Господарят на паяците

Шеста глава Някога са били хора

Този път Бак Пури не побягна.

Лицето му беше странно изкривено. Той направи половин крачка назад и после, преди да можем да го спрем, се хвърли в тъмната стая право срещу мъртвешки белите същества!

За момент те се отдръпнаха назад и издадоха нечленоразделни звуци, нададоха ужасен вой — сякаш хиляди прилепи полетяха из въздуха, а ехото се разнасяше от стая в стая.

Бак Пури размахваше меча наляво и надясно, нагоре и надолу, сечеше крайници, пробождаше студени и влажни тела.

И тогава сякаш като изневиделица множество копия изведнъж го промушиха. Той изрева от болка и ужас, когато копия като онова, което бяхме видели по-напред, покриха цялото му тяло така плътно, че нищо не се виждаше под тях.

Бак Пури се строполи безжизнен.

Като видях, че съществата са смъртни, реших, че трябва да се възползвам от предимството на неудържимата атака на Бак Пури, размахах меча, скочих към входа и извиках:

— Идвайте, те могат да бъдат убити!

Можеха да бъдат убити, но бяха неуловими, а видът им предизвикваше физическо отвращение. Следван от другите, аз ги нападнах и скоро се вкопчих в мека гъвкава плът, която сякаш беше без кости.

А лицата им! Бяха отвратителна пародия на човешки лица. Напомняха поразително много на грозните малки вампири, земните прилепи. Плоски лица с огромни ноздри, процепи за усти, пълни с остри дребни зъби, полуслепи очи — тъмни, злобни и безчувствени.

Докато се борех с техните нокти, остри зъби и копия, те се плъзгаха наоколо, ломотеха и цвъртяха.

Бях сбъркал. В лицата им нямаше и следа от интелигентност — само демонична жажда за кръв, злоба и много омраза, но никакъв разум.

Аз и другарите ми стояхме рамо до рамо, опрели гръб в гръб. Съществата се спуснаха върху нас. Когато видяхме, че тежките ни мечове могат да ги наранят — всъщност вече бяха посекли дузини от тях — духът ни се повиши.

Най-после вампирите се обърнаха и побягнаха, оставяйки ранените на пода. Доубихме ги. Нямахме избор. Опитахме се да ги преследваме през далечната врата, но тя беше заключена. Когато я отворихме, съществата бяха изчезнали.

Натиснах бутона за осветлението и разбрахме, че в своята лудост Бак Пури ни бе помогнал да се спасим. Когато ги атакува, те бяха забили по-голяма част от копията си в тялото му.

Тези обитатели на подземния комплекс бяха малко по-дребни от мен и изглежда, макар да беше невероятно, изобщо нямаха скелет. Мечовете ни бяха разсекли плът и мускули, беше потекла кръв, ако рядката жълта течност по нашите мечове можеше да се нарече кръв, но не бяха срещнали съпротивата на никаква кост.

Мобилизирах моралните си сили, разгледах труповете отблизо и видях, че имаше нещо подобно на скелет, но костите бяха много тънки и крехки; наподобяваха на тънки нишки от слонова кост. От какъв ли странен клон на дървото на еволюцията са се развили тези същества?

Обърнах се към Хуул Хаджи.

— Каква е тази раса? — попитах го аз. — Предполагам, че вече си се досетил.

— Не са шеев — отвърна той с лека иронична гримаса — Не са и якши. Предполагам, че са древни якши, каквито не съм виждал. Тези жалки същества не представляват истинска заплаха освен за ума!

— Значи мислиш, че са раса наречена якши. Защо?

— Защото надписите на копията, инструментите и шкафовете са на езика на якшите.

— Кои са якшите? Струва ми се, ти и преди спомена за тях.

— Кои са? Може би по-точно е да се каже кои са били, защото те съществуват вече само в преданията и суеверията. Те са братовчеди на шеев. Не си ли спомняш, че ти разказвах за тях, когато се срещнахме?

Върнах се към първата ни среща. Разбира се, старата раса, отклонила аргзууните от Мендишар по време на войната, която марсианците наричаха Най-страшната война.

— Мисля, че тези трябва да са потомци на якшите — продължи Хуул Хаджи, — защото имат известно, макар и слабо сходство с тази раса, ако това, което зная за тях, е точно. Вероятно съществуват тук от безброй столетия, помнейки по някакъв начин, несъмнено в ритуална форма, как да поддържат машините в добро състояние и да защитават мястото от външни хора. Малко по малко са загубили своята интелигентност и както забелязваш, са предпочели тъмнината пред светлината, макар че могат да имат светлина. Тази проклета раса напълно заслужава такава съдба.

Потреперих. По свой начин съчувствах на съществата, които някога са били хора.

— Е — казах малко по-бодро аз, — каквито и да са биологически, сигурно са имали нужда от вода. Това означава, че някъде тук ще намерим онова, от което се нуждаем.

Нашата нужда, изглежда, беше намаляла с откриването на подземните стаи, но боят още повече ни беше изтощил и ние се нуждаехме на първо място от вода.

Уморени, но уверени, че ако срещнем белите същества, ще ги победим, продължихме да изследваме подземния комплекс. Влязохме в една стая по-голяма от другите, в която проникваше малко естествена светлина.

Погледнах нагоре и видях, че светлината идва от куполообразен покрив, малко по-висок от покривите на останалите стаи, през които бяхме минали. От пукнатините на покрива се процеждаше пясък, но купчинката на пода не беше голяма.

И тогава чух звук от плискане на вода. Отначало помислих, че съм полудял от жажда, а след това, когато очите ми привикнаха към мрака, го видях — фонтан в центъра на стаята. Голям басейн със студена вода!

Пристъпихме напред и внимателно я опитахме, преди да се напием. Беше чиста и прясна. Пихме предпазливо, мокрехме телата си и не преставахме да се оглеждаме и да следим за възможно нападение от обитателите!

Освежени и с повишено настроение, напълнихме манерките си. Запушалката на моята беше заяла. Извадих малкия нож за дране от доспехите си — нож, какъвто носи всеки син марсианец. Той е наполовина скрит в кожените украшения, така че ако боецът попадне в плен, врагът да не може да го открие. Това му осигурява възможност да избяга. Изчистих пясъка и измъкнах запушалката след това върнах ножа в скрития под доспехите калъф.

Какво трябваше да правим по-нататък?

Нямахме желание да изследваме останалите стаи. Вече бяхме видели достатъчно. Отидохме до далечната врата, през която бяха избягали белите същества, залостихме я и натрупахме пясък и камъни. Открихме стъпала в стената, водещи към галерия под тавана. Изкачих се по тях и отидох в галерията. Беше достатъчно голяма. Очевидно е била предназначена за използване при ремонт и украсяване на купола, който не беше от същия издръжлив пластмасов материал. Открих една пукнатина и погледнах. Навън черната пустиня, която изглеждаше безкрайна, блестеше като кристал на слънцето. Куполът беше наполовина зарит и вероятно не се виждаше отвън. В ръката ми падна парче от купола. Материалът беше доста прогнил и той скоро щеше съвсем да се разпадне. Беше прозрачен, очевидно предназначен да пропуска светлина в стаята с фонтана. Може би това беше централната зала, използвана от якшите за почивка, когато са били нормални човешки същества. Куполът е бил построен не толкова с някаква чисто функционална цел, колкото с естетическа. Може би затова скоро щеше да се срути. Когато стане това, стаята ще се напълни с пясък, фонтанът ще бъде засипан. А обитателите на подземния град не притежаваха необходимата интелигентност, за да разчистят пясъка или да поправят купола.

Очевидно по-рано са правени ремонти на покрива, но, предполагам, от по-интелигентните предци на сегашните обитатели.

Слязох от галерията и в ума ми бавно се оформи една идея. В основата си куполът беше с диаметър около девет метра — достатъчно широк, за да мине един голям предмет.

— Защо си толкова замислен, приятелю? — попита ме Хуул Хаджи.

— Мисля, че открих начин за измъкване — отвърнах аз.

— От това място? Трябва да повторим стъпките си.

— Или да излезем през покрива — казах аз и посочих нагоре.

— Той е слаб, разяден отвън от пясъка. Но аз имам предвид измъкване от главното затруднение — от пустинята.

— Карта ли намери?

— Не, но намерих много други неща. Всичките артефакти на една голяма научна култура: здрава, непроницаема тъкан, въжета, газови контейнери. Надявам се все още да съдържат газ, и то от вида, който ми е необходим.

Хуул Хаджи беше напълно объркан.

Усмихнах се. Другите ме гледаха, сякаш бях последвал примера на Бак Пури и съм изгубил контрол над ума си.

— Поради известни причини на тази идея ме наведе куполът — продължих аз. — Помислих си, че ако имаме един летящ кораб, ще можем да пресечем пустинята за нула време.

— Летящ кораб! Чувал съм за такива неща. Някои от южните раси все още използват няколко летящи кораби, струва ми се — говореше Джип Дийра. — Да не си намерил някой?

— Не. — Поклатих глава, все още дълбоко замислен.

— Тогава защо говориш за такъв кораб? — попита остро Вас Оола.

— Защото мисля, че можем да си построим.

— Да си построим? — скептично се усмихна Хуул Хаджи. — Ние не притежаваме знанията на старите раси. Невъзможно е.

— Имам известни технически познания — рекох аз, — макар и очевидно не такива, каквито е притежавала тази изчезнала раса. Нямам предвид да построим толкова модерен въздушен апарат като техните.

— Тогава какво?

— Мисля, че можем да построим по-примитивен.

Тримата сини мъже мълчаха и ме гледаха все още малко подозрително.

В марсианския език нямаше дума за въздушния апарат, който исках да построя. Използувах английската производна от френски език.

— Ще се нарича балон — казах аз.

Начертах на пясъка балон и обясних принципа на действие:

— Ще трябва да изработим газова торба от плата, който намерихме тук — казах аз. — Ще е трудно, разбира се, торбата трябва да бъде херметична. На нея ще завържем въжета, към които ще прикачим кабина, в която ще седим при пътуване.

Когато свърших с обясненията и чертежите, интелигентните хора от Мендишар ми повярваха и ме разбраха, което беше забележително, като се вземе предвид, че обществото, от което идваха, нямаше техническа култура. Отново се възхитих от възприемчивия ум на марсианците, които могат да разберат всякаква концепция за много кратко време, ако им се обясни по подходящ начин. Бяха стара раса и имаха примера на по-ранните високоцивилизовани раси — шеев и якша, които им бяха показали, че онова, което на пръв поглед изглежда невъзможно, често пъти може да се направи.

Ентусиазирани се върнахме в подземните стаи, през които бяхме минали, и се заехме да събираме необходимите неща. Никак не бях сигурен, че в контейнерите, които заемаха няколко стаи, ще намерим подходящ газ. Плюх си в пазвата и започнах наред да мириша по малко от всеки контейнер. Бяха с вентили, които все още работеха идеално. Някои от газовете ми бяха непознати, но никой не изглеждаше силно отровен, макар че от един-два известно време се чувствах малко замаян. Накрая намерих няколко контейнера с онова, което търсех. Те съдържаха газ с атомно число 2, знак Не, атомно тегло 4,0023; газ, чието име на гръцки означава слънце — хелий. Негорлив и много лек, той беше точно онова, което ми трябваше — идеален за напълване на балона!

Търсенето се засили, след като уверих другарите си, че основните неща, които ни трябват, ги има — лека тъкан, газ и въжета. След това започнах да проверявам намерените двигатели. Не ги разглобих. Страхувах се, че използват някакво ядрено гориво, че енергията идва от малък атомен реактор. Но разбрах как работят и установих, че много лесно могат да им се сложат перки.

Перки обаче не намерихме, нито нещо, което може да служи като перка. Трябваше по някакъв начин сами да си ги направим.

Следващата голяма находка беше машината, която произвеждаше здравия лек синтетичен материал, използван толкова нашироко тук.

Машината беше голяма и очевидно свързана с някакъв скрит резервоар.

За нас тя беше истински дар божий. На един панел в предната част на машината се начертава детайлът за изработване. Чертежът трябва да бъде в различни проекции — изглед отстрани, отгоре и отпред. Избира се големината на желания детайл, натиска се бутон и само за минути частта пада на една табла под машината. Можехме да имаме толкова перки, колкото искахме. Всъщност по този начин можехме да имаме и кабина. Щеше ми се да имах повече време, за да се пошляя из този подземен град и да открия какво го захранва, какъв синтез от елементи има тази свръхздрава пластмаса, как работи машината. Реших при първа възможност да се върна и да доведа със себе си хора, които могат да се обучат да работят с мен върху проект с крайна цел да се разкрият всички тайни на града, да се извърши обработване на информацията, да се анализират машините и материалите.

Когато стане това, за Марс ще започне нова ера!

Междувременно работехме усилено, пренасяйки необходимите ни неща в залата с купола, където освен всичко друго бяхме близко до водния източник.

Намерихме също изсушена храна в херметически затворени контейнери. Беше безвкусна, но питателна.

Колкото повече напредваше работата по балона, толкова повече се подобряваше настроението ни. През това време не забравяхме да се грижим за външността си. Аз считах за свой дълг редовно да се бръсна, макар че единственото огледало, което можах да намеря, беше рефлектор, голям колкото мен. Успях да го домъкна в залата с купола и да го ползвам като огледало за бръснене!

Докато Джил Дийра и Вас Оола работеха по балона, открихме, че натискът на топла човешка ръка върху тъканта я стопява и съединява. Това ускори изработването на газовата торба. Хуул Хаджи и аз се изкачихме на стената и се заехме да довършим започнатото от природата и да отворим купола.

За да могат обитателите на подземния град да продължат да живеят, ако това можеше да се нарече живот, направихме нещо като капак на люк, който да се поставя върху купола, за да не влиза пясък и да засипе фонтана.

Свързахме вентилите към газовата тръба и четиримата загледахме как голямото кълбо започна бавно да се издува.

Още не бяхме сложили върху вала ремъците, които въртят перката, но всичко друго беше готово. Имахме въздушен кораб със собствена тяга, макар и по-бавен и много по-уязвим от марсианския въздушен кораб, който бях видял, но според мен щеше да свърши добра работа.

Скоро газовата торба беше добре издута. Балонът заопъва въжетата с такава сила, сякаш можеше да носи сто души като нас. Започнахме да се смеем и радостно да се удряме по гърбовете, макар че трябваше доста да се протегна, за да ударя по гърба Хуул Хаджи! Бяхме направили балона!

Кабината беше затворена, окачена на здрави въжета, които ограждаха от външната страна газовата торба. Беше направена от секции синтетичен материал с отворени люкове. За съжаление не можахме да намерим начин да изработим прозрачни стъкла, поради което трябваше да направим нещо като капаци от вътрешната страна. Натоварихме вода допълнителни резервоари за газ и суха храна.

Бяхме много горди с кораба. Беше груба, но здрава конструкция и скоро, когато го изкараме през купола и свържем предавателните ремъци към двигателя, щяхме да можем да отидем навсякъде, където пожелаем. Може би обратно в Мендишар, където, както посочи Хуул Хаджи, завръщането на техния лидер, прогонен от страната и дори считан за мъртъв, в летящ кораб, вероятно ще окуражи населението до такава степен, че много от изгубеното в нападението на селото може отново да бъде спечелено.

Хуул Хаджи и другите сини великани обсъждаха оживено тази възможност, когато насрещната врата, която бяхме барикадирали срещу всякакви опити на белите вампири да влязат, започна да се топи. Материалът, който считах за неразрушим, започна да бълбука и да тече като евтина пластмаса, хвърлена в огън. Откъм вратата нахлу ужасна миризма — остра и същевременно сладка. Не знаех какво става, но запазих самообладание.

— Бързо — извиках аз. — В балона!

Заблъсках другарите си и им помагах да се качат в кабината.

После, точно когато се обърнах, вратата падна и се появиха няколко от белите обитатели. В ръцете си държаха машина. Очевидно те не знаеха каква е тя. Единственото, което знаеха, беше, че трябва да я държат и да я насочат към нас.

Беше странен парадокс — такава съвършена машина в ръцете на такива малоумни същества. Машината излъчваше лъчи, които попаднаха на насрещната стена и за малко не уцелиха балона и мен. Топлинни лъчи, несъмнено. Лазерни лъчи!

И тогава разбрах, че никой не е отрязал въжетата, които ни държаха.

Скочих към тях с меч в ръка.

Знаех, че по-старите раси са имали портативни лазери и трябваше да бъда готов за такова нещо. В техния безсмислен гняв тези потомци на якшите може би са изровили някаква стара памет на расата, намерили са излъчвателя и са го домъкнали, за да накажат със смърт натрапниците.

Каквато и да беше причината, всички щяхме да загинем, ако не бях отрязал придържащите балона въжета.

Като видя какво правя, Хуул Хаджи ми извика от кабината.

Балонът започна да се издига, удряйки се леко в покрива. Съвсем скоро газта щеше да ни изведе на безопасно разстояние, като се издигне във въздуха над покрива. Отворът, получен в купола, беше достатъчно голям, за да мине балонът.

Сега вампирите насочиха лазера към мен. Бях обречен на смърт. Лъчите блуждаеха из стаята, разтопяваха или разрязваха на парчета всичко, върху което попаднеха.

И тогава ме осени идея!