Господарят на паяците

Дванадесета глава Нови приятели

Чувствах се като разглобен, но се оказа, че ми няма нищо! Бях жестоко ожулен и изподран, но друго не забелязах.

Къде бях? Жив ли бях? Как бях останал жив? Не можех да си обясня.

Започнах да различавам себе си от останалите неща в кабината. Доколкото можех да преценя, тя не беше много повредена. Строителният якшиански материал явно беше невероятно здрав.

Хванах люка, който беше над главата ми, отворих го и изпълзях в относителната тъмнина на марсианската нощ осветена от две луни. Торбата с хелий се поклащаше на земята полупразна. Дали не бях изпуснал много газ, за да сляза бързо и да се изплъзна от хеелата? Не знаех, но колебливият отговор на въпроса как се бях спасил не беше много убедителен.

Върнах се в кабината потискайки болката от ожуленото. Взех една кръпка и парче от намереното в града на якшите лепливо вещество. От торбата още излизаше хелий, но вече бавно, тъй като се беше прегънала и се беше образувал нещо като джоб. Закърпих бързо балона и се поздравих, че бяхме взели достатъчно резервни съдове с хелий.

Точно когато завършвах работата си, видях нещо отдясно. Беше голям предмет.

Предпазливо се приближих и открих чудовището. Мъртво? Пристъпих още по-близко, за да разбера как е умряло и видях, че още диша!

С мъка дишаше, разбира се, но все пак дишаше!

Предположих, че дори за неговата невероятна храносмилателна система погълнатата парализираща отрова е дошла малко в повече. Още по времето, когато ме нападаше, то беше обхванато от парализата беше променило посоката и се беше стоварило на земята. Повреденият ми балон трябва да го е последвал и е кацнал малко след него.

Благодарих на провидението за свръхестествения апетит, с който го беше надарила природата. После изтичах до кораба за меча, който изглежда беше паднал от колана ми, когато летях надолу.

Докато звярът спеше, чувствайки се малко като подлец, макар че той трябваше да бъде убит, за да не нападне другиго, пронизах многостранните му очи с надеждата, че съм достигнал до мозъка. Той се замята, повали ме на два пъти, но аз продължих да ръгам, докато не умря.

После се върнах при въздушния кораб и свързах контейнерите с хелий към клапана на торбата.

Скоро се почувствах малко зле. Реших да поспя в кабината, завързах кораба да не излети и оставих за сутринта оглеждането на околността.

Все още замаян и уморен от преживяното предния ден, излетях, без да съм измислил какво да правя.

Дълбоко в ниското под мен видях да се вие широка река. Изобщо не познавах местността, но реших да тръгна по реката с надежда, че ще срещна някое селище, където ще мога да попитам къде се намирам.

Летях по реката цели четири дни, без да намеря селище.

Накрая видях нещо. Оказа се, че не е селище, а флота! Около няколко дузини красиви галери грациозно се носеха по реката. Летях ниско и видях, че екипажите на корабите са като мен, само че с малко по-тъмни кожи.

Започнах да се спускам към водещата галера, която, съдейки по големината и украсата на триъгълното й платно, вероятно беше флагманска.

Взех мегафона и извиках:

— Няма да ви сторя нищо лошо. Кои сте вие?

На общоприетия език на Марс, макар и с лек акцент, който ми беше почти непознат един от мъжете ми отговори:

— Ние сме от Мисхим Теп на път към Града на скъпоценните камъни! Ти кой си?

Мисхим Теп! Това беше най-старият съюзник на Карнала, а Карнала беше страната, в която срещнах моята Шизала. Почувствах се сред приятели.

Отговорих, че съм пътник от Севера не принадлежа към никое от марсианските племена и ще се радвам на тяхната компания, ако ми разрешат да кацна на галерата.

Сега любопитството им изглежда се събуди и те ми повярваха, че няма да им сторя нищо лошо. Завързах балона на мачтата и по въжетата се спуснах на палубата. Една трудна операция, която, горд съм да го кажа, изпълних много умело.

Младият капитан, приятен боец на име Ворум Саз Хази, ми каза, че участва от много месеци в експедиция към брега, където един малък съюзник на Мисхим Теп бил ограбван от разбойници. Те избили разбойниците и сега се връщали в Града на скъпоценните камъни Мих-За-Во, столица на Мисхим Теп.

Доста объркано, оттук-оттам, му разказах, че съм учен, изобретател на въздушния кораб, който сега дърпахме, и съм тръгнал да търся поръчки на юг. Казах му, че идвам от Западния континент, което, строго погледнато, беше вярно.

— Щом си могъл да изработиш такова нещо — каза Ворум Саз Хази ентусиазирано, — ще бъдеш повече от желан гост на нашия брадхи и няма да има опасност да умреш от глад. Той ще ти възложи необходимите ти поръчки.

Беше ми приятно да го чуя и казах, че съм на техните услуги — като независим учен!

Не се безпокоях, че не бях съобщил на Хуул Хаджи за откритите от мен пироза. Бях се заел с тази задача само колкото да си запълня свободното време, а пироза сигурно съвсем скоро щяха да бъдат открити и без моя помощ. Щях, разбира се, скоро да се върна в Мендишар, за да се увери Хуул Хаджи, че съм жив и здрав. Но, междувременно, не можех да устоя на перспективата да поживея, макар и за кратко, между хора с моя ръст и външност. Хора освен това с обичаи и традиции, сходни с тези на нацията, която ме осинови, карнала.

Няколко дни по-късно се показаха кулите на Града на скъпоценните камъни.

Беше най-прекрасното място, което съм виждал през живота си. Всяка кула и покрив бяха украсени със скъпоценни или полускъпоценни камъни, така че отдалече градът приличаше на голям ярък пламък от искрящи цветове. Пристанището беше от бял мрамор, в който блестяха кристали, отразяващи се в спокойните води на реката. Ярко слънце светеше от ясното синьо небе, ароматът от храстите и билките беше сладък, гледката и шумът от щастливи, интелигентни и безгрижни хора доставяха радост на всичките ми сетива.

Хора в ярки пъстроцветни дрехи, които отговаряха на живописната картина на знамената от мачтите, бяха дошли да посрещнат завърналите се от дългата експедиция кораби. Мнозина гледаха с интерес взетия на буксир въздушен кораб.

Във въздуха започна да звучи нежна южномарсианска музика, приветстваща завръщането на флота. Слънцето грееше приятно, сцената беше мирна. За първи път от повторното ми идване на Марс се чувствах почти щастлив.

Макар Хуул Хаджи и мендишарци да бяха културни и благородни хора, в цивилизацията им имаше оттенък на варварство, слабо ехо от връзките им с аргзууните, каквито липсваха в обществата на Юга. Нещо повече: мендишарците, подобно на аргзууните, ми бяха физически чужди. Сега отново изпитвах чувството, че съм сред хора от собствената ми раса.

Стояхме на кея, а роднините на Ворум Саз Хази дойдоха да го поздравят. Той ме представи, те ме приветстваха и ме поканиха да бъда техен гост, докато не се настаня някъде.

Ворум Саз Хази ми каза, че сутринта ще иска да ни приеме брадхи.

Огледах дока и видях, че има много бойци, повече, отколкото бях забелязал отначало, сякаш се извършваше мобилизация. Ворум Саз Хази също го забеляза и беше изненадан не по-малко от мен. Той попита родителите си какво означава това. Те се намръщиха и казаха, че най-напред трябва да се приберем вкъщи и тогава ще му съобщят лошите новини.

Още преди да се свечери, седяхме около масата и родителите на Ворум Саз Хази започнаха да разказват, че Мисхим Теп се готви за война.

— Това е черен ден и аз не мога да разбера как се случи това — каза бащата на новия ми приятел. — Но…

Точно тогава влязоха мъж и жена. Бяха почти на същата възраст като родителите на Ворум Саз Хази. Искаха да им разкажа за балона, за приключенията си и т.н. Така разговорът се отклони от политиката, тъй като аз любезно им заразказвах за приключенията си на Северния и Западния континенти. Когато гостите си отидоха, вече много ми се спеше и без да губя време, си легнах в приготвената от родителите на младия боец стая.

На сутринта Ворум Саз Хази отиде в двореца да докладва на брадхи за победите си, а аз се запътих към пристанището. Решихме Ворум Саз Хази да говори от мое име, а аз да подготвя балона. Новината за моя балон сигурно беше достигнала до брадхи и той вероятно щеше да иска да го види с очите си. Трябваше да го откарам до двореца.

Докато вървях към пристанището, без да бързам, защото имах достатъчно време да разгледам магазините и да поговоря с онези граждани на Мих-За-Во, които ме разпознаха като пилота на чудната за тях машина — покрай мен мина малка процесия от уморени на вид бойци на дахари. Очевидно те току-що се бяха върнали от експедиция, защото бяха прашни и имаха малки рани. Водеха един пленник, свиреп на вид човек с дълга, гъста и много руса сплъстена коса. Той също имаше пресни рани, яздеше дахара със завързани ръце. Въпреки свирепия си вид пленникът се държеше добре. Макар да отхвърлих идеята като някаква игра на ума ми, бях сигурен, че нещо в него ми е много познато. Тъй като това изглеждаше невъзможно, отказах се да си напрягам ума да разбера защо имах такова чувство, но попитах един минувач дали знае кой е пленникът.

Човекът поклати глава.

— Несъмнено някой от нашите врагове, макар нормално да не изглеждат така.

Продължих към пристанището и намерих балона на мястото си, завързан за един от няколкото железни халки на кея. Качих се в кабината и пуснах двигателя — този чудесен малък блок, който сякаш работеше без гориво.

После го насочих над самите покриви на блестящия Град на скъпоценните камъни към двореца — голяма постройка, по-величествена от всички останали. Изглеждаше буквално построена от скъпоценни камъни!

Научих, че в Мисхим Теп се копаят много видове скъпоценни камъни. Въпреки че бяха полезни търговски стоки, населението не им приписваше никаква особена стойност.

Слязох на стъпалата на двореца и извиках охраната да завърже въжетата.

Тогава на най-горното стъпало се появи Ворум Саз Хази и ме поздрави, докато се изкачвах по стъпалата.

— Докладвах на брадхи за твоето предложение — каза Ворум Саз Хази. — Той сега ще разговаря с теб. Брадхи смята, че си дошъл в подходящ момент. Такива кораби ще ни помогнат в борбата срещу враговете.

Тръгнах с него. Забелязах, че е разтревожен.

— Какво те безпокои? — попитах го аз.

Той ме хвана под ръка и ме поведе из двореца.

— Не зная — отвърна Ворум Саз Хази. — Може би грижите по ужасната война, която ни очаква, а и брадхи изглежда различен. Става нещо странно, но не мога да разбера какво.

Ворум Саз Хази можа да каже само това, защото точно тогава се отвори голямата, покрита със скъпоценни камъни врата на тронната зала. Беше огромна тапицирана с големи цветни знамена с редове от галерии, достигащи чак до тавана. Край стените стояха благородници, мъже и жени, и ме гледаха с учтиво любопитство. На тронния подиум в дъното на залата имаше три фигури. По средата беше брадхи — измъчен от грижи мъж със сиви кичури в косата и голяма впечатляваща глава, сякаш изсечена от камък. Отляво на него, все още със завързани ръце, стоеше свирепият човек, който бях видял по-рано. Но лицето, което седеше на стола до брадхи, познах с отвращение. И в същото време присъствието на тази личност предизвика в мен чувство на задоволство.

Беше Хоргул — жестоката жена, която, както директно, така и индиректно беше причина за повечето от моите неприятности по време на първото ми посещение на Марс.

Хоргул!

Това можеше само да означава, че изчисленията ми за времето бяха верни, дори ако бях допуснал малка грешка спрямо мястото. Щом Хоргул съществуваше, значи и Шизала съществува!

И Хоргул, и свирепият човек се обърнаха и ме погледнаха. И тогава и двамата едновременно заговориха произнасяйки едни и същи думи:

— Майкъл Кейн!

Защо ме познаваха и двамата?