Господари на лъка

Пролог

Ханът на найманите беше стар и трепереше от брулещия вятър. Далеч долу под хълма събраната от него армия се бе изправила срещу човека, който се наричаше Чингис. Петнайсетина племена се сражаваха заедно с найманите в предпланините, а врагът връхлиташе на вълни. Ханът чуваше виковете и писъците, които се издигаха в чистия планински въздух, но беше почти сляп и не можеше да види битката.

— Кажи ми какво става — отново промърмори той на шамана си.

Кокчу още не бе посрещнал трийсетата си година и очите му бяха зорки, макар върху тях да се бяха спуснали сенките на скръбта.

— Джаджиратите хвърлиха лъковете и мечовете си, господарю. Изгубиха кураж, точно както ти каза.

— Оказват му твърде голяма чест със страха си — рече ханът и загърна мършавото си тяло в дебелия дел2. — Кажи ми за моите наймани. Още ли се бият?

Кокчу мълча дълго, загледан в бушуващата маса хора и коне долу. Чингис ги бе изненадал — появи се изневиделица от степта по зазоряване, а най-добрите им съгледвачи твърдяха, че все още бил на стотици мили оттук. Удари съюза на найманите със свирепостта на свикналите да побеждават, но въпреки това те се надяваха да пречупят атаката му. Кокчу прокле наум джаджиратите. Бяха довели толкова много хора от планината, че по едно време той дори реши, че могат да победят врага. За известно време този съюз беше нещо велико, напълно немислимо само допреди няколко години. Просъществува обаче до първата атака, а после страхът го разруши и джаджиратите отстъпиха настрани.

Изруга под нос, когато видя как онези, които ханът бе посрещнал така радушно, сега се бият срещу братята си. Бяха досущ като глутница кучета и се обръщаха според това накъде духа вятърът.

— Все още се бият, господарю — най-сетне отвърна Кокчу. — Устояват на атаката и стрелите им жилят безмилостно хората на Чингис.

Ханът на найманите скръсти кокалестите си ръце. Пръстите му бяха побелели.

— Това е добре, Кокчу, но трябва да сляза долу при тях, да им вдъхна кураж.

Шаманът обърна трескавия си поглед към мъжа, на когото бе служил през целия си зрял живот.

— Сториш ли го, ще умреш, господарю. Видях го. Дружинниците ти ще защитават този хълм дори и от душите на мъртвите.

Скри срама си. Ханът му се доверяваше, но докато първите редици на найманите рухваха, Кокчу виждаше, че собствената му смърт лети към него с пеещите стрели. Искаше му се бързо да се махне от това място.

Ханът въздъхна.

— Ти ми служи добре, Кокчу. Благодарен съм ти. Кажи ми отново какво виждаш.

Кокчу пое бърза глътка въздух и отговори:

— И братята на Чингис се включиха в битката. Единият води атаката срещу фланга на нашите бойци. Прониква дълбоко в редиците им…

Млъкна и прехапа устна. Бръмчейки като муха, една стрела полетя срещу тях и се заби чак до перата на няколко стъпки от мястото, където бяха приклекнали.

— Трябва да се качим по-високо, господарю — рече той и се изправи, без да откъсва поглед от касапницата долу.

Старият хан също стана, подпомаган от двама бойци. Те бяха наблюдавали с ледени физиономии избиването на приятели и братя, но обърнаха гръб на битката, за да помогнат на стареца да се изкачи.

— Отвърнахме ли на удара, Кокчу? — попита той с треперещ глас. Кокчу се обърна и трепна от видяното. Долу стрелите висяха във въздуха, сякаш в мас. Атаката бе разделила найманите на две. Бронята, която Чингис бе копирал от Дзин, беше по-добра от доспехите от варена кожа на найманите. Всеки боец бе защитен от стотици железни пластини, пришити към дебело платно, под което носеше копринена туника. Бронята не можеше да спре силен пряк удар, но коприната често улавяше върха на стрелата. Бойците на Чингис устояваха на стрелите. Конската опашка на меркитите бе стъпкана и те захвърлиха оръжията и коленичиха, като тежко си поемаха дъх. Единствено ойратите и найманите продължаваха да се сражават яростно, макар да знаеха, че няма да издържат още дълго. Големият съюз беше сключен, за да се противопостави на един-единствен враг, и краят му щеше да убие всяка надежда за свобода. Кокчу се намръщи, замислен за бъдещето си.

— Хората се бият с гордост, господарю. Няма да побегнат, не и докато ги гледаш.

Той видя как стотина от воините на Чингис стигат подножието на хълма и се втурват срещу редиците на дружинниците. На тази височина вятърът беше леден и пронизващ и Кокчу бе завладян от отчаяние и гняв. Беше стигнал твърде далеч, за да падне на някакъв сух хълм, обърнат към студеното слънце в небето. Всички тайни, които беше научил от баща си, и дори повече, можеха да бъдат попилени от удар на меч или стрела. За миг изпита омраза към стария хан, който бе опитал да се съпротивлява на новата сила в степите. Беше се провалил и това го правеше глупак, независимо колко силен беше изглеждал навремето. Кокчу мислено наруга лошия късмет, който продължаваше да го следва.

Ханът на найманите се задъха и махна уморено на хората, които го поддържаха.

— Трябва да си почина — рече той и поклати глава.

— Господарю, те са прекалено близо — отвърна Кокчу. Дружинниците не обърнаха внимание на шамана и помогнаха на хана да се отпусне на един затревен участък.

— Значи сме изгубили? — попита ханът. — Как иначе кучетата на Чингис ще стигнат хълма, освен през мъртвите наймани?

Кокчу не погледна дружинниците в очите. Те знаеха истината не по-зле от него, но никой не искаше да изрече думите и да убие последната надежда на стареца. Долу в ниското земята беше покрита с редици от мъртъвци като кървав надпис в тревата. Ойратите се сражаваха храбро и умело, но в крайна сметка бяха прекършени. Армията на Чингис се движеше плавно, като се възползваше и от най-малката слабост в противниковите редици. Кокчу виждаше как групи от десетки и стотици воини препускат през бойното поле, а командирите им се съобщаваха помежду си със зашеметяваща бързина. Единствено огромната храброст на найманските бойци удържаше бурята, но само тя не беше достатъчна. За миг у Кокчу блесна искрица надежда, когато бойците отново си възвърнаха подножието на хълма. Но те бяха малко на брой, изтощени и бяха пометени при следващата стремителна атака.

— Дружинниците ти все още са готови да умрат за теб, господарю — промърмори Кокчу. Това беше всичко, което можеше да каже. Останалата част от могъщата и страховита до вчера войска бе разбита. Чуваха се виковете на умиращите.

Ханът кимна и затвори очи.

— Мислех, че можем да победим — едва чуто прошепна той. — Ако всичко е свършено, кажи на синовете ми да сложат оръжие. Не искам да умират напразно.

Синовете на хана бяха убити още когато войската на Чингис налетя срещу тях. Щом чуха заповедта, двамата дружинници впериха погледи в Кокчу, като прикриваха мъката и гнева си. По-възрастният изтегли меча си и провери острието му. Вените на лицето и врата му се виждаха ясно като деликатни нишки под кожата.

— Ще отнеса думата ти на твоите синове, господарю, ако ме пуснеш да отида.

Ханът вдигна глава.

— Кажи им да живеят, Мурах. За да видят накъде води всички ни този Чингис.

В очите на Мурах се появиха сълзи и той гневно ги изтри, докато се обръщаше към другия дружинник. Държеше се така, сякаш Кокчу не съществуваше.

— Защитавай хана, сине — тихо рече той. По-младият мъж сведе глава и Мурах постави ръка на рамото му и се наведе напред. За миг челата им се докоснаха. Без да поглежда към шамана, който ги беше довел на хълма, Мурах заслиза надолу по склона.

Ханът въздъхна. Умът му явно бе замъглен.

— Кажи им да пуснат завоевателя да мине — прошепна той. Кокчу гледаше капката пот, която се спусна по носа на стареца и увисна на върха му. — Може би ще прояви милост към синовете ми, след като убие мен.

Кокчу видя как Мурах стига до последната групичка защитници далеч долу. В неговото присъствие те се поокопитиха — изтощени и разбити мъже, които въпреки това вдигнаха глави и се опитаха да не показват страха си. Кокчу ги чу да си викат за сбогом един на друг, докато тръгваха с лека стъпка към врага.

Сред масата воини в подножието на хълма се появи самият Чингис. Доспехите му бяха изпръскани с кръв. Кокчу усети погледа му върху себе си. Потръпна и пръстите му докоснаха дръжката на кинжала. Дали Чингис щеше да пощади шаман, прерязал гърлото на собствения си хан? Старецът седеше с наведена глава, оголил болезнено тънкия си врат. Може би това убийство щеше да осигури живот на Кокчу. Точно в този момент той отчаяно се боеше от смъртта.

Чингис дълго се взира нагоре, без да помръдне, и накрая ръката на шамана се отпусна. Не познаваше този студен воин, появил се от нищото заедно с изгряващото слънце. Кокчу седна до хана и видя как умират последните наймани. Припяваше старо защитно заклинание, научено от баща му, чиято цел беше да привлече врага на своя страна. Бързото повтаряне на думите като че ли освобождаваше напрежението у стария хан.

Мурах беше най-големият воин на найманите и все още не се бе сражавал през този ден. Втурна се с крясък към редиците на Чингис, без да помисли за защита. Последните оцелели наймани подеха вика му и изтощението им мигом изчезна. Стрелите им покосиха вражеските бойци, но те наскачаха бързо и отвърнаха на стрелбата, като се зъбеха злобно. Докато Мурах убиваше първия, дузина други се нахвърлиха от всички страни върху него и ребрата му почервеняха от техните удари.

Кокчу продължаваше да припява и очите му се разшириха, когато Чингис наду рог и хората му отстъпиха назад от задъханите наймански бойци.

Мурах беше все още жив, макар и зашеметен. Кокчу виждаше, че Чингис му вика нещо, но не можеше да чуе думите. Мурах тръсна глава, изплю кървава храчка на земята и отново вдигна меча си. Само шепа наймани все още стояха на крака, но всички бяха ранени — кръвта се стичаше по краката им. Те също вдигнаха оръжията си, като се олюляваха.

— Вие се бихте добре — извика Чингис. — Предайте се и ще ви приветствам при огъня си. Ще ви почета.

Мурах му се ухили, оголвайки червените си зъби.

— Плюя на вълчата почит — рече той.

Чингис постоя неподвижен на понито си, най-сетне сви рамене и отново махна с ръка. Редицата се хвърли напред и пресата на блъскащите и ръгащи мъже смаза Мурах и останалите.

Горе на хълма Кокчу се изправи на крака. Припяването замря в гърлото му, когато Чингис слезе от коня и започна да се изкачва. Битката беше приключила. Мъртвите бяха стотици, но хиляди други се бяха предали. Кокчу не го беше грижа какво се е случило с тях.

— Идва — тихо рече той и се втренчи надолу. Стомахът му се свиваше, а мускулите на краката му потреперваха като кон, мъчещ се да се освободи от досадните мухи. Мъжът, който бе обединил племената от равнините под знамето си, се изкачваше с безизразно лице. Кокчу видя, че бронята му е здравата очукана и доста от пластините едва висят на конците си. Битката бе свирепа, но Чингис се изкачваше със затворена уста, сякаш изобщо не изпитваше напрежение.

— Синовете ми оцеляха ли? — изтръгна се от унеса си ханът, протегна ръка и се вкопчи в ръкава на Кокчу.

— Не — отвърна шаманът с внезапна горчивина. Ръката се отпусна и старецът замря. После млечнобелите му очи отново се вдигнаха и Кокчу видя в тях някогашната сила.

— Тогава нека този Чингис дойде — рече ханът. — Какво значение има сега?

Кокчу не отговори, неспособен да откъсне поглед от изкачващия се по склона воин. Студеният вятър духаше във врата му и той изведнъж осъзна, че го усеща приятен като никога досега. Беше виждал изправени пред смъртта мъже; беше им отслужвал най-тъмните ритуали, изпровождайки духовете им. Видя как собствената му смърт приближава със спокойната стъпка на този мъж и за миг едва не си плю на петите. Не храбростта го накара да остане на мястото си. Той беше човек на словото и заклинанията и найманите се бояха от него дори повече, отколкото от баща му. Бягството означаваше неминуема смърт в приближаващата зима. Чу тихото съскане, когато синът на Мурах изтегли меча си, но този звук не го успокои. Спокойната походка на разрушителя будеше страхопочитание. Войските не го бяха спрели. Старият хан вдигна глава, доловил неговото приближаване така, както слепите му очи успяваха да открият слънцето.

Чингис стигна до тримата мъже и спря, без да ги изпуска от поглед. Беше висок, кожата му лъщеше от мазнина и здраве. Очите му бяха жълти като на вълк и Кокчу не видя милост в тях. Докато шаманът стоеше като замръзнал, Чингис изтегли меча си, все още покрит със засъхваща кръв. Синът на Мурах направи крачка напред, за да застане между хановете. Чингис го погледна с искрица раздразнение и младежът настръхна.

— Момче, ако ти се живее, слез долу — каза Чингис. — Днес видях достатъчно мъже да умират.

Младият воин поклати безмълвно глава и Чингис въздъхна. С рязък удар изби меча на дружинника настрани, замахна с другата си ръка и заби кинжал в гърлото му. Животът напусна сина на Мурах и той падна с разперени ръце към Чингис. Онзи изсумтя, пое тежестта му и го отхвърли настрани. Тялото безжизнено се затъркаля надолу по склона.

Чингис спокойно избърса кинжала и го прибра в канията на кръста си. Изведнъж изтощението му пролича.

— Щях да почета найманите, ако се бяхте присъединили към мен — рече той.

Старият хан се взираше в него с пустите си очи.

— Чу моя отговор — с твърд глас отвърна той. — А сега ме прати при синовете ми.

Чингис кимна. Мечът му се спусна забавено надолу, отдели главата на хана от раменете и тя се затъркаля надолу по хълма. Тялото почти не трепна от удара, само леко се наклони на една страна. Кокчу чу как кръвта плисна по камъните и цялото му същество закрещя за живот. Пребледня, когато Чингис се обърна към него, а от устата му изригна отчаян порой думи:

— Не бива да проливаш кръвта на шаман, господарю. Не бива. Аз съм човек със сила и разбирам силата. Удариш ли ме, ще видиш, че кожата ми е желязо. Остави ме да ти служа. Позволи ми да провъзглася победата ти.

— Колко добре си служил на хана на найманите, щом си го довел тук да умре? — отвърна Чингис.

— Нима не го отведох далеч от битката? Видях идването ти в сънищата си, господарю. Подготвих ти пътя, доколкото можех. Нима не си бъдещето на племената? Моят глас е гласът на духовете. Аз стоя във вода, докато ти стоиш на земя и небе. Нека ти служа.

Чингис се поколеба; мечът му беше абсолютно неподвижен. Мъжът пред него бе облечен в тъмнокафяв дел върху мърлява туника и гамаши. Дрехата бе украсена с избродирани шарки, но пурпурните спирали и фигури бяха почернели от калта и мръсотията. Ботушите му бяха завързани с въже и изглеждаха така, сякаш собственикът им вече нямаше нужда от тях.

И въпреки това в начина, по който горяха очите на тъмното му лице, имаше нещо. Чингис си спомни как Елук беше убил шамана на баща му. Може би участта на Елук е била решена в онзи кървав ден преди толкова много години. Кокчу го гледаше и очакваше удара, който ще сложи край на живота му.

— Не ми трябва още един разказвач — рече Чингис. — Вече имам трима, които твърдят, че говорят с духовете.

Кокчу улови любопитството в погледа му и не се поколеба нито за миг:

— Те са като деца, господарю. Дай да ти покажа. — Без да очаква отговор, той бръкна в дела си и извади тънко стоманено острие с непохватно закрепена рогова дръжка. Усети, че Чингис приготвя меча си, и със затворени очи вдигна ръка, за да спре удара.

С разкъсващо усилие на волята шаманът прогони студените тръпки от кожата си и ледения страх, който гризеше стомаха му. Замърмори думите, набити в главата му от неговия баща, и усети, че спокойствието на транса настъпва по-рязко и бързо, отколкото беше очаквал. Духовете наистина бяха с него, ласките им забавиха ударите на сърцето му. За миг той се превърна в страничен наблюдател.

Чингис се опули, щом острието на кинжала докосна предлакътницата и проникна в плътта. Шаманът не показа никакъв признак на болка, докато металът минаваше през него. Чингис гледаше като омагьосан как върхът се показва от другата страна. Беше черен. Кокчу примигна бавно, почти мързеливо и издърпа острието обратно.

Когато извади кинжала, той погледна младия хан в очите. Те бяха приковани в раната. Кокчу пое дълбоко дъх и усети, че трансът се задълбочава, докато студът не скова всичките му крайници.

— Има ли кръв, господарю? — шепнешком попита той, макар да знаеше отговора.

Чингис се намръщи. Не беше прибрал меча си, но пристъпи напред и прокара грубия си палец по овалната рана в ръката на Кокчу.

— Никаква. Полезно умение — неохотно призна той. — Може ли да се научи?

Кокчу се усмихна, вече не усещаше страх.

— Духовете няма да дойдат при онзи, когото не са избрали, господарю.

Чингис кимна и отстъпи назад. Дори на студения вятър шаманът вонеше като дърт козел, а и ханът не знаеше какво да мисли за странната рана, която не кървеше.

Изсумтя, прокара пръсти по меча си и го прибра в ножницата.

— Давам ти една година живот, шамане. Достатъчно, за да докажеш, че те бива.

Кокчу падна на колене и се поклони толкова ниско, че лицето му докосна земята.

— Ти си великият хан, както предрекох — каза той. Сълзите превръщаха прахта по бузите му в кал. Тогава усети как студът на шепнещите духове го напуска. Дръпна ръкава си напред, за да скрие бързо растящото кърваво петно.

— Да, аз съм — отвърна Чингис и погледна надолу към войската, която очакваше завръщането му. — Светът ще чуе името ми.

Когато заговори отново, гласът му бе толкова тих, че Кокчу трябваше да напрегне слух, за да го чуе.

— Не е време за смърт, шамане. Ние сме един народ и вече няма да има битки помежду ни. Ще призова всички. Градове ще падат в ръцете ни, нови земи ще очакват да ги завладеем. Жени ще плачат, а аз ще ги слушам с наслада. — Погледна надолу към просналия се на земята Кокчу и се намръщи. — Ти ще живееш, шамане. Казах. А сега стани и слез с мен.

Долу Чингис кимна на братята си Хаджиун и Хазар. И двамата бяха придобили авторитет през годините, откакто започнаха да обединяват племената, но все още бяха млади и Хаджиун се усмихна на брат си, който приближаваше към тях.

— Кой е този? — попита Хазар, като оглеждаше Кокчу в дрипавия му дел.

— Шаманът на найманите — отвърна Чингис.

Друг мъж приближи понито си и слезе от коня, без да изпуска от поглед Кокчу. Навремето Арслан беше ковач на найманите и Кокчу го разпозна. Спомни си, че той беше убиец, принуден да напусне племето. Нищо чудно, че човек като него бе намерил място сред най-доверените хора на Чингис.

— Помня те — каза Арслан. — Значи баща ти е умрял?

— Преди години, клетвопрестъпнико — отговори жегнатият от тона му Кокчу. Едва сега осъзна, че е изгубил авторитета, който си бе изградил с толкова мъка сред найманите. Малцина от племето можеха да го гледат, без да свеждат очи от страх, че ще ги обвини в невярност и ще се изправят пред кинжалите и огньовете му. Кокчу срещна погледа на предателя, без да трепне. Щяха да научат кой е той.

Чингис наблюдаваше напрежението между двамата с нотка на веселие.

— Недей обижда, шамане. Особено първия воин, който се яви под знамето ми. Вече няма наймани, няма връзки с едно или друго племе. Всички станаха мои.

— Съзрях го във виденията си — незабавно отвърна Кокчу. — Ти си благословен от духовете.

При тези думи лицето на Чингис се стегна.

— Това беше груба благословия. Войската около теб беше спечелена със сила и умения. Ако душите на нашите бащи са ни помагали, явно са били твърде неуловими, за да ги забележа.

Кокчу примигна. Ханът на найманите беше вярващ и можеше да се води лесно. А ето че този тук не беше толкова открит за неговото въздействие. Въпреки това шаманът усещаше сладостта на въздуха в дробовете си. Беше жив, а само преди час не можеше и да помисли за такова нещо.

Чингис остави Кокчу и се обърна към братята си:

— Погрижи се новите да положат клетва към мен довечера по залез-слънце — каза той на Хазар. — Пръсни ги сред останалите, за да се почувстват като част от нас, а не като победени врагове. Внимавай. Не мога непрекъснато да се озъртам за ножове зад гърба ми.

Хазар сведе глава, обърна се и закрачи между воините към мястото, където все още коленичеха победените.

Кокчу видя, че Чингис и по-малкият му брат Хаджиун си размениха усмивки. Двамата явно бяха приятели. Шаманът вече започваше да се учи. Дори най-малката подробност можеше да се окаже полезна през идните години.

— Разбихме съюза, Хаджиун. Нали ти казах, че ще успеем? — рече Чингис и потупа брат си по гърба. — Бронираните ти коне дойдоха точно навреме.

— Както си ме учил — отвърна Хаджиун, приемайки съвсем спокойно похвалата.

— С новите попълнения тази войска ще завладее степите — усмихна се Чингис. — Най-сетне дойде време да начертаем пътя.

Замисли се за момент.

— Прати конници във всички посоки, Хаджиун. Да не пропуснат нито едно скитащо семейство, нито едно малко племе. Кажи им следващата пролет да се съберат при черната планина край река Онон. Равнината там е голяма, ще побере всички. Ще се съберем и ще потеглим оттам.

— Какво да бъде посланието им? — попита Хаджиун.

— Да дойдат при мен — тихо рече той. — Нека им кажат, че Чингис ги вика на сбор. Че вече никой не ще може да се изправи срещу нас. Че могат да ме последват или да прекарат последните си дни в очакване да видят воините ми на хоризонта. Това да им кажат.

Огледа се със задоволство. През изминалите седем години бе събрал над десет хиляди мъже. С оцелелите от победените племена броят им почти се удвояваше. В степите вече не беше останал никой, който да оспори първенството му. Погледна на изток към изгряващото слънце и си представи тлъстите и богати градове на Дзин.

— Хиляди поколения са ни държали разделени, Хаджиун. Тормозеха ни, докато не ни превърнаха в подивели кучета. Това вече е минало. Аз отново обединих народа и сега те ще треперят. Ще се погрижа за това.

1.

В летния сумрак лагерът на монголите се простираше на мили във всяка посока, но въпреки това огромният сбор изглеждаше съвсем малък на фона на равнината в сянката на черната планина. Докъдето стигаше поглед, се виждаха гери3, между които горяха хиляди огньове. Отвъд тях стадата понита, кози, овце и якове пасяха тревата, утолявайки непрестанния си глад. Всяка заран ги подкарваха към реката и пасищата, а после ги връщаха обратно при герите. Макар Чингис да гарантираше мира, напрежението и подозренията растяха с всеки ден. Досега никой не беше виждал толкова народ на едно място и човек лесно можеше да се почувства притиснат от множеството. Разменяха се въображаеми и истински обиди и всеки усещаше напрежението от живота редом с толкова много непознати воини. Вечер между младите ставаха множество боеве въпреки изричната забрана. Всяка сутрин намираха по един-два трупа на хора, опитали се да решат някоя стара свада. Докато очакваха да чуят защо са били събрани толкова далеч от земите им, племената мърмореха.

В центъра на войската от шатри и каруци се издигаше герът на самия Чингис. Друг като него степите не бяха виждали досега. Висок колкото останалите и наполовина отгоре, този гер бе два пъти по-широк и изграден от по-здрави материали в сравнение с другите. Конструкцията му се бе оказала твърде тежка, за да се разглоби с лекота, и беше натоварена на голяма каруца, теглена от осем вола. Вечер стотици воини се стичаха при нея просто за да проверят чутото лично и да се чудят.

Вътре герът се осветяваше от лампи с овча лой, които хвърляха топла светлина върху обитателите и изпълваха въздуха с тежка миризма. Стените бяха покрити с копринени бойни знамена, но Чингис се отнасяше с презрение към демонстрирането на богатство и бе седнал на груба дървена скамейка. Братята му се бяха излегнали върху купчина седла и конски чулове, пиеха и разговаряха помежду си.

Пред Чингис седеше нервен млад воин, все още потен от дългото яздене, което го бе довело сред това множество. Мъжете около хана сякаш не му обръщаха внимание, но пратеникът ясно си даваше сметка, че ръцете им никога не се отдалечават от оръжията. Не изглеждаха напрегнати или разтревожени от присъствието му и затова той реши, че може би ръцете им винаги се намираха в близост до нещо остро. Хората му бяха взели решение и той се надяваше, че по-старите ханове знаят какво правят.

— Ако си свършил с чая, ще те изслушам — каза Чингис.

Пратеникът кимна и остави плитката чаша на пода пред себе си. Преглътна за последен път, затвори очи и изрецитира:

— Това са думите на Барчук, хан на уйгурите.

Разговорите и смехът около тях стихнаха. Вече всички слушаха. Пратеникът се изнерви още повече.

— С радост научих за твоята слава, господарю мой Чингис хан. Вече се уморихме да чакаме хората ни да се опознаят помежду си и да се надигнат. Слънцето изгря. Реката се освободи от леда. Ти си гурханът — онзи, който ще поведе всички ни. Ще ти посветя цялата своя сила и знания.

Пратеникът млъкна и избърса потта от челото си. Когато отвори очи, видя, че Чингис го гледа въпросително и стомахът му се стегна от страх.

— Думите са чудесни, но къде са уйгурите? — рече Чингис. — Имаха цяла година, за да стигнат до това място. Ако трябва аз да ги доведа… — Заплахата увисна във въздуха.

Пратеникът заговори бързо:

— Господарю, само изработването на каруците ни отне месеци. Пет големи храма трябваше да бъдат разглобени камък по камък, като всеки бе номериран така, че да може да бъде поставен обратно на мястото му. Свитъците ни заемат дузина каруци и не могат да се придвижват бързо.

— Значи можете да пишете? — попита с интерес Чингис и се наведе напред.

Пратеникът кимна без следа от горделивост.

— Вече от много години, господарю. Събираме писанията на западните народи всеки път, когато ни позволят да ги изтъргуваме от тях. Ханът ни е много образован и дори е копирал работи на Дзин и Си Ся.

— Значи ще ми се наложи да посрещам учени и учители тук? Със свитъците ли ще се сражавате?

Пратеникът се изчерви, а мъжете в гера се позасмяха.

— Имаме и четири хиляди воини, господарю. Те ще последват Барчук, където и да ги поведе.

— Ще последват мен или ще останат мърша в тревата — отвърна Чингис. За миг пратеникът просто се взираше в него, после сведе очи към полирания дървен под и замълча.

Чингис потисна раздразнението си.

— Не каза кога ще пристигнат тези уйгурски учени — рече той.

— Трябва да са само на дни зад мен, господарю. Тръгнах преди три луни, а те бяха почти готови да потеглят. Не може да се забавят много, стига да имаш търпение.

— Четири хиляди бойци съм готов да чакам — тихо и замислено рече Чингис. — Познаваш ли писмеността на Дзин?

— Аз лично не, господарю. Ханът чете думите им.

— А свитъците казват ли как се превзема каменен град?

Пратеникът се поколеба, когато усети събудения интерес на хората около себе си.

— Не съм чувал нищо такова, господарю. Дзин пишат за философия, словата на Буда, Конфуций и Лао Дзъ. Не става дума за война, или ако става, не ни позволяват да видим тези писания.

— Значи не ми вършат работа — рязко рече Чингис. — Нахрани се и внимавай да не предизвикаш побой с перченето си. Ще съдя уйгурите, когато се дотътрят.

Пратеникът се поклони ниско преди да излезе от гера и въздъхна с облекчение веднага щом се озова извън димната атмосфера. Отново се запита дали ханът му разбира какво е обещал. Уйгурите вече не бяха господари на себе си.

Огледа се. Лагерът беше огромен, светлинките му примигваха на мили от тук. По заповед на човека, с когото се беше срещнал преди малко, цялото това множество щеше да потегли нанякъде. Може би ханът на уйгурите не бе имал друг избор.

Хулун потопи кърпата си в една кофа с вода и я постави на челото на сина си. Темуге винаги е бил по-слаб от братята си, а на всичкото отгоре и боледуваше по-често от Хазар, Хаджиун или от самия Темуджин. Усмихна се кисело при мисълта, че вече трябваше да нарича сина си Чингис. Това означаваше океан, беше прекрасна дума, изкривена отвъд обичайното си значение от огромната му амбиция. За двадесет и шестте си години той не бе виждал морето. Естествено, същото се отнасяше и за самата нея.

Темуге се размърда в съня си и трепна, когато тя натисна стомаха му с пръсти.

— Успокои се. Ще изляза за мъничко — обади се Бьорте.

Хулун хвърли студен поглед към жената, която Темуджин беше взел за съпруга. Бьорте му бе родила четирима чудесни синове и известно време Хулун си мислеше, че двете могат да бъдат като сестри или най-малкото приятелки. Навремето младата жена беше пълна с живот и енергия, но събитията я бяха променили някъде дълбоко, където не можеше да се надникне. Хулун знаеше как Темуджин гледа на най-голямото им момче. Той не си играеше с малкия Джучи и напълно го пренебрегваше. Бьорте се бореше срещу съмнението, но то се бе настанило помежду им като железен клин, забит в твърдо дърво. Не й помогна и фактът, че трите други момчета бяха наследили жълтите му очи. Очите на Джучи бяха тъмнокафяви, почти черни — като косата му на слаба светлина. Темуджин си умираше за другите, а Джучи тичаше при майка си, неспособен да разбере хладината в погледа на баща си, когато той се обръщаше към него. Хулун видя как младата жена хвърля поглед към входа на гера. Несъмнено мислеше за децата си.

— Слугите ще ги сложат да си легнат — сгълча я тя. — Ще ми трябва помощта ти, ако Темуге се събуди.

Докато говореше, пръстите й се плъзнаха към тъмната бучка под кожата на корема му, само на няколко пръста над черните косъмчета на слабините. Беше виждала нещо подобно и преди, когато мъже вдигаха тежести, които не бяха по силите им. Болката беше парализираща, но повечето се възстановяваха. Темуге обаче нямаше този късмет — а и никога не го беше имал. Откакто бе възмъжал, сега приличаше най-малко на боец. Докато спеше, лицето му беше нежно като на поет и това бе една от причините да го обича толкова много. Може би защото баща му щеше да се радва на мъжествеността на другите, тя винаги бе изпитвала особена нежност към Темуге. Той не беше коравосърдечен, макар да бе преживял същите несгоди като братята си. Въздъхна тихичко и усети погледа на Бьорте в сумрака.

— Може и да се оправи — обади се тя.

Хулун трепна. Синът й се изприщваше от слънцето и рядко можеха да го видят с оръжие, по-опасно от нож за ядене. Не беше имала нищо против, когато той започна да учи историите на племената и да ги запомня с такава бързина, че изумяваше всички. В края на краищата, не всеки можеше да бъде умел с оръжията и конете. Знаеше, че Темуге ненавижда презрителните подигравки, с които посрещаха заниманията му, макар че малцина дръзваха да рискуват Чингис да чуе присмеха им. Темуге отказваше да говори за обидите и това само по себе си беше някаква форма на храброст. На никого от синовете й не липсваше дух.

Двете жени се обърнаха към малката врата, когато тя се отвори. Хулун се намръщи, щом видя Кокчу, който влезе и сведе глава. Пламенните му очи се стрелнаха към отпуснатата фигура на сина й и Хулун се насили да не покаже неприязънта си, която сама не разбираше. У шамана имаше нещо, което я караше да се изправя на нокти и да пренебрегва посланията му. За момент се понадигна, раздвоена между негодуванието и умората.

— Не съм те викала — студено рече тя.

Кокчу сякаш не усети тона й.

— Пратих един роб да измоли да ми отделиш малко време, майко на ханове. Може би още не е пристигнал. Целият лагер говори за болестта на сина ти.

Докато се обръщаше отново към Темуге, Хулун усети върху себе си погледа на шамана, който все още очакваше да бъде поздравен. Той винаги гледаше така, сякаш през очите му надничаше и някой друг. Хулун бе свидетел как успя да се вреди сред приближените на Чингис и не го хареса. Воините воняха на овчи барабонки, лой и пот, но това беше миризмата на здрави мъже. А около Кокчу се носеше зловоние на гнило месо, макар тя да не беше сигурна дали то идеше от дрехите или от тялото му.

Посрещнат с мълчание, той трябваше да напусне гера или да рискува Хулун да извика стражата. Вместо това заговори нагло, сигурен, че няма да бъде отпратен:

— Имам лечителски умения, позволи ми да го прегледам.

Хулун се помъчи да скрие отвращението си. Шаманът на олхунутите беше припявал над Темуге, но без резултат.

— Добре дошъл в дома ми, Кокчу — рече най-сетне тя. Видя как той леко се отпуска и не можа да се отърси от усещането, че е прекалено близо до нещо неприятно. — Синът ми спи. Болката е много силна, когато е буден, така че искам да си почива.

Кокчу прекоси малкия гер и клекна до жените. И двете неволно се отдръпнаха от него.

— Мисля, че се нуждае повече от лечение, отколкото от почивка. — Шаманът впери поглед в Темуге и се наведе над него, за да подуши дъха му. Хулун трепна от състрадание, когато Кокчу посегна към голия корем на сина й и опипа района около бучката, но не го спря. Темуге изстена в съня си и Хулун затаи дъх.

След малко Кокчу кимна сякаш на себе си.

— Трябва да се подготвиш, стара майко. Този ще умре.

Ръката на Хулун рязко полетя напред и се вкопчи в тънката китка на шамана. Силата й го изненада.

— Изметнала му се е жила, шамане. Виждала съм такова нещо много пъти. Виждала съм го дори у понитата и козите и те винаги оживяват.

Кокчу се освободи от треперещата хватка. Със задоволство видя страха в очите й. Благодарение на него той можеше да притежава тялото и духа й. Ако Хулун беше някоя млада найманска майка, Кокчу би могъл да поиска сексуални услуги в замяна за лечението на сина й, но в този нов лагер трябваше да впечатли великия хан. Отговори й с безизразно лице:

— Виждаш ли колко тъмна е бучката? Такъв израстък не може да се изреже. Ако беше на кожата, щях да го изгоря, но това е забило нокти в стомаха и дробовете му. Яде го непрекъснато и няма да се задоволи, докато той не умре.

— Грешиш — рязко отвърна Хулун, но в очите й се появиха сълзи.

Кокчу сведе поглед, за да скрие тържествуващия му блясък.

— Иска ми се да беше така, стара майко. Виждал съм такива неща и преди. Те имат огромен апетит. Това ще продължи да го яде, докато и двамата не свършат.

За да подсили думите си, той стисна подутината. Темуге трепна и се събуди с рязко поемане на въздух.

— Кой си ти? — задъхано попита той Кокчу. Помъчи се да седне, но извика от болка и се отпусна назад в тясното легло. Ръцете му дръпнаха завивката, за да прикрият голотата му, а бузите му пламнаха от изпитателния поглед на Кокчу.

— Той е шаман, Темуге. Ще ти помогне да се почувстваш добре — отвърна Хулун.

Темуге плувна в пот и тя пак му сложи кърпата. Не след дълго дишането му стана равно и той отново потъна в уморен сън. Напрежението на Хулун донякъде отслабна, но ужасът, който Кокчу донесе в дома й, си оставаше все същият.

— Щом е безнадеждно, защо още си тук? — рече тя. — Има и други мъже и жени, които се нуждаят от уменията ти.

Не можеше да скрие горчилката в гласа си и нямаше представа, че вътрешно Кокчу ликува.

— Два пъти през живота си съм се борил с това, което сега яде сина ти. Ритуалът е мрачен и опасен и за този, който го изпълнява, и за болния. Казвам ти го не за да те отчайвам, а за да не сглупиш да храниш прекалено големи надежди. Приеми, че е умрял. А ако успееш да си го върнеш обратно, ще познаеш радостта.

Побиха я ледени тръпки, когато погледна в очите на шамана. Осъзна, че от него се носеше миризма на кръв, макар по кожата му да не се виждаше нито капка. При мисълта, че този човек ще докосва чудесния й син, тя стисна юмруци, но той вече я беше изплашил с приказките си за смърт и Хулун бе безпомощна пред него.

— Какво трябва да сторя? — прошепна тя.

Той остана напълно неподвижен, докато размишляваше.

— Ще е нужна цялата ми сила, за да призова духовете при сина ти. Ще ми трябва една коза, която да поеме бучката, и втора, която да го пречисти с кръв. Имам необходимите билки, дано съм достатъчно силен.

— А ако се провалиш? — неочаквано попита Бьорте.

Кокчу пое дълбоко въздух и го изпусна през полуотворените си устни.

— Ако силата ми ме остави, докато съм в началото на припяването, ще оцелея. Ако стигна последния етап и духовете ме грабнат, ще ме видите откъснат от тялото ми. Ще живея известно време, но без душата си ще бъда празна обвивка. Това не е шега работа, стара майко.

Хулун отново го загледа с подозрение. Изглеждаше толкова убедителен, но бързите му очи винаги бяха нащрек за това как се приемат думите му.

— Доведи две кози, Бьорте. Да видим какво може да направи.

Навън беше тъмно и докато Бьорте търсеше животните, Кокчу избърса с кърпата гърдите и корема на Темуге. Когато пръстите му притиснаха устата на младежа, той се събуди с блеснали от ужас очи.

— Лежи и не мърдай, момче. Ще ти помогна, стига да имам сила — каза му Кокчу. Не се обърна, когато замъкнаха до него блеещите кози. Цялото му внимание бе насочено към младежа.

Ритуално бавно Кокчу извади четири пиринчени купи от дрехата си и ги постави на пода. Изсипа сив прах във всяка и запали лоена свещ от печката. Не след дълго сивкавите, извиващи се като змии струйки задушлив дим изпълниха гера. Кокчу дишаше дълбоко, изпълваше дробовете си с него. Хулун се закашля и се изчерви. Димът я замайваше, но не можеше да остави сина си сам с човек, на когото нямаше доверие.

Кокчу шепнешком започна да припява на най-древния, почти забравен език на народа им. Хулун се изненада, когато го чу. Звуците събудиха спомени за лечителите и шаманите от младостта й. Те донесоха мрачни спомени и за Бьорте. Тя бе слушала как мъжът й повтаря старите думи в далечната нощ, когато колеше нейните похитители и пъхаше парчета от обгорените им сърца в устата й. В този език нямаше дума за добрина и любов. Бьорте слушаше, а струйките дим попиваха в нея и правеха кожата й безчувствена. Потокът от думи я заля с порой жестоки картини и тя се задави.

— Не мърдай, жено — изръмжа й Кокчу с безумно отворени очи. — Мълчи, духовете идват.

Припяването продължи с нова хипнотизираща сила, той повтаряше фразите отново и отново с все по-висок и напрегнат глас. Първата коза изблея отчаяно, когато той я довлече над Темуге, втренчен в ужасените очи на младежа. С ножа си преряза гърлото на животното и го държа, докато кръвта му се изливаше върху сина на Хулун. Темуге извика от внезапната топлина, но Хулун докосна устните му и той притихна.

Кокчу остави все още конвулсивно ритащата коза да падне. Припяването стана по-бързо, той затвори очи и посегна към корема на Темуге. За негова изненада младежът остана безмълвен и Кокчу стисна бучката силно, за да го накара да извика. Кръвта скри рязкото движение, с което той освободи оплетената жила и я натика обратно зад стената от мускули. Неговият баща му беше показал ритуала с истински тумор. Кокчу бе гледал как старият припява, а мъжете и жените пищяха. Понякога той крещеше в отворените им усти и пръскаше слюнка в гърлата им. Обезсилваше ги до такава степен, че те напълно се изгубваха, обезумяваха и започваха да вярват. А противните отоци се свиваха и изчезваха след този взрив на агония и вяра. Ако човек се отдаде изцяло на шамана, понякога духовете го възнаграждаваха.

Беше безчестно да използва занаята за заблуда на младеж с изсипан корем, но наградата му щеше да бъде огромна. Темуге беше брат на хана, а такъв човек винаги е ценен съюзник. Кокчу си спомни предупрежденията на баща си за шаманите, които злоупотребяват с духовете и прибягват до лъжи и трикове. Старият така и не разбра властта и опиянението от нея. Духовете се събираха около вярата като мухи на мърша. Нямаше нищо лошо в това тя да се възроди в лагера на хана. Така и неговият авторитет щеше да нарасне.

Кокчу дишаше тежко, припяваше, очите му се завъртяха навътре и той заби ръката си дълбоко в корема на Темуге. С ликуващ вик направи рязко въртеливо движение и извади парченце от черния дроб на ярето, което бе успял да скрие в ръкава си. То затрептя в дланта му като живо и Бьорте и Хулун се отдръпнаха рязко назад.

Кокчу продължи да припява, докато придърпа втората коза. Тя също се съпротивляваше, но той бръкна насила между жълтите й зъби, които се впиха в кокалчетата му. Напъха противното месо в гърлото й и на животното не му остана нищо друго освен да го погълне със спазми. Когато видя, че гърлото се движи, шаманът го натисна силно и избута парчето в стомаха, преди козата да го повърне.

— Не й позволявай да се доближава до други животни, за да не го разпространи и то да се върне отново в сина ти — задъхано рече той. От носа му капеха капки пот. — Най-добре е да я изгориш на пепел. Месото й не бива да се яде, тъй като израстъкът е в него. Погрижи се за това. Няма да имам сили да повторя ритуала.

Отпусна се, сякаш изгубил съзнание, макар че продължаваше да диша тежко като куче под палещите лъчи на слънцето.

— Болката изчезна — чу се учуденият глас на Темуге. — Не съвсем, но изобщо не може да се сравнява с преди.

Кокчу усети, че Хулун се навежда над сина си и го чу как изохка, когато тя докосна мястото, където жилата бе притискала коремния мускул.

— Кожата е цяла — каза Темуге. Кокчу долови изумлението в гласа му и използва момента да отвори очи и да седне. Все още гледаше замаяно и присвиваше очи през гъстия дим.

Дългите му пръсти затърсиха в джобовете на дела и измъкнаха плитка от конски косъм, покрита с петна стара кръв.

— Благословена е — рече им той. — Ще я привържа над раната, за да не може нищо да влезе през нея.

Никой не проговори. Той откъсна мърлява ивица от дела си и накара Темуге да седне. Тихо припяваше, докато привързваше плитката върху корема на младежа намотка след намотка, докато не я скри напълно. Стегна превръзката и отстъпи доволен, че жилата няма да изскочи отново и да съсипе целия му труд.

— Да не се маха до следващата луна — уморено рече той. — Нека си падне сама и може би израстъкът ще си намери друг дом. — Затвори очи, сякаш бе напълно изтощен. — А сега трябва да спя цялата нощ и през по-голямата част от деня. Изгорете козата, преди да е разпространила заразата. Тя ще умре след няколко часа.

Знаеше, че ще стане точно така — беше намазал парчето дроб с отрова, достатъчна да убие зрял мъж. Никакви подозрително здрави животни нямаше да развалят ефекта от представлението му.

— Благодаря ти за стореното — каза Хулун. — Не разбирам…

Кокчу се усмихна уморено.

— Трябваше да уча двайсет години, за да започна да упражнявам майсторството си, стара майко. Не си мисли, че можеш да го разбереш за една-единствена вечер. Синът ти ще се излекува, сякаш израстъкът никога не го е мъчил.

Замисли се за момент. Не познаваше жената, но тя несъмнено щеше да разкаже за случилото се на Чингис. За да се подсигури за всеки случай, заговори отново:

— Трябва да ви помоля да не разказвате на никого за това какво сте видели. Все още има племена, които убиват тези, които упражняват старата магия. Струва им се прекалено опасна. — Той сви рамене. — Може и да са прави.

Беше сигурен, че мълвата ще плъзне из лагера, преди да е настъпило утрото. Винаги се намираше някой, който да иска муска против болест или проклятие за неприятел. Щяха да оставят мляко и месо в гера му, а с влиянието идваха уважението и страхът. Копнееше да се страхуват от него, защото тогава щяха да бъдат готови да му дадат всичко, което поиска. Какво значение има, че този път не беше спасил живот? Вярата щеше да е налице, когато нечий друг живот бъде в ръцете му. Кокчу бе хвърлил камъка в реката и вълничките щяха да стигнат далеч.

Чингис и военачалниците му бяха сами в големия гер, когато луната се издигна над събралото се множество. Денят бе натоварен за всички, но не можеха да заспят, докато той оставаше буден, макар това да означаваше прозевки и зачервени очи утре. Самият Чингис изглеждаше толкова свеж, колкото и сутринта, когато беше посрещнал двеста мъже и жени от едно тюркско племе, пристигнали от толкова далеч на северозапад, че едва им разбираха няколко думи. Но въпреки всичко бяха дошли.

— Всеки ден идват все повече, а до края на лятото остават две луни — каза Чингис и гордо огледа мъжете, които бяха с него още от първите дни. Петдесетгодишният Арслан вече остаряваше след годините непрестанни войни. Той и синът му Джелме бяха дошли при Чингис още когато той нямаше нищо друго освен съобразителността и тримата си братя. И двамата му бяха напълно верни през тежките години и благодарение на него се бяха замогнали, имаха жени и богатство. Чингис кимна на ковача, който бе станал негов военачалник. Със задоволство видя, че гърбът на мъжа е изправен както винаги.

Темуге не присъстваше на събранията им дори когато се чувстваше добре. Единствено той от братята не показваше влечение към тактиката. Чингис го обичаше, но не можеше да го остави да командва други хора. Усети, че мислите му са се зареяли, и тръсна глава. И той бе уморен, макар че не си позволяваше да го показва.

— Някои от новите племена дори не са чували за Дзин — каза Хаджиун. — Тези, дето пристигнаха сутринта, са облечени в дрехи, каквито никога не съм виждал. Те не са монголи като нас.

— Може би — отговори Чингис. — Но искам да се чувстват добре дошли тук. И преди да ги съдим, нека се докажат в битка. Те не са татари, нито кръвни врагове на някого от нас. Поне няма да ми се налага да уреждам свадите им от поколения. Ще ни бъдат от полза.

Той отпи глътка от грубата си глинена чаша и премлясна от горчивия черен айраг.

— Внимавайте в лагера, братя. Те са дошли, защото иначе щяхме да ги унищожим. Все още ни нямат вяра. Мнозина от тях знаят само името ми и нищо друго.

— Имам свои хора при всеки огън — рече Хаджиун. — Винаги ще се намери някой, който да търси лична изгода при такъв сбор. В момента сигурно на хиляда други места говорят за нас. Дори прошепнатото ще бъде чуто. Ще знам всичко, ако се наложи да действам.

Чингис кимна. Гордееше се с брат си. Хаджиун израсна здрав мъж с невероятно широки рамене от упражненията с лъка. Помежду им имаше връзка, каквато Чингис не можеше да има с никого другиго, дори с Хазар.

— Въпреки това гърбът ме сърби, когато вървя из лагера. Още чакаме и те вече губят търпение, но ще идват и други, така че не мога да потегля сега. Дори и само уйгурите са ни ценни. Тези, които вече са тук, може да ни подложат на изпитание, така че бъдете нащрек и се погрижете нито една обида да не остане ненаказана. Ще се доверя на вашата преценка дори да хвърлите дузина глави в краката ми.

Военачалниците се спогледаха със сериозни лица. След всеки доведен от тях човек от голямата степ бяха дошли още двама. Но те нямаха преимуществото на най-силните ханове, които знаеха точно на каква подкрепа разчитат. Всеки пристигнал в сянката на черната планина виждаше само едно цялостно множество и не се замисляше, че то се състои от стотици различни фракции, които се следяха с взаимно подозрение.

Накрая Чингис се прозя.

— Поспете малко, братя — уморено рече той. — Наближава утрото и стадата трябва да се преместят на нови пасища.

— Ще ида да видя Темуге, преди да си легна — каза Хаджиун.

Чингис въздъхна.

— Да се надяваме, че бащата-небе ще се погрижи за него. Не мога да изгубя единствения си здравомислещ брат.

Хаджиун изсумтя, отвори малката врата и отвън нахлу свеж въздух. Когато всички си тръгнаха, Чингис се изправи и с рязко движение на ръцете разкърши схванатия си врат. Герът на семейството му беше наблизо, но синовете му сигурно вече спяха. За пореден път щеше да се катурне под одеялата, без близките му да разберат, че се е прибрал.

2.

Чингис хвърли неспокоен поглед към малкия си брат. Темуге цяла сутрин бе разказвал на кого ли не как Кокчу го е изцелил. Въпреки големите си размери, лагерът беше тясно място за новините и те се разпространяваха бързо. По обед щяха да ги узнаят и току-що пристигналите скиталци от степите.

— Откъде си сигурен, че не е било изметната жила? — попита Чингис и го изгледа. Темуге изглеждаше малко по-висок от обичайното в семейния гер, лицето му грееше от вълнение и още нещо. Щом споменеше името на Кокчу, гласът му се снишаваше почти до шепот. Чингис откри, че това го дразни.

— Видях го да измъква онова нещо от мен, братко! Гърчеше се в ръката му и едва не повърнах, като го съзрях. Щом се махна, болката изчезна с него. — Темуге докосна мястото и трепна.

— Явно не е изчезнала напълно — отбеляза Чингис.

Темуге сви рамене. Мястото над и под превръзката беше синкавожълто, макар че започваше да избледнява.

— Преди направо ме ядеше жив. А сега е само като натъртено.

— И казваш, че няма разрез — със съмнение рече Чингис.

Темуге поклати глава. Вълнението му се върна. Беше проучил мястото с пръсти в тъмното преди зазоряване. Под стегнатата превръзка напипа цепка в мускула, която все още беше невероятно чувствителна. Сигурен беше, че именно оттам бе изтръгнат израстъкът.

— Има сила, братко. Не е като другите шарлатани, които сме виждали досега. Вярвам на очите си. Нали знаеш, те не лъжат.

Чингис кимна.

— Ще го наградя с кобили, овце и нови дрехи. Може и с нов нож и обувки. Не мога да позволя човекът, спасил брат ми, да изглежда като просяк.

Темуге трепна, внезапно сполетян от съмнение.

— Той не иска за станалото да се разчува, Чингис. Наградиш ли го, всички ще научат какво е сторил.

— Всички вече са научили — отвърна Чингис. — Хаджиун ми разказа призори, а го чух от още трима души, преди да дойда тук. В този лагер няма тайни, много добре го знаеш.

Темуге кимна замислено.

— Значи няма да има нищо против, а и да има, ще прости.

Поколеба се, преди да продължи. Погледът на брат му го караше да се чувства неспокоен.

— С твое позволение ще започна да уча от него. Мисля, че ще ме вземе за ученик, а и никога не съм имал такова желание да знам… — Млъкна, когато видя Чингис да се мръщи.

— Надявах се, че ще се върнеш към задълженията си с воините, Темуге. Не искаш ли да яздиш с мен?

Темуге се изчерви и заби поглед в земята.

— И двамата знаем много добре, че никога няма да стана велик военачалник. А дори и да се случи, мъжете винаги ще знаят, че съм се издигнал заради произхода си, а не заради уменията. Нека се уча от този Кокчу. Не мисля, че ще откаже.

Чингис стоеше напълно неподвижно и мислеше. Темуге неведнъж беше ставал за смях сред племената. Беше окаян стрелец, не успя да си спечели уважение и с меча. Той все трепереше и лицето му бе сковано от страх, който Чингис не можеше да отрече. Темуге не се вписваше в племената и неведнъж Чингис му бе пожелавал да си намери нещо, което му се удава. Въпреки това не му се искаше да го пусне така лесно. Хора като Кокчу стояха настрани от племената. От тях определено се страхуваха и това беше добре, но те не бяха част от семейството. Не ги посрещаха добре, не ги поздравяваха като стари приятели.

Чингис поклати леко глава. Темуге също винаги е бил отстрани, като наблюдател. Може пък това да му е било отредено.

— При условие, че ще се упражняваш с меча и лъка по два часа на ден. Дай ми дума и ще потвърдя избора ти.

Темуге кимна и се усмихна срамежливо.

— Обещавам. Може пък да ти бъда по-полезен като шаман, отколкото като воин.

Погледът на Чингис стана леден.

— Ти си оставаш воин, Темуге, макар това никога да не ти се е удавало с лекота. Научи каквото искаш от онзи човек, но в сърцето си не забравяй, че си мой брат и син на баща ни.

Темуге почувства как сълзите напират в очите му и наведе глава, преди брат му да ги види и да се засрами от него.

— Не го забравям — рече той.

— Тогава кажи на новия си учител да дойде при мен и да си получи наградата. Ще го прегърна пред военачалниците си и ще им покажа, че той е ценен за мен. Сянката ми ще се погрижи с двама ви да се отнасят любезно в лагера.

Темуге се поклони ниско, обърна се и Чингис остана сам с мрачните си мисли. Беше се надявал, че Темуге ще се стегне и ще язди с братята му. Все още не беше срещал шаман, който да му хареса, а Кокчу притежаваше цялата арогантност на своя вид. Въздъхна. Може би поведението му си имаше основания. Изцеляването беше необичайно, но той не беше забравил и как Кокчу прекара острието през собствената си плът, без да пусне и капка кръв. Спомни си слуховете, че в Дзин се занимават с магии. Може би щеше да му е от полза да разполага с хора, които не им отстъпват. Отново въздъхна. Никога не бе предполагал, че собственият му брат ще се озове сред тази пасмина.

Хазар вървеше из лагера и се наслаждаваше на шума и суетнята. Навсякъде изникваха нови гери и Чингис бе заповядал на всяка пресечка да се изкопаят дълбоки отходни ями. При толкова много мъже, жени и деца на едно място всеки ден възникваха нови проблеми за решаване и Хазар не проявяваше интерес към подробностите. Хаджиун като че ли се радваше на предизвикателствата и беше организирал група от петдесет силни мъже да изкопаят ямите и да помагат за издигането на герите. Хазар видя двама от тях да строят навес, за да опазят от дъжда новите снопове брезови стрели. Много воини си правеха собствени стрели, но Хаджиун бе поръчал огромен брой за цялата войска и във всеки гер, покрай който минаваше Хазар, жени и деца работеха с пера, върви и лепило и събираха стрелите на снопове по петдесет, за да бъдат отнесени под навеса. Ковачниците на племената бълваха искри цяла нощ, за да изработят върховете, а всяка сутрин на стрелбищата се носеха нови лъкове за проба.

Огромният лагер кипеше от живот и Хазар изпита радост при вида на трудолюбивия народ. В далечината се чу писък на новородено и той се усмихна. Краката му се движеха по пътеки в тревата, отъпкани до самата глина. Опита се да си представи каква ли огромна плетеница от форми ще представлява лагерът, когато се махнат оттук.

Беше отпуснат и отначало не забеляза суматохата на пресечката отпред. Седем мъже в гневна купчина се мъчеха да съборят на земята непокорен жребец. Хазар поспря да погледа как скопяват животното и трепна, когато удар с копито улучи един от мъжете и го просна сгърчен на земята. Понито беше младо и много силно. Бореше се с хората и напъваше с огромна сила въжетата, с които го бяха уловили. Успееха ли да го повалят, щяха да спънат краката му и да го обезсилят за ножа. Мъжете сякаш не знаеха какво правят, Хазар поклати развеселено глава и тръгна да ги подмине.

Докато заобикаляше ритащото добиче, то се изправи на задните си крака и повлече един от мъжете. Изпръхтя свирепо, отдръпна се назад към Хазар, настъпи го и той изкрещя от болка. Най-близкият от мъжете реагира на звука, като му зашлеви плесница с опакото на дланта си, за да го накара да се махне от пътя им.

Хазар реагира с ярост, съответстваща на яростта на завързания кон, и отговори на удара. Мъжът залитна зашеметен, а останалите пуснаха въжетата. В очите им се четеше заплаха. Понито се възползва от неочакваната свобода и препусна през лагера с ниско приведена глава. Жребците около тях зацвилиха в отговор на призивите му и Хазар се оказа изправен пред разлютените мъже. Стоеше пред тях, без да се бои — знаеше, че ще разпознаят доспехите му.

— Вие сте войела — рече той в опит да намали напрежението. — Ще се погрижа конят ви да бъде уловен и върнат.

Те се спогледаха мълчаливо. Приличаха си и Хазар изведнъж осъзна, че са синове на хана на войела. Баща им беше пристигнал само преди няколко дни с петстотин воини и техните семейства. Носеше му се славата, че се пали лесно и е много докачлив на тема засегната чест. Явно синовете му са се метнали на баща си, помисли си Хазар, докато те се събираха около него.

За момент си помисли, че ще го оставят да си иде без бой, но удареният не беше на себе си от ярост и именно той се натискаше най-много, окуражен от присъствието на братята си. На мястото, където го беше ударил Хазар, вече се виждаше мораво петно.

— Кой ти даде право да се месиш? — озъби се един от другите. Вече го бяха наобиколили плътно и Хазар усети, че суетнята в лагера наоколо е притихнала. Много семейства наблюдаваха разправията и му прималя при мисълта, че не може да отстъпи, без да посрами Чингис и дори да изложи на риск властта му в лагера.

— Просто се опитвах да мина — рече той през зъби и се приготви за това, което предстоеше. — Ако онова добиче брат ти не ме беше ударил, вече щяхте да сте свалили понито на земята. Следващия път гледайте най-напред да спънете неговите крака.

Един от най-едрите плю на земята в краката му и Хазар стисна юмруци, но изведнъж се разнесе нечий нов глас.

— Какво става тук?

Резултатът бе незабавен — всички замръзнаха. Хазар погледна към по-възрастния мъж, който имаше същите черти като тях. Това можеше да бъде единствено ханът на войела и на Хазар не му оставаше друго, освен да сведе глава. Все още не се беше стигнало до вадене на оръжие и той предпочете да не обижда единствения човек, който би могъл да укроти младежите.

— Ти си братът на онзи, който се нарича Чингис — каза ханът. — Но все пак това е лагерът на войела. Защо си дошъл тук да дразниш синовете ми и да пречиш на работата им?

Хазар пламна от раздразнение. Хаджиун несъмнено вече бе информиран за сблъсъка и идваше със свои хора насам, но не му се искаше да отговаря. Ханът определено се наслаждаваше на ситуацията и Хазар не се съмняваше, че е наблюдавал всичко от самото начало. Овладя се и заговори бавно и ясно:

— Ударих този, който ме удари пръв. Няма причина днес да се пролива кръв.

Устните на хана се изкривиха в презрителна усмивка. На мига можеше да извика стотина бойци, а синовете му бяха готови да научат на смиреност нахалника, който стоеше така наперено пред него.

— Трябваше да очаквам такъв отговор. Честта не може да се потъпква, когато не ни е удобна. Тази част от лагера е земя на войела. Ти навлизаш в нашата територия.

Хазар го погледна със студената физиономия на воин, за да скрие раздразнението си.

— Повелята на брат ми беше ясна — рече той. — Всички племена могат да използват земята в този лагер. Това не е територия на войела.

Щом чуха това, синовете на хана замърмориха. Дори самият хан като че ли се вцепени.

— Казвам, че съм на своя земя и не виждам никого от моя ранг, който да се противопостави на думата ми. А ти се криеш в сянката на брат си.

Хазар бавно пое дъх. Ако се позовеше на закрилата на Чингис, инцидентът щеше да приключи. Ханът на войела не беше чак такъв глупак да предизвика брат му в лагера при цялата огромна войска наоколо. В същото време обаче човекът го гледаше като готова за удар змия и Хазар се запита дали срещата с братята и дивия жребец всъщност беше случайна. Винаги се намираха желаещи да изпитат тези, от които се очакваше да ги поведат на война. Тръсна глава, за да прогони тези мисли. Политиката и маневрирането бяха по сърце на Хаджиун; той самият нямаше вкус към подобни неща, нито пък искаше да позира пред хана и синовете му.

— Няма да пролея кръв тук — започна той и видя тържеството в очите на хана, — но не ми е нужна сянката на брат ми.

И стовари юмрук в брадата на най-близкия от братята, като го просна в несвяст на земята. Другите изреваха и се нахвърлиха едновременно върху него. Ударите заваляха по главата и раменете му, той отстъпи назад — намери опора за краката си, удари здравата едно лице и усети как чупи нечий нос. Хазар обичаше да се бие като всеки мъж, израснал сред братя, но шансовете му не бяха особено големи. Едва не падна, когато получи удар в главата и още няколко в бронята. Поне тялото му беше защитено и докато беше на крака, можеше да избягва юмруците им и да удря на свой ред при всяка удобна възможност.

Докато мислеше за всичко това, един от противниците му го хвана през кръста и го събори на земята. Хазар изрита силно, чу вик и покри главата си, за да се защити от ритниците им. Къде се бавеше Хаджиун, духовете да го вземат? Усети, че от носа му се стича кръв и устните му започват да се подуват. Главата му бучеше от един ритник в дясното ухо. Още няколко такива и щеше да си остане осакатен завинаги.

Усети тежестта на един от тях, който се мъчеше да дръпне ръцете от лицето му. Хазар надникна през пролуката, издебна удобен момент и заби палец в окото на нападателя. То като че ли хлътна навътре; надяваше се, че го е ослепил. Ханският син се изтъркаля с крясък настрани и ако не друго, ритниците се засилиха.

Някъде наблизо се разнесе болезнен вик, за момент Хазар бе оставен на мира и се помъчи да се изправи на крака. Някакъв непознат беше скочил срещу братята; беше съборил единия на земята и ритна здравата друг в коляното. Новодошлият беше почти момче, но нанасяше ударите с цялата си тежест. Хазар му се усмихна със сцепените си устни, но бе прекалено замаян, за да може да се надигне.

— Престанете! — заповяда нечий глас и за миг Хазар изпита надежда, но бързо осъзна, че Темуге не е пристигнал с дузина мъже да му помогне. По-малкият му брат се беше втурнал право в мелето и изблъска един от противниците настрани.

— Извикай Хаджиун — изкрещя със свито сърце Хазар. Темуге само щеше да си изяде боя и тогава вече щеше да се стигне до кръвопролитие. Чингис можеше да приеме един от братята му да се сбие, но двама щяха да бъдат прекалено сериозна лична атака срещу семейството, за да бъде подмината просто така. Ханът на войела като че ли не си даваше сметка за опасността и Хазар го чу да се смее, когато един от синовете му заби юмрук в лицето на Темуге и го свали на колене. Младият непознат беше изгубил предимството на изненадата и сега понасяше порой ритници и удари. Синовете се смееха. Те насочиха усилията си към двамата новодошли и Хазар изпадна в ярост, щом чу Темуге да вика от болка и унижение, докато се мъчеше да избегне ритниците и да се изправи на крака.

Тогава се чу друг звук — серия резки удари, от които синовете нададоха викове и отскочиха назад. Хазар продължаваше да защитава главата си на земята, когато чу резкия яростен глас на Хаджиун. Беше довел хора със себе си и Хазар бе чул ударите от техните тояги.

— Стани, ако можеш, братко. Кажи ми кого искаш да видиш мъртъв — рязко каза Хаджиун. Хазар свали ръцете си, изплю червена храчка на тревата и се изправи на крака. Лицето му беше покрито със синини и кръв и ханът на войела се вцепени при вида му; веселието му бързо изчезна.

— Беше лична разправия — бързо рече той, а Хаджиун го изгледа кръвнишки. — Брат ти не отправи официално предизвикателство.

Хаджиун погледна към Хазар, който сви рамене и трепна, когато нараненото му тяло запротестира от движението.

Темуге също бе на крака, блед като мляко. Очите му бяха студени, а срамът го беше разгневил повече от всеки друг път. Третият мъж се изправи мъчително и Хазар му кимна в знак на благодарност. Той също беше здравата поочукан, но заразително се ухили с опрени в коленете ръце, като дишаше тежко.

— Внимавайте — промърмори едва чуто Хаджиун на братята си. Беше довел само дузина от работниците си, толкова бе успял да събере, когато чу за побоя. Те нямаше да издържат дълго срещу въоръжените мъже от войела. Тълпата наблюдаваше напрегнато сцената и ханът възвърна донякъде самочувствието си.

— Честта беше удовлетворена — обяви той. — Помежду ни няма вражда.

Обърна се към Хазар, за да види как приема думите му. Но той стоеше и се усмихваше криво. Беше чул решително приближаващите стъпки. Всички наоколо се вцепениха, щом чуха дрънченето на доспехи и видяха воините. Това можеше да бъде единствено Чингис.

— Няма вражда ли? — изсъска Хаджиун на хана. — Не ти решаваш това, войела.

Всички погледи се обърнаха към приближаващия Чингис. Той идваше с Арслан и още петима мъже, облечени от глава до пети в броня. Всички държаха извадени мечове и синовете на хана се спогледаха тревожно — едва сега си дадоха сметка какво са направили. Бяха решили да пробват единия от братята на Чингис. Тази част мина идеално. Но появата на самия Чингис ги вкара в дълбокото и сега те не знаеха какъв ще бъде изходът от това положение.

Чингис огледа сцената с безизразно лице. Погледът му се спря върху Темуге и за момент жълтите му очи се присвиха при вида на треперещите ръце на малкия му брат. Ханът на войела заговори пръв:

— Всичко е уредено, господарю — рече той. — Нищо особено, сбиване заради един кон. — Той преглътна на сухо. — Не е нужно да си вадиш заключения от това.

Чингис не му обърна внимание.

— Хаджиун?

Хаджиун овладя гнева си и отговори със спокоен глас:

— Не знам как е започнало. Хазар може да разкаже най-добре.

Хазар трепна, когато чу името си. Внимателно подбра думите си под изпитателния поглед на Чингис. Целият лагер щеше да научи това и той не искаше да се оплаква като някакво дете на баща си. Защото от него се очакваше да води хората.

— Аз лично съм удовлетворен, братко — рече през зъби. — Ако се наложи да обсъждам допълнително случката с тези хора, ще го направя друг ден.

— Няма да го направиш — рязко отвърна Чингис, който беше разбрал заплахата не по-зле от синовете на хана. — Забранил съм.

Хазар сведе глава.

— Както кажеш, господарю — отвърна той.

Чингис погледна към Темуге и видя срама от побоя пред очите на всички, съчетан с бурната ярост, която бе изненадала Хазар и Хаджиун.

— И ти си натъртен, Темуге. Не мога да повярвам, че си участвал в това.

— Опита се да го спре — отвърна Хаджиун. — Свалиха го на колене и…

— Стига! — извика Темуге. — След време ще върна всеки удар.

Целият пламнал, той сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи като малко дете. Чингис се втренчи в него и внезапно собственият му гняв се отприщи. Изсумтя, поклати глава и тръгна сред братята. Един от тях беше твърде бавен и Чингис го блъсна с рамо, сякаш без да забележи. Ханът вдигна умолително ръце, но Чингис сграбчи дела му и го дръпна напред. Когато изтегли меча си, воините на войела сториха същото с рязък звук на метал.

— Стойте! — изрева им Чингис с глас, познат от стотици битки. Но те не обърнаха внимание на заповедта му и докато приближаваха, Чингис дръпна хана нагоре като мармот. С две бързи замахвания прокара острието на меча си през бедрата на мъжа, прерязвайки мускулите.

— Щом сте накарали брат ми да коленичи, войела, ти вече никога няма да станеш — рече той.

Ханът ревеше с пълно гърло, а кръвта се лееше по краката му. Падна. Преди воините да стигнат до него, Чингис вдигна поглед към тях.

— Броя до три и ако остане изваден меч, нито един мъж, жена или дете от войела няма да преживее тази нощ.

Командирите се поколебаха и вдигнаха ръце, за да спрат останалите. Чингис стоеше пред тях без никаква следа от страх, а ханът в краката му се свлече, стенейки, на една страна. Синовете му стояха, смразени от ужасната гледка. С усилие на волята ханът направи знак, който командирите му предпочетоха да изтълкуват като съгласие. Прибраха мечовете си и воините последваха примера им с широко отворени очи. Чингис кимна.

— Когато тръгнем, вие ще бъдете охрана на брат ми — рече той. — Съгласен ли си да ги приемеш?

Хазар промърмори утвърдително. Подутото му лице беше напълно безизразно.

— Значи всичко е приключило. Няма кръвна вражда и е раздадено правосъдие.

Чингис се спогледа с братята си и те тръгнаха с него обратно към големия гер и задачите за деня. Хазар плесна дружески ръката на младия мъж, който му беше помогнал, и го взе с тях, за да не го пребият отново.

— Този ми се притече на помощ — каза Хазар, докато вървяха. — Не знае що е страх, братко.

Само с един бърз поглед към младежа Чингис разбра, че той притежава особена гордост.

— Как се казваш? — грубо попита, все още бесен от случилото се.

— Субодай от урианхаите, господарю.

— Потърси ме, когато ти потрябват добър кон и доспехи — рече Чингис. Субодай грейна и доволният Хазар го побутна по рамото. Ханът на войела бе оставен на грижите на жените си. С такива рани той никога вече нямаше да може да стои изправен, а вероятно и да ходи.

Докато Чингис и братята му вървяха сред племената събрани в сянката на черната планина, мнозина ги гледаха със страхопочитание и одобрение. Той беше показал, че няма да търпи предизвикателства. И бе спечелил още една малка победа.

Уйгурите се появиха към края на лятото, когато Онон едва не преля заради водите от хълмовете. Степта беше още зелена и в небето се стрелкаха чучулиги, подплашени от приближаващите каруци.

Демонстрацията на уйгурската сила бе впечатляваща и Чингис отговори, като строи пет хиляди свои конници пред лагера. Не излезе да ги посрещне лично — знаеше, че отсъствието му ще се изтълкува като знак на неодобрение за забавянето им. Вместо него към новодошлите препусна Хазар, заобиколен от войела. Никой от синовете на хана не се осмели да направи нещо друго освен да се взира в тила му.

Хазар приближи каруцата, която водеше огромната тъмна змия от хора и животни. Преценяващият му поглед се стрелна към воините. Всички бяха добре въоръжени и изглеждаха свирепи и нащрек, но външният вид можеше и да заблуждава. Щяха или да се научат на тактиката, която носеше победи на Чингис, или да бъдат принизени до ролята на вестители във войската.

Уйгурите бяха търговци на коне и учени и Хазар със задоволство видя огромното хергеле, което водеха със себе си. За всеки воин трябваше да има по три понита и той знаеше, че през следващия месец лагерът щеше да бъде зает само с едно — другите племена щяха да се пазарят за свежа кръв в стадата си.

Когато вдигна ръка, воините около водещата каруца застанаха в отбранителна позиция с ръце върху дръжките на мечовете. Явно имаха доста руда, щом толкова много от тях носеха мечове, помисли си Хазар. Може би търгуваха и със стомана. В лагера имаше много мъже, които освен с лъка си разполагаха единствено с нож. Погледът му се спря върху дребен сивокос мъж в предната част на каруцата. Именно той вдигна ръка да спре колоната и Хазар забеляза, че воините се обръщат към него за заповеди. Макар че делът му беше съвсем прост, това несъмнено бе Барчук, ханът на уйгурите. Хазар реши да го почете и заговори пръв.

— Добре дошъл в лагера, господарю — официално рече той. — Вие сте последното от големите племена, но моят господар Чингис получи вашето послание на добра воля и определи пасища за семействата ви.

Дребният мъж кимна замислено и погледна към строените зад Хазар конници.

— Личи си, че сме последните. Като гледам множеството в тази равнина, не мога да повярвам, че са останали още воини на света. Вие сте първите хора, които виждаме от много дни път. — Той поклати глава в почуда. — Уйгурите ще се обвържат с Чингис, както обещах. Покажете ни къде да вдигнем герите си, останалото сами ще направим.

За разлика от някои по-докачливи ханове, този беше прям и откровен. Хазар се усмихна.

— Аз съм братът на Чингис, Хазар — рече той. — Лично ще ви покажа къде да се установите.

— Тогава ела до мен, Хазар. Жаден съм за новини.

Ханът потупа дървената скамейка на каруцата и Хазар слезе от кончето, плесна го по задницата и го насочи обратно към първата редица на войела.

— Щом сме последните, Чингис явно скоро ще отправи тази огромна стрела към враговете си — каза ханът, докато Хазар се настаняваше до него. После изцъка на воловете и каруцата тежко потегли. Хазар забеляза, че уйгурските воини остават в строй около тях, и остана доволен. Можеха да яздят.

— Само той може да каже, господарю. — Синините от побоя бяха почти изчезнали, но той усети как погледът на хана се спира върху тях, макар и без коментар. Лагерът се беше кротнал след унижението на войела, но в края на лятото всички отново бяха започнали да губят търпение и с пристигането на уйгурите Хазар нямаше да се учуди, ако брат му потегли след няколко дни. Усети възбуда при тази мисъл. Племената бяха тук и Чингис щеше да приеме клетвите им за вярност. После щеше да започне войната, а той и братята му щяха да изритат крака на Дзин от вратовете на сънародниците си.

— Изглеждаш весел, Хазар — отбеляза Барчук, докато обръщаше каруцата покрай една ниска могилка. Той излъчваше сила, а очите му бяха развеселени.

— Мислех си, че никога досега не сме се събирали заедно, господарю. Винаги е имало кръвни вражди или машинации на Дзин, заради които да се държим за гушите. — Хазар махна с ръка към огромния лагер. — А това е нещо съвсем ново.

— Но може да приключи с унищожаване на народа ни — промърмори Барчук, като го следеше внимателно. Хазар се ухили. Спомни си, че Хаджиун и Чингис бяха разисквали същия въпрос и повтори техните думи:

— Да, но никой от нас, нито един мъж, жена или дете, няма да бъде жив след сто години. Всички, които виждаш тук, ще са кости.

Видя, че Барчук се мръщи объркан и му се прииска да имаше красноречието на Хаджиун.

— Какъв е смисълът на живота, ако не да завоюваш? Да спечелиш жени и земи? Предпочитам да съм тук и да видя всичко това, вместо да прекарам живота си в мир.

Барчук кимна.

— Ти си философ, Хазар.

Хазар се засмя.

— А ти си единственият, който мисли така. Не, аз просто съм брат на великия хан и това е нашето време.

3.

Ханът на уйгурите Барчук говори часове наред, докато извън големия гер слънцето не залезе. Чингис бе запленен от познанията на този мъж. Когато нещо му беше неясно, той го караше да повтаря и обяснява, докато не разбере всичко.

Щом станеше дума за Дзин, Чингис се навеждаше напред като ястреб, с пламнали очи. Уйгурите бяха дошли от земите далеч на югозапад, на границата на пустинята Гоби и дзинското кралство Си Ся. Чингис жадно поглъщаше всяка подробност за търговските кервани на Дзин, за облеклото и обичаите им и най-вече за оръжието и доспехите. Наистина, търговците едва ли имаха най-добрата охрана, но всеки къс информация падаше като капка вода в пустинята на въображението му и потъваше дълбоко в недрата й.

— Мирът ви е донесъл богатство и сигурност — каза Чингис, когато Барчук спря, за да пийне глътка чай. — Сигурно си можел да се обърнеш към владетеля на Си Ся с молба за съюз против мен. Не си ли обмислял тази възможност?

— Разбира се — отвърна Барчук с обезоръжаваща откровеност. — Но ако си останал с впечатление, че те са приятелски настроени, явно съм те заблудил. Търгуват с нас заради кожите на снежни леопарди от планините, дебелата вълна и семената от редки растения, които използват в лечителското си изкуство. В замяна ни предлагат необработено желязо, килими, чай, а понякога и някой свитък, който са копирали многократно. — Той млъкна и се усмихна накриво. — Идват с носилките и стражите си в селищата на уйгурите, но на лицето на всеки от тях, дори на онези, които наричат роби, се чете отвращение. — Споменът предизвика пристъп на раздразнение и ханът избърса чело, преди да продължи. — Знам езика им и ги познавам прекалено добре, за да искам подкрепа от тях. Трябва да ги видиш, за да разбереш, господарю. Изобщо не ги е грижа за тези, които не са поданици на Си Ся. Дори в Дзин ги смятат за отделен народ, макар че много от обичаите им са почти едни и същи. Плащат данък на императора и се намират под негова закрила, но се смятат за независими от могъщия си съсед. Арогантността им е невъобразима, господарю.

Барчук се наведе напред и протегна ръка, за да потупа Чингис по коляното. Сякаш не забеляза, че мъжете в гера настръхнаха.

— От поколения се задоволяваме само с отпадъците им, господарю, а те пазят най-доброто месо зад своите крепости и стени.

— И ти се иска да ги видиш пречупени — промърмори Чингис.

— Да. Моля единствено за това да предадеш библиотеките им на уйгурите. У тях сме виждали още редки скъпоценности и един камък като мляко и огън. Но те не търгуват такива неща с нас, независимо какво им предлагаме в замяна.

Чингис следеше внимателно хана. Барчук знаеше, че няма право да настоява за дял от плячката. На племената не се плащаше, за да се бият, и по традиция всичко, което ограбеха, си беше тяхно. Барчук искаше много, но Чингис не можеше да си представи друга група, която би пожелала библиотеките на Си Ся. Самата мисъл за подобно нещо го накара да се усмихне.

— Ще получиш свитъците, Барчук. Имаш думата ми. Всичко друго отива за победителите и е в ръцете на бащата-небе. Не мога да ти гарантирам специално дял.

Барчук се отдръпна назад и кимна неохотно.

— Това е достатъчно заедно с всичко друго, което ще спечелим от тях. Виждал съм как конете им стъпкват мои хора по пътя, господарю. Хора, които умират от глад, докато в Си Ся трупат тлъстини от зърното, което не искат да споделят с нас. Доведох воините си тук, за да ги накажем за тяхната арогантност. Оставихме празни селищата и нивите си. Уйгурите са с теб — гери, коне, сол и кръв.

Чингис протегна ръка и двамата скрепиха клетвата с бързо пляскане на длани, което някак тушира сериозността на думите. Племената чакаха отвън и Чингис щеше да поиска същата клетва от тях веднага щом разбереше, че са готови. Полагането й насаме беше израз на подкрепа, която не можеше да подмине с лекота.

— Искам едно нещо от теб, преди да излезем навън при другите, Барчук — рече той.

Ханът на уйгурите тъкмо се изправяше, но спря. Лицето му се превърна в маска, щом осъзна, че разговорът не е приключил.

— Най-малкият ми брат проявява интерес към ученето — каза Чингис. — Темуге, стани, за да те види.

Барчук се завъртя към стройния младеж, който се изправи и му се поклони. Отвърна на жеста с отсечено кимане и се обърна към Чингис, който добави:

— Шаманът ми Кокчу ще го напътства, когато му дойде времето, но предпочитам да чете и да научи всичко, което сметне, че си заслужава. Имам предвид свитъците, които вече притежаваш, както и тези, които ще спечелим от враговете си.

— Уйгурите са под твое командване, господарю — отвърна Барчук. Молбата не беше кой знае каква и той не разбра защо Чингис се почувства неудобно, когато повдигна въпроса. Темуге грейна, а Кокчу сведе глава, сякаш му беше оказана огромна чест.

— Значи е решено — рече Чингис. Очите му се губеха в сумрака и проблясваха от светлините на запалените лампи. — Ако в Си Ся са богати колкото казваш, те ще бъдат първите, които ще се сблъскат с нас. Дзин ще ги подкрепят ли?

Барчук сви рамене.

— Не знам. Земите им са съседни, но Си Ся винаги са били отделно кралство. Дзин могат да съберат войска срещу теб, за да предотвратят по-късна заплаха срещу себе си. А може и да ги оставят да измрат, без да си мръднат пръста. Никой не знае как работят умовете им.

Чингис също сви рамене.

— Ако преди десет години ми беше казал, че кераитите ще се сражават срещу огромна войска, щях да ти се изсмея и да се смятам за щастливец, че няма да участвам в тази битка. А днес ги наричам свои братя. Няма значение дали Дзин ще тръгнат срещу нас заради Си Ся. Сторят ли го, значи ще ги разбия по-рано. Всъщност предпочитам да ги посрещна в степта, вместо да се катеря по стените на градовете им.

— Дори градовете могат да паднат, господарю — меко рече Барчук, чиято възбуда също бе започнала да нараства.

— И ще паднат — отвърна Чингис. — Като му дойде времето, ще паднат. Със Си Ся ти ми посочи слабините на Дзин. Ще ги изкормя там и ще изтръгна сърцето им.

— За мен е чест да ти служа, господарю — Барчук стана, поклони се ниско и остана в това положение, докато Чингис не му даде знак да се изправи.

— Племената са се събрали — каза той, стана и се протегна. — Щом се налага да прекосяваме пустинята, трябва да осигурим вода и храна за конете. Положат ли клетвата, нищо вече не ще ни задържа на това място.

Спря за момент.

— Дойдохме тук като племена, Барчук. А ще тръгнем като един народ. Ако записваш събитията в онези свитъци, както казваш, гледай да отразиш и това.

Очите на Барчук светнаха. Беше напълно запленен от човека, който командваше огромното множество.

— Ще бъде сторено, господарю. Ще науча на четмо и писмо и твоя шаман, и брат ти, за да могат ти четат историята.

Чингис примигна изненадано, заинтригуван от мисълта, че брат му ще чете думи, изписани върху твърда агнешка кожа.

— Любопитно ще е да видя това — рече той. Прегърна Барчук през рамо и му оказа чест, като излезе заедно с него от гера. Военачалниците ги последваха. Отвън се чуваше приглушеното мърморене на племената. Очакваха онзи, който щеше да ги поведе.

Дори в летния мрак лагерът сияеше в жълто под звездите, осветен от десетки хиляди огньове. Центърът му беше разчистен и около гера на Чингис имаше огромен празен пръстен. Воините на стотици родове и племена бяха оставили семействата си и се събраха заедно под трептящите светлини. Броните им бяха най-различни — твърда кожа, шлемове или стегнати доспехи от железни пластинки, копирани от Дзин. На някои се виждаше емблемата на племето, но повечето бяха неукрасени и показваха, че са съвсем нови и че под небето вече има само едно племе. Мнозина държаха мечове, прясно изковани в ковачниците, които работеха денонощно от пристигането си тук. Потящи се под слънцето мъже бяха изкопали огромни ями, бяха откарали рудата при пламъците, за да гледат като омагьосани как ковачите я превръщат в оръжия. Не един бе изгорил пръстите си, посягайки към тях, преди да са изстинали напълно, но никой не беше и сънувал, че един ден ще притежава дълго острие, така че нямаха нищо против.

Вятърът не спираше да духа в степта, но тази вечер беше по-лек.

Когато Чингис се появи, Барчук слезе по стъпалата на каруцата и застана в първата редица до колелата от дърво и желязо. Чингис остана за момент загледан в хората, възхитен от събралото се множество. Братята му, Арслан и Джелме слязоха от платформата, като всеки спираше за миг, за да погледне безбройните редици, губещи се в тъмнината. Последен беше шаманът Кокчу.

Чингис остана сам и затвори очи. Благодари на бащата-небе, че го е довел дотук, начело на такава огромна войска. Каза няколко думи и на духа на баща си в случай, че можеше да го чуе. Знаеше, че Есугей би се гордял със сина си. Беше повел народа по нов път и само духовете можеха да кажат докъде ще го отведе той. Отвори очи и видя Бьорте. Беше довела четиримата му сина и стоеше в първата редица; три от децата бяха твърде малки, за да ги остави сами. Чингис им кимна отсечено и погледът му се спря върху най-големия, Джучи, и върху Чагатай, когото бе нарекъл на шамана на вълците. Почти деветгодишен, Джучи изпитваше страхопочитание към баща си и сведе очи, докато Чагатай продължаваше да зяпа, макар да си личеше колко е нервен.

— Дойдохме тук от стотици различни племена — изрева Чингис. Искаше гласът му да достигне до всички, но дори каленото на бойното поле гърло не можеше да се справи с подобно предизвикателство. Онези, които не можеха да го чуят, трябваше да се задоволят с предаденото им от предните редици. — Доведох в тази равнина вълците, олхунутите и кераитите. Доведох меркитите и джаджиратите, уйратите и найманите. Дойдоха войела, туваните, уйгурите и урианхаите.

Докато назоваваше всяка група, членовете й се раздвижваха по местата си. Забеляза, че дори тази вечер са се строили поотделно. Нямаше да бъде лесно да се асимилират хора, за които племенната чест стоеше над всичко. Няма значение, каза си той. Щеше да ги накара да вдигнат очи още по-нависоко. Паметта не му изневери нито за миг, докато споменаваше всяко племе, дошло да се присъедини към него в сянката на черната планина. Не пропусна нито едно — знаеше, че това щеше да бъде забелязано и запомнено.

— Нещо повече, призовах и онези, които нямат племе, но са запазили честта си и се вслушват в повика на кръвта. Те дойдоха при нас и ни се довериха. Казвам на всички ви, под бащата-небе няма различни племена. Има само един монголски народ и той започва съществуването си тази вечер, на това място.

Някои нададоха радостни викове, други останаха с каменни физиономии. Лицето на Чингис бе като маска на воин, носеха неговите черти. Хората пред него трябваше да разберат, че това, което той иска от тях, не означава загуба на чест.

— Ние сме братя по кръв, разделени толкова отдавна, че вече не помним кога. За мен вие сте голямо семейство от всички племена, аз съм кръвен роднина на всеки от вас. Наричам ви свои братя под знамето си и ще яздим като едно семейство, като един народ.

Млъкна, за да прецени реакцията им. Бяха чували тази идея и преди, предаваха я шепнешком от племе на племе. Въпреки това бяха изненадани да я чуят изречена ясно от него самия. Повечето не приветстваха думите му и Чингис трябваше да потисне внезапния пристъп на раздразнение. Духовете знаеха, че ги обича, но собственият му народ понякога можеше да го подлуди.

— Ще натрупаме толкова плячка, че тя ще съперничи на планината зад гърбовете ви. Ще имате понита, жени и злато, мед и масло. Ще владеете земи и всеки ще се страхува само щом чуе името ви. Всеки мъж тук ще бъде хан за онези, които свеждат глава пред него.

Най-сетне се разнесоха радостни викове и Чингис си позволи да се усмихне доволен, че най-сетне е напипал верния тон. Нека по-дребните ханове се тревожат за амбициите на другите около себе си. Той беше искрен във всяка своя дума.

— На юг е голямата пустиня — продължи той. Моментално настъпи тишина и Чингис усети вниманието им едва ли не като сила. — Ще я прекосим със скорост, за каквато дзинските кралства не са и сънували. Ще се нахвърлим срещу тях като вълци върху агнета и те ще се пръснат пред мечовете и лъковете ни. Ще ви дам техните богатства и жени. Там ще забия знамето си и земята ще затрепери, щом го направя. Майката-земя ще разбере, че нейните синове и братя са намерили наследството си, и ще посрещне с ликуване бурята от степите.

Отново последваха викове и Чингис вдигна ръце, за да въдвори тишина, макар да преливаше от удоволствие.

— Ще яздим през суха земя и ще носим нужната ни вода за една внезапна атака. И няма да спрем, докато морето не ни заобиколи от всички страни. Това казвам аз, Чингис, и моята дума е желязо.

Надигна се рев и Чингис щракна с пръсти на Хазар, който чакаше долу. Той му подаде тежък прът от сребърна бреза, към който бяха привързани осем конски опашки. Множеството замърмори при вида му. Някои разпознаха черното на меркитите или червената опашка на найманите, завързана заедно с другите. Всяка от тях беше ханското знаме на някое от големите племена, които Чингис бе събрал в степта. Когато той пое пръта, Хазар му подаде и синята конска опашка на уйгурите.

С чевръсти пръсти Чингис я привърза към другите и заби края на пръта в краката си. Вятърът развя многоцветното знаме и опашките се заизвиваха като живи.

— Свързах цветовете — извика той. — Когато те избелеят, няма да има разлика помежду им. Ще станат едно знаме на един народ.

Командирите му вдигнаха мечовете си и множеството отговори импулсивно. Хиляди оръжия се устремиха към небето и Чингис кимна, попаднал изцяло под властта на емоциите. Нужно бе много време, докато шумът утихне, макар че той държеше свободната си ръка вдигната и призоваваше за тишина.

— Братя, клетвата, която ще положите, ви обвързва. Но тя не е по-силна от кръвта, която вече ни е съединила. Коленичете.

Предните редици незабавно паднаха на колене и задните повториха като вълна, щом видяха какво се случва. Чингис следеше внимателно, но не откри колебание. Всички бяха негови.

Кокчу се изкачи по стъпалата на каруцата, като грижливо запазваше безизразна физиономия. И в най-разюзданите си мечти не си бе представял момент като този. Темуге беше казал добра дума за него и Кокчу се поздрави, че е довел младежа дотам, че да направи това предложение.

Ликуваше от положението си, докато племената коленичиха. Запита се дали Чингис си дава сметка, че той ще бъде единственият, който не е положил клетвата. Хазар, Хаджиун и Темуге бяха коленичили в тревата с всички останали ханове и обикновени бойци.

— Под властта на един хан ние сме един народ — извика Кокчу над главите им, а сърцето му бясно биеше от вълнение. Думите му се върнаха при него и заляха долината на вълни, когато онези отзад ги повториха. — Предлагам му своите гери, коне, сол и кръв, с цялата си чест.

Кокчу се вкопчи в перваза на каруцата, докато хората повтаряха след него. След тази нощ всички щяха да познават шамана на великия хан. Озърна се нагоре, докато думите се връщаха на порои от задните редици. Под ясното небе духовете несъмнено се гърчеха от радост, невидими и неуловими за всички, освен за най-могъщите от неговия вид. В думите на хилядното множество Кокчу усещаше как те се вият във въздуха и се изпълни с тържество. Накрая племената замълчаха и той успя да изпусне дъх.

— А сега ти, шамане — промърмори Чингис зад него. Кокчу трепна от изненада, но падна на колене и повтори същата клетва.

Когато шаманът се върна при каруцата, Чингис изтегли меча на баща си. Хората, които бяха наблизо, можеха да видят как очите му блестят от задоволство.

— Свършено е. Ние сме един народ и ще яздим заедно. Нека тази нощ никой да не мисли и скърби за племето си. Сега сме едно още по-голямо семейство и земите чакат да ги завладеем.

Спусна ръката си и всички изреваха, този път като един. Миризмата на печено овнешко се носеше с вятъра, стъпката му бе лека, а воините се готвеха за пиене и ядене, от което коремите им щяха да се подуят. До зазоряване пияните бойци щяха да са направили хиляди деца. Чингис се замисли дали да не се върне при Бьорте в палатката и прикри неудобството си при мисълта за обвинителния й поглед. Тя беше изпълнила дълга си към него, никой не можеше да го отрече, но бащинството на Джучи си оставаше съмнително и го тормозеше като трън в петата.

Тръсна глава, за да прогони празните мисли, и взе мяха с черен айраг4 от Хаджиун. Тази нощ щеше да се напие до безсъзнание, като хан на всички племена. На сутринта щяха да се приготвят да прекосят сухите земи на пустинята Гоби и да поемат по пътя, който той беше избрал за тях.

4.

Вятърът ревеше около каруците и вдигаше мъгла от фини песъчинки, мъжете и жените непрекъснато ги плюеха и трепваха, щом ги откриеха и в храната си. Мухите не им даваха покой, опитваха солта от потта им и оставяха червени петна там, където ги бяха ухапали. През деня уйгурите им показаха как да пазят лицата си с кърпи и да оставят само очите да гледат към пустошта и маранята. Облечените в брони откриха, че шлемовете и нашийниците им са се нагорещили толкова, че не могат да се пипнат, но въпреки това не се оплакваха.

След седмица войската на Чингис изкачи един хребет с ръждив цвят и навлезе в огромна равнина с накъдрени на вълнички дюни. В подножието на хълмовете бяха ловували, но с увеличаването на жегата дивечът намаляваше. Единствените признаци на живот в парещите пясъци бяха мъничките черни скорпиони, които се разбягваха пред понитата и се криеха в дупките си. Час по час каруците затъваха в пясъците и трябваше да ги изкопават в убийствената жега на деня. Работата беше съсипваща, а всеки изгубен час ги приближаваше до момента, в който щяха да останат без вода.

Бяха напълнили хиляди кози мехове, зашити със сухожилия и втвърдени на слънце. Но не срещаха водоизточници и запасите им намаляваха видимо, а в жегата много от меховете се бяха пръснали под тежестта на останалите. Бяха потеглили с вода за двайсет дни, а дванайсет от тях вече бяха минали. Всеки втори ден воините пиеха кръв от конете си освен няколкото шепи топла, леко солена вода, но силите им бяха към края си. Те ставаха вяли и апатични, а устните им бяха толкова пресъхнали, че кървяха.

Чингис яздеше с братята си начело на войската и присвиваше очи на ярката светлина, мъчейки се да открие планините, които му бе казано да очаква. Уйгурите бяха влизали дълбоко в пустинята и сега той зависеше от водачеството на Барчук. Намръщи се при мисълта за безкрайната равнина от черни и жълти ивици, просната във всички посоки до хоризонта. Днес жегата беше по-ужасна от всеки друг път, кожата му бе потъмняла, а пясъкът и прахта бяха изваяли нови бръчки по лицето му. Първата нощ почти се зарадва на студа, докато той не стана толкова пронизващ, че кожусите и герите не можеха да ги предпазят. Уйгурите бяха показали на останалите как да затоплят камъни в огъня и да спят върху тях. Доста воини имаха кафяви петна по гърба на местата, където камъните бяха прогорили деловете им, но студът бе победен и — стига да надмогнеха постоянната жажда — пустинята нямаше как да ги спре. Чингис бършеше устни на равни интервали от време и прехвърляше в уста камъчето, което го караше да отделя слюнка.

Озърна се през рамо. Барчук яздеше редом с него. Уйгурите бяха закрили очите на понитата си с кърпи и животните вървяха слепешком. Чингис бе опитал същото със своите коне, но те не бяха свикнали и неспокойно пръхтяха, тръскаха глави и не мирясваха, докато не им махнеха кърпите, а после страдаха в жегата. Клепачите на много от животните се покриха с коричка от жълтеникавобели гурели и трябваше да ги лекуват с билки, ако успееха да излязат от пустинята. Кончетата бяха издръжливи, но се нуждаеха от своя дял скъпоценна вода. Без тях новият народ щеше да измре в пустинята.

Барчук посочи земята и надигна глас, за да надвика упорития вятър:

— Виждаш ли сините петънца в пясъка, господарю?

Чингис кимна и раздвижи сухите си устни, за да може да отговори.

— Те бележат началото на последния преход преди планините Иншан. Там има мед. Купуваме я от Си Ся.

— Още колко остава, докато ги видим? — дрезгаво попита Чингис, като гледаше да не храни напразни надежди.

Барчук кимна с типичната монголска невъзмутимост.

— Не знаем със сигурност, но търговците от Си Ся са още бодри, когато пристигат при нас, а конете им почти не са покрити с прах. Не може да са далече.

Чингис погледна през рамо към безмълвното множество ездачи и каруци. Беше вкарал шейсет хиляди воини в пустинята, без да се броят жените и децата им. Не виждаше края им — колоната се проточваше на мили назад, отделните фигури се размазваха в далечината, докато не се превръщаха в едно черно петно в жегата. Водата бе на привършване и скоро щеше да се наложи да изколят стадата и да вземат само толкова месо, колкото могат да носят, а останалото да изоставят в пясъците. Барчук проследи погледа му и се засмя.

— Доста изстрадаха, господарю, но не след дълго ще потропаме на портите на Си Ся.

Чингис изсумтя уморено под нос. Познанията на хана на уйгурите ги бяха довели на това неприветливо място, но все още имаха само думата му, че онова кралство е наистина толкова богато и плодородно, колкото той твърдеше. Нито един уйгурски воин не бе допускан отвъд планините покрай южния край на пустинята и нямаше начин Чингис да планира предварително нападението си. Замисли се раздразнено върху това, докато конят му подплаши поредния скорпион по пясъка. Беше заложил всичко на надеждата да намерят слаба точка в дзинската отбрана, но все още се питаше какво ли е да види голям град от камък, висок като планина. Конниците му можеха само да се взират отчаяно в подобно нещо.

Пясъкът под копитата на понито стана синьо-зелен, широки ивици в странни цветове се простираха във всички посоки. Щом се нахранеха, децата го подхвърляха във въздуха и рисуваха фигури в него. Чингис не можеше да сподели удоволствието им, тъй като запасите от вода привършваха, а всяка нощ хората му зъзнеха въпреки нагорещените камъни.

Нямаше с какво да забавлява войската, преди да потъне в уморен сън. На два пъти за тези дванайсет дни Чингис бе призован да разрешава кавги между племената, когато горещината и жаждата подпалваха страстите. И двата пъти бе екзекутирал участниците и ясно бе дал да се разбере, че няма да позволи на нищо и никого да заплаши мира в лагера. Смяташе, че са навлезли на вражеска територия и щом командирите не можеха да се справят с безредиците, намесата му трябваше да бъде безжалостна. Заплахата беше достатъчна, за да не позволи на повечето буйни глави да проявят открито неподчинение, но хората му и преди не бяха лесни за управление, а прекалено многото часове в мълчание ги правеха още по-раздразнителни и трудни.

Когато четиринайсетата утрин донесе за пореден път нетърпима жега, Чингис само трепна, щом отметна завивката си и пръсна камъните отдолу, за да ги съберат слугите за следващата вечер. Чувстваше се схванат и уморен, беше покрит с песъчинки, от които го сърбеше навсякъде. Когато малкият Джучи се блъсна в него, докато играеше нещо с братята си, Чингис го удари силно и момчето с плач изтича да потърси утеха при майка си. Всички бяха нервни от горещината и единствено обещанията на Барчук за зелена равнина и река в края на пътя им ги караше да не откъсват очи от хоризонта.

На шестнайсетия ден в далечината се показа ниска редица черни хълмове. Уйгурите съгледвачи се върнаха в галоп, като вдигаха облачета пясък. Около тях земята беше почти зелена от медта и черните камъни стърчаха като остриета. Семействата отново видяха лишеи и храсти, вкопчени в живота в сенките на скалите, а на сутринта ловците донесоха зайци и полевки от заложените за през нощта капани. Настроението се понадигна, но жаждата и възпалените очи продължаваха да мъчат хората и страстите в лагера си оставаха разгорещени. Въпреки умората Чингис засили патрулите около основната част и заповяда на мъжете да се упражняват с лъковете и мечовете. Всички бяха почернели и измършавели, но се заловиха за работа с мрачна упоритост, твърдо решени да не се изложат пред великия хан. Бавно и неусетно темпото отново се ускори, само по-тежките каруци останаха да се влачат в края на процесията.

Когато приближиха хълмовете, Чингис откри, че те са далеч по-високи, отколкото му се беше сторило отначало. Бяха от същите черни скали, които се подаваха от пясъка около тях, остри и стръмни. Изкачването им бе невъзможно и стана ясно, че трябва да се намери някакъв проход, в противен случай щеше да се наложи да яздят по цялата им дължина. Водата беше почти свършила, каруците бяха по-леки, но трябваше да намерят долината на Барчук бързо, инак щяха да започнат да измират. Племената го бяха приели за хан, но ако решаха, че той ги е повел на жега и смърт, щяха да си отмъстят, докато още имат сили за това. Чингис яздеше изправен в седлото, конят му целият беше натъртен. Зад него племената мърмореха мрачно.

Хаджиун и Хазар присвиха очи през маранята към подножието на стръмните скали. Заедно с двама разузнавачи бяха препуснали пред основната войска да търсят проход. Спътниците им бяха опитни и острият поглед на единия бе забелязал клисура между върховете. Тя започваше обещаващо — стръмните склонове се разтваряха в тесен пролом, чиито стени отразяваха тропота на копитата. От двете му страни скалите се издигаха към небето — твърде високо, за да бъдат изкатерени от човек, а какво оставаше за каруците и конете. Не трябваше да бъдат особено опитни следотърсачи, за да видят отъпканата пътека, и малката група препусна в галоп с надеждата да открие път към Си Ся от другата страна на хълмовете.

Минаха една чупка в пътеката и съгледвачите дръпнаха рязко поводите. Бяха толкова слисани, че изгубиха дар слово. Огромна стена от същия черен камък като самата планина препречваше края на клисурата. Всеки отделен блок бе по-тежък от всичко, което можеха да помръднат племената, а самата стена изглеждаше странна, някак неправилно и не на място. Племената нямаха майстори, които да обработват камък. С правите си линии и гладки повърхности стената несъмнено беше дело на хора, но подобни мащаби монголите бяха виждали единствено в дивите чукари и долините. В основата й откриха окончателното доказателство, че не става дума за естествено препятствие. В стената имаше порта от черно желязо и дърво, стара и яка.

— Ама че грамада! — възкликна Хаджиун и поклати глава. — Как ще минем през това нещо?

Съгледвачите просто свиха рамене, а Хазар тихо подсвирна.

— Много лесно могат да ни уловят в капан на това неприветливо място. Трябва бързо да предупредим Чингис, преди да ни е последвал.

— Ще иска да знае дали горе има воини, братко. Сещаш се.

Хазар се озърна към стръмните склонове от двете страни. Внезапно се почувства много уязвим. Лесно можеше да си представи как защитниците хвърлят камъни отгоре, а нямаше начин да се скрие от тях. Погледна двамата съгледвачи, които бяха дошли с тях в клисурата. Бяха воини от кераитите, преди Чингис да овладее племето. Сега безстрастно чакаха заповеди, като умело криеха страхопочитанието си от размерите на стената.

— Сигурно са я построили просто за да спре войска от пустинята — каза Хазар на брат си. — Може би няма охрана.

В същото време един от съгледвачите посочи с ръка към една мъничка фигура, която се движеше горе по стената. Можеше да бъде само войник и Хазар усети как сърцето му се свива. Дори и да имаше втори проход, Барчук не знаеше за него, а търсенето на друг път през планините означаваше, че войската на Чингис ще започне да се топи. Хазар взе решение, като много добре си даваше сметка, че то може да струва живота на двамата съгледвачи.

— Идете до стената и веднага препуснете обратно — нареди той. Двамата мъже сведоха глави, като се спогледаха с безизразни физиономии. Едновременно забиха пети в хълбоците на конете си и извикаха: „Чу!“. Във въздуха полетя пясък и конете препуснаха с все сили към стената. Хазар и Хаджиун гледаха, присвили очи от ярката светлина.

— Мислиш ли, че ще успеят да я стигнат? — попита Хаджиун. Хазар само сви рамене — беше прекалено напрегнат, за да говори.

На Хаджиун му се стори, че далечният страж рязко махна с ръка. Съгледвачите бяха достатъчно съобразителни да не яздят заедно — разделиха се, понесоха се в галоп и непрекъснато криволичеха наляво-надясно, за да затруднят стрелците. Дълго време не се чуваше нищо освен тропота на копитата. Братята ги следяха със затаен дъх.

Хаджиун изруга, когато на стената се появи редица стрелци.

— Давайте — подкани приглушено той хората си. Тъмни петънца полетяха надолу към двамата бясно препускащи съгледвачи и Хаджиун видя как единият кръшна безразсъдно настрани, когато приближи голямата порта. Видяха как стовари юмрук върху дървото и обърна да препусне обратно, но стрелците стреляха на вълни и миг по-късно надупчиха и него, и коня. Умиращият мъж извика, конят отстъпи назад и се препъна, улучен от безброй стрели. Паднаха почти едновременно и останаха да лежат в пясъка.

Вторият съгледвач извади по-голям късмет, макар да не бе докоснал стената. За момент изглеждаше, че ще се спаси от стрелите, и братята закрещяха окуражително. После мъжът рязко се дръпна в седлото, конят му се изправи на задни крака, рухна и се претърколи през ездача, като риташе бясно.

Животното се изправи и закуцука към братята, оставяйки разбитото тяло на човека зад себе си.

Хазар се спеши и хвана висящите поводи. Кракът беше счупен и понито вече не ставаше за езда. Хазар мълчаливо завърза поводите за седлото. Нямаше да изоставят животното тук — много гърла трябваше да нахранят в лагера.

— Получихме отговора, братко — промърмори той. — Макар и не онзи, който очаквах. Как ще минем през тях?

Хаджиун поклати глава.

— Ще намерим начин — каза той и се озърна към тъмната редица стрелци, които ги наблюдаваха. Някои бяха вдигнали ръце, но не можеше да каже дали им се подиграват, или ги приветстват. — Дори ако се наложи да я разрушим камък по камък.

Веднага щом забелязаха, че Хазар и Хаджиун яздят сами, хората на Чингис заковаха на място. Преди да достигнат първите редици въоръжени конници, братята минаха покрай предните групички, без да откъсват очи от планините зад тях. Чингис и командирите му бяха научили доста тежки уроци през годините, в които обединяваха племената в една войска, затова момчета вестоносци препуснаха в галоп да съобщят, че братята му пристигат.

Никой от двамата не отговори на воините, които викаха към тях. Мрачни и мълчаливи, те приближиха гера на брат си, кацнал като някаква огромна бяла мида върху каруцата си. Когато стигнаха, Хазар скочи от коня и погледна към човека, който пристъпи напред да хване поводите.

— Субодай — поздрави го той и се насили да се усмихне. Младият воин изглеждаше нервен и Хазар си спомни, че са му обещали доспехи и добър кон. Намръщи се на неподходящо подбрания момент.

— Имаме много неща за обсъждане с хана. Ела за коня си друг път.

Лицето на Субодай посърна и Хазар изсумтя, прегърна го през рамо и се обърна. Спомни си как храбро момчето беше скочило на синовете на хана на войела. Трябваше да му се отплати за стореното.

— Може да се намери време, когато приключим. Хайде, идвай, само че не се обаждай.

Субодай моментално се ухили и потръпна възбудено при мисълта, че ще види самия велик хан. С пресъхнала уста изкачи стъпалата на каруцата и последва братята в полутъмния гер.

Чингис ги очакваше. Младият му вестоносец все още дишаше тежко до него.

— Къде са съгледвачите? — попита той, като гледаше сериозните им лица.

— Мъртви са, братко. Проходът пази стена от черен камък, висока колкото сто гера, а може би и повече.

— Отгоре наброихме най-малко петдесет стрелци — добави Хаджиун. — Не бяха много умели, но трудно можеха да пропуснат. Стената е в края на тясна клисура с отвесни стени. Не видях начин да я заобиколим.

Чингис се намръщи и се изправи. Изцъка с език, прекоси гера и излезе на яркото слънце. Хазар и Хаджиун го последваха, напълно забравили ококорения Субодай, който вървеше по петите им.

Чингис стоеше на синьо-зеления пясък и гледаше нагоре. Държеше пръчка и нарисува с нея линия на земята.

— Покажете ми — нареди той. Хаджиун взе пръчката и започна да чертае със спретнати щрихи. Хазар гледаше запленен как брат му пресъздава клисурата, която беше видял неотдавна. Отделно Хаджиун нарисува засводената порта и Чингис разтърка раздразнено брадичка.

— Можем да разглобим каруците и да направим дървени щитове, за да се приближим — колебливо рече той.

Хаджиун поклати глава.

— Така ще стигнем до портата в безопасност от стрелите, но там могат да хвърлят камъни върху нас. А от такава височина лесно ще направят дъските на парчета.

Чингис вдигна глава и огледа голата пустиня, простираща се във всички посоки около тях. Не се виждаше нито едно дърво, което да използват като строителен материал.

— Тогава трябва да ги накараме да излязат — реши той. — Ще се оттеглим организирано, като оставим след себе си ценни неща. Ще пратя хора с най-добрата броня, за да издържи на стрелите, но те ще бъдат прогонени обратно с паника и много викове. — Чингис се усмихна. — Може пък така воините ни да се научат на малко смирение.

Хаджиун изтри с крак края на рисунката.

— Би могло да проработи, ако можехме да разберем кога ще отворят портата, но клисурата прави много завои. Още след първия няма начин да разберем кога ще излязат. Ако скрием едно-две момчета в цепнатините, те биха могли да ни дадат знак, но катеренето е трудно, а и по скалите няма никакво прикритие. Ще ги видят.

— Мога ли да кажа нещо, господарю? — внезапно се обади Субодай.

Хазар трепна от възмущение.

— Казах ти да мълчиш. Не виждаш ли, че е важно?

Погледите и на тримата се обърнаха към младия воин и той пламна.

— Съжалявам. Сетих се как да разберем кога ще излязат.

— Кой си ти? — попита Чингис.

Гласът на Субодай трепна и той сведе глава.

— Субодай от урианхаите, господарю — отвърна той, запъна се и се смути още повече. — От народа, господарю. Аз…

Чингис вдигна ръка.

— Спомням си. Кажи ми какво мислиш.

С видимо усилие Субодай преодоля напрежението си и заговори. Беше изненадан, че сами не се бяха сетили. Погледът на Чингис сякаш дълбаеше в него и щом привърши, младежът загледа настрани.

Зачака мъчително в тишината, докато тримата обмисляха предложението му. Мина сякаш цяло столетие, когато Чингис най-сетне кимна.

— Може и да проработи — отсечено рече той. На Субодай сякаш му поникнаха криле.

Хазар се усмихна на младежа, като че ли той бе вдъхновил остроумието му.

— Погрижи се, Хаджиун — каза Чингис. После се ухили доволно към Субодай. — После ще ида да видя мястото, което описваш.

Настроението му се промени, щом се сети, че ще трябва да унищожи някои от каруците, превозили семействата през пустинята. Дървото беше оскъдно и всяка каруца се поддържаше грижливо в продължение на поколения. Но нямаше друг начин.

— Вземи първите десет каруци и направи от тях преграда, която да се пренася от едно място на друго.

Видя, че погледът на Хаджиун се отмества към ханския гер зад него, и изсумтя.

— Започни със следващата каруца, братко. Не си и помисляй за моята.

Хаджиун бързо се отдалечи, за да събере нужните хора и материали. Чингис остана на място, загледан в младия воин.

— Бях ти обещал кон и доспехи. Какво друго ти трябва?

Субодай пребледня от смущение. И през ум не му беше минавало да иска още придобивки от хана. Просто искаше да покаже свое решение на проблема.

— Нищо, господарю. Достатъчно ми е да яздя с народа си.

Чингис го загледа и се почеса по бузата.

— Той е храбър и умен, Хазар. Дай му десет души при атаката на стената.

Жълтите му очи се стрелнаха обратно към младежа, който се беше вцепенил от изненада.

— Ще те гледам как водиш по-опитни воини. — Замълча, за да му даде възможност да осмисли това, но добави и трънче, за да бодне раздуващото се самочувствие на младежа. — Провалиш ли се, не ще доживееш до следващото утро.

В отговор Субодай се поклони дълбоко. Предупреждението почти не беше го засегнало. Чингис изсумтя тихо:

— Доведи коня ми, Хазар. Искам да видя онази стена и стрелците, дето смятат да се изпречат на пътя ми.

5.

Защитниците на Си Ся нямаха представа колко монголи са прекосили пустинята. Заедно с десетина командири Чингис доближи стената на един хвърлей разстояние, но остави основната войска дълбоко назад в лъкатушещата клисура. Отказа се от идеята да пусне хора по склоновете. Планът зависеше изцяло от това защитниците да ги сметнат за най-обикновени пастири. Наблюдателите по върховете обаче можеше да проявят някакъв талант за планиране и да предизвикат подозрение и у войниците от поста. Чингис задъвка долната си устна, докато гледаше крепостта. Стрелците се бяха наредили като мравки по стената и от време на време някой пускаше стрела високо във въздуха, за да държи по-далеч евентуалните нападатели. Чингис видя как последната се заби в земята на десетина крачки пред него. Неговите хора можеха да стрелят по-надалеч и той плю презрително към враговете.

Въздухът беше тежък и неподвижен, в клисурата не духаше никакъв вятър. Пустинната жега бе все още силна, слънцето минаваше над главите им и не оставяше никакви спасителни сенки. Той докосна бащиния си меч за късмет, обърна понито и се върна назад към мястото, където чакаха стотина бойци.

Всички пазеха мълчание, както им бе заповядано, но вълнението ясно личеше по младите им лица. Като всички монголи, за тях изиграването на врага беше повод за по-голямо тържество дори от побеждаването му със сила.

— Дървената преграда е готова — каза Хазар. — Груба е, но ще им помогне да стигнат до основата на стената. Дал съм им ковашки чукове за портата. Кой знае, може пък да успеят да я пробият.

— Стане ли това, веднага прати подкрепление от петстотин души — рече Чингис. Обърна се към Хаджиун, който стоеше наблизо и наглеждаше последните приготовления. — Дръж останалите назад, Хаджиун. Ще бъдат лесна мишена, ако стоят струпани на купчина, докато само неколцина се катерят нагоре. Не искам никой да нарушава дисциплината.

— Ще поставя Арслан начело на втората група — отвърна Хаджиун. Изборът беше добър и Чингис кимна утвърдително. Ковачът можеше да изпълнява заповеди и под дъжд от стрели.

Стената сякаш продължаваше да се извисява зад тях, макар че не се виждаше от мястото, където се намираха. Чингис нямаше представа какво се крие зад тъмните камъни и колко души защитават прохода. Но това нямаше значение. След по-малко от два дни щяха да изпразнят и последните мехове с вода. След това племената щяха да започнат да се топят от жажда и от собствените му амбиции. Крепостта трябваше да падне.

Много от хората носеха чудесни мечове и копия, които щяха да оставят в пясъка — всичко, което би хванало окото на защитниците и би ги накарало да излязат навън. Носеха най-добрите доспехи, копирани по дзински модел. В жегата пластините пареха голата кожа и не след дълго копринените хастари бяха подгизнали от пот. Мъжете отпиваха глътки от скъпоценната вода. Чингис не беше наложил дажби на онези, които щяха да рискуват живота си.

— Направихме всичко, каквото можем, братко — прекъсна мислите му Хазар. Двамата наблюдаваха Кокчу, който излезе пред воините и започна да ги ръси със скъпоценна вода и да припява. Мнозина сведоха глави да получат благословията му и Чингис се намръщи. Представи си, че Темуге върши същото, и не видя никаква слава в това.

— Трябва да бъда сред нападателите — промърмори той.

Хаджиун го чу и поклати глава.

— Не трябва да те виждат да бягаш от каквото и да било, братко. Може планът да се провали и племената да бъдат разгромени. Не можеш да се покажеш като страхливец — половината войска няма представа за плана. Достатъчно им е да видят, че наблюдаваш. Подбрах най-дръзките и смелите. Ще спазват заповедите.

— Длъжни са — отвърна Чингис.

Братята му се отдръпнаха, за да направят път на ударния отряд и широкото дървено прикритие. Воините го носеха над главите си с гордост и напрежението се натрупваше в тишината.

— Искам да видя стената съборена — каза им Чингис. — Ако не с мечове и чукове, то с коварство. Някои от вас ще умрат, но бащата-небе обича духа на воина и ще ви посрещне добре. Вие ще откриете пътя към богатствата на кралството от другата страна. Бийте барабани, надуйте рогове. Нека да ви чуят и да затреперят в скъпоценната си крепост. Нека звукът стигне до сърцето на Си Ся и дори до градовете на Дзин.

Бойците поеха дълбоко въздух, приготвяйки се за предстоящия спринт. Някъде в далечината изкрещя птица, литнала високо в топлите въздушни потоци над хълмовете. Кокчу възкликна, че това е добър знак, и повечето мъже вдигнаха глави към синия купол над тях. Барабанчиците задумкаха боен ритъм, сърцата забиха по-бързо. Чингис махна с ръка, войската изрева, засвириха рогове. Първата група тръгна в тръс към мястото, откъдето щяха да влязат в клисурата, и набра скорост, надавайки дрезгави викове. В отговор се разнесоха предупредителни крясъци от крепостта.

— Сега ще видим — каза Чингис, като стискаше, и отпускаше дръжката на меча си.

Виковете на тичащите воини гръмко отекваха в стръмните стени на клисурата. Всички се измъчваха от тежестта на преградата над главите им и вече бяха полуслепи от стичащата се пот. Усилията им се оправдаха миг по-късно, когато дъските се покриха с черни стрели с треперещи разноцветни пера. Чингис забеляза, че стрелците са дисциплинирани и стрелят по заповед. Някои от изстрелите бяха успешни и когато барикадата достигна стената, три фигури останаха да лежат проснати по очи върху пясъка.

Проходът се изпълни с грохот, когато чуковете заблъскаха портата в стената. Стрелците се трупаха отгоре и се навеждаха, за да пуснат стрелите си и през най-малките пролуки. Бойците долу надаваха викове и падаха по края на дървения щит, а телата им се гърчеха, улучвани отново и отново.

Чингис тихо изруга, когато видя над парапета големите камъни. Беше обсъждал тази възможност с военачалниците, но въпреки това трепна, когато някакъв командир с украсен с пера шлем вдигна ръка и изрева заповед. Първият камък пада много дълго и Чингис чу изпукването, когато мъжете под преградата рухнаха на колене. Когато се изправиха с мъка, бойците с чуковете заудряха още по-силно с темпото на барабаните, които ги бяха изпратили.

Още два камъка полетяха надолу и дървената барикада се разпадна. Чуковете бяха захвърлени на земята и се надигна ужасен рев, когато стрелците съзряха живите мишени. Чингис сви юмруци, гледаше как хората му се пръсват. Портата бе издържала и не им оставаше нищо друго, освен да размахват яростно оръжия към враговете високо над тях. Бойците започнаха да падат един след друг и накрая всички се втурнаха отчаяно обратно към прохода.

Докато тичаха, още от тях бяха повалени от рояците бръмчащи стрели. Петнайсетина успяха да се измъкнат извън обсега им и спряха, опрели ръце на колене и дишайки тежко. Пътят зад тях беше осеян с оръжията, които бяха захвърлили при бягството си, и с тела, от които стърчаха стрели.

Чингис бавно излезе в средата на пътя и се взря в ликуващите защитници. Чуваше радостните им викове, трудно му беше да се насили да им обърне гръб. Когато го стори, виковете се засилиха и той сковано се отдалечи, докато не се скри от очите им.

От най-високата точка на стената Лиу Кен го гледаше как се отдалечава, като се мъчеше да не издаде задоволството си и остана с безизразна физиономия. Всички останали се усмихваха открито и се тупаха по гърбовете, сякаш бяха спечелили голяма победа. Той усети как гневът му се надига заради глупостта им.

— Сменете стражите и докарайте пет отделения нови стрелци — рязко заповяда той. Усмивките изчезнаха. — Изгубихме хиляда стрели в клисурата, погрижете се колчаните отново да са пълни. Всеки да получи дажба вода.

Лиу се подпря на стария зид и се загледа в прохода. Бяха избили почти всички нападатели и той беше доволен от стрелците си. Отбеляза си да поздрави командира. Трясъкът на чуковете го бе разтревожил, но портата издържа. Усмихна се мислено. Ако не беше издържала, монголите щяха да се озоват в ограден с високи стени двор с много стрелци по тях. Крепостта бе проектирана великолепно и той беше доволен, че службата му не е приключила преди да види с очите си изпитанието на конструкцията.

Намръщи се към разбитите парчета дърво на пясъка. От всичко, което му беше известно за племената, трябваше да се предполага, че ако се появят изобщо, ще нападнат като диви зверове. Предпазният щит показваше хитро планиране и това го тревожеше. На всяка цена трябваше да го спомене в доклада си до губернатора на провинцията. Нека той да решава как да действа. Лиу се загледа замислено към проснатите мъртъвци. Никога досега не бяха използвали камъни. Повечето бяха покрити с мъх от годините, през които бяха лежали в готовност покрай стената. И те също трябваше да се попълнят от складовете, макар че за подобни дреболии си имаше чиновници. Крайно време беше да свършат нещо повече от това да разпределят храната и водата на войниците.

Обърна се при звука от сандали и преглътна от удивление при вида на командващия гарнизона, който се изкачваше по стълбата на стената. Шен Ти бе администратор, а не военен, и Лиу се подготви да посрещне идиотските му въпроси. От изкачването онзи се задъха, затова се наложи Лиу да се извърне и да се направи, че не е забелязал слабостта на началника си. Зачака мълчаливо, когато Шен Ти застана до него и погледна надолу със светнали очи, все още дишайки тежко.

— Накарахме псетата да побегнат — рече Шен Ти, щом дойде на себе си.

Лиу кимна мълчаливо. Не беше видял командващия по време на нападението. Сигурно беше треперил от страх с наложниците си в личните си покои от другата страна на крепостта. С горчива ирония Лиу си спомни думите на Сун Дзъ5 за отбранителната война. Шен Ти със сигурност беше привърженик на криенето в „недрата на земята“, но само защото Лиу беше тук да разпръсне нападателите. Въпреки това трябваше да бъде любезен заради ранга му.

— Ще оставя телата до края на деня, господарю, за да съм сигурен, че никой не се преструва на мъртъв. Призори ще пратя хора да съберат оръжията и стрелите.

Шен Ти впери поглед към труповете в клисурата. Виждаше захвърлените по земята сандъчета и едно великолепно копие, дълго колкото човек. Знаеше, че ако остави това на войниците, всичко по-ценно ще изчезне. Нещо проблясваше в зеленикаво златистия пясък и той присви очи към него.

— Ти ще ги наглеждаш, Лиу. А сега прати хора да проверят дали портата е невредима. Да ми донесат всичко по-ценно да го прегледам.

Лиу едва не трепна от безсрамната алчност на дебелака. Уйгурите никога не бяха притежавали нещо ценно. Нямаше причина да очакват от тези дрипави племена нещо повече от парченца лъскав метал. Той обаче не беше благородник и се поклони толкова ниско, колкото позволяваше бронята му.

— Както заповядаш, господарю.

Остави Шен Ти да зяпа надолу със слаба усмивка, играеща на месестите му устни. Щракна с пръсти, за да привлече вниманието на група стрелци, които пиеха поред вода от една кофа.

— Излизам да обера убитите. — Пое дълбоко дъх, давайки си много добре сметка, че си е позволил да покаже горчивината си от срамната заповед. — Връщайте се по местата си и бъдете готови за ново нападение.

Войниците побързаха да изпълнят заповедта му и се завтекоха към стената, а захвърлената кофа падна с трясък на земята. Лиу въздъхна и се съсредоточи върху задачата си. Несъмнено уйгурите щяха да си платят за нападението, когато кралят научеше. В мирните земи на Си Ся за случилото се щеше да се говори месеци наред. От едно поколение на търговията им се пречеше и срещу всяко уйгурско селище се провеждаха наказателни операции. Подобни военни действия не бяха по вкуса на Лиу и той смяташе да помоли да го преместят обратно в Инчуан. Там винаги се търсеха добри и опитни стражи.

Заповяда на дузина копиеносци да го последват и се спусна по прохладните стъпала към външната порта. Тя изглеждаше непокътната от тази страна и в сянката на стените Лиу се замисли за участта на всеки достатъчно глупав да пробва да я разбие. Определено не би му харесало да е сред нападателите. Съвсем машинално се увери, че вътрешната порта е залостена, преди да заповяда да вдигнат резето. Сун Дзъ беше може би най-големият военен мислител, раждал се някога в Дзин, но не беше взел предвид, че заповедите могат да се дават и от алчни хора като Шен Ти.

Пое дълбоко дъх и отвори вратата, пускайки вътре ярките слънчеви лъчи. Мъжете зад него се размърдаха и той кимна на капитана им.

— Двама да останат да пазят вратата. Останалите да съберат здравите стрели и всичко ценно. В случай на тревога хвърляте всичко и тичате към портата. Не искам никакви разговори и никакво отдалечаване на повече от петдесет крачки от стената, дори да видите изумруди колкото пачи яйца. Изпълнявайте.

Войниците отдадоха чест като един и капитанът им посочи двама да останат на стража. Лиу кимна и присви очи, докато свикне с ярката светлина. Не можеше да очаква високи стандарти от войници, озовали се в гарнизон като този. Почти всички бяха с някакво провинение в редовната армия или бяха обидили някой влиятелен големец. Сигурен беше, че дори Шен Ти има някакъв таен гаф в политическото си минало, макар че дебелакът никога не би споделил подобно нещо с прост войник, независимо какъв чин има.

Издиша бавно, като прехвърляше наум защитните мерки. Беше направил всичко необходимо, но въпреки това нещо го гризеше отвътре. Пристъпи към едно от телата и забеляза, че мъжът имаше броня, която много приличаше на неговата собствена. Намръщи се. Нямаше сведения уйгурите да копират дзински доспехи. Изработката беше груба, но вършеше работа и Лиу усети как безпокойството му се засилва.

Готов всеки момент да отскочи назад, той тежко настъпи проснатата настрани ръка. Чу костта да се троши, но движение не последва, така че кимна и продължи нататък. Най-много убити имаше край портата; двама мъже бяха проснати със стърчащи от гърлата стрели. Тежки чукове лежаха до тях и Лиу вдигна единия и го опря на стената, за да го приберат на връщане. Той също беше добре изработен.

Докато присвиваше очи към края на прохода, хората му се пръснаха настрани, като спираха да вдигат оръжията от пясъка. Малко по малко Лиу започна да се отпуска, щом видя как двама войника изтръгват стрели от едно тяло, заприличало на бодливо прасе от множеството попадения. Излезе от сянката на стената и примижа, заслепен от внезапната ярка светлина. На трийсет крачки пред него имаше две сандъчета и той знаеше, че Шен Ти следи дали няма да намерят нещо ценно в тях. Лиу не можеше да си представи защо нападателите биха тръгнали да мъкнат злато или сребро със себе си, но все пак закрачи напред по нажежения пясък, хванал дръжката на меча си. Може би вътре имаше змии или скорпиони? Беше чувал подобна тактика да се използва при нападение над градове, но тогава обикновено ги хвърляха над стените. А нападателите не бяха домъкнали катапулти и стълби.

Изтегли меча си и заби острието му в пясъка, обръщайки сандъчето на една страна. То се отвори, отвътре излетяха птици и полетяха нагоре, а той шокирано отстъпи назад.

За миг остана зяпнал, не можеше да разбере защо ги бяха оставили да се пържат на пясъка. Вдигна глава да проследи полета им и едва тогава му просветна. Очите му се разшириха от внезапния пристъп на паника. Птиците бяха сигнал. До ушите му долетя глух грохот и земята сякаш затрепери под краката му.

— Връщайте се при портата! — изкрещя Лиу и размаха меча си.

Войниците около него го зяпаха стъписани; ръцете им бяха пълни със стрели и мечове.

— Бягайте! Назад! — отново изрева Лиу. Озърна се назад към прохода, видя първите черни редици галопиращи коне и се втурна към портата. Ако глупаците са прекалено бавни, вината си е изцяло тяхна, помисли си той и препусна с всички сили.

Успя да измине само няколко крачки и се закова ужасен. Някои от труповете около портата наскачаха с все още стърчащи от тях стрели. Един от тях бе лежал абсолютно неподвижно, когато Лиу счупи ръката му. Преглътна паниката си, тъй като грохотът зад него наближаваше, и отново се затича. Видя, че портата започва да се затваря, но един от враговете вече бе пъхнал ръка в процепа. Мъжът изкрещя, когато ръката му беше насечена на парчета, но след него се втурнаха други, отвориха широко вратата и се нахвърлиха върху защитниците.

Лиу нададе яростен вой и така и не видя стрелата, която се заби в шията му. Падна в пясъка, усещаше жилото й дори докато мракът се спускаше върху него. Оставил бе вътрешната порта затворена, сигурен беше. Беше я проверил лично и все още имаше някаква надежда. Кръвта задави мислите му и тропотът на копитата изведнъж заглъхна.

Субодай се изправи на мястото, където лежеше в пясъка. Повалилата го стрела бе последвана от още две, които се бяха забили в бронята му. Ребрата му агонизираха, всяка стъпка предизвикваше нови пристъпи на болка, а по бедрото си усещаше топла струйка кръв. Клисурата се бе изпълнила с гръмотевичен грохот от препускащите с всички сили конници. Чу бръмчене на лъкове, погледна нагоре и видя полетелите черни стрели. Един кон изцвили зад него; портата беше отворена, задръстена от тела, и Субодай с олюляване тръгна към нея.

Огледа се за мъжете, начело на които го беше поставил Чингис. Четирима от тях се бяха втурнали към портата, а останалите продължаваха да лежат, явно наистина мъртви. Преглътна болезнено, когато прескочи един от тях. Познаваше го, беше от собственото му племе.

Тропотът на конниците го застигаше, той очакваше всеки момент да бъде прегазен. Помисли си, че раните сигурно са го замаяли — всичко ставаше някак си бавно, а в същото време чуваше бързото си, тежко дишане. Затвори уста, раздразнен от тази проява на слабост. Оцелелите при нападението се бяха втурнали през портата с извадени мечове. Чу бръмченето на тетива, приглушено от дебелите каменни стени. Видя как мъжете падат от другата страна, надупчени със стрели. В същия миг умът му се проясни и сетивата му се изостриха. Стрелите продължаваха да потъват в пясъка около него, но той не им обръщаше внимание. Изрева на хората си да спрат тъкмо когато стигнаха портата. Гласът му беше груб, но за негово облекчение те го чуха.

— Направете си щитове от дървото. Вземете чуковете — викна Субодай и посочи.

Чу дрънчене на брони, когато мъжете наскачаха в пясъка наоколо. Хазар изтича покрай него и Субодай го сграбчи за ръката.

— Вътре има стрелци. Още можем да използваме счупените дъски.

Стрелите изчезваха в пясъка около тях, само черните им пера оставаха да стърчат отгоре. Хазар спокойно погледна към ръката на Субодай, точно колкото да напомни на младия воин пред кого се намира. Той го пусна и Хазар започна да раздава заповеди. Всички наоколо взеха парчета от разбитото прикритие и ги вдигнаха над главите си, докато тичаха през портата.

Когато отново вдигнаха чуковете, стрелците над тях започнаха да стрелят в ямата между двете порти. Въпреки грубите щитове някои от стрелите успяха да достигнат целта си. Изправен на горещия пясък отвън, Хазар нареди да пускат залпове стрели върху защитниците на външната страна, за да ги принуди да останат скрити и да не могат да се прицелят, докато войската напредваше. Прехапа устна, като видя в каква открита позиция се намират, но нямаха друг избор, докато не разбият вътрешната порта. Глухите удари на чуковете отекваха наред с виковете на умиращите.

— Влизай вътре и не им давай да си поемат дъх — извика Хазар на Субодай. Младият воин сведе глава и се затича към хората си.

Мина през ивица сянка, отново се озова под яркото слънце и видя редицата стрелци със студени погледи, които пускаха стрела след стрела в каменния капан.

Едва успя да се шмугне под един от щитовете. Стрела одраска ръката му и той изруга на глас. Само един от десетимата му подчинени беше останал жив.

Пространството между портите нарочно беше оставено малко и вътре можеха да се поберат не повече от десетина воини. Някои блъскаха отчаяно портата с чуковете, а останалите държаха парчетата дърво над главите си и се притискаха колкото се може по-плътно един към друг. Земята бе песъчлива и покрита със стрели като настръхнала кучешка козина. Нови стрели летяха надолу и Субодай чу как някой отгоре крещи заповеди на непознат език. Ако имат камъни за хвърляне, цялата атака ще бъде смазана, преди да разбием вътрешната порта, помисли си той, като се бореше с надигащия се ужас. Чувстваше се като уловено в капан животно. Мъжът до него беше изгубил шлема си в суматохата. Нададе болезнен писък и падна. От шията му стърчаха перата на стрела, пусната право отгоре. Субодай грабна щита и го вдигна нагоре, като трепваше при всяко ново попадение. Ударите на чуковете се редяха подлудяващо бавно, чу се доволното изсумтяване на един от воините, после се разнесе трясък на сцепено дърво.

Портата поддаде и бойците се проснаха в праха зад нея. Първите умряха на място, повалени от залпа на очакващите ги арбалетчици. Отзад хората на Хазар усетиха, че се е отворил път, изреваха диво, втурнаха се напред, притиснаха малката група в портата и се запрепъваха в труповете.

Субодай не можеше да повярва, че още е жив. Изтегли меча, даден му от самия Чингис, и се втурна напред сред масата вбесени мъже, най-сетне освободен от тясното затворено пространство. Арбалетчиците нямаха време да презаредят. Субодай уби първия с прав удар в гърлото, докато войникът стоеше, замръзнал от ужас. Половината от нахлулите в крепостта бяха ранени и покрити с кръв, но бяха оцелели и тържествуваха, когато се изправиха срещу редиците на защитниците. Някои от първите се изкатериха по дървените стълби нагоре и се ухилиха при вида на стрелците, които все още пускаха стрели в пространството между портите. Монголските лъкове запяха и противниковите стрелци започнаха да падат, сякаш ударени с чукове.

Войската на Чингис нахлу през портата и изпълни крепостта. Първата атака беше почти безредна. Субодай знаеше, че докато старши командири като Хазар или Арслан не поемат нещата в свои ръце, може да убива колкото си иска, и нададе див рев, изпълнен с радостна възбуда.

Без Лиу Кен, който да организира отбраната, войниците на гарнизона се огънаха, побягнаха пред нашествениците и се пръснаха в паника. Чингис остави коня си на тревата, мина през първата порта и се наведе, за да се провре под разбитите дъски на следващата. Гледаше тържествуващо как воините му разбиват войниците от крепостта. През цялата си история племената никога не бяха имали възможност да ударят онези, които ги потискаха. Изобщо не го беше грижа, че войниците на Си Ся се смятат за нещо различно от тези на Дзин. За неговия народ всички те бяха част от една и съща древна и омразна раса. Видя, че някои от защитниците захвърлят оръжията си, поклати глава и повика Арслан, който минаваше покрай него.

— Не искам никакви пленници, Арслан — рече той. Командирът му сведе глава.

Клането продължи методично. Тези, които се криеха в подземията на крепостта, бяха измъкнати навън, за да бъдат екзекутирани. Денят напредваше и мъртъвците се трупаха на купчина върху червените камъни на централния двор. Кладенецът в двора стана същинско око на ураган, когато всеки мъж с пресъхнало гърло реши да утоли жаждата си кофа след кофа, докато не започнеше да кашля, станал вир-вода. Бяха победили пустинята.

Когато слънцето започна да се спуска към хоризонта, Чингис също отиде до кладенеца, като прескачаше купчините мъртъвци. Воините се умълчаха, един от тях напълни кожената кофа и я подаде на хана. Чингис пи, ухили се и всички изреваха тъй силно, че викът им отекна в стените наоколо. Бяха плъзнали из плетеницата коридори и стаи, галерии и алеи, които им изглеждаха така странни и непознати. Като глутница подивели кучета стигнаха до другия край на крепостта, оставяйки черните камъни покрити с кръв.

Командващият гарнизона беше открит в апартамент, окичен в коприна и безценни гоблени. Нужни бяха трима души, за да се справят с вратата от желязо и дъб. Шен Ти се криеше вътре заедно с десетина ужасени жени. Когато Хазар влезе в стаята, командващият се опита да отнеме живота си с кинжал. Беше толкова ужасен, че оръжието се изплъзна от потните му длани, оставяйки само драскотина по гърлото му. Хазар прибра меча си, сложи месестата ръка на мъжа върху дръжката на ножа и го насочи за втори път към гърлото. Шен Ти изгуби самообладание и се опита да се бори, но хватката на Хазар беше силна, той рязко прекара кинжала през гръкляна му и отстъпи назад, докато кръвта плискаше навън, а умиращият дебелак размахваше ръце и крака.

— Този е последният — рече Хазар. Погледна жените и кимна. Бяха странни създания, кожата им беше покрита с пудра, бяла като кобилешко мляко, но той реши, че са привлекателни. Ароматът им на жасмин се смеси с вонята на кръв и Хазар им се ухили с вълча усмивка. Брат му Хаджиун бе спечелил олхунутско момиче за жена и в гера му вече имаше две деца. Първата жена на Хазар бе умряла и сега той беше сам. Запита се дали Чингис ще му позволи да се ожени за две-три от тези чужденки. Идеята му се понрави неимоверно. Той пристъпи до прозореца и погледна навън към Си Ся.

Гарнизонът се намираше високо в планината и пред Хазар се откриваше изглед към огромна долина с отвесни скали, губещи се в далечината. Долу се виждаше зелена земя, покрита с чифлици и села. Развълнуван, Хазар пое дълбоко дъх.

— Все едно да откъснеш узрял плод — рече той на току-що влезлия Арслан. — Прати да извикат братята ми. Трябва да видят това.

6.

Кралят седеше в най-високата стая на двореца си и гледаше плоската равнина на Си Ся. Сутрешната омара се вдигаше над полетата и красотата им беше неописуема. Ако не знаеше, че някъде там има вражеска войска, всичко щеше да изглежда мирно и спокойно като всяка друга сутрин. Каналите блестяха на слънцето като златни ивици, пренасящи безценната вода до полята. Виждаха се дори далечните фигурки на селяните, които се трудеха, без да се замислят за войската, нахлула в страната им от северната пустиня.

Рай Чианг оправи робата си от зелена коприна със златни бродерии. Беше сам и лицето му бе спокойно, но докато се взираше в изгрева, пръстите му нервно подръпваха една нишка и най-накрая тя попадна между ноктите му и се скъса. Той се намръщи и погледна надолу. Дрехата бе изработена в Дзин и той я носеше, за да му донесе късмет и подкрепления. Беше пратил писмо по двама от най-бързите си вестоносци веднага щом чу за нападението, но отговорът се бавеше.

Въздъхна и пръстите му несъзнателно продължиха да дърпат и чоплят. Ако старият император беше жив, най-малко петдесет хиляди войници щяха да се притекат на помощ на малкото му кралство, сигурен беше. Капризните богове му бяха изиграли лоша шега, като отнеха съюзника му точно когато имаше най-много нужда от неговата помощ. Принц Вей му беше непознат и Рай Чианг не знаеше дали арогантният син е наследил щедростта на баща си.

Замисли се за разликите между страните им и се запита какво още би могъл да направи, за да си осигури подкрепата на Дзин. Най-далечният му прародител е бил дзински принц и управлявал провинцията като лично владение. Той не би видял нищо срамно в това да помоли за помощ. Кралството Си Ся било забравено през големите размирици преди векове, когато по-важните принцове се борели помежду си, и в крайна сметка империята Дзин била разделена на две. Рай Чианг беше шейсет и четвъртият владетел от онзи кървав период. Почти три десетилетия след смъртта на баща си бе успял да запази народа си свободен от сянката на Дзин, като си осигуряваше други съюзници и внимаваше да не направи погрешна стъпка, заради която кралството му насилствено да бъде върнато в лоното на императора. Един ден някой от синовете му щеше да наследи този несигурен мир. Рай Чианг плащаше данъка си, въртеше търговия и пращаше войници в редиците на имперската армия. В замяна на това беше смятан за почетен съюзник.

Наистина, Рай Чианг бе поръчал нова писменост за народа си, която не приличаше на дзинската. Старият император му беше пратил за превод редки текстове на Лао Дзъ и Буда Шакиямуни. Разбира се, това беше знак на съгласие, ако не и на одобрение. Долината на Си Ся наистина беше отделена от земите на Дзин, ограждаха я планините и Жълтата река. С новата писменост и език страната щеше да се отдалечи още повече от влиянието на Дзин. Това беше опасна и деликатна игра, но Рай знаеше, че има проницателността и енергията да намери подходящото бъдеще за народа си. Помисли си за новите търговски пътища, които беше открил на запад, и за богатствата, които бяха потекли по тях. А ето че всичко това бе изложено на опасност от дивашките племена от пустинята.

Запита се дали принц Вей ще осъзнае, че с нахлуването си в Си Ся монголите са пресекли скъпоценната му стена на североизток. Все още не знаеше дали да приеме това, което принцът щеше да поиска срещу помощта си. Кралството можеше да бъде спасено само ако отново бъде превърнато в провинция.

При мисълта за дзинска армия в земите му Рай Чианг почука раздразнено с пръсти. Отчаяно се нуждаеше от нея, но ако тя останеше тук, след като битката приключи? Ами ако изобщо не пристигнеше?

Двеста хиляди души вече се бяха укрили зад стените на Инчуан, а хиляди други се събираха навън пред затворените врати. Нощем най-отчаяните се опитваха да се покатерят по стените и кралските стражи се принуждаваха да ги прогонват с мечовете си или да изстрелват залпове стрели в тълпата. Всяка сутрин слънцето осветяваше нови трупове и войниците трябваше да излизат от града и за да не започнат епидемии, да ги погребват под враждебните погледи на останалите. Това беше мрачна и неприятна работа, но градът можеше да изхрани ограничен брой хора и портите му си останаха затворени. Рай Чианг дърпаше златните нишки, докато под ноктите му не се появиха капчици кръв.

Намерилите убежище спяха по улиците — леглата в хановете бяха отдавна заети. Цената на храната растеше всеки ден и черният пазар процъфтяваше, макар че стражите бесеха всеки, когото хванеха да се запасява. Инчуан бе град на страха, докато чакаше варварите да нападнат, но вече цели три месеца до него достигаха единствено съобщенията за опустошенията и разрухата, която войската на Чингис оставяше след себе си. Все още не беше стигнала до Инчуан, макар че често забелязваха съгледвачите й в далечината.

Удари гонг и стресна Рай Чианг. Той не можеше да повярва, че часът на дракона е настъпил. Размислите не му бяха донесли обичайното усещане за покой преди денят да започне. Той поклати глава към злите духове, които пречупваха волята на силните. Може би утрото щеше да донесе по-добри новини. Седна изправено на трона си от лакирано злато и скри ръкава със скъсаната нишка под другия. След като се срещнеше с министрите си, щеше да облече нова дреха и да вземе хладка вана, за да успокои кръвта си.

Гонгът удари отново и вратите на залата се отвориха безшумно. Влязоха най-доверените му съветници. Стъпките им бяха приглушени от филцовите обувки, които носеха, за да не издраскат полирания под. Рай Чианг ги изгледа безстрастно — знаеше, че самоувереността им зависи от неговото поведение. Достатъчно бе да покаже и най-малък признак на нервност и щеше да се вдигне буря от паника, която да плъзне по бедняшките квартали и улиците на града долу.

Двама роби застанаха от двете страни на краля и започнаха да му веят леко с големи ветрила. Рай Чианг почти не забелязваше присъствието им; видя, че първият му министър едва запазва спокойствие. Насили се да изчака, докато дошлите докоснаха с чела пода и изрецитираха клетвата си за вярност. Думите бяха стари, успокояваха го. Баща му и дядо му ги бяха чували хиляди пъти в същата тази зала.

Най-сетне бяха готови да се заемат за работа и големите врати се затвориха. Глупаво е да смятаме, че сме останали насаме, помисли си Рай Чианг. Всичко случило се в тронната зала се превръщаше в слух преди още да е залязло слънцето. Следеше внимателно министрите си за някакъв знак, че изпитват същия страх, който се спотайваше в собствените му гърди. Не видя нищо подобно и настроението му леко се подобри.

— Твое императорско величество, Сине на небето, крал и баща на всички нас — започна първият му министър, — нося писмо от император Вей от Дзин. — Не се приближи лично, а предаде писмото на един роб. Младежът коленичи и подаде безценния свитък хартия. Рай Чианг разпозна личния знак на принц Вей и докато чупеше восъчния печат, прикри събудилата се надежда.

Не му отне много време да се запознае със съдържанието на писмото и въпреки че се владееше, не се сдържа и се намръщи. Усещаше нетърпеливото очакване на останалите и спокойствието му се оказа достатъчно разклатено, за да прочете писмото на глас:

— „За нас е добре, когато враговете ни се нападат един друг. Къде е опасността, която ни заплашва? Пусни кръвта на нашествениците и Дзин ще отмъсти за паметта ти“.

В залата цареше пълно мълчание, докато министрите осмисляха думите. Един-двама бяха пребледнели и видимо разтревожени. Нямаше да има подкрепления. Нещо по-лошо — новият император ги бе нарекъл врагове и вече не можеше да бъде смятан за съюзник, какъвто беше баща му. Възможно беше тези думи да означават края на Си Ся.

— Войската ни готова ли е? — тихо попита Рай Чианг.

Първият министър се поклони дълбоко, преди да отговори. Не можеше да събере кураж да каже на краля колко зле подготвени са войниците. Тривековният мир ги беше направил по-добри в задоволяването на градските проститутки, отколкото в бойните изкуства.

— Казармите са пълни, твое величество. Водена от кралската гвардия, армията ни ще прогони онези животни обратно в пустинята.

Рай Чианг стоеше напълно неподвижно. Знаеше, че никой няма да посмее да прекъсне мислите му.

— Кой ще защитава града, ако личната ми гвардия излезе в равнините? — накрая попита той. — Селяните ли? Не, години наред давах подслон и хранех войската. Сега е време тя да си заслужи това, което е получила от ръката ми.

Не обърна внимание на напрегнатото лице на първия си министър. Той бе просто негов братовчед и макар да управляваше градските писари с твърда ръка, беше далеч от всичко, което изискваше оригинално мислене.

— Извикайте генерала ми, за да планираме атаката — каза Рай Чианг. — Както изглежда, времето за писма и приказки е свършило. Ще обмисля думите на… император Вей и отговора си, след като се справим с по-близката заплаха.

Министрите се изнесоха; нервността личеше по напрегнатата им походка. Държавата бе живяла в мир повече от три столетия и никой не помнеше ужасите на войната.

— Това място е идеално за нас — каза Хаджиун, загледан в равнината на Си Ся.

Зад него се извисяваха планините, но погледът му бе насочен към зелените и златни поля с посеви. През изминалите три месеца племената се бяха придвижвали с невероятна скорост, помитаха село след село, без да срещат почти никаква съпротива. Три големи града паднаха преди мълвата да се разпространи, и жителите на мъничкото кралство побягнаха пред нашествениците. Отначало вземаха пленници, но когато броят им наближи четиридесет хиляди, на Чингис му дойде до гуша от непрекъснатия им плач. Войската му не можеше да изхранва такова множество, но той не можеше да ги остави и зад себе си, макар че окаяните селяни като че ли не представляваха никаква заплаха. Най-сетне дойде нареждане. Клането продължи цял ден. Труповете бяха оставени да се разлагат под слънцето и Чингис посети хълмовете на мъртвите само за да се увери, че заповедта му е изпълнена. После не се замисли нито веднъж за тях.

Пощадиха само жените, взеха ги като плячка и същата сутрин Хаджиун си намери две редки красавици. Сега те го чакаха в гера и мислите му все хвърчаха натам, вместо към следващия ход в нападението. Тръсна глава, за да се съсредоточи.

— Селяните изобщо не изглеждат войнствени, а каналите им са идеални за водопой — продължи той, поглеждайки по-големия си брат.

Чингис седеше на купчина седла до гера, подпрял брадичка на ръцете си. Настроението на племената се бе повишило. Около двамата мъже група момчета да забиваха брезови пръчки в земята. Чингис вдигна глава с интерес — забеляза, че двамата му големи синове също са в групата и се бутат и блъскат, докато спорят как най-добре да разположат пръчките. Джучи и Чагатай бяха опасна компания за момчетата от племената. Често ги въвличаха в бели и сбивания и накрая заиграваха шамарите на жените от близките гери.

Чингис въздъхна и облиза замислено устни.

— Сега сме като мечка с лапа в меда, но рано или късно те ще се раздвижат. Барчук казва, че търговците от Си Ся се хвалели с огромната си редовна войска. Още не сме я срещнали.

Хаджиун сви рамене, не се притесняваше от това.

— Може и да е така. Големият им град си е още цял. Сигурно са се скрили зад стените му. Можем да ги уморим от глад или да разрушим укрепленията им.

Чингис се намръщи на брат си.

— Няма да е лесно, Хаджиун. Очаквам Хазар да действа прибързано. Държа те близо до себе си, за да внасяш разсъдливост, когато воините започнат да се забравят. Не сме водили нито една битка тук и не искам хората ми да са тлъсти и бавни, когато дойде решаващият момент. Изкарай ги обратно на тренировки и изгори мързела от тях. А и от себе си.

Хаджиун се изчерви от укора.

— Твоя воля, братко — рече той и сведе глава. Видя, че Чингис наблюдава как синовете му яхват рунтавите си понита. Това бе олхунутско състезание и Чингис се разсея, загледан в Джучи и Чагатай, които се готвеха да препуснат в галоп покрай редицата пръчки.

Джучи обърна понито си пръв и препусна, опънал до последно детския си лък. Чингис и Хаджиун видяха как пуска стрелата на пълна скорост. Върхът й се заби в тънката тояга. Ударът беше добър. В същото време Джучи протегна лявата си ръка, сграбчи падащото парче дърво и го вдигна тържествуващо, обръщайки се към другарите си. Те нададоха радостни викове, а Чагатай само изсумтя и се приготви за своето изпълнение.

— Синът ти ще стане чудесен воин — промърмори Хаджиун. Чингис трепна и той не го погледна — знаеше какво изражение ще види.

— Докато се крият зад стени, пет пъти по-високи от човешки бой, могат да ни се присмиват, че вършеем из равнините — упорито каза Чингис. — Какво го е грижа краля им за неколкостотин села? Едва сме го ужилили, а той си стои на сигурно в Инчуан.

Хаджиун не отговори, Чагатай правеше опита си. Стрелата му пречупи пръчката, но момчето не успя да улови падащото парче. Джучи се изсмя на брат си и Хаджиун видя как лицето на Чагатай потъмнява от гняв. Знаеха, че баща им наблюдава съревнованието.

Зад гърба му Чингис взе решение и стана.

— Искам хората да са трезви и готови за поход. Ще видя онзи град от камък, дето толкова е впечатлил съгледвачите. Не може да няма начин да се влезе в него.

Не издаде пред брат си тревогите, които не му даваха покой. Никога не бе виждал град с високи стени, само бе чувал описания. Надяваше се когато види, да му дойде идея как би могъл да проникне в него, без войската да гине напразно срещу камъка.

Хаджиун тръгна, за да изпълни заповедта. Видя, че Чагатай казва нещо на по-големия си брат. Джучи скочи от понито си в движение и двете момчета се затъркаляха на земята, размахвайки лакти и боси крака. Хаджиун се ухили, щом мина покрай тях. Напомниха му за собственото му детство.

Земята, която бяха открили отвъд планината, беше плодородна и богата. Вероятно щеше да се наложи да се бият, за да я задържат, но той не можеше да си представи сила, способна да разгроми войската, която бяха довели. Като момче веднъж беше бутнал голям камък по склона на един хълм и го бе проследил как се търкаля с все по-голяма скорост надолу. Отначало камъкът бе тръгнал бавно, но съвсем скоро нищо не беше в състояние да го спре.

Аленото беше цветът на войната в Си Ся. Кралските войници носеха лакирани яркочервени брони, а помещението, в което Рай Чианг посрещна генерала си, беше с полирани стени в същия цвят. Само една маса нарушаваше кънтящата му пустота и на нея двамата мъже разглеждаха затиснатите с оловни тежести карти на района. Първоначалното отделяне от Дзин бе замислено между тези червени стени. Това беше мястото, където се спасяваше и спечелваше кралството, където се ковеше собствената му история. Лакираната броня на генерал Гиам подхождаше идеално на стаята и почти се губеше на фона на стените. Самият Рай Чианг носеше златна туника и панталони от черна коприна.

Генералът беше белокос, достолепен мъж. Той усещаше, че историята на Си Ся е увиснала във въздуха на древното помещение, тежка като отговорността върху собствените му плещи.

Той постави още един пул от слонова кост върху изрисуваните с тъмносиньо мастило линии.

— Лагерът им е тук, твое величество, недалеч от мястото, откъдето влязоха в страната. Воините им излизат да грабят на стотици ли6 във всички посоки.

— Не могат да стигнат по-далеч за един ден, така че трябва да правят лагери за през нощта — промърмори Рай Чианг. — Може би няма да е зле да ги нападнем там.

Генералът леко поклати глава. Не искаше открито да противоречи на краля си.

— Не почиват, твое величество, нито спират за храна. Съгледвачите съобщават, че те изминават цялото разстояние и се връщат обратно от изгрев до залез. Когато вземат пленници, са по-бавни, карат ги да вървят пред тях. Нямат пехота и носят продуктите си от основния лагер.

Рай Чианг се намръщи деликатно. Знаеше, че това ще бъде достатъчна проява на неодобрение, за да накара генерала да плувне в пот.

— Лагерът им не е важен, генерале. Армията трябва да нападне и разбие разбойниците, причинили толкова много разрушения. Получих доклад за купчина мъртви селяни, висока колкото цяла планина. Кой ще прибира реколтата? Градът ще гладува дори ако тези нашественици се махнат още днес!

Генерал Гиам надяна безизразна физиономия, за да не предизвика гнева му.

— На армията ще й трябва време, за да подготви бойното поле. С помощта на кралската гвардия мога да се погрижа нивите да бъдат осеяни с шипове, които да осуетят всяка атака. Ако дисциплината е добра, ще ги смажем.

— Бих предпочел дзински бойци редом до моите — каза сякаш на себе си Рай Чианг.

Генералът прочисти гърлото си. Знаеше, че темата е деликатна.

— Което прави гвардията още по-необходима, твое величество. Опълчението е малко по-добро от обикновените селяни, на които е раздадено оръжие. Няма да издържи, ако е само.

Рай Чианг насочи светлите си очи към генерала.

— Баща ми разполагаше с четиридесет хиляди обучени войници, които да бранят стените на Инчуан. Като дете гледах как червените редици маршируват през града на рождения му ден. Те сякаш нямаха край. — Намръщи се раздразнено. — Послушах глупаците и сравних разходите по това множество с евентуалните опасности, пред които бихме могли да се изправим. Гвардията ми се състои само от двайсет хиляди души, а ти искаш да ги пратя навън? Тогава кой ще защитава града? Кой ще обслужва големите лъкове и ще пази стените? Да не мислиш, че селяните и търговците ще ни бъдат полезни, ако гвардията ми излезе навън? Ще избухнат гладни бунтове и пожари. Планирай победата си без гвардията, генерале. Друг начин няма.

Генерал Гиам беше син на един от чичовците на краля и затова бе напреднал в кариерата с лекота. Въпреки това той намери достатъчно смелост да се изправи срещу неодобрението на Рай Чианг.

— Ако ми дадеш десет хиляди от гвардейците си, те ще удържат останалите. Ще бъдат ядрото, което врагът не ще успее да пречупи.

— Дори десет хиляди са твърде много — рязко отвърна Рай Чианг.

Генерал Гиам преглътна.

— Без кавалерия не мога да победя, господарю. Дори с пет хиляди гвардейци, три хиляди от които на тежки коне, бих могъл да имам някакъв шанс. Ако не можеш да ми ги дадеш, по-добре ме екзекутирай още сега.

Рай Чианг вдигна очи от картата и срещна спокойния поглед на генерал Гиам. Усмихна се, развеселен от капчицата пот, която се стичаше по врата му.

— Много добре. Така няма да ти дам най-доброто, с което разполагаме, но все пак ще запазим достатъчно хора за защитата на града. Вземи хиляда арбалетчици, две хиляди кавалеристи и още толкова копиеносци. Те ще бъдат ядрото, което ще поведе останалите срещу врага.

За миг генералът затвори очи в мълчалива благодарност. Рай Чианг не забеляза това, тъй като се обърна обратно към картата.

— Можеш да опразниш оръжейните складове. Опълчението не е червената ми гвардия, но пък видът й може да вдъхне кураж на войниците. А и няма съмнение, че това ще премахне отегчението им от бесенето на печалбари и варосването на казарми. Не ме разочаровай, генерале.

— Обещавам, твое величество.

Чингис яздеше начело на войската — огромна редица конници, простряла се през равнината на Си Ся. Когато стигаха някой канал, редицата се разваляше — воините се състезаваха помежду си кой ще прескочи препятствието и се смееха на онези, които падаха в тъмната вода и трябваше здравата да препускат, за да настигнат другарите си.

Град Инчуан се виждаше от часове като петънце на хоризонта, преди Чингис да даде заповед да спрат. По редицата прозвучаха рогове и множеството закова на място; отекнаха заповедите към хората по крилата. Намираха се на вражеска територия и не биваше да са невнимателни.

Градът се извисяваше в далечината. Макар и отдалечен на много мили, той изглеждаше масивен и застрашителен с огромните си размери. Чингис присви очи през следобедната мараня. Строителите бяха използвали тъмносив камък, той различи колони, които май бяха вградени в стените кули. Не можеше да разбере предназначението им и се мъчеше да не покаже безпокойството си пред своите хора.

Огледа се. Войската му не можеше да бъде изненадана със засада върху толкова равен терен. В засетите ниви биха могли да се крият войници, но съгледвачите щяха да ги забележат много преди да се приближат достатъчно. Мястото бе безопасно. Той взе решение, спеши се и заповяда да се установят на лагер.

Зад него племената се разшетаха по обичайния им начин. С отдавна заучени и привични движения отделните семейства заиздигаха герите си. Село, градче, истински град израсна от каруците. Не след дълго се появи каруцата на самия Чингис и въздухът се изпълни с миризмата на печено овнешко.

Арслан вървеше покрай редицата със сина си Джелме. Под погледите им воините от всички племена се изпъваха и свеждаха приказките до минимум. Чингис беше доволен и се усмихна, когато стигнаха до него.

— Никога не съм виждал толкова равна страна — рече Арслан. — Няма къде да се оттеглим и да се защитаваме, ако ни притиснат. Тук сме прекалено открити.

Синът му Джелме вдигна очи при тези думи, но не каза нищо. Арслан беше два пъти по-възрастен от останалите военачалници и командваше предпазливо и разумно. Никога не се бе показвал като луда глава пред племената, но те уважаваха уменията му, а от гнева му се страхуваха.

— Няма да бъдем отблъснати, Арслан. Не и оттук — потупа го по рамото Чингис. — Ще ги накараме да излязат от онзи град, а ако не го сторят, може просто да издигна земен насип до стените им и да препусна вътре. Гледката ще си заслужава, не мислиш ли?

Арслан се усмихна стегнато. Той беше един от тези, които се бяха приближавали до Инчуан достатъчно близо, за да накарат защитниците да похабят стрелите си по тях.

— Прилича на планина, господарю. Сам ще се убедиш, когато стигнеш по-близо. На всеки ъгъл има кула, а в стените има процепи, през които стрелците те наблюдават. Трудни мишени са, а лесно могат да стрелят по нас.

Доброто настроение на Чингис се стопи.

— Първо ще видя, после ще решавам. Ако не се предадат, ще ги уморим с глад.

Джелме кимна. Беше яздил с баща си и бе почувствал сянката на града върху гърба си. Беше израснал в откритите степи и мисълта за човешкия мравуняк вътре го дразнеше. Самата идея за такъв живот беше оскърбителна.

— Каналите влизат в града, господарю — каза той. — През тунели, закрити с железни решетки. Разбрах, че те отмиват изпражненията на хората и животните. Това може да е слабото им място.

Чингис грейна. Беше яздил цял ден и се чувстваше уморен. Щеше да има време да планира нападението утре, след като се наяде и наспи.

— Ще намерим начин — обеща той.

7.

По-младите воини на Чингис прекараха следващите няколко дни, като яздеха възможно най-близо до града, подлагайки на изпитание куража си. Не срещаха никаква съпротива. Най-дръзките препускаха под сенките на стените и надаваха предизвикателни крясъци. Стрелите свистяха около тях, но за три дни само един защитник успя да направи точен изстрел. Но улученият воин се удържа в седлото и се отдалечи невредим, като измъкна стрелата от бронята си и я захвърли презрително на земята.

Чингис също приближи града заедно с военачалниците и командирите си. Това, което видя, не го окуражи особено. Дори каналите бяха защитени от железни пръти с дебелината на човешка ръка, забити дълбоко в камъка. Вероятно можеха да си пробият път през тях, макар че пълзенето из тъмните тунели щеше да бъде неприятно за хората от степите.

Когато се свечери, братята и военачалниците му се събраха в големия гер, за да се нахранят и да обсъдят проблема. Настроението на Чингис отново беше мрачно, но Арслан го познаваше от началото на възхода му и не се боеше да говори направо.

— С дървените щитове можем да защитим хората достатъчно дълго, за да си пробият път през отворите на канала — каза той, като дъвчеше. — Само че онези неща по стените не ми харесват. Никога преди не бих повярвал, че може да съществуват толкова големи лъкове. Ако са истински, би трябвало да изстрелват стрели с човешки бой. Какви ли поражения нанасят?

— Не можем да стоим отвън цяла вечност, докато те призовават съюзниците си. Но не можем и да ги подминем и да оставим готова за удар войска зад гърба си — промърмори Хаджиун. — Трябва да влезем в града или да се върнем в пустинята и да се откажем от всичко, което спечелихме.

Чингис хвърли кисел поглед към по-младия си брат.

— Тази няма да я бъде — каза той с по-голяма увереност, отколкото чувстваше в действителност. — Реколтата им е в ръцете ни. Колко време ще издържат, преди да започнат да се изяждат един друг? Времето е на наша страна.

— Мисля, че все още не сме ги засегнали сериозно. Те получават вода от каналите, а доколкото знаем, са презапасени със зърно и осолено месо. — Хаджиун видя, че Чингис се мръщи на думите му, и продължи. — Можем да чакаме години наред, а кой знае колко войски ще им се притекат на помощ? Докато започнат да гладуват, може да се изправим срещу самия Дзин и да се окажем в капан между едните и другите.

— Тогава дай решение! — рязко рече Чингис. — Уйгурските учени твърдят, че градовете в Дзин са като този или дори още по-големи, ако можеш да си го представиш. Щом са построени от хора, значи могат да бъдат унищожени от хора, сигурен съм в това. Кажи ми само как да стане.

— Можем да отровим водата в каналите — отвърна Хазар и посегна за парче месо с ножа си. Спря във внезапно настъпилата тишина и огледа присъстващите. — Какво? Страната не е наша.

— Лоши неща говориш — сгълча Хаджиун брат си от името на всички. — Тогава какво ще пием ние самите?

Хазар сви рамене.

— Чиста вода, по-нагоре по течението.

Чингис слушаше замислено.

— Трябва да ги принудим да излязат — каза той. — Няма да позволя да се отравя чиста вода, но можем да прекъснем каналите и да обречем града на жажда. Нека видят как трудът на поколения наред отива на вятъра. Може тогава да излязат срещу нас в равнината.

— Ще се погрижа за това — обади се Джелме.

Чингис му кимна.

— Ти също, Хазар. Ще пратиш сто души да разбият решетките на каналите там, където те влизат в града.

— За да направим дървени щитове, трябва да разглобим още каруци. На семействата това никак няма да им хареса — рече Хазар.

Чингис изсумтя.

— Ще им построя нови, щом влезем в проклетия град. Тогава ще ни благодарят.

Всички в гера чуха бесния тропот на приближаващи копита. Чингис застина с парче тлъсто овнешко в ръка. Вдигна глава, когато чу как някой скача върху каруцата отвън. Вратата на гера се отвори.

— Излизат, господарю.

— В тъмното? — облещи се Чингис.

— Няма луна, но бях достатъчно близо, за да ги чуя, господарю. Бърбореха като птици и вдигаха повече шум от малки деца.

Чингис хвърли месото в големия поднос в средата на гера.

— Връщайте се при хората си, братя. Пригответе се. — Погледът му се стрелна към Арслан и Джелме, които седяха един до друг. — Арслан, ти ще останеш с пет хиляди души да пазиш семействата. Останалите ще яздят с мен.

Ухили се и те му отговориха с усмивки.

— Никакви години, Хаджиун. Дори нито ден повече. Прати най-бързите съгледвачи. Искам да знам какво правят веднага щом почне да се зазорява. Тогава ще имам заповеди за теб.

Толкова далеч на юг есента беше все още гореща и неприбраното зърно започна да се рони и да гние по нивите. Монголските съгледвачи крещяха обиди и предизвикателства към червената армия, която бе излязла от убежището си, а някои препуснаха обратно към Хаджиун, за да му съобщят подробностите. Влизаха в големия гер на групи по трима и разказваха какво са научили.

Чингис крачеше напред-назад и слушаше.

— Тази история с кошниците не ми харесва — каза той на Хаджиун. — Какво биха могли да сеят по земята?

Беше чул, че стотици хора вървят в редици пред войската на Инчуан. Всеки от първата редица носеше кошница на гърба си, а онзи зад него бъркаше в нея и разхвърляше нещо.

Повикаха хана на уйгурите да обясни загадката. Барчук разпита подробно съгледвачите, накара ги да си спомнят и най-дребната подробност.

— Сигурно е някакъв начин да забавят конете ни — каза най-сетне той. — Може би пръскат остри камъни или желязо по широката ивица земя пред войската и явно нямат намерение да я пресичат. Ако смятат да ни предизвикат, вероятно очакват атаката ни да се препъне.

Чингис го тупна по рамото.

— Каквото и да правят, няма да им позволя те да избират бойното поле — каза той. — Ще си получиш свитъците, Барчук.

Погледна грейналите лица на най-доверените си хора. Никой от тях не познаваше истински врага, срещу когото се изправяха. Клането в гарнизона при влизането в Си Ся не можеше да се сравни с войската на кралския град. Чингис усети как сърцето му се разтуптява при мисълта, че най-накрая се изправя срещу враговете на народа си. Нима можеха да се провалят след толкова дълга подготовка? Кокчу твърдеше, че и звездите вещаят нова съдба за народа му. С помощта на шамана Чингис бе принесъл в жертва бяла коза на бащата-небе, като говореше на най-древния шамански език. Тенгри не би им отказал. Твърде дълго усилията на Дзин и неговите златни градове бяха тъпкали монголските племена. Но сега те бяха силни и градовете щяха да паднат.

Военачалниците стояха напълно неподвижно, докато Кокчу бъркаше в малки купички и рисуваше линии по лицата им. Когато след това се погледнаха, не можеха да се разпознаят. Виждаха единствено маските на войната и свирепи, всяващи ужас очи.

Шаманът остави Чингис за накрая, като начерта червена линия от върха на челото му надолу през очите до ъгълчетата на устата.

— Желязо няма да те докосне, господарю. Камък няма да те пречупи. Ти си Вълкът и бащата-небе те гледа.

Чингис го гледаше, без да мига. Кръвта върху кожата му пареше. Накрая кимна, излезе от гера, яхна понито си и застана в първата редица. Градът се виждаше в далечината, а пред него размазана маса червени мъже сякаш чакаше да види унижението му. Чингис погледна наляво и надясно и вдигна ръка.

Сто невъоръжени момчета забиха барабани. Всяко от тях се бе преборило с връстниците си за правото да язди с воините и мнозина още носеха белезите от борбата. Чингис докосна за късмет дръжката на бащиния си меч и усети силата си. Спусна ръка и всички като един препуснаха с грохот през равнината на Си Ся към стените на Инчуан.

— Идват, господарю! — възбудено възкликна първият министър на Рай Чианг. От кулата на владетеля се откриваше най-добрият изглед в града към равнината и Рай Чианг не бе възразил срещу присъствието на съветниците в личните му покои.

С лакираните си доспехи войниците приличаха на ярко петно кръв пред града. На Рай Чианг му се стори, че вижда белобрадата фигура на генерал Гиам да препуска напред-назад пред редиците. Пиките на полковете блестяха под утринните лъчи на слънцето. Личната му гвардия бе разположена по крилата. Това бяха най-добрите конници в Си Ся и кралят не съжаляваше, че ги е натоварил с тази задача.

Беше дълбоко засегнат, че трябва да се крие в града, докато опустошават земите. Само видът на вражеската войска беше достатъчен, за да повдигне настроението му. Гиам беше солиден мислител, на когото можеше да се разчита. Вярно, че нямаше нито една битка в кариерата си, но Рай Чианг беше прегледал плановете му и не бе намерил никакви недостатъци в тях. Докато чакаше, кралят пиеше слабо бяло вино и се наслаждаваше на мисълта, че неприятелят ще бъде смазан пред очите му. Вестта за победата щеше да стигне до император Вей и той щеше да съжалява. Ако Дзин им се беше притекъл на помощ, Рай Чианг завинаги щеше да му остане длъжник. Император Вей беше достатъчно проницателен, за да разбере, че сам се е отказал от изгодната търговия и властта, и тази мисъл опияняваше Рай Чианг. Щеше да се погрижи да информира Дзин и за най-малката подробност от битката.

Генерал Гиам гледаше как прашният облак на врага приближава. Земята беше изсъхнала, тъй като селяните не смееха да напояват нивите си. Тези, които се бяха опитали, бяха убити от съгледвачите на нашественика — явно за развлечение или за да се насъскат младите воини. Днес на това щеше да се сложи край.

Заповедите му се предаваха на редиците с високи флагчета, които се развяваха на лекия ветрец. Докато оглеждаше строя, той видя черните кръстове на червен фон — знак, че трябва да останат на позициите си. Полето пред армията бе осеяно със стотици хиляди железни шипове, скрити в тревата, Гиам чакаше нетърпеливо диваците да се натъкнат на тях. Тогава щеше да настане същинска касапница и той щеше да даде заповед за атака в плътен строй, докато монголите са все още объркани.

Кралската кавалерия пазеше двете крила и той кимна доволно при вида на прекрасните й коне, които пръхтяха възбудено и риеха с копита земята. Кралските копиеносци стояха решително в самия център на армията с прекрасни доспехи, които приличаха на люспите на екзотична риба. Мрачните им физиономии вдъхваха кураж на останалите, докато прашният облак растеше и земята под тях затрепери. Гиам видя, че един от флаговете се килна, и прати човек да накаже знаменосеца. Войниците бяха нервни, виждаше се по лицата им. Разпилените вражески редици обаче щяха да им вдъхнат кураж. Мехурът му беше пълен и Гиам изруга под нос — не можеше да слезе от коня точно когато врагът лети насреща им. Видя, че много хора в строя уринират в праха и се подготвят за битката.

Наложи се да изкрещи заповедите си, за да надвика грохота на галопиращите коне. Пръснатите по редиците гвардейски офицери предадоха командата да стоят на местата си.

— Още съвсем малко — промърмори той. Вече различаваше, отделните фигури на враговете и стомахът му се стегна, когато осъзна колко са много. Чувстваше погледите на гражданите в гърба си и знаеше, че кралят го гледа заедно с всички, които бяха успели да си намерят място на стените. Оцеляването на Инчуан зависеше от тях.

Вторият командващ стоеше до него, готов да предаде заповедите му.

— Ще бъде велика победа, генерале — каза той. Гиам усети напрежението в гласа му и се насили да откъсне поглед от врага.

— Кралят ни гледа и хората не бива да губят присъствие на духа. Знаят ли, че той ни наблюдава?

— Погрижих се за това, генерале. Те… — Очите на офицера се разшириха и Гиам рязко се обърна към вражеската редица, препускаща с все сили през равнината.

От центъра й напред излязоха сто галопиращи понита и оформиха колона във вид на стрела. Гиам гледаше, без да разбира, докато те приближаваха скритите шипове. Поколеба се, не беше сигурен как новият строй ще се отрази на плановете му. Усети, че по скалпа му се стича пот, и изтегли меча, за да успокои ръцете си.

— Почти стигнаха… — прошепна той. Конниците се бяха привели ниско върху понитата с напрегнати от вятъра лица. Гиам ги видя да преминават линията с шиповете и за един ужасен момент си помисли, че някак ще успеят да минат през нея. Точно тогава първият кон изцвили и се прекатури презглава. Десетки други също изпопадаха, когато шиповете се впиха в меката част на копитата им, и ездачите им полетяха напред към смъртта си. Тънката колона се огъна и Гиам изпита свирепа радост. Видя как галопиращата редица се изкриви, когато воините рязко дръпнаха поводите. Почти всички натъкнали се на шиповете лежаха осакатени или мъртви на тревата. От червените редици се надигнаха радостни викове.

Гиам видя гордо изправените пики и сви юмрук в радостна възбуда. Нека да дойдат пешком и да видят какво им е приготвил!

Вражеското множество зад ревящите на земята хора и животни се блъскаше нестройно, изгубило целия си устрем. Пред очите на Гиам необучените диваци изпаднаха в паника. Те не познаваха друга тактика освен директната атака, а сега бяха лишени от нея. Без никакво предупреждение стотици монголи се обърнаха и се втурнаха срещу собствените си редици. Суматохата се разрасна с необичайна скорост и Гиам видя, че монголските командири крещят противоречиви заповеди на бягащите си подчинени и ги удрят с широкото на сабите си. Зад него жителите на Инчуан изреваха при гледката.

Гиам рязко се извъртя в седлото. Воините по цялата първа редица бяха направили половин крачка напред като кучета, опъващи каиша си. Виждаше как кръвожадността им се надига и разбра, че трябва да я овладее.

— Стой! — изрева той. — Офицери, кажете на хората си. Да стоят на място!

Не можеха да ги задържат. Още една стъпка разруши всички задръжки и крещящите червени редици се втурнаха напред в блестящите си нови брони. Въздухът се изпълни с прах. Единствено кралската гвардия остана на мястото си, но пък кавалерията по фланговете бе принудена да тръгне с останалите или да ги остави незащитени. В отчаянието си Гиам крещеше и офицерите му препускаха напред-назад по редиците, като се опитваха да задържат войската. Беше невъзможно. Почти два месеца те бяха търпели неприятелите им да яздят в сенките на града, а сега най-сетне се отваряше възможност да им пуснат кръвта. Опълченците закрещяха предизвикателно, щом стигнаха бариерата от железни шипове. Тя не представляваше опасност за хората и пехотинците я прекосиха бързо, като убиваха все още живите вражески воини и мушкаха мъртвите, докато не ги превърнаха в кървави парцали върху тревата.

Гиам правеше всичко възможно да спре с коня си редиците. В яростта си заповяда на роговете да свирят отбой, но войниците бяха слепи и глухи за всичко освен за врага и краля, който ги наблюдаваше. Не можеха да бъдат върнати обратно.

Гиам забеляза внезапната промяна у врага преди своите войници. Пред очите му суетенето на монголите бе преустановено и те образуваха идеални нови редици. Дисциплината им го ужаси. Алените войници на Си Ся бяха изминали половин миля, оставяйки зад себе си капаните и ямите, които бяха изкопали предишната нощ, и продължаваха устремно напред, за да окървавят мечовете си и да прогонят врага. А ето че най-неочаквано се бяха озовали срещу армия от самоуверени воини на гола земя. Чингис даде една-единствена заповед и цялото множество потегли в тръс. Монголските воини извадиха лъковете от кожените калъфи на седлата и първите дълги стрели от колчаните на гърбовете си. Управляваха понитата си само с колене, яздеха с насочени надолу стрели. Чингис излая нова заповед, редиците ускориха ход и внезапно препуснаха в галоп, вдигайки стрелите за първия си залп.

Страхът прелетя през озовалия се на открито червен строй. Алените бойци се скупчиха, някои от задните редици все още крещяха войнствено, когато монголската войска полетя насреща им. Гиам ревеше отчаяни заповеди да увеличат разстоянието между редиците, но единствено кралската гвардия ги изпълни. Изправени за втори път пред масирано нападение, ужасените и объркани опълченци се скупчиха още по-нагъсто.

Двайсет хиляди свистящи стрели се стовариха върху червените редици и ги повалиха на колене. Не можеха да отвърнат на подобен унищожителен залп. Собствените им арбалетчици стреляха слепешком към врага, затруднени от суматохата на своите другари. Монголите стреляха по десет пъти на всеки шейсет удара на сърцето и точността им бе смазваща. Червената броня спаси някои от противниците им, но когато се изправяха с рев, те бяха улучвани отново и отново, докато не паднеха мъртви. Когато монголите се втурнаха напред за близък бой, Гиам заби пети в хълбоците на коня си и полетя през окървавените редици към кралските копиеносци в отчаян опит да ги накара да удържат позицията си. По някакво чудо успя да стигне до тях невредим.

С червените си доспехи кралските гвардейци не изглеждаха по-различно от опълчението. Когато пое командването, Гиам видя, че някои от простите войници се втурват обратно през техните редици, преследвани от крещящите монголски конници.

Гвардейците не побягнаха и Гиам рязко им нареди да вдигнат пиките си. Варварите забелязаха прекалено късно, че тези воини не са изпаднали в паника като другите. Вдигнатите под ъгъл остриета на пиките можеха да разсекат човек наполовина и десетки монголи се озоваха на земята, щом се опитаха да се врежат в редиците. Гиам усети как в гърдите му се надига надежда, че все още може да спаси положението.

Гвардейската кавалерия се беше изнесла напред, за да защити фланговете от подвижния противник. След смазването на опълчението Гиам остана само с няколкото хиляди обучени хора на краля и с неколкостотин от другите бойци. На монголите сякаш им доставяше удоволствие да удрят конниците на Си Ся. Всеки път щом кавалерията се опитваше да нападне, варварите препускаха бързо и сваляха гвардейците с лъковете си. Най-дръзките дори нападаха с мечове и обикаляха наоколо като оси. Макар кавалеристите да бяха дисциплинирани, те бяха обучени да воюват срещу пехота на открито поле и не можеха да отвърнат на сипещите се от всички посоки удари. Хванати така далеч от града, те бяха подложени на същинско клане.

Копиеносците издържаха първите атаки, като изкормваха монголските коне. Когато кралската кавалерия бе разбита и пръсната, пехотинците останаха без закрила. Копиеносците трудно се обръщаха с лице към врага, а когато успяваха, бяха прекалено бавни. Гиам безнадеждно крещеше заповеди, но монголите ги обкръжиха и започнаха да ги повалят с дъжд от стрели, които все така отказваха да улучат и него с останалите. Всеки убит падаше с дузина стърчащи от него стрели или съсечен от меча на галопиращ конник. Пиките се изпочупиха и бяха стъпкани на земята. Оцелелите се опитаха да избягат в сянката на стените, където стрелците можеха да ги защитят. Почти всички бяха избити.

Портите бяха затворени. Гиам се озърна назад към града, пламнал от срам. Кралят сигурно гледаше с ужас. Армията беше разбита, напълно съсипана. Само неколцина очукани бойци успяха да стигнат до стените. Незнайно как Гиам беше още на седлото и повече от всякога усещаше върху себе си погледа на краля. В мъката си вдигна меч и препусна към монголските редици.

Стрела след стрела се чупеше в червената му броня, докато приближаваше врага. Преди да стигне първата редица, насреща му препусна млад воин с вдигнат меч. Гиам изкрещя и замахна, но воинът се гмурна под меча и отвори огромна рана в дясната му ръка. Генералът се олюля в седлото и конят му забави ход. Чу как воинът се обръща, но ръката му увисна безжизнено на сухожилията и той не можа да вдигне оръжието си. Кръвта плискаше по бедрата му, той вдигна очи и така и не почувства удара, който отнесе главата му и сложи край на срама.

Чингис премина триумфиращо през купищата алени мъртъвци. Броните им приличаха на криле на калинки. В дясната си ръка той държеше дълга пика с набучената глава на главнокомандващия на Си Ся, чиято бяла брада се развяваше на вятъра. Кръвта се стичаше по дръжката до ръката на Чингис, засъхваше там и залепваше пръстите му един за друг. Някои от противниковите войници се бяха спасили, като избягаха обратно през шиповете, където конниците не можеха да ги последват. Тогава той нареди воините да преведат конете си пешком. Напредваха бавно и около хиляда вражески войници успяха да се доберат до града и прикритието на стрелците. Чингис се разсмя при вида на опърпаните мъже в сянката на Инчуан. Портите си оставаха затворени и на нещастниците не им оставаше друго, освен да гледат отчаяно как воините му яздят сред мъртъвците, смеят се и си подвикват един на друг.

Щом стигна тревата, Чингис се спеши и подпря окървавената пика в надигащия се хълбок на коня. Наведе се, вдигна един от шиповете и го огледа с любопитство. Проста работа — четири пирона, свързани помежду си така, че единият винаги оставаше да стърчи нагоре, независимо как са паднали. Ако той беше в отбранителна позиция, сигурно щеше да разпръсне такива шипове в много концентрични ивици около войската, но пък тези защитници не бяха добри воини. Неговите хора бяха постегнати, научени на дисциплина от суровата си родина, а не от мирната долина на Си Ся.

Докато вървеше, видя късове разбита броня по земята. Разгледа с интерес едно парче — червеният лак се беше изронил и олющил по ръбовете. Някои от вражеските войници се бяха сражавали добре, но въпреки това монголските лъкове ги повалиха. Това беше добър знак за бъдещето и окончателно потвърждение, че е довел хората си на правилното място. Те знаеха това и гледаха хана си с благоговение. Той ги беше превел през пустинята и ги бе изправил срещу врагове, които се сражаваха лошо. Денят беше добър.

Погледът му се спря върху десетима мъже, вървящи между труповете. Деловете им бяха украсени със сините бродерии на уйгурите. Един от тях носеше торба, а останалите се навеждаха над телата и правеха бързи и резки движения с ножовете си.

— Какво вършите? — извика им той. Те се изправиха гордо, щом видяха кой се обръща към тях.

— Барчук каза, че сигурно ще искаш да научиш броя на убитите — отвърна един от тях. — Режем им ушите, за да ги преброим после.

Чингис примигна. Огледа се и видя, че много от телата имат червени рани на местата, където сутринта са били ушите им. Торбата вече се издуваше.

— Можете да му благодарите от мое име — започна той, но гласът му затихна. Докато мъжете се споглеждаха нервно, Чингис пристъпи сред труповете и вдигна облаци мухи около себе си.

— Този тук няма нито едно ухо — каза той.

Уйгурскйте воини приближиха забързано и докато оглеждаха безухия мъртвец, онзи с торбата започна да ги ругае:

— Ах вие, мърши окаяни! Как ще ги преброим точно, ако режете и двете уши?

Чингис погледна лицата им, избухна в смях и се върна при понито си.

Все още се подсмиваше, когато взе пиката и хвърли черните пирони на земята. Закрачи бавно към стените със зловещия си трофей, като преценяваше обсега на стрелците горе.

Пред очите на градските жители той заби с цялата си тежест пиката в земята и отстъпи назад, като гледаше нагоре. Както и очакваше, към него полетяха тънки стрели, но разстоянието беше твърде голямо и той не трепна. Изтегли меча на баща си и го вдигна към тях, докато войската му припяваше и ревеше отзад.

Изражението му отново стана мрачно. Новият народ беше вкусил първата си кръв. Чингис беше показал на хората си, че могат да се изправят дори срещу дзинските войници. Но въпреки това още нямаше начин да влезе в града, който му се подиграваше със силата си. Бавно отиде до мястото, където се бяха събрали братята му, и им кимна:

— Прекъснете каналите — нареди той.

8.

Всеки способен да върти камък и железарски чук мъж се хвана за работа, но въпреки това им бяха нужни шест дни, за да превърнат каналите около Инчуан в руини. Отначало Чингис гледаше на разрухата с жестокосърдечно удоволствие и се надяваше, че придошлите планински реки ще наводнят града.

С тревога видя колко бързо се покачва нивото на водата в равнината — воините му газеха до глезените в нея, преди да разрушат последния канал. Знойните дни бяха разтопили огромни количества сняг от планинските върхове, а той не се беше замислял сериозно къде ще се събере цялата тази вода, ако не се насочва от каналите към града и нивите.

По обед на третия ден дори слабо наклонените терени се превърнаха в кални пързалки, нивите вече бяха наводнени, а водата продължаваше да се покачва. Чингис видя развеселените погледи на военачалниците си, когато те осъзнаха грешката си. Отначало ловът беше идеален, защото спасяващите се от наводнението дребни животинки лесно се забелязваха отдалеч как пляскат във водата. Стотици зайци бяха убити и отнесени в лагера на тънки вързопчета мокра козина, но скоро и герите се оказаха изложени на опасност. Чингис бе принуден да премести лагера доста на север, преди водата да наводни цялата долина.

Привечер стигнаха едно място над разрушената система от канали, където земята беше все още здрава. Град Инчуан се виждаше като тъмно петно в далечината, а помежду им от нищото се бе появило ново езеро. Беше дълбоко не повече от една стъпка, но улавяше лъчите на залязващото слънце и блестеше в златно мили наред.

Чингис седеше на стъпалата пред гера си, когато приближи брат му Хазар. Физиономията му беше грижливо неутрална. Никой не беше посмял да каже нищо, но вечерта в лагера се виждаха доста изопнати лица. Племената харесаха шегата, стана им смешно, че сами се наводниха и трябваше да се махнат от ниското.

— Е, получихме ценен урок — промърмори Хазар. — Да заповядам ли на стражата да се оглежда за промъкващи се към нас вражески плувци?

Чингис погледна кисело брат си. И двамата виждаха как децата си играеха покрай водата, целите почернели от вонящата кал, с която се замеряха. Както обикновено, Джучи и Чагатай бяха в центъра на групата, изпаднали във възторг от новите забавления в долината.

— Водата ще попие в земята — намръщено отвърна Чингис.

Хазар сви рамене.

— Да, ако я отведем някъде. Мисля обаче, че доста време след това земята ще бъде прекалено мека за конниците. Разрушаването на каналите май не беше най-добрият план.

Чингис се обърна да погледне брат си, който го наблюдаваше с ирония, изсмя се и се изправи.

— Учим се, братко. Толкова много неща се съвсем нови за нас. Следващия път няма да разрушаваме канали. Доволен ли си?

— Доволен съм — жизнерадостно отвърна Хазар. — Бях започнал да подозирам, че брат ми не може да греши. Денят определено беше весел.

— Радвам се за теб — отвърна Чингис.

Момчетата край водата отново започнаха да се борят. Чагатай се хвърли върху брат си и двамата се затъркаляха на кълбо в калните плитчини.

— Не могат да ни нападнат откъм пустинята, а никоя войска не ще стигне до нас, докато го има това езеро. Нека отпразнуваме победата тази вечер.

Хазар кимна и се ухили.

— Ето това вече е чудесна идея, братко.

Рай Чианг се вкопчи в дръжките на позлатения си стол, докато гледаше наводнената равнина. В града имаше складове с осолено месо и зърно, но реколтата навън гниеше и попълнения на запасите нямаше да има. Той отчаяно премисляше отново и отново проблема. Макар все още да не го осъзнаваха, мнозина от жителите бяха обречени на гладна смърт. С идването на зимата останалите му гвардейци щяха да бъдат пометени от гладната тълпа и Инчуан щеше да бъде съсипан отвътре.

Водите се простираха, докъдето стигаше погледът му, почти до самите планини. На юг имаше ниви и градчета, все още недостигнати от наводнението и нашественика, но те нямаше да успеят да изхранят цяла Си Ся. Помисли си за опълчението по онези места. Ако свикаше всеки мъж от тези селища, би могъл да събере още една армия, но пък провинциите щяха да станат жертва на разбойничество веднага щом се появяха първите признаци на глада. Вбеси се, но не можа да намери решение на несгодите си.

Въздъхна и първият му министър вдигна очи.

— Баща ми винаги ми е казвал да държа селяните сити — каза на глас Рай Чианг. — Тогава не разбирах колко е важно това. Какво значение има, ако неколцина умират от глад всяка зима? Нима това не показва неодобрението на боговете?

Първият министър кимна сериозно.

— Без пример за страдание хората няма да работят, твое величество. А когато видят резултата от мързела, са готови да се трепят под слънцето, за да изхранят себе си и семействата си. Така боговете са устроили света и не можем да сторим нищо против волята им.

— Но сега всички ще гладуват — рязко отвърна Рай Чианг, уморен от монотонния глас на министъра. — Вместо просто да получат пример, морален урок, половината от хората ни ще викат за храна и ще се бият по улиците.

— Може би, твое величество — отвърна първият министър, без да показва особена загриженост. — Мнозина ще умрат, но кралството ще остане. Зърното ще порасне отново и догодина коремите на селяните пак ще са пълни. Преживелите зимата ще натрупат мазнини и ще благославят името ти.

Рай Чианг не можа да намери подходящи думи, за да му възрази. Взираше се от кулата на двореца си в тълпите по улиците. И най-окаяните просяци бяха чули вестта, че реколтата гние в наводнената земя. Все още не бяха гладни, но вече мислеха за студените месеци и безредиците бяха започнали. Гвардейците действаха безжалостно и избиваха стотици при най-малкия знак за безпокойство. Народът се боеше от краля си, но страхът от стражниците му беше по-голям.

— Може ли да се спаси нещо? — попита най-сетне той. Може би си въобразяваше, но сякаш надушваше тежката миризма на гниеща растителност във въздуха.

Първият министър се замисли, прехвърляйки списъка със събития в града, сякаш би могъл да намери вдъхновение в него.

— Ако нашествениците се махнат днес, твое величество, несъмнено бихме могли да спасим част от зърното. Бихме могли да засеем ориз в наводнените ниви и да приберем една реколта. Каналите могат да се възстановят или да отбием водата така, че да заобикаля низината. Може би ще успеем да спасим или възстановим една десета от реколтата.

— Но нашествениците няма да се махнат — продължи Рай Чианг и удари юмрук в дръжката на стола си. — Победиха ни. Въшливите вонящи диваци поразиха Си Ся в сърцето, а аз трябва да седя тук сред вонята на гниеща пшеница.

Първият министър сведе глава при тази тирада, без да смее да проговори. Двама от колегите му бяха екзекутирани тази сутрин, а настроението на владетеля се вкисваше все повече и повече. Той нямаше намерение да бъде третият.

Кралят стана и сключи ръце на гърба си.

— Нямам избор. Дори да извадя опълчението от всеки град на юг, пак няма да събера толкова, колкото паднаха убити. А без кралските войници колко време ще е нужно, докато градчетата станат свърталища на бандити? Ще изгубя и юга, а след това градът ще падне.

Изруга тихо и министърът пребледня.

— Няма да стоя и да чакам селяните да се разбунтуват или тази противна миризма да се пропие във всяка стая на града. Прати посланици до водача на онези диваци. Да предадат, че ще му дам аудиенция и съм готов да обсъдим неговите искания.

— Твое величество, те не са много по-различни от подивели кучета — запелтечи министърът. — Не може да се преговаря с тях.

Рай Чианг изгледа вбесено слугата си.

— Пращай хората. Аз не успях да унищожа войската от подивели кучета. Останал ми е само този град. Може пък да успея да подкупя вожда им и да го накарам да се махне.

Министърът пламна от срам, но се поклони до земята и опря чело в прохладното дърво.

Вечерта племената пееха пияни. Разказвачите съчиняваха приказки за битката и как Чингис накара врага да мине през железния си пръстен. Смешните стихове караха децата да избухват в кикот, а преди да се стъмни, се проведоха много състезания по борба и стрелба с лък. Победителите носеха венци от трева на главите си и се напиваха до безсъзнание.

Чингис и командирите му бяха начело на празненството. Ханът благослови дузина нови сватби и раздаде на отличилите се воини оръжия и понита от собственото си стадо. Герите бяха пълни с пленени в градчетата жени и не всички съпруги погледнаха добре на новодошлите. Доста женски побои завършиха с кръвопролития, като всеки път жилавите монголки побеждаваха пленничките на съпрузите си. Преди падането на нощта Хаджиун беше викан на три пъти за убийства поради подсиления от изпития айраг гняв, пламнал във вените на убийците. Беше заповядал двама мъже и една жена да бъдат завързани на стълб и бити. Не го беше грижа за убитите, но не искаше племената да се отдават на кръвожадни оргии. Може би благодарение на желязната му ръка настроението на хората си остана чудесно, докато звездите започнаха да блещукат в небето.

И макар някои да тъгуваха по родните степи, всички гледаха с гордост водачите си.

До гера, в който Чингис посрещаше командирите, се намираше семейният му дом, не по-голям или украсен от който и да било друг. Докато той викаше на състезанията по борба и огромният лагер се озаряваше от пламъка на факлите, жена му Бьорте се хранеше с четиримата си синове и им припяваше. С приближаването на нощта беше все по-трудно да открият Джучи и Чагатай — те предпочитаха шума и забавленията на пиршеството пред досадния сън. Бьорте се принуди да изпрати трима бойци да претърсят герите и да ги доведат, все още съпротивляващи се в ръцете им. Момчетата се гледаха кръвнишки в малкия гер, докато Бьорте пееше приспивни песни на Угедай и Толуй. Денят беше изтощителен за тях и не след дълго двете по-малки момчета вече сънуваха под завивките.

Бьорте се обърна към Джучи и се намръщи, като видя гневната му физиономия.

— Не си ял, млади момко — каза му тя.

Той само изсумтя в отговор и Бьорте се наведе по-близо към него.

— Нима надушвам айраг? — със съмнение попита тя. Поведението на Джучи моментално се промени и той вдигна колене като преграда.

— Може и това да е — обади се Чагатай, доволен да види как брат му се свива като червей. — Дадоха му да пие, а после повръщаше в тревата.

— Затваряй си устата! — извика Джучи и скочи на крака.

Силната Бьорте сграбчи ръката му и с лекота го удържа. Чагатай се ухили доволно.

— Яд го е, защото счупи любимия си лък сутринта — рязко каза Джучи и се помъчи да се отскубне от хватката на майка си. — Пусни ме!

В отговор Бьорте го зашлеви през лицето и той падна върху завивките. Ударът не беше силен, но той шокирано вдигна ръка към бузата си.

— Цял ден ви слушам да се дърляте помежду си — гневно рече тя. — Кога най-сетне ще разберете, че не бива да се биете като кутрета, а племената да ви гледат? Никога. Да не мислите, че на баща ви това му харесва? Ако му кажа, ще…

— Не му казвай — бързо рече Джучи и на лицето му се изписа ужас.

Бьорте моментално омекна.

— Няма, ако се държите добре и работите. Няма да наследите нищо от него само защото сте негови синове. Нима Арслан е негова кръв? Или Джелме? Ако ставате за водачи, той ще ви избере, но не очаквайте да предпочете вас пред някой по-добър.

Двете момчета слушаха напрегнато и тя осъзна, че никога досега не е говорила така с тях. С изненада забеляза как попиват всяка дума и се замисли какво друго да каже, преди да са се разсеяли.

— Яжте, докато слушате.

За нейно удоволствие двете момчета взеха чиниите с месо и се нахвърлиха върху храната, макар да беше изстинала отдавна. Погледите им не се откъсваха от майка им, чакаха я да продължи.

— Мислех, че баща ви вече ви е обяснил — промърмори тя. — Ако беше хан на някое малко племе, може би най-големият от вас щеше да наследи меча, коня и дружинниците му. Навремето той очакваше същото от дядо ви Есугей, макар че брат му Бехтер беше по-голям.

— Какво се е случило с Бехтер? — попита Джучи.

— Баща ни и Хаджиун го убили — със задоволство рече Чагатай. Бьорте трепна, а очите на Джучи се разшириха от изненада.

— Наистина ли?

Майка му въздъхна.

— Друг път ще ти разкажа тази история. Не знам къде я е научил Чагатай, но е по-добре да не слуша приказките около огньовете.

Чагатай кимна енергично на Джучи зад гърба й и се ухили, щом видя неудобството на брат си. Бьорте му хвърли раздразнен поглед и той замръзна на място.

— Баща ви не е някакъв незначителен хан от хълмовете — рече тя. — Той има повече племена, отколкото можете да преброите на пръстите си. Да не очаквате да ги предаде на някои слабак? — Обърна се към Чагатай. — Или на глупак? — Поклати глава. — Няма да го направи. Той има по-малки братя, които също имат синове. Следващият хан може да е някой от тях, ако баща ви не е доволен от това какви мъже сте станали.

Джучи сведе замислено глава.

— Аз съм по-добър с лъка от всеки друг — промърмори той. — А понито ми е бавно само защото е много малко. Когато получа истински кон, ще бъда много по-бърз.

Чагатай изсумтя.

— Нямам предвид военните ви умения — каза раздразнено Бьорте. — И двамата ще станете чудесни воини. Виждам го. Продължи, преди да се надуят от неочаквания комплимент: — Баща ви ще иска да знае дали можете да водите хората и да мислите бързо. Видяхте ли как направи Субодай стотник? Момчето е абсолютно неизвестно, няма важен произход, но баща ви уважава ума и уменията му. Ще бъде подложен на изпитания и може да стане военачалник, преди да е възмъжал напълно. Да командва хиляда, дори десет хиляди воини. Вие можете ли да сторите същото?

— Защо не? — моментално отвърна Чагатай.

Бьорте се обърна към него.

— Когато си играеш с приятелите, към теб ли се обръщат? Те ли следват твоите идеи, или ти техните? Мисли усилено, защото мнозина те ласкаят заради баща ти. Помисли за онези, които ти уважаваш. Те слушат ли те?

Чагатай прехапа замислено устна. След малко сви рамене.

— Някои. Но те са деца.

— Защо да те следват, щом по цял ден се биеш с брат си? — притисна го тя.

Момчето сви обидено рамене, докато се мъчеше да се пребори с прекалено сложните за него идеи. Вирна непокорно брадичка.

— Няма да последват Джучи. Той си мисли, че ще го сторят, но това никога няма да стане.

При тези думи Бьорте усети как студът докосва гърдите й.

— Наистина ли, синко? — меко попита тя. — Защо няма да последват по-големия ти брат?

Чагатай извърна глава. Бьорте се пресегна и го стисна болезнено за ръката. Той не извика, макар че в очите му се появиха сълзи.

— Има ли тайни помежду ни, Чагатай? — с дрезгав глас попита Бьорте. — Защо няма да последват Джучи?

— Защото е татарско копеле! — изкрещя Чагатай.

Този път плесницата не беше лека. Главата на сина й рязко се отметна и той се просна замаян на леглото. От носа му потече кръв и момчето започна да вие.

Джучи заговори тихо зад нея:

— Непрекъснато повтаря това — рече той. Гласът му беше изпълнен с ярост и отчаяние и Бьорте усети сълзи в очите си от болката, която е понасял. Плачът на Чагатай бе събудил двете по-малки момчета и те също захлипаха, макар да не разбираха нищо.

Бьорте протегна ръце към Джучи и го прегърна.

— Не можеш да върнеш думите в глупавата уста на брат си — промърмори тя в косата му. Отдръпна се назад и погледна в очите му, като очакваше да я разбере. — Някои думи могат да бъдат жесток товар, освен ако не се научиш да не им обръщаш внимание. Ще трябва да бъдеш по-добър от всички останали, за да спечелиш одобрението на баща си. Вече го знаеш.

— Значи е истина? — прошепна той и извърна поглед. Усети как тя се стяга, докато мислеше какво да отговори, и също захлипа.

— С баща ти те заченахме през зимата в степта, на стотици мили от татарите. Вярно е, че за известно време ме изгуби и той… уби похитителите ми, но ти си негов и мой син. Ти си неговият първороден.

— Обаче очите ми са различни — каза той.

Бьорте изсумтя.

— И очите на Бехтер бяха различни навремето. Той беше син на Есугей, но очите му бяха тъмни като твоите. Никой не се е осмелявал да се съмнява в произхода му. Не мисли за това, Джучи. Ти си внук на Есугей и син на Чингис. Един ден ще бъдеш хан.

Докато Чагатай сумтеше и бършеше кръвта си с ръка, Джучи намръщено се вгледа в майка си. Личеше си как събира целия си кураж. Пое дълбоко дъх. Гласът му трепереше и го унижаваше пред братята му.

— Той е убил брат си, а съм виждал как гледа мен — рече той. — Обича ли ме изобщо?

Бьорте притисна момчето към гърдите си. Сърцето й се късаше за него.

— Разбира се, че те обича. Ще го накараш да те види като свой наследник, синко. Ще го накараш да се гордее.

9.

На петте хиляди воини им беше нужно повече време да отбият каналите с пръст и чакъл, отколкото да ги разрушат. Чингис даде заповедта, когато видя, че водата продължава да се покачва и вече заплашва дори високото място, на което бяха преместили лагера. Когато приключиха, на изток и на запад се бяха образували нови езера, но поне пътят към Инчуан съхнеше под слънчевите лъчи. Земята бе покрита с хлъзгави черни растения и въздухът се изпълни с облаци хапещи мухи, които подлудяваха племената. Понитата затъваха до колене в лепкавата кал, това затрудняваше разузнаването и хората се принуждаваха да остават по герите си. Всяка вечер избухваха спорове и кавги и Хаджиун здравата се потеше, за да запази мира.

Бездействието бе уморително и новината за осемте конници, които се трепеха в равното, беше посрещната с въодушевление от всички. Не бяха прекосили пустинята, за да стоят на едно място. Дори децата бяха изгубили интерес към калта, а много от тях се разболяха от пиенето на застояла вода.

Чингис гледаше как конниците от Си Ся се мъчат в калта. Беше събрал пет хиляди души да ги посрещнат на суха земя, като ги разположи по самия край на тресавището, за да не даде възможност на неприятеля да намери място за почивка. Конете на непознатите вече се бяха разпенили от усилието да измъкват крака от лепкавата кал, а конниците трудно можеха едновременно да запазят достойнството си и да внимават да не паднат.

За огромно удоволствие на Чингис един от тях наистина се стовари от седлото, когато конят му попадна в дупка. Племената задюдюкаха презрително, а мъжът дръпна яростно поводите и отново възседна животното, целият изкалян. Чингис погледна към седналия до него Барчук и забеляза доволната му физиономия. Той беше тук като преводач, но Кокчу и Темуге също бяха дошли да чуят какво има да каже кралският пратеник. Двамата се бяха заели да изучават дзинския език с наслада, която Чингис намираше за възмутителна. Шаманът и по-малкият му брат открито се вълнуваха от възможността да проверят новопридобитите си знания.

Конниците спряха, щом Чингис вдигна ръка. Бяха приближили достатъчно, за да ги чуват, и макар да изглеждаха невъоръжени, той не беше от доверчивите. Ако беше на мястото на краля, несъмнено би обмислил опит за убийство. Племената зад него наблюдаваха мълчаливо. Двойно извитите лъкове бяха готови за стрелба.

— Да не сте се изгубили? — извика им Чингис. Видя как онези се обръщат към един от тях — войник с хубава броня, която покриваше и главата му с метални пластини. Чингис кимна леко, явно мъжът щеше да говори от името на останалите. Не остана разочарован.

— Нося съобщение от краля на Си Ся — отвърна войникът. За огромно разочарование на Темуге и Кокчу човекът говореше идеално езика на племената.

Чингис погледна въпросително към Барчук и ханът на уйгурите замърмори тихо, като едва мърдаше устни.

— Виждал съм го преди, когато търгувахме. Офицер е от някакъв среден чин, много горделив.

— На такъв прилича в тази хубава броня — отвърна Чингис и отново се обърна към новодошлите. — Слезте от конете, ако искате да говорите с мен.

Конниците се спогледаха и Чингис прикри смеха си, когато нагазиха в гъстата кал. Едва можеха да помръднат в нея и израженията им го развеселиха още повече.

— Какво има да каже кралят ви? — продължи Чингис, като се взираше в офицера. Мъжът беше пламнал от гняв, че калта съсипва хубавите му ботуши, и му трябваха няколко мига да овладее емоциите си, преди да отговори:

— Предлага да сключите примирие и да се срещнете в сянката на градските стени. Дава честната си дума, че няма да атакува, докато си там.

— Какво има да ми казва? — повтори Чингис, сякаш не беше получил отговор.

Мъжът се изчерви още повече.

— Ако можех да чета мислите му, нямаше да има смисъл от подобна среща — рязко отвърна той. Другарите му погледнаха нервно множеството монголски воини с лъкове в ръце. Бяха се запознали с необичайната точност на тези оръжия и се молеха техният говорител да не каже нещо обидно.

Чингис се усмихна.

— Как е името ти, гневни човече?

— Хо Са. Аз съм шао-вей на Инчуан. Сигурно можете да ме наричате хан, старши офицер.

— Не бих те нарекъл хан — отвърна Чингис. — Но въпреки това си добре дошъл в лагера ми, Хо Са. Върни онези кози обратно и ще те посрещна в гера си и ще споделя с теб чая и солта си.

Хо Са се обърна към спътниците си и рязко им кимна към града в далечината. Един от тях изговори поредица безсмислени срички, които накараха Кокчу и Темуге да проточат вратове, за да чуят по-добре. Хо Са сви рамене и седмината се качиха на конете си и обърнаха назад към града.

— Чудесни коне — обади се Барчук до него. Чингис погледна хана на уйгурите. Кимна и улови погледа на Арслан, който стоеше заедно с воините. Рязко посочи с два пръста отдалечаващата се група, подобно на атакуваща змия.

Миг по-късно сто стрели полетяха във въздуха и свалиха седмината конници от седлата. Единият кон също падна и Арслан излая нещо на провинилия се стрелец, взе лъка му, преряза тетивата с ножа си и му върна оръжието. Боецът го взе, навел посрамено глава.

Телата лежаха проснати по очи в калта. Конете не можеха да избягат. Останали без конници, които да ги подкарват, те стояха апатично, загледани назад към племената. Две от животните подушиха труповете на познати хора и изцвилиха нервно от миризмата на кръв.

Хо Са гледаше вбесено със стиснати устни, когато Чингис се обърна към него.

— Конете са хубави — рече Чингис. Изражението на войника не се промени и ханът сви рамене. — Думите не тежат. И сам ще успееш да върнеш отговора ми.

Хо Са беше отведен до големия гер и му дадоха солен чай. Самият Чингис остана да види как улавят конете и ги връщат обратно.

— Аз ще избирам пръв — каза той на Барчук. Ханът на уйгурите кимна и вдигна за момент очи. Чингис щеше да получи най-добрите коне, но и останалите си заслужаваха.

Въпреки че бе есен, слънцето печеше силно в долината на Си Ся и земята се беше покрила с тънка коричка, когато Чингис потегли към града. Кралят беше помолил той да вземе със себе си само трима спътници, но през първите няколко мили пет хиляди монголи яздеха заедно с него. Когато приближи достатъчно, за да види издигнатия пред градските стени павилион, любопитството съвсем завладя Чингис. Какво можеше да иска от него кралят?

Остави ескорта си малко неохотно, макар да знаеше, че Хазар ще препусне на помощ при най-малкия знак от негова страна. Беше обмислил вероятността за изненадващо нападение срещу краля по време на срещата, но Рай Чианг не беше глупак. Навесът с прасковен цвят беше издигнат много близо до градските стени. Огромните лъкове със стрели с железни върхове, дълги човешки бой, бяха в състояние да го унищожат за миг и Чингис нямаше да може да се измъкне. Кралят бе уязвим извън стените, но равновесието вътре беше деликатно.

Чингис седеше изправен в седлото, докато яздеше с Арслан, Хаджиун и Барчук. Бяха добре въоръжени и криеха в доспехите си кинжали в случай, че кралят пожелае да предадат мечовете си.

Чингис се опита да смекчи мрачното си изражение, докато разглеждаше прасковения навес до най-дребния детайл. Цветът му хареса и той се запита къде ли може да намери коприна с такава ширина и качество. Стисна зъби при мисълта за недокоснатия град пред него. Ако имаше начин да влезе вътре, нямаше да му се налага да се среща с краля на Си Ся. Не му даваше покой мисълта, че всеки голям град в Дзин е защитен добре като този, а той още не беше намерил начин да се справи с отбраната му.

Четиримата ездачи мълчаливо влязоха в прохладната цветна сянка и слязоха от конете. Навесът ги скриваше от стрелците по градските стени и Чингис донякъде се отпусна, застанал в мрачно мълчание пред кралските гвардейци.

Несъмнено са специално подбрани да правят впечатление, помисли си той, докато се взираше в тях. Някой беше помислил за трудностите при срещата. Входът на павилиона беше достатъчно широк, за да се увери предварително, че вътре не го очакват убийци. Стражите бяха яки и не му обърнаха внимание. Вместо него гледаха като статуи редицата конни воини, спрели в далечината.

В павилиона имаше няколко стола, но само един човек и Чингис му кимна.

— Къде е кралят ти, Хо Са? Или не е свикнал да става толкова рано сутрин?

— Идва, господарю хан. Един крал никога не пристига пръв.

Чингис вдигна вежда и се замисли дали да не се обиди.

— Тогава може би ще е по-добре да си тръгвам. В края на краищата, не аз съм го молил да идва при мен.

Хо Са се изчерви и Чингис се усмихна. Мъжът се дразнеше лесно, но той го харесваше въпреки това. Преди да успее да отговори, от стените затръбиха рогове и четиримата монголи посегнаха към мечовете си. Хо Са вдигна ръка.

— Кралят гарантира мира, господарю хан. Роговете известяват, че той излиза от града.

— Излез и виж — обърна се Чингис към Арслан. — Кажи ми колко души има с него.

Помъчи се да отпусне стегнатите си мускули. Беше се срещал с ханове и преди, дори ги бе убивал в собствените им гери. В това няма нищо ново, каза си той, но все пак в него проблесна искрица на страхопочитание, отглас от реакцията на Хо Са. Усмихна се на собствената си глупост, щом осъзна, че всичко това се дължи на прекалено дългото му отсъствие от родината. Всичко тук беше ново и различно от познатите му степи, но тази сутрин не би избрал да се намира някъде другаде.

Арслан се върна бързо.

— Идва в носилка, носена от роби. Много прилича на носилката на Вен Чао.

— Колко роби? — намръщи се Чингис. Можеха да се окажат изправени пред много противници и раздразнението пролича на лицето му.

Хо Са отговори преди Арслан:

— Те са евнуси, господарю. Осем мъже, но не са воини. Те са просто товарни добичета и им е забранено да носят оръжия.

Чингис се замисли. Ако се махнеше преди пристигането на краля, никой в града нямаше да повярва, че не се е уплашил. Може би и собствените му воини щяха да си помислят същото. Остана неподвижно — Хо Са имаше дълъг меч на колана си, двамата стражи също бяха добре бронирани. Прецени рисковете и ги отхвърли. Понякога човек се тревожи прекалено много за това какво може да се случи. Позасмя се, Хо Са примигна изненадано, седна и зачака краля.

Носачите държаха безценния си товар на височината на кръста, докато приближаваха копринения павилион. Отвътре Чингис и тримата му другари гледаха с интерес как робите оставиха носилката на земята. Шестима стояха безмълвни, докато другите двама развиха ивица черна коприна върху калта. После, за най-голяма изненада на Чингис, извадиха дървени свирки от поясите си и засвириха изтънчена мелодия, докато завесите на носилката се вдигаха. Беше странно успокояващо да чуеш музика на лекия ветрец и Чингис гледаше запленено как Рай Чианг излиза навън.

Кралят бе слабо сложен мъж, макар да носеше доспехи, които идеално пасваха на фигурата му. Пластините им бяха полирани до такава степен, че блестяха на слънцето. На кръста си носеше меч с обсипана със скъпоценни камъни дръжка и Чингис се запита дали някога го е изваждал в гнева си от ножницата. При появата му музиката се засили и Чингис откри, че се наслаждава на изпълнението.

Кралят на Си Ся кимна на двамата гвардейци, те излязоха от павилиона и застанаха от двете му страни. Едва тогава извървя няколкото крачки до навеса. Чингис и спътниците му станаха да го приветстват.

— Господарю хан — рече Рай Чианг и сведе леко глава. Акцентът му беше странен, той произнесе думите така, сякаш ги бе научил, без да ги разбира.

— Твое величество — отвърна Чингис. Беше научил местната дума от Барчук. За свое удоволствие забеляза, че в очите на краля заблестя интерес. Прииска му се баща му да беше жив да го види как се среща с крале в чужди земи.

Двамата гвардейци застанаха срещу Хаджиун и Арслан, ясно набелязвайки целите си, ако станеше нещо непредвидено. Военачалниците им отвърнаха с безизразни погледи. Те бяха просто наблюдатели на срещата, но не можеха да бъдат изненадани. Ако кралят беше замислил смъртта им, той също не би оцелял.

Арслан се намръщи от неочаквано споходила го мисъл. Никой досега не беше виждал краля. Ако пред тях имаше подставено лице, защитниците на Инчуан можеха да направят павилиона на пихтия от стените и да изгубят само шепа верни хора. Загледа се в Хо Са, търсейки признаци за необичайно напрежение, но той като че ли не очакваше да умре в следващия момент.

Рай Чианг заговори на своя език. Гласът му беше уверен, както можеше да се очаква от свикнал с властта човек. Гледаше Чингис право в очите и сякаш и двамата не мигнаха нито веднъж. Когато кралят завърши речта си, Хо Са прочисти гърлото си и преведе, като се мъчеше да запази безизразната си физиономия:

— Защо уйгурите опустошават земите на Си Ся? Нима не се държим честно с вас?

Откъм Барчук се дочу гърлен звук, но кралят не откъсна поглед от Чингис.

— Аз съм хан на всички племена, твое величество — отвърна Чингис. — Уйгурите са само едно от тях. Нападаме, защото имаме силата да владеем. Защо иначе да го правим?

Кралят смръщи вежди, докато слушаше превода на Хо Са. Отговорът му беше премерен и в него не се забелязваше нито следа от гняв:

— Нима ще стоиш пред града ми до края на света? Това е неприемливо, господарю хан. Нима народът ти не се спазарява при война?

Чингис се наведе заинтересувано напред.

— Няма да се пазаря с Дзин, твое величество. Вие сте врагове, стари като земята, и аз ще видя градовете ви сринати до земята. Земите ви са мои и ще препускам надлъж и шир по тях, както ми се хареса.

Изчака търпеливо Хо Са да преведе думите му. Всички под навеса забелязаха внезапното вълнение на Рай Чианг. Той се изправи и гласът му стана писклив. Чингис се напрегна, докато чакаше Хо Са. Вместо него обаче Барчук пое превода:

— Казва, че неговият народ е различен от дзинския — каза той. — Ако те са врагът ти, защо се бавиш в долината на Си Ся? Големите градове на Дзин се намират на север и изток.

Барчук кимна, когато кралят заговори отново:

— Мисля, че вече не са приятели, каквито бяха навремето, господарю хан. Този крал няма да има нищо против, ако започнеш война срещу дзинските градове.

Чингис сви замислено устни.

— Защо да оставям враг зад гърба си? — рече той.

Щом разбра думите му, Рай Чианг заговори отново. Хо Са пребледня, докато слушаше, но заговори, преди Барчук да успее да отвори уста:

— Ще оставиш съюзник, господарю хан. Ако истинският ти враг е Дзин, ще плащаме данък на племената ти и ще сме свързани като приятели. — Офицерът преглътна нервно. — Моят крал предлага коприна, орли и скъпоценни камъни, провизии и доспехи. — Пое дълбоко дъх. — Камили, коне, дрехи, чай и хиляда бронзови и сребърни монети годишно. Прави предложение на съюзник, каквото не може да се направи на враг.

Рай Чианг отново заговори нетърпеливо. Хо Са замръзна, докато слушаше краля си, и се осмели да го попита нещо. Рай Чианг направи рязък жест с ръка и Хо Са сведе глава, видимо объркан.

— Освен това кралят дава дъщеря си Чакахай за твоя жена.

Чингис примигна. Запита се дали момичето не е толкова грозно, че не може да се омъжи за някой свой сънародник. Предлаганите богатства щяха да се харесат на хората му и да попречат на по-дребните ханове да заговорничат. Идеята за данък не беше нова за племената, макар че те никога не са били в положение да го изискват от наистина богат неприятел. Лично той предпочиташе да види каменния град в развалини, но никой от хората му не успя да предложи план, който да проработи. Чингис сви рамене. Ако някога откриеше начин, можеше да се върне тук. Дотогава нека вярват, че са си купили мир. Козите могат да се доят много пъти, но да се колят само веднъж. Оставаше единствено да се спазари колкото се може по-добре.

— Кажи на господаря си, че щедростта му се приема добре — иронично рече той. — Ако може да прибави две хиляди от най-добрите си войници, добре въоръжени и на коне, ще напусна долината, преди да е изминала и една луна. Хората ми ще сринат крепостта при прохода към пустинята. Съюзниците не се нуждаят от стени помежду си.

Докато Хо Са превеждаше, Чингис си спомни за интереса на Барчук към библиотеките на Си Ся. Офицерът млъкна, когато ханът заговори отново и прекъсна потока на думите му.

— Някои от хората ми са учени — каза Чингис. — Биха се радвали на възможността да прочетат някои от свитъците ви. — Хо Са отвори уста, но той продължи: — Но не философия. Практически въпроси и теми, които биха представлявали интерес за един воин, стига да разполагате с такива.

Изражението на Рай Чианг беше непроницаемо, докато Хо Са се мъчеше да повтори всичко чуто. Срещата явно вървеше към края си и Рай Чианг не направи контрапредложение. В това Чингис разпозна отчаянието му. Канеше се да стане, но в последния момент реши да изпробва късмета си.

— Ако ще влизам в градовете на Дзин, ще ми трябват оръжия, които да разбиват стени. Питай краля си дали може да ни ги осигури наред с всичко останало.

Хо Са заговори нервно, усещайки гнева на Рай Чианг. Поклати неохотно глава.

— Кралят ми казва, че така би се показал като глупак — рече Хо Са, неспособен да погледне Чингис в очите.

— Да, така е — с усмивка отвърна Чингис. — Земята е изсъхнала и можете да натоварите даровете на нови каруци с добре смазани оси, готови за дълъг път. Кажи на краля си, че съм поласкан от предложението му. И че ще покажа задоволството си на Дзин.

Хо Са преведе, но на лицето на Рай Чианг не се видяха никакви признаци на удовлетворение. Всички се изправиха едновременно. Чингис и спътниците му потеглиха първи, оставяйки Рай Чианг и Хо Са сами с гвардейците. Те гледаха как монголските военачалници възсядат конете си и се отдалечават.

Хо Са смяташе да си мълчи, но имаше още един въпрос, който трябваше да зададе.

— Твое величество, не започваме ли война с Дзин?

Студените очи на Рай Чианг се обърнаха към офицера.

— Йенкин е на хиляда мили оттук и се пази от планини и крепости, в сравнение с които Инчуан прилича на провинциално градче. Той няма да успее да превземе градовете им. — Устните на краля се свиха леко, но физиономията му си остана каменна. — Освен това „за нас е добре, когато враговете ни се нападат един друг. Къде е опасността, която ни заплашва?“.

Хо Са не беше присъствал на срещата на министрите и не разпозна думите.

Настроението сред племената беше почти като на празник. Вярно, не бяха превзели каменния град в далечината, но ако воините ръмжаха недоволно, семействата им бяха изпълнени с трепет при мисълта за коприната и богатствата, които им бе уредил Чингис. Един месец след срещата с краля от града започнаха да пристигат каруци. Млади камили пръхтяха и плюеха сред стадата овце и кози. Барчук изчезна в гера си и заедно с Кокчу и Темуге разшифроваше странната писменост на Си Ся. Рай Чианг им беше осигурил трудове, написани едновременно на местната и на дзинската писменост, но въпреки това задачата се оказа много трудоемка.

Най-сетне дойде и зимата, макар че в долината тя беше мека. Хазар и Хаджиун бяха започнали да тренират хората, които им беше пратил Рай Чианг. Войниците от Си Ся протестираха заради загубата на конете си, но животните бяха твърде добри, за да се хабят за мъже, които яздеха по-зле от монголските деца. Дадоха им понита от стадата. Докато седмиците се нижеха и въздухът ставаше все по-студен, те се научиха да се справят с опърничавите яки добичета и да стоят в строй. Войската се приготви да потегли, но Чингис се бавеше в гера си в очакване на последната част от данъка и дъщерята на краля. Не успя да предвиди каква ще бъде реакцията на Бьорте, когато научи новината. Надяваше се принцесата на Си Ся поне да е хубава.

Тя пристигна на първия ден от новата луна в носилка, много подобна на онази, която бе използвал баща й за срещата. Чингис гледаше как почетната стража от сто души стои в тесен строй около нея. Развесели се, щом забеляза, че този път конете не са толкова добри, колкото беше очаквал. Рай Чианг явно не възнамеряваше да губи още животни, дори и за ескорт на дъщеря си.

Оставиха носилката на земята само на няколко крачки от Чингис, който чакаше, облечен в доспехи. Бащиният меч висеше на хълбока му и той го докосна за късмет, като се мъчеше да овладее нетърпението си. Виждаше, че войниците от града се гневят, че трябва да му предадат момичето, и им се усмихна с искрено задоволство, опивайки се от безсилието им. С тях беше и Хо Са, както беше поискал. Поне неговото изражение е студено и не издава чувствата му, одобрително си помисли Чингис.

Кралската дъщеря излезе навън и откъм воините, събрали се да видят последния символ на победата си, се разнесе одобрителен шепот. Беше облечена в бяла коприна, бродирана със злато, и блестеше под лъчите на слънцето. Косата й бе прибрана във висока прическа, закрепена със сребърни игли и фиби. Чингис затаи дъх от безупречната красота на бялата й кожа. В сравнение с жените от неговия народ тя беше като гълъб сред гарвани, макар че не го каза на глас. Очите й бяха тъмни езера отчаяние, докато вървеше към него. Не го гледаше, но се поклони ниско и елегантно, кръстосала китки пред себе си.

Чингис усети, че гневът на бащините й гвардейци расте, но не им обърна внимание. При най-малкото движение стрелците му щяха да ги избият, преди да е изтеглил меча си.

— Добре дошла в гера ми, Чакахай — меко каза той.

Хо Са преведе почти шепнешком. Чингис протегна ръка да докосне рамото й и тя стана, като се стараеше да запази безизразна физиономия. У нея нямаше и следа от жилавата сила, която бе така характерна за жените от неговия народ, и Чингис усети как се възбужда от едва доловимата миризма на парфюм, достигаща до носа му.

— Мисля, че струваш повече от всички други дарове на баща си — каза той, за да я почете пред воините си, макар че тя не можеше да разбере думите. Хо Са понечи да преведе, но с рязък жест Чингис го накара да замълчи.

Протегна потъмнялата си от слънцето ръка и се възхити на контраста в цветовете, докато вдигаше брадичката й, за да го погледне. Видя страха и усети погнусата й, когато грубата му кожа докосна нейната.

— Добре съм се спазарил, момиче. Ще ми родиш чудесни деца — каза той. Вярно, нямаше да станат негови наследници, но той установи, че е опиянен от нея. Осъзна, че не би могъл да я държи в един и същи гер с Бьорте и синовете си. Такова крехко момиче не би издържало подобно нещо. Щеше да се наложи да построи отделен гер за нея и за децата й.

Усети, че от доста време цари тишина и племената го следят с растящ интерес. Доста ухилени воини се побутваха един друг и си шепнеха нещо. Чингис вдигна поглед към офицера, който стоеше до Хо Са. Двамата мъже бяха пребледнели от гняв, но когато Чингис посочи към града, Хо Са се обърна с останалите. Офицерът рязко даде заповед и Хо Са зяпна от изненада.

— Ти ми трябваш, Хо Са — каза Чингис, наслаждавайки се на изумлението му. — Твоят крал те даде на мен за една година.

Устните на Хо Са се свиха в тънка линия. С горчив поглед загледа как ескортът препуска обратно към града, оставяйки го тук с треперещото момиче, което бе дошъл да даде на вълците.

Чингис се обърна към източния вятър, вдъхна аромата му и си представи градовете на Дзин отвъд хоризонта. Той не можеше да срути техните стени и нямаше пак да рискува живота на хората си заради своето невежество.

— Защо ти трябвам? — Внезапните думи на Хо Са нарушиха тишината, която Чингис като че ли не усещаше.

— Може пък да успеем да те направим воин — отвърна Чингис. Идеята явно го развесели и той се плесна по крака. Хо Са го загледа с каменна физиономия и накрая ханът сви рамене. — Ще видиш.

В лагера беше шумно — племената разглобяваха герите и се готвеха за път. В полунощ единствено ханският гер остана недокоснат на огромната си каруца. Беше осветен с лампи отвътре, светеше в тъмнината и можеше да се види от всички, които налягаха да спят в кожите и парцалите си под звездите.

Чингис стоеше край ниската маса, присвил очи към картата. Тя беше начертана върху дебела хартия и Хо Са видя, че е копирана набързо от колекцията на Рай Чианг. Кралят на Си Ся беше твърде предпазлив, за да си позволи в ръцете на император Вей да попадне документ с неговия печат. Беше се погрижил дори надписите да са на дзински.

Чингис наклони глава на една страна, после на друга. Опитваше се да си представи зад линиите и рисунките на градовете действителните места. За първи път в живота си виждаше истинска карта, макар че нямаше намерение да признае неопитността си в присъствието на Хо Са.

Тъмният му пръст проследи една синя линия, вървяща на север.

— Това е голямата река, за която съобщиха съгледвачите — каза той и светлите му очи се спряха въпросително върху Хо Са.

— Хуан Хъ — отвърна той. — Жълтата река.

Млъкна, тъй като не искаше да става словоохотлив в присъствието на монголските военачалници, които изпълваха гера — Арслан, Хазар, Хаджиун и други, които не познаваше. Отдръпна се от Кокчу, когато Чингис ги запозна. Кльощавият шаман приличаше на безумен просяк от Инчуан, вонята му увисна във въздуха и принуди Хо Са да диша съвсем плитко.

Всички гледаха как пръстът на Чингис проследява реката на север и изток, докато не спря върху един малък символ и не почука по него.

— Този град е в края на земите на Дзин — промърмори той. Отново погледна към Хо Са за потвърждение и той кимна с неохота.

— Баотоу — прочете Кокчу надписа под мъничката рисунка. Хо Са не се обърна към шамана, а продължи да гледа Чингис. Ханът се усмихна.

— Какво означават онези знаци на север? — попита той.

— Това е част от външната стена — отвърна Хо Са.

Чингис се намръщи озадачено.

— Чувал съм за това нещо. Дзин се крият от нас зад нея, така ли?

— Не се крият — раздразнено отвърна Хо Са. — Стените не са построени заради вас, а за да отделят кралствата на Дзин. Вие минахте през по-слабата от двете. Няма да успеете да преминете вътрешната около Йенкин. Никой не е успявал.

Чингис се ухили и отново се зае да изучава картата. Хо Са се взираше в лицето му, раздразнен от неговата самоувереност.

Като момче Хо Са бе пътувал с баща си до Жълтата река. Старецът му беше показал стената на север и дори тогава в нея имаше дупки и отделни части бяха срутени. През изминалите от онова време десетилетия тя не беше поправена. Докато Чингис проследяваше линията с пръста си, Хо Са се запита как изобщо в Дзин са станали толкова нехайни за собствената си безопасност. Външната им стена не ставаше за нищо. Преглътна нервно. Още повече, че племената вече бяха зад нея. Си Ся беше слабата точка и варварите нахлуха на юг. Срамът го изгаряше, той гледаше Чингис и се питаше какво е намислил.

— Ще нападнеш ли Баотоу? — изтърси най-неочаквано Хо Са.

Чингис поклати глава.

— И да вия пред портите, както направих тук ли? Не. Отивам си у дома, при планините Хенти. Ще яздя из хълмовете на детството си, ще пускам орела си да лети и ще се оженя за дъщерята на твоя крал. — Свирепата му физиономия омекна при тази мисъл. — Синовете ми трябва да познават земята, която ме е родила. Те ще растат силни там.

Обърканият Хо Са вдигна очи от картата.

— Тогава защо са тези приказки за Баотоу? И защо съм тук?

— Казах, че аз се прибирам у дома, Хо Са. Но не и ти. Този град е твърде далеч оттук, за да се бои от войската ми. Ще остави портите си отворени и търговците ще влизат и излизат необезпокоявани.

Хо Са забеляза, че Арслан и Хазар са се ухилили, и се насили да се съсредоточи.

Чингис го потупа по рамото.

— В защитен град като Баотоу има строители и майстори, нали така? Хора, които познават всяка подробност от укрепленията.

Хо Са не отговори и Чингис се засмя.

— Твоят крал няма да ми ги даде, но ти ще ги намериш там, Хо Са. Ще заминеш за Баотоу с Хазар и брат ми Темуге. Трима души могат да влязат там, където войска не би могла. Ще разпитваш, докато не намериш хората, които са построили стените и знаят много хитрини. И ще ми ги доведеш.

Хо Са видя, че всички се усмихват, развеселени от ужасената му физиономия.

— Или ще те убия още сега и ще поискам от краля ти някой друг — меко рече Чингис. — Човек винаги трябва да има последен избор в живота и смъртта. Всичко друго може да му се вземе, но не и това.

Хо Са си спомни как другарите му бяха убити заради конете си и не се съмняваше, че животът му зависи от една-единствена дума.

— По заповед на моя крал аз съм на твое разположение — най-сетне произнесе той.

Чингис изсумтя и отново се обърна към картата.

— Тогава ми разкажи за Баотоу и стените му. Разкажи ми всичко, което си чувал или виждал.

Призори лагерът беше притихнал, но в ханския гер все още трептеше златна светлина и онези, които лежаха върху студената трева наблизо, чуваха мърморещите гласове като далечни бойни барабани.

10.

Тримата конници приближиха брега на тъмната река и се спешиха, за да напоят понитата си. Тежка луна висеше над хълмовете и хвърляше сива светлина, която осветяваше водната шир. Беше достатъчно силна, за да хвърли черни сенки под мъжете, втренчени в очертанията на малките закотвени лодки, които се полюшваха и скърцаха в нощта.

Хазар измъкна изпод седлото си ленена торба. От целодневното яздене месото в нея беше омекнало и той бръкна, извади едно парче и го пъхна в устата си. Гранясало беше, но той бе гладен и задъвка разсеяно, докато наблюдаваше спътниците си. Темуге беше изтощен и се олюляваше леко до брат си. Очите му се затваряха, толкова много му се спеше.

— Нощем лодкарите стоят далеч от брега — промърмори Хо Са. — Страхуват се от разбойници в тъмното и несъмнено са чули за войската ви на запад. Трябва да пренощуваме някъде и да продължим сутринта.

— Още не разбирам защо искаш да използваме реката, за да стигнем Баотоу — рече Хазар. Хо Са преглътна гнева си. Беше го обяснявал много пъти, откакто бяха тръгнали, но явно монголските воини трудно можеха да се отделят от понитата си.

— Беше ни наредено да не привличаме вниманието към себе си и да влезем в Баотоу като търговци или поклонници — отвърна той колкото се може по-спокойно. — Търговците не яздят като дзински благородници, а поклонниците не биха могли да имат кон.

— Но иначе ще стигнем много по-бързо — упорстваше Хазар. — Ако картата е вярна, можем да пресечем големия завой на реката и да стигнем само за няколко дни.

— И да ни види всеки селянин по нивите и пътник по пътищата — рязко отвърна Хо Са. Усети как Хазар се напряга гневно от тона му, но вече му беше писнало от неговото мърморене.

— Не мисля, че брат ти би одобрил идеята да пътуваме хиляда ли през открита земя.

Хазар изсумтя, но вместо него се обади Темуге:

— Прав е, братко. Тази река ще ни откара на север до Баотоу и ще се изгубим сред много пътници. Нямам желание да си пробиваме път с бой през подозрителни дзински войници.

Хазар не посмя да отговори. Отначало беше ентусиазиран от мисълта да граби местните жители, но Темуге яздеше вдървено като старица и не ставаше за боен другар. Хо Са беше малко по-добре, но далеч от Чингис яростта от поставената му задача го правеше кисел спътник. Още по-зле ставаше, когато брат му и офицерът започваха да си бърборят на онзи език като птиче цвъртене и Хазар не можеше да се включи. Беше поискал от Хо Са да го научи на ругатни и обиди, но онзи само го изгледа кръвнишки. Вместо в приключение, пътуването се превръщаше в постоянна кавга и той вече искаше то да приключи възможно най-бързо. Мисълта, че ще се влачи с една от онези лодки, само го вкисваше още повече.

— Можем да преплуваме реката в тъмното с конете, а после… — започна той.

Хо Са изсъска:

— Ще бъдеш отнесен! — озъби се той. — Това е Жълтата река, широка цяло ли от единия бряг до другия в най-тясната си точка, а не някое от монголските ви ручейчета. Тук няма ферибот, а докато стигнем до най-близкия в Шизуишан, вече ще са съобщили за нас. Дзинците не са глупаци, Хазар. Сигурно са разположили съгледвачи по границите. Трима мъже на коне са прекалено интересна находка, за да бъде оставена без внимание.

Хазар подсмръкна и пъхна още едно парче старо овнешко в уста.

— Реката не е чак толкова широка — рече той. — Мога да пратя стрела до отсрещния бряг.

— Не можеш — моментално отвърна Хо Са и стисна юмруци, когато Хазар посегна за лъка си. — А и не можем да я видим къде пада в тъмното.

— Тогава ще ви покажа на сутринта — не му остана длъжен Хазар.

— И как ще ни помогне това? — поинтересува се Хо Са. — Мислиш ли, че лодкарите няма да обърнат внимание на монголски стрелец, пускащ стрели през реката? Защо брат ти те прати на това пътуване?

Хазар вече беше хванал лъка, но бързо го пусна. Обърна се към Хо Са в лунната светлина. Честно казано, самият той се питаше същото, но никога нямаше да го признае пред офицера или ученолюбивия си брат.

— Сигурно за да пазя Темуге — рече той. — Той е тук да учи дзинския език и да следи да не ни предадеш, когато стигнем града. Ти си тук само за да говориш и днес вече го доказа достатъчно пъти. Ако бъдем нападнати от дзински войници, моят лък ще бъде по-ценен от устата ти.

Хо Са въздъхна. Не искаше да повдига този въпрос сега, но вече едва се сдържаше, а и беше уморен.

— Ще се наложи да оставиш лъка си тук. Можеш да го заровиш в речната тиня, преди да се съмне.

Хазар изгуби дар слово. Преди да успее да даде израз на възмущението си, Темуге успокоително положи ръка на рамото му и усети как трепва.

— Той познава местните хора, братко, и досега ни е верен. Трябва да поемем по реката, а лъкът ти ще породи подозрения още от самото начало. Имаме бронз и сребро, за да купуваме стоки по пътя и да ги продадем в Баотоу. Един търговец не би носил със себе си монголски лък.

— Можем да се престорим, че го продаваме — отвърна Хазар. Постави в сумрака ръка върху привързаното към седлото оръжие, сякаш за да се почувства по-сигурен. — Да, готов съм да пусна понито, но няма да оставя лъка си и за дузина тайни речни пътувания. Не си правете труда да ме убеждавате, отговорът ми ще бъде същият, каквото и да кажете.

Хо Са понечи отново да спори, но Темуге поклати глава, уморен и от двамата.

— Остави, Хо Са — рече той. — Ще увием лъка в дрехи и може би никой няма да го забележи.

Свали ръка от рамото на Хазар и отиде да освободи понито си от седлото и сбруята. Щеше да отнеме време, докато ги закопаят, а не искаше да рискува и да заспи, преди да са свършили. Отново се зачуди защо Чингис беше избрал него да съпроводи двамата воини. В лагера имаше и други, които знаеха дзинския език, в това число и ханът на уйгурите Барчук. Може би той е твърде стар, помисли си Темуге. Въздъхна, докато отвързваше коня си. Познаваше брат си и подозираше, че Чингис все още се надява да го направи воин. Кокчу му беше показал един различен път и сега му се искаше учителят му да е тук и да му помогне в медитирането преди сън.

Докато отвеждаше понито в мрака под дърветата край реката, Темуге чу как двамата му спътници подновяват спора си с ожесточен шепот. Запита се дали ще оцелеят по пътя до Баотоу. Зари седлото, легна и се помъчи да изключи от съзнанието си напрегнатите гласове, като повтаряше фразите, които според Кокчу трябваше да му донесат покой. Не успяха — заспа, докато чакаше.

На сутринта Хо Са вдигна ръка към поредната лодка, която пълзеше срещу вятъра нагоре по течението. Девет пъти жестът му остана без внимание, макар че държеше кесия с монети в ръката си и подрънкваше с нея. И тримата въздъхнаха с облекчение, щом последната направи завой към брега. Шест потъмнели от слънцето лица се взряха подозрително в тях.

— Не казвай нищо — промърмори Хо Са на Темуге, докато стояха в тинята и чакаха лодката да приближи.

Той и братята бяха облечени в прости, завързани на кръста роби, които не трябваше да изглеждат прекалено странни на лодкарите. Хазар носеше навит конски потник през рамо, в който беше увил лъка в кожения му калъф и един пълен колчан. Взираше се с известен интерес към лодката — никога не беше виждал подобно нещо на дневна светлина. Платното беше високо почти колкото дължината на съда, някъде към четиридесет стъпки от единия край до другия. Хазар не разбираше как лодката може да се доближи достатъчно, за да се качат на малката й палуба.

— Платното прилича на птиче крило. Дори кости си има — рече той.

Хо Са се обърна рязко към него.

— Ако попитат, ще им кажа, че си ням, Хазар. Не бива да говориш с тях. Разбра ли ме?

Хазар се намръщи.

— Разбирам, че искаш да изкарам дни наред, без да си отворя устата. Казвам ти, щом това приключи, ти и аз ще идем на някое тихо местенце…

— Шшт! — обади се Темуге. — Вече са близо и могат да чуят.

Хазар млъкна, но задържа погледа на Хо Са върху себе си достатъчно, за да му кимне заплашително.

Лодката доближи брега и без да чака останалите, Хо Са нагази в плиткото. Не обърна внимание на приглушената ругатня на Хазар зад себе си, когато силни ръце го изтеглиха през борда.

Капитанът беше дребен, жилав човек с червена кърпа на главата, за да не позволява на потта да се стича в очите му. Иначе беше гол, само по кафява препаска и два ножа на голите си бедра. Хо Са се запита дали не са попаднали на пиратите, за които беше чувал, че грабят крайречните села, но вече беше късно за притеснения.

— Можете ли да платите? — попита капитанът, протегна ръка и потупа Хо Са по гърдите с опакото на дланта си.

Докато изтегляха Хазар и Темуге, Хо Са сложи три топли бронзови монети в протегнатата длан. Дребният мъж надникна през дупката в средата на всяка от тях, а после ги наниза на връвта под колана си.

— Аз съм Чен Юй — каза той и зяпна, когато Хазар се изправи. Монголът беше по-висок от най-едрия от екипажа и се мръщеше, сякаш го бяха обидили.

Хо Са прочисти гърлото си и Чен Юй погледна отново към него, като наведе глава на една страна.

— Пътуваме до Шизуишан — каза той. Хо Са поклати глава и бръкна за още монети. Чен Юй се загледа внимателно, щом чу звука на метала.

— Още три, за да ни откараш до Баотоу — каза Хо Са и му подаде парите.

Капитанът взе бързо монетите и със заучено движение ги наниза при другите.

— Още три, за да продължим нагоре по реката — рече той. Хо Са се мъчеше да се овладее. Вече беше платил повече от достатъчно, за да ги откарат до града. Съмняваше се, че мъжът ще му върне парите, ако реши да изчакат друга лодка.

— Вече получи достатъчно — твърдо рече той.

Чен Юй погледна надолу към пояса на Хо Са, където държеше парите, и сви рамене.

— Още три или ще ви изхвърля през борда — каза той.

Хо Са не помръдна и усети раздразненото объркване на Хазар. Сигурен беше, че всеки момент варваринът ще изтърси нещо.

— Къде ли ще се озовеш следващия път в колелото на живота? — промърмори Хо Са. За негова изненада Чен Юй явно не го беше грижа и само сви рамене. Хо Са поклати смутено глава. Може би беше свикнал твърде много с армията, където никой не помисляше да се противопостави на авторитета. Около Чен Юй витаеше самоувереност, която някак не се вписваше с дрипите му и мърлявата малка лодка. Изгледа го кръвнишки и му подаде монетите.

— Просяци не ходят в Баотоу — жизнерадостно рече Чен Юй. — А сега не се пречкайте на хората ми.

Посочи им купчината чували със зърно на кърмата при кормилото и Хо Са видя как Хазар се настанява върху тях, преди да успее да му кимне.

Чен Юй изгледа подозрително Темуге и Хазар, но монетите вече подрънкваха на връвта му. Заповяда да обърнат платното по вятъра и да прекосят реката на север. На лодката беше тясно за толкова много хора и нямаше никакви помещения. Хо Са предположи, че екипажът нощува направо на палубата. Тъкмо се отпусна, когато Хазар отиде до борда и с въздишка на облекчение се изпика в реката. Хо Са вдигна очи към небето, докато плискането във водата продължаваше сякаш цяла вечност.

Двама от екипажа посочиха към Хазар, размениха си обидни шеги и избухнаха в смях, като се тупаха по гърбовете. Хазар пламна и Хо Са побърза да застане между воина и екипажа, като го изгледа предупредително. Моряците ги наблюдаваха ухилени, но Чен Юй излая някаква заповед и те забързаха към носа, за да обърнат платното.

— Жълти псета — каза Хазар след тях. Чен Юй тъкмо се занимаваше с платното, когато го чу. Сърцето на Хо Са се сви, когато капитанът тръгна към тях.

— Какво каза? — попита той.

— Той е мюсюлманин — бързо отговори Хо Са. — Не говори цивилизован език. Кой може да ги разбере тези хора?

— Не ми прилича на мюсюлманин — отвърна Чен Юй. — Къде му е брадата?

Хо Са усети погледите на екипажа и този път всеки посегна към дръжката на ножа си.

— Всички търговци си имат тайни — отвърна Хо Са, без да извръща поглед от Чен Юй. — Какво ме интересува брадата му, щом мога да търгувам с него? Среброто си има свой собствен език, нали така?

Чен Юй се ухили. Протегна длан и Хо Са постави една сребърна монета в него с безизразна физиономия.

— Точно така — каза капитанът и се запита колко ли още монети има воинът в кесията си. Каквото и да разправяха, тези тримата не бяха търговци. Чен Юй посочи Хазар с мръсния си показалец.

— Значи е някой глупак, който ти се е доверил? Някоя нощ ще го изхвърлиш през борда с прерязано гърло, така ли?

За ужас на Хо Са дребният мъж прокара пръст през гърлото си, а Хазар го наблюдаваше с растящ интерес. Темуге също се мръщеше и Хо Са се запита какво ли е разбрал от размяната на думи.

— Не предавам никого, щом съм му дал думата си — бързо отвърна Хо Са, за да го разбере и Темуге. — И макар че определено е глупак, той е много опитен боец. Внимавайте да не го обидите, защото няма да мога да го удържа.

Чен Юй отново наклони глава на една страна, както му беше навик. Нямаше доверие на хората, които беше качил на борда, а високият и глупавият явно кипеше от гняв. Накрая сви рамене. Всички рано или късно заспиваха и ако му създаваха неприятности, нямаше да са първите, които ще изчезнат тихомълком от малката му лодка. Посочи им купчината чували и им обърна гръб. С огромно облекчение Хо Са се присъедини към другите двама на кърмата и се опита да се престори, че инцидентът не беше нищо особено.

Хазар продължаваше да е наострен.

— Какво му каза? — попита той.

Хо Са пое дълбоко дъх.

— Казах му, че си пристигнал от страна на хиляди мили оттук. Помислих си, че може никога да не е чувал за последователите на исляма, но явно е срещал поне един от тях. Смята, че лъжа, но няма да задава прекалено много въпроси. Все пак получи обяснение защо не можеш да говориш дзински.

Удовлетворен, Хазар се отпусна.

— Значи не съм ням — доволно рече той. — Не вярвам, че щях да издържа.

Легна върху чувалите и сбута Темуге, за да се настани по-удобно. Докато лодката се носеше нагоре по течението, Хазар затвори очи и Хо Са си помисли, че е заспал.

— Защо онзи прокара пръст през гърлото си? — попита Хазар, без да отваря очи.

— Искаше да знае дали не смятам да те убия и да те изхвърля през борда — рязко отвърна Хо Са. — А тази идея ми мина през главата.

Хазар се изкиска.

— Почвам да харесвам дребосъка — сънено рече той. — Радвам се, че взехме лодка.

Чингис вървеше през огромния лагер в сянката на планините, които познаваше като момче. През нощта бе навалял сняг и той пое дълбоко дъх, наслаждавайки се на ледения въздух, който изпълни дробовете му. Чуваше цвиленето на кобилите, зовящи жребците, а в далечината някой приспиваше детето си с песен. Заобиколен от семействата, Чингис се чувстваше спокоен и в добро настроение. Не беше трудно да си припомни времето, когато баща му бе все още жив, а той и братята му не знаеха нищо за света наоколо. Поклати глава в сумрака при мисълта за земите, които беше видял. Морето от трева бе по-голямо, отколкото си беше представял, и част от него жадуваше да види още нови неща, дори градовете на Дзин. Беше млад и силен, и управляваше огромна войска от мъже, способни да вземат каквото си пожелаят. Усмихна се, щом стигна гера на втората си жена Чакахай. Вярно, баща му се бе задоволил с една съпруга, но Есугей беше хан на малко племе и не му предлагаха прекрасни жени като данък.

Наведе глава и влезе. Чакахай го очакваше и очите й бяха широко отворени и тъмни на слабата светлина на единствената лампа. Чингис не каза нищо, когато тя стана да го поздрави. Не знаеше как се беше сдобила с двете момичета от собствения й народ, които й служеха. Сигурно бяха пленени от воините му и тя се бе спазарила за тях. Докато те се измъкваха от гера, Чингис усети парфюма им и леко потръпна, когато коприната на едната докосна голите му ръце. Заслуша се как шепнещите им гласове заглъхват в далечината.

Чакахай стоеше гордо пред него с вдигната глава. Първите седмици с племената бяха тежки за нея, но той усети силния дух в горящите й очи много преди тя да научи първите думи на езика на народа му. Вървеше така, както можеше да се очаква от кралска дъщеря, и видът й винаги го възбуждаше. Странно, но перфектната й стойка беше най-съществената част от красотата й.

Тя се усмихна, когато погледът му се плъзна по нея; знаеше, че е спечелила цялото му внимание. Избра подходящия момент, коленичи пред него, сведе глава и после погледна нагоре да види дали той все още наблюдава тази проява на смирение. Чингис се разсмя, хвана китката й, за да я изправи, вдигна я във въздуха и я положи в леглото.

Задържа главата й с две ръце и я целуна, а пръстите му изчезнаха в черната й коса. Тя изстена в устата му и Чингис усети как ръцете й докосват леко бедрата и кръста му и увеличават възбудата му. Нощта беше топла и той нямаше нищо против да изчака, докато тя разтваряше копринената си туника, разкривайки белотата на плоския си корем, и копринения пояс и панталоните, които носеше, сякаш бе мъж. Ахна, когато той целуна гърдите й и ги захапа леко. Останалите дрехи се свлякоха бързо и докато лагерът дремеше около тях, той взе принцесата на Си Ся, а стоновете й отекнаха далеч в мрака.

11.

На лодката на Чен Юй й отне седмица, за да стигне Шизуишан на западния бряг на реката. Дните бяха сиви и студени и тинестата вода, плискаща се около тях, ставаше все по-тъмна, докато реката не заслужи името си. Известно време ги следва семейство делфини, но развълнуваният Хазар удари един от тях с весло и те изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Хо Са си беше съставил собствено мнение за дребния капитан и подозираше, че трюмът е пълен с контрабандни стоки и може би дори с предмети на лукса, които щяха да му донесат голяма печалба. Нямаше възможност да провери съмненията си, тъй като екипажът като че ли не се уморяваше нито за миг да следи пътниците. Хо Са реши, че Чен Юй е опитен моряк и познава реката далеч по-добре от данъчните служители на императора. Неведнъж бяха отбивали по странични ръкави и дълго обикаляха, преди да се върнат на основния път. Последния път Хо Са бе видял смътната сянка на държавната баржа насред течението зад тях. Тактиката отговаряше на собствените му интереси и той не каза нищо за изгубеното време, макар че спеше съвсем леко със скрит в ръката нож, като се будеше и при най-слабия шум.

Хазар хъркаше невъобразимо. За раздразнение на Хо Са екипажът го хареса и вече го бяха научили на някои фрази, които трудно биха намерили приложение извън пристанищния публичен дом. Преглътна гнева си, когато Хазар се пребори с трима от по-яките моряци и спечели мях силно оризово вино, което по-късно отказа да сподели със спътниците си.

От тримата Темуге като че ли най-малко се наслаждаваше на спокойното пътуване. Макар че по реката рядко имаше вълни, той беше повърнал през борда още на втората сутрин и си спечели презрително дюдюкане от страна на екипажа. Комарите го намираха за вкусен през нощта и всяка сутрин той се събуждаше с нови червени следи от ухапвания по глезените. Следеше стегнато и неодобрително веселяшкото поведение на Хазар и не направи опит да се включи, макар че владееше по-добре езика. На Хо Са му се искаше пътуването да приключи час по-скоро, но Шизуишан беше само спирка за попълване на запасите.

Много преди да се появи градът, реката се изпълни с малки лодки, които я прекосяваха от бряг до бряг, пренасяйки слухове и новини от хиляди мили. Чен Юй не се интересуваше от нищо конкретно, но докато завързваше съда към дървения стълб край доковете, доста лодки приближиха, за да разменят по някоя дума. Хо Са осъзна, че дребният човек е добре познат по реката. Много от въпросите бяха свързани с пътниците му и Хо Са трябваше да издържи погледите на любопитните. Несъмнено описанието на тримата странници щеше да обиколи цялата река преди още да са стигнали Баотоу. Той реши, че цялото начинание е обречено, и настроението му се вкисна още повече при вида на Хазар, който стоеше на носа и крещеше грозни ругатни към капитаните. При други условия с подобно поведение той би си спечелил здрав побой или дори нож в гърлото, но Чен Юй избухна в гръмогласен смях. В изражението на Хазар сякаш имаше нещо добродушно, което не можеше да обиди. Вместо да му се нахвърлят, те му отговаряха с още по-мръсни ругатни и преди слънцето да залезе, Хазар размени две монети за свежи плодове и риба. Хо Са го гледаше в намръщено мълчание, като блъскаше един чувал, за да оформи в него вдлъбнатина за главата си и да се опита да поспи.

Темуге се събуди, когато нещо се блъсна в борда на лодката. Нощният въздух бе пълен с насекоми и все още му се спеше ужасно. Размърда се сънено и попита Хо Са какво става. Отговор не последва и когато вдигна глава, Темуге видя офицера и брат си будни, взрени в непрогледната тъмнина.

— Какво има? — прошепна той. Чуха скърцане и приглушени стъпки, но луната все още не беше изгряла и той осъзна, че е спал съвсем малко.

Светлината блесна без предупреждение, когато един от екипажа вдигна капаците на малката лампа на носа. Темуге видя ръката на мъжа, осветена в злато, после нощта избухна във викове и суматоха. Хазар и Хо Са изчезнаха в мрака и Темуге скочи на крака, вцепенен от страх. Тъмни тела се изсипаха през борда на палубата. Той побърза да грабне ножа си и се сви между чувалите, за да не го видят.

Някъде наблизо се чу болезнен вик и Темуге изруга на глас, убеден, че са открити от имперските войници. Чу как Чен Юй крещи заповеди, а навсякъде около него се носеха пъшкания и охкания на мъже, борещи се в почти пълния мрак. Темуге се сви още по-ниско, очаквайки всеки момент да бъде нападнат. Напрегна очи и видя как малката златна лампа се люлее във въздуха, оставяйки опашка от светлина в размътеното му зрение. Вместо да падне със съскане в реката, той чу как лампата тупва върху дърво. Маслото се разля, лумна ярко и Темуге ахна ужасен.

Хвърлената лампа беше паднала на палубата на друга лодка и се затъркаля по нея, а хората отскачаха настрани от пътя й. Подобно на Чен Юй и хората му, нападателите носеха само парче плат около слабините си. Бяха въоръжени с дълги един лакът ножове и се биеха с яростни пъшкания и проклятия. Зад тях пламъците обхванаха сухото дърво и Темуге различи вкопчилите се едно в друго потни тела; по някои се виждаха тъмни разрези, от които се лееше кръв.

Докато гледаше с ужас, Темуге чу друг звук, който познаваше много добре — рязкото плющене на двойно извития лък. Рязко се обърна и видя Хазар, застанал спокойно на носа и пускащ стрела след стрела. Всеки изстрел намери целта си с изключение на един, когато Хазар бе принуден да се извърти, за да избегне хвърлен нож. Темуге потръпна, когато един мъртвец падна по очи до него, а сблъсъкът с палубата заби стрелата още по-дълбоко в гърдите му и върхът се показа през гърба.

Въпреки това щяха да бъдат победени, ако пожарът не се беше разраснал. Темуге видя как някои от нападателите скачат обратно на лодката си и грабват кожените кофи. Те също паднаха повалени от стрелите на Хазар, преди да успеят да потушат огъня.

Чен Юй отсече дебелите въжета, които свързваха двата съда, и натисна дървения борд, за да избута другата лодка. Тя се понесе неуправляема по тъмната река и Темуге различи сенките на мъжете, които се бореха с пламъците. Лодката беше обречена и те чуха плясъци, когато хората потърсиха спасение във водата.

Пожарът издаваше свой собствен звук — кашлящ и фучащ рев, който заглъхна, щом течението понесе горящия съд. В мрака се издигна стълб от ярки искри, по-висок от платното. Темуге най-сетне се изправи, като дишаше тежко. Подскочи, когато някой го приближи, но разпозна Хо Са. От офицера се носеше миризма на дим и кръв.

— Ранен ли си? — попита той.

Темуге поклати глава и чак тогава си даде сметка, че спътникът му е сляп в тъмното след взирането в пламъците.

— Нищо ми няма — промърмори той. — Кои бяха онези хора?

— Речни плъхове, решили да докопат стоката на Чен Юй в трюма. Престъпници.

Замълча, когато капитанът излая заповед и платното още веднъж се обърна, за да улови вятъра. Темуге чу съскането на водата, когато започнаха да се отдалечават от пристанището на Шизуишан към най-дълбоката част на реката. След още една заповед на Чен Юй екипажът потъна в мълчание и лодката се понесе невидима по водата.

На луната сякаш й трябваше цяла вечност да изгрее, но все още бе наполовина пълна и освети реката и оцелелите от екипажа със сребърна светлина. Двама от хората на Чен Юй бяха убити в битката и Темуге видя как ги изхвърлиха през кърмата без никакви церемонии.

Капитанът отиде в задната част на лодката с Хазар да види как стоят нещата и кимна на Темуге. Изражението му не можеше да се различи на слабата светлина. Темуге видя как той се обръща, за да се върне на мястото си при платното, но спря, явно взел някакво решение. Застана пред извисяващата се фигура на Хазар и се загледа в него.

— Този твой търговец не е последовател на исляма — каза Чен Юй на Хо Са. — Мюсюлманите се молят непрекъснато, а досега нито веднъж не съм го виждал да пада на колене.

Хо Са се напрегна, чакаше дребният мъж да продължи.

Чен Юй сви рамене.

— Но пък се бие добре, както сам каза. Мога да бъда сляп и нощем, и денем, разбираш ли ме?

— Разбирам — отвърна Хо Са. Чен Юй протегна ръка, потупа Хазар по рамото и с видимо удоволствие имитира бръмчащия звук на тетивата.

— Кои бяха онези? — тихо попита Хо Са.

Чен Юй помълча малко, докато обмисляше отговора си.

— Глупаци, а сега — мъртви глупаци. Не е твоя работа.

— Зависи от това дали няма да бъдем нападнати отново, преди да стигнем Баотоу — отвърна Хо Са.

— Никой не може да знае собствената си участ, войнико-търговецо, но не мисля, че ще ни нападнат отново. Имаха възможност да откраднат нещо от нас, но я пропиляха. — Капитанът отново имитира песента на тетивата и се ухили.

— Какво толкова има в трюма? — неочаквано попита Темуге.

Беше подбрал думите си грижливо, но въпреки това Чен Юй го изгледа изненадано, когато чу странното му произношение. Темуге се канеше да направи втори опит, но дребният мъж отговори:

— Онези бяха любопитни, а сега са мъртви. Ти любопитен ли си?

Темуге го разбра и се изчерви в тъмното. Поклати глава.

— Не, не съм — отговори той и извърна поглед.

— Късметлия си, че имаш приятели, които могат да се бият вместо теб — каза Чен Юй. — Не те видях да помръдваш, когато ни нападнаха.

Засмя се и Темуге се намръщи. Усети презрителния тон, макар и да не разбра всички думи, но преди да състави подходящ отговор, Чен Юй се обърна към Хазар и го хвана за ръката.

— Ти. Курвенско одеяло. Искаш ли да пийнеш?

Темуге видя как белите зъби на брат му проблеснаха, когато разпозна думата за огненото питие. Чен Юй го отведе на носа да отпразнуват победата. Хо Са и Темуге останаха сами. Напрежението продължи да витае около тях.

— Не сме дошли да се бием с речни крадци — каза най-сетне Темуге. — Имах само един нож, какво можех да направя?

— Поспи малко, ако успееш — отвърна мрачно Хо Са. — Не вярвам да спрем през следващите няколко дни.

Беше прекрасен зимен ден в планините. Чингис бе отишъл с жена си и синовете си до реката, която познаваше от малък, далеч от огромния лагер на племената. Джучи и Чагатай пришпорваха своите понита, а след тях Бьорте яздеше бавно коня си, като придържаше Угедай и Толуй на седлото.

Когато племената останаха зад тях, Чингис усети, че настроението му се оправя. Познаваше земята под копитата на кобилата си и бе изненадан от вълната емоции, която го заля при завръщането от пустинята. Знаеше, че планините имат власт над него, но за негово най-голямо изумление допирът на почвата от детството извика сълзи в очите му, макар и само за миг.

Когато беше момче, в подобно пътуване винаги имаше елемент на опасност. Скиталци и разбойници се спотайваха из хълмовете около потока. Може би все още имаше някои, които не го бяха последвали в пътуването му на юг, но в лагера зад него имаше цял народ и по хълмовете не се виждаха стада и пастири.

Спеши се и се усмихна, като гледаше с одобрение как Джучи и Чагатай намериха храсти и привързаха конете си за тях. Реката беше бърза и плитка в подножието на стръмния хълм наблизо. Назъбени парчета лед, паднали от височините, се търкаляха около тях. Чингис погледна нагоре, спомняйки си за баща си и как навремето се беше катерил по Червения хълм, за да намери орлета. Есугей го беше довел на същото това място и Чингис не бе видял радост в него, макар че сигурно я беше прикривал. Реши да не показва на синовете си своето удоволствие, че отново се намира сред дърветата и долините, които познава тъй добре.

Бьорте не се усмихна, свали най-малките си синове на земята и слезе. Рядко бяха разменяли дружелюбни думи, откакто бе взел за жена дъщерята на краля на Си Ся. Чингис знаеше, че тя чува нощните му похождения до гера на момичето. Бьорте не споменаваше нито дума за тях, но устните й бяха все свити и с всеки изминал ден се стягаха повече. Чингис неволно я сравни с Чакахай, докато стоеше и се протягаше в сянката на надвесилите се над реката дървета. Бьорте беше висока, жилава и силна, а момичето от Си Ся — нежно и гъвкаво. Въздъхна. И двете можеха да събудят страстта му с подходящо докосване, но като че ли само едната го искаше. Беше прекарал много нощи с новата си жена и Бьорте оставаше сама. Може би именно затова бе организирал тази разходка далеч от воините и семействата, които вечно ги следяха, а приказките се лееха като пролетен дъжд.

Погледът му се спря върху Джучи и Чагатай, които бяха на брега на потока и гледаха в течащата вода. Както и да стояха нещата с майка им, той не можеше да остави момчетата да растат без него или да й позволи да ги гледа сама. Не му беше трудно да си спомни за влиянието на Хулун върху брат му Темуге, което го беше направило толкова слаб.

Застана зад двете по-големи момчета и потисна потръпването си при мисълта да влезе в ледената вода. Спомни си как се беше крил от враговете на едно такова място и как тялото му ставаше все по-безчувствено и сковано, докато животът изтичаше от него. И все пак в крайна сметка бе оцелял и беше станал по-силен.

— Доведи и другите двама — извика той на Бьорте. — Искам да слушат, въпреки че са твърде малки, за да влязат.

Видя как Джучи и Чагатай се спогледаха тревожно, щом опасенията им се потвърдиха. Перспективата да влязат в ледената река изобщо не ги зарадва. Джучи обърна към Чингис онзи унил и питащ поглед, с който го гледаше винаги. От него баща му сякаш настръхваше и той извърна очи, докато Бьорте водеше Толуй и Угедай до брега.

Чингис усети погледа на жена си и изчака, докато тя се отдалечи и се настани при понитата. Бьорте още ги наблюдаваше, но той не искаше момчетата да се обръщат към нея за подкрепа. Трябваше да се почувстват сами, за да изпитат себе си, а той да види силните и слабите им страни. Всички бяха нервни край него и той се укори, че не е прекарвал повече време с тях. Колко време бе минало, откакто пренебрегваше неодобрителните погледи на майка им, че не играе с тях? Спомняше си собствения си баща с любов, но как те щяха да помнят него? Прогони тези мисли от главата си и си спомни думите на Есугей на същото това място преди толкова много години.

— Ще чуете за студената физиономия — каза той на момчетата. — Изражението на воина, което не издава нищо на враговете. То идва от сила, която няма нищо общо с мускулите или с това колко добре огъвате лъка си. То е сърцето на достойнството, което ще ви позволи да се изправите срещу смъртта, изпълнени единствено с презрение. Тайната му е, че то е нещо повече от обикновена маска. Овладяването му носи спокойствие и с него вие побеждавате страха и плътта си.

С няколко бързи движения свали пояса от дела си, освободи се от гамашите и ботушите и застана гол на брега на реката. Тялото му беше покрито със стари белези, а гърдите му бяха по-светли от тъмнокафявите ръце и крака. Стоеше без да се смущава пред тях, после пристъпи в смразяващия поток и усети как скротумът му се свива от допира на водата.

Потопи се и дробовете му така се стегнаха, че всяко вдишване се превърна в борба. Лицето му обаче не показваше нищо, той гледаше безизразно синовете си, после потопи глава под водата и се излегна по гръб, като се държеше за камъните по дъното.

Четирите момчета го гледаха като омагьосани. Баща им сякаш се чувстваше у дома си в ледената вода, лицето му беше толкова спокойно, колкото и преди. Само очите му гледаха свирепо и те не можеха да издържат погледа му дълго време.

Джучи и Чагатай се спогледаха предизвикателно. Джучи сви рамене и се съблече, без да се притеснява, влезе във водата и се потопи под повърхността й. Чингис го видя как трепери от студа, но мускулестото момче гледаше свирепо към Чагатай, сякаш го предизвикваше. Като че ли изобщо не си даваше сметка за баща си или за урока, който трябваше да научи.

Чагатай изсумтя презрително и се съблече. Макар и много по-малък от двамата, шестгодишният Угедай също започна да се съблича и Чингис видя как майка им се изправя на крака, за да го спре.

— Остави го да влезе, Бьорте — каза й той. Щеше да внимава третият му син да не се удави, макар че не си позволи да му даде увереност, като го каже на глас.

Бьорте трепна уплашено, когато Угедай нагази във водата само на една стъпка след Чагатай. Единствено Толуй остана безславно на брега. С голяма неохота той също започна да сваля дела си. Чингис се засмя, доволен от решимостта му. Заговори, преди Бьорте да успее да се намеси:

— Ти не, Толуй. Може би догодина, но не и сега. Стой там и слушай.

На лицето на малкото момче се изписа облекчение и то стегна възела на кръста си. Отговори на усмивката на баща си с усмивка, Чингис му намигна и Толуй се ухили.

Джучи си беше избрал един вир до брега на реката, където водата беше спокойна. Гледаше баща си, подал само главата си на повърхността, и бързо се научи да контролира дишането си. Стисна зъби, за да не тракат, а тъмните му очи бяха широко отворени. Както хиляди пъти преди, Чингис отново се запита дали е баща на момчето. Без тази сигурност в привързаността му си оставаше една бариера. С времето тя ставаше все по-голяма — Джучи растеше висок и силен, но Чингис все се питаше кога ли ще види чертите на татарския насилник, чието сърце бе е изял за отмъщение. Трудно му беше да обича лице с такива тъмни очи, докато неговите собствени бяха жълти като на вълк.

От друга страна, беше повече от ясно, че Чагатай е негов син. Очите му сякаш бяха станали още по-светли от студа, докато се потапяше във водата, и Чингис трябваше да овладее чувствата си, за да не развали момента. Насили се да поеме дълбоко и бавно въздух.

— В толкова студена вода едно дете може да заспи само след шест-седем удара на сърцето. Дори възрастен мъж може да изгуби съзнание, ако остане малко по-дълго. Тялото започва да умира от ръцете и краката. Ще усетите как те стават безчувствени и безжизнени. Мислите ви ще потекат бавно и ако останете прекалено дълго, няма да имате силата или волята да излезете.

Спря за момент, като ги гледаше. Устните на Джучи бяха посинели, но въпреки това той не издаде нито звук. Чагатай се бореше със студа и крайниците му се извиваха във водата. Чингис наблюдаваше най-зорко Угедай, който се мъчеше да подражава на по-големите си братя. Усилието беше твърде голямо за него и Чингис чу как зъбите му затракаха. Не можеше да ги държи дълго във водата и се замисли дали да не каже на Угедай да се връща обратно на брега. Не, баща му не беше постъпил така, макар че накрая малкият Темуге бе припаднал и едва не се удави.

— Не показвайте какво чувствате — каза им той. — Покажете ми студената физиономия, която ще видят враговете ви, щом ви предизвикат. Не забравяйте, че те също се боят. Ако някога сте се питали дали сте единствените страхливци в този свят на воини, знайте, че всички до последния човек се чувстват по същия начин. Като знаете това, можете да скриете страха си и да отвърнете на погледа им.

И трите момчета се помъчиха да изличат от лицата си страха и болката. Малкият Толуй на брега им подражаваше съсредоточено.

— Дишайте леко през носа, за да забавите биенето на сърцето си. Плътта ви е слаба, но не бива да се вслушвате във виковете й за помощ. Виждал съм човек да забива нож в собствената си плът, без да му потече кръв. Оставете тази сила да дойде при вас и дишайте. Не показвайте нищо, бъдете празни.

Джучи го разбра веднага и дишането му стана бавно, съвършена имитация на това на баща му. Чингис го остави и загледа как Чагатай се мъчи да се овладее. Накрая успя, малко преди момента, когато Чингис трябваше да прекрати изпитанието, за да не изгубят съзнание във водата.

— Тялото ви е като на всяко друго животно, за което се грижите — каза им той. — То ще жадува за храна и вода, за топлина и успокояване на болката. Намерете студеното изражение и ще можете да заглушите настоятелния му глас.

Трите момчета започнаха да се вцепеняват и Чингис реши, че е време да ги извади. Очакваше, че ще му се наложи да ги носи на ръце, и се изправи да хване първото. Но Джучи стана с него и тялото му порозовя от кръвта под кожата му. Погледът на момчето така и не срещна този на бащата, докато Чингис докосваше ръката на Чагатай; не му се искаше да го вдига, след като Джучи беше успял да стане самичък.

Чагатай се размърда сънено, изцъклените му очи се фокусираха върху Джучи и щом го видя станал, стисна зъби и се помъчи да се изправи, като се хлъзгаше в меката тиня. Чингис усети враждебността между двете момчета и се сети за Бехтер — брат си, когото беше убил преди толкова много години.

Угедай не можеше да се изправи самичък и силните ръце на баща му го поставиха на брега да съхне на слънце. Чингис излезе от водата, чувствайки как животът се втурва обратно в крайниците му. Джучи и Чагатай застанаха до него и изохкаха, щом ръцете и краката им отново се съживиха. Усетиха, че баща им продължава да ги гледа, и се опитаха да овладеят телата си. Ръцете им трепереха неудържимо, но момчетата стояха изправени на слънчевите лъчи и го гледаха, без да смеят да отворят уста и да проговорят.

— Уби ли ви това? — попита ги Чингис.

Есугей беше задал същия въпрос и Хазар бе отговорил „Почти“, при което баща им бе избухнал в смях. Собствените му синове не казаха нищо и той усети, че помежду им го няма онова приятелско чувство, на което се радваха навремето с Есугей. Закле се занапред да прекарва повече време с тях. Принцесата от Си Ся беше като огън в кръвта му, но той трябваше да загърбва повика на плътта по-често, докато момчетата растяха.

— Тялото не ви управлява — каза той колкото на тях, толкова и на себе си. — То е тъпо добиче, което не знае нищо за истинския човек. То е просто каруцата, която ви вози. Контролирате го с волята си и с дишането през носа, когато то ви призовава да се задъхвате като куче. Ако по време на бой ви улучи стрела и болката е зашеметяваща, ще я потиснете, преди да паднете, и ще донесете смърт на враговете си.

Погледна нагоре към склона и спомените за толкова невинни и далечни дни, че едва успяваше да ги различи.

— А сега напълнете устата си с вода и изтичайте до върха на този хълм и обратно. Когато се върнете, ще изплюете водата, за да покажете, че сте дишали правилно. Който стигне пръв, ще яде. Другите ще останат гладни.

Изпитанието не беше честно. Джучи беше по-голям, а на тази възраст дори една година бе от значение. Чингис не показа, че си дава сметка за това, когато видя как момчетата се споглеждат и преценяват възможностите си. Бехтер също беше по-голям, но Чингис бе оставил брат си задъхан на върха. Надяваше се Чагатай да стори същото.

Чагатай се втурна без предупреждение към водата и вдигна пръски, когато потопи лице и напълни устата си. Угедай беше на крачка след него. Чингис си спомни как водата се бе стоплила и сгъстила в устата му. Направо усети вкуса й в спомените си.

Джучи не беше помръднал и Чингис се обърна въпросително към него.

— Защо не тръгваш?

Джучи сви рамене.

— Мога да ги победя — каза той. — Вече го знам.

Чингис впери поглед в него и видя непокорство, което не можеше да разбере. Никой от синовете на Есугей не беше отказал задачата. Момчето Чингис беше приело тържествувайки възможността да посрами Бехтер. Не разбираше Джучи и усети как гневът му пламва. Другите му синове вече бързаха нагоре по хълма и ставаха все по-дребни.

— Страх те е — промърмори Чингис, макар че само налучкваше.

— Не ме е страх — спокойно отвърна Джучи, докато взимаше дрехите си. — Ще ме обичаш ли повече, ако ги победя? — За първи път гласът му трепереше от силните чувства. — Не ми се вярва.

Чингис погледна изумено малкото момче. Никой от синовете на Есугей не би посмял да говори по такъв начин с баща си. Как ли би реагирал той в такъв случай? Трепна при спомена за шамарите на Есугей. Баща му не би позволил подобно поведение. За миг се замисли дали да не набие малко разум в момчето, но видя, че Джучи очаква тъкмо това и се е напрегнал, готов да поеме удара. Импулсът умря, преди още да се е родил.

— Щеше да ме накараш да се гордея с теб — каза му Чингис.

Джучи се разтресе, но не от студ.

— Тогава ще тичам — каза той. Баща му гледаше с недоумение как момчето пълни устата си с вода и се втурва нагоре, тичайки бързо и уверено през камъните след братята си.

Когато всичко отново се успокои, Чингис поведе малкия Толуй към Бьорте. Тя седеше при понитата с каменна физиономия и избягваше погледа му.

— Ще прекарвам повече време с тях — каза й той, като все още се мъчеше да проумее какво става с Джучи.

Бьорте вдигна очи към него и за момент лицето й омекна, когато видя объркването му.

— Най-много на света му се иска да го приемеш като собствен син — каза тя.

Чингис изсумтя.

— Че аз го приемам. Нима не го правя?

Бьорте се изправи срещу него.

— Кога си го прегръщал? Кога си му казвал колко се гордееш с него? Да не си мислиш, че не е чул какво си шепнат другите момчета? Кога си запушвал устата на глупаците с някаква проява на привързаност?

— Не исках да го размеквам — объркано рече той.

Не знаеше, че всичко е било толкова очевидно, и за момент си даде сметка колко труден е животът за Джучи. Тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Собственият му живот беше доста по-суров и той не можеше да се принуди да обича момчето. С всяка следваща година виждаше все по-малко и по-малко от себе си в тези тъмни очи.

Мислите му бяха прекъснати от смеха на Бьорте. Звукът не беше приятен.

— Най-лошото е, че той очевидно е твой син повече от всички други. А ти не го виждаш. Има волята да се опъне на собствения си баща, а ти си сляп. — Тя се изплю в тревата. — Ако Чагатай беше сторил същото, сега щеше да се хилиш и да ми обясняваш, че момчето е наследило храбростта на дядо си.

— Стига — тихо каза той. Призляваше му от гласа и критиките й. Денят беше провален, превърна се в подигравка на радостта и тържеството, които помнеше от времето, когато бе дошъл тук със своя баща и братята си.

Бьорте изгледа свирепо гневната му физиономия.

— Ако Джучи победи Чагатай, как ще реагираш? — попита тя.

Той изруга и настроението му се вкисна като старо мляко. Изобщо не си беше помислял, че Джучи може да победи, и знаеше, че ако това стане, няма да прегърне момчето пред погледа на Бьорте. Мислите му се въртяха безплодно, той нямаше никаква представа как ще постъпи.

Темуге слушаше с ядосана физиономия сумтенето на Хазар. Брат му беше спечелил сърцата на екипажа с храбростта си по време на нападението. В дните след онези ужасяващи мигове в тъмното, Чен Юй редовно включваше монголския воин в сбирките на носа. Хазар научи доста изрази на техния език и вечер споделяше дажбите им от силни питиета и топки ориз и скариди. Хо Са явно също бе станал по-приятен на капитана, но Темуге си оставаше съвсем чужд. Не се изненада, когато видя Хазар да се държи като животно наред с останалите. Той изобщо не си даваше сметка за положението и на Темуге му се искаше най-сетне да осъзнае, че е просто стрелец, пратен да защитава по-малкия си брат. Чингис поне знаеше колко ценен може да бъде Темуге за него.

Вечерта преди да тръгнат към реката, Чингис го беше повикал и му бе заръчал да запомни всяка подробност за стените на Баотоу, всяка част от неговата защита. Ако не успееха да се върнат със зидарите, които бяха издигнали града, неговите сведения можеха да се окажат единственото, с което да започнат лятната си кампания. Чингис се доверяваше на паметта и интелекта на Темуге, които очевидно липсваха у Хазар. Младежът си спомни с отчаяние за важната им задача точно когато минаваха покрай една лодка с две жени в нея и Хазар им размаха подканващо сребърни монети.

На лодката нямаше място за усамотяване и на Темуге не му оставаше друго, освен да се взира във водата, вместо да гледа как двете млади жени се събличат и плуват към тях като видри, а кожата им проблясва, когато се качиха на палубата. Чен Юй хвърли котва на дълбокото, за да могат жените да се върнат обратно с плуване, след като екипажът приключи с тях.

Темуге затвори очи, когато чу пискливите звуци, издавани от едната. Беше с малки гърди, гъвкава и привлекателна в младостта си, макар че не гледаше към него, докато вземаше монетата на Хазар. Звуците спряха едва когато усилията на Хазар се увенчаха с успех, дланта й се отвори и монетата се затъркаля по палубата. Екипажът се разсмя, когато тя го отблъсна и застана на четири крака, за да я намери. С крайчеца на окото си Темуге видя, че Хазар се възползва от отворилата се възможност, и кискането на момичето го накара да изругае под нос. Какво щеше да каже баща им за това забавяне? Бяха натоварени със задача, която нямаше равна на себе си по важност. Чингис ясно даде да се разбере това. Без да знаят как да влязат в укрепените градове на Дзин, воините му никога нямаше да победят имперските войници. От тази мисъл Темуге изпадна в ярост, докато чакаше Хазар да свърши за втори път. Денят беше пропилян, но той знаеше, че ако каже нещо, брат му ще му се присмее пред екипажа. Целият гореше от спотаен срам. Не беше забравил защо са тук — за разлика от Хазар.

Стъмваше се, когато Бьорте видя Джучи да слиза обратно към реката, следван от изтощените си братя. Босите му крака още кървяха от тичането, когато застана пред нея с тежко повдигащи се гърди. Сърцето й се късаше за малкото момче, което напразно търсеше с поглед баща си. Нещо му стана, когато видя, че Чингис го няма. Изплю водата и шумно се задъха във вечерната тишина.

— Извикаха баща ти в лагера — излъга Бьорте.

Джучи не й повярва. Тя виждаше болката на лицето му и скри разочарованието си от съпруга си и от самата себе си, че е спорила с него.

— Сигурно е отишъл при новата си жена, чужденката — изтърси Джучи. Вместо да отговори, Бьорте прехапа устна. В това също беше изгубила онзи, за когото се беше омъжила. Докато най-големият й син стоеше объркан и обиден пред нея, не й беше трудно да мрази Чингис заради слепия му егоизъм. Твърдо реши, че ще влезе в гера на чужденката, ако не успее да го намери. Може би вече не го бе грижа за жена му, но беше привързан към синовете си и тя щеше да използва това, за да си го върне.

Чагатай и Угедай застанаха до брат си в тъмното и също изплюха водата, както им беше казано. Баща им го нямаше да ги види, победата изглеждаше някак куха и момчетата бяха объркани.

— Ще му кажа как сте се справили — каза Бьорте с блеснали от сълзи очи.

Това не им беше достатъчно и наранени, те мълчаливо яхнаха конете и потеглиха към дома.

12.

Хо Са каза на братята, че Баотоу се намира на няколко мили от оживеното морско пристанище, което го обслужваше. Градът беше последният търговски център между северен Дзин и кралство Си Ся и когато навлязоха в този район, реката беше пълна с лодки. Бяха минали три седмици, откакто изоставиха понитата си, и на Темуге му бе дошло до гуша от бавните часове, речните мъгли, ориза и рибата. Чен Юй и хората му пиеха вода направо от реката без никакви последици, а Хазар сякаш имаше стомах от желязо, но на третия ден червата на Темуге не издържаха и го оставиха в окаяно състояние и изпомацани дрехи. Никога преди не беше ял или дори виждал риба и нямаше вяра на сребристите създания от реката. Екипажът явно им се наслаждаваше. Вадеха ги на палубата закачени за тънки корди, те се мятаха и подскачаха бясно, а мъжете ги удряха по главите. Темуге изпра дрехите си, когато акостираха, но стомахът му продължи да се бунтува и да изкарва зловония и от двата отвора.

Жълтата река лъкатушеше между хълмовете, срещаха се все повече птици, които живееха от отпадъците от лодките и търговците. Темуге и Хазар останаха смаяни от огромния брой хора и плавателни съдове, превозващи товари нагоре и надолу по течението. Никъде преди не бяха виждали такова стълпотворение. Въпреки че Чен Юй успяваше да намери път през множеството само с помощта на платното, много от хората носеха дълги пръти, за да отблъскват другите лодки. В шум и безредие, стотици търговци крещяха и се надпреварваха да продават всичко, от прясна риба до пропити от влагата платове, които все още можеха да се използват за грубо облекло. Във въздуха се носеше миризма на непознати подправки, а Чен Юй маневрираше между конкурентите си и търсеше място, където да спрат за през нощта.

Чен Юй явно беше още по-известен в тези води и Темуге гледаше с присвити очи как многобройните му приятели час по час го поздравяват. Екипажът като че ли беше приел Хазар като свой, но Темуге не се доверяваше на дребния капитан. Напълно споделяше мнението на Хо Са, че трюмът най-вероятно е пълен с контрабанда, но може би Чен Юй искаше да спечели още някоя и друга монета, като съобщи за пътниците си на имперските войници. Оставането им на борда, без да знаят дали са в безопасност, държеше тримата в постоянно напрежение.

Беше очевидно, че неслучайно стигнаха пристанището тъкмо когато настъпи вечерта. Чен Юй се бе забавил на последния завой и не си направи труда да отговори, когато Темуге го подкани да се разбърза. Съдържанието на трюма щяха да разтоварят в тъмното, когато събирачите на данъци и войниците нямаше да бъдат така бдителни.

Темуге измърмори гневно под нос. Проблемите на Чен Юй изобщо не го интересуваха. Задачата му беше да ги докара до пристанището колкото се може по-бързо, за да продължат към града. Хо Са беше казал, че пътят е добър и ще стигнат само за няколко часа пеша, но непознатите гледки и звуци изнервяха Темуге и вече не го свърташе на едно място. Екипажът също беше напрегнат. Намериха място, където акостираха и зачакаха реда си на паянтовия док.

Самото пристанище не беше особено впечатляваща гледка — просто няколко дузини дървени постройки, които сякаш се подпираха една друга, за да не паднат. Беше мръсно местенце, построено за търговия, а не за удобства. Темуге нямаше нищо против това, но видя двама добре въоръжени войници, които държаха под око всичко, което се разтоварваше, и разбра, че е най-добре да не привличат вниманието им.

Чу Чен Юй да говори полугласно на хората си — явно им даде някаква заповед и те бързо се снишиха. Помъчи се да скрие раздразнението си от поредното забавяне. Скоро той и спътниците му можеха да се махнат от реката и от нейния малък непонятен свят. За момент се запита дали не може да купи илюстровани ръкописи от пазара, но никъде не виждаше подобни стоки, а сребърните и дървените статуетки не бяха по вкуса му. Виждаше тези предмети в мръсните ръце на момчетата, които газеха в червената тръстика към всяка новопристигнала лодка. Темуге ги изгледа с каменно изражение. Настроението му беше вече съвсем черно, когато Чен Юй дойде на кърмата да говори с пътниците.

— Трябва да чакаме тук, докато се отвори място на кея — каза той. — Ще слезете преди полунощ или няколко часа по-късно. — Кимна на Хазар и това още повече раздразни Темуге. — Ако не ядеш прекалено, мога да те наема в екипажа.

Хазар не го разбра, но го тупна по рамото. Той също гореше от нетърпение да тръгне и дребният капитан усети настроението на пътниците.

— Ако искате, мога да ви намеря място в някоя каруца към града. На приемлива цена — предложи им той.

Темуге видя, че той ги наблюдава внимателно. Нямаше представа дали пътят до Баотоу е лек или не, но заподозря, че един търговец, за какъвто се представяше, не би отклонил подобно предложение. Идеята да продължат да пътуват под подозрителния поглед на Чен Юй го безпокоеше, но той се насили да се усмихне и да отговори на дзински.

— Ще приема, стига разтоварването да не продължи твърде дълго.

Чен Юй сви рамене.

— Имам приятели, ще помогнат. Няма да отнеме много време. Струвате ми се доста нетърпеливи за търговци.

Усмихваше се, но погледът му не се откъсваше от тях. Темуге беше благодарен, че Хазар не разбира нищо. Брат му беше по-лесен за разчитане и от карта.

— Ще решим по-късно — каза Темуге и се извърна, давайки да се разбере, че разговорът е приключил. Чен Юй сигурно щеше да ги остави на мира, но Хазар посочи войниците на кея.

— Питай го за онези — каза той на Хо Са. — Трябва да се промъкнем покрай тях, а май и той иска същото. Питай го как ще разтовари, без да го забележат.

Хо Са се поколеба — не му се искаше Чен Юй да разбере за подозренията му, че превозва нещо незаконно или необложено с данък. Не знаеше каква ще бъде реакцията на капитана. Преди да заговори, Хазар изсумтя.

— Чен Юй — каза той и отново посочи войниците.

Капитанът се протегна и свали ръката му, преди онези да забележат жеста му.

— Имам приятели на пристанището — рече той. — Тук няма да има проблем. Баотоу е моят град, роден съм там. Разбираш ли?

Хо Са преведе и Хазар кимна.

— Трябва да го държим под око, братко — каза той на Темуге. — Не може да ни издаде докато разтоварва, защото ще привлече внимание към онова, върху което седим през последните няколко седмици.

— Благодаря за интереса ти, Хазар — язвително отвърна Темуге. — Реших какво ще направим. Ще приемем предложението му да ни откара до града и ще влезем заедно с него. След това ще намерим нашите хора и тръгваме обратно.

Знаеше, че Чен Юй не може да го разбере, но въпреки това имаше лошо предчувствие. Намирането на зидарите от Баотоу беше онази част от плана, която не можеха да предвидят, докато бяха в Си Ся. Никой не знаеше дали ще ги открият лесно и с какви опасности ще се сблъскат в града. Дори да успееха, Темуге не беше сигурен как ще измъкнат насила пленниците си, когато и един вик за помощ щеше да вдигне на крак войниците. Сети се за среброто, което им беше дал Чингис, за да улесни задачата им.

— Ще се връщаш ли при реката, Чен Юй? — попита той. — Може и да не останем дълго в града.

За негово разочарование мъжът поклати глава.

— Сега съм си у дома и имам много неща да правя. Ще минат месеци, преди да тръгна отново.

Темуге си спомни колко много пари им беше взел за превоза, защото уж не му се искаше да пътува толкова надалеч.

— Значи така или иначе си идвал насам? — вбесен попита той.

Чен Юй му се ухили.

— Бедняци не ходят в Баотоу — отвърна той и се засмя. Темуге го загледа свирепо и той се върна обратно при екипажа.

— Нямам му доверие — промърмори Хо Са. — Не се притеснява от войниците на кея. Кара нещо достатъчно ценно, за да рискува въоръжено нападение, и е добър познайник едва ли не на всеки лодкар в Баотоу. Това изобщо не ми харесва.

— Ще бъдем готови — каза Темуге, макар че вече се бе паникьосал. Мъжете на кея и по реката бяха врагове, той все още се надяваше да мине незабелязан покрай тях, но му се струваше, че това е невъзможна задача.

Луната изгря като замръзнал резен и хвърли съвсем слаб блясък върху водата. Темуге се запита дали Чен Юй не беше планирал пристигането им още по-грижливо, отколкото предполагаше. Отначало тъмната нощ беше пречка, когато Чен Юй развърза въжетата от стълба и изпрати двама от екипажа на кормилното весло на кърмата. Докато то се въртеше напред-назад, Чен Юй използва дълъг прът, за да си пробие път до кея. В тъмнината се чуваха приглушени сънени ругатни, когато прътът се удряше в дърво. На Темуге му се стори, че когато стигнаха целта си, луната се бе издигнала в небето, макар че Чен Юй дори не се беше изпотил от работата си.

Пристанът тънеше в мрак, но в прозорците на някои от дървените постройки се виждаше светлина и отвътре се чуваше смях. Жълтият отблясък сякаш беше предостатъчен на Чен Юй, за да намери място на кея, и той пръв скочи върху дъските с въже в ръка. Не беше им заповядал да пазят тишина, но никой от екипажа не разговаряше, докато сваляха платното, дори шумът от отварянето на капаците на трюма беше приглушен.

Темуге въздъхна с облекчение, че най-сетне отново се намира на твърда земя, но в същото време сърцето му заби по-бързо. Различи тъмните силуети на хора, които се излежаваха или спяха.

Присви очи към тях и се зачуди дали не са просяци, проститутки, а може би и шпиони. Войниците, които бяха видели по-рано, несъмнено щяха да правят и нощни проверки. Темуге се боеше, че всеки момент ще чуе внезапен вик или тропот на въоръжени мъже и че това ще бъде краят на всичко постигнато дотук. Бяха стигнали града, който Чингис искаше, или поне се намираха в най-близката точка на реката до него. Може би именно поради близостта до целта Темуге бе убеден, че всичко ще се провали, и се заблъска с препъване в останалите на дървения кей. Хо Са го хвана за ръката, за да го задържи, а Хазар изчезна в мрака.

Най-много на този свят му се искаше да остави лодката и екипажа зад гърба си, но все още се тревожеше, че Чен Юй може да ги издаде. Ако капитанът осъзнаваше важността на факта, че Хазар носи монголски лък, определено би си спестил доста неприятности, като го издаде. Дори с помощта на Хо Са щеше да им е трудно да избягнат преследването в тази непозната страна, особено ако противниците им знаеха накъде са се запътили.

В мрака се чу някакво скърцане и Темуге посегна към ножа си. Отпусна се, когато видя две теглени от мулета каруци. От ноздрите на добичетата излизаше пара. Каруцарите слязоха и заговориха тихо с Чен Юй, единият се засмя, докато разтоварваха малката лодка. Темуге напрегна очи да види какво вадят от трюма, но не успя. Каквото и да представляваше, товарът определено беше тежък, ако се съдеше по пъшкането на мъжете. Темуге и Хо Са неволно пристъпиха напред, привлечени от любопитството си. Неочаквано от тъмното се обади Хазар, който мина край тях с някакъв тъмен вързоп на рамо.

— Коприна — изсъска той на Темуге. — Напипах края на топа.

Чуха го как изсумтя, щом метна товара си в близката каруца. После се върна при тях.

— Ако и останалият товар е такъв, вкарваме тайно коприна в града — прошепна той.

Хо Са прехапа устна, без никой да го види.

— В такива количества? Сигурно идва от Кайфенг или дори от Йенкин. Подобен товар струва много повече от живота на няколко моряци.

— Колко много? — попита Хазар достатъчно силно, за да накара Темуге да трепне.

— Хиляди в злато — отвърна Хо Са. — Достатъчно, за да се купят сто лодки като тази, че и господарска къща към тях. Този Чен Юй не е дребен търговец или крадец. Щом е уредил да прекара такава стока по реката, това е било само за да отклони вниманието на онези, които биха могли да я отмъкнат. Но дори в този случай щеше да изгуби всичко, ако не се намирахме на борда.

Замисли се за момент, след което продължи:

— Ако трюмът е пълен, коприната може да идва единствено от имперските складове. Не става въпрос за облагането й с данък. Подобна стока се охранява най-ревностно. Може би това е само първият етап от пътя й до крайната цел на хиляди мили оттук.

— Какво значение има? — попита Хазар. — Така или иначе трябва да стигнем до града, а Чен е единственият, който предлага да ни закара.

Хо Са пое дълбоко дъх, за да скрие внезапния пристъп на гняв.

— Ако някой търси коприната, ставаме по-вероятна мишена, отколкото ако пътуваме сами. Разбираш ли? Може да се окаже по-зле, ако пътуваме до Баотоу с това нещо. Ако градската стража претърси каруците, ще ни арестуват и подложат на мъчения, за да изтръгнат от нас всичко, което знаем.

Темуге усети, че стомахът му се свива. Тъкмо се канеше да нареди на спътниците си да тръгнат пеша по-далеч от пристанището, когато до него се появи Чен Юй. Носеше фенер със спуснати капаци, но лицето му се виждаше на слабата светлина. Изражението му беше по-напрегнато от всеки друг път и той лъщеше от пот.

— Хайде, качвайте се всички — каза той. Темуге отвори уста да каже някакво извинение, но екипажът бе изоставил лодката. Бяха нащрек с ножове в ръка и от страх Темуге изгуби ума и дума. Беше повече от ясно, че пътниците няма да бъдат оставени просто да си тръгнат в нощта, особено след всичко, което бяха видели. Наруга Хазар, че им е помагал с топовете. Може би това бе засилило подозренията им още повече.

Чен Юй сякаш усети безпокойството му и кимна.

— Не бихте искали да пътувате сами до града в тъмното — рече той. — Няма да го допусна.

Темуге трепна и се намести в каруцата. Забеляза как екипажът махна на Хо Са да се качи на другата, оставяйки Хазар да остане при брат си. Със свито сърце осъзна, че Чен Юй нарочно ги бе разделил. Запита се дали изобщо ще види Баотоу, или ще го изхвърлят край пътя с прерязано гърло. Поне все още разполагаха с оръжията си. Хазар носеше лъка си увит, а Темуге имаше малък нож, макар да знаеше, че никога не би могъл да се измъкне с бой.

Каруците останаха на мястото си, докато от сенките покрай пристанищните постройки не се чу дълго свирене. Чен Юй скочи леко на земята и изсвири в отговор. Темуге гледаше с нервен интерес как някакъв тъмен силует се отделя от мрака и тръгва към малката група. Беше един от войниците или някой, който много приличаше на него. Мъжът заговори полугласно и Темуге наостри уши, за да различи думите. Видя как Чен Юй му подава кожена торба и чу, че войникът изсумтява доволно от тежестта й.

— Знам къде е семейството ти, Ян. Знам от кое село си, нали разбираш? — рече Чен Юй.

Мъжът се вцепени. Разбра заплахата много добре. Не отговори.

— Твърде си стар за пристанищен страж — каза му Чен Юй. — В ръцете си имаш достатъчно, за да се уволниш, че дори и да си купиш малка къщичка с жена и пилета. Може би е време да кажеш сбогом на пристанището.

Мъжът кимна в сумрака и притисна торбата към гърдите си.

— Ако ме пипнат, Ян, имам приятели, които ще те намерят, където и да избягаш.

Мъжът отново кимна нервно. Страхът му бе очевиден и Темуге отново се запита кой всъщност е Чен Юй и дали това е истинското му име. Товар крадена имперска коприна определено не можеше да се повери на някакъв прост речен търговец.

Войникът изчезна набързо сред постройките, отнасяйки богатството си. Чен Юй се качи обратно в каруцата и водачите подкараха мулетата. Пръстите на Темуге се плъзнаха да усетят гладката мазна коприна, но вместо това напипаха груба тъкан с дебел шев. Коприната беше скрита, но въпреки това той се надяваше Чен Юй да има още подкупени хора, които да го чакат в Баотоу. Чувстваше се не на място, въвлечен в събития, които не можеше да контролира. Едно хубаво претърсване при градските стени, и никога вече нямаше да види планините Хенти. Замоли се на духовете да го напътстват през тъмните води на предстоящите дни, както го бе учил Кокчу.

Един от екипажа остана да върне лодката в реката. Не би могъл да я управлява самичък и Темуге предположи, че ще я потопи някъде по-далеч от любопитните очи на властта. Чен Юй определено не си позволяваше грешки и на Темуге му се щеше да знае дали той им е враг или приятел.

Преценката на Хо Са за разстоянието до Баотоу се оказа вярна. Градът се издигаше на около осем мили от реката, или двайсет и пет ли, както се мереше разстоянието в Дзин. Пътят беше добър, покрит с настилка от плоски камъни, така че търговците се движеха удобно до реката и обратно. На изток едва започваше да се зазорява, когато Темуге проточи врат в сумрака и видя приближаващата се тъмна сянка на градските стени. Каквото и да предстоеше, било то претърсване на каруците и неминуема смърт или тихо и спокойно влизане в Баотоу, то щеше да се случи съвсем скоро. Усети струйки пот да гъделичкат кожата му и почеса подмишниците си. Освен цялата опасност, на която бяха изложени, той никога досега не беше влизал в каменен град. Не можеше да се отърси от представата за мравуняк, който го поглъща в пъплещата тълпа непознати. Мисълта да бъде притискан от всички страни вече го караше да изпитва страх и да диша плитко. Семействата от неговия народ бяха някъде много далеч. Темуге се наведе над тъмната сянка на брат си и почти докосна с устни ухото му, за да не ги чуят.

— Ако ни открият при портата или намерят коприната, трябва да избягаме и да се скрием в града.

Хазар се озърна към Чен Юй, който седеше в предната част на каруцата.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Никога не бихме могли да се намерим вътре, а ми се струва, че нашият приятел е нещо повече от прост контрабандист.

Темуге се облегна върху грубото платнище, когато Чен Юй се обърна към тях. В отстъпващия мрак интелигентността в очите на дребния мъж го обезпокои и той погледна над рамото му към градските стени, усещайки, че нервността му расте.

Вече не бяха сами на пътя. В светлината на утрото видяха опашка от каруци пред портите. Явно мнозина бяха прекарали нощта край пътя и чакаха да ги пуснат в града. Чен Юй мина покрай тях, без да обръща внимание на прозяващите се пътници, изпуснали мястото си на опашката. В далечината се простираха кафяви ниви — цялата реколта от ориз беше отишла за изхранването на града. Баотоу се извисяваше над всички и Темуге преглътна, когато видя натрупаните един върху друг сиви камъни.

Градската порта представляваше масивна конструкция от дърво и желязо, вероятно предназначена да впечатли пътниците. От двете й страни се издигаха кули, по-високи един път и половина от портата, а помежду им имаше платформа. На нея се виждаха войници и беше ясно, че от това място им се открива чудесен изглед към всичко, което минаваше долу. Темуге видя арбалетите им и стомахът му се сви.

Портата се отвори, войниците, които я дърпаха назад, спуснаха пред входа дървена бариера с противотежест в единия край. Най-близките каруци останаха по местата си, докато войниците заемаха местата си и се подготвяха за новия ден. Водачите на Чен Юй леко опънаха поводите и спряха мулетата си. Не показваха и следа от безпокойство и Темуге се помъчи да си припомни студената физиономия, която се беше научил да прави като момче. Нямаше да е добре войниците да го видят как се поти в студената утрин, така че избърса чело с ръкавите си.

Зад тях спря друг търговец и приветства жизнерадостно някого край пътя. Опашката се движеше бавно и Темуге видя, че войниците спират всяка трета каруца и провеждат кратък и груб разговор с водачите. Дървената бариера се вдигна за първата кола и не се спусна повече. Темуге започна да повтаря успокояващите фрази, на които го беше научил Кокчу, за да намери утеха в познатите думи. Песента на вятъра. Земята под краката. Душите на хълмовете. Счупването на оковите.

Слънцето вече се беше показало цялото над хоризонта, когато първата каруца на Чен Юй стигна до портата. Темуге беше следил проверките и реши, че ще минат необезпокоявани, след като беше претърсен търговецът пред тях. С нарастващ ужас видя как войниците се обръщат към безстрастния водач на Чен Юй. Един от тях явно беше по-бдителен от сънените си другари и пристъпи напред.

— По каква работа идваш в Баотоу? — попита той. Обърна се към водача, който започна да дрънка нещо в отговор. Сърцето на Темуге бясно заблъска, а Чен Юй погледна над главата на стража към града. Зад портата имаше открит площад и пазарът беше оживен още от ранни зори. Темуге видя как Чен Юй кима рязко и внезапно сред сергиите се вдигна олелия, която накара войника да се обърне.

Сякаш от нищото на площада изникнаха бягащи деца, които викаха и се мятаха на една или друга страна, за да избегнат продавачите. Слисаният Темуге видя, че от няколко места се вдигат кълба дим и чу как войникът изруга и излая нещо на другарите си. Преобърнаха се много сергии, някой беше съборил придържащите навесите им пръти. Чуха се викове „Крадец!“ и с всеки миг хаосът ставаше все по-голям.

Стражът при портата тупна каруцата на Чен Юй, макар да не стана ясно дали това беше заповед да остане на място, или да продължи. Заедно с петима други войници той се втурна да потушава безредиците, които бързо се превръщаха в бунт. Темуге рискува да погледне нагоре, но арбалетчиците на моста не се виждаха. Надяваше се те също да са се разсеяли и се насили да гледа напред, докато каруцата им влезе в града.

На малкия площад забушува пожар, сергия след сергия се подпалваха и лумваха в пламъци сред виковете на продавачите. Темуге зърна бягащи войници, но децата бяха по-бързи и вече се бяха изпокрили из улички и алеи, отнасяйки откраднатите стоки.

Чен Юй сякаш не забелязваше хаоса, двете му каруци завиха и поеха по една по-спокойна улица. Звуците затихнаха зад тях, Темуге се отпусна върху зеблото и отново избърса потта от челото си.

Знаеше, че това не беше обикновено съвпадение. Чен Юй беше подал сигнал. Темуге за пореден път се запита що за човек са срещнали по реката. С толкова ценен товар в трюма едва ли го е било грижа за парите, които взе от тях. Може би просто е имал нужда от още хора, които да защитават лодката му.

Пътуваха през плетеница от улици, като завиваха безброй пъти между къщите. Темуге и Хазар се чувстваха като затворници между притискащите ги от всички страни сгради, построени толкова близко една до друга, че лъчите на изгряващото слънце не успяваха да прогонят сенките между тях. На три пъти други каруци бяха принудени да отстъпят в странични улички, за да им направят път. Утрото напредваше и улиците се изпълниха с повече хора, отколкото Темуге и Хазар можеха да си представят. Темуге видя десетки магазини, в които се предлагаше топла храна в глинени купички. Не можеше да повярва, че е възможно да си намериш храна всеки път, когато си гладен, без да ти се налага да колиш или да ходиш на лов. Отиващите на работа хора се тълпяха около продавачите, хранеха се с пръсти и избърсваха уста в дрехите си, след което се смесваха с гъмжилото. Мнозина носеха продупчени бронзови монети, нанизани на връв или тел. Макар да имаше някаква представа за стойността на среброто, Темуге никога не беше виждал размяна на монети за стоки и зяпваше при всяко ново чудо. Видя възрастни писари да пишат послания срещу заплащане, кудкудякащи пилета, предлагани за продан, лавици с ножове и работници, които ги точеха на въртящи се камъни. Видя бояджии на платове с обагрени в синьо или зелено ръце, просяци и продавачи на амулети против болести. Всяка улица беше претъпкана, шумна и кипяща от живот и с изненада откри, че това му харесва.

— Прекрасно е — тихо промълви той.

Хазар му хвърли бърз поглед.

— Има страшно много хора и градът вони — отвърна той. Темуге се извърна, раздразнен от глупавия си брат, който не виждаше нищо вълнуващо в това място. За известно време почти забрави страха, който го следваше неотлъчно. Все още очакваше някой да им извика, сякаш стражите при портата можеха да ги проследят толкова навътре в плетеницата улички. Но това не се случи и той забеляза, че Чен Юй се отпуска все повече и повече, докато се отдалечаваха от стените към гъмжащото сърце на града.

13.

Двете каруци продължиха да трополят по каменните улици, докато не стигнаха пред двойна желязна порта, която се отвори веднага щом приближиха. Няколко мига по-късно те се намираха вътре, а портата беше затворена зад тях. Темуге погледна назад и прехапа устна, когато видя, че над решетките спускат дървени капаци, които не позволяваха на минувачите да видят какво става от другата страна.

След целия шум и човешка гмеж сега той щеше да изпита облекчение, ако не го преследваше усещането, че е затворник. Градът го беше замаял с многообразието и пъстротата си. И макар да го развълнува, той натовари прекалено много сетивата му и Темуге закопня за пустите степи — искаше му се просто да си поеме дъх там, преди отново да се върне на това място. Тръсна глава — умът му трябваше да е бистър за онова, което предстоеше, каквото и да беше то.

Каруците заскърцаха и се раздрусаха, когато мъжете наскачаха от тях, и Чен Юй започна да раздава заповеди. Темуге слезе и застана до Хазар; нервността му се завърна с пълна сила. Чен Юй сякаш не забелязваше пътниците, докато безброй хора сновяха по двойки между каруците и близката постройка, понесли по един топ коприна на рамене. Не след дълго безценният товар изчезна в къщата и Темуге отново се запита с каква ли паяжина от връзки разполага Чен Юй в града.

Домът около павирания двор несъмнено принадлежеше на богат човек. Нямаше нищо общо с вехтите постройки, покрай които бяха минали, макар че наоколо сигурно имаше и други като него, скрити също така добре от любопитни очи. Единственият етаж с покрит с червени керемиди покрив го обкръжаваше от всички страни, а частта срещу портата се издигаше на заострени върхове до втори етаж. Темуге примигна, поразен от труда, хвърлен за полагането на всички тези стотици, ако не и хиляди керемиди. Нямаше как да не сравни тази постройка с герите от плъст и плетена ракита, които познаваше, откакто се помни. Жегна го завист. Какъв лукс познаваха сънародниците му в степите?

От всички страни покривът продължаваше пред стените и се поддържаше от боядисани в червено дървени колони, които образуваха дълга покрита галерия. В ъглите стояха въоръжени мъже й Темуге започна да осъзнава, че е пленник на Чен Юй. Нямаше начин да се измъкне от това място.

Каруците бяха опразнени, водачите ги откараха нанякъде и Темуге остана до Хо Са и Хазар, усещайки се страшно уязвим под погледите на непознатите. Забеляза, че Хазар е пъхнал ръката си във вързопа с лъка.

— Не можем да се измъкнем с бой — изсъска Темуге и брат му подскочи, когато чу собствените си мисли, изказани на глас.

— Не виждам някой да отваря портата, за да ни пусне да си вървим — прошепна в отговор той.

Чен Юй беше изчезнал в къщата и тримата изпитаха облекчение, щом го видяха да се връща. Беше облякъл черна роба с дълги ръкави, а краката му бяха обути в кожени сандали. Темуге забеляза, че дребният мъж носи на кръста си извит меч и явно беше свикнал да усеща тежестта му.

— Това е моят джия, домът ми — каза той за изненада на Темуге. — Приветствам ви с добре дошли. Ще споделите ли трапезата ми?

— Имаме работа в града — рече Хо Са и посочи към портата.

Чен Юй се намръщи. В поведението му нямаше и следа от непринудения речен капитан. Сякаш напълно се бе освободил от онази роля и стоеше пред тях с непреклонна физиономия и ръце зад гърба.

— Настоявам. Имаме много неща за обсъждане.

Без да изчака отговора им, той закрачи обратно към къщата и тримата го последваха. Темуге се озърна през рамо към вратата, докато вървеше в сянката на галерията. Потисна трепета си при мисълта за огромната тежест на керемидите над главата си. Хо Са не изглеждаше особено разтревожен, но Темуге си представяше как масивните греди се чупят и смазват всички отдолу. Тихичко повтори едно от припяванията на Кокчу, търсейки успокоение, което така и не дойде.

В централната част на дома се влизаше през дървена врата, обкована с полиран бронз, покрит с богата украса. Темуге видя очертанията на прилепи върху метала и се запита какво ли е тяхното значение. Преди да успее да отвори уста, се озова в най-пищно украсеното помещение, в което някога беше попадал. Хазар беше надянал студената маска, за да скрие изненадата си, но челюстта на Темуге увисна от разкоша в дома на Чен Юй. За родените в прости гери монголи гледката бе поразителна. Във въздуха се носеше миризмата на някакво странно благовоние, но той изглеждаше леко застоял за хора, израснали сред ветрове и планини. Темуге час по час поглеждаше нагоре, като нито за миг не забравяше за огромната тежест над главата си. Хазар също не се чувстваше удобно тук и пукаше с кокалчета в тишината.

Кушетки и столове бяха наредени покрай мрежести врати от абанос и боядисана коприна, през която влизаше светлина от съседните стаи. На пръв поглед всичко сякаш бе изработено от скъпо дърво с подхождащи си, приятни за окото цветове. Полирани дървени колони по дължината на помещението подпираха напречните греди на тавана. Подът също бе покрит с хиляди полирани до блясък парчета дърво. След мръсотията на градските улици стаята беше чиста и приветлива, топла от златистите отблясъци на дървото. Темуге забеляза, че Чен Юй е сменил сандалите си с чисти. Изчерви се и се върна при вратата да стори същото. Щом се събу, веднага се появи слуга, коленичи и му помогна да обуе чисти чехли от бял филц.

Бели струйки дим се издигаха от месинговите съдове върху украсената с резба маса край отсрещната стена. Темуге не разбираше каква е ползата от тази проява на набожност, но Чен Юй сведе глава пред малкия олтар и промърмори благодарствена молитва за благополучното си завръщане.

— Живееш сред голяма красота — изрече внимателно Темуге, като се мъчеше да подбере правилните звуци.

Чен Юй наклони глава по познатия начин; явно някои от навиците му бяха преживели промяната.

— Много мило от твоя страна — отвърна той. — Понякога си мисля, че бях по-щастлив на младини, когато превозвах стоки по Жълтата река. Тогава нямах нищо, но път животът ми беше по-прост.

— А сега какъв си, щом притежаваш такова богатство? — попита Хо Са.

Чен Юй му кимна, но не отговори.

— Сигурно искате да се изкъпете преди ядене — каза той. — Миризмата на реката е полепнала по нас.

Направи им знак да го последват и те се спогледаха, докато ги водеше през втори двор зад първия. Когато излязоха на слънце и тежките греди останаха зад тях, Темуге и Хазар се поизправиха малко. Чуха ромон на вода и Хазар отиде до едно езерце, в сенките на което мудно помръдваха риби. Отначало Чен Юй не го видя, че спира, но се обърна и се разсмя, когато видя, че е започнал да се съблича.

— Ще избиеш рибите ми! — каза той. — Ела, за теб има баня.

Хазар сви раздразнено рамене и наметна дрехата обратно на раменете си. Тръгна след Темуге и Хо Са, без да обръща внимание на развеселения войник.

В отсрещния край на втория двор видяха отворени врати, от които в топлия въздух се вдигаше пара. Чен Юй им направи знак да влязат.

— Правете като мен — каза той. — Ще ви хареса.

Съблече се бързо, разкривайки покритата с белези, жилава дребна фигура, която познаваха така добре от лодката. Темуге видя в пода два басейна с вода; от единия лениво се надигаше пара. Той беше готов да тръгне към него, но Чен Юй поклати глава. Появиха се двама роби и Чен Юй вдига ръце. За изумление на Темуге те изляха кофи вода върху господаря си и с увити около ръцете им кърпи го натъркаха с нещо пенливо, от което той стана хлъзгав и бял. Последваха още кофи и едва след това Чен Юй влезе в басейна и изсумтя от удоволствие.

Темуге преглътна нервно и пусна дрехата си на пода. Тя беше мръсна като самия него, но той изобщо не се зарадва на перспективата да бъде търкан от непознати. Затвори очи, когато изляха водата на главата му, и продължи да ги стиска здраво, докато грубите ръце забъхтиха тялото му и го бутаха наляво-надясно. Последната кофа беше с ледена вода и той ахна.

Нагази предпазливо в топлата вода. Усети как мускулите на гърба му се отпускат, когато намери каменна седалка под повърхността. И той изсумтя от удоволствие. Усещането беше невероятно. Ето как трябваше да живее човек! Зад него Хазар плесна ръцете на прислужниците, когато се опитаха да го изтъркат с кесиите си. Те замръзнаха за момент, после единият направи втори опит. Без предупреждение Хазар заби юмрук в слепоочието на човека и той рухна върху твърдите плочки.

Чен Юй избухна в смях. Даде заповед и робите отстъпиха назад. Падналият се изправи предпазливо и сведе глава, а Хазар взе кесията и затърка тялото си, докато парчето плат не почерня. Темуге извърна поглед, щом брат му вдигна единия си крак на каменния ръб покрай стената, за да изтърка гениталиите си. Завърши процеса, като сам изсипа кофа върху главата си, и през цялото време гледаше кръвнишки роба, когото беше ударил.

Върна кофата и измърмори нещо, от което робът се изправи на нокти. Хо Са изтърпя процедурата по-спокойно и двамата влязоха заедно във водата. Хазар псуваше и на двата езика, докато се потапяше.

Известно време четиримата поседяха мълчаливо, после Чен Юй стана и се премести в другия басейн. Останалите го последваха обезсърчено, уморени от мотаенето и бавенето. Хазар изсъска от допира на студената вода, потопи се целият и изскочи с рев, обхванат от свеж прилив на енергия. Монголите не познаваха топлата вода, а студената не отстъпваше на тази от родните им реки. Темуге погледна с копнеж към димящия басейн, но не се върна в него.

Междувременно Чен Юй беше излязъл и робите го подсушаваха. Хазар и Темуге побързаха да го последват. Хазар пуфтеше като изхвърлена на сушата риба. Този път двамата роби не посмяха да го приближат и му подадоха една голяма груба кърпа да се суши сам. Той се затърка енергично и кожата му порозовя. Беше махнал връвта, с която връзваше косата си, и сега тя се мяташе във всички посоки на дълги черни кичури.

Темуге погледна жалката мръсна купчина на пода и посегна към нея, но Чен Юй плесна с ръце и слугите донесоха нови дрехи. Истинско удоволствие беше да се освободиш от вонята на лодката, помисли си Темуге, докато гладеше с ръка меката материя. Докато отиваха да ядат можеше само да гадае какво е намислил за тях Чен Юй.

Храната беше изобилна, но Хазар и Темуге напразно оглеждаха ястията за овнешко.

— Какво е това? — попита Хазар и вдигна парче бяло месо.

— Змия с джинджифил — отвърна Чен Юй и посочи друга купа. — Сигурен съм, че ще познаете кучешкото.

Хазар кимна.

— Ядем ги, когато времената са трудни — каза той и потопи пръсти в супата в търсене на поредната хапка. Без никакъв признак на отвращение Чен Юй взе две дървени клечки и показа на монголите как да хващат с тяхна помощ парченца храна. Само Хо Са се справяше без проблеми и Чен Юй леко се изчерви, когато Хазар и Темуге изпуснаха парчета месо върху покривката. Показа им отново, но този път постави парчетата в чиниите пред гостите си, за да могат да ги вземат с пръсти.

Хазар се владееше с мъка. Беше изтъркан, чист и имаше дрехи, от които го сърбеше. Беше заобиколен от странни неща, които не разбираше, и вътре в него се надигаше гняв. Когато се отказа от странните пръчици и ги заби изправени в купата с ориз, Чен Юй се засмя леко и ги махна с рязко движение.

— Да се оставят в това положение е обида, но ти няма как да знаеш — каза той. Хазар откри, че му е по-лесно да се справи с подноса щурци на шиш и с явно удоволствие се зае да нагъва пържените насекоми.

— Така е по-добре — каза той, докато дъвчеше.

Темуге беше готов да подражава на Чен Юй и потопи топчетата пържено тесто в солена вода, преди да ги пъхне в уста. Когато щурците свършиха, Хазар посегна към купчината портокали и си взе два. Отхапа част от кората, изплю я, обели първия и видимо се отпусна, когато извади меката сърцевина и я изяде. Двамата с брат му зачакаха Чен Юй да заговори. Нетърпението им бе очевидно и растеше все повече.

Щом приключиха, Чен Юй погледна следите от борбата на Хазар с портокала, остави клечките на масата, но не каза нищо, докато робите не разчистиха напълно масата. Когато отново останаха сами, домакинът им се облегна в кушетката си. Погледът му отново стана остър и буден като на речния капитан, когото познаваха.

— Защо сте дошли в Баотоу? — попита той Темуге.

— За търговия — незабавно отвърна Темуге. — Търговци сме.

Чен Юй поклати глава.

— Търговците не носят монголски лъкове, нито пък могат да стрелят като брат ти. Вие сте от онзи народ. Какво търсите в земите на императора?

Темуге преглътна мъчително и се опита да мисли. Чен Юй явно ги беше разкрил отдавна и не ги беше издал, но въпреки това не можеше да му се довери — особено след всички странни и объркващи случки, които бе преживял.

— Да, ние сме от племената на великия хан — отвърна той. — Но дойдохме да започнем търговия между двата народа.

— Аз съм търговец. Отправете предложенията си към мен — отвърна Чен Юй. Лицето му не издаваше нищо, но Темуге усети огромното му любопитство.

— Хо Са попита кой си, че имаш такова богатство — бавно рече той, като внимателно подбираше думите. — Имаш цялата тази къща и роби, а се държиш като контрабандист по реката, подкупваш стражи и създаваш суматоха при градските порти, за да отклониш вниманието от себе си. Кой си ти и защо да ти се доверим? Чен Юй ги изгледа със студен поглед.

— Аз съм този, който се чувства неудобно при мисълта, че правите гафове из града. Колко време ще мине, преди да ви пипнат имперските войници? И колко скоро ще им разкажете всичко, което сте видели?

Изчака, докато Темуге превежда на брат си.

— Кажи му, че ако бъдем убити или пленени, Баотоу ще бъде сринат до основи — рече Хазар, разкъса втория портокал на две и засмука едната половина. — Догодина Чингис ще дойде за нас. Знае къде се намираме и този дребосък ще види скъпоценната си къща в пламъци. Кажи му го.

— По-добре да си мълчиш, братко, ако искаме да се измъкнем живи оттук.

— Остави го да говори — обади се Чен Юй. — Защо градът ми ще бъде сринат, ако ви убият?

За най-голям ужас на Темуге домакинът им говореше езика на племената. Акцентът му беше груб, но и двамата успяха да го разберат. Замръзна при мисълта за всички разговори, които беше подслушал по пътя насам.

— Откъде знаеш езика ни? — настоятелно попита той, забравяйки за момент страха.

Чен Юй се разсмя пискливо, с което ни най-малко не успокои мъжете около масата.

— Да не мислите, че сте първите, пътували из земите на Дзин? Уйгурите познават Пътя на коприната. Някои остават тук. — Плесна с ръце и в стаята влезе някакъв мъж. Беше чист като тях, облечен в проста дзинска роба, но лицето му бе монголско, а широките рамене показваха, че е отгледан с лък в ръката. Хазар стана да го поздрави, плесна дланта му и го потупа по гърба с юмрук. Непознатият грейна.

— Радвам се да видя истинско лице в този град — рече Хазар.

Мъжът едва не изгуби ума и дума, когато чу тези думи.

— И аз — каза той, хвърляйки поглед към Чен Юй. — Как са степите? От много години не съм си бил у дома.

— Все са си същите — отвърна Хазар. Изведнъж се сети нещо и ръката му се стрелна към мястото, където обикновено се намираше дръжката на меча. — Този човек роб ли е?

Чен Юй го изгледа невъзмутимо.

— Разбира се. Навремето Кишан беше търговец, но реши да играе хазарт с мен.

Мъжът сви рамене.

— Вярно е. Няма да съм роб завинаги. Още няколко години и ще изплатя дълга си. После смятам да се върна в степите и да си намеря жена.

— Първо намери мен. Ще ти дам възможност да започнеш отново — обеща му Хазар. Чен Юй гледаше как Кишан свежда глава. Хазар прие този жест като нещо напълно привично и погледът на домакина стана твърд.

— Обясни ми отново как ще бъде сринат градът ми — каза той.

Темуге отвори уста, но Чен Юй вдигна ръка.

— Не, на теб ти нямам доверие. Брат ти говореше истината, когато си мислеше, че не го разбирам. Нека той да разкаже.

Хазар хвърли поглед към Темуге, очевидно развеселен от смущението на брат си. Помълча за момент, за да подбере думите си. Може би Чен Юй щеше да ги убие, щом ги чуе. Ръката му се плъзна към малкия нож, скрит в гънките на дрехата му.

— Навремето бяхме от вълците — каза той, — но брат ми обедини племената. Кралството Си Ся стана първият ни васал, а ще има и други.

Хо Са се размърда неудобно при тези думи, но никой не погледна към него. Хазар седеше като изваян от камък и гледаше Чен Юй право в очите.

— Може и да умра тук през нощта, но стане ли това, народът ми ще се вдигне срещу Дзин и ще разруши безценните ви градове един по един, камък по камък.

Лицето на Чен Юй се стегна. Познаваше езика само колкото му бе нужно за търговия и би предпочел да мине на родния си, ако това нямаше да се изтълкува като проява на слабост.

— По реката новините пътуват бързо — каза той, без да реагира на смъртните заплахи на Хазар. — Чух за войната в Си Ся, но не и това, че сте излезли победители. Значи кралят е мъртъв?

— Не беше, когато тръгнах насам — отвърна Хазар. — Плати ни данък и дъщеря. Прекрасно момиче, между другото.

— Досега вместо отговор на въпроса ми чувам само заплахи — напомни му Чен Юй. — Защо сте дошли тук, в моя град?

Хазар забеляза лекото му наблягане върху „моя“. Разбра, че не може да играе изкусно с думите или да изтъче нишка от лъжи, на които Чен Юй би повярвал.

— Трябват ни зидари — рече той. Чу как Темуге пое рязко дъх, но предпочете да го пренебрегне. — Искаме да научим тайните на градовете ви. Самият велик хан ни изпрати тук. Баотоу е просто място на картата без особено значение.

— Това е моят дом — замислено промърмори Чен Юй.

Хазар усети подходящия момент.

— Можеш да го запазиш — рече той. — Баотоу няма да бъде докоснат, ако се върнем с вест за помощта ти.

Изчака Чен Юй да си помисли. По лицето му се стичаше пот. Достатъчен беше един вик и стаята щеше да се напълни с въоръжени мъже, сигурен беше. Вярно, Чингис щеше да унищожи града за отмъщение, но Чен Юй не можеше да бъде уверен в това. Като едното нищо можеха да се фукат или да лъжат.

Мълчанието бе нарушено от Кишан. Той беше пребледнял и гласът му издаваше страхопочитание.

— Значи племената са обединени? — попита той. — И уйгурите ли?

Хазар кимна, без да откъсва поглед от Чен Юй.

— Синята опашка е част от знамето на великия хан. Дзин ни държаха покорни дълго време, но това вече е минало. Тръгнали сме на война, братко.

Чен Юй наблюдаваше внимателно лицето на Кишан и забеляза, че новината събуди у него изумление и надежда.

— Предлагам да се спазарим — ненадейно рече той. — Ще получите всичко, което пожелаете, от моята ръка. Вие пък ще разкажете на хана си, че тук има човек, на когото може да се довери.

— Каква ни е ползата от един контрабандист? — отвърна Хазар. Темуге почти изстена, но брат му продължи. — Как можеш ти да се пазариш за съдбата на цял град?

— Ако се провалите или ако лъжете, няма да изгубя нищо. Ако казвате истината, ще ви трябват съюзници, нали така? — каза Чен Юй. — Тук съм доста влиятелен.

— Значи ще предадеш имперския двор? И собствения си император? — рече Хазар. Зададе въпроса, за да изпита домакина, и за негово изумление Чен Юй се изплю на полирания под.

— Този град е мой. Всичко, което става тук, стига до ушите ми. Не обичам благородниците, които си мислят, че могат да газят хората с колите си като животни. Войниците им избиха семейството ми и приятелите ми, видях как бесят най-близките ми, когато отказаха да ме предадат. Защо да ме е грижа за тях?

Беше станал и Хазар също се изправи.

— Думата ми е желязо — рече той. — Кажа ли, че ще имаш този град, той ще бъде твой, когато дойдем.

— Нима можеш да говориш от името на хана? — изненада се Чен Юй.

— Той е мой брат. Мога да говоря от негово име — отвърна Хазар. Темуге и Хо Са мълчаливо гледаха как двамата мъже се взират един в друг.

— На лодката разбрах, че си воин — рече Чен Юй. — Никак не те бива за шпионин.

— Аз пък разбрах, че си крадец, при това добър — каза Хазар. Чен Юй се засмя и двамата си стиснаха здраво ръцете.

— Имам много свои хора. Ще ви дам каквото ви трябва и ще се погрижа да се върнете безопасно при народа си — рече Чен Юй. Седна и извика да донесат вино. Темуге не можеше да разбере защо дребният мъж реши да се довери на Хазар, но това нямаше значение. Вече разполагаха със съюзник в Баотоу.

Привечер Хазар, Хо Са и Темуге приеха предложението да поспят няколко часа преди дългата нощ и се оттеглиха в стаите си. Чен Юй се нуждаеше само от няколко часа почивка още от времето, когато бе бягал от войниците из уличките на Баотоу — толкова отдавна, сякаш е било в някакъв друг живот. Седна с Кишан и двама от стражите си и разговаряха тихо, докато местеха плочките от слонова кост по дъската за маджонг. Кишан дълго време мълчаливо потракваше с плочките в ръката си. Познаваше Чен Юй от почти десет години и бе свидетел как разцъфтява безскрупулната му жажда за власт. Дребният мъж беше смазал трима други водачи на престъпни банди в града и не преувеличаваше, когато каза на Хазар, че в Баотоу не се случва нищо, което да не достигне до ушите му.

Кишан постави една плочка и се загледа как ръката на Чен Юй се колебае върху нея. Човекът, когото вече наричаше приятел, явно беше разсеян и мислите му бяха някъде другаде. Запита се дали да не вдигне залога и да изчисти още малко от дълга си. Реши да не го прави — спомни си други игри, в които Чен Юй го беше подлъгал точно по същия начин, а после бе победил.

Чен Юй взе друга плочка и играта продължи по реда си. Единият от стражите обяви „пун“ и Кишан изруга под нос.

Когато стражът показа трите еднакви плочки, Чен Юй остави своите.

— За днес стига. Ставаш все по-добър, хан, но те зове дългът при портата.

Двамата стражи станаха и се поклониха. Измъкнати от най-лошите коптори на града, те бяха верни на човека, който управляваше гилдията. Кишан остана — усещаше, че Чен Юй иска да поговори с него.

— Мислиш за чужденците — каза той, докато събираше плочките на масата.

Чен Юй кимна, загледан в мрака навън.

— Странни хора са, Кишан. Казах ти го й преди. Взех ги да пазят коприната, когато трима от хората ми се разболяха. Може би прадедите са ме напътствали. — Въздъхна и уморено разтърка очи. — Видя ли как Хазар си отбелязваше разположението на стражите? Очите му не спираха нито за миг. На лодката си помислих, че никога не съм го виждал да се отпуска, но пък и ти си същият. Може би целият ви народ е такъв.

Кишан сви рамене.

— Животът е борба, господарю. Нали и будистите вярват в същото? В родните ми степи слабите умират бързо. Винаги е било така.

— Никога не бях виждал някой да стреля толкова добре с лък. Беше почти съвсем тъмно, лодката се клатеше, а той уби безпогрешно шест души. Всички твои сънародници ли са толкова умели?

Кишан намери работа за ръцете си и се зае да прибира плочките за маджонг в кожената им кутия.

— Аз не, но уйгурите ценят образованието и търговията повече от останалите племена. Вълците са известни със свирепостта си. — Млъкна и ръцете му замръзнаха. — Почти не мога да повярвам, че племената са се обединили под един мъж, един хан. Той трябва да е необикновен човек.

Закопча кутията и се облегна назад. Искаше му се да пийне нещо и да успокои стомаха си, но Чен Юй никога не позволяваше да се пие алкохол, когато нощта изискваше ясни глави.

— Ще приветстваш ли сънародниците ми, когато дойдат пред стените? — тихо попита Кишан. Усети погледа на Чен Юй върху себе си, но не вдигна поглед от скръстените си ръце.

— Мислиш, че съм предал града ли? — попита Чен Юй.

Кишан вдигна очи и видя мрачния гняв на човека, на когото бе започнал да се доверява през годините.

— Всичко това е съвсем ново. Може би този нов хан ще бъде унищожен от имперските армии и неговите съюзници ще ги сполети същата участ. Замислял ли си се за това?

Чен Юй изсумтя.

— Разбира се, но живях прекалено дълго с крак на врата, Кишан. Тази къща, робите ми, всички, които ме следват, представляват само това, което императорските министри са пропуснали благодарение на мързела и корупцията си. Ние не сме достойни за тяхното внимание, подобно на плъховете в складовете им. От време на време пращат някого да даде пример и той обесва неколкостотин души. Понякога дори хващат хора, които са ценни за мен. Или които обичам.

Чен Юй говореше с каменно изражение и Кишан знаеше, че мисли за своя син, който бе още момче, когато преди две години попадна в един трал на пристанището. Чен Юй лично бе свалил тялото му от мрежата.

— Но пожарът не знае кого изгаря — рече Кишан. — Каниш пламъците в дома си, в своя град. Кой знае как ще приключи всичко това?

Чен Юй не отговори. Също като Кишан той много добре знаеше, че може да уреди тримата чужденци да изчезнат тихомълком. В Жълтата река непрекъснато откриваха голи подути трупове. Никога нямаше да се разбере, че той е виновник за смъртта им. Но нещо у Хазар бе събудило жаждата му за мъст, погребана онази сутрин, когато носеше безжизненото тяло на сина си.

— Нека сънародниците ти дойдат със своите лъкове и коне. Съдя за тях повече по теб, отколкото по обещанията на хора, които не познавам. От колко време работиш за мен?

— От девет години, господарю — отвърна Кишан.

— И си останал честен към мен в изплащането на дълга си. Колко пъти ти се е отваряла възможност да избягаш и да се върнеш при твоите хора?

— Три пъти — призна си Кишан. — На три пъти ми е хрумвало, че ще мога да се измъкна, преди да разбереш.

— Знам това — отвърна Чен Юй. — Знам за капитана, който ти направи първото предложение. Беше от моите хора. Нямаше да стигнеш далеч, преди да се окажеш с прерязано гърло.

Кишан се намръщи.

— Значи си ме изпитвал.

— Разбира се. Не съм глупак, Кишан. Никога не съм бил. Нека пламъците обхванат Баотоу. Ще остана жив в пепелищата, когато угаснат. Нека имперските офицери изгорят перата си в тях и аз ще бъда удовлетворен. Най-сетне ще позная радостта.

Чен Юй стана и се протегна. В тихата стая ясно се чу как прешлените му изпукаха.

— Ти си комарджия, Кишан, и затова работиш от толкова време за мен. Аз никога не съм бил. Притежавам този град, но все още трябва да скланям глава всеки път, когато видя надутите императорски любимци по улиците. По моите улици, Кишан. Налага ми се да се кланям и да газя в мръсотията и канавките, вместо да застана на пътя им.

Чен Юй погледна в мрака с безжизнен поглед.

— А сега ще се изправя и плочките ще паднат така, както реша аз.

14.

Към полунощ върху Баотоу се изля силен дъжд. Пороят съскаше по улиците и тракаше по керемидите като далечна гръмотевична буря. Когато раздаваше мечовете на хората си, Чен Юй беше доволен от промяната на времето. Дори просяците щяха да се свиват под порталите. Дъждът беше добра поличба.

Щом излязоха на тъмната улица, Хазар и Хо Са се огледаха, за да видят дали не ги следят. Луната бе скрита и само от време на време надничаше през разкъсаните облаци и хвърляше слаба светлина. Темуге реши, че водата ще отмие донякъде вонята на града. Вместо това тя сякаш разцъфна във въздуха и следите от човешките нечистотии се понесоха от влагата, изпълниха дробовете му и му се догади. Канавките вече бяха пълни и Темуге видя, че течението влачи някакви тъмни мокри неща. Потръпна, внезапно си даде сметка за гърчещата се човешка маса навсякъде около него. Без Чен Юй нямаше да знае откъде да започне търсенето сред плетеницата домове и магазини, натрупани един върху друг във всички посоки.

При портата към тях се присъединиха още двама от хората на контрабандиста. Макар да нямаше официален полицейски час, десетима мъже щяха да привлекат вниманието на всеки войник, останал все още на улицата. Чен Юй заръча на един да върви напред и да оглежда кръстовищата, а други двама останаха назад, за да са сигурни, че не ги следят. Темуге не можеше да се освободи от чувството, че отива на бой. Дъждът се лееше, а той стискаше мократа дръжка на меча, който му даде Чен Юй, и се надяваше да не му се налага да го вади от ножницата. Трепереше, когато потеглиха в лек тръс. Портите се затвориха шумно зад тях, но никой не се обърна назад.

На някои места стрехите на къщите се застъпваха и отдолу оставаха сухи ивици. Чен Юй намали темпото, докато водеше групата през тях, тъй като не желаеше звукът от бягащи стъпки да привлече вниманието на живеещите наблизо. Градът не беше потънал изцяло в мрак, а и не спеше. От време на време се виждаха светлини от ковачници и складове, които работеха в нощта. Въпреки предпазните мерки на Чен Юй, Темуге бе сигурен, че усеща погледи върху себе си, когато минаваха покрай подобни места.

В сумрака изгуби представа за времето, струваше му се, че е тичал половината нощ. В разположението на улиците нямаше никакъв план, те се виеха и кръстосваха, а понякога се превръщаха в тесни пътечки с лепкава кал, която ги пръскаше чак до коленете. Още в самото начало Темуге се изгуби и неведнъж се налагаше някой да го хваща за ръка в тъмното и да го дърпа напред, за да не изостава. Изруга под нос, когато при едно такова дърпане стъпи в канавка и нещо меко и студено полепна между пръстите на краката му. Надяваше се да е просто някой гниещ плод, но предпочете да не спира, за да провери.

Само веднъж съгледвачът отпред се върна да поведе групата по друг път. Темуге се надяваше войниците да са се прибрали в топлите си казарми, вместо да мръзнат и да се мокрят до кости като него.

Накрая Чен Юй спря задъханите си хора в сянката на градската стена. Темуге я виждаше като грамада от още по-плътен мрак. От другата й страна беше познатият му свят и той усети чувството за сигурност, което тя вдъхваше на града. Подобна стена беше свършила добра работа на краля на Си Ся в Инчуан. Всички воини на Чингис не успяха да пробият дупка в това нещо. Стената се губеше в далечината, извисявайки се над широката улица с къщи, големи като дома на Чен Юй. Тези обаче не бяха скрити в бедняшките квартали, а се ширеха самодоволно и от тях се носеше аромат на цъфнали градини. В тази част дори улиците бяха разположени по различен начин. Сега тичаха през правоъгълни острови, отделени един с друг от пресечки. Темуге се мъчеше да си поеме дъх. Почти се задави, но Хазар го тупна по гърба. Брат му изглеждаше така, сякаш беше излязъл на вечерна разходка.

Двамата от ариергарда бързо ги настигнаха и поклатиха глави. Не бяха ги проследили. Чен Юй не спря за почивка и им нареди да се скрият, а самият той отиде до затворената порта. Погледът му се спря върху Темуге, който стоеше, опрял ръце на коленете си. Наведе се към него и заговори в ухото му:

— Там има стражи. Ще събудят началника си и аз ще говоря с него. Не отправяй заплахи в моя град, монголецо. Собственикът ще се изнерви, ако види чужденци в дома си в такъв късен час, а аз не искам да се стига до вадене на оръжия.

Чен Юй приглади с ръце черната си роба и приближи портата. Двама от хората му го придружаваха, а останалите се скриха в сенките, където не можеха да ги видят. Хазар хвана Темуге за ръкава и го замъкна със себе си, преди да успее да протестира.

Самият Чен Юй потропа на портата и Темуге видя върху лицето му да пада жълта светлина, когато в дървото се отвори малко квадратно прозорче.

— Кажи на началника си, че има посетител по държавни дела — с твърд тон каза Чен Юй. — Събуди го, ако спи.

Темуге не успя да чуе отговора, но сякаш цяла вечност по-късно прозорчето се отвори отново и в него се появи друго лице.

— Не те познавам — ясно каза мъжът.

Чен Юй стоеше абсолютно неподвижно.

— Но Синята гилдия те познава, Лиан. Днес дълговете ти ще бъдат изплатени.

Портата бързо се отвори, но Чен Юй не прекрачи прага.

— Ако вътре чакат арбалетчици, това ще бъде последната ти нощ, Лиан. Водя хора със себе си, но само защото улиците са опасни. Не се паникьосвай и всичко ще бъде наред.

С треперещ глас невидимият мъж промърмори нещо в отговор. Чак тогава Чен Юй се обърна към останалите и им направи знак да го последват.

Темуге видя страха у човека, когото бяха измъкнали от леглото. Лиан беше широкоплещест почти колкото Хазар, но видимо трепереше и погледът му бе сведен надолу, докато Чен Юй влизаше в дома му.

На входа имаше само един страж и той също се стараеше да не ги гледа. Темуге усети как самоувереността му расте и се огледа веднага щом портата се затвори. Тичането в дъжда и мрака бе свършило, а сервилният начин, по който реагира майсторът зидар на Баотоу, му беше харесал.

Лиан стоеше зашеметен пред Чен Юй с разрошена от съня коса.

— Ще наредя да приготвят храна и напитки — промърмори той, но Чен Юй поклати глава.

— Не е необходимо. Да идем някъде, където ще можем да поговорим насаме.

Чен Юй огледа двора на къщата. Главният зидар явно живееше добре под властта на императора. Освен с поправката на стената той бе натоварен с построяването на три казарми и игрището в сърцето на Императорския квартал. Собственият му дом беше прост и елегантен. Погледът на Чен Юй се спря върху единствения страж и забеляза, че мъжът стои прекалено близо до висящата от една греда камбана.

— Не си и помисляй да викаш войниците, Лиан. Кажи му да се дръпне от оная камбана или ще реша, че не ми вярваш.

Зидарят кимна на стража, който видимо трепна и се премести по-близо до къщата. Дъждът се засили и заплющя в малкия двор. От внезапния студ зидарят като че ли дойде на себе си. Поведе ги в къщата и се помъчи да скрие страха си, като се зае да запали лампите. Темуге забеляза, че ръката му трепереше, докато поднасяше свещицата към фитилите — повече, отколкото бяха необходими, сякаш силната светлина можеше да прогони ужаса.

Чен Юй се настани на един твърд диван и зачака домакина да свърши със суетенето си из стаята. Хазар, Хо Са и Темуге стояха един до друг, загледани с мълчаливо възхищение в сцената. Хората на Чен Юй заеха позиции зад господаря си и Темуге видя как погледът на зидаря се стрелка към тях и забелязва скритата заплаха.

Накрая вече нямаше с какво да се бави. Седна срещу Чен Юй и скръсти ръце, за да скрие треперенето им.

— Платих си лептата на гилдията — каза Лиан. — Недостатъчна ли беше?

— Не — отвърна Чен Юй. Избърса дъждовната вода от лицето си, прекара пръсти през косата си и върху дървения под паднаха капки. Погледът на Лиан ги проследи. — Не това ме води при теб.

Преди Чен Юй да успее да продължи, Лиан заговори отново, явно неспособен да се овладее:

— Значи са работниците? Използвах всички налични хора, но двама от онези, които ми прати ти, не искаха да работят. Останалите се оплакваха, че ги носят на гърбовете си. Смятах утре сутринта да ги освободя, но ако желаеш да останат…

Чен Юй приличаше на мраморна статуя, докато изучаваше майстора зидар.

— Те са синове на приятели. Ще останат, но не затова съм тук.

Зидарят се сви на мястото си.

— В такъв случай не разбирам — каза той.

— Имаш ли човек, който може да поеме работата по поддръжката на стената?

— Собственият ми син, господарю.

Чен Юй остана абсолютно неподвижен, докато зидарят не вдигна очи към него.

— Не съм господар, Лиан. Аз съм приятел, който трябва да те помоли за услуга.

— Каквото кажеш — отвърна Лиан и се напрегна в очакване на най-лошото.

Чен Юй кимна удовлетворено.

— Ще извикаш сина си и ще му кажеш, че трябва да поеме работата за година, а може би и две. Чувал съм добри отзиви за него.

— Той е чудесен син — незабавно се съгласи Лиан. — Ще послуша баща си.

— И ще постъпи мъдро, Лиан. Кажи му, че ще отсъстваш известно време. Да кажем, че тръгваш да търсиш нови мраморни кариери или нещо подобно. Измисли каквото си искаш, но не позволявай да заподозре нещо. Напомни му, че дълговете на баща му са негови, докато те няма, и му обясни, че трябва да плаща такса на гилдията, ако иска да продължи да работи. Не искам лично да му напомням.

— Смятай го за сторено — отвърна Лиан. Темуге забеляза, че по челото на зидаря избиват капчици пот. Човекът събра целия си кураж, за да зададе въпроса:

— Същото ще кажа на жена си и на децата, но може ли да знам каква е истината?

Чен Юй сви рамене и наклони глава на една страна.

— Това ще промени ли нещо, Лиан?

— Не, господарю. Съжалявам…

— Няма значение. Ще съпроводиш тези мои приятели извън града. Те се нуждаят от знанията ти, Лиан. Вземи си инструментите и когато приключиш, ще се погрижа да бъдеш награден.

Зидарят кимна нещастно и Чен Юй рязко се изправи.

— Говори с любимите си хора, Лиан, и после ела с мен.

Зидарят ги остави сами и изчезна в мрака на къщата. Групата се отпусна мъничко, Хазар отиде до една копринена завеса и избърса в нея дъжда от лицето и косата си. Темуге чу далечен плач на дете — явно домакинът предаваше новината на близките си.

— Не знам как бихме се справили, ако не беше твоята помощ — обърна се Хо Са към Чен Юй.

Майсторът на гилдията се усмихна леко.

— Щяхте да се блъскате из града ми, докато войниците не ви хванат. Може би щях да ида да гледам как бесят или набиват на кол чуждоземните шпиони. Боговете са капризни и непостоянни, но този път бяха с вас.

— Замислял ли си се как ще ни изкараш от града? — попита Темуге.

Преди Чен Юй да успее да отговори, Лиан отново се появи. Очите му бяха зачервени, но той стоеше решително и явно бе преодолял страха си. Беше облякъл тежко, намазано с восък наметало, за да се предпази от дъжда, а през рамото му бе преметната кожена чанта, която притискаше така, сякаш тя го успокояваше.

— Взех инструментите си — каза той на Чен Юй. — Готов съм.

Излязоха от къщата и Чен Юй отново изпрати един от хората си напред да следи за евентуални патрули. Дъждът беше отслабнал и за миг Темуге зърна северната звезда между облаците. Чен Юй не им беше обяснил нищо, но вървяха на запад по една успоредна на стената улица и на Темуге не му оставаше друго, освен да подтичва заедно с останалите.

От мрака пред тях се чу вик и всички замръзнаха.

— Скрийте оръжията — изсъска Чен Юй. Темуге преглътна нервно, когато чу стъпките по паважа. Зачакаха да се появи съгледвачът отпред, но вместо това се разнесе тракане на подковани сандали и Чен Юй бързо се огледа, търсейки възможни пътища за бягство.

— Не мърдайте — рязко заповяда нечий глас от мрака. Темуге беше достатъчно близо, за да види как Чен Юй се намръщва.

Бяха шестима войници в люспести брони, водени от мъж, който носеше шлем с твърди пера. Темуге мислено изстена, щом видя арбалетите в ръцете им. Хората на Чен Юй почти нямаха шанс да си пробият с бой път между тях. Усети как паниката се надига като киселина в гърлото му и без да мисли, заотстъпва назад. Спря го желязната хватка на Хазар.

— Къде е капитанът ви? — настоятелно запита Чен Юй. — Луджан може да гарантира за мен.

Видя, че водят неговия човек за шала на шията му. Мъжът се съпротивляваше, но Чен Юй не погледна към него.

Офицерът с перата се намръщи и пристъпи напред пред хората си.

— Тази нощ Луджан не е дежурен. Каква работа имате, че тичате из улиците в тъмното?

— Луджан ще ви обясни — каза Чен Юй и нервно облиза устни. — Каза ми, че ако спомена името му, ще ни оставите да продължим.

Офицерът погледна назад към злочестия пленник, държан за врата.

— Не съм чувал такова нещо. Ще дойдете в казармата и ще го питаме.

Чен Юй въздъхна.

— Не. Не, няма да дойдем — каза той. Хвърли се напред с нож в ръката и го заби в гърлото на офицера, който падна със задавен вик. Войниците зад него моментално стреляха с арбалетите си в групата. Някой изкрещя и в следващия миг хората на Чен Юй се озоваха до тях, размахвайки оръжия.

Хазар извади меча, който му бяха дали, и изрева с пълни гърди. Най-близкият войник изненадано отстъпи назад и той го повали на земята с удар в лицето. От сблъсъка войникът рухна и Хазар се хвърли напред като фурия, използвайки лакти, крака, глава — всичко, с което можеше да свали врага на земята. Онези, които бяха изстреляли стрелите си, можеха само да вдигнат арбалетите, за да се предпазят. Мечът на Хазар направи едно от оръжията на парчета, преди ръбът му да се забие във врата на войника. В тъмното се движеше между тях като вятър, ритна едно незащитено коляно и усети как то се чупи. Войниците бяха тромави в броните си, Хазар беше много по-бърз, носеше се около тях и усещаше всяка заплаха, преди да го доближи. Усети как някой го сграбчва откъм гърба и задържа дясната му ръка. Направи рязко движение с глава, нанесе удар с лакти и бе награден с болезнен стон, когато нападателят му се свлече на земята.

Темуге изкрещя, щом един от войниците се сблъска с него. Размаха хаотично собствения си меч, останал без сили от обзелия го ужас. Някъде зазвъня камбана. Докато умът му регистрираше звука, усети, че някой го вдига. Изкрещя отново и замълча едва когато Хо Са го зашлеви.

— Ставай. Всичко свърши — рязко му каза смутеният Хо Са. Темуге се вкопчи в ръката му, изправи се и зяпна към Хазар, заобиколен от разбити тела.

— На това ли му викаш войници, Чен Юй? — каза той. — Движат се като болни овце.

Чен Юй стоеше поразен, а Хазар небрежно опря меча си в гърдите на един, който все още мърдаше, и натисна с цялата си тежест. Не можеше да възприеме скоростта, с която се беше движил монголският воин. Чен Юй бе подбрал стражите си заради уменията им, но пред Хазар те изглеждаха като прости селяни. Изведнъж му се прииска да защити войниците в града си, колкото и да ги мразеше.

— Тук има общо шест градски казарми, във всяка от тях има по петстотин или повече подобни болни овце — отвърна той. — Винаги са били достатъчно.

Хазар побутна с крак едно от телата.

— Моите хора живи ще ги изядат — рече той. Трепна и докосна ключицата си. Пръстите му се окървавиха, но кръвта бързо беше отмита от дъжда.

— Ранен си — каза Темуге.

— Прекалено много съм свикнал да се бия с броня, братко. Оставих се да ме ударят. — Раздразнен, Хазар срита търкалящия се пред него офицерски шлем и той задрънча по паважа.

Двама от хората на Чен Юй висяха безжизнени между останалите и кръвта им се стичаше в локвите. Чен Юй ги огледа и пръстите му докоснаха стрелите, стърчащи от гърдите им. Мислеше бързо, плановете му се бяха осуетили.

— Никой не може да избегне колелото на кармата — каза той. — Оставете ги тук, за да ги намерят. Имперските офицери ще имат нужда от трупове, които да покажат на тълпата утре.

Пуснаха двамата мъртъвци и те се проснаха на камъните. Темуге видя, че и други бяха ранени и дишаха тежко като слънчасали кучета. Чен Юй се обърна към него. Гневът му се бе превърнал в презрение.

— Засега си в безопасност, уплашени момко, но те ще обърнат наопаки целия град, за да ни намерят. Ако не ви изведа още сега, ще си останете тук до пролетта.

Бузите на Темуге пламнаха от срам. Цялата група се взираше в него и Хазар извърна поглед. Чен Юй прибра меча си и се затича в тръс. Контрабандистът отново бе оцелял в кървава схватка и за пореден път беше пред останалите.

Западната порта беше по-малка от онази, през която бяха влезли. Темуге изпадна в отчаяние, когато видя светлина и чу викове. Който и да беше заудрял камбаната, войниците вече бяха на крак и Чен Юй с мъка успяваше да ги укрива. Насочи се към една тъмна постройка недалеч от портата и заблъска вратата, за да го пуснат. Темуге чу дрънчене на доспехи, вратата се отвори, всички се изсипаха вътре и бързо я затвориха след себе си.

— Сложи хора на най-високите прозорци — нареди Чен Юй на човека, който им беше отворил. — Кажи им да съобщават всичко, което видят.

Изруга полугласно и Темуге не посмя да го заговори. Зловещият разрез на ключицата на Хазар го изтръгна от паниката и той поиска от хората на Чен Юй игла и конец от котешки черва. Брат му само изсумтяваше от време на време, докато младежът зашиваше кожата. Кръвта и дъждът бяха промили раната и Темуге предполагаше, че тя няма да загнои. Работата му помогна да успокои сърцето си и да забрави за малко, че в същия този момент ги издирват под дърво и камък.

Един от хората горе зашепна, наведен над перилата:

— Портата е затворена и барикадирана. Виждам около стотина войници, макар че повечето са тръгнали нанякъде. Трийсет охраняват портата.

— Арбалети? — попита Чен Юй и погледна нагоре.

— Двайсет, ако не и повече.

— Значи сме в капан. Ще претърсят целия град.

Обърна се към Темуге:

— Вече не мога да ви помагам. Открият ли ме, ще ме убият и Синята гилдия ще се сдобие с нов водач. Трябва да ви оставя тук.

Зидарят Лиан не се бе сражавал с останалите, а се беше скрил в една канавка още в началото на битката. Гласът му избоботи в напрегнатата тишина.

— Знам как да излезем — рече той. — Стига да нямате нищо против да поизцапате ръцете си.

— Войници на улицата! — изсъска мъжът отгоре. — Чукат по вратите и претърсват къщите.

— Казвай бързо, Лиан — подкани го Чен Юй. — Пипнат ли ни, и на теб няма да ти се размине.

Зидарят мрачно кимна.

— Да тръгваме. Не е много далеч.

Пълните с овча лой лампи горяха, съскаха и хвърляха слаба жълта светлина, когато Чингис застана пред шестимата коленичили мъже. Ръцете им бяха завързани отзад. Бяха надянали студените физиономии, сякаш ужасът от хана не ги ядеше отвътре. Чингис закрачи напред-назад покрай редицата. Вдигнаха го от леглото на Чакахай и сега беше бесен, въпреки че позна гласа на Хаджиун, който го викаше в тъмното.

Шестимата бяха братя. Най-младият беше почти дете, а големите — вече зрели мъже с жени и свои деца.

— Всички вие положихте клетва пред мен — рязко рече Чингис.

Гневът му се разпали и му идеше да вземе главите и на шестимата.

— Един от вас е убил момче от урианхаите. Нека си признае и само той ще умре. Не го ли стори, ще отнема живота на всички ви.

Изтегли бавно бащиния си меч, за да могат да чуят звука. Усещаше как в тъмнината около светлия кръг се събира растяща тълпа, станала от сън да наблюдава как той раздава правосъдие. Нямаше да ги разочарова. Чингис застана над най-младия от братята и вдигна меча, сякаш бе лек като перце.

— Аз мога да разбера кой е, господарю — тихо се обади Кокчу от тъмното. Братята вдигнаха глави и шаманът излезе в светлината на лампите. Очите му бяха ужасни. — Достатъчно е само да положа ръка върху главите им и ще разбера кой ти трябва.

Братята видимо трепереха, когато Чингис кимна и прибра меча в ножницата.

— Кажи си заклинанията, шамане. Момчето беше разкъсано. Разбери кой го е сторил.

Кокчу се поклони ниско и застана пред братята. Те не посмяха да го погледнат, но замръзналите им физиономии бяха напрегнати и трепереха.

Чингис гледаше като омагьосан как Кокчу докосва леко главата на първия и затваря очи. Думите на шаманския език бликнаха в звучен поток. Един от братята рязко се дръпна и едва не падна, а после с мъка се изправи.

Когато Кокчу вдигна глава, първият брат се олюля, замаян и пребледнял. Тълпата се бе увеличила и стотици мърмореха в тъмното. Кокчу отиде до втория, пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Момчето… — каза той. — Момчето е видяло… — Стоеше абсолютно неподвижно, а лагерът го гледаше със затаен дъх. Накрая Кокчу се отърси, сякаш се освобождаваше от тежък товар. — Един от тези хора е предател, господарю. Видях го. Видях лицето му. Убил е момчето, за да му попречи да каже какво е видяло.

С една рязка крачка Кокчу пристъпи към четвъртия в редицата — най-големия брат. Ръката му се стрелна напред и пръстите му зашаваха като кости в черната коса на мъжа.

— Не съм го убил! — изкрещя братът, като се мъчеше да се освободи.

— Ако лъжеш, духовете ще отнесат душата ти — изсъска Кокчу в изпълнената с потрес тишина. — А сега излъжи отново и покажи на хана каква е участта на предателите и убийците.

По лицето на воина се изписа ужас.

— Не съм убивал момчето, кълна се! — извика той. Внезапно се загърчи под тежката ръка на Кокчу и тълпата нададе уплашен вик. Хората гледаха с ужас как очите на човека се завъртат в черепа и челюстта му увисва. Той падна на една страна, откъсна се от ужасната хватка и се загърчи. Мехурът му не издържа и изпусна силна струя димяща урина върху замръзналата трева.

Кокчу стоеше и гледаше. Мъжът остана да лежи неподвижен, а бялото на очите му блестеше на светлината на лампите. Тишината беше невероятна и изпълваше целия лагер. Единствено Чингис можеше да я наруши, но дори той трябваше да събере сили, за да преодолее обхваналия го ужас.

— Срежете вървите на останалите — нареди той. — Смъртта на момчето е отмъстена.

Кокчу се поклони, а Чингис махна на тълпата да се прибере в герите си и да очаква със страх изгрева на слънцето.

15.

Камбаните звъняха тревожно из Баотоу, докато бегълците бързаха в нощта след Лиан. Дори тъмнината се разкъсваше на места тъй като жителите се събуждаха и палеха лампи на всяка порта. Малката група тичаше през островчета от светлина, в които дъждовните капки приличаха на златни люспици, а после отново се озоваваше в мрака.

Войниците не ги забелязаха, макар че се намираха съвсем наблизо. Лиан явно познаваше добре района и без никакво колебание избираше алеите зад домовете на богаташите. По-голямата част от войниците се въртяха около портите, но постепенно напредваха към центъра на града и стягаха обръча около убийците на своите другари.

Темуге се задъхваше немощно и с мъка продължаваше напред. Движеха се покрай стената, но от време на време Лиан се отдалечаваше от нея, за да избегне някой открит двор или кръстовище. Хазар бягаше с големи скокове покрай него и се оглеждаше за войници. След битката се усмихваше всеки път, щом Темуге го погледнеше, но младежът подозираше, че това е усмивката на идиот, неспособен да си представи последиците, ако бъде заловен. Собственото му въображение беше достатъчно брутално и за двамата и сърцето на Темуге се свиваше всеки път, щом си представеше как в плътта му се забива горещо желязо.

Лиан спря до стената. Суетенето на войниците остана назад, но предупредителните камбани бяха събудили хората и сега някои страхливо надничаха през открехнатите врати към бягащата група.

Лиан се обърна към останалите, като дишаше тежко:

— Тази част на стената се поправя. Можем да се изкачим по въжетата за кошниците. Няма да намерим друг изход от Баотоу до сутринта.

— Покажи ми — каза Чен Юй. Лиан се озърна към бледите лица, които ги наблюдаваха от всеки прозорец наоколо. Преглътна нервно, кимна и ги поведе към мястото, където можеха да докоснат старите камъни на градската стена.

Въжетата лежаха навити в мрака и бегълците различиха дундестите очертания на меките кошници, с които работниците качваха натрошените камъни, за да ги изсипят в сърцевината на стената. Три от въжетата бяха опънати. Чен Юй хвана едното и възкликна доволно:

— Добра работа, Лиан. Няма ли стълби?

— Прибират ги вечер — отвърна Лиан. — Лесно бих могъл да разбия катинарите, но ще се забавим.

— И въжето ще свърши работа. Вземи това и ни покажи какво да правим.

Зидарят остави инструментите си и се закатери, като сумтеше от усилието. Трудно беше да преценят височината в тъмното, но на взиращия се нагоре Темуге стената изглеждаше огромна. Той стисна юмруци в мрака. Отчаяно му се искаше да не се посрами отново пред Хазар. Трябваше да я изкатери. Мисълта, че го вдигат като чувал, беше прекалено ужасна.

Хо Са и Хазар се изкачиха заедно, макар че Хазар погледна към Темуге, преди да тръгне. Несъмнено се притесняваше, че слабият му брат ще се подхлъзне и ще се стовари върху Чен Юй като някакво божествено възмездие. Темуге го изгледа свирепо, Хазар се усмихна и въпреки че беше ранен, се закатери като плъх, от което упражнението изглеждаше съвсем лесно.

— Вие ще чакате тук — промърмори Чен Юй на хората си. — Ще се кача с тях и ще се върна, щом се спуснат от другата страна. Някой трябва да издърпа въжетата.

Подаде дебелото въже на Темуге и загледа как младежът започна да се катери, като се набираше с треперещи ръце. Поклати раздразнено глава.

— Гледай да не паднеш, боязливецо — каза той. Дребният мъж се изкатери бързо и остави Темуге да се трепе самичък в тъмното. Ръцете му горяха и потта влизаше в очите му, но той се насили да продължи нагоре по грубия камък, увиснал над мъжете долу. Най-отгоре беше тъмно и Темуге едва не се изпусна от изненада, когато нечии силни ръце го сграбчиха и го изтеглиха на върха.

Остана да лежи задъхан. Останалите не му обръщаха внимание и той изпита невероятно облекчение. Сърцето му биеше като обезумяло, докато стояха и гледаха назад към града. Долу кошниците за натрошени камъни бяха срязани и те бързо издърпаха въжетата и ги прехвърлиха от другата страна.

В горната част стената беше широка десет стъпки. Лиан изруга под нос, когато видя, че от външната страна въжетата не стигат до земята.

— Накрая ще се наложи да скочим. Да се надяваме, че никой няма да си потроши крак — каза той.

Оставаше да издърпат последното въже, на което бяха завързани инструментите на Лиан, лъкът на Хазар и трите прости меча. Лиан го спусна от другата страна и зачака Чен Юй да даде заповед.

— Тръгвайте — каза Чен Юй. — Ще се наложи да вървите пеш, освен ако не намерите откъде да купите мулета.

— Няма да яздя муле — незабавно се обади Хазар. — В тази страна няма ли понита, които да си заслужава да откраднем?

— Твърде рисковано е. Твоите хора са на север, освен ако не смятате да се връщате през Си Ся. Разстоянието е само неколкостотин ли, но на всеки път и проход има имперски гарнизони. Най-добре е да тръгнете на запад покрай планините и да пътувате само нощем.

— Ще видим — рече Хазар. — Сбогом, дребни крадецо. Няма да забравя как ни помогна.

Приклекна при отсрещната страна, после се пусна и увисна на лакти, преди да хване люлеещото се въже: Хо Са го последва, като едва кимна на Чен Юй. Темуге също щеше да тръгне без да каже дума, но дребният мъж постави ръка на рамото му.

— Ханът ти получи това, което искаше. Очаквам да спази обещанията, направени от негово име.

Темуге кимна енергично. Изобщо не го беше грижа дали Чингис ще превърне Баотоу в купчина пепелища, или ще го запази.

— Разбира се — рече той. — Ние сме хора на честта.

Чен Юй го гледаше как се спуска надолу, непохватно и тромаво, както се беше изкачвал. Когато остана сам на стената, водачът на Синята гилдия въздъхна. Нямаше вяра на Темуге с играещите му очи и явната му страхливост. У Хазар бе почувствал сродна душа — монголският воин беше безжалостен мъж, но Чен се надяваше той да има неговото чувство за чест и дълг. Сви рамене и се обърна към града. Не можеше да бъде сигурен. Тръпката на комара не му беше по вкуса и той не разбираше запалените играчи.

— Плочките летят — промърмори той. — Кой знае къде ще паднат?

На десетия ден четиримата бяха потънали в прах и с набити крака. Непривикналият към ходенето Хазар окуця и настроението му се развали. Щом се оказа далеч от Чен Юй, Лиан зададе само няколко въпроса и потъна в мрачно мълчание. Вървеше с пакета инструменти през рамо и макар да не отказваше зайците, които Хазар убиваше с лъка си, нито веднъж не направи опит да се включи в разговорите, докато останалите планираха пътя си. Пронизващият вятър ги принуждаваше да вървят с ръка върху дрехите, за да не се развяват.

Хазар искаше да тръгнат по най-краткия път на север. Темуге възрази без резултат, но Хо Са разубеди воина с описанията на дзинските крепости и стената, която пазеше империята от нашественици. Макари да бе разрушена на места, по нея все още имаше достатъчно стражи, за да представляват опасност за четирима души. Единственият безопасен път беше на запад по брега на Жълтата река, докато стигнат планините между Си Ся и пустинята Гоби.

В края на десетия ден Хазар настоя да влязат в едно дзинско село и да потърсят понита. Той и брат му все още имаха малко състояние от сребро и злато — достатъчно, за да ужасят селяните, които никога не бяха виждали подобни богатства. Трудно беше дори да намерят търговец, склонен да размени няколко сребърни монети срещу бронзови. Останаха с празни ръце и потеглиха, щом се стъмни, тъй като не желаеха да се задържат дълго на едно място.

Когато луната изгря, четиримата уморени мъже бяха навлезли дълбоко в боровата гора, като напредваха бавно по животински пътеки и се опитваха да се ориентират по надничащите между дърветата звезди. За първи път в живота си Темуге усети собствената си миризма на пот и мръсотия и му се прииска пак да се изкъпе в дзински стил. Спомняше си с носталгия за първата си среща с града и за чистата къща на Чен Юй. Изобщо не го беше грижа за просяците или тълпите хора, гърчещи се като личинки в наплюто от мухи месо. Беше син и брат на хан и никога нямаше да падне до такова ниско положение. За него беше същинско откровение да види как може да живее един богат човек и той започна да разпитва Лиан, докато вървяха в мрака. Зидарят бе изненадан, че Темуге знае толкова малко за градския живот, и остана изумен от начина, по който младежът попиваше всеки нов факт, както пресъхналата земя поглъща дъждовните капки. Разказа на Темуге за чиракуването и университетите, където се събираха големите мислители, за да обменят идеи и да спорят, без да проливат кръвта си. Като строител говореше за каналите, прокарани дори в най-бедните части на града, макар че работата по тях бе замряла от десетки години заради ширещата се корупция. Темуге попиваше всичко и си представяше как върви редом с учени хора из осветени от слънцето дворове и обсъжда велики въпроси, прибрал ръце зад гърба си. Често в подобен момент се препъваше в някой корен и брат му се изсмиваше, разбивайки мечтите му на парчета.

Хазар спря ненадейно на пътеката и Хо Са се блъсна в гърба му, но беше твърде опитен, за да наруши тишината. Лиан спря объркан, а унесеният в мисли Темуге вдигна глава и дъхът му секна. Нима са ги проследили? Бяха видели един пост преди два дни и го заобиколиха отдалеч. Възможно ли беше да има заповед за издирване на бегълците? Темуге усети бодежа на отчаянието, изведнъж го обхвана увереност, че Чен Юй ги е издал, за да спаси собствения си живот. Самият Темуге би постъпил точно така и паниката го обхвана в мрака. Във всяка сянка му се привиждаха врагове.

— Какво има? — изсъска той към гърба брат си.

Хазар извърна глава на една страна, после на другата, мъчейки се да долови нещо.

— Чух гласове. Вятърът се смени, но наистина ги чух.

— Да тръгнем на юг за няколко мили, докато се откъснем — прошепна Хо Са. — Ако търсят нас, ще можем да се крием през деня в гората.

— Войниците не нощуват в гората — каза Хазар. — Много лесно могат да бъдат издебнати. Ще продължим напред, но бавно. Пригответе оръжията си.

Лиан извади един чук с дълга дръжка от набора с инструменти и го метна на рамо. Темуге впери поглед в Хазар с растящ гняв.

— Какво ни интересува кой друг е в тези гори? Хо Са е прав, трябва да ги заобиколим.

— Ако имат коне, рискът си заслужава. Струва ми се, че ще завали сняг, а и се уморих от ходене — отвърна Хазар.

Без да каже нищо повече, той крадешком тръгна напред, принуждавайки останалите да го последват. Темуге го наруга наум. Типове като Хазар нямаше да бъдат допускани по булевардите на въображаемия му град. Може би щяха да пазят стените, докато по-добрите ще бъдат почетени, както заслужават.

Вървяха по тясната пътека и скоро видяха отблясъците на огън между дърветата. В нощния въздух се разнесе смях и Хазар грейна, когато чу да цвили кобила.

Четиримата запълзяха бавно към светлината. Шумът от стъпките им бе заглушен от радостни викове и възклицания. Когато се доближиха, Хазар легна по корем и впери поглед към малката поляна.

Видяха едно муле, което дърпаше поводи, завързани за някакъв клон. За най-голямо удоволствие на Хазар в края на полянката бяха спънати и три рошави понита. Бяха дребни и кльощави и дремеха с отпуснати глави. Погледът на Хазар стана суров, когато забеляза белите белези по хълбоците им, той извади лъка си и започна да нарежда стрели по трънаците.

Около огъня имаше трима души, които явно дразнеха четвъртия — дребна фигура в тъмночервена роба. Бръснатата му глава блестеше от светлината на пламъците. Другите нямаха доспехи, но носеха ножове на коланите си, а на едно близко дърво беше подпрян къс лък. Лицата им бяха жестоки, те продължаваха спора си и удряха дребния мъж. Лицето му беше в синини и подутини, но от носа на единия от противниците му течеше кръв и той не се смееше с останалите.

Докато Хазар наблюдаваше, онзи с разбития нос нанесе удар с тояга, от който дребният се олюля. Звукът от удара се разнесе из цялата поляна, Хазар се ухили с вълча усмивка и опипом опъна лъка си. Върна се пълзешком до Хо Са, който се беше скрил по-далеч от светлината.

— Трябват ни конете им — едва чуто прошепна той. — Не приличат на войници и мога да сваля двама с лъка си, ако ти нападнеш последния. Има и един младок с глава като яйце. Продължава да се съпротивлява, но няма шанс срещу тримата.

— Може да е монах — рече Хо Са. — Корави са, защото прекарват цялото си време в просия и молитви. Не го подценявай.

Хазар го погледна развеселено.

— През цялото си детство от сутрин до мрак се упражнявах с оръжия. Още не съм срещал някой от твоите хора, който да ми се опре.

Хо Са се намръщи и поклати глава.

— Ако е монах, ще опита да не убива нападателите си. Виждал съм ги да показват уменията си пред моя крал.

Хазар изсумтя тихо.

— Странен народ сте вие. Войници, които не могат да се сражават, и светци побойници. Кажи на Лиан да бъде готов да троши глави с чука си, щом стрелям.

Хазар отново пропълзя напред и бавно застана в клекнало положение. За своя изненада видя, че онзи с разбития нос лежи на земята и се гърчи в агония. Другите двама мрачно мълчаха. Младият монах стоеше изправен въпреки синините и Хазар го чу да говори спокойно на мъчителите си. Единият от тях се изсмя презрително, хвърли настрани тоягата и измъкна от пояса си опасен на вид кинжал.

Хазар опъна лъка си и щом той изскърца, монахът погледна през огъня право към него, готов да отскочи настрани. Другите не бяха усетили нищо и единият от тях се втурна към монаха, насочил кинжала към гърдите му.

Хазар издиша и пусна стрелата, която улучи бандита в подмишницата и го стовари на земята. Другият се завъртя, щом Лиан и Хо Са скочиха с крясък. В същия миг монахът пристъпи съвсем близо до него и му нанесе удар в главата, от който мъжът рухна в огъня. Хо Са и Лиан с рев изскочиха на полянката, но монахът не им обърна внимание, измъкна нападателя си от пламъците и се помъчи да угаси опърлената му коса. Човекът беше в несвяст, но тежестта му като че ли изобщо не представляваше проблем за монаха.

Когато приключи, той се изправи, обърна се към новодошлите и им кимна. Онзи с разкървавения нос вече стенеше и от болка, и от страх. Докато приближаваше, Хазар сложи втора стрела на тетивата, следван плътно от Темуге.

Монахът видя какво смята да направи Хазар и се хвърли напред, прикривайки гърчещата се фигура. Заради бръснатата си глава той изглеждаше почти момче.

— Дръпни се — каза му Хазар.

Думите му бяха посрещнати безмълвно, но монахът не помръдна, а само скръсти ръце и впери поглед в стрелата.

— Кажи му да се дръпне, Хо Са — каза Хазар и стисна зъби от напрежението на опънатия лък. — Кажи му, че се нуждаем от мулето му, но може да си върви, след като убия този.

Хо Са заговори и Хазар видя как лицето на монаха грейна, когато чу позната реч. Последва оживена размяна на думи и когато стана ясно, че тя няма да приключи скоро, Хазар изруга на дзински и отпусна тетивата.

— Казва, че не е имал нужда от помощта ни и че нямаме право да отнемаме живота на онзи човек — най-сетне обясни Хо Са. — Казва също, че няма да даде мулето, тъй като не е негово, а само го е взел назаем.

— А вижда ли лъка в ръцете ми? — поинтересува се Хазар и рязко го насочи към монаха.

— Не би му направило впечатление, дори и да насочиш срещу него дузина стрели. Той е свят човек и не познава страха.

— Свято момче с муле за Темуге — отвърна Хазар. — Освен ако не искаш да яздиш едно пони с брат ми?

— Нямам нищо против — незабавно отвърна Хо Са. Обърна се отново към монаха и се поклони три пъти, докато говореше. Накрая момчето кимна отсечено и хвърли поглед към Хазар.

— Казва, че можеш да вземеш понитата — каза Хо Са. — Той ще остане тук, за да се погрижи за ранените.

Хазар поклати глава с недоумение.

— Благодари ли ми, че го спасих?

Хо Са го погледна безизразно.

— Той нямаше нужда от спасители.

Хазар се намръщи към монаха, който спокойно отвърна на погледа му.

— Чингис определено ще го хареса — внезапно рече Хазар. — Питай го дали не иска да дойде с нас.

Хо Са заговори отново и момчето поклати глава, без да откъсва поглед от Хазар.

— Казва, че пътят на Буда може да го отведе къде ли не, но че мястото му е сред бедните.

Хазар изсумтя.

— Бедните са навсякъде. Питай го откъде знае, че този Буда не е пожелал да го намерим тук.

Хо Са кимна и докато говореше, на лицето на монаха се изписа нарастващ интерес.

— Пита дали народът ти е чувал за Буда — каза Хо Са.

Хазар се ухили.

— Кажи му, че вярваме в бащата-небе горе и в майката-земя долу. Останалото е борба и болка преди смъртта. — Засмя се и Хо Са примигна, когато чу тази философия.

— Само в това ли вярвате? — попита той.

Хазар погледна към брат си.

— Някои от по-глупавите вярват и в духове, но повечето вярваме в добрия кон и силната десница. Не знаем кой е този Буда.

Когато Хо Са предаде думите му, младият монах се поклони и тръгна към мястото, където стоеше завързаното муле. Хазар и Темуге го гледаха как скача в седлото. Животното изпръхтя и хвърли къч.

— Ама че грозно добиче — каза Хазар. — Да не би момчето да идва с нас?

Хо Са кимна изненадан.

— Да. Казва, че никой не може да познае пътя си, но може би ти си прав, че си доведен при него.

— Добре тогава — рече Хазар. — Кажи му обаче, че няма да оставям враговете си живи и че друг път не бива да ми се меси. Кажи му, че ако го направи, ще му резна малката главица.

Когато чу превода, монахът се разсмя с пълен глас и се плесна по бедрото, както беше възседнал мулето. Хазар се намръщи към него.

— Аз съм Хазар от вълците, монахо — каза той, като сочеше гърдите си. — Твоето име как е?

— Яо Шъ! — отвърна той и потупа два пъти с юмрук гърдите си, сякаш отдаваше чест. Случващото се явно го развесели и той се смя, докато в очите му не избиха сълзи. Хазар го зяпаше.

— Яхвай коня, Хо Са — най-сетне каза той. — Кафявата кобила е за мен. Най-сетне ходенето приключи.

Не им отне много време да се приготвят за път. Хо Са и Темуге яздеха заедно, след като седлото на коня им бе свалено и захвърлено. Оцелелите бандити се бяха смълчали, много добре осъзнавайки, че животът им виси на конец. Гледаха как непознатите заминават и се осмелиха да седнат и да изругаят едва когато бяха сигурни, че няма да бъдат чути.

Проходът, отделящ Си Ся от южния край на пустинята, беше пуст, когато петимата мъже стигнаха до него. В планините Хенти на хиляда мили на север зимата наближаваше и щеше да скове земята за много месеци. Дори в прохода смразяващият вятър ревеше, сякаш се радваше на дългоочакваната свобода. Вече нямаше стена, която да удържи въздуха неподвижен. Вятърът духаше непрестанно и разнасяше пясък и прах.

Хазар и Темуге се спешиха, когато стигнаха клисурата, и си спомниха кървавите усилия да превземат издигащата се тук крепост. Чингис се беше погрижил да я разруши. Няколко големи блока лежаха в пясъка, но всички други камъни бяха замъкнати надалеч. Само няколко квадратни дупки в скалите показваха къде са били закрепени гредите, но иначе тук сякаш никога не бе имало укрепление. Вече нямаше пречка за племената да пътуват на юг и дори само този факт беше достатъчен за Хазар, за да изпита гордост.

Той вървеше с Темуге през прохода и гледаше нагоре към скалите. Монахът и зидарят ги наблюдаваха неразбиращо — не познаваха това място и не знаеха, че тук някога бе имало крепост от черен камък, която осигуряваше изолацията на кралство Си Ся.

Хо Са обърна понито си и се загледа на юг към голите хълмове на родината си. В далечината се виждаха тъмни петна там, където гнилата реколта бе изгорена и пепелта се връщаше в земята. Селяните гладуваха, сигурен беше. Може би гладът не бе подминал и Инчуан. Поклати глава при тази мисъл.

Отсъстваше вече почти четири месеца и щеше да е хубаво отново да види синовете и жена си. Запита се как ли се оправя армията след смазващото поражение от великия хан. Племената бяха сложили край на дългия мир и Хо Са трепна, когато си спомни клането. Беше изгубил приятели и колеги през тези месеци и горчилката така и не се уталожи. Последното унижение беше да види как кралската дъщеря попада в ръцете на варварите. Потръпна при мисълта, че такава жена е принудена да живее във вонящите им палатки сред овце и кози.

Докато се взираше в долината, Хо Са осъзна с известна изненада, че компанията на Хазар ще му липсва. Въпреки грубостта и склонността му към насилие Хо Са си припомняше пътуването им донякъде с гордост. Никой друг от Си Ся не би могъл да се промъкне тайно в дзински град и да излезе жив, при това с майстор зидар. Вярно, Хазар една не го беше убил в едно село, когато бе прекалил с оризовото вино. Хо Са почеса коричката на раната — ножът на един от войниците го беше одраскал по ребрата. Човекът дори не беше на служба, а бе отишъл да види семейството си. Когато изтрезня, Хазар не си спомняше сбиването и явно изобщо не си и помисляше за него. В известен смисъл той беше най-дразнещият човек, когото Хо Са беше срещал, но безразсъдният му оптимизъм силно бе повлиял на офицера и той тревожно се питаше дали би могъл да се върне отново към строгата дисциплина на кралската армия. Годишният данък трябваше да се изпраща през пустинята и Хо Са реши да води доброволно отряда само за да види земята, родила тези племена.

Хазар се върна при спътниците си. Беше радостно възбуден от мисълта, че отново ще види родината си и ще занесе плячката на Чингис. Ухили им се със задоволство. Всички бяха покрити с прах и мръсотия, изпълващи всяка бръчка по лицата им. Яо Шъ беше започнал да учи езика на племената от Хо Са. Лиан нямаше усет към чужди езици, но също бе успял да научи някои полезни думи. Те кимнаха неуверено в отговор, без да знаят каква е причината за доброто настроение на воина.

Хо Са не сваляше поглед от приближаващия Хазар. Беше изненадан от напрежението в гърдите си при мисълта, че ще остави тази странна група, и се помъчи да намери подходящи думи за сбогуване. Хазар заговори, преди той да успее да измисли нещо:

— Нагледай се хубаво, Хо Са. Още много време няма да видиш родината.

— Какво?! — възкликна Хо Са и мирното му настроение изчезна.

Хазар сви рамене.

— Кралят те даде на нас за една година. Минали са по-малко от четири месеца и може би след още два ще стигнем до планините. Ще си ни нужен да превеждаш на зидаря и да учиш монаха на нашия език. Да не си мислеше, че ще те оставя да си вървиш? Признай си! — Хазар явно остана доволен от горчивото изражение на Хо Са. — Връщаме се в степите, Хо Са. Ще нападнем няколко хълма с онова, на което ни научи зидарят, а когато се подготвим, ще тръгнем на война. Нищо чудно да се окаже, че си ни от голяма полза; тогава ще поискаме от краля да те остави за още година-две. Мисля, че няма да е лошо да приспадне цената ти от данъка.

— Правиш го, за да ме измъчваш — озъби се Хо Са.

Хазар се засмя.

— Може би мъничко, но ти си боец и познаваш Дзин. Ще се нуждаем от теб, когато тръгнем срещу тях.

Хо Са изгледа свирепо Хазар. Монголският воин го тупна радостно по крака и се обърна:

— Трябва да се запасим с вода от каналите — извика през рамо той. — После ни очакват пустинята и домът с жените и плячката. Какво повече може да иска човек? Хо Са, ще ти намеря някоя вдовица, която да те топли. Правя ти услуга, стига да имаш очи да я видиш.

Хазар отново яхна понито си и го насочи към Темуге, който се качваше на седлото с помощта на Лиан. Наведе се към брат си.

— Степите ни зоват, братко. Усещаш ли?

— Усещам — отвърна Темуге. Наистина му се искаше да се върне при племената, макар и само защото вече разбираше по-добре какво могат да спечелят за себе си. Докато брат му мечтаеше за войни и грабежи, Темуге виждаше във въображението си градове и цялата красота и власт, която вървеше с тях.