Графиня Дьо Шарни

86.Разминаването

Спомняте си, че херцог Дьо Шоазьол препускаше с пощенски коне заедно с Леонар, който беше отчаян, че е оставил вратата на стаята си отворена, че е отнесъл шапката и наметката на брат си и няма да изпълни обещанието си да направи фризурата на госпожа Дьо л’Ааж.

Това, което утешаваше бедния Леонар, беше, че господин Дьо Шоазьол му беше казал с положителност, че го отвежда само на две или три левги, за да му възложи особено поръчение от името на кралицата, след което ще бъде свободен. Така че когато стигнаха в Бонди и той усети, че колата спира, се приготви да слезе. Но господин Дьо Шоазьол го спря, като му каза:

— Още не сме стигнали.

Конете бяха поръчани предварително. За няколко секунди те бяха впрегнати и колата потегли като стрела.

— Но, господине — каза бедният Леонар, — къде отиваме всъщност?

— Като се има предвид, че утре сутринта ще сте се върнали — отвърна господин Дьо Шоазьол, — какво значение има останалото?

— Наистина, като се има предвид — каза Леонар, — че в десет часа трябва да бъда в Тюйлери, за да направя прическата на кралицата…

— Това е всичко, което ви трябва, нали?

— Разбира се… Само че не би било зле да бъда там малко по-раничко, за да мога да успокоя брат си и да обясня на госпожа Дьо л’Ааж, че не е моя вината, задето не удържах на думата си.

— Ако няма друго, успокойте се, драги Леонар — всичко ще се нареди добре — отвърна господин Дьо Шоазьол.

Леонар нямаше никаква причина да мисли, че господин Дьо Шоазьол го отвлича. Така че поне за момента се успокои. Но в Клейе, като видя, че впрягат нови коне в колата и не става никакъв въпрос за спиране, нещастникът се провикна:

— А така, господин херцог! Значи отиваме накрай света?

— Чуйте ме, Леонар — каза му тогава със сериозен израз на лицето господин Дьо Шоазьол, — не ви водя в някоя близка до Париж къща, а към границата.

Леонар нададе вик, облегна ръце на коленете си и се загледа в херцога с ужасено изражение.

— Към… към… границата? — изпелтечи той.

— Да, драги Леонар. Там, в полка ми, трябва да намеря едно писмо от най-голяма важност за кралицата. Понеже не мога да й го предам лично, ми трябва сигурен човек, за да й го изпратя. Помолих я да ми посочи някого — тя избра вас като най-достоен, поради вашата преданост, за доверието й.

— О, господине! — извика Леонар. — Сигурно съм достоен за доверието на кралицата! Но как ще се върна? Аз съм с бални обувки, чорапи от бяла коприна и копринени панталони. Нямам нито бельо, нито пари.

Добрият момък забравяше, че носи диамантите на кралицата, които струваха два милиона, в джобовете си.

— Не се безпокойте, драги приятелю — каза му господин Дьо Шоазьол, — в колата ми има ботуши, дрехи, бельо, пари, всичко онова, което в крайна сметка може да ви бъде необходимо и нищо няма да ви липсва.

— Разбира се, господин херцог, аз съм сигурен, че с вас нищо няма да ми липсва. Но бедният ми брат, чиито шапка и наметало взех, бедната госпожа Дьо л’Ааж, на която само аз правя добре фризурата… Боже мой! Боже мой! Как ли ще свърши всичко това?

— Добре, драги Леонар, или поне така се надявам — каза господин Дьо Шоазьол.

Препускаха като вихър. Господин Дьо Шоазьол беше казал на куриера си да приготвят две легла и вечеря в Монмирай, където щеше да прекара остатъка от нощта.

С пристигането си в Монмирай пътниците завариха леглата готови и вечерята сервирана.

Леонар почти се беше утешил относно шапката и наметалото на брат си и неспазеното обещание към госпожа Дьо л’Ааж. От време на време той дори изпускаше по някой израз на задоволство, по който беше лесно да се види, че гордостта му е поласкана от това, че кралицата го беше избрала за една толкова важна мисия, с каквато изглежда беше натоварен.

След вечерята двамата пътници си легнаха. Господин Дьо Шоазьол беше наредил колата му да го чака впрегната в четири часа. В четири без четвърт трябваше да похлопат на вратата му, за да го събудят, в случай че спи.

В три часа господин Дьо Шоазьол още не беше затворил очи, когато в стаята му, разположена над входната порта на пощата, се чу шумът от кола, придружен от онова плющене на камшик, с което пътниците или пощальоните известяваха за своето пристигане. За един миг господин Дьо Шоазьол скочи от леглото и изтича до прозореца.

Един кабриолет беше спрял при портата. От него слязоха двама души, облечени в униформи на национални гвардейци, и настойчиво поискаха коне.

Кои бяха тези национални гвардейци? Какво искаха в три часа сутринта? И защо така настойчиво искаха коне? Господин Дьо Шоазьол повика прислужника си и му нареди да накара да впрягат. После събуди Леонар. Двамата пътници се бяха хвърлили на леглата напълно облечени, така че бяха готови само за миг.

Когато слязоха долу, двете коли бяха вече впрегнати.

Господин Дьо Шоазьол нареди на станционния надзирател да пусне първа колата на двамата национални гвардейци. Той само трябваше да я следва така, че да не я изпуска от очи нито за миг.

После той провери пистолетите, които бяха в джобовете на колата, и смени барута в подсипите, което създаде известно безпокойство у Леонар. Пътуваха така една левга или левга и половина. Но между Елож и Шентри кабриолетът сви по един напречен път в посока на Жалон и Енерне.

Двамата национални гвардейци, за които господин Дьо Шоазьол мислеше, че имат лоши намерения, бяха двама добри граждани, които се връщаха от Ла Ферт и се прибираха у дома си. Успокоен по този въпрос, господин Дьо Шоазьол продължи пътя си.

В десет часа той премина през Шалон. В единайсет пристигна в Пон-дьо-Сомвил.

Той се осведоми — хусарите още не бяха пристигнали. Спря пред странноприемницата на пощата, слезе, поиска една стая и се преоблече в униформата си.

Леонар гледаше всички тези приготовления с видимо безпокойство и ги придружаваше с въздишки, които трогнаха господин Дьо Шоазьол.

— Леонар — каза му той, — време е да ви кажа каква е истината.

— Какво! Истината ли? — провикна се Леонар, попадащ от изненада в изненада. — Нима аз не я знам тази истина?

— Вие знаете една част, а аз ще ви разкажа останалата.

Леонар скръсти ръце.

— Вие сте предан на вашите господари, нали, драги Леонар?

— На живот и смърт, господин херцог!

— Е, добре, след два часа те ще бъдат тук.

— О, Боже мой! Нима е възможно? — извика бедният момък.

— Да — продължи господин Дьо Шоазьол, — тук, заедно с децата, с госпожа Елизабет… Вие знаете какви опасности са ги заплашвали? (Леонар направи с глава утвърдителен знак). И какви опасности ги заплашват още? (Леонар вдигна очи към небето). Е, добре, след два часа те ще бъдат спасени!

Леонар не можеше да говори. Той плачеше с горещи сълзи. При все това успя да избъбри:

— След два часа ще са тук? Сигурен ли сте?

— Да, след два часа. Би трябвало да са тръгнали от Тюйлери в единайсет или единайсет и половина часа вечерта. По обед би трябвало да са в Шалон. Да сложим един час и половина, за да изминат четирите левги, които ние току-що изминахме — те ще бъдат тук най-много два часа по-късно. Ще поръчаме обяд. Очаквам един отряд хусари, които трябва да ми доведе господин Дьо Гогела. Ще направим така, че обядът да продължи възможно най-дълго.

— О, господине! — прекъсна го Леонар. — Изобщо не съм гладен.

— Няма значение, ще положите усилие и ще ядете.

— Да, господин херцог.

— Значи ще удължим обяда възможно най-дълго, за да имаме предлог да останем… Ей! Вижте, ето че хусарите пристигат!

Действително се чуваха звуци от тромпет и конски копита.

В този момент господин Дьо Гогела влезе в стаята и предаде на господин Дьо Шоазьол един пакет от господин Дьо Буйе.

Този пакет съдържаше шест подписани бели листа и дубликат от изричната заповед, дадена от краля до всички офицери от армията, какъвто и да е чинът и старшинството им, да се подчиняват на господин Дьо Шоазьол.

Господин Дьо Шоазьол нареди да вържат конете, разпредели хляба и виното на хусарите и на свой ред седна на масата.

Новините, които донесе господин Дьо Гогела, не бяха добри. Навсякъде по пътя той бе видял силна възбуда. Вече цяла година не само в Париж, но и в провинцията обикаляха слуховете за заминаването на краля и разполагането на отряди от различни родове войски в Сент-Менеулд и във Варен, бяха предизвикали зараждането на подозрения.

Той дори беше чул камбаните да бият тревога в една от общините, съседна на пътя.

Всичко това беше достатъчно да развали апетита дори на господин Дьо Шоазьол. Така че след един прекаран на масата час, когато големият часовник удари дванайсет и половина, той стана и като остави отряда под командването на господин Буде, излезе на пътя, който на влизане в Пон-дьо-Сомвил минаваше по една височина, позволяваща да се обхване с поглед половин левга от пътя.

Не се виждаше нито куриер, нито кола. Но в това все още нямаше нищо учудващо. Както вече казахме, не очакваха — защото господин Дьо Шоазьол вземаше предвид възможните малки произшествия — куриера преди един-един и половина часа, а краля към един и половина или два часа.

При все това времето минаваше, а нищо не се показваше на пътя или поне нищо, приличащо на онова, което се очакваше да дойде. На всеки пет минути господин Дьо Шоазьол вадеше часовника си и всеки път, когато го извадеше, Леонар казваше:

— Ох! Няма да дойдат… Бедните ми господари! Бедните ми господари! Сигурно ги е постигнало нещастие!

И с отчаянието си бедният момък прибавяше повече безпокойство на господин Дьо Шоазьол. Два часа и половина, три часа, три часа и половина — нито куриер, нито кола! Както си спомняте, кралят напусна Шалон едва към три часа.

Но докато господин Дьо Шоазьол чакаше така на пътя, съдбата подготвяше в Пон-дьо-Сомвил едно събитие, което щеше да окаже най-голямо влияние върху цялата драма, която разказваме.

Съдбата, нека повторим думата, беше направила така, че точно няколко дни преди това селяните от едно землище, принадлежащо на госпожа Д’Елбьоф, разположено близо до Пон-дьо-Сомвил, бяха отказали плащането на неоткупваемите права. Тогава ги бяха заплашили, че ще ги съберат с военна сила. Но федерацията беше дала своите плодове и селяните от околните села обещаха въоръжена подкрепа на селяните от землището на госпожа Д’Елбьоф, ако тези заплахи се изпълнят.

Като видяха, че хусарите идват и се разполагат, селяните помислиха, че те идват с враждебни цели. Така че от Пон-дьо-Сомвил бяха разпратени куриери към съседните села и към три часа камбаните вече биеха обща тревога в цялата област.

Като чу този шум, господин Дьо Шоазьол се върна в Пон-дьо-Сомвил. Той намери младши-лейтенант Буде силно обезпокоен. Бяха отправени неясни заплахи към хусарите, които действително по онова време бяха едни от най-мразените части в армията. Селяните им се присмиваха и пееха под носа им следната импровизирана песен:

Освен това други лица, по-добре информирани или по-прозорливи, започваха да говорят съвсем тихичко, че хусарите са тук не за да се разправят със селяните на госпожа Д’Елбьоф, а за да чакат краля и кралицата. На всичкото отгоре удари четири часът, без да пристигнат нито куриер, нито някакви новини.

При все това господин Дьо Шоазьол реши да остане още малко. Само че накара да впрегнат отново пощенските коне в колата му, взе диамантите от Леонар и го изпрати за Варен, като му нареди на минаване да разкаже — в Сент-Менеулд на господин Дандоан, в Клермон на господин Дьо Дамас и във Варен на господин Дьо Буйе-син, за положението, в което се намира.

После, за да успокои възбудата, която проявяваха около него, заяви, че той и хусарите му изобщо не са дошли, както някои си мислят, за да действат против селяните на госпожа Д’Елбьоф, а за да изчакат и да придружат едно съкровище, което военният министър изпраща на армията.

Но думата „съкровище“, която беше двусмислена, успокои възбудата, от една страна, и възбуди подозренията, от друга. Кралят и кралицата също бяха едно съкровище и ето, разбира се, кое съкровище чакаше господин Дьо Шоазьол.

След четвърт час господин Дьо Шоазьол и хусарите му бяха така притиснати и заобиколени, че той разбра, че няма да може да издържи дълго и че ако за нещастие кралят и кралицата пристигнат в този момент, той щеше да бъде безсилен да ги защити заедно с четирийсетте си хусари.

Заповедта, получена от него, беше да се реагира така, че колата на краля да продължи пътя си безпрепятствено.

Вместо да бъде защита, неговото присъствие се превръщаше в препятствие. Най-доброто, което можеше да направи, дори в случай, че кралят пристигнеше, беше да си тръгне. Само че му трябваше предлог, за да си тръгне.

Станционният надзирател беше сред петстотинте-шестстотинте любопитни, на които им трябваше само една дума, за да се превърнат във врагове. Той гледаше, както и останалите, със скръстени ръце. Беше съвсем близо до господин Дьо Шоазьол.

— Господине — каза му херцогът, — дали знаете нещо за някаква пратка пари, изпратена тези дни за Мец?

— Тази сутрин — отвърна станционният надзирател — дилижансът отнесе сто хиляди екю. Беше придружаван от двама жандарми.

— Наистина ли? — каза господин Дьо Шоазьол, смаян от невероятния късмет, който му помагаше.

— По дяволите! — каза един жандарм. — Така е, понеже аз и Робен го придружавахме.

— Тогава — каза господин Дьо Шоазьол, обръщайки се спокойно към господин Дьо Гогела, — министърът сигурно е предпочел този начин за изпращане на парите и понеже няма повече причина за нашето присъствие тук, мисля, че можем да си тръгваме. Хайде, хусари, слагайте юздите на конете.

Твърде обезпокоени, хусарите само чакаха, за да се подчинят на тази заповед. За миг юздите бяха сложени и хусарите бяха по конете. Те се подредиха в една редица. Господин Дьо Шоазьол мина по фронта на редицата, хвърли един поглед към Шалон и каза с въздишка:

— Хайде, хусари, стройте се по четирима и ходом напред!

И те излязоха от Пон-дьо-Сомвил с тромпетите начело, когато часовникът удари пет и половина часа.

На двеста крачки от селото господин Дьо Шоазьол пое напряко, за да избегне Сент-Менеулд, където, както казваха, цареше голямо вълнение.

Точно в този момент Изидор дьо Шарни, подкарвайки с шпорите и камшика един кон, с който за два часа беше изминал четири левги, пристигаше при пощата, за да смени коня. Докато го сменяше, се осведоми дали не са видели един хусарски отряд. Като научи, че преди четвърт час този отряд е тръгнал ходом по пътя за Сен-Менеулд, той поръча коне и надявайки се да догони господин Дьо Шоазьол и да спре отстъплението му, потегли в бесен галоп с един отпочинал кон.

Както видяхме, господин Дьо Шоазьол беше напуснал пътя за Сен-Менеулд и беше тръгнал напряко точно в мига, когато виконт дьо Шарни пристигаше при пощата, така че виконт дьо Шарни не го настигна.