Господарката на Рим

В Храма на Веста Пламъкът на олтара е два пламъка. Очите ми са замъглени. Глад. Прави ме слаба. Разсеяна. Отдалечена. На хиляди левги от това тяло, което мразя.

– Твърде си слаба, Юлия – мръщи ми се той понякога.

Е, дори и един цезар не може да има всичко. Ям, когато ми каже, а когато си тръгне, отивам в лаваториума и повръщам всичко. От седмица не съм яла. Тялото ми ще се стопи.

Полусестра ми Флавия ми пише. Дори и от такова разстояние, на каквото е Сирия, където мъжът ѝ е наместник, тя е чула достатъчно, че да се тревожи.

"Чух някои много странни слухове, скъпа моя" – написа ми тя с бързата си непоколебима ръка. "Хората обичат да говорят, нали? Чичо ти вероятно пак е увеличил данъците, за да ги накара да си измислят такива неща. Но достатъчно за клюките. Добре ли си, Юстина? Изобщо не звучиш като себе си."

Юстина. Това беше галеното име, с което баща ни ме наричаше, когато бях малка. Юстина, защото изглеждах сериозна като съдия. Вече никой не ме нарича Юстина. Никой, освен Флавия, която е на хиляди левги далеч от тук и не бива да я тревожа.

Маркус се тревожи. Нещо го е направило нещастен, но пак намира време да се тревожи за мен. "Хапни нещо, Юлия. Пази си силите." Мисли си, че съм луда.

"За бога, дете, наистина си твърде слаба", ми каза императрицата миналата седмица. Отношението ѝ към мен не се промени: спокойно, величествено, учтиво. Ако изобщо нещо се е променило, е, че ме гледа с леко съжаление.

Заради чичо ми? Или защото съм луда?

Ядях по малко, когато замина за Германия. Но сега той се връща. Получих писмо, след като Сатурнин беше убит, и това, което пишеше вътре, накара плътта ми да се стопи от тялото ми за миг. Но тогава погледнах писмото отново и в него нямаше нищо, освен грубовати закачки. Дали не си въобразявам всичко? Образите – толкова са разпокъсани. Затварям очи и единственото, което не потрепва, е пламъкът.

Веста, богиньо на огнището и дома, помоли орисниците на съдбата да съкратят живота ми. Отнема твърде дълго време да умра от глад.

Глава четиринайсета

90 година след Христа

– Брундизиум Господарят ми беше пълничък, плешив, усмихнат и весел човек, но две дълбоки линии се появяваха от двете страни на устата му, когато се ядосаше, и го превръщаха от безобиден претор в суров и разгневен съдник. Двете линии бяха много дълбоко врязани днес, когато влязох в слънчевия малък атриум и се изправих пред него, седнал на сребристия си лектус. Това щеше да е сериозно.

С няколко остри думи ми разказа какво е станало.

– Съжалявам, доминус! – казах покорно. – Няма да се случи отново.

– Казвала си го и друг път, Теа! Винаги се повтаря.

– Ще бъда по-внимателна този път, доминус. Обещавам.

– Доста пари изгубих. А и нещо повече от пари.

– Знам!

Никога по-рано не го бях виждала толкова ядосан. Потреперих.

– Знаеш ли колко редки са асирийските двойни флейти? – Лариций ме стрелна с поглед. – Трябваше да ги внеса чак от Тива! Купени са от най-стиснатия дърт пазарящ се арабин, който някога се е раждал на този свят! И къде са асирийските ми двойни флейти сега? Направени на парчета от това твое отвратително отроче!

– Играл си е на гладиатор – казах боязливо.

– Той ще ми "изгладиатори" цялата къща и ще ме остави без дом – каза Ларций мрачно. – И не са само флейтите. Вчера разкървави носа на едно от момчетата хористи.

– Просто се е закачал. Това е само… Е, да, игрите му са груби. – Обичта му е груба… Прогоних мисълта. – Той чака отвън, за да се извини, доминус! Много съжалява Синът ми влезе като по сценарий. Косата му беше зализана с вода, миришеше на сапун и носеше най-неунищожената от туниките си. Всъщност не изглеждаше смирен, както се надявах, но поне бе успял да постигне вида на някакво временно затишие пред буря.

– Версенжеторикс! – сръчках го аз, за да застане изправен пред Ларций. – Имаш ли нещо да казваш на господаря ни?

Викс прокара загрубелия си бос крак по мозайката.

– Съжалявам.

– За какво? – пак го сръчках.

– Не знам.

– Флейтите!

– Казах, че съжалявам.

– А сбиването с момчето от хора? – подсказах му аз.

– Хленчещ, циврещ женчо – каза той с презрение – За това не съжалявам.

– Версенжеторикс! … – изсъсках аз.

– Разбирам – каза Ларций. – Махай се, ужасно дете, и се опитай да не чупиш нищо друго до края на деня.

Синът ми се измъкна намръщен.

– Съжалявам, доминус! – въздъхнах аз. – Обещавам да го набия.

– Не съм видял това да е довело до нещо добро, но щом настояваш. Той ти стопява наследството, да знаеш!

– Моето… наследство?

Усмивката проби през строгото изражение на Ларций и той с жест ме прикани да седна на един стол пред лектуса.

– Това е другата причина, заради която исках да те видя, дете. Промених си завещанието, за да те включа в него.

– Наистина ли?

– Ще наследиш малко пари, когато аз почина. Твоите пари – нали не си мислеше, че ще задържа за себе си всичко, което си изкарала? Аз ги инвестирах за теб. Освен тези, които ти удържах заради щетите, нанесени от твоя Викс. Той ще бъде освободен заедно с теб – добави малко колебливо Ларций, – когато умра. И съм щастлив, че няма да съм наблизо, за да видя хаоса, който ще докара на цивилизования свят.

Той се усмихна, когато се метнах напред и притиснах бузата си в пухкавата му ръка.

– Благодаря! Благодаря, благодаря – ти си най-милият господар, доминус

– Да, да. Върви да напердашиш онова ужасяващо дете, което имаш, и после да си упражняваш гласа. Все още чакам да чуя по-гладко изпълнение на последния куплет на "Сребърно море".

– Да! Да, ще се упражнявам!

Аз се поклоних и само дето не затанцувах из стаята. Свободна след смъртта му! Дано Ларций да живее дълъг живот, моля те, Господи, но един ден, когато Викс вече ще е пораснал, ние и двамата ще сме свободни! С малко пари, за да започнем свой собствен живот. Аз ще мога да работя за себе си, за разнообразие – да пея музиката, която искам, да отказвам на клиентите, които не харесвам, да си стоя вкъщи, когато не ми се излиза на сцената Къщата беше жизнерадостна сбирщина от хора: робите на Ларций, прочутите му момчета хористи, свирачите на флейта и на лира, всичките някак поставени в ред от Пенелопа, простичката освободена робиня, която го обичаше като предана съпруга. Тя сграбчи ръката ми, докато минавах покрай нея, къдриците ѝ потреперваха от гняв:

– Теа, Викс беше заловен в двора пак да играе на зарове с просяците. Викс изпищя, като го хванах за ухото и го завлякох обратно в уютната си малка стая на първия етаж.

– Ау! Нищо лошо не правех! Той беше един стар легионер и каза, че ако спечеля една игра на зарове, ще ми покаже меча си! Знаеш ли какъв вид меч наричат гладиус? Мога ли да...

– Не, не може да имаш гладиус!

Плеснах го и той заподскача пред мен по коридора, като мушкаше и финтираше към всяка една от статуите, които подминаваше по пътя си.

Пак му изкрещях:

– И това беше ужасно лошо извинение пред Ларций, Викс! Той щеше да е напълно в правото си да те продаде!

– Мислиш ли, че би ме продал на школа за гладиатори? – Викс притисна един срещу друг покритите си с белези юмруци. – Тогава ще се науча как да ги съсичам! Ще ги направя на парчета! Ще...

– Отиваш в стаята ми, не в гладиаторска школа!

Вплетох ръката си в рижавата му коса и го завлякох надолу по коридора. Той изпробва няколко нови псувни, подбрани от доковете, а аз го плеснах малко вяло, като го вкарвах в стаята. Викс беше решил тази година, че е твърде голям да спи с майка си в една стая, и се беше изнесъл на тавана при момчетата от хора. Съмнявам се, че за хористите това беше някакво подобрение на ситуацията. Синът ми беше едър за седемгодишен, а жилавото му, малко загоряло от слънцето тяло вече имаше много белези от бой с местен хулиган, от игра на "Юлий Цезар и галите", от един съдържател на таверна, който го беше пребил заради открадната бира. Моят син Викс, съкратено от Версенжеторикс. Бях мислила да го нарека другояче, но името беше заседнало в гърлото ми. И така той беше Викс.

Нямаше да мога да го задържа, ако Ларций не ме беше прибрал от бордея на крайморската улица. Проститутките не успяват да запазят децата си. Сводникът ми щеше да заповяда да го изхвърлят на хълмовете, да умре от глад заедно с всички останали нежелани бебета, независимо от мнението ми. Моят син да бъде оставен да умре на запустелия хълм, когато беше на едва няколко дни! От мисълта за това все още ме побиваха тръпки.

– Ще ме напердашиш ли? – той долови моментното размекване в очите ми.

– Не днес. Но ще стоиш тук до края на деня. И без вечеря!

Той се тръшна на леглото с широка усмивка на уста. Не знаеше кой е баща му, разбира се – малко деца на роби имаха законни бащи. Викс дори и не беше сънувал, че неговият може да е най-великият гладиатор на Рим. Това определено щеше да хареса на моя син, който мечтаеше за слава на арената и се захласваше по оръжията като пеперуда по пламъка на свещ. В Брундизиум нямаше арена, слава на бога, а синът ми горчиво съжаляваше за това. Ако бях казала на Викс, че баща му е Ариус Варварина, той щеше да се добере до Колизеума, дори и да се налагаше да пълзи до там. А не можех да причиня подобно нещо на Ариус. Нека да си мисли, че с нас е свършено. Никога нямаше да допусна да разбере, че на сто левги разстояние се намира седемгодишният му син, който израстваше като здраво рижо копие на самия него. Никога нямаше да допусна да разбере, защото знанието убива.

– Навмахия! – Галий прокара развълнуваните си пръсти по счетоводните си плочки. – Морска битка за Секуларните игри! О, това вече ще привлече тълпите! Някога виждал ли си навмахия, момче, това е морска битка. Пълнят Колизеума с вода от Тибър и докарват бойни кораби с гладиатори. Можеш ли да плуваш?

Ариус изцеди и последната капка вино от каната си.

– Да.

– Добре, добре… Виждал съм доста добри гладиатори да бъдат блъснати във водата и просто да потънат. Щеше да е жалко да те очаква подобна съдба.

Ариус го изпсува безгласно и си тръгна, поклащайки се.

– И най-добре върви да се упражняваш! – последва го гласът на Галий надолу по коридора. – Вече не си първа младост, както се сещаш. Не можеш да си позволиш да бъдеш толкова самонадеян!

На новия тренировъчен двор, който беше построен с парите от неговите награди, Ариус проведе четири двубоя. До края вече беше изморен и задъхан. Не, вече не беше млад. На трийсет и три? Трийсет и пет? Достатъчно стар, че да се буди всяка сутрин и да се чувства толкова изтощен, толкова осакатен и малтретиран до мозъка на костите си, че едвам ставаше, накуцвайки, от леглото си. Трийсет и пет години или там някъде, осем от тях прекарани на арената. Дълга кариера, три пъти по-дълга от тази на повечето гладиатори. Боевете му се планираха с месеци предварително, състоянието му – това на Галий – се беше намножило. Той беше поздравяван и следван от овации, където и да отиде, вечеряше във всички къщи на патриции, името му се знаеше от всички – и от бойци, и от зрители. Говореха, че той е най-великият гладиатор, който Рим някога е виждал.

Осем години, помисли си мрачно той. Осем години.

– Още един двубой? – попита го почтително треньорът.

– Не.

– Не можеш да издържиш още един двубой, ти, разпуснат дивако! – се чу дрезгаво тихо гласче от края на двора. – Вече си стар, Варварино!

– Но не твърде стар, че да те запратя през оградата, джудже!

– По-добре джудже, отколкото тъпак! – Херкулес направи неприличен жест. Синеок, с брада, дързък и висок само три стъпки, той се биеше в комичните прелюдии на арената преди срещите на Ариус.

Ариус грабна една кърпа и обърса челото си. Херкулес го погледна критично:

– Дишаш твърде учестено

– Пиян съм.

– Ти винаги си пиян. Ти си като бездънна делва. Ето, вземи си още. Рядко е като пикня, но здраво хваща.

Те пиеха прокиснало вино, потънали в приятелска тишина: Ариус облегнат на стената, със затворени очи срещу ярките лъчи на слънцето; Херкулес, с абсурдна шапка за слънце на главата и с крака, висящи високо над земята. Странна гледка, но твърде добре позната, че да буди любопитство. Всички знаеха, че Варварина и джуджето са неразделни.

– Здравей, ей ти там – беше се представил Херкулес преди около година със странния си дрезгав глас. – Аз съм нов. Ти вероятно си месото.

Ариус беше примигнал:

– Аз съм какво?

– Месото. Основното ястие на тълпата. А аз съм предястието.

Предупредително негодувание се беше надигнало от съседната маса:

– По-добре внимавай на кого викаш "месо", малко човече!

– Но той е точно това – отвърна хладнокръвно Херкулес.

– Ама и ти си цапнат в устата – изръмжа Ариус.

– Участвах в представления с уроди на арени и провинциални панаири – каза джуджето. – Всички са еднакви: накарай хората да се смеят и гледай да не получиш ритник по зъбите. Достатъчно добре се справям с първото, но не и с второто. Както сам каза цапнат съм в устата. Така че, ако джуджето ще си изкара пердаха – той направи сложен поклон на Ариус, – то поне да го ступа най-добрият!

Ариус усети, че се усмихва. Позабравена усмивка, но все пак усмивка. Той бутна каната с вино през масата към джуджето:

– Искаш ли да се напием?

И се напиха.

Херкулес надничаше изпод шапката си за слънце.

– И така, какво подочувам за някаква морска битка? Предполагам, че ще те пуснат в ролята на Нептун Всемогъщия, а аз ще играя твоята роля. Постоянно ме карат да играя теб напоследък. Аз, разбира се, съм доста по-хубав, но пък добре имитирам тази кисела намръщена физиономия. Освен това – добави той – на мен ми е по-голям!

– А, така ли, джудже?!

– Боговете са надарили всички джуджета с малко повече под пояса – каза напевно Херкулес, – за да компенсират онова, което ни липсва над кръста.

Ариус се усмихна.

– Значи, ако аз съм Нептун в тази морска битка, какво ще си ти?

– Попова лъжичка. А поповите лъжички, диви мой приятелю, плуват надалеч и се измъкват, докато всичките големи риби биват изядени.

– Хм!

– Може би е дошъл и твоят ред да бъдеш изяден – каза джуджето жизнерадостно. – Тълпата със сигурност го очаква със стаен дъх. Единственото, което не си правил за тях досега, е да умреш.

– Хм. Кучето на Ариус се приближи с подскоци, сгуши се на кравайче до краката му и започна да дъвче каишките на сандалите му.

– Безполезно нещо – каза Херкулес. – Вчера разръфа хубавите ми официални ръкавици на парченца. Мога ли да я ритна?

– Херкулес от легендата би ли ритнал куче?

– Аз не съм той и се радвам, че е така. Той е бил пълен тъпак, както по всичко личи. Но пък от името му става добро сценично прозвище, нали? Как си се казвал, преди да се превърнеш в Ариус Варварина?

Ариус се усмихна.

– Евриг.

– Евриг?

– Евриг.

– Ариус е по-сполучливо – каза Херкулес. – Евриг. Богове, това е твърде жестоко.

– Вече почти не го помня

– И още по-добре, Евриг! – Херкулес се изкикоти докато пресушаваше чашата си с вино. – Това вино е отвратително. Хайде да отидем в "Синята русалка" и да се натряскаме.

– Може би ще успееш да си намериш курва, която да ти повярва на приказките за джуджетата и допълнителните им достойнства

– Искаш ли да си ги мерим, Варварино? Само извади меча си от ножницата и аз ще извадя моя

Глава петнайсета

Какво отегчение.

Не исках да гледам как Варварина ще бъде главната звезда на навмахията, но Секуларните игри бяха събитието на сезона, така че, да, отидох. В бяла коприна, с колие от великолепно изработено египетско злато около шията си, взех със себе си ветрило от паунови пера и квартет марокански роби, които вървяха след мен. Денят се зазори ясен и горещ, а Колизеумът беше претъпкан до небето. Плебеите ликуваха за легионерите победители, ликуваха за германските затворници, ликуваха за жертвоприношението на белия бик за Юпитер и на бялата крава за Юнона. Императорът, с новия си преториански префект, който яздеше сред великолепие от дясната му страна, получи огромна вълна от овации. Паулиний заемаше почетното място отдясно на императора в императорската ложа и аз го гледах замислено. Повече от година, откакто го видях за последно; в Германия той беше зает с оправянето на бъркотията, предизвикана от бунта на Сатурнин. Повече от година, но той не ме беше забравил, както личеше от потоците сковани писма, които варираха от угоднически до яростни. Днес може и да гледах игрите от ложата на рода Апиций (трима-четирима от тях ми бяха любовници), но до следващия фестивал щях да седя до Паулиний в императорската ложа.

Приветствените викове към императора бяха изпълнени с вълнение. Но нищо, нищо не можеше да се сравни с безумието, с което тълпата посрещна Варварина, когато нахълта на галерата и им даде кръвта, която искаха.

– Потопи я! Потопи я! – пищяха плебеите и Ариус се захвана да им угоди.

Четири галери бяха поставили началото на навмахията, две със сини платна за спартанците и две с червени платна за атиняните. Един от червените атински кораби гореше весело. Варварина се покачи над огъня, докато наблюдаваше как враговете му долу се щураха с кофите.

– Внимавай! – изкрещя Гней Апиций до мен, напълно забравил за присъствието ми, щом атинската галера започна да се накланя на една страна. Но Ариус запази равновесие върху мачтата и се задържа за най-високата ѝ част, увил платната около единия си юмрук и стиснал меч в другия.

– Точно така! Точно така!

Беше добър. Богове, наистина беше добър. Сега ходех в цирка по-често, отколкото на игрите, защото не исках да виждам как всички приветстват мъжа, който някога беше остригал косата ми до кожа и след това си беше тръгнал жив.

– Не разбирам за какво е целият този шум – казах аз високо, когато Варварина се хвърли с главата напред в изкуственото море, но никой не ме слушаше, а и бездруго много добре разбирах за какво е целият този шум.

Ариус изплува на повърхността от противоположната страна на атинската бойна галера с меч между зъбите като пират. Той сграбчи едно гребло и се покачи на борда. Изплю острието в ръката си и нападна. Много преди другарите му гладиатори да успеят да се доближат, гребейки с галерата си, за да вземат своя дял от славата, атиняните вече тичаха хаотично в паника, докато червените платна горяха. Аз затаих дъх, когато Ариус излезе от разгара на клането. Една стрела стърчеше от рамото му, а половината му коса беше обгоряла, но на фона на пламъците и купчините мъртви тела той можеше да е самият Марс, слязъл на земята. Той не погледна назад към другарите си гладиатори, а продължаваше напред, за да доведе победата си докрай. После просто се гмурна във водата и изплува с бърз замах, като развърза предпазната броня на ръката си и я остави да потъне; изми пепелта и кръвта от лицето си. Пренебрегна напълно писъците, виковете, пращенето от искрите и пукането на горящото дърво, обърна се по гръб като момче, което плува във вир, и се понесе по повърхността със затворени очи, обърнал лице към синьото небе.

Почувствах как очите ми започват да парят и осъзнах, че ще се разплача. Стомахът ми се беше свил на топка, а ръцете ми трепереха. Аплодисментите, писъците, дрънченето на сребърни монети и дъждът от листа от рози продължиха цял час, докато Варварина се носеше по водната повърхност с блажено затворени очи… А аз никога през живота си не бях желала никого толкова силно. Защо той не желаеше мен?! Защо беше избрал Теа с нейните груби ръце и загоряло от слънцето лице? Защо не мен?! Някой ден щях да получа отговора от него, докато червата му се влачеха извън корема.

– Рудиус – прошепна едно момче от Апициите и изведнъж всички започнаха да го повтарят, шепотът се засилваше из редовете на Колизеума.

– Рудиус! Той ще получи рудиус! Императорът ще му даде рудиус!

Варваринът отвори едно око и отърси водата от ушите си. Хвърли поглед към императорската ложа, където императорът се бе изправил и пристъпил напред.

Ариус чу как сандалите му жвакат, докато преторианецът го съпровождаше нагоре по мраморните стълби. Пищящи жени се втурваха да намокрят кърпичките си в локвичките, които оставаха под стъпките му. Той чу думата "рудиус". Дървеният меч? От години си мечтаеше за рудиус!

– Поклони се – изсъска преторианецът и го сбута с дръжката на копието си в гърба. Ариус рязко вдигна глава към най-могъщия човек на света.

– И така… – Очите на Домициан се забиваха в него. – Това ли е Варварина?

– Да, цезаре.

Едва забележимо изражение на недоволство проблесна върху челото на императора.

– Господарю и Бог наш – изсъска преторианецът.

– Господарю и Бог наш – каза Ариус.

– Хубава битка, Варварино. Наблюдавам те вече осем години – дълго време. Защо все още не си захвърлил меча?

– Аз съм роб, Господарю и Бог наш.

– Казват, че робите са страхливци. – Императорът протегна лениво ръката си и щракна с пръсти. Един роб дойде със сребърен поднос. На подноса Дъхът на Ариус спря.

– Рудиус. – Императорът поглади обикновеното дървено острие. – За теб, може би. Да проверим ли? – Той отново щракна с пръсти.

Тантурест малък човек дотича бързо. Носеше накит от обръчи около плешивата си глава и роба на освободен грък.

– Несий – каза императорът, – ти четеш бъдещето с такава лекота, с каквато останалите от нас четат азбуката. Какво крие бъдещето на този човек?

Ариус погледна от астролога към рудиуса и отново обърна поглед към императора.

Несий протегна властна ръка.

– Дланта, моля!

Той се взря в линиите, измърмори напевно един-два стиха с някакви врели-некипели, понатисна мазолите от меча и белезите по ръката. После отново се вгледа в лицето на Ариус.

– Колко интересно

– Интересно ли? – Императорът се приведе напред. – Какво виждаш?

– Виждам… Ами, Господарю и Бог наш, това е много странна длан. Виждам три пъти смърт.

– Три пъти?! – възкликнаха в един глас император и гладиатор.

– Три… Чудно, наистина, повечето от нас получават само една, нали? Той ще умре веднъж от огън, веднъж от меч и веднъж от старост.

– А не виждаш ли рудиус? – Широкото червендалесто лице на императора беше непроницаемо.

– Хм… – Несий хвърли разтревожен поглед към Ариус. – Ами не Ариус почувства тъпа болка. Носещите се из въздуха розови листенца сякаш замръзнаха на място.

– Жалко. – Императорът се отпусна назад в златния си трон. Бих казал, че вече си го е заслужил. Отнеси го – обърна се той към роба.

Онемял, Ариус гледаше как свободата му се стопява.

– От огън, от меч и от старост – размишляваше Домициан. – Колко интересно. Ами това е предсказание, което си струва да се провери, нали?

За миг очите им се срещнаха и те си размениха мисли с поглед.

"Иска ти се да ме убиеш, нали? " – каза погледът на императора.

"Ще те изкормя! " – отвърна погледът на гладиатора.

Префект Паулиний Норбан гледаше ту единия, ту другия.

– Цезаре?

Домициан махна небрежно с ръка.

– Отведете Варварина обратно в казармите и изпратете императорския лекар да се погрижи за раните му. Няма да мамим боговете за първата му смърт. Смъртта на арената.

– Сега изби ли си го от главата? – Херкулес залегна. Една кана се разби в стената, където допреди секунди беше главата му. – Не разбирам защо си толкова сърдит! Ти искаше да умреш. Размотаваш се унил и се опитваш да умреш в продължение на осем години. Е, сега няма да отнеме много време. Сега, когато императорът е вперил любопитното си око в теб… – Херкулес се наведе, за да избегне една паница. – Престани да мяташ съдове, едър побойник такъв! Плашиш тъпото си куче!

Ариус изръмжа, взе кучето с една ръка и изчезна в килията си. Той тресна вратата, но все още чуваше гласовете отвън.

– Сега никога няма да се отървем от него – каза Галий с прегракнал глас, защото се беше задавил, докато се подсмиваше по време на представлението на Ариус. – Ако не бяха парите, които ми докарва… Е, нека всички богове закрилят императора. Богатството ми е подсигурено до края на живота!

– Разкарай се от вратата ми, Галий! – изрева Ариус през ключалката. – Или ще ти изтръгна гръцмуля!

– Винаги съм си знаел, че целият този фатализъм е преструвка – отбеляза Херкулес.

Беше година на потресаващи битки. Боевете на Ариус вече отдавна се бяха формализирали, бяха уговаряни месеци предварително и с някои изключения, никога нямаше повече от четири срещи годишно. Сега всички правила бяха погазени, остана само едно: той се биеше по всякакъв начин, който би забавлявал императора. Би се с лява ръка, завързана зад гърба му, би се върху платформа от горещи въглени само със сандали, които да го предпазват от огъня, би се разкървавен и замаян от раните си. Трябваше да мери сили гол и невъоръжен срещу каляска, пълна със стрелци с лъкове, да мери сили въоръжен само с къс нож срещу лъв с черна грива или на гърба на кон срещу два разярени бика.

Оцеля.

Колко пъти тълпата замръзваше на място, а после в една обща въздишка си отдъхваше облекчено, когато той изпълзяваше изпод трупа на лъв или изпод отломките на разбита каляска? Колко пъти кръстосваха погледи с императора в дуел, който отново и отново завършваше с равен резултат?

Ариус вече беше изгубил бройката.

– Ти май си го просиш? – мърмореше Херкулес. – Малките нововъведения на императора са достатъчно лоши сами по себе си, така че не е необходимо да го гледаш кръвнишки след това. Помисли си за мен! Докато ти си жив, аз съм имунизиран, също като кучето ти. Умреш ли ти, и двамата ще просим за остатъци от храна и ще бъдем сритвани всеки път, когато не успеем да избягаме достатъчно бързо.

– Не аз определям дали ще живея, или ще умра – сви рамене Ариус.

Но понякога се чудеше дали всъщност не зависеше единствено от него самия.

– Това някаква магия ли е? – попита го Галий съвсем ненадейно, докато Ариус си седеше на пейката със затворени очи, облегнат на стената, в двора на казармите, след дивашки двубой срещу един мъж от Крит. – да не си погълнал някаква друидска отвара там, в Бригантия, за да станеш непобедим? Чувал съм за такива неща.

– Нищо подобно – отвърна Херкулес, преди Ариус да успее да си отвори устата. – Това е безсмъртие. Той е бил направен безсмъртен!

– От кого?

– От теб. От тълпата. От императора. Вие всички сте го направили безсмъртен. Бог сред човеци.

Ариус завъртя очи, отпивайки глътка вино.

– Глупости! – отсече Галий.

– Не са глупости. Можете да вините само себе си. Не идвайте да ми плачете после, когато той най-сетне реши да си излее гнева върху вас. – Джуджето се нахили идиотски. – Но той няма да дойде първо за теб. Първо ще спипа императора. "Господар и Бог наш", ха! Домициан е бог само защото сам се нарича така. Дали няма да изпадне от пурпурните си сандали от ужас, когато осъзнае, че си играе на котка и мишка с нещо истинско. О, да, нашият Варварин ще се погрижи първо за императора. После ще дойде и за теб. Ще дойде за теб сред мрака на нощта

– Ще накарам да те бичуват, джудже! – Галий се оттегли сред облак от парфюм.

– Знаеш ли кое е странното? – Херкулес обърна циничния си поглед към Ариус. – Понякога наистина си мисля, че си безсмъртен. Представяш ли си?

Ариус начерта окръжност в пясъка на тренировъчната площадка с крак. Изпитваше остра болка в рамото, на мястото, където един леопард беше забил нокътя си до костта му по време на последния двубой.

– Ариус Бога… – Херкулес се усмихна към кучето. – Странно, а, приятелю?

Кучето изскимтя и нападна една кожена ръкавица.

Глава шестнайсета

91 година

Брундизиум

– Мъртва? – обърнах се рязко. – Юлия… е мъртва?

– Така чух. – Пенелопа сбръчка състрадателно нос. – Както по всичко личи, се е отправила в последното си пътуване.

– Но… как? – попитах аз. – Тя беше едва на двайсет и три или двайсет и четири. Не е стара. Как се е случило?

Две от перачките се доближиха до атриума, за да чуват по-добре, а също и новата музикантка от Коринт, която свиреше на лира.

– Ами – сви рамене Пенелопа – говори се, че от треска. Но аз подочух, че може да е било самоубийство. Намушкала се е в корема.

– Намушкала се е в корема, с това съм съгласна, но не за да се самоубие – каза една от перачките с тих глас. – Имала си е малка неприятност, ако разбирате какво искам да кажа, и се е опитала да я премахне.

Шепот от размишления. Аз се обърнах и отидох в центъра на атриума, където силният зимен дъжд се стичаше по улуците в малкия син басейн по средата. Мъртва. Юлия беше мъртва. Облегнах челото си на мраморната колона, вдишвайки мириса на риба и катран, които дъждът донасяше от пристанището. Аз не познавах Юлия, но веднъж бях засякла погледа ѝ в една ясна сутрин до олтара на Юнона, на нейния сватбен ден. Гледах избродираната ѝ със злато роба и огненочервения копринен воал, и ръцете ѝ, нагиздени със сребърни окови, и се чудех защо изпитвам съжаление към нея. Още по-странно – бледото ѝ малко, триъгълно лице се беше обърнало и забелязало моето и аз видях, че тя ми завижда. На мен, изгорялата от слънцето робиня, която носеше ветрила и бършеше подове. Тя беше завидяла на мен. Защо?

Е, всички знаехме защо, нали? Или си мислехме, че знаем. Чувахме слуховете дори в Брундизиум. Аз я помнех бледа и изпита под пламтящия воал, докато вървеше под ръка с чичо си за ритуала по крадене на невястата… Видях и младоженеца, който трябваше да използва и двете си ръце, за да я изтръгне от него.

– Значи е умряла при аборт – казах аз съвсем спокойно. – Чие дете е? На императора ли?

– Ох, уф! – Новата музикантка сбръчка хубавото си носле. – Собственият ѝ чичо?!

– Не трябва да повтаряте грозните клюки – каза Пенелопа остро. – Императорът е съкрушен, така казват. Но това не е причина да се говорят мръсни слухове.

Тя се оттегли много възмутена.

– Съкрушен?! – чудех се аз на глас. – Но дали страда за изгубената племенница, или за изгубената любовница?

– Чух със сигурност, че му е била любовница – сви рамене една от перачките. – И той сега се побърква от чувство за вина, защото я е накарал да се отърве от детето.

– Защо? – Показах ръката си навън от покрива на атриума, на дъжда. Бурите този месец бяха провалили празненствата за Луперкалиите. – Домициан се нуждае от наследник, защо да ѝ заповядва да убива детето му? Тя може и да му е племенница, но императори са се женили за племенниците си и преди. Той можеше да накара Сената да приеме и нея, и детето, ако искаше.

– Значи не е искал – сви рамене новата музикантка. – Императорите са странни.

Такива бяха.

– Ще изгубиш част от сръчността си. – Лекарят разви превръзките от ръката на Ариус. – Особено в последните два пръста. Твърде много износване и разкъсвания през годините. Колко пъти си чупил тези твои пръсти?

– Не знам – Ариус сви юмрука си за проба.

– Какво беше този път? Дръжка на меч?

– Шип на щит.

– О, жалко – намръщи се лекарят. – Гледай да ги оставиш да си почиват за няколко седмици. Или отново ще се скършат като сухи клонки.

– Не бери грижи. – Ариус обви ранената си ръка със здравата. – В почивка съм.

– Да, вярно. Императорска забрана на всички празненства и игри, нали така?

– Аха.

– Заради племенницата му. Тя беше в Кремона, нали знаеш, заради жегата там погребалните ритуали трябваше да бъдат проведени незабавно. О, да, императорът направо полудя, когато племенницата му се върна в Рим в урна.

Внезапно в главата на Ариус изплува образът на Домициан, който преобръща урната с един замах на ръката си, с уста, отворена в безмълвен вик, а после пада на колене, за да събере мазната бяла пепел с обезумели ръце. Ариус примигна, за да прогони тази картина.

– Готови ли сме?

– О, да, съвсем. Ами аз по-добре да потеглям… – Лекарят спря за момент и се изчерви. – Жена ми… Тя ти е голяма почитателка. Дали ще е възможно

– Говорете с моя ланист.

Галий взимаше огромни суми пари за малки дървени медальони, от едната страна на които имаше портрет, а от другата – кичур коса. Не от неговата коса; тази на бръснаря, на някой роб или дори на Херкулес, защипана и боядисана в червеникави нюанси.

– Всеки, който е склонен да даде пари за спомен за теб, скъпо момче, заслужава да бъде оскубан!

Поне веднъж Ариус беше напълно съгласен с него.

– Толкова ще е доволна! – ентусиазира се лекарят. – Тя така се вълнува всеки път, когато ме извикат да те закърпя. Със седмици говори все за тебе. Ами остави ръката си да си почива! Искаме те във форма за следващите игри, когато императорът излезе от мрачното си настроение.

Ариус се извърна, след като лекарят излезе от стаята. Сви пръстите си. Не, те съвсем не бяха като някога – вече не можеха да се разпънат напълно. Но той все още можеше да стегне юмрук около меча, а това беше от значение. Можеше да грабне меча още утре, ако се наложи. Не му беше нужна почивка, за да спечели.

"Не ми трябва нищо, за да спечеля, ти, мръсен кучи син! " И той не говореше на лекаря.

Императорът пак допълзя в главата му. Хладният поглед върху лицето му при последния двубой, когато беше заповядал да завържат лявата ръка на Ариус зад гърба.

Предизвикателство.

Нямаше ли още нещо в погледа на Домициан тези дни? Нещо друго, освен предизвикателство? Нещо като… страх?

– Страх ли? – беше му се присмял Херкулес, когато той се осмели да сподели мислите си с него. – Защо императорът на цял Рим би се страхувал от теб?

Ариус сви рамене.

– Ами защото се страхува от мен.

– Да бе, да! Има милиони поданици, които може да разиграва, а ще отделя цялата си енергия, за да тормози именно теб! Започнал си да ставаш суетен на стари години, Варварино Ариус прие, че джуджето е право. Съмняваше се, че Домициан се събужда посред нощ от кошмари за него, както той се будеше от своите за Домициан. Сънуваше червендалестото загадъчно лице на Домициан и невидимите му предизвикателства.

Но дали си въобразяваше онзи поглед върху императорското лице всеки път, когато се надигнеше от пясъка до трупа на поредния си противник и вдигнеше очи към императорската ложа?

"Защо все още си жив? " – представяше си той как казва Домициан.

"Защото ти искаш да умра", отвръщаше той.

"Кой си ти?"

– Никой – каза Ариус на висок глас. – Никой, Господарю и Бог наш.

И се озъби.

Ти се издигаш, дете! – Ларций нахълта сияещ в атриума, където седях и упражнявах нова песен на лирата си. – Императорският ковчежник се свърза с мен. Ти ще пееш на императорския прием за самия император, когато пристигне в Брундизиум следващата седмица! Няма да си единствената, разбира се. Ще има петима жонгльори с огън от Крит, един оратор от Тива и, разбира се, Клеопатра.

– Едва ли някой ще ме забележи, щом там е Клеопатра Тя беше малка златна танцьорка, сензацията на Брундизиум, която взимаше скъпо за танците си и дори още по-скъпо за по-интимни услуги.

– Ти ще минеш незабелязано някъде между рибата и сирената – съгласи се Ларций. – И все пак всеки със слух ще разбере, че слуша истинска музика. Какво ще изпееш, дете? Мисля, че "Очите на Китира" е малко сантиментална за императора, какво ще кажеш за "Панаира на богините"?

– Твърде интелектуална – усмихнах се аз. – Той е войн, вероятно харесва весели, жизнерадостни мелодии.

– Тогава нещо заедно с хора. Гостите ще ти пригласят, ако се напият достатъчно. Да пееш пред войници е прахосване на таланта ти, дете.

Оставих Ларций да избере цялата музика, а когато настъпи очакваната нощ и той вече беше сменил репертоара два пъти, Пенелопа най-сетне го изгони и ме остави сама да се подготвя. В чест на случая аз оставих настрана традиционната си сива туника и избрах една от черна индийска коприна със златни бродерии по ръбовете. Златни ленти, вплетени в накъдрената ми коса, златни гривни над и под лактите, черен въглен, дискретно подчертаващ очите ми. Бойните ми доспехи, които ме превръщаха от Теа в хладна, сериозна, интелектуална изпълнителка и творец, каквато беше Атина. Понякога поглеждах в огледалото и изобщо не виждах себе си. Там по-рано стоеше тъмнокожо момиче, влюбено в гладиатор, но то отдавна беше изчезнало.

– Мамо!

Кутийките с руж и шишенцата с парфюми се разтресоха застрашително заедно с масичката, когато Викс нахлу през вратата. Той профуча покрай момчетата от хора, свирачите на лютия и останалите от хората на Ларций, които се подготвяха за вечерните си представления.

– Мамо, мога ли да отида на боевете с кучета? Последния път една хрътка разкъса гръкляна на един дог и навсякъде имаше кръв и черва, и...

– В никакъв случай няма да ходиш на боевете с кучета!

– Ама...

– Не спори!

Викс се тръшна точно до тоалетката ми и една бутилка с розова вода падна и се пръсна.

– Ще видиш ли императора? – попита той.

– Да, и ще ти разкажа всичко, когато се прибера.

Викс сви рамене. Гладиаторите, а не императорите, пленяваха въображението му.

– До късно ли ще стоиш? – попита той с надежда.

– Не твърде късно… – Разроших косата му. – По-добре да си в леглото, преди да се върна, или ще те пердаша, докато започнеш да пищиш.

– Защо си толкова лоша с мен? – оплака се той. – Мен ме бият повече от който и да е друг!

– Другите деца не са и на половина палави, колкото теб, Версенжеторикс.

– Само чакай да порасна. Тогава няма да ме биеш. Ще бъда голям и страшен гладиатор и ще трябва да се държиш мило към мен!

Той заподскача около тоалетката, размахвайки въображаем меч, и аз почувствах парене в очите. Всичко, от което се нуждаеше, беше дървен меч за упражнения и прашна арена, две сиви очи и някой да го посреща с усмивка… Протегнах ръка и придърпах Викс към себе си. Миришеше на морска сол, което значеше, че пак се е измъквал тайно, за да ходи да плува на пристанището и да се излага на риска да се зарази с половината болести на Италия.

Той се изви и се измъкна, с което развали прическата ми.

– Престани да ме целуваш!

– Само ако си добър!

– Ще бъда добър, ще бъда добър!

– Да, повярвахме ти – измърмори една от робините.

Специално наета за целта носилка ме отнесе до двореца в Брундизиум, където вчера беше пристигнал императорът. Никога не бях пяла на това място и сега надзъртах с любопитство. Но както обикновено става с легендите, и тази се оказа преувеличена. Скръбта на Домициан не подхождаше на лукса: мозайките бяха занемарени, статуите прашни, а половината стаи не бяха осветени и аз подтичвах зад императорския иконом, препъвайки се в собствените си крака в мрака. Заведоха ме до едно празно преддверие, отделено от залата със завеси, и ме оставиха да чакам. Жонгльорите с огън представяха номерата си, премятаха горящи главни от ръка в ръка, а после щеше да бъде сервирано основното ястие.

– Теа – обърна се към мен Клеопатра, малката танцьорка. Златни къдрици танцуваха на раменете ѝ, а пищното ѝ тяло беше загърнато в оскъдни розови воали и обсипано с пайети. – Можеш ли да ми дадеш назаем обеците си? Една от моите току-що се счупи, а не мога да се появя пред императора с голи уши.

– Всичко друго ти е голо, защо не и ушите? – попитах аз, но все пак ѝ дадох златните си висулки с усмивка. Клеопатра и аз често се засичахме по приеми и вечерни тържества и тя винаги се държеше дружелюбно. – Само не ги забравяй на нощното шкафче до леглото на някой мъж този път.

– Ако го направя, императорът просто ще ми купи нови! – Тя се усмихна и трапчинките ѝ се показаха. – Моята господарка подкупи управителя на двореца да му каже, че изглеждам точно като Юлия. Той ще ме извика след гощавката, само чакай да видиш!

– Сигурна съм, че ще стане така – съгласих се аз.

Тя примигна.

– Хайде да надникнем!

В първия момент си помислих, че нещо недовиждам, когато надзърнах иззад завесите в триклиниума. Просто една мрачна дупка. Но примигах и тогава ясно видях, че всичко беше в черно.

Черни мраморни стени, абаносови лектуси, отрупани с възглавници от черна коприна, чернокожи роби африканци в черни туники, разнасящи подноси с храна в призрачна тишина.

– Жизнерадостно… – отбелязах аз.

Жуженето на разговорите беше приглушено, лампите потрепваха с мръсна светлина и дори ярките коприни и бижута на гостите изглеждаха потъмнели от черния сумрак.

– Поне ти ще се вписваш в обстановката. – Клеопатра подръпна една гънка на черната ми туника и проточи изящната си шия зад диплите на завесата. – Това там ли е императорът? На първия лектус с нагръдника?

– Не, това е префект Норбан.

Паулиний изглеждаше здрав и в добра форма, носеше пръстена с печат и медальона – символ на новия му пост – с лекота. Властта му отиваше – не можех да си представя, че новата му позиция беше променила сладкото момче, което познавах. Не го бях виждала, откакто бе тръгнал така ненадейно за Германия, към битката, която го беше издигнала в кариерата.

– Значи императорът е този до него? В черната туника? – Клеопатра приглади къдриците си. – Е, аз ще го накарам да вдигне поглед от онази чаша с вино! – Тя влетя в триклиниума по подаден знак – огнен проблясък от цветове и музика сред чернотата, извиваше тялото си като дъга, движеше го на вълни и го усукваше. Тъмните очи на императора за миг проблеснаха с интерес, когато тя най-накрая падна грациозно на пода пред лектуса му. Проблеснаха, но само за миг.

– Ти си следващата! – извика ми управителят.

Сигурно изглеждах като суха пръчка след изпълнението на Клеопатра – императорът почти не вдигна поглед, когато се плъзнах в стаята с лирата си. Но Паулиний ми се усмихна приятелски и аз си припомних колко приятна беше неговата компания. Направих един допълнителен поклон към него и се качих на своя пиедестал, като изчаках робите да свършат със сервирането на следващото ястие. Дори и храната беше черна: синкавочерни стриди от Британия, черен хляб с маслини, чернолилави сливи, натрупани в подноси от оникс. Посрещнаха ме с аплодисменти и аз започнах с първата си песен. Жизнерадостна безсмислена музика, която Ларций би презрял, но това черно пиршество имаше нужда от разведряване. Пях за Паулиний, който обичаше приятните мелодии, но той поглеждаше към мен само от време на време. Сбърчил чело, бе насочил цялото си внимание към Домициан, говореше му внимателно и тихо. Дали е възможно действително да са приятели? Императорите нямаха приятели, особено Домициан – дори и толкова на юг, колкото беше Брундизий, чувахме за зачестяващите екзекуции на конспиратори и за дела за държавна измяна. Разбира се, всеки интелигентен управник на Рим се боеше от убийство: поне половината от десетте предишни императори бяха убити.

Императорът изглеждаше по-едър от първия път, когато го бях видяла отблизо, на сватбата на племенницата му Юлия. Косата му бе започнала да оредява на темето, но на бузите му все още имаше руменина. Черната му тога нямаше никакви бродерии; единственото украшение, което носеше, бе пръстенът с държавния печат. Храната в черната му чиния стоеше недокосната, а бокалът с вино – три четвърти пълен. Не просто суров човек – направо неприветлив! Но някои от думите, които Паулиний му шепнеше, успяваха да изтръгнат усмивка от него, а в усмивката му имаше чар.

Довърших песента си и последва боязлива вълна от аплодисменти. Не особено весела компания, но едва ли бих могла да ги виня. Аз настройвах лирата си, когато един от сенаторите смело заговори императора през черните чинии.

– Господарю и Бог наш, чуваме много слухове за Иудея напоследък. Още бунтове ли има в Йерусалим?

– Достатъчно лесни за потушаване, ако изобщо има такива… – Императорът сви рамене с безразличие. – Евреите са слабохарактерен народ.

Бях чувала и по-лоши неща през живота си, със сигурност. Но някакъв демон ме облада.

– Във ваша чест, Господарю и Бог наш – казах сладко, покланяйки се, и засвирих прелюдията към една еврейска песен, която знаех от детството си.

С ъгълчето на окото си видях как брадичката на императора потрепери и продължих с песента. Милвах всяка дума на иврит, оставях богатите тонове да се разстелят из тази черна стая, както някога се стелеха по камъните на Масада.

Бурни аплодисменти заляха залата, когато заглъхна и последната нота. Усмихнах се право в очите на императора.

– Певицата… – гласът му внезапно проряза аплодисментите.

Поклоних се.

– Господарю и Бог наш.

– Името ти?

– Атина, цезаре.

Той впи продължителен и суров поглед в мен, както един човек с власт може да си позволи да гледа робиня. Гледа ме толкова дълго и сурово, че хората започнаха да шушукат.

Зачудих се дали не съм подписала собствената си смъртна присъда.

Той протегна ръка.

– Ела!

Отидох.

– Седни!

Седнах. На почетния лектус точно до него. Шепотът се разнесе на талази.

Той се облегна, непроницаемите му очи не се откъсваха от мен. Черни очи, черни като стените.

– Говори!

И аз говорих.

– Пееш добре.

– Благодаря, цезаре!

– Аз не хваля теб. Хваля гласа, който боговете са сложили в гърлото ти. "Атина" – защо гръцки псевдоним за еврейка?

– Господарят ми чувстваше, че ми подхожда. Сериозно е, възвишено е

– Да, такава си.

– Благодаря.

– Не харесвам евреите.

– Не е особено оригинално, цезаре. Никой не ги харесва.

– Брат ми ги харесваше. Тит. Той си имаше еврейска любовница, Беренис – царицата на Иудея.

– А, да… "Тит Златния и неговата еврейска курва…" Или както евреите виждат нещата: "Царица Беренис и чуждестранният ѝ жребец". Винаги сме гледали на нея с презрение заради това.

– Евреите са я гледали с презрение заради Тит?

– Разбира се. Ние все пак сме Избраният Народ. Той беше просто един император.

– Той беше Златния.

– Вие ревнувахте ли заради това?

– Позволяваш си твърде много. Вино?

Той ми предложи собствената си чаша.

– Благодаря, цезаре.

До полунощ гостите вече бяха започнали да ни зяпат открито. Императорът не беше отправил нито думичка към никой друг, освен към мен в продължение на повече от час. Гласът му беше спокоен, дълбок. А моят бе в хладен синхрон с неговия. Почти не осъзнавах какво говоря. По време на разговора очите ни се срещаха, без да примигват.

– "Атина" – гръцката Минерва. Минерва е моята богиня покровителка.

– Богинята на мъдростта? Много мъдро. Войната винаги дебне зад ъгъла всеки император, но мъдростта се постига по-трудно, цезаре.

– Трябва да се обръщаш към мен с "Господарю и Бог наш".

– Всички ли така те наричат?

– Не и племенницата ми Юлия. Тя беше изключение. Но ти не си.

– Ще те наричам "Господарю и Бог наш", щом искаш. Но не смяташ ли, че това забавя диалога?

– Един император никога не бърза.

– Както желаеш, Господарю и Бог наш!

– Подиграваш ли ми се?

– О, не, Господарю и Бог наш!

– Няма да позволя една еврейка робиня да ми се смее. Можеш да ме наричаш "цезаре". Ще се справиш ли, без да се кикотиш?

– Да, цезаре.

Два часът. Трупа уморени жонгльори излязоха на сцената отново, за да ни забавляват. Робите донесоха набързо приготвено плато, малки сладкиши с черна глазура от карамел. Зад един стълб в преддверието забелязах робите, които се бяха вторачили в нас. Гостите се раздвижиха неспокойно, никой не знаеше дали може да ни прекъснат, или не. Аз не бях сигурна дали исках да го направят.

– Защо всичко в тази зала е в черно, цезаре?

– Това плаши гостите ми.

– Искаш да изплашиш гостите си?

– Полезно е. Преценявам хората по това как се справят със страха.

– Но всички се боят от императора.

– Не и ти.

– Значи издържах изпита?

– Засега. Дали да те възнаградя?

– Приятелката ми Клеопатра би ме посъветвала да поискам бижута

– Аз не подарявам бижута на жените!

– А аз и не искам бижута.

– Какво искаш тогава?

– Струни за лирата си. От черва на критски бик. Те са най-добрите.

– Ще ти изпратя утре.

– Благодаря, цезаре!

– За пръв път подарявам на жена черва от бик.

– Е, поне е оригинално!

Четири часът. Приемът трябваше да свърши преди часове. Всички се прозяваха и дремеха по лектусите си. Робите се облягаха по стените, опитвайки се да държат очите си отворени. Група музиканти изморено подрънкваха на инструментите си, преповтаряйки музика, която вече бяхме слушали в началото на вечерта. Още хора се насъбраха в преддверието зад черната завеса: видях, че Ларций беше пристигнал заедно с разтревожената Пенелопа. Но никой не се осмеляваше да си тръгне.

– Племенницата ми Юлия… Предполагам, че си чула за смъртта ѝ?

– Това е голяма загуба, цезаре. За цял Рим.

– Не ми пробутвай банални фрази.

– Не го правя. Видях я веднъж. Изглеждаше мила.

– Кога си я виждала?

– На сватбата ѝ. Аз бях на петнайсет.

– Аз не помня сватбата ѝ.

– Е, и бездруго бракът ѝ беше кратък.

– Тя беше много… Смехът ѝ беше радост за слуха – когато се смееше, което не беше често. Не трябваше да умира. Астрологът ми Несий каза, че не е трябвало да умира толкова млада. Досега никога не беше грешил.

– Говори се, че е искала да стане весталка.

– Злобни съсухрени стари жрици. Щеше да е загуба да стане една от тях.

– Може би.

– Тя беше… Тя беше голяма утеха за мен. А сега всички постоянно ме затрупват с русокоси момичета, сякаш тя ми е била любовница. Глупаци с мръсни помисли.

– Хората обичат да говорят, цезаре. И каква е ползата от императора, ако не можеш да измисляш мръсни слухове за него?

– Някой от предишните ти господари продавал ли те е заради наглостта ти?

– Не, обикновено съм много тактична. Но ти ми каза да говоря.

– Да, така е. Не знам какво ме прихвана. Обикновено не харесвам безцелните разговори. А всеки, който хули паметта на племенницата ми, ще го екзекутирам.

– Тогава ще трябва да екзекутираш доста невинни клюкари.

– Предатели!

– Невинни.

– Всички са невинни, когато са мъртви.

– Няма смисъл да се спори с теб, нали?

– Правилно!

Шест часът. Скоро ще съмне. Повечето от гостите са заспали по лектусите. Другите, с безжизнени очи и изтощени, гризат съхнещите стриди в изстинал сос. Едно момче роб в черна туника спи право с глава върху каната с вино. Дори и Ларций е задрямал в преддверието.

Императорът стана. Гостите му се стреснаха и насочиха вниманието си към него. Веднага щом свали черния си флавиевски поглед от мен, осъзнах колко изтощена се чувствах.

– Прекрасна вечер! – непринудено каза Домициан на всеослушание.

И без дори да ме погледне, си тръгна.

Тогава всички очи се обърнаха към мен. Чудеха се какво точно беше видял той в мен. Защото, макар че нямаше да е никак необичайно за императора да хареса някоя певица на приема, определено беше необичайно, че не ме отпрати настрана за по-късно вечерта. Не беше в стила на Домициан да кара важните гости да чакат, докато разговаря с робини. Не беше в стила на Домициан да разговаря с каквито и да било момичета изобщо. Той не считаше жените за особено полезни, когато бяха извън леглото му; всички го знаеха.

Но той беше говорил с мен половината нощ, сякаш никой друг не съществуваше на този свят, и изведнъж всички започнаха да се тълпят наоколо със сънливи, но блеснали очи.

– … скъпата ми Атина

– … какво прекрасно представление

– … един от великите творци на нашия град

– Добре, стига толкова! – приближи се Ларций. – Беше дълга нощ. Веднага вкъщи, дете!

Една ръка с хубав маникюр ме потупа по рамото и аз се обърнах. Императорски освободен роб, с официалните лилави отличителни белези.

– Скъпа Атина? – каза той с възпитан тон.

Залата замлъкна в очакване. Вече бях скъпа Атина, така ли?

Наведе се и ми прошепна нещо в ухото. Аз кимнах. Той се поклони много ниско, поклон, запазен за императора – или за най-близките му.

Глава седемнайсета

– Да, вече повече от месец и няма никакви признаци да му е омръзнала! – прошепна пред стаята ми една робиня, която току-що бе изнесла цяла купчина от туниките ми. Тя се беше натъкнала на две други перачки и веднага бяха събрали глави заедно да шушукат. През последния месец никой в дома на претор Ларций не можеше да говори за нищо друго, освен за мен.

– Чух, че поръчал куртизанка от съдържателката на дом Ксанти! – каза друга робиня.

– Да, и я отпратил след по-малко от час. А нашата Атина я държи цяла нощ!

– Тя не е толкова хубава, колкото тези куртизанки. Какво има толкова, че не му омръзва?

И аз не знаех.

– Защо? – бях го попитала веднъж, но Домициан само сви рамене. Той изпращаше да ме викат поне пет пъти седмично. Аз винаги прекарвах нощта и се връщах пеш в дома на Ларций, обута в сандалите си, прозяваща се в пролетната зора.

Перачката:

– Шшшт, ще те чуе!

– Не, няма. Била е будна с часове, правила е кой знае какво и ще спи поне до обяд!

Всъщност аз седях изправена на леглото си, косата ми се спускаше отзад, по широката гръцка роба, с която спях, дъвчех края на перото и се опитвах да напиша песен. Домициан доста харесваше музиката, която пишех сама.

– Някой ден може дори и да напишеш нещо хубаво – така се изрази той.

– Знаеш ли, че той говори с нея? Мислиш ли, че тя го съветва – гласът зад трона, нещо такова?

Аз се изсмях тихичко. Изобщо нямах влияние над Домициан, изобщо; той не беше оставил място за съмнение.

– И не се опитвай да се месиш в императорските дела – беше казал хладно той, когато за пръв път пренощувах в двореца. – Никога не искам съвети от жените си. Други важни житейски правила са: "никога не разгневявай боговете" и "никога не залагай на гладиатори".

Това последното вече го знаех.

Отново робинята:

– Мислиш ли, че скоро ще му омръзне?

Дори и това да се случеше, бъдещето ми вече беше подсигурено. Щеше да има много мъже в Брундизиум, които да искат да чуят какво в гласа ми е запленило така господаря на света. Навсякъде, където отидех, бях ухажвана и поздравявана. Само Ларций изглеждаше обезпокоен.

– Мразя, когато постъпваш така, дете – сконфузено рече той. – Ти си певица. Творец. Не куртизанка.

– Императорът го знае – опитах се да се усмихна. – Той ми подари струни за лирата, нали? Достатъчно, че да свиря, докато стана на петдесет.

– Не ставай досадна! Знаеш какво имам предвид!

Усмихнах се. Малко от безочливостта в тази усмивка бях заимствала от сина си, но не можех да я избегна. Ларций въздъхна.

– Е, надявам се, че знаеш какво правиш. Изпускаш доста концерти, нали ти е ясно? Центурион Денсус и Корнелия Прима искаха да пееш на сватбата на голямата им дъщеря, а те винаги са били едни от любимите ти патрони

– Кажи им, че не мога!

Моят императорски любовник не обичаше да ме дели с други. В известен смисъл това бе ободряващо – императорът ме беше взел само за себе си и като резултат не трябваше да бъда подвластна на никого вече. Освен на него.

Мелодията, която се опитвах да напиша, се отприщи в главата ми и се изля върху хартията през върха на перото. Доста приятна. Щеше добре да се върже с текста на една стара гръцка поема, за която си мислех. Може би дори щях да получа няколко неохотни думи на похвала от императора: "Не е добро, но не е и лошо".

– Теа? – Пенелопа връхлетя в стаята, сивите ѝ къдрици се тресяха от гняв. – Теа, това твое дете пак бие сина на Хлоя!

Докато успея да изтичам надолу по коридора, както бях в спалната си роба, крясъците на Викс вече изпълваха къщата.

– Да наричаш майка ми евтина курва! Тя е много скъпа! Тя е най-добрата! Твоята майка го прави БЕЗПЛАТНО!

Те паднаха с грохот в басейна на атриума. Викс се заизмъква, олюлявайки се, като говореше несвързано и все още ръмжеше. Сграбчих го за свитите в юмруци ръце, издърпах го от басейна, извиних се както беше редно и го повлякох по коридора.

– Не можеш да продължаваш да се размотаваш наоколо и да се биеш! Какво ти каза синът на Хлоя?

– Каза, че си курвата на императора.

– Но аз съм курвата на императора, Викс! – Бутнах го в стаята си.

– Да, но той каза, че изобщо не си певица! Каза, че би направила всичко за петаче. Каза...

– Това не е извинение! Наведи се!

Извадих поошмулената брезова пръчка, а Викс нададе писък, от който кръвта да ти се смръзне.

– Викс, за бога, та аз дори още не съм те ударила!

– Хайде де, почвай… – ухили се той.

Здравата го напердаших по подгизналия задник. Той крещеше, сякаш му вадех вътрешностите с вилица. Не че наистина толкова го болеше; просто крещеше, защото така бе редно. А и не му бях наистина ядосана; аз също просто го биех, защото така бе редно. Все трябваше да направя нещо, за да покажа, че не съм пълен провал като майка.

– Значи, щом като си курвата на императора, би трябвало и аз да спечеля нещо от това? – Викс се изправи, търкайки задника си, и дружелюбно попита, когато оставих настрана брезовата пръчка: – Той ще те заведе ли на игрите? Ще мога да отида и аз на игрите! Да седя в императорската ложа толкова близо до

– Няма да ходиш на игрите!

– Ще ходя! Ще бъда гладиатор някой ден!

– Няма да бъдеш гладиатор!

Моят народ има една стара поговорка за децата, които плащат за греховете на родителите си. Някога си мислех, че това са глупости. Изглежда, не са

– Не е лоша песента – каза императорът. – Не е толкова банална, колкото обикновено.

– Така си и помислих, че ще кажеш – оставих аз лирата си.

– За теб има ли изобщо някакво значение какво мисля?

Беше много късно. Маслото в лампите почти бе изгоряло и те хвърляха сенки върху императорската спалня. Непретенциозна спалня, която отразяваше непретенциозния вкус на Домициан: без копринени завеси на прозорците, без кадифени възглавнички по леглото, без скъпоценни камъни в мраморните очи на малката Минерва, която стоеше в ъгъла.

Протегнах се за робата си и я надянах през главата, без да отмятам завивката, преди да съм напълно облечена. На него не му харесваше да се излежавам гола в леглото му.

– Няма да търпя, която и да е жена да се разхожда безсрамно из стаята ми като Клеопатра – бе казал кратко той. – Ще се обличаш като порядъчна жена, освен ако не ти кажа друго!

Вечер той посягаше към документите, светлината прозираше през оредялата коса отгоре на главата му. Беше чувствителен на тази тема, както бях установила. Намръщи се, като прегледа набързо един свитък, но това беше само вяло изражение; тази вечер бе в по-достъпно настроение.

– Какво става с пристанището? – попитах аз. – Или искаш някоя нова арка?

Навсякъде, където отидеше Домициан, той строеше: пристанища, арки, пътища, водопроводи, храмове – всичко на нивото на бляскавата династия на Флавиите.

– Да, пристанището...

– Върви много бавно, нали?

– Инженерите казват, че им трябва още една година. Аз мисля, че – три.

– По-скоро – четири, бих казала. Предвещават ново наводнение.

– Ти знаеш повече за пристанищата от мен?

– Не, но живея в Брундизиум от дълго време.

– Никога не приемам съвети от жени.

Свих рамене, готова да чакам мълчаливо, но след миг той ми направи жест да продължа да говоря.

– Не съм сигурна за какво искаш да говоря, цезаре – казах аз внимателно. – Защо вместо това ти не ми разкажеш някоя история? За вълнуващата ти победа над германците в Тапе може би?

– Мразя да разказвам истории!

– Това е нещо ново. Повечето мъже обичат да ме отегчават с разказите си за храброст.

Веднага щом думите излязоха от устата ми, осъзнах грешката си. Той не обичаше да му се напомня за другите мъже, които бях забавлявала преди него. Това беше една от причините, заради която не му бях казала за Викс.

Черните му очи ме гледаха замислено, сякаш черепът ми беше направен от стъкло и той виждаше през него чак до малкото рижаво момченце в главата ми. Една муха избръмча, ръката му се стрелна и набоде мухата на острия връх на перото. Никога не пропускаше. Придворните обичаха да се шегуват с този му навик и се обзалагаха колко мухи може да набучи до края на един такъв дълъг летен следобед… Но зад шегите се криеше страх. Може би просто защото той беше император. А може би не. Никога не се чувствах напълно спокойна с него, въпреки че говорех открито. И не му бях казала за Викс.

Смених темата.

– Ще се връщаш ли скоро в Рим, цезаре?

– Не. Ще бъда в Тиволи за лятото.

– Кога ще заминеш?

– Защо? – Той остреше върха на перото си. – Чакаш да се отървеш от мен ли?

– Може би чакам да се отърва от всичките подлизурковци, които стоят в приемната ми.

Те прииждаха всяка сутрин, молеха да разменят дума с мен. Сенатори, тактично просещи привилегии за себе си и постове за синовете си, поети, пишещи ми стихове, за да получат благоволението ми, стари войници, надяващи се на място в охраната на двореца, дори и млади мъже, достатъчно глупави да мислят, че да откраднат любовницата на императора си е най-възвишена цел. Може би ще си помислите, че е вълнуващо да си център на цялото това внимание, но всъщност беше изненадващо досадно. Малко тъжно. Всичките тези алчни очи.

– Не се тревожи – каза Домициан, прекъсвайки мислите ми. – Щом ми омръзнеш, подлизурковците ще се махнат. Предполагам, че ще се натъжиш, когато настъпи този ден?

– Не.

– Някога ценях откровеността на жените. Започвам да си променям мнението.

– Да си тръгвам ли, цезаре?

– Не. – Той прокара острия връх на перото по челото ми, носа, устните. – Ела тук.

Като любовник беше рязък и несантиментален. Нямаше нестандартни нужди, нито необичайни желания; всъщност единственото му изискване беше:

– Въздържай се, моля те, да имитираш екстаз. Намирам го за разсейващо.

Той имаше масивно тяло, но беше подвижен, с посивели къдрави косъмчета по гърдите – пращящ от сила четирийсетгодишен мъж. В леглото повечето мъже ми изглеждаха като глупаци, но Домициан не беше глупак.

Когато свърши, аз се протегнах за робата си.

– Вече почти съмна – казах, – трябва да тръгвам.

Той лежеше на възглавницата, очите му бяха непроницаеми.

– Да, трябва.

Аз бях певица и знаех как да чета мислите на публиката. Бях работила като проститутка и знаех как да чета мислите на мъжете. Но поглеждах Домициан и никога не знаех какво мисли. Бях го виждала да подписва смъртни присъди с нехайна жизнерадост, бях го виждала най-неочаквано да отмята главата си назад и да избухва в смях от някоя шега; делях едно легло с него, взирах се в черните му очи – а изобщо не го познавах.

Завързах сандалите си, взех си лирата и се измъкнах в коридора. Зад мен светлината от лампата очертаваше строгия нос на императора, притворените му клепачи, които скриваха проницателния му флавиевски поглед. "Боричкането в леглото", както той го наричаше, когато беше в по-весело настроение, бе приключило. Вече се беше съсредоточил върху документите.

Приятен мъж? Не. Привлекателен мъж? Дори и това не.

Но със сигурност не и скучен мъж.

Рядко ме викаха в двореца сутрин, но когато един императорски освободен роб почука на вратата ми след закуска, аз не се възпротивих. За мое изумление ме заведоха не в спалнята, а в таблинума, където моят любовник, императорът, седеше наполовина скрит зад купищата пергаменти.

– Влез – каза той, докато подпечатваше с пръстена си някакви документи. – Затвори вратата!

Разговорът ни, когато получих първия шок за деня, беше кратък и делови. Иронична усмивка трепна на устните на освободения роб, когато ме изпращаше от двореца, и аз знаех, че скоро всички в Брундизиум щяха да говорят, че императорът най-сетне е платил на курвата си и я е отпратил, а и какво друго може да очаква една обикновена пееща еврейка. Издърпах края на воала си и си покрих лицето, докато бързах през атриума, промъквайки се през тълпата от роби и прислуга. И внезапно се натъкнах на втория шок за деня – шок, облечен в рубиненочервена стола и ухаещ на мускус.

– Гледай къде ходиш! – сопна се тя и ме блъсна, когато минаваше покрай мен.

– Лепида? – казах аз.

– Да, какво?

Тя се завъртя и ме погледна за пръв път. Дръпнах воала от лицето си и тъй като бузите ѝ се покриха с червени петна, аз почувствах някакво скрито задоволство, че носех новата си лъскава коприна с кехлибарен цвят със златни ширити.

– Теа? – Очите ѝ се стрелнаха към кехлибарените огърлици около врата ми и накитите от топаз на ушите ми, златната диадема, която повдигаше косата ми… – Какво правиш тук?

Видях как мислите ѝ се завъртяха бързо, като колелата на каляска с коне, препускащи из арената.

– Работя – направих небрежен жест, който да разкрие златните ми пръстени. – А ти какво правиш тук, в Брундизиум?

– На посещение съм на доведения си син – той току-що се завърна от Германия, не че е твоя работа

– О, но Паулиний не е тук точно сега! – Накарах обеците ми да затанцуват, леко отмятайки глава, и почувствах необуздан наплив на задоволство дълбоко в себе си. – Някакви задачи в преторианските казарми, вероятно. Връща се утре.

– Ти от къде знаеш? Какво правиш в двореца, Атина? – Лепида ме гледаше злобно, опитвайки се да запази самообладание. Хората наоколо започнаха да ни зяпат с почуда и тя сниши глас: – Префект Норбан е близък личен приятел на императора и ако чуе как ми говориш.

– Е, Паулиний е и мой близък личен приятел. Сигурна съм, че ще ми прости! – Използвах това, че съм по-висока от нея, за да я изгледам отвисоко – трик, който подейства безотказно, също както някога. Може би дори малко по-успешно, тъй като сега моята туника беше точно толкова изтънчена, колкото и нейната, а бижутата ми – по-скъпи от нейните. – А императорът, е, той напоследък е склонен да ми прощава всичко, което правя. Ти да не би да се надяваше да го видиш? Точно в момента е много е зает с плановете за пристанището. Бремето на поста му е огромно! – въздъхнах аз, като се вживях в ролята си. Една едра матрона във виолетова копринена стола ни погледна и прошепна нещо на мъжа си зад отрупаната си с пръстени ръка. – Огромно бреме, но миличкият ми се справя с всичко толкова добре. Пожелавам ти по-голям късмет утре!

Аз се завъртях на петата на украсения ми със злато сандал, сякаш бях готова да профуча покрай нея.

Малката ѝ ръка с остри нокти се впи в рамото ми.

– Какво искаш да кажеш? Ти не познаваш императора!

– О, напротив! Той е доста всеотдаен към мен – усмихнах се аз, като забивах всяка дума като стрела и издигах отработения си глас, за да я изстрелям по-силно. Група ликтори, които стояха наблизо, ни изгледаха. – Нима не знаеше? Атина – новата пойна птичка на императора! Новата му любовница! – Завъртях се и всичките ми воали зашумоляха около мен. – Аз! – Лицето ѝ позеленя. Никога преди не бях виждала нечие лице да позеленява и наблюдавах с интерес. Точно като неузряло сирене. Лепида отвори устата си, затвори я, отвори я отново… Довърших я, като пуснах последната си, най-точна стрела. Всички в атриума се бяха вторачили в нас. – Всъщност, когато императорът се оттегли във вилата си в Тиволи за лятото, ще ме вземе със себе си. Само мен! – Усмихнах се отново, лъчезарно, срещу зяпналото в недоумение лице. – Може да наминеш, преди да тръгна за Тиволи. Имаме толкова много неща да си кажем. О, и не се срамувай, че ще идваш при една обикновена певица. Напоследък имам толкова много видни посетители… Приятен ден, Лепида Полиа!

Красив миг! О, колко красив, съвършен миг! Но като продължих извън двореца надолу по улицата, ликуването ми отстъпи място на недоумението… Императорът щеше да ме води в Тиволи… Където не водеше никого Защо?

– Време да ми се отплатиш и да се сбогуваме ли? – бях попитала аз дръзко, докато си проправях път през обичайната суматоха от роби, писари и помощници в таблинума. Може би прощалният му подарък щеше да е достатъчно щедър, че да мога да откупя свободата си от Ларций.

– Няма да те отпращам, все още – каза той равнодушно, като подпечата някакъв документ и го подаде на един роб. – Ще те водя в Тиволи за през лятото. Тръгваме след пет дни.

Вероятно съм изглеждала доста смешно – да стоя там със зяпнала уста. Той ме погледна с известно раздразнение, но след това стана, заобиколи писалището си и тръгна към мен, а на устните му трептеше една от неговите редки очарователни усмивки.

– Не, Атина, аз рядко се шегувам. – Той взе ръката ми, което ме изненада отново. Извън "боричкането в леглото" той почти никога не ме докосваше. Повдигна пръстите ми към устните си, сякаш да целуне ръката ми, но внезапно се наведе и ме ухапа по възглавничката на дланта.

– Не взимай много багаж.

Веднага след това продължи да диктува на един от писарите си, който ме погледна със страхопочитание, когато излизах от стаята зашеметена и се сблъсках с Лепида.

Прогоних образа и погледнах малката дъга от розови следи от зъби на дланта ми. Почти не се забелязваше на слънчева светлина.

Е… Наистина трябваше да се прибирам. Ако щях да заминавам за Тиволи след пет дни, ме чакаха много приготовления.

Глава осемнайсета

– И така, защо високопоставено лице като преторианския префект Норбан ескортира любовницата на господаря си? – задяваше се с него Атина. – Надявам се, че не са те понижили. Паулиний се изсмя.

– Мисля, че съм единственият човек, на когото императорът има доверие, че може да те доведе, без да се опита да те съблазни – каза той весело.

В сивкавосиня стола, с гребенчета от лазурит, придържащи тъмната ѝ коса, излегната в императорска носилка със завеси от лилава коприна, носена от шестима безмълвни нубийци. Атина изглеждаше като любовница на императора от глава до пети. Паулиний за миг изпита лека завист – той се беше наслаждавал на компанията ѝ много преди императора все пак… Не че Домициан знаеше това. Пропъди мисълта и подкара коня си близо до носилката. Пътят пред тях беше разчистен, росата вече съхнеше. Преторианците от отряда му непринудено си приказваха зад тях, подпрели копията си на рамо, и от време на време беззлобно ругаеха пролетната кал под краката си, радостни от приятната езда в слънчевата лазурна утрин, също както и самият Паулиний.

– След като вече не съм залък за твоята уста, можеш да ми викаш Теа – каза тя, докато отвяваше праха от лицето си с ветрило. – Всъщност това е истинското ми име.

Паулиний примигна.

– Не знаех.

– Разбира се, че не знаеш. Мъжете не говорят с любовниците си. Само с приятелите.

– Значи императорът не говори с теб?

– Е, той – да! – Атина – Теа звучеше замислено. – Но той е различен, нали?

– Така е – съгласи се Паулиний.

– И те цени много. – Теа облегна лакътя си на лилавата копринена възглавница. – Не си излизал от Дакия през последните години, нали?

Паулиний сви рамене и почувства как червените пера се разлюляха на шлема му.

– Аз съм просто пазач.

Теа се усмихна, обеците ѝ от лапис лазули се полюляваха.

– Той те използва много, нали?

– Да – каза Паулиний сериозно. – Но и ми гласува голямо доверие.

– Предполагам, че е така. Поверява ти войните и жените си… Човек си мисли, че императорите нямат приятели, но теб те е превърнал в приятел, нали?

– Не. – Паулиний се усмихна, поглеждайки надолу към пъстрия врат на коня си. – Не можеш да станеш приятел с човек като него

– Защо? – любопитно запита тя.

– Ами той е просто… – Паулиний търсеше думи. – Ако можеше да го видиш в битка, щеше да разбереш. Той не е като онези военачалници, които разказват за героизма над чаша греяно вино, но никога не се доближават достатъчно до сърцето на боя, че да усетят истинския му аромат. Той е точно там, в разгара на събитията. Легионерите биха направили всичко за него. Той е един от тях. Войн.

Теа подаде главата си.

– Хората казват, че е бог.

– Може и да е. Ако има човек на земята, който да е бог, то това е той! – Паулиний я погледна. – А ти какво мислиш?

– О, аз съм еврейка – каза небрежно тя, докато си вееше с ветрилото. – Ние вярваме само в единствения Господ. Както и да е, странно е да си помислиш, че можеш да делиш едно легло с бог, като Леда или Европа.

– Аз, ами може би не е моя работа, но… – Паулиний усети, че се изчервява и погледна надолу към гривата на коня си.

– Паулиний – плътният ѝ богат глас звучеше развеселено. – Никога няма да кажа на императора, че си ме посещавал за нещо друго, освен заради музиката ми.

– Не за това си мислех… – каза той, въпреки че безспорно почувства облекчение. – Слуховете за него… Не вярвай на всичко, което чуваш.

– Разбирам.

– Слуховете за племенницата му! – Паулиний избухна. – Долни слухове, а той просто изсумтява и казва, че клюките продължават да живеят, независимо колко човека ще екзекутира. Но хората не бива да говорят за императора си по този начин. Просто защото той е бил мил към нея.

– Ти някога срещал ли си Юлия?

– Не и откакто бяхме деца. Когато получих поста си на префект, тя вече живееше в Кремона заради здравето си. Тя беше луда, нали разбираш – видях докладите от предишния префект, който е водил прилежно досиета на всеки в двореца. Тя е сновяла безцелно, мърморейки разни безсмислици, отказвала е да се храни, измъквала се е до Храма на Веста, за да се опита да спи под олтара… Дори и когато аз я познавах като дете, си беше странна. Плашеше се до смърт от неща, които сама си въобразяваше. Тя не беше… не беше нормална, въпреки че никога не бих го казал на императора. Не иска да чуе и дума срещу нея. Той няма собствени деца, нали разбираш, затова за него тя бе като дъщеря.

– Но е умряла при аборт, нали?

– Не! – Паулиний си припомни частния доклад, който беше прочел, описанието на лекаря от Кремона, който после избягал от страх за живота си. – Било е самоубийство – пробола се е в корема. Умряла е бавно, от инфекцията… След това хората започнаха да говорят, че е некадърно направен аборт. Баща ми беше там; той се опита да извади истината наяве, но кой ти слуша истината, когато лъжите са по-интересни.

Последва доста конфузна тишина. Атина се надигна на възглавниците си, пооправи лилавите копринени завеси така, че да прикрие лицето си от слънцето. – Паулиний, видях доведената ти майка в двореца преди няколко дни Тя се бе помъчила да намери по-малко неудобна тема. Не го направи нарочно, но едва ли можеше да попадне на по-неудобна от тази.

– Лепида?

– Да, каза, че била дошла, за да те види.

– Е, не дойде… – Паулиний се наведе, за да изтрие мръсно петно от прасеца си. – Тя… Ние не сме в добри отношения. Виждам я понякога, но… – Той поизостана от носилката.

– Лично аз – каза направо Теа – по-скоро бих поддържала добри отношения с усойница, отколкото с Лепида Полиа.

Миля или две мълчание. Цветното ветрило на Теа се движеше напред-назад.

– Атина – Теа… – Паулиний усети как гласът му трепери, – някога била ли си… ами… искам да кажа… някога желала ли си някого истински? Да го желаеш като вода в пустинята – въпреки че знаеш всичките му недостатъци, всеки един от тях – и това да няма значение?

Той видя как дълбока вълна на съчувствие се надига в очите ѝ и извърна поглед.

– Да – каза тя, – да, желала съм някого по този начин!

– … колко време ти отне да забравиш?

Тя бавно поклати глава, ветрилото спря да се полюлява.

– Не съм го забравила

– Не си ли?

– Не… Може би, ако се бях омъжила, но… – Тя сви рамене. – Трябва да се ожениш, Паулиний!

– О, ама аз не за себе си… За един приятел – Траян се казва, той е в Иудея.–

Разбира се. След това му беше по-лесно да язди пред носилката, отколкото отново да срещне очите ѝ.

– Добре ли пътува, цезаре?

– Нормално. Ти настани ли се?

– Да. Вилата е хубава.

Дори всъщност много хубава. Бижу от бял мрамор: алеи с колонади и терасирани градини, урни с лилии и езерца с тиха вода, вълнисти мозайки и сребърни нимфи в ниши. Луксозно и усамотено убежище на около миля от прелестния град Тиволи; място, където човек, който няма право на личен живот, може да остане сам. За пръв път тук нямаше тълпи от придворни, заети писари или суетящи се роби. Като изключим мълчаливите роби, императорът на Рим и аз бяхме съвсем сами. Странно.

– Ще вечеряме на терасата! – заповяда ми той. – След един час.

Облякох се с особено внимание в стаята от розов мрамор, която може би някога е била на Юлия. Спрях се на семпла бяла роба със сребърен пояс под гърдите, косата ми – свободно пусната по гърба, и без бижута, освен медния пръстен на Ларций на едната ми ръка и един с голяма перла на другата. Колко беше хубаво да си почина от внимателния подбор на тоалети за представленията. Бутнах настрана кутийките с руж и боя за нокти и се плъзнах на терасата боса. Два украсени със сребро лектуса бяха поставени под сянката на една върба, чуваше се ромолящият звук на реката долу.

Императорът вече чакаше, облегнат на един лакът на своя лектус, когато вдигна поглед от купчината документи.

– Девица весталка… – отбеляза той заради бялата ми роба.

– Не, просто момиче на почивка.

Седнах със свити крака върху лектуса си и се насладих на ястията, които тихите роби изнасяха в безмълвен поток. Щраусови яйца, езичета от фламинго, сърнешко в розмарин, захаросани лешникови сладкиши в сметана, старо червено вино в украсена със скъпоценни камъни бутилка – доста драстична разлика от обичайните за Домициан говеждо с хляб и бира. Имаше и други промени, както забелязах. Копринени възглавнички по лектусите, като се има предвид, че обикновено той ненавиждаше коприната… солидни сребърни чинии, макар че обикновено ядеше в глинени… и вместо обичайната вълнена туника носеше роба във варварско ярки цветове от някаква екзотична източна коприна.

Тогава вдигна очи и хвана погледа ми.

– Любуваш ли ми се?

– Да – усмихнах се аз.

– Да – той почувства вкуса на думата. – Би го казала на всеки мъж. Колко си имала?

– Моля?

– Колко? – Погледът му ме обезпокои: не твърде безизразен, не твърде незаинтересуван. – Хайде, Атина, приблизително? Сто?

– Не знам – отвърнах с равен глас. – Сега имам само теб.

– Отличен отговор. Своевременен, убедителен и необвързващ. Можеше да станеш сенатор, ако не беше курва.

– Аз?

– На колко си, на двайсет и четири? Трябва да си започнала отрано.

– Цезаре!

– На колко? Дванайсет? Тринайсет? Кога се научи да лъжеш така изкусно?

Оставих чашата си.

– Колко красив изглед има тук! Може ли да погледна?

Отидох до ръба на терасата, без да чакам отговор. Имаше една навъсена червена резка в небето, само това беше останало от залеза, а луната се показваше иззад покрива на вилата. Погледнах надолу, покрай босите си крака. Терасата нямаше парапет, само отвесен мраморен ръб, надвесен на двайсет или повече крачки над спокойно течащата река.

– Опасно – каза Домициан зад гърба ми. – Нали?

– Да – обърнах се и го погледнах, – но аз добре пазя равновесие.

Той погледна назад за момент, след това стана и прекоси терасата до мястото, където стоях, а варварската му роба шумолеше.

– Прекрасен изглед! – каза той. – Сутрин мъглата се издига от реката на талази, като Юпитер, когато идва за Даная! Много красиво!

Той прокара пръсти през косата ми.

– Често ли идвахте тук с Юлия? – попитах, без да мисля.

– Юлия? – изрече името, сякаш никога не го беше чувал преди. – Не, тя не харесваше терасата – боеше се да не падне. Не като теб.

Той усука косата ми като въже около ръката си.

– Но ти не си Юлия, нали? – Докато гледах разсеяно над реката, той дръпна главата ми назад толкова рязко, че от очите ми изхвръкнаха сълзи. – Юлия не би стояла на ръба.

Дърпането намаля, когато ръката му отпусна косата ми. Стоях вцепенена, докато той прокара пръсти по извивката на шията ми, почти галейки я… Този мъж, който никога не ме докосваше случайно… Почувствах как ръката му обхваща врата ми, усетих дишането му зад себе си и все пак останах глупаво изненадана, когато ме сграбчи за врата и го стисна.

– Страх ли те е? – попита той, а очите му бяха като на любопитно дете.

Пръстите на краката ми се вкопчиха в голия ръб на терасата.

– Не.

– Лъжеш! – Ръцете му се впиваха по-силно в гърлото ми.

– Може би.

– Ужасена си.

– Не.

– Знаеш ли какво правя с лъжците?

Бях започнала да придобивам относително ясна представа. Ние се полюлявахме на ръба над пропаст, дълбока двайсет крачки. Щях да падна. Паднах – на длани и колене, върху твърдия мрамор, когато той ме дръпна настрани от ръба. Поех въздух през насиненото си гърло с хрипливо вдишване. Вдигнах поглед към него.

Той се загледа в мен за момент. След това се усмихна с онази очарователна флавиевска усмивка, която смекчаваше суровото му лице.

– Ще си признаеш – каза той весело. – Ще си признаеш, че те е страх. Време е за леглото.

Той ме прегърна и ме вдигна със здравата си войнишка ръка.

Събудих се бавно. Натъртвания. Болка. Мъжка ръка на рамото ми.

Изплъзнах се, като за малко щях да падна от леглото. Но мъжът беше русокос грък с груба робска туника и ми се усмихна някак дружелюбно. Императорът не беше наблизо.

– Кой си ти? – гласът ми дращеше собствения ми слух.

Той просто се усмихна отново и започна да оправя стаята, като подреждаше възглавниците и изпъваше чаршафите. Спря, вдигна туниката ми от пода и сбръчка нос при вида на петната по нея.

– Изхвърли я – казах аз.

Погледна ме с такова безмерно съчувствие, застанал там със съсипаната туника в големите си ръце, че аз извърнах лице. Вероятно беше виждал това и преди. Не се възпротивих, когато ме взе на ръце. Съмнявам се, че бях в състояние да ходя сама.

Занесе ме в малката зелена мраморна баня до спалнята ми. От басейна вече излизаше гореща пара; някой беше запалил въглищата. Потопи ме в топлата вода и започна да ме къпе като бебе, изтърка ме с меко парче плат и вчеса масло от камелия в косата ми. Пръстите му бяха нежни върху ожулванията ми.

– Как се казваш? – попитах го аз.

Той се усмихна и ме извади от басейна. Попи ме с хавлия, нахлузи ми роба и ме изнесе навън. Аз поклатих глава.

– Не, не искам да ходя там – не на терасата! Знаеш ли къде е императорът?

Робът издаде успокоителни звуци и направи жест към празната тераса. Имаше само един лектус, само една чиния и само един бокал на масата. Под мраморния ръб мъглата се издигаше от сребърната река – Юпитер идва при Даная! Красота!

Закрих лицето си с длани.

Усетих как големият роб ме сложи на лектуса. Той събра мократа ми коса с ръце и аз усетих зъбците на гребенчето, с което захвана влажните кичури.

Поклащах се напред-назад под топлото майско слънце, с очи затворени и закрити с дланите ми.

– Здравей, скъпа.

Вдигнах поглед толкова рязко, че за малко да се строполя от лектуса. Но не беше Домициан. Беше дребен тантурест мъж на около трийсет, с овално лице с бретон от неподвижни къдрици над челото.

– Аз съм Несий – каза той сияещ, – астрологът на императора. Ти трябва да си новата любовница? Много ми е приятно да се запознаем. И не, императорът го няма. Отиде по някаква държавна работа, мисля. Би трябвало да не се прибере цял ден.

Кимнах в мълчалив поздрав. Не можех да изрека и дума, но Несий сякаш не забеляза и се разположи лежерно върху един стол с изваяни орнаменти точно срещу мен, опъвайки дебеличките си, обути в сандали крака.

– Атина, нали? Знаех си, че беше някаква богиня. Вече си се запознала с Ганимед, както виждам. Той ти среса косата. Подходящо име, нали?

Погледнах нагоре към роба, който се усмихваше над рамото ми. Ганимед – "хубав младеж" – да, подхождаше му. Той имаше тъмносини очи и коса с цвета на пшеница, и тяло като на златен Аполон. Ръцете му бяха много нежни.

– Благодаря – казах аз с дрезгав глас.

– Той е ням по рождение – каза Несий. – Така се е случило, въпреки че едва ли има някакво значение, щом на всички други роби в тази вила са им отрязани езиците.

Погледнах към дребния астролог.

– Вие не сте ням.

– Да, ама аз не съм роб. Но разликата не е голяма – никой не се нуждае от астролог в наше време, така че аз изцяло завися от императорската си пенсия. Ще ядеш ли тези кифлички?

Побутнах храната към него.

– Защо… защо никой не иска астролог?

– Защото е в разрез със закона, разбира се. Императорът официално прогони астролозите в изгнание. Но въпреки това сметна, че услугите ми са му от полза – съвсем естествено. Аз съм най-добрият, така че му се стори уместно да ме държи подръка. Добра професия, както се очертава: храната е вкусна, виното изобилно, а заплащането редовно. – Той намаза с мед една кифличка. – А сега твоята история… Гложди ме любопитство.

– Аз съм певица. Той ме видя, хареса ме и ме доведе тук. Това е всичко.

– Трябва да се научиш да добавяш малко тръпка в историите си, скъпа моя. Не се страхувай да се хвалиш. Аз самият съм непоправим самохвалко. Трябва да има нещо особено в теб или той изобщо не би те избрал от първото виждане. Каква е тайната ти?

– Тайната ми ли? – Прокарах ръка по шията си. – Не му напомням за Юлия.

– А – светлите очи на Несий проблеснаха от съчувствие заради натъртванията ми. – Странно момиче бе Юлия. Толкова крехко същество, но издържа осем години на неговите… – Той се прокашля. – Така де. Не беше чак толкова крехка, колкото изглеждаше. Направо ме изуми, когато се спомина. Можех да се закълна, че не ѝ беше време да си отиде. Бях разчел хороскопа ѝ, искам да кажа. Е, тя взе съдбата си в свои ръце… Точно така направи. Някои хора го умеят.

Той въздъхна и отхапа от една праскова.

– Разчел си хороскопа ѝ?

– Да. И ръката ѝ също. Да ти кажа право, предпочитам дланите пред звездите. По-малко математика.

– Можеш ли да разчетеш и моята? Искам да знам колко скоро ще му омръзна.

Погледът му потрепна от хладния ми глас. Протегна пълната си малка ръка, а аз му подадох своята.

– Ще прескоча мистичните напеви и размахването на ръце, които обикновено правя в такива случаи… – Очите на Несий се плъзнаха по дланта ми делово, сякаш бе държавен служител, четящ документ. – Първо, миналото… горещо място, горещо и сухо. Звезда с шест лъча – а, от народа на Давид! Значи мястото трябва да е Иудея. Град, пълен със смърт, тела, скупчени по три-четири едно върху друго – да, историята на Иудея има своите страшни моменти. Да прескочим тази част. След това, нови градове и нови хора; ново име. Музика; това е постоянно. Пресича дланта ти като златна нишка. Няколко стари вражди. И стара любов също, о, богове! Войн, както разбирам – дълбока следа е оставил върху тази твоя малка ръчичка. Аплодисментите го следват навсякъде като облак, това говори ли ти нещо?

– Прескочи го – казах аз грубо.

– Следва, дете… О, спокойно, не се плаши, няма да те издам. Още деца, но това вече е в бъдещето. Да, цяла тълпа деца.

– Чии деца?

Не и на Домициан! Не и негови! О, Господи, само не негови! Сетих се за египетската каша с връхчета от акация, която може да предотврати зачеване; тинктурите от джоджен и седефче, които могат да прекъснат бременността, ако кашата не подейства. Трикове на проститутките, които бях научила през времето, прекарано на крайморската улица, а сега бих ги използвала с удоволствие. Никое мое дете нямаше да бъде от Домициан!

– Не се знае чии деца. Това е длан, а не родословно дърво. Има и златен венец в основата на пръста. И двамата знаем кой е това. Линиите се пресичат – предстоят ти изпитания!

– Колко дълго? – прошепнах.

– Не знам. Известно време, мисля. Период на трудности с неясен изход. Нещо повече… – Той сгъна пръстите ми върху дланта и бутна ръката ми към мен. – Тежко минало, скъпа моя, и тежко бъдеще. Съжалявам.

– Известно време? – повторих аз.

Колко дълго е това известно време? Колко дълго?

Ганимед ме помилва по главата.

– В такива случаи мразя да гледам в бъдещето! – Несий бутна чинията обратно към мен. – Ето. Ето, вземи си кифла.

Глава деветнайсета

Ганимед ме накара да отидем на пазар. Посетих по-модния от пазарите на Тиволи и дори със забулено лице всички ме разпознаваха.

– Малко парфюм?

– Руж от Индия?

– Коприна, която ще направи кожата ви сияйна!

Вървях тромаво из форума и посочвах всичко, което исках. Избирах неща, които щяха да запазят стойността си – златни статуетки и украшения от слонова кост, неща, които бяха достатъчно малки, че да мога да ги взема със себе си в случай на бягство. Ганимед вървеше по петите ми като послушно кученце и носеше нарастващата купчина покупки. Жени плебейки шепнеха, прикривайки уста с длан, когато ме видеха; патрицианки повдигаха оскубаните си вежди; двама легионери се смушкаха с лакти. Всички се отдръпваха, за да ми направят път.

Бижута. Влязох в първия магазин, посочих един поднос с пръстени и пред слисаните очи на собственика започнах да ги слагам по насинените си ръце. По два-три на всеки пръст – злато, сребро, перли.

– Гривни?

– Да! – Грабнах с шепи от изящните гривни и ги нанизах на ръката си, докато не заприличах на престъпник в окови, а след това закопчах три или четири огърлици около врата си. – Икономите на императора ще се погрижат за сметката – казах аз и излязох с щедрия откуп.

Откуп, който можеше да ми осигури бъдещето, когато омръзнех на императора!

Моля те, Господи, нека да е скоро!

Пресякох улицата до най-близката скамейка, студен мраморен блок до Храма на Юпитер. Една количка трябваше да спре рязко, за да не ме блъсне, но никой не изруга, нито ми показа юмрук. Аз бях наложницата на императора. Кой би ме докоснал? Преторианецът с униформа в червено и златно, който вървеше зад гърба ми, не беше там, за да ме защитава, а за да ме пази да не избягам.

Ганимед издаде въпросителен звук.

– Да – казах му аз, сядайки, – да, с право ме изведе навън! Прекрасно е!

Дори още по-прекрасно беше да съм сама, да знам, че императорът се е върнал в града и може да не дойде до утре вечерта Обърнах лицето си срещу бриза. Красив ветровит ден! Не беше студено, въпреки че се бях загърнала с вълнената си пала. Идеален ден!

Сгуших се по-дълбоко във вълнената дреха и в бижутата си.

– Ганимед! Ганимед, ти ли си това?

Вдигнах поглед. Ганимед, с лице, засияло в усмивка, побутна покупките ми настрана, пристъпи напред и се поклони с вълнение пред една дребна жена в жълто, която слизаше от позлатена носилка с множество орнаменти.

– Да – каза тя, – и аз се радвам да те видя. Как ми се иска все още да си мой, Ганимед; не съм имала хубав масаж, откакто те загубих. О, кой е това? – Тъмните ѝ очи се обърнаха към мен.

– Атина, домина – станах аз, както повеляваха добрите обноски.

– Аз съм Флавия Домицила. – Топлата ѝ малка ръка ме повдигна от поклона ми. – Живея във вилата точно над хълма, ето там. Или по-точно казано, сега живея там; мъжът ми беше наместник в Сирия. Но императорът ни извика обратно най-сетне, така че сега съм твърдо решена да се установя за постоянно, както подобава на римска матрона. Императорът – каза небрежно тя – ми е чичо. В известен смисъл.

Както и да е. Значи тя беше тази Флавия Домицила – другата дъщеря на император Тит от първия му брак; втората племенница на Домициан. Не толкова интересна и не толкова одумвана, колкото полусестра ѝ Юлия, тъй като имаше хубав брак и, както си бе редно, беше родила двама синове. Което означаваше, че… хм… вероятно майката на бъдещия император стоеше срещу мен с очарователната флавиевска усмивка на розовото си личице.

– Трябва да минеш да ме посетиш някой път във вилата – бъбреше тя. – Съвсем наблизо е с носилката, а аз обожавам компаниите. Опасявам се, че не мога да ти идвам на гости, защото чичо ми ненавижда посетители.

Аз примигнах. На гости? Жена патрицианка, от рода на Флавиите, да покани курвата на чичо си да намине на гости? Изобщо осъзнаваше ли какво бях аз?

– О, какъв късмет! – Тя плесна с меките си ръце. – Направо си умирах да те зърна! Ти си абсолютно прелестна, така е! Определено не съм чула погрешно!

– Императорът… е казал за мен?

– Разбира се, че не. Той не казва нищо на никого. Но робите говорят, дори и немите. Чувала съм толкова много за пеенето ти, трябва да ми попееш някой път. А също свириш и на лира, нали? О, богове, каква е тази синина?!

Погледнах я остро, търсейки в погледа ѝ прикрито коварство. Но тя гледаше синия отпечатък на китката ми без любопитство.

– Паднах от носилката, домина. Дръпнах ръкава си надолу. Какво точно знаеше тя за Домициан, тази патрицианка, облечена в жълто, чийто флавиевски чар се носеше около нея като аромат на индийски парфюм? Какво беше споделила с нея полусестра ѝ Юлия?

Наследила ли си вкуса на чичо си, освен очите му, Флавия?

– Поискай от Ганимед да ти приготви от специалния си мехлем. – Флавия направи жест и аз тръгнах до нея надолу по улицата, докато тя крачеше със сляпата самоувереност на човек, на когото тълпите винаги правят път. – Той приготвя прекрасно ухаеща смес – много добра за ожулвания и натъртвания. Постоянно трябваше да я забърква за Юлия. Тя непрекъснато падаше от носилките.

Погледнах Флавия Домицила, а черните ѝ очи ме преценяваха, проницателни и без да мигат, от нежното лъчезарно флавиевско лице.

Отново се поклоних.

– Благодаря, домина!

– О, небеса, може и само Флавия – потупа ме тя по рамото. –Мисля, че вече трябва да тръгвам, твърде много неща за вършене имам тази сутрин. И не забравяй да се отбиеш.

Още един проблясък в жълто и си тръгна, а придружителите ѝ преторианци се носеха след нея като опашка на комета.

До вечерта императорът се прибра.

– Ще идвам и ще си отивам цялото лято. Свиквай.

– Да, Господарю и Бог наш.

– Мислех, че сме се споразумели за "цезар".

– Да, цезаре.

– Защото вие евреите вярвате само в един бог, нали? Така че, когато ме наричаш "Господар и Бог", или лъжеш, или наистина си мислиш, че съм единственият ти бог.

– Искаш ли вино?

– Не, не искам. Кое от двете е, Атина? Аз бог ли съм, или ме лъжеш?

– Каквото и да отговоря, ще ми кажеш, че лъжа.

– Вероятно. – Той се облегна назад. – И какво точно представлява този единствен истински твой бог?

– Той е строг. Но и справедлив, също.

– Той взима ли си смъртни жени, като Юпитер?

– Не. Той има в себе си и мъжко, и женско начало.

– Нищо чудно, че евреите са такъв смачкан народ. Кажи ми, ти страхуваш ли се от този твой женствен бог?

– Да. Страхувам се.

– Но не и от мен. – Той ме хвана за косата и ме притисна надолу, към ръба на лектуса. Завъртях главата си навреме и острият ъгъл удари бузата ми вместо окото.

– Защо?

Не знаех какво да му отговоря.

Дълги дни. Изгарящо слънце. Предимно сама, тъй като Домициан се носеше напред-назад до града по имперски дела. Аз се отдавах на безкрайни разходки из пазара, на безкрайно лежане във ваната… Тревожех се за Викс, със сигурност тормозеше Пенелопа. Прочетох хороскопа си, написан от Несий. Звездите даваха същите лоши новини като дланта ми. Несий ме погледна извинително, а Ганимед го потупа по рамото и издаде глух стон без думи. Дали не бяха любовници? Всеки би обикнал Ганимед, ням или не.

Домициан, между работата си по новото законодателство, пишеше наръчник за грижи за косата. Самият той имаше рядка коса, но боговете да ти помагат, ако го споменеш. Аз препоръчах плакнене с бъзова отвара за блясък на тъмна коса; беше ми казано да замълча. Император да пише съвети за поддържане на косата? Е, всички ние имаме нужда от разтоварващи занимания. Император Тиберий си играел с момиченца робини, император Клавдий изучавал етруските, Домициан пишеше за косата. Другото му любимо занимание беше да подрежда робите под терасата и да цели със стрели разстоянията между разтворените им пръсти. Много беше добър; никога не пропускаше, освен нарочно. Когато бе в лошо настроение, обичаше да е точен. В добро настроение обичаше да пропуска.

Изпях песен за Ларций. Видях го едър, розов и с одобрителен поглед; Пенелопа също. Тя ми каза да спя повече. Ларций каза, че звуча прегракнало. Твърде много се задавям, казах аз сериозно и той ме разбра. След това изчезна, а аз се събудих и осъзнах, че сънувам. Заплаках.

Вече измина цял месец. Оставаха само няколко месеца до края на лятото, когато Домициан щеше да се върне в Рим, а аз – обратно в Брундизиум, обратно при моето момченце, обратно при Ларций и нежния му глас. Няколко месеца. Минаваха много бавно.

– Несий ми каза, че си се срещнала с племенницата ми Флавия Домицила.

– Да, така е.

– Празноглаво момиче, също като майка си. Християнка на всичкото отгоре. Знаеш ли какви са те? Хора плъхове, които се крият по катакомби и рисуват риби по стените. Обмислях да отделя синовете на Флавия от грижите ѝ, но засега те изглеждат добри римляни.

– Значи те ще са вашите наследници?

– Правилно. След като жена ми не успя да осигури… Ти самата искаш ли да имаш наследници? Чувам, че имаш поне едно дете

– Отървах се от него – излъгах набързо. – Не харесвам децата. Дори не съм го виждала. – О, Господи, нека ми повярва! Само от мисълта за Викс в ръцете на това чудовище.

– Отвори си очите – каза запъхтян Домициан – и ми кажи, че те е страх от мен.

– Не.

– Надушвам страха ти!

– Не!

Дълги нощи. Луната блести като сребро. Никога сама. Дълги, дълги нощи, пълни със странни неща. Острото перо, което използваше, за да намушква мухите във въздуха; използваше го и за други неща. Гривни на вериги, пристягащи китките ми към леглото. Въпроси.

– Боли ли? Не? Ами ако забия острието по-дълбоко?

С празни очи и заети ръце, като учен сред експериментите си.

Детинско е да си мисля, че в публичния дом беше зле. Твърде лишено от въображение, че да е зле. Изморително, но не и зле. Зле е жизнерадостен глас в полунощ, който казва:

– Страх ли те е сега? Остават само няколко часа да променим това.

Стъкленици и стъкленици от мехлема на Ганимед.

– Все още не е дошло лошото, Теа – укоряваше ме нежно Юлия в сънищата ми, облечена цялата в бяло като девица весталка. – Изчакай осем години, за да видиш какво е наистина лошо!

Юлия, не бях справедлива към теб. Вярвах, че си луда. Може и аз самата да съм луда. Той обичаше ли да те гледа, докато спиш?

Втори месец измина. Толкова бавно.

– Изглеждаш бледа, Атина – каза за поздрав Домицила. – Не стоиш достатъчно на слънце. Каквото искат да си приказват тези красавици еднодневки, но според мен слънцето е, за да се печеш, а не да бягаш от него като от орда варвари. Как е императорът?

– Много добре, Флавия… – Тя никога не питаше повече от това, а и аз никога не задълбавах в темата. – Как са момчетата?

Лицето ѝ просветна.

– Тичат диви, кафяви като араби и заявяват, че няма да се върнат в града, докато са живи.

– А съпругът ти? – Бях срещала Флавий Клеменс, блед патриций, който със сигурност знаеше каква е професията ми, но се държеше към мен с огромната любезност, с която се отнасяше към всяка жена, от собствената си съпруга надолу по йерархията до последната робиня.

– Чувства се много по-добре на този свеж въздух. Аз също смея да твърдя, че няма да се върна в града. Толкова се забавлявам да изтърбушвам вилата и после да я поправям. Пренаредиха ми мозайките предишната седмица.

Погледнах към пода и открих повтарящ се мотив от две риби с проблясващи люспи, вписани в кръг.

– Прекрасно е! – казах аз. – Рибите… Те са християнски символ, нали?

– Виждам, че чичо ми ти е казал за моето малко прегрешение. – На брадичката ѝ се появи трапчинка, когато се усмихна. – Да, християнка съм. Освободеният роб на майка ми, Траке, беше такъв и като се има предвид, че съпрузите на майка ми постоянно се меняха, Траке ми беше почти като баща, така че, предполагам, нещо ми е останало и от него. Сигурно императорът е много смутен от това. Не е тайна, въпреки че на публични места поднасям почести към боговете като всички останали.

– Може би трябва да си по-внимателна, домина! – казах боязливо. Харесвах я, тя беше повече от любезна с мен, но разликата в социалното положение все още беше огромна. – Императорът каза, че може… че може да ти отнеме момчетата, ако не ги възпитаваш като добри римски граждани.

– О, но те са такива! Освен това никога не би ги взел. Защото къде може да ги премести освен в двореца при него? Той ненавижда децата твърде много, че да направи подобно нещо. В крайна сметка, просто ще махне с ръка и ще приеме вярванията ми за един дребен дразнещ каприз. Всъщност те действително са такива. Кого го интересува, ако нося някоя и друга кошница с храна на по-бедните си събратя от време на време?

Спокойният ѝ тон незабавно събуди подозрението ми. Флавия със сигурност стигаше много по-далеч от кошници с храна. Дали всички роби, които се навъртаха около хубавата ѝ вила, бяха наистина просто роби? Дали всичките опърпани деца, просещи пред вратата ѝ, бяха наистина бездомни? Тайни се криеха надълбоко в семейството на Флавиите, както у най-милите му членове, така и у най-жестоките. Но тя никога не питаше за моите тайни и затова аз никога не питах за нейните.

В момента вече бъбреше за нещо по-безопасно.

– … значи си накарала Несий да ти направи хороскоп? Със сигурност е верен; той е най-добрият астролог в империята. Жалко, че моята вяра не позволява да се съветвам с астролози. Нима не е същинско съкровище? Може все пак да се консултирам с него. Много ми е признателен, откакто му преотстъпих Ганимед за масаж. Никога не си получих Ганимед обратно, разбира се. Несий изфабрикува някакво безсмислено пророчество, за да го задържи. Религията ми не ми позволява да одобрявам любовните връзки между мъже, но трябва да отбележа, че те са щастливи. Добре ми се отразяваше да я слушам. Мисля, че и тя го знаеше. Винаги ме канеше да дойда отново и никога не задаваше въпроси. Дали беше научила този урок от Юлия?

Помислих си за Ариус.

Силно тяло, излъчващо топлина през синята туника. Коса – яркочервена на слънцето. Стегнати мускули, преливащи плавно един в друг като горещ мед. Белези по ръцете, на челото, на рамото. Вече имах почти толкова, колкото него. Странни малки бели белези, направени със странни малки играчки на места, на които не се виждаха. Не бяха явните белези от меч.

Сурово лице. Счупен нос. Очи с цвета на облаците. Тънки устни. Вежда, прорязана с белег от нож. Мъжки аромат на напечена от слънцето кожа, желязо, пот, пясък от арената. Но не и кръв, някак си – без кръв. Кръвта беше отмита.

Здрави ръце, топли ръце. Те стискаха чаша с вино понякога, или меч, или нечие гърло. Или те просто докосваха. Докосваха, за да носят наслада, а не болка Махай се, Ариус! Махай се и ме остави на мира!

Бяха изминали три месеца. Хладни есенни ветрове разнасяха дори и лятната жега на Тиволи. Септември наближаваше. Есента дойде. Есента дойде.

– Време е да се прибираме в Рим – отбеляза Домициан на вечеря. – Жалко. Беше приятно лято.

– Приятно – промърморих аз в чашата си с вино.

– Сарказмът не ти отива, Атина! – Той все пак беше в добро настроение. – Е, със сарказъм или не, ти ми служи добре. Приятна компания за лятото. Как да те възнаградя?

– Достатъчно ме възнагради, цезаре.

– С божественото си присъствие?

– И с всичките подаръци, които ми позволи да си купя за твоя сметка.

– Да, доста алчна ставаш, като влезеш в бижутерски магазин! Еврейката в теб проговаря, без съмнение.

– Без съмнение.

Изпрати ме вкъщи, о, моля те, изпрати ме вкъщи!

Домициан бутна назад чинията с вечерята си, стана сред шумолене на екзотична коприна и отиде до голия ръб на терасата. Изглеждаше здрав и във форма, с руменина, избила по бузите му, а онази негова очарователна усмивка леко потрепваше в ъгълчетата на устата му. Той се загледа в реката за миг и след това се обърна.

– Ела тук.

Отидох.

Той постави ръка на врата ми и аз почувствах как пръстите на краката ми се впиха в мраморния ръб. Потръпнах, а той се усмихна.

– Да те дръпна ли обратно? – каза той.

Вътре в себе си, зад сянката на съмнението знаех, че ако кажех "да", щях да полетя зад ръба.

– Не – погледнах го право в очите. – Не ме е страх от височините, цезаре.

За миг си помислих, че така или иначе щеше да ме пусне. По-точно както беше направил през първата ни нощ тук, той ме дръпна настрана от ръба и ме остави да падна на мраморния под.

После пристъпи напред и стъпи със сандала си върху разперената ми длан – не много силно, само достатъчно, че да боли. Малкият ми пръст, този, с пръстена на робите на Ларций, беше точно под петата му.

Последният му дар, помислих си вледенена. Всичките струни за лира на света, но без пети пръст, с който да ги достигам. Ще ми отнеме музиката. Стъпалото му натисна пръста ми за момент. След това той енергично коленичи с грациозност, която бе странна на масивното му тяло, а когато вдигна ръката ми, видях, че държи кама.

Съпротивлявах се, разбира се. Но той хвана ръката ми в плен със здравите си пръсти и острието проблесна – отне ми момент да осъзная, че за пръв път нямаше кръв и болка.

Обикновеният пръстен с името на Ларций издрънча върху мраморния под, сцепен на две.

Аз погледнах към пръстена с изумление.

– Евтина вещ – каза Домициан, прибирайки камата в ножницата. – Неподходяща за една храбра жена.

Сега на пръста ми имаше бяла ивица, вместо заварената медна халка.

– Освобождаваш ме?

– Помислих си, че ще предпочетеш да носиш това в замяна.

Той отвори малко ковчеже с орнаменти и се завъртя с изпънати напред ръце, като ми направи жест да се обърна. Зърнах сребърна лента, преди той да я увие стегнато около шията ми. Като погледнах надолу, можех да видя само лъскав черен камък – вероятно ахат, – нанизан на шията ми.

– Това е… Красиво е!

Никога преди не ми беше правил подарък.

Той не отговори, само кимна над главата ми. Когато погледнах нагоре, видях, че до вратата стои ковач, изцапан със сажди и съвсем не на място на елегантната тераса.

– Запои го! – каза Домициан. – Няма значение, ако я опариш.

– Какво?! – завъртях глава, за да го погледна. – да го запои ли?!

– По-елегантна версия на онзи безвкусен пръстен – обясни той весело. – Прибавих камъка от прищявка. Черен камък. Считай го за моето око върху теб. Обичам да бележа своята собственост.

Почувствах грубите ръце на ковача върху врата си, закрепващи сребърната лента.

– Но, но ти каза...

– Арестувах претор Ларций за държавна измяна – каза безгрижно Домициан. – Беше му разрешено да извърши самоубийство след делото. Собствеността на изменниците се конфискува в полза на империята, разбира се. Сега ти ми принадлежиш.

– Ларций?! – думите излизаха насила от изтръпналите ми устни. – О, не! Не!

– Да. Не мислех, че ще ми бъдеш толкова интересна, не и след три месеца. Но в теб има нещо, което явно ми харесва, а и в дългосрочен план предпочитам да притежавам, вместо да взимам назаем. Ще се върнеш в Рим с мен след седмица.

Усещах среброто горещо на врата си, как се размеква, споява. Почти не усетих парене. Отвътре бях студена като мраз. Ларций. Ларций е мъртъв.

О, Господи, ами Викс!

– Знаеш, че построих нов дворец, нали? Почти е завършен. Ще го използвам за обществени дела… и за покои на императрицата. Ти ще се нанесеш в нейните стаи, точно до моите в Домус Августана – това е личният ми дворец. Знаеш ли, че поръчах статуя на Минерва с твоето лице за новия си храм? Може би наистина си богиня. Би било глупаво да оставя съвсем личната си богиня да ми се изплъзне, нали? А аз никога не съм бил глупак.

Викс. Къде ли беше Викс сега? Къде беше синът ми?

Домициан прокара ръка по шията ми, очите му станаха празни и отнесени.

– Обичам да играя игри, нали знаеш. С икономите си, със сенаторите си, със стражите си. Лесно е да ги накарам да се страхуват от мен. Дори и жена ми се страхува под онова нейно каменно лице. Но не и ти. Ти и още един човек – знаеш ли кой? Той не е дори човешко същество. Просто роб, друго животно като теб. Гладиатор. Онзи, когото наричат Варварина. Не е възможно да е бог, каквото и да говорят. Просто варварин. Но и той не се страхува от мен, знаеш ли. И оцелява – оцелява от всичко. Стои на ръба и гледа – гледа нагоре към мен, стои и гледа, но ще се погрижа аз за него! Ще се погрижа, като се върнем, още на първите игри за сезона – и това ще е краят! Само един Господар и Бог на Рим има. И една богиня – с толкова мога да се примиря, Атина.

Имаше още болка, още болка, която почти не забелязвах, защото ковачът си беше тръгнал и среброто беше изстинало. Изстинало в твърд обръч около врата ми, който никога, никога нямаше да мога да сваля.

Глава двайсета

– Значи ще бъде семеен парад – измърмори Флавия. – Което означава връчване на почести и листенца от рози, и тръби, и тези отвратителни игри. Императорът ме викна обратно в града – обясни тя, докато аз я гледах с празен поглед. – Мен, съпруга ми и момчетата. Чичо ми вероятно чувства, че масите имат нужда от малко разкош и показност. Може би протестират твърде много срещу последните такси.

– Но Паулиний казва, че е много популярен.

– О, сред войниците да; те го обожават. Но римският плебс иска просто намаляване на таксите и много състезания с колесници. Така че ако някой повиши данъците, ще се наложи да харчи за нещо друго. Обикновено за разкош и показност – усмихна се сухо Флавия. – Аз може и да съм само една празноглава християнка, скъпа моя, но знам как стават тези неща.

И аз самата бях започнала да разбирам.

– Е, момчетата ще се радват – каза Флавия. – Опасявам се, че те направо обожават Колизеума. Може би ще мога да ги оставя на баща им и да кажа, че имам главоболие, преди кръвта да започне наистина да се лее. С Юлия винаги така правехме. О, боже, липсва ми! – Флавия въздъхна доста тъжно. Но вдигна погледа си към мен и пак се усмихна. – И ти ще ми липсваш, Атина. Беше чудесна компания.

– Защо не ме наричаш Теа, домина? – Ръката ми неволно се плъзна към черния камък – окото на Домициан, което висеше на врата ми. – Аз също ще ходя в Рим. И аз щях да гледам игрите.

Рим Под Колизеума. Ариус вече чуваше тълпата.

– Много са ентусиазирани днес, нали? – забеляза Херкулес.

Кучето, свито на кравайче върху наметалото на Ариус, дъвчеше усърдно един сандал.

Ариус методично се разсъблече и започна да се приготвя. Синята препаска. Протекторите за краката. Предпазната броня за ръката, с която държи меча, целият нашарен с белези, които някои заможни почитатели мислеха за варварски символи. Според обичайния си навик, демонът се събуди и се протегна вътре в него, вече не размахваше камшика си, както в старите дни, но все още се оглеждаше наоколо с известен интерес. Ариус посегна да вземе меча си. Меч с прекрасен баланс и специална дръжка, подходящ за лява ръка, изкован специално за него. Да си най-добрият имаше своите привилегии.

– Време е.

Херкулес посегна за своя меч, миниатюрно копие на този на Ариус.

Ариус метна колана си на пода, за да има какво да дъвче кучето.

– Стой тук!

Овациите ставаха все по-силни. Прах се сипеше от тавана като завиваха по мрачните коридорчета. Галий ги засече точно пред клетките на обречените християни.

– О, толкова се радвам, че те хванах! Успех днес, успех. Знаеш, че имаш две срещи днес, нали, скъпо момче? Да, само исках да се уверя. И в случай че има други изненади, е, ами просто не се изненадвай!

Галий потупа Херкулес по дребната главичка, прокара ръка по голата ръка на Ариус и изчезна сред блясък от бижута.

Херкулес погледна след него.

– На мен ли ми се струва, или този гад е замислил нещо?

– Струва ти се.

Ариус погледна нагоре и отново се заслуша в звука от аплодисментите. В клетката зад него християните стенеха и се кръстеха.

Днес, помисли си той, днес е важен ден – и се зачуди защо.

Великолепен парад. И как да не бъде? Аз седях отзад, в прикритата ми със завеси носилка, но въпреки това виждах всичко, като надзъртах иззад черните копринени пердета.

Листенца от рози. Знамена. Тръбачи – скромен брой, защото не чествахме военна победа, а просто Волтурналиите. Преторианци в редици, облечени в червено и златно. Паулиний, който се беше върнал от германския фронт и изглеждаше много благородно на черния си кон, всички го поздравяваха. Флавия и съпругът ѝ, в носилки, се усмихваха и поздравяваха, както умеят само особи от висока класа. Самият император Домициан в златна каляска, а от двете му страни гордо седяха синовете на Флавия. По-малкото момче беше на възрастта на Викс. След това бях аз, в сребърна носилка със завеси, които потрепваха само колкото да позволят да се зърнат лилавата копринена туника, проблясък от сребро и аметисти, гол глезен върху черни кадифени възглавнички. Болеше ме главата.

Продължавах да виждам Ларций, както го бях видяла за последно. Целувка на привързаност за сбогом, когато потеглях към Тиволи. Никога не бих си помислила, че императорът ще го убие като муха само за да ме притежава. Защо? Дори не беше нужно; можеше просто да ме купи – но мъж като Домициан винаги би предпочел да убие, отколкото да купи. Изпратих писмо на един друг претор в Брундизиум, който някога много ценеше музиката ми, и го помолих да ми разкаже повече подробности за смъртта на Ларций, а той ми отговори с кратко студено писмо. Ларций е бил осъден за измяна с дело, което е било същински фарс, но както беше казал Домициан, била му е дадена възможност да се самоубие. Ларций е организирал последна гощавка за онези приятели, които не са се страхували, че ще бъдат дискредитирани от връзката си с него, но всъщност е искал да си вземе сбогом с музикантите си. Лесно можех да си го представя: Ларций на почетното място, с Пенелопа до него, слушат хора на момчетата, свирачите на лютня, певците – за последен път. Той щеше да отдели нужното внимание на всяко изпълнение, да спре след края за последна насърчителна дума, няколко монети, може би последна критика. Зад завесите всички роби щяха да плачат от отчаяние, но на сцената щяха да дадат най-доброто от себе си за него. След като се е сбогувал с гостите, той явно се е оттеглил в спалнята си, където е влязъл в ароматната вана и е прерязал вените си.

Аз нямах никакво съмнение, че Пенелопа е държала ръката му до края, а след това е взела ножа и го е последвала.

Какво ще стане със собствеността и хората му? Написах на претора, разтревожена за Викс.

"Завещанията на изменниците се анулират и всичката им собственост се конфискува в полза на империята – гласеше отговорът. – Братът на претор Ларций купи цялата му собственост, освен музикантите. Моля, не ми пиши повече, Атина".

Дотук със свестните господари, които ме бяха превърнали от проститутка в творец; бяха дали на мен и на сина ми щастие. Грубият брат на Ларций не се интересуваше от музика, но със сигурност беше купил Викс заедно с другите роби, поддържащи къщата. Едрите силни момчета бяха ценни помощници в къщата, докато пораснат, а после пазачи или носачи на носилки. Поне синът ми беше в безопасност… докато не започнеше да прави бели.

Което означаваше, че няма да е в безопасност много дълго.

О, Господи, кой знае кога ще го видя отново!

– Стигнахме, домина – повтори пазачът нетърпеливо.

Носилката беше спряла; завесите се дръпнаха настрани.

Тамян. Жреци. Още тръбене. Още ликуване. Слязох и видях Колизеума. Огромна костница, закриваща слънцето.

Спънах се. Ганимед се наведе и ме задържа. Милият ми Ганимед. Сега ми беше личен роб, а Несий стоеше някъде зад нас в тълпата от освободени роби, следваше Ганимед където и да отидеше.

– Добре – измърморих аз и слязох.

Нагоре по мраморните стъпала, главоболието няма значение – върви! Точно зад Флавия, която без съмнение планираше своето главоболие преди главния спектакъл. Двете ѝ момчета зад нея подскачаха ентусиазирано. После Паулиний с момиче в червено под ръка. Отпред беше императорът и до него съпругата, която мразеше. Императрицата – висока, тъмна и отрупана с изумруди, гледаше право през мен. Нагоре през мраморния коридор до императорската ложа. Не мислех. Не мислех. Особено за Викс, който може би в този момент пищеше под ударите на камшика на новия си господар, без да разбира, че за миг може да бъде продаден на пазара за роби.

Арена. Простираше се пред очите ми, цялата от чист бял пясък. Нямаше да остане чист задълго. Все още нямаше гладиатори – те вероятно бяха долу, чакаха, молеха се. Ариус щеше да е там, но колкото и пъти да се опитвах да си го представя през последните няколко седмици – да го видя отново, как се бие на тази арена, почти толкова близо, че да мога да го докосна, – сляпа паника притискаше главата ми като в менгеме.

Отместих поглед от ширналия се пред мен пясъчен кръг и седнах на едно по-задно място. Ганимед стоеше зад мен като колона.

С ръка на рамото ми, подкрепящ. Пред мен седеше Домициан, момчетата от едната страна, съпругата му от другата, Флавия в края, откъдето можеше да се измъкне лесно, Паулиний.

– Атина? – каза някой. – Каква изненада!

Лепида Полиа, гостенка на Паулиний, седна точно до мен.

Маркус Норбан, макар и да отиваше неохотно, харесваше състезанията с колесници, тъй като неговата приятелка и братовчедка често го замъкваше в Циркус Максимус, но на игрите не ходеше. "Варварски спектакъл, напълно лишен от просветлението на добрия вкус" – го бяха чували да казва. И все пак понякога отиваше, като обикновено взимаше със себе си и някой роб да носи свитъците и перата му, за да може да работи между боевете, които наблюдаваше хладно. "Варварски спектакъл, напълно лишен от просветлението на добрия вкус и обоснован от нуждата" – казваше той понякога и се чудеше на тълпите, които се подчиняваха на декрети, срещу които бяха негодували допреди няколко дни. "Отидете на игрите, за да видите действителния облик на Рим." И затова от време на време ходеше. За да си припомни. Както беше отишъл на последната битка на Варварина, без да очаква нищо по-изненадващо от обичайната му победа и обичайната истерия на тълпата.

– Господарю – прошепна му на ухо тихо икономът. – Току-що ме уведомиха, че съпругата ви Лепида е получила покана за императорската ложа.

– Това не е от особено значение – сви рамене Маркус.

– Да, господарю, но сутринта тя взе Вибия Сабина със себе си

– На игрите?

– Да, господарю. И тъй като не може да вземе Сабина в императорската ложа, Маркус кипеше от гняв, докато си проправяше път към сектора с високи стени, където седяха жените патрицианки. Крехко седемгодишно дете, заведено на игрите, а след това изоставено само сред непознати. Той откри дъщеря си, свита в един ъгъл зад насядалите модни приятелки на Лепида, облечена в най-хубавата си дреха и напълно забравена, докато наконтените жени се кикотеха, лееха вино и подвикваха на гладиаторите. Маркус се извини с острия си глас и взе дъщеря си.

– Може ли да си ходим вкъщи? – изхълца тя.

Туниката ѝ бе в петна от вино, защото някой беше разлял чашата си върху нея.

Маркус се поколеба. Едва ли в този момент имаше нещо на този свят, което да искаше повече от това да заведе дъщеря си у дома, но тълпите плебеи нахлуваха екзалтирани през всички входове, тръпнещи от вълнение. Дори и робите на Норбан да им проправяха път, щеше да отнеме цял час в блъскане и потене, за да се доберат до вкъщи, а нищо друго не предизвикваше гърчове у Сабина така, както тълпите.

– Ще си тръгнем веднага след срещите на Варварина, когато тълпите поутихнат – реши той. – Дотогава можеш да си седиш тихичко и да си почиваш, Вибия Сабина.

Но никъде в ложата им не можеше да се открие тишина и спокойствие.

– Ау… пусни ме, пусни ме...

– Квинт? – Маркус влезе с вдигнати вежди и видя, че икономът му се бореше с едно момче роб.

– Извинете, господарю, хванах го, докато се опитваше да се промъкне… – и внезапно нададе рев, когато момчето се извъртя и заби зъбите си в китката на иконома, после се втурна към входа, но ръката на Маркус се стрелна и го хвана за врата.

– И така – каза благо той, – кой си ти? Роб, струва ми се. Кои ти е господар?

Момчето направи доста сполучлив опит да се изплъзне, но Маркус беше предвидил това и сграбчи здраво грубата туника. Момчето отново се намръщи: беше около година по-голямо от Сабина, с рижава коса и изгоряло от слънцето лице. Сабина го гледаше с широко отворени очи.

– От къде идваш? Кажи, момче – заповяда му Маркус, като видя, че челюстта му потрепери – или ще те предам на магистратите.

– От Брундизиум – отвърна то смръщено.

– От толкова далеч? Господарят ти ли те доведе?

– Господарят ми е мъртъв. Дойдох с каляска до Мизенум, а после продължих пеша – сви рамене момчето. – Всички пътища водят до тук.

– Всички пътища водят до Рим – съгласи се Маркус.

Сабина, която стоеше до него, се засмя.

Момчето роб гледаше навъсено.

– Просто исках да видя Великия град.

– Разбирам. И не можа ли да започнеш със състезанията с колесници?

– Те са за женчовци.

Сабина изненада Маркус, като се засмя отново.

– Татко – тя подръпна ръкава му, – може ли той да остане?

– Ако има достатъчно здрав стомах, че да понесе гледката. – Маркус намери за дъщеря си нисък стол, така че да е на безопасно място, откъдето да не се вижда арената, и кимна на момчето. – Не се пречкай и пази тишина, но ако искаш, можеш да гледаш.

– Наистина ли? – Момчето се поклони за пръв път, ухилено до уши. – От тук се вижда много добре, доминус. Не съм изпуснал гладиаторите, нали? Отне ми цяла вечност да се промъкна покрай.

– Тихо – каза Маркус развеселен.

– Съжалявам, доминус. – Момчето отново се поклони, макар и да не си личеше, че съжалява особено, и се настани до парапета.

– Как се казваш? – осмели се да попита Сабина.

– Викс. – Той погледна към малкото копринено създание, седящо до лакътя му. – Или Версенжеторикс, но това е малко трудно за изговаряне.

– Като галския пълководец? – Сабина погледна към Маркус. Точно миналата седмица частният ѝ учител ѝ беше разказал за Версенжеторикс, докато учеха за завладяването на Галия.

– Той ми е бил баща – похвали се момчето.

– Той е умрял преди повече от сто години.

– Бил ми е дядо – поправи се Викс.

– Наистина ли си изминал целия път от Брундизиум?

– Да, бях собственост на един стар мъж, но той умря и аз не исках да отида на пазара за роби.

Очите на Сабина се разшириха. Пред този поглед Викс се изду от гордост.

– Беше трудно да се измъкна от Брундизиум. Откраднах каляска, нали разбираш? А собственикът започна да ме преследва с един камшик. Маркус погледна към двете деца: дъщеря му – дребна, тиха, чиста, цялата в перли, и момчето роб – мръсно, с вулгарен език, усмихнато и разправящо измислени истории. О, богове, дъщеря ми си намери приятел!

– Игула! – разпалено изкрещя Лепида надолу към един молещ за милост гладиатор, лицето ѝ порозовя от вълнение и за един ужасен миг имах усещането, че стоя зад нея с ветрило от паунови пера в ръце. Вълна от отвращение се надигна в гърлото ми.

Лепида се отпусна назад и започна да си вее небрежно с ветрилото, след като кръвта бликна по пясъка.

– Все още не ти харесват игрите, а, Теа?

На арената един мароканец обезглавяваше гал.

– Не – отвърнах ѝ аз, – просто съм отегчена.

Затворих очи.

– Отегчена? Толкова е вълнуващо!

Навсякъде около нас по трибуните хора стояха на крака, махаха, викаха, крещяха. Двамата синове на Флавия бяха погълнати от зрелището. Домициан гледаше с безпристрастното око на експерт. Погледът на Паулиний блуждаеше неуморно, обръщаше се на всички страни, но не и към Лепида. Ръката му почиваше на облегалката, на едва няколко пръста от нейната, сякаш се страхуваше да не се опари.

Паулиний и Лепида? Вече нищо не можеше да ме изненада. Горкият Паулиний.

Горкият гал. Извлякоха го за краката.

– Добре! – Лепида изяде един пълнен лозов лист, облизвайки хубавите си пръсти. – Нямам търпение да видя какво следва. Какво следва, Паулиний? – Тя прокара яркочервения си боядисан нокът по китката му, а той потръпна. – А, да, разбира се. Варварина – усмихна се тя към мен.

Разтеглих устни в сляпа усмивка.

– И как е съпругът ти, Лепида? Не би ли трябвало да седиш с него? – отрони се от устните ми. – Не ми казвай, че вече си успяла да похарчиш всичките му пари. Лепида отвори уста, но беше прекъсната от шумолене на оранжева коприна и дрънчене на златни гривни, когато Флавия се изправи.

– О, богове! – измънка тя. – Прималя ми от горещината, ще ме извиниш ли, чичо? Момчета, бъдете послушни… – и тя изчезна.

– Добре ли си, Теа? – мекият, загрижен тон на Лепида. – Изобщо не изглеждаш добре. Може би и ти трябва да си отидеш у дома. Хм, къде е домът ти всъщност напоследък?

– В двореца – имах удоволствието да наблюдавам как лицето ѝ се изопва и подготвих малка язвителна реч, но думите заседнаха в гърлото ми… Защото жуженето на тълпата прерасна в рев и за пръв път от седмица агонията от притеснение за сина ми бе заглушена, когато баща му пристъпи на пясъка.

Не бях осъзнала, че устните ми изговаряха името му отново и отново, не и докато Ганимед не докосна рамото ми и не издаде въпросителен звук. Аз му се усмихнах нервно, но не можех да откъсна поглед от гладиатора, който някога беше мой любовник – мина толкова близо до императорската ложа, че можех да преброя белезите по гърба му.

Изглеждаше малък сред това огромно пространство, точно както си спомнях. Глух за аплодисментите, точно както си спомнях. Още белези по непреклонната мургава маска на лицето му. Но все още строен, с изправени рамене. Все още отказваше да се перчи или да се усмихва. Все още красив.

Господи, толкова красив!

Той не се поклони на императора. Само кимна с глава, с което внезапно ми напомни Викс. След това се обърна и вдигна меча си и аз почувствах как позната желязна ръка сграбчва дробовете ми и ме оставя без дъх.

Той се би срещу един тракиец. Лицето му бе като в мъгла пред погледа ми. Всичко, което виждах, бяха двата проклети къси тракийски меча, проблясващи на слънцето, и аз преставах да дишам, особено когато едното извито острие се заби в крака на Ариус и излезе покрито с кръв. Но после някак единият от тези проклети мечове изхвърча и Ариус нападна с премерен удар. Сега се биеше по-спокойно, движенията му бяха плавни, дъгите, които описваше мечът му – по-контролирани. Тракиецът падна ранен, с полуразрязано стъпало и беше бързо довършен с промушване през сърцето. Аз механично започнах да ръкопляскам.

– Каква досада – нацупи се Лепида. – Защо не загуби поне веднъж Ариус свали шлема си, прокара пръсти през косата си, и през сърцето ми също. Метна меча си на един от стражите, тръгна напред, отново кимна с глава към императора. Домициан играеше на зарове и на своите си игрички с двама придворни и дори не обръщаше внимание на арената. Но Ариус спря, изчака един миг и Домициан го погледна. Видях напрежението на врата на императора и си спомних: "Знаеш ли кое е единственото друго човешко същество, което не се бои от мен? Един гладиатор, онзи, когото наричат Варварина". Най-сетне Ариус свали погледа си и се отправи към Портата на живота. Бях забравила как точно са приведени раменете му и как точно се поклаща, когато върви. Как е възможно да забравя подобно нещо?!

Шумът по трибуните преминаха в смях, когато една тайна врата се отвори в пода на арената и оттам изскочи дребна фигура с черна брада. Джудже, облечено като миниатюрно копие на Ариус. Комедиен изпълнител. Не мислех, че мога да се засмея някога отново.

Ариус спря за момент, наведе глава към джуджето. Усмихна се на някаква шега и душата ми се разтопи като восъчна свещ. Значи той си беше намерил приятел. Той имаше нужда от приятели.

Потупа джуджето по рамото и отново продължи към Портата на живота. Но точно когато бях започнала да се отпускам, четирима от пазачите на арената се приближиха и хванаха Ариус. Друга врата на пода на арената се отвори и оттам изскочиха половин дузина британци в зелени шотландски полички, с мечове в ръце.

Докато екзекуциите по обяд течаха бавно, момчето роб с увлечение разказваше на Сабина за приключенията си по пътя към Рим, които явно включваха летящи коне, триглави кучета и банда от четирийсет разбойници. Веднага щом Варварина се появи, Маркус забеляза, че момчето бързо млъкна.

– Ооо! Ехааа! – отпусна се то назад и подсвирна, когато двубоят приключи. – Еха!

– Какво? – проточи вратле Сабина.

Маркус я побутна обратно на място ѝ, зад парапета. Беше твърде малка, за да вижда каквото и да е от онова, което ставаше на арената. Тя нямаше нищо против, макар че очите ѝ се бяха окръглили като чинийки от измишльотините на момчето и сякаш почти не забелязваше звуците от арената – крясъци и удари на метал.

– Варварина! – Викс звучеше изпълнен със страхопочитание. – Знаех си, че е най-добрият, но той е още по-най-добър, отколкото си мислех. Той е бог.

– Да, много е добър. – Маркус се усети, че се съгласява.

Винаги гледат да има двубой, след като Сенатът наложи нов данък. Битката успява да успокои тълпата за седмици.

Сабина примигна.

– Кой е Варварина?

– Ти къде си расла? – Викс я изгледа отвисоко. – В стъкленица ли?

– Обикновено не ми позволяват да идвам на игрите. Имам епилепсия – обясни тя – и вълнението не ми се отразява добре.

– Не познавам никой друг с епилепсия – той погледна Сабина с още по-жив интерес. – Освен Юлий Цезар, но предполагам, че това не е точно – да познаваш някого. Знаеш ли, кръв от гладиатор може да те излекува. Трябва да ти дам малко от моята кръв. Аз също ще стана гладиатор, да знаеш!

Очите ѝ отново се разшириха.

– Но не си.

– Съм! – Момчето замахна към стената с въображаем меч. – Ще стана по-добър и от Варварина!

– Ще си навлечеш неприятности.

– Човек си навлича неприятности независимо какво прави – каза мъдро Викс, – така че по-добре да правиш всичко, което можеш.

Философ, помисли си Маркус. Какво ужасно дете. А Сабина изглеждаше запленена.

– Хей, вижте, отварят врата в пода! – Викс се наведе напред към перилата. – Какво ли ще стане?

– Какво… – Ариус се извъртя, когато пазачите хванаха ръцете му. – Моят двубой приключи.

– Имаме заповед – каза кратко единият пазач. – Ако си знаеш интересите, кротувай.

Те го дръпнаха настрана, като по двама го държаха за всяка ръка, и той видя как се отваря врата в пясъка и оттам се втурват половин дузина момчета от Британия в зелени полички. Подредиха се в дъга, с изправени мечове, насочени към озадачения Херкулес.

– Не! – Ариус започна да се съпротивлява, но бе твърде късно Херкулес се огледа объркан. Трябваше да следва комична сцена: "Ариус Варварина покосява безверниците", а безверниците се играеха от двайсет пауна. Но никъде не се виждаха пауни! … Само половин дузина момчета с извадени мечове!

– О! – възкликна той. – О!

Смешният дървен меч се изплъзна от пръстите му.

Той побягна.

Те го нападнаха.

Момчетата се разпределиха в кръг и Ариус видя как Херкулес се олюлява. Затичва се към една врата. Пада в суматохата от надигащи се и спускащи се мечове.

Сякаш от разстояние Ариус чу сам себе си да ругае, почувства как се измъква от пазачите. Усети удар по тила си и падна на колене.

Задъхан и хлипащ, Херкулес се измъкна. Втурна се да бяга с късите си крачета. Вълна от смях се надигна от трибуните, когато той направи огромен скок нагоре и се опита да се покачи на стената.

Те го свалиха.

Ариус освободи едната си ръка и заби юмрука си в лицето на единия от пазачите. Шипът на един щит притисна рамената на гладиатора и той нагълта пясък.

Херкулес крещеше.

Ариус скочи от земята и хвана пазача за коленете. Сграбчи колана на мъжа и изтръгна камата му.

Херкулес крещеше името му.

Ариус намери място, незащитено от ризница, и намушка пазача. Кръв плисна по лицето му. Той се претърколи, изправи се на крака и успя да отскочи, преди трима от пазачите да го ударят отзад и да го повалят отново на земята.

За миг очите му се изчистиха от пясъка и той видя лицето на Херкулес. Бял кръг, притиснат към земята, две слепи очи, пълни с кръв, размазана уста, зейнала в черен вой.

Ариус почувства как широко отваря уста, как цялото му тяло се пропуква и някъде в главата си нададе рев в отговор. Дълъг, безкраен вик, който го погълна целия, вледеняващ фон на тъпия звук от ударите на дръжките на мечовете върху тялото на Херкулес, докато британските момчета бавно го пребиваха до смърт.

Причерня му пред очите, когато демонът надигна главата си и нададе писък.

Пуснаха го.

– Е – каза меко Маркус, – това беше интересно.

До него момчето роб висеше на перилата със зяпнала уста.

Ариус стоеше на колене, когато го пуснаха. Мечът падна от ръцете му.

Убий ги, ревеше демонът, но викът му изглеждаше толкова далечен.

Не можеше да диша. Смъкна шлема си и го запрати настрана. Пръстите му се свиха в юмрук.

Убий ги, скимтеше демонът. Той можеше да си представи как Галий се усмихва, отпуснат назад в креслото си.

– Това трябва да върне стария Варварин – щеше да каже той весело. – Насладете се на забавлението!

Ариус се олюля на краката си. Британците го гледаха задъхани, с мечове, потрепващи неуверено във влажните им длани.

Ариус разпери ръце. Дланите му кървяха от мястото, където ноктите му се бяха забили в тях, но той не усещаше нищо.

– Убийте ме!

Те го гледаха с широко отворени очи.

– Убийте ме! – изрева той. – Убийте ме, кучи синове!

Гласът му отекна из замрелия в гробно мълчание Колизеум.

Той се изправи на крака и свирепо пристъпи напред, разпервайки голите си ръце.

– Убийте ме!

Шепнейки, те направиха знак за предпазване от "лоши очи", и отстъпиха назад.

Теа в императорската ложа всички бяхме замръзнали като статуи: аз, с ръце притиснати към устата, за да не изкрещя; Лепида, с шепа сладки в ръка, спряла по средата на пътя до устата ѝ; Паулиний, със зяпнала уста; императрицата, сменила обичайното си спокойно изражение, изглеждаше изненадана; синовете на Флавия, вкаменени като омагьосани.

Тогава Домициан стана от стола си.

– Игула – изкрещя той толкова силно, колкото и Ариус и обърна палеца си надолу в знака за смърт.

Сподавен писък стисна гърлото ми, когато британците го заобиколиха. Но Ариус се обърна с празни ръце, разперени широко.

– Кой е пръв? – попита той, а гласът му прониза всички. – Кой ще нанесе първия удар на Варварина?

Очите им проблеснаха. Те облизаха устни. Спогледаха се.

– Убийте ме! – каза той, като хвана един потреперващ меч и го притисна към собственото си гърло. – Направи го!

Момчето изпусна меча си.

Ариус се завъртя към другите като лъв и пет меча паднаха в пясъка. Половин дузина момчета в разцвета на силите си отстъпиха назад с лица, по-бели от сенаторска тога, докато един застаряващ гладиатор бавно ги пронизваше с погледа си.

Тогава той започна да се смее, а аз го обичах точно затова. Смях, истинска разтуха, когато отметна главата си назад и започна да се смее нагоре към небето. Той скочи леко към британските момчета и те се отдръпнаха треперещи с широко отворени очи.

Той се обърна с гръб към тях и се доближи към императора, който стоеше неподвижно в императорската си ложа.

– Искаш ли и ти да опиташ, цезаре? – изкрещя Ариус, разпервайки ръце. – Ти, смучеща кръв курво от рода на Флавиите!

– Ох! – каза Викс. – Това беше глупаво! Вече го загази.

– Какво? – Сабина се надигна от мястото си с любопитни очи. – Какъв е този шум? Какво означава

– Мисля, че е време да си вървим, Вибия Сабина.

Маркус я прегърна и направи жест към иконома. Всички наоколо, цялата тълпа, стояха абсолютно безмълвни, като хипнотизирани от този надменен гладиатор. О, Фортуна, какво ли ще е въздействието му върху плебеите?

– Ами Викс? – Сабина надникна над рамото на Маркус, докато той я носеше. – Ние го оставихме там.

– Той ще се оправи. – Маркус нямаше желание да види какво щеше да направи императорът с Варварина и още по-малко пък дъщеря му да го види. – Дръж се здраво за мен, Сабина.

– Той ми открадна перления гребен – каза тя тъжно. – Мислиш ли, че ще го видим пак?

Домициан изтръгна лък и колчан със стрели от един страж, а аз се спуснах към него с неясната идея да го поваля на земята. Но се спънах и паднах по лице, а той чевръсто направи първия си изстрел.

Стрелата се заби в пясъка между краката на Ариус.

Той се изсмя отново. Направи няколко крачки напред с широко разперени ръце, сякаш се предлагаше. И с широка усмивка.

Домициан изкрещя. Без думи, просто дълъг рев без думи. Отново стреля.

Стрелата лизна косата на Ариус. Следващата профуча покрай рамото му.

Обикновено Домициан боравеше с лъка с такава прецизност, че можеше да изпрати пет стрели между разперените пръсти на роб, застанал на петдесет крачки. Днес нито една от цял колчан не докосна омразната мишена.

Ариус се изсмя отново. Почувствах как балон от истеричен смях се надигна в задната част на гърлото ми. По трибуните чух вълна от приглушен кикот. Домициан хвърляше свирепи погледи напред-назад, търсеше кой се смее сред тълпа от петдесет хиляди.

Смехът на Ариус заглъхна. Той се наведе напред. Закова погледа си в очите на Домициан. Изплю се на пясъка.

– Стража! – измуча Домициан, керемиденочервен. – Стража!

Рояк от стрели заваля към арената. Две от тях удариха едно злочесто британско момче, което изпищя и се сгърчи на земята. Но Ариус закрачи, без да бърза, към центъра на арената, положи смазаното тяло на джуджето върху щита си, повдигна го и отново, без да бърза, излезе през Портата на смъртта. Нито една стрела не го докосна.

Гробна тишина падна над Колизеума, тишина толкова мъртвешка и тягостна, че замрази петдесет хиляди души по местата им като вкаменени. Неколцина тихомълком се запътиха към изходите – един от тях беше дебел мъж с бретон от мазни къдрици. Окото на императора се стрелна към него и един пръст посочи към мъжа, който беше решил, че убийството на джуджето ще направи представлението на Варварина по-интересно.

– Хвърлете го вътре!

Трибуните избухнаха. Римските граждани скочиха на крака, раздиращи въздуха с пръсти и ревящи за кръв, а дузина ръце повдигнаха Галий и го метнаха през стената на арената… На арената, където половин дузина хлипащи, изпаднали в истерия британски момчета го накълцаха на парчета още преди да успее да изкрещи думите: "Ще ви платя".

На арената Ариус беше почувствал безсмъртието да бушува из вените му, но в тъмния коридор на Портата на смъртта безсмъртието бледнееше. Той почувства пясъка да скърца в устата му, почувства бавно сълзящата рана на крака си и дори и лекото тяло на мъртвото джудже му се струваше тежко.

В голия коридор, където довличаха мъртъвците, той положи джуджето върху щита си, както полагаха героите в Британия. Изпъна изпотрошените му крайници, затвори окото, което беше останало неизбодено, скръсти малките ръце върху малкия меч. Остави собствения си шлем отстрани на джуджето, а после и ризницата си. Добър момент да сложи край на Ариус Варварина, на когото и бездруго вероятно не му оставаше още много живот. Той намери една факла, която мъждукаше в ниша в стената, и протегна ръката си, докато тя не обгори гладиаторската му татуировка до черно. Почти не усети болката от огъня.

Ариус постави факлата в неподвижните крака на Херкулес: клада за един герой. Херкулес щеше да хареса това. Той мина в двете посоки на коридора, събра още факли и ги струпа около щита.

Обърна гръб точно, когато дървеният под започна да се разпалва. Вървеше на сляпо, треперещ, препъващ се, блъскащ се в стените. Коридорите бяха странно празни – но все пак той никога по-рано не беше минавал отвъд Портата на смъртта. Може би смъртта беше празна. Дори и така, всеки момент преторианците на императора щяха да дойдат и да забият меч в червата му. Всеки момент – той се препъна зад ъгъла, блъсна се в един забързан роб, който носеше купчина старо месо за лъвовете, избягна двама стражи и се затича надолу по друг коридор.

Оранжева мъглявина се блъсна в него.

– Ей, по-внимателно!

Погледът му се фокусира. Оранжевата мъглявина се оформи в пълничка русокоса жена в огнена копринена стола. По едно мръсно дете се полюшваше, опряно на всяко от бедрата ѝ. Тя го погледна строго.

– Слушай – каза тя, – не си ни видял!

– Моля?

Тя кимна зад себе си:

– Идвайте.

Премина поток от роби, опрели на бедрата си опърпани деца с големи очи или водещи ги за ръка. Преброи повече от трийсет.

– Какво става тука?!

– Не си ни видял! – повтори тя, като махна с ръка на робите и децата да продължат. – Ще ти платя, за да забравиш. Също както платих на всички други. Не си ни видял!

– И бездруго вече съм мъртъв. – Усещаше тялото си тежко като олово. – По-добре се измъквайте бързо. Има пожар.

– Пожар? – Тя подуши въздуха, пипна каменната стена колебливо. – Къде?

– Там назад – посочи зад рамото си. – В коридора, където извличат труповете на умрелите.

– Какво? Кой си ти?

– Варварина – каза той уморено.

– Ариус Варварина? Помислих си, че ми изглеждаш познат. Това оживление, което току-що чух горе на арената – то няма нищо общо с теб, или греша?

– В известен смисъл Тя го изгледа втренчено.

– Да не би да бягаш?

– Не – отвърна търпеливо той. – Аз съм мъртъв.

– На мен ми се струваш жив. – Тя отново подуши въздуха. – Знаеш ли, наистина ми мирише на пушек. Ето, вземи това дете.

Ариус го взе. Беше по-лесно да се подчинява. Усети как малките ръце обвиват врата му и последва оранжевата туника нагоре по коридора.

– А ти к'я си? – скованият му език сливаше звуковете.

– Флавия Домицила. Децата са еретици или поне родителите им са. Християни и евреи, осъдени да бъдат хвърлени на лъвовете. Опитвам се да предотвратя това. Слушаш ли ме? Прави каквото ти казвам и ти също ще се измъкнеш!

– Племенницата на императора?!

Ариус предположи объркан, че затова не срещат по пътя си пазачи по коридорите. Племенница на императора, тя можеше да подкупи подобни хора да стоят настрана… Робите ги поглеждаха подозрително, докато ги подминаваха бързо, носещи купчини с оръжия или гребла за извличане на мъртъвците, но тя спокойно им подмяташе монети и продължаваше да върви.

Миризмата на дим ставаше все по-осезаема. Следващите двама роби дори не ги погледнаха, просто се затичаха назад, като крещяха за ведра с вода.

– Ето, отвори тази врата!

Той бутна една тежка врата с рамо, покорно следвайки заповедите ѝ, и те излязоха на слънчева светлина.

– Подай децата в тази каляска. Бързо! Ето мъниче – не, не, недей да плачеш, всичко е наред. Улица "Марцелус" – нареди тя на кочияша, а после се обърна и кимна към Ариус. – Ето я носилката ми. Качвай се!

Той погледна пищно облечената жена, сребърната носилка, кадифените възглавници и копринените завеси. Всичко изглеждаше твърде нереално.

– Качвай се – повтори Флавия Домицила – или искаш преторианците да те нанижат на копията си?

– Момент.

– Но ние нямаме.

Той се върна до вратата, куцукайки стигна до първия завой на коридора и като сложи два пръста в устата си, изсвири. След миг кучето дотича с полусдъвкана ръкавица, висяща от устата му.

– Тръгваме веднага! – долетя гласът на Флавия от носилката. – Идваш ли, или не?

Той прегърна кучето и се качи вътре.

– Пожар!

– Пожар!

– Гладиаторските казарми горят!

Един от пазачите ме сграбчи за ръката и бързо ме поведе навън от императорската ложа зад Домициан и императрицата. Проточих врат и видях дима, който се издигаше от Портата на смъртта. О, Господи, Ариус. Излязох замаяна на площада пред Колизеума под сянката на колосалната статуя на Нерон. Хората се блъскаха от всички посоки, обезумели майки стискаха китките на рожбите си, мъже се бутаха и крещяха. Преторианците, които трябваше да ме пазят, ругаеха и хванали здраво щитовете си, се противопоставяха на натиска с железните си рамене, а пък аз сякаш бях залепнала за стъпалата на Храма на Венера. Над френетичната суматоха от притиснати плебейски глави зърнах за миг императора, който продължаваше да гълчи преторианците си, и тогава една ръка ме сграбчи за китката и ме дръпна в преддверието на източната страна на храма.

– Хей! – каза много познат глас.

– Викс?! Версенжеторикс, какво правиш тук?! – прегърнах го здраво.

– Избягах – каза с глас, заглушен зад мен. Звучеше наперено, както обикновено, но грубата му лапичка потърси ръката ми под прикритието на наметалото и я хвана здраво. – Братът на Ларций, той става, но икономът ми беше набрал много. Изпрати ме да работя в двора с животните и тогава стана онова с расовите гъски, а не бяха откраднати толкова много, но икономът каза, че ще ме продаде в солна мина. Така че аз се промъкнах в един керван, който отиваше на север.

– От Мизенум до Равена и след това до Рим? – усмихнах се, заровила устни в косата му.

Трябваше да се досетя, че никой нов господар нямаше да успее да държи сина ми под контрол. Той изглеждаше толкова прашен и изморен, но си личеше, че полага големи усилия да не разбера, че съм му липсвала Аз се стегнах и го раздрусах с все сила.

– Хей?!

– Тихо, няма време! Поне веднъж трябва да ме чуеш, Викс! – Надникнах иззад ъгъла на преддверието. – Вече ме търсят, трябва да си вървиш – не мога да те задържа тук! – Направих пауза, докато търсех решение. – Флавия, това е решението!

– Коя е тая?

– Пазач! – сграбчих ръката на най-близкия преторианец. Слава богу, че Домициан все още беше погълнат в разправията със собствените си стражи от другата страна на Храма на Венера. – Пазач, това момче е роб на Флавия Домицила и е избягало от дома ѝ в Тиволи. Трябва да го изпратите обратно в къщата на господарката му.

Пазачът изгледа подозрително моя прашен, навъсен син. Без съмнение си мислеше за шестнайсетте мили езда до Тиволи.

– Веднага го заведете! – прибавих в гласа си цялото високомерие, присъщо на любовница на императора. – Той е любимото момче за поръчки на Флавия и тя ще те възнагради щедро, че си го върнал. Вземи това… – бутнах няколко монети в ръката на пазача – за положените усилия.

– Добре, домина.

Той се запъти към своя центурион, за да поиска разрешение, а аз се обърнах към Викс.

– Мамо, уморен съм… – Ръката му все още стискаше моята под наметалото – от години той смяташе, че е твърде голям, за да държи ръката ми на публични места, а сега не ме пускаше. – Краката ме болят и съм гладен и...

– Отиваш при Флавия Домицила в Тиволи – отрязах го аз безмилостно. Нямаше време да го прегръщам и гушкам, колкото и да ми се искаше. – Флавия е племенница на императора. Кажи ѝ – насаме, – че си син на Атина. Свалих една сребърна гривна от китката си, гривна, с която Флавия ме беше виждала много пъти, и я бутнах в ръката му. – Дай ѝ това. Флавия ще разбере, че казваш истината; около нея постоянно тичат деца. – Целунах го силно, пъхнах няколко монети в мръсните му ръце и се обърнах, за да видя как преторианецът крачи тежко към нас. – Надявам се Флавия здраво да те напердаши за неподчинението, момче – казах на висок глас. – Стража, не го изпускайте от поглед! Той създава само неприятности!

Викс ме изгледа сърдито, когато преторианецът го хвана и повлече навън. Той се гърчеше, опитвайки се да измъкне ръката си от здравата хватка на пазача… В същия момент усетих ръка върху рамото си – Домициан! За миг само моят син и моят император срещнаха погледите си.

– Цезаре! – виждах нещата ясно. – Трябва да се оттеглим… – и го повлякох надалеч, доколкото можах, и когато погледнах назад, видях, че синът ми и пазачът му са се изгубили в тълпата.

Имах късмет. Наистина голям късмет. Домициан беше в изключително лошо настроение, но не ме наказа. Само накара един от ковчежниците си да ме изпрати до частния му дворец Домус Августана и да ме остави да гния в една луксозна стая.

Пожарът в казармените помещения на гладиаторите беше изгаснал сам. Без да нанесе много щети, както разбрах по-късно. Две неща бяха открити сред пепелта: ризницата и шлемът на Варварина. "Божествен огън! " – шепнеха плебеите, които говореха как са го видели да отлита надолу към подземното царство на Плутон. Преторианците са го направили, бих казала аз, ако някой ме беше попитал. Преторианците, които са спазили заповедите на Домициан – да убият Варварина и да подпалят тялото му. Само един е Господар и Бог на Рим!

Викс. Погледнах навън от балкона на новата си спалня – разкриваше се панорама към Рим и отвъд него.

Викс, в Тиволи ли си вече?

Ариус не мисли за тях.

Как се бях издигнала! Сега имах златна купа за кръвта си

– Тръгваме довечера – каза Флавия, – за Тиволи. Имам вила там, там ще те скрием. Разбираш ли от градинарство?

– Градинарство ли? – Изгарянето на ръката му започваше да боли, но той се чувстваше най-вече изморен.

– Да, от градинарство. Трябва ми още един градинар, а на теб ти трябва работа. И прикритие, за да дадем на хората време да забравят това твое известно лице. Хм… Какво ще кажеш за Стефанус, верния градинар?

– Ммм – поклащането на носилката му действаше приспивно. Кучето вече дъвчеше копринения пискюл на една от възглавничките. – Ако изобщо успеем да стигнем дотам.

– О, със сигурност ще успеем. Никой няма да претърси тази носилка на градската порта. Аз съм племенница на императора – усмихна се Флавия. – Защо не подремнеш малко?

Той затвори очи. Ариус Варварина напусна града, мъртъв за света.