87.Съдба

Десет минути след заминаването на Изидор дьо Шарни пристигна колата на краля.

Както бе предвидил господин Дьо Шоазьол, сборището се беше разпръснало напълно.

Знаейки, че в Пон-дьо-Сомвил трябва да ги чака първият отряд от войските, граф Дьо Шарни изобщо не беше помислил, че е наложително да остава назад. Той препускаше до вратичката на колата и припираше пощальоните, които изглежда бяха получили някаква заповед и караха в ситен тръс. Пристигайки в Пон-дьо-Сомвил, като не видя нито хусарите, нито господин Дьо Шоазьол, кралят неспокойно подаде глава от колата.

— Моля ви, сир — каза Шарни, — не се показвайте, аз ще се осведомя какво става.

И влезе в сградата на пощата.

Пет минути по-късно се появи отново. Беше научил всичко и го повтори на краля.

Кралят разбра, че господин Дьо Шоазьол се беше оттеглил, за да му освободи пътя.

Важното беше да тръгнат отново и да пристигнат в Сен-Менеулд. Несъмнено господин Дьо Шоазьол се беше оттеглил в Сен-Менеулд и в този град щяха да намерят събрани хусарите и драгуните. В момента на тръгването Шарни се приближи до вратичката.

— Какво ще заповяда кралицата? — попита той. — Трябва ли да тръгна напред? Или да вървя отзад?

— Не ме напускайте — каза кралицата.

Шарни се поклони от коня и препусна до вратичката.

В това време Изидор препускаше отпред, без да разбира нищо от пустотата по пътя, прокаран по толкова права линия, че на известни места можеше да вижда на разстояние от една до една и половина левги пред себе си.

Неспокоен, той пришпорваше коня си, вземайки такава преднина пред колата, каквато не беше вземал досега, защото се страхуваше, че жителите на Сен-Менеулд са се отнесли с драгуните на господин Дандоан така, както жителите на Пон-дьо-Сомвил с хусарите на господин Дьо Шоазьол.

Той не се лъжеше. Първото нещо, което забеляза в Сен-Менеулд, беше големият брой национални гвардейци, пръснати по улиците. Те бяха първите, които срещаше след Париж.

Целият град изглеждаше развълнуван, в квартала срещу този, през който навлизаше Изидор, биеше барабан.

Виконтът препусна по улиците, без ни най-малко да изглежда обезпокоен от цялото това вълнение. Той пресече големия площад и спря пред пощата.

Пресичайки големия площад, Изидор забеляза дузина драгуни с полицейски шапки, седнали на една пейка. На няколко крачки от тях, до един прозорец на мецанина, беше маркиз Дандоан, също с полицейска шапка, държащ нагайка в ръката си.

Изидор мина, без да спре и без да даде вид, че го е забелязал. Той предполагаше, че господин Дандоан, знаейки какъв трябва да бъде костюмът на куриерите на краля, ще го разпознае, следователно няма нужда от друг знак.

Един млад човек на двайсет и осем години, с коси, подстригани ала Тит, както ги носеха патриотите по онова време, с бакенбарди, стигащи до врата и заобикалящи лицето му, стоеше на вратата на пощата, облечен в халат. Изидор търсеше към кого да се обърне.

— Какво желаете, господине? — каза младият мъж с черните бакенбарди.

— Да говоря със станционния надзирател — каза Изидор.

— Станционният надзирател отсъства в момента, господине. Но аз съм синът му, Жан-Батист Друе… Ако мога да го заместя, говорете.

Младият човек наблегна на името Жан-Батист Друе, сякаш бе отгатнал, че тези думи или по-скоро тези имена ще придобият съдбовна известност в историята.

— Искам шест пощенски коня за двете коли, които ме следват.

Друе направи с глава знак, означаващ, че куриерът ще получи това, което иска, и като премина в двора на сградата, извика:

— Ей! Пощальони! Шест коня за две коли и един ездитен кон за куриера.

В този момент маркиз Дандоан влезе бързо.

— Господине — каза той, обръщайки се към Изидор, — вие предшествате колата на краля, нали?

— Да, господине, и съм много учуден, да видя вас и вашите хора с полицейски шапки.

— Не бяхме предупредени, господине. Впрочем около нас се правят твърде заплашителни демонстрации, опитват се да влияят върху хората ми. Какво трябва да се направи?

— Ами, като се преценят обстоятелствата, когато колата на краля премине, да я охранявате и да тръгнете половин час след кралското семейство, за да служите за ариергард.

После, прекъсвайки се изведнъж сам, Изидор рече:

— Тихо! Следят ни. Може би са ни чули. Вървете при ескадрона си и направете каквото е възможно, за да накарате хората си да изпълняват задълженията, които трябва.

Наистина Друе стоеше на вратата на кухнята, където се беше състоял този разговор.

Господин Дандоан се отдалечи.

В същия миг отекна плющене на камшик, колата на краля пристигна, пресече площада и спря пред пощата. При шума, който вдигна, населението любопитно се струпа наоколо.

Господин Дандоан, който бе взел присърце да обясни на краля как така ги заварва, него и хората му, да си почиват, вместо да са в готовност под оръжие, се устреми към вратичката на колата с полицейската си шапка в ръка и поднесе с всички белези на почтителност своите извинения на краля и кралското семейство.

Отговаряйки му, кралят на няколко пъти показа главата си през прозореца на колата.

Изидор, с крак в стремето, стоеше до Друе, който разглеждаше колата с най-задълбочено внимание. Предишната година той беше присъствал на федерацията — беше видял краля и сметна, че го е разпознал.

Сутринта той беше получил една значителна сума в съкровищни бонове. Беше разгледал тези бонове с отпечатания портрет на краля един след друг, за да види дали не са фалшиви, и отпечатаният кралски лик беше останал в паметта му, сякаш викайки: „Човекът, който е пред теб, е кралят!“. Той извади един бон от джоба си, сравни отпечатания портрет с оригинала и прошепна:

— Със сигурност е той!

Изидор мина от другата страна на колата. Брат му закриваше с тялото си прозореца на вратата, на който се беше облакътила кралицата.

— Разпознаха краля! — каза му той. — Ускори тръгването на колата и разгледай добре онзи едър момък с кафявата коса… Това е синът на станционния надзирател, той разпозна краля. Нарича се Жан-Батист Друе.

— Добре! — каза Оливие. — Ще се погрижа. Тръгвай!

Изидор препусна в галоп, за да поръча коне в Клермон. Едва беше стигнал края на града, когато, насърчавани от настойчивостта на господата Дьо Малден и Дьо Валори и от обещанието за едно екю за превоза, пощальоните подкараха колата, която потегли в едър тръс.

Графът не изпускаше Друе от поглед.

Друе не беше помръднал, само каза нещо тихо на един прислужник от конюшнята.

Шарни се приближи до него.

— Господине — каза му той, — не са ли поръчвали кон за мен?

— Точно така, господине — отвърна Друе, — но няма повече коне.

— Какво? Няма повече коне! — каза графът. — Но какъв е тогава този кон, който оседлават в двора, господине?

— Той е моят.

— Не можете ли да ми го отстъпите, господине? Ще платя каквото трябва.

— Невъзможно, господине! Ще стане късно, а ми се налага пътуване, което не мога да отложа.

Да настоява, означаваше да събуди подозрения. Да опита да вземе коня насила, означаваше да се компрометира. Шарни, впрочем, намери един начин, който устройваше всички. Той тръгна към господин Дандоан, който беше проследил с поглед колата на краля чак до завоя на улицата. Господин Дандоан усети нечия ръка на рамото си. Той се обърна.

— Шт! — каза Оливие. — Това съм аз, граф Дьо Шарни… В пощата не остана кон за мен — свалете от коня един от вашите драгуни и ми дайте коня му. Трябва да следвам краля и кралицата! Само аз знам къде е мястото на господин Дьо Шоазьол за смяна на конете и ако не съм там, кралят ще остане във Варен.

— Графе, няма да ви дам от конете на моите хора — отвърна господин Дандоан, — ще ви дам един от моите коне.

— Приемам. Спасението на краля и на кралското семейство може да зависи от най-малкото произшествие. Колкото е по-добър конят, толкова по-добри са шансовете!

И двамата се отдалечиха по улицата, отправяйки се към жилището на господин Дандоан.

Преди да се отдалечи, Шарни натовари един подофицер да наблюдава всяко движение на Друе.

За нещастие къщата на маркиза беше на петстотин крачки от площада. Докато конете бъдат оседлани, загубиха най-малко четвърт час; казахме конете, защото господин Дандоан също щеше да язди и според заповедта, която му беше дал кралят, щеше да разгърне хората си зад колата като ариергард. Изведнъж на Шарни му се стори, че чува силни викове, примесени с думите: „Кралят! Кралицата!“. Той се хвърли навън от къщата, нареждайки на господин Дандоан да заповяда да му доведат коня на площада.

Наистина, целият град се беше разшумял. Едва господин Дандоан и Шарни бяха напуснали площада, и сякаш Друе беше чакал само това, за да избухне:

— Тази кола, която мина — каза той, — е колата на краля! И кралят и кралицата, и децата им са в тази кола!

И се метна на коня. Неколцина от приятелите му се опитаха да го задържат.

— Къде отива той? Какво иска да прави? Какъв е планът му?

Той им отвърна съвсем тихо:

— Полковникът и отрядът драгуни бяха тук… Нямаше начин да спрем краля без сблъсък, който можеше да се обърне зле за нас. Това, което изобщо не можах да направя тук, ще го направя в Клермон… Задръжте драгуните, това е всичко, което искам от вас.

И той тръгна в галоп по следите на краля.

Тогава се пръсна слухът, че кралят и кралицата са били в колата, която току-що мина, и се чуха виковете, които стигнаха чак до Шарни. При тези викове дотичаха кметът и общинската управа. И кметът подбра драгуните да се прибират в казармата, защото бе ударило осем часа. Шарни чу всичко: кралят е разпознат, Друе е тръгнал. Той тропаше с крак от нетърпение. В този момент го настигна господин Дандоан.

— Конете! Конете! — извика му Шарни от най-голямото разстояние, от което го забеляза.

— Ще ги доведат мигновено — отговори господин Дандоан.

— Накарахте ли да сложат пистолети в кобурите на моя?

— Да.

— Заредени ли са?

— Лично ги заредих.

— Хубаво! Сега всичко зависи от бързината на коня ви. Трябва да настигна един човек, който има четвърт час преднина пред мен и да го убия.

— Какво! Да го убиете ли?

— Да! Ако аз не го убия, всичко е загубено!

— Проклятие! Да вървим да пресрещнем конете тогава!

— Не се занимавайте с мен; занимайте се с драгуните си, които ги подбуждат към бунт… Погледнете, виждате ли кмета, който им държи реч? Вие също нямате никакво време за губене. Вървете, вървете!

В този момент пристигна прислужникът, водещ два коня. Шарни скочи на късмет върху този, който беше по-близо до него, изтръгна поводите от ръката на прислужника, опъна юздите, пришпори и потегли в бесен ход по следите на Друе, без много добре да разбере последните думи, които извика след него маркиз Дандоан. Тези последни думи, които вятърът отнесе, имаха все пак своето значение.

— Вие взехте моя кон вместо вашия! — бе извикал господин Дандоан. — Така че пистолетите не са заредени!

Загрузка...