Градска тарифа

Глава 6.

Фьодор Иванович Давидов вече се канеше да приключва. Съвещаваха се от пет часа, сега вече беше осем без четвърт, планът на мероприятията за близките дни бе съгласуван, време беше да се прибират по домовете си. Той от самото начало беше сигурен, че случаят с Милена Погодина намирисва, а сега само затвърди мнението си.

Престъпление заради спорните пари на убит престъпен бос наистина беше апетитна версия, макар и съшита с бели конци от гледна точка на информацията. Щом Милена след пристигането си в Москва отначало е кандидатствала за някакъв театрален институт, после е станала продавачка, сетне е търсила работа и отново е продавала на сергия — това й е отнело максимум една година. Повече не се получаваше, колкото и да пресмяташ. Значи — от пролетта на деветдесет и осма до пролетта и лятото на деветдесет и девета. По това време тя вече се е познавала с Канунников — случаен клиент, който не останал равнодушен към прелестите на младата красавица. Той я взел от магазина и я уредил на работа в агенция, вероятно туристическа, вероятно разположена „на ъгъла срещу изхода от метрото“, а именно близо до големия разпределителен възел „Библиотека „Ленин““ — „Боровицкая“ — „Александровски парк“, който има много изходи към града. Добре, момчетата ще се справят с това, не са деца.

Да предположим, че Канунников се е влюбил. Да предположим, че чувствата са били взаимни. Но откъде се е взел престъпният бос? Ами оттам, откъдето се вземат обикновено. Макар че Милена, ако се вярва на нейната характеристика, дадена не само от родителите, но и от Светлана Зозуля, не е имала слабост към светския живот, не е ходела по скъпи ресторанти, нощни клубове и казина, а и не е можела да ги посещава, защото е разполагала с твърде скромни средства. Щом Канунников я е уредил в агенцията на длъжност офис мениджър или оператор на рецепция, заплатата й не е била голяма. Като се замислиш, било е деветдесет и девета година, тогава бизнесът едва се съвземаше от кризата, не беше лесно да се намери добре платена работа, а пък момиче без регистрация и без руски паспорт — още по-малко. Значи, плащали са й жълти копейки, вярно, повече, отколкото на сергията при Хаким, но не и достатъчно, за да се облича в бутици и да посещава нощни заведения.

Зозуля е казала, че още щом я назначили в агенцията, Милена наела някаква евтина квартира, май стая в комунално жилище някъде в покрайнините на Москва, и се преместила. В началото приятелките активно общували, Светлана дори посетила Мила в службата й, а после връзката някак се прекъснала. И това станало, според разказа на Зозуля, някъде в средата на 2000 година.

В онзи момент Милена изобщо не споменавала за никакъв „чичко паричко“, тя си имала Олег, с когото продължавала да излиза. Нещо повече — нито по дрехите й, нито по украшенията личало да се е сдобила с допълнителен източник на доходи. В края на 2000-ата или в началото на 2001 година с Милена се запознава Павел Седов и след кратко и активно ухажване заживява с нея.

Ала къде е тук мястото за престъпния бос? Нима е била с него само половин година? Възможно е. Но тогава излиза, че Милена е нагла лъжкиня — нали е казала на Павел, че е живяла с този тип не половин година, а много по-дълго, затова той й е оставил парите: привързал се към нея и разбрал, че може да й има доверие. Но ако тя е казала на Павел истината, тогава е излъгала приятелката си Света, която и представа си нямала за престъпния бос. Между другото, много интересно е какво е мислел по този въпрос Олег Канунников, ако изобщо е мислел нещо. Канунников е обявен за издирване, търсят го навсякъде, но още не са го намерили.

Не, с престъпния бос определено нищо не се получаваше и най-дебелия кръст на тази версия е поставил Равил, когато твърдо е заявил: това момиче не е имало връзка с никого. А той е човек, който знае какво приказва и отговаря за думите си. Тогава изниква въпросът: откъде са дошли парите на Милена? Че не са били спечелени с честен труд, е очевидно, а щом е така, те по презумпция във всеки един момент може да се окажат спорни и да представляват повод за убийство. В средата на 2000 година тя още не ги е имала, ако се съди по облеклото и начина й на живот. Но в началото на 2001 година са се появили, защото, както твърди Седов, в онзи период тя търсела да закупи жилище. Именно тази половин година от живота на Милена Погодина трябва да се разнищи добре и да се опише буквално по минути. Бива си я задачката, като се има предвид, че вече 2005-а е към края си.

По версията, че Милена е била убита с цел сплашване, насочено срещу Седов, също нищо не се получаваше, макар че Сергей Зарубин успя да набележи две перспективни насоки за работа. Ах, колко ненавреме се прекърши Павел! Кой знае защо, в книгите и филмите всички свидетели дават показания на момента, дори тези показания да са лъжливи, но какво да правиш, ако главният ти свидетел е изпаднал в безпаметен запой? Макар че можем да го разберем: все пак загуби любимата жена, с която е живял почти пет години. Какво да се прави обаче?! Без неговата информация, и то дадена на трезва глава, разследването напредва с огромни усилия.

Или все пак е Канунников? Не, това, че убиецът на Милена е именно той, е извън всякакви съмнения, няма какво да му се обсъжда. Но защо? По-точно, въпросът стои така: наели са го, като са използвали близостта на Олег с набелязаната жертва, или той е убил Погодина по собствена инициатива? Във всеки случай убийството не е било спонтанно, провокирано от внезапно скарване, защото Олег Михайлович се е подготвял за него предварително: купил е билет за Прага цяло денонощие преди убийството, сутринта в деня на престъплението е взел още два билета, тоест измислял е пътищата за оттегляне от Москва. И едва когато е имал в ръцете си и трите билета за различни влакове, към два часа следобед е извикал по телефона Милена в своето жилище, където я е убил. Удушил я е с ръце. И се е скрил…

Може би ревност? Не внезапна, избухнала спонтанно, както когато човек научава за изневярата на любимата жена и не може да се овладее, а отдавнашна, която е тлеела тихичко и в края на краищата се е взривила от невъзможността да я понесе. Та нали Канунников е познавал Милена от деветдесет и девета година, бил е неин любовник, а после между тях се е вклинил Седов и Милена е отишла при него. Известно време Олег и Милена не са се виждали, после са се срещнали — може би случайно или пък тя му се е обадила, или той я е открил: затъжил се е, липсвала му е — и всичко е започнало отначало… Често се случва така, Фьодор Иванович Давидов добре знаеше това, през десетките години следствена практика бе виждал и по-тежки случаи.

— Добре, деца мои… — Давидов с въздишка изключи компютъра, захвана се да събира книжата от бюрото и да ги пъха в сейфа. — Решихме кой какво ще прави, в понеделник ще ми докладвате. Имате ли въпроси?

Оперативните работници се спогледаха, сякаш да определят кой от тях ще се окаже най-нахален. Най-нахален се оказа Зарубин.

— Не, Фьодор Иванович, всичко е ясно.

— Е, тогава аз имам един въпрос. — Гласът на следователя стана сух и неприятен. — Вие кога ще престанете да се лигавите? Кога ще започнете да работите нормално? Тук три часа се съвещавахме и два от тях изяснявахме кой от вас какво не е свършил и защо. Мислите, че съм стар глупак и нищо не виждам? Въобразявате си, че още не съм се оплакал от вас на началството ви, защото ви смятам за ударници на комунистическия труд? Не, приятелчета, не ви смятам за ударници. Просто ми е жал за вас, не искам да ви развалям отношенията с началството ви. Ето ти, Ваня — обърна се той към мрачния навъсен Хвиля, — се премести тук само преди месец, новото ти началство изобщо не те познава, не искам да развалям репутацията ти. Ти, Витенка — посочи той с пръст Рижковски, — още си съвсем зелен, току-що излезе от милиционерската академия, жал ми е да развалям и твоето лично досие, защото още имаш жълто около устата, никакъв опит. А пък Настюха и Серьожа имат нов началник. Жал ми е за вас, нехранимайковци, затова си мълча. А не би трябвало.

— А откъде знаете? — не успя да скрие учудването си Витя Рижковски.

— Аз, синко, винаги знам всичко за хората, с които работя. Е, какво, ще се прибираме ли?

Всички наставаха и започнаха да пъхат в чанти и джобове бележниците си, но в този момент иззвъня телефонът. Давидов вдигна слушалката и намръщено заслуша събеседника си отсреща.

Настя вече бе закопчала якето си и бе омотала около врата дългия си шал, когато следователят каза:

— Добре, хайде, идвай. Ще бъда в заведението зад ъгъла. Знаеш го, нали? Аха. Там ще ме намериш… Защото от сутринта не съм слагал залък в устата си. После, ако трябва, ще се върнем, ще ми докладваш всичко по протокол.

Той затвори и като улови въпросителния поглед на Настя, промърмори:

— Седов се е освестил. Има някаква спешна информация. Ще трябва да го почакаме.

— Всички ли? — отчаяно попита Иван Хвиля.

По време на съвещанието той постоянно поглеждаше часовника си и се въртеше нетърпеливо на стола си. Явно мудното многословие на следователя го дразнеше, понеже имаше някаква работа, а ето че сега…

— Всички — злорадо отсече Давидов, вперил в оперативния работник особен поглед.

Настя не можа да сдържи усмивката си. Тя познаваше Давидов отдавна и прекрасно разбираше, че той бездруго ще пусне Хвиля. Но не сега, а след около пет минути. Нека момчето да се поизнерви, да се поядосва.

Така и стана. Те излязоха от сградата на Градската прокуратура, стигнаха до заведението зад ъгъла и вече пред самия вход следователят се спря и внимателно огледа свитата си.

— Е, хайде — продума милостиво, — ти, Ваня, си върви и ти, Витя, си свободен. А вие — посочи той с пръст Настя и Зарубин — оставате с мен, ще изчакате Седов.

— Далеч, далеч от господаря3… — едва чуто промърмори Сергей, бутна тежката врата и пусна Настя да мине напред.

— Аха, само че още не се знае дали това е проява на господарски гняв или на господарска обич — отвърна тя шепнешком.

Тук познаваха Давидов, това се разбра още от първите секунди. В заведението имаше много народ, което не беше чудно в събота вечер, но тях веднага ги заведоха до някаква по чудо останала свободна маса до прозореца. Следователят наистина беше гладен, поръча си супа и рибния специалитет на заведението. Зарубин, който не страдаше от лош апетит, поиска да му донесат свинска пържола. А Настя си позволи само салата, която се оказа гигантска порция прясна маруля, само тук-таме изпъстрена със ситно нарязани зеленчуци.

Не беше гладна. Тя смяташе получените току-що от следователя критики за повече от справедливи и за пореден път се захвана да решава вече додеялата й задачка: да напусне ли оперативната работа, или да остане. Ако си тръгне, какво ще си помисли за нея Болшаков? Той с толкова усилия е издействал новото й назначение, повиши я в длъжност, искрено я помоли да остане и сто пъти я попита какво трябва да направи, та тя да не напусне. Тя отговори, той изпълни условието й — е, как да го изостави след това? Как ще изглежда в неговите очи? А ако остане и постоянно си мисли, че силите й вече не са същите, че мозъкът й не работи толкова бързо и ясно, както преди, и все се улавя, че нещо не е донаправила, не е доизмислила, че е допуснала поредната грешка? И ако се налага да лови върху себе си раздразнени погледи, и да се крие от тях, понеже разбира, че заема чуждо място, на което биха могли да назначат по-млад, съвременен, по-чевръст човек? А ако все пак напусне и после по цели нощи лее сълзи на възглавницата, ако тъгува за любимата работа и отравя не само живота на мъжа си, но и своя?

Прясната салата й изглеждаше възкисела и безвкусна като накисната в оцет хартия, но Настя мъжествено дъвчеше и се стараеше лицето й да изглежда нормално.

— Ох, ох, ох, накъде сме се запътили? — монотонно се вайкаше Фьодор Иванович, докато ловко опразваше огромната чиния със супа. — Само ги погледнете тези момчета, Ванюшка и Витюшка. На какво са ги научили? За какво мислят? Да събират информация ги бива, спор няма, ама човекът къде е, човекът? Не са ли им обяснили, че при разкриването на едно престъпление най-важното е не информацията, а човекът? С човека трябва да се съобразяваме, с неговия характер, с начина му на мислене, с нервната му система. Ей ги, колко хартийки са ми насъбрали, имена колкото за един телефонен указател, човек трябва цяла година да ги търси по телефона, а какво научихме за тоя Канунников? Ами нищо! Списъкът на неговите съученици, състуденти, на колегите му, с които е работил в строителството, на съседите му от блока и двора — и какво? Каква ми е ползата от тези списъци? На мен ми трябва не списък, а съдържанието му: характерът му е такъв и такъв, какво обича, какво мрази, в еди-какви си ситуации постъпва така, а в други — иначе. Понеже по такива въпроси той си има твърди принципи и правила, на ето тази тема обаче е абсолютно безпринципен. За да събереш такива сведения, трябва да умееш да разговаряш с хората, да проникваш в сърцата им и да развързваш езиците им, ама нашите момчетии умеят ли го това? Нищичко не умеят! Бива ги само да събират списъци и да ми ги стоварят на бюрото. Ох, ох, ох, тежка ни е работата…

Той отмести опразнената чиния, която само преди няколко минути беше препълнена с димяща супа, и сервитьорът, който зорко го наблюдаваше, начаса я грабна и се втурна да донесе специалитета.

— Фьодор Иванович, но за да се съставят списъци, също е нужно време, и то доста — предпазливо се застъпи Настя за младите оперативни работници. — И после, издирвали са адресите, на които може да се крие Канунников, проверявали са ги из цяла Москва и Подмосковието, пращали са запитвания до други градове. Те просто не успяват да свършат всичко, твърде малко време имаха, а са само двама.

— А защо са само двама? Ето, тебе питам — защо са само двама? Кой е взел решението колко трябва да бъдат? Аз разбирам, че за работа по убийство четирима оперативни работници са достатъчни, ако са грамотни, но при нас се получават само трима, защото Ванюшка и Витюшка струват двамата колкото един, и то едва-едва. Но нали на нас ни е поверено не само разследване на убийство, а и издирване на укрил се заподозрян. Къде ни е управлението по организиране на работата? Да не са измрели всички там? Или са ги изпоуволнили и изпосъкратили? Защо Ванка и Витка трябва да вършат тяхната работа?

Настя сви рамене. Гневът на следователя беше справедлив, но какво можеше да му отговори? Началниците решават тези въпроси, а не тя. А от какви съображения се ръководят те — за двайсет и повече години служба тя така и не разбра съвсем. Знаеше само, че в резултат на многобройните реорганизации, преименувания, структурни промени и на бясното кадрово текучество служителите, също както и началниците, първо, почти напълно са изгубили представа кой с какво и по какъв начин трябва да се занимава, и второ, изчезнало е и умението да поддържат оперативните връзки между подразделенията. Има такова понятие: време за свеждане на заповедта. Та това време някога, в годините преди перестройката, се измерваше с минути, а днес — със седмици, че и с месеци, а понякога изобщо с нищо не се измерва, защото заповедта просто не стига до всички. Засяда някъде, утаява се и кротко плесенясва.

Зарубин вдигна глава и се загледа през прозореца.

— Охо, докараха нашия приятел. Май той още не може да шофира сам…

Настя и Давидов оставиха вилиците и погледнаха навън. От спряла пред заведението кола слязоха Седов и някаква жена, а мъжът зад волана остана вътре. Жената грижовно оправи шала на Павел и бързо му заговори нещо. Седов се дръпна и тръгна към входа, а тя се върна в колата.

Павел изглеждаше отвратително, но личеше, че се е постарал да се стегне. Лицето му беше подпухнало, очите му — кървясали, под тях имаше тъмни торбички, но инак беше прясно избръснат и с измита коса. От миризмата на алкохолните пари — тежка, задушлива, остра — на Настя моментално й се догади. От дотичалия веднага сервитьор той поиска двойно еспресо и газирана минерална вода.

— Е, синко, казвай — ласкаво заговори следователят и Настя за пореден път се учуди на способността му да сменя тона. Току-що той говореше ядосано, беше недоволен и свадлив, а сега мигом се превърна в грижовен чичо, закрилящ своя смазан от мъка племенник.

— Днес ми съобщиха, че е бил убит един мой информатор. Надявам се, вече разбирате, че това е атака конкретно срещу мен, лично срещу мен. Затриха Милена, а сега и този мой човек.

— Е, това коренно променя ситуацията — оживи се Давидов. — Сега ще ни олекне. По какво дело работеше с теб този информатор? Сред разследваните за него ще намерим убиеца. Или възложителя.

— Там е работата, че отдавна вече не поддържам контакт с този човек. Той фигурира в списъците, но аз вече повече от година не съм се свързвал с него. Наркоман, мозъкът му съвсем се е скапал, как да имам доверие на такъв?

— Но нали по-рано е работил? Паша, та това е очевидно: отмъщават ти заради някакво дело, в работата по което си използвал този мъж. Открили са го, накарали са го да говори, разправили са се с него и са напакостили на теб лично. Ти само ни кажи какво е било това дело, а ние ще си свършим работата, не се съмнявай. Как се казва твоят човек?

— Шчеколдин. Фьодор Иванович, Шчеколдин е нищожество, не съм го използвал в нито една истински крупна разработка, това не е неговото ниво. Хората, за които ми даваше информация, не може да ми отмъщават след толкова време и толкова жестоко. Всички те са безмозъчни отрепки, дребни разпространители, не познават нито един трафикант на едро, нито по име, нито по физиономия. От най-дребните риби. Те не могат да извършат две убийства, и то какви!

— Не могат ли? — промърмори Давидов ядосано. — Много знаеш ти кой може и кой — не. Нали са го убили? Убили са го. Значи, трябва да се разбере защо.

— Ама не защо, а с каква цел — ядоса се Седов. — Как не схващате? Това не е отмъщение, а сплашване. И сега това е абсолютно очевидно.

— Е, за мен е все тая — миролюбиво се усмихна следователят, — дали е отмъщение, дали сплашване. Ти защо се ядосваш, синко? Да беше пил по-малко, да си опазиш главата трезва — тогава може би вече щяхме да се ориентираме по каква причина те сплашват. Защото колегите ти не са наясно е твоите оперативни разработки, а може и просто да не искат да споделят информация. Във всеки случай, досега нямаме полза от тях. Така че ти, синко, виж какво: стига си пил и хайде да помагаш да търсим убиеца. Аз разбирам, скърбиш, но нали си мъж, носиш пагони, а си се отдал на тотален запой и спираш цялата ни работа. Приключвай с водката.

Фьодор Иванович завърши фразата с вече съвсем друг тон — строг, сух и нетърпящ възражения.

Седов мълчаливо пиеше кафе и не поглеждаше следователя. Мълчаха и Настя и Зарубин, не се намесваха в разговора, но слушаха внимателно.

— Имаш ли някой близък, който да постои с теб? — попита Давидов.

— Защо? — равнодушно отвърна Седов. — Никой не ми трябва. Сам ще се справя.

— Да бе, виждам как се справяш. Кой те докара сега? Приятели?

— Жена ми. Бившата.

— О, видиш ли — поклати глава следователят. — Бивша, обаче се е загрижила. Свястна жена, значи, добра. А кой кара колата?

— Приятелят й.

— Приятелят? — Веждите на Давидов се повдигнаха леко, изразявайки известен скептицизъм.

— Добре де, любовникът. Какво значение има за вас?

— Идилия — изхъмка Фьодор Иванович. — Ами той как те приема? Няма ли да ти фрасне някой от ревност?

— Той е нормален човек, всичко разбира.

— И как мислиш, това харесва ли му?

— Пука ми на мен дали му харесва или не — рязко отвърна Павел. — В трудния момент Наташа застана до мен и аз съм й благодарен за това, а какво мисли нейният Иля по въпроса — хич не ми дреме.

— Добре де, синко, не се ядосвай — отново стана мек и сговорчив гласът на следователя, — просто се интересувам, в смисъл на общо човекознание. Виж сега какво: изчакай ме навън, аз ще изляза след пет минути и с теб ще отидем да съставим протокол, та да имам с какво да се явя пред началството и да искам обединяване на делата. Върви, върви, не чакай сервитьора, аз ще платя кафето ти, не е кой знае какво.

Седов мълчаливо стана и излезе. Давидов се загледа в него, докато вратата не се затвори.

— Противен тип — произнесе присъдата си той. — Ето в такива дреболии се проявяват хората. Не му дремело. Зарязал старата си съпруга, хванал си млада, живее с нейните пари, а като му пламнала главата — начаса повикал старата: хайде, утешавай ме в страшната ми мъка, а че твоят личен живот страда, хич не ми пука. Не ги обичам такива. Е, хайде, деца, да поработим. Какво измъдрихте?

Зарубин и Каменская споделиха идеите си накратко, получиха указания от следователя и поискаха сметката. Но Настя имаше и друг въпрос, който искаше да обсъдят.

— Фьодор Иванович, иска ми се да посетя жилището на Канунников.

— Защо?

— Просто така. Да поседя там, да помисля. Да огледам без бързане как е живял. Може да ми хрумне нещо.

— Разбирам — кимна Давидов. — Сега ела с мен, ще ти дам ключовете, в сейфа ми са. Ще ти дам и листче с печат, та като си тръгваш, отново да запечаташ вратата. И знаеш ли какво още? Вземи със себе си онзи участъков, зоркото око, умно момче е, току-виж, ти подсказал нещо. Само че не се свързвай с началството му, обади се направо на него, ще ти дам визитната му картичка.

Настя получи от следователя ключовете от апартамента на Канунников, листчето за запечатване на вратата и телефона на участъковия Дорошин, излезе и реши да му се обади веднага. Не бива да отлага за утре, знаеш ли какви планове има човекът за неделя. Изведнъж й стана неудобно: така де, неделя, а тя се кани да го моли в неговия законен почивен ден да я придружи на местопрестъпление. Не е хубаво някак си…

По гласа на Дорошин пролича, че той не изпадна във възторг от молбата й, но все пак не отказа да отидат в дома, където бе извършено убийството. Разбраха се да се срещнат на другия ден в десет сутринта пред блока, в който бе наел жилище Олег Канунников. Настя прелисти бележника си, намери телефона на родителите на Олег и им се обади. Сестра му обеща да дойде към един следобед.

Наталия Седова гледаше с тревога седналия до нея в колата Иля. Когато Павел каза, че трябва да отиде със следователя в прокуратурата и да даде показания, й се стори, че по лицето на Иля се мярна недоволство. То се знае, човек може да го разбере — та нали отначало въпросът беше само да закарат Павел до „Балакиревски“, където той да се срещне със следователя, да почакат, докато те си поговорят, и да го върнат вкъщи. Паша обеща, че разговорът няма да е дълъг, а сега ето какво излиза…

А пък не бива да го оставят сам — той едва се държи на краката си след няколкото дни безпаметно пиянство, вие му се свят, смазан е от тежък махмурлук. Е, как да го оставиш? Ами че той или ще падне на улицата и ще го приберат в болница, или още по-лошо — може да се озове в отрезвителя или пък да влезе в първата срещната кръчма и всичко да започне отначало. Наталия положи толкова усилия днес да го освести. Беше благодарна на Илюша, задето се съгласи да помогне, да закара Паша. Вярно, тя можеше да извика такси, но се страхуваше — знае ли човек какво да очаква след такъв запой. Все пак с Иля се чувстваше по-сигурна.

— Благодаря ти — каза тихо тя и нежно докосна ръката му.

Иля стисна дланта й, вдигна я до устните си.

— Няма нищо, Наташенка, аз всичко разбирам. Не мисли, че ревнувам, просто знам, че ти си много добър човек и не можеш да зарежеш Павел в такова състояние. Докога ще чакаме?

— Представа нямам… Паша каза, че трябвало да пишат протокол. Не знам колко време е нужно за това. Провалих ли ти вечерта?

Разбира се, че я провали, тя прекрасно разбираше това. Имаха планове за днес, смятаха да отидат… Но защо ли да си спомня сега, нали нищо не излезе. Още следобед се обади Павел и преплитайки език, я помоли да отиде при него. Спешно. Наталия се уплаши, заряза всичко и хукна към дома му. Той й отвори — страшен, небръснат, с мътни очи — и направо от антрето започна да ломоти, че трябвало моментално да се срещне със следователя, защото сега пък убили някакъв Чирик… Или беше Чигар. Изобщо, трябвало непременно и веднага да се срещне със следователя, а му било ужасно лошо, главата го цепела, езикът не го слушал, а краката му сякаш били чужди. Пияният Павел беше явление, познато на Наташа още от времената на брака им, затова тя знаеше какво и как трябва да направи, за да му върне поне подобието на човешки облик. Тя бе правила това неведнъж, когато той се прибираше на разсъмване след поредното напиване, а след два часа трябваше да отиде на работа.

Към седем часа Павел вече бе напълно адекватен, но Наталия не посмя да го пусне сам. Определено не биваше да шофира, а в метрото можеше да се случи какво ли не: да му се завие свят — и да се търколи надолу по ескалатора или от перона направо на релсите. И се обади на Иля. Какъв прекрасен човек е нейният Илюша! Тя не се съмняваше, че това не му харесва, но той нито с дума, нито с поглед показа, че е недоволен — просто пристигна веднага да помогне на нейния бивш съпруг, този пияница.

— Наташа, ще се омъжиш ли за мен?

Тя се сепна, широко отвори очи…

Нима? Нима дочака? Но защо именно сега, когато нейните мисли са заети най-вече с Павел и с въпросите как да му помогне? Впрочем… ясно е. Той все пак ревнува, макар че се старае да не го показва. Наталия се усмихна широко и щастливо.

— Да, Илюша. Кога искаш да го направим?

Стори й се, че той се посмути. Интересно, какъв ли отговор бе очаквал? Да не би отказ? Досмеша я.

— Надявам се, не веднага? — продължи тя през смях. — Събота вечер е, всички граждански са вече затворени.

— Не, не сега. И дори не утре, защото утре е неделя. Искам да знам по принцип: ще се омъжиш ли за мен?

— Разбира се.

Те седяха в колата близо до сградата на Градската прокуратура и Наталия често поглеждаше към входа. Ето, вратата започна да се отваря и на нея й се стори, че сега ще излезе Павел, но се показа онази жена, която бе влязла в сградата заедно с него и със следователя. Докога ще чакат? Искаше й се по-скоро да върнат Паша до дома му и да прекара поне остатъка от вечерта с Иля. Вярно, Соня беше сама вкъщи, но нищо, тя вече е голяма, няма да скучае, ще излезе да се разходи е приятелки или ще отидат на кино.

Напоследък Соня много я безпокоеше. Не стига, че с неприятна настойчивост постоянно говореше за пари и изгоди, ами и така напираше да общува с баща си, че не можеш да я удържиш. Вчера например веднага след училище отиде при Паша, но много скоро се върна ядосана, разстроена, дълго не отговаряше на въпросите на Наташа, после все пак се разприказва. Оказа се, че Павел се търкалял мъртвопиян, едвам й отворил. И никак не се зарадвал на дъщеря си, а веднага отишъл в кухнята, където Соня намерила всички възможни и невъзможни следи от няколкодневно пиянство. Не пожелал да разговаря е нея, седял и мълчал, после се тръшнал на дивана и заспал. За Наташа нямаше нищо ново в това — беше виждала Павел във всякакво състояние, включително и в подобно, но тя разбираше какво подклажда интереса на момичето към баща му и това още повече я огорчаваше. Сонка иска пари. Мечтае си за дрешките, останали от Милена, и което е най-ужасното — говори за това на майка си открито, дори не чувства колко е неприлично. Не просто нетактично, а именно неприлично. Иска да живее в красиво обзаведения апартамент на баща си, да носи дрехите на неговата покойна любовница и да харчи спечелените от нея пари. Каква мерзост! И носител на тази мерзост е нейната родна дъщеря, нейното момиченце, нейната Сонечка. Кога успя да стане такава? Защо? Най-големият потрес за един родител е внезапно да разбере, че до него не е любимото му дете, а съвършено чужд човек.

И ето, Иля й направи предложение… Най-сетне изрече думите, които тя толкова дълго бе очаквала. И Наташа веднага се съгласи, без да се замисля, защото го обичаше и искаше да бъде с него. Но сега, седнала в топлата кола, обгърната от тишината, тя изведнъж разбра, че трябва да почака с женитбата. Нима има право да въвежда в семейството такова малко користолюбиво чудовище като Соня? Нима има право да обременява Иля с грижи за нея, с постоянно общуване, с живот под един покрив?

Не, нека Сонка да завърши училище, да влезе в институт и тогава Наташа ще измисли нещо, за да не живеят заедно. Възможно е да се премести при Иля, а на дъщеря си да остави своето жилище, макар че за тази сополанка ще е твърде голям подарък да получи, без да си мръдне пръста, цял двустаен апартамент. А може би с Иля ще успеят някак да разменят двата си апартамента, така че Соня да получи гарсониера. Тъй ще бъде по-справедливо. От друга страна, може ли да я остави да живее сама? С нейните възгледи за живота? Ами че тя моментално ще се забърка в някаква история, стига на хоризонта да й се мярнат пари и някакъв призрак на разкошен живот. Тя трябва да бъде наблюдавана отблизо. Какво да прави тогава? Не е правилно нито да оставя Соня сама, нито да я стоварва върху плещите на Иля.

Ама защо, защо всичко е толкова… нелепо. Или… неправилно. Колко пъти си бе представяла този момент, бе го очаквала, беше й се привиждала красива сцена в някой ресторант — как Иля вади от джоба си кутийка с пръстен и й прави предложение, и тя е страшно щастлива да отговори с „да“, и двамата веднага започват да кроят планове: кога ще подадат заявление, кога ще се разпишат, къде ще отидат на сватбено пътешествие, после се целуват пред очите на всички и сервитьорът им носи шампанско, от най-скъпото… Като на кино.

А излезе съвсем друго. Думите, които бе очаквала толкова дълго, прозвучаха близо до сградата на Градската прокуратура, в кола, където още се носи отвратителната миризма на алкохолните пари, издишани от Пашка. И тя не знае как да осмисли това неочаквано предложение, защото не може да го приеме. Колко глупаво. Колко обидно.

— Илюша — плахо подзе тя, — да не би да се шегуваше за сватбата?

— Напълно сериозен бях. Никога не съм бил по-сериозен.

— Нали няма да се разсърдиш, ако те помоля да почакаш?

— Защо?

— Нека Соня да порасне още малко. За да мога да я оставя сама с чиста съвест.

— Не искаш да живеем заедно, така ли?

— Честно ли? Не искам. Та ти не си сляп, прекрасно виждаш каква е тя. Моя дъщеря е, единствена, и аз ще я обичам каквато и да е. Но ти не си длъжен.

Иля се обърна към нея, взе ръцете й в своите и внимателно се вгледа в очите й.

— Нали не ме лъжеш? Наистина ли причината е само тази?

— Че каква друга да е? — слиса се Наталия.

Така де, какви причини може да има да отложиш сватбата, щом толкова отдавна обичаш човека?

— Помислих си, че може би ти трябва отсрочка, защото… Е, с една дума, защото искаш да осмислиш отношенията си с Павел. Или с някой друг мъж. Например с онзи австриец, за когото постоянно говори Соня. А?

— Не — твърдо отговори тя. — Никакви други мъже не са причина, а най-малко Павел. Но сега не бива. Хайде да почакаме.

— Добре.

Стори ли й се? Не долови ли облекчение в гласа на Иля? Не, разбира се, счуло й се е…

Наталия отново погледна към вратата на сградата на прокуратурата. Хайде де, защо тази жена не се прибира? Стои, обажда се по мобилния си телефон. Докога ще си бъбри? Или нарочно не си тръгва, очаква някого? Кого? Павел ли? Или следователя? Защо най-сетне не поеме за къщи, нали е събота, почти десет вечерта е. Да не би да става нещо сериозно с Паша? Той й каза, че имал някакви неприятности…

Господи, кога най-сетне ще свърши всичко това! Той да погребе Милена — ако трябва, Наталия ще му помогне да организира всичко, и на погребението ще отиде, ако той я помоли, и на помена, ще бъде до него… Само всичко да приключи вече. Той да овладее мъката си, да престане да пие толкова и да започне да работи — тогава тя ще може да не се безпокои за него, да не ходи в дома му след работа, да не изслушва търпеливо неговите вопли и безкрайните му разкази за Милена, които всъщност никак не са й интересни. Да, изневерявала му е. И какво от това? Той да не би да е светец? Защо жените на всички мъже могат да им изневеряват, а само неговата да не може? На него, не твърде младия и прилично пиещ беден полицай. Ха, голямото съкровище за млада заможна красавица. Просто да се чудиш как го е търпяла толкова години, хем не просто го е търпяла, ами му е била вярна приятелка, грижела се е за него, хранела го е, лекувала го е. Ами че той трябва паметник да й вдигне, а не да се учудва, че е имала любовник. Защото тя, Наталия, получи Павел в най-добрия му вид — млад, силен и здрав, когато все пак не пиеше толкова много, а Милена го имаше вече в доста овехтял вид.

Внезапно Наталия ужасно се ядоса на Павел и на дъщеря си. Те я задушават, искат ту едно, ту друго, Павел — внимание, време и душевни сили, Соня — пари и блага. Те не й дават свободно да се радва на живота, не я оставят да обича Иля. Тя трябва да промени нещата: да положи всички усилия Паша по-бързо да се стегне след стреса, да си стъпи на краката и нека Сонка да живее с него, щом толкова иска. Нека носи дрехите на Милена, нека използва нейната козметика, парфюмите й, нека харчи нейните пари, ако са останали още, нека прави каквото иска. Само те двамата, Паша и Соня, да я оставят на мира. А тя ще се омъжи за Иля и ще бъде щастлива.

Наталия веднага се засрами от мислите си. Е, бива ли така? Сонечка е нейното момиченце, малкото й слънчице, а тя седи в колата на любовника си и крои планове как да се отърве от нея. Каква мерзост! Че и Паша… Той толкова страда, толкова се измъчва, а тя се дразни. Това не е хубаво. Лесно е да го разбере: той се срамува, че Мила му е изневерявала, не може да сподели това с никой приятел, самолюбието не му позволява… А и щом се случи така, че сега той няма човек, по-близък от бившата си съпруга, има ли тя право да го отблъсква? Той моли за помощ и ще бъде просто безчовечно да му откаже.

— Наташенка, аз не разбрах какво все пак се е случило на Павел? Защо беше днешната суматоха? Ти каза, че са убили някого?

— Той ми обясни така — въздъхна тя. — Някакъв наркоман, когото познавал.

— А защо е трябвало да тича да съобщава това на следователя, който се занимава с убийството на Милена? Има ли някаква връзка между двете престъпления?

— Вероятно. Паша казва, че са убили Мила, защото искат да го сплашат. Всичко това е свързано по някакъв начин с неговата работа. Не ми е разказвал подробности.

— А, разбирам. Гладна ли си?

— Малко — усмихна се тя. — Днес не успях дори да обядвам. А ти?

— Като вълк! Хайде да слезем, да се разходим, може да намерим някой павилион за хотдог.

— Ами ако Павел излезе?

— Абе ще почака твоят Павел, нищо няма да му стане. Ще подиша чист въздух десет минути, за него е полезно.

Ето на, и Иля се ядосва на Паша. Как, как да направи така, че на никого да не липсва вниманието й, никого да не обиди?

Кой знае защо, на Наталия и през ум не й минаваше въпросът: как да направи така, че самата тя да бъде щастлива?

Евгений Леонардович Йонов знаеше, че е направил сделка. Той смяташе, че е твърде стар, за да има право да се поддава на съблазънта да се самозалъгва, затова не си търсеше красиви оправдания и не измисляше нищо излишно. Толкова много години и сили бе отдал на Програмата, че искаше да види поне началото на нейната реализация, за да умре спокойно. Когато си тръгва от този свят, да знае, че нищо не е било напразно. Именно затова бе дал съгласие Програмата да се реализира тогава, когато е изгодно от политическа гледна точка, дори всички разчети и прогнози да сочат, че моментът е избран несполучливо. Несполуката в този контекст означаваше, че ефектът безспорно ще бъде мощен, но уви, кратковременен, тоест не за далечна перспектива, а за пет до седем години. За политическия живот обаче това е напълно достатъчно, защото президентският мандат е само четири години, и за пет до седем години изборите могат да се подсигурят на два пъти.

Условията по спогодбата, която Йонов, без да си криви душата, наричаше за себе си сделка, бяха съгласувани само с него, дори най-близкият му съратник — Дмитрий Шепел, не знаеше нищо за това. Ръководството на Фонда и всички негови служители искрено смятаха, че Програмата ще влезе в действие точно тогава, когато двете сфери — и правоохранителната, и престъпната — едновременно достигнат до нужната за максимален ефект кондиция. Но както и при всяко прекалено проточило се очакване, целта постепенно започна да отстъпва на втори план, а отпред излезе самият процес на интересна, увлекателна, необичайна и високоплатена работа. Никой вече не вярваше, че моментът за реализация ще настъпи, а служителите просто от сърце се наслаждаваха на работата, която обичаха и която им даваше възможност да живеят безпроблемно.

Какво пък, думите на Шепел от онзиден са разбираеми… Той наистина е загубил вяра в Програмата и ценността на идеята, в името на която толкова дълго се стара. Вярата е помръкнала сред ежедневните грижи. Сега за него е много по-важно да запази мира в семейството си и да не разруши отношенията си със съпругата и сина си. И да не трепери, че жена му може да го зареже. По принцип, мислеше си Йонов, това е правилно, защото Дима вече е във възрастта, когато семейните ценности стават най-важното, най-значителното в живота и те спохожда разбирането, че всичко останало, включително службата и кариерата, няма значение. Докато самият Евгений Леонардович толкова дълги години грижливо градеше своята независима старост, че връзките му със семейството практически се разрушиха. И не му остана нищо друго, освен Програмата — неговата любима рожба, която той създаде, отгледа и сега иска да я види как ще стъпи на краката си и ще заживее самостоятелен зрял живот. Едва когато съзре с очите си нейните първи уверени стъпки, Йонов ще може спокойно да се оттегли от работата си и — дай боже — лесно и бързо да умре. Нека рожбата продължи да се развива самостоятелно, ако оцелее — добре, не оцелее ли — значи, такава й била съдбата.

Той не обичаше да пътува с този шофьор, човек мълчалив и надменен, но службата за охрана на извънградската резиденция не позволяваше на посетителите да идват със свои шофьори. Не е нужно външни хора да знаят този адрес, тази къща и маршрута дотук. Ако човекът, на когото е разрешено посещение, шофира сам — моля, ако ли не, изпращаха му кола със „собствен“ шофьор, проверен до девето коляно, и после го откарваха обратно.

Йонов не харесваше и този стил — да определят делови срещи късно вечер, а понякога и нощем. Не, той всичко разбираше: висшият държавник е толкова зает, че не би намерил друго време за разговор, но всичко това здравата намирисваше на „онези“ времена, когато най-важните политически въпроси се решаваха сред нощната тишина на кабинетите зад грижливо затворени врати и спуснати завеси на прозорците. Обикновените хора спокойно спят в леглата си, а ръководството на страната не дреме и ръководи съдбите им, без сън и почивка, без да щади силите си. Честна дума, някаква сталинщина…

Евгений Леонардович не обичаше и Рубльовското шосе, по което пътуваха, защото според него хората, живеещи тук, олицетворяваха неправилното отношение към парите. Той беше твърдо убеден, че парите трябва да бъдат функционални, като часовника. Просто не можеше да разбере защо е нужно един часовник да струва десетки хиляди долара, щом точността му си остава същата като на часовник за хиляда рубли. За какво са тези корпуси и верижки от платина, защо трябва да се украсяват с диаманти, защо трябва да се плаща за прочутото име на производителя, щом часовникът трябва просто правилно да показва времето?

Същото е и с парите. Защо например в къщата да се поставя мраморна камина? Камина — добре, това е жив огън и топлина по всяко време на годината, независимо от сезона и наличието на електричество. И самият Йонов не би отказал една камина в жилището си, но нима огънят ще стане по-жив, а въздухът — по топъл, от това, че камината е от мрамор, а не от по-евтин материал? Или да вземем басейните: и това е разбираемо, не всеки обича да се къпе в обществен басейн или в оздравителен център, където хората ходят с купени или издадени без преглед медицински бележки и може да пипнеш каква ли не зараза. Собственият басейн е къде-къде по-добро нещо, плуваш си в него, когато искаш, и не е нужно да излизаш от къщи. Йонов нямаше нищо против самите басейни и дори ги приветстваше, но да пръснеш луди пари, за да го облицоваш с най-скъпите плочки — това не го разбираше. Не проумяваше по какъв начин удоволствието и ползата от плуването са свързани с цената на материалите. Тук, в „Рубльовка“, според Йонов парите губеха своята функционалност и изначален смисъл — и това го дразнеше.

На контролно-пропускателния пункт провериха документите му и чак след това кованата порта плавно се отвори. Стопанинът на резиденцията прояви уважение — чакаше госта на верандата. Професорът изопна гръб и се постара да се качи по стъпалата леко, без да пипа перилата.

— Радвам се, че ви виждам, Евгений Леонардович — подаде му ръка стопанинът и силно стисна дланта му. — Как пътувахте?

— Добър вечер, Владимир Игнатевич. Пътувах прекрасно, нали си познавате шофьорите. Комфорт и безопасност.

Те влязоха в къщата и веднага тръгнаха към кабинета.

— Вечеря? — извърна се в движение Владимир Игнатевич.

— Не, благодаря, не съм гладен.

— Тогава чай?

— С удоволствие.

В кабинета Йонов веднага зае обичайното си място — не във фотьойла до бюрото, а на мекия кожен диван, до широката ниска масичка. Той не е молител тук, а уважаван гост. Това така си тръгна от самото начало, още от времето, когато тази резиденция имаше съвсем друг стопанин.

— Късничко е, Владимир Игнатевич, затова ще мина веднага на въпроса. На моята възраст вече е трудно да будувам…

Йонов не си отказа удоволствието да пококетира и в отговор получи очаквания комплимент:

— Какво говорите, Евгений Леонардович! Дай боже всички на вашата възраст да запазим такава работоспособност и ясен ум. Но ви слушам внимателно. Случило ли ви се е нещо? Някакви проблеми ли имате?

— В известен смисъл. Тъй като за нашата спогодба с вас знаем само ние, във Фонда се зародиха… как да го кажа, неправилни настроения. Хората не виждат перспектива и смисъл в работата си и започват да разглеждат Фонда като някаква синекура, където можеш уютно да се скатаваш и където е добре да уреждаш роднини и познати. Ако позволим тези настроения да наберат сила и да се разраснат, много скоро ще изгубим онзи висок научен потенциал и нивото на научната работа, които създавахме някога и които през всичките тези години поддържахме. Засега успявам да удържам процеса, защото все още се ползвам с авторитет и без моето заключение никого не назначават, но аз съм стар, Владимир Игнатевич, много съм стар… Вече навърших осемдесет и всеки момент може да се озова вън от кабинета си. Не, не, недейте да спорите — направи протестиращ жест Йонов, щом забеляза, че домакинът отново се кани да вметне дежурен комплимент, — осемдесет са си осемдесет, не са трийсет или четирийсет, така че всеки момент организмът може да ми скрои номер. Тогава процесът ще стане необратим. В тази връзка искам да ви задам един въпрос, Владимир Игнатевич.

— Да, разбира се, слушам ви.

— Наистина ли ви е нужна нашата Програма? Защото, ако не ви трябва, ако не виждате в нея смисъл и полза, аз няма да си развалям отношенията с хората и ще им позволя да назначават при нас когото пожелаят. Повярвайте, това не са празни думи. Вчера ви се обадих след тежък разговор с човек, който иска при нас да започне работа синът му. И аз бях поставен пред избор: или да жертвам нивото и в крайна сметка самата Програма, за която хвърлих двайсет години труд, или скъсвам приятелските си и близки отношения с човек, когото познавам от трийсет години, когото обичам, уважавам и който ми е искрено скъп. Повярвайте ми, Владимир Игнатевич, това не е лесен избор, никак даже… Днес ще пожертвам отношенията си с един стар колега, утре — с друг, и в крайна сметка ще остана насаме единствено с Програмата, която, както ще се разбере, на никого не е притрябвала. Това не е твърде хубава перспектива за дълбоки старини, не намирате ли?

— Господи, Евгений Леонардович, как можете да си мислите такива неща? — плесна с ръце домакинът. — Защо решихте, че Програмата не ни е нужна? Нима щяхме да влагаме купища пари за издръжката на вашия Фонд, нима щяхме да плащаме такива високи заплати, ако вие не виждахте смисъл в това?

— Щяхте да влагате — спокойно отговори Йонов. — И да плащате. Вие го разбирате не по-зле от мен.

— Но защо? Не е трудно да намерим накъде да насочим тези средства.

— Ами затова, скъпи Владимир Игнатевич, защото дете, на което внезапно са отнели любимата играчка, започва да пищи, да плаче, да крещи, да тропа с крака, да размахва юмручета срещу мама и тате и да се оплаква от тях на всички наоколо. Ако закриете Фонда, как ще се държат хората, за които тази работа е била любима и — забележете, доходна? Точно така ще се държат. И вече необвързани с декларация за секретност и висока заплата, ще разкажат всичко на всички. Представяте ли си какъв скандал ще избухне в страната? Изведнъж ще се окаже, че държавата целенасочено е влагала пари в рушенето на правоохранителната система, за да могат бандитите безнаказано да се разхождат из улиците и да стрелят по честните труженици, да им отнемат последното, което имат, за да процъфтяват корупцията и беззаконието… И така нататък. Та нали разбирате, че в научните разработки всичко не е така и целите на Програмата са съвсем други, но в случай на шумен политически скандал формулировките ще бъдат именно такива. Това не ви трябва. И вие сте готови да плащате, да влагате луди пари, за да не го допуснете. Дори самата Програма да не ви е нужна и да не ви интересува. Ето защо аз отново задавам въпроса си: как да постъпя? Какъв избор да направя?

Вратата на кабинета се открехна и Владимир Игнатевич, който тъкмо се канеше да отговори, замлъкна и направи знак с ръка: влизайте. Прислужницата, немлада жена с фино, но злобно лице, внесе поднос с чайник, чаши и две чинии — в едната сандвичи, в другата — бисквити. Тя ловко и бързо подреди всичко на масичката, наля чай и излезе. Йонов вдигна до устните си своята чаша, отпи и доволно се усмихна: макар да не обичаше „Рубльовка“, тук правеха хубав чай.

— Евгений Леонардович, с вас сме се разбрали да поддържате научната страна на Програмата, докато ние вземем решение за нейното реализиране. Аз разбирам вашите съмнения и колебания, времето тече — и нищо не се случва. Повярвайте ми, няма да чакате още дълго.

— А колко по-точно? Аз неслучайно ви припомних възрастта си. Срокът, който според вашите представи е кратък, за мен може да се окаже непосилно дълъг.

— Е, недейте така песимистично, какво говорите! Вие сте в прекрасна форма, две-три години за вас не са кой знае какъв срок.

— Сигурен ли сте, че става дума именно за две-три години?

— Сигурен съм, Евгений Леонардович, абсолютно. Следващите избори са през 2008 година и новият президент ще започне своята дейност с реализиране на вашата Програма. Така той ще си осигури солидна репутация сред народа и със сигурност ще бъде избран за втори мандат. По този начин ние планираме да осигурим стабилност на властта за осем години.

Значи, трябва да се чака поне до пролетта на 2008 година, тоест три и половина години. Много е. Здравето може да го подведе. И през този период той ще трябва да се бори за всяка вакантна длъжност, да се разделя с приятели и да печели врагове. Не, това е невъзможно, той просто няма да издържи. На млади години конфликтите се преживяват по-лесно, голяма работа, скараш се с един — сприятеляваш се с друг, а на старини от мястото на изгубения приятел или съратник вече никой не се интересува и наоколо се образуват все повече празноти. И самотата става все по-страшна.

— Аз бих предложил друг вариант — замислено каза Йонов. — Вкарайте в играта новия министър на вътрешните работи. Незабавно. Махнете сегашния, той и без това не се радва на обичта на народа, доведете нов човек и нека той започне реализирането на Програмата.

— Мислите ли, че моментът е благоприятен?

— Не, не смятам. Но какво значи благоприятен момент? Това е гаранция, че ефектът ще бъде дълговременен и стабилен, с перспектива за десетки години. Ако Програмата се започне в кой да е друг момент, тя пак ще даде ефект, въпросът е само в неговата дълготрайност. Започнете ли сега — за вас ще е достатъчно, аз ви гарантирам девет-десет години. Новият министър ще започне реализирането, а към средата на 2007 година ще стане очевидно, че той е направил невъзможното: осигурил е безопасността на населението и е поставил правоохранителната система в служба на гражданите, а не на чиновниците и политиците. Вие ще го направите министър-председател, страната ще посрещне тази стъпка с разбиране и одобрение. Той отива на избори през март 2008 година и лесно ги печели, после веднага започва реализацията на Програмата в прокуратурата и съдебната система. И така до 2012 година Програмата набира скорост и хората с удоволствие ще гласуват за него още веднъж. Вашата стабилност ще бъде осигурена за осем години.

— Обсъждали сме такъв вариант — предпазливо проговори Владимир Игнатевич, — но в момента нямаме подходяща фигура за такава игра. Мислехме за сегашния министър…

— Той не е подходящ — рязко го прекъсна Йонов. — В очите на населението той е никой, не е направил нито една що-годе съществена крачка, която хората да аплодират.

— Но именно началото на Програмата ще повиши авторитета му.

— Не. Човек, който дълги години нищо не е правил, не може ни в клин, ни в ръкав да извърши нещо невиждано. Никой няма да му повярва. Затова ни е нужен съвършено нов човек, неочакван. Тогава всички ще кажат: ето, най-сетне дойде истинският ръководител, човек знаещ и компетентен, загрижен за народа, а не за собствения си джоб. Ние всички, Владимир Игнатевич, направихме грешка.

— Каква?

— Прекалено се увлякохме от играта на корупция. Отначало тя ни беше удобна, защото съсипваше системата, която бяхме планирали да разрушим, и не забелязахме как тя се превърна в политическа сила. Сама по себе си, като явление, тя стана мощна политическа сила, защото притежава способността да формира общественото мнение.

— Имате предвид подкупването на избиратели?

— Не, не! Не става дума за това. Цялото население на страната знае, че деветдесет и осем процента от държавните чиновници вземат подкупи. И сам по себе си този факт доведе до обстоятелството, че хората вече на никого не вярват. Те не вярват, че политиците, които вече познават, изведнъж ще пожелаят да направят поне нещичко за народа. Само абсолютно нов човек може да промени рязко ситуацията, само неизвестна преди фигура, която не се е омърсила с тъпо бездействие, публична демагогия и строеж на извънградска къща за три милиона долара. Желателно е също той да няма деца, които са блъснали някого с колата си или са се сбили, след което са се измъкнали от наказателна отговорност.

— Но нали разбирате, че никак не е лесно да се намери такава фигура.

— Разбирам. Обаче трябва. И да се започне реализирането на Програмата незабавно. В този случай аз ще мога да осигуря научен надзор на високо ниво и да гарантирам ефект. Ако протакате, нищо няма да мога да осигуря. Аз съм стар човек, трудно ми е да се противопоставям на конфликти. Ще бъда откровен докрай с вас, Владимир Игнатевич: трудно ми е да се боря със страха от самотата. Тя вече е съвсем близо и ще се стовари върху мен с катастрофална сила, ако ме принудите да поддържам Програмата още няколко години, без никаква надежда най-сетне да я видя в действие. В този случай не мога да ви обещая, че ще остана във Фонда. И вие ще трябва да се договаряте с някой друг.

По лицето на Владимир Игнатевич плъзна недоволство, смесено с объркване. Йонов фактически му постави ултиматум, макар и много мек и твърде завоалиран. Или започвате реализирането на Програмата в най-близко време, или аз губя перспективата да видя плодовете на собствената си дългогодишна дейност и тогава вече нищо няма да ме задържи във Фонда. И няма да ме накара да изпълня задълженията, които съм поел, включително и за запазване на конфиденциалността. Последствията от разгласяването са ви известни, току-що ги оповестих. А аз съм стар човек, нямам от какво да се страхувам, и без това скоро ще умра. Решавайте.

— Ще докладвам за преговорите ни с вас, Евгений Леонардович. Надявам се да бъде взето решение, което да ви задоволи.

— И аз се надявам. Благодаря за чая.

Йонов стана и се отправи към вратата. Домакинът учтиво го изпрати чак до портата, стисна ръката му за довиждане и му помогна да се качи в колата. Усмивката му беше напрегната. Нищо, мислеше си професорът, ще се поядосва до сутринта, после ще докладва на когото трябва. И работата ще потръгне. Така де, колко може да се стои и да се чака? Вчерашният разговор с Шепел го подтикна към днешната среща и през изминалото денонощие Евгений Леонардович ясно разбра алтернативата: или спокойна достойна старост, или самота насаме с нереализираната Програма. Вторият вариант никак не му харесваше.

Тази вечер Настя Каменская заспа бързо, но още към два часа през нощта се събуди от неясна, смътна тъга. Беше сънувала следователя Давидов, който незнайно защо я разтърсваше за раменете и крещеше право в лицето й: „Противно човече! Противен тип! Какво, нима и ти не го виждаш? Какъв детектив си тогава?!“.

Тя внимателно се измъкна от леглото, загърна се в топлия халат и отиде в кухнята да пие чай. Защо се оказа такава глупачка, а? Сляпа и доверчива!

Никакви собствени пари не е имала Милена Погодина, не е имала за любовник и никакъв престъпен бос. Тя е била обикновено момиче, емигрантка без руски паспорт и регистрация за местоживеене. За сметка на това пари е имал Павел Седов…

И то твърде прилична сума. Прилична не в смисъл на произхода й, а като количество. Колко струва днес „непривличане“ под наказателна отговорност за престъпления, свързани с наркотици? Десет хиляди долара, това е московската тарифа. В Питер е същото, в другите градове е по-евтино. Пипваш някое момче или момиче и бързо звъниш на родителите му. Ако имат пари, правиш уговорката, ако нямат — пишеш си плюсче в отчета. Дори без много да се напрягаш, като завъртиш само една такава сделка в месеца, можеш да спечелиш над сто хиляди долара за година. Ето ти ги и апартамента, и луксозния ремонт, и лечението в чужбина, и петзвездните хотели, и зъбите за Милена в лондонската клиника. Какво друго са й правили там? Май ринопластика, нали съпругът й е счупил носа, сериозно е повредил преградата. Родителите й не са се задълбочавали във въпроса откъде Павел има такива пари, те, както и много хора, пристигнали от бившите съюзни републики, са смятали, че в Москва всички печелят много, а нямат и представа какви са цените за лечение в клиники в Германия, Швейцария и Англия… Затова бащата на Мила чистосърдечно и подробно разказа как Пашенка и Милочка ходели да се лекуват в чужбина, как Паша дал парите за тяхното жилище в Подмосковието и така нататък… А самият Седов прекрасно е разбирал, че всичките тези въпроси рано или късно ще възникнат, затова е измислил този номер: разправил е на следователя измислицата за любовника на Милена и веднага се е запил. Какво да иска човек от пияница? Кой ще му задава въпроси? Кой ще тръгне да проверява откъде са парите на Мила? Е, имала ги, нима е важно откъде.

Толкова сили и време бяха хвърлени напразно за търсене на този убит бандит, който уж бил оставил на Милена пари! Вярно, полза все пак има — нали Настя трябваше да се обърне към Равил, а той я насочи към Файзуло и Хаким. Но ако Седов не лъжеше, всичко щеше да стане известно много по-рано.

Сега поне е ясно защо Серьожка Зарубин не може да намери общ език с колегите на Павел. Те прекрасно знаят как той печели пари, напълно е възможно всички там или почти всички да правят същото, затова не са наясно какво могат да разкажат на оперативния работник от „Петровка“ и какво не бива. И Павел, като напук, е в запой, не могат да го попитат…

Значи, версията за спорните пари може да бъде отхвърлена. Милена не е имала никакви връзки с престъпния свят и никакви чужди пари. Остават две версии: отмъщение на Седов и ревността на Канунников. И в двата случая убиецът е Олег Канунников, който се е скрил незнайно къде. Дали се е качил на един от влаковете, но е слязъл преди границата, дали е заминал с кола, дали пък изобщо не е заминал. Търсят го, но засега безрезултатно.

Утре ще отиде заедно с участъковия Дорошин в жилището на Канунников, ще огледа всичко подробно и внимателно и ще се постарае да си състави поне някаква собствена представа за този човек. А после…

Повдигаше й се при мисълта какво ще трябва да прави после. Защото щеше да се наложи да общува доста отблизо с Павел Седов. Как да се държи? Как да разговаря с него? Да му намекне, че знае за произхода на парите и за неговите лъжи пред следователя? Или да му го каже открито? И после какво? Да негодува, да му кресне да се засрами, да го упреква? Идиотщина. Сякаш Седов е убеден, че постъпва правилно, а някаква си лелка от „Петровка“ изведнъж му отваря очите за цялата мерзост на това, което той прави. А ако се престори, че всичко е наред, всичко е нормално и в реда на нещата? И по този начин да признае, че одобрява постъпките му ли? Или да се престори на пълна наивница, която нищо не разбира, не знае кое колко струва и въпросът за несъответствието между неговите официални доходи и харчове дори през ум не й минава?

Не, това е някакъв друг свят, друг живот, който й е съвършено чужд. В този свят има други нравствени норми, други мерки, а тя, Настя Каменская, е отживелица от миналото, която просто не може да съществува при тези нови стандарти и правила. Трябва да се маха от милицията. Не й е мястото там.

Откъм стаята се чу тътрене на чехли. Чистяков, дори дълбоко заспал, съумяваше да осъзнае, че жена му не е до него. Той дойде в кухнята сънен и разчорлен.

— Какво пак те налегна? Безсъние или мирова скръб?

Алексей седна до масата срещу нея, взе чашата й, отпи от изстиналия чай и се намръщи.

— Господи, каква помия пиеш?

— Каквото си направил, това пия — сопна се тя.

— Ама аз го направих сутринта, когато закусвахме. Колко пъти си доливала чайника?

— Два пъти — призна Настя. — За вечеря и сега. Изобщо не е помия, чай като чай.

— Какво ли разбираш ти от чай — промърмори той. — Сега ще направя пресен. Ще ядеш ли?

— Ще ям.

— Значи, мирова скръб… — с лек присмех направи извод мъжът й. — Когато страдаш от безсъние, обикновено не примираш от глад, но пък много пушиш. А когато скърбиш, те връхлита зверски апетит.

Така си беше. Настя с удоволствие изяде затоплените от мъжа й кюфтета с мариновани краставички, после изпи прясно запарения сладък чай с лимон. Алексей, като човек дисциплиниран, нощем обикновено не ядеше, затова седеше мълчаливо и търпеливо чакаше неговата страдаща съпруга да се нахрани до насита и да си върне настроението, подходящо да водят светски разговор.

— Казвай сега за какво скърбим днес…

Настя потърси с очи по кухненските рафтове, намери кутията с датски бисквити, постави я на масата. Дълго и придирчиво избира бисквитка, най-сетне я захапа.

— Льоша, аз все пак ще напусна отдела.

— Е, браво! Току-що те повишиха, скоро ще станеш полковник. Какво не ти харесва пак?

— Знаеш ли, разбрах, че не е трябвало да ме повишават. Стана само по-лошо. Разбираш ли, когато те повишават, с това сякаш ти казват, че си добър в работата си. И сега трябва да оправдая тази оценка.

— Ами оправдай я, какъв е проблемът? Та ти наистина си много добра в работата си.

— Не, не, Льошик, изобщо не е така… Първо, тази седмица допуснах всички възможни гафове, които можеха да се направят.

— Но нали се подготвяше за доклада си пред катедрата! Главата ти беше заета с други неща. Вълнуваше се, тревожеше се. Напълно естествено е, че през тази седмица не работеше с пълните си възможности. И какво, заради тази дреболия трябва да зарежеш работата си, така ли? Не ме разсмивай, Аска.

— Има и още нещо… Аз не мога и не искам да работя с хора, които ме смятат за пълна глупачка.

— Интересно, кой смята така? — скептично присви очи Чистяков. — Аз нещо не съм ги срещал.

— Точно там е работата, Льоша. Там е целият номер. Нашият живот е от миналия век, нашите критерии за оценка на човека са други. Сега е нов век, дойде ново поколение нагли и нахални хора, които от нищо не се притесняват и от никого не се страхуват. Льоша, почти всички наши оперативни работници вземат подкупи, за да отървават престъпници от наказателно дело. Невъзможно е да не знаеш това, те го правят толкова открито, че човек трябва да е сляп и глух, за да не го забелязва. И какво мога да направя по въпроса? Да докладвам за тях? Безсмислено е, защото началниците го знаят и винаги ще ги прикрият пред службата за вътрешна сигурност. Да им обяснявам колко са лоши? Глупаво е… Те ще ме гледат, като че съм ненормална. Защо да са лоши, щом всички правят така — от най-незначителното милиционерче, което се занимава с дребен рекет, до най-големия генерал, който взема милиони като подкуп. Знаеш ли колко струва постът заместник-министър?

— Колко?

— Два милиона американски пари. Платиш ли ги — ставаш. Всички знаят това, така че искрено не разбират защо трябва да се срамуват, когато вземат своите малки и средни подкупчета. Вярно, аз мога да се преструвам, че нищо не знам и не забелязвам, и тогава те определено ще ме смятат наистина за сляпа и глуха. С една дума, Льошка, всичко това страшно ме отвращава и аз не знам как да живея с тези неща. Така че по-добре да съм далеч от тях. А тогава изниква и още нещо…

— Кое е то?

— Моят нов началник. Аз така и не разбрах що за птица е той, но това не променя същността на нещата. Той много сериозно ме молеше да остана, питаше ме какво трябва да направи, та да не отида да преподавам. Отговорих му, че искам да получа чин полковник и правото да служа още пет години. Той изпълни това условие, и то в рекордно кратък срок. Просто невероятно кратък. Ръководството се е съпротивлявало, защото Афоня е успял да ме окаля пред тях, та тогава новият шеф се е обадил дори на Иван Заточни, помолил го е да окаже съдействие, да натисне съответните лостове. И ето, ще мине само седмица и аз ще отида при Болшаков и ще му кажа, че напускам заради катедрата. Как ще изглежда това? И какво ще си мисли той за мен след всичко това? А какво ще каже за мен Заточни, който се е обаждал на някого, молил е някого, уговарял се е с някого? През нашия век, Льоша, имаше телефонно право. Човек вдигаше слушалката, даваше указание — и всичко ставаше. При това човекът, който се обаждаше, не дължеше нищо на никого. Сега нещата се правят по друг начин, сега няма телефонно право, а има бартер, навсякъде и във всичко. Аз ти се обаждам, моля те — ти го правиш, но вече имаш право да отправиш своя молба към мен и аз не мога да ти откажа. Заточни е молил за мен, тоест сега дължи нещо на някого, и се получава, че всичко е било напразно, защото аз не съм се възползвала от неговата помощ, не съм останала на работа и въпреки всичко, съм напуснала. Неудобно е пред Болшаков, неудобно е пред Заточни, омерзително е да работя в тотално корумпирана среда, а ми се работи… Защото обичам работата си почти толкова силно, колкото теб. Разбира се, теб обичам по-силно, но след теб е работата ми. И ето, аз страдам. Съвсем се обърках…

— Разбирам — въздъхна Чистяков, стана и дръпна Настя за ръкава на халата. — Тази ситуация трябва да се разнищва с подробности, а аз нямам сили за това. Ужасно ми се спи, Аска, ужасно! Сега ще умра, ако не си легна. Хайде да се наспим хубаво, а утре цял ден ще нищим твоите страдания. Първо ще закусим, аз ще приготвя нещо вкусничко, после ще се облечем топло и ще отидем да се разхождаме в парка. Ще се разхождаме бавно, ще дишаме чист въздух и ще обсъждаме какво да правим с твоя проблем. Разбрахме ли се?

Настя съблече халата, мушна се под одеялото, сви се на кълбо. Невероятен човек е Льошка! Винаги намира нужните думи и нужната интонация, за да я успокои. Да се наспят, да закусят и дълго-дълго да се разхождат в парка и да разговарят… Сладка мечта. Жалко, че не й е съдено да се сбъдне.

— Няма да се получи, Льошик — проговори виновно тя. — Утре още сутринта имам повторен оглед на местопрестъпление. В десет часа.

— И в неделя ли? Не можа ли да го отложиш за понеделник?

— Календарът изобщо не засяга убийците, Льош, те не го гледат. Просто изчезват и се крият, а ние трябва да ги издирваме, без да правим сметка кой ден от седмицата е. Мислех, че вече си свикнал, толкова години минаха.

— Абе свикнал съм. Добре, спи сега. Я да ти изпея една приспивна песничка. Искаш ли?

— Искам.

Тя по навик намести глава на рамото на мъжа си, подпъхна под бузата си края на одеялото.

— Първо ми разкажи приказка, после стихче и песничка — помоли Настя.

— Имало едно време три прасенца…