричат такава. Вашата работа обаче ще си вършите сам.

Той въздъхна.

— Е, струваше си поне да опитам. А сега си върви, моля те, и ме остави на мира.

Реши да последва нареждането му, но се замисли. Как да му прави компания, след като не са в едно и също помещение?

— Добре де, ще хвърля един поглед — произнесе тя с нежелание.

Той начаса обърна книгата и я побутна към нея.

Теа огледа първата страница, поразлисти още няколко.

— Всемогъщи Боже, що за бъркотия. Не може нищо да се разбере.

— Тъкмо бях започнал, а и почеркът на Кадар е отвратителен. Някои от началните сметки бяха сгрешени.

— Кадар не може и да събира. — Тя вдигна поглед към него и рече: — Обзалагам се, че в писането си приличате ужасно много.

Погледът му бе самата невинност.

— Как може да твърдиш подобно нещо? — После се изправи. — А сега трябва да ида при Абдул.

Оставяше я да се оправя сама с тези драсканици досущ като някое момче, което няма търпение да се измъкне, за да си играе.

— Не ви вярвам. — Тя заобиколи масата, седна на един от столовете и посочи с ръка към друг стол, разположен на известно разстояние от нея. — А сега сядайте там.

— Имам работа.

— Точно така. Имате работа тук. Трябва да ми обясните какво означават тези противни мастилени петна, които ми се налага да разчета. Ще се опитам да въведа ред в сметките ви, но вие ще стоите тук, до мен. — Усмихна му се сладко. — Точно както съм обещала на Кадар.

Лицето му помръкна.

— Да седя тук и да въртя палци, така ли?

— Може, разбира се, и сам да си оправите сметките, ако искате.

Той седна, скърцайки със зъби.

— Мразя писалищата.

— Щом трябва, ще седите. Мислете си за нещо друго, например как като дете съм висяла безброй часове над килимите. — После разтвори книгата и осъзна с неудоволствие, че изпълнението на задачата може да се проточи до завръщането на Кадар.

— И за какво си си мислила по онова време?

Изненадана, тя вдигна поглед, но бързо се досети за последните си думи.

— За най-различни неща. Понякога си представях моделите, които ще изпълня някой ден. А като съвсем малка мечтаех да отида на пазара. Не бях ходила, но майка ми описа едно свое посещение там — звучеше, сякаш е някаква приказна страна. Купища съдове от мед, драгоценни камъни и всякакви вкусни неща.

— Също крадци, курви и воня на риба.

— Това изобщо няма значение. — Теа посегна към перото. — Сигурно е много вълнуващо. Някой ден ще го видя със собствените си очи. Може би още в деня, в който пристигна в Дамаск. Макар че в началото ще бъда много заета.

— Ще се разочароваш. Не си струва.

В произнесените тихо слова се долови някаква острота и тя вдигна поглед. По лицето му не можеше да се прочете нищо. Може би си бе внушила.

— Говорите така само защото сте го виждал.

— Не, казвам го, защото е вярно.

Отново в гласа му сякаш прозвуча скрито, подмолно неодобрение. Тя сведе поглед към редиците от числа.

— В такъв случай си мислете за нещо приятно. Да кажем за родината си. — Опита се да си припомни странното название. — За тази… Шотландия. Тя приятна страна ли е?

— Не, по-скоро е сурова, планинска, с остър, бурен климат. Морето също е сурово, а хората още повече… Варвари като мен, всички до един — добави той с горчивина в гласа.

Дали очакваше да му възрази?

— В такъв случай няма нищо чудно, че сте напуснали страната.

— Щях да остана, ако можех да избирам.

— Защо?

— Може да го разбере само друг варварин. — Погледът му се плъзна покрай нея и се спря на стенния килим — в този миг обаче той едва ли го виждаше. — Откакто се помня, враждуваме с рода Маккилиън. Най-накрая Дъглас Маккилиън удържа победа и заграби замъка Дунлахан. Баща ми бе ранен и трябваше да бягаме в планините. Исках да се върна и да продължа да се боря, но преди да умре, бях принуден да му обещая, че ще напусна Шотландия.

— И защо сте дали това обещание?

— Разбирах колко е притеснен за мен. Бях последният от нашия род. Ако ме убиеха, щеше да се затрие и името на семейството ни.

— Затова ли дойдохте в тази страна?

Той поклати глава.

— Наложи се да избягам в Англия — в доспехи и с последния си кон. Там като свободен рицар обикалях от турнир на турнир, за да печеля награди и слава. А после Великият магистър дойде в Англия, за да привлече благородници в ордена си. Все още съвсем млад, аз бях заслепен от словата му. Твърдеше, че в ордена се приемат само най-доблестните и най-храбрите. Тамплиерите били най-почитаните мъже на света.

— Но вие все пак сте станал монах и сте се отрекли от светските развлечения, нали?

— Е, имаше неща, които ни позволяваха да забравим тези лишения. Прекарах три години в ордена и бях наистина доволен.

— И кои например бяха тези неща?

Той вдигна високо рамене.

— Е, не бяха малко. Подбрани ястия — хранехме се отлично, за да поддържаме силите си. Чисто жилище. Знания. Преди да постъпя в ордена, бях невеж хлапак, там получих възможност да се образовам.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Но това не е всичко, нали?

— Не. — Той замълча за миг. — Братство. Аз, който си нямах никого, се сдобих внезапно с братя.

Не биваше да го пита за такива лични неща. Внезапно пред вътрешния й взор се изправи образът на лесно ранимия, твърд, самотен млад боец, копнеещ за семейство и топлина, който е пожертвал много, за да открие отново тези ценности. Но в този миг той бе по-самотен от всякога. В гърдите й се надигна желание да му помогне по някакъв начин.

— Но братът не преследва брат си, за да го убие, нали?

Лицето му застина.

— Не мога да се съглася с теб. Спомни си Каин и Авел. — Отново настана мълчание. — Ако все пак насочиш вниманието си към числата и престанеш да задаваш въпроси, може пък преди здрач и да излезем от тази стая.

Той отново се обви в грубата си черупка — бе ясно, че повече признания за живота му няма да чуе. Толкова по-добре. Теа се запита дали не се е потопила твърде дълбоко в загадката, наречена Уеър от Дундрагон. Защото колкото повече научаваше, толкова повече й се приискваше да узнае.

— Ако в ордена бяхте залягали повече над числата, сега аз нямаше да се мъча. И изобщо не съм убедена, че по онова време сте били кой знае колко ученолюбив.

— Не, грешиш — усмихна се той горчиво. — Там научих неща, които далеч надхвърлят числата и надрасканите слова.

До нея бяха достигнали слухове за мистични тайни и церемонии, изпълнявани от рицарите в техния храм.

— Не е лесно да назовем точни числа, когато става въпрос за злато, което буквално изтича във всевъзможни посоки. — Тя набърчи чело. — Ето например, разходите за факли и свещи са прекомерни. А тази бележка пък изобщо не се чете. Какво означава втората цифра на…

— Простете, господарю, има нещо, което трябва да видите — обади се внезапно Абдул откъм входа.

— Идвам. — Уеър скочи пъргаво на крака и забърза към вратата.

Очевидно желаеше да се измъкне от нея и да я остави сама да се блъска над безкрайните колони от цифри. Само че тя нямаше да допусне такова отношение. Бутна книгата настрана и се изправи.

— Идвам с вас. И на мен ми се разхожда. — Изгледа многозначително Уеър. — Този ден може да продължи твърде дълго… и за двама ни.

Той само махна с ръка.

— За съжаление прекъснаха работата ти. Тъкмо започваш, нали?

— Господарю… — Абдул спря за миг, след което продължи: — Мисля, че дамата не бива да идва. Може да се притесни.

— За какво става дума? — попита Теа разтревожена. — Какво има?

— Щом като не е трябвало да узнае, защо ме повика така открито? — изръмжа Уеър на излизане от залата.

Теа последва двамата — налагаше се да подтичва, за да не изостава.

— Какво се е случило, Абдул?

— Току-що съзряхме някакъв рицар, който се приближи до крепостта. Бе застанал обаче извън обсега на стрелите ни.

Уеър спря насред крачка.

— Имаше ли кръст на мантията си?

Абдул поклати глава.

— Нямаше знак, но яздеше голям бял кон.

— Господи… — Уеър затича към портата. — Тук ли е още?

— Не, обаче остави нещо. Изпратих Хасан и Иман да го довлекат до двора.

— Да не са попаднали на клопка?

— Първо се уверихме, че се е отдалечил на достатъчно разстояние. Все пак той бе сам, господарю.

— Виждал съм този мъж да просва мъртви осем опитни воини, и то за броени минути.

Спуснаха подвижния мост и Уеър изчака Хасан и Иман да преминат над рова. Теа забеляза, че мускулите му са изопнати — точно както предния ден в горичката. Дали причината не бе една и съща?

— Ваден ли е? — попита тя.

Той кимна, без да отмества поглед от приближаващите се слуги, които влачеха нещо след себе си. Може би човешки труп? Теа пристъпи напред.

Не, не бе човешко тяло, беше дърво. Младо черничево дърво, високо около седем стъпки.

Поне така й се стори. Клоните бяха отсечени до един, а корените изрязани. Хладнокръвно, жестоко, целенасочено убийство.

Цялата разтреперана, тя пристъпи до Уеър.

— Убил го е — изрече тя, останала без дъх. — Но защо? Защо го е довлякъл до тук?

Уеър посочи към Абдул.

— Махни го! Не желая да го гледам повече. — Обърна се и пое направо към замъка.

Теа хвърли последен поглед върху обезобразеното дръвче и се затича след Уеър. Внезапно забеляза, че лицето му е побеляло, а изражението бе по-страховито от всякога.

— Защо го е сторил? Няма никакъв смисъл, нали?

— Повече няма да излизаш през тази порта — произнесе той с груб глас. — Също така ти забранявам да се появяваш на крепостния зид след падането на нощта.

— Нима бих могла да напусна крепостта? Та нали никой не може да излезе без изричното ви разрешение…

— Откъде да знам какво си си наумила? Не е изключено да тръгнеш отново да търсиш проклетата си шума?

— Казах ви, че имам достатъчно… — Внезапно обаче се прекъсна сама — истината достигна до съзнанието й. — Смятате, че е било предупреждение?

— Точно така.

Опита се да свърже фактите.

— Но не се отнася до вас, така ли?

— Ваден знае отлично, че намеренията му са ми известни. — Той изрече тези слова, сякаш смъртта от ръката на Ваден е неизбежна.

— Да, но защо… — Внезапно очите й се разшириха от уплаха. — Аз ли?

— Той е видял как накара Абдул и останалите да не секат клоните. Така че е съвсем ясно какво е имал предвид.

Тя поклати глава, невярваща на ушите си.

— Значи възнамерява да ме убие, така ли?

— Може и да не му се иска, но нещо го кара мисли, че е длъжен да го стори. Все пак Ваден не е касапин на невинни люде.

Тя съзнаваше отлично, че човекът, обезобразил хладно и методично дръвчето, е способен на всичко.

— Нима го защищавате?

— Съвсем не. Просто се опитвам да обясня. Посвоему Ваден е почтен. Вчера той можеше да те убие, но все пак е предпочел първо да изпрати предупредителен знак.

— Но защо, защо? Нали не съм му сторила нищо лошо?

— Не си. Вината е моя. Просто сглупих и си помислих… Боже милостиви, кога ще поумнея най-сетне. Нима трябва целият свят да погине, за да… — Той се обърна по посока на конюшните. — Хайде, върви в замъка и не излизай. Оседлавам коня и тръгвам да го открия.

Страх прониза тялото й. Този Ваден очевидно представляваше голяма опасност.

— Сам ли тръгвате?

Шотландецът кимна гневно.

— Не бива моите хора да страдат заради собствената ми глупост. Впрочем, съмнявам се дали изобщо ще ми позволи да го открия. Непредсказуем е и блуждае из тези планини като някой призрак.

— Той беше все пак на третия връх…

— Нима ме смяташ за толкова прост? Две години го преследвам вече. Стигнем ли обаче до бивака му, от него нито следа.

Като призрак, бе казал Уеър. Смъртоносен призрак.

— Сигурно заплахите му не са сериозни. Всичко е безсмислено.

— Разбира се, че са сериозни. — Уеър спря пред вратата на конюшнята и изгледа Теа отгоре надолу. — Ще разпоредя на Абдул да те заведе на сигурно място, ако не се завърна. Няма да се противиш и просто тръгваш с него. Ясно ли е?

— Не. Не ми е ясно.

— Хайде, връщай се в замъка. — Той влезе в конюшнята. — Нямам време за обяснения.

Тя понечи да го последва, но се поколеба. Този човек едва ли ще се откаже от намерението си, помисли си тя безпомощно. Той просто ще възседне коня си и ще се опита да унищожи мъжа, заплашващ нейния живот.

Всичко това бе някакво безумие, недоразумение.

Само че той бе убеден в правотата си — залагаше живота си на карта, и то заради нея.

Бавно се отправи към замъка.

Защо никой не учеше жените да воюват сами, вместо да разчитат единствено на мъжете? Но все пак тази битка не бе нейна битка. Та нали тя нямаше нищо общо с Уеър от Дундрагон? Просто най-неочаквано съдбата я захвърли на пътя му и я сблъска с непозната опасност. Колко несправедливо се бяха стекли събитията за нея!

Но и самата тя не бе справедлива към него. Та нали той я спаси и изпрати Кадар да доведе Селена. А ако не бе склонил да попълни запасите й от шума, сега нямаше да се налага да гони онзи безумец. Само че както тя, така и Уеър бяха жертва на съдбата.

Здрачи се, но него все още го нямаше. Теа се изкачи в кулата със соколите и огледа полето около замъка. На третия връх огънят не гореше. Означаваше ли това, че Ваден вече е тръгнал на лов? Прониза я мразовита тръпка. Тази нощ Уеър можеше да загине. А може би вече бе мъртъв?

Прилоша й и тя притвори очи. Не биваше да се вълнува толкова. Та той бе чужд човек и никога не бе търсил приятелството й. Нещо повече, неведнъж я бе отблъсвал от себе си. Този суров, опитен воин мислеше единствено за битки и за злато.

И въпреки всичко бе досегнал някаква струнка в душата й — тя желаеше да се приближи до него, да го закриля и да му помага. Сили небесни, не биваше да допуска да я обсебват подобни мисли. Селена и предстоящият живот бяха единствените неща, които имаха някакъв смисъл. Бе казала на Кадар, че е себична и сега държеше с цената на всичко да си остане такава.

Нямаше никакъв смисъл да съжалява за миналото. Той бе успял да пробие защитата й. Затова не й оставаше друго, освен да се примири. Бе длъжна обаче да го закриля и подкрепя.

Ако не е станало късно, мина й през ума.

Наближаваше полунощ. Внезапно чу как стражата на подвижния мост поиска паролата. Теа се спусна надолу по стъпалата и изчака Уеър да премине през портата.

— Ти пък какво търсиш тук? — Той подхвърли юздите на коняря. — Нощта е хладна. Какво се щураш по никое време из двора?

Бе толкова доволна да го види жив и здрав, че не обърна внимание на грубостта му.

— Можех да се заема отново със сметките, но без вас Дундрагон, все едно че не съществува. Не бях сигурна дали ще се върнете, а мразя да пилея времето си за излишни неща.

Той сне шлема, въздъхна уморено и прокара пръсти през косата си.

— Не можах да го открия.

— Е, и той не ви е открил. — Заизкачва се по първите стъпала. — Свалете доспехите и елате в залата. Ще ви донесат месо и хляб.

Той навъси чело.

— А ако не желая да ям?

— Ще се храните! — На влизане в замъка му подвикна през рамо: — Зная, че обичате да спорите, но ако не се нахраните, вие ще си останете гладен, не аз. Цял ден хапка не сте сложили в устата си.

— Изобщо не става въпрос за спор. Просто не търпя да ме командват, и то да ме командват же…

Не го изчака да се доизкаже, а бързо се завтече към кухнята.

Когато той пристъпи в залата, Теа коленичеше пред камината и подклаждаше огъня. Лицето му бе чисто, а косата мокра — явно си бе свалил доспехите и се бе измил на кладенеца. Тя посочи с глава към масата.

— Седнете и се нахранете. Вярно, че месото е студено, но нали знаете, гладът е най-добрият готвач. — Раздуха още веднаж пламъка и се изправи. — Гладен сте, нали?

— Естествено. — Той се намести на масата и посегна към къс месо. — Но не е вярно, че винаги споря и възразявам — добави с мрачен поглед.

— Разбира се, че е вярно — Тя седна също на масата и му наля вино. — А освен това сте недодялан и непоносим инат.

Той я стрелна с поглед.

— Днес си в отлично настроение, няма що.

— То е, защото се радвам, че се прибрахте. Във ваше отсъствие направих важно откритие — рече тя и по лицето й пропълзя израз на разкаяние. — Открих, че ми харесвате.

Месото застина във въздуха.

— Моля? Какво каза?

— И аз съм учудена от себе си, още повече, че винаги сте се държали неприязнено с мен. Вероятно и на мен ми е присъща онази слабост на характера, която съм наблюдавала у Кадар. А може би всичко се дължи на факта, че не познавам добре хората. Важното е обаче, че от днес нататък ще ми е по-лесно да общувам с вас. Нямам кой знае какъв опит, но доколкото ми е известно, най-добрата компания са приятелите.

Той я поправи троснато:

— Аз не съм твой приятел.

— Разбира се, че сте. Или поне ще станете.

— Не изпитвам нужда да бъда твой приятел.

— Нямате друг избор. Първо ми спасявате живота, а после изпращате Кадар да доведе Селена. Все действия на приятел.

— Тези действия бяха просто необходими, нищо повече.

Той наистина я затрудняваше. Какво пък, трудните хора винаги са създавали трудности. Докато го очакваше на кулата, Теа реши да не отстъпва.

— Вие сте по-добър, отколкото ви се ще да признаете. — Тя се облегна по-удобно назад. — А сега се хранете. Няма да кажа думичка повече. Всички тези плямпаници за доброта и приятелство сигурно са безкрайно неприятни за недодялан човек като вас. Дано не ви паднат тежко на стомаха, докато се храните.

Той изяде месото и посегна към една ябълка.

— Не съм недодялан. — При тези думи впи зъби в ябълката. — Първо ме обявяваш за приятел, а след това ме обиждаш. Какво значи това?

— Става въпрос за истината. Осъзнах, че ще трябва да се примиря с опакия ви нрав и ще се наложи да потърся във вас качества, които да ми харесат. — Тя му се усмихна мило. — Не можете да ме отклоните от взетото решение. Аз ще бъда ваш приятел, Уеър от Дундрагон, разбрахте ли?

— Ти няма да… Внезапно той се облегна назад и притвори примирено очи. — Впрочем, прави каквото щеш. Все едно. Стана късно. Нищо останало няма значение.

Учудена, тя вдигна поглед. Не очакваше, че ще се предаде така бързо. Това състояние нямаше да продължи дълго и затова се налагаше да се възползва начаса от необичайната му отстъпчивост.

— След като нищо не е от значение, защо не ми разкриете причините, поради които този Ваден желае да ме убие?

Клепачите му се повдигнаха, тя се уплаши не на шега, съзирайки отчаянието, изписано в погледа му.

— Ти се смееше заедно с мен. Ти ме докосна.

— Какво?

— Ваден е наясно, че за мен ти представляваш нещо повече от жените, които влизат в леглото ми. Опасява се, че може да разкрия душата си пред теб. — Смехът му бе смях на страдащ човек. — Точно както става в момента. Забавно е, че той буквално ме подтиква да сторя онова, което всъщност би желал да предотврати.

Току-що казаното в никакъв случай не беше някаква шега. Теа никога не бе виждала толкова отчаяние, събрано на едно място.

— Желаеш да бъдеш мой приятел, така ли? — При тези думи Уеър надигна бокала към устните си. — Ще се наложи обаче да промениш решението си. На мен не ми е позволено да имам приятели. Защото моите приятели са обречени на смърт.

Нужно й бе време да се отърси от потреса, който предизвикаха думите му.

— Кадар ви е приятел, а е жив и здрав.

— Все още. Ако обаче скоро не ме напусне, ще го унищожат.

— Но защо?

— Вече ти споменах, че се опасяват от нещо. Повече от две години Ваден ме дебне в засада. Известно му е, че Кадар е мой приятел.

— Да, но не е речено, че ще го убие. Защо не го е сторил досега?

— Докато Кадар стои при мен, непосредствена опасност за него не съществува. Ваден не е като онези, другите, които убиха Филип. Той ще ме очисти, преди да настъпи моментът за следващия удар.

— Филип ли? Кой е Филип?

— Приятелят ми Филип дьо Жироду. Тамплиерите убиха братовчед му Жофроа и Филип ми помогна да избягам от ордена. В продължение на два месеца скитахме от място на място в търсене на убежище. Една вечер той реши да излезе от пещерата, в която се бяхме подслонили и да потърси храна, но са го заловили. Открих го захвърлен на земята — сметнали го за мъртъв. — Гласът на Уеър одрезгавя. — Бил е изтезаван, за да издаде скривалището ни. От болка просто не можеше да си отвори устата. Единственото, което бе в състояние да произнесе бе: „Не съм им казал нищо. Не успяха да ме принудят. О, Боже, Уеър, защо се отнесоха така към нас?“ — Той си доля още вино. — Филип загина поради близостта си с мен.

Ето защо никой не бива да се приближава до него, помисли си тя. Внезапно си припомни нещо, което бе казал в нощта на клането.

— В Джеда също нямахте близки, но въпреки всичко хората бяха избити до един.

— Мисля, че Великият магистър е бил разочарован от факта, че постоянно му се изплъзвам, заповядал е кръвопролитието, за да ми докаже могъществото си. — Лицето му се разкриви в гримаса. — Той отлично е знаел, че жителите на Джеда не представляват никаква опасност за него. След случилото се с Филип аз станах извънредно предпазлив. Хората в Джеда загинаха само защото аз съм още жив.

— Колко много омраза! — прошепна тя. — Защо?

Той помълча известно време, след което рече:

— По онова време витаеха най-различни слухове. Любопитният Жофроа ме предума да слезем в пещерните подземия на храма. Там съзряхме нещо, което не е предназначено за нашите очи.

— И какво бе това нещо?

Той поклати глава.

— Вече казах прекалено много. И то само за да знаеш защо животът ти е застрашен. Ако не ти издам всичко, може би ще се спасиш.

— Да, но приятелят ви Филип не се спаси, нали?

— Не, всъщност от Великия Магистър човек не може да избяга, но Ваден… той е нещо друго. Ако успееш да го убедиш, че не знаеш нищо, то… — Той вдигна уморено рамене. — Не знам. Той може и да те пусне, след като аз…

Умра.

Уеър не произнесе думата, но не бе и необходимо. Същият фатализъм прозвуча и в предходните му слова.

— Престанете веднага! — възкликна тя остро. — Говорите така, сякаш вече ви е заловил.

— Не съм глупак и не си въобразявам нищо. Преследват ме най-големите воини на християнския свят. — Гласът му се извиси и в него се прокрадна привичната неукротимост на Уеър. — Но няма да им се дам лесно. Мъжът е длъжен да остави след себе си своя знак на света, аз своя ще го издълбая много дълбоко.

Тя потрепери.

— С меч ли? Но това не е знак, а жива рана.

— Така да бъде. — Усмихна се дръзко. — Единственият спомен, който мога да оставя на света. По-добре белег, отколкото нищо. — Погледите им се срещаха и той попита насмешливо: — А сега как се чувстваш? Все още ли държиш да сме приятели? А може би искаш да се присъединиш към Филип и клетниците от Джеда?

Мислеше си, че ще се отдръпне от него. Небето й бе свидетел, че наистина желае да го напусне. Прииска й се да избяга от Дундрагон, от този мъж, смятащ себе си за прокълнат. В този миг животът и свободата я съблазняваха.

— Не искам да умирам.

— Така си и мислех.

— Почакайте. Изслушайте ме. Може и да не ми харесва какво става тук, но с делата си вие спечелихте моето приятелство и отсега нататък аз нямам право на избор. — Вдигна глава към него — в погледа й се четеше решителност. — Аз обаче няма да се предам като вас. Много неща ми предстоят все още в живота. Никой на този свят не иска да го убият, така мисля аз, така мисли и Селена. Затова не ще е зле да потърсите начин да спасите всички ни. Чувате ли какво ви говоря?

Той примига няколко пъти и на лицето му се появи вяла усмивка.

— О, да, чувам те чудесно.

— И ще престанете най-сетне да се държите нацупено и цинично. Струва ми се, че и бездруго ми предстоят предостатъчно изпитания, така че не ми е необходима вашата…

— Недодяланост — довърши той вместо нея.

Теа кимна.

— Точно така. Очаквам ви утре тук в залата — да ми правите компания, докато подреждам сметките ви. — Тя се изправи от мястото си. — А сега си отивам в леглото и ви съветвам да сторите същото.

— И аз ли да отида в леглото ти?

— Моля ви, не казвайте неща, който ме смущават. Може би наистина трябва да намеря местенце и за вас в живота си, само че това може да стане единствено на основата на приятелството и уважението. — Тя се отправи към вратата. — Знаете отлично какво имам предвид, нали?

— Да, наистина ми е известно. — Тя му хвърли бърз поглед през рамо — в усмивката му се долавяше любопитство. — И все пак ще взема да поостана още малко — продължи той. — Трябва да помисля какво означават нежните ти слова за другарството и тям подобни.

— Няма какво толкова да се размишлява. Убедена съм, че се изразих пределно ясно.

И докато излизаше го чу да си шепне:

— Ах, Теа, имам да обмислям още толкова неща.