Горски призрак

Четвърта главаИзкусителят

Едуард Хаузер и баща му също слушаха сказката на Аугуст Зайделман.

— Какво ще кажеш, тате? — попита Едуард, докато се връщаха у дома.

— Вдига голяма пара, но тя му стига само за свирката. Много шум за нищо.

— И аз мисля така. Не ми хареса ораторът.

— Той е голям лицемер. По-добре нека държи своите проповеди на брат си и на племенника си. Единствено те са виновни за мизерията ни. Ти пусна ли пари в кутията?

— Да, десет пфенига.

— Аз също. Той така поглеждаше всеки, тъй го следеше какво ще направи, че хората изобщо не се осмеляваха да не дадат някоя монета, и то, да речем, не само два пфенига. А самите ние толкова се нуждаем от тези пари!

— Бог ще ни помогне, тате, както веднъж вече ни помогна.

— Какво ще правиш тази вечер? Ще прескочиш ли до Хофманови?

— Не.

— Защо? Иначе, кажи-речи, всяка вечер си у тях.

— На Хофман вече не му се харесва.

— Да, станал е твърде нелюбезен към нас. Забелязах го, когато му поисках назаем дърва и въглища. Струва ми се, знам и причината. Сигурно си мисли, че имаш определени намерения към Енгелхен.

— Да мисли каквото си ще!

— А нима не е прав?

— Не е.

— Хайде, хайде! Ангелика е добро и свястно момиче. Всички ние я обичаме и никой няма да има нищо против, ако след време двамата се ожените. Или да не би нещо да се е случило между вас?

— Моля те, тате, не ме измъчвай! Спести ми отговора! Ще трябва да го превъзмогна и после няма да мисля повече за това.

— Аха! Значи тя не те обича. Да не би да си има някой друг? Е, момчето ми, аз няма да се бъркам в тези неща. Само ми е жал за вашата дружба още от детство. Ще влезеш ли с мен вътре?

Бяха стигнали вече пред тяхната къщичка.

— Не, тате. Ще ходя в гората.

— В гората ли? Че каква работа имаш там? — учудено попита старият Хаузер.

— Бях забравил, че шейната на Вундерлих е все още у нас. Искам да му я върна.

— Че защо тази вечер? Нали и утре е ден.

— Остави ме, тате! Когато съм сам, най-добре се справям с мислите си.

— Както желаеш! Но гледай да се върнеш по-скоро! В гората е опасно. Не забравяй Горския призрак!

От събранието Арнд беше поел право към лесничейството. Когато седнаха да вечерят, старият Вундерлих попита за съдържанието на доклада. Арнд му отвърна:

— Нито нещо особено умно, нито нещо особено убедително. Дори ми се струва, че всичко бе направено само за да измъкнат пари от хората.

— Възможно е. От този човек може всичко да се очаква. Значи пари събираха, така ли?

— Ами да.

— Дяволите да го вземат този тип, загдето тъй мами гладуващите клетници и им измъква последните пфениги! Ще го обеся жив за краката, а главата му ще напъхам в някой мравуняк!

— Точно сега, посред зима, ще ви е малко трудничко — усмихна се неговият гост.

— Тогава ще изчакам лятото. Но трябва да увисне на въжето и ако… я гледай, че накъде тръгнахте пак? Арнд се беше изправил на крака.

— Отивам в стаята си, господин братовчеде. Не се тревожете за мен! Възможно е отново да се разходя из гората.

Навън в коридора той срещна Едуард, който искаше да съобщи на лесничея, че му е върнал шейната. Арнд отговори на поздрава на младежа и се заизкачва нагоре по стъпалата.

Той влезе в стаята си, без да запали лампата, приближи се до прозореца и погледна навън към побелелия от сняг пейзаж. Внезапно Арнд се стъписа, бързо се отдръпна малко назад и от по-безопасно разстояние отново хвърли поглед навън.

Онова, което видя, бе напълно достатъчно, за да накара някой донякъде боязлив човек да изтръпне от страх. Между трите бора, където бяха намерили убития граничар, тоест недалеч от самата гора, безмълвно и неподвижно изправена в снега, стоеше някаква бяла фигура.

„Това е Горския призрак! — светкавично мина през ума на Арнд. — Сега трябва да действам!“

Бързо отвори единия от куфарите, извади от него чаршаф и няколко предмета, които му служеха за дегизиране, и се втурна надолу по стъпалата. После пъргаво изтича през предната врата и излезе на открито. Навън се загърна в белия чаршаф и започна да описва широка дъга, заобикаляйки лесничейството, с намерение да се появи в гръб на Призрака. Така се добра до гората, която на онова място беше доста рядка. След като достигна целта си, свали чаршафа, защото той преди всичко трябваше да го направи трудно забележим, докато минава през откритите места. А тук наоколо имаше достатъчно храсти за прикритие и чаршафът само щеше да му пречи.

После Арнд се приведе и внимателно продължи да се промъква напред. И не се бе излъгал — точно пред него изникна бялата фигура като забит в снега стълб — едно загадъчно Нещо.

„Аха — помисли си Арнд, — значи така изглежда Горския призрак! Но както ми се струва, този тип очаква Хаузер. В никакъв случай не бива да го изпускам из очи. Ако иска да говори с Едуард, сигурно няма да го направи толкова близо до лесничейството, а ще изчака, докато младежът излезе, после, прикривайки се зад дърветата, бързо ще се втурне успоредно на пътя и ще го изненада на подходящо място. Ще се опитам да го проследя, защото трябва да чуя какво толкова има да казва Горския призрак на младия Хаузер.“

Арнд не се излъга в предположенията си. Когато след известно време Едуард излезе от лесничейството, в неподвижния бял стълб се появиха признаци на живот. Той предпазливо се запромъква между първите дървета на гората, също както човек гази в дълбокия сняг. Арнд тайно го последва, търсейки прикритие зад всеки ствол.

Младият Хаузер изобщо не подозираше, че някой го наблюдава и следи. Крачеше надолу по пътя, потънал в мислите си, докато внезапно се стресна, защото се разнесе силен и груб глас, който извика: „Стой!“

Само тази единствена думичка „стой!“ напълно бе в състояние да накара самотния странник да потрепери от страх, защото не е шега работа някой да те изненада по такъв начин в лунна нощ сред гората. В случая обаче на всичко отгоре този вик дойде от онази зловеща фигура, която се показа между храсталаците точно такава, каквато старият кум я беше описал на Хаузерови. Бялото видение изглеждаше по-високо от нормалния човешки бой. Силуетът му хем имаше човешки форми, хем не приличаше съвсем на човек. И всичко по него беше бяло, дори и лицето, на което личаха само две тъмни кръгчета, навярно очните кухини, както и широка черна черта на онова място, където се намира устата на човек от плът и кръв.

Едуард се закова там, където си беше. Имаше чувството, че кръвта му се смръзва в жилите. Огледа се наляво и надясно. Иначе не посмя да направи никакво друго движение. А пък да проговори — изобщо не беше в състояние. Просто напълно безпомощен изчакваше да види какво ще направи с него Горския призрак.

— Какво търсиш тук? — дойде първият въпрос на видението.

— Прибирам се у дома — с голяма мъка успя да продума Едуард.

— Къде беше?

— В лесничейството.

— Виждам, че казваш истината, и това е добре за теб. Една лъжа или дори само някакво извъртане може да ти струва живота. Запомни го! Аз съм Горския призрак. Ами ти кой си?

— Казвам се Едуард Хаузер.

— Работиш за Зайделман, нали?

— Работех за тази фирма, но те се разплатиха с мен и не искат да ме виждат повече.

— Много лошо за един клет бедняк като теб. Знам, че се тревожиш за бъдещето си. Скиташ се наоколо, за да търсиш работа, но нищо не намираш. Какво ще кажеш, ако ти предложа една възможност да спечелиш пари?

Това беше съвсем неочакван обрат в странния им разговор. Доколкото знаеше Едуард, от Горския призрак никога не можеше да се очаква нещо хубаво, а ето че най-изненадващо му предлагаше помощ в неговата голяма беда.

Тези мисли малко понамалиха страха му, който го бе сковал до този момент. Младежът направи неволно движение с ръка и зарадвано възкликна:

— Ех, ако беше истина!

— Е? Продължавай! Ако е истина, какво после?

— Ами тогава ще се опълча срещу всеки човек от селото, който говори лоши неща за Горския призрак, и ще го нарека лъжец. Ще разкажа на всички, че Горския призрак е добър дух, който помага на бедните хора.

— Тъй, тъй — дойде в отговор с такъв тон, който навеждаше на предположението, че за този дух подигравателната усмивка не е нещо непознато. — Е, тогава нека видим доколко са сериозни думите ти, Едуард Хаузер. Слушай! Предлагам ти възможност да спечелиш пари. Ела при нас!

Последните три думи проехтяха из заснежената гора като някакъв подмамващ зов. „Ела при нас!“ — отекна в душата на младия човек, който току-що тъй доверчиво бе разкрил мислите си пред Горския призрак. Но неговото радостно упование като че вече беше разколебано. Внезапно усети как сърцето му лудо заблъска от нова, по-силна уплаха. Твърде несигурно прозвуча следващият му въпрос:

— Какво означава това „при нас“?

— Колко си глупав! Не знаеш ли чий закрилник е Горския призрак?

— Казват, че закрилял контрабандистите.

— Вярно е. А сега отговори на предложението ми! Едуард наведе глава и нищо не каза. Мълча, докато Горския призрак отново му напомни, че чака решението му. Но този път гласът му беше зловещ и заплашителен.

— Отговаряй, нищожество!

Едуард се стресна. Вкочанените му от студа пръсти се свиха в юмруци. Това беше външният израз на онова, което ставаше в него. Младежът събра смелост и сили, за да остане твърд дори и срещу всемогъщия Горски призрак. В себе си реши на никаква цена да не допусне да го подмамят да се отклони от честния и законен път. Ако ще би да му струва и живота.

— Не мога — промълви той.

— Не можеш? Защо?

— Защото… защото онова, което вършат контрабандистите, е незаконно.

— Ама че ги дрънкаш! Какво те интересува теб правдата или кривдата? Казвам ти, че ще ти се окаже голяма чест, ако бъдеш приет сред хората на Горския призрак. Спокойно можеш да предоставиш на други да решават дали държавата има право да облага с високи мита най-необходимите стоки, тъй че те да стават все по-скъпи и по-скъпи! Освен това ми се струва, че и на теб, и на семейството ти ножът е опрял вече до кокала и ти би трябвало само да се радваш, ако някой ти предложи да получаваш такива хубави доходи! Запомни добре! Ако се присъединиш към нас, ще печелиш на ден толкова, колкото иначе за няколко седмици. Като предплата ще ти предложа веднага една банкнота от двайсет марки. Не бъди глупак и се съгласи!

Бялата фигура пристъпи към Едуард, сякаш се канеше да му стисне ръката в знак на разбирателство, но младият човек отстъпи крачка назад и каза:

— Не, не, не мога! Предпочитам да умра, отколкото да стана контрабандист! По-добре мъртъв, отколкото без чест!

— Тъй, значи наричаш тази работа безчестна? И дръзваш да ми го кажеш? Слушай бе, момченце, това може да ти струва главата! Или… щом наистина си толкова смел, както сам се представяш, и щом не се боиш от смъртта, тогава съществуват и други средства, за да те накараме да омекнеш. Ако не приемеш предложението ми, вината ти ще трябва да изкупи едно момиче, което ти дяволски много харесваш.

— Мо… мо… момиче ли?

— Една тъй наречена Енгелхен! Пак ти повтарям: аз съм всемогъщият Горски призрак! Само да си помръдна пръста и заради твърдоглавието ти красивата Ангелика наистина ще отиде при ангелчетата. Разбираш какво имам предвид, нали?

Този удар улучи целта си. Едуард потрепери. Съпротивата му, кажи-речи, бе вече сломена.

— Само това не, само това не! — възкликна той умолително.

— Твоите молби няма да ти помогнат! — сряза го Горския призрак. Страхът и суеверието на младежа му бяха добре дошли и той ги използва с нечувано безочие. — Аз съм призрак, а призраците нямат сърце. От теб искам ясен отговор — да или не!

— Аз… аз не мога!

— Значи Енгелхен ще трябва да умре! Тогава изведнъж на Едуард му хрумна една мисъл и каза думи, подсказани му от отчаянието:

— Бог ще закриля Енгелхен, а той е много по-могъщ от Горския призрак!

— Голям хитрец си бе, синко! — учудващо кротко му отвърна бялата фигура. — Все повече се убеждавам, че ще можем да те използваме много добре. И така, не си мисли, че ще се измъкнеш от мрежите ми! Но все пак ще ти дам време да размислиш. Пак ще си поговорим. Засега заплахата ми остава в сила. Ангелика Хофман е в смъртна опасност, ако до следващата ни среща не си решил да приемеш предложението ми. И още нещо. От теб искам да мълчиш. От мен да мине — можеш да разказваш, че си видял Горския призрак в гората. Нека хората знаят, че съм винаги там, където е необходимо. Ала не бива да раздрънкваш онова, за което разговаряхме. Ясно ли е? Разприказваш ли се, макар пред един-единствен човек, ще си отмъстя и на теб, и на твоите близки!

— Не, не, ще мълча! — припряно го увери Едуард. — В твой интерес е да спазиш обещанието си. Хайде, изчезвай!

Едуард си тръгна. След три крачки започна да тича и скоро изчезна в гората. Но Горския призрак още доста време остана неподвижен на мястото си с властнически протегната подир него ръка.

Едуард страшно бързаше да се прибере в Хоентал. Когато стигна в селото, все още не беше кой знае колко късно. Той се поколеба дали веднага да се прибере у дома, защото добре знаеше, че няма да може да заспи. Срещата с Горския призрак занимаваше мислите му повече, отколкото сам искаше да си признае. Ето защо бавно закрачи нагоре по улицата.

По едно време срещу него се зададе някакво момиче и когато вече се канеше бързо да мине покрай него, той позна Ангелика, макар че заради студа беше увила цялата си глава с широк шал.

— Енгелхен! — подвикна той полугласно.

— Какво има? — кратко попита тя, като се спря, но без да го погледне в очите.

Едуард пристъпи съвсем близо до нея.

— Остава ли в сила онова, което ми каза? Наистина ли ще отидеш на бала?

— Да.

— Добре, тогава и аз ще отида.

— На увеселението ли? — изсмя се тя. — Че то е само за поканени гости.

— Друго имам предвид. Ще отида при контрабандистите. При тези думи Ангелика видимо се изплаши. Но още в следващия миг си помисли, че всичко това са само празни приказки.

— И как ще си изпълниш заканата? — попита го тя.

— Много просто. Току-що имах честта да разговарям с Горския призрак!

— Боже мили! И нищо лошо ли не ти направи?

— Че какво да ми направи? Напротив, дори беше много любезен с мен и ми обеща цял куп пари.

— Това… това е невъзможно!

— Казвам ти самата истина. Бих могъл да ти разправя и други неща, но не искам. Обещах да мълча.

Енгелхен замислено заби поглед в земята. Цялата работа й се струваше твърде съмнителна и нечиста. Най-сетне тя пак вдигна глава.

— Ами ти? Как ще постъпиш?

— Ще си остана почтен човек и няма да се поддам на изкушението. Ако си разумна, и ти ще направиш така.

— Аз ли? Да не би да мислиш, че ще се подлъжа да започна да се занимавам с контрабанда?

— Не, но твоята почтеност ще бъде поставена на изпитание по време на бала с маски.

С тези думи Едуард не искаше да каже нищо лошо, но въпреки това Енгелхен му се разсърди. Тя нахакано му обърна гръб и само рече:

— Лека нощ!

Едуард въздъхна и продължи пътя си в потиснато настроение.

„Непременно трябва да отида на бала — каза си той. — Имам чувството, че там я застрашава някаква опасност. Да става каквото ще, но на всяка цена ще закрилям Енгелхен!“

Когато Горския призрак се спря край пътя, за да издебне Едуард и да го спре, Арнд се опита да се промъкне възможно по-близо до него. Намери подходящо прикритие зад няколко нагъсто растящи едно до друго млади дъбови дръвчета, по които все още имаше останала суха шума. Там той се озова толкова близо до зловещата бяла фигура, че разбираше всяка дума от разговора и много добре можеше да огледа загадъчното същество. Наблюденията му потвърдиха, че пред него бе застанал човек, който действително се беше загърнал с чаршаф от глава до пети. Арнд ясно различаваше всички подробности, понеже луната грееше на небето и освен това снегът искреше и отразяваше светлината й. Детективът побърза да се възползва от това обстоятелство. Внимателно огледа краищата на чаршафа и в един от ъглите му успя да различи две букви — М. и Т.

След като странният разговор между двамата приключи, Арнд незабавно се оттегли назад. Едуард изчезна, а неговият изкусител остана на мястото си, загледан подир него.

Франц Арнд усети как пръстите започнаха да го сърбят. Тъкмо сега можеше да залови тайнствения непознат, който тук играеше ролята на призрак. Но каква полза от това? В случая важното беше да се разкрие цялата престъпна банда и завинаги да се обезвреди. Следователно най-напред трябваше да се запознае с всичките й хитри номера и трикове, а за тази цел му бяха нужни време, търпение и преди всичко още допълнителни и подробни разследвания. По-добре беше на първо време да остави Горския призрак да си отиде. Реши тайно да го проследи.

И така, той тръгна по петите на маскирания, който най-сетне се размърда и започна да навлиза все по-навътре в гората. Съвсем скоро Арнд установи, че се е отправил точно към вече споменатия огромен дъб. Там тайнственият непознат се засуети край ствола и не след дълго бързо продължи нататък.

Арнд се втурна към дъба и внимателно огледа ствола от онази страна, където маскираният го беше опипвал с ръце, ала не успя да открие каквото и да било.

Благодарение на това забавяне Горския призрак спечели значителна преднина. Когато Арнд отново пое по петите му, той тъкмо излизаше от гората и закрачи към една усамотена постройка, която заради тухлените си зидове бе наречена Червената воденица. Щом излезе на открито, детективът пак се загърна в чаршафа и се втурна по следите на непознатия. Тъкмо бе достигнал вече порутения градински зид зад самата воденица, когато зловещата бяла фигура внезапно изчезна. Арнд напразно напрягаше зрението си. Опита се да открие накъде е отишъл маскирания по дирите му, ала и това не доведе до никакъв резултат, защото наоколо имаше твърде много стъпки от човешки крака, оставени вероятно от обитателите на воденицата.

Ядосаният преследвач се прикри до едни храсти, които растяха до силно повредения градински зид, свали чаршафа, сгъна го и го прибра под якето си. После взе бързо решение и се отправи към селото. Добре запомни мястото, където Горския призрак му се изплъзна толкова неочаквано. В момента не можеше да направи нищо друго.

По-късно, когато вече крачеше по главната улица на селото, той се натъкна на Едуард Хаузер, който не беше вървял като него напряко, без какъвто и да било път, и затова му бе необходимо повече време, за да се добере до селото. Младежът учтиво го поздрави и се накани да отмине, обаче Арнд спря и му подаде ръка.

— Е, какво е положението у дома? Удържахте ли на думата си да мълчите пред другите, както поисках от вас?

— Да, господине. Само баща ми знае откъде са парите.

— И зарадва ли се?

— О, да, толкова много!

— Е, в такъв случай наистина ви е било възможно да се откажете от едно предложение, което, макар да е привлекателно, съвсем не е безупречно почтено.

Едуард не знаеше как да тълкува думите му. Неразбиращо го погледна и попита:

— Аз ли? Какво искате да кажете?

Арнд се усмихна. Отговори му с такъв тон, сякаш ставаше дума за нещо съвсем незначително или за нещо, което се разбира от само себе си.

— Видях ви в гората да разговаряте с някакъв човек. Той ви предложи предплата от двайсет марки, но вие отказахте да ги вземете.

Изплашеният Едуард отстъпи крачка назад и с боязлив поглед го измери от глава до пети.

— Да не сте всезнаещ? — заекна той.

— Не, но имам добър слух.

— Нищо не разбирам.

— А е толкова просто. Подслушах ви.

— Мен… и… и Горския призрак?

— Да речем по-добре вас и маскирания негодник, който искаше да ви подмами да станете контрабандист.

— Господине — едва продума Едуард, — вече не знам дали да се страхувам от вас, или…

— Да се страхувате? — прекъсна го Арнд. — Че защо? Ще ви доверя една тайна. Обикалям наоколо из гората, защото искам да заловя Горския призрак.

— Да го заловите? Вие? А-а! Тогава сте от полицията, нали?

— Отгатнахте! Признавам го, понеже знам, че ще мълчите. Вие отказахте да вземете предплата от онзи престъпник. Добре, нека тогава видим дали ще отхвърлите сега друго подобно предложение. Искате ли да спечелите петстотин марки?

— Пет… стотин марки? Да ги спечеля? Да не би изведнъж да са започнали да валят пари вместо сняг? Или Хофнгал е полудял? Струва ми се, че сънувам!

— Не, не сънувате — увери го Арнд. — Вече ви казах, че искам да заловя Горския призрак, но ми се ще да хвана не само предводителя на контрабандистите, а и всичките му съучастници. Ако ми помагате и успеем, ще ви платя петстотин марки.

От гърдите на Едуард се изтръгна дълбока въздишка.

— Много ми се иска да участвам в тази работа, но се опасявам, че никога няма да спечеля петстотинте марки.

— Защо не?

— Господине, моля ви, че кой може да излезе насреща на Горския призрак?

— Ами, призрак, глупости! Онзи тип, дето ви спря в гората, беше жив човек от плът и кръв. Призраци не съществуват.

— След срещата ми с Горския призрак и в мен се появиха някои съмнения, че той наистина е призрак. Но такъв мерзавец едва ли ще може да бъде заловен.

— Ще видим. Засега важното е дали ще приемете задължението да станете мой помощник.

— С радост!

— Добре, разбрахме се! А за да не ви се налага да се обвързвате с някаква друга работа и да можете винаги да сте ми на разположение, ще ви плащам седмично по трийсет марки.

— Трийсет? Седмично?

— Да, трийсет марки!

— Трийсет марки! — невярващо повтори Едуард. Такава сума за седем дни му се струваше направо приказно голяма. — И какво ще трябва да върша за тези пари?

— На първо време нищо. Помислете си как бихме могли да узнаем нещо повече за Горския призрак! Преди всичко трябва да научим кой е тайнственият закрилник на контрабандистите. Щом ви хрумне някоя интересна мисъл, елате при мен в лесничейството!

— А може ли лесничеят да знае, че ви сътруднича?

— Той, да, но иначе никой друг! Сега-засега в града имам един-единствен доверен човек. Дискретността е първото условие, което поставям. Попитайте лесничея за тайните знаци, уговорени между нас. За да остана и занапред непознат в околността, аз често ще се предрешавам, а в същото време ще е необходимо да ме разпознавате под моите маски. Същите знаци и уговорки ще са валидни и за вас. Освен това опитайте се да разберете чие име в селото или в околностите започва с буквите М и Т!

— Това пак ли е във връзка с Горския призрак?

— Да. И друго — от вас ще изисквам винаги по всички въпроси безусловна искреност.

— Можете да разчитате на мен — увери го Едуард и в припряното си усърдие добросърдечният младеж изведнъж се реши да каже още нещо. — Веднага ще ви дам едно доказателство. Ще ви издам, че във вторник вечерта трябва да отида на… бала с маски.

— На бала с маски? — учуди се Арнд. — И трябва? Защо пък да трябва?

— За да… за да… за да помогна на едно момиче.

— А-а! Я виж ти! Навярно става въпрос за вашата съседка Ангелика Хофман, а? Лесничеят ми разказа вече за това хубавичко девойче, а и онзи негодник в гората също спомена името й.

— Да. Тя е поканена на бала. Вдругиден в нашата кръчма „Казиното“ от съседния град организира карнавал. Един от членовете на клуба, който не си е издал името, е поканил Енгелхен… искам да кажа Ангелика Хофман… и дори й е изпратил маска и костюм на италианка.

— Разбирам — усмихна се Арнд. — Обичате Енгелхен и това не ви харесва, защото вие няма да присъствате на бала. Онзи, другият, би могъл да ви се изпречи на пътя. Е, щом искаме да разговаряме най-откровено помежду си, наистина не бива да премълчаваме нищо.

Едуард наведе глава. Малко се срамуваше.

— Да, така е.

— Не искам да ви се бъркам в онези неща, които засягат най-съкровените ви чувства — продължи Арнд, тъй като Едуард избягваше погледа му. — Постъпвайте така, както ви повеляват сърцето и разумът! Чухте ли ме? Казах не само сърцето, но и разумът! Ето ви трийсет марки за първата седмица, а ето ви и още пет за карнавала! Желая ви весело прекарване и успех!

Той пъхна парите в ръката му и побърза да се отдалечи, за да спести на Едуард благодарствените думи.