Гори, вещице, гори!

Шеста главаСтранното приключение на полицейски сержант Шевлин

Утрото донесе значително подобрение 6 състоянието на Рикори. Още не бе излязъл от дълбоката кома, но температурата му беше почти нормална, а дишането и сърдечната дейност — задоволителни. Брейл и аз си поделихме дежурствата така, че единият от нас да бъде винаги на разположение на сестрите. След закуска стражите бяха сменени от други двама. Появи се един от възпитаните посетители от миналата нощ, погледа Рикори и с неподправена признателност изслуша успокоителните ми сведения.

Вечерта, когато вече си бях легнал, ми бе хрумнала съвсем логичната мисъл, че Рикори може да е оставил някаква паметна бележка във връзка с диренето, което бе провел; само че никак не ми се искаше да пребърквам джобовете му. А точно сега моментът беше удобен да се уверя дали това е така, или не. Намекнах на моя посетител, че би могъл да се възползва от възможността да прегледа всички документи, които Рикори е носил у себе си. Добавих, че ние с шефа му сме били взаимно заинтересувани от проучването на един въпрос и че той е пътувал към дома ми да го обсъдим, когато го е сполетял пристъпът — и че е възможно да си е водил записки, които да представляват интерес за мен. Посетителят ми се съгласи; наредих да ми донесат палтото и костюма на Рикори и ги пребъркахме. Имаше няколко бумаги, но те не се отнасяха до нашето разследване.

От вътрешния джоб на палтото му обаче извадихме любопитна вещ — тънка връв, дълга около двадесет сантиметра, на която бяха завързани девет възела, разположени на неравни разстояния един от друг. И те бяха особени, изобщо не бях виждал такива. Проучих връвта с някакво необяснимо, но осезаемо чувство на нарастващо безпокойство. Хвърлих поглед към моя посетител и видях, че и той е доста озадачен. Тогава си спомних за суеверието на Рикори и заключих, че връвта с възлите вероятно представляваше някакъв вид талисман или амулет. Така че я пуснах обратно в джоба.

Когато отново останах сам, я извадих и я огледах по-подробно. Беше от стегнато изплетена човешка коса с особен, бледопепеляв цвят, несъмнено женска. Сега забелязах, че възлите са завързани по разному. Структурата им беше сложна. Различията между тях, както и неравните разстояния, пораждаха впечатлението, че възлите образуваха дума или изречение. Същото усещане изпитах, когато наблюдавах как умираше Питърс — че се намирам пред врата към неизвестността и за мен е от жизненоважно значение да я отворя. Подчинявайки се на някакъв мъгляв вътрешен импулс, аз не върнах връвта в джоба, а я хвърлих в чекмеджето при куклата, която ми беше донесла сестра Робинс.

Малко след три часа ми позвъни Маккан. Зарадвах се на обаждането му. На ярката дневна светлина неговата история за произшествието в колата на Рикори сега ми изглеждаше доста фантасмагорична и всичките ми съмнения се върнаха. Даже започнах отново да се притеснявам при мисълта за незавидното положение, в което щях да изпадна, ако Маккан изчезнеше нанякъде. Изглежда, че нещо от това пролича в сърдечността, с която го приветствах, защото той се разсмя.

— Вие, докторе, май си помислихте, че вече съм офейкал, а? Не можете да се отървете от мен. Само да знаете какво съм ви приготвил!

Зачаках пристигането му с нетърпение. Той се появи заедно с някакъв як, червендалест мъжага, който носеше пътническа чанта. Познах в придружителя му един полицай, който често дежуреше по улица „Драйв“, макар че досега не бях го виждал цивилен. Поканих ги да се настанят. Сержантът седна на крайчеца на стола и намести чантата на коленете си. Погледнах въпросително Маккан.

— Шевлин — махна той с ръка към сержанта — каза, че ви познава, докторе, затова реших да го доведа с мен.

— Момко, ако не знаех кой е доктор Лоуел, хич нямаше и да дойда тук — произнесе Шевлин с навъсена физиономия. — Ами че докторът има мозък в главата си, а не сварен картоф като нашия проклет лейтенант.

— Е, той, докторът, ще ти предпише лекарство — подкачи го злобничко Маккан.

— А бе нали ти казах, че не ми трябва никакво лекарство — изръмжа Шевлин. — Думам ти, че с ей тия моите зъркели го видях. И ако доктор Лоуел реши, че съм луд, да върви по дяволите, както казах и на лейтенанта. И на теб ти заявявам същото, Маккан.

Слушах тирадата му с нарастващо изумление.

— Почакай, Тим, почакай — успокои го Маккан. — Аз съм с теб. Изобщо не знаеш колко ми се иска да ти вярвам, а още по-малко защо.

Маккан ме стрелна с очи и аз разбрах, че независимо от причината, поради която ми бе довел полицая, не му е споменал нищо за Рикори.

— Вижте какво, докторе, когато ви разправих как онази механична кукла изскочи от колата, вие ме помислихте за смахнат. Добре де, казах си тогава аз, тя сигурно не е успяла да отиде надалеч. Колкото и да е усъвършенствана, все трябва да е изтичала и да се е скрила някъде. Затова се юрнах да открил някой, който може да я е забелязал. И ето че тази сутрин попаднах на Шевлин. Чуйте какво ми разказа той. Хайде, Тим, повтори пред доктора това, което пробута и на мен.

Шевлин премигна, прехвърли чантата внимателно от единия на другия си крак и започна. От изражението на досада върху лицето му беше ясно, че вече много пъти е разправял историята. И то пред слушатели, които не са му съчувствали, защото докато говореше, ту предизвикателно ме поглеждаше, ту гласът му войнствено се повишаваше.

— Значи така-а… Беше един часа през нощта. Аз патрулирах, когато чух как някой отчаяно се развика. „Помощ! — дереше се човекът. — Убиват ме! Махнете я оттук!“ Вика си значи. Хуквам аз по алеята и виждам, че на една пейка стърчи някакъв приятел в официално облекло, с нахлупен до ушите цилиндър, подскача и прикляка, и маха насам-натам с бастуна си. Именно той кряскаше.

Потупах го по пищялите с палката, той ме видя и скочи право в обятията ми. Усетих дъха му и ми се стори, че разбрах каква е работата. Изправих го на крака и му думам: „Хайде стига, розовите слонове ей сега ще си идат. Изглеждат ти такива благодарение на Сухия режим. Кажи ми къде живееш и ще те кача в такси, а ако предпочиташ, да те изпратя в болница?“

А той ме прегръща треперейки, и брътви: „Ама ти за пияница ли ме смяташ?“ И тогава аз рекох: „Абе я…“ — но млъкнах, защото той наистина не беше пиян. Може по-рано да е бил, но сега не беше. А той като взе, че се друсна на пейката, смъкна чорапите си и тогава видях, че от десетина дупчици по краката му тече кръв, а той вика: „Да не искаш да ми кажеш, че това са го направили розовите слонове?“

Огледах ги, опипах ги, наистина беше кръв, като че ли някой го беше мушкал с игла за шапка…

Без да искам, потърсих с очи Маккан, но той уж нехайно отклони погледа си и невъзмутимо продължи да си свива цигара…

— … и аз го питам: „Кой, по дяволите, ти стори това?“ А той отговоря: „Куклата го направи!“

По гърба ми премина ледена тръпка. Този път Маккан ми хвърли предупредителен поглед. Шевлин се блещеше предизвикателно срещу ми.

— „Куклата го направи!“ — ми казва тоя — извиси глас Шевлин. — И упорито настояваше, че го е направила някаква си кукла!

Маккан прихна и Шевлин премести яростния си поглед от мен върху него. Аз побързах да се намеся:

— Разбирам ви, сержанте. Той ви е казал, че куклата му е нанесла раните. М-да. Изумително твърдение.

— И ти не ми вярваш, туй ли искаш да кажеш? — заяде се вбесено Шевлин.

— Аз ви вярвам, че той ви е казал това — отговорих му. — Продължавайте, моля ви.

— Добре де, имаш предвид, че и аз съм бил пиян, така ли да те разбирам? Щото нашия тъп лейтенант с картоф вместо мозък в главата каза същото.

— Не, съвсем не — побързах да го уверя.

Шевлин се отпусна на стола си и продължи:

— Питам аз пияния: „Как й е името?“ — „Чие?“ — „На куклата — казвам. — Обзалагам се, че е била някоя руса майка, на която й се иска да си види физиономията в жълтите вестници. Брюнетките не използват игли за шапки — така му казвам. — Те всичките боравят с нож.“

„Господин сержант — закле ми се онзи тържествено, — не беше мацка, а истинска кукла! Малка мъжка кукла. И щом твърдя, че беше истинска кукла, значи съм абсолютно убеден в това. Аз се разхождах тъдява — казва той, — за да подишам малко свеж въздух. Не отричам, че съм обърнал няколко чашки, но не повече, отколкото мога да нося. Размахвах си бастуна и го изтървах ей там при онзи храст — казва той и ми го сочи. — Понечих да го вдигна и видях една кукла. Голяма кукла беше и беше се присвила, клечеше, като че ли някой я беше изтървал така. Посегнах да я взема. Още щом я докоснах, тя рипна, сякаш бе изтласкана от пружина. Прехвърли се направо през главата ми! Изненадах се — казва той развълнувано, — и здравата се стреснах, клекнах, за да я потърся, и неочаквано почувствах в прасеца си болка от убождане. Скочих и пак видях тази голяма кукла с игла в ръка — готвеше се да ме намушка.“

„Може — възразявам аз на пияницата, — да ти се е привидял някой комар?“ „Какъв ти комар, бе! — възмущава се той, — кукла беше! И ме мушкаше с игла за дамска шапка. Беше висока около шестдесет сантиметра и имаше сини очи. Хилеше ми се така, че чак ми се смрази кръвта. За миг останах като парализиран и тя отново ме намушка. Скочих на пейката — казва той, — а тя започна да танцува около мен. Подскачаше и ме бодеше. Помислих, че иска да ме убие, и се развиках, колкото сила имах. Всеки на мое място би постъпил по същия начин, не е ли тъй? — пита ме той. — И ето, че ти дойде. А куклата се шмугна ей там в храстите. За Бога, господин сержант, ела с мен, докато намеря такси и се прибера вкъщи — замоли ме той, — защото въобще не си правя майтап, като ти казвам, че съм уплашен до смърт!“

— Значи така, хващам го аз под ръка — не млъкваше Шевлин — и си мисля: „Бедничкият, какво ли не им се привижда на хората от тая контрабандна шльокавица“, но продължавам да се чудя какви са тия дупки по краката му. Чакаме да мине такси и изведнъж той като изпищя: — „Ето я! Виж, ето я!“

Погледнах в указаната посока и наистина видях нещо да се изнизва по тротоара към улица „Драйв“. Осветлението беше слабо и помислих, че е котка или може би куче. И тогава съгледах до отсрещния тротоар една спряла кола-купе. Котката или кучето, или каквото беше там, изглежда имаше намерение да се добере до нея. Пияницата продължаваше да крещи, а аз се мъчех да видя какво е, и тогаз отдолу по „Драйв“ току връхлетя един голям автомобил. Тресна тая щуротия и изобщо не спря. Изчезна от погледа ми, преди да успея да вдигна свирката. Стори ми се, че онова нещо потрепери и се сгърчи. Все още си мислех, че е котка или куче. „Я да ти облекча мъките“ — казах си и се отправих към него с изваден пистолет. И тогава колата-купе, която чакаше, даде газ и се изпари като дим. Наведох се над това, което другата кола беше блъснала, взех го… — Той смъкна чантата от коленете си, сложи я до себе си и я разтвори. — … и ето какво беше то.

Извади отвътре една кукла, или по-скоро това, което беше останало от нея. Автомобилът я беше прегазил през средата и я беше смазал. Нямаше го единият крак, другият висеше на конец. Облеклото й беше разкъсано и изплескано от мръсотията на улицата. Беше кукла — но създаваше зловещото впечатление за размазано джудже. Вратът й висеше прекършен на гърдите.

Маккан пристъпи и повдигна главата на куклата…

Аз гледах втрещено и не можех да откъсна очи… хлад полази по черепа ми… сърцето ми забави ритъма си…

Лицето, което ме погледна със страшните си сини очи, беше лицето на Питърс!

И на него, подобно на най-тънко було, беше застинала сянката на демоничната екзалтация, която бях наблюдавал да обхваща лицето на Питърс, след като смъртта спря биенето на сърцето му!