Горски призрак

Пета главаСините очила

В „Златния вол“, най-хубавата странноприемница в съседния окръжен град, по обед на следващия ден влезе някакъв посетител, който бе пълна загадка за съдържателя господин Биндер. Направо беше невъзможно да се различи дали гостът е млад човек, или вече възрастен господин. Той носеше тъмно палто, тъмен костюм и сини очила, които му придаваха вид на учен.

Тъй като в голямото помещение за посетители нямаше други хора, собственикът на странноприемницата поде разговор с непознатия:

— Май не сте тукашен, а? — обади се той, само за да каже нещо. — Мога ли да попитам откъде идвате?

— Оттам!

Човекът със сините очила посочи с палец през рамо. Това трябваше да означава от другата страна на границата.

Съдържателят присви дясното си око и с този дяволит израз гледа няколко секунди своя гост, а после попита:

— Сделки ли?

— Възможно е.

— Значителни?

Непознатият вдигна рамене.

— Каквото излезе!

— Ще рече ли това, че сделката ви все още е недотам сигурна?

— Точно така.

— Господине, това звучи, кажи-речи, тъй, сякаш смятате да се занимавате с контрабанда! — засмя се съдържателят.

— А вие го казвате, кажи-речи, тъй, сякаш контрабандата е престъпление, заслужаващо смърт — контрира го непознатият.

Съдържателят отново присви дясното си око. Така приличаше на някой стар хитрец, който знае повече, отколкото иска да каже. Човек би могъл да си помисли, че за него контрабандата на стоки не е съвсем непознат занаят. Всъщност нещата стояха доста по-различно.

Вчера той беше получил препоръчано писмо от брат си, който работеше в криминалната полиция на столицата. С няколко реда му съобщаваше, че при него ще дойде един „таен“ и ще го разпита за Горския призрак и трябвало да му помогне с каквото може. Дебеличкият съдържател беше размислял надълго и нашироко какво да направи, ала не му беше хрумнала абсолютно никаква идея. До този момент „тайният“ все още не се беше появил. Но затова пък в кръчмата му ненадейно се беше изтърсил този непознат човек, който очевидно се канеше да прави сделки с контрабандистите. Ала господин Биндер не беше вчерашен. Едва бе надушил какви са намеренията на непознатия със сините очила и ето че вече имаше готов план как да го използва като примамка, за да вкара Горския призрак в капана.

— Е, не се безпокойте! — подсмихна се той. — Доколкото знам, в десетте Божи заповеди изобщо не се споменава за контрабандата.

— Изглежда, имате пипе в главата, господин съдържателю!

— А пък вие можете съвсем открито да ми кажете какво ви тежи на сърцето.

— Тъй ли? — някак колебливо попитаха сините очила. Съдържателят удобно сложи ръце върху масата и сключи дебелите си пръсти. Гласът му ставаше все по-подозрителен.

— Ще ви кажа нещо, господине! Отначало ви взех за учен или за нещо подобно. Но сега вече знам какво да мисля за вас. Ние, хората по тази граница, си имаме нашите собствени схващания за… за някои неща. Тъй че можете да сте спокоен. Онзи, към когото смятате да се обърнете, ще оправдае доверието ви.

Но, изглежда, непознатият беше твърде предпазлив човек. По лицето му се изписа недружелюбен и затворен израз.

— Не ви разбирам — сдържано каза той. — По-добре да говорим за нещо друго.

— Както желаете — промърмори съдържателят, — и не ми се сърдете! Харесва ли ви тук при нас?

— Не е лошо. Само дето… околните местности ми се струват недотам безопасни, а и не се ползват с добро име. Още докато пътувах насам, дочух за нещо като истинска напаст, която…

— А-а, сигурно имате предвид Горския призрак, нали?

— Да. Можеш да завържеш разговор с когото си щеш, но всеки започва да приказва за Горския призрак.

— Навярно все още не сте си имали работа с него, а?

— Аз ли? От къде на къде?

— Е, ами нали сте търговец? — отвърна на въпроса с въпрос хитрият съдържател. — И сигурно сключвате сделки ту от едната, ту от другата страна на границата, а?

— Ами… тепърва ми се ще да ги сключа — колебливо се обади непознатият.

— Е, най-сетне един открит мъжки отговор! Драги господине, ако сте прекалено предпазлив, никога няма да научите онова, което ви се иска да знаете.

— И какво е то според вас?

Съдържателят доверително се намести по-близо до непознатия посетител, хвърли му кос поглед с присвити очи и след като старателно снижи глас, каза:

— Искате да узнаете кой играе ролята на Горския призрак при нас и къде можете да се срещнете с него. Имате намерение да влезете в делови връзки с него, само че не ви стиска да го признаете, защото не ви е ясно доколко можете да ми се доверите. Така ли е, или не е?

Последният въпрос бе изречен с толкова победоносен тон, че непознатият най-сетне капитулира.

— Добре, тогава ще заложа всичко на една карта — отстъпи той — и ще призная, че имате право. Но и вие ще трябва да ми кажете на чия страна сте и преди всичко да ми дадете някакво доказателство, че действително имате някаква връзка с Горския призрак. И така, как стоят нещата?

Съдържателят на странноприемницата многозначително вдигна вежди.

— Ще има да се чудите и маете, драги господине, като разберете с какви великолепни връзки разполагам. Тук попаднахте право на човека, който ви трябва. Или имате много добър нюх, или пък някой ви е подшушнал нещичко. Не, не, чакайте! Не ме интересуват подробностите. Най-важното е да ми имате доверие и да ми кажете самата истина по вашите работи. Ще ви задам няколко въпроса.

— Хайде, давайте! — подвикна непознатият, кажи-речи, дръзко и самоуверено. Изглежда, изведнъж смелостта му бързо нарасна. — Какво искате да знаете?

— В каква посока ще пътува стоката — насам или натам?

— Натам.

— Добре. Много ли е?

— Какво значи много? Във всеки случай пратката струва доста пари.

— В такъв случай наистина се налага час по-скоро да разговаряте със съответния човек.

— Та нали това искам. Необходимо е само да ми кажете… — Чакайте! По-полека, по-полека! Представяте си цялата работа по-проста, отколкото е. Горския призрак…

— Глупости! — прекъсна го непознатият. — Няма защо и ние двамата да се заблуждаваме. Нека децата и бабичките вярват в Горския призрак! Но поне ние сме наясно, че чисто и просто зад това чучело се крие някакъв дързък негодник — предводителя на бандата контрабандисти.

— Е, да — провлачено каза съдържателят. — Може и така да е, обаче това ни най-малко не ни помага. Никой не знае кой е този човек.

— Би било твърде странно.

— Странно или не, не знам, но е така. Все още никой не е виждал лицето на предводителя им.

— Никак не държа на това. Искам само да си поговорим. Заведете ме при него!

— Действително ли смятате, че мога да поема този риск с вас ?

— Всички вие ще направите с мен възможно най-добрата сделка — изпъчи се непознатият, чиято предпазливост вече видимо изчезна.

Отговори му неясно ръмжене. Масивната фигура на съдържателя се бе отпуснала на стола в дълбок размисъл.

— Е, и? — настоя човекът със сините очила.

— Казахте — колебливо поде съдържателят, — че пратката струвала доста пари. Каква е горе-долу стойността й?

— Първата партида ще е за пет хиляди марки.

— Хмм! Човекът, който ще съобщи за вас, трябва да бъде и ваш гарант. Или самият той трябва да ви познава и следователно да знае поне името ви, или пък, ако желаете и занапред да запазите името си в тайна, ще трябва да му дадете парична гаранция.

— Каква ще е сумата?

— Една десета от първата партида, а това ще рече петстотин марки.

— Както разбирам, вие сте отлично информиран, господин съдържателю. Ще се заемете ли сам да предадете предложението ми?

— Ще ми кажете ли името си?

— Не, предпочитам да депозирам петстотинте марки. Но естествено ще трябва най-напред да ми докажете, че наистина сте от посветените в тези неща хора.

— Искането ви е съвсем справедливо.

— Тогава — моля!

— Охо, много сте припрян! — опита се да обуздае нетърпението на своя посетител съдържателят. — Аз също трябва да се подсигуря. Ще ви направя едно предложение. Елате тази нощ точно в дванайсет при последния плевник на Бергщрасе. След като там ми предадете споменатата сума, ще ви заведа при Горския призрак.

— Нека по-добре кажем — при предводителя на контрабандистите! Той ще бъде ли нейде наблизо?

— Аз ще го известя.

— И после ще ми върнете парите, нали?

— Да, веднага щом пратката ви попадне в наши ръце. Човекът със сините очила допи остатъка от бирата си и стана.

— Значи се споразумяхме, а?

— Споразумяхме се! — кимна съдържателят.

— И пълно мълчание, нали?

— Това е въпрос на чест. Непознатият се усмихна.

— Преди всичко е най-обикновена повеля на разума и за двете страни. Сега вече ние двамата се познаваме, а вие сигурно много добре знаете, че за съдията е виновен както помагачът, така и крадецът — в случая контрабандистът.

Двамата си стиснаха ръцете, а после човекът със сините очила плати, стана от мястото си и бавно напусна странноприемницата.

Съдържателят също се изправи на крака и започна да се разхожда нагоре-надолу из помещението, като доволно потриваше ръце.

— На туй му викам аз чиста работа — тихичко се закиска той. — Появяването на този човек ми е добре дошло!

Той щракна с пръсти. Вече беше подготвен, сега „тайният“ можеше да дойде.

Едва му беше минала тази мисъл през главата и входната врата отново се отвори. Пак влезе някакъв непознат човек. Носеше сив костюм, а под сивата му зимна шапка се подаваха кичури светлоруса коса. Пардесюто му беше само наметнато.

Съдържателят го поздрави учтиво и зададе обичайния си въпрос:

— С какво мога да ви услужа?

— Моля за една чаша грог — отвърна непознатият с дълбок глас. Той закачи пардесюто и шапката си на една кука, приглади русите си мустаци и седна на най-близката маса.

Биндер излезе от помещението и скоро се върна с грога. С голяма наслада посетителят отпи от горещото питие и доволно кимна. После, някак като че само за да каже нещо, попита:

— Днес не се ли е мяркал при вас един човек със сини очила, облечен в черен костюм?

— Да, господине.

— Горе-долу има моята фигура и доста прилича на учител или на някакъв учен, нали? Защо беше дошъл?

Съдържателят се стъписа и реши да бъде предпазлив.

— За да изпие чаша бира.

— И нищо друго ли не пожела?

— Не.

— Лъжете, господине!

Биндер се изплаши. Той отстъпи крачка назад и подозрително огледа русия непознат, който си даваше вид, че се интересува единствено от грога си и непрекъснато го бъркаше с лъжичката.

— Как… как може да ви хрумне подобно обвинение?! — опита се да възроптае съдържателят.

— Ами нали този човек ви е казал, че иска да сключи сделка с Горския призрак за стоки на стойност от около пет хиляди марки. Не е ли така?

Биндер едва смогваше вече да прикрие уплахата си.

— Как… Какво? — заекна той. — За пръв път чувам подобно нещо.

— Е, тогава ще се наложи да поразпитам самия него. Изведнъж русият бе станал твърде нелюбезен. Той хвърли парите за грога върху масата, но не го доизпи. После грабна пардесюто и шапката си и си отиде, без да удостои съдържателя дори и с един поглед.

Слисаният Биндер стоеше като истукан насред помещението. Какво ли означаваше всичко това? Дали вторият посетител познаваше първия, или пък…?

Той не продължи мисълта си, понеже на първо време му се струваше по-важно да разбере накъде ще се отправи непознатият. Ето защо Биндер се втурна към вратата. Там обаче се сблъска с един човек, който буквално връхлетя като пощурял в странноприемницата. Беше търговецът със сините очила.

— А-а, вие ли сте? — слисано попита съдържателят. — Защо се връщате?

— Защото забравих нещо. Исках само да ви кажа, че тук ще дойде един господин да пита за мен. Той е рус, носи сив костюм и черно пардесю.

— Мътните го взели, че той беше вече тук! Току-що си тръгна. Няма и минута!

— Тогава веднага трябва да го догоня. Довиждане!

— Чакайте, господине, чакайте! Не бързайте толкова! Ами ако междувременно другият пак се върне? Какво да му кажа?

— Кажете му да върви по дяволите! С тези думи той бързо изхвръкна навън, затръшвайки вратата зад гърба си.

— Да върви по дяволите — промърмори съдържателят. — Е, двамата в никакъв случай не са добри приятели.

Той излезе пред входната врата и се огледа първо надясно, а после и наляво. Току-що зад ъгъла в тази посока се мерна и изчезна нещо. Ала Биндер не успя да различи дали беше неговият посетител със сините очила, или не. Промърмори сам на себе си:

— Ама сигурно здравата е тичал, за да е вече зад ъгъла! Ядосан, той се върна обратно в помещението за посетители. На масата все още стоеше чашата с хубавия грог, от който непознатият бе отпил съвсем малко. Колко жалко за него! Биндер реши, че не бива да го хвърля. Огледа жълтеникавата течност в чашата с погледа на познавач и я поднесе към устата си.

— Чакайте! Какви ги вършите! — разнесе се в същия миг зад гърба му.

Той се сепна и бързо се обърна. За малко да изпусне чашата на пода, защото на прага беше застанал… русокосият.

— Мислех, че си отидохте! — възкликна съдържателят.

— Както виждате, пак съм тук.

— Но току-що бях навън, нали трябваше да видя, че идвате!

— Кой знае накъде сте зяпали. Но я ми кажете не се ли е мяркал пак онзи със сините очила?

— Да, току-що беше тук.

— Тъй ли? И какво каза?

— Да вървите по дяволите!

— Какво? Е, тогава ще го науча на по-добри обноски! И накъде тръгна?

— Струва ми се, надясно.

— Благодаря.

Той се втурна навън. Биндер поклати глава, но после бързо се съвзе. Този път искаше непременно да види накъде щеше да хукне толкова странният му посетител. Но когато се показа от входната врата, историята от първия път се повтори — по улицата нямаше жива душа.

— Дяволска работа… ама как си е плюл този тип на петите! Или сигурно съм станал късоглед! — промърмори на себе си съдържателят.

После се върна обратно в голямото помещение. Но едва се бе затворила вратата зад гърба му, когато онзи със сините очила Отново застана на прага й.

— Е, успяхте ли междувременно да предадете пожеланието ми на русокосия господин? — усмихнато попита той.

Биндер изведнъж усети как цялото му тяло се разтрепери.

— Господине — продума той с несигурен глас, — вече съвсем се шашнах. Позволете ми само веднъж да ви пипна! Трябва да се убедя, че наистина сте човек от плът и кръв.

Той хвана непознатия за ръката и успокоено въздъхна.

— Да, слава Богу! Всичко е наред. Поне не съм се побъркал. Човекът със сините очила се засмя и освободи ръката си.

— Но все пак ми се струва, че в главата ви не всичко е съвсем наред.

— Ами при тази комедия, дето ми се разиграва, и дяволът ще вземе да откачи! — сломено измърмори съдържателят. — Не мога да издържам повече! Единият все пита за другия, а в същото време тези две овчи глави просто ще се сблъскат на прага на вратата!

— Сега ще остана тук да чакам, докато онзи подлец се появи — заяви непознатият, като влезе в помещението и затвори вратата зад себе си.

— Да, направете ми тази услуга! Иначе наистина няма да знам вече дали все още съм собственикът на „Златния вол“, или пък…

— … или пък самият вие сте този златен вол! — засмя се човекът със сините очила. — Е, шегата настрана, господине! Успокойте се и ми донесете още една бира!

След като изпълни желанието му, Биндер с тежка въздишка се стовари на един стол до своя гост, така че се разнесе силно пращене.

— А познавате ли русокосия? — попита той с несигурен глас.

— Хмм! Всъщност не би трябвало да го издавам, но тъй като ви е изиграл толкова лош номер, все пак ще ви кажа — той е полицай.

Биндер ококори очи. В него започна да се събужда лошо предчувствие.

— Полицай! — повтори той. — А може би дори е и таен? И как се казва?

— Струва ми се Арнд.

— Арнд ли? — извика съдържателят и отново се разтрепери.

Арнд! Та това бе човекът, за когото брат му го беше предизвестил…

— Да — продължи междувременно непознатият със своите разкрития за русокосия. — Както се говори, той живеел при стария лесничей Вундерлих.

— Странно.

— Странно ли? — попитаха сините очила. — Защо?

— Казах го… казах го само ей така. Изпод сините очила му бе отправен бърз подозрителен поглед.

— Да не би да го познавате, този Арнд?

— Съвсем не — побърза да отрече съдържателят със зле изиграна чистосърдечност.

— Е, ами тогава пазете се от него!

— Да се пазя? Аз? От къде на къде?

— Защото сте от посветените хора на Горския призрак, а и на него, и на помагачите му Арнд е решил да…

След тези думи непознатият прекара показалец около врата си и после посочи към тавана.

На добрия Биндер започна да му става все по-задушно и по-задушно. Рояк от мисли нахлуваха в главата му и там безнадеждно се заплитаха в кълбо.

Ако русокосият беше споменатият от брат му детектив, който искаше да залови Горския призрак заедно с всички контрабандисти, тогава естествено той беше по следите и на сините очила. Но от своя страна този човек беше вече предупреден и щеше много да внимава да не влезе в някой капан, и щеше да избегне клопката, с чието поставяне съдържателят на „Златния вол“ се бе чувствал толкова горд в продължение на броени минути. На всичко отгоре с цялата си хитрост и находчивост Биндер не бе постигнал нищо друго, освен сам да се изложи на опасността да бъде заподозрян от контрабандистите като шпионин и така да си навлече тяхното отмъщение. За да прикрие смущението, в което беше изпаднал, той се обърна към спрелия стенен часовник и ни в клин, ни в ръкав каза:

— Ха, часовникът!

После взе един стол, стъпи върху него и започна да го навива. Отдаде се на това свое занимание с такава съсредоточеност, че изобщо не забеляза как зад гърба му човекът със сините очила се зае да върши странни неща с мустаците и дрехите си, както и да обръща шапката си. После непознатият изтри няколко пъти лицето си с едно парцалче. Всичко това бЕ извършено с учудваща бързина и лекота, без човекът изобщо да прекъсва разговора.

— Значи не мислите, че ще успее, така ли?

— В никакъв случай! — увери го Биндер.

— Би било страшно жалко за нашата сделка от пет хиляди марки.

Съдържателят старателно издърпа веригата на едната тежест.

— Все ще успея да го заблудя.

— Направете го, драги! Сигурно няма да ви е трудно. Вие сте хитрец, а неговата физиономия изглежда твърде глуповата.

Съдържателят шумно изтегли нагоре и другата тежест на часовника. После внимателно и нежно побутна махалото да тръгне. В същото време се разприказва:

— Да, едва ли точно той пък ще е човекът, който ще свърши тази работа. Ако искаш да заловиш Горския призрак, трябва да подхванеш съвсем иначе нещата. Любопитен съм да видя дали пак ще дойде. Но на мен лично хич не ми е притрябвал. Той е глупак и освен това никак не обичам да ми идват полицаи в къщата. Нека този загубеняк върви по дяволите!… Тъй, ето че старият раздрънкан часовник пак върви. А сега да видим…

Той слезе от стола и се обърна. Мигновено на лицето му се появи неописуемо изражение. Просто се вкамени с широко отворена уста, защото човекът, който си пиеше бирата пред него, съвсем не беше вече чернокосият със сините очила, а „глупакът“, „загубенякът“, тоест русокосият.

— Да се е мяркал насам пак онзи, докато ме нямаше? — попита го новият посетител така, сякаш току-що бе седнал на мястото си. Гласът му беше съвсем различен от гласа на човека със сините очила.

— Ко… Ко… Кой, бе? — заекна съдържателят.

— Е, ами чернокосият — усмихна се русият най-невинно.

— Та той то… току-що седеше ту… ту… ту…

— Ще престанете ли най-сетне да тутукате? — търпеливо го попита посетителят. — Нищо, аз не бързам.

— Съ… съ… съвсем се обърках.

— Много лошо. Това е неприятен признак за изчезване на паметта и за старческо оглупяване. За щастие мога веднага да ви помогна: вие сте господин Биндер, собственик на „Златния вол“ и имате брат в столицата, който работи в криминалната полиция. Я седнете тук! Така! А сега ми кажете получавали ли сте в последно време писмо от брат си?

Съдържателят на „Златния вол“ пое дълбоко дъх. Вече разбра, че пред него седи очакваният детектив, и затова окончателно се предаде.

— Да, получих.

— И какво пишеше в писмото? — продължи разпитът.

— Тъй като и бездруго вече знаете всичко, мога да ви кажа. Пишеше, че един таен полицай от столицата на име Арнд ще отседне при лесничея Вундерлих и ще ме посети. Да съм му окажел всякаква помощ и подкрепа.

— И този полицай съм аз, драги ми господин Биндер.

— Вече го разбрах. Освен това го спомена и чернокосият със сините очила. Той е много опасен тип и се занимава с контрабанда.

— Не, той не, само така казва, за да може да попадне на следите на Горския призрак.

Най-сетне достопочтеният стопанин на „Златния вол“ отново присви едното си око по своя маниер, защото в момента бе осенен от една мисъл.

— Аха, е, вече взе да ми се изяснява! — каза той. — Навярно сте негов колега, а?

— Нещо повече от колега.

— А аз си помислих, че той действително иска да контрабандира стоки, и за да го подмамя да влезе в капана, го метнах с какви ли не опашати лъжи.

— Няма значение. Само не бива да му казвате право в очите, че е глупак и загубеняк.

Съдържателят размаха и двете си ръце, сякаш да се защити.

— Но всъщност съвсем не мисля така, господине! Не бива да ми се сърдите! Я ми кажете по-добре къде е сега вашият колега!

— Ами тук, пъхнал се е в моя костюм. Внимавайте! Арнд подгъна пешовете на пардесюто си, облече го, пръстите му опипаха нещо по колана и веднага по краката му се спуснаха крачолите на черен панталон. После смени русата перука и русите мустаци с черни, сложи си сини очила, обърна наопаки шапката си и… чернокосият застана пред съдържателя. Даже чертите на лицето му изглеждаха някак променени.

С нарастващо слисване, но и с радост Биндер следеше промяната му. Сега вече си възвърна душевното равновесие.

— Че кой можеше да си представи подобно нещо! — въодушевено възкликна той. — Двама мъже и все пак едно и също лице! По този начин… е, да, така може да се заблуди дори и някой голям хитрец! Ами как да си обясня следното: веднага изтичах подир вас, но не ви видях на улицата. Защо? .

— Изобщо не съм излизал на улицата. Винаги отивах само в кухнята.

— В кухнята ли? Но там са жена ми, синът и дъщеря ми!

— Ами да. Тримата ми помагаха.

— Какво?… Значи са знаели?

— Така е. Когато дойдох тук, вие не си бяхте у дома. Затова най-напред се представих на вашите близки. Реших да се предреша само за да се убедя дали вие с вашето остро зрение, бистър ум и находчивост ще разкриете триковете ми.

— Моето остро зрение и бистър ум! — повтори Биндер и се почеса зад ухото.

— Е, не ми се сърдете… седнете пак при мен! Радвам се, че сме сами. Можем спокойно да разговаряме, нали?

— Съвсем спокойно. По това време обикновено не идват посетители.

— Вашият брат ме изпраща при вас с убеждението, че ще можете да ни бъдете полезен.

— Няма да ви разочаровам. Вярно, че все още не знам много точно за какво става въпрос, но ако действително искате да заловите Горския призрак, аз съм с вас. Но едно ще трябва да ви кажа: туй е много трудна и опасна работа.

— Затова пък успехът ще е толкова по-сладък, драги Биндер! В най-скоро време трябва да се сложи край на престъпленията на Призрака.

— И какво ще правя аз?

— Засега нищо определено. Ту на едно, ту на друго място се нуждая от доверени хора. Така се сетих и за вас.

— Радвам се — увери го съдържателят. — Много се радвам.

— Освен това искам да знам дали, ако ми се наложи, ще мога по всяко време да намеря при вас подслон.

— Е, ама разбира се! Една стая ще бъде винаги свободна.

— Добре — кимна Арнд. — Май засега това бе най-важното, но вече ще трябва да тръгвам. Не след дълго пак ще дойда. Ще се радвам, ако дотогава стаята ми бъде приготвена. Когато идвам предрешен, винаги съвсем незабележимо ще се разкривам пред вас с думата „непознатият“.

След като си стиснаха здраво ръцете, те се разделиха и най-сетне съдържателят има възможността да го види как върви по улицата.