Гори, вещице, гори!

Седма главаКуклата Питърс

Докато се взирах в куклата, Шевлин ме съзерцаваше, доволен от ефекта, който тя произведе върху мен.

— Голяма дяволщина, нали? — попита той. — Докторът всичко разбира, Маккан. Нали ти казах, той е акъллия човек!

Шевлин метна куклата на коляното си и седна на стола като някакъв вентролог със зловещото си чучело — нямаше да се изненадам, ако чуех сатанински смях от ухилената уста на куклата.

— Навеждам се, вземам тази кукла и я вдигам — продължи Шевлин. — „Тук има нещо повече, отколкото може да забележи човешкото око, Тим Шевлин“ — казвам си. Поглеждам да видя какво прави пияницата. Той си стои, където го оставих, и затова аз отивам при него, а пък той: „Нали ти казах, че е кукла? Ха! Казах ти, че е кукла! Точно тази беше!“ А аз му думам: „Млади момко, приятелче, тук има нещо нередно. Идваш с мен в участъка, разправяш всичко на лейтенанта и му показваш краката си“ — така казвам. А пияницата отговаря: „Съгласен съм, но дръж това нещо настрана от мен.“ И сетне двамата отидохме в участъка. А там — лейтенантът, един сержант и двама патрулни полицаи. Аз отивам право при лейтенанта и слагам куклата върху бюрото му.

„Какво е това? — бъзика се той. — Пак ли отвличане на дете?“

„Покажи му краката си“ — обръщам се аз към пияницата.

„Само ако са по-хубави от ония на мацките във «Фоли»“ — хили се тая маймуна с лукова глава. Обаче пияницата навива крачолите си над чорапите и му показва краката си.

„Кой те е надупчил така, по дяволите?“ — пита лейтенантът и се изправя. „Куклата“ — осведомява го пияницата. Лейтенантът сяда и започва да мига на парцали. Аз му обяснявам как съм откликнал на виковете на пияницата, какво ми разказа той и какво видях с очите си. Сержантът се смее, кискат се и патрулните полицаи, обаче накрая лейтенантът почервеня и ревна: „Шевлин, ти да не би да ми се подиграваш?“ А аз му отвръщам: „Предавам ви какво ми разправи той, а също и какво видях с очите си. Ето я и куклата.“ „Е — казва той, — тази шльокавица е яка, ама чак пък толкоз! — И ме помами с пръст. — Ела при мен, искам да ми дъхнеш.“ И тогава ми стана ясно, че загазих, защото, да ви кажа правичката, пияницата имаше едно плоско шишенце и аз си бях дръпнал от него за успокоение. Само една-единствена глътчица, но за беля дъхът ми ме издаде. И лейтенантът кипна: „Знаех си аз. Сядай!“ И започна да крещи и да хока пияницата: „А бе, ти, изкукуригал идиот такъв, дето акълът ти е прогнил под копринения цилиндър, какво си въобразяваш ти, бе, седнал си да лъжеш един изряден полицейски сержант и да се будалкаш с мен ли? Е, в първото си успял, ама второто няма да мине — кресна той. — Вкарайте го в дранголника! И заедно с него и проклетата му кукла, та да му прави компания!“ А пияндето като чу това, изпищя и се строполи на пода в несвяст. И лейтенантът дума: „Боже Господи, тоя е повярвал на собствената си измишльотина! Да му се не види и проклетият глупак… Свестете го и го пуснете да си ходи.“ А на мен казва: „Тим, ако не беше толкова свестен човек, щях да те изпъдя от службата. Взимай си сега изродската кукла и си върви у дома. Ще пратя някой да те замести. Излез от утре в отпуска, за да изтрезнееш напълно.“ А аз му викам: „Добре, но да знаете, че видях всичко това със собствените си очи. А вас да ви вземат мътните!“ — изръмжах на патрулните полицаи. Те почнаха да се търкалят от смях, а аз викам и на лейтенанта: „И да ме накажеш, и да не ме накажеш, дяволите да те вземат и теб!“ Те обаче направо се задавиха от смях, затова грабнах куклата и си излязох.

Той помълча известно време, после продължи:

— Занасям куклата у дома и повтарям цялата история пред Маги. А тя какво ми отговаря? „Пък разправяш, че не си пиел, а? Я се виж! Дрънкаш разни глупости за кукли, които мушкат хора с игли, обиждаш лейтенанта и току-виж те изпратили за наказание в Стейтън Айлънд. А Джени току-що влезе в колежа! Я си легни и се наспи, а тази кукла изхвърли на боклука.“ Само че аз вече съвсем бях побеснял и не я хвърлих, а я прибрах. Одеве срещнах Маккан и излезе, че и той знае нещичко по въпроса. Разправих му всичко и той ме доведе тук. Не съм го питал защо ме доведе.

— Може би трябва да поговоря с лейтенанта? — предложих аз.

— И какво ще му кажеш? — отговори той и във възражението му имаше немалко логика. — Ако му кажеш, че пияницата е бил прав и че аз съм прав, и наистина съм видял куклата да тича, той какво ще си помисли? Че и ти си същата откачалка като мен. А ако намекнеш, че оня ден не съм бил с всичкия си, веднага ще ме изпратят в болница. Не, докторе. Много ти благодаря, но единственото, което мога да направя, е да си трая и да си пазя достойнството, а ако се опитат да ме подиграват, може да се наложи да им прасна няколко юмрука по физиономиите. Признателен съм ти все пак за отзивчивостта, с която ме изслуша. Донякъде ми олекна.

Шевлин стана от стола и изпусна тежка въздишка.

— А иначе какво мислиш? Имам предвид за това, което пияницата твърдеше, че му се е случило, и това, което аз видях впоследствие? — попита той малко боязливо.

— Нищо не мога да кажа за пияницата — отговорих предпазливо. — А колкото до вас… ами възможно е куклата да е лежала на улицата и точно когато е профучала колата, пътното платно да е било пресечено от котка или куче. Животното е избягало, но движенията му са привлекли вниманието ви върху куклата и вие сте помислили…

Той махна с ръка.

— Добре. Добре. Стига толкова. Оставям ти куклата вместо заплащане за диагнозата, докторе.

С достойнство, макар и във възбудено състояние, което издаваше засилената червенина на лицето му, Шевлин излезе с тежки стъпки от стаята. Маккан се тресеше от беззвучен кикот. Аз взех куклата и я сложих на масата. Загледах се в малкото й, тайнствено-злокобно личице — и никак не ми беше до смях.

Следвайки някакъв неясен вътрешен подтик, извадих куклата на Уолтърс от чекмеджето и я поставих до другата. Взех връвта със странните възли и седнах. Маккан стоеше до мен и наблюдаваше. Чух как подсвирна многозначително.

— Докторе, откъде имате това? — посочи той връвта.

Казах му и той отново подсвирна.

— Сигурен съм, че шефът изобщо не е знаел, че е у него. Интересно кой ли му я е пъхнал в джоба? Ами вещицата, разбира се. Но как?

— Какви ги говориш? — попитах аз.

— Хе, ами че това е „стълбата на вещицата“ — посочи той връвта. — Така я наричат из Мексико. Много лоша магия. Вещицата пуска „стълбата“ тайно в дрехата ти и по този начин получава власт над теб… — Той се приведе над нея. — Да, няма грешка, това е „стълбата на вещицата“ — девет възела, сплетени от женска коса… и в джоба на шефа!

Взираше се навъсено във връвта. Забелязах, че се пазеше да не я докосне.

— Вземи я и я разгледай по-внимателно, Маккан.

— А не! — Той се отдръпна. — Докторе, казах ти, че това е лоша магия.

Мъглата на суеверието, която ме обгръщаше все по-плътно, бе започнала да ме дразни, и сега вече наистина загубих търпение.

— Виж какво, Маккан — казах ядосано, — ти да не би да се опитваш, ако ми позволиш да използвам израза на Шевлин, да ме избудалкаш? Колкото пъти застанеш пред мен, ми подхвърляш някоя нелепа подигравка със здравия разум. Първо беше куклата в колата. После Шевлин. А сега ми пробутваш тая „стълба на вещицата“. Какво си си наумил?

Той ме изгледа с присвити очи, страните му за миг почервеняха и после отново възстановиха нормалния си цвят.

— Единственото, което силно желая — произнесе той по-провлачено от обикновено, — е да видя шефа на крака. И да пипна този, който го подреди. А колкото до Шевлин, и на вас не ви се вярва, че той ви пробутва измислици, нали?

— Да, така е — отговорих аз. — Но не забравям, че ти си бил до Рикори в колата, когато той е бил намушкан. И не мога да спра да се чудя как откри Шевлин толкова бързо днес.

— Какво искате да кажете с това? — попита той.

— Искам да кажа, че твоят пияница отсъства. Искам да кажа, че е напълно възможно да ти е бил съюзник. Искам да кажа, че случката, която така силно е впечатлила почтения Шевлин, би могла да се окаже чиста проба театър. Дали куклата на улицата и своевременно профучалият автомобил не са добре планирани ходове от ваша страна? В края на краищата, разполагам само с твоето уверение и това на шофьора, че куклата не стояла скрита долу в колата през цялото време, докато вие бяхте тук при мен вчера. Искам да кажа, че…

Млъкнах, осъзнавайки, че фактически го използвах за отдушник на лошото си настроение, причинено от собствената ми обърканост.

— Нека да довърша вместо вас — обади се най-сетне той. — Искате да кажете, че в дъното на всичко това съм аз.

Лицето му беше побледняло, а мускулите — напрегнати.

— Докторе, имате голям късмет, че ви харесвам — продължи той. — Още по-голям късмет имате, че сте приятели с шефа. А най-големият ви късмет е, че сте единственият, който може да му помогне — ако изобщо вече може да му се помогне. Друго нямам какво да кажа.

— Маккан, моля ви, много ви моля, простете ми. Не за изказаните от мен съображения, а за това, че бях принуден да ги изрека. В края на краищата, съществува съмнение. И то логично обосновано съмнение. Не може да не признаете това. Значи по-добре е да го излея пред вас, отколкото да премълча.

— Че какъв би могъл да бъде моят мотив?

— Рикори има силни врагове. Има също и силни приятели. Колко удобно би било за враговете му да го унищожат, без изобщо да бъдат заподозрени в това, а един лекар с висока репутация и неоспорима честност да бъде подмамен да удостовери, че смъртта му е настъпила по естествен път… Маккан, това, че считам себе си за такъв лекар, е проява на професионална гордост, а не на личен егоцентризъм.

Той кимна. Чертите на лицето му се отпуснаха и възникналото напрежение се стопи.

— Не оспорвам честността ви, докторе. Нито убедителността на аргументите ви. Не разполагам с доказателства, които да ви предоставя, но съм ви признателен за високото мнение, което имате за моята интелигентност. Защото само изключителен ум би могъл да планира и изработи всичко по такъв заплетен начин. Историята ми напомня за онзи рисуван филм, в който имаше седемдесет и пет предмета, нагласени паянтово така, че в резултат на верижната реакция, породена от сгромолясването им, тухлата да падне на главата на героя точно в два часа, двадесет минути и шестнадесет секунди. Започвам да вярвам, че съм гениален!

Саркастичният му коментар ме накара да се намръщя, но не му отговорих.

Маккан вдигна куклата Питърс и се зае да я изучава, а аз се отправих към телефона, за да се осведомя за състоянието на Рикори. Спря ме възклицанието, изтръгнало се от устата на телохранителя. Той ме извика да ида при него, подаде ми куклата и ми посочи нагръдника под яката на палтенцето й. Опипах я. Пръстите ми докоснаха нещо, което приличаше на кръглата глава на голяма игла. Изтеглих като от кания на кинжал някакво метално острие, дълго над двадесет сантиметра. Беше по-тънко от игла за дамска шапка, твърдо и заострено на върха.

Веднага се досетих, че виждам оръжието, което бе пронизало сърцето на Рикори!

— Още една нелепа подигравка над здравия разум! — измърмори провлачено Маккан. — Може би аз съм я поставил там, а, докторе!

— Могъл си да го сториш, Маккан.

Той се изсмя. Аз съсредоточих вниманието си върху странното острие — защото това фактически представляваше едно фино острие. Изглеждаше изработено от стомана, макар че не бях сигурен дали беше използван точно този метал — не беше гъвкаво, а само твърдо. Малката топка на единия край беше с диаметър около сантиметър и половина и не приличаше на украшение, а на дръжка на кинжал. Под лупата по нея се виждаха малки вдлъбнатини… предназначени като че ли да осигурят по-доброто хващане… от малката ръка на кукла… Кукленски кинжал! По него имаше засъхнали петна.

Поклатих недоверчиво глава и оставих иглата настрана с твърдата решимост да изследвам петната по-късно. Бяха от кръв, знаех го, но исках да съм съвсем сигурен. Дори и да беше така, това само по себе си не потвърждаваше невероятното предположение, че именно кукленска ръка бе нанесла смъртно опасния удар.

Взех куклата Питърс и започнах да я проучвам сантиметър по сантиметър. Не можех да определя от какво беше направена. Не беше от дърво, като другата кукла. Материалът приличаше донякъде на сплав от смола и восък. Не ми беше известна такава смес. Съблякох дрехите на куклата. Неувредената й част беше анатомически перфектно издържана. Косата беше човешка, грижливо имплантирана в черепа. Очите бяха някакви сини кристали. Облеклото бе съшито също така безукорно, както и това на куклата на Даяна.

Видях, че поклащащият се крак не се крепеше на конец, а на тел. Очевидно куклата бе моделирана и оформена върху телена рамка. Отидох при шкафа с инструментите и подбрах една хирургическа ножовка.

— Един момент, докторе. — Маккан следеше всичките ми движения. — Смятате да разрежете това нещо на части, така ли?

Кимнах. Маккан бръкна в джоба си и извади тежък ловен нож. Преди да успея да го спра, отсече главата на куклата Питърс, която увисна на телта. Тогава той я хвана и я усука. Телта се скъса и той хвърли главата на масата, а тялото — на мен. Главата се търкулна и спря до връвта, която Маккан беше нарекъл „стълбата на вещицата“.

За миг главата като че ли се извъртя и ни погледна. Стори ми се, че очите й изригнаха червен пламък, а чертите на лицето се разкривиха и злокобното му изражение се усили — също както това се бе случило с лицето на Питърс в часа на неговата смърт… Овладях се бързо и дори се разсърдих на самия себе си… ами че това, естествено, беше обикновена светлинна измама… Обърнах се към Маккан и изругах.

— Защо го направи?

— Вие сте много по-ценен за шефа, отколкото аз — отвърна той загадъчно.

Разрязах мълчаливо обезглавеното тяло на куклата. Както и очаквах, то беше конструирано върху телена рамка. Когато срязах облицовъчния материал, установих, че рамката е измайсторена от една-единствена тел, или по-скоро единична метална нишка, моделирана умело, както и тялото на куклата, и тази тел беше огъната така, че очертаваше контурите на човешки скелет!

Е, разбира се, не го дублираше напълно, но все пак го имитираше с удивителна точност… липсваха всякакви съчленения… веществото, от което беше направена куклата, беше удивително еластично, а малките ръце — гъвкави… имах чувството, че извършвам дисекция на живо човешко същество, а не на кукла… Беше някак си… отвратително…

Хвърлих поглед към отсечената глава…

Маккан се беше наклонил над нея, втренчен в очите й. Само няколко сантиметра го разделяха от сините кристали. Ръцете му стискаха конвулсивно ръба на масата. Усетих напрежението в тях, като че ли правеше усилие да се отблъсне. Когато беше метнал главата на масата, тя се бе търколила и бе спряла до връвта с възлите — но сега тази връв се беше усукала около отсечения врат на куклата и висеше от челото й като змия!

Много добре видях как главата на Маккан се приближава… още по-близко… до другата, малката глава… като че ли привличана от нея… и че в малкото лице се трупа жива злоба… а лицето на Маккан се превърна в същинска маска на ужаса…

— Маккан! — извиках аз, хванах го под брадичката и отблъснах рязко главата му назад. В момента, в който го тласнах — готов съм да се закълна — очите на куклата се обърнаха към мен и устните й се сгърчиха.

Маккан се олюля. Взря се тъпо в мен за миг, после внезапно се опомни, грабна кукленската глава, запокити я на пода и я затъпка с токовете на обувките си, като че ли смазваше отровен паяк. Главата се превърна на безформена пихтия, всичката й прилика с човешкото вече беше премахната — но двата сини кристала продължаваха да проблясват, а връвта с възлите още бе усукана около нея.

— Боже Господи! Тя ме… тя ме теглеше към себе си…

Маккан с трепереща ръка запали цигара и метна настрана кибритената клечка. Тя падна върху това, което беше останало от кукленската глава.

Последва ослепително сияние, придружено от някакъв силен стон. През нас премина вълна от топлина. На мястото, където се въргаляше размазаната глава, върху лакирания паркет остана единствено разкривено петно от изгоряло. В него лежаха сините кристали, очите на куклата — потъмнели и без блясък. „Стълбата на вещицата“ сякаш се бе изпарила в небитието.

И цялото тяло на куклата беше изчезнало. Върху масата имаше локва гадна черна лепкава течност, от която стърчаха само ребрата на теления скелет!

Иззвъня телефонът и аз машинално вдигнах слушалката. Обаждаха се от частното ми клинично отделение.

— Да. Какво има?

— Докторе, господин Рикори току-що излезе от комата! В съзнание е!

Обърнах се към Маккан.

— Рикори е дошъл на себе си!

Той стисна тържествено раменете ми — после отстъпи крачка назад и по лицето му премина сянка на суеверие.

— Наистина ли? — прошепна Маккан. — Да! Той се е свестил, когато изгоряха възлите! Това го е освободило! Сега ние с вас трябва много да се пазим!