Градска тарифа

Глава 5.

През цялото заседание на катедрата Настя се чувстваше ужасно виновна. Катедреният ден по принцип е в сряда, а днес е петък. Заседанието е било насрочено специално за да се обсъди нейната дисертация, а това, естествено, не може да не е раздразнило преподавателите.

Вместо набързо да си изпеят лекциите, да си проведат семинарите и да хукнат за вилите, седят тук и слушат доклада на някакъв си претендент. Смъртна скука! Поне да беше някой „спорен“ претендент, тоест такъв, дето можеш да му натикаш муцуната в калта, да превърнеш заседанието във веселяшки спектакъл и да докажеш на настървения псевдонаучен сополанко, който току-що е получил диплома за висше образование, че не може ей тъй, без да му мисли, да съчини малограмотни глупости и да ги представи като дисертация… Така би могло да се внесе някакво оживление. А тук какво? Четирийсет и пет годишна жена, подполковник, която се е трепала двайсет години в криминалната милиция. Какво по-ясно от това: тя пише върху собствени материали и всяка дума в работата й е изстрадана. Какво има да се слуша и обсъжда? Освен това тази жена от „Петровка“ се е постарала да напъха в своята чисто криминологическа дисертация каква ли не математика, от която никой от членовете на катедрата нищо не разбира. Изключение прави един доцент, който чете курс по съдебна статистика, но и той слуша претендентката без капчица интерес, а какво да говорим за останалите? Всички си вършат някаква своя работа: кой преглежда контролни, кой чете изпратени за рецензиране материали, кой тихичко шумоли с вестник…

Настя, естествено, се чувстваше обидена — та тя толкова се бе вълнувала, готвила, няколко пъти бе чела на Льоша доклада си, под ръководството му бе съкращавала излишното и бе зачерквала ненужните според него подробности, които едва й се откъсваха от сърцето… Защото тези подробности й бяха мили и скъпи, струваше й се, че именно в тях се крие същественото в нейния труд, тя сама ги бе изследвала и формулирала, но Алексей с непреклонен вид настояваше на своето:

— Разбери, Ася, това не е нужно на никого, не е интересно, повярвай ми, през живота си съм оценявал безброй дисертации! Докторската е съвсем друго нещо, а кандидатските не вълнуват никого. Така че ти трябва да говориш максимум двайсет минути, инак ще те намразят, защото всички искат по-бързо да се приберат вкъщи.

И Настя послушно следваше неговите съвети. Сега тя разбираше, че Чистяков е бил прав. Впрочем, както винаги. Но може пък и да е за добро, щом не се вслушват много-много… Ако в доклада й има слаби или спорни места, никой няма да забележи.

Всъщност не, един човек все пак слушаше доклада й и това я плашеше. Професор Йонов.

Настя бе загубила дар слово от ужас, когато пет минути преди началото на заседанието научният й ръководител й каза, че е поканил професора да участва в обсъждането на нейната дисертация, защото Евгений Леонардович е родоначалникът на направлението, наричано кратко „криминология и математика“. Самият Йонов! Още в университета тя беше чела неговите монографии и беше единствената в курса, която разбираше всяка дума в трудовете му — нали навремето беше завършила физико-математическа гимназия и четеше сложните формули на Йонов без никакво усилие. Но това беше толкова отдавна… Тя, кой знае защо, беше сигурна, че ученият е починал. А се оказа, че бил жив, нещо повече — дошъл е на обсъждането. И ако в математическите постановки и основаните върху тях криминологични изводи нещо не е изпипано — тя няма да избегне провала.

А Йонов наистина слушаше, и то много внимателно. Само три минути след като Настя започна доклада си, тя вече говореше само за него и с облекчение забелязваше, че той леко се усмихва и кима одобрително.

Най-сетне свърши, остави на бюрото показалката, с помощта на която бе пояснявала окачените на дъската графики и диаграми, и погледна въпросително научния си ръководител. Той седеше със зареян нанякъде поглед.

— Благодаря ви, Анастасия Павловна — надуто изрече началникът на катедрата, който водеше заседанието. — Има ли въпроси към претендентката?

Членовете на катедрата вдигнаха глави и се запоглеждаха един друг — сиреч, да не би да им губят времето и за въпроси?

Професор Йонов леко помръдна рамене и началникът на катедрата начаса реагира:

— Струва ми се, че Евгений Леонардович има въпрос?

— Да, бих искал да попитам нещо уважаемата претендентка, но ми се струва, че ще е по-уместно да го направя след изказванията на рецензентите.

Така, екзекуцията се отлага. По-добре щеше да е да настъпи веднага… Значи, високият гост е съзрял нещо в нейния труд, някакви грешки, а може би и явни глупости. Какъв ужас…

С мненията на рецензентите, както е прието, бяха запознали Настя предварително, отговорите на техните забележки бяха готови. Льошка й обясни, че в никакъв случай не бива да доказва, че рецензентът не е прав, че нещо не е доразбрал, не е схванал… Трябва, както се изрази той, „да благодариш и да се кланяш“. При всяко положение трябва да благодари, че човекът толкова внимателно е прочел работата й и е намерил в нея недостатъци, да се извини, че не е съумяла да изрази точно мисълта си, поради което се е получило недоразбирането, и тържествено да обещае да редактира текста и да се съобрази със забележката. Научни дискусии на този етап не са нужни на никого, обсъждането в катедрата е формалност, която доцентурата и професурата спазват, скърцайки със зъби, и няма смисъл да се протака процесът. Разбира се, ако претендентът не е „спорен“, а подполковник Каменская определено не беше…

Изказванията на рецензентите и отговорите на забележките минаха доста бързо, дойде редът на обещания въпрос на професор Йонов.

— Ако съм разбрал правилно уважаемата претендентка — бавно подзе той, — намерени са статистически достоверни разлики в редица характеристики на разкритите и неразкритите убийства.

— Да — потвърди Настя.

— А вие опитвали ли сте да проследите промените в тези характеристики през продължителен период от време? Например поне за десет години?

— За двайсет — усмихна се Настя. — В работата ми е анализиран емпиричен материал, събран през всичките двайсет години на моята работа. Анализирала съм динамиката на показателите, но тези данни не влязоха в моята дисертация.

— Така значи… Но защо?

— Стори ми се, че работата ще се претовари прекалено.

— Разбирам, разбирам… — проточи Евгений Леонардович. — Е, тогава ще задам въпроса си извън рамките на вашата дисертация: направили ли сте някакви изводи въз основа на анализа на динамиката на показателите? Или там не намерихте нищо, заслужаващо внимание?

Настя се запъна. По принцип имаше какво да каже по въпроса, но нали Льошка я предупреди: не забавяй процеса, инак ще предизвикаш раздразнение, а раздразнените учени са страшна и непредсказуема сила. Трябва да се постарае да бъде кратка.

— Не бих искала да досаждам на присъстващите с подробности, които не влязоха в дисертацията… — На това място членовете на катедрата одобрително закимаха и с облекчение си поеха дъх. — С две думи, изводът е следният: професионалното ядро на криминалната милиция е на ръба на пълен разпад и това влече след себе си намаляване на професионализма в престъпните среди.

— Ясно — кой знае защо, се зарадва професорът. — А защо сте решили да не пишете за това?

— Претендентката подготвяше дисертация по специалност „Наказателно право и криминология“ — намеси се научният ръководител. — Тези аспекти излизат извън рамките на научната специалност. Виж, ако темата на дисертацията беше свързана с кадровата проблематика или поне с криминалистиката…

— Да, да, разбира се — с готовност закима Йонов. — Благодаря ви, нямам повече въпроси.

След пет минути заседанието на катедрата свърши. Дисертацията на Настя беше като цяло одобрена, препоръчана за защита без повторно обсъждане, а с изказаните от рецензентите забележки претендентката трябваше да се съобрази в работен порядък. Не забравяйки чина си на подполковник и собствената си далеч не младенческа възраст, Настя се постара да излезе от аудиторията, в която се проведе заседанието, без да скача до тавана от радост. Според правилата беше редно да предложи „чаена трапеза“ за присъствалите на обсъждането, но научният ръководител я беше предупредил предварително, че в петък няма смисъл да го прави, а по-добре да изчака следващия катедрен ден, сряда, когато хората няма да бързат за вилите си.

Щом се озова в коридора, Настя извади телефона си и се обади първо на мъжа си, после на Коротков: всичко е наред и сега вече може да помислят как да отпразнуват повишаването й в длъжност и успешното обсъждане на дисертацията й.

Въпреки че работният ден отиваше към края си, Евгений Леонардович се запъти към Фонда и настроението му беше прекрасно. Той изпита голямо удоволствие, докато слушаше това момиче от „Петровка“… Впрочем какво ти момиче? Подполковник от милицията, повече от двайсет години в системата. Сигурно доста е надхвърлила четирийсетте. И отново го прободе неочакваното усещане за собствената му старост: Йонов по навик смяташе всички хора, по-малки от него с над двайсет години, за младоци, а пък точно те бяха вече на по шейсет.

Боже мой, колко е остарял! Нищо чудно, че между него и трийсетгодишните е зейнала пропаст, та това е половин век, половин век… През тези петдесет години е невъзможно да прехвърлиш мостче, дълго колкото една старческа ръка. Но нима от отсрещната страна на пропастта няма да се протегне насреща й друга ръка, млада? Не, отговори си сам Йонов, няма. Защото на нас, старците, са ни нужни младите, ние обаче изобщо не сме нужни на тях. Тази горчива истина надвисна над главата му в деня на неговата осемдесетгодишнина и оттогава Евгений Леонардович всеки миг намираше потвърждения за нея.

Йонов се качи на дванайсетия етаж на сградата, в която се намираше Фондът, но преди да отиде в кабинета си, надникна в приемната, за да съобщи, че е пристигнал. Секретарката на директора, младичката хубавичка Альона, му се усмихна приветливо:

— Здравейте, Евгений Леонардович, търсеше ви Шепел, помоли да се свържете с него, когато пристигнете.

— Какво? — учуди се престорено Йонов. — Със самия него?

По лицето на Альона не се мярна дори сянка на разбиране и тя не подхвана репликата. Явно не си спомни цитата, а може би изобщо не бе чела безсмъртния роман.

— Ами да — потвърди тя малко объркано.

— Е, тогава му кажете, че съм в кабинета си.

Така, други времена, други… Преди трийсет години сред научните работници едва ли би се намерил човек, който не познава „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков. Хората четяха и препрочитаха книгата, предаваха си от ръка на ръка списание „Москва“, в което романът бе публикуван официално, или неофициални ксерокопия на издания от чужбина, събрани в брошура, знаеха текста едва ли не наизуст и в обикновени разговори гордо вмъкваха ту кратки, ту дълги реплики от него… Преди трийсет години секретарката Альона дори не е била родена още, а модата на Булгаков отмина. И времената са други, и хората.

Няма да се обади на Дима Шепел. Щом иска да го види — той да му звънне и да дойде. Евгений Леонардович се стремеше да бъде демократ, но същевременно точно усещаше ширината и устойчивостта на всяко отделно стъпало на йерархичната стълбица. Той с удоволствие ходеше по стаите на редовите служители, но беше усвоил правилото никога да не влиза в кабинетите на хора, които по длъжност бяха негови началници във Фонда, разбира се, ако самият той нямаше работа при тях. Те да идват и да чакат, седнали на стола за посетители. Неговата възраст и научните му заслуги имат някакво значение.

Ала нито възрастта, нито значителните научни заслуги не бяха затрили у него жадното изследователско любопитство и юношески веселия нрав, затова направо от приемната той тръгна не към своя кабинет, а към отдела за комплексни монографични изследвания, в „своя“ най-любим отдел. Ако Шепел реши да му се обади, нека първо го потърси и почака.

По състоянието на квадратния хол, наричан „съблекалнята пред банята“, човек лесно можеше да разбере колко е часът, без да има часовник. Сега „съблекалнята“ недвусмислено говореше, че работният ден е минал бурно и краят му не се вижда: резачката за хартия, която унищожаваше чернови, разчети и схеми, се тресеше от усилия, а подът около нея бе обсипан с още неунищожени листове. По всички възможни повърхности стояха немити чаши от кафе и чай, от голямото кошче за боклук в ъгъла на хола стърчаха празни пластмасови шишета от минерална вода и кола. Секретарката на отдела, добродетелната и дисциплинирана Анна Степановна, която работеше с Йонов и Шепел още от Академията, седеше пред компютъра и с картечна скорост набираше някакъв текст, като току поглеждаше в ръкописа на бюрото до нея. Всъщност с персонални компютри бяха снабдени всички от личния състав и ако Анна Степановна печаташе нещо за някого, правеше го не защото самият автор на текста нямаше на какво да го прави, а само защото той бе зает с друга спешна работа. Йонов беше стопроцентово сигурен, че текстът се набира за началника на отдела Кувалдин, който по стар навик, изработен преди много години, още в докомпютърната ера, създаваше всички свои научни и служебни документи с помощта на лист и химикалка и чак след това ги даваше за отпечатване. Останалите служители не признаваха никакви ръкописи и работеха направо на компютъра.

И четирите излизащи в „съблекалнята“ врати бяха широко отворени и Йонов без колебание влезе в един от кабинетите. Точно оттам се носеше най-пъстрата и възбудена врява, над която властваше мощният бас на Кувалдин. Щом в обсъждането участва началникът на отдела, значи, там наистина се е родил интересен проблем или затруднение, нещо, с което се чудят как да се справят.

Проблемът възникнал, както се разбра, във връзка с монографичното изследване в московската зона на експеримента. Наказателното дело било възбудено поради факта на изчезването, а после и на откриването на трупа на близка на служител от правоохранителната система; естествено, в този случай към разкриването на престъплението се проявява особено внимание и към работата се привличат най-добрите сили на подразделенията. Може ли в такава ситуация изследването да се смята за „чисто“? Нали по този пример едва ли е правилно да се съди за нивото на квалификация на личния състав. Или все пак е правилно?

Подборът на престъпленията, работата по разкриването и разследването на които предстои да се изучава, трябва да бъде представителен, тоест престъпленията се подбират на случаен принцип, а не преднамерено, та в този смисъл представителността не е нарушена, но…

Евгений Леонардович взе участие в обсъждането, подкрепи Кувалдин, който смяташе, че всичко е наред и щом в реалния живот се извършват престъпления срещу служители на правоохранителните органи и членове на техните семейства, е напълно естествено те да попадат в подборката. Сетне помоли да му докладват новите резултати, получени през деня.

Резултатите изглеждаха потискащо. Или обратното — обнадеждаващо. Зависи как ще го погледне човек. Избраното за монографично изследване дело за искането на значителен подкуп в Красноярск, възбудено преди две седмици, било прекратено срещу петдесет хиляди долара, получени от следователя. Тоест, както се е започнало с подкуп, така и е свършило с подкуп. Красиво.

Показателно изглеждаше обирът на апартамент в Тулска област: делото било възбудено преди десет дни, нямало взлом, собственикът на жилището се прибрал от работа, отключил със своите ключове и намерил вътре пълна бъркотия и изчезнали пари и ценности. Тоест престъпникът не само спокойно си отключил, но и добросъвестно заключил след себе си, когато си тръгнал. През тези десет дни не бил извикан при следователя и не бил разпитан нито един човек, назован от потърпевшия, който дисциплинирано и точно изброил хората, които знаели за притежаваните от него ценности и имали достъп до ключовете. Нещо повече, дори не била иззета бравата за провеждане на експертиза, та поне да се разбере с какво е била отключена: с оригинални ключове, с дубликати, със специално подбрани шперцове или с нещо друго.

По делото за уличната кражба, извършена във Воронеж, бе постъпила просто плашеща информация: потърпевшият направо от местопрестъплението незабавно бил закаран в болницата, на милицията се обадила жена му, вече минали пет дни, а никой така и не бил посетил нещастника в болницата, не му бил зададен нито един въпрос, тоест не било извършено и най-елементарното, за което се говори във всички учебници, разказва се във всички криминални романи и което подсказва обикновеният здрав разум.

В Москва ситуацията се очертаваше като малко по-добра, но само защото за разкриването на престъплението са били хвърлени „най-добрите сили“, което именно се бе превърнало в предмет на спора. Впрочем и тук не липсвали грешници.

Брадатият Сергей Александрович, служителят, който докладваше за „московското“ изследване, изложи с няколко думи същината на случая и високо оцени работата на следователя, като нарече провеждането на огледа на местопроизшествието „безупречно“. Отбеляза колко изненадващо добре участъковият Дорошин познавал жилищния сектор и подробно се спря на любимата си тема — организирането на оперативната работа. До момента били предложени три версии: убийството на Милена Погодина е извършено от любовника й Канунников по лични мотиви — тази версия се отработва от оперативните работници от Централния окръг Хвиля и Рижковски; убийството на младата жена е начин да се притисне нейният съжител Павел Седов, служител в Московското управление на Федералната служба за контрол над наркотрафика — с тази версия се занимава Сергей Зарубин заедно с колегите на Седов; по третата версия, свързана с бившия любовник на Погодина и оставените от него пари, работи Каменская, тя осъществява и общия анализ на събраната по случая информация.

Претенции към момента не можело да се предявят само към Зарубин. Неговата работа засега не е дала съществени резултати, но това е така само защото колегите на Павел Седов не обичат да споделят информация, усукват и по всякакъв начин се опитват да изхвърлят от редиците си оперативния работник от „убийствения“ отдел и му пречат. От своя страна, Зарубин обаче притежава несъмнено силен интелект и проявява чудеса от хитрост и изобретателност, за да научи с какво конкретно се занимава сега Седов и имената на разследваните в тези дела. Самият Седов не може да бъде разглеждан като източник на достоверна информация, защото е в запой, стои си вкъщи, в болнични. Какво може да се очаква от пиян човек? Хвиля и Рижковски работят по Канунников, който е обявен за издирване; извършили са огромна работа по установяване на неговите придвижвания в деня на убийството и на местонахождението му в момента, но същевременно не са свършили очевидно необходими неща, като: първо… второ… трето… Май са доста.

— А какви са претенциите към Каменская? — попита с интерес Евгений Леонардович, който вече си бе създал чудесно впечатление за нея. Щом тя е толкова умна, че е съумяла да напише ТАКАВА дисертация, нима не е толкова кадърна в ежедневната оперативна работа? Някак не се връзва.

— Прекалено бавно работи — сви рамене Сергей Александрович. — Например: за установяване личността на бившия любовник на Погодина, който й оставил значителна сума, тя на първо място се е възползвала от наличната база данни, извадила е имената на хората, убити извън Русия през 2000-2001 година, и е проверила информацията за тях. И едва когато тази работа не е дала резултати, се е обърнала към източниците на оперативна информация, като го е направила чак късно снощи, макар че нормалното би било да го стори незабавно, вместо да се рови в базата данни. Трябвало е да се срещне с източника още в деня, когато е бил открит трупът на Погодина, и докато той изпълнява задачата, да се заеме с базата и после да свери получените резултати. А Каменская е направила обратното и е пропиляла времето си. Между другото, агентурната работа изобщо не й е силна страна, а това е лошо за един оперативен работник. За сметка на това тя работи добре с информацията, това е плюс.

— Е, на света не съществува съвършенство — забеляза Йонов. — Доколкото разбирам, Каменская, освен всичко друго, отделя доста време за дисертацията си, това изисква внимание и сили.

В кабинета надникна Анна Степановна:

— Евгений Леонардович, Шепел ви търси. Какво да му кажа?

Йонов погледна часовника си: тук е вече цял час, време е да си тръгва. Явно Дима има за него нещо важно, щом е започнал да го дири по всички отдели.

— Кажете му, че след три минути ще бъда в кабинета си.

Той наистина влезе в кабинета си след три минути, а след пет пред него се появи и Дмитрий Никитич Шепел, началникът на отдела по математическо моделиране. Размениха си незначителни реплики за времето, политиката и текущите събития.

— Е, как е, Евгений Леонардович? — попита Шепел.

Йонов разбра, че той пита за Каменская, нали именно Дима бе направил така, че да поканят професор Йонов на заседанието на катедрата.

— Много добре — искрено отговори той. — Като интелектуален потенциал и манталитет Каменская напълно ни подхожда.

— Е, аз не съм такъв оптимист — предпазливо забеляза Шепел. — Нямаме психологическия й портрет, не познаваме характера й. Тя може от раз да отхвърли самата идея за Програмата и което е най-лошото — да се разприказва. С жените трябва да бъдем много предпазливи, нали разбирате. Най-важното е да проверим дали е дискретна.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Евгений Леонардович. — Трябва да кажем на кадровиците да започнат да я проучват. Значи, ти си ме търсил толкова упорито само заради това?

— Не.

Шепел тежко въздъхна и предъвка устни.

— Заради Вадим. Турчинов каза, че без вашето заключение…

Ясно. Дима все пак иска да уреди във Фонда сина си. Или как е по-правилно? Сина на Миша Ланской? Или, за да сме съвсем точни, извънбрачния син на съпругата си… Йонов познаваше Вадим от малък, той беше добро момче, но не блестеше с нищо и не се отличаваше със силно чувство за отговорност. За редова работа беше напълно годен, но Евгений Леонардович смяташе, че работата във Фонда далеч не е обикновена и тук не вземат кого да е. От самото начало се спазваше правилото специалисти кадровици да проучват кандидата до девето коляно, да осигуряват съставянето на психологическия му портрет и да дават заключението си. А научния му потенциал оценяваше лично професор Йонов и без неговото одобрение нито един кандидат не се назначаваше на работа във Фонда. Изключение правеха само хората, които не се занимаваха непосредствено с научна работа: програмисти, техници, чистачки, секретарки, кадровиците си имаха своя система за оценяване.

— Дима — меко каза Евгений Леонардович, — та ти прекрасно разбираш, че твоят Вадик не е годен да работи във Фонда. Да, ти си го отгледал, скъп ти е и искаш да има лека работа, която не е опасна за живота и е добре платена… Аз всичко разбирам, но не може така. Днес е пораснал твоят син, утре дъщерята на Кувалдин ще завърши аспирантура, после други и други… Ако тръгнем по този път, ще погубим делото на целия си живот. Занимаваме се с това повече от двайсет години. На самия теб не ти ли е жал за труда ти?

— Евгений Леонардович, много ми е трудно… — Шепел извърна очи, сетне събра сили и погледна Йонов право в лицето. — Вчера, когато се върнах от погребението на Миша Ланской, имахме много тежък разговор с Кира. Тя настоява Вадим да работи тук. Опитах се да й обясня всичко, което и вие казахте току-що, но тя не ще и да чуе. Разбирате ли, тя смята, че не искам да взема тук Вадим, защото е син на Миша. Смята, че още не съм простил нито на него, нито на нея, мисли, че никога през всичките тези години не съм забравял, че Вадик не ми е роден син… Изобщо, получи се отвратителен скандал, трябваше да изслушам безброй обвинения. И разбрах, че ако не уредя момчето на работа във Фонда, Кира ще ме тормози постоянно и ще смята, че аз… С една дума, искам в семейството ми да има мир. Нали знаете какво е отношението ми към Кира.

Йонов знаеше. За една сълзичка на жена си Дима Шепел беше способен не само да убие когото и да било, но и да помете половината човечество от лицето на земята. Той я обожаваше. И то меко казано. Евгений Леонардович никога не бе разбирал подобна любов и не бе вярвал в нея, особено като имаше предвид особеностите на съпругата на Димка. Според Йонов, тя беше абсолютно безсъвестно същество и нагло спекулираше с беззаветната и всеопрощаваща любов на мъжа си. Използваше го, както се опитваше да използва и всички околни, включително Миша Ланской. Миша й се бе сторил по-перспективен, защото той имаше „съответните връзки“ и „достъп“, а любовта му към приятния живот и разкоша обещаваше на Кира немалко всевъзможни удоволствия. Тя не бе взела предвид само едно: липсата на съвест и фанатичният егоизъм на Миша превъзхождаха в пъти нейните собствени душевни качества. Тогава Йонов нито за миг не се усъмни, че не Кира напусна Ланской бременна в седмия месец, а че той я изгони. И какво нахалство само — да довтаса с такъв багаж при предания Дима! Кира безсрамно потискаше съпруга си, като предварително му внушаваше, че той не може да диша без нея и няма да остане жив и няколко часа, ако тя го напусне. И горкият Шепел й се доверяваше.

И друго тревожеше Евгений Леонардович: той беше сигурен, че децата наследяват особеностите на родителските си характери — дори в случай че ги възпитават други хора. Той бе виждал много примери за това, когато бе изучавал личностните особености на престъпниците. Но дори Вадик да не бе наследил от баща си способността да бъде предател, характерът на майка му беше повече от достатъчен, за да се усъмни човек в неговата пригодност за работа върху Програмата. Ала нима можеше да каже това на Шепел? Той бе вложил толкова старание, така усърдно се бе занимавал с възпитанието на момчето…

Вярно, би могъл да направи тази услуга, но не му се искаше да създава прецедент — та нали досега нито един служител на Фонда не бе „уреждал“ тук свой роднина. А започнеш ли, край няма… Впрочем всичко беше в ръцете на Йонов — нали без неговото заключение не можеха да вземат никого на научна работа.

Реши да направи отстъпка за Димка, като се има предвид неговата сложна семейна ситуация, но по-нататък — дума да не става, никакво отстъпление от правилата.

— Е, добре — предаде се той. — Ти каза, че при нас от Нова година се разкриват две нови вакантни места, нали? Хайде на едното да назначим твоето момче, а другото да запазим, докато тече проверката на Каменская. Съгласен?

— Благодаря, Евгений Леонардович.

На Йонов му се стори, че очите на Шепел се просълзиха, и той снизходително се усмихна:

— Кажи на Вадик да напише реферат по въпроса за…

Йонов се замисли каква ли тема за реферат да предложи на сина на Димка.

— Евгений Леонардович — прекъсна размислите му Шепел, — има още един проблем. Не мога да го скрия от вас, би било нечестно.

— Какъв е? — намръщи се Йонов.

— Съкратиха ни обещаното допълнително финансиране, това се разбра снощи. Ще можем да въведем само една допълнителна бройка.

— Как една?! Само една?

— Само една.

— Тогава няма какво да говорим — решително отсече Йонов. — Тази бройка ще е за Каменская. Ако ли пък тя не става, тогава ще помислим за Вадим, но не и преди това.

— Ами ако става?

— Тогава ще я назначим. Не разбирам какво има да се обсъжда тук.

— Евгений Леонардович, ако не се съгласите да назначим Вадик, Кира ще ме напусне. Точно това ми каза вчера и аз знам определено, че това не са просто думи. Ще ме напусне. И как ще живея тогава?

— А ако Програмата се провали, как ще живея аз? Помисли ли за това? Как ще живееш и ти впрочем? Толкова сили вложихме в нея, толкова години, толкова душа… И всичко това за какво? За да го изхвърлим на бунището заради твоята жена? Дима, аз много уважавам Кира — леко си изкриви душата Йонов, — но съгласи се, това все пак са неравностойни ценности.

— Господи, ама за какво ми говорите?! — продума Шепел. В гласа му звучеше отчаяние или може би яд. — Нима не разбирате, че нашата Програма на никого не е потрябвала, а Фондът отдавна се е превърнал в място, където човек може да намери удобна работа? Рефератите, по които вие оценявате научния потенциал на кандидата за работа, се пишат от други хора за пари. Не знаехте ли това?

— Това не е вярно — твърдо отговори Йонов. — Но дори да е така — не е принципно. Защото аз не само чета реферата, но и дълго разговарям с човека — и веднага разбирам дали го е писал той или не и изобщо дали разбира какво пише в него. В края на краищата рефератът може да е написан от някого другиго, но ако кандидатът може да развива мислите, залегнали в труда, и в течение на разговора може да измисля нещо в момента, да предлага оригинални идеи — това е повече от достатъчно. Умението да се пишат научни трудове не е най-важното за работата във Фонда, ние тук не подготвяме кандидати на науките и не сме редакция на вестник, тук ни трябват хора с гъвкава мисъл, а не с добър стил и остро перо. Лъжа е и това, че Програмата не е нужна на никого. Тя е необходима, инак нямаше да получаваме финансиране. Отдавна щяха да ни закрият.

— Ама как не виждате, че ни издържат не заради реализирането на Програмата?!

— А за какво тогава?

— Ами просто ни използват! Та това е очевидно! Редовно вземат нашите аналитични обзори, за да са наясно какво става в страната и да ги използват за собствените си интереси, които нямат нищо общо с идеята за оздравяване на обществото. Ръководството на страната просто иска да е в течение, за да взема нужните за самото него управленски решения, които ще позволят да се поддържа относителна стабилност. Никой не смята да оздравява нашето нещастно общество, статуквото им е удобно, защото създалата се днес ситуация им позволява да крадат и да остават безнаказани. Така че те за нищо на света няма да пожелаят да променят тази ситуация. Ние станахме жертва на собствената си грешка.

— За какво говориш?

— Когато наркопласьорите започнаха да усвояват вътрешния пазар, ние въведохме тези изходни данни в нашите разчети и спомняте ли си какво получихме?

— Че моментът за реализиране на Програмата ще настъпи в средата на деветдесетте години.

— А сега е вече средата на десетте години, изпълзяхме в следващия век, а моментът все не идва. Защото тогава не предполагахме, че ще се роди нова икономика и на светло ще излязат огромни пари, и то свежи. Тогава, преди двайсет години, не можехме да предвидим размаха на корупцията в правоохранителните органи. Да, пресметнахме всичко, предвидихме тази корупция и се радвахме, защото бяхме сигурни, че тя окончателно — като ръжда — ще разяде и разклати цялата система на борбата с престъпността, системата ще прогние до основи и ще може да бъде разрушена с едно леко побутване. А какво се получи в действителност? Миша Ланской ни обърка всички сметки, когато тръгна да продава нашите разработки. Трябваше им вътрешен пазар за наркотици на територията на страната и те, подтикнати от Миша, започнаха да раздухват междунационални конфликти. Карабах, Таджикистан и така нататък… В точките, където започна гражданска война, се появиха бежанци, а къде да се дянат те? Та това не беше деветдесет и втора година, когато се отвориха границите и можеше да се замине за Европа и още по-далеч. Затова тези нещастници взеха да мигрират на териториите на Русия, Украйна, Беларус. Мигрираха и носеха със себе си утвърдената си през вековете субкултура, основана, първо, на кланов принцип; второ, върху бакшиша; трето, върху наркотърговията, с която са се занимавали открай време. И точно това трябваше на Ланской и на хората, на които той се продаде. Тази субкултура дойде при нас и не стига, че даде тласък на наркопазара, ами подхрани и корупцията в такива мащаби, каквито ние не съумяхме да предвидим навреме. И какво се създаде в крайна сметка днес? Силово предприемачество. Нашите милиционери, следователи, прокурори и съдии вече не вземат подкупи, а са превърнали своите длъжности в доходоносни места и са задействали производство на скъпоструващи услуги. Производство! Като завод или фабрика. А ако един завод е рентабилен, не можете да го унищожите по никакъв начин, просто няма да ви позволят да го направите, и то точно онези — посочи с пръст тавана Шепел, — дето седят там и получават дивиденти. Ето, полюбувайте се!

С тези думи той извади от папката няколко прихванати с кламер листове.

— Днес дойдоха от регионите новите тарифи. Цените растат съразмерно с инфлацията. Погледнете графиките. — Шепел подаде листовете на Йонов, но Евгений Леонардович не ги взе, а остана да седи със скръстени ръце. — Няма ли да ги видите? Е, аз ще ви ги кажа. През последните три години цените са нараснали с около трийсет-четирийсет процента. Това, което по-рано струваше двеста долара, сега е двеста и петдесет, че и триста, а това, което беше пет хиляди, сега е седем-осем. Днес един администратор на пазар плаща всеки месец на началника на местното управление на МВР хиляда и петстотин долара, а преди три години плащаше хиляда. По-рано съдията се съгласяваше на разговор, след като му донесяха петдесет хиляди, а днес не смееш дори да се приближиш до него със сума, по-малка от седемдесет. Ами фирмите, които използват труда на нелегални емигранти? От тях началниците на управления на МВР получаваха от петстотин до хиляда на месец, а сега числа с две нули изобщо не фигурират — цените са от хиляда нагоре. Производството процъфтява, носи стабилен и висок доход и вместо да прогнива и да се руши, системата укрепва и се сдобива с корупционни връзки на всички нива. Та кой ще ни позволи дори с пръст да я пипнем? Отворете си очите, Евгений Леонардович. Дори онези ръководители във висшите ешелони, които не участват в подялбата на парите, но знаят със сигурност кой за какво колко взема, няма да притиснат тези рушветчии до стената, защото с човек, който взема, е по-лесно да се разбереш. И когато трябва, те ще се обърнат към тези „вземащи“ и ще кажат какво и как трябва да се направи. Кого да вкарат в затвора, кого да пуснат, чия фирма да разпердушинят и чия обратното — да закрилят, та и косъм да не падне от нея. Тези ръководители не вземат подкупи, те са чистички, но са пряко заинтересовани всички наоколо да вземат и да дават, защото могат да ги управляват и по този начин да покровителстват едрия бизнес, от който те самите вече са лично заинтересовани, или да укрепват собствената си власт. А ние с вас само седим, въвеждаме във факторния анализ нови параметри и всеки път получаваме все по-отдалечен момент за реализирането на Програмата. Сега разбирате ли, че този момент никога няма да настъпи?

Йонов продължаваше да мълчи. В главата му ни в клин, ни в ръкав прозвуча мъжки глас, пеещ старото танго: „Безкрайно ми е мъчно за несбъднатите ми мечти…“ Трудно беше да възрази на Дима Шепел, всяка изречена от него дума отговаряше на действителността. Но той не знаеше всичко.

Най-сетне Евгений Леонардович заговори:

— Ти казваш това, за да ме убедиш, че Фондът и Програмата са се превърнали в пълна профанация. Искаш да престана да се стремя към високото ниво, което се стараехме да поддържаме през всичките тези години. И заради какво? За да се съглася да взема на работа сина ти? За да не те зареже жена ти? Дима, аз съм стар човек, физически слаб, и вече не мога да върша много от нещата, които с лекота правех по-рано. Но характерът ми с годините стана все по-неприятен, ти най-добре го знаеш. Помъдрях, но ставам все по-малко жалостив. Само преди петнайсет години щях да ти услужа с готовност. Дори преди половин час бях готов да го направя. Сега — не. Извинявай.

Когато остана сам, Йонов дълго седя на стола си, затворил очи. С привично движение на ръката масажираше лявата страна на гърдите си. Сърцето го болеше. Но не толкова, че да вземе лекарство. Ах, Дима, Дима… Нима мислиш, че и аз не разбирам, не виждам всичко това? Напротив, наясно съм. Просто има неща, които ти не знаеш, защото не бива да ги знаеш. Нали всички бяхме проверени за режима на секретност. И аз бях проверен. И нашите дългогодишни отношения на учител и ученик не повлияха на умението ми да мълча.

Той отвори очи и посегна към телефона. Разговорът беше кратък, определиха му аудиенция. Йонов се развесели. Така, Димочка! С жена си се оправяй сам, а остави на мен да се оправям с Програмата.

Сетне позвъни вкъщи.

— Розочка, какво имаме за вечеря?

— Ами нали поръчахте супа, зеленчукова, та аз направих. И задушени котлети. Искате ли още нещо?

— Виж какво, Розочка, изтичай до магазина, вземи кафе с ванилия и моята любима торта.

— Гости ли ще имате? — разтревожи се Роза. — Може би ще трябва да сготвя нещо специално? Днес купих прясно овнешко, мога пилаф да направя.

— Никакви гости — прекъсна я Йонов, — двамата с теб ще си пийнем хубаво кафенце с тортичка, ще погледаме телевизия. Хайде, тичай. Аз скоро тръгвам за къщи.

Днес ще поглези Розочка с любимото й ванилово кафе, ще хапнат по парченце торта, а останалото той ще й заръча да занесе у дома си, на децата. Харесваше му да глези и нея, и многото й дечица, особено когато настроението му не беше твърде слънчево. Много добро средство за повдигане на емоционалния тонус!

Следователят Давидов бе насрочил съвещание на оперативно-следствената група за седемнайсет часа в събота и Настя, щом се освободи от грижите, свързани с обсъждането на дисертацията й, превключи към изучаване на събраната информация.

Информация имаше много, но колкото по-дълбоко вникваше Настя, толкова по-голям ужас я обземаше. Всичко беше оплетено, хаотично, накъдето да погледнеш — зееха дупки. Тя е виновна, само тя, новият началник твърде много разчиташе на нея, искаше да създаде нормални отношения помежду им, затова не я контролираше строго и не я инструктираше. Защото вие, Анастасия Павловна, сте опитен оперативен работник и сама знаете кое как е и как трябва да се направи по-добре. А тя махна с ръка на всичко и се посвети само на дисертацията си. И ето го резултата.

Три основни версии, три мотива за убийство, а заподозреният е само един: Олег Канунников, в чието жилище е била убита Милена Погодина. Добре де, защо е нужно да се тръшка, трябва просто да се мобилизира и да мисли.

Първа версия: убийството е заради служебната дейност на Павел Седов. Значи, трябва да се търсят сведения за контактите на Канунников с хора, свързани с делата, които води Седов. Възможно е, дори почти е сигурно, че Олег е бил любовник на Милена, и са го наели да я убие. Не му е било трудно да го стори — тя му е имала доверие и често е ходела в жилището му. Колко е трябвало да платят на Канунников, за да убие собствената си любовница? Вероятно малко повече, отколкото на обикновен наемен убиец, като се има предвид емоционалната му привързаност към жертвата. Все пак не е лесна работа… Или обратното — излязло им е по-евтино, тъй като е било лесноосъществимо?

Втора версия: Канунников е убил Милена заради парите на бившия й любовник. И в този случай или са го наели, или той е свързан с тези хора. И при него трябва да се търсят следи от контакти.

Трета версия: убийството е извършено поради дълбоко лични мотиви, които често се появяват между любовници. Ревност, например към въпросния Седов или към някой трети, отмъщение и така нататък. Но дали Погодина и Канунников наистина са били любовници? Майката на Олег може да си говори какво ли не… Жената може искрено да се заблуждава или сляпо да вярва на думите на сина си, който по известни само нему причини е нарекъл Милена свое гадже, каквото тя всъщност не е била.

И трите версии така или иначе опират до Канунников, който още не е открит. Но и Серьожа Зарубин, и Иван Хвиля, и Виктор Рижковски са направили доста за издирването на неговите връзки. И така, какво имаме налице?

Олег Канунников, роден през 1971 година, московчанин, завършил през 1994 година Московския инженерно-строителен институт, работил известно време по специалността си, като инженер, после като технически ръководител. В началото на 2004 г. регистрира на свое име фирма „Контракт — ОК“, където се води генерален директор. Фирмата е оказвала многобройни консултантски услуги на строителна тематика, тези услуги са били заплащани много добре и в края на краищата парите по сметките й са станали толкова, че е можело вече да се помисли за собствено строителство. Фирмата взема кредит от банка и оформя книжата за парцела поразително бързо и лесно, което явно говори за значителни подкупи. Сетне наема подизпълнител — строителната фирма „Терца“ — и вдига блок с пет входа, който към момента е готов за предаване „до ключ“. Продажбата на апартаменти в строящия се блок е започнала от момента на наливането на основите, досега са останали непродадени около пет процента. На пръв поглед всичко е чисто, не личи да има някакви машинации.

„Контракт — ОК“ е продължила да консултира и редица фирми от чужбина, затова генералният директор Канунников притежава дългосрочни многократни визи, оформени в посолствата на Финландия, Полша и Чехия по искане на чуждестранните партньори. Именно за тези страни той е взел билети за влак, не би имал проблеми с пресичането на границите. Но така и не е преминал нито една от тези граници. Ето още една справка: на летищата не е отчетено О. М. Канунников да е пресичал границата. Какво се е случило?

Три варианта: или е заминал с един от тези влакове, но е слязъл на територията на Русия; или е заминал по някакъв четвърти маршрут, например с кола; или изобщо не е заминавал и се е скрил в Москва или в Подмосковието… Купил е всички тези билети за различните влакове за прикритие и затрудняване на издирването. Влакът за Варшава заминава следобед, в четири без няколко минути, влаковете за Прага и Хелзинки — вечерта, около единайсет. Ако се съди по времето на убийството на Погодина, той е можел да хване всеки от тях, дори варшавския. Персоналът на хелзинкския влак вече се е върнал в Москва, шафнерите на вагона, в който може да е пътувал Канунников, са били разпитани, но никой не си го е спомнил. Персоналът на пражкия и варшавския влак ще бъде в Москва не по-рано от вторник. Не са изпращани запитвания до полицията в Полша и Чехия. Работата с шафнерите е възложена на Рижковски. „Ако го срещна, ще го убия“ — помисли си Настя и веднага се сепна: ами тя къде беше? Проспа всички шансове, а сега търси виновни…

Връзките на Канунников. Тях трябваше да ги проучат Иван Хвиля и пак Витя Рижковски. Колегите, състудентите, съучениците, съседите от блока и двора, абонатите, които са го търсили по мобилния телефон. Получил се е внушителен списък, оперативните работници са успели да поговорят далеч не с всички, но са свършили колосална работа. Интересно, през тези няколко денонощия спали ли са поне час? Ако се съди по обема на получената информация, едва ли. Но каква полза?

Хората трябва да се разпитват не поред, с пръст по списъка, като се търсят териториално близки адреси, а по грамотно съставен план. Така няма да се губи време за излишни разговори. Не бива да се дублират получените сведения, а да се намират нови и да се напредва. Колегите не са направили това и значителна част от времето е била пропиляна напразно. Те са получили адресите на вилите и къщите на познатите на Канунников в Подмосковието, където той би могъл да се скрие, проверили са, но той не бил там. Двама от разпитаните уверено заявили, че Олег отдавна познава Милена и дори ги е запознал с приятелката си. Е, това вече е добре. Но кога е било това? Аха, ето: през 1999 година. Доста отдавна! Излиза, че Милена още е живеела със своя престъпен бос, но вече се е виждала и с Олег? Нещо не се връзва. Или по това време босът вече е бил убит? Седов твърди, че убийството е станало през 2000 година или в самото начало на 2001-а, но той може и да греши. Или Милена му е казала така, или той не е слушал внимателно, или се е объркал, или е забравил. По този въпрос няма яснота, а тя е крайно необходима.

Но ако предположим, че Канунников е убил Милена заради парите на въпросния престъпен бос, напълно логично е да предположим също, че самият той е бил от близкото обкръжение на любовника на Погодина. А за какво му е на един престъпен бос обикновен технически ръководител? Може Олег да е строял къща за него? И по време на строителството да се е запознал с Милена… Ето, прокарахме една нишчица. Трябва да изясним на какви обекти е работил Канунников в края на деветдесетте и по този прост начин да разберем името на любовника. Господи, та това е толкова просто! Защо никой още не го е направил? Та то е елементарно!

„Ами да го беше направила ти“ — промърмори Настя. Хайде де, началничката…

Но нещо не се връзва… Щом Канунников още в края на деветдесетте е работел в сферата на строителството „за богати“, защо толкова дълго е живял с родителите си в тясно жилище? Той още тогава е трябвало да има достатъчно средства, ако не да си купи, поне да си наеме апартамент, а той го е наел едва през 2000 година.

Настя отиде на адреса, където той беше регистриран, разговаря с всички членове на семейството: с майка му, баща му, по-голямата му сестра и нейния съпруг. Там имаше и две малки деца, племенници на Олег. Няма къде да се обърнеш, всички си пречат, ядосват се, всички са уморени и раздразнени. Защо той толкова години е търпял това, щом е можел да заживее отделно?

От друга страна, той е създал своята фирма чак през 2004 година, следователно е получил относителна финансова свобода не благодарение на „Контракт — ОК“. Откъде са тогава парите? Не са били кой знае колко пари наистина — хазяинът на апартамента е казал, че наемът на Канунников е бил петстотин долара на месец, но все пак излиза, че по-рано той не е имал тези средства. Или ги е имал, но поради някакви причини не е напуснал жилището на родителите си. Поради какви? Защо колегите не са изяснили това? Та то просто бие на очи!

Сега за Милена Погодина… С нея се занимаваше лично Настя. „Е, приятелко — насмешливо запита тя себе си, — каква работа свърши? Когато трябва да се критикуват другите оперативни работници, си първа, но я по-добре погледни себе си.“ Единственото име, което назоваха родителите на Милена, беше на някоя си Светлана Зозуля, съученичка на Мила. Не успяха да я намерят по официален път, Зозуля не беше регистрирана в Москва. Настя се свърза с нейните родители. Живееха в същия град, който бе напуснало семейство Погодини. И те й обясниха, че Света е в Москва. Естествено, не й дадоха нито адрес, нито телефон, защото, видите ли, Света сама им се обаждала два-три пъти месечно, всичко било наред с нея. Настя горе-долу си представяше този начин на живот. Момичето живее без регистрация, но периодично купува фалшиви бележки за местоживеене, които показва на милиционерите при проверка на документите. Дели стая с още няколко момичета, работи в зависимост от външните си данни. Ако те са много добри — в сферата на скъпите интимни услуги, ако са прилични — станала е проститутка от по-евтините, а ако данните й не струват — продавачка в малко магазинче или сервитьорка в гостилница от средна ръка, или пък седи в някое павилионче и продава цигари и дъвки.

На родителите си, то се знае, казва, че се е уредила чудесно, и описва подробности, които зависят от нивото на фантазията й: играе във филми, учи в университет, работи в престижна фирма. При това положение могат да намерят Светлана само чрез оперативни подходи към съответната социална среда. Такива „подходи“, наричани просторечно агентура, Настя Каменская няма. Има ги обаче Серьожка Зарубин. Но той е зает със съвсем друга работа и е буквално затрупан с нея — практически самичък проучва контактите на хората, свързани с делата, водени от Павел Седов, който през това време, вместо да помага според силите си на следствието, е затънал в безпаметен запой.

Прав се оказа старият следовател Давидов: не биваше да казват на Седов, че Канунников е бил любовник на Милена. Той все някак преживя смъртта на своята приятелка, личеше, че му е тежко, но що-годе се крепеше, обаче вестта за любовника съвсем го смаза. Интересно, нима всички мъже са обладани от подобно чувство за собственост? Умряла — както и да е, но изневерявала?! С първото нещастие все някак може да се примири, но с второто — по никакъв начин! Всъщност това си е в чист вид мотив за убийство от ревност: по-добре тя да е мъртва, отколкото жива, но с друг. Тогава няма да бъде ничия! Велик е Островски… Настя нещо се отнесе. Трябва да се върне към Милена.

И така, какво успя да направи тя в тази насока? Поговори с нейните състудентки. Хилава реколта — първи курс, учили са заедно само два месеца, почти с никого не се е сближила още. Студентите, с които Милена е общувала що-годе интензивно, тоест седели са заедно на лекции, разменяли са си конспекти на пропуснати занятия, закарвала е някого от тях до метрото или дори до къщи, никога не бяха чували от нея името на Олег Канунников. За Павел Седов — да, чували бяха, тя не криела, че живее с него, за Олег обаче — нито дума. Настя поиска разшифроване на сметките на Погодина от компанията за мобилни връзки от последния месец, но те не й разкриха нищо интересно. Разговори с Канунников — всеки ден, понякога по два-три пъти, но поне по веднъж — непременно. Останалите разговори: с родителите й; с две момичета — Елена Бунич и Юлия Петракова — от групата й в университета; със салон за красота; със стоматологичната поликлиника, където след прекараната операция по имплантиране на зъби Милена е трябвало да ходи на редовни прегледи; с гинекологичната клиника, в която провеждала продължителен курс на лечение срещу безплодие; с автосервиз; с магазини за резервни части за коли; със специализирана фирма за почистване на щори; с туристическа агенция, където Милена резервирала екскурзия до Малдивите за себе си и Павел; с пенсионерка, живееща в апартамента до този на Седов, на която добрата Милена периодично носела продукти и правела дребни услуги… И естествено — с Павел Седов.

Тази млада и красива жена не е имала много обширни познанства и контакти. Изглежда, Седов е дал на любимата си изчерпателна характеристика: Мила се интересувала само от учението и от дома си и той не можел да назове нейни приятели не защото тя не му се доверявала, а понеже тя наистина нямала такива. Целият живот на Милена Погодина е бил съсредоточен около самата нея, Павел Седов и Олег Канунников.

Цялата тази информация Настя събра от вторник, когато бе открит трупът на младата жена, до петък на обяд, когато тя престана да се занимава с преките си задължения и изцяло превключи към събитията в катедрата. Три денонощия. С резултат нула! Може ли тя, подполковник Каменская, да работи така! Срам и позор. Когато Болшаков я попита не й ли трябват още хора, тя с идиотска самоувереност отказа. За какво изобщо е разсъждавала в онзи момент?! Къде й е бил умът?! Ами мислите й тогава се въртяха около изпълненото обещание на шефа, как той е издействал назначаването й на по-висока длъжност, какво ли означава това и с какво ли я заплашва. Много, много продуктивни мисли… Полезни и ефективни за работата по разкриване на престъплението. Глупачка такава. Прави издънка след издънка, грешка след грешка. Наистина не заслужава това повишение…

Тя не съобрази веднага, че мобилният й телефон звъни, първо помисли, че дрънчи будилникът на ръчния й часовник: Настя го бе нагласила за петнайсет и трийсет, за да не закъснее за съвещанието при следователя. И в първия момент се ужаси. Вече е време да тръгва, а успя да свърши толкова малко! Какво ти малко — почти нищо! Беше си въобразявала, че ако започне в осем сутринта, до три и половина ще бъде готова не само с отчета, но и с плана за неотложните оперативни мероприятия по всяка версия. Не, слава богу, още е само десет и петнайсет. Тя грабна телефона.

— Анастасия Павловна, искате ли да пийнете кафенце? — чу присмехулния глас на Равил.

— С паста ли? — предпазливо попита тя.

— И с паста.

Така… Значи, освен паста, Равил е готов да й даде информация. Все е нещо.

Разбраха се да се видят след половин час в кафенето на Пушкинския площад. Настя нахвърля книжата в сейфа, заключи кабинета и хукна към изхода. Всъщност за половин час би стигнала до това кафене и със скоростта на костенурка, но тя познаваше навика на Равил да пристига малко по-рано от уговорения час. Предпазлив е, оглежда обстановката, но това е разбираемо. Кой би искал хората да знаят за контактите му с милицията? Ами ако Равил й е донесъл ценна информация? Ако тя успее да измъкне нещо съществено от нея преди началото на съвещанието, тоест преди пет часа? В този случай всяка секунда е скъпа, не бива да я губи.

Настя се оказа права — Равил наистина дойде след двайсет минути, когато тя вече пиеше кафето си. Както обикновено, той просто приседна до нея на бара, не признаваше никакви заседявания на маса.

— Ще ви разочаровам — тихо каза той, гледайки настрани. — Вашето момиче не е било с никого.

— Искате да кажете, че не сте успели да установите с кого е била — сухо уточни Настя, опитвайки да скрие разочарованието си.

А тя толкова се надяваше!

— Казах каквото исках да кажа — с равен глас я парира Равил. — Не е била с никого. Имам предвид, че не е била с човек, когото впоследствие е сполетяла печалната участ да бъде погребан в чужбина и който би могъл да остави след себе си… да го наречем, спорно наследство. Вашето момиче е от съвсем друга сфера.

— От каква? — напрегна се Настя.

Значи, все пак е научил нещо. Добре…

— Продавачка. — В гласа на Равил прозвуча неприкрита насмешка. — И то от най-нисшата прослойка. Продавала е хранителни продукти на сергия.

— Не може да бъде. Това е грешка — твърдо изрече тя.

— Напротив, не е грешка. Нали ви предупредих: човек не забравя момичета като нея и никой не може да я сбърка с друга. Вие не сте мъж, така че няма как да разберете. Тази верига от сергии се държи от Файзуло, можете да поговорите с него, предупреден е. Сега ще изпратя на вашия номер съобщение с неговите координати.

Равил се извърна, запали цигара, извади от джоба си мобилния телефон и започна да натиска бутоните. Настя също се извърна, направи знак на бармана, че е готова да плати, и бръкна в чантата си за портмонето. Докато тя плащаше, мобилният й телефон мелодично звънна и й съобщи, че е получила есемес. Равил мълчаливо стана, хвърли на бара едра банкнота и излезе. Като го гледаше човек отстрани, би било невъзможно да предположи, че се познава с Настя и се е срещнал с нея по работа. Просто имаше вид на делови мъж, който е влязъл за пет минути да изпие чашка кафе и от учтивост е разменил няколко думи със седналата до него дама…

Единайсет сутринта. До съвещанието оставаха шест часа…

През мътната пиянска пелена на забравата, която не искаше и не искаше да стане плътна и да обвие съзнанието му като непроницаема завеса, до Павел стигаше гласът на диспечера на защитената база данни. От Окръжното управление на МВР — Мньовники бе постъпило запитване за Алексей Андреевич Шчеколдин, телефон за връзка…

Той с усилие намери химикалка и листче хартия и записа номера. Альошка Шчеколдин. Чигрик. Какво е станало с него? Нима се е издънил тоя глупак?

Наркоман и дребен наркопласьор, Шчеколдин — по прякор Чигрик — вече от няколко години беше свързан със Седов. Снабдяваше го с информация, даваше му възможност да разкрива големи или малки групи и му правеше различни, полезни за всеки оперативен работник услуги. Ала постоянната употреба на хероин не можеше да не се отрази на интелекта му, така че Павел от известно време бе принуден напълно да се откаже от услугите му. По-добре изобщо да няма източник, отколкото да си има работа с такъв скапан мозък. Шчеколдин — Чигрик обаче продължаваше да фигурира в официалния списък на информаторите му. За всеки случай.

И ето че сега милиционерите от Мньовники са се заинтересували от него и са започнали да го издирват във всички бази данни, открити и защитени. Когато са получили запитването, те, както е редно, са дали отговор, че в тяхната база той липсва. Такива са правилата. Не е нужно и филанкишията да знае кои хора се водят на специален отчет. Същевременно служител от информационния център се обажда на човека, включил Чигрик във въпросния списък, и му съобщава, че е проявен интерес към неговия информатор: длъжност… име… телефон за връзка. Според същите тези правила Павел трябва колкото може по-бързо да се обади и да попита кой се интересува от Чигрик и защо, тъй като не се знае какво е предизвикало този интерес, представи си, че наистина е спешно…

Трябва да позвъни. Но няма сили. По-добре да пийне още.

След половин час Седов с невероятно усилие се стегна и набра номера, написан на листчето с разкривен неуверен почерк.

— Вие сте отправили запитване за Алексей Шчеколдин — подзе той, произнасяйки думите с усилие.

Пиянската пелена, обвила съзнанието му, започваше да става по-плътна. Още малко — точно колкото трябваше, за да завърши разговора с оперативния работник от Мньовники — и тя щеше да се превърне в желаната дебела завеса, която щеше да заглуши съзнанието му. Така през нея нямаше да прониква въздух, а заедно с него и въпросът, който не му даваше мира: защо, Мила? Защо? Защо Канунников?

Гласът в слушалката говореше нещо и завесата отново започна да се разнищва, да изтънява до прозрачност и да се цепи по шевовете…

Чигрик вече го няма. Альошка Шчеколдин е убит.

Абе да върви по дяволите! Не ми е до него сега.

Защо, Мила? Как така? Защо? Какво ти липсваше?

Мъжът, наречен Файзуло, не виждаше нищо лошо в „приятелството“ с ченгетата. Той беше винаги усмихнат, доброжелателен и с готовност се съгласи да заведе Каменская при собственика на магазинчето, израснало на мястото на бившата сергия, където навремето Милена Погодина продавала хранителни продукти. Впрочем той вероятно не искаше да влиза в конфликт с Равил, който настоятелно му препоръчал да „окаже съдействие“. Настя до последно се съмняваше дали става дума за същата Милена и съжаляваше, че не взе със себе си снимката, която така си и остана у Равил. Но всички съмнения се разпръснаха още по пътя, когато Файзуло — дебел мустакат мъж, с огромно шкембе и мазни устни, каза:

— Ние винаги помагаме на земляците си, че как иначе! Например Света още работи при нас.

Настя едва не подскочи.

— Света? Светлана Зозуля ли?

— Ами да, тя.

Ето на, де го чукаш, де се пука. Късметът винаги изскача ненадейно…

Влязоха в магазина през служебния вход. Наистина опасенията й се оправдаха: в малкото помещение, изпълняващо ролята и на кабинет на управителя, и на склад, беше наредена трапеза. Източното гостоприемство… Че как, тази жена не е случайна — пратил я е самият Равил! Файзуло й представи собственика на магазина — висок прегърбен старец на име Хаким, и си тръгна. Делови човек, няма време да седи на отрупани трапези с разни дребни риби като този Хаким, той дойде тук само от почит към уважаемия Равил и неговото уважаемо протеже, за да им докаже предаността си… На Настя не й се искаше да обиди стария Хаким, той не й беше сторил нищо лошо, а че при него работели нелегални, тоест хора без руско гражданство и регистрация — това си беше грижа на местния участъков, а не на оперативен работник от „Петровка“. Така че тя все пак седна до масата и дори си взе чепка грозде.

— Спомняте ли си Милена Погодина?

— Разбира се. Горкото момиче! Но в края на краищата тя извади късмет.

— Защо „горкото“? И какъв късмет извади?

— Тя беше невероятно красива… — Хаким направи изразителен жест с ръка. — Да си оближеш пръстите! Само дето нямаше зъби там, отзад, мъжът й ги избил, но не се виждаше много, не се забелязваше. Искала да стане актриса, кандидатствала за института, скъсали я, започнала работа в магазин.

— Не във вашия, така ли?

— В моя дойде после, а отначало била при друг шеф, не от нашата диаспора. Света я уредила там. Но шефът излязъл много лош човек, искал Мила да спи с него. Тя отказала и той я изгонил. Тогава тя дойде при нас. Това е.

— Колко време работи тук?

— Около половин година.

— И кога беше това?

— О, отдавна, доста отдавна… Преди пет или шест години. Ама хапвайте си де…

— Благодаря — каза Настя. — А защо ви напусна?

— Намери си друга работа.

— Вие знаете ли каква?

— Не, нямам представа — поклати глава Хаким. — Напусна и толкоз. Значи, онази работа е била по-хубава.

— А защо споменахте, че е извадила късмет?

— Ами нали си намери друга работа. Щом ни напусна, значи, онази работа е била по-хубава. Не е ли късмет това?

Да, старият Хаким явно си мери приказките. Дали по природа е неразговорлив, дали пък е извънредно предпазлив? А може наистина да не знае нищо. Какво го интересува една продавачка? Желаещи да заемат свободното място — колкото щеш, щом напуска, друга ще наемат. Още повече че всичко това е било много отдавна, забравя се. Та той дори не попита защо жената от милицията задава тези въпроси. Явно Милена Погодина изобщо не го интересува.

— Кажете, Хаким, как мога да поговоря със Светлана? Тя днес на работа ли е?

— Сега ще я повикам.

Въпреки солидната си възраст, той леко се надигна от ниската пейка и излезе в търговското помещение. След минута пред Настя застана въпросната Светлана Зозуля, съученичката на Милена. Ако не знаеше, че момичетата някога са били в един клас, Настя би мота да помисли, че Света е с десет години по-възрастна от приятелката си. Дебела до безформеност, с рядка мазна коса, когато говореше, в устата й се мяркаха няколко златни коронки. Ако навремето е била млада красавица, за това сега напомняха само огромните ярки очи, обградени от дълги пухкави мигли.

— Хаким ми каза, че питате за Мила — първа започна разговора тя. — Отдавна не съм я виждала. Какво става с нея?

През следващите десет минути Настя със съчувствено търпение изчака да се излее потокът от сълзи. Светлана затъжи за загиналата си приятелка искрено и отчаяно. После избърса очите си с ръкав, изсекна се и започна да отговаря на въпросите.

Мила пристигнала в Москва, когато самата Светлана, по онова време още свежа, апетитно пухкава и ясноока, живеела тук вече от три години. Работела в магазина, деляла квартира под наем с още две момичета и била напълно доволна от живота, тъй като собственикът на магазина много я харесвал. Мила смятала да кандидатства „за актриса“, но естествено, не влязла. Един от членовете на приемната комисия й казал, че общо взето има артистични данни, но е прекалено скована и неуверена, с това трябва да се бори, да го преодолява. Когато преодолее този дефект — да заповяда на прослушване.

Мила живяла на първо време в същата квартира със Светлана, в нейната стая. Дори спели на един креват, защото в тясната стаичка нямало място нито за разтегателен диван, нито за походно легло. След като я скъсали на приемните изпити, Мила започнала да си търси работа и Света предложила да й помогне: била готова да поговори със своя шеф — в техния магазин нямало свободно място, но той можел да я препоръча на друг. Милена се съгласила и учудващо бързо си намерила работа. И то на съседната улица, само дето трябвало да продава не в магазин, а на сергия за хранителни продукти… Обещали й да й плащат три хиляди рубли на месец. Само че шефът я предупредил, че първата заплата щяла да получи не по-рано от два месеца, защото новата работничка най-напред трябвало да докаже, че умее да търгува и че не краде. Мила се съгласила, взетите от къщи пари засега й стигали да живее, макар и съвсем скромно.

През двата първи месеца шефът недвусмислено й подсказвал какво трябва да стори, за да получи заплатата си по-бързо, дори веднага, но Милена се преструвала, че не разбира намеците.

— Ти какво, пълна идиотка ли си? — възмущавала се Светлана. — За какво, мислиш, те е взел? Да не си въобразяваш, че продавачките на тоя свят са малко? Цяла Москва гъмжи от безработни. Аз се крепя на мястото си три години само защото спя с шефа — когато той поиска и където поиска. Ако каже — при него, вкъщи, ако каже — направо тук, под щанда. Ние с теб не сме в положение да се правим на важни. Моят шеф е казал на твоя, че си красива блондинка, и оня затова те е взел, а ти се правиш на глупачка. Внимавай, Милка, ще останеш без работа.

Но Милена не вярвала, че може да я изгонят просто така, без никаква причина. Тя не краде, предава касата до копейка, не чупи бутилки с напитки, а че не отстъпва на шефа — е, могат ли да я уволнят заради това? Била прекалено наивна, за да разбере веднага какви са московските нрави.

Минали два месеца и преди да й изплати обещаната заплата, шефът изпратил на сергията проверяващ. Онзи намерил липси на стойност десет хиляди рубли.

— Няма да получиш никаква заплата — злобно заявил шефът. — Шест хиляди за два месеца вземам за сметка на погасяване на дълга, останалите четири хиляди ще ми ги дължиш. Избирай: или работиш без заплата, докато не си погасиш дълга, или се махаш. Донеси четири хиляди — и прав ти път. И да не ти е хрумнало да се криеш, чрез Светка винаги ще те намеря.

Мила просто не можела да разбере откъде са се взели тези огромни липси, после се досетила, че всичко това е спектакъл, разиграван с всяка нова продавачка. Наемаш я, два месеца не й плащаш, после измисляш липсите и я уволняваш. Така се сдобиваш с безплатна работна ръка. Ако имаш късмет — получаваш и сексуални радости. И никакъв риск, защото всички момичета живеят в столицата нелегално, други не вземат на такава работа, така че те няма да се оплачат в милицията.

— Предупреждавах те — отчаяно й говорела Светлана, — нали ти казвах, че ще те изгони като едното нищо. Ако беше си легнала с него, щеше да имаш стабилна работа. Защо бе, защо си такава глупачка?! Какво си въобразяваш? Всички тук сме чужденци без регистрация, на никого не сме притрябвали, макар че сме рускини, а ако залагаш на външността си, да беше се хванала проститутка. Да не мислиш, че като си по-красива от мен, ще имаш друга съдба? Самозалъгваш се, че заради красотата ти за теб ще измислят специални житейски правила? Няма да измислят!

Но Мила по онова време най-малко се вълнувала за красотата си. Трите години, прекарани в семейството на съпруга й, я били убедили, че за нищо не я бива, освен за най-простата и мръсна работа, а провалът й в института само укрепил ниското й самочувствие.

И тя тръгнала да търси работа. Просто вървяла по улиците и надничала във всички магазини наред, като започвала от най-невзрачните сергии и свършвала със супермаркетите. Търсела земляци. Не познати, разбира се, но нали по лицето на човека винаги можеш да определиш от кой регион на Средна Азия произхожда…

Търсила и намерила. Разказала му своята история, помолила за работа. Провървяло й: човекът, с когото се заприказвала, познавал друг, родом от нейния град, а той, разбира се, познавал свекърва й. (И как иначе, нали нея я познавал целият град!) А и имал твърде лошо мнение за нея. Така Мила получила работа. Отново се озовала на сергия.

— Още нямаш опит — казал й новият шеф, — работила си на сергия само два месеца. Ако се представиш добре, ще те преместя в магазина, ще стоиш зад щанда, а засега остани тук.

Тя била благодарна и на това и се радвала, че никой не й говори за интимни услуги. Продължавала да живее със Светлана, в Москва нямала нито една близка душа освен съученичката си. После уволнили шефа на Светлана — нещо не мелел брашно с някого, а новият шеф я изгонил. Дошъл редът на Милена да помогне на приятелката си. И тя й помогнала. Шефът на Милена, старият Хаким, не отказвал помощ на земляци и взел Света в магазина си, на три крачки от сергията, на която работела Мила. А тя не се сърдела, разбирала, че Света работи отдавна и има повече опит.

Веднъж Милена се запознала с Олег Канунников, който купувал от сергията й някакви продукти. Олег веднага харесал скромното красиво момиче, започнали да излизат, а след известно време Мила споделила със Светлана, че Олег й обещал да я уреди чрез свой познат на работа във фирма. Разбира се, работата щяла да бъде най-обикновена, Олег веднага я предупредил, че може да става дума само за длъжност на оператор на рецепция, или казано по-просто, момиче, което отговаря за телефонните обаждания и ги прехвърля на съответните линии. А при повече късмет можела да стане офис мениджър, сиреч човек, който отговаря в офиса да има хартия, кламери и мастило за принтерите. Но това пак било много по-добре, отколкото да виси на сергията!

Олег удържал на думата си, след два месеца Мила благодарила на Хаким и напуснала. Светлана дори веднъж я посетила на новата й работа. Красота! Вярно, доста тесничко и бедно било, но можело ли да се сравнява с магазин!

— Спомняте ли си как се казваше фирмата, в която Канунников уреди Милена? — попита Настя, без изобщо да се надява, че събеседничката й ще се досети.

— Не — поклати глава Зозуля. — Някаква туристическа. На ъгъла, срещу метрото.

— На коя метростанция?

— Ох, не помня. Пътуваше се до „Боровицкая“, а после по някакви подлези, стълбища, така че не се сещам, може да сме излезли на „Боровицкая“, а може и на „Библиотека „Ленин““ или пък на „Александровския парк“.

Какво пък, това е напълно достатъчно, за да намерим туристическата агенция, в която е работила Милена Погодина.

Само дето престъпният бос, скоропостижно напуснал този прекрасен свят и оставил на Милена купчина пари, някак не се вписва във всичко това. Ама никак… Дали Зозуля лъже? Нещо премълчава? Или просто не знае?

Впрочем рано е да обвинява Светлана, напълно е възможно Милена да се е запознала със своя „бос“ именно по време на работата си в туристическата агенция. Ама разбира се! Точно така е станало. Нали не е възможно да го е срещнала, докато е стояла на сергията!

Минава три. Е, какво, Каменская, ти наистина си губи времето цяла седмица, но за събота предобед можеш да си пишеш една стабилна четворка. Дори четири плюс.