Господарката на Рим

Гай е мъртъв. Екзекутиран за измяна. Моят съпруг, моят братовчед. Мъртъв.

Трябваше да гледам. Очите му ме обвиняваха, когато стражите го отведоха. Той е мъртъв. Аз съм сама.

– Имаш нови рубини, скъпа Юлия? – пита ме Маркус при следващото си посещение.

– Подарък са – те стягат шията ми, като примка от алени пламъци. – От чичо ми са. Харесва ме в червено. Не в зелено.

– Съпругата ми носи зелено – ми каза той веднъж, – а аз я мразя. Ти трябва да носиш червено.

– Той ти поднася бижутата като извинение – казва Маркус тихо. – Няма да използва греховете на Гай срещу теб.

– Грехове? Какви грехове?

Гласът ми звучи остро. Думите се леят от устата ми, цели потоци, а когато му казах тайната си за гласовете в сенките и очите по ъглите, Маркус ме погледна обезпокоен и ме дръпна да седна на мраморната пейка в атриума, докато говореше за по-леки неща. Той е голяма утеха за мен. Понякога ми напомня за баща ми.

– Дай воля на скръбта си по Гай – ми казва Маркус. – Никой няма да те накаже за това, че скърбиш.

Гай никога не успя да се отпусне с мен. След първите една-две седмици спеше в собственото си легло и се срещахме само на лектуса за вечеря, когато обикновено ме поглеждаше странно и аз осъзнавах, че пак бръщолевя несвързано и гриза ноктите си, докато не започнат да кървят. Той ми се ядосваше, когато отказвах да ям в разточителния му нов триклиниум с изрисуваните златни зверове по стената.

– Виждам очите им – казах му аз тихичко. – Гледат ме.

– Недей, Юлия!

Но аз винаги съм виждала очи. Най-вече очите на чичо ми. Той ми казва да го наричам "чичо", а не Господар и Бог.

– Дори един Господар и Бог трябва да си има някой, който да не се бои от него.

Но аз се боя. А и той наистина е Господар и Бог, поне на моя свят.

– Като каменни плочи – казвам на Маркус в полуунес. – Очите му са като каменни плочи.

Той отново изглежда обезпокоен.

– Добре ли си… Добре ли си, скъпа Юлия?

Веста, свята майко, богиньо на огнището и дома! Как завиждам на твоите весталки, които шепнат насред твоя храм в белите си роби, недокоснати от мъж със смъртна болка! Толкова исках да стана весталка! В твоя храм винаги се чувствам в безопасност и не виждам никакви очи!

Веста, бди над мен! Нямам вяра в никого, освен в теб!

Глава осма

Дори и новите ми перли не ме утешават.

– Махай се! – метнах едно шишенце с парфюм по Ирис. – Не мога да понасям глупавото ти плоско лице! Вън!

Тя избяга, хлипайки. Каква мудна повлекана! Превръща косата ми в купа сено всеки път, когато я докосне. Ще я изпратя на пазара за роби и ще си намеря нова прислужница, точно така ще направя! Една сенаторска съпруга го заслужава!

Но какво значение има, ако косата ми изглежда като купа сено? Какво значение има, когато тук няма никой, който да ме види?

– Лепида? – Познатото почукване на вратата. – Чух някакъв звук от трошене.

– Просто шишенце с парфюм, Маркус. Ирис го бутна… – Нагласих на лицето си очарователна усмивка.

Съпругът ми влезе и ме целуна по бузата за поздрав. Грозен и не на място в моята хубава синьо-сребриста спалня, миришещ на мастило както обикновено.

– Пак си бил долу в библиотеката, Маркус?

– Не мога да открия "Коментари" на Цицерон.

– Робите не ти подреждат добре нещата. Трябва да ги държиш по-изкъсо.

– Няма нужда. Да се ровиш из рафтовете е половината от удоволствието.

Удоволствие! Лепида Полиа, жената, която привличаше погледите на цял Рим, омъжена за човек, който се рови из свитъците си за удоволствие!

– Колко мило – измърморих аз.

– Ами ти? – Очите му се спряха върху моите. – Успяваш ли да си намериш нещо да се забавляваш?

– Половината от нещата ми дори не са разопаковани. Що се отнася до града… – Махнах елегантно с ръка. – Е, Брундизиум може и да не е Рим, но мисля, че ще намеря какво да правя. Играят "Федра" в театъра… О, и си купих още перли! Толкова бяха красиви, че просто не можах да се сдържа! – показах аз трапчинките си.

– Купувай си каквото ти харесва! – усмихна се той. – Видя ли? Казах ти, че спокойствието ще ти се отрази добре.

– Вероятно си прав – задържах задължителната си усмивка.

– Паулиний ще дойде за вечеря днес. И няколко приятели. Ще бъде хубаво пиршество. Ще ти бъде приятно, нали?

"Хубаво пиршество"! Сериозният син на Маркус и няколко стари мъже, които дрънкат за републиката. След като в продължение на четири години седях на приеми редом със сенатори, управители на провинции, до най-видните патриции на Рим. – Разбира се, че ще ми бъде приятно, Маркус. Ще кажа на готвача да приготви малко от онова сърнешко месо със счукан розмарин, което Паулиний обича.

– Помолих го да дойде по-рано. Сабина обожава историите му, преди да си легне.

– И двамата я глезите – укорих го аз. – Тя си има гледачка, която да ѝ разказва истории.

– Какво да се прави, като харесва повече историите на Паулиний? – Той отново ме целуна по бузата, уф, тази миризма на мастило… И тихичко излезе, накуцвайки.

Изчаках, докато се отдалечи на безопасно разстояние, преди да метна още едно шишенце с парфюм по вратата. Мразя Маркус! Мразя го, мразя го, мразя го!

Паулиний Норбан свали меча си, когато противникът му се преви на две.

– Добре ли си, Верий? Да не те...

– Ха! – Верий се изправи и замахна с меча си нагоре към шията на Паулиний. – Знаех си, че ще се хванеш! Предаваш ли се?

– Предавам се!

Те прибраха мечовете си в ножниците и с големи крачки се измъкнаха от горещината на тренировъчната площадка. Запътиха се обратно към преторианските казармени помещения.

– Трябва да се стремиш да убиваш, Норбан. Що за праправнук си на Август? Безопасен си като печена мида.

Паулиний го сграбчи и те се сборичкаха на слънчевия двор. Двама трениращи преторианци, които трябваше да се дръпнат от пътя им, изругаха беззлобно.

– Предаваш ли се? – изрече задъхан Паулиний, палците му притискаха гърлото на Верий.

– Предавам се, предавам се!

Шмугнаха се в преторианската баня, свалиха пропитите си с пот туники и със задоволство се отпуснаха в горещата пара на лаконикума[14].

Верий пипнешком започна да търси съда с вино сред кълбата от пара. Ще ходиш ли на гощавката при Марцелус довечера?

– Не мога. – Паулиний обърса челото си с кърпа.

– На друго пиршество ли ще ходиш? – ухили се Верий. – Може би интимна вечеря за двама?

– Не.

– Еее, стига де. Ами онази твоя певица, след която се влачиш – Антония?

– Атина. Не, не е тя.

– Не те виня, хубава е. Скъпичка обаче. Очаква да ѝ правиш множество дребни подаръци. Колко ще ти излезе тази малка вечеря за двама?

– Ще ходя при баща си, магаре такова! Той е в града.

– Баща ти ли? Не знаех, че изобщо излиза от Сената.

– Не знаеш? Сенатът се разпуска през лятото. Като училищата.

Паулиний отпрати прислужващите в банята, когато се приближиха с масла и стригили[15].

Никога не се беше чувствал удобно роби да му трият гърба. Войниците трябва да се грижат сами за себе си.

– Може пък аз да навестя твоята певица вместо теб? Да ѝ кажа колко ти липсва, докато ти слушаш всички онези стълбове на империята да декламират и хвалят добродетелите на републиката и александрийски стихове. – Верий изпръхтя, когато прислужникът прокара стригила по гърба му, за да попие потта. – Или може би да ѝ кажа, че ухажваш онази апетитна твоя мащеха?

– Хей, престани! – каза Паулиний.

– О, не започвай пак! Само изразявам най-сърдечното си възхищение към онова невероятно съблазнително същество, което по някаква случайност ти се пада законна майка. Паулиний метна по него една кърпа. Последва сборичкване и те събориха един поднос с масла за вана. Паулиний отпрати робите, докато подреждаше малките стъклени шишенца във войнишки редици.

– Нали разбираш… – Верий се изтегна на една мраморна плоча и кимна на масажиста да дойде. – Никога не съм допускал, че баща ти ще се ожени за момиче, което е на една трета от възрастта му. Виж баща ми, този дърт козел, вече има четвърта жена! Но твоят,– Паулиний прокара стригила по ръката си и обра потта. Спомни си как си беше помислил същото.

– Татко… това момиче, Полиа… ами… тя е още дете – беше се изпуснал той преди четири години. – Извинявай, не трябваше да...

– Съвсем правило наблюдение – усмихна се баща му. – Знам какво си мислят всички – стар развратник с младо момиче. Нямам нищо против да дам на хората повод да се посмеят.

Кипналата от гняв кръв обагри бузите на Паулиний. Никой не може да се подиграва на баща му пред него!

– Кой ти се смее? – запита той.

– Всички – каза Маркус сухо. – Не настръхвай така, момче!

– Но те говорят.

– Говори се, че съм си загубил ума по момиче, което е достатъчно младо, че да ми бъде дъщеря. Те не знаят, че това е заповед на императора, против волята ми. И все пак мисля, че двамата заедно можем добре да се справим, Лепида и аз – усмихна се Маркус. – Нямам никакви илюзии, Паулиний. Не и на моята възраст. Но Лепида ме харесва достатъчно и това може да е приятно.– Паулиний осъзнаваше с чувство на неудобство, че собствената му майка не е била особено… приятна.

– Приятна ли? – беше изръмжала веднъж леля му Диана. – Паулиний, та тя беше кучка от класа!

– Лельо Диана… – започна той, но не успя да опровергае думите ѝ.

Беше едва на три, когато майка му се беше развела с баща му, на десет, когато беше починала, но въпреки това си спомняше как тя крещеше и мяташе предмети. Веднъж, спомни си той, беше хвърлила всичките сто четирийсет и два свитъка на Аб Урбе Кондита на Ливий във фонтана на атриума.

– И бездруго не беше особено добро издание – спокойно отбеляза тогава баща му.

Е, ако баща му искаше малко спокойствие на старини, тогава имаше благословията на сина си и никой няма да си позволява да му се подиграва! Във всеки случай – не и пред Паулиний Вибий Август Норбан.

Верий все още говореше с глас, приглушен в мраморната маса за масаж:

– Знам, че си твърде докачлив, че да позволиш на баща ти да ти помага – въпреки че не разбирам защо; ако той беше мой баща, вече щях да съм си измолил префектура, но ако нямаш намерение да го молиш да те пратят да воюваш в Германия, поне помогни на мен.

– Още ли мечтаеш за битки и слава на Рейн?

– Сънувам го всяка нощ. Будя се точно когато императорът ме награждава с лавров венец и с триумф. Де да бяхме отишли с него в Тапе[16]!

– Явно са успели да пробият вражеските редици и без нас.

– Домициан следва примера на император Тит, сигурен съм в това. Накарай Руфий Скаврус да разказва за битките на Тит в Иудея; ще чуеш най-хубавите истории. Като момче най-голямата мечта на Паулиний беше да спаси живота на императора. Да се хвърли на пътя на отровна стрела, да повали прицелващ се убиец, да съсече цяла орда от варвари. Глупави момчешки мечти. И все пак… да служи, просто да служи!

– Да си Норбан означава да служиш! – беше го учил баща му.

Да накара баща си да се гордее с него щеше да е по-хубаво от всеки лавров венец или почести.

– Хей, събуди се! Време е да вървиш да се подмазваш на баща си и на неговата очарователна, очарователна съпруга – запримигва шеговито Верий. – А аз ще предам на Антония най-добрите пожелания от твое име.

– Атина.

– Може и още нещо да ѝ предам. Паулиний го замери с кърпа.

– Линий! – разнесе се вик веднага щом Паулиний прекрачи прага на бащината си къща и нещо се хвърли в коленете му.

Той се разсмя и се наведе, за да прегърне своята полусестра, която вече беше на четири и половина.

– Пораснала си, Вибия Сабина! Голямо момиче!

Той разчорли кестенявата ѝ коса и тя се разсмя. Беше дребна, слаба като птичка и със светло лице; раждането ѝ бе голяма радост за него; винаги беше искал сестричка. Тя бе болнава и изпадаше в леки пристъпи на епилепсия, но смехът ѝ беше очарователен. Маркус ги наблюдаваше с усмивка, докато накуцваше из атриума с басейн със сини плочки и изящни мозайки.

– Сабина, къде забрави поклона? – Лепида влезе с плавна походка, цялата в наситено червена коприна и с розови перли. Самата тя беше толкова изящно същество, че трудно можеше да се повярва, че е майка на Сабина – с очи на кошута, твърде крехка, за да може да вдигне дете на ръце, камо ли да го износи. Малкото маймунско личице на Сабина стана сериозно и тя пусна брат си, за да се поклони тържествено. Той ѝ отвърна с официален преториански поздрав и ѝ намигна.

– Така е много по-добре – каза Лепида. – Бягай сега! Маркус, гостите ти са тук.

Сабина изчезна като яркожълто петно, а майка ѝ – истинска райска птица, се понесе след нея в триклиниума, покрит с мрамор на сиви жилки. Маркус се обърна, когато от нея бе останало само ярко сияние като от опашка на комета.

– Съжалявам, че не ти писах по-рано, Паулиний. Пристигането ни е неочаквано, знам.

– Учудих се, наистина. Промяна в плановете ти ли?

– Да – каза Маркус лаконично, – ще ти обясня после. Сега, предполагам, познаваш повечето от гостите ми. Друз Амелий Сулпиций, Авъл Сосианий, онзи отвратителен млад Урбиний от септемвирите[17]– макар че трябва да призная, че е умен.

Вечерните приеми на баща му бяха редки и приятно еднообразни. Едни и същи гости, говорещи с тих глас, облегнати на възглавниците, същата обикновена вечеря, същият белобрад оратор, рецитиращ гръцка поезия (защо гръцките оратори винаги бяха белобради?), същите философски шеги, които се подхвърляха небрежно между лектусите. Като момче тези вечери винаги го отегчаваха до смърт. Все още го отегчаваха, но сега знаеше, че на масата на баща му присъстваха най-големите умове на империята. Щом някой започнеше да цитира Платон (а те неизменно започваха), Паулиний съвсем се изгубваше, но имаше нещо успокояващо в това да си лежи там, сред възглавниците, и да гледа как неговият скромен на вид баща се чувства в свои води сред великите умове на Рим. Успокояващо е да знаеш, че баща ти е точно толкова изключителен човек, за колкото си го смятал, когато си бил малко момче.

Напоследък изглеждаше по-добре. По-спретнат, по-представителен. Влиянието на Лепида, разбира се. Паулиний погледна към мащехата си.

Тя се беше облегнала на възглавниците и ядеше грозде от сребърен поднос, а изящната линия на шията ѝ изглеждаше толкова млада и някак незащитена. Почти не бе отронила дума през цялата вечер. Паулиний усети внезапен изблик на съчувствие към нея. Естествено, тя вероятно усещаше, че губи почва под краката си – да се омъжи за такъв изключителен мъж. Наистина беше много млада – на двайсет, една-две години по-млада от него самия. А когато я беше видял за пръв път с червения младоженски воал, не изглеждаше на повече от шестнайсет. Той ѝ се усмихна през масата.

Лепида

Не бях изпитвала подобно отегчение от… – ох, не си спомням откога. Отегчителният Маркус и отегчителните му приятели и този отегчителен гръцки оратор, и всичките им отегчителни разсъждения за съдбата на империята. Всеки път, когато си помислех, че най-накрая разговорите им са се изчерпали, някой отново подхващаше темата за Платон. Или за някой от ужасните трактати на Маркус.

– Намирам възгледите ти относно намаляващата раждаемост за доста интересни, Норбан – казваше сенатор Сулпиций или Грациан, или някой друг, точно толкова отегчителен, и те продължаваха още цял час, обсъждайки отвратително скучния трактат на Маркус, който се наложи да прочета миналата година само за да бъде доволен. Разбира се, всички го караха да чете на глас откъси от него, но той за мое щастие отказваше, въпреки че за мен бе очевидно, че всъщност изгаря от самодоволство. Колко е елементарен! Тях изобщо не ги интересуваше трактатът му; просто се надяваха да получат поредното безплатно угощение. За всички беше очевидно. За всички, освен за слабоумния ми съпруг.

Паулиний си тръгна последен. Той настоя Маркус да го заведе горе, за да каже лека нощ на Сабина. Просто да ти се догади от погледа и лицата им, докато гледат надолу към малкото креватче. Не разбирам защо са толкова привързани към нея. Изобщо не прилича на мен. Едва ли човек би могъл да я изведе сред обществото, не и с тия гърчове, които получава на обществени места. Гърчещо се изчадие със запенена уста. Трябваше да се досетя, че което и да е дете на Маркус ще бъде деформирано. А тя е дете на Маркус; бях се погрижила за това.

– Мисля, че всичко мина много добре, скъпа – каза Маркус, когато най-сетне отпрати Паулиний.

– Да, мили – усмихнах се аз и повдигнах ръката си до устните му.

Наведох се напред и го целунах, а той задържа лицето ми в дланите си.

– Остани при мен тази нощ… – казах лукаво.

Имах собствена спалня – бях настояла за това! – и Маркус никога не си позволяваше да идва, без да го поканя, но аз му осигурявах редовен достъп. Тези малки прояви на привързаност го правеха щастлив и плащаха сметките ми.

– С удоволствие! След като разкажа на Сабина приказка за лека нощ. Сабина, винаги Сабина! Той съвсем изглупяваше по това тъпо дете! Понякога се чудех дали не беше грешка, че я родих. Няма да е добре да бъда изместена от собствената си дъщеря, нали? Но се усмихнах и измърморих:

– Колко добър баща си! – и продължих да се усмихвам, докато стъпките му не заглъхнаха в стаята ѝ и тогава му се оплезих зад гърба.

Влязох в спалнята си и се загледах в отражението си в полираното метално огледало, докато Ирис махаше фибите от косата ми. Наситено червената туника ми отиваше. Имах подходящ цвят на лицето за червено, а с това не можеха да се похвалят много момичета. Дори Юлия от императорското семейство изглеждаше бледа под сватбения си воал. Моят воал, от друга страна – сватбеният ми ден беше прекрасен! Бялата туника, пурпурният воал, процесията, ритуалът в гробницата – всичко беше идеално! Е, освен Маркус; той просто изглеждаше стар. И все пак установих, че мога да го пренебрегна доста лесно. На сватба младоженката е звездата. Дори имаше двама гладиатори, които се сражаваха в моя чест.

Не, не Варварина. Той беше изпратен от своя ланист на турне из провинцията. Страхуваше се от мен, без съмнение и от това, което можех да направя, ако посмееше да си покаже лицето в Рим. Е, с право се боеше. Щях да го хвърля на лъвовете, без да се поколебая и за миг, все още бих го направила. Ако се бе осмелил да се покаже на сватбата ми!

Така де… Беше великолепен ден! Просто великолепен! Но нощта Маркус, според традицията, трябваше да ме пренесе през прага, но беше твърде стар и немощен. Паулиний ме пренесе вместо него, а след това всички се поклониха и ме оставиха насаме с новия ми съпруг в тъмната спалня.

– Косата ти?

Когато свалих червения воал, Маркус посочи към купчината къси къдрици, оформянето на които беше отнело на Ирис и машата цялата сутрин.

– Ами една много зла стара жена с ножица ме завлече в някаква тъмна уличка – казах непринудено. – Вероятно точно в този момент пришиват косата ми към перуката на някоя плешива матрона.

Това беше историята, която пробутах и на баща си, когато се прибрах от гладиаторските казарми с коса, окастрена почти до кожата. Ох, можех да накарам да хвърлят Ариус на лъвовете, но първо трябваше да обясня на татко защо изобщо съм отишла в стаята му, а дори и благосклонността на татко си имаше граници… Не. По-добре щеше да бъде да се погрижа за Ариус когато му дойде времето.

Но докато се върне от едногодишното си турне из провинцията, татко вече беше повишен от организатор на игрите в претор и нямах никакъв шанс. Е, някой ден ще да успея да му отмъстя! Винаги успявам!

– Поне са ти взели само косата… – Маркус беше доста загрижен и аз го дарих с най-омайната си усмивка. Погледът му омекна и той взе ръцете ми в своите и ме накара да седна: – Лепида, нека ти разясня нещо… – Седна до мен. – Това, което ще става тук, го определяш ти! Ако искаш този брак да бъде формален и само за известно време, ще го разбера!

– Не ставай смешен, Маркус – направих гласа си нежен и съблазнителен. – Искам да съм добра съпруга. С деца и… – понадиплих разни красиви думи по темата и гледах как погледът му съвсем омеква, а веднага щом се наведох към него и го целунах… Е, това беше всичко.

Изобщо не беше ужасяващо. Нищо, от което да ти побелее косата. Маркус беше точно какъвто очаквах да бъде. Нежен. Деликатен. Внимателен. Малко прекалено внимателен. Не искам да се отнасят към мен сякаш съм направена от стъкло. Обичам малко да си… поиграят с мен. Но, разбира се, въздишах и го гледах с обожаващ поглед и му казвах, че е прекрасен, а той дори и не заподозря, че когато затварях очи, го правех, защото не можех да гледам голото му деформирано рамо, без да изпитам отвращение. Но си струваше, защото ми позволяваше да правя всичко, което пожелая. Да ходя, където пожелая. Да харча, колкото пожелая Въздъхнах и прокарах сребърния гребен през косата си. Какви славни години бяха! Маркус се отправяше към Сената всяка сутрин, а вечер аз се измъквах на пиршества за цялата нощ. Наистина, понякога се чувствах доста привързана към Маркус. Не си бях мислила, че ще остана омъжена за него толкова дълго – лесно можех да се прехвърля на някой по-млад и хубав още през първата година, – но бързо научих, че толерантен стар сенатор е по-добре от ревнив млад войник.

– Имаш ли нещо против, ако изляза? – не забравях да го питам от време на време. – Обожавам приемите и пиесите, скъпи. Аз просто не съм толкова умна и интелигентна като теб.

– Не, ти си млада, прекрасна и много очарователна! – Той ме целуваше по бузата. – Така че върви да се забавляваш.

Винаги му благодарях сладко, преди да се обърна и да се впусна в забавления. Какви приеми! Вино, музика и красиви мъже, които ми правеха комплименти, мъже, които се тълпяха около лектуса ми и ми казваха, че съм красива, мъже, които дори не биха ме погледнали една година по-рано, но които сега ме желаеха, защото бях патрицианката Лепида Полиа и имах дремещ стар съпруг, който ми позволяваше да правя каквото си поискам, а аз се погрижих да стана най-красивата жена в Рим.

Научих се как да си гримирам лицето така, че да изглеждам елегантна, а не като провинциалистка. Научих се как да завързвам столата си небрежно на рамото, така че коприната да изглежда сякаш всеки миг ще се смъкне. Научих се как да се движа съблазнително в тези коприни. Научих се как да се смея с очи и да обещавам най-различни удоволствия с миглите си. Научих се да използвам провлечения говор на хората от висшето общество, който незабавно разкриваше кой е от елита и кой не е. Научих, че наистина смятат баща ми за доста непохватен, така че хората, които бяха важни за мен, по-добре да не ме виждаха с него. Научих за отварите, които можеш да изпиеш, за да се предпазиш от бременност. Научих, че една омъжена жена може да прави всичко, което си поиска, стига мъжът ѝ да не го е грижа или поне да не забелязва. О, колко много научих!

– Как можа веднага след като я роди, така напълно да се откъснеш от дъщеря ни?! – питаше ме Маркус, омагьосан, надвесен над люлката.

– Не искам да я разглезвам, скъпи И тръгвах в коприните с цвят на нефрит или сапфир, показвах раменете си повече от всякога – добре че бременността не развали фигурата ми! – за да се срещам със сенатори, войници и трибуни, защото една омъжена жена с дете, което без съмнение е от съпруга ѝ, можеше да прави каквото си поиска

– Толкова дълго те чаках! – изръмжа Луций Марцелий, а и Авъл Дидианий, а и онзи доста впечатляващ африкански боец с тризъбец, който не говореше много, но пък беше повече от готов да си поиграе с мен. Доста бях разочарована, когато Ариус го уби на арената.

Маркус не заподозря нищо. Това беше друг урок, който научих. И колко прекрасно беше всичко – и приемите, и бижутата, и пиршествата, и мъжете! Лепида Полиа – примата на Рим! Винаги съм си знаела, че ще стане така! Винаги! Точно каквото заслужавах!

И тогава изведнъж – край! На всичко! Запратена в Брундизиум, хубав малък крайморски град с разкошни летни вили и сапфиреносиньо пристанище с твърде много екзотични езици, отекващи по доковете – но на стотици левги от Рим… А Маркус – винаги милият, винаги любезният Маркус – изведнъж се беше превърнал в каменна стена.

Гласът на Ирис прекъсна мислите ми:

– Да ви облека ли нощницата, домина?

– Да.

Внезапно ми опротивя червената стола. Червено – сватбеният цвят, цветът, който носех, когато се омъжих за Маркус. Маркус – виновният за това, че съм изолирана тук!

Стъпките на Ирис се отдалечиха и аз наблюдавах отражението си в полираната стомана. Изглеждах невероятно съблазнителна. Косата ми беше израснала отново чак до талията, като блестящ синкавочерен водопад. Как можеше съпругът ми да ми откаже каквото и да било?

– И какво стана после? – измънка Сабина, като се прозяваше.

– Ще довършим приказката утре, скъпа. Вече си почти заспала.

– Не съм… – тя отново се прозя.

Маркус погали меката ѝ кестенява коса. Беше толкова копринена, също като на Лепида. Той се усмихна и изпита мълчалива благодарност към жена си, че го беше дарила със Сабина. Първата му жена не искаше деца; Паулиний беше случайност, за която тя обвиняваше Маркус.

– Е, надявам се, че наистина аз съм виновникът, Тулия – беше казал той в опит да се пошегува, а тя грабна един мраморен бюст на баща му и го метна по него.

– О, аз не съм Тулия – беше казала закачливо Лепида със съблазнителен глас.

И още през първата година от брака им: Вибия Сабина.

– Лека нощ – каза той нежно на дъщеря си и се оттегли.

– Маркус? – извика Лепида като чу стъпките му отвън. – Влез, скъпи. В този коридор е толкова студено!

… Но го стопли усмивката, с която го посрещна, извръщайки се от огледалото, както и черната ѝ коса, спусната по гърба ѝ, и трапчинката, играеща на бузата ѝ.

– Седни, Маркус. Сгряла съм малко вино Той ѝ се усмихна в отговор и се остави топлината да го обгърне

Глава девета

Противникът с мрежа и тризъбец беше Тракиеца, прославен в Силиция, който обаче трепереше от ужас, че ще трябва лице в лице да се изправи срещу Варварина в Колизеума. Ариус го уби с бързина и безразличие, като проби с върха на меча си челюстта му, и излезе с горда крачка през Портата на живота. Почитателите ликуваха, а демонът се прозя и отиде да спи някъде дълбоко в съзнанието му.

– Много добре, скъпо момче! – Галий почти не вдигна поглед от сметките си, когато Ариус се прибра и се отби при казармения лекар за обичайния преглед. – Върви да се напиеш, ако искаш. Опитай се да се върнеш преди зазоряване. Нали?

Последва обичайното вилнеене в таверната на любителите на игрите, обичайното трошене на кани за вино и на прозорци. Те знаеха, че трябва да стоят настрана – беше юли, улиците се нажежаваха под огненото месингово слънце, а всички знаеха, че нравът на Варварина беше мрачен и избухлив през летните жеги. Едно момиче се доближи, като се усмихваше неспокойно.

– Аз съм Фулвия – каза то запъхтяно, докато той пиеше направо от бурето с пиво. – Ти си Варварина, нали?

Той я погледна. Сини очи. Светла коса. Става.

– Видях те днес на арената. Ти си чудесен боец Ариус посочи с пръст нагоре по стълбите, където собственикът на хана му даваше да ползва една стая. Тя се засмя и тичешком се втурна към леглото. Момиче без особени изисквания. Нямаше нищо против, когато той завъртя лицето си към стената след това и млъкна. Никоя от тях нямаше нищо против, тези дузини момичета, които бяха споделяли леглото му през последните години. Те изглеждаха разочаровани, ако им говореше, сякаш говоренето разваляше загадъчността. Те искаха Варварина мрачен, мълчалив, тайнствен.

За него нямаше значение. Вече не искаше да говори с момичета. Никога вече.

Преди виждаше Теа навсякъде. Всяка тъмна плитка беше нейната, всяко тясно бедро, подпряло кошница. Надеждите му се пробуждаха и разбиваха десетки пъти на ден. Агония, но сега и тя му липсваше. Агонията беше по-добра от забвението. Лицето ѝ вече се изплъзваше от паметта му, какви точно бяха очите, и носът, и устните ѝ; убягваше му. Понякога сядаше с плътно затворени очи и се опитваше да си спомни, докато главата не започваше да го боли. Ако забравеше лицето ѝ, щеше да забрави всичко: начина, по който докосваше белезите му, начина, по който го караше да говори, начина, по който го беше убедила, че неща като демоните, кръвта и кошмарите не са истински.

Вероятно вече бе мъртва.

Скоро той остави русото момиче, тихичко се измъкна през мрачните пресечки до улица "Марс". Главорезите на Галий го пуснаха да влезе, без да кажат и дума: звездата гладиатор нямаше вечерен час. Галий дори му плащаше скромна месечна издръжка. Всичко беше съвсем цивилизовано, всичко, освен частта с убиването.

Кучето му изскимтя радостно, когато влезе в стаята. То лежеше свито на възглавницата му и прогризваше дупка в кожените му ръкавици за дуели.

– Това е третият чифт ръкавици за тази година – изсумтя той.

Сивата кучка размаха опашката си и заподскача, накуцвайки, към края на леглото. Тя беше загубила единия си крак при сбиването с онази глутница улични псета, но се справяше достатъчно добре и на другите три. Той се смъкна в леглото с пъшкане, костите му, с които злоупотребяваше, изскърцаха в знак на протест, а кучката се сви на кълбо в краката му.

– Веднага надушваш слабото място на човек, нали? Безполезно куче.

Той подръпна закачливо коприненото ѝ ухо, а тъмният ѝ поглед безнадеждно му напомни за Теа.

Сива туника, сребърни гривни, сплетена коса: моите доспехи.

– Теа? – Пенелопа подаде главата си с посивели къдрици в спретнатата ми малка стаичка. – Нали знаеш, че ще пееш на прощалния прием преди вечерята у сенатор Абрактий?

– Да, готова съм.

Закопчах последната гривна на мястото ѝ и се огледах за лирата си.

– Ларций ти изпраща един едър роб за ескорт. Тези колесничари понякога са доста груби.

– Скъпият Ларций – усмихнах се аз.

Моят господар. Колко го обичах! След като Лепида Полиа ме беше изхвърлила като лекьосана дреха, трябваше да издържа три месеца в бордей на морския бряг. Три месеца с потни пръхтящи мъже: търпях, докато свършат, забравях веднага щом си тръгнеха. Растящият ми корем ме спаси; моят господар ме наливаше с отвари, за да махне детето, но аз ги повръщах. Когато коремът ми ме направи твърде тромава, че да приемам клиенти, господарят ми ме плесна по тила и се огледа за някой, който да го отърве от мен. Бях изпратена до една доста приятна малка вила, която гледаше към оживения Форум на Брундизиум и скоро стоях изправена пред розовото лице на новия си господар. Просто друг сводник, както допуснах.

Но!

– Моят иконом ми каза, че имаш прекрасен глас, дете мое – приятният интелигентен говор на патриций ме изненада, както и благостта в очите, които ме преценяваха. – Чул те е да пееш в някаква окаяна постройка на брега. Какво е правил в точно този квартал на града, няма да го питам, но независимо как предпочита да прекарва свободното си време, преценката му за музика е почти толкова добра, колкото моята. Кажи, можеш ли да изпееш "Очите на Ситера"?

След едночасов рецитал в слънчевия атриум, развеселеният ми нов господар – който явно не беше сводник – повика една симпатична освободена робиня, която му беше горе-долу като съпруга:

– Пенелопа, чакай само да чуеш най-новата ни придобивка. Как ти е името, дете? Теа? Тя е великолепна! Кой би могъл да предположи? Ще трябва да започне да взима уроци незабавно. Такъв глас трябва да бъде упражняван, подхранван, обработван – можеш ли да свириш на лира? Уроци и за това също. Ще те направим певица! Представи си само!

– Ооо, млъкни, Ларций – изсмя се Пенелопа. – Объркваш горкото момиче.

Тя ми обясни всичко, докато ми помагаше да се нанеса в една малка стая – толкова светла и чиста, че в нея се почувствах като мръсна курва до мозъка на костите.

– Ларций купува музиканти, нали разбираш. Това е хобито му – "Конюшните на Ларций". Тази къща е пълна с флейтисти, барабанисти, свирачи на лютни и един хор от момченца. Не ме гледай така, скъпа, хорът от момченца в тази къща служи само за пеене. Само най-доброто за Ларций! Има око за таланта!

– А той какво печели? – попитах предпазливо.

– Удоволствието да те слуша как пееш. – Тя ме потупа по ръката. – И не се тревожи за това, скъпа моя. Той не притеснява робите. Има си една превзета съпруга в Рим, не че изобщо ходи там, а тук си има мен. И така, кога да очакваме бебето? След два месеца? Ти просто си почивай повече.

Бебето ми се роди трудно, крещеше като демон и ме изцеди като мокра туника, преди господарят ми да започне да ми дава инструкциите си:

– Ще трябва старателно да научиш това, дете мое – хармониите на Аристоксен. Важно е да разбираш хармоничните тонове

– Ларций, престани! – сгълча го Пенелопа. – Та тя роди преди по-малко от трийсет и шест часа. А и това бебе е наистина голямо – добави, поглеждайки към кафеникавия пищящ вързоп, който беше мое дете.

– Много голямо – казах с чувство.

– Но тя дори не разбира разликата между най-високия тон на партений аулос и най-ниския на хипертелеиос! – запротестира Марций.

– Искам да започна с упражненията – намесих се, преди Пенелопа отново да започне да му се кара. – Искам да започна веднага.

Синът на Ариус дойде на този свят, като дигна на крак цялата къща с бебешкия си рев. Той ожесточено дъвчеше собствената си ръка, а косата му вече беше набола на червеникави кичури от меката още главичка. Не можех да го погледна, без смесицата от любов и копнеж, а и без болката да се надигне в гърлото ми. Много по-лесно беше да мисля за тоновете на партений аулос, отколкото за това какво име бих могла да дам на сина си.

Ларций ме заливаше с работа. Той плащаше за уроците ми по пеене и по свирене на лира, педантично критикуваше техниката ми, научи ме на триковете в изпълнението.

– Не поощрявай низките страсти на публиката, Теа. Привлечи ги към себе си.

От къде знаеше толкова много? Той беше патриций, специалист по римско законодателство, който никога през живота си не беше изпълнявал музика пред публика.

– И все пак трябва да признаеш – казваше той, когато му противоречах, – че що се отнася до музиката, винаги съм прав!

Пенелопа ме къпеше в мляко, за да избели кафявата ми кожа, миеше косата ми с отвара от градински чай и бъз, за да ѝ придаде блясък, мажеше ръцете ми с масла, за да омекоти старите мазоли.

– Ти вече си творец! – казваше тя, докато ме учеше на етикета за изискана вечеря и на елегантно водене на разговор. – Ще ти трябва сценично име. Нещо студено и възвишено, струва ми се. Калиопа, може би, или Ерато – музите на епоса и на поезията.

И така аз преминах от Леа от Масада, през Теа на Ариус, до безименна курва от крайбрежието, и накрая – до най-новия славей на Ларций – и като цяло, животът беше хубав! Всичките музиканти на Ларций носеха малък меден пръстен, на който беше гравирано името му, но иначе господството му не ни тежеше. Дотолкова не ни тежеше, че беше трудно да повярвам, че бяха изминали пет години. Пет години уроци по пеене, упражнения с лира, бъбрене с гостите и спорене с Ларций за интерпретациите на песните. Пет години на музикални изяви: интимни вечери, изискващи тихи любовни балади, шумни прощални пиршества, където се слушаха само жизнерадостни пиянски песни. Пет години. Както бях правила всяка нощ през последните пет години, аз се въоръжих със сивата си туника и сребърните гривни, взех си лирата и отидох да погледна спящата си рожба, преди да изляза, беше точно на пет и си имаше име, но не беше това на баща му. Вече никога, никога не мислех за баща му.

– Чувам, че ухажваш някаква музикантка. Или беше танцьорка?

Паулиний потърка гузно челюстта си.

– Всичко ли знаеш, татко?

– Просто си държа ушите отворени, момче. – Гласът на Маркус звучеше развеселен.

– Тя е великолепен творец – каза Паулиний твърдо.

– Не се съмнявам в творческите ѝ способности, която и да е тя.

Те излязоха в градината под сянката на лозата и Паулиний забави крачката си, за да хване ритъма на накуцващия си баща. Папратите грееха в зелено под слънчевата светлина, фонтанът със сините плочки ромолеше успокоително, а робите минаваха покрай тях с кани и кошници с пране. Всички се усмихваха на своя господар.

– Не е ли време да се ожениш? – продължи Маркус. – Би ми харесало да си имам снаха.

– Да заведа жена в преторианските казарми? Боговете на домашното огнище много ще се разстроят.

– Може да живее тук, докато ти си на служба. Къщата е достатъчно голяма за две жени.

– Така ли? – каза Паулиний с нотка на съмнение.

Маркус се изсмя.

– Лепида не е от ревнивите. Ще се радва да има компания.

– Но тя си има собствени приятели, нали?

– Да – отговори той кратко, – не точно от типа приятели, които аз бих искал да има. Момиче на нейната възраст в същата къща… ще ѝ се отрази добре. А и на теб ще ти се отрази добре.

– Заклет ерген като теб да възхвалява брака? – усмихна се Паулиний.

– Вече да.

Паулиний погледна баща си: самият образ на августейшия му дядо в обикновена груба туника и сандали, излъчващ задоволство. Маркус се усмихна.

– Искаш ли малко грозде? Тази година имаме хубава реколта. Или поне така казва икономът. – Той се спря до лозата, която се увиваше по стълбовете в градината. – Опитвам се да науча повече за гроздето. Мисля си да напиша трактат, в който да сравня упадъка на републиката със загниването на лозите през есента. Но дори не знам дали лозите загниват през есента. Единственото, което знам, е, че имам зряло грозде на масата си, независимо от сезона. Ето опитай това.

Паулиний опита гроздето. Кисело и със семки.

– Прочетох последния ти трактат за намаляващата раждаемост и възможните решения на проблема. Но беше много над нивото ми, естествено… – Той седна на мраморния ръб на фонтана. – Какво мисли императорът за него?

– Императорът? – Маркус откри още един изсъхнал грозд. – Бих се изненадал, ако изобщо е чувал за него.

– Император Веспасиан винаги четеше трактатите ти. – Паулиний тихичко пусна половината от гроздето си във фонтана зад гърба си.

– Домициан не е голям любител на четенето. И ако все пак стигне до това да го прочете, едва ли ще му направя добро впечатление. Той мрази всякакви политически разсъждения.

– Но ти просто предлагаш разрешение на проблема с ниската раждаемост. Какво политическо има тук?

– Може да го приеме като критика, че не е успял да остави наследник.

– О! – Паулиний се опита да осмисли чутото. – Императрицата… Е, наистина десетгодишен брак и никакъв резултат, освен няколко скандала. Той би бил в правото си да се разведе с нея, но ти настояваше да я върнат обратно, така че вероятно си смятал, че тя е по-добър вариант от...

– От? … – Маркус му отправи сух поглед. – Не за императрицата ме питаш всъщност, нали?

– Е, не е моя работа, не отричам, но дори и тук достигат слухове

– Имаш предвид слуховете, че Домициан се заглежда по племенницата си Юлия?

– Аз нямам мнение по въпроса. Хората говорят. Но все пак той наистина екзекутира съпруга ѝ за държавна измяна… А императори са се женили за племенниците си и преди. Четвъртата съпруга на император Клавдий.

– Която сложи отрова в гъбите му. Не е особено добър пример за подражание.

– Ами Юлия не би сложила отрова в ничии гъби. Поне такава си я спомням от времето, когато беше дете.

– Да, императорът е доста привързан към нея.

– Колко привързан?

– Не е добре да се доверяваш твърде много на слуховете. – Маркус разклати листата на лозата с нежно движение на пръстите си. – Императорът екзекутира мъжа на Юлия за измяна и оттогава се опитва да ѝ се реваншира със своята доста грубиянска представа за любезност.

Паулиний си припомни малката Юлия, която беше негова дружка в детските игри: сериозно момиче със сламен цвят на косата, която винаги искаше да бъде знаменосецът в игрите му.

– Не мисля, че наистина тези слухове са...

– Тогава защо питаш? – отвърна със сух тон Маркус.

– Е, приятелят ми Верий служеше в двореца… И той не вярваше на тези слухове, но каза… – Паулиний направи пауза – че вижда как Юлия изведнъж се свива всеки път, когато императорът влезе в стаята. Сякаш се страхува от него.

– О, да, така е – каза Маркус, – но тя се ужасява от всичко. Все още спи със запалена лампа в стаята си, защото не понася тъмнината. А Домициан, дори когато се държи мило, пак вдъхва страх. Тези слухове може би са придобили популярност, защото самата Юлия вярва в тях.

– Вярва във…?

– Не си виждал Юлия, откакто бяхте на десет. Тя не е… същата, откакто баща ѝ почина. Винаги е имала въображение, но сега говори за очи в мрака и за несъществуващи гласове… – Той замълча. – Робите казват, че гладува. Императорът трябваше да заповяда да я хранят насила, а тя изпадна в истеричен пристъп и се опита да си изскубе косата. – Строгият сенаторски поглед на Маркус се стрелна към сина му. – Това е само за твоите уши, Паулиний!

Паулиний кимна и преглътна.

– Какво искаш да кажеш? Имаш предвид, че Юлия е...

– Луда – каза Маркус, – въпреки че искам да се надявам, че просто губи почва под краката си в един свят, който е твърде сложен за нея. Мога да кажа същото и за Лепида.

Лепида? Паулиний с благодарност се вкопчи в смяната на темата:

– Защо я доведе чак тук, татко? Чух, че се е превърнала в център на вниманието за цял Рим.

Маркус направи гримаса:

– Това грозде е ужасно. – Той метна чепката във фонтана. – Втората ти майка може и да изглежда очарователна и земна, Паулиний, но все още е много млада. Свободата ѝ завъртя главата и на нея прекалено много ѝ хареса. Е, лоша компания, отдадена на разврат и гуляи. Трябваше да го спра, но не исках да ѝ отнемам младостта само защото съм стар и изморен и искам да прекарвам вечерите си в библиотеката. А и тя изглеждаше толкова щастлива, когато отлиташе към своите приеми. Трудно е да ѝ откажеш каквото и да било.

Паулиний изведнъж си представи Лепида, смееща се и забравила за околния свят сред гнездо с усойници.

– И какво се случи?

– Всяка седмица вечеряхме в двореца. Не биваше да я водя там, но тя ме умоляваше толкова очарователно

– И?

– Привлече погледа на императора – каза простичко Маркус.

Кратка пауза.

– О! – каза Паулиний.

– Отначало не си мислех, че е нещо особено. Той я загледа, но той заглежда всички. Но когато миналия месец Лепида получи императорска покана: вечеря в двореца, без мен...

– Ти какво направи? – Паулиний се увлече от разказа.

Маркус сви рамене.

– Изпратих обратно съобщение, че е болна и ще заминава за морето, за да се възстанови. Тръгнахме за Брундизиум още същата вечер.

Паулиний събра мислите си.

– А тя как го прие?

– Ядоса се и поплака малко. – Маркус се наведе към ръба на фонтана до Паулиний и сложи ръце на коленете му. – Не мисля, че осъзнаваше какво означава поканата. Тя е наивна по някакъв странен начин. Единственото, което виждаше, е, че я откъсвам от пиршествата и забавленията. Но през последната седмица се е поуспокоила.

– Но, татко, ти дори не изглеждаш ядосан… На императора, имам предвид. Че се е опитал да се добере до съпругата ти.

– О, той се опитва да се добере до съпругите на всички. Домициан харесва всичко живо, което е облечено в стола. Но за разлика от много от предишните ни императори, той няма нищо против, ако жената или съпругът ѝ кажат "не". Винаги има изобилие от млади жени по света за него. Сега е отново в Германия, воюва срещу хатите и вероятно е забравил, че Лепида съществува.

– Не го разбирам.

– Че кой разбира императора? Императорът, Паулиний, е човек, свикнал на абсолютна и божествена власт. Човек, който планира добруването на хиляди, твърде често е прекалено зает, че да се замисля за добруването на отделния човек. Дори и най-добрите императори са такива; дори и император Август Богът, нашият предшественик. Домициан не е Август; той е коварен и своенравен като всички Флавии. А и не е бог. Но съм виждал осем мъже да носят пурпурната тога, а на Домициан това му приляга по-добре, отколкото на мнозина. Не бях особено впечатлен от него, когато беше момче, но се превърна в един от най-добрите администратори, които съм виждал, и в доста добър военачалник също така. – Маркус погледна сина си. – Ще ми направиш ли една услуга, Паулиний Август?

– Каквото кажеш, татко.

– Наглеждай Лепида заради мен. Не ми харесва, че трябва да я оставя, но се налага да се върна в Сената след две седмици. Тя ще има нужда от компания.

– Имаш честната ми дума – отвърна Паулиний почтително и изведнъж осъзна, че все още държи гроздето в дланта си, прехвърли го в другата си ръка и почти загуби равновесие на ръба на фонтана. – Е, можеш да разчиташ на мен – обеща той.

– Не бих могъл да искам повече – усмихна се Маркус. – И така, какво ще кажеш да отидем да си намерим малко вино вместо това ужасно грозде и да вдигнем подобаващ тост?

– Както кажеш, татко.

Те се отправиха към атриума, крачеха с еднаква походка с ръце, кръстосани зад гърба, превитото рамо се докосваше до стройното.

Съдбата ми беше отредила да бъда императорска любовница. "Лепида Полиа – любовницата на императора" – колко по-добре звучи от "Лепида Полиа – сенаторска съпруга". От момента, в който зърнах за пръв път император Домициан, знаех че ще бъде мой. Единственото, което трябваше да направя, бе, ами всъщност – да се добера до него.

– Съпругата ми, цезаре – ме беше представил Маркус на първия ми императорски прием. – Лепида Полиа.

Направих много нисък поклон.

Наш Господар и Бог – така обичаше да се обръщат към него. Господар и Бог. И аз не бих имала нищо против да се обръщат към мен с Господарка и Богиня. Да, това определено много би ми се харесало.

Наблюдавах го през цялата вечер, докато Маркус бъбреше за данъците. Домициан съвсем не беше непривлекателен. Висок. С едри рамене. Румени бузи. Военен вид, но не толкова скован като Паулиний. Дистанциран с благородните си гости, радушен с военачалниците. А що се отнася до императрицата му, ами спокойно можеше да мине за статуя предвид вниманието, което той ѝ обръщаше.

Не че тя беше единствената ми конкуренция. Бях чула слухове за Домициан и племенницата му. Ако слуховете бяха верни – ако го беше отдалечила от някога обожаваната от него до безумие съпруга, – то тя трябваше да притежава нещо забележително.

Е, гледах я цяла вечер и не забелязах нищо зашеметяващо. Крехко дете: с ленена коса, стройна осанка, големи очи, мълчалива. Колко патетично. И колко странно. След като стоеше сгушена на лектуса си близо два часа, тя изведнъж стана и се запъти към далечния край на залата, като си мънкаше нещо сама на себе си. Разговорите спряха напълно, когато императрицата стана, хвана я за ръката и я отведе обратно до лектуса.

– Яж, Юлия! – нареди ѝ Домициан нетърпеливо и тя нападна чиниите като примряло от глад куче, тъпчейки храна в устата си, докато бузите ѝ се издуха. Не откъсна нито за миг безцветните си очи от своя чичо, сякаш се боеше, че той ще я намушка с ножа от масата.

Домициан се върна при своите военачалници и изобщо не погледна към нея до края на вечерта. Аз също напълно игнорирах Юлия след това, а скоро тя изобщо спря да идва на императорските вечери. Малка особнячка.

Маркус изпитва някаква необяснима симпатия към нея.

– Винаги е била толкова крехка – каза той след една вечеря, когато Юлия прекара цялото време, кашляйки в чашата си с вино и бърборейки глупости всеки път, когато някой се опиташе да я заговори. – Горката Юлия!

– Горката Юлия – съгласих се аз.

Особнячка, а и луда. Дори и императорът да се е интересувал от нея, едва ли все още е така. Крайно време е някоя нова да дойде на сцената. Той беше имал много любовници, но никоя не беше успяла да се задържи за дълго.

Аз щях да се задържа.

– Лепида… – Тъмните му очи се спряха на моята лилава копринена стола, само с един нюанс по-светла от собствената му императорска мантия. – Колко величествено!

– Благодаря, Господарю и Бог наш! – Вместо скромно да сведа поглед, аз дръзко го погледнах в очите.

– Пееш ли, Лепида? – обърна се той неочаквано към мен, докато похапваше печен паун, по-късно същата вечер.

Усетих как замлъкнаха разговорите, когато погледите се насочиха към мен.

– Не, Господарю и Бог наш! – казах аз с тихия пищен глас, който бях упражнявала като малка в атриума.

– Жалко – той се обърна и щракна с пръсти да му донесат каната с вино.

А аз се наведох към него и казах:

– Казват, че боговете имат чувствително ухо за музиката.

Очите му се задържаха върху мен, когато се обърнах непринудено, облегнах се и пренасочих цялото си внимание, цялото си очарование към седящия от дясната ми страна млад трибун, който за малко да си прекатури чашата от вълнение.

И друг поглед се прокрадна към мен, освен този на Домициан: издължените тъмни очи на императрицата. Преструваше се, че е развеселена. А аз знаех, че се гърчи от ревност.

Следващата седмица – покана. Един императорски служител в бял лен и златни гривни със съобщение, че аз, Лепида Полиа, съм поканена да вечерям с императора на следващата вечер. Лениво благодарих, сякаш и преди бях получавала хиляди подобни покани, и веднага, щом той се поклони и си тръгна, затанцувах от щастие, въртях се наоколо из зимната градина като лекомислено момиченце.

Лекомислието, разбира се, трябваше незабавно да бъде оставено настрана. Трябваше да си приготвя оръжията: синьо, за да подчертае очите ми, или червено за по-драматично? Розовите перли, които Маркус ми подари в деня на сватбата, или сапфирите? Мускус или рози? Извадих всички туники от гардероба си и докарах мудната Ирис до сълзи, докато се спра на кървавочервена коприна със златни гривни на двете ръце и с един рубин на челото. Изтънчено, чувствено, съблазняващо.

– Лепида?

– Почивам си, Маркус.

Докато Ирис боядисваше ноктите на краката ми в аленочервено, си мечтаех за бижутата, с които Домициан можеше да закичи шията ми.

Той отвори рязко вратата, а аз бързо подготвих сладката си усмивка.

– Маркус? Какво – Той ме прекъсна:

– Получила си покана за вечеря? От императора?

– Ами да.

Кой от робите му беше казал? Изобщо не бях планирала да разбере. По-добре му беше там, в обичайната за него мъгла на неведение.

– Възнамеряваш да отидеш?

Очите му пробягаха по разпръснатите ми кутийки с руж и шишенца с парфюм, по отворените ковчежета с бижута, по дрехите, намятани върху всички столове.

– Как да откажа на императора, Маркус? – попитах с най-медените си нотки.

Маркус протегна ръка и ме погали по бузата.

– Ирис – каза той, – би ли предала нещо на иконома? Кажи му незабавно да изпрати съобщение в двореца. Лепида Полиа е болна.

Изправих се изумена.

– Какво?

Гласът му беше по-силен от моя.

– Всъщност тя е толкова болна, че незабавно тръгваме към Брундизиум с надеждата, че морският въздух ще възстанови здравето ѝ.

– Маркус, не можеш...

– Да – потупа ме по бузата той. – Мога.

След това ми надрънка куп празни приказки за това колко съм наивна, как не съм осъзнавала какво означава една подобна покана. Как вече било време да оставя лудуването по приемите и да отида с него в Брундизиум, за да посетим Паулиний през лятото. Как императорът така напълно ще ме забрави.

– Не! – извиках аз и се разбеснях пред Маркус, а когато това не помогна, целунах го и го прикотках в обятията си, а когато и това не подейства… Защо не подейства? Защо?

– Съжалявам, Лепида – повтаряше той, когато аз, все още невярваща, се качвах в каляската, която щеше да ни отнесе надолу по Виа Апиа до Брундизиум.

Съжалява? Той дори не е започнал да съжалява.

Не беше твърде късно. Още не. Все още можех да го убедя да ме върне обратно в Рим.

– Ирис – дръпнах се от прозореца на спалнята си с изглед към синьото пристанище на Брундизиум, – извади бледорозовата стола и розовите перли. Без парфюм, той мрази парфюмите. Кажи на иконома, че искам свежи цветя отвън, в триклиниума, кали и бледорозови рози. Да свирят на лютня в алкова. Обикновена вечеря. Знаеш, че харесва простата храна.

– Риба ли ловиш, Сабина?

Маркус се усмихна, наведен над дъщеря си: застанала на колене до фонтана в градината, тя бъркаше с пръсти във водата.

– Галя ги. – Тя се протегна към един проблясък от лъскави люспи. – Опитвам се да ги погаля – поправи се тя.

– Нека ти помогна. – Маркус застана на колене до нея. – Ще ги подгоня към теб и ти ще можеш да ги галиш колкото си поискаш. Но нежно.

Тя прокара пръстчето си по покрития със сиви люспи гръб на шарана. Кротко момиченце е неговата Сабина. Вълнението предизвикваше у нея гърчове.

Те разлюляваха водата на кръгове. Маркус се зачуди дали дядо му Август някога е потапял краката си във фонтан заедно със собствената си дъщеря. Но дъщерята на Август не беше свършила добре – беше умряла сама и в изгнание. А осиновените му деца всички загинаха преди него: убити, отровени, удавени. Всичките млади. Маркус погали лъскавата кафява коса на Сабина; помисли си за изрядното войнишко поведение на Паулиний и за сериозните му очи. По-добре е да не си император.

Сабина вдигна поглед към него и се усмихна. За миг лед скова сърцето му. Някога Юлия гледаше така, когато беше на четири и се мъкнеше след търсещия приключения Паулиний като невръстен легионер. Щастлива и доверчива, и здрава.

– Татко? – чу той гласа на Сабина. – Татко, изпусна рибката.

Маркус погледна надолу към Сабина.

– Така ли направих? – Отново се усмихна, когато тя плъзна ръцете си във водата. По-добре да не си император!

Вечерта падна красива. Вечерята беше великолепна, цветята прекрасни, лютните звънтяха нежно в скрития алков. Триклиниумът, целият в аскетичен бял мрамор на сиви жилки и обикновени възглавници в републикански стил, беше твърде обикновен, че да е модерен, но това беше предимство за мен. В бледорозовата си стола и бледорозови перли аз бях центърът на стаята, на фона на прозореца, гледащ към изумруденоблестящия залив.

– Надявам се, не си обещал на Сабина приказка? – Играех си с един свободен кичур коса. – Мислех си довечера да се оттеглим рано.

– Бях планирал да започна новия си трактат – каза Маркус меко, но с блясък в очите. – Предполагам, че може да почака.

– Хубаво.

Добре премерена пауза. Точно когато се протегна да хване ръката ми, аз непринудено измърморих:

– Маркус, обмисли ли идеята пак да се върнем в Рим?

– Радвам се, че го споменаваш. – Той наведе посивялата си глава, за да целуне дланта ми. – Имам планове за връщане

– Така ли? – Увих ръцете си около врата му. Бижута, приеми, любовници. Императорът… – О, Маркус, обожавам те!

– Лепида – той се отдръпна, за да ме погледне в очите, – скъпа, ти ще останеш тук. Крайно време е да забавиш малко ритъма. Сабина почти не те вижда.

– Сабина няма нужда от мен!

– Напротив, има! Отчасти заради нея реших да ви оставя и двете в Брундизиум. Морският въздух е добър за нея. Помолих Паулиний да ви наглежда. Ще ти бъде кавалер, ако се отегчаваш.

Наведох се напред вплетох ръце около врата му.

– Не можеш да ме оставиш – прошепнах в ухото му, – твърде много ще ми липсваш. Аз няма ли да ти липсвам? – И когато отвори уста, за да ми отговори – само да можех да го накарам да спре да говори! – целунах го.

– Още ли искаш да ме изоставиш? – измърках аз доста по-късно. Сега вече не можеше да каже "не". Щях да спя с него всяка нощ ако трябваше; щях да му казвам, че с грозното си прегърбено тяло изглежда като Аполон, но той определено щеше да ме заведе обратно в Рим!

– Трудно е човек да те остави – той погали шията ми, – но бих предпочел да съм малко самотен, отколкото да гледам как те отнася вихрушката.

– Какво трябва да означава това? – Даже и след четиригодишен брак не можах да го отуча да говори с тези тъпи загадки.

– Нищо – целуна ме той по бузата. – Заминавам следващата седмица.

Изправих се в леглото и стиснах чаршафа.

– Ами аз?

– Извинявай, Лепида, но... – Това беше всичко, което каза. Въпреки всичките ми доводи, сълзите ми, целувките ми, това беше всичко, което каза! Извинявай. Все още не можех да повярвам. Той не можеше да казва "не"! Не и Маркус, точно толкова податлив и отстъпчив като баща ми!

Но го направи. Тръгна си, без да погледне назад.

– Скоро ли ще се върне? – тъжно попита Сабина.

– Че кого го интересува? – сопнах ѝ се аз и влязох обратно вътре. Обратно в тъпата скучна къща в тъпия скучен град, където тъпият скучен Паулиний покорно чакаше да ме забавлява.

– Имам главоболие – изръмжах му аз и тогава тъпата ми скучна дъщеря изведнъж се разрева, а после се свлече на земята като гърчеща се купчина и всички се засуетиха около нея.

Аз се оттеглих на горния етаж, докато се суетяха около нея, и се проснах на лектуса си. Все още не е твърде късно! Не може да е твърде късно! Домициан беше заминал, да, обратно в Германия при войските си. Но аз щях да се добера до него – не е твърде късно за това! И определено не е твърде късно да дам на съпруга си урок!

Глава десета

– Ще те видя ли след вечерния прием на Лапий?

– Няма да мога. – Паулиний с нежелание се измъкна от леглото. Богове, щеше да закъснее за наряд.

– Защо не? Нали ти е братовчед? – усмихна се Атина, подпирайки се на лакти върху разхвърляните възглавници. – Половината преторианци молят за покани. Той има най-богатата трапеза в Брундизиум.

– Да, но никога не е харесвал особено нито баща ми, нито мен. – Паулиний сви рамене, вече облякъл туниката си, и протегна ръка за сандалите си. – Смята и двама ни за вманиачени в задълженията си и за отегчителни.

– Може би точно затова те харесвам. – Атина го целуна по врата.

– Ти ще пееш ли?

– Да. – Тя посегна да вземе своята роба. – А ти защо няма да дойдеш? Това е един от последните истински приеми за сезона.

– Баща ми нареди да забавлявам мащехата си. Много е потисната, откакто той замина за Рим.

– Мащехата ти ли?

Паулиний погледна към Атина, но тя съсредоточено сплиташе тъмната си коса.

– Лепида Полиа. Чувала ли си за нея?

– Как бих могла да не съм чувала за една от най-ярките звезди на Рим? – Разкошният ѝ глас прозвуча сухо.

– Сигурна ли си, че...

– Ще се видим следващата седмица. Ще пея на приема на сенатор Гета.

Усмивката ѝ беше ослепителна, не издаваше никакви емоции и Паулиний се зачуди – не за пръв път – доколко един мъж можеше да опознае една жена, дори и ако споделяше леглото ѝ. Атина беше приятна компания през последната година; високо мургаво момиче, наето да пее за едно преторианско казармено угощение. Тогава го беше впечатлила, тъй като успя да предотврати сбиване между двама пияни трибуни, тактично да се отърве от един любовно настроен центурион и да се пошегува на гръцки – всичко това едновременно. Някога бе пяла с музикантите на претор Ларций; приятна компания и добра любовница. Мислеше, че я познава добре. Но сега тя мрачно стисна устни и той нямаше никаква представа защо.

– Какво ще...

– Следващата седмица – каза тя съвсем жизнерадостно и го изпрати до вратата, а той тръсна глава, за да се отърве от недоумението си. Жените са странни същества.

До вилата на баща му се стигаше лесно. Паулиний подкара коня си по обиколния път покрай пристанището, наслаждавайки се на аромата на сол, довяван от топлия бриз, на бодрите викове на уличните търговци по крайбрежната улица, на ярките туники на жените на фона на синевата на пристанището. Дори и крадецът, който се опита да задигне кесията му, му се стори някак весел, докато се отдалечаваше с беззлобни псувни, след като Паулиний предупредително докосна дръжката на меча си. Вече се усмихваше, докато завързваше юздите на коня пред вилата на баща си, а усмивката му засия още повече, когато Сабина се препъна в бързината си да го посрещне.

– Цяла сутрин те чакам – каза тя, като се отскубна от бавачката и се затича към него. – Мога ли да погаля коня?

– Разбира се. Името му е Зевс. Лудата ми леля Диана ми го подари, когато се присъединих към преторианците.

– Защо е луда? – Сабина боязливо протегна ръцете си към муцуната на коня.

– Защото е много красива, почти толкова красива, колкото си ти, а вместо да се омъжи, избяга в провинцията, за да отглежда най-хубавите коне в империята. Зевс е един от най-добрите. Искаш ли да се качиш за малко?

Сабина грейна и протегна ръце нагоре. Той я вдигна, сложи я на седлото пред себе си и вплете пръстчетата ѝ в гривата.

– Дръж се здраво!

Тя радостно изпищя, когато той пришпори Зевс в лек галоп.

Три пъти препуснаха нагоре-надолу по улицата, когато втората му майка се показа на портата на градината.

– И двамата сте деца – отбеляза тя, засенчвайки с ръка очите си от горещото утринно слънце. – Сабина, слизай веднага!

Паулиний слезе, свали детето от коня и се поклони:

– Здравей, Лепида.

Погледна я с ново любопитство: жената, която беше хванала окото на императора.

Тя се обърна сред шумолене на коприна.

– Заповядай.

Сабина хвана ръката на Паулиний и го задърпа навътре.

– Мога ли да ти покажа новата си кукла? Тя е Клеопатра. Нарекох я така заради приказките на татко за владетелката на Еееги

– Не досаждай на Паулиний, Сабина! – намеси се Лепида. – Иди да намериш бавачката си!

– О, аз нямам нищо против… – започна Паулиний, но Сабина вече беше хукнала.

Лепида се намръщи.

– Сега ще иска пони. Маркус ужасно я глези – каза тя, отпускайки се върху лектуса. – И така, дошъл си да ме забавляваш ли?

– Ами… Баща ми ме помоли да те наглеждам.

– И да му даваш отчет за развитието ми? Какъв примерен войник! – Тя въздъхна, докато си играеше с една черна къдрица. – Е, определено съм отегчена до смърт.

– Сигурно той ти липсва. – Паулиний беше трогнат от тъгата, изписана на лицето ѝ. Какво ли е да си имаш момиче, което да изглежда толкова тъжно, когато отсъстваш? Може би е хубаво да живееш с такава съпруга?

– Болезнено се нуждая от нещо за правене, но просто в Брундизиум не съществува кой знае какво. Абсолютно всички се връщат в градските си къщи, а ето аз – сама, затворена в една вила с четиригодишно дете.

Тя неочаквано му заприлича на Сабина, отегчена, хубава и много млада.

– Да отидем на прием довечера? – предложи Паулиний импулсивно.

Сините ѝ очи впиха погледа си в неговите.

– Прием?

– На братовчед ми, Лапий Максим Норбан. Вероятно не си го срещала – той не ни обръща особено внимание. Мисля, че смята татко за невероятно скучен. Но сега са го назначили за управител на Долна Германия и днес организира голям прощален прием.

Лепида го дари с една ленива усмивка с полуотворени устни и той внезапно разбра защо императорът беше обърнал погледа си към нея.

– Наистина ли? – Тя затанцува през стаята и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата. – Как трябва да съм облечена?

– Няма значение. – Той се наведе над ръката ѝ с цялата галантност, на която беше способен. – И бездруго ще си най-красивата жена там.

Прием като прием. Звънтящ смях, накичени с бижута гости, вино в сребърни чаши и грозде в златни подноси, лектуси, отрупани с възглавнички с ресни, и музиканти, леко подръпващи струните на лирите си. Чаках в преддверието, докато ме извикаха в паузата между сладкишите и сирената, а след това се стрелнах напред с най-топлата си професионална усмивка: Атина, славеят на модерното общество на Брундизиум.

Добре подбрана тълпа. Патрициите на Брундизиум невинаги бяха любезни; бях присъствала на приеми, където гласът ми беше заглушаван от жуженето на разговорите, и на приеми, на които мъжете подсвирваха, като видеха голите ми рамене, и не чуваха нито нота от музиката, която толкова се бях старала да подготвя. Но този път събраните бяха учтиви и слушаха като истински ценители, докато свирех първите акорди на лирата си и се потапях в "Песен на Еос". На втората строфа видях Паулиний на далечния лектус и женска фигура в синьо до него и тогава разбрах в каква професионалистка ме беше превърнал Ларций. Гласът ми дори не трепна, когато погледът ми се спря върху Лепида Полиа.

Тя ме гледаше с онези теменуженосини очи, които помнех толкова добре. Сега бе уважавана матрона и копринените ѝ туники бяха надиплени с майсторско умение, каквото не можеше да си позволи като дъщеря на организатор на игри. Около врата си носеше сапфири с размера на гроздови зърна. Спомних си онази усмивка, когато дръпна завесите на носилката си, и после алената следа от ръката ми върху лицето ѝ.

Някак успях да довърша песента, а и следващата.

– Великолепно!

Паулиний пръв поде аплодисментите, когато се поклоних. След това те дойдоха при мен да ме поздравят, докато аз се смеех и водех непринудени разговори, както ме беше научила Пенелопа, а Лепида седеше на лектуса си, сините ѝ очи не се откъсваха от моите над ръба на чашата с вино. Искаше ми се да пресека стаята с един скок и да размажа с крак хубавото ѝ личице върху мозаечния под.

– Предполагам, че не си срещала втората ми майка, Атина… – Паулиний хвана ръката ми и ме заведе до лектуса ѝ. Такова мило момче… Толкова много патриции говорят над главата ми, сякаш съм статуя – но защо трябваше да е толкова мил точно сега? – Лепида Полиа.

Протегнах пръстите си. Ръката, която стисна моята, беше бяла и изнежена, както винаги, от прекомерни грижи.

– Колко интересно представление – каза тя провлечено. – Атина е гръцко име, нали? Вероятно не сте от Гърция?

Изчуруликах изречение на най-правилния гръцки, на който бях способна, и видях как тя се изчерви. Все още не можеше да говори гръцки. Можех да се обзаложа, че все още не можеше и да пише правилно. На който и да е език.

– Гръцкият на Атина е далеч по-добър от моя – рече Паулиний разсеяно. – Тя е от благородно семейство в Атина.

– Бих допуснала, че е от бедняшките квартали на Йерусалим – измърмори Лепида. – От колко време пееш в Брундизиум… Атина?

– О, от около пет години.

– А преди това?

– Тук-там… – Превзето направих професионален жест. – Забавлявах се.

– Наистина? Много жалко, че в Брундизиум няма арена, така щеше да можеш да се забавляваш и на игрите. Чувам, че една от големите ти страсти са гладиаторите.

– Предпочитам музиката пред кръвта.

– Но игрите са толкова вълнуващи! – Тя лениво протегна ръката си за чепка грозде. – Ето например точно миналата седмица Ариус Варварина загуби едната си ръка в двубой срещу един азиатец. Това вероятно е било интересна гледка. Грозде?

– Не, благодаря – Лицето ми остана безизразно. О, господи, тя лъжеше, със сигурност лъжеше! Знаех всички новини от Колизеума; щях да чуя, ако Ариус беше загубил едната си ръка. Тя със сигурност лъжеше! Ще разпитам конярите и носачите, за да се уверя – те винаги следят игрите. Лека усмивка потрепна на устата ѝ и аз сляпо се обърнах към Паулиний, заглаждайки една гънка на фината му ленена дреха.

– Все още ли остава уговорката за утре вечер?

– Мислех, че се разбрахме за следващата седмица?

– Отпадна ми един ангажимент утре вечер.

– Опасявам се, че няма да може да дойде утре – намеси се Лепида в разговора, като плъзна ръката си под лакътя на Паулиний. – Обеща ми да ме заведе на последното представление за сезона.

Той погледна към нея.

– Така ли?

– Да, така. – Очите и не се откъсваха от моите.

– Добре. Тогава следващата седмица, Атина?

– Следващата седмица може да е доста напрегната, също… – Лепида прокара един пръст по твърдото рамо на Паулиний.

– Тогава може би на приема в казармите следващия месец. Дръпнах ръката си от тази на Паулиний, като преди това я стиснах лекичко.

– Ако искате да ме наемете за някои ваши собствени забавления, Лепида, говорете с претор Ларций. Големият покровител на музикантите. Сигурно сте чували за него? Е, може би музиката не е сред силните ви страни. Той се занимава с кариерата ми. Но трябва да направите заявка поне три седмици предварително. Аз съм изключително търсена напоследък.

– Винаги си била. Сред определени групи!

Усмихнах се, тя се усмихна. Тръгнах си.

– Познаваш ли Атина? – чух как я попита Паулиний.

– Не – отвърна тя искрено. – Никога не съм я виждала през живота си.

Запъхтях се, сякаш бях пробягала цяла левга. Но трябваше да пея на още един прием и нямах време да мисля за Лепида Полиа. Дори и да бях певица с голям успех, все още бях робиня – не можех да се прибера вкъщи, да стисна зъби и да заплача във възглавницата, както ми се искаше. Трябваше да пея и да се усмихвам чаровно на всеки, който ме наемеше от Ларций. А понякога това тежеше точно толкова, колкото плесниците и ударите от дните, когато бях сянка на Лепида Полиа.

– Прекрасна вечер, Паулиний – прозя се Лепида, докато слизаха от носилката. – Искаш ли да пийнеш нещо, преди да се върнеш в казармите?

– Само ще видя как е Сабина.

– Както пожелаеш.

Сабина беше заспала дълбоко, сгушила се около едно натъпкано със слама конче, със здраво затворени очи. Усмихвайки се, Паулиний помилва косицата ѝ и безшумно излезе в коридора.

Къщата беше тъмна и тиха, робите отдавна си бяха легнали. Уханието на жасмин се разнасяше от атриума и изпълваше горещата лятна нощ. Паулиний пипнешком слезе по задното стълбище, тръгна по коридора, покрай библиотеката. И когато минаваше покрай последната стая, тази на втората му майка, вратата се открехна. Той посегна да я затвори и се спря.

Втората му майка стоеше до леглото с гръб към вратата. Купчина от сапфири блестеше на масата до леглото, а косата ѝ беше като разстлан черен чаршаф по гърба ѝ. Не бе осъзнавал колко е хубава косата ѝ.

Лепида се протегна бавно, светлината от единствената лампа играеше по белите ѝ ръце. Синята ѝ копринена роба се беше плъзнала по едното ѝ рамо и когато тя леко помръдна гърба си, се плъзна надолу и по другото и се свлече на пода.

Паулиний затвори вратата. И очите си. Направи крачка назад, препъна се в една ваза, сграбчи я бързо, за да не падне, и бутна статуята на къпещата се Афродита. Трясъкът беше ужасно силен. Той избяга надолу по коридора.

Отиде да я види на следващия ден. Както трябваше да направи. Нима баща му не го беше помолил да се грижи за нея? Той просто следваше нарежданията му.

– Паулиний! – Тя протегна меката си ръка. – На какво дължим честта? – Бе облечена в нилска зелена коприна, с една масивна перла на челото и още една на китката.

Той усети, че заеква.

– Нервен ли си? – Заведе го в атриума и потъна сред възглавничките на лектуса си. – Защо? Ще посещаваш онази певица, може би?

Той почервеня:

– Не… аз… ами всъщност...

– Наистина не знам какво виждаш в нея. – Покани го с жест да седне. – Преди години тя беше моя лична робиня.

– Но ти каза, че никога не си я виждала.

– Излъгах… – Лепида повика един роб. – Сега изглежда по-чиста, но все още си е същата малка курва. Вино?

– Ами… Благодаря.

Той я погледна, докато тя се навеждаше напред, за да напълни чашата му. Никога не си беше представял, че нежните устни на Лепида могат да изрекат подобни думи.

– О, да – продължи небрежно Лепида, облягайки бледата си ръка върху възглавниците. – Тя обслужваше всички мъже в къщата, включително и моя баща. Включително и твоя баща. Сушени плодове! – нареди на роба, който се появи на вратата.

– Моят баща? – Паулиний се задави с виното си. – Но… той никога… той не би… не и с роби. Не е в негов стил. Той не смята, че е справедливо.

Как се забърка в този диалог? Не е подобаващо.

– О, предполагам, че е било нейна идея. Няколко усмивки, няколко потайни погледа – както те е хванала и теб, струва ми се. – Лепида подпря малката си остра брадичка върху дланта си. – Само си помисли, Паулиний. Ти и баща ти сте си делили едно момиче. Той се загледа в мащехата си. Парфюмът ѝ гъделичкаше носа му. Някакъв силен аромат на мускус. Пръстите ѝ се плъзнаха по коляното му.

Паулиний скочи на крака.

– Трябва да вървя. – Гласът му звучеше дрезгав за собствения му слух.

Тя наклони глава, за да го погледне, сините ѝ очи останаха спокойни.

– Трябва да даваш наряд ли? – попита тя и грубата нотка в гласа ѝ беше изчезнала. Ако изобщо е имало такава. – Колко жалко! Иди да се сбогуваш със Сабина, преди да си тръгнеш, или ще хленчи цял ден.

Лепида се повдигна на пръсти, за да докосне бузата му с устни. Майчинска целувка.

И все пак той трепна.

Ох, отлично! Той вече е нервен. Чуди се какво всъщност става. Нека се чуди.

Наистина е хубав. Висок, строен и загорял от слънцето, с прям поглед, с черна коса, която се къдри непослушно независимо колко се опитва да я приглади. Ще изглежда като Маркус, когато остарее, но сега е млад. Млад и силен, а и на неговото рамо няма гърбица. Да, доста е хубав. Преди не го бях забелязала, не и докато не видях Теа да му се увесва… И ми хрумна най-великолепната идея.

Паулиний не дойде да ме види повече от седмица. Скучни дни. Робите бяха раздразнителни. Магазините бяха затворени заради някакъв отегчителен празник. Небето се заоблачи, загатвайки за пристигането на есента, и превърна прочутото със синевата си пристанище в сива тепсия. Сабина изпадна в униние и тичаше до прозореца всеки път, когато навън се чуваше конски тропот.

– Линий обеща да си играе с мен – въздъхна тя.

– Той сега си играе с мен – обясних аз. – Възрастните мъже като Паулиний не си играят с малки момиченца.

– Но той обеща.

– Мъжете са лъжци, Сабина. Сега се махай.

Плеснах я по врата и тя избяга хлипаща. Децата наистина са много досадни.

Скучни дни, но оцелях. Всичко е част от плана. Отброих четири дни, после направих така, че да се натъкна на Паулиний точно пред казармите.

Беше с разголени гърди и запотен в тренировъчната си препаска, тъкмо се връщаше след упражнения. Като ме видя, спря, сякаш се беше ударил в стена.

– Какво правиш тук?

– Колко грубо, но ще се направя, че не съм забелязала. Ще ходя на гощавката у сенатор Халко утре вечер и ми трябва придружител. Мини да ме вземеш.

– Аз се приближих по-близо до него, избърсах челото му с ръка и погледнах потта по върховете на пръстите си:

– О, богове, целият си потен!

Сигурна съм, че още стои там и гледа след мен. Гледа ме озадачен и се чуди как се случи така.

– Колко си наконтен – подсвирна Верий, когато Паулиний се появи в бялата си ленена тога и с пръстен с печат. – Коя е щастливката? Атина ли?

– Лепида – изплъзна се от устата му, преди да успее да спре. – Ами втората ми майка ме помоли – ще я придружавам на една гощавка тази вечер. Това исках да кажа.

Дали Верий не го изгледа странно, когато излизаше през вратата на казармите?

– Паулиний – поздрави го Лепида, която сякаш се плъзгаше по мраморния под.

Огненочервена коприна надиплена около всяка извивка на тялото ѝ, един голям рубин искреше на шията ѝ. Очите ѝ бяха очертани с въглен, а устните – оцветени с кармин. Той се зачуди как изобщо някога му е приличала на дете.

Приемът беше само ярки светлини и ярки дрехи, силни гласове и още по-силна музика. Наети танцьорки и акробати се мяркаха пред замъгления му поглед. Печено фламинго и съсели, оваляни в маково семе с мед; всичко беше като пепел в устата му. Лепида седеше на лектуса до него, смееща се и флиртуваща, говореше с всички, освен с него. Но под прикритието на столата ѝ, под прикритието на разговорите, кракът ѝ се потъркваше в неговия.

– Сенаторе, колко впечатляващо! Покажете ми го… – Тя се протегна зад гърба на Паулиний, за да разгледа сапфирения пръстен на сенатор Халко, и дъхът ѝ помилва врата му.

– Корнелия, косата ви! Как постигнахте тези къдрици? – Обърна се, за да погледне по-добре, и зърната на гърдите ѝ се докоснаха до рамото му.

Той не си спомняше нищо от приема. Нищо, освен как жената на баща му намеква за любов с него по хиляди малки начини.

– Приятен прием – каза тя ентусиазирано, докато излизаха от къщата заедно с другите гости. Въпреки че беше късно след полунощ, очите ѝ все още сияеха. – А си мислех, че в Брундизиум ще ми бъде скучно! Не се бях забавлявала така от години!

Пръстите ѝ лекичко масажираха рамото му.

Подаде ѝ ръка, за да ѝ помогне да се качи в носилката. Лепида събра гънките на столата си, като му позволи да зърне голия бял глезен, и той беше абсолютно сигурен, че тя не носи нищо под шумолящите си коприни.

Стрелна го с поглед изпод черните си мигли.

– Разбира се, ще ме изпратиш до вкъщи, нали?

– Трябва да застъпя на стража след два часа

– Пропусни го.

– Не мога. Центурионът ми...

– Ще ме оставиш сама след полунощ единствено за да не бъдеш нахокан от центуриона си?! – мигаше тя невинно – Какво ще каже баща ти?

Татко. Баща му, приведен, кротък и с благ поглед. "Лепида може и да изглежда очарователна и земна, но все още е много млада… Наглеждай я заради мен".

Паулиний искаше да умре.

– Качвай се! – Лепида се полуизлегна сред възглавниците. – Става ми студено. Качи се.

Тя почука по носилката. Полюшна се като лодка, когато носачите се изправиха и клатушкайки се, излязоха на улицата. Лепида дръпна копринените завеси, скривайки светлината от уличните лампи, и превърна носилката в уютна, сумрачна ниша. Паулиний се сви в далечния ъгъл, кръвта пулсираше в ушите му.

– Толкова си тих, Паулиний… – Гласът ѝ имаше още по-силно въздействие в мрака. – да не си прекалил с виното?

– Не… – успя да промълви той. – Това не е по правилата, преди наряд.

– Винаги ли следваш правилата?

Малката ѝ ръка със заострени нокти откри китката му в тъмнината.

– Да – каза той кратко. – Така е по-безопасно.

– О, но безопасното е толкова скучно! Безопасното е толкова… безопасно.

Начервената ѝ уста откри неговата. Ръцете ѝ се усукаха около врата му като змии, а зъбите ѝ пуснаха кръв от устната му. Но когато той се наведе към нея, тя се отдръпна, гъделичкайки устните му с езика си, притискайки корема си към неговия. Той я целуна с приглушен стон, докато разкъсваше коприната от гърдите ѝ с треперещи пръсти. Тя повдигна туниката му, краката ѝ се увиха около бедрата му, както мускусният ѝ парфюм обгръщаше мозъка му, и когато се потопи в нея, усети усмивката ѝ.

След това се обърна с гръб. Искаше да умре.

– Е, мисля, че пристигнахме… – Лепида покри голото си тяло с червената стола и слезе от носилката. – Идваш ли, Паулиний?

– Недей – каза той мрачно. – Недей!

– Идваш ли?

Той я погледна. Бузите ѝ бяха поруменели, очите ѝ искряха, млечнобялата ѝ шия се подаваше от съдраната стола като стъбло на цвете. Тя се усмихна, езикът ѝ пробяга по устните ѝ и той почувства тъпа болка на рамото си, където беше оставила следи от ухапване.

– Да! – Думата тежеше като олово в устата му. – Идвам!

Последва я в къщата като кутре.

Глава единайсета

Има една лодка, знаеше Паулиний, която пренася душите на мъртъвците до подземния свят. Мрачна лодка, управлявана от гребец със зловеща усмивка и с череп вместо лице. Такава лодка за Паулиний беше едно легло, бяло и просторно, красиво като облак, а прекрасното чернокосо момиче, което движеше греблата ѝ, го носеше към най-мрачния кът на подземния свят по-бързо, от който и да е лодкар скелет.

– Знаеш ли колко мъже съм имала? – Гърбът на Лепида се изви под ръцете на Паулиний. – А започнах с един гладиатор, когато бях на петнайсет, за да не отида при баща ти девствена. Казах му, че синините са, защото съм паднала по стълбите в банята, а той ми повярва. Какъв глупак!

– Не говори така – измърмори Паулиний. – Не е глупак. Той е изключителен… той е почтен… и той е всичко, което някога съм искал да бъда, така че не...

– Искаш да бъдеш грозен гърбушко?

– Не го обиждай! – Паулиний се тресеше. – да не си посмяла да...

– О, преданият син си показва рогата! Е, предани сине, ако толкова много обичаш баща си, тогава се махай от леглото ми!

Тя се беше излегнала на една страна, чаршафът бе смъкнат надолу около бедрата ѝ, косата ѝ наполовина покриваше и наполовина разголваше гърдите ѝ, устата – разтворена в усмивка. Той не можеше да помръдне.

– Знаех си… – Тя легна по гръб и го повика с пръст. – Ела!

Можех да накарам Паулиний да дойде при мен дори само с потрепване на веждата си. Можех да забивам ноктите си в гърба му и да го наблюдавам как се гърчи в агония и екстаз. Можех да го хапя и галя и независимо дали беше удоволствие или болка, той винаги се връщаше за още. Паулиний – безупречният, добрият; Паулиний – войникът, светецът; Паулиний – доведеният ми син, оплетен в мрежите ми и поробен, напълно омагьосан.

Колко прекрасно!

Колко беше забавно да го разигравам! Карах го да сресва косата ми и да маже гърба ми с благоуханни масла, карах го да ми изпълнява дребни поръчки и да носи покупките ми. Карах го да ме чака на неудобни места, виках го и го отпращах отново, цупех се, когато ми крещеше, и се смеех, когато се разплакваше. Уговорих си среща с един от приятелите му в преторианските казарми, а бях извикала Паулиний, така че да ни хване по време на акта, чувствах как очите му зад открехнатата врата ме ненавиждаха, докато аз стенех и се извивах под друг мъж – и още същата нощ той пак дойде на колене. Кой да предположи, че мъжете, измъчвани от чувство за вина, могат да се толкова забавни?

– Пропусни наряда – наредих му аз, когато се дръпна и посегна да вземе нагръдника си.

– Не мога

– Казах: пропусни наряда! – Аз разходих пръстите си като паяк по гръбнака му и се изсмях, когато той със стон се върна обратно в леглото. Пропускаше доста от преторианските си задължения, благодарение на мен. А после пропускаше и наказанията си.

– Това трябва да престане – мърмореше сподавено той. – Това е погрешно, срамно.

– О, но точно то го прави интересно! Ако искаш нещо правилно, тичай обратно при онази върлина, твоята певица, да видим дали ще те смести в своята натоварена, натоварена програма!

Той се намръщи безпомощно, но не изтича обратно при Теа. О, не. Аз бях по-добра от Теа. Най-сетне някой го беше разбрал!

– Не тук! – Паулиний ме отблъсна, когато го завлякох зад една градинска статуя по време на вечерен прием.

– Защо не? – Прокарах пръстите си по гърдите му.

– Ще… ще ни видят! – Недалеч се чуваха звуците на изискан смях и изискани шеги, стъпки и шумолящи дрехи. – Ако ни хванат...

– Та това не е ли част от забавлението? Нима не те… възбужда?

Той потръпна от ужас, но аз се плъзнах нагоре и започнах да смуча устната му, придърпах ръката му в столата си и аргументите му се изчерпаха.

Не ни хванаха. Но можеше да се случи и тогава – о, какъв скандал щеше да бъде! Сенаторска съпруга и доведеният ѝ син? Присмехът щеше да следва Маркус по целия му път до Сената. "Чухте ли за жената на Норбан? Да, глупакът я оставил сама в Брундизиум и сега синът върши задълженията на баща си вместо него"!

О, да, точно така щяха да кажат. Както винаги, не се поколебах да кажа на Паулиний:

– Ти ще го съсипеш, нали знаеш?

Облегнах се назад на лакти, като прокарах пръстите на краката си по гърба му, докато той се отдръпваше от мен.

– Кариерата му. Творбите му. Престоят му в Рим. Всичко ще загуби – щракнах с пръсти. – Маркус Норбан, на когото собственият му син му сложи рога. Това ще го смаже напълно!

– Мислиш ли, че не го знам? – каза с глух глас той.

– Мисля, че знаеш. Очарователно, нали? Ти не би се отказал от мен дори и заради собствения си баща. – Увих се около тялото му и погалих гърдите му. – Ами ако влезе точно в този момент? Какво ще стане, ако ни завари заедно, както сме сега?

– Престани!

– Представи си лицето му – почти докосвах с устни ухото на Паулиний. – Той влиза накуцвайки, изморен от дългия ден. Единственото, за което си мечтае, е да целуне прелестната си съпруга и да покани обичния си син на вечеря. И какво открива? Обичният му син е върху прелестната му съпруга, обладава я в собственото му легло, толкова близо, че може да ги чуе как и двамата пъшкат. Паулиний се изтръгна от обятията ми, като ме блъсна назад и се обърна с вдигнат юмрук.

– Ще ме удариш ли? – прошепнах аз. – Направи го! Може да ми хареса Поколеба се. Отметнах глава назад, смеейки се. Той се нахвърли върху мен, като неясно ругаеше. Увих тялото си около неговото и му оставих белег със зъбите си.

Той я мразеше.

Мразеше прилива на самодоволство в сините ѝ очи, всеки път, когато краката му го довличаха до леглото ѝ, противно на волята му. Мразеше малкия ѝ розов език, с който лукаво облизваше устните си, както прави котката. Мразеше жестоките, случайни думи, които толкова лесно се отронваха от очарователната ѝ уста.

Но не можеше да престане.

– Добре ли си, Норбан? – обърна се към него една вечер в казармите Верий. – Напоследък не си на себе си. Певицата ли ти вгорчава живота?

Атина. Не я беше посещавал вече цял месец. Изглеждаше хладна и безцветна в сравнение с огнената, безочлива, похотлива Лепида.

Сабина беше тъжна.

– Вече никога не си играеш с мен. Центурион Денсус беше по-безцеремонен:

– Вземи се в ръце, Норбан! Или ще ти наложа наказание до Сатурналиите.

Центурион Денсус беше легенда сред преторианците; с прошарена коса, но пълен с живот, герой, който някога беше победил в битка цяла орда врагове през ужасната Година на Четиримата императори и бе спасил живота на една млада бъдеща императрица. Паулиний някога му се беше възхищавал като на бог. Сега дори не можеше да го погледне в очите.

В съня си той чуваше лукавия шепот на Лепида. Виждаше я престорено скромна и срамежлива на сватбения ѝ ден под червения воал; виждаше я безсрамна, отчайващо изкусителна на леглото на баща му. Беше като трън, забит в кожата му.

– Ти ме мразиш, нали? – попита внезапно тя една вечер, след като той я беше любил, потънал в пот и отчаяние.

Той отвърна лицето си.

– Да, така е. Защо? – Тя подпря брадичката в дланта си. – Защото трябваше да заплатиш за мен с честта си? Колко досадно. Защо винаги трябва жената да е виновна, ако мъжът изгуби честта си?

– Не! – каза той рязко. – Вината е моя!

– Е, поне си откровен. – Тя прекарваше пръсти по ухото му. – И така, ако вината си е твоя, че си изгубил честта си… Каква странна фраза! … Защо мразиш мен?

– Защото нямаш никакви скрупули! – прямо каза той.

– Нито пък ти, скъпи – тя стисна възглавничката на ухото му между боядисаните си нокти, – в противен случай щеше да ме оставиш още начаса. А ти не можеш, нали?

Той отвори уста, но не каза нищо. Просто замълча.

– Така си и знаех. – Тя допря нежния си бял глезен до брадичката му. – Целуни крака ми, Паулиний.

Той сведе глава, притисна устните си към стъпалото ѝ – и видя очите на баща си. Кожата ѝ имаше вкус на мед и предателство.

Писмото трепереше в ръката му, а стомахът му се качи в устата. Едва успя да стигне до лаваториума, повръщаше и не можеше да спре.

"Скъпи мой Паулиний – беше написал Маркус с равен, непроменен от възрастта почерк. – Сенатът приключи с разгорещените дебати относно проблема с канализацията, новите акведукти и намаляващата раждаемост (поне засега), така че се прибирам. Можеш да ме очакваш.

– Мислех, че ще те видя тази сутрин – прозя се Лепида, когато Паулиний се появи в атриума. Тя все още бе с бялата си нощница. – И ти получи подобно, нали? – Размаха парче пергамент, което държеше с върха на пръстите си.

– Той се връща.

– Да, така прочетох и аз. Искаш ли малко ечемична отвара?

– Не! – Краката му го понесоха напред-назад из стаята. – Той се връща!

– Би ли спрял да повтаряш едно и също?

Тя се настани сред възглавничките на лектуса.

– Лепида, това трябва да спре! Сега!

– Защо? – Протегна се и го прегърна през кръста. – Няма ли да ти липсвам? – Другата ѝ ръка погали коляното му. – Няма ли да ти липсва и...

– Недей! – прошепна той. Видя как робите се скупчват в преддверието зад атриума и си шепнат, прикривайки устите си с ръце. – Не ме измъчвай!

– Кое те измъчва? – пръстите ѝ се плъзнаха нагоре по бедрото му, още по-нагоре. – Това ли?

– Паулиний! – Маркус му помаха от носилката. – Подай ми ръка, синко! Пътувам в досадното приспособление от зазоряване и съвсем се схванах.

Паулиний помогна на баща си да слезе точно пред портата и получи прегръдка с една ръка. Обгърна го познатият мирис на неизгладен лен и мастило. Той за миг впи погледа си в изкорубеното рамо. Сивата утрин беше свежа и прохладна, но лицето му пламтеше.

– Радвам се да те видя! – Прашен и сияещ, Маркус го изгледа от глава до пети. – Изглеждаш изморен. Много ли те натоварват в тези казарми?

Паулиний почувства, че ушите му горят. Той си спести отговора, тъй като цяла връзка свитъци изпадна от носилката.

– Цялата библиотека ли си донесъл, татко?

– Не, съвсем не. Само размишления на Сенека, малко Катон, малко Плиний, сатиричните стихове на Марциал… О, богове, и другите паднаха! Ето, вземи тези. Не, вземи всичките, докато аз целуна дъщеря си.

Сабина долетя от къщата като птичка.

– Татко, татко! – и скочи в обятията му.

– Затъжи ли се, мъниче? – Маркус я целуна звучно. – Аз също се затъжих! И мисля, че имам един подарък с твоето име на него.

– Пони? – попита тя ентусиазирано.

– Не, нямаше как да се побере в носилката. Просто хубав коралов наниз. Със сигурност ще те направи толкова красива, колкото е майка ти.

– Маркус! – Лепида се носеше надолу по стълбите в зелена коприна и със сватбените си перли. – Най-сетне у дома!

Паулиний остави товара от свитъци и тромаво тръгна отзад. Той видя как тя гукаше в ухото на баща му, лицето ѝ бе сковано от изкуствена усмивка… Как можеше да го прави?! Преди по-малко от час се извиваше под него, с бедра, притиснали неговите, с нокти, оставящи дълги котешки драскотини върху гърба му. Как можеше след всичко това да гледа баща му в очите и да казва "Добре дошъл"?!

– Добре дошъл!

Тя целуна съпруга си по бузата, а очите ѝ се плъзнаха над рамото му и се спряха върху Паулиний.

Той мислеше, че никога вече няма да може да погледне баща си.

Поне всичко вече свърши! Свърши и баща му никога нямаше да научи. Дори и Лепида нямаше да се опита да направи каквото и да е, докато баща му беше в същата къща. Синият ѝ поглед се срещна с неговия над масата за хранене същата вечер и тя прокара езика си по ръба на чашата с вино.

Той събори една купа с грозде.

– Хей, внимавай! – Маркус улови купата, преди да падне от масата. – Добре ли си, Паулиний? Май не изглеждаш добре

– Много го ангажират в казармите, скъпи… – Лепида се протегна, за да налее отново чашата на съпруга си с вино. – Почти не съм му виждала очите през последните два месеца. Сабина се чувства доста изоставена заради това, че я пренебрегва.

– Аз… аз поисках да ме прехвърлят – каза изведнъж Паулиний. – Има една войска преторианци с императора в Дакия.

– Точно когато се върнах?! – опита се да протестира Маркус.

– Със сигурност не е чак толкова спешно! – Лепида ги удостои с ленивата си белозъба усмивка.

Паулиний рязко стана и отново за малко да разсипе гроздето.

– Трябва да се връщам в казармата… – хвана той купата точно навреме.

– Остани – Маркус също стана. – Ще сложа Сабина да спи и ще направя каталог на новите свитъци, а ти можеш да забавляваш Лепида с твоите истории за храброст.

Сърцето на Паулиний се сви.

– Ще описваш всичките книги тази вечер, Маркус? – очите на Лепида не се откъсваха от Паулиний. – Ще ти отнеме цялата нощ!

– По-добре да го свърша веднага. Ако оставя свитъците, робите ще ги приберат някъде и после няма да мога да намеря нищо, когато ми потрябва.

– Трябва да тръгвам… – Паулиний мразеше умолителната нотка в гласа си.

– Остани – меката ръка на Лепида кацна на рамото му.

Върви си. Върви си, преди да ти се прииска да си мъртъв.

Той я последва.

Маркус мислеше да отдели съвсем кратко време, за да подреди ръкописите – първата му вечер у дома, все пак трябваше да я прекара със съпругата си и сина си. Но седна за миг да погледне новото копие на стиховете на Марциал, а това му напомни за един пасаж, който беше прочел от Катулий, и затова продължи да се рови сред свитъците пергамент, за да установи, че...

– Татко? – едно гласче се вмъкна през вратата. Маркус се усмихна на дъщеря си, вече облечена за сън в малката си бяла си роба.

– Не се тревожи, Вибия Сабина, ще дойда да те целуна за лека нощ!

– Не, мама ме изпрати. Тя днес ме дръпна настрани и ми каза, че има изненада за теб след вечеря и че – той чуваше гласа на Лепида в този на дъщеря си – ако не си излязъл от библиотеката до един час след вечеря, трябва да те взема и да те заведа в стаята ѝ веднага.

Маркус се засмя.

– Тогава ще изоставя Катулий и ще се предам в ръцете на господарките на дома.

Сабина го повлече за ръката през вратите на библиотеката, малките боси крачета шляпаха по мозайката и нагоре по стълбите към спалнята на майка ѝ.

– Харесвам стаята на мама. Тя е синя и сребриста и има легло като мидена черупка. Днес ми позволи да си играя с бижутата ѝ на леглото ѝ. Когато ми казваше как да те доведа.

– Така ли? – беше прав да ги доведе в Брундизиум – никога преди не беше виждал Лепида да си играе с дъщеря им така. Но самата тя бе просто дете, когато роди Сабина. Сега вече порастваше.

Спряха се пред вратата на спалнята на Лепида.

– Сега върви да си лягаш, мъниче – каза Маркус. – Ще дойда по-късно да ти разкажа някоя история.

Той се усмихна, докато наблюдаваше как детегледачката на Сабина я води по коридора, а после открехна вратата на спалнята на жена си. Леглото ѝ наистина изглеждаше като мида, цялото забулено в бяло и сребристо – винаги си беше мислил, че Лепида би могла да бъде хубава русалка в него, свенливо загърната в косата си.

И тогава чу силно пъшкане. Дрезгаво тежко дишане. Вик от вътрешността на спуснатите завеси.

За миг си помисли, че може да са нападатели – влезли с взлом през прозореца. Куцукайки, направи крачка към леглото, събра сили да извика, но видя още нещо. Нежно, бяло тяло. Силно, загоряло тяло. Преплетени крайници. Сноп синкавочерна коса върху възглавницата. Профил с римски нос, извит към тавана гръб, уста, зейнала в няма конвулсия или облекчение. Бледи ръце, впити в здравите млади рамене. Леглото, вибриращо под люлеещите се тела.

Паулиний!

Лепида!

Докато ги наблюдаваше онемял, преплетените тела се претърколиха и жена му се оказа отгоре, жена му впи ноктите си в гърдите на сина му, жена му отметна черната си коса от очите и спокойно погледна през рамо към вратата.

Лепида.

Паулиний.

Тогава Паулиний отвори очи. Тъмни очи, очите на цезар, помътнели и оглупели от похот. Тогава погледът му се спря на вратата, а лицето му се промени в почти комична изненада.

– Татко! – отдръпвайки се от Лепида, той се прекатури и падна от ръба на леглото върху мраморния под, протягайки ръка, твърде късно, за да грабне чаршаф, за да прикрие голотата си.

Лепида не се протегна. Тя се облегна назад на лакти и го погледна с котешка усмивка.

– Татко, аз... – Маркус тихичко затвори вратата. Нямаше ярост, нямаше разочарование от предателството – просто камък, стрит на пясък

Глава дванайсета

– Татко, моля те… – Паулиний се втурна през вратата на спалнята към коридора, докато завързваше връвчицата на туниката си. – Нека ти обясня… – Почувства лицето си сковано като мраморна маска. Робите се събираха на групички, той ги виждаше като в мъгла, но фигурата на баща му беше непреклонна, като острие на бръснач. – Ако само ми позволиш да...

– Не мога да чакам! – почувства погледа на баща си върху себе си, но нямаше сили да го погледне в очите. – Обещах на сестра ти приказка за лека нощ.

– Татко, трябва да ми повярваш… – Гласът му звучеше твърде пискливо, но не можеше го контролира. – Никога не съм искал да… не съм го планирал.

– О, вярвам ти!

Маркус щракна с пръсти и робите се разотидоха. Зад него Лепида все още се виждаше през полуотворената врата. Тя беше сложила робата си и седеше пред тоалетката, като си тананикаше нещо и сресваше косата си.

– Аз не се опитвам да… – Паулиний прокара ръка през мократа си от пот коса. – Не казвам, че вината не е моя, но...

– Моля ти се!

– За какво?

– Не искам повече детайли!

– Но аз трябва да ти...

– Не!

Паулиний познаваше това "не!" Не го беше чувал, откакто беше четиринайсетгодишен и мрънкаше, че иска да отиде в Баие [18]за един фестивал.

Това беше "сенаторският" глас на баща му, този, който режеше като стоманено острие. Гласът на Паулиний секна отведнъж, заседна в гърлото му.

– Братовчед ти Лапий вече е пристигнал в Агрипинензис в Германия. – Гласът на Маркус беше нисък и равен. Той стоеше неподвижно и по нищо не се различаваше от обикновено, с туниката си и сандалите, но нещо се бе променило в ъгълчетата на устните му. – Смяна на обстановката може да ти се отрази добре. Лапий ме смята за стар глупак, но теб те харесва. Ще се радва да отседнеш при него за месец-два.

– Заминавам утре! – Паулиний почувства измъчен изблик на ентусиазъм – Веднага щом говоря с центурион Денсус.

– Аз ще го уредя.

– Тогава… тогава тръгвам още сега!

– Смятам, че именно това трябва да направиш.

– О, богове, татко… – гласът на Пулиний се пропука.

Той се опита да се насили да изрече думите "прости ми", но те бяха толкова безнадеждно недостатъчни! Погледна към баща си, застанал в коридора прегърбен и с посивяло лице, и се опита да не заплаче.

Измина цял час, преди да чуя несигурните стъпки на съпруга ми пред вратата на спалнята.

– Влизай, Маркус – извиках аз, докато ровех в купата със сладкиши, – колкото по-скоро приключим с това, толкова по-скоро ще мога да си легна да спя.

Той докуцука в стаята, стар и съсипан, като старите осакатени кукли на Сабина. Успя да ме погледне в очите, но бръчките около устата му отново се бяха появили.

– Много се забави – посрещнах го аз.

– Слагах дъщеря си да спи.

Усмихнах се сладко, като пъхнах в устата си три малки бонбончета. Нека той да започне пръв.

– Влюбена ли си в сина ми, Лепида?

Аз зяпнах:

– Какво?!

От всички възможни реакции, най-малко бях очаквала тази.

– Федра е обичала Иполит… – Маркус седна изморено на синия ми копринен лектус. – Съмнявам се, че можеш да имаш подобни чувства, но е най-добре да елиминираме всички възможности.

– Ти си такъв романтик, скъпи! Влюбена в Паулиний? Не ставай смешен. Защо пък Федра?

– Няма значение

– Твоят Паулиний беше ужасно забавен, но твърде много прилича на теб, че да ми харесва. Е, поне в някои отношения, наистина.

Разтърсих косата си назад, така че Маркус да може да забележи следите, които устата на Паулиний беше оставила по шията ми.

Той затвори очи.

– Ако ми позволиш още един глупав въпрос, Лепида? Опасявам се, че не е особено оригинален, но… Просто "защо"?

– Нима не е очевидно? Ако не беше толкова досаден с упорството си да не ме върнеш обратно в Рим?

– А, – той потърка гърбавия си нос. – Трябваше да се досетя. Допускам, че ще поискаш развод в такъв случай?

– Че защо да искам подобно нещо?

– Иначе защо би направила този малък очарователен спектакъл?

– Просто за да ти дам урок, Маркус! Ти си го заслужи, нали така? След като ме завлече далеч от Рим, точно когато бях хванала окото на императора.

– Императорът! – Той направо се изсмя. – да го оплетеш с моята благословия ли, Лепида?

– Ами така възнамерявах. Но едва ли мога да си намеря любовник, ако нямам съпруг, нали? Мъжете не обичат необвързани любовници.

– Намери си друг съпруг. Ще ти върна зестрата. Можеш да се омъжиш за когото пожелаеш.

– Така ли? При положение че съм просто едно богато момиче от средната класа в къщата на баща си? Най-доброто, до което успях да се добера първия път, беше ти, а тогава бях още девствена.

– Това изобщо не ме интересува, Лепида. – Той ме изгледа студено. – Няма да те търпя в същата къща, в която расте дъщеря ми.

– Твоята дъщеря? Как можеш да си сигурен, след като забавлявах зад гърба ти всеки римски гражданин, който си струваше?

– О, Сабина е моя. Ти си създадена от обществото, Лепида, а обществото повелява, че за да станеш курва, първо трябва да се родят децата ти.

Апатичният му тон ме извади от равновесие. А изражението му – сякаш изучаваше интересен правен казус вместо собствената си съпруга. Отметнах глава.

– Е, ще трябва да се примириш с мен, Маркус! Защото няма да ходя никъде!

– Мислеше си, че ще ми отвориш очите, Лепида? Те са отворени. И това, което виждам, не ми харесва особено, нима си изненадана? Така че имам намерение да се разведа с теб. Разбираш ли от римския развод, скъпа моя? Всичко, което трябва да направя, е да изрека думите и да те изхвърля от къщата си. Но няма за какво да се тревожиш – добави той, – ще ти разреша да си задържиш зестрата. Представлението беше добре замислено. Струва си няколкото хиляди сестерции, макар че даде всичко от себе си, за да опорочиш сина ми.

Очите му бяха студени и непроницаеми, гласът му – бавно патрицианско биене на барабан. Как се осмеляваше да ме гледа така, сякаш той беше император, а аз насекомо?

Свалих усмивката от лицето си.

– Не, Маркус! Никакъв развод! Ще се върнеш в Рим, ще ме вземеш със себе си и ще плащаш сметките ми, и няма да ми задаваш въпроси, когато се прибирам призори и мириша на императора! Ето това ще правиш! Или ще те съсипя!

– Опитай се – каза спокойно той. – Ще съсипеш себе си.

– Разбираш ли от съдилища, скъпи мой? – наведох се напред и заковах поглед в неговия. – Съдилищата се състоят от мъже. Податливи и съчувстващи мъже. Аз познавам мъжете, Маркус. Успях да те подведа, нали? И Паулиний – достойният и честен войник. Мъжете в тези съдилища не са по-различни от които и да било други. Мога да ги накарам да ми повярват!

– Да повярват на кого? – Той ме разрязваше на парченца с очите си. – На невярна съпруга? Колко такива мислиш, че виждат всяка седмица?

– Но виждат ли това всяка седмица? – Аз се изправих, покрих лицето си с ръце и присвих рамене. – "Паулиний ме накара – аз не исках, не исках; той ми е доведен син! Накара ме насила, а когато после отидох при Маркус, той просто се изсмя – каза, че това е част от съпружеските ми задължения! Знаех, че е противоестествено… Особено пък нещата, които Паулиний ме караше да върша – но бях толкова уплашена…" Достатъчно ли видя? – вдигнах глава. – Маркус, защо ме гледаш, сякаш имам змии вместо коса.

– Ще ми се да имах… – Думите излязоха от устата му като че с някаква почуда. – Щях да имам по-голям късмет с Медуза.

– Ако се разведеш с мен, ще обвиня Паулиний в изнасилване! В съда ще ми повярват, Маркус! Ще ми повярват, когато им кажа, че Паулиний ме е изнасилил, а ти си се съгласил с това! Ще ми повярват, когато им кажа, че съм се обърнала към други мъже, защото съм била малтретирана! Ще ми повярват, когато кажа, че Сабина изобщо не е твое дете, а на Паулиний! Когато приключа с теб, ти ще си просто един стар мръсник, който не е имал търпение да притежава едно петнайсетгодишно момиче и парите му! Паулиний ще бъде просто изнасилвачът, от когото преторианците ще чакат с нетърпение да се отърват, а Сабина ще е просто едно незаконно дете! – Облегнах се и се усмихнах. – Що се отнася до мен, аз ще бъда разведена, свободна и богата, а баща ми ще бълва огън и жупел срещу теб, че си се осмелил да нараниш малкото му момиченце, и аз ще се омъжа пак за нула време. Защото със сигурност ще получа всичките ти пари, освен своите собствени, скъпи! Мисля, че императорът ще го разреши – той и без това никога не те е харесвал особено. И така, както виждаш, наистина е в твой интерес да се отнасяш добре с мен!

Той не си направи труда да ме моли да не постъпвам по този начин. Просто ме погледна, а в очите му се четеше изумление.

– Какво всъщност искаш?

– Твоето съдействие. Твоето съучастничество. Твоето мълчание. Това е всичко. Дори не е необходимо да живеем заедно, или почти не. Само колкото за пред хората… Богове, вече е станало късно. Мисля, че си казахме всичко, което можехме да си кажем, нали? Ако ще заминаваме за Рим тази седмица, трябва да приготвя много неща. Той седеше неподвижен и тих като катакомба, гледаше вторачено пред себе си със слепи очи. Да, така трябваше да бъде – аз бях императрицата, а той насекомото. Беше достатъчно, за да ме накара да се почувствам по-благосклонна. Спрях и небрежно плъзнах устните си по бузата му.

– Не се отчайвай, скъпи. Ако не се цупиш твърде много, може би ще се промъквам в стаята ти от време на време. Би ти харесало, нали?

Той хвана китката ми, докато прокарвах пръсти по лицето му.

– Лепида Полиа – каза официално, – по-скоро бих си легнал с усойница!

Усетих как усмивката ми се стопява. Той излезе, накуцвайки.

Полупълната луна хвърляше точно толкова светлина, колкото беше необходима на Маркус, за да види сина си, излизащ през портите на конюшните. Пое в галоп на север към Агрипинензис, далеч в Германия. Дъхът му се превръщаше в светли кълба пара в хладния нощен въздух и дори от прозореца ясно се забелязваше, че раменете му са превити.

Лапий ще го посрещне, помисли си Маркус. Той ще запълни дните му с приеми, а нощите му с наети куртизанки. Матроните на Агрипинензис ще му предлагат дъщерите си и вероятно той ще се ожени прибързано с надеждата да забрави. Но няма да забрави… Ще отваря прозорците си през студените германски нощи и ще стои, треперещ от студ, до зазоряване, мислейки за Лепида, желаейки смъртта си. О, Паулиний. Обляният от лунна светлина път сега беше празен, а нощта студена. Маркус затвори прозореца.

– Искате ли нещо, доминус? – Икономът на къщата се навърташе наблизо.

– Истината. – Маркус се обърна. – От колко време?

– От няколко месеца… – Икономът се поколеба. Той въртеше домакинството на Норбан в продължение на двайсет години и Маркус познаваше всяко негово изражение. Направи жест на мъжа да продължи. – Щях да ви пиша, доминус, но господарката заплаши… Робите се страхуват от нея. Тя не е… не е добра господарка.

– Не е.

Още едно нещо, което не беше разбрал за жена си.

– Добре е, че младият господар отиде в Германия, доминус. Той ще го преодолее скоро.

Дали?

– Благодаря ти, това е всичко.

На писалището лежеше ръкописът на новия трактат на Маркус, завършен седмица преди да се прибере вкъщи. Предлагаше подобрения в съществуващите закони за наследството. Маркус разви свитъка, докато не достигна до думите, които с гордост беше изписал предишната нощ.

За жена ми.

Изненада за Лепида, която разбираше трактатите му по-малко дори от Паулиний, но която се беше постарала изключително много да се преструва колко важни са те за нея.

Маркус бързо се пресегна към перото за писане. Заостри до съвършенство края му и отпуши мастилото. Зачеркна посвещението с две прецизни линии. Без драсканици. Учените мъже не драскат. Учените мъже не драскат, а сенаторите не плачат, затова той остави свитъка настрана да съхне и скръсти ръце.

– Лепида!

– Драга Лепида!

– Вие се завърнахте!

Протегнах ръце: гостенка звезда на един от сензационните вечерни приеми на Лолия Корнелия.

– Милите ми, колко пусто ми беше без вас!

Те побързаха да ме уверят, че всъщност Рим е бил пуст без мен, а аз се носех върху вълни от ласкателства. Ох, точно това ми липсваше: приемите, ухажорите, бижутата, клюките… Уредих си три срещи тази нощ. Спазих две от тях и оставих третия да чака. Колко забавно щеше да бъде следващия път да го прилаская отново!

– Императорът отново се е върнал в Дакия – каза ми Маркус, без да си прави труда да вдигне поглед от ръкописите си. – Опасявам се, че дълго време няма да го има.

– О, не се безпокой. Ще намеря много неща, които да правя, докато се върне! – Обърнах се точно навреме, за да видя Сабина, която притича зад един стълб. Тя ме избягваше тези дни. Ако ѝ кажех нещо, просто ококорваше огромните си очи. Как изобщо съм могла да родя такова дете?!

– Тя е абсолютно слабоумна – свих рамене, докато с Емилий Гракх пиехме вино до леглото. – Също като баща си, всъщност. Каква компания!

Избухнах в смях, когато той измисли кратко импровизирано стихче за моите слабоумни съпруг и дъщеря. До края на седмицата цял Рим се смееше.

– Аз може да съм прицел на насмешките ти – каза Маркус с приятния си глас, – но не и Сабина! Само ако чуя още един стих за дъщеря си, ще те изправя пред съда, независимо какви хубави историйки заплашваш да разкажеш. Ясно ли е?!

– Ох, колко си скучен! … – отвърнах провлечено, но все пак след това държах стихоплетството на Емилий да не засяга дъщеря ми. По-добре да не злоупотребявам с търпението на Маркус.

През есента всяка седмица вечеряхме в двореца, но без могъщото присъствие на Домициан не е същото. Императрицата е твърде безупречна домакиня, за да е забавна – но въпреки това, о, как потръпвах всеки път, когато видех изумрудите ѝ. А Юлия е така тиха и плаха, точно като Сабина. Пък е и погрозняла, освен всичко останало. Отслабнала, тя прилича на дълга върлина. Не беше ли помолила веднъж чичо си за разрешение да отиде при девиците весталки? Най-доброто възможно място за нея. Що за мъж би я поискал сега? Но за весталки не приемат вдовици, дори и императорски. Жалко.

О, бях пълна с планове! Върнах се обратно в Рим и животът стана хубав, и всичко си идваше на мястото, точно както исках. За това бях родена!

Паулиний си тръгна от Брундизиум към края на октомври, без да ми каже и дума – това не беше типичното му поведение, но го приех спокойно, просто вдигнах рамене. Сигурно беше станало нещо в казармите на преторианците. Напоследък изглеждаше сякаш отнесен или разтревожен, почти не ме посещаваше. А може би имаше някакви грижи в семейството – всяко семейство с Лепида Полиа в него беше обречено на разпад. Или може би бях започнала да омръзвам на Паулиний. И така да е, приемах го напълно спокойно. Харесвах го, но имаше един-двама млади трибуни, които желаеха компанията ми. Господарят ми не можеше да го приеме.

– Ти си музикант, дете – гълчеше ме претор Ларций, – творец! Трябва да имаш публика, а не клиенти.

– Предпочитам да гледам на тях като на ухажори, доминус… – Тъй като бях работила като проститутка, и то не толкова отдавна, виждах разликата между ухажор и клиент. Пък и ако не можех да си избирам публиката, за която да пея, можех поне да си избирам мъжете, които да ме ухажват, а и това беше нещо. Робите трябва да се примиряват с избора, който им предоставя съдбата. – Че какво лошо има да забавлявам от време на време някой приятен млад центурион?

– Да, но ти ги забавляваш само ако ти правят скъпи подаръци!

– Имам син, за когото трябва да мисля… Спестявам… – свих рамене аз.

– Но подобни неща носят на един певец лошо име! – въздъхна той. – Макар и робиня, някога може да поискаш да се омъжиш.

– Не искам никога да се омъжвам!

Законът не признаваше брака между роби. Съпругът и съпругата можеха да бъдат разделени, когато господарят им почине, и да не се видят никога вече.

Големите очи на Ларций гледаха през мен:

– Колко си цинична, дете!

– Да, такава съм, доминус!

Целунах пухкавата му ръка и се почувствах малко засрамена от този мой внезапен изблик на негодувание. Защото, макар и да имаше моменти, когато не исках да пея за приятелите му, моменти, когато исках просто да се сгуша с някоя книга в ръка или да изведа сина си на разходка като обикновена жена, аз не бях обикновена жена, аз бях робиня, и то робиня с късмет да попадне на много мил господар.

– Е, може би е по-добре, че не искаш да се омъжваш – каза Ларций. – Не мога да си представя някой мъж, който да се ожени за теб с това зверче, което имаш!

– Какво е направил пък сега?

Синът ми беше на пет и беше кошмар. Същински кошмар и изглеждаше точно като… Няма значение. Твърде късно е.

Грешка, помислих за Ариус, въпреки че вече не беше толкова зле, колкото някога. Вече не беше сякаш те раздират на парчета с нажежена до бяло маша; не, машата вече бе студена. Вместо да раздира, тя просто смушкваше.

Всичко беше заради спомените, помислих раздразнена, докато се покланях на Ларций, преди да си тръгна. Заради начина, по който отказваха да избледнеят. Все още помнех загрубялата му челюст. Помнех всеки негов белег, във въображението си прокарвах пръсти по всяка линия. Ариус, който ме целува, Ариус, разкървавен и бесен на арената. Ариус, който ме изненадва с краткия си смях, идващ дълбоко от гърдите му. Ариус, запечатан в мозъка на костите ми.

През първите дни на крайбрежната улица, всичко, за което мислех, беше как да изпратя съобщение в Рим на любимия си: "Аз съм в Брундизиум; ела и ме отведи надалеч." Но нямах пари по това време. Не достатъчно, че да изпратя писмо. По-късно, когато имах пари и изпратих диво, страстно писмо по Виа Апия на север, не получих отговор. Седмици в очакване, със затаен дъх и сломено сърце. Нямаше отговор. Защо изобщо бях учудена? Ариус не можеше да чете. Галий преглеждаше цялата му кореспонденция и нямаше никаква причина да му предаде писмо от мен. Аз размеквах неговия главен гладиатор, превръщах го в човешко същество, а това увеличаваше шансовете му да загине. Галий вероятно се е посмял над писмото ми, а после го е скъсал на парченца.

Не писах повече. Каква щеше да бъде ползата? Дори и Ариус да получеше писмо, той нямаше да може да стигне до мен. Аз никога нямаше да стигна до Рим, защото Ларций мразеше и града, и високомерната си жена, която харчеше парите му в огромната им къща в Авентин, а той си беше свил гнездо в Брундизиум. Така и аз щях да остана в Брундизиум, да пея и да се усмихвам, да забавлявам някой случаен, приятен млад патриций, да получавам закъснели новини за боевете на моя любим и да дишам по-свободно всеки път, когато той отново побеждаваше противно на всички очаквания.

Забрави го.

За това се молех всяка нощ, дори и сега. О, боже мой, нека да забравя! Нека да забравя! Така е по-лесно. По-лесно е да забравя и да спре да ме боли.

Но Бог, великият шегаджия, беше казал "не"! Никога не забравяй. Знай всичко за него, до дъното на душата му. Имай познанието за него, щом не можеш да имаш него самия. Имай спомените, щом не можеш да имаш него самия. Имай син с неговата усмивка, щом не можеш да имаш него самия.

И той имаше право, защото винаги съм знаела, че да обичаш мъж повече, отколкото обичаш Бог, е да си играеш с огъня.

– Ужасно място, нали?

Ариус сви рамене, когато Галий дръпна пердетата на теглената от волове кола. Той беше идвал в Германия и преди, по време на първата си обиколка из провинцията, след като бе остригал косата на Лепида Полиа до кожа и Галий беше преценил, че най-умно би било да напуснат града за известно време. Четири години по-късно мястото изглеждаше все същото: студено, сурово и ново. Шибани от вятъра колиби, кацнали по безплодните склонове на хълмовете, а в долините римските градове изглеждаха ярки и крещящи. Окованите роби от местните племена, обработващи поля, покрити със заскрежени буци пръст, обръщаха празния си обвинителен поглед към Ариус, когато преминаваше.

– Намусени хора са тези германци… – Галий се сгуши още по-дълбоко в кожите си. Той беше пожънал такъв неочакван успех с предишното турне на Ариус из провинциите, че бе преценил, че е крайно време за още едно. – Същински варвари – точно като теб, скъпо момче. И да не се опитваш пак да избягаш, чу ли? Ще ти сложа окови, ако се налага.

Ариус се бе опитал да избяга по време на първата си обиколка. Лицето му и гладиаторската татуировка го бяха издали, след като беше изминал пет мили, и оттогава Галий винаги го наблюдаваше зорко, когато напускаха Италия. Не се опита да избяга отново. Нямаше за какво.

Той имаше четири двубоя на арените на Германия онази зима, изправи се срещу бойци във вълчи кожи и бойци с шлемове с рога и ги уби всичките. След битките Галий го изпращаше срещу заплащане на вечерни приеми, където той се срещаше с наместници и легати, колесничари и сенатори, гримирани жени на патриции, които с радост го взимаха в леглата си, и момчета – трибуни с благи очи, които се опитваха да постигнат същото. Но той обичаше да се измъква от задушните пиршества и да отива в тъмните хладни градини, да гледа покрива от звезди, които изглеждаха много по-големи и по-ярки, отколкото през маранята и дима на Рим. Германия. Галия – леко вляво, и Британия – още малко по-наляво.

Агрипинензис. Не беше нещо особено. Двубой с един германец, след това гощавка в недовършения нов палат на императорския наместник Лапий Норбан. Стените може и да бяха дървени вместо мраморни и лампите може и да пушеха от непречистеното германско масло за лампи, но имаше скариди във винен сос, езичета от чучулиги, задушени в растително масло, тестени кори, пълнени с маслини и сирена… и медовина от Британия, студена, пенлива и смъртоносна. Докато я преглъщаше, Ариус си спомни как братята му се напиваха до несвяст със студена медовина и наблюдаваше как доста млади трибуни правеха същото на приема на наместника. Младият братовчед на наместника, както той забеляза развеселен, беше най-пиян от всички. Преторианец – тези мекушави пазачи на двореца никога не знаеха кога да спрат с виното.

– Гледах как се би днес – предизвика го преторианецът. Лицето му беше почервеняло, по бялата му туника вече имаше петна от вино, очите му светеха, пълни с враждебност. – Доста време ти отне, нали?

– Все пак спечелих. – Ариус не откъсваше поглед от чинията си.

– Заложих сто динара на теб. Ако беше загубил...

– Недей, Паулиний! – Наместник Лапий се спусна към младия си братовчед, целият сияещ с усмивката си и с фалшивите си пръстени. – Не тормози госта ни. Той ще те разкъса на малки парченца с голите си ръце и никой от нас няма да може да го спре. – Смигна към Ариус. – Не обръщай внимание на младия ми братовчед, Варварино. Разбито сърце, знаеш как е.

– Можеше поне да ми пише – мрънкаше си под носа Паулиний, олюлявайки се, докато робите му помагаха да се върне на собственото си място. – Нито думичка – злобна змия.

– Горкият Паулиний – каза наместникът развеселен. – По-добре да го изпратя да си ляга, преди Сатурнин да му е скочил. Онова там е Сатурнин – отбеляза той важно, – управител на Горна Германия, нали знаеш. Той си пада по момченца, особено пияни хубавци като Паулиний. Ще си отиде до една година и бездруго. Сатурнин, имам предвид. – Лапий пооправи перуката си, гърдите му се изпъчиха, докато благородните му гости наблюдаваха как си бъбри толкова приятно с най-великия гладиатор на Рим. – А ето и една пикантна клюка, която не можеш да чуеш в Рим, Варварино. Сатурнин ще бъде отстранен от наместническия си пост до края на годината! Домициан не харесва мъже, които си падат по момченца, нали разбираш. Представи си само! Хубав младеж е по-приятен за блудство, отколкото което и да е момиче, и ще откриеш едва шепа мъже в Рим, които да не са съгласни с мен, но за пръв път нашият император е един от тях. Само като си помисля за император Нерон и неговите момченца! Когато го изритат от наместническия пост и това стане най-голямата новина в Рим, Варварино, кажи им, че си го чул за пръв път от мен.

– Да не мислиш, че ме интересува – каза Ариус – кой управлява затънтените ви провинции?

Усмивката на Лапий започна да се изплъзва, но той я улови и я върна обратно на мястото ѝ:

– Отлично – каза той ведро. – Танцьорките са готови. Прекрасни са, нали? Всичките са твои! Разбира се, ако ги искаш Ариус се върна към медовината си, гледайки с безразличие гъвкавите кафяви тела, които се гърчеха голи върху мозайката. На сутринта го чакаше път от Агрипинензис до Таунус. Боец от Думнония го очакваше, беше се заклел публично, че ще изпрати Варварина с крясъци при боговете му. Донякъде Ариус се надяваше това да се случи.

Декември се стопи в януари, сливайки се в една пиянска, нещастна зима за Паулиний. Пиянството и нещастието се изпариха за миг, когато новината гръмна в палата на братовчед му: наместник Сатурнин от Горна Германия бе организирал въстание. Беше се провъзгласил за император и начело на една войска от легионери и местни жители се беше насочил към Агрипинензис.

Глава тринайсета

– Сега и Горна Германия! – мърмореше сенатор Скаврий. – Какво следва? Галия? Испания?

Още недоволно мърморене. Нещата в Сената вървяха по обичайния си начин, въстанието почти не се споменаваше. Сатурнин беше обявен за самовлюбено конте, разочарован стар войник, следван от шепа намацани със синя боя местни диваци. Но повече сенатори от обикновено продължиха да дискутират събитието, след като вече беше достигнато крайното заключение; те се скупчваха заедно по мраморните редове, докато пръстите им нервно си играеха с лилавите ръбове на тогите им.

– Ако и Египет се надигне, ще останем напълно блокирани

– … а и императорът е далеч, в Дакия Отново гласът на Скаврий – басов и с нотки на паника:

– Казвам да преговаряме със Сатурнин сега. Да го усмирим. Кой знае какво може да се случи?! Искаме ли още една година като Годината на Четиримата императори?! Тогава сенатори падаха в канавките от лявата и от дясната страна на пътя, защото са симпатизирали на грешния претендент! Искаме ли същото?

– Годината на Четиримата императори – гласът на внука на бога Август преряза суматохата като с нож. Очите се насочиха към фигурата с посивяла коса, която седеше отделена на известно разстояние и лениво чертаеше кръгове с перото си по мраморната скамейка. – Чудех се кога някой ще я спомене. Двайсет години изминаха оттогава и все още никой от вас не говори за това, без да се разтрепери от страх!

– Лесно ти е да го кажеш, Норбан! – тросна се Скаврий. – Ти не се бориш със зъби и нокти за живота си като останалите, когато главите започнат да се търкалят. Какво знаеш ти за треперенето от страх?

– Знам, че докато седим тук и си говорим, синът ми е в Долна Германия! – Маркус все още гледаше надолу към перото си. – Знам, че носи от лилавата императорска кръв във вените си, точно като мен. Знам, че наместник Лапий го е назначил за неформален командир на легионите в Долна Германия – от почит към името му. Това означава, че когато Сатурнин направи равносметка за тези, които застрашават управлението му, Паулиний ще е пръв в списъка Кратка тишина. Маркус Норбан тежко се изправи на крака, стар и изморен под тежестта на сенаторската си тога, лицето му – нашарено от бръчки и рамото му – силно изгърбено. Но въпреки това гласът му отекваше из Сената и навсякъде малките групички от изплашени мъже обърнаха поглед към него.

– Годината на Четиримата императори. Това беше годината след управлението на Нерон; годината на Галба, Отон, Вителий и Веспасиан. Повечето от нас си я спомнят доста ясно. Аз определено я помня. Галба конфискува семейните ни имения, Отон изпрати на баща ми учтива покана да се самоубие, а Вителий ме хвърли в тъмница, където прекарах три месеца, грижейки се за разместеното си рамо, четейки книгите, които успяваха тайно да ми донесат малкото приятели, които ми бяха останали, и чудейки се дали ще бъда екзекутиран. А когато Веспасиан дойде с боен марш и реши, че съм достатъчно безобиден, че да бъда освободен, бях въшлясал, осиротял, опърпан, осакатен и сам – тъй като повечето членове на семейството ми бяха решили да скъсат връзките си със "закрилата" на моето императорско име. – Шумолене в залата. Маркус се усмихна изморено. – Така че, да, аз помня тази година! Година на алчни узурпатори, които убиваха, бунтуваха се и влачеха Рим през тресавището. Сега поглеждаме към Сатурнин и се чудим дали той не е поредният Отон или Вителий. Взираме се към Египет и Испания и се чудим дали там някъде не се крият още Отоновци и Вителиевци, които чакат удобен миг, за да скочат. Някои от нас ще започнат да се чудят как по-бързо да се махнат от Рим. Някои от нас ще започнат да се чудят дали не могат да сключат сделка със Сатурнин. Някои от нас вече се чудят дали не можем да играем двойна игра и да излезем победители, независимо кой от двамата ще спечели. А аз ви гарантирам – очите му се плъзнаха по редовете от сенатори, – че някои от нас се чудят дали не можем просто да оставим Домициан и Сатурнин да се избият взаимно и да грабнем престола, когато те са вече мъртви!

Един-два чифта очи заблестяха.

– Но да оставим чуденето настрана, никой от нас не иска още една Година на Четиримата императори, нали? Аз не искам. Имам син, когото мога да загубя, и дъщеря, и ако тъмницата накара косата ми да посивее на трийсет и три, представете си какво може да ми причини на петдесет и три. – Нова вълна от сподавен смях. – Дори и тези от вас, които тайно си мислят, че от мен ще стане по-добър император, отколкото от Домициан или Сатурнин, наистина ли искат още една война? Не мисля. Не и когато пресметнете какво би коствало това. – Гласът на Маркус внезапно стана по-гръмък и се извиси до далечните кътчета на залата. – Но именно това ни предлагате – война – всеки път, когато се скупчвате на малки изплашени групички и си шепнете колко мъдро би било да отстъпим. Вие павирате пътя към войната, но няма да взема участие, защото аз мразя да отстъпвам. – Очите на Август Бога пронизаха всеки един от тях. – Не и пред амбициозна мижитурка като Сатурнин. Така че, докато не станете готови да дадете пълната си подкрепа на Домициан, защото пълната подкрепа е единственото, което спира амбициозните мижитурки с войска, докато не станете готови да направите това, събратя сенатори, аз си отивам вкъщи. Отивам си вкъщи, за да видя дъщеря си и да се чудя дали вашите препирни са я обрекли да бъде пронизана от германско копие!

В пълна тишина сенатор Маркус Вибий Август Норбан излезе, накуцвайки, от Сената.

– Татко! – Сабина подръпна ръката на Маркус.

– Какво има? – Палата ѝ се беше свлякла назад и той я оправи, за да покрие косата ѝ. Дори и когато зимните ветрове не хапеха ожесточено лицата, олтарът на Минерва беше студено мраморно място. Никой не се доближаваше с непокрита глава.

– Защо боговете обичат повече белите бикове?

Понтифексът хвърли кръвнишки поглед, докато водеше бика напред, а Маркус сложи пръст върху устните на дъщеря си. Едвам се сдържа да не се разсмее. Бели бикове, бели лебеди, бели свине защо наистина боговете искаха жертвите им да са бели? С толкова много майки, молещи се за синовете си в Германия, били те от едната или от другата страна на бойната линия, в Рим не бяха останали почти никакви бели животни. След като си беше тръгнал, накуцвайки, от Сената, той отиде направо на пазара, за да търси жертвено животно, и плати невероятна сума за едно мършаво биче, чиито бутове не биха могли да нахранят дори и едно петчленно семейство.

– Боговете просто обичат кръв, Сабина Понтифексът отведе бика до стъпалата на храма. Още двама свещеници мънкаха молитвите си, а бикът извърна глава от нетърпимата смрад. Стъпалата бяха червенокафяви и лепкави. Сабина изглеждаше нервна, но самата тя беше помолила да дойде:

– Искам и аз да се моля за Линий!

А той ѝ позволи да скрие лицето си в диплите на тогата му, когато ножът се спусна надолу. Бикът измуча, падайки на колене, а Маркус пристъпи напред, за да потопи ръцете си в кървавата струя.

– Минерва, закриляй сина ми! – помоли той. Пред очите му се мяркаха обърканите образи на енергичното четиригодишно хлапе, което виновно признава, че е пуснало бръмбар в чашата с вино на майка си, на младежа, пръскащ се от гордост в чисто новата си преторианска ризница, на мъжа, който се гърчеше от страст под впиващите се в плътта му нокти на Лепида. – Минерва, богиньо на войниците! Хиляда бика, бели или е какъвто друг цвят поискаш, ти давам, ако върнеш сина ми невредим у дома! – Преплете алените си пръсти, докато жреците свършиха с напевите си и бикът издъхна. – Кръв за кръв!

– Направихме каквото можахме. – Командир Траян сви рамене. – Сега ще чакаме.

Паулиний погледна втория главнокомандващ: як, силен, плещест, с около дванайсет-тринайсет години по възрастен от Паулиний, който носеше ризницата си сякаш му беше втора кожа. Траян командваше най-добрите и най-свирепи легионери в Долна Германия и по право той трябваше да ръководи офанзивата срещу Сатурнин. Но братовчедът на Паулиний, наместник Лапий, истерично бе настоял Паулиний да бъде назначен за неофициален командир и на двата легиона, противно на всякакви правила за военен ранг, а той – изведнъж изтрезнял от едномесечно пиянство с вино и от мъгливо самосъжаление – не беше отказал. Не можеше да ликува, не и когато гражданската война дебнеше зад ъгъла, но не можеше и да накара пискливия гласец в главата си да спре да тананика: Командир на два легиона! Командир на два легиона! Не че Траян беше особено щастлив от този факт.

– Имам нужда от теб – беше казал Паулиний без заобикалки. – Аз не познавам тази страна, не познавам войниците ти, не познавам и терена. Ти ще си дясната ми ръка.

– Да, командире – каза Траян сковано. – Ще се радвам да служа под твоето командване.

– Глупости – беше казал Паулиний, – но все пак мога ли да разчитам на теб?

Прямият поглед на Траян го проучи щателно.

– И ти ли си конте като братовчед си? – засмя се той и двамата станаха приятели на мига.

Траян беше свършил много от работата по бързото укрепване на града, като съветваше Паулиний къде най-добре да разположи отрядите; главната заслуга на Паулиний бе, че възпираше Траян да не удуши Лапий, който дори и сега се беше сгушил в своя грубоват дворец с дървени стени и хленчеше.

Сега те чакаха, възседнали конете си, рамо до рамо, загърнати в тежките си наметала, а дъхът им се белееше в мразовития въздух. Пред тях стояха стройни редици легионери, подпрени на щитовете си и бъбрещи помежду си.

– И така, защо си в Германия, вместо да си кротуваш на топло в двореца? – попита Траян лениво. – Каква е твоята отрова, Норбан – жени, семейство, дългове?

Паулиний се поколеба.

– Жени – каза той. – Семейството също, като се замисля.

– Бих предпочел да се разправям с разбунтувала се провинция и орда крещящи германци.

– Аз също. – Паулиний преметна кичур от гривата на коня си от другата страна на врата му.

Незнайно защо, точно преди сражението, Лепида изглеждаше много далечна. Той не можеше да си я представи ясно, не и тук с мириса на сняг и стомана, с кал в носа и със звука от подрънкване на щитове в ушите. Това беше мирис на мъжество; тя нямаше място тук.

Траян присви очи, като погледна към небето.

– Развиделява се.

– Добре.

Слънчев ден, битка, опит да спаси императора от гражданска война… Може би дори щеше да загине, а тогава баща му щеше да има защо отново да се гордее с него.

Наметнат с кожи кон спря пред тях, разпръсквайки замръзналата кал с копитата си. Разузнавачът скочи на земята и поздрави:

– Командире, Сатурнин е забелязан. Единайсети и четиринайсети легион се задават от североизток.

– А подкрепленията? – попита Траян отсечено.

– Все още не се виждат, командире.

– Добре! – Паулиний размърда меча си в ножницата. – Разгърни първа дивизия.

Да. Много подходящ ден за умиране.

– Настъпление!

Бойният ред бе нарушен, мъжете на Сатурнин напускаха стройните си редици и се впускаха в самостоятелни сражения. Снегът беше обагрен в алено, а битката бушуваше. Паулиний седеше напрегнат, с присвити очи и се опитваше да осмисли случващото се.

– Да настъпим от юг? – изрева той, когато Траян рязко възпря цвилещия си кон, чиито копита се подхлъзнаха в кишата.

– Няма отстъпление! – Със сдвоени юзди, навити около юмрука му, и с меч в ръката, Траян изглеждаше като Марс, слязъл на земята. Те трябваше да се надвикват със стенанията на ранените мъже, с бойните викове на победилите в двубоя легионери, с тропота на копита и с металическия звук от удрящи се щитове. – Ни следа от Сатурнин!

– Ето го там отзад – Паулиний посочи към една могила до брега на реката. Той едва се сдържаше да стои мирно на седлото. Под доспехите му капеше пот и докато съветваше Траян да запази спокойствие, самият той копнееше да се втурне и да се бие, както правеха легионерите. – Стои на безопасно разстояние Траян добави няколко точни коментара за външността, потеклото и сексуалния вкус на врага им. Паулиний се изсмя мрачно. Центурионите му се навъртаха наоколо и чакаха заповеди, но за момента нямаше такива. Просто тежко, мудно сражение.

Слънцето беше пробило през облаците и удряше с жестоки ослепителни лъчи бойното поле. Под яростната атака на слънчевата светлина, под тежките крака и горещия дъх на бойците, които в броните си здраво се сражаваха рамо до рамо, отъпканият сняг се превръщаше в каша. Един легионер – или на Паулиний, или на Траян, или на Сатурнин – кой ли можеше да каже? – се подхлъзна в кървавата каша и умря с писъци, набучен на гладиуса на друг войн.

– Мислиш ли, че ние Продължителен остър вой прекъсна думите му. И двамата се обърнаха към гората.

– Диваци! – Траян изплю цяла върволица от псувни. – да изгният при Плутон[19] дано

Паулиний пришпори коня си нагоре по едно стръмно укрепление, като прегази тялото на един легионер, паднал пронизан от копие през окото още в първите мигове от битката.

– Плутон… – повтори той като ехо.

– Как изглеждат? – провикна се нагоре към него Траян.

– Хати, вероятно. Поне осемстотин. Тояги, вълчи кожи, татуировки… – Паулиний извика на помощник-главнокомандващия: – Дай сигнал!

Тръбите нададоха кратък повтарящ се звук и легионерите стегнаха редиците си. Хатите изскачаха иззад дърветата като вълци, чийто вой вещаеше смърт за чуждите богове. Водачът начело, размахващ плячкосан римски щит, на който беше забучена главата на злощастен легионер, крещеше – предизвикваше всеки мъж, достатъчно храбър, за да се приближи да се бие с него. Другите от племето, които го следваха, подхванаха воя, ревяха за кръв като глутница диви животни, избягали от някаква ужасяваща арена. Далечно ликуване се чу сред мъжете на Сатурнин. Паулиний докосна с пръсти дръжката на меча си, кръвта пулсираше във вените му. Идваха все по-близо. По-близо. Към замръзналата змиевидна снага на Рейн. Паулиний не можеше да чака повече – щеше да се спусне към ордата, сам да убие водача им, да забучи главата му на щита си и да го изпрати обратно в демоничното царство на подземния бог Плутон, от което беше излязъл

– Минерва! – промълви той към богинята на всички военни стратегии. – Бъди с нас!

Стисна по-здраво меча си. Воят се впиваше в слуха му, докато тъмната орда пълзеше по замръзналата река.

Освен… реката!

– О, богове! – прошепна той. – О, богове, да!

Не Минерва, а Фортуна – Фортуна – богинята на съдбата – току-що бе прелетяла над него, шумолейки със златните си криле.

– Какво? – Траян пришпори коня си, докато гледаше назад към бойното поле.

Втората вълна от германци се втурна към замръзналата река, когато Траян се покачи на укреплението. Паулиний почти си помисли, че чува пропукването на леда – и точно тогава се случи! Групичка скупчени германци изкрещяха, потъвайки в ледената вода.

– Слънцето! – смаяно извика Траян, невярващ на очите си. – Това откачено слънце!

Ревът заглъхна, когато германците започнаха да се оттеглят. Прегрупираха се. Отново нападнаха. Огромна ледена кора се отчупи и предната редица на диваците изчезна в Рейн. Дори и при целия шум от битката те успяха да чуят писъците, пляскането във водата, виковете на давещи се хора. Главата, забучена върху щита на водача, се беше търкулнала настрана, ухилена нагоре към слънцето, докато самият водач, увит в кожи, се удави с бълбукане.

Паулиний подвикна към помощника си:

– Обяви атака! Притиснете Сатурнин към възвишението!

Войските му се разпръснаха с усмивки по лицата, а тръбите започнаха да тръбят. Траян нададе боен вик. Паулиний се наведе от седлото си, взе едно копие и го издигна високо.

Траян грейна в широка усмивка:

– Хайде!

– Ти си жив! – Лапий обърса с кърпа закръгленото си лице. Изглеждаше състарен с десет години. Всички около него се суетяха, робите и жените с очи, разширени при вида на двамата мръсни войници сред тях. – О, богове, ако беше загинал в тази битка, Паулиний?!

– Той не е на себе си – каза Траян над главата на Паулиний. – Превърна се в герой.

Паулиний мигаше. Беше жив. Не можеше напълно да повярва.

– … сам си проправи път нагоре по хълма право към самия Сатурнин Групата младежи, които постоянно се навъртаха около Лапий, се ухилиха на Паулиний и тупайки го по рамото, скалъпваха поздравления. Паулиний ги виждаше като в мъгла и си мислеше за Сатурнин. Просто войник, който искаше истински действия, вместо само да гледа представления с диви зверове и намръщените физиономии на местните… Имаше някаква идея да убие Сатурнин лично, но когато пристигна на хълма, откри, че той сам се бе пронизал в корема. Беше погледнал нагоре към Паулиний с очи, пълни с кръв, умиращ бавно, и Паулиний прокара гладиуса си през сърцето му, за да сложи край на агонията. Траян откри Паулиний, облегнал гръб на едно дърво, а отсечената глава на Сатурнин се търкаляше до него.

– Четиринайсети легион е съсечен, а единайсети бяга. Ще са щастливци, ако се разминат с екзекуция – един на всеки десет.

Той установи, че би предпочел Сатурнин да го беше убил! Сега ще трябва да се изправи пред Лепида и пред баща си! Дори битката не бе оправила нещата. Ситуацията отново беше трудна. А в разгара на сражението всичко ставаше толкова лесно

– … изловихме и последния от диваците, но бих се обзаложил, че едва ли и един на всеки десет е успял да се измъкне от Рейн Дебела жена в розова стола въздъхна с облекчение и припадна. Робите се засуетиха безрезултатно около нея. Паулиний се загледа в пълничките ѝ бели крака, докато Траян не го сграбчи за ръката и отново го завлече навън. Останалата част от деня, останалата част от седмицата преминаха като във водовъртеж. Траян преследваше въстаналите легионери със същинска наслада. Разчлененото тяло на Сатурнин беше изложено на показ пред двореца на наместника и беше оставено да се разлага: предупреждение към всички евентуални узурпатори. Навсякъде, където минеха Паулиний и Траян, възседнали конете си, гражданите ги посрещаха с приветствени възгласи, а легионерите удряха по щитовете си.

– Престани да трепериш – ухили му се Траян, – ние сме герои!

– Би ли престанал да го повтаряш? – изръмжа Паулиний.

– Ти си странна птица, Норбан. Повечето от нас си мечтаят да бъдат герои.

– Ти си героят! Ще ти уредя хубав пост, дори и това де е последното нещо, което ще направя.

– Аз – бюрократ?! – възнегодува Траян. – Аз съм човек на войската, чист и обикновен. Хайде да се напием и да си потърсим курви. Момчета или момичета за теб?

– Момичета – каза бързо Паулиний.

– Послушай съвета ми – усмихна се Траян. – Момичетата може и да са по-хубави, но момчетата носят по-малко главоболия. Едва ли ще имаш нещо против да опиташ

– Не, не е в стила ми Паулиний вече беше свикнал на този род предложения. Половината от приятелите му и повечето от висшестоящите предпочитаха момченца или млади войници пред собствените си съпруги.

– Жалко. Все пак не искаш ли да се напием?

– О, богове, да!

Пристигна писмо от бащата на Паулиний, изпратено по бърз куриер. Един-единствен лист пергамент, един-единствен ред: – Браво, синко. Маркус.

– Мрази ме! – изкрещя Паулиний към писмото. – Отречи се от мен! Не ме поздравявай!

Той смачка писмото и го захвърли на пода. После прекара следващия час да го изглажда. Лепида не написа нищо.

След една седмица пристигна императорът.

– Норбан, нали? – От прословутия поглед на Флавиите коленете на Паулиний омекнаха. Той гледаше в една точка покрай ухото на императора. – Познавам баща ти. Ще се присъединиш към мен за вечеря след два часа. – Обърна се към Лапий: – Доведи изменниците. Ще си уредим сметките с тях още сега.

– Всичките ли, Господарю и Бог наш?

– Командирите. От легионерите ще бъдат екзекутирани един на всеки десет; това може да почака до утре. Подгответе командирите! – Лилавата тога на императора се раздипли, когато той рязко се завъртя и тръгна през двора. Дванайсет преторианци, шест помощници, група военачалници, шепа роби и Лапий Норбан подтичваха след него.

– Значи така един цезар се справя с изменничеството! – подсвирна Траян. – Стилът му ми харесва.

Паулиний сниши глас:

– Той дори не свика съд

– Че на кого му е притрябвало? Знаем, че са виновни! – Траян махна пръска кал от рамото на Паулиний. – Върви да се издокараш, хубавецо! Ще вечеряш с най-могъщия човек в света.

Най-могъщият човек в света почти не погледна към Паулиний, когато той влезе в императорските покои, а го поздрави сухо.

– Норбан – каза той делнично, – сядай. Яж. Полева храна. Мразя изтънчени блюда по време на война.

Паулиний седна, плащът му се оплете в краката на стола, а той боязливо се обслужваше сам. Яде мълчаливо известно време, докато императорът хем се хранеше, хем между хапките диктуваше писмо на двама помощници, хем набързо преглеждаше купчината с кореспонденция. Коравият войнишки хляб и обикновената яхния изглеждаха странно в златните чинии на Лапий. Също както и самият Домициан, който седеше на копринени възглавници, с кожен нагръдник и груба легионерска туника, и набързо прелистваше дузина оръфани стари папки с листове пергамент. Паулиний го погледна скришом – този бе мъжът, когото баща му беше обявил едновременно за добър военачалник и велик администратор; мъжът, който беше наредил да избият всеки десети от цели легиони, а беше мил с лудата си племенница; мъжът, за чиято поквареност се шушукаше и който беше погледнал с интерес към Лепида; мъжът, който сега седеше пред него в една обикновена шатра и носеше по-малко коприна и злато от собствените си слуги Императорският поглед се стрелна нагоре точно в този момент. Паулиний се изчерви и се захвана с вечерята си. Твърде късно.

– И така, Норбан – флавиевският глас накара Паулиний покорно да погледне нагоре, – ти си трибун в преторианската ми гвардия.

– Да, цезаре. Бях разквартируван в Брундизиум.

– Хм… – Домициан щракна с пръсти на един писар и му продиктува кратко поздравление. – Под ръководството на командир Денсус?

– Да, цезаре – отвърна той, чудейки се как е възможно императорът да знае това.

– Познавам всичките си преториански командири – каза Домициан, сякаш прочел мислите на Паулиний. Императорът имаше широко червендалесто лице като на добросъвестен търговец, но Паулиний знаеше, че на тези черни очи не им убягва почти нищо. – Твоят баща е сенатор Маркус Вибий Август Норбан.

– Да, цезаре.

– Ти си единственото му дете?

– Имам сестра. На четири години. Обича кайсии. – Паулиний затвори очи: Защо ли казах това?

– Нервен си – императорът неочаквано се усмихна. – Ние, цезарите, имаме такъв ефект върху хората. Пийни си вино!

Паулиний отпи с благодарност.

– И така… Ти не беше разквартируван тук, в Германия? – попита, докато подпечатваше множество документи.

– Не, цезаре. Бях в отпуска. Братовчед ми Лапий ме назначи за командир на легионите въпреки възраженията ми.

– Възраженията ти? – Черните очи се впиха изпитателно.

– Не бях добър избор. Не знаех нищо за Германия, нито за Сатурнин и легионите му. Никога нямаше да се справя без помощта на легат Марк Улпий Траян. Най-горещо го препоръчвам!

– Ще бъде възнаграден в най-скоро време. Но ти беше главнокомандващият.

– Не беше особена битка. Ако ледът на Рейн не се беше пропукал

– Не обичам думата "ако". – Императорът разтопи парче восък на пламъка на свещта. – Ако ледът на Рейн не се беше пропукал… И какво от това? Фортуна е била на твоя страна. Ти спечели.

– Просто не очаквайте да се случи отново – изскочи от устата на Паулиний. – Хм. Това исках да кажа Домициан се изсмя:

– Да не се опитваш да си изпросиш наказание вместо награда?

– Не, цезаре.

– Чувам, че си убил Сатурнин със собствените си ръце?

Писарите продължаваха да драскат нещо, докато Домициан продължаваше да размята купчини от писма и свитъци.

– Той се самоуби.

– Можеше да си припишеш заслугата! Никой нямаше да разбере.

Паулиний сви рамене.

– Тренирай с мен някой път – каза императорът внезапно. – Имам нужда от упражнения.

– Цезаре?

– Да, знам как се държи меч. – Той размаха перото като меч в сложно движение за париране, преди да го свали, за да подпише едно съобщение. – Ужасно съм загубил форма, тъй като всичките ми партньори ме оставят да победя. Дразнещо е. Ти ще ме оставиш ли да победя, трибун Норбан?

– Не

– И аз така си мисля. – Домициан счупи един печат със загрубелия си палец и набързо прегледа още едно писмо. – И така… Ти ми спести безпокойството самият аз да потушавам бунта на Сатурнин и легионите му. Затова ти благодаря!

– Благодаря! Исках да кажа, няма за какво, цезаре.

– Не беше кой знае какъв бунт, а и се съмнявам, че щеше да стигне далеч. Но ти ми спести неприятностите да укротявам разбунтувала се провинция. И все пак не мога да ти организирам триумфално шествие. Размириците, дори и потушените, не са нещо особено. – Продължаваше да преглежда писмото. – Така аз се оказвам длъжник на войн, когото не мога да възнаградя. Колко интересно Още една пауза. Домициан вдигна поглед от писмото и се вгледа в очите на Паулиний. Паулиний отвърна на погледа му. Не знаеше какво да прави с ръцете си.

Императорът кимна с глава на прислугата, пазачите и суетящите се наоколо писари.

– Оставете ни сами.

Те се измъкнаха от стаята в редица, докато си шепнеха.

– Ще повиша братовчед ти Лапий до поста консул следващата година. Той е глупак, но един глупак може да нанесе сравнително малко щети като консул. – Ръцете на Домициан за пръв път се спряха, той остави перото и замислено потупа по масата. – Командир Траян ще получи пост в Иудея, което гарантира много усилена дейност. Аз възнаграждавам лоялните. Имам нужда от тях около себе си за деня, когато някой убиец посегне на живота ми.

Паулиний си припомни слуховете, разнасящи се в трапезарията на военните: "Императорът се бои от собствената си сянка

– Знам, говорят, че се боя от собствената си сянка. – Домициан отново прочете мислите на Паулиний и той подскочи. – Но при положение, че половината от последните десет императори са умрели от нож, би трябвало да съм глупак да не се страхувам от убийци. Да си император е опасна професия! – Домициан съзерцаваше върховете на пръстите си. – Не моля за състрадание. Но човек понякога се… изморява.

Паулиний почувства неочакван пристъп на съчувствие.

– Не ви завиждам, цезаре! – каза той откровено. – Хората може и да допускат, че искам вашия пост, само защото моят прадядо е бил император. Но не го искам за нищо на света.

Домициан го изгледа остро, отвори уста, за да каже нещо. Затвори я отново, а остротата в погледа му избледня до съсредоточено изражение.

– Знаеш ли – вглъбено каза той, – мисля, че ти вярвам.

Те размениха погледи отново, от чисто любопитство.

Домициан кимна и се протегна за пергамент. Набързо изписа една страница, подпечата я с имперския печат най-отдолу и плъзна по масата още мокрия документ към Паулиний.

Паулиний прескочи формалните фрази, … ние в резултат признаваме Трибун Паулиний Вибий Август Норбан… като възнаграждение за лоялността и предаността му… удостояваме с титлата и отговорностите на... Той примигна. Отскочи назад. Прочете по-внимателно. "Удостояваме с титлата и отговорностите на... Той повдигна поглед в изумление.

– Цезаре – това е твърде много.

– Това го преценявам аз!

– Със сигурност има по-квалифициран мъж

– Разбира се, че има по-квалифицирани мъже. Всички те ще те намразят за това, че си ги изпреварил, и ще се опитват да те злепоставят при всяка възможност. Приеми поста и ще си създадеш стотици смъртни врагове. Искаш ли го?

– Ами, разбира се, че го искам, но

– Тогава защо се опитваш да ме разубедиш?

– Не се опитвам да ви разубедя, цезаре. Аз просто смятам, че Черните очи на Домициан се развеселиха.

– На теб никой никога ли не ти е казвал да не противоречиш на императора?

Паулиний усети как устата му се отваря и затваря като на риба. Ушите му бучаха.

– Ами аз нямах намерение да ви противореча, цезаре. Аз просто

– Добре – императорът протегна ръка. – Поздравления, префекте!

Лепида Наистина се радвах, че малкото въстание на Сатурнин беше претърпяло пълен неуспех в Германия. От него нямаше да излезе добър император, въобще. Всички знаеха, че си пада по момченца, а къде отивах аз в такъв случай? Така че бях доста облекчена, заедно с всички други в Рим, когато бунтът беше потушен. Имаше дори и малък бонус за мен: Домициан със сигурност щеше да се върне в града най-сетне след дълго очакване, а аз имах нова пламенно-оранжева стола със златна бродерия, която щеше да заслепи очите му

– Да знаеш, че синът ти е героят на деня! – подигравателно изсъсках на Маркус по време на една от редките ни вечери.

Напоследък почти не се виждахме, всеки се придържаше към собственото си крило на къщата и се срещахме само заради етикета. Аз обмислях да си купя собствена къща, в по-модерен квартал от Капитолийския хълм.

– Линий е герой – оповести Сабина.

– Не, не е скъпа. Паулиний е земен червей, маскиран като мъж! – казах аз и се усмихнах на Маркус. – Ябълката не пада по-далеч от дървото, нали?

Той погледна през мен, сякаш бях направена от стъкло. И не ми каза новината. Трябваше да я науча от Гней Апиций, най-новия ми любовник.

– Преториански префект?! – изправих се аз рязко в леглото. – Императорът е назначил Паулиний за преториански префект?!

– Изненадващо, нали? Момчето едва ли е много по-голямо от теб… – Гней ме ощипа по гърдата – и е служил само като трибун. Голям скок за някой толкова млад Преториански префект. Един от най-важните постове в Империята. Очите и ушите на императора. Пазител, шпионин, командир на личната армия на императора… Паулиний изведнъж един от най-властните мъже в Рим!

– Маркус, защо не ми каза? – казах аз рязко, когато се прибрах вкъщи.

Той дори не вдигна очи от свитъка, който четеше.

– Някой от твоите любовници със сигурност щеше да ти каже новината.

Нацупих се и излязох от стаята. Как смееше да ме държи в неведение за нещо подобно? Новина като тази беше изключително важна. Не бях планирала да държа Паулиний на верижка, когато се върне в Рим, но сега нещата бяха различни. Сега той беше дясната ръка на императора. Можеше да ми осигурява покани за двореца всяка вечер! Освен ако не ме беше забравил… Но всъщност не мислех, че е възможно. А ако беше, щях бързо да го накарам да си припомни. По-добре да седна да му напиша писмо още сега, за да го подсетя.

Може би трябваше да се омъжа за него. Дали щеше да е възможно от правна гледна точка? Рим има толкова досадни закони за кръвосмешението.

"Скъпи мой Паулиний"