Гравитационна дъга

□ □ □ □ □ □ □

Свистящ писък раздира небето. Случвало се и преди, но това сега не може да бъде сравнено с нищо. Много е късно. Евакуацията все още продължава, но всичко е само театър. Във вагоните е тъмно. Изобщо никаква светлинка наоколо. Над него трегери от времето на първото желязно легло на кралицата и стъкло някъде високо горе, което ще пропуска дневната светлина. Ала е нощ. Обхваща го панически ужас от предстоящото рухване на стъклото, това ще бъде спектакъл: сгромолясването на един кристален дворец. Но разрушението ще настъпи в непрогледна тъма, без никакъв проблясък на светлина, само чудовищен невидим трясък.

Той седи, без нито една цигара сред кадифения мрак на двуетажния вагон и долавя съприкосновението и триенето на близък и далечен метал, изпусканите кълба пара, вибрациите на шасито, тревожно очакване, неспокойствие, всички наоколо притиснати един в друг, немощни, изоставени от Бога души, всички те окаяни, изнервени: пияници, стари ветерани все още зашеметени от тътена на отдавна излезли от употреба оръдия, джебчии в елегантни костюми, несретници, уморени жени с повече деца, отколкото би могъл да има който и да е, скупчени между подлежащите на спасение останали вещи. Едва най-близките лица се виждат и то само като полупосребрени образи във визьор, оцветени в зелено физиономии на важни личности, припомнени зад бронирани стъкла на профучаващи през града коли…

Раздвижват се. Излизат в развърнат строй от централната гара, от търговската част и поемат към по-старите и по-занемарени райони. Това ли е пътят, извеждащ от града? Лицата са обърнати към прозорците, ала никой не смее да попита, не и на глас. Вали дъжд. Не, това не е освобождаване от, а заплитане във все по-стегнат възел. Навлизат в проходи под арки, тайни входове от плесенясал бетон, които само наподобяват врати към подлези… над главите им отделни подпорки от окадено дърво са били размествани с течение на времето, и миризмите, породени в много далечното минало от въглища, полъх на нафтови зими, на недели без никакво движение на влакове, на коралоподобна и загадъчно жизнена растителност край слепите завои и отделните разклонения, остатъчна кисела смрад на отсъстващи локомотиви и вагони и зрееща ръжда, се разгръща в тези изпразвани от съдържание дни, бляскава и всепроникваща, особено на разсъмване, съпроводена от индигови сенки запечатали преминаването й, в опит да бъдат сведени събитията до Абсолютната Нула… и все по-очевидна бедност колкото по-дълбоко навлизат… полуразрушени тайни градове на нищетата, поселища, чиито названия той изобщо не е чувал… порутени стени, все по-малобройни покриви и шансове за светлина. Пътят, вместо да премине в широка магистрала, става още по-тесен, по-разнебитен, с все по-остри и по-остри завои, докато изведнъж — прекалено скоро и неочаквано — стигат до крайната арка: спирачките захапват и пружинират страховито. Това е неподлежаща на обжалване присъда.

Керванът спира. Краят на линията. На всички евакуирани е наредено да излязат. Те се движат бавно, но без съпротива. Разпоредителите са неразговорливи и с оловно сиви кокарди. Това е някакъв огромен, много стар и тъмен хотел, железен придатък към довелите ги дотук релси и жп стрелки… От богато орнаментираните чугунени корнизи висят боядисани в тъмнозелено осветителни глобуси, невключвани от векове… тълпата върви безропотно, без шепот или покашляне, по коридори прави и функционални като складови проходи… кадифени черни повърхности ограничават движението: миризмата на старо дърво, на далечни секции пустеели през цялото това време, но отворени наново сега, за да поемат наплива на хора, вонята на стара мазилка погълнала всичките измрели плъхове и само призраците им, застинали неподвижно като скални рисунки, са трайно запечатани и ясно очертани в стените… евакуираните биват приемани на партиди от асансьор, открито от всички страни подвижно дървено скеле, издигано от насмолени стари въжета и чугунени скрипци, чиито спици са отлети във формата на S. На всеки боядисан в кафяво етаж слизат и се отдалечават пътници… към хиляди от тези смълчани и тъмни стаи…

Някои чакат сами или споделят техните невидими стаи с други. Невидими, да, какво значение има мебелировката при това положение на нещата? Под краката хрущи възможно най-древна градска мръсотия, последните кристализации на всичко, което градът е отказвал на своите деца, с което ги е заплашвал и лъгал. Всеки е чувал глас, който сякаш е говорел единствено нему, да казва: „Ти не вярваше, че наистина ще те спасят. Хайде, всички знаем кои сме сега. Изобщо никой нямаше да си прави труда да те спасява, приятел…“

Няма изход. Лежи и чакай, лежи неподвижно и безмълвно. Не утихва свистенето в небето. Когато долети, в мрак ли ще дойде или ще донесе своя собствена светлина? А светлината кога ще настъпи, преди или след?

Но вече се е развиделило. Откога е светло? През цялото това време светлината е прониквала заедно със студения утринен въздух полъхващ сега зърната на гърдите му и е започнала да разкрива сборище пияни непрокопсаници, някои униформени други не, стискащи празни или полупразни бутилки, увиснали на столове, сгушени в изстиналата камина или проснати върху всевъзможни дивани, непрахосмукани килими и шезлонги из различните нива на огромната стая, пъшкат, сумтят и хъркат във всевъзможни ритми и тактове, в самообновяващ се хор, а лондонската светлина, зимна и еластична светлина, се усилва между ликовете изобразени върху насечените от вертикални делители прозорци, пронизва увисналите пластове снощен цигарен дим, вече разсейващи се около навосъчените греди на тавана. Всички тези хоризонтално разположени, тези другари по оръжие, изглеждат розови като група холандски селяни, които сънуват своето абсолютно сигурно възкресение през идните няколко минути.

Той е капитан Джефри („Пирата“) Прентис. Увит е в дебело одеяло, на алени, керемидени и оранжеви карета. Усеща черепа си като метален.

Точно над него, на четири метра над главата му, Теди Блоут очевидно възнамерява да падне от хоровия балкон, явно избрал да се изсули тъкмо през мястото, където преди месец някой, под въздействието на величествен пристъп на истерия, бе изпотрошил с ритници две абаносови перила. Сега, в своето вцепенение, Блоут провира бавно през отвора глава, ръце, тяло, докато накрая го задържа само една празна бутилчица от шампанско в задния му джоб, закачила се неизвестно как за нещо.

Пирата вече е успял да седне в тясното ергенско походно легло и да хвърли бърз поглед наоколо. Какъв ужас! Какъв кошмарен ужас… до слуха му долита пращенето от късащ се плат. В Агенция Специални Операции са го обучили на бърза реакция. Той скача от леглото и с един шут го изритва на колелцата му в посока към Блоут, който, падайки отвесно, успява да улучи точно средата му, съпровождан от оглушително дрънчене на пружини. Един от краката на леглото се строшава.

— Добро утро — отбелязва Пирата.

Блоут пуска кратка разсеяна усмивка и, добре увит в одеялото на Пирата, заспива отново.

Блоут е един от съквартирантите в тази разположена недалеч от кея Челси къща, строена през миналия век от Коридон Тросп, добър познат на семейство Росети1, който винаги носел боне на главата и любимото му занимание било отглеждането на билки на покрива (традиция възобновена напоследък от Осби Фийл), много малко от тях достатъчно жизнеспособни, за да устоят на мъглите и сланите, но повечето се завръщали в земята под формата на късчета от чудновати алкалоиди, тор от три наградени на изложения свине уесекска порода настанени там от наследника на Тросп, и придружаващите го окапали листа от множество декоративни дървета разсадени на покрива от по-късни наематели, обогатени с остатъци от несмилаема храна изхвърлена или повърната от отделни чувствителни епикурейци. Цялата тази смес впоследствие напластена от ножовете на годишните сезони в дебел трийсетина сантиметра невероятен черноземен слой в който вирееше всичко и не на последно място банани. Отчаян от военновременния бананов дефицит, Пирата бе решил да построи стъклена оранжерия на покрива и да убеди един приятел, който летеше по маршрута Рио де Жанейро — остров Асунсион — Форт Лами, да открадне за него две-три бананови фиданки, в замяна срещу германски фотоапарат, ако Пирата случайно попадне на такъв при някоя от следващите си бойни задачи, свързани със скокове с парашут.

Пирата е популярен с неговите Бананови Закуски. Тук прииждат сътрапезници от цяла Англия, а някои, дори алергични или открито враждебни към бананите, просто за да наблюдават на живо прилагането на бактериалната политика и как почвата нанизва ядра и вериги в мрежи, чийто строеж е известен единствено Богу, са виждали плодовете да нарастват на дължина до две педи, изумително, но вярно.

Пирата стои в клозета и пикае, без никаква мисъл в главата. После нахлузва вълнен халат, обърнат наопаки, за да не се вижда джоба за цигарите, не че тази маскировка е кой знае колко успешна, и заобикаля топлите тела на приятели, отива до остъклената врата, плъзва се навън, изпъшква, когато студът го удря в пломбите, изкатерва спиралната стълба до градината на покрива и остава неподвижен за минута, загледан в реката. Слънцето все още е под хоризонта. Денят се очертава дъждовен, но засега въздухът е удивително чист. Огромната електростанция и заводът за газ зад нея се очертават съвсем ясно: кристали израснали в колбата на утрото, комини отдушници, кули, тръбопроводи, къдрави струи пара и дим…

— Ххахх — Пирата надава беззвучен рев и гледа как дъхът му се претърколва над парапета — ххахх! — Покривите се клатушкат и подскачат в утрото. Огромните банани на Пирата растат на тежки гроздове, сияйно жълти, влажно зелени. Неговите другари долу точат лиги насън за Бананова Закуска. Този превъзходно изпран ден следва да бъде не по-лош от другите.

А ще бъде ли? Далеч на изток, ниско в розовото небе, току-що е проблеснало нещо много ярко. Сигурно нова звезда, иначе едва ли би забелязал. Той се обляга на парапета и гледа. Искрящата точка вече е преминала в къса бяла вертикална линия. Трябва да е някъде над Северно море… във всеки случай не по-близо… Под нея ледени простори и студеното петно на слънцето…

Какво е това? Такива неща са необичайни. Пирата все пак знае какво е. Виждал го е на филм, само преди около две седмици… това е инверсионна следа. Вече се е издигнала с един пръст. Но тя не е от самолет. Самолетите не ги изстрелват вертикално. Това е новата, и засега свръх секретна, германска ракетна бомба.

„Входяща поща“. Прошепна ли това, или само го помисли? Той пристяга опърпания колан на халата. Всъщност, предполага се, че обсегът на тези джаджи е повече от 320 километра. А инверсионна следа дълга 320 километра просто не може да има, нали?

О! О, да: иззад земната крива, по-далеч на изток, току-що изгрялото слънце, ето там, над Холандия, осветява отработените от ракетата газове, капки и кристали, и те блестят ясно видими по протежение над цялото море…

Бялата линия рязко прекратява своето издигане. Навярно е прекъснато подаването на гориво, край на изгарянето, каква е тяхната дума… Brennschluss2. Ние нямаме термин за това. Или ако има, е засекретен. Долната част на линията, първоначалната звезда, вече е започнала да избледнява в оранжево-червената зора. Но ракетата ще бъде тук преди Пирата да види изгрева на слънцето.

Следата виси в небето, размазана и леко разкъсана в две-три посоки. Ракетата, преминала към чиста балистика, вече се е издигнала по-високо. Но сега е невидима.

Не трябва ли да направи нещо той… Да се свърже с оперативния щаб в Станмор, те навярно вече са я засекли на радарите, покриващи Ламанша. Не: всъщност няма време. От Хага до тук е по-малко от пет минути (за толкова време ще успее да отиде само до чайната на ъгъла… слънчевата светлина стига до планетата на любовта… Изобщо няма достатъчно време.) Да изтича на улицата? Да предупреди останалите?

Да набере банани. Пристъпвайки тежко по черния компост той тръгва към оранжерията. Има усещането, че след малко ще се насере. Набралият сто километра височина реактивен снаряд сигурно вече е достигнал върха на своята траектория… и започва да се спуска… ето…

Дневната светлина пронизва фермите на покрива, млечнобелите стъкла пропускат благотворно сияние надолу. Възможно ли е да има зима — дори настоящата — достатъчно сива, за да състари това желязо, притежаващо способността да пее на вятъра, или да замъгли прозорците, отварящи се към друг годишен сезон, колкото и измамно да е съхранен той?

Пирата поглежда часовника си. Разположението на стрелките не му говори нищо. Порите на лицето му са настръхнали. Той изпразва мозъка си от всякаква мисъл, — типичен десантнически похват — пристъпва сред влажната горещина на своята бананерия и, подхванал полите на халата, за да има къде да оставя плодовете, започва да отбира най-узрелите и най-хубавите. Позволява си лукса да брои само банани и обикаля бос сред тези жълти полилеи, в този тропически сумрак…

Отново навън, посред зимата. Инверсионната следа е напълно изчезнала от небето. Потта на Пирата лежи върху лицето му почти леденостудена.

Запалва бавно цигара. Няма да чуе пристигането й. Тя лети със свръхзвукова скорост. Първото известие от нея е взривът. После, ако все още си наблизо тук и жив, чуваш звуците на долитането й.

Ами ако удари точно — ах, не — за част от секундата ще трябва да почувстваш как самият й връх, заедно с цялата ужасяваща маса, се стоварва върху темето ти…

Пирата сгърбва рамене и понася бананите надолу по извитата като тирбушон стълба.

□ □ □ □ □ □ □

Прекосява застлания със сини плочки вътрешен двор и влиза в кухнята. Установеният ред: включвам американския блендер, спечелен миналото лято на покер от един янки, открити залози на масата, офицерските квартири някъде на север, сега вече изобщо не помня къде… Нарязвам няколко банана на парчета. Приготвям кафе в електрическата кафеварка. Изваждам мляко от хладилника. Пасирам ’наните в млякото. Чудесно. Ще изолирам и замажа всичките корозирали от пиячката стомаси в Англия… Разтапям лъжичка маргарин в тенджерката, засега мирише добре, не е гранясал. Обелвам още банани и ги нарязвам по дължина. Маргаринът вече цвърти, слагам дългите резени. Запалвам фурната, ффупп, някой ден ще ни хвърли всичките във въздуха, о, ха, ха, да. Обелените цели банани на скарата, веднага щом се нагрее. Да намеря бели ружи…

Олюлявайки се влиза Теди Блоут, увит презглава в одеялото на Пирата, подхлъзва се бананова кора и друсва по задник на пода.

— Щях да се претрепя — смотолевя Теди.

— Тази услуга ще ти я направят немците. Познай какво видях от покрива.

— Онази Фау-2 в полет, а?

— Точно така, А 43.

— Зърнах я от прозореца. Преди десетина минути. Някак странно изглеждаше, нали? А после нито звук, а? Сигурно не е долетяла. Паднала е в морето или там някъде.

— Значи преди десет минути? — Опитва да разпознае времето по часовника.

— Най-малкото. — Седнал на пода, Блоут пропъхва банановата кора в илика на пижамата, като цвете в бутониера.

Пирата отива до телефона и все пак звъни в Станмор. Налага се да мине през обичайната дълга и предълга процедура, но е уверен, че е спрял вече да вярва в ракетата, която бе видял. Вместо него Бог я бе откъснал като стоманен банан от нейното безвъздушно небе.

— Тук е Прентис. Да сте чували някакво пиукане откъм Холандия, преди малко? Аха. Аха. Да, видяхме я. — Това може да убие всякакво желание на човек да гледа изгревите на слънцето. Пирата оставя слушалката. — Изгубили са я някъде над бреговата линия. Наричат го преждевременен Brennschluss.

— Горе главата, не се отчайвай — Теди пълзи обратно към потрошеното легло. — Ще дойдат и други.

Ах този симпатяга Блоут, винаги намира добра дума за утешение. А през няколкото секунди, докато чакаше да говори със Станморския оперативния щаб, Пирата мислеше, Опасността премина, Банановата Закуска е спасена. Но това е само отлагане, нали? Ще долитат и други и всяка от тях с голяма вероятност да се стовари право върху главата му. Никой от двете страни на фронта не знае точно още колко повече. Ще трябва ли да спрем да наблюдаваме небето?

Осби Фийл стои на хоровия балкон, хванал с една ръка вероятно най-големия Пиратов банан, така че той стърчи през цепката на раираното му пижамено долнище, а с другата ръка поглажда масивната жълтеникава извивка и отправя към тавана триоли в такт четири четвърти, приветствайки зората със следните стихчета:

Има и втори куплет, но преди още подскачащия Осби да го започне, той бива връхлетян и здравата набъхтан от Бартли Гобич, Дековърли Покс и Морис („Саксофона“) Рийд между другите и отчасти от неговия як банан. В кухнята бели ружи купени от черния пазар се плъзгат лениво в сироп на Пиратовата водна баня и скоро започват гъсто да бълбукат. Вари се кафе. На дървена клубна табела, дръзко и посред бял ден открадната от пияния Бартли Гобич, с все още оцелял издълбан надпис МЕХАНИК И КАНДЖА, Теди Блоут кълца банани с огромен сгъваем нож, изпод чието нервно острие Пирата загребва с една ръка кремавото пюре и го изсипва върху вафлено тесто, еластизирано с пресни кокоши яйца, които Озби Фийл е обменил срещу равен брой топки за голф, по-дефицитни тази зима от истинските яйца, а с другата ръка, хванала телена разбивачка, смесва умерено бавно плодовата маса с тестото, докато навъсеният Осби, отпивайки често-често от мъничка бутилка от мляко пълна с разредено уиски Ват 69, собственолично наглежда бананите в тигана и на скарата. До изхода към синия вътрешен двор Де Ковърли Покс и Хоакин Стик стоят до бетонно мащабно копие на Юнгфрау4, — което някой ентусиаст още през 1920^-те моделирал и отливал усърдно цяла година, преди да осъзнае, че е прекалено голямо и не може мине през никоя врата — и удрят склоновете на знаменитата планина с червени гумени грейки пълни с кубчета лед, за да го натрошат на ситно за Пиратовите бананови фрапета. С техните двудневни четини, сплъстени коси, кървясали очи и миазмено противен дъх, Де Ковърли и Хоакин приличат на каталясали от умора богове, бичуващи мързелив ледник.

Навсякъде из апартамента други събутилници се измъкват изпод одеяла (един от тях обезветрява своето, сънувайки парашут), пикаят в мивките на банята, оглеждат се ужасени и обезсърчени в увеличаващи вдлъбнати огледала за бръснене, с неясни планове за деня плискат с вода лица и редеещи коси, борят се с портупеи, с вече изтръпнали от умора ръце натриват обувки с мазнина в подготовка за следобедния дъжд, припяват откъси от популярни шлагери, чиито мелодии невинаги са им познати, лежат върху проникналите през прозорците слънчеви петна внушавайки си, че там е по-топло, колебливо подхващат служебни разговори в подготовка за предстоящите след по-малко от час работни задачи, сапунисват лица и шии, прозяват се, чоплят носове, преравят скринове и шкафове за пиячка, която да избие неочаквания и напълно безпричинен махмурлук от снощи.

Сега във всички стаи вонята на застоял снощен цигарен дим, алкохолни изпарения и пот бива постепенно изместена от крехкия бананов аромат на Закуската: всепроникващото ухание на цветя, по-изненадващо от багрите на зимното слънце, надделява не толкова с груба острота или обем, а с витиеватата сложност на молекулните плетеници и споделя тайната на илюзиониста — макар и твърде рядко да бива заявявано тъй пределно ясно на Смъртта да върви по дяволите — а именно че живите генетични вериги се оказват толкова заплетени щото дори притежават способността да запазват някое човешко лице в продължение на десет или двайсет поколения… така че същото упорито структурно отстояване дава възможност на банановия аромат в това военновременно утро да витае, завладява, побеждава и тържествува. Има ли някаква причина да не бъдат отворени всички прозорци, да не бъде позволено на ласкавия благоуханен воал да обгърне целия квартал Челси? Като заклинание срещу падащи предмети…

С тракане на столове, обърнати снарядни сандъци, пейки и отоманки, Пиратовата банда се събира край бреговете на обширната банкетна маса — южен остров отстоящ на един-два тропика от студените средновековни фантазии на Коридон Тросп — чийто орехово фурнирован плот с възвишения от спираловидно завихрени тъмни шарки е отрупан с бананови омлети, бананови сандвичи, бананови кексове, бананово пюре скулптирано във формата на изправен на задните крака британски лъв и замесено с яйца в тесто за пържени филии, изстискано през шприц върху потрепващите кадифени простори на бананово-млечно желе в надпис C’est magnifique, mais ce n’est pas la guerre (приписван на един френски наблюдател на Атаката на леката кавалерия5), възприет от Пирата за негов девиз… високи шишенца с белезникав бананов сироп за обливане на бананови вафли, огромно глазирано гърне с див мед и ферментиращи още от лятото нарязани банани и мускатови стафиди, от което в това зимно утро присъстващите загребват канчета с пенлива бананова медовина… бананови кроасани и бананови пелмени, бананово-овесена каша, бананов конфитюр, бананов хляб и банани фламбирани с отлежал коняк, конфискуван от Пирата миналата година от една изба в Пиренеите, съдържаща между другото и таен радиопредавател…

Издрънчава телефонен звън и, като пронизително двойно металическо изпърдяване, с лекота разсича стаята, махмурлука, тракането на чинии, бърборенето по работа и злорадото кискане, и Пирата знае със сигурност, че е за него. Блоут, който стои най-близо до телефона, вдига слушалката, с изискано застинала във въздуха вилица с набучени глазирани банани. Пирата отпива последна глътка медовина, усеща изтичането й надолу през клапите на гърлото му като време, време обхванато от лятна безметежност, и преглъща.

— Работодателят ти е.

— Не е честно — изпъшква Пирата. — Още не съм си направил утринните лицеви опори.

Гласът, който е чувал само веднъж преди — миналата година на оперативка, ръцете и лицето затъмнени, анонимен сред дузина други слушатели — осведомява Пирата, че в Гринич6 го чака съобщение, адресирано до него.

— Пристигна по много забавен начин — добавя пронизителният сърдит глас. — Моите приятели не са чак толкова умни. Всичката ми кореспонденция обикновено идва по пощата. Нали ще дойдете да го получите, Прентис?

Слушалката изтрещява оглушително, връзката е прекъсната и сега вече Пирата знае къде е паднала тазсутрешната ракета и защо не е избухнала. Входяща поща, наистина. През образувалите се от слънчевите лъчи решетки той гледа втренчено надолу към трапезарията, към тъпчещите се с банановото изобилие сътрапезници и гладнишкото им тлъстозвучно мляскане заглъхва някъде в утринното пространство между тях и него. Сто и седемдесет километра, тъй внезапно. Самотата, дори попаднала в мрежата на тази война, може, когато пожелае, да го стисне за сляпото черво и безцеремонно да го разчувства, както сега. Пирата отново е някъде отвъд прозореца и наблюдава как непознати хора закусват.

Ординарецът му ефрейтор Уейн го откарва с очукана зелена „лагонда“ на изток, през моста Воксхол. Колкото по-високо се издига слънцето като че ли утрото застудява повече. И все пак започва заоблачаване. На пътя се изсипва група американски сапьори и тръгва с песен да разчиства околните развалини:

Не, те се правят на народници7, но аз зная, че са от Яш, от Кодряну, негови хора, хора от Легиона8, те… те ще убиват за него — дали са клетва! Опитват се да ме пречукат… Трансилвански унгарци, знаят заклинания… шепнат си ги нощем… Аха, мамка му, хе, хе, Пирата отново е връхлетян от Състоянието и, както обикновено, когато най-малко го очаква. Можем да споменем и че голяма част от това, което досиетата определят като Пирата Прентис, представлява неговия удивителен талант, най-общо казано, да се вмъква в чужди фантазии: всъщност той притежава способността да поема бремето на тяхното изживяване и управление, в дадения случай надзора върху фантазиите на румънски роялист в изгнание, който може да се окаже потребен в близкото бъдеще. Изключително полезна дарба според преценката на Фирмата: в такова време психически здравите лидери и други исторически фигури са просто незаменими. Какъв по-добър начин да ги разтовариш от излишните тревоги, от намирането на човек, който да ги отмени от направляването на техните изнурителни дребнави мечти… да живее сред опитомените зелени светлини на техните тропически убежища, настанен в техните облъхвани от бриза плажни къщички, да пие коктейли от техните високи чаши, да сменя често-често мястото си тъй, че да бъде винаги с лице към входа на техните заведения, да не допуска терзания на невинността им свръх това, което тя вече е успяла да изстрада… да получава ерекции вместо тях при атаките на неуместни според докторите мисли… да го плаши всичко, от което не може да си позволи да изпитва страх… при упоменаването на думите на П. М. С. Блакет9: „Само с емоционални изблици не можеш да водиш война“. Просто тананикай глупавата мелодийка, която са те научили, и гледай да не прецакаш нещата:

[Сега под акомпанимента на множество туби и четиризвучие на тромбони]

После, докато оркестърът свири втори рефрен, той наистина ще заподскача напред-назад, с високо вдигнати колена, размахвайки бастунче с дръжка във формата на главата на У. К. Фийлдс10, с нос, цилиндър и всичко останало, и определено способен на всевъзможни магии. Съпровождан от фантасмагория, истинска фантасмагория устремена към екрана над главите на публиката по тесните релси на елегантен викториански декор, напомнящ профил на шахматен кон, замислен чудновато, но не вулгарно — после пробягва обратно, напред-назад, и образите често променят своите размери тъй бързо и непредсказуемо, че от време на време цветовете се преливат или както е думата, има вероятност заедно с розовото да зърнеш и малко отровно зелено. Сцените пресъздават най-ярките моменти от Пиратовата кариера на заместник-фантазьор, и ни връщат към времето, когато той изобщо не се разделяше със знака на Младежкото Безразсъдство11 стърчащ под формата на ясно забележим типичен за синдрома на Даун цициноподобен връх право от средата на темето му. От известно време Пирата бе осъзнавал, че определени сънувани от него епизоди всъщност не биха могли да бъдат лично негови. Това не бе настъпило в резултат от щателен анализ на съдържанието им проведен в будно състояние, а просто защото той го знаеше. Но после настана денят, когато за първи път срещна действителния собственик на съня, който му се бе присънил на него, на Пирата: край чешмичка-фонтанче в парка, много дълга права редица от пейки, усещане за море току зад равно причесания венец от ниски кипариси, сив чакъл по алеите на вид мек като периферията на бомбе, и се появява този раздърпан и олигавен дрипел, именно такъв какъвто винаги те е страх да срещнеш, спира и се втренчва в две скаутки, опитващи да регулират водната струя. Те се бяха навели, дръзките му палавнички, без да съобразяват, че по този начин разкриват част от опнатите бели памучни пликчета, и закръглените извивки на пухкавите им задничета бяха удар по Гениталния Мозък, колкото и да бе замаян. Бродягата се изкиска, развъртя пръст към момичетата, после хвърли поглед към Пирата и смотолеви нещо удивително: „А? Скаутките захващат да помпят вода… и ще чуеш жарката кипяща нощ… а?“, напълно определено вторачен само в Пирата, сега вече без никакви преструвки… Именно тези думи бе сънувал Пирата онази сутрин, тъкмо преди да се пробуди, те представляваха част от обичайния списък на награди за едно Състезание станало прекалено многолюдно и опасно поради някакво вътрешно вмешателство на изрисувани с въглен улици… не бе успял да го запомни точно… вече изплашен до припадък, той отвърна: „Махай се или ще извикам полиция“.

Това реши непосредствения му проблем. Но рано или късно ще дойде време, когато някой друг ще разкрие неговата дарба, някой, за когото тя ще е от значение. Пирата също имаше своя отдавнашна лична фантазия, по-скоро мелодрама в стил Йожен Сю12, в която някоя дакоитска13 или сицилийска организация го похищаваше и използваше за своите неназовани отвратителни цели.

В 1935 година му се бе случил първият епизод извън каквото и да е състояние на изследван разпознаваем сън — по време на неговия Киплингов Период14, накъдето и да погледнеш все отвратителни судански доброволци, сред армията вилнеят дракункулоза и лайшманиоза15, вече цял месец няма бира, радиото заглушавано от други Сили, които, един Бог знае защо, бяха пожелали да бъдат господари на тези противни чернокожи, целият фолклор заличен и невалиден, няма никакъв Кари Грант16 да се майтапи и прави всевъзможни лудории, да насипва слонски успокоителни в купите с пунш… няма дори никакъв Арабин с Голям Мазен Нос, върху който да се празниш както е в онази тъжна песничка известна на всеки кашик… и напълно в реда на нещата, в четири часа на един нацвъкан от мухи следобед, ококорен, обгърнат от сладката воня на гниещи динени кори, точно по време на седемстотин и седем милионното повторение на единствената грамофонна плоча в базата, Санди Макферсън изпълнява на орган „Смяна на караула“17, Пирата изживя разкошен ориенталски епизод: необезпокояван от никого прескача оградата и се промъква в Забранения Квартал. Там попада на оргия вдигната от един още непризнат Месия, и когато погледите им се срещат, разбира, че самият той е неговият Йоан Кръстител, неговият Натан от Газа18, и че именно той трябва да убеди Месията в неговата Божественост, да обяви официално на хората за неговото възшествие, да го обича неблагочестиво и в Името на онова, което е самият Месия… това не би могла да бъде ничия друга фантазия освен на Х. А. Лоуф. Във всяко подразделение има поне по един Лоуф. Това е човекът, дето все забравя, че мюсюлманите не обичат да бъдат снимани на улицата… Лоуф е този, който в търсене на цигари взема куртката ти, преравя джобовете, намира неполагащата се по устав единствена цигара, запалва я посред бял ден в столовата, където после се мотае и, залитайки с блуждаеща усмивка, се обръща на малко име към сержанта командир на военната полиция. И естествено, когато Пирата прави грешката да провери фантазията и да получи потвърждение за нея от Лоуф, почти веднага за това научава и висшето началство. Съответно информацията бива вписана в досието му и в края на краищата Фирмата в Своето неуморно търсене на подходящи за вербуване таланти ще го повика на Уайтхол19, за да могат нейни представители да наблюдават — иззад лазурните сукнени пространства и масите застлани с военни карти изобразяващи страховити щабни маневри — неговите бълнувания, халюцинации и трансови състояния, да гледат как изцъклените му облещени очи разчитат древни, отдавна издълбани в собствените им очни гнезда текстове…

Първите няколко пъти нищо не се получи. Тоест фантазиите бяха О.К., но принадлежаха на незначителни хора. Но Фирмата е търпелива, защото Те са насочени към Дългосрочна Перспектива. Най-после, една типична шерлокхолмсовска лондонска вечер Пирата бе доловил несъмнения мирис на газ от угаснал уличен фенер и от мъглата се появи гигантски органоподобен силует. Внимателно, стъпка по чернообувна стъпка, Пирата приближи фигурата. Тя започна бавно като охлюв приплъзване насреща му, оставяйки по паважа някаква слизеста лъскавина от улична диря, която не би могла да бъде от мъглата. Разделяше ги прелез, който Пирата, бидейки малко по-бърз, достигна първи. Изпаднал в ужас той се олюля назад, обратно назад през пресечката — но такива разпознавания имат гарантирана необратимост. Това беше гигантска Сливица20. С размерите най-малко на катедралата Свети Павел и нарастваща все повече от час на час. Смъртна опасност грозеше Лондон, а навярно и цяла Англия!

Същото лимфатично чудовище веднъж беше блокирало именитата носоглътка на лорд Блатърард Осмоу, който по онова време оглавяваше сектор „Нови Пазар“ в Министерството на външните работи, твърде скромно възмездие за предишния век на британска политика по Източния Въпрос, предвид факта, че на този незначителен санджак21 някога бе висяла изцяло съдбата на Европа:

Известно време дузина твърде съблазнителни млади танцьорки от кордебалета, игриво натъкмени с кожени хусарски шапки и високи ботуши, подскачат насам-натам, докато в друг квартал лорд Блатърард Осмоу бива погълнат от своята нарастваща Сливица, някакво ужасяващо преобразувание на клетъчната плазма, което медицината от едуардовата епоха22 не е в състояние да обясни… Скоро по площадите на Мейфеър23 започват да се търкалят бомбета и цилиндри, около лампите на кръчмите в Ист Енд безстопанствено висят облаци евтин парфюм, Сливицата продължава своите безчинства, обаче не поглъща безразборно жертвите си, не, сатанинската Сливица има генерален план, тя подбира само отделни полезни за нея личности — има нови избори, от чужбина биват предявени претенции към Англия тук, които запращат Министерството на вътрешните работи в истерична и болезнена нерешителност… никой не знае какво да прави… последва апатичен опит да бъде евакуиран Лондон, кортежи от черни файтони наподобяващи масивно мравчено шествие трополят по ажурни мостове, наблюдателни аеростати висят в небето: „Засякохме я в Хампстед Хийт24, седи си и диша, като… вдишва, издишва…“ „Чува ли се нещо отдолу?“ „Да, просто ужасно е… сякаш някакъв колосален нос всмуква и изпуска сополи… чакай малко, сега тя… започва да… не… о, Господи, не мога да го опиша, толкова е отвратител…“ съединителният кабел е скъсан, връзката е преустановена, балонът отлита високо в синьо-зелената зора. От Кавендишката лаборатория пристигат екипи да обградят целия квартал с огромни магнити, електродъгови клеми, ламаринени табла за управление, нацвъкани с копчета, ръчки и циферблати, идва армията в пълно бойно снаряжение, с бомби с най-новия смъртоносен газ — Сливицата бива взривявана, блъскана с електрошокове, тровена, тук-там променя своята окраска и форма, високо над дърветата се издуват жълти липоми25… осветен от светкавиците на журналистическите фотокамери изключително гнусен зелен псевдопод26 пропълзява към войсковия кордон и внезапно, пльок!, унищожава целия наблюдателен пост с потоп от някаква отвратителна оранжева слуз, в която нещастните хора биват погълнати и смлени, обаче те не крещят, а всъщност се смеят, явно се забавляват, приятно им е…

Задачата на Пирата/Осмоу е да установят връзка със Сливицата. Понастоящем обстановката е стабилизирана, Сливицата заема целия парк Сейнт Джеймс, историческите сгради са разрушени, правителствените учреждения преместени, но са тъй разпръснати, че връзката между тях е крайно несигурна и непостоянна — пощальоните биват прихващани по пътя от твърдопъпчестите флуоресцентно-бежови пипала на Сливицата, телеграфните жици се късат когато й скимне. Сутрин лорд Блатърард Осмоу, с бомбе на главата и чанта в ръката, трябва да прави ежедневното посещение на Сливицата. Което му отнема толкова много време, че той е започнал да пренебрегва Новопазарския санджак и Министерството на външните работи е обезпокоено. През 1930-те се обръщаше сериозно внимание на политическото равновесие и дипломатите до един страдаха от балканозис, шпиони с чуждестранни смесени имена щъкаха навсякъде из остатъците от Отоманската империя, шифровани съобщения на дузина славянски езици биваха татуирани над оголените горни устни, върху тях агентите пускаха мустаци, които можеха да бъдат обръсвани само от упълномощени за целта офицери-криптографи, а пластичните хирурзи на Фирмата присаждаха кожа върху съобщенията… устните на тези хора представляваха палимпсести27 от тайна, нашарена с белези и неестествено бледа плът, и по това всички те се разпознаваха един друг.

Така или иначе, Нови Пазар си оставаше един мистичен кръст28 върху дланта на Европа и МВнР най-после реши да се обърне към Фирмата за помощ. Фирмата знаеше подходящия човек за тази работа.

Близо 2½ години всеки ден Пирата ходеше при Сливицата в парка Сейнт Джеймс. Това почти го бе докарало до полуда. Въпреки че бе успял да измисли някакво подобие на развален английски, посредством който можеше да общува със Сливицата, за съжаление той не беше оборудван носово, за да възпроизвежда ясно звуците и задачата се оказа ужасно трудна. Докато двамата със Сливицата гъгнеха и сумтяха, доколкото им бе възможно, психиатри в черни костюми с предълги сака, почитатели на д-р Фройд, за които на Сливицата хич не й пукаше, се катереха по стълби опрени на противния й сивкав хълбок и насипваха от новото чудотворно лекарство хероин — на смени мъкнеха пълни корита с белия прах нагоре по стълбите и го ръсеха по пулсиращото същество-жлеза и върху зловещо бълбукащите във вдлъбнатините му микробни токсини, без никакъв видим резултат (макар че кой знае какво й е било на Сливицата, а?).

Но лорд Блатърард Осмоу най-после можеше да посвети цялото си време на Нови Пазар. В началото на 1939 година го бяха намерили в дома на една виконтеса, мистериозно задушен във вана пълна с тапиоков крем. Някои бяха видели в това ръката на Фирмата. Минаха месеци, започна Втората световна война, минаха години, а от Нови Пазар не се чуваше нищо. Пирата Прентис бе спасил Европа от Балканския Армагедон, за който, замаяни от неговата грандиозност, бяха мечтали старците в леглата си — все пак не и от Втората Световна война, разбира се. Обаче по това време Фирмата отпускаше на Пирата вече само микроскопични хомеопатични дози спокойствие, колкото да поддържа защитните му сили, ала недостатъчно, за да го отрови.

□ □ □ □ □ □ □

Теди Блоут е в обедна почивка, но днес обедът ще бъде, пфуй, обвит във восъчна хартия подгизнал бананов сандвич, който той бе пъхнал в стилната си чанта от кенгурова кожа и настанил между разните вещи — миниатюрна шпионска фотокамера, бурканче с восък за мустаци, тенекиена кутийка с лакрични, ментолови и люти „бонбони Мелоидс за кадифен глас“, слънчеви очила със златни рамки а ла генерал Макартър направени по рецепта на офталмолог, две еднакви сребърни четки за коса, всяка във формата на пламтящ меч ВКСЕК29, изработени специално за него от „Гарард“30 по поръчка на мамчето, които той смята за много изискани.

Неговата цел в този дъждовен зимен обед е сива каменна градска къща, нито голяма, нито достатъчно стойностна исторически, за да фигурира в какъвто и да е пътеводител, разположена малко по-назад, така че не се вижда от площад „Гроувнър“31, донякъде встрани от официалните исторически забележителности на столицата. Когато пишещите машини замлъкват (в 8:20 и други митически часове), ако в небето няма американски бомбардировачи и движението по Оксфорд Стрийт не е прекалено натоварено, отвън долита пиукането на зимуващите птици, струпани около подготвените от момичетата хранилки.

Уличният плочник е хлъзгав от ръмящия дъжд. Мрачно, усилно, главоболно, замаяно от никотинов глад и киселини в стомаха пладне е, милион бюрократи усърдно кроят смърт и някои даже съзнават какво замислят, много вече са обърнали втория или трети коктейл или бира, което създава определено песимистична атмосфера тук. Но докато минава през входа, ограден с чували пясък (временни пирамиди издигнати за задоволяване на потомството на любопитните богове) Блоут изобщо не усеща нищо подобно, защото е прекалено зает с обмислянето на достоверни оправдания ако случайно го хванат, което е малко вероятно, нали…

Момичето в приемната, добродушна на вид очилата служителка на СТС32 издува балончета с дъвката в устата си и го отпраща с махане на ръката към стълбището за нагоре. Адютанти в мокри вълнени униформи, тръгнали за щабни оперативки или към тоалетните, явно след час-два сериозно пиене, му кимат пътьом, всъщност без да го поглеждат, физиономията му е известна и позната, на кого беше приятел, не са ли състуденти от Оксфорд, на онзи лейтенант дето работи по-надолу по коридора, в ПОЧИТ…

Старата къща е била многократно подразделяна от военните копторотворци. ПОЧИТ е съкращение от Палата, Одити, Численост, Източници, Тевтония. Тя представлява хартиен лабиринт опушен от наслояван с години цигарен дим, в момента почти празен, разнообразѐн с високи като надгробни паметници черни пишещи машини. Подът е застлан с мръсен линолеум, прозорци няма: осветлението е жълтеникаво, евтино, безмилостно. Блоут надниква в канцеларията на стария си приятел от оксфордския „Джизъс Колидж“ лейтенант Оливър („Галопа“) Мъкър-Мафик. Празна е. Галопа и американецът са излезли да обядват. Добре. Хайде сега да извадим фотоапарата, да включим настолната лампа и да нагласим рефлектора ето така…

Подобни кабинки сигурно има из целия ЕТВД33: само три опушени изподраскани кремави талашитени стени и без собствен таван. Галопа споделя своята кабинка с един американски колега, лейтенант Тайрън Слотроп. Бюрата им са разположени под прав ъгъл, така че пряк визуален контакт между тях има само при съпроводено от скърцане на стола завъртане на около 90º. Бюрото на Галопа е чисто и подредено, а върху това на Слотроп цари невъобразима бъркотия. От 1942 година не е било почиствано до първоначалната дървесна повърхност. Всичко по него е напластено на почти отделни слоеве върху основа от равномерно поръсена по дъното бюрократична смегма, съставена от милиони миниатюрни кафеникави и червени люспи от гума за изтриване, стружки от подострени моливи, изсъхнали петна от кафе или чай, следи от захар и „Мляко за дома“, изобилие от цигарена пепел, много фини черни нишки изпаднали от лентите на пишещата машина, разлагащо се библиотечно лепило, натрошени и смлени на пудра аспирини. Върху тях следват разпръснати кламери, камъчета за запалка „Зипо“, гумени лентички, скобички за телбод, фасове и смачкани пакети от цигари, разпилени кибритени клечки, карфици, писци за перодръжки, къси моливчета от всевъзможни цветове включително и дефицитните бежов и светловиолетов, дървени лъжички за кафе, пастили за гърло марка Хлъзгав бряст производство на компанията „Тейър“ изпратени чак от Масачузетс от Налин, майката на Слотроп, парчета лепенка скоч, канап, тебешир… а над тях пласт забравени паметни записки, празни жълтеникавокафяви продоволствени книжки, телефонни номера, оставени без отговор писма, разпарцаливени листа индиго, надраскани набързо акорди за хавайска китара за дузина песни включително Войничето Джони си намери роза в Ирландия34 („Направил е някои много елегантни аранжименти — докладва Галопа. — Като американски Джордж Формби35 е, ако можеш да си представиш нещо такова“, — но Блоут бе решил, че е по-добре да не опитва да си го представя), празно шишенце от тоник за коса „Кремъл“, изгубени парчета от различни пъзели, на които са изобразени кехлибареножълто ляво око на ловно куче порода ваймаранер, зелени кадифени гънки на вечерна рокля, тъмносиви жилки на далечен облак, оранжев ореол на експлозия (може би залез), нитове по обшивката на „Летяща крепост“36, вътрешната страна на бедрото на нацупена красавица от плакат… няколко стари Ежеседмични Разузнавателни Сводки от сектор Военно Разузнаване, спираловидно извита като тирбушон скъсана струна от хавайска китара, кутийки с лепкави хартиени звездички в различни цветове, части от фенерче, капак от кутия вакса за обувки марка „Самородно злато“ в който Слотроп от време на време разглежда своето мътно жълтеникаво отражение, произволен брой справочници от намиращата се по-нататък по коридора библиотека на ПОЧИТ — немски политехнически речник, Специален справочник на МВнР или Градски план — и обикновено някъде там, освен ако не е откраднат или изхвърлен, вестник „Нюз оф дъ уърлд“: Слотроп е предан читател.

На стената до бюрото на Слотроп е закачена карта на Лондон, с която в момента Блоут е зает, снима я с миниатюрния си фотоапарат. Чантата му е разтворена и кабинката започва да изпълва с аромат на зрели банани. Дали да не запали цигара, та да замаскира тази миризма?, въздухът в кабинката не помръдва и веднага ще се досетят, че някой е бил тук. Достатъчни са му четири кадъра, щрак-ссссст-щрак, колко се е отракал — надникне ли някой, просто хвърля фотоапарата в чантата и там банановият сандвич омекотява падането — издайнически звуци или вредно претоварване, за него е все едно.

Все пак жалко е, че който и да финансира тази дребна лудория, не ще да се бръкне за цветна лента. Блоут се чуди дали снимките ще излязат по-добри, макар и да знае, че няма кого да попита за това. Залепените върху картата на Слотроп звездички обхващат целия възможен багрови спектър, започвайки със сребриста (отбелязана като Дарлийн), която дели съзвездието със зелената за Гледис и златистата за Катрин, и след това погледът се прехвърля на Алис, Долорес, Шърли, два броя Сали, тук цветовете са предимно сини и червени — една групичка близо до Тауър Хил37, виолетова плътност около Ковънт Гардън, мъглявинен поток преминава през Мейфеър, Сохо, по-нататък през Уембли и стига чак до Хампстед Хийт — във всички посоки се разпростира тази гланцова, пъстроцветна и тук-там олющена небесна твърд, Каролини, Марии, Ани, Сюзани, Елизабети.

Но цветовете навярно са просто случайно подбирани, не са закодирани. Вероятно момичетата дори не са истински. След няколкоседмични опити да изкопчи нещо от Галопа с привидно небрежни въпроси (знаем, че сте били съученици, но е прекалено рисковано да го въвличаме), Блоут може само да докладва, че Слотроп се е заел със съставянето на тази карта миналата есен, малко след като по нареждане на ПОЧИТ е започнал да прави огледи на попаденията на ракетите-бомби и очевидно е разполагал с достатъчно време в странстванията си из тези квартали на смъртта, което да посвети на хойкане по жени. Ако съществува определена причина за лепенето на хартиените звездички през няколко дни, той не е дал обяснение. Изглежда не е за самореклама, защото Галопа е единственият, който изобщо поглежда от време на време картата и то предимно с чувството на дружелюбен антрополог: „Някакво безобидно американско хоби — споделя той на приятеля си Блоут. — Навярно за да държи всички тях на отчет. Светските му връзки са доста заплетени.“ След което започва да разправя историята за Лорейн, Джуди, полицая-хомосексуалист Чарлс и пианото в склада за мебели, или за фантастичния маскарад с участието на Глория и съблазнителната й майка, за залози от по една лира за мача Блекпул: Престън Норт Енд38, за нецензурния вариант на коледната песен „Тиха нощ“, за благоприятна и навременна мъгла. Обаче нито една от тези приказки всъщност не разяснява кой знае колко целите на хората, на които Блоут докладва…

Готово. Блоут привършва. Ципът на чантата е затворен, лампата е изключена и върната на мястото й. Сигурно ще има време да завари Галопа в „Механик и канджа“ да изпият по някоя друга бира. С каменна физиономия Блоут се провира на анемичната жълта светлина обратно през талашитения лабиринт сред наплива на влизащи момичета с галоши, навъсен, сега не е време за глезотии и цуни-гуни, все още му предстои да направи ежедневната доставка…

□ □ □ □ □ □ □

Вятърът духа на югозапад и барометърът пада. Още е ранен следобед, но под струпаните дъждовни облаци притъмнява като вечер. Тайрън Слотроп също ще бъде застигнат от дъжда. Денят бе преминал в продължителна идиотска гонитба чак до нулевата географска дължина39 и както обикновено нямаше нищо за гледане. Предполагаше се, че това е поредната преждевременна експлозия във въздуха, отломките от горящата ракета разпръснати на много километри наоколо, повечето от тях паднали в реката, само едно парче с що-годе запазена форма, но когато Слотроп пристигна, то вече бе изцяло заобиколено от плътен кордон, какъвто не бе виждал досега, и плюс това крайно несговорчив. Меки избелели барети на фона на тъмносивите облаци, автомати Марк ІІІ Стен нагласени за стрелба на откос, широки мустаци покриващи от край до край грамадни горни устни, напълно отсъстващо чувство за хумор — абсолютно никаква възможност за който и да е американски лейтенант да хвърли само един поглед, не и днес.

Във всеки случай ПОЧИТ е беден родственик на съюзническото разузнаване. Поне този път Слотроп не е сам и за него остава слабата утеха да види как колегата му от Британското техническо разузнаване, а след това даже и неговия началник-отдел, с кола „Улзли Уосп“ модел ’37 година, пристигат разтревожени на мястото и също биват отпратени. Ха! И двамата оставят без отговор любезното кимане на Слотроп. Кофти работа, приятелчета. Но отраканият Слотроп се навърта наоколо, раздава цигари „лъки страйк“ достатъчно дълго време, за да разбере най-после каква е причината за това Неудачно Попадение40.

И ето каква е: графитен цилиндър с диаметър пет и дължина петнайсет сантиметра, почти изцяло овъглен, с изключение на няколко люспи армейска зелена боя. Единственото оцеляло от взрива парче. Навярно такъв е бил замисълът. Като че ли има някакви листа вътре в него. Когато го вземаше старшината изгори ръката си и го чуха да крещи ах, мамка му, което предизвика смеха на по-ниско заплатените чинове. Всички очакваха капитан Прентис от АСО41 (тези докачливи копелета никога не бързат), който пристига след малко. Слотроп го зърва — обветрено лице, едър, злобен и неотзивчив на вид. Прентис взема цилиндъра, заминава и това е всичко.

В такъв случай, мисли Слотроп, ПОЧИТ могат, леко отегчени, да изпратят петдесетмилионното междуведомствено искане до това АСО с молба да им бъде представен някакъв протокол, описващ съдържанието на цилиндъра и, както обикновено, то да бъде оставено без внимание. Какво пък, Слотроп не се чувства обиден. АСО пренебрегва всички наред, и всички пренебрегват ПОЧИТ. Всъщност, има ли някакво значение? Това е последната му ракета за известно време. Евентуално и завинаги.

Тази сутрин в неговата кошничка за „Входящи“ имаше заповед, с която го командироваха в еди-коя си болница в Ист Енд. Никакви пояснения, освен машинописно копие от уведомителното писмо до ПОЧИТ, изискващо прехвърлянето му като „участник в изпитателната програма на А.П.П.42“. Изпитания? А.П.П. означава Агенция за политическа пропаганда, Слотроп провери това. Без съмнение поредната Минесотска Многопрофилна изгъзица43. Но поне ще донесе някакво разнообразие от отегчителното търсене на ракети, което взема да му досажда малко.

А някога на Слотроп това му бе приятно. Наистина. Поне така му се струваше. Сега много от случките преди 1944 година вече са му леко замъглени. Той помни първия Блиц44 само като един продължителен късметлийски период. Нищо пуснато от Луфтвафе45 не падаше близо до него. Обаче това лято немците предприеха обстрел с техните бръмчащи бомби. Вървиш по улицата или дремеш в леглото и изведнъж над покривите се разнася този пърдящ звук — ако само продължава, усилва се до предела и затихва, хубаво, значи някой друг да му мисли… но ако двигателят изключи, внимавай в картинката — бомбата начева да пада, да разпръсква гориво отзад, но не от дюзата, и разполагаш с 10 секунди да се скриеш някъде. Всъщност не е чак толкова кофти. Скоро обръгваш и даже от време на време се обзалагаш на дребно, по един-два шилинга, със съседа по бюро Галопа Мъкър-Мафик, къде ще удари следващата пърдилка…

Но после през септември захванаха да долитат ракетите. Шибаните ракети. Към тези копелета няма приспособяване. Невъзможно е. За първи път той с изненада установи, че наистина е уплашен. Започна да пие повече, да спи по-малко и да пуши непрекъснато, с неясното усещане, че го нарочили за мухльо. Господи, не трябваше да продължава така…

— Слотроп, вече имаш една цигара в устата…

— Това е от нерви. — Все пак Слотроп запалва още една.

— Добре, обаче не вземай от моите — умолява го Галопа.

— Едновременно две, скиваш ли? — насочва ги надолу, като кучешки зъби от комикс.

Лейтенантите се гледат през бирените сенки, а навън зад високите студени прозорци на „Механик и канджа“ денят отива към заник и Галопа е готов да се разсмее или да изпръхти о Господи през дървения Атлантик на тяхната маса.

През изминалите три години бе имало изобилие от Атлантици, често значително по-бурни от този, който един Уилям, първият трансатлантически Слотроп, е пресякъл преди много поколения. Грубо облекло и реч, отклонения в поведението — една кошмарна вечер бяха изхвърлили и двамата от клуб „Джуниър Атиниъм“ защото пияният Слотроп, гост на Галопа, бе приклещил Де Ковърли Покс върху билярдната маса с намерението да пробие с клюна на някакъв препариран бухал югуларната му вена, а последният опитваше да натика билярдна топка в гърлото на нападателя. Подобни изстъпления се случват с тревожна периодичност: и все пак благоразположението е достатъчно здрав кораб за такива океани, а Галопа винаги е наоколо, изчервен или усмихнат и Слотроп е удивен: когато наистина има нужда от помощ, Галопа винаги се е отзовавал.

Слотроп знае, че може да говори откровено. Това не е кой знае колко свързано с днешния любовен отчет за Норма (пухкави тийнейджърски крака на момиче от Сидър Рапидс, Айова), Марджъри (висока, изящна, тяло като от кордебалета на вариететния „Уиндмил Тиътър“) и за странните преживелици в съботната вечер в клуб „Фрик Фрак“ в квартал Сохо, долнопробно свърталище с лоша слава, оборудвано с подвижни прожектори във всевъзможни пастелни оттенъци, табелки ВХОД ЗАБРАНЕН и ДЖАЗОВИ ТАНЦИ НЕ СА РАЗРЕШЕНИ за успокоение на разните му там полицаи, военни и цивилни, каквото и да означава „цивилен“ в наше време, отбиващи се понякога там и където напук на всякакви вероятности, в резултат от неизвестно какъв отвратителен таен сговор, Слотроп, който има среща с едната от тях, влиза и вижда кого? — и двете наредени в една линия, ракурсът е нарочно подбран специално за него, над синьото вълнено рамо на един машинист 3-ти клас, под голата мишница на момиче предизвикателно застинало във вихъра на танца джитърбъг, докато подвижните светлини нашарват кожата й с лавандулови петна и ето, внезапно нахлува параноята, двете лица започват да се обръщат към него…

По случайност върху картата на Слотроп младите дами са обозначени със сребърни звезди. Изглежда се е чувствал сребрист и двата пъти — блестящ, звънтящ. Оцветяването на налепените от него звезди по картата съответства единствено на възприятията му в онзи ден, от синьо до златисто. Изобщо не ги е класифицирал поотделно — а и как би могъл? С изключение на Галопа никой не вижда картата, пък и Бог му е свидетел, те всички са хубавици… Слотроп ги открива във всеки лист или цвете из този зимуващ град, в чайните, по опашките, увити със забрадки или сгушени в палтата, въздишащи, кихащи, краката им в дълги дебели памучни чорапи стъпили на бордюрите, спират коли на автостоп, печатат на машина или подреждат документи в папки, със стърчащи от бухналите им прически „помпадур“ жълти моливи — зрели дами, сексапилни достъпни жени, острогърди момичета с плътно прилепнали пуловери — да, може би това е донякъде маниашко, но… „Зная, безумна любов и наслада има достатъчно на света, — проповядвал е Томас Хукър46, — тъй както биват дивата мащерка и билки други. Ние обаче ще обработваме градината на любовта и градината на насладата, засадени от самия Господ Бог.“47 Как расте градината на Слотроп. Народила е много повет, незабравки, седефчета — и навсякъде изобилие от жълто-виолетови, като смучки, теменуги.

Той обича да им разправя за светулките. Английските момичета не знаят нищо за светулките и това общо взето е всичко, което Слотроп знае със сигурност за английските момичета.

Картата озадачава Галопа. Тя не може да бъде приписана на типично американската креслива педерастия, освен като студентски рефлекс във вакуум, невъзможен за възпиране от Слотроп рефлекс да лае всеки път, когато влиза в празна лаборатория или в многобройни разклонени кънтящи коридори, след като нуждата е отпаднала много отдавна, а братята са заминали на ІІ Световна война и към техните шансове за смърт. Слотроп всъщност не обича да споделя за неговите момичета: дори сега Галопа трябва дипломатично да го подръчква. Отначало Слотроп от старомодно джентълменство, изобщо не говореше на тази тема, докато не установи колко срамежлив е Галопа. Тогава му стана ясно, че Галопа се надява да бъде уреден с жена. Горе-долу по същото време Галопа започна да схваща мащабите на Слотроповата изолация. Освен момичетата, с които много рядко се виждаше отново, Слотроп нямаше близък човек в Лондон, с когото да размени две приказки за каквото и да е.

Въпреки това Слотроп глупашки добросъвестно продължава ежедневно да обновява картата. В най-добрия случай тя е прослава на някакъв поток, мимолетност, от който — измежду падащите от небето внезапни разрушения и тайнствени заповеди пристигащи от мрачната суетня на нощите, според него отредени единствено за сън — той може да запази един момент тук-там, дните отново захладняват, утринен скреж, да погали гърдите на Дженифър под студената вълна на пуловера, облечен, за да я сгрее малко в окадения от въглищата коридор, чието дневно униние той никога няма да изпита… чаша говежди бульон в предкипящо състояние попарва голото му коляно и Айрин, гола като него, очертана в квадрата на застъклената слънчева светлина, издърпва и оглежда скъпоценните найлонови чорапи един след друг, за да подбере от тях чифт без бримки, и всеки отделен чорап искри и лъщи на проникващите през зимната външна решетка на прозореца слънчеви лъчи… в стаята на Алисън се дочуваха актуално-модни носови американски женски гласове идващи от каналите на някаква грамофонна плоча и преминали през игличката от кактусов бодил на маминия радиограмофон… сгушени един в друг, за да запазят топлината, всички прозорци със затъмняващи завеси, никакъв проблясък, с изключение на огънчето от последната им цигара, английска светулка, подскача ръкописно и оставя леко провлачена следа, неразчетими думи…

— И какво стана?

Слотроп мълчи.

— Твоите две есески48… когато те видяха?… — После забелязва, че вместо да продължи историята, Слотроп е започнал да трепери. Всъщност от известно време трепери. Тук е студено, ала не чак толкова. — Слотроп…

— Не зная. Господи! — Обаче усещането е интересно. Много, много особено. Той не може да спре. Вдига яката на куртката си, пъха ръце в ръкавите и известно време остава така. — Те не се чуват, когато долитат — отбелязва най-после той след продължителна пауза и вече извадена цигара.

Галопа знае кои са „те“ и извръща очи. Кратко мълчание.

— Естествено, че не можеш да ги чуеш. Те летят със свръхзвукова скорост.

— Да, обаче… не е там работата — изстрелва думите в кратките интервали между треперливите пристъпи — онези другите, Фау-1, ги чуваш, нали? И сигурно имаш възможност да отбиеш от пътя, да се скриеш някъде. Но тези неща първо експлодират и-и-и едва след това ги чуваш как пристигат. Освен ако вече не си мъртъв, тогава не ги чуваш.

— Същото е и в пехотата. Ти знаеш. Никога не чуваш този, който те улучва.

— М-м-м да, но…

— Слотроп, представи си го като един много голям куршум. Със стабилизатори.

— Мамка му — през потракващи зъби, — утеши ме, няма що.

Приведен тревожно през аромата на хмел и мрачното униние, вече по-обезпокоен от треперенето на Слотроп, отколкото от който и да е лично свой призрак, Галопа разполага само със случайно известни му доказани средства, за да опита да го прогони.

— Да видим ще можем ли да ти издействаме да те пратят там, където са ударили някои…

— И защо? Хайде стига Галоп, те са напълно унищожени. Нали?

— Не знам. Даже ме съмнява дали и немците знаят. Но по-добра възможност да натрием носовете на ония от Техническото разузнаване няма да ни се удаде. Така е.

По този начин Слотроп бе включен в разследването на „инцидентите“ с Фау-бомбата. Последствия. Всяка сутрин — в началото — някой от Гражданската Отбрана препращаше на ПОЧИТ списък с вчерашните попадения. Слотроп получаваше последен списъка, откъсваше изподрасканата с молив съпроводителна бележка, изкарваше от гаража все същия раздрънкан „хъмбър“ и правеше своите инспекционни обиколки, един Свети Георги със закъсняла реакция след събитието, ходеше да рови за изпражнения на Змея, за несъществуващи отломки от немско оръжие и вписваше празни заключения в бележника си, с една дума трудотерапия. Тъй като списъците с попаденията вече стигаха по-бързо в ПОЧИТ, често Слотроп се появяваше навреме, за да помогне на спасителните екипи: втурваше се подир кучета на кралските ВВС с нервно играещи мускули сред миризмата на хоросан, изтичащ газ, дълги наклонени разцепени летви и провиснали мрежи, проснати безноси кариатиди, нападнати от ръжда открити резби и гвоздеи, прашна следа от ръката на Нищото пресичащата диагонално тапетите с пауни отдавна разперили опашки сред гъсти ливади пред къщи от XVІІІ век, пред надеждни горички зелен дъб… сред призивите за тишина приближаваха там, където ги очакваше някаква стърчаща ръка или светлееща кожа, оцелял или жертва. Отначало, когато не можеше да помогне, той се отдръпваше настрана и отправяше традиционни молитви към Бога, за първи път от онзи Блиц, за да победи животът. Но прекалено много хора умираха и скоро той установи, че няма смисъл и престана.

Вчера се случи добър ден. Откриха едно дете, живо, момиченце, полузадушено под стоманена маса. Докато изчакваха носилката Слотроп държеше посинялата му от студа ръчичка. На улицата лаеха кучета. Когато момиченцето отвори очи и го видя, първите му думи бяха: „Имаш ли дъвка, приятел?“ Затрупана от два дни, без дъвка — а той успя да намери само пастили Хлъзгав бряст. Почувства се като идиот. Преди да я отнесат, тя все пак придърпа ръката му и я целуна, бузата и устните й, осветени от нафтовите лампи, бяха студени като скреж, градът около тях моментално се превърна в непредлагащ никакви изненади повече вмирисан на мухъл голям опустошен хладилник. В този момент момиченцето се усмихна, съвсем слабо и Слотроп разбра, че точно това е очаквал, еха-а, усмивка а ла Шърли Темпъл49, сякаш именно заличаваща изцяло опустошението, сред което я бяха намерили. Просто безумие някакво. Той е клюмнал на дъното на своя кръвен поток, изразяващо се в 300 години недодялана дървенящина, и най-многото, което може да бъде постигнато, е някакво изнервено примирие със собственото провидение. Отслабване на напрежението. Всяка от ежедневно навестяваните от него руини се явява проповед за суетата. Седмиците минават бавно едвам-едвам и фактът, че не може да открие дори едничка частица от каквато и да е ракета, говори най-убедително колко неделим е актът на смъртта… Пътят на поклонника Слотроп: светският град Лондон му повелява, че ако завие на който и да е ъгъл, той може да се окаже попаднал в притча.

Мира не му дава мисълта за ракета с неговото име — ако те наистина са решили да го пречукат („Те“ включва много, много по-обширни вероятности от Нацистка Германия), това е най-сигурният начин, нищо няма да им струва да напишат името му на всяка ракета, нали?

— Ами да, това може да бъде полезно — някак странно го поглежда Галопа. — Особено по време на битка, нали разбираш, да симулираш подобна реакция. Мно-о-о-го полезно. Наречи го „оперативна параноя“ или нещо в такъв смисъл. Но…

— Кой симулира? — пали цигара и разтърсва перчем през дима. — Божичко, Галоп, слушай, не искам да те разстройвам, но… моята просрочка е повече от четири години, точно така, и това може да се случи всеки момент, следващата секунда, нали, ей така ненадейно… мамка му… Просто нула, просто нищо… и…

Това не е нещо, което можеш да видиш или да пипнеш — внезапно изтичане на газ, експлозия във въздуха, никаква следа изобщо… едно Слово, произнесено без предупреждение в ухото ти, а после тишина навеки. Освен невидимостта й, освен удара на чука и страшният съд, ето това е истинският ужас от нея, дразнещ, обещаващ му смърт с типично германска и абсолютна увереност, с презрителен смях омаловажава и принизява всички кротки достойнства на Галопа… не, приятелю, това не е куршум със стабилизатори… не е Словото, не е единственото Слово, раздиращо на парцали деня…

Една петъчна вечер миналия септември току-що бе излязъл от работа и вървеше към метростанцията на „Бонд Стрийт“, замислен за предстоящия уикенд и двете есески, Норма и Марджъри, които не трябваше да узнават една за друга, и тъкмо когато бе протегнал пръст да си бръкне в носа, внезапно в небето, на четири-пет километра зад него и нагоре по реката, едно напомняне за смъртта, остър трясък и веднага след него мощна експлозия, почти като гръмотевица. Но не съвсем. Десетина секунди по-късно същото се повтори, този път някъде пред него: ясно и тежко, над целия град. Лондон бе хванат във вилка. Не беше „бръмчилка“, не беше от Луфтвафе.

— И гръмотевица не е — гласно отбеляза той, озадачен.

— Някакъв газопровод е гръмнал — жена с кутия за обед, с подпухнали очи към края на деня, забива лакът в гърба му, минавайки край него.

— Не, това са германците — приятелката й, с бухнал рус бретон под карираната забрадка, изобразява някакъв страховит ритуал, повдига ръце към Слотроп, „ето, идват да го пречукат, те просто обожават дебели пухкави американци“, още малко и ще се пресегне да щипне бузата му и да я раздърпа насам-натам.

— Здравей, чаровнице — подхвърли Слотроп.

Синтия. Той успя да вземе телефонния й номер преди да бе махнала „чао“ и потънала в гъстата час-пикова тълпа.

Беше поредният чугунено-сив лондонски следобед: жълтото слънце разнищено от хиляди пъхтящи, безсрамно щръкнали нагоре комини. Този пушек не е просто диханието на деня, не е просто някаква тъмна сила — това е върховно присъствие, то живее и се движи. Хората пресичат улиците и площадите, вървят във всички посоки. Стотици автобуси бръмчат по дългите бетонни виадукти, напластени, в резултат от години безмилостна експлоатация и неудоволствие, в мъгляво-сиво, мазно-черно, оловно-червено и бледо-алуминиево, между купчини скрап и отпадъци високи колкото жилищен блок, по остри завои преминаващи в шосета задръстени от военни конвои, други високи автобуси и камиони с покрити с брезент каросерии, велосипеди и автомобили, всеки с различно местоназначение и изходна точка, всички се точат, спират от време на време, а над цялата тази картина огромната газова развалина на слънцето сред заводските комини, преградните балони, електропроводите и димоходите, кафяви като дълго време престояло на закрито дърво, все по-тъмно кафяво и след миг преминаващо почти в чернота — вероятно истинската цел на залеза — която е за теб вино и разтуха.

Моментът бе 6:43:16 британско двойно лятно време: небето ударено като тъпан на Смъртта все още кънти, а курът на Слотроп — какво става тука? — я виж как във войнишките му гащета коварният надървен хуй се раздвижва, готов за скок — о, велики Боже, това пък откъде се взе?

В неговата история и вероятно, Бог да му е на помощ, в неговото досие, е регистрирана една странна чувствителност към това, което е разкрито в небето. (Обаче надървяне?)

У дома, в Мингебъра, Масачузетс, в двора на независимата църква, на старата шистова надгробна плоча е изобразена подаваща се от облак Божията ръка, контурите тук-там ерозирали от 200 години работа на сезонни ледени и огнени длета, а надписът гласи:

Констант е виждал, и не само със сърцето си, тази щръкнала от мирските облаци каменна десница с очертани от непоносима светлина контури, извисена над шепота на неговата река и скатовете на неговите дълги сини бъркшърски хълмове, да сочи право към него, както е щял да я вижда и синът му Вариабъл Слотроп, а след това и всички от Слотроповия род, девет-десет търкулнати назад и вътрешно разклонени поколения: с изключение на Уилям най-първият, що лежи под окапали листа, джоджен и върболист плакун, студени брястови и върбови сенки затулили гробището опряло в тресавище в дълга последователност на гниене, прецеждане и сливане с почвата, оглеждал е надгробните камъни с изобразени кръглолики ангели и по кучешки издължени носове, озъбени черепи с дълбоко зейнали очни кухини, масонски символи, урни с цветя, изправени и прекършени перести върби, часовници с изтекъл пясък, слънца пред изгрев или залез надничащи като Килрой50 иззад техния хоризонт, и епитафии, от прямодушни и честносърдечни като тази за Констант Слотроп, през високопарни стихове от „Звездното знаме“ за госпожа Елизабет, съпругата на лейтенант Айзая Слотроп († 1812):

До Фредерик († 1933), дядото на настоящия Слотроп, който с типично коварство и сарказъм е задигнал своята епитафия от Емили Дикинсън, без да посочи нейното авторство:

Всеки поред е плащал своя дълг към природата, а излишъците завещавал на следващата брънка в семейната верига. Започнали като прекупвачи на кожи, обущари, осолвачи и опушвачи на бекон, преминали към стъкларство, ставали членове на градски управи, строители на щавилни за кожи, собственици на кариери за мрамор. Мраморен прах, посивявал на километри всичко наоколо, прах, който бил диханието и призраците на хилядите псевдоатински паметници издигани другаде из цялата Република. Все другаде, но не и тук. Парите изтичали навън чрез портфейли от акции по-заплетени от каквато и да е генеалогия: запазилите се у дома в Бъркшир остатъци били влагани в горски участъци, чиито намаляващи с акри зелени простори бивали мигновено преобразувани в хартия — тоалетна, за банкноти, печатарска — средство или основа за лайна, пари или Слова. Те не били аристократи, нито един Слотроп не е бил член на Съмърсет Клуб нито е бил включен в Светския Регистър. Управлявали своето предприятие мълчаливо, в катадневния живот се сливали с окръжаваща ги тъй цялостно динамика, както посмъртно щели да се слеят с гробищната земя. Лайна, Пари и Слово, трите американски истини, задействащи и контролиращи американския напредък, обсебили Слотропови и ги приковали навеки към участта на страната.

Но те не преуспявали… а само упорствали и въпреки че всичко започвало да пропада горе-долу по времето, когато Емили Дикинсън, винаги някъде наблизо, пишела:

те все пак продължавали. За другите хора традицията била пределно ясна, всички знаели: добивай, разработвай, взимай всичко каквото можеш, докато го изчерпиш, след това продължавай на запад, там има още много. Но поради някаква логична инерция, своенравните и опърничави Слотропови спрели и заседнали на изток от Бъркшър — близо до наводнените каменоломни и обезлесените склонове, оставени от тях като подписани признания из цялата тази сламено-кафява, ерозирала земя на вещици. Доходите намалявали, семейството непрекъснато се увеличавало. Както през всяко второ или трето поколение, лихвите от разнообразните безтитулярни доверителни фондове бивали обръщани с трайно постепенно намаляващо темпо от бостънските семейни банки в някой нов фонд, в безкрайна едва осезаема поредица, година след година, пресъхващи… но никога не стигащи чак до нулата.

Настъпването на Депресията само потвърди това, което бе започнало. Слотроп израсна сред планинско опустошение на банкрутиращи предприятия, оградите около именията на безмерно заможните полумитични нюйоркски виладжии се връщаха към предишната буйно обрасла зелена занемара или сламена гибел, кристалните прозорци изпотрошени до един, Хариманови и Уитни заминали, ливадите прорастваха до сено, и есените вече не бяха време за фокстроти в далечината, лимузини и ярки светлини, а отново само за обичайните щурци, за ябълките, за ранни слани прогонващи колибрита, източен вятър, октомврийски дъждове: определено зимни явления.

В 1931^-ва, годината на Големия пожар в хотел „Еспинуол“, младият Тайрън гостуваше на своите леля и чичо в Ленъкс. Беше април, но за секунда-две, пробуждайки се в непозната стая от тропота на големи и малки братовчеди по стълбите, той мислеше за зимата, защото толкова често баща му или Хоган го бяха будили по същия начин и по същото време и все още примигващ през избледняващия сън, го бяха издърпвали навън на студа да гледа Северното сияние.

Те го бяха уплашили до посиране. Щяха ли след миг да се разтворят сияещите завеси? Какво щяха да искат да му покажат духовете на Севера, натъкмени в техните премени?

Но тогава беше пролетна нощ, а небето пламтеше в топло-оранжево и червено, сирените виеха в долините около Питсфилд, Ленъкс и Лий, съседите бяха наизлезли в техните веранди, гледаха нагоре към искрящия порой, засипващ планинския склон… „Като звезден дъжд, — подхвърляха те. — Като пепел от Четвърти юли…“ Беше 1931-ва и такива бяха сравненията. Жаравата падаше неспирно цели пет часа, децата придрямваха, а възрастните отиваха да пият кафе и да си разправят истории за пожари от предишни години.

Но какво беше това Сияние? Кои фантоми го управляваха? Да допуснем, че в следващия момент всичко това, цялата нощ ще излезе от контрол, завесите ще се развеят и ще ни покажат една зима, каквато никой от нас не е предполагал…

6:43:16 БДЛВ51 — точно сега и тук в небето настъпва същото разгръщане, то е готово да пробие облаците, светлината очертава още по-ясно лицето му, сега всичко ще избяга в миг и той ще се загуби, ще се обърка, както хората от неговия край бяха предричали от самото начало… Стройни тънки църковни камбанарии накацали тук-там по всички есенни хълмове, след малко ще пламнат бели ракети, още само няколко секунди обратно броене, кръглите църковни прозорци поемат неделната светлина и тя възвисява и пречиства лицата над амвоните, които обясняват що е това Божие благоволение и тържествено обявяват: ето тъй се случва то — да, ослепителната исполинска длан се протяга от облаците…

□ □ □ □ □ □ □

На стената в богато орнаментирано гнездо от патиниран бронз гори тихо напяваща слоеста газова струя, регулирана до ниво, което учените от миналия век наричали „чувствителен пламък“52: в основата, където излиза от дюзата, той е невидим, а след това преминава в равна синя светлина, която няколко сантиметра по-нагоре започва да трепти в мъждукащо конусче и то реагира и на най-слабите промени на въздушното налягане в стаята. Пламъкът отбелязва влизащите и излизащи гости, всеки от тях любопитен и вежлив, сякаш на масата върви някаква хазартна игра. Кръгът на седящите изобщо не отвлича вниманието си, на тях нищо не им пречи. Тук няма тайнствени бели ръце или блестящи спиритични конуси.

Офицери от шотландския стрелкови полк в парадни карирани панталони, сини навуща и фустанели влизат бавно, разговаряйки с американски войници и сержанти… свещеници, опълченци или пожарникари след дежурство, с натежали от миризма на дим гънки на вълнените им дрехи, всички в отвратително настроение поради недоспиването, само един час сън и това им личи по физиономиите… стари дами от началото на века в крепдешинени рокли, антилци меко оплитащи гласните около не толкова гъвкавите поредици от руско-еврейските съгласни… Повечето се плъзгат по допирателната на свещения кръг, едни остават, други хлътват отново в съседни стаи, и всичко това без да смущават или прекъсват седналия с гръб към стената най-близо до чувствителния пламък строен медиум с кестеняворижи къдрици обхванали плътно черепа му като тюбетейка, високо гладко чело и тъмни устни мърдащи ту леко-леко, ту разкривени от болка:

— Едва-що Роланд навлязъл в царството на Доминус Блицеро53 и разбрал, че всички знамения се били обърнали против него… Светлините, които той, бидейки един от вас, изучавал тъй подробно, местоположение и движение, всичко се било събрало там в отсрещния край, всичко танцувало… неуместен танц. Нито следа от традиционния за Блицеро напредък, не, нещо ново… чуждо. Роланд също започнал да насочва вниманието си към вятъра, нещо, което неговата тленност никога дотогава не му била позволявала. Открил, че вятърът е толкова… толкова весел и радостен, че стрелата просто е трябвало да обръща посоката си и да лети заедно с него. Вятърът духал неспирно целогодишно, година след година, но Роланд усещал само този, който духал веднъж на сто години… той има предвид единствено своя индивидуален вятър. Обаче… Селина, вятърът, навсякъде вятър…

Тук медиумът прекъсва и мълчи известно време… стон… тих, отчаян миг.

— Селина. Селина. Значи си тръгна?

— Не, скъпи мой, — бузите й набраздени от предишни сълзи, — слушам те.

— Това е контрольорът54. Всичко произтича от едно затруднение: контролът. За първи път контрольорът беше вътре, нали разбираш. Контрольорът е сложен вътре. Вече не се налага да страдам пасивно от „външни сили“, да се обръщам по посоката на всеки вятър. Сякаш…

— Вече не е нужно пазарът да бъде управляван от Невидимата Ръка, защото сега той може да се самосъздава отвътре, със собствена логика, импулс, стил. Поместването на контрольора вътре де факто потвърждава станалото: вие сте се освободили от Бога. Но сте възприели една много по-голяма и по-зловредна илюзия. Това е илюзията за контрол. Че „А“ може да направи „Б“. Но това е невярно. Изцяло погрешно. Никой не е способен да прави. Нещата само се случват, „А“ и „Б“ са нереални, имена на отделни части, които трябва да бъдат неразделими…

— Поредната глупост в стил Успенски55 — прошепва дама с плавна походка, хванала под ръка един докер.

Докато те преминават, ароматите на дизелово гориво и одеколон Sous le Vent56 се примесват. Джесика Суонлейк, младо румено момиче в униформа на редник от СТС57, подушва предвоенния парфюм, вдига глава, хммм, роклята според нея струва около 15 гвинеи и още кой знае колко продоволствени купони, вероятно е от „Хародс“, и на мен ще стои много по-добре, сигурна е тя. Дамата внезапно се оглежда през рамо, усмихва се, така ли? Боже мой, тя чу ли ме? Напълно възможно е, на такова място.

Стиснала шепа стрелички, разсеяно издърпани от мишената на стената, Джесика стои отдавна до спиритическата маса, свела глава, а между кафявата вълнена яка и кестенявата коса, спускаща се по-светла от двете страни на бузите й прозират най-горният гръбначен прешлен и бледият тил. В ямката на дланта й потрепват месингови гърла и гърди, стоплени от нейната кръв. Джесика опитомява перестите им кръстчета, поглажда ги с крайчетата на пръстите, като че ли самата тя се плъзга в повърхностен транс…

Навън, търкаляйки се от изток, идва приглушеният продран рев на още една ракетна бомба. Прозорците потракват, подът се разлюлява. Чувствителният пламък се гмурва в търсене на убежище, сенките върху масата започват да танцуват и потъмняват в посока към съседната стая, след това пламъкът подскача, кара ги да се дръпнат отново на половин метър навътре, и изчезва напълно. Газ съска в тъмната стая. Милтън Глоуминг, който преди десет години бе взел с отличие изпитите си в Кеймбридж, зарязва стенографирането и отива да изключи газта.

Изглежда моментът е напълно подходящ за Джесика да хвърли стреличка, само една. Косата й се полюшва, гърдите й подскачат възхитително под реверите от плътна вълна. Въздухът просвистява, туп, в лепкавите влакна, право в центъра. Милтън Глоуминг повдига вежди. Разумът му, непрекъснато трупащ съответствия, стига до заключението, че е намерил още едно.

Медиумът, вече раздразнен, е започнал бавно да изплува от транса. Никой не може да каже какво става от другата страна. Този сеанс, подобно на всеки друг, изисква не само собствен близък и светски кръг, но и основен четиристранен съюз, който в никакъв случай не трябва да бъде разкъсван, в нито едно негово звено. Роланд Фелдспат (духът), Питър Сакса (контрольорът), Карол Ивънтир (медиумът), Селина (съпругата и вдовицата). Някъде — поради изтощение, отвличане на вниманието, пренасочване или вълна от бял шум в ефира — тази комбинация вече започва да се разпада. Присъстващите се отпускат, скърцат столове, прозвучават въздишки и покашляния… Милтън Глоуминг бърника тетрадката си, рязко я захлопва.

След малко влиза Джесика, бавно, разсеяно. Никаква следа от Роджър, и Джесика не е сигурна дали той изобщо иска тя да идва да го търси, а Глоуминг, макар и срамежлив, не е толкова ужасен като някои други приятели на Роджър.

— Роджър казва, че сега ти ще преброиш всички думи, които си записал и ще начертаеш крива или нещо подобно. — Изрича го бодро и весело, за да отклони всякакви забележки относно инцидента със стреличката, чието споменаване тя би предпочела да избегне. — Само на сеансите ли го правиш?

— Автоматични текстове58 — мръщи се обикновено нервният в присъствието на момичета Глоуминг, кима. — Един-два епизода с говорещи табли59, да, да… ние опитваме да разработим речник на кривите… определени патологии, определени характерни форми, нали разбираш…

— Не съм сигурна, че те разби…

— Добре. Припомни си формулирания от Зипф Принцип на Най-малкото Усилие60: ако представим графично отношението на честотата на дума Pn спрямо нейното поредност n в логаритмичните координати, — дърдори той на нейното мълчание, даже объркването й е грациозно, — естествено би трябвало да получим нещо като права линия… обаче ние имаме данни, които напълно определено подсказват наличието на криви. Е, условията всъщност са доста по-различни: например в горната част шизофрениците не заемат постепенно по-вертикална позиция, а имат склонността да се разполагат малко по-плоскостно, а след това прогресивно по-отвесно, в нещо като арка… Мисля, че при този човек, Роланд, имаме класическо параноично разположение…

— Аха. — Тази дума й е позната. — Според мен ти се пооживи, когато Ивънтир каза „обърнали против“.

— „Против“, „срещу“, ще се удивиш колко често изниква тази дума.

— А коя е най-често срещаната дума? — пита Джесика. — Номер едно в твоята класация?

— Същата както при всички подобни случаи — отвръща статистикът, сякаш това е всеизвестно: — „смърт“.

Възрастен надзорник по гражданската отбрана, скован и тъничък като муселин, се повдига на пръсти, за да запали отново чувствителния пламък.

— Между другото, а-а-а-а, къде е отпрашил твоят безумен млад джентълмен?

— Роджър е с капитан Прентис. — Маха неопределено с ръка. — Обичайното Тайнствено Учение с Микрофилми.

Провежда се в някакво отдалечено помещение на масата за игра на „корона и котва“61, в която случайността има незначително отношение, талази цигарен дим и дърдорене, по Би Би Си приглушено звучи „Фокман и неговия апачки оркестър“, масивни халби с бира и изящни чаши с шери, зимен дъжд в прозорците. Време за уединение и разговори насаме, за газова камина, шалове в студената вечер, за гушкане с младото гадже или с остарялата половинка или, както тук в „Сноксол“, за добра компания. Това е убежище — навярно истинско средоточие на безметежността, едно от няколкото разпръснати из настоящото продължително военно време — където хората се събират с цели, не напълно съответстващи на военните интереси.

Пирата Прентис усеща донякъде такова спокойствие отчасти, косвено, всъщност вместо класова раздразнителност: сред тези хора усмивката не слиза от лицето му като несъкрушим фронт. Заимствана е от филмите — същото дяволито ирландско подхилкване, което приятелчето Денис Морган62 отправя към черния дим, бълван от всяко застреляно от него жълто плъхче със стърчащи зъби.

Усмивката е толкова полезна за него, колкото той самият е ценен за Фирмата — а всеизвестно е, че Те са готови да използват и най-долните отрепки, предатели, убийци, перверзници, негри, дори и жени, за да получат това, което искат. Първоначално може и да не са били сигурни в полезността на Пирата, но впоследствие, с нейното развитие, Те вече наистина бяха напълно уверени в нея.

— Генерал-майор, не трябва да одобрявате това, наистина.

— Наблюдаваме го денонощно. Той явно не напуска физически помещението.

— Значи има съучастник. Те стигат някак до неговия човек, с хипноза или наркотици, не знам, и го успокояват. За Бога, остава да започнете да обсъждате хороскопи.

— Хитлер го прави.

— Хитлер е вдъхновен човек. А ние с вас сме просто чиновници, не забравяйте…

След първата вълна на интерес, броят на разпределени към Пирата клиенти намаля малко. Понастоящем той, по свои собствени усещания, носи общо взето достатъчен товар от случаи. Обаче това в действителност не го задоволява. Онези благовъзпитани маниаци от АСО63 — а-а-а, много добре, капитане — бълват многословни рапорти, влачат крака, казионните им очила хвърлят отблясъци, чудесно, а защо не го демонстрирате някой път пред нас, в клуба?…

Пирата има нужда от Тяхното доверие, от аромата на хубаво уиски и опушен тютюн латакия, съставляващи благоуханието на Тяхната грубовата любов. Нужно му е разбиране от неговите хора, а не от тези педантични отрепки и многознаещи ненормалници в „Сноксол“, дотолкова предани на Науката и невъобразимо търпеливи, че тук (за което съжалява от все сърце), е може би единственото място в пределите на военната империя, където той се чувства не съвсем чужд…

— Изобщо не е ясно какво имат предвид те, абсолютно непонятно е — възмущава се Роджър Мексико. — Законът за магьосничеството е отпреди повече от 200 години, това е отживелица от напълно различна епоха, друг начин на мислене. И изведнъж, ни в клин ни в ръкав, сега, в 1944 година ни атакуват с обвинения както им падне. Нашият господин Ивънтир — жестикулира към медиума в другия край на стаята, който разговаря с младия Гавин Трефойл — може да бъде нападнат всеки момент: ще се вмъкнат през прозореца, ще откарат опасния бандит Ивънтир в „Скръбс“64 по обвинение, че е „симулирал опит да направи или да използва някакво заклинание, за да накара духовете на покойниците действително да присъстват там, където той се намира в даден момент, и тези духове да контактуват на място с присъстващи живи хора“, Господи Боже мой, що за малоумни фашистки скапаняци…

— Внимавай, Мексико, ти отново губиш предишната обективност, а това не подобава на един учен. Ненаучно е.

— Задник! Ти си на тяхна страна. Не го ли усети тази вечер, досами вратата? Това е едно огромно параноично блато.

— Е да, имам известен талант за това — още докато говори, Пирата осъзнава, че думите му звучат прекалено рязко и опитва да заглади изблика с: — Не знам дали наистина съм подготвен за такава множественост…

— Аха, Прентис. — С каменна физиономия, абсолютно неподвижни вежди, устни. Толерантност. Аха. — Защо не дойдеш този път, нашият доктор Гроуст да те провери на неговия ЕЕГ65.

— Може, ако съм в града — неопределено.

Тук има проблем с безопасността. Невнимателното дърдорене потопява кораби и Пирата не може да бъде сигурен, дори в Роджър Мексико. Текущата операция е съставена от прекалено много кръгове, вътрешни и външни. Списъците с имащите право да получават информация за нея стават все по-кратки, колкото повече се придвижваме, брънка след брънка, към центъра, а Нареждането за Унищожаване постепенно обхваща всяко листче хартия, всяка безсъдържателна паметна бележка или използвана лента от пишеща машина.

Той предполага, че Мексико само от време на време оказва статистическа поддръжка за последната мания на Фирмата, известна под названието Операция „Черно Крило“ — например анализира данните, ако такива постъпят, за чуждестранния боеви дух, — но прави това някъде из периферията на начинанието, където тази вечер се оказва Пирата, действащ като посредник между своя съквартирант Теди Блоут и Мексико.

Известно му е, че Блоут ходи някъде и заснема нещо на микрофилм, после го предава чрез него, Пирата, на младия Мексико. И по-нататък, заключава Пирата, това отива в „Бялото видение“, където е разположена една всеобхватна агенция, позната като РИБИ — Разузнавателно Ирационална База по Импулсиране. Не е разяснено кой ще бъде импулсиран.

Интересно, мисли Пирата, дали Мексико не е забъркан в поредната от хилядите непочтени междусъюзнически шпионски интриги, нароили се из цял Лондон откакто надойдоха американците и дузина правителства в изгнание. Сред които германското някак странно се губи до неуместност. Всеки се озърта, „Свободна Франция“ крои отмъщение за предателите от Виши, люблинските комунисти са взели на прицел варшавските министри в сянка, гърците от ГНОА66 дебнат монархистите, неподлежащи на репатриране мечтатели на всички възможни езици не губят надежда с воля, юмруци и молитви да върнат крале или републики, летни анархизми попарени и залинели още преди да родят първата реколта… някои умират безславно, мизерно, безименни, под леда и снега на бомбените кратери в Ист Енд, за да бъдат намерени чак през пролетта, други се пропиват или наркотизират, за да устояват на превратностите на деня, повечето така или иначе се провалят, губят остатъците от своите души и способността да се доверяват, въвлечени в безкрайното дърдорене на играта, в ежедневната й самокритика, в изискваното от нея неотслабващо внимание… а кой точно чужденец има предвид Пирата, ако това не е онзи прокуден моряк без родина, онзи нещастен изгнаник, който го гледа от огледалото…

Е: предположението му е, че Те са подлъгали Мексико в някакво подобно византийско начинание, вероятно свързано с американците. А може би с руснаците. Тъй като предназначението на „Бялото видение“ е психологическата война, там намират приют по няколко бройки всевъзможни чешити: тук бихейвиорист67, там павловист. Което не засяга Пирата. Но той забелязва, че ентусиазмът на Роджър нараства с всяка следваща доставка на микрофилм. Вредно за здравето, нездравословно: Пирата има усещането, че е свидетел на пристрастяване. Има чувството, че неговият приятел, неговият условен военновременен приятел бива използван за нещо не особено почтено.

Какво може да направи? Ако Мексико иска да сподели нещо, той ще намери начин, независимо от мерките за безопасност. Нежеланието му е по-различно от това на Пирата относно механизма и организацията на Операция „Черно крило“. Повече прилича на срам. Тази вечер, когато Мексико приемаше плика, не беше ли извърнато лицето му, не играеха ли очите му из ъглите на стаята със свръхзвукова скорост, типичен рефлекс на клиент в порномагазин… х-м-м-м. Доколкото познава Блоут, най-вероятно някоя млада дама е завъртяла главата на обезпечения младеж, няколко пози, по-изгодни и полезни от всичко, което е фотографирала тази война… в края на краищата такъв е животът…

Ето го момичето на Мексико, тъкмо влиза в стаята. Той я съзира веднага, обгърната от яснота, отсъствие на дим и шум… сега пък, аури ли му се привиждат? Тя забелязва Роджър и му се усмихва, огромни очи… тъмни ресници, никаква козметика, поне Пирата не вижда такава, косата леко завита на руло опиращо в раменете й — какво по дяволите прави едно такова момиче в смесената батарея на ПВО? Тя би трябвало да сервира кафе в някоя интендантска столова. Внезапна болка пронизва кожата на чувстващия се като дърто магаре Пират, искрена любов към тях двамата, жадуваща единствено безопасността им и това, което винаги ще му се удава да определи като нещо друго — „загриженост“, нали разбирате, „привързаност“…

През 1936 година („априлският период на Т. С. Елиът68“ го наричаше тя, макар че месецът беше друг и значително по-студен) Пирата беше влюбен в съпругата на един директор. Тя беше пъргава слаба жена с източено момичешко тяло и се казваше Скорпия Мосмун. Съпругът й Клайв беше експерт по пластмасите, работеше в Кеймбридж за „Импириал Кемикълс“. По това време професионалният военен Пирата беше от година-две отново в нещо като отпуск, веселеше се на воля и караше цивилен живот.

Той бе разквартируван на изток от Суец, в места като Бахрейн или нещо такова, лочеше бира разредена от собствената му капеща пот, облъхван от непрестанната воня на суров нефт идваща от Муарак, ограничен след залез-слънце в пределите на казармата, — и без това венерическата заболяемост стигаше до 98% — беше загорял от слънцето, размъкнат охранител на шейха и нефтените пари от всевъзможните заплахи възникващи където и да е източно от Ламанша, разгонен, ебеше му се, та две не видеше, подлудяваше го сърбежът от въшките и топлинния обрив (мастурбирането в такива условия истинско мъчение), почти непрекъснато жестоко пиян, но дори и така у Пирата бе възникнало усещането и се бе прокраднало смътното подозрение, че животът го подминава.

Невероятната черно-бяла Скорпия потвърди множество Пиратови фантазии за бляскавия коприненочорапест английски реален свят, от който той се чувстваше толкова изолиран. Срещаха се докато Клайв пътуваше командирован от „Импириал Кемикъл Индъстрийз“ за да отстранява някакви сериозни проблеми на фирмата, и то не къде да е, а в Бахрейн. Подобна симетрия действаше донякъде успокоително на Пирата. Двамата по правило ходеха на вечеринки поотделно (обаче тя не разполагаше с абсолютно никаква защита против неочакваните му появи в същата стая и опитваше да го гледа сякаш той не беше нечий служител). Тя го намираше за трогателно невеж във всяко едно отношение — развлечения, любов, пари — чувстваше се като мъдра светска дама и безразсъдно привързана към този миг на юношество сред неговите вкоренени и твърдо установени привички и поведение (той беше на 33 години), неговия предаскетизъм, в който Скорпия фигурираше като неговата Последна Любовна Авантюра, макар самата тя да бе твърде млада, за да осъзнава това и да схваща, както Пирата, за какво всъщност се разказва в песента „Танцуваме в мрака“69…

Той ще бъде постоянно нащрек и никога няма да й каже. Но от време на време за него е истинско мъчение да не може да се притисне в краката й, знаейки, че тя няма да напусне Клайв, и да нарежда жално: ти си моят последен шанс… ако теб те няма значи нищо повече не е останало… Нима той не желае, без никакво основание за надежда, да пренебрегне и отхвърли жалкото разписание на типичния западен мъж… но как може човек… откъде и с какво да започне, той е вече на 33 години… „Напълно правилно“, би се разсмяла Скорпия, не толкова раздразнена (определено би се разсмяла), колкото погъделичкана от недействителността на проблема — самата тя прекалено увлечена по неговата маниакална страна, винаги нападателен, завладява я, разпорва я (защото сега много по-осезателно отколкото при мастурбирането във войнишка хавлиена кърпа насред Персийския залив, той, и по-специално курът му, е като пристегнат от любовно-трънен венец), прекалено неутолим, за да не се поддаде тя на безумието му, но същевременно и прекалено безумен наистина, за да приема Скорпия това за предателство спрямо Клайв…

Както и да е, за нея такова положение на нещата е мно-о-о-го удобно. Понастоящем Роджър Мексико преживява почти същото с Джесика, като в случая Другият Мъж е известен с прякора Бобър. Пирата бе наблюдавал, без да се намесва и изобщо не бе обсъждал обстоятелствата с Мексико. Да, той изчаква, да види няма ли всичко това да завърши по същия начин за Роджър, и част от него, обикновено ликуваща при вида на чуждото нещастие, симпатизира днес на Бобъра и на всичко, което той, подобно на Клайв, символизира, и му желае победата. Но друга част — едно периодично сменящо се „аз“ — такава, каквато той не трябва прибързано да нарича „порядъчна“, изглежда желае на Роджър това, което самият Пират бе загубил…

— Ти наистина си пират, — бе прошепнала последния ден Скорпия (изобщо не бяха предполагали, че е последен). — Връхлетя и ме отвлече на твоя пиратски кораб. Момиче от добро семейство, с традиционните ограничения. Ти ме изнасили. И сега аз съм Рижата Морска Кучка… — Очарователна игра. Защо не й бе хрумнала по-рано, мислеше Пирата. Последният ден (вече последният) се ебаха до тъмно, от обед до мръкване, часове наред ебане, изпитваха твърде силна наслада, за да се разединят, и забелязаха как благосклонно отстъпената им от приятел стая започна леко да се поклаща, таванът услужливо слезе с почти половин метър надолу, лампите се разлюляха в техните полилеи, някаква частица от движението по Темза им поднесе възсолено грачене над водата и звън на корабни камбани…

Но там назад отвъд надвисналото небе и морския хоризонт правителствените хрътки са прихванали следата, катерите приближават, катерите и загладените хермафродити на закона, агенти, опитни служители, които ще приемат, тя да се прибере здрава и читава и няма да настояват за неговото задържане или екзекуция. Логиката им е убедителна: да му бъде нанесена достатъчно сериозна рана и той ще я превъзмогне, ще се върне към привичките на това твърдосварено космическо яйце70, към своите разписания и програми, и така ще обикаля неспирно вечер след компромисна вечер…

Пирата я остави на гара Уотърлу. Там се бе събрала празнична тълпа, изпращаха Трупата от Джуджета-Чудо на Фред Роупър на имперския панаир в Йоханесбург, Южна Африка. Навсякъде из гарата щъкаха джуджета в тъмни зимни дрехи, изящни роклички и вталени палтенца, нагъваха прощални шоколадчета и се строяваха пред обективите на репортерите за снимки. Тебеширено бледото лице на Скорпия, зърнато през последния прозорец, отвъд последния изход, бе като удар в сърцето му. От Джуджетата-Чудо и техните почитатели долетя вихър от кикотене и благопожелания. Е, помисли Пирата, май ще подхвана отново военната служба…

□ □ □ □ □ □ □

Сега те пътуват на изток, Роджър сгърбен в шлифера се взира като Дракула над волана, а нежна мрежа от милиони блестящи капчици все още е обгърнала раменете и ръкавите от сивкава груба вълна на Джесика. Двамата искат да бъдат заедно, в леглото, спокойни, влюбени, обаче тази вечер карат на изток и на юг от Темза, на среща с известен първокласен вивисекционист71, преди часовникът на църквата Свети Феликс да удари един часа. И когато мишките хукнат надолу72, ще знае ли някой тази вечер какво ги е накарало да избягат окончателно?

Поредната игра на зимната светлина е превърнала нейното лице до матираното от дъха й стъкло в още една мъглявина. Зад нея прелитат накъсаните бели струи дъжд.

— А защо му е да ходи лично да краде всичките кучета, от които има нужда? Нали е администратор? Защо да не наеме някое момче за тази работа?

— Наричаме ги „персонал“ — отвръща Роджър. — И нямам представа защо Пойнтсман прави това, което прави. Той е павловист, миличка. Член на Кралския Хирургически Колеж. От къде на къде трябва да знам нещо за тези хора? Те са по-трудни и от оная сбирщина в Сноксол.

Тази вечер и двамата са раздразнителни, натегнати като листове неправилно закалено стъкло, готови всеки момент да се пръснат на парченца при най-лекото невнимателно докосване в скимтящата матрица на напрежението…

— Горкият Роджър, горкичкото ми агънце, колко зле му се отразява тази ужасна война.

— Добре де, — тресе глава той и яростните „к“ или „р“ все отказват да експлодират — ти нали си много умна, а? — Роджър е вбесен, ръцете му пускат кормилото, за да помогнат на думите да излязат, а чистачките потракват в такт. — Могла си от време на време да стреляш по някоя друга случайна прелитаща Фау-1, ти и приятелчето ти, миличката стара Нутрия.

— Казва се Бобър.

— Точно така. И въпреки този ваш чудесен колективен дух, с който тъй справедливо сте прочути, напоследък не сте свалили кой знае колко ракети, ха, ха! — гъне челюст във възможно най-злобно разкривена усмивка, извита нагоре към сбръчкания нос и присвитите очи. — Не повече от мен, не повече от Пойнтсман, така че кой е по-истински, чист и неопетнен в наши дни, а, любов моя? — подскачайки нагоре-надолу върху кожената седалка.

Ръката й вече се пресяга, още малко и ще докосне рамото му. Тя притиска буза към ръката си, с разпръсната коса, сънена, наблюдава го.

Не може дори да се скара с нея както трябва. Сега Роджър е уморен. Тя използва своите мълчаливи паузи като галещи ръце, за да отвлича вниманието му и да заглажда техните ъгли на стаи, кувертюри, покривки — случайни пространства… Даже в киното, докато гледаха онзи ужасен „Вървя по моя път“ в деня на запознанството им, той виждаше всяко отделно неволно светло помръдване на непокритите й с ръкавици длани, чувстваше върху кожата си всяко движение на нейните маслинено черни, кехлибарени, тъмно кафяви очи. Роджър бе изхабил литри разредител щракайки своята вярна запалка „зипо“, овъгленото й фитилче, олицетворяващо енергичност отстъпила на пестеливостта, снижено до съвсем късо парченце, краищата на синия пламък искрят в мрака, в най-разнообразните видове тъмнина, само за да види какво става с нейното лице. С всеки нов пламък, ново лице.

Имаше и моменти, в последно време доста често, когато лице в лице биваше невъзможно да различат кой от тях кой е. И двамата едновременно чувстваха същото зловещо объркване… сякаш изненадващо и случайно поглеждат в огледало, но… и освен това усещането, че наистина са съединени… когато след, кой знае? две минути, седмица? отново разединени, те разбират какво става, Роджър и Джесика се сливат в едно обединено създание неподозиращо за своето съществувание… В един живот, непрекъснато проклинан от Роджър за налаганата от него потребност да вярва тъй силно в отвъд видимото, това е първото, най-първото истинско вълшебство: тези неоспорими факти.

Тяхното беше, както е типичният холивудски израз, „очарователно запознанство“ в стария от XVІІІ век център на Тънбридж Уелс: Роджър караше един превъзходен „ягуар“ към Лондон, застаналата край пътя Джесика храбро се бореше с някакво разбрицано колело, униформената й от СТС73 тъмносива вълнена пола се бе закачила за дръжката на кормилото и излагаше на показ възможно най-неуставен черен комбинезон и перлено гладки светли бедра над сиво-кафявите чорапи, х-м-м…

— Хей, маце — пронизително скърцане на спирачки, — нали знаеш, че това не ти е вариете „Уиндмил Тиътър“?

Да, тя знаеше.

— Хммм — една немирна къдрица пада, гъделичка носа й, добавя малко повече от обичайната острота в нейния отговор, — нямах представа, че там пускат невръстни момчета.

— Е, да, — той вече е привикнал към забележките относно своята външност, — но и малолетни скаутки все още не канят, доколкото ми е известно.

— Навършила съм двайсет години.

— Ура-а, значи имаш право да се возиш на ето този „ягуар“ чак до Лондон.

— Аз обаче съм в обратна посока. Почти до Батъл.

— Е, ще позаобиколим малко, разбира се.

— А майка ти знае ли, че си тук, по това време? — отхвърля тя косата от лицето си.

— Моята майка е войната — провъзгласява Роджър Мексико и се накланя да отвори вратата.

— Странно изявление — една кална обувка внимателно опипва стъпалото на автомобила.

— Хайде, качвай се, маце, защото забавяш изпълнението на задачата. Зарежи твоя транспорт тук и по-внимателно с полата, защото не бих искал да извърша нещо неприлично направо тук, на улиците на Тънбридж Уелс…

И тъкмо в този момент пада ракетата. Мно-о-о-го мило, направо чудесно. Грохот, глух барабанен тътен. Достатъчно отдалечен към града, няма пряка опасност за тях, но достатъчно близо и гръмовно, за да тласне Джесика, която прелита стоте километра между нея и непознатия: продължително, балетно спускане, великолепното й закръглено дупе с леко завъртане се настанява на другата седалка, косата й развяна за миг във ветрило, ръката приглажда тъмносивата униформена пола под нея грациозно, като птица прибираща крилата си, и всичко това на фона на все още отекващия взрив.

Струва му се, че вижда на север да се надига нещо възлесто тежко и чепато, по-тъмно или по-бързо променящо формата си от облаците. Ще се притисне ли тя обаятелно в него, ще го помоли ли да я защити? Роджър, който изобщо не вярваше, че тя ще седне в колата, ракета или без, сега включва „ягуара“ на Пойнтсман на задна вместо на ниска предавка, потегля обратно, аха-а, прегазва с пронизително скърцане и хрущене велосипеда и го превръща в безполезен скрап.

— Аз съм в твоята власт — вика тя. — Изцяло.

— Хммм — Роджър най-после улучва предавката, краката му подскачат сред педалите, рррр-бръммм, изръмжава колата и отфучава към Лондон. Но Джесика не е в неговата власт.

А войната, да, войната наистина е майка на Роджър, тя е прецеждала през неговото минерално надгробно „аз“ множеството разпръснати под слюдения блясък деликатни и уязвими примеси от надежда и възхвала, и стенещият неин сив отлив е отмивал всичко. Вече шест години непрекъснато в неговото полезрение, винаги там, където той може да я види. Роджър е забравил своя първи труп, или кога за първи път бе видял жив човек да умира. Ето колко отдавна продължава това. Струва му се почти цял живот. Градът, където отива сега той, е преддверието на Смъртта: където са изготвени всички документи, договорите подписани, дните преброени. Нищо не е останало от познатата от детството му импозантна изпълнена с паркове и рискове столица. Той се е превърнал в Намусения Младеж от „Бялото видение“, паякът що плете своята паяжина от числа. Обществена тайна е, че Роджър не се погажда с колегите в отдела. Как да се разбира с тях. Всички те са някакви безумни таланти: ясновидци, откачени заклинатели, телекинетици74, междузвездни пътешественици, търсачи на светлина. А Роджър е само един обикновен статистик. Никога не е сънувал пророчески сън, не е изпращал или получавал телепатично послание, изобщо не е осъществявал пряко съприкосновение с Отвъдния Свят. Ако е налице нещо подобно, то би трябвало да се прояви в данните от експериментите, в цифрите… но това е най-многото или най-близкото, до което той изобщо ще стигне. Има ли нещо удивително, че контактите му със Сектор Пси75 и цялата тази твърде необикновена компания, настанена от двете страни на сутеренния коридор, са донякъде обтегнати? Бог му е свидетел, че всеки на негово място би проявявал такова отношение.

Техният недвусмислено определен и толкова очевиден стремеж го дразни… А и неговият личен стремеж също, нали? Но как изобщо може човек да поставя на научна основа каквото и да е „психично“, когато току извън хи-квадрат разпределенията76 собствената му тленност непрекъснато го подтиква между обръщането на Зенер картите77 и безмълвните паузи посред напрегнатите, прегракнали и хрипливи словоизлияния на медиума? В неговите по-безметежни моменти, той се блазни от мисълта, че продължаващите му опити го правят по-храбър. Но повечето време Роджър се проклина за това, че не работи в отдел Управление на стрелбата78 или не чертае графики на СКПЦТБ79 за бомбардировъчно авиационните групи… каквото и да е, само и само да го няма това неблагодарно вмешателство в работата на неуязвимата Смърт…

Приближили са някакво зарево над покривите на къщите. Край тях профучават с рев пожарни камиони, отиващи в същата посока. Потискащ район — павирани с тухли улици и неми стени.

Роджър натиска спирачката за тълпа сапьори, пожарникари и местни жители в тъмни палта върху бели пижами, старици, в чиито нощни помисли е отделено специално място за противопожарната служба, не-е моля ви не насочвайте този грамаден маркуч към мен… о не… няма ли поне да свалите тези ужасни гумени ботуши… да, точно така…

И войници през няколко метра, разреден кордон, неподвижни, леко свръхестествени. Битката за Британия едва ли е била толкова протоколна. Но тези нови реактивни снаряди носят неизследвани от никого възможности за обществен терор и ужас. Джесика забелязва в една пресечка катранено черен „пакард“, пълен с цивилни в тъмни костюми. Белите им яки твърди и сковани в тъмнината.

— Кои са те?

— Недружелюбна компания — свива рамене Роджър: „те“ е напълно достатъчно.

— Я виж кой го казва. — Но двамата се усмихват постарому, привично. Беше време, когато работата му предизвикваше лека психоза у нея: очарователни албумчета с изрезки, снимки на ракетни бомби, колко мило… И неговата раздразнена въздишка: Джес, не ме изкарвай някакъв студен фанатик на науката…

В лицата ги блъска горещина и когато водните струи разстрелват пламъците, ярко жълтото пари очите им. Яростните течения разклащат закрепената за ръба на покрива стълба. Там горе на небесния фон, фигури в мушами се подпират, закачват, размахват ръце, движат се заедно и крещят заповеди. Петдесетина метра по-нататък сигнални лампи осветяват спасителните работи сред овъглените подгизнали останки. От прицепи с помпи и тежки агрегати се проточват изопнати и силно удебелени от налягането брезентови маркучи, набързо резбованите нипели разпращат звезди от студени пръски, леденостудени и проблясващи в жълто от играта на пламъците. Отнякъде на фона на радиото долита женски глас, спокоен глас на йоркширско момиче разпределя други наряди по други райони на града.

Някога, преди години, те биха спрели. Но и двамата са випускници от Битката за Британия, и двамата са получили своите повиквателни и са били запратени в ранните черни утрини и сред призивите за снизхождение, нямата инерция на греди и паваж, и дълбокият недостиг на милосърдие в онези дни… Докато извличаш n-тата жертва или част от нея от n-тата купчина отломки, беше й казал той веднъж изнервен и уморен, вече преставаш да го приемаш чак толкова лично… стойността на n може и да бъде различна за всеки от нас, но ще прощаваш: рано или късно…

А освен че това състояние им е втръснало, има и още нещо. Може да не са напълно освободени от положението на война, но поне бяха започнали да полагат началото на внимателно оттегляне… никога не бе имало време и място да говорят за това, а може би не е имало и нужда — но и двамата знаят със сигурност, че им е по-добре, когато са заедно, сгушени един в друг, отколкото там, сред тиловите документи, бумаги, пожари, униформи и стомана. Че в действителност Тилът е някаква измислица и лъжа, скалъпена, не много умно, за да ги отчужди и раздели, да унищожи любовта им в името на абстракция, необходима болка, работа, мъчителна смърт.

Бяха намерили една къща в забранената зона под преградните балони южно от Лондон. Градчето, евакуирано в 1940 година, е все още „регулирано“ и досега фигурира в списъците на министерството. Роджър и Джесика живеят незаконно там, в явно неподчинение, което те изобщо няма да могат да оценят, докато не ги хванат. Джесика е донесла една стара кукла, миди, лелиното й куфарче, пълно с дантелени гащички и копринени чорапи. Роджър бе успял да намери няколко кокошки, които да снасят яйца в празния гараж. Когато се срещат там, някой от тях непременно ще донесе едно-две свежи цветя. Нощите са изпълнени с експлозии, бучене на камиони и вятър, който им носи през хълмовете последния плясък на морето. Денят започва с чаша горещ чай и цигара на масата с един разклатен крак, който Роджър е завързал временно с кафява връв. По правило двамата са немногословни, само докосвания и погледи, общи усмивки, проклятия при разделите. Мизерно, гладно, студено и повечето време се чувстват прекалено напрегнати и нервни, за да рискуват дори само да накладат огън в камината, но двамата искат да запазят положението такова каквото е, толкова много искат, че за да го запазят, ще поемат повече отколкото пропагандата някога е искала от тях. Те са влюбени. А войната да си ебе майката.

□ □ □ □ □ □ □

Набелязаната жертва тази вечер, чието име ще бъде Владимир (или Сергей, Иля, Николай, в зависимост от прищявката на доктора), се прокрадва внимателно към входа за мазето. Този назъбен по краищата отвор би трябвало да води към нещо дълбоко и безопасно. Жертвата пази спомен или рефлекс: как е избягала в подобна тъмнина от един миришещ на въглищен дим ирландски сетер, който напада мигновено… веднъж от група деца, а наскоро от внезапен взрив на светлинно-звукови сигнали, от паднала зидария, която я бе ударила по левия бут (и досега го боли, има нужда от още близане). Но днешната заплаха е нещо ново: не толкова свирепа, а систематично почти недоловимо прокрадване, с което жертвата не е свикнала. Животът тук е по-непосредствен и агресивен.

Вали. Вятърът едва полъхва. Той носи твърде странна миризма за жертвата, която никога в живота си не е приближавала лаборатория.

Миризмата е на етер и идва от г-н Едуард У. А. Пойнтсман ЧКХК80. Кучето притичва зад развалините от стената и само върхът на опашката му се разклаща, а докторът попада с единия крак в гостоприемното бяло гърло на тоалетна чиния, която, съсредоточен върху своята плячка, не е забелязал. Той се навежда, неловко, сковано, издърпва тоалетната чиния от позатрупалите я отломки, мърмори проклятия против всички небрежни хора на света, имайки предвид не специално себе си, а собствениците на този съсипан апартамент (ако не са загинали при експлозията) или онзи, неуспелият да спаси тоалетната чиния, която изглежда наистина се е заклещила доста здраво…

Г-н Пойнтсман влачи крак по разнебитеното стълбище, замахва тихо, за да не изплаши кучето, и рита основата на колоната от опушен дъб подпираща перилата. Тоалетната чиния само изтраква в отговор, а дървото се разтриса. Подигравка, но нищо. Той сяда на стъпалата, водещи към открито небе, и опитва да свали проклетото нещо от крака си. То не иска да се разхлаби. Докторът чува как невидимото куче почуквайки тихо с нокти намира убежище в мазето. Дори ръката му не може да влезе в тази отвратителна тоалетна чиния, за да развърже връзките на шибаната обувка…

Твърдо решен да не се поддава на паника, г-н Пойнтсман нагласява прозорчето на плетения подшлемник да прилепва плътно и леко да го гъделичка малко под носа, става и зачаква кръвта да се източи, надигне отново, забълбука по милионите нейни разклонения в дъждовната нощ и процеди до изравняване — после с накуцване и потракване тръгва обратно към автомобила, за да получи там помощ от младия Мексико, който, надява се докторът, не е забравил да вземе преносимия електрическия фенер…

Роджър и Джесика бяха открили Пойнтсман малко по-рано да се спотайва в края на улица с еднакви къщи. Фау-бомбата, причинила опустошенията, из които той обикаляше, бе разрушила наскоро четири къщи, точно четири, прецизно като изрязани със скалпел. Усеща се меко ухание на преждевременно отсечена строителна дървесина и напластена от дъжда пепел. Опънати са въжета и на входа на една незасегната къща непосредствено до развалините, безмълвно стои облегнат часовой. Ако той и докторът са успели да разменят дума-две преди, никой от тях не го показва сега. Джесика забелязва две очи с неопределен цвят, които гледат заплашително през отвора на плетената шапка и това й напомня за древен рицар с шлем. С каква твар е дошъл тук да се сражава тази вечер за своя крал? Развалините го подкрепят, издигнати полегато в голяма купчина останки от задни стени, решетки от безразборно стърчащи летви — дъски от подови настилки, мебели, стъкло, парчета зидария, проточени разпарцаливени тапети, разцепени и строшени тавански греди: продължително оплитано женско гнездо, разпиляно на отделни сламки и отново захвърлено на този вятър и този мрак. В развалините просветва месингов крак от легло, около който е увит нечий сутиен, бял, предвоенна изработка от атлаз и дантели, просто така усукан и изоставен… За миг, в замайване, което Джесика не може да овладее, цялата събрана в сърцето й жалост се устремява към него, като към изхвърлено на улицата и забравено кученце. Роджър е отворил багажника. Мъжете ровят в него, изваждат голяма брезентова торба, манерка с етер, кучешка свирка. Джесика знае, че не трябва да плаче: че сълзите й няма да подтикнат очите с неопределен поглед в отвора на плетената шапка да търсят по старателно техния Звяр. Но горкичкият загубен фин сутиен… чака своята стопанка в нощта, на дъжда, чака стаята отново да бъде построена около него.

Вечерта е изпълнена със ситен дъжд и мирише на мокро куче. Пойнтсман изглежда бе отишъл някъде за малко.

— Явно съм си загубила ума. В този момент би трябвало да съм прегърната някъде с Бобъра и да гледам как той пали лулата си, а аз седя тук с този прислужник или какъвто е там, с този спиритист или статистик. Какъв си ти всъщност?

— Да се прегръщаш ли? — Роджър е готов да вика. — Да се прегръщаш?

— Мексико. — Докторът е, въздиша, кракът му е надянат на тоалетна чиния, а плетеният подшлемник е накривен.

— Здравейте. Не ви ли пречи да ходите? Според мен ви затруднява и то много… елате тук, първо го пъхнете във вратата, ето така, и, аха, отлично — притваря вратата и я заклещва около глезена на Пойнтсман, тоалетната чиния вече заема седалката на Роджър, който се настанява почти изцяло в скута на Джесика, — а сега колкото можете по-силно дръпнете крака.

Мърморейки наум самоволен младок и глупав подигравчия, докторът се оттласква на свободния крак, изсумтява, а тоалетната чиния се обръща напред-назад. Роджър държи вратата и внимателно се взира там, където стъпалото изчезва от погледа.

— Ако имахме малко вазелин, щяхме да… нещо хлъзгаво. Чакайте! Стойте тук, Пойнтсман, не мърдайте, ето сега ще решим въпроса… — Още докато Пойнтсман произнася: „Няма време, Мексико, то ще избяга, ще избяга“, импулсивният младеж се пъха под колата и почва да търси затварящия винт на картера. — Имате право. — Става на крака отново, напипва в джоба на сакото фенерчето. — Аз ще го изгоня, а вие ще чакате с мрежата. Ще можете ли да се движите нормално? Ще бъде неприятно ако паднете точно когато то изскочи навън.

— За Бога, не го подплашвайте, Мексико — Пойнтсман топурка подир него сред развалините. — Тук не е Кения или някоя друга подобна страна. За нас е важно кучето да е в състояние възможно най-близо до норматива, нали разбирате?

Норматив ли? Какъв норматив?

— Роджър81 — отзовава се Роджър, примигвайки „късо-дълго-късо“ с фенерчето.

— Джесика — мърмори Джесика, пристъпвайки на пръсти след тях.

— Ела, мой човек — примамва Роджър. — Тук имам едно шишенце с етер специално за теб — отваря манерката, размахва я във входа на избата, после включва фенерчето. Кучето наднича иззад стара ръждясала бебешка количка, с висящ оплезен език и силно недоверчива физиономия. — Я-а-а, ами че това е г-жа Нусбаум! — ахва Роджър, точно както бе чувал да възкликва Фред Алън82 всяка сряда вечер по Би Би Си.

— А ти Лæши83 ли ошакваше? — отвръща кучето.

— Хайде, приятелче, докато се усетиш и ще приключим. — Роджър подхваща внимателно спускане по стълбището и надушва все по-осезателно сгъстяването на етерните изпарения. — Пойнтсман иска само да преброи колко капки слюнка изпускаш и това е всичко. Ще ти направи лек разрез на бузката и ще пъхне там една хубава стъклена тръбичка. Няма какво толкова да се тревожиш, нали? И от време на време ще разклаща един звънец. Това е вълнуващият лабораторен свят, много ще ти хареса. — Етерът като че ли започва да го упоява. Той опитва да запуши манерката, пристъпва надолу, кракът му пропада в дупка. Залита настрана, опипва, търси за какво да се хване и задържи. Капачката отхвръква от манерката и изчезва завинаги сред боклуците и отломките на дъното на разрушената къща.

— Гъбата, Мексико, забравихте гъбата! — крещи някъде над главата му Пойнтсман. Надолу полита нещо кръгло бледо, поресто, изцяло в дупки и започва да снове в обсега на лъча на фенерчето и извън него.

— Брей, че скоклива чудесия. — Роджър прави неуспешен опит да хване гъбата с две ръце и разпръсква обилно етер наоколо. Най-после я засича с лъч, а кучето го наблюдава иззад бебешката количка, леко смутено. — Ха! — излива етер, за да напои гъбата и лек хлад обгръща ръцете му, докато манерката се изпразва. Хваща мократа гъба с два пръста, тръгва с поклащане към кучето и междувременно насочва лъча на фенерчето изпод брадата си, за да подчертае вампирската гримаса, която според него разкривява лицето му. — Моментът… на истината! — Втурва се напред. Кучето отскача настрани, профучава край него към изхода, а Роджър продължава с гъбата в ръка и с главата напред право в детската количка, която се разпада под тежестта му. Някъде отдалеч горе, неясно чува хленча на доктора:

— Ще ни избяга, Мексико, побързайте.

— Бързам. — Стиснал в ръка гъбата, Роджър се освобождава от бебешката количка, сваля я от себе си тъй, сякаш съблича риза, с доволно високо атлетическо умение, както му се струва.

— Мексико-о-о — жаловито.

— Добре де. — Роджър изкачва слепешката купчината нагоре и стига навън, където вижда как докторът, с вдигната и разперена мрежа, прегражда пътя на кучето. А дъждът упорито полива тази драматична жива картина. Роджър прави кръг, за да могат двамата с Пойнтсман да приклещят животното, което вече е спряло, с раздалечени лапи и озъбено, до парче от все още държаща се изправена задна стена. Между тях с ръце в джобовете чака Джесика, пуши и наблюдава.

— Хей, вие — ръмжи часовоят. — Идиоти такива. Стойте по-далеч от тая стена, защото нищо не я държи.

— Имате ли цигари? — пита Джесика.

— То ще избяга — вика Роджър.

— За Бога, Мексико, сега по-бавно.

Крачка по крачка двамата се изкачват опипом по крехкото равновесие на развалините. Това е система от лостове, която всеки момент може да ги катурне в унищожително срутване. Двамата доближават тяхното набелязано жертвено псе, което върти бързо глава, внимателно се вглежда ту в доктора, ту в Роджър, ръмжи нерешително и отмерено размахваната му опашка пляска по двете страни на ъгъла, където са го заклещили.

Докато Роджър, с фенерчето, отстъпва леко назад, кучето — някаква негова защитна верига или инстинкт за самосъхранение — си припомня другата светлина проблясвала изотзад в последните дни, светлина, придружаваща чудовищния взрив, изпълнила го впоследствие от главата до опашката с толкова много болка и студ. Светлината отзад сигнализира смърт/готови за скок хора с мрежи, а те могат да бъдат избегнати…

— Гъбата — крещи докторът.

Роджър се хвърля към кучето, което вече е побягнало в посоката на Пойнтсман и към улицата, докато същевременно докторът, с отчаяно изпъшкване, размахва крак с надянатата тоалетна чиния, пропуска, инерцията го повлича и завърта в пълен кръг, а мрежата се разперва като радарна антена. Роджър, чийто нос е запълнен с етер, не може да прекъсне своя скок и, докато Пойнтсман прави ново завъртане, връхлита върху него и получава болезнен удар в бедрото от тоалетната чиния. Двамата падат и се заплитат в мрежата, която ги покрива изцяло. Строшени греди скърцат, парчета мокра от дъжда мазилка падат. Над тях неукрепената стена започва да се поклаща.

— Махайте се оттам — крещи часовоят.

Но усилията на заплетената в мрежата двоица да се отдалечи, само разклащат стената още повече.

— Трябва да го хванем — трепери докторът.

Роджър търси очите му, за да види дали той говори сериозно, обаче отворът на подшлемника сега показва само едно бяло ухо и кичур коса.

— Да се изтъркаляме — предлага Роджър.

Двамата съумяват да се претърколят няколко метра надолу към улицата, докато в това време част от стената пада на другата страна. Успяват да се върнат при Джесика, без да причинят повече поражения.

— То избяга надолу по улицата — съобщава Джесика, помагайки им да се измъкнат от мрежата.

— Нищо — въздъхва докторът. — Вече няма значение.

— Не е късно, има още време — от Роджър.

— Не, не. Оставете.

— А къде ще търсите друго куче?

Отново са на път, Роджър шофира, Джесика е между тях, а тоалетната чиния стърчи от полузатворената врата, когато идва отговорът:

— Може би това е знак. Може би трябва да разширя специализацията.

Роджър го поглежда бързо. Замълчи, Мексико. Няма защо да гадаеш какво означава това. В края на краищата докторът не му е началник, и двамата са подчинени на стария Бригадир84 в „Бялото видение“ на равни начала, доколкото му е известно. Но понякога — Роджър поглежда отново над тъмния облечен във вълна бюст на Джесика към плетения подшлемник, към открития нос и очи — му се струва, чу докторът иска от него нещо повече от добра воля и сътрудничество. Иска него. Тъй както човек иска някой хубав екземпляр куче…

В такъв случай защо е тук Роджър, защо помага в още една кражба на куче? Какъв непознат е приютил в себе си, толкова безумен…

— Ще се приберете ли тази вечер, докторе? Защото трябва да откарам младата дама.

— Не, ще остана там. А вие можете да се върнете с колата. Трябва да говоря с доктор Спектро.

Сега приближават дълга тухлена импровизация, викторианска парафраза на нещо, в далечното минало обикновено увенчавано с готически катедрали, но породено тогава не от нуждата да бъде осъществено и превъзмогнато създаването на подходящи смешения за достигането на някакъв върховен Бог, а по-скоро вследствие объркване на целта, от съмнение в действителното местоположение на Бога (или, за отделни индивиди, в самото Му съществувание), възникнало от жестоката мрежа на непреодолими чувствени мигновения и съответно помислите на строителите били насочени не към някакъв връх, а обратно към страха, към най-обикновеното просто бягство накъдето им видят очите, от всичко, което уличните екскременти, копторите без прозорци, промишленото задимяване, гъсталаците от подскачащи нагоре-надолу задвижващи кожени ремъци и упоритите неспирно прииждащи държави в сянка на плъхове и мухи са им внушавали относно шансовете за пощада в онази година. Мръсното тухлено протежение е известно като БСВИОЛЗДЧДС, тоест Болница Света Вероника с Истинския Образ за Лечение на Заболявания на Дебелото Черво и Дихателната Система, а един от нейните обитатели е доктор Кевин Спектро, невролог и случаен павловист.

Спектро е един от първоначалните седем собственици на Книгата85, и ако попитате г-н Пойнтсман коя Книга, ще получите в отговор само подхилкване. Тя, тази загадъчна Книга ежеседмично обикаля сред нейните съсобственици, и сега, умозаключава Роджър, е настъпила седмицата на Спектро, когато той може да бъде навестяван по всяко време. През полагаемите се на Пойнтсман седмици и други хора са идвали по същия начин посред нощ в „Бялото видение“, и Роджър бе дочувал разпаления им заговорническия шепот из коридорите, енергичния тропот на токовете им, като бални обувки по мрамор, нарушаващ човешкия покой, изобщо не затихващ дори с отдалечаването им, гласът и стъпките на Пойнтсман винаги по-отчетливи от другите. Как ли ще звучи сега с надянатата на крака му тоалетна чиния?

Роджър и Джесика стоварват доктора пред един страничен вход, където той се слива с тъмнината и след него остават само капещ от стрехите дъжд и заврънкулки и тирета от неразгадаем надпис на трегера.

Те завиват на юг. Светлинките на контролното табло блестят топло. Фаровете шарят из дъждовното небе. Тесният автомобил подскача по пътищата. Джесика се унася в сън, кожената седалка поскърцва, когато тя се свива на кълбо. Чистачките отмятат дъжда в ритмична ярка дъга. Минава два часа през нощта, време е за Дома.

□ □ □ □ □ □ □

В такива обичайни вечери в Болница Света Вероника двамата седят заедно, точно до отделението за военни неврози. Изящна плетеница от стоманени кости къкри в автоклава. Парата се издига плавно към сиянието от настолната лампа, от време на време силно проблясва, а сенките на човешките жестове я разсичат с остри като нож стремителни ръкомахания. Но и двете лица обикновено са затворени, пределно сдържани и потайни в кръговрата на нощта.

От тъмнината на отделението, полуотворена картотека на болката, където всяко легло е отделна папка, долитат викове, дрънчащи викове, като издавани от студен метал. Кевин Спектро ще вземе своята спринцовка и ще боде напосоки десетина-петнайсет пъти тази вечер в мрака, за успокоение на Лисицата (така нарича той всеки пациент — обходиш ли три пъти цялата сграда, без да помисляш изобщо за лисица, значи можеш да излекуваш каквото пожелаеш). И всеки път Пойнтсман ще седи и ще чака да продължат техния разговор, и ще се радва на отдиха в тези мигове сред полумрака, меко проблясващите от гърбовете на книгите поизтъркани златни букви, обсадената от хлебарки ароматна кафеена утайка, зимния дъжд във водосточната тръба до прозореца отвън…

— Не ми изглеждаш никак добре.

— Ами онова дърто копеле пак направо ме разсипа. Тези спорове, караници, Спектро, всеки ден, аз не… — смръщено гледа надолу към очилата, които изтрива с края на ризата си, — има нещо потайно и неясно в проклетия Пудинг, той непрекъснато ме хвърля в недоумение… с неговите изкуфели дъртофелски изненади.

— Това е от възрастта. Наистина.

— О, с възрастта му лесно бих могъл да се оправя. Обаче Пудинг е толкова проклет… такъв ненормалник, изобщо не спи, а само интригантства…

— Това не е старческо изкуфяване, не е. Всъщност, такава му е длъжността. Пойнтсман ли? Засега ти все още нямаш неговите приоритети, нали? Не можеш да рискуваш тъй както него. Ти си работил с хора на неговата възраст, сигурно знаеш, че за тях е типично едно такова особено… самодоволство…

Персоналната Лисица на Пойнтсман чака в града, военен трофей. А миниатюрната канцелария тук е оракулска пещера: облаци пара, пророчески крясъци цепят тъмнината… Абреакции86 на Властелина на Нощта…

— Щом като ме питаш, Пойнтсман, ще ти кажа, че това не ми харесва.

— Защо да не ти харесва? — Мълчание. — Смяташ, че е неетично, а?

— Етично ли е това, моля ти се?! — и вдига ръка към изхода на отделението в почти хитлеристки поздрав. — Не, аз просто търся начин да го оправдая, експериментално. И не намирам. Става дума само за един човек.

— Но това е Слотроп. Много добре знаеш какво представлява той. Мексико даже смята… всъщност, обичайното. Прекогниция87. Психокинеза.88 Имат си техни проблеми, тази компания… Но да кажем, че ти се удаде възможност да проучиш истински класически случай на… някаква патология, идеален механизъм…

Една вечер Спектро попита:

— Ако той не беше едно от подопитните морски свинчета на Ласло Джамф, щеше ли да бъдеш толкова ентусиазиран по него?

— Разбира се, че щях.

— Хм-м.

Представете си ракета, чието приближаване чуваш едва след експлозията. Разместването на причина и следствие! Прецизно изрязан къс от време… няколко метра филмова лента върната назад… взривът на ракетата, стоварил се по-бързо от звука — и от него се разраства тътенът на нейното падане, догонва това, което вече е смърт и изгаряне… призрак в небето…

Павлов е бил очарован от „понятията за противоположност“. Да допуснем, че някъде в мозъчната кора имаме група клетки. Помагат за различаването на удоволствие от болка, светлина от тъмнина, господство от подчинение… Но ако по някакъв начин ги подложите на глад, травматизиране, ако ги поразите, кастрирате, запратите в една от преходните фази, отвъд пределите на техните бодърстващи личности, извън „уравнителните“ и „парадоксални“ фази89, вие ще отслабите това понятие за противоположност, и тук съвсем внезапно се озовава параноичният пациент, който би трябвало да е господар, но се чувства роб… Който би трябвало да е любимец, но страда от безразличието на неговия свят, и „Аз смятам — пише Павлов на Жане, — че именно ултрапарадоксалната фаза е основанието за отслабването на понятието за противоположност у нашите пациенти“.90 Нашите откаченяци, параноици, маниаци, шизофреници, нравствено слабоумни…

— Ти слагаш реакцията пред дразнителя — клати глава Спектро.

— Съвсем не. Я помисли. Той е там и е способен да усети, няколко дни предварително, че те летят, че идват. Но това е рефлекс. Рефлекс спрямо нещо, което тъкмо сега витае във въздуха. Нещо, което ние не сме в състояние да възприемем, защото сме твърде грубо сглобени, обаче Слотроп може да го усеща.

— Но това е всъщност екстрасензорно възприятие.

— А защо да не кажем „Сетивно подсещане, на което ние просто не обръщаме внимание“. Нещо, което открай време е било там и сме могли да го видим, обаче никой не е гледал. Често в нашите експерименти… Мисля, че М. К. Петрова го е забелязала първа… тя е една от жените, включили се действително съвсем рано в играта… самото действие, довеждането на кучето в лабораторията, особено при нашата експериментална работа с неврозите… първият поглед към изпитателния стенд, към лаборанта, една блуждаеща сянка, полъхът на въздушното течение, определен условен сигнал, който ние едва ли бихме разпознали изобщо и това ще е достатъчно, за да бъде запратено кучето в състояние отвъд пределите на болкопоносимостта…

— И така, Слотроп. Евентуално. Самата атмосфера, обстановката в града — да кажем, че приемаме войната за един вид лаборатория? и когато Фау-2 удари, първо взривът, а после воят от падането… нормалната поредност на дразнителя обърната наопаки… и значи той може да завие зад определен ъгъл, да излезе на дадена улица и съвсем безпричинно изведнъж да почувства…

Настъпва мълчание, изваяно от разказани сънища, от изпълнени с болка гласове на съседни жертви на ракетната бомбардировка, деца на Властелина на Нощта, гласовете увисват в застоялия медицински въздух на отделението. Отправят молитви към техния Повелител: рано или късно абреакция, за всяко от тях, в целия този измръзнал и изтерзан град…

… и подът отново се превръща в грамаден асансьор, който без предупреждение те изтласква нагоре към тавана — и, докато стените се изкорубват навън и пръскат наоколо тухли и мазилка, повтаря внезапната ти парализа, когато смъртта идва да те обгърне и зашемети — нямам представа сър изглежда съм припаднал и когато се освестих, от нея нито следа, а всичко наоколо гори и главата ми пълна с дим… и гледката на собствената ти кръв шуртяща от провисналия остатък от артерията, леглото ти наполовина затрупано от заснежени керемиди, екранната целувка недовършена, ти си прикован и цели два преизпълнени с болка часове гледаш втренчено някакъв смачкан пакет от цигари, чуваш ги как викат от редиците от двете ти страни, обаче не можеш да се движиш… внезапната светлина заляла стаята, ужасяващата тишина, по-ярка от която и е да е друга сутрин през изтънелите и рехави като марля одеяла, изобщо никакви сенки, само неописуемо разсъмване в два часа сутринта… и…

… този скок отвъд пределите на търпимостта, тази капитулация и примирение. Където понятията за противоположност се сливат и губят своята противоположност. (А за експлозия на ракета ли всъщност се настройва Слотроп или тази вечер из всички отделения просто вилнее някаква изнервяща и смущаваща „бъркотия“?) Кога най-после ще отекнат и заглъхнат тези сипещи се повторения, преживяването отново и отново на взрива, кога ще отшуми страхът да разхлабиш ръце, защото отпускането им ще бъде тъй окончателно и безвъзвратно откъде да знам докторе ще се върна ли изобщо някога? и отговорът имайте вяра в нас, е толкова неискрен след ракетата, само подигравка — вяра във вас ли? — и двамата го знаят… Спектро се чувства като мошеник, но упорства… само защото болката продължава да бъде истинска…

А онези, които най-после отпускат ръце: от всеки катарзис изникват нови деца, те не усещат болка и са безлични, докато трае едно пулсиране на Междувремието… плочицата е изтрита, след малко започва ново изписване, ръката и тебеширът застинали в зимния сумрак неподвижни над клетите човешки палимпсести треперещи под техните казионни одеяла, упоени, омазани в сълзи и сополи от скръб, тъй истинска, изтръгната толкова отдълбоко, че удивлява и изглежда не само тяхна, но и нещо повече от това…

С какво похотливо въжделение бленува за тези красиви деца Пойнтсман. Предницата на мръсните му сиви гащи е издута до пръсване от изтънчената мрачна наложителност да употреби невинността им, да изпише върху тях свои собствени нови думи, свои индивидуални кафяви мечти за Реална Политика91, а обещаната любов причинява непрекъснато болезнено трептене в някаква психическа простатна жлеза, ах досега само намеци… колко съблазнително лежат подредени на техните железни креватчета застлани с девствени чаршафи, миличките, тъй неподправено еротични…

Тяхна пресечна точка и сборен пункт е Централната автогара обслужваща болница Света Вероника (току-що пристигнали на този фалшив паркет, осеян с настъпени катранено черни дъвки, бледо жълти и чисти като кръвта на боговете лъскави следи от нощно повръщане, непрочетени от никого раздрани на зигзаг изхвърлени вестници или пропагандни листовки, стари засъхнали сополени топченца, сиво-черна мръсотия, която вяло се отдръпва навътре при всяко отваряне на вратата…)

Чакал си на такива места до ранна утрин, слят с постепенно избледняващия интериор, знаеш наизуст разписанието на пристигащите автобуси, главата ти пълна с лицемерни помисли, сърцето — с лъжи. И откъде са избягали тези деца и че в този град няма кой да ги посрещне. Впечатляваш ги с твоята доброта и нежност. Никога не си сполучвал да установиш със сигурност дали взорът им може да проникне до твоя вакуум. Все още не желаят да те погледнат в очите, тъничките им крака постоянно шават, не спират на едно място, трикотажните им чорапи свлечени (всичкият ластик е отишъл за войната), ала някак очарователно: токчетата им неспокойно подритват брезентовите торби, оръфаните куфарчета под дървената пейка. Високоговорителите на тавана обявяват заминаващите и пристигащите автобуси на английски, после на други езици на изгнанието. Тазвечерното момиченце е пътувало дълго дотук, не е спало. Очите й са зачервени, рокличката й е измачкана. Палтенцето й е служило за възглавница. Усещаш нейната умора, чувстваш невъобразимата шир на спящия пейзаж зад гърба й, в този миг ти наистина си безкористен, безполов… обмисляш само как да я подслониш, ти си Приютителят.

Зад теб униформени мъже наредени в дълги, чакали цяла нощ опашки пристъпват бавно, почти безшумно подритват раници, към боядисания в бежово изход, чиито ръбове са размазани до тъмнокафяви прощални параболи от няколко поколения ръце. Врати, които само от време на време се отварят, за да пуснат студения въздух, да изведат някоя група хора и се затварят отново. До вратата стои шофьор или касиер и проверява билети, пропуски, отпусни. Един след друг хората излизат на този абсолютно черен нощен правоъгълник и изчезват. Изгубени, войната ги отнема, човекът зад теб вече подава своя билет. Навън реват мотори: ала не като от транспортно средство, а повече наподобяват шум от някакъв стационарен агрегат, много ниски земетръсни честоти примесени със студ — някак внушаващи, че след яркото осветление вътре там, навън ще почувстваш слепотата си като неочакван удар… Войници, моряци, авиотехници, летци, морски пехотинци. Един по един, изчезват. Онези, които случайно пушат, могат да останат секунда повече, слабото огънче се разлюлява в оранжева арка веднъж, два пъти и потъва в мрака. Седиш, наблюдаваш ги полуобърнат, твоята изпоцапана и сънена любимка започва да хленчи, напразно — как е възможно похотта ти да се вписва в същата бяла рамка обхванала тъй многобройно и безкрайно отпътуване? Днес хиляди деца излизат през тази врата влачейки крака, но много рядко някое влиза в твоя дом с разбрицана и колосана от сперма кушетка, стенещ вятър над тръбите на газовата инсталация, силна миризма на плесен от мокра кафеена утайка и котешки лайна, проядени от молци светли пуловери хвърлени на куп в един ъгъл, в някакъв случаен жест, постелка за недоносени кученца или ебално кътче. Тази безмълвна, полюшваща се опашка от хора… хиляди заминават… само заблудената единична аномална частица случайно плава срещу основното течение…

И все пак, въпреки всичките му терзания, засега Пойнтсман може да разчита да получи само една сепия — да, гигантски октопод като от филм на ужасите, казва се Григорий: сив, слизест, непрекъснато плъзгащи се насам-натам пипала с треперливи бавни движения в неговата импровизирана клетка до кея на Ик Реджис… този ден около Ламанша духаше ужасен вятър, Пойнтсман беше с неговия плетен подшлемник, измръзнали очи, а д-р Поркиевич с вдигната яка на балтона и нахлупена над ушите кожена шапка, дъхът им смърдеше на изядената преди часове риба, и какво, по дяволите, може да прави Пойнтсман с това животно?

Отговорът вече расте от само себе си, от аморфно безлично ембрионално петно в един момент, до нещо започващо да се оформя и видоизменя в следващия…

— Просто ми е любопитно дали ще се чувстваш по същия начин без всички тези кучета наоколо — бе подметнал между другото Спектро онази вечер, именно в онази вечер. — Ако от самото начало бе започнал да експериментираш с живи хора.

— И тогава сигурно щеше да ми предложиш един-двама души, вместо… ама ти сериозно ли?… тези гигантски октоподи. — Лекарите се споглеждат внимателно.

— Интересно, какво ще направиш.

— И на мен ми е интересно.

— Вземи октопода. — Да не би да иска да каже „зарежи го Слотроп“? Напрегнат момент.

Но тогава Пойнтсман избухва в неговия знаменит смях, служил му успешно в една професия, където много често положението е или-или.

— Все ми подмятат, че трябва да вземам животни. — Той има предвид, преди години един негов колега, вече покойник, му бе казал, че ще стане по-сърдечен и по-човечен, ако си отглежда свое куче извън лабораторията. Пойнтсман бе опитал, Бог му е свидетел, ловджийски спринджър-спаниел, казваше се Глостър, доста приятно животно според него, но опитът трая по-малко от месец. В крайна сметка бе изгубил търпение, защото кучето изобщо не знаеше как да контролира поведението си в обратен ред. То бе способно да отваря вратата, за да влизат пролетните насекоми и дъждът, ала не му идваше наум да я затвори… събаряше кофата с боклука и повръщаше на пода, но така и не се научи да почиства… как може човек да живее с такова същество?

— Октоподът е податлив на хирургическа намеса — придумва го Спектро. — Способен е да оцелее след отстраняване на голям обем мозъчна тъкан. Безусловният му рефлекс спрямо евентуалната жертва е много надежден, достатъчно е да му покажеш рак и, ХОП!, веднага пуска пипалото, отравя плячката и вечерята му е готова. И освен това Пойнтсман, октоподът не лае.

— Обаче. Не… аквариуми, помпи, филтри, специална храна… Това може би става за Кеймбридж, приемливо е, но хората там са толкова стиснати, че за да бъдат убедени е нужна офанзива най-малкото като тази на проклетия Рундщет92… АПП93 ще финансира нещо само ако се изплаща тактически, и то веднага, за миналата седмица, нали разбираш, ако не и по-скоро. Не, октопод, това е прекалено сложно, дори самият Пудинг, с неговата отколешна мания за величие, няма да се съгласи.

— Няма предел за това, на което можеш да ги научиш.

— Спектро, ти не си дявол — вглежда се по-внимателно — или си? Знаеш, че по принцип ние използваме звукови стимули, и в проекта „Слотроп“ ударението трябва изцяло да пада върху слуховите възприятия, ответната реакция е слухова… По мое време съм виждал и някой друг октоподски мозък, приятел, и бъди сигурен, че съм забелязал тези огромни зрителни лобове. Нали? Ти опитваш да ми пробуташ някаква зрителна твар. Какво толкова има да гледам, когато проклетите ракетни бомби се снижават?

— Сиянието.

— Какво?

— Огнено червено кълбо. Пада като метеор.

— Глупости.

— Оная вечер Гуенхидуи видял една, над Дептфорд.

— Аз пък искам… това, което наистина ми е нужно… — сега Пойнтсман се накланя и застава в центъра на осветения от лампата кръг и бялото му лице е по-уязвимо отколкото гласа му, шепнещ над блестящия връх на иглата в изправената вертикално върху бюрото спринцовка, — не е куче, нито октопод, а една от твоите прекрасни лисици. По дяволите. Една лисичка.

□ □ □ □ □ □ □ □

Нещо дебне из Задимения Град94 и прибира десетки нежни стройни девойки, красиви и загладени като кукли. Жалостивите им ридания… горестните им покъртителни и сърцераздирателни писъци… лицето на една от тях внезапно се доближава, и снижава! над широко отворените немигащи очи се отпускат млечно бели клепачи с гъсти мигли, шумно се затварят и докато клепачите на Джесика се отварят широко, в главата й се търкаля продължителният екот на оловните противотежести. Тя изплува от съня навреме, за да чуе как последните отзвуци се разпръсват след взрива, неумолими и пронизителни, зимен шум… Роджър също се пробужда за миг, промърморва нещо като „Шибано безумие“ и отново потъва в дрямката.

Тя се протяга, малка сляпа ръка докосва тиктакащия будилник, протрития плюшен корем на пандата Майкъл, празната млечна бутилка, в която са пъхнати алени цветове от млечка, набрани от градина на два километра по-надолу по пътя: насочва се там, където би трябвало да бъдат цигарите, но тях ги няма. Вече полуотвита Джесика увисва между двата свята, бяло атлетично изопване в тази студена стая. Е, какво пък… тя оставя Роджър в топлата им хралупа и тръгва треперейки, въхвъхвъх, в грапавата тъмнина, по плътно прилепналите една в друга от зимата подови дъски, гладки като лед под босите й стъпала.

Цигарите са на пода на гостната, оставени сред възглавниците пред камината. Дрехите на Роджър са разхвърляни навсякъде. Джесика запалва цигара, присвивайки едно око заради дима, и започва да оправя, сгъва панталоните му, окачва ризата му. После отива до прозореца, вдига затъмнителната щора, опитва през заскрежените стъкла да разгледа снега навън, изпъстрен със следи от лисици, зайци, отдавна изгубени кучета, и зимни птици, но без признаци на човешко присъствие. Празни снежни канали се провират към дърветата и градчето с все още неизвестно за тях име. Джесика прикрива цигарата с шепа, за да не покаже огънчето въпреки че затъмнението бе отменено преди много седмици и бе останало в друго време и друг свят. Закъснели камиони профучават на север и на юг в нощта, самолети изпълват небето и после изчезват на изток в някакво подобие на тишина.

Можеха ли да отсядат в хотели, съответно да попълват бланки за ЕВН95 и да бъдат подлагани на обиски за фотоапарати и бинокли? Тази къща, градче, пресечените дъги на Роджър и Джесика са толкова уязвими от немското оръжие и британските разпоредби и закони… тук като че ли не е опасно, ала на Джесика й се иска да има наблизо и други хора и това да е наистина село, нейното село. Прожекторите могат да останат, за да осветяват вечерите, а преградните балони, дебели и дружелюбни, да изпълват разсъмванията. Всичко може да остане, даже и далечните експлозии, стига да са безцелни… и никому да не се налага да умира… нима не може да бъде така? само вълнение, звук и светлина, приближаваща буря през лятото (да живее в свят, където това ще бъдат единствените вълнения за деня…), само добър приветлив гръм?

Джесика беше изплувала извън своето тяло, нагоре, за да наблюдава самата себе си как наблюдава нощта, да се рее, бяла пола-панталон и бяло сако с подплънки на рамената, атлазено лъскава там, където е обърната към нощта. Докато не падне нещо тук, достатъчно близо, за да има значение, двамата имат на разположение тяхната безопасност: с настъпването на нощта техните гъсталаци от сребристосини стъбла стигат чак до облаците, докосват ги или ги смитат, зелено-кафявите човешки маси в униформи привечер, каменни лица, устремени някъде далеч очи, отпътуващи с конвой за фронтовете, към възвишената съдба, която, удивително наистина, има много малко общо с тях двамата тук… нима не знаеш, че има война, малоумник такъв? Да, но — ето я Джесика в подарената от сестра й стара пижама, а Роджър спи така, без абсолютно нищо, а къде е войната?

Докато тя не стигне до тях. Докато нещо падне. Ако е „бръмчилка“, ще им даде време да притичат в укритието, обаче, ракетата ще удари преди да чуят, че идва. Вероятно библейска, призрачна като стара северна приказка, но това няма да бъде Войната, няма да бъде титаничното противоборство между доброто и злото, за което радиото съобщава всеки ден. И няма никаква причина, ами, да не продължават…

Роджър бе опитал да й обясни статистиката на Фау-бомбите: разликата между разпределение, от висотата на ангелския полет, по картата на Англия и собствените им шансове, гледани от тук, отдолу. Тя почти го бе схванала: почти разбира неговото уравнение на Поасон96, ала все още не може да свърже двете неща — да съпостави наложеното й спокойно ежедневие с чистите числа97 и същевременно да не изпуска от поглед и едното и другото. Непрекъснато влизат и излизат отделни частици.

— Роджър, защо твоето уравнение е валидно само за ангели? Защо да не можем да направим нещо тук? Няма ли някакво уравнение за нас също, нещо, което да помогне да намерим по-безопасно място?

— Защо съм заобиколен от статистически неграмотни хора? — Днес говори неговото обичайно всеразбиращо „аз“. — Няма начин, миличка, поне и докато средната плътност на въздушните удари е постоянна. Пойнтсман дори и това не разбира.

Ракетните попадения се разпределят из Лондон точно както предсказва изложеното в учебниците уравнение на Поасон. Колкото повече данни пристигат, толкова повече Роджър заприличва на пророк. Колегите от отдел Пси98 се заглеждат подир него в коридорите. Това не е способност да предсказвам или нещо подобно, иска да обяви той в столовата… имал ли съм изобщо някакви претенции да бъда нещо, което не съм? Аз само попълвам цифрите в едно добре известно уравнение, можете да погледнете в учебника и сами да го направите…

Голяма примигваща карта доминира сега над миниатюрната му канцелария, прозорец към друг пейзаж по-различен от земния Съсекс, написани имена и разпрострени като паяжина улици, мастилен призрак на Лондон, разграфен на 576 квадрата, всеки по една четвърт квадратен километър. Ракетните удари са обозначени с червени кръгчета. Уравнението на Поасон ще посочи, за произволно избран общ брой попадения, колко квадратчета ще останат без нито едно попадение, колко ще получат едно, две, три и тъй нататък.

На котлона бълбука Ерленмайерова колба. Синя светлина, подскача и непрестанно се заплита през движението на семената в колбата. По бюрото и пода са разпръснати подгизнали от влагата вехти учебници и математически дисертации. Някъде изпод стария „Уитакър и Уотсън“99 на Роджър наднича снимката на Джесика. Всяка сутрин на път за неговата лаборатория — където го чакат кучета с разрязани бузи, и от всяка изкусно оголена фистула бликат зимно-сребристи капки и пълнят хартиената чаша или градуираната епруветка, — прошареният и тънък като игла павловист със стегната походка обикновено спира пред отворената врата на Мексико. Въздухът в канцеларийката синее от изпушените цигари и допушените, по-късно през вледеняващо черните първи работни смени, фасове, натежал от наслоената отблъскваща плътна смрад. Но той е длъжен да влезе, трябва да се изправи пред традиционната утринна чаша чай.

И двамата знаят колко странно изглеждат техните взаимоотношения. Ако изобщо съществува анти-Пойнтсман, това е Роджър Мексико. Не чак толкова по въпроса за психическите изследвания, признава докторът. Младият статистик не си пада по глупави спиритически сеанси или по празни сладки мечти, а е посветен изцяло на числата и методологията. Но в диапазона от нула до единица, от нищо до нещо. Пойнтсман може да притежава само нулата и единицата и, за разлика от Мексико, не е способен да оцелява, където и де е между тях. Подобно на неговия учител И. П. Павлов преди, той си представя мозъчната кора като мозайка от миниатюрни точки включване/изключване. Някои от тях са постоянно в състояние на оживена възбуда, други са завладени от мрачна потиснатост. Контурите, ярки и тъмни, непрекъснато се променят. На всяка точка са разрешени само две състояния: бодърстване или сън. Единица или нула. Цялата Павловска мозъчна механика, включваща „сумиране“, „преход“, „разпространение“, „концентрация“, и „обратна индукция“, допуска присъствието на тези двустабилни точки100. Обаче на Мексико принадлежи царството между нула и единица, това средно положение, което Пойнтсман бе изключил от своите доказателства — вероятностите. В момента, когато той спре преброяването, съществува 0,37% вероятност даден квадрат на картата да е пострадал само от един въздушен удар и 0,17% вероятност да бъде ударен два пъти…

— А не можете ли, като гледате вашата карта тук… — Пойнтсман предлага на Мексико една от неговите цигари „Кипринос Ориент“, които той пази в тайни джобове пришити отвътре на всяка от лабораторните му престилки, — … да кажете къде ще бъде най-безопасно да се крием по време на въздушна атака?

— Не.

— Но нали…

— За всеки квадрат съществува вероятността да бъде ударен отново. Попаденията не се групират. Средната плътност на попаденията е постоянна.

Картата отразява точно това. Само едно класическо Поасоново разпределение101, спокойно и умело прониква между квадратите точно както би трябвало да прави… и придобива предсказаната му форма.

— Но квадратите, в които вече има няколко попадения, тоест…

— Извинявам се. Това е Заблудата Монте Карло102. Независимо колко ракети са паднали в определен квадрат, вероятността за ново попадение остава същата както винаги. Всяко попадение е независимо от другите. Ракетните бомби не са кучета. Никаква връзка. Никаква памет. Никакво кондициониране103.

Приятно обяснение, което да бъде поднесено на един павловист. Обичайната за Мексико самодоволна безчувственост ли е това или той е наясно какво говори? Ако нищо не свързва ракетните удари, никаква рефлексна дъга, никакъв Закон за отрицателната индукция104… тогава… Всяка сутрин той отива при Мексико като на болезнена операция. И все повече го плаши тази външност на хористче и студентските шеги. Но е длъжен да прави тези посещения. Как е възможно Мексико да си играе преспокойно с тези символи на произволността и страха? Невинен е като дете, вероятно не осъзнава, че в своята игра той руши елегантните палати на историята, заплашва самата идея за причина и следствие. Ами ако цялото поколение на Мексико е израствало такова? Нима Следвойната ще представлява само „събития“, създавани наново от момент на момент? Без взаимозависимости? Това краят на историята ли е?

— Древните римляни, — една вечер Роджър и преподобният д-р Пол де ла Нуи се бяха напили заедно, или само викарият се бе напил, — древноримските жреци оставяли сито на пътя и после чакали да видят кои стъбълца на тревите ще прораснат през дупчиците.

Роджър веднага съзря връзката.

— Интересно — преравя един след друг джобовете си, защо никога няма от тия проклети… а, да… ето една — дали ще следва Поасоновото… я да видим…

— Мексико. — Приведен напред, определено враждебно настроен. — Те използвали прорасналите през дупчиците стебла за лечение на болните. За тях ситото е било един много свещен предмет. А вие какво ще направите със ситото, с което сте покрили цял Лондон? Как ще използвате това, дето расте във вашата мрежа на смъртта?

— Нещо не ти схващам мисълта. — Това нали е само едно уравнение…

Роджър определено иска другите да разбират какво има предвид. Джесика е наясно с това. Усети ли, че не го разбират, лицето му често пребледнява като тебешир и помрачнява, сякаш е застанал зад зацапан прозорец на жп вагон, когато се отпускат смътно посребрени бариери и в купето с приплъзване навлизат пространства, за да го отделят дори повече, да разредят допълнително самотата му. Джесика знаеше още в първия им ден, едва той се бе пресегнал да отвори вратата на „ягуара“, толкова уверен, че тя изобщо няма да се качи. Тя бе видяла самотата му: в неговото лице, между червените му длани с изпогризаните нокти.

— Ех, не е честно.

— Честно е, в най-висша степен. — Сега Роджър изглежда съвсем млад и циничен, мисли тя. — Всички са равни. Еднакви шансове да бъдат ударени. Еднакви в очите на ракетата.

На което тя отправя към него гримаса а ла Фей Рей105, възможно най-широко ококорени очи, червена уста готова да зейне в писък, докато накрая той е принуден да се разсмее.

— Хайде стига.

— Понякога… — но какво иска да каже тя? Че Роджър винаги трябва да бъде обичан и да има нужда от нея, а не, както сега, да бъде завеян и отнесен статистически херувим, който никога не е попадал в ада, но говори тъй сякаш е един от най-безпътните грешници…

„Пошъл нихилизъм“ е определението на капитан Прентис за това. Един ден при замръзналото езеро край „Бялото Видение“, Роджър бе излязъл навън да ближе ледени висулки, търкаляше се разперил ръце, за да се отпечатват в снега ангели, лудуваше.

— Значи не е платил?… — Тя гледаше нагоре и все по-нагоре, обветреното лице на Пирата сякаш завършваше в небето, а нейната коса най-после преграждаше сдържания поглед на сивите му очи. Пирата беше приятел на Роджър, не хитруваше, не сплетничеше, Джесика предполагаше, че той представа си няма от такива салонно-паркетни войни, във всеки случай не му и трябваше да има, защото тя вече бе станала ужасна кокетка… е, нищо сериозно, обаче тези очи, в които тя така и не успяваше да погледне, бяха толкова възторжени, толкова покоряващи, направо…

— Колкото повече Фау-2 там очакват да бъдат изстреляни насам, очевидно толкова повече са шансовете му да хване една — бе отбелязал капитан Прентис. — Естествено, той се разплаща по минималната тарифа. Както впрочем и всички ние.

— Е, добре — бе кимнал Роджър, когато тя му разказваше после, с разфокусирани очи, обмисляйки чутото — отново това проклето калвинистко безумие. Заплащане. Защо трябва винаги да тълкуват всичко с понятия за обмен? Какво иска Прентис, някоя нова идея от типа на Предложението на Бевъридж106 или нищо подобно, а? Всеки да получи съответния Коефициент на Ожесточеност! Чудесно. Да застане пред Оценъчната Комисия, толкова точки за това, че е евреин, концлагерист, загубил е крайници или жизненоважни органи, загубил е жена, любовница, близък приятел…

— Знаех, че ще се ядосаш — измърмори тя.

— Не ме е яд. Не. Той е прав. Пошъл нихилизъм е, наистина. Добре, но тогава какво иска той… — Роджър крачи напред-назад из тази претъпкана мрачна гостна, чиито стени са гъсто окичени с вцепенени портрети на любими ловджийски кучета, току-що подушили дивеч, насред поля съществуващи само в нечии фантазии за смърт, угарите толкова по-златисти колкото повече старее лененото масло, дори още по-есенни и по-некрополитически отколкото предвоенните надежди, за край на всички промени, за един дълъг неподвижен следобед и излитащите яребици застинали завинаги в мъглата, мерникът се плъзга стръмно по виолетовите хълмове нагоре към бледото небе, доброто куче е подушило извечната миризма, стои нащрек и неизменно очаква всеки момент над главата му да изтрещи изстрел, тези надежди се проявяват толкова явни, толкова беззащитни, че дори Роджър с неговия възможно най-пошъл нихилизъм не би могъл да реши да свали картините или да ги обърне към стените — … какво очаквате всички вие от мен, нали ежедневно работя сред шантави откаченяци — Джесика въздиша о, боже, сгъва в креслото красивите си крака, — те вярват, че има живот след смъртта, телепатия, прорицателство, ясновидство, телепортация, наистина вярват, Джеси!, и… и… — Нещо му пречи да говори.

Тя забравя своето раздразнение, става от пухкавото кресло с тапицерия на индийски мотиви, за да го прегърне и откъде знае тя, затоплени от полата бедра и пуденда се опират в него, за да разпалят и надървят хуя му, последните остатъци от червилото й се отпечатват по ризата му, преплетени мускули, докосвания, гореща кожа с животински мирис, откъде знае тя точно какво има предвид Роджър?

Разум при разум, съзнание при съзнание, тази вечер до късно, докато той спи, тя пали още една скъпоценна цигара от огънчето на предишната, препълва се от нуждата да плаче, защото вижда толкова ясно своите ограничения, знае, че никога няма да може да го закриля и предпазва толкова, колкото е длъжна — от онова, което може да падне от небето, от онова, което той не би могъл да изповяда в този ден (поскърцват под краката заснежени улички, аркади от приведени дървета с ледени бради… вятърът развява снежни кристали: виолетови и оранжеви същества разцъфват върху дългите й ресници), и от г-н Пойнтсман и от Пойнтсмановата… неговата… неприветливост, всеки път, когато го види. Типична за учените равнодушна безпристрастност. Ръце, които… Тя потреперва. Има вероятност от снега и спокойната тишина да изникнат враждебни привидения. Тя пуска затъмнителната завеса. Ръце, които могат да измъчват хора, а също и кучета, и никога да не почувстват тяхната болка…

Прокрадващи се лисици и уплашени кучета, такова е движението, което шумоли тази нощ из дворовете и уличките. На главния път мотоциклет ръмжи самоуверено и дръзко като изтребител, минава край селото и продължава към Лондон. Из небето като силно нараснали перли се носят големи заградителни балони и въздухът е толкова неподвижен, че оскъдният утринен сняг все още се задържа по стоманените кабели, бялото се усуква като захарна пръчица надолу в хилядите метри нощ. А хората, които биха могли да спят в празните къщи тук, хора разпръснати, някои от тях вече завинаги… сънуват ли те ярко осветени в нощта градове, Коледи видени отново с очите на деца, а не гледани от уязвими овце скупчени на техния гол хълм, тъй обезцветен от ужасяващото сияние на Звездата? или песни толкова смешни или правдиви, че когато се пробудиш вече не ги помниш… сънища за мирното време…

— Как е било? Преди войната? — Тя знае, че е била жива тогава, дете, ала не това има предвид. По радиото звучат накъсвани от пращенето на атмосферни смущения „Вариации по Франк Бридж“107, гребен за обърканите мозъци в ББС Вътрешни предавания, а на кухненския прозорец се изстудява бутилка „Монраше“108.

— Ами, кво да ти кажа — с неговия дрезгав глас на троснат старчок и паралитична ръка пресяга да стисна гърдата й по-възможно най-мръснишкия познат му начин, — зависи коя война имаш предвид, маце. — И ето, пфу гадост, в ъгълчето на долната му устна се събира слюнка, протича и капе в сребриста нишка, той е толкова умен, репетирал е всички тези отвратителни…

— Не ставай смешен, Роджър, сериозно ти говоря, не помня. — Наблюдава как край устата му се образуват трапчинки, докато той осмисля чутото и се усмихва някак странно. Така ще бъде, когато навърша трийсет… проблясък на смътен спомен, няколко деца, градина, прозорец, гласове мамо, какво е… краставици и червен лук на дъската за рязане, цветове на див морков обсипали с блестящи жълти точици, просторът на тъмна, много зелена поляна, и неговият глас…

— Помня само, че беше глупаво. Просто изумително глупаво. Нищо не се случваше. А, всъщност Едуард VІІІ се отказа от престола109. Влюбил се в…

— Знам това, мога да чета списания. Но как е било?

— Просто… ужасно глупаво, това е всичко. Тревожехме се за неща, които не… Джес, ама ти наистина ли не помниш?

Игри, детски престилки, приятелки, бездомно коте, черно с бели лапички, ваканции на морето с цялото семейство, солена вода, пържена риба, езда на магаре, тафта с прасковен цвят, едно момче, Робин…

— Нещо, което да си е отишло завинаги, и което никога повече няма да намеря. Не, не се сещам.

— Обаче моите спомени…

— Кажи де, кажи? — И двамата се усмихват.

— Един гълташе много аспирин. Друг непрекъснато пиеше или беше пиян. Трети много се тревожеше дали костюмите му стоят добре. Имаше един, който демонстративно презираше аристократите, но упорито им подражаваше и опитваше да се държи като тях…

— Пронизително квичи през целия път…

Джесика не издържа и се разкисква, когато Роджър прокарва ръка по нейния хълбок под пуловера, към мястото, за което знае, че тя не понася да бъде гъделичкана. Джесика настръхва и се извива по-далеч от него, а той се претъркулва край нея отскача от облегалката на дивана, но успешно се надига и сега вече нея я е гъдел навсякъде, той може да я хваща за крака, за лакътя…

Но внезапно удря ракета. Оглушителен взрив недалеч от селото: цялата структура на въздуха и на времето са вече променени… прозорецът заедно с касата е издухан навътре, отскача с дървесно скърцане, затръшва се отново и цялата къща се разтърсва продължително.

Сърцата им блъскат учестено. Тъпанчетата на ушите им, опънати от свръхналягането на ударната вълна, звънтят от болка. Току над самия покрив профучава и се отдалечава невидимият влак…

Двамата седят неподвижно, като нарисуваните кучета и мълчат, някак странно неспособни да се докоснат един друг. Смъртта е влязла през вратата на килера: стои, наблюдава ги, жестока и търпелива, с поглед, който им казва опитайте да ме погъделичкате.

□ □ □ □ □ □ □

след няколко дни

(2) Безочлив всезнаещ младок: Ау, играл съм всичките му там стари танци. Танцувал съм „чарлстон“ и-и-и „суинг“ също!

Стар ветеран танцьор: Бас държа, че изобщо не си танцувал „Къноуша“, момчето ми!

(2.1) Б.В.М.: Уха-а-а, танцувал съм ги всичките. Танцувал съм „рагтайм“ а даже и „линди хоп“110 също!

С.В.Т.: Бас държа, че изобщо не си танцувал „Момчето от Къноуша“.

(3) Дребен служител: Ами, той ме избягваше и аз мислех, че е заради Аферата Слотроп. Ако, неизвестно защо, ме е държал отговорен за…

Началник (надменно): Тебе ли? Момчето от Къноуша никога, дори за секунда изобщо не е помисляло, че ти…

(3.1) Началник (скептично): Тебе ли? Никога! Помисляло ли е Момчето от Къноуша изобщо дори за секунда, че ти…?

(4) А в края на големия ден, когато той изписваше за нас с пламтящи букви по протежение на цялото небе всичките думи, които щяха да ни бъдат нужни, думи доставящи ни радост и запълващи нашите речници, кротичкият гласец на малкия Тайрън Слотроп, възпят оттогава насам в предания и песни, плахо дръзна да проникне нагоре и да привлече вниманието на Момчето:

— Ти изобщо не си танцувал „Момчето от Къноуша“!

Тези промени в текста и варианти на темата „Ти изобщо не си танцувал Момчето от Къноуша“ занимават съзнанието на Слотроп, докато докторът изниква някъде от белия таван над главата му, за да го събуди и започне сеанса. Иглата се плъзга безболезнено във вената минаваща леко встрани от ямката на лакътната сгъвка: 1 милилитър 10% разтвор на Натриев Амитал111, еднократно, съгласно предписанието.

(5) Може и да си финтирал във Филаделфия, да си ровил в Рочестър, да си джаскал в Джолиет. Обаче никога не си заблуждавал момчето от Къноуша.

(6) (Денят на Възнесение и саможертва. Съблюдаван в цялата страна. Топена сланина за пръжки, капеща кръв що изгаря до кафява солена коричка…) Колил си нерез в Нешвил, да. Магаренце в Мемфис, да. (Вече по-тихо…) Агне в Албъкърки. Да. Момент, почакай. Какво е това, Слотроп? Ти изобщо не си припарвал до момчето от Къноуша. Стегни се, Слотроп.

РИБИ: Слотроп, днес искаме да поприказваме още малко за Бостън. Ти помниш, че последния път говорихме за негрите, в Роксбъри113. Ние знаем, че темата не ти е особено приятна, но все пак ще опиташ, нали. И така… Къде се намираш сега, Слотроп? Виждаш ли нещо?

Слотроп: Ами не, не съвсем…

Трясък на фучащото по виадукта метро, единствено в Бостън, стоманено-въглероден саван върху старите тухли…

Черни лица, бяла покривка на масата, проблясващи много остри ножове подредени до чиниите… гъсто смесен дразнещ очите и тръпчив като вино дим от тютюн и марихуана, уха-а ша му дръпна малко от тоя върло готин джойнт, та да ми изглади всички мозъчни гънки, наистина!

РИБИ: Така ли беше „наистина“, а Слотроп? Наистина?

Слотроп: Стига бе, хора… прекалявате…

Бели колежанчета, крещят, поръчват на оркестъра на подиума какво да свири. Прогимназиални гласове с източен акцент произнасят гъз с подчертано сфинктерно окръгляване на устните, така че казаното звучи като гоус… клатушкат се, залитат, лудеят. В сумрака висят аспидистри, огромни филодендрони, широки зелени листа и клони на тропически палми… Двама бармани, много светъл антилец, слаб и мустакат, и помощникът му, черен като ръка във вечерна ръкавица, сноват непрестанно пред тъмното и дълбоко като океан огледало, което поглъща по-голямата част от залата в металически сенки… стотиците бутилки едва успяват да уловят и задържат светлината за миг, преди тя да се оттече в огледалото… когато някой се наведе да запали цигара, пламъкът се отразява в него само като залезно тъмнооранжево. Слотроп не може да види дори собственото си бяло лице. Жена седнала на една маса обръща глава към него и го поглежда. Очите й му казват на мига какъв е той. Устната хармоника в джоба му се връща към своята предишна месингова инертност. Тежест. Аксесоар към джайва. Но той я носи навсякъде със себе си.

Горе, в мъжката тоалетна на танцовата зала „Роузланд“ той се отрязва напълно и, коленичил над тоалетната чиния, повръща бира, кюфтета, пържени картофи, яйчено-месна салата с френски сос, половин бутилка газиран сок от тинтява, ментови бонбони, шоколадче с фъстъчено масло, двеста грама печени/солени фъстъци, и черешката от коктейла на една студентка от колежа „Радклиф“. И докато от очите му струят сълзи, хармониката се изсулва без предупреждение и ЦОП, пфу-у, в гнусната тоалетна! Веднага по блестящите й стени запълзяват мехурчета, фините сребристи зрънца преминават нагоре по кафявите дървени повърхности, поизтъркани от устни или все още запазили своята лакировка, и започват свободно да се отделят по пътя на хармониката, която потъва в каменно бялата фуния и в дълбоката нощ… След време армията на САЩ ще му отпусне ризи със закопчаващи се джобове. Но в тези предвоенни дни той може да разчита само на ко̀лата по снежнобялата риза марка „Стрела“, която слепва джоба така, че нищо не може да падне от… Обаче не, не, глупак такъв, хармониката падна, забрави ли?, ниските платики чукват във фаянса и пропяват за миг (някъде дъждът барабани в прозорец и навън по ламаринения отдушник на покрива: студен бостънски дъжд), тутакси заглушени от водата, нашарена от последните жлъчно-кафяви спирали на неговата бълвоч. Не може да я върне обратно. Или трябва да остави хармониката да потъне, неговата сребърна възможност за песен, или да я последва.

Да я последва ли? „Рижия“, негър ваксаджия114 чака до неговия прашен кожен стол. Из целия опустошен Роксбъри негрите чакат. Да я последва ли? От дансинга долу вие „Чероки“115, заглушава чинелите, контрабаса и хилядите крака, а подскачащите розови светлини шарят по бледолики момчета от Харвард и техните момичета, но създават впечатлението за тълпа издокарани червенокожи. Изпълняваната песен представлява още една лъжа за престъпленията на белите. Знайно е, че в канала водещ към „Чероки“ са нагазвали хиляди музиканти, но само единици са стигали от началото й до края. Всички тези дълги и предълги ноти… каква им е целта, какво да прави човек вътре в тях през цялото това време? Това да не е някакво индианско духовно съзаклятие? А в Ню Йорк ако караш бързо, може и да стигнеш за последното изпълнение: на 7-мо авеню между 139-та и 140-та улица тази вечер „Пилето“ Паркър116 открива как може да използва нотите от върховите финали на същите тези акорди, за да разчлени мелодията на, имайте милост!, какво е това, някаква шибана картечница или що, човек трябва да е откачил, за да, 32-ни ноти, трийсет и вторини, кажи го много (трийсет-и-вторини) бързо с джуджешки гласец имитиращ котка ако ти харесва, защото то идва от „Дан Уол Чили Хаус“117 и се носи по улицата, мамка му, и по всички други възможни улици (в ’39-та година неговото пътешествие вече е набрало скорост: дълбоко в най-утвърдителните сола крещи ленивото и вече безцелно, озадачаващо и предвещаващо дум-ди-дум118 на самия стар господин, който преебава Смъртта) по радиовълните, на светски празненства, понякога се процежда от скритите високоговорители в градските асансьори и по всички пазарища, песента на неговата птица, в отрицание на човешките приспивни песнички и унищожение на зашеметения прилив на безкрайните мекушаво насложени струнни… И така, още сега тук на дъждовното Масачузетс авеню, пророчеството започва да се осъществява в изпълнението на „Чероки“ и саксофоните долу подхващат някакво, о!, наистина странно, неземно парче…

Ако е наложително Слотроп да последва тази хармоника надолу в тоалетната чиния, ще трябва да го направи с главата напред, с една дума кофти работа, защото по този начин гъзът му остава вирнат безпомощно нагоре, което при толкова много негри наоколо съвсем не е безопасно, с лице устремено надолу в някаква зловонна непозната тъмнина и силни и уверени кафяви пръсти веднага започват да разкопчават колана, а след това и копчелъка му, здрави ръце разтварят краката му, той усеща хладния вмирисан на лизол въздух по бедрата си докато смъкват и боксерките му, нашарени с разноцветни изображения на примамки за костур и стръв за пъстърви. С усилие опитва да навлезе още по-дълбоко в тоалетната дупка, докато през смрадливата вода неясно долита шумът от цяла тъмнокожа банда страховити негри, които с доволни крясъци нахлуват в тоалетната за бели, наобикалят гърчещия се клетник Слотроп, подскачат в типичния за тях джайв и напяват „Подай ми талка, Малкълм!“119 А гласът, дето им отвръща, е на онзи Рижия, ваксаджията, който двайсетина пъти е лъскал черните лачени обувки на Слотроп, коленичил, потраквайки бързо и весело с четките… Рижия, върлинестият, кльощав, екстравагантно прилизан червенокос негър ваксаджия, е бил просто „Рижия“ за всички студенти в Харвард („Слушай Рижия, останаха ли ти шейхчета120 в чекмеджето?“, „Рижия, ще ми намериш ли телефонния номер на някое дашно момиче?“), този негър, чието истинско име най-после по средата на тоалетната чиния стига до слуха на Слотроп, — а същевременно един дебел пръст с топченце много хлъзгаво желе или крем напредва надолу към ануса му, сресвайки космите по протежение на цепнатината във формата на V като топографски линии изобразяващи речна долина — истинското му име е Малкълм и всички чернилки го познават, тоя Малкълм, знаят го отдавна — Рижия Малкълм този Невероятен Нихилист подмята: „Божичко, ами че той целият е гъз, а?“ Ега ти Слотроп, положението ти е си ебало майката! Въпреки че той е успял да стигне достатъчно дълбоко и сега вече само краката му стърчат, а бузите на задника му подскачат и се въртят под водата като бледи ледени кубета. Вода, студена като дъжда навън, плиска по стените на бялата тоалетна чиния. „Дръж го, че ще избяга!“, „Готово!“ Далечни лапи сграбчват прасците и глезените му, откопчават жартиерите му и дърпат карираните чорапи, изплетени от маменцето специално за Харвард, но те осигуряват отлична изолация или Слотроп вече е навлязъл толкова дълбоко в тоалетната чиния, че не усеща ръцете…

И после той се отърсва, изоставя последното негърско докосване там горе и е свободен, хлъзгав като риба, с непокътнат девствен гъз. Е, някои хора могат да рекат брей, слава Богу, а други малко ще изсумтят, хайде стига глупости, но Слотроп не казва почти нищо, защото не е почувствал почти нищо. А и-и-и все още няма и следа от изгубената хармоника. Светлината там долу е сивкава и доста слаба. От известно време той усеща и забелязва лайняна кора причудливо облепила стените на този керамичен или (или вече чугунен) тунел, в който се намира: лайна, които нищо на света не е способно да отмие, примесени с отложените от твърдата вода минерали в целенасочено кафяво образувание стесняващо пътя му, с плътни и натежали от смисъл шарки, рекламни табла за крем за бръснене „Бирма“ от тоалетния свят, отвратително клисави и лепкави, критически и глиптически, загадъчно релефни, тези форми се задават и плавно отминават, а Слотроп продължава надолу по дългата размътена диря от отпадъци, звуците на „Чероки“ все още пулсират съвсем глухо отгоре и ще го придружават чак до морето. Той установява, че може да различи определени следи от лайна като принадлежащи със сигурност на един или друг познат му харвардец. Естествено, някои от тях би трябвало да са негърски, обаче всички изглеждат еднакви. Хей, тук е „Лакомията“ Бидъл, май беше оная вечер, когато ядохме чоп суи121 в „Безразсъдството на Фу“ в Кеймбридж122, защото тук някъде плават бобови кълнове и даже леко загатнат сос от дива слива… я виж ти, някои сетива изглежда наистина се обострят… уха-а-а… „Безразсъдството на Фу“, сантиментална история, но това беше преди много месеци. А-а-а, ето го Дъмпстър Вилард, онази вечер той имаше запек, нали? Черно лайно, плътно и еластично като смола, която някой ден ще се избистри до окончателен тъмно кехлибарен цвят. В неговите кратки и неохотни допирания о стената (свидетелстващи за обратимостта на собственото й сцепление) Слотроп може, след като вече е придобил необичайно изострена чувствителност към лайната, да разтълкува отдавнашните тежки душевни борби на клетия Дъмпстър, който през миналия семестър бе опитал да се самоубие: диференциалните уравнения отказваха да се заплетат елегантно специално за него, майката с нахлупената шапка и копринени колена се пресягаше през масата на Слотроп в „Голямата Жълта Скара на Сидни“, за да допие вместо него бутилката канадска бира, момичетата от колежа „Радклиф“ го избягваха, предлаганите му от Малкълм черни проститутки го подлагаха на еротични жестокости по долар на сеанс, колкото можеше да изтърпи. Или, ако маминият чек закъснееше, колкото можеше да си позволи. Отнесен нагоре по течението, барелефният Дъмпстър се губи в сивата светлина, а Слотроп минава покрай табелките на Уил Стониблоук, Дж. Питър Пит, Джак Кенеди, посланическият син, всъщност къде по дяволите е Джак тази вечер? Ако някой можеше да спаси хармониката, бас държа, че единствено Джак е този човек. Слотроп му се възхищава отдалеч, Джак е атлетичен, добър и всички от класа на Слотроп го харесват. Обаче по история е малко отнесен, разбира се. Джак… можеше ли да й попречи да падне, да неутрализира по някакъв начин земното притегляне? Тук, в този преход към Атлантика, миризмите на сол, водорасли и гнило стигат до него слабо като далечен шум от вълни, да, като че ли Джак би могъл. Заради още неизсвирените мелодии, милиони възможни блусови стихове и ноти да бъдат извлечени вън от официалните честоти, извивки, за които Слотроп не му стига дъх да ги направи… още не, обаче някой ден… е, поне ако (когато…) открие инструмента, той ще бъде хубаво подгизнал и свиренето ще бъде много по-лесно. Обнадеждаваща мисъл по пътя надолу в тоалетната чиния.

И точно в този момент отгоре приижда кошмарен талаз, грохотът нараства като приливна вълна и плътен воден фронт от гъсто размесени в умопомрачителна мозайка лайна, бълвоч, тоалетна хартия и космати дърдонки връхлита паникьосания Слотроп, като влак на бостънското метро върху неговата злочеста жертва. Няма къде да избяга. Парализиран, той поглежда назад през рамо. Застрашително извисена стена влачи дълги пипала от лайняна хартия, насочената право към него ударна вълна го блъска… Г-а-а-а-х! в последния миг той опитва немощно жабешко ритане, но тъмният като изстуден говежди желатин цилиндър от отпадъци по протежение на гръбнака му вече го помита навън, накъсана хартия облепва устните и ноздрите му, всичко е неотвратимо и смърди на говна, а той е принуден да отблъсква с често-често примигване микролайнца от ресниците си, което е по-лошо и от японска торпедна атака! кафявата чорба струи напред, отнася безпомощното му тяло… като че ли го преобръща с главата надолу, макар че в тази тъмна лайняна буря е невъзможно да определиш кое как е, няма визуални еталони… От време на време той се отърква в храсталаци или може би перести дръвчета. Идва му наум, че, откакто е започнал своето въртеливо движение, ако наистина е такова, изобщо не е усетил допир на твърда стена.

В даден момент кафявият сумрак около него започва да просветлява. Като развиделяване. Постепенно шеметът му преминава. Последните ленти олайняна хартия, станали почти на каша, отстъпват… унили, разтварят се, отминават назад. Обгръща го зловеща светлина, бледа и слоеста светлина, която той се надява да не продължи много, защото тя изглежда обещава да покаже нещо нежелано. Но в тези пустинни области живеят „свръзки“. Негови познати. Обитават черупки от стари, на външен вид добре иззидани останки от сгради — клетка след полуразрушена клетка, повечето от тях без покрив. В почернели камини горят огньове, в гигантски ръждиви консервени кутии от зелен фасул кипи вода и парата се издига нагоре по попукани комини. А те седят на пода, застлан със старите керамични плочи, разменят някакви неща… той не може да определи какво точно… Нещо неопределено религиозно… Спалните са напълно обзаведени, включените там лампи светят, кадифе виси от стените и тавана. Сложността на тези жилища го удивлява, от най-незначителното прашно синьо мънисто забравено под радиограмофона „Кейпхарт“, до последния изсъхнал паяк и заплетения орнамент по мъха на килима. Това са укрития от бедствия. Не обезателно от пускането на водата в тоалетната — случващо се наоколо само като един вид загатнато безпокойство, едва надникнало иззад ръждивата монохромност на древния небосвод — но от нещо друго надвиснало ужасяващо над тази страна, от нещо, което подгизналият Слотроп не може да види нито да чуе… като че ли тук всяка сутрин Пърл Харбър удря невидимо от небето… В косата му е заплетена тоалетна хартия, а в дясната му ноздра се е настанила мъхната плътна дърдонка. Уф, гадост! Упадък и разгром123 безмълвно се трудят над този пейзаж. Нито слънце нито луна, само продължително плавно синусоидално движение на светлината. Дърдонката определено е негърска — упорита и неподатлива на опип, като втвърден зимен сопол. Ноктите му разраняват ноздрата до кръв. Той стои извън всички тези комунални пространства и стаи, навън в собственото си пустинно утро, червено-кафяв ястреб, всъщност два, са увиснали високо във въздушния поток, за да наблюдават хоризонта. Студено е. Духа вятър. Той усеща единствено своята изолация. Искат Слотроп да е вътре, но той не може да отиде при тях. Нещо му пречи: окаже ли се вътре, това ще бъде, все едно че е дал кръвен обет. Никога няма да го пуснат. Никакви гаранции, че няма да му поискат да направи нещо… нещо толкова…

Ето, всеки разхлабен камък, всяка пръчка, треска, всяко парче станиол или плат подскача нагоре-надолу: издига се на три метра и пада, удря паважа с остър плясък. Светлината е приглушена и воднисто зелена. Навред по улиците едновременно се издигат и падат отломки сякаш по благоволението на дълбока неспирна вълна. Видимостта през този вертикален танц е почти нулева. Потракването по паважа продължава единайсет такта, пропуска дванайсетия, започва цикъла отново… това е ритъмът на някаква традиционна американска мелодия… Улиците са напълно безлюдни. Разсъмване или привечер. Части от металните отломки проблясват с ярка, почти синя настойчивост.

Ето го Кръчфилд или Краучфилд125, първозаселникът. Не „прототипичният“ първозаселник, а единственият. Само един е бил, разберете. Воювал е само с един индианец. Само един бой, една победа, едно поражение. И само един президент, и един убиец, и едни избори. Точно така. От всяко по едно. Дошло ви е наум нещо за солипсизъм126 и сте предположили, че цялата тази структура е населена — на вашето ниво — само с един, просто ужас, един. А на други нива, каквито и да са те — нищо. Но, оказва се, че не е толкова самотно. Рядко населено, да, но значително по-добре отколкото напълно усамотено. По един от всеки вид, не е чак толкова зле. Половин Ноев ковчег е по-добре от никакъв. Нашият Кръчфилд е с млечно-шоколадов тен от слънцето, вятъра и мръсотията, и при сравнение с тъмнокафявите дъски на хамбара или конюшнята, създава впечатлението за дървесина с различни шарки и гладкост. Той е добродушен, едър и здрав на фона на виолетовия планински склон, с присвити очи срещу слънцето. Сянката му се процежда грубо назад през плетеницата от дървения в конюшнята — греди, пръти, подпори, магарета, мертеци, летви за облицовка на тавани — през която прониква слънцето: ослепително огнено дори в този заничен час на деня. Иззад клозетната барачка долитат звуци от устна хармоника — там някой музикален лакомник засмуква огромни петнотни акорди и бълва мелодията на

Това, разбира се, е Червената река, ако не вярвате, само питайте оня „Рижия“, където и да е той (сега да поясня на вас впедерастени приятелчета на ФДР127 какво значи „Риж“, те искат всичко да ви отнемат, всичките им жени са с космати крака, давайте им всичко наред или ще взривят желязното гюлле посред нощ и ще пуснат кръвчицата на поляците със сиви каскети, на бачкаторите, на негрите, да, особено на негрите…)

А тук малкият съдружник на Кръчфилд току-що е излязъл от хамбара. Във всеки случай малък съдружник засега. Из цялата тази широка солена равнина след Кръчфилд се точи върволица от безутешни малки съдружници. Един малоумник в Южна Дакота,

И тъй нататък, и тъй нататък, по един от всеки вид, той е Белият Ебач от terre mauvaise130, този Кръчфилд, който оножда наред жени, мъже и всички животни с изключение на гърмящите змии (по-точно казано „гърмящата змия“, защото тя е само една), но в последно време изглежда го тресат някакви щения и фантазии и за тази гърмяща змия, също! Зъбите почти допират препуциума… раззината бледа паст и страховита радост в очите-полумесеци… Понастоящем неговият малък съдружник е Хуапо, млад норвежки мулат, чийто фетиш са конските такъми, приятно му е да го бичуват във вмирисаните на пот и кожа сбруйници по време на техните скитания, които днес навлизат в третата седмица, значи като за малък съдружник доста дълго се е задържал. Хуапо носи чапарейхос131 от вносна кожа на газела, купени му от Кръчфилд в Ийгъл Пас от един фаро крупие132 с пристрастие към опиумната тинктура, който безкрайно прекосяваше широката Рио Гранде на път за оголената безплодна пещ на дивото Мексико. Хуапо също е завързал на врата си кърпа в уставно предписаните зелено и пурпурно (Предполага се, че Кръчфилд има пълен шкаф с такива копринени шалчета у дома в „Ранчо Пелигросо“133 и никога не излиза към скалистата долина и пресъхналите речни корита без десетина-двайсет напъхани в дисагите. Което трябва да означава, че правилото по-един-от-всеки-вид е приложимо само за определени форми на живот, например малки съдружници, а не за предмети като шалчетата.) Хуапо увенчава всичко това с висок лъскав сгъваем цилиндър от японска коприна. Този следобед, когато излиза бавно от хамбара, Хуапо наистина е същински денди.

— А, Кръчфилд — маха с ръка, — колко мило от твоя страна да се появиш.

— Много добре знаеш, че ще дойда, малки палавнико.

Мамка му, ’къв оригинал е тоя Хуапо! Непрекъснато подкокоросва своя стопанин с надеждата да го огрее с две-три шляпвания с камшика по това доста мургаво афро-скандинавско дупе съчетаващо изящната закръгленост, наблюдавана у народите от Черния Континент, със стегнатата и благородна мускулатура на нашия снажен рус северен братовчед Олаф. Но този път Кръчфилд само извръща глава настрана, загледан в далечните планини. Хуапо се цупи. Цилиндърът му отразява приближаващото унищожение. Белият човек не трябва да произнася, дори и мимоходом, каквото и да е наподобяващо „Тази вечер ще доскача Торо Рохо134“. И двамата съдружница знаят това. Вятърът, който им носи тази груба и неприятна индианска миризма, би трябвало да е достатъчен за когото и да е. О, Боже, ще има престрелка и много кръв. Вятърът ще духа толкова силно, че северната страна на дърветата ще хване лъскава коричка от глазирана кръв. Червенокожият ще води куче с него, единственото индианско куче по тези пепеливи равнини: песът ще се спречка с малкия Хуапо и ще завърши увиснал на ченгела на една открита месарска сергия на пръстения пазарен площад в Сиера Мадре, с изцъклени очи, непокътната крастава козина, черни бълхи подскачащи по хоросана и камъните на огряната от слънцето църковна стена отсреща през площада, кръвта потъмняла и спечена по разкъсаната шия, където зъбите на Хуапо са прегризали югуларните вени (а вероятно и някои сухожилия, защото главата се поклаща на една страна). Куката е забита в гърба, между два прешлена. Мексиканки ръчкат мъртвото куче и то неохотно се поклаща сред утринните миризми на банани за пържене, сладки морковчета от долината на Червената Река, различни стъпкани зеленчуци, кориандър с дъх на животински мускус, остро миришещ бял лук, ферментиращи на слънцето и готови да експлодират ананаси, големи петнисти рафтове отрупани с планински гъби. Слотроп обикаля между сандъци и провесени тъкани, невидим, сред коне и кучета, прасета, запасняци в кафяви униформи, индианки с провесени в шалове бебета, прислужници от пастелно боядисаните къщи по-високо по склона — площадът кипи от живот, а Слотроп е озадачен. Нали всичко би трябвало да е по едно от вид?

Отговор: Да.

Въпрос: Значи, една индианка…

О.: Една чистокръвна индианка. Една метиска. Една креолка. После: един яки. Един навахо. Един апачи.135

В.: Момент, нали в началото имаше само един индианец. Онзи, когото Кръчфилд го уби.

О.: Да.

Предлагам да считаш това за оптимизационен проблем. Държавата може да издържа само по един от вид.

В.: Ами другите? В Бостън? В Лондон? Онези, които живеят в градове. Те истински ли са или какво?

О.: Някои от тях са истински, а други не.

В.: Е, а истинските необходими ли са… или излишни?

О.: Зависи какво имаш предвид.

В.: Абсолютно нищо нямам предвид, мамка му.

О.: А ние имаме.

За момент десет хиляди трупа сгърбушени под снега в Ардените придобиват жизнерадостния уолтдисниевски вид на номерирани бебета под бели вълнени одеяла, очакващи да бъдат изпратени на щастливи родители в такива места като Нютън Ъпър Фолс. Това трае само миг. После в продължение на още един момент като че ли всички коледни камбани на света ще се обединят в хор и техния звънлив разбъркан екот само този път ще придобие съгласувана хармоничност и ще донесе вести за безусловна утеха и вероятна радост.

Но да продължим към склоновете на Роксбъри. Натрупаният сняг в разчертаните квадратни улеи на черните му гумени подметки се е уплътнил в дъги. „Арктик“ ботите му подрънкват при движението на краката. Снегът в тази копторна тъмнина изглежда като сажди в негатив… долита и отлита от нощта… На дневна светлина тухлените повърхности (той ги вижда само много рано сутрин, докато търси такси нагоре-надолу по целия Хълм, с изтръпнали от болки крака в ботите) имат вид на пламтяща корозия, плътна, дълбока, подложена на неспирни мразовити атаки: прославени исторически по начин, който не е забелязвал на Бикън Стрийт136.

В сенките, където черно и бяло се задържат като окраска тип „панда“ върху лицето му и всеки слой е или тумор или издутина от белег, чака свръзката, за срещата с когото той е пътувал толкова дълго. Лицето е вяло и нерешително като на домашно куче, и стопанинът на това лице често-често свива рамена.

Слотроп: Къде е той? Защо не е дошъл? Кой си ти?

Глас: Момчето го арестуваха. А ти ме познаваш, Слотроп. Помниш ли? Аз съм Никога.

Слотроп (вглежда се): Ти? Никога? (Пауза) Не си танцувал „Момчето от Къноуша“.

□ □ □ □ □ □ □

Илюстрацията върху дебела и плътна кремава хартия, под надписа с черни букви GEHEIME KOMMANDOSACHE140, е направена с перо и мастило, рисунъкът е много изящен и фин, донякъде в стила на фон Байрос или Биърдсли141. Жената е точно копие на Скорпия Мосмун. Стаята е такава, за каквато са говорили, но никога не са виждали в действителност, стая, в която биха искали да живеят някога, с вътрешен басейн и висок до тавана копринен шатър, направо декор за филм на Де Мил142, грациозни лъщящи от масло прислужници, намек за обедна светлина идваща отгоре, Скорпия изтегната сред големи пухкави възглавници, натъкмена точно с корсета от белгийска дантела, тъмните чорапи и обувките, за които той бе често бленувал, но никога…

Не, не бе споделил това с нея, разбира се. Изобщо никому не бе казвал. Подобно на всеки израснал в Англия младеж, в присъствието на определени фетиши той откликваше с автоматична ерекция, последвана от повторна реакция на срам заради тези свои нови рефлекси. Възможно ли е някъде да има негово досие, има ли вероятност Те (Те?) някак да са успели да наблюдават всичко, което той е видял и прочел от пубертета насам… иначе откъде биха могли да знаят Те?

— Ш-ш-т-т — мълви тя. Пръстите й леко поглаждат нейните дълги мургави бедра, голите й гърди се надигат от края на дантелите. Лицето й е обърнато към тавана, но очите й пронизват Пиратовите, издължени, присвити от похот, между гъстите мигли проблясват две точки светлина… — Ще го напусна. Ще дойдем тук и ще живеем. Ще се любим до безкрай. Аз съм твоя, знам това отдавна… — Езикът й облизва леко мъничките заострени зъби. Мъхнатата й путка е в центъра на светлината и в устата му има вкус, който той ще почувства отново…

Е, Пирата замалко да се провали, едва успява да извади кура си от панталоните и започва да изстрелва бели пръски из цялата стая. Все пак запазва достатъчно сперма, за да натърка приложеното към рисунката празно листче хартия. И тогава бавно, през седефения воал на спермата му изниква оцветеното в негърско кафяво известие за него: съставено чрез просто нихилистко разместване143, чиито ключове той почти отгатва. По-голямата част от съобщението той разшифрова наум. Посочено е място, време, час, молба за помощ. Той изгаря посланието изпратено от високо над земната атмосфера, спасено от нулевия меридиан на Земята, но запазва рисунката, х-м-м, и измива ръцете си. Простатата го наболява. Тук има нещо повече от видимото на пръв поглед. Той няма към кого да се обърне за помощ или да призове: трябва да отиде там и да разкрие отново агента. Съобщението е равносилно на заповед от най-високо ниво.

Някъде отдалеч, през шума на дъжда, долита трясъка на поредната взривяваща се германска ракета. Третата за днес. Ловуват в небето, като Вотан144 и неговото смахнато войнство.

Ръцете на Пирата, като роботизирани започват да ровят из папки и чекмеджета в търсене на необходимите разписки и формуляри. Тази нощ няма да има сън. Навярно дори няма да има възможност за чаша чай или цигара пътьом. Защо ли?

□ □ □ □ □ □ □ □

В Германия, докато финалът наближава, безкрайните стени са изписани с WAS TUST DU FÜR DIE FRONT, FÜR DEN SIEG? WAS HAST DU HEUTE FÜR DEUTSCHLAND GETAN?145 С лед са изписани стените в „Бялото Видение“. Ледени графити в навъсения ден глазират теракотата и тухлите с цвят на тъмнееща кръв, като че сградата е архитектурен документ или излязъл от употреба стар прибор с отдавна забравено предназначение, и трябва да бъде предпазена от въздействието на природните стихии под някаква кожа от прозрачна музейна пластмаса. Лед с различна дебелина, вълнист, помътнял, легенда, която да бъде разшифрована от повелителите на зимата, районните ледоведи, и обсъждана в техните научни списания. По-нагоре, към морето, снегът се събира като светлина по всички наветрени первази на древното абатство, чийто покрив отдавна е бил разрушен по маниакалния каприз на Хенри VІІІ146, а стените с техните лишени от светии издънени прозорци са оставени да смекчават поривите на соления вятър, докато годишните времена оцветяват тревясалия под с едри мазки, последователно от зелено в бледо жълто, а после в снежнобяло. Това е единственият изглед от паладианската къща с колони в навъсената сумрачна низина: към Абатството или към спокойните обширно изпъстрени стръмни планински склонове. Изглед към морето няма, въпреки че в определени дни и приливи то се усеща и подушва, а заедно с него и цялото ти долно родословие. В 1925 година избягалият от „Бялото Видение“ пациент Редж Ле Фройд препуснал през покрайнините на града, изкачил скалата, застанал поклащайки се в самия й край с потрепваща от вятъра коса и болнична манта, и чезнещи отляво и отдясно с леко полюляване в солената омара километри южно крайбрежие, белезникав варовик, вълноломи, пристани и крайморски улици. След него, начело на тълпа любопитни зяпачи, притичал полицаят Стъгълс.

— Не скачай! — вика полицаят.

— Дори не съм и помислял — Ле Фройд продължава да зяпа към морето.

— Тогава какво правиш тук, а?

— Исках да погледам морето — обяснява Ле Фройд. — Никога не го бях виждал. Аз съм негов кръвен роднина.

— Аха — хитрият Стъгълс междувременно пристъпва бдително към него. — Значи гостуваш на роднините, а? Колко мило.

— Чувам Повелителя на морето — удивен извисява глас Ле Фройд.

— Господи Боже! И как се казва той? — Двамата с мокри лица се надвикват с вятъра.

— О, не знам — крещи Ле Фройд — Кое ще е подходящо име според теб?

— Бърт — предлага полицаят, опитвайки да си припомни дали трябва с дясната ръка да стисне ръката на Ле Фройд над лакътя или с лявата да…

Ле Фройд се обръща и едва сега вижда полицая и тълпата. Очите му се закръгляват, погледът му омеква.

— Бърт147 е хубаво име — проговаря той и прекрачва заднешком в празното пространство.

Това е всичко, което гражданите на Ик Реджис са получили от „Бялото Видение“ под формата на успокоителна помощ: от многогодишните летни наблюдения върху наплива на порозовели или луничасали от слънцето туристи от Брайтън, Флотсам и Джетсам148, които отмятат всеки ден радиоистория по броя на излъчените песни, слънчевите залези над крайморската улица, смените на блендите на обектива в съответствие с морската светлина, ту рязко притъмняло ту спокойно озарено небе, на аспирините преди лягане и само едно-единствено развлечение чак до избухването на настоящата война — скокът на Ле Фройд.

След разгрома на Полша изведнъж по всяко време на нощта към „Бялото Видение“ започнаха да прииждат министерски кортежи, беззвучни като стражеви платноходи, с добре заглушени ауспуси — безхромни черни машини, които блестяха ако имаше звездна светлина, а през останалото време с удоволствие играеха ролята на маскировката на лице, което всеки момент ще си го припомниш, но със самия акт на досещане го отместваш все по-настрана и то заглъхва някъде много далеч… След падането на Париж, на скалата бе установена радиопредавателна станция с насочени към Континента строго охранявани антени, а наземните им линии загадъчно разтеглени назад през хълмовете и дюните чак до къщата, денонощно охранявана от кучета, които биваха подлъгвани, преднамерено мамени, бичувани и лишавани от храна с цел стимулиране на рефлекс да разкъсват всеки приближил се човек. Да не би някой от Много Висшите да се бе извисил още повече, тоест съвсем да е изкуфял? Да деморализират Германския Звяр ли опитваха Нашите, излъчвайки за него всевъзможни произволни объркани мисли на безумци, да нарекат ли в негова чест, също в традицията положена от полицая Стъгълс в онзи знаменателен ден, дълбините, едва зърнатите? Отговорът е да, всичко гореописано, и даже повече.

Питайте ги в „Бялото Видение“ за генералния план на сладкодумния Майрън Грънтон149 от ББС, чийто гладък и мек като топен карамел глас дълги години е излизал от протритото червено-кафяво букле на радиоговорителите и е прониквал в сънищата на англичаните, в замъглените старчески куфалници и разсеяните детски глави… Принуден е бил да отлага своя план, отначало използвал само словото, не разполагал с тъй необходимите му данни, изобщо нямал подкрепа, и опитвал по всевъзможни начини да установи връзка с германската душа, разпити на военнопленници, инструкции на МВнР, братя Грим150, собствени туристически спомени (младежки проблясъци на безсъние през епохата на Дос151, осветените от слънцето яркозелени лозя покриващи южните склонове на Рейнската долина, задимените нощи, тапицираните с камгарни тъкани столични кабарета, дълги жартиери с дантели като редици карамфили, копринени чорапи всеки от тях поотделно подсилен от дълга изящна кръстосана светлинна щриховка…) Но в края на краищата идват американците, а заедно с тях институцията позната като ВКСЕК152 и удивително количество пари.

Проектът е озаглавен „Операция Черно крило“. Да-а, каква прецизна структура, подготвяна от пет години. Никой не може да си припише изцяло заслугата за нейното изграждане, дори не и Грънтон. Генерал Айзенхауер беше този, който формулира направляващите указания, идеята за „стратегия на истината“. Нещо „реално“, все наблягаше Айк153: просто една кука в надупчената екзекуционна стена на войната, на която да окачим сюжета. Пирата Прентис от АСО бе донесъл първите достоверни сведения, че в германската програма за създаване на секретно оръжие действително по някакъв начин участват реални африканци от племето хереро, от бившата немска колония Югозападна Африка. Вдъхновен от тази информация една вечер Майрън Грънтон напълно импровизирано бе излъчил в ефира пасажа, който намери място в първата директива на Черното крило: „Някога Германия се отнасяла към своите африканци като строг по любящ пастрок и ги е наказвала, когато се налагало, често и със смърт. Помните ли? Но това е било отдавна и далеч в Югозападна Африка, а оттогава е минало едно поколение. Сега хереросите живеят в дома на техния пастрок. Може би вие, слушатели, сте виждали този хереро. Сега той стои буден след обявения полицейски час, невидим и, защитен от нощта с неговия цвят на кожата, наблюдава своя спящ пастрок. За какво мислят всички те? Къде са хереросите тази вечер? Какво правят в момента вашите чернокожи тайни деца?“ Черното крило даже бе изнамерило един американец, лейтенант Слотроп, готов да се подложи на лека наркоза, за да помогне да бъдат осветлени расовите проблеми в неговата страна. Едно безценно допълнително измерение. Към края, когато започнаха да пристигат повече данни за боевия дух в чужбина, янките-социолози с планшети и поскърцващи нови непромокаеми високи обувки или галоши посещават омекотените от снега освободени развалини, за да изравят трюфелите на истината, възникващи, както предполагали древните хора, по време на буря, точно в мига, когато удря мълнията — един познат от американската АПП154 бе успял да прекара контрабанда няколко екземпляра и да ги предостави на „Бялото Видение“. Изобщо бе неясно кой е предложил названието „Schwarzkommando“155. Майрън Грънтон бе изразил предпочитание към „Wütende Heer“156, бандата фучащи из небесната пустош духове, устремени в бесен лов, начело със знаменития Вотан, но впоследствие призна, че това по-скоро е северен мит. В Бавария ефективността може да бъде неудовлетворителна.

Всички те обсъждат американска ерес наречена ефективност, а в „Бялото Видение“ като че ли прекалено много. Обикновено най-гръмогласен е г-н Пойнтсман, който използва в качеството на муниции предоставените му от Роджър Мексико статистически данни. До времето на съюзническия десант в Нормандия персоналният безнадежден сезон на Пойнтсман беше напълно в разгара си. Най-после той бе разбрал, че големите континентални клещи все пак ще донесат успех. Че тази война, тази Държава, чийто гражданин бе започнал да се чувства, ще бъде разтурена и създадена отново като мир и че в професионален план той едва ли ще получи нещо от нея. Финансиране получават всякакви радари, вълшебни торпеда, самолети и ракети, а къде е Пойнтсман в цялата тази схема? Той бе имал своя кратък ръководен момент и това бе всичко: неговата Лаборатория за абреакционни изследвания (ЛАИ), набързо изловените и подсигурени за нуждите му десетина подчинени, дресьор на кучета от едно вариете, един-двама студенти ветеринарна медицина, и дори големия удар, бежанецът д-р Поркиевич, който бе работил със самия Павлов в Колтушския институт, още преди чистките и съпътстващите ги процеси. Общо екипът на ЛАИ получава, претегля, класифицира по тип Хипократов темперамент157, затваря в клетки и незабавно провежда експерименти с около дузина нови кучета седмично. Понастоящем всички колеги-съсобственици на Книгата, — тоест всички останали от първоначалните седем — работят в болници обслужващи изтощените и контузените от битките от другата страна на Канала и късметлиите да бъдат ранени от бомби или ракети от наша страна. През тези дни на тежки Фау бомбардировки те имат възможността да засвидетелстват повече абреакции, отколкото докторите от предишните времена едва ли са видели за няколко живота, и непрекъснато да предлагат нови теми и насоки за изследвания. АПП158 скъпернически отпуска мижаво ручейче пари, надолу през зарешетеното корпоративно прозорче отчаяно шумоли хартия, колкото да свързват двата края, достатъчно, за да остава ЛАИ една колония на столичната война, ала недостатъчно за независима държавност… Статистиците на Мексико записват за ЛАИ брой на капките слюнка, живо тегло, електрическо напрежение, ниво на звук, метрономни амплитуди, дозировки на бромид, брой на отрязани сетивни нерви, процент на отстранена мозъчна тъкан, дати и часове на вцепеняване, оглушаване, ослепяване, кастрация. Подкрепа идва даже от Сектор Пси, свободна и податлива на манипулации колония, без каквито и да са граждански домогвания.

Старият бригаден генерал Пудинг се разбира достатъчно добре с тази банда спиритисти, понеже и той има забежки в същата посока. Обаче Нед Пойнтсман с неговите непрекъснати машинации за повече пари — Пудинг може само да го наблюдава слисан и да полага усилия да бъде любезен. Не е толкова висок като баща си и определено не е толкова представителен на вид. Бащата беше военен лекар в полка на Тъндър Прод159 и бе получил шрапнел в бедрото при Полигон Уд край Зоннебеке160, седем часа лежал безмълвен там, преди те, без нито дума преди, в оная кал, оная кошмарна воня, да, Полигон Уд… или не беше ли това — кой беше рижият младеж дето спеше с шапка на главата? ах-х-х, преди те да се върнат. А Полигон Уд… но като че ли нещо ми се губи. Повалени дървета, мъртви, сивогладки, шарките-на-дървесните-линии-се-извиват-спираловидно-като-замръзнал-дим… рижият… гръм… няма смисъл, никакъв смисъл, обречено положение, още един загинал и още един, о Господи…

Възрастта на стария бригаден генерал е неопределена, въпреки че би трябвало да наближава осемдесетте, възстановен в звание в 1940 г., запратен в ново пространство не само за бойното поле, — където фронтовата линия ежедневно и ежечасно се мени като клуп, като озарените в златиста светлина граници на съзнанието (въпреки че може би не трябва чак толкова да залитаме към зловещото, точно като тях… значи „като клуп“ звучи по-прецизно) — но и за самата Военна държава, за нейната структура. Пудинг се улавя, че недоумява, понякога гласно и в присъствието на подчинени, кой ли негов враг го мрази чак толкова, та му е издействал назначението в Политическа Пропаганда. Такива случаи предполагат съвместни действия, и все пак твърде често удивителна несъгласуваност, с други определени военни сфери, колонии на този Град Майка, нанесени на картата навсякъде, където предметът на дейност е систематизираната смърт: функциите на АПП се припокриват с тези на Министерство на информацията, на Европейската служба на ББС, на Дирекция Специални Операции, на Министерството на икономическата борба, и на Отдел Политическо разузнаване към МВнР във Фицморис Хаус161. Между другите. Когато дойдоха американците трябваше да бъде направена връзка и съгласуване с техните УСС, УВИ162 и Управлението за психологическа война към сухопътните войски. Скоро бе създаден обединеният ОПП163 към ВКСЕК164, докладващ пряко на Айзенхауер, а за обединение на всичко това — Лондонският Съвет по Координация на Пропагандата, който не притежава абсолютно никаква реална власт.

Кой може да се оправи сред този претрупан лабиринт от инициали, стрелки плътни и пунктирани, квадратчета големи и малки, имена напечатани и запаметени? Не и Ърнест Пудинг — това е работа за Новите Момчета с техните зелени антенки улавящи годните за употреба властови еманации, те са компетентни относно американската политика (добре запознати с разликата между Изпълнителите на Новия Курс165 от УВИ и богатите републиканци от източните щати зад УСС) и притежават мозъчни досиета за латентности166, слабости, чаепитийни привички и ерогенни зони за всички, всички, които след време могат да се окажат полезни.

Ърнест Пудинг бе възпитан да вярва в буквалната Йерархична Стълбица, тъй както свещениците от предишните векове са вярвали в Стълбицата на Мирозданието167. По-новите геометрии го объркват и смущават. Най-големият му триумф на бойното поле бе настъпил в 1917 година сред обгазената армагедонова мръсотия на Ипърския триъгълник, където частта под негово командване бе отвоювала ивица ничия крайречна земя максимум 40 метра в дълбочина, със загуби само на 70% от личния състав. Пенсионираха го около началото на Голямата депресия и той се усамоти в кабинета на празната къща в Девон, заобиколен от снимки на стари бойни другари, чиито погледи успешно отбягваха неговия, за да се отдаде със забележително ревностна преданост на комбинаторен анализ168, любимото развлечение на пенсионирани армейски офицери.

Хрумна му да насочи своето хоби към европейското равновесие на силите, поради чиято дълготрайна патология някога, сред фландърския кошмар, бе страдал дълбоко, без никаква надежда за пробуждане. Предприе написването на титанично политологическо изследване, озаглавено Какво може да се случи в европейската политика. Започна с Англия, естествено. „Първо — пишеше той — в началото, както изглежда: Рамзи Макдоналд може да умре.“ Докато Пудинг анализираше произтичащите междупартийни разпределения на силите и вероятните размествания на министерските постове, Рамзи Макдоналд вече беше умрял169. „Няма да смогна — усети се той, че мърмори в началото на всеки ден, пристъпвайки към работа. — Всичко се променя, изплъзва ми се. О, хитроумна задача, много хитроумна.“

Когато промените стигнаха дотам, че върху Англия започнаха да падат германски бомби, бригаден генерал Пудинг заряза тази индивидуална мания и предложи услугите си на своята родина. Ако бе знаел навремето, че това ще означава „Бялото Видение“… не че бе очаквал боево назначение, нали, обаче не споменаха ли нещо за разузнавателна работа? А в действителност той завари изоставена психиатрична клиника, няколко останали за спомен душевноболни, многобройна глутница крадени кучета, различни клики на спиритисти, водевилни артисти и конферансиета, радисти, куеисти, успенскисти, скинърити, лоботомийни фанатици, екзалтирани привърженици на Дейл Карнеги170. Пламването на войната бе избило от главите на всички тях любимите им интриги, сплетни и мании, обречени на различни степени на провал, ако мирът бе продължил повече. Понастоящем обаче надеждите им са устремени към бригаден генерал Пудинг и възможностите за финансиране: повече упования, отколкото предвоенното време, тази изостанала провинция, изобщо е предлагало. В отговор Пудинг може само да възприеме донякъде старозаветен стил на поведение към всички, включително и кучетата, оставайки междувременно тайно недоумяващ и оскърбен от това, което според него било предателство сред висшите членове на Генералния Щаб.

Отразената от снега светлина прониква през високите разделени на малки квадрати прозорци, денят е сумрачен, само тук-там в някои кафяви канцеларии е включено осветлението. Младшият офицерски състав шифрова съобщения, експериментатори със завързани очи обявяват в скрити микрофони догадки за различни Зенер карти171: „Вълни… Вълни… Кръст… Звезда…“ А долу в студения сутерен застанал под високоговорителя, някой от Сектор Пси ги записва на магнетофон. Секретарки с вълнени шалове и гумени галоши треперят от проникващия през множеството пролуки в стените на лудницата зимен студ, а клавиатурите на пишещите им машини потракват като бисерните им зъби. Мод Чилкс, която отзад изглежда съвсем като Маргот Аскуит на снимката направена от Сесил Бийтън172, седи и мечтае за кифла и чаша чай.

В крилото с ЛАИ173 откраднатите кучета спят, почесват се, припомнят призрачните миризми на хора, които навярно са ги обичали, слушат вибраторите и метрономите на Нед Пойнтсман, без да изпускат слюнки. Затворените жалузи пропускат съвсем слаба светлина отвън. Зад дебелия наблюдателен прозорец сноват лаборанти, но престилките им, подводно зеленикави през стъклото, се развяват по-бавно и по-неясно… Лабораторията е обхваната от вцепенение или захлупена от филцово затъмнение. Нагласеният на 80 удара в секунда метроном отеква с дървено ехо и привързаното към тестовия стенд Куче Ваня започва да слюнкоотделя. Всички други звуци са безмилостно заглушени: гредите укрепващи стените на лабораторията прикрити в пълни с пясък стаи, слама, чували с пясък, униформи на покойници обемащи пространствата между стените с избити прозорци… където местните ненормалници седяха, гледаха навъсено, вдишваха азотен окис, кикотеха се, ридаеха при преходите от ми мажорен акорд към сол диез миньорен, сега представляват пустини с кубична форма, пясъчни стаи, и тук в лабораторията зад херметично затворените железни врати господства метрономът.

Проводоканалът на подчелюстната жлеза на Кучето Ваня отдавна беше изведен през един разрез, пришит под брадата му и отвежда слюнката навън към събирателна фуния, прикрепена там с традиционния оранжев павловски маджун от колофон, железен оксид и пчелен восък. По блестяща тръбичка вакуумът засмуква секрецията и тя избутва надясно колонка светлочервено масло по протежение на ска̀ла, разграфена на „капки“ — условна мерителна единица, вероятно неравностойна на действително падналите капки през 1905 година в Санкт Петербург. Но за тази лаборатория, за Кучето Ваня и за нагласения на 80 удара в секунда метроном, броят на капките е неизменно предсказуем.

Сега, когато Кучето Ваня е преминало към тъй наречената „приравнителна“ първа преходна фаза, между него и външния свят е опъната почти незабележима мембрана. Вътре и вън остават точно както са били, но разделящата ги повърхност — мозъчната кора на Кучето Ваня — се променя по най-различни начини и това е наистина странното на тези преходни, трансгранични събития. Вече е без значение колко високо тиктака метрономът. По-силният дразнител вече не предизвиква по-силна реакция. Броят на течащите или падащи капки е същият. Идва лаборантът и премества метронома в най-далечния ъгъл на това звукоизолирано помещение. Затваря го в кутия, която пъха под възглавница с машинно бродиран надпис „Спомени от Брайтън“, обаче слюноотделянето не намалява… след това изважда метронома и го пуска през микрофон с усилвател, така че всеки удар прорязва стаята като вик, но броят на капките не нараства. Прозрачната слюнка неизменно побутва червената линийка само до същата чертичка, отбелязваща същия брой капки…

Уебли Силвърнейл и Роло Гроуст се измъкват крадешком в коридора, надничат в чужди кабинети, търсят годни за пушене фасове, които да задигнат. Точно сега повечето кабинети са празни: целият персонал, разполагащ с търпение или достатъчно мазохизъм за тази цел, преминава през едно ритуалче с изкуфяващия бригаден генерал.

— Тоя дъртак просто срам няма — Геза Розавьолги, още един бежанец (и яростен антисъветчик, което създава определено напрежение с ЛАИ) вдига с весело отчаяние ръце нагоре към бригаден генерал Пудинг, и мелодичните игриви унгарски цигански интонации звънтят като дайрета из цялата стая, насърчават и ободряват по един или друг начин всички, освен самия възрастен бригаден генерал, който продължава несвързано да дърдори от амвона на това, което отдавна, в маниакалните години на XVІІІ век е било нечий частен параклис, а сега е стартова площадка за „Ежеседмичните инструктажи“, възможно най-изумителен порой от глупави старчески брътвежи, служебна параноя, слухове за Войната, предполагащи, или не, нарушаване на секретността, спомени от Фландрия… небесните сандъци за въглища се сгромолясват върху теб с рев… барабанният огън е толкова млечносияен във вечерта на неговия рожден ден… мокрите плоскости на бомбените кратери с километри наред отразяват едно мрачно есенно небе… както Хейг с неговото пищно остроумие е коментирал веднъж в офицерската трапезария отказа на лейтенант Сасун да воюва174… артилеристи през пролетта с техните развяващи се зелени одежди… крайпътни банкети осеяни с разлагащи се грозни трупове на коне точно преди оранжево-розов изгрев… дванайсетте спици на колелото на заседнало оръдие — часовник от кал, зодиак от кал, задръстен с пресъхнала напукана кал, на слънце демонстрираща своите многобройни оттенъци на кафявото. Фландърската кал се напластяваше в коагулирано-напукани на повърхността буци с мека като желе консистенция на струпани човешки лайна, през които бяха прекарани дъсчени пътеки, окопи и пронизани от снаряди километри лайна във всички посоки, без дори нито един жалък обгорен пън от дърво — и тук развеселеният стар празнословец опитва да разтресе катедрата от черешово дърво, сякаш това е било най-неприятната част от кошмара на Пасхенделе, това отсъствие на вертикални преимущества… И дърдори ли, дърдори неспирно, рецепти за приготвяне на вкусно цвекло по стотици различни начини, или такива бостански невероятности като Тиквената Изненада на Ърнест Пудинг175 — да, нещо садистично има в рецептите с „Изненада“ в заглавието, ако човек е гладен той просто иска да яде нали, а не да бъде Изненадван, просто иска да отхапе (въздишка) от добрия стар познайник картофа и да бъде общо взето уверен, че в него ще има само картоф, а не да налапа някоя прекалено хитроумна „Изненада!“ с настъргано индийско орехче или кашесто недопечено клисаво тесто, оцветено в пурпурно от сока от нар или нещо друго… обаче точно такива съмнителни шеги обича да разправя бригадният генерал Пудинг: как се бил подсмихвал, когато нищо неподозиращите гости на вечеря разрязват неговата прословута Жаба В Дупката176, ножовете им проникват през достопочтеното йоркширско тесто и стигат до — пфу! какво е това? май е зеленчуково кюфте, от цвекло? кюфте пълнено с настъргано цвекло? или може би днес е пълнено с пюре от силно вонящ на море океански копър (купува го веднъж седмично от все същия дебел син на рибния търговец, който запъхтян се изкачва с велосипед нагоре по тебеширено бялата скала) — нито едно от тези странни, твърде странни зеленчукови кюфтета изобщо не прилича на обикновена „Жаба“, а по-скоро на картинно описаните в хумористични стихчета уродливи и почти безчувствени твари, с които младежите от „Кингс Роуд“177 си имат работа — Пудинг разполага с хиляди такива рецепти и най-безсрамно ги споделя с колектива на РИБИ178, придружени, по-късно при ежеседмичния монолог, от едно-две стихчета, осем такта от „Какво предпочиташ: да бъдеш полковник с орел на рамото или редник с пиленце на коляното?“179 и по-нататък евентуално следва премногословно изброяване на безбройните негови трудности с финансирането, всички без изключение започнали доста преди появата дори на дружината от Илектра Хаус180… епистоларни битки, които бе водил с критиците на Хейг на страниците на „Таймс“…

И всички седят там, пред безкрайно високите затъмнени и разграфени с олово прозорци, позволяват му да дърдори несмислените глупости, спотаени в един ъгъл кучкарите си предават бележки и приведени един към друг шепнат (заговорничат, заговорничат, наяве и насън те никога не спират), хората от Сектор Пси преминават до отсрещната стена — сякаш тук имаме нещо като парламент… години наред всеки заема своята единствена и неповторима персонална пейка под лек ъгъл към бълнуванията на червендалестия и изпъстрен с цирозни петна бригаден генерал Пудинг — а другите вероизповедания в изгнание са разпръснати между тези две крила: баланс на силите, ако изобщо съществуват такива в „Бялото видение“.

Според д-р Розавьолги това е напълно възможно, стига колегите „да изиграят картите си правилно“. Сега единственият спорен въпрос и задача е оцеляването — преминаването през страховитата граница на Деня на победата в Европа и навлизането в бляскавата и нова Следвоенна епоха с ненакърнени сетива и спомени. Недопустимо е РИБИ да рухне под ударите на чука заедно с останалото блеещо стадо. Трябва да се появи, и то много скоро, човек способен да ги обедини във фаланга, в съсредоточен, фокусиран светлинен лъч, някой предводител или достатъчно силна програма, за да изкарат неизвестно колко послевоенни години. Д-р Розавьолги общо взето предпочита силна програма пред силен водач. Може би защото годината е 1945181. В тези дни битуваше мнението, че зад Войната — всичката смърт, зверства и разруха — стои принципът на Фюрера. Но ако изтъкнатите личности могат да бъдат заменени с абстракциите на властта, ако разработените от корпорациите методики могат да бъдат приложени, ще бъдат ли народите в състояние да живеят разумно? Една от най-заветните следвоенни надежди: че не трябва да има място за такава ужасна болест като харизматичното обаяние… че то трябва да бъде осмислено182 докато все още разполагаме с време и средства.

Не е ли поставено на карта именно това за д-р Розавьолги тук в този последен проект съсредоточен върху личността на лейтенант Слотроп? Всички психологически тестове в досието на обекта на експеримента, чак до гимназиалните му години, свидетелстват за един болен индивид. „Рози“ стоварва юмрук върху папката за по-голяма убедителност. Работната маса се разтърсва.

— Напри-мер: неговият Много-про-филен пер-сона-лен въп-рос-ник Мине-сота е ужас-но не-симет-ричен, винаги в пол-за на психо-патич-ното, на нез-драво-слов-ното.

Обаче преподобният д-р Пол де ла Нуи не е привърженик на МПВМ:

— Рози, има ли ска̀ли за измерване на междуличностните особености? — Орловият нос кълве ли кълве настойчиво, очите са сведени в пресметлива кротост. — Общочовешки ценности? Доверие, честност, любов? Извини ме за софистиката, но случайно да има някаква религиозна ска̀ла?

Нищо подобно, падре: МПВМ е бил разработен около 1943 година. В самата среда на Войната. Според Пол де ла Нуи по-човечни са Изследване на ценностите от Олпорт и Върнън и подобреният през 1935 г. от Фланаган Регистър на Бернройтер183, т.е. предвоенните тестове. МПВМ всъщност проверява само ще излезе ли от даден човек добър войник или не.

— В наши дни има голямо търсене на войници, преподобни докторе — мърмори г-н Пойнтсман.

— Надявам се само, че няма да отдаваме прекалено голямо значение на резултатите му от МПВМ. Този тест ми се струва твърде едностранчив. Той не отчита обширни сфери от човешката личност.

— Точно затова сега ние пред-лагаме да дадем на Слот-роп съвсем раз-личен вид тест — скача Розавьолги. — Сега ние разра-ботваме специал-но за него тъй наре-чения „проективен“ тест. Най-извест-ният при-мер от този тип е тес-тът на Роршах184 с масти-лените петна. Спо-ред основ-ната теория, когато бъде подло-жен на въздей-ствието на неструкту-риран драз-нител, нап-ример някое безфор-мено петно от прежи-вявания, подопит-ният субект ще се опита да наложи някак-ва струк-тура върху него. Начи-нът, по който той под-хожда към струк-турира-нето на пет-ното, ще отра-зява него-вите нуж-ди, него-вите надеж-ди, ще ни даде напът-ствията към него-вите съни-ща, фан-тазии, към най-дълбоките кът-чета от него-вото съз-на-ние. — Веждите му неудържимо играят нагоре-надолу, жестикулацията на ръцете му е удивително изящна, плавна и напомня (най-вероятно е обмислена и може ли някой да обвини Рози, че опитва да се възползва от положението) тази на неговия знаменит сънародник185, въпреки че ги има неизбежните странични въздействия: например сътрудници, които твърдят, че го забелязали да пълзи с главата надолу по северната фасада на „Бялото видение“. — Така че ние сме напъл-но съглас-ни, пре-_подобни_ док-торе. При това поло-жение всеки тест от разновид-ността на МПВМ ще бъде не-адек-ватен. Това е струк-тури-ран драз-нител. Подопит-ният субект може да лъже, съзна-телно, или да прик-рива несъз-нателно. Но с проектив-ната мето-дика, каквото и да прави той, съзна-телно или без-, нищо няма да ни поп-речи да научим това, което искаме да знаем. Ние контро-лираме поло-жението. Той не може нищо да нап-рави.

— Държа да отбележа, че това май не е силната ти страна, Пойнтсман — усмихва се д-р Аарон Троустър — Твоите дразнители са предимно от типа на структурираните, нали?

— Да предположим, че намирам в това определено безсрамно очарование.

— Хайде да не предполагаме. Само не ме уверявай, че ще държиш изящната си павловистка ръчичка далеч от това.

— Е, след като вече повдигна въпроса, не съвсем, Троустър, не съвсем. Освен това случайно ние замисляме един извънредно структуриран дразнител. Същият, който предизвика интереса ни от самото начало. Искаме да подложим Слотроп на въздействието на германската ракета…

Орнаментираният гипсов таван над главите им изобилства с живописвани методистки варианти на Христовото Царство: лъвове прегърнати с агнета, сочни плодове необуздано и обилно разпръснати по ръцете и около краката на джентълмени и дами, момци и доячки. И всички до един с обезпокоителни странни изражения. Мъничките създания са злобно усмихнати, а по-свирепите зверове имат упоен или невъзмутим вид и като че ли присъстващите изобщо не се гледат в очите. А в „Бялото видение“ не само таваните са ексцентрични. Всичко там определено е класически пример за „безразсъдство“. Складът за провизии е проектиран като миниатюрен арабски харем, по причини, за които днес можем само да гадаем, и е целият в коприна, дърворезби и шпионки. Една от библиотеките известно време е служила като импровизирана локва, подът й е бил издълбан на метър дълбочина и запълнен догоре с кал, в която Глостършърски петнисти свине да лудуват на воля, да грухтят и се разхлаждат през лятото, да кокорят очички към лавиците отрупани с подшити с канаваца книги и да се питат дали стават за ядене. В тази сграда буржоазно-вигската ексцентричност стига до възможно най-нездравословни крайности. Стаите са триъгълни, сферични или вградени в лабиринти. Във всички посоки от стените се пулят и хилят етюди и портрети, изобразяващи рядко срещани генетични екстравагантности. Клозетите са изрисувани с фрески, на които Клайв и неговите слонове мачкат французите край Пласи186, фонтани изобразяват Саломе с главата на Йоан187 (от устата, носа и ушите шурти вода), подови мозайки демонстрират различни варианти на Homo Monstrosus188, любопитно увлечение от онези времена — повтарящи се във всички посоки циклопи, хуманоидни жирафи и кентаври. Навред арки, изкуствени пещери, гипсови композиции от цветя, стени обвити с протрито кадифе или брокат. На най-невероятни места стърчат балкони с надвиснали връз тях водоливници-химери, чиито зъби са изподрасквали неприятно главите на множество новодошли. Дори и в най-проливните дъждове тези чудовища успяват да пуснат само няколко капки вода, понеже захранващите ги водосточни тръби са излезли от строя преди векове, пълзят напукани над покривни плочи и под корнизи, край нацепени пиластри, висящи купидончета, всички подове застлани с теракота, кулички, грубо одялани фуги, псевдо-италиански колони, застрашително стърчащи минарета, наклонени криви комини — двойка наблюдатели, колкото и близо да стоят един до друг, от известно разстояние ще виждат съвсем различни здания189 сред тази оргия на самоизявата, при която всеки следващ собственик бе добавял по нещо свое чак до реквизицията на сградата за нуждите на настоящата Война. Дървета с корони подкастрени в разнообразни странни форми обрамчват донякъде алеята, водеща към сградата, преди да отстъпят място на лиственици и брястове, които по-нататък в своето вяло безмълвие по застлания с чакъл път и в сенките под тунела от въздишащи растения смаляват и разтварят патици, бутилки, охлюви и стипълчейз-жокеи. Часовоят, тъмна фигура с бял портупей стърчи в караулна стойка осветен от твоите маскировъчно затъмнени фарове и се налага да спреш пред него. От гората те наблюдават кучета — направлявани, контролирани и смъртоносни. След малко с настъпването на вечерта, започват да прехвърчат студени снежинки.

□ □ □ □ □ □ □

ПУДИНГ: Но това не е ли…

ПОЙНТСМАН: Сър?

ПУДИНГ: Всичко това не е ли прекалено низко и подло? Да ровим по такъв начин в чужд мозък?

ПОЙНТСМАН: Господин бригаден генерал, ние само продължаваме една отдавнашна традиция на експерименти и събеседвания. Харвардският университет и армията на САЩ? Едва ли бихте могли да ги определите като низки и подли институции.

ПУДИНГ: Не трябва да го правим, Пойнтсман. Това е отвратително зверство.

ПОЙНТСМАН: Но американците вече са го обработили! не разбирате ли? Това не е като да развращаваме девственици…

ПУДИНГ: Налага ли се да го изпълняваме, само защото американците го правят? Трябва ли да им позволяваме да ни развращават?

Още около 1922 година д-р Ласло Джамф изказал мнението, че щом Уотсън и Рейнър са могли успешно да създадат у техния „Младенец Албърт“191 условен рефлекс на ужас от всякакъв вид козина и пера, даже от кожената боа наметната около врата на собствената му майка, тогава той, Джамф, безспорно ще може да направи същото за своя Младенец Слотроп и неговия детски сексуален рефлекс. Същата година Джамф бил в Харвардския университет като гост-преподавател от Дармщат. Това е било в началото на неговата кариера, преди да навлезе в органичната химия (също такава съдбоносна промяна в сферата на дейност, както и знаменития преход на Кекуле от архитектурата към химията192, един век по-рано). За експеримента Джамф бил получил малко дарение от Националния Научноизследователски Съвет (в рамките на текуща програма на ННИС за психологически изследвания, започната през Световната война, когато възникнала нуждата от методика за подбор на офицери и категоризация на новобранците). Вероятно поради оскъдното финансиране Джамф избрал за свой целеви рефлекс ерекциите на едно дете. Измерването на секрецията, с което се занимавал Павлов, би означавало хирургическа намеса. Измерването на „страха“, тоест на избрания от Уотсън рефлекс, би внесло прекалено много субективност (какво е страх? До каква степен той може да бъде „силен“? Кой решава кога изследването е полево-на-място и няма време за продължителния и бавен процес на сверяване с Таблицата на Страха?) В онези години той не е разполагал с никаква измерителна апаратура. В най-добрия случай е можел да използва трипараметровия „детектор на лъжата“ на Ларсън-Кеелер193, който по онова време все още бил едва на ниво експериментален модел.

Но ерекцията или я има или я няма. Двукомпонентна, елегантна. Дори най-обикновен студент може да провежда наблюдението й.

„X“ ли? Какъв е този „x“? Ами че това е знаменитият „Тайнствен дразнител“, който е очаровал поколения студенти, изучаващи поведенческата психология. Всяко средностатистическо университетско хумористично списание ежегодно публикува 2,7 сантиметра текст на тази тема, което по ирония на съдбата е точно равно на средната дължина на ерекцията на Младенеца T, измерена и докладвана от Джамф.

Съгласно традицията при такива случаи, е редно невръстната жертва да бъде декондиционирана, т.е. рефлексът да бъде унищожен. Напълно нормално е, според павловистката терминология, Джамф да „потуши“ създадения от него еректилен рефлекс, преди да пусне младенеца. И най-вероятно е направил точно така. Но както казва самият Иван Петрович: „Трябва да говорим не само за частично или пълно потушаване на даден условен рефлекс, но също да осъзнаем и приемем, че има вероятност самото потушаване да продължи отвъд точката на заглъхване на рефлекса до нула. Следователно ние не можем да преценяваме степента на затихване само по величината на рефлекса или по отсъствието на такъв, защото отвъд нулата все още е допустимо наличието на мълчаливо угасване.“ Курсивът е на г-н Пойнтсман.

Възможно ли е условен рефлекс, латентен в продължение на 20 или 30 години, да оцелее в човек? Нима д-р Джамф го е потушавал само до нулата и е изчаквал докато младенецът демонстрира нула на брой ерекции в присъствието на дразнител X, и едва тогава е спрял? Дали е забравил или направо е пренебрегнал „мълчаливото угасване отвъд нулата“? Ако го е пренебрегнал, защо? Има ли някакъв коментар по този въпрос от страна на Националния Научноизследователски Съвет?

Когато в края на 1944 г. „Бялото видение“ открива Слотроп — макар и той да бе известен на много хора като знаменития Младенец Тайрън — както е и в случая с Новия Свят, различните хора смятат, че са открили различни неща.

Роджър Мексико го възприема като някаква статистическа ексцентричност. Обаче сега усеща леко разклащане на основите на тази научна дисциплина и то прониква по-дълбоко, отколкото ако е предизвикано от ексцентричността. Странно, много, много странно, представете си каква бяла необратимост има завършващото движение на езика. То загатва за отминаването на спирката на езика отвъд нулата и навлизането в друго царство. Разбира се ти самият не отминаваш. Но осъзнаваш някак мисловно, че именно по този начин трябва да се движиш.

Според Роло Гроуст това е прекогниция194.

— Слотроп може да предсказва кога ракетата ще падне на определено място. Неговото оцеляване досега е доказателство, че той е действал основавайки се на предварителна информация и е избягвал района по времето, когато се предполага, че там ще удари ракета. — Д-р Гроуст не е сигурен как и дали изобщо това има някаква връзка със секса.

Но Едуин Трикъл, най-отявленият фройдист сред изследователите на парапсихологичните явления, е убеден, че дарбата на Слотроп е в психокинезата195. Със силата на своето съзнание Слотроп предизвиква ударите на ракетите там, където те падат. Той сигурно не ги гони из небето във физическия смисъл на думата, но може би по някакъв начин обърква електрическите сигнали в насочващата система на ракетата. Както и да го прави Слотроп, според теорията на д-р Трикъл, това има връзка със секса.

— Той изпитва подсъзнателната нужда да заличи всички следи от онази сексуална Друга Личност, интензивно натоварена смислово и обозначена фигуративно на неговата карта със звезда, анално-садистичният символ за успех в училище, който тъй дълбоко се е просмукал в началното образование в Америка…

Картата, ето това озадачава и плаши всички тях, картата, върху която Слотроп отбелязва своите завоевания, момичетата. Звездите се подреждат в Поасоново разпределение196, също като ракетните попадения на картата на Роджър Мексико, онагледяваща ударите на бомбите-роботи.

Но тук проблемът не е само в разпределението на попаденията. Излиза, че двете схеми са идентични. Съвпадат точно, квадратче по квадратче. Снимките, които Теди Блоут прави на картата на Слотроп, бяха прожектирани върху картата на Роджър и нагледно бе демонстрирано съвпадението на двете изображения, момичета-звезди и кръгчетата на ракетните попадения.

Слотроп бе датирал повечето от звездите върху неговата карта и това ги улесняваше. Звездата винаги се появява преди съответстващата й ракетна експлозия, която идва от два до десет дни по-късно. Средноаритметичното закъснение е около 4½ дни.

Да предположим, разсъждава Пойнтсман, че използваният от Джамф дразнител Х е някакъв силен шум, както е при експериментите на Уотсън-Рейнър. Да допуснем, че еректилният рефлекс на Слотроп не е бил напълно потушен. Следователно, той би трябвало да получава ерекция при всеки по-силен шум, предшестван от същата зловеща подготовка, с която се е сблъсквал в лабораторията на Джамф, както понастоящем установяват и кучетата в лабораторията на самия Пойнтсман. Това насочва вниманието ни към Фау-1: всяка бомба-бръмчилка, оказала се достатъчно близо, че да стресне Слотроп, трябва да предизвиква неговата ерекция. Бумтенето на мотора се усилва и усилва, по-нататък изключване, заглъхване и тишина, напрежението расте и накрая идва експлозията. Ерекция, надървяне. Да, обаче не. В нашия случай Слотроп получава ерекция само когато тази последователност се развива в обратен ред. Първо експлозията, а след това звукът от приближаването: Фау-2.

Но така или иначе, дразнителят трябва да бъде ракетата. Според Слотроп, процентният дял на усмихващите се в автобуса включва неустановен предшестващ фантом, неизвестен двойник на ракетата, все още неизяснено, тайнствено влияние на менструалните цикли, защото какво кара тия гаджета да го правят тъй охотно и безплатно? Съществуват ли някакви колебания на сексуалния пазар, в порнографията или сред проститутките, свързани с цените на фондовата борса, за които ние, чистофайниците, изобщо не сме чували нищо? Новините от фронта предизвикват ли сърбеж между хубавите им гладки бедра, нараства ли желанието им право или обратнопропорционално на реалната вероятност за внезапна смърт — дявол да го вземе, има ли някакво подсещане или знак, точно пред очите ни, който не сме притежавали душевната и сърдечна проницателност да забележим?…

Но ако това витае във въздуха, тук, сега, от него ще последват ракетите, непрекъснато, постоянно, 100% от времето. Без изключения. Открием ли този знак, ние ще сме показали отново несъкрушимата — всеобща, а и на всяка отделна човешка душа — безвъзвратност. И за каквато да е надежда ще остава много малко, съвсем незначително място. Разбирате колко важно е едно такова откритие.

Те вървят покрай заснежените кучешки заграждения, Пойнтсман с ръкавици „Гластънбъри“ от овча кожа и двуредна сиво-бежова полушубка, Мексико с наскоро изплетен от Джесика шал, пърхащ в посока към брега като ален език на дракон — днес е най-студеният досега зимен ден, минус 14 градуса. Надолу към скалите с вледенени от вятъра лица, надолу към безлюдния морски бряг. Вълните прииждат, плискат, с приплъзване се отдръпват назад и оставят големи полумесеци от тънък като кожа лед, заслепяващ на анемичната слънчева светлина. Два чифта високи мъжки обувки с хрустене го пробиват и мачкат в пясък или камъчета. Самият край на годината. Днес се чуват оръдията от Фландрия, вятърът донася тътена им от другия бряг на Канала. Горе на скалата са замрели руините на абатството, сивкави и кристално ясни.

Снощи, в къщата в покрайнините на градчето, тъкмо преди да заспят, Джесика, сгушена в него, понесла се към съня, бе прошепнала: „Роджър… ами момичетата?“ Само това. Но Роджър се разсъни напълно. И макар да бе смъртно уморен, още цял час лежа загледан в тавана, унесен в размисъл за момичетата.

Сега, разбрал, че трябва да престане да мисли за това:

— Пойнтсман, ами ако Едуин Трикъл е прав? Че това е психокинеза. Ами ако Слотроп, дори несъзнателно, ги заставя да падат?

— Е, в такъв случай вашата групичка ще има над какво да си блъска главите.

— Но… защо му е да го прави? Ако те падат точно там, където е бил той…

— Сигурно е женомразец.

— Говоря сериозно.

— Мексико, вие наистина ли се тревожите?

— Не знам. Навярно съм се питал дали това не е свързано по някакъв начин с вашия ултрапарадоксален етап на развитие. Може би… може би искам да знам какво всъщност търсите.

В настоящия момент небето над тях пулсира тежко от бученето на ескадрила Б-17, устремени днес към някоя необичайна цел, далеч отвъд традиционните въздушни коридори. Иззад тези Летящи Крепости синеят коремите на студените облаци, чиито гладки талази са изпъстрени със сини жилки и обагрени тук-там с посивяващо розово или виолетово… Крилата и стабилизаторите отдолу са загатнати в тъмно сиво. Сенките са леко оперени в по-светло по извивките на корпусите или гондолите. От закачулената тъмнота на защитните моторни обвивки изникват обтекателите, въртящи невидими витла, небесната светлина улавя всички уязвими повърхности в еднообразно мрачно сиво. Самолетите бучат тържествено, високо в това, което е нулево небе, т.е. посока юг, към хоризонта, разпръсват скрежа още с образуването му, обсипват пространството зад тях с бели ледени бразди, чийто цвят отчасти съответства на някои оттенъци на облака, всичките миниатюрни илюминатори и отвърстия са засенчени в мека чернота, плексигласовият нос отразява безкрайното движение на деформираните облаци и слънцето. Вътре — черен обсидиан.

Пойнтсман все говореше за параноята и за „понятията за противоположност“. Драскаше безразборно въпросителни знаци в Книгата и напълно вярно, където му падне в полетата на отвореното писмо на Павлов до Жане относно sentiments d’emprise197 и Глава LV „Опит за физиологическо обяснение на натрапчивите неврози и параноята“198: той явно не бе успял да обуздае своята безобидна простащина, въпреки че седемте собственици се бяха споразумели да не правят никакви допълнителни вписвания в Книгата — тя беше много ценна и всеки поотделно бе вложил нея по една гвинея. Бяха му я продали крадешком по време на едно въздушно нападение на Луфтвафе (почти всички съществуващи екземпляри унищожени в склада още в началото на битката за Британия). Пойнтсман така и не бе видял лицето на продавача, който бе изчезнал в осезаемо доловимото дрезгаво начало на отбоя и бе оставил доктора с Книгата, безмълвното снопче хартия вече се загряваше и овлажняваше стискащата го длан… да, може да е била рядка еротична творба, този ъгловат шрифт наглед ръчно набран разбира се… тромавата фразировка, сякаш странният превод на д-р Хорсли Гант199 бе кодиран, а разшифрованият текст описваше безнравствени удоволствия и престъпни страсти… А доколко във всяко куче навестяващо неговите тестовите стендове Нед Пойнтсман вижда прелестна жертва, която се напряга да разкъса пристегналите я каиши… и скалпелът и медицинската сонда не са ли също тъй декоративни и спомагателни, както бастунът и камшикът?

Предшестващият Книгата том — първите четиридесет и една лекции — го връхлетя на 28-годишна възраст подобно на заповед на Венера от пещерата200, на която той определено не бе в състояние да противостои: да зареже „Харли Стрийт“201, да тръгне на странстване твърде необичайно и встрани от нормалния път, блажено напред и напред, в лабиринта на работата по условните рефлекси, откъдето сега едва, след като бе размотавал кълбото в продължение на тринайсет години, той започва да го навива обратно, да се натъква на стари доказателства, че и преди е минавал този път, и да се сблъсква тук-там с последствията от безразборните ентусиазирани одобрения правени от него в по-младите му години… Но тя го бе предупреждавала, — нали? а той послуша ли я поне веднъж? — че плащането, макар и отложено, трябва да бъде извършено напълно, без остатък. Венера и Ариадна!202 Тя като че ли струва всяка възможна цена, а лабиринтът по онова време изглеждаше прекалено заплетен и сложен за тях, сенчестите посредници, които бяха уредили споразумението между неговия вариант на таен Пойнтсман и неговата съдба… прекалено объркан и разнообразен, както мислеше тогава, за да го намерят. Но вече е разбрал. Навлязъл твърде дълбоко, той предпочита все още да не си го признава, знае, че те само чакат, каменни и уверени, тези агенти на Синдиката, на които тя трябва също да плати, чакат в централната зала, докато той приближава… Те притежават всичко: Ариадна, Минотавъра, даже, опасява се Пойнтсман, и него самия. Напоследък му се привиждат, голи, атлети, стоят неподвижни и дишат в залата, ужасяващи вирнати пениси, неорганични като очите им, които блестят от скреж или от слюдени люспи, но не и от страст, или за него. Просто такава им е работата…

— Пиер Жане… този човек понякога се изразяваше като ориенталски мистик. Не упражняваше реален контрол над противоположностите. „Действието нараняване и акта на причиненото нараняване са обединени в процедурата на сумираното нараняване.“203 Обсъждащ и обсъждан, господар и роб, девица и прелъстител, всяка двойка е възможно най-подобаващо свързана и неразделима… Мексико, тази ян-инска безсмислица204 е последното убежище на непоправимите мързели. По този начин се скатават от всяка неприятна работа в лабораторията, но някой да е казал нещо?

— Не желая да влизам в религиозен спор с вас — днес Мексико по-раздразнителен от обикновено поради недоспиването, — но се питам дали вие, хора, не сте малко… ами-и, дали не съдите прекалено строго достойнствата на анализа. Тоест, когато изследвате и проверите детайлно всичко, отлично, аз първи ще приветствам вашето прилежание. Но освен да подхвърляте всевъзможни незначителни дреболии, да сте казали нещо смислено?

Такива аргументи не са по вкуса и на Пойнтсман. Но той се взира изпитателно в този млад анархист с червен шал.

— Павлов е бил убеден, че идеалът, финалът, към който всички ние сме устремени в науката, е вярното и точно механическо тълкуване. Той е бил в достатъчна степен реалист, за да не очаква подобно нещо през целия си живот. Или през следващите няколко живота. Но е хранел надеждата за една дълга верига от все по-близки и по-непосредствени паралели и съприкосновения. В края на краищата той е вярвал в чисто психологическата основа на живота на душата. Няма следствие без причина и ясна последователност на връзките.

— Не съм експерт в тази област, разбира се — Мексико определено не желае да обиди събеседника си, но все пак, — обаче имам усещането, че тези причини и следствия вече са изчерпани. Ако науката изобщо иска да продължи напред, тя трябва да търси по-широк и… по-разнообразен, по-творчески набор от предположения. Следващият голям пробив може да настъпи, когато съберем смелост да се откажем напълно от причина и следствие и да поемем в някоя друга посока.

— Не. Никакво „поемане“! Има регрес… назад. Вие сте на 30 години, човече. Няма „други посоки“. Има само напред, тоест навлизане навътре, или назад.

Мексико гледа как вятърът придърпва пешовете на пойнтсмановия шинел. Чайка отлита с крясък встрани покрай замръзналия бряг. Варовиковите скали се извисяват нагоре, студени и безучастни като смъртта. Древните европейски варвари, които рискували да приближат достатъчно този бряг, зървали през мъглата тези бели прегради и тогава разбирали къде са отиват техните покойници.

Ето, Пойнтсман се бе обърнал и… о, Господи. Той се усмихва. В това предположение за братство прозира нещо толкова древно, че — не сега, а няколко месеца по-късно, когато пролетта е настъпила и войната в Европа е завършила — Роджър ще си припомни тази усмивка, тя ще започне да го преследва, като възможно най-злобната гримаса, която е виждал на човешко лице.

Спират. Роджър се обръща и гледа своя спътник, тоест Антимексико. Двамата са въплъщение на „Понятията за противоположностите“, ала на коя част от мозъчната кора, на кое зимно полукълбо? Коя разрушена мозайка, обърната навън към Безплодната Пустош… с гръб към даващото подслон населено място… разбираема само за пътуващите извън града… очи в далечината… варвари… конници…

— Ние двамата имаме Слотроп — току-що е отбелязал Пойнтсман.

— Какво очаквате от това, Пойнтсман? Имам предвид освен слава.

— Не повече от това, което е очаквал Павлов. Физиологична основа за това, което изглежда много странно поведение. Не ме е грижа в коя от вашите ДПИ205 категории може да бъде класифицирано. Странното е, че на никого от вас дори не му е хрумвало да спомене телепатията. Може би Слотроп е бил настроен на някой там, на човек, който предварително е запознат с разписанието на германските изстрелвания. Така ли е? И хич не ми пука дали това не е някакво ужасно фройдистко отмъщение насочено против майка му, защото тя била опитала да го кастрира или нещо друго. Мексико, аз не съм претенциозен. Аз съм непридирчив, методичен…

— Скромен.

— Поставил съм си ограничения в това отношение. Мога само да продължавам по-нататък изхождайки единствено от обратния ход на шумовете от ракетите… клиническата история на създаването у Слотроп на условен сексуален рефлекс, вероятно към слухови дразнители, и към това, което изглежда е размяна на местата на причина и следствие. Нямам такава готовност като вас напълно да се откажа от причина и следствие, но ако има нужда от промяна, тъй да бъде.

— Но какво целите?

— Вие сте виждали неговия МПВМ. А какво ще кажете за Ф-ска̀лата206 му? Преиначавания, деформирани мисловни процеси… Точковите резултати го показват ясно: той е психопатично ненормален, маниакален, латентен параноик… а Павлов е смятал, че маниите и параноичните видения са резултат от определени… да ги наречем клетки, неврони в мозайката на мозъка, които са възбудени до такава степен, че посредством взаимна индукция потискат целия участък на мозъчната кора наоколо. Една ярко горяща точка, заобиколена от тъмнина. Тъмнина, която тази точка по някакъв начин е предизвикала и създала. И тази ярка точка е изолирана, вероятно до края на живота на пациента, от всички други идеи, усещания, самокритики, които могат да регулират нейния пламък, да го върнат до нормално състояние. Павлов го нарича „точка на патологичната инертност“. Понастоящем ние работим с едно куче… то е преминало „уравнителната“ фаза, при която всеки дразнител, силен или слаб, предизвиква един и същи брой отделени капки слюнка… и по-нататък през „парадоксалната“ фаза, т.е. силни дразнители предизвикват слаби отклици и обратното. Вчера го задействахме на „ултрапарадоксалната“ фаза. Свръх. А сега, когато включваме метронома, което по-рано означаваше за него храна и съвсем доскоро предизвикваше поройно слюноотделяне, кучето се извръща. Изключим ли метронома, то веднага се обръща към него, души го, опитва да го ближе, да го захапе, търси в тишината отсъстващия дразнител. Павлов е мислел, че всички душевни болести могат в края на краищата да бъдат обяснени с ултрапарадоксалната фаза, патологично инертните точки по мозъчната кора и бъркотията в представите за противоположност. И тъкмо бил стигнал до идеята да постави всичко това на експериментална основа, когато починал. Но аз съм жив, съществувам. Разполагам с финансиране, време, желание и воля. Слотроп е спокоен, уравновесен и силен. Няма да бъде лесно да го приведем към която и да е от трите фази. Накрая вероятно ще трябва да го подложим на глад, да го сплашваме и тероризираме, не знам… по-добре да не се стига до това. Но аз ще открия неговите точки на инертност, ще изясня какви и кои са те, дори ако трябва да отворя проклетия му череп, и как са изолирани и може би ще реша загадката защо ракетите падат така, въпреки че, признавам, това е само залъгалка, подкуп, за да получа подкрепата ви.

— Защо? — Като че ли ти е малко неловко, а, Мексико? — Защо имате нужда от мен?

— Не знам. Но наистина е така.

— Вие сте маниак.

— Мексико. — Стои съвсем неподвижно, обърнатата към морето половина на лицето му сякаш за секунда е остаряла с петдесет години, гледа как приливът три пъти поред оставя след себе си стерилен леден слой. — Помогнете ми.

Никому не мога да помогна, размишлява Мексико. Какво толкова го привлича Пойнтсман? Това е опасно и направо извратено. Роджър не желае да помага, той, както и Джесика, изпитва същия неестествен страх от Слотроп. А момичетата? Навярно самотата му в Сектор Пси, и убеждението, че сърце не му дава нито да сподели нито да зареже… вярата и убедеността им, дори на неизменно мрачния Глоуминг, че би трябвало да има нещо повече, освен и отвъд сетивата, отвъд смъртта, отвъд Вероятностите, съдържащи всичко, в което Роджър е принуден да вярва… О, Джеси, лицето му е долепено в нейния гръб, гол, спящ, със сложно костно и сухожилно оформление, тук вече съвсем се обърках…

По средата между твърдата и остра морска трева и водата, дълга ивица опасан от бодлива тел тръбопровод звънти на вятъра. Черната ограда е захваната за наклонени към морето високи полегати подпори. Запуснат и математически вид: оголена до държащи конструкцията на място силови вектори, и тук-там подсигурена с насложени два реда един върху друг, успоредно с тръгналите отново Пойнтсман и Мексико, оградата се задвижва назад в дебела вълнообразна линия с повтарящи се вертикални подпори в паралакс207 на фона на повтарящи се диагонали, а по-долу плетениците от бодлива тел се кръстосват общо взето наслуки. Далеч напред, където конструкцията завива в мъглата, ажурната стена посивява. Снощният снеговалеж бе гравирал в бяло всяка отделна линия от черните драскулки. Но днес вятърът и пясъкът са оголили наново тъмното желязо, осолили са го и разкриват тук-там къси ивици ръжда… а на други места ледът и слънцето превръщат конструкцията в наелектризирани до бяло потоци енергия.

Още по-нататък, отвъд полузаритите сухопътни мини и противотанкови кръстачки от разяден бетон, в покачен върху скалата и покрит с мрежа и чимове бункер, младият д-р Блеф и медицинската сестра Айви почиват след извършена трудна лоботомия. Неговите старателно измити привикнали пръсти са под жартиерите й, разтеглят ги настрани, пускат ги с мигновено силно плющене и хо-хо-хо на Блеф, а тя подскача и се засмива също, като опитва, не много настойчиво, да се извърти. Двамата лежат на постеля от избелели и обезцветени навигационни карти, ръководства за експлоатация на съоръжения, разкъсани и разсипани чували с пясък, изгорени кибритени клечки и разнищени коркови филтри от отдавна изгнили цигари, носили облекчение през нощите на ’41^-ва когато сърцата внезапно забумтявали ускорено при най-слабия проблясък на светлина в морето.

— Ти си луд — шепне Айви.

— Само надървен — усмихва се той и отново изплющява с жартиера й като момче с прашка.

По възвишенията, редици от цилиндрични блокове, предназначени да повреждат тихите Кралски Тигри, които никога няма да пълзят по тази земя208, се разпростират надалеч като верига множество бледо сиви кифли, пресичаща сиво-кафявото пасище, сред плоските снежни кръпки и белезникавите оголени варовикови скали. На едно заледено езерце дошлият от Лондон негър, неправдоподобен като зуав209, се пързаля, висок и преизпълнен с достойнство сякаш е роден за кънките и за леда, а не за пустинята. Около него се разпръсват градските деца, но остават достатъчно близо, тъй че къдравите дири леден прах парват бузите им при всеки негов завой. Докато той не се усмихне, децата не дръзват да го заговорят, а само потичват подир него, следват го, подкачат го, жадуват усмивката му, боят се от нея, искат я… Лицето му е вълшебно, познато им е. Застаналите на брега Майрън Грънтон и Едуин Трикъл пушат цигара след цигара, размишляват гласно за Операция „Черно крило“ и благонадеждността на Черната Команда, наблюдават техният вълшебен негър, техният прототип, и никой от тях не си позволява риска да отиде на леда, да подскача и се върти пред тези деца.

Началото на зимата е; цялото небе е безцветно сияещо желе. Малко по-надолу на плажа Пойнтсман изважда от джоба си руло тоалетна хартия, върху всеки отделен лист маркирано „Собственост на правителството на Н.В.“, за да се изсекне. Роджър от време на време подпъхва косата си под кепето. Мълчат. И тъй, ето ги двамата: крачат тежко, изваждат и пъхат ръце в джобовете, фигурите им се смаляват, бежова и сива с леки алени мазки, много рязко очертани контури, отпечатъците от стъпките им се превръщат в продължителен замръзващ полет на изтощени звезди, отражението на мрачното небе от заледения плаж е почти бяло… Губим ги от поглед. Никой не е слушал тези първи разговори, не се е запазила даже и случайна снимка. Вървят докато не ги скрива тази зима и като че ли след малко ще замръзне и самият жесток Канал, и никой, нито един от нас повече няма да ги намери изцяло. Следите им се запълват с лед и малко по-късно морето ги отнася.

□ □ □ □ □ □ □

Тайно от нея, камерата безмълвно следи дългокраките й целеустремени движения напосоки из стаите, юношески широките й леко прегърбени плещи, определено нехоландската й прическа изтеглена нагоре със стара патинирана сребърна корона в елегантно подобие на кок, светлорусата й коса втвърдена от вчерашното ново накъдряне в стотици заврънкулки, сияещи през тъмния филигран. Този следобед блендата е възможно най-широко отворена, включени са допълнителни волфрамови лампи, с години не е имало толкова дъждовен ден, от време на време далеч от изток и юг до къщурката долитат ракетни експлозии и блъскат, ала не в запотените прозорци, а по вратите с бавно три-четирикратно разтърсване, като зажаднели за компания окаяни привидения, молещи да бъдат пуснати вътре само за минутка, петимни за кратко подобие на близост… Тя е сама в къщата, ако не броим тайния оператор и Осби Фийл, който е в кухнята и извършва нещо загадъчно с реколта гъби набрани от покрива. Те имат блестящи червено-оранжеви чашки с изпъкнали петънца от сиво-бяло було. От време на време геометрията на нейното неспокойствие я кара да поглежда към отворената врата на кухнята и неговата нескопосана момчешка суетня около Amanita muscaria210 защото именно тази своеобразна разновидност на отровната „ангел-унищожител“ е привлякла вниманието на Осби или това, което при него минава за внимание) и да отправя към него кратка усмивка, замислена от нейна страна като приятелска, но според Осби ужасно многоопитна, проницателна, изтънчена, порочна. Първото холандско момиче, с които изобщо е говорил и той с изненада установява, че тя не е с дървени обувки, а с високи токчета и е поразен до почти тотално изкуфяване от нейния толкова изискан и (както предполага) континентален стил, интелектът личащ под светлите ресници или зад тъмните очила, които тя обикновено слага на улицата, зад следите от пухкавост и широките трапчинки от двете страни на устата й. (Отблизо се вижда, че макар и почти идеална, кожата й е леко напудрена и докосната с руж, миглите слабо потъмнени, извивката на веждите е фино коригирана с две-три празни фоликули…)

Какво ли може да замисля младият Осби? Той издълбава внимателно вътрешността на всяка алена гъбена чашка и накълцва останалото. Изпъдени елфи тичат по покрива и ломотят несвързано. Сега той разполага с нарастваща купчина оранжево-сиви гъби, които хвърля с шепи в тенджера с вряща вода, сваля от печката покритата с жълта пяна къкреща предишна партида сгъстена каша и я пасира допълнително в миксера на Пирата. После разстила гъбената каша върху тенекиен лист за печене. Отваря фурната, изважда с азбестови държалки друг лист покрит с тъмен спечен прах и го заменя с току-що приготвения. С чукало стрива в хавана запечената маса и я изсипва в стара тенекиена кутия от бисквити „Хънтли & Палмърс“, а оставя само достатъчно количество, за да го свие изкусно в лакрична цигарена хартийка „Ризла“, запалва я и вдъхва неговия дим.

Обаче тя случайно бе погледнала тъкмо в момента, когато Осби отваряше кънтящата фурна. Камерата не зафиксира никаква промяна в изражението й, но защо стои тъй неподвижно тя до вратата? сякаш този кадър трябваше да бъде спрян и разтеглен до такъв продължителен миг на току-що нанесено и помътняло злато, микроскопично замаскирана невинност, леко свит лакът, ръка опряна в стената с разперени пръсти върху оранжевия тапет, сякаш докосва собствената си кожа, замечтано умислен допир… Навън почти замръзналият силициев порой на безспирния дъжд плющи бавно разяждащ и безутешен в средновековните прозорци и скрива като димна завеса далечния речен бряг. Този град с всичките негови пронизани от бомби километри: тази безкрайно объркана жертва… кожа от проблясващи покривни плочи, почернели от сажди тухли, заливани високо около всички светещи или тъмни прозорци и милионите други отвърстия, беззащитни пред сумрака на този зимен ден. Дъждът мие, мокри, с песен запълва канавките, градът го приема и се надига с необхватно свиване на раменете… Фурната е затворена отново със скърцане и металически звучно хлопване, но за нея тя никога няма да се затвори. Днес Катье прекалено често бе позирала пред огледалата, знае, че гримът и прическата й са безупречни, възхитена е от роклята, която й бяха донесли от модното ателие „Харви Никълс“, прозрачен креп спускащ се от подпълнените рамена надолу към дълбоката гънка между гърдите й, плътен какаов оттенък известен в тази страна като „негърски“, половин дузина метри от тази изпредена и преточена изящна коприна, омотани около талията и спускащи се на меки плисета към колената й. Операторът е доволен от неочаквания ефект на толкова много диплещ се креп, особено когато Катье минава пред прозорец и проникващата вътре дъждовна светлина само за няколко кратки притваряния на диафрагмата променя тъканта и я превръща в непрогледно стъкло, пропито с тъмносив въглен, древно и помътняло от капризите на времето, рокля, лице, коса, ръце, стройни глезени, всичко се е превърнато в стъкло и глазура, за замрялото целулоидно мигновение — полупрозрачният пазител на дъжда, разтърсван цял ден от близки и далечни ракетни експлозии, устремен надолу, тъмна и гибелна е зад Катье земята, която при преминаване на кадрите я очертава.

В зърнатите в огледалото образи Катье долавя също и задоволството на оператора, но знае това, което той не може да види: че вътре в себе си, обгърната от елегантната лъскава повърхност на скъпа материя и мъртви клетки, тя е само поквара и пепел, угнетително и непоносимо, както никой от тях не би могъл да предположи, нейното място е в Пещта… в Der Kinderofen211… в паметта й нахлуват зъбите му, дълги, ужасяващи, прошарени с ярко кафяви загнивания, докато той изрича тези думи, жълтите зъби на капитан Блицеро, мрежата от зацапани пукнатини, и Катье е засмукана обратно от нощния му дъх, в тъмната фурна на него самия, сред неизменно лъкатушният шепот на разрухата… На първо място, преди която и да е друга негова черта, тя помни зъбите му, които щяха да бъдат най-пряко облагодетелствани от Пещта: от това, което е предвидено за нея и Готфрид212. Той никога не го бе изричал недвусмислено като открита заплаха, нито го бе насочвал пряко към някой от тях, а с вечерните гости говореше по-скоро през нейните дисциплинирани гладки бедра, или надолу по протежение на покорния гръбнак на Готфрид („оста Рим-Берлин“, както го нарече в онази нощ, когато дойде италианецът, всички се бяха разположили на кръглото легло, и капитан Блицеро го начука във вирнатия гъз на Готфрид и същевременно италианецът — в хубавичката му уста), а същата вечер безучастната и само пасивна Катье, завързана, със запушена уста и изкуствени мигли, изпълняваше ролята на жива възглавница за сивеещите парфюмирани къдри на италианеца (рози и тлъстина току пред гранясване)… всяка произнесена дума затворено цвете, способно да се разлиства и разкрива безпределно (което й напомня математическа функция готова специално за нея да се отвори и разцъфти в степенен ред без общ член213, безкрайна, заплашителна, макар и никога съвсем изненадваща)… неговата фраза Падре Игнасио се раздипля в испански инквизитор, черна мантия, мургав орлов нос, задушаваща миризма на тамян + изповедник/палач + Катье и Готфрид коленичили един до друг в тъмната изповедалня + коленичили деца от старите приказки, с измръзнали и наболяващи колена, пред Пещта, нашепват й тайни, що не могат да споделят с никой друг + параноидалната мания за вещици на капитан Блицеро подозиращ и тях двамата, въпреки членството на Катье в ХНСД214 + Пещта като слушателка/отмъстителка + Катье на колене пред Блицеро нагизден в женски дрехи от черно кадифе и боти с конични токове, пенисът му натъпкан и притиснат в кожен бандаж с телесен цвят, върху който е закрепил фалшива путка и самурена лонна перука и двете ръчно изработени в Берлин от скандално известната Мадам Офир, изкуствени срамни устни и ярко морав клитор отлети от — Мадам низкопоклонно молеше за извинение, изтъквайки като оправдание военновременния дефицит — синтетична гума и миполам, новият поливинилхлорид… от изглеждащото съвсем като истинско розово влажно лоно стърчат миниатюрни остриета от неръждаема стомана, стотици, в които коленичилата Катье е задължена да изпонарязва устни и език и след това да изрисува с кървави целувки абстракции по златистия негрундиран гръб на „брат“ й Готфрид. Брат по игра, по робство… тя изобщо не го бе виждала, преди да отиде в реквизираната къща край стартовите площадки, скрити в гората и парковите насаждения на този заселен клин от малки имения и ферми, простиращ се на изток от столичния кралски град между два широки отводнени участъка полдер в посока към Васенаар215 — обаче неговото лице онзи първи път на проникващата през огромния западен прозорец на гостната есенна светлина, когато той стоеше на колене гол, ако не броим украсения с кабари нашийник и, подканван от изкрещяваните заповеди на капитан Блицеро, мастурбираше с метрономно отсечени движения, цялата му светла кожа следобедно изпъстрена в лъчезарно синтетично оранжево, което тя никога дотогава не бе свързвала с кожа, стърчащият му като монолит от кръв пенис, чийто хрипливо примляскващ отвор се чува ясно в застланата с килими тишина, и лицето му надигнато, ала не и към тях, а сякаш към нещо на тавана или на небето, в неговите представи вероятно символизирано от тавана, очите сведени, в което състояние той изглежда остава повечето време — лицето му, извърнато нагоре, напрегнато докато той се празни, е тъй близо до това, което тя е виждала цял живот в огледала, нейният собствен изискано претенциозен поглед на манекен, че тя затаява дъх, за миг усеща ускорения бумтеж на сърцето си, преди да обърне точно такъв поглед към Блицеро. Той е очарован. „Вероятно ще те подстрижа съвсем късо — казва й, а после се усмихва на Готфрид. — А него може би ще го накарам да си пусне дълга коса.“ Унижението ще бъде полезно за момчето всяка сутрин в казармата, докато стои в строя заедно с останалите от неговата батарея до Стартова Площадка 3, където някога с тътен са препускали коне пред очите на губещите залаганията обезумели мирновременни редовни посетители на хиподрума, и при всяка инспекция му откриват провинения обаче покровителството на неговия капитан го пази от армейски дисциплинарни наказания. В замяна на това, между изстрелванията, денем или нощем, недоспал, във възможно най-неподходящи часове, той изтърпява персоналното бичуване на капитана. Но отряза ли Блицеро също и нейната коса? Тя не помни вече. Знае, че един-два пъти обличаше униформите на Готфрид (вдигаше косата си, да, пъхаше я под фуражката му), спокойно минаваше за негов двойник, прекарваше нощите „в клетката“, тъй като Блицеро бе определил правилата, а Готфрид бе задължен да носи нейните копринени чорапи, нейната дантелена престилка и шапчица, всичкия този атлаз и муселин с ленти. Но после винаги трябваше да се връща в клетката. Такова е положението. Техният капитан не позволява никакво съмнение относно кой, братът или сестрата, в действителност е прислужницата и кой е гъската за угояване.

Доколко сериозно участва в играта тя? В една завладяна страна, в собствената окупирана страна, е по-добре, предполага тя, да се включи в някаква привидно организирана разновидност на онова, което навън тече денонощно без формалности или благопристойни ограничения, екзекуциите без следствие и съд, мъченията, побоите, хитрините, параноята, срама… въпреки че помежду си те никога не обсъждат открито това, изглежда между Катье, Готфрид и капитан Блицеро е постигнато някакво споразумение, че тази древна северна форма, добре позната и удобна за тях древна северна форма — изгубените деца, горската вещица в шоколадената къщурка, пленничеството, угояването, Пещта — ще бъде защитната им практика, убежището им, съпоставено с непоносимите за тях неща отвън: Войната, абсолютната власт на случайността, собственото им окаяно положение тук, насред…

Не е безопасно, дори вътре, в къщата… почти всеки ден някоя ракета отказва запалване или аварира. В края на октомври недалеч от това имение една рухна обратно, експлодира, изби 12 души от наземното обслужване, потроши всички стъкла в радиус от стотици метри, включително и западния прозорец на гостната, където Катье бе видяла за първи път нейния златист брат по игра. Според официалните слухове, избухнали само горивото и окислителят. Но капитан Блицеро с трепетно — а според нея с нихилистично — удоволствие отбеляза, че аматоловият заряд216 в бойната глава също е експлодирал и съответно ги бе превърнал в мишена наравно със стартовата площадка… Че всички те били обречени. Къщата е разположена западно от хиподрума Дуиндигт, в обратната посока от Лондон, ала всъщност безопасно местоположение няма — ракетите често пощръкляват, въртят се произволно, вият кошмарно в небето, обръщат се на 360° и падат според капризите на собственото безумие, толкова недостижимо и, с известни опасения, неизлечимо. Когато му дойде времето, стопаните им ще ги унищожат, по радиото, посред конвулсиите им. Изстрелванията на ракетите се редуват с английските въздушни нападения и бомбардировки. Привечер ниско над тъмното море с рев долитат „спитфайъри“, колебливо шарят градските прожектори, високо в небето над мокрите железни скамейки в парковете е увиснало затихналото бръмчене на сирените, зенитните оръдия пухтят търсейки цел, а бомбите падат в гората, в полдера, сред мочурливите низини, където се предполага, че са разквартирувани ракетните батареи.

Това прибавя към играта обертон, леко променящ музикалния тембър. Катье е тази, която в някой неопределен бъдещ момент обезателно ще бутне Вещицата в Пещта, предназначена за Готфрид. Ето защо капитанът не трябва да изключва вероятността Катье да е британска шпионка или от холандската съпротива. Независимо от всички усилия на германците, в Главното Командване на Кралските ВВС все още продължават като непрекъснат поток да пристигат от Холандия разузнавателни данни, свидетелстващи за разгръщане на военни части, снабдителни маршрути, или подсказващи в кой тъмнозелен гъсталак може да се крие ракетна платформа А4: данните се променят ежечасно, толкова високоманеврени са ракетите и спомагателното им оборудване. Обаче на „спитфайърите“ обикновено им е достатъчна някоя електростанция, склад за течен кислород или квартирата на командир на батарея… ето това е любопитният въпрос. Няма ли да почувства Катье някой ден, че задължението й е отменено и недействително и да повика и насочи английските изтребители-бомбардировачи точно към тази къща, към затвора на нейната игра, въпреки че това ще означава смърт? Капитан Блицеро не може да бъде сигурен. Тази душевна борба според него е донякъде очарователна. Досието на Катье при хората на Мюсерт217 несъмнено е безупречно, приписват й разобличаването на поне три укриващи се еврейски семейства, най-предано ходи на партийните събрания, служи в курорта на Луфтвафе край Шевенинген218, където началството я хвали за бодрия дух и изпълнителността, не клинчи от работа. Не използва, както много от тях, партийния фанатизъм, за да прикрива липсата на способности. Може би само един загатнат сигнал: предаността й е някак равнодушна, студена. Сякаш има свои причини да членува в Партията. Жена с математическо образование и със своите основания… „Желай Промяната — казвал е Рилке. — О, нека те вдъхновява Пламъкът!“219 На лавъра, на славея, на ветровете220… да я пожелаеш, да й се отдадеш, да я приемеш, да попаднеш в пламъка й, който нараства и изпълва всички сетива и… да не обичаш, защото вече е невъзможно да действаш… но безпомощно да се намираш в състояние на любов…

Ала не и Катье: тя не се навира като нощна пеперуда в пламъка. Блицеро е принуден да стигне до извода, че тя изпитва скрита боязън от Промяната, и вместо нея предпочита само дребнаво да поправя маловажни неща, украшения и тоалети, като не стига по-далеч от политическата травестия, не само с дрехите на Готфрид, но дори и с традиционната мазохистка униформа, костюмчето на френска камериерка крайно неподходящо за нейната висока фигура и дългокрака походка, русата й коса, търсещите й крилоподобни рамена — тя играе само на това… играе на забавление.

Той не може нищо да направи. Насред умиращия Райх, с неизпълними заповеди деградиращи до хартиено безсилие, Катье му е нужна тъй много, Готфрид му е нужен, кожени ремъци и бичове, истински и осезаеми във все още чувстващите му ръце, нейните викове, червените белези по задника на момчето, устите им, неговият пенис, пръстите на ръцете и краката, през цялата зима това са неща сигурни, на тях може да разчита, той не може да го изрази аргументирано, обаче дълбоко в душата си вярва, може би вече само привидно, единствено в тази от всички приказки и легенди, вярва, че тази омагьосана къща в гората ще бъде запазена, че нито една бомба няма да падне върху нея случайно, това може да стане само в резултат от предателство, само ако Катье действително насочва и кани англичаните, знае, че тя не би могла да го направи: че по някакво вълшебство, под костния резонанс на която и да е дума, британското въздушно нападение е единствената забранена разновидност на всички възможни блъскания отзад в желязното и последно безвъзвратно лято на Пещта. Тя ще дойде, да, ще дойде неговата Съдба… не по този път, но ще дойде… Und nicht einmal sein Schritt klingt aus dem tonlosen Los221… От цялата поезия на Рилке той обича най-много именно тази Десета Елегия, и усеща как горчивото пиво на Копнежа започва да пощипва някъде вътре зад очите и синусите му при спомена за който и да е откъс от… наскоро умрелият младеж прегръща своята Жалост, своето последно свързващо звено, в този момент отхвърля навеки даже нейното не напълно човешко докосване, изкачва съвсем сам, гибелно сам, високо и все по-високо планините на първобитното Страдание, а над главата му просветляват неистови далечни съзвездия… И стъпките му не изкънтяват ни веднъж от беззвучната Съдба… Блицеро е този, който изкачва планината, изкачва я почти 20 години, от времето, когато още не бе приел пламъка на Райха, още от Югозападна Африка… сам. Каквато и плът да имаше там за засищане на Вещицата, канибала и магьосника, с каквито и успешни инструменти за Страдание да бе разполагал, той беше сам, сам. Той даже не познава Вещицата, неспособен е да проумее глада, който определя него/нея, а само в моменти на слабост е озадачен как гладът може да съществува съвместно в същото тяло, както и той самият. Атлет и неговите умения, отделни съзнания… Поне младият Раухандел222 бе казал така… колко години преди войната… Блицеро бе наблюдавал своя млад приятел (дори още тогава вече тъй явно тъй покъртително обречен на някаква форма на Източен Фронт) в бара и на улицата, пременен в някакъв отеснял или лошо скроен костюм и полуразпаднали се обувки: колко елегантно откликваше на футболната топка, която шегаджиите изненадващо му подхвърляха веднага щом го разпознаеха — безсмъртните финтове! онзи импровизиран шут, тъй невъзможно нагоре, с такава съвършена парабола, топката се издига на километри, за да прелети точно между двата фалически високи електрически стълбове пред кинотеатър „Уфа“ на Фридрихщрасе… бе способен да държи топката на главата си цели квартали, с километри, с часове, а краката му изразителни като поезия… Обаче само поклащаше глава в желанието си да бъде добро момче, когато го питат, а в действителност бе неспособен да отвърне — „Просто… просто така става… мускулите от само себе си…“ — и после да припомни думите на неговия стар треньор — „Това е мускулно“, с очарователна усмивка и само с това свое действие той вече е мобилизиран за военна служба, вече е пушечно месо, бледата светлина на бара облизваща решетката на обръснатата му глава — „рефлекси, нали разбираш… Това не съм аз… Просто рефлексите.“ Кога измежду онези дни бе започнала промяната в Блицеро, от похот в истинска жалост, безмълвна като удивлението на Раухандел от собствения му талант? Толкова много от тези Рауханделовци бе виждал, особено от ’39-та година насам, нали бе приютявал все същите тайнствени гости, непознати хора, често не по-странни от умението винаги да бъдат там, където не падат бомби… „желае ли Промяната“ някой от тях, от този суров материал? Наясно ли са изобщо те? Много е съмнително… Само рефлексите им по стотици хиляди наведнъж, биват използвани от други хора, от кралски пеперуди, които Пламъкът е вдъхновил. Блицеро отдавна бе изгубил всякаква невинност в това отношение. И тъй, неговата Съдба е Пещта: а заблудените деца, които не проумяват нищо и не променят нищо, освен униформите и личните карти, ще оцелеят и процъфтяват още дълго след газовете и пепелта от него, след като той излети през комина. Така, така. Вандефогелец223 на планините на Страданието. Това продължава прекалено много, Блицеро бе избрал играта само заради края, който тя ще му донесе, нали? твърде стар е вече, гриповете го държат все по-дълго, стомахът често го боли силно по цял ден, зрението му отслабва с всеки следващ преглед, прекалено „практичен“ е, за да предпочете геройска или дори обикновена войнишка смърт. Сега единственото му желание е да се отърве от зимата, да се пъхне на гопло в Пещта, в нейната тъмнина, в нейното стоманено скривалище, и зад него като стеснен правоъгълник от кухненска светлина да остане вратата, която с гонгов кънтеж се затваря завинаги. Останалото е любовна игра, прелюдия към акта.

Обаче не му е все едно, безпокои се за децата и за техните подбуди повече, отколкото би трябвало и това го озадачава. Стига до заключението, че те търсят свобода, желаят я тъй силно колкото настойчив е и неговият стремеж към Пещта, а подобна своенравност му тежи, угнетява го… и мислено той се връща отново и отново към запуснатия и нелеп образ на онова, което е било къщурка в гората, но вече деградирало до трохи и захарни петна, от него е останала само неукротимата черна Пещ и двете деца, чийто връх на прелестна енергия е преминал, гладът отново е започнал, и те се загубват в зелената пустота на дърветата… Къде ще отидат те, къде ще се подслонят през идущите нощи? Детското нехайство… и гражданският парадокс на тази тяхна Малка Държава, имаща за основа същата тази Пещ, която трябва да я унищожи… „“

Но всеки истински бог е длъжен да бъде едновременно организатор и разрушител. Допреди неговото пътуване до Югозападна Африка израсналият и възпитан в християнска среда Блицеро се затрудняваше да разбере това: до неговото африканско завоевание. Сред смъкващата кожата жар на пустинята Калахари, под широко разпростряното крайбрежно небе, огън и вода, той се учеше. Момчето-хереро, отдавна изтерзано от мисионерите внушили му ужас от християнските грехове, призраците на чакали, яки европейски хиени, които го преследват, за да изядат душата му, безценния червей обитаващ неговия гръбначен стълб, сега опитваше да затвори в клетки своите стари богове, да ги впримчи в капана на думите, да ги пожертва, диви и парализирани, на този високоерудиран бял човек, който изглеждаше тъй влюбен в говоримия и писмен език. Когато се качи на парахода за Югозападна Африка, носеше в чантата наскоро отпечатаните „Дуински елегии“, подарък връчен от майка му пред трапа, миризмата на прясно печатарско мастило замайваше нощите му, докато старият товарен кораб пореше водите на тропик след тропик… а съзвездията, като новите звезди над земята на Страданието224, ставаха съвсем непознати и земните сезони се обръщаха наопаки… и той слезе на брега от една високоноса дървена лодка, същата, която 20 години по-рано бе докарала синьопанталонестите войници от железния рейд, за да потушат голямото Въстание на хереросите. За да открие далеч във вътрешността на страната, високо на една пресечена планинска верига разпростряна между Намиб и Калахари, своя верен туземец, своето нощно цвете.

Опърлена от слънцето непроходима скална пустош… много километри виещи се наникъде каньони, дъната им посипани с бял пясък, който с удължаването на следобедите се оцветяваше в студено кралско синьо… Ние прави Нджамби Карунга сега, омухона225… шепот иззад горящите глогови клони, където германецът пропъжда с неговата тъничка книжка натрупалите се около огъня енергии. Вайсман се оглежда разтревожено. На момчето му се ебе, но то използва херерското название на бога226. Необичайни тръпки побиват белия човек. Подобно на Рейнското Мисионерско Общество, развратило това момче, Вайсман придава голямо значение на светотатството. Особено тук в пустинята, заобиколен от опасности, които той не може да се застави да назове дори в града, дори посред бял ден, очакващи със свити крила и опрени в студения пясък бутове… В тази вечер Вайсман усеща силата на всяка отделна дума: словата са на едно премигване само от тяхното значение. Опасността да наебе момчето, докато святото Име още не е заглъхнало го изпълва с похот до безумие, похот в лицето — маската — на мигновеното правосъдие иззад огъня… но за момчето Нджамби Карунга е онова, което става, когато се съвкупяват, и това е всичко: Бог е създател и унищожител, слънце и мрак, всичките двойки от противоположности събрани заедно, включително бяло и черно, мъжко и женско… и в своята невинност то става дете на Нджамби Карунга (каквито са и всички други от неговия изоставен от бога род, неумолимо, далеч отвъд пределите на тяхната история), тук натиснато от европейската пот, ребра, коремни мускули, хуй (мускулите на момчето остават свирепо напрегнати вероятно с часове, сякаш то има намерението да убива, обаче нито дума, само преминаващите над телата им дълги, спазматични, дебели отрязъци от нощта).

Какво направих от него? Капитан Блицеро знае, че в този момент африканецът е насред Германия, в планините Харц227, и че ако тази зима Пещта се затвори зад него, какво пък, те вече са казали довиждане за последен път. Приведен над пулта той седи в маскировъчно боядисания фургон за контрол на изстрелванията. Сержантите на контролното табло и на волана са излезли да пушат и той е сам в пункта за управление на изстрелванията. В зацапания перископ, кълбеста мъгла навън се отделя от светлата зона на скрежа обгърнала изправената и призрачна ракета, там, където става презареждането на резервоара с течен кислород. Дърветата се сгъстяват: над главата се вижда само квадратче небе, колкото да проследи излитането на ракетата. Стартовата площадка — бетонна плоча върху стоманени ленти — е разположена на място обозначено от три дървета набелязани така, че да триангулират точния пеленг, на 260° спрямо Лондон. Маркировката представлява груба мандала, червен кръг с дебел черен кръст в средата, в него се разпознава древния слънчев диск, от който според преданията ранните християни са отчупили свастиката с цел да замаскират техния незаконен символ. В дървото, точно в центъра на кръста, са забити два гвоздея. До единия изписан с боя маркировъчен знак, по-западния, са надраскани в кората с върха на щик думите IN HOC SIGNO VINGES228. Никой в батареята не признава да го е направил. Може това да е дело на Съпротивата. Но заповед за заличаването му нямаше. Около стартовата площадка примигват бледо жълти плоскости на пънове, свежи трески и дървени стърготини се объркват с опадали преди време листа. Миризмата, детска, всепроникваща, е примесена с алкохол и нафта. Очаква се дъжд, може би още днес и сняг. Суетят се нервно разчетите, сиво-зелени. Проблясващи черни каучукови кабели се вият към гората и свързват наземното оборудване с холандската електромрежа на 380 волта. Очакване…

Кой знае защо в тези дни му е все по-трудно да запомня. Обхванатото в призмите мръсно замъгление, ритуалът, ежедневното повторение извършващо се в тези току-що разчистени триъгълници сред гората, е заело мястото на това, което е представлявало безцелна разходка на паметта, безобиден набор от образи. Със зачестяването на изстрелванията, приятно прекарваното време с Катье и Готфрид ставаше все по-малко и по-ценно. Въпреки че момчето е зачислено в неговото подразделение, капитан Блицеро го вижда много рядко през дежурствата им — проблясък на злато, който помага на контрольорите да измерят километрите до радиопредавателната станция, потрепващата от вятъра лъскавина на косата му изчезва сред дърветата…

Каква странна противоположност на африканеца — цветен негатив, в жълто и синьо. Капитанът в някакъв сантиментален прилив на емоции, някакво предчувствие, бе кръстил своето африканче „Енциан“, на описаната от Рилке планинска тинтява със северни цветове, донесена в низините под формата на чисто слово:

— Омухона… Виж ме. Аз съм червен и кафяв… черен, омухона…

— Миличък, това е другата половина на земята, долното полукълбо. В Германия ти щеше да бъдеш жълт и син. — Огледална метафизика. Възхищава се от своята въображаема елегантност, от своите претенциозни симетрии… И все пак защо да обсипва с празни приказки безплодната изсъхнала планина, пладнешката горещина, дивото цвете, от което тъй безкрайно дълго пиеше… защо да прахосва тези думи по жълтото слънце, по миража и синеещите ледени сенки в клисурите, освен ако това не е пророкуване, стигащо отвъд целия предкатастрофален синдром, отвъд изпълненото с ужас макар и повърхностно съзерцание на приближаващата негова ранна старост, колкото и неосъществима да е вероятността за някакво „обезпечение“: там отвъд нещо се надига, раздвижва, винаги отдолу, винаги изпреварващо думите му, значи нещо способно да види настъпващите ужасни времена, ужасни поне колкото тази зима и обликът възприет понастоящем от Войната, форма правеща неизбежно очертанието на едно последно парче от пъзела: тази игра на Пещ с русокосия и синеок юноша и безмълвната двойничка Катье (кое беше нейното подобие в Югозападна Африка? кое така и останало невидяно от него черно момиче, винаги скрито под ослепителното слънце, сред дрезгавия и саждив грохот на среднощните влакове, плеяда от тъмни звезди, които никой, никакъв анти-Рилке не бе назовал…), но в 1944 година вече бе твърде късно, за да има някакво значение. Всички тези симетрии бяха предвоенен разкош. За него не оставаше какво да пророкува.

Определено не и внезапното й оттегляне от играта. Единственият непредвиден от него вариант, навярно защото така и не бе видял черното момиче. Може би черното момиче е гений на решенията относно самите решения: да прекатури шахматната дъска, да застреля съдията. Но след раняването и трошенето, какво ще стане с държавицата на Пещта? Ще може ли да бъде ремонтирана тя? Вероятно нова по-подходяща форма… стрелецът с лък и неговият син, и пронизването на ябълката… да, и самата Война като цар-тиранин… все още може да бъде спасена играта, нали?, закърпена и ролите да бъдат преразпределени, няма смисъл да бързат за навън, където…

От своята клетка Готфрид следи как тя се измъква от веригите и излиза. Рус и слаб, космите по краката му се виждат само на слънчева светлина и то като тъничка почти безтегловна златиста мрежа, клепачите му вече се набръчкват в причудливи младежки/старчески плетеници, завъртулки, очите са в рядко срещано синьо, което в определени дни, в съответствие с времето, е твърде много за тези бадемови ресни и прелива, капе, сълзи и осветява с девствена синева цялото лице на момчето, удавническо синьо, девствено синьо, пропило тъй ненаситно варосаните стени на средиземноморски улици, из които спокойно обикаляхме с велосипеди в пладнините на стария мир… Той не може да я спре. Ако капитанът го попита, ще разкаже какво е видял. Готфрид я бе виждал и преди да се измъква, а има и слухове, че тя е от Съпротивата, че върти любов с пилот на „щука“, с когото се е запознала в Шевенинген… Но тя сигурно обича и капитан Блицеро. Готфрид се смята за пасивен очевидец. С дързък ужас, сякаш наблюдаваше стремителното приближаване на завой, в който навлиза за първи път с овладяно приплъзване, и увеличава скоростта до последния възможен момент, той бе изчаквал да бъде застигнат от своята настояща възраст и повиквателната за войник, вземи ме, неговата единствена молитва преди лягане, вземи ме. Опасността, от която според него има нужда, засега е въображаема: от нещата, с които той се шегува и флиртува, смъртта не е реален изход, героят винаги изскача от епицентъра на взрива с изпоцапано и опушено лице, но усмихнат: експлозията е само промяна и шум, просване зад някое укритие. Готфрид още не е виждал труп, не и отблизо. От къщи му пишат от време на време за загинали приятели, той е наблюдавал в далечината как натоварват дълги провиснали брезентови чували в отровената сивота на камионите и фаровете им прорязват мъглата… но когато ракетите аварират и опитват да паднат обратно върху теб, който си ги изстрелвал, и дузина от вас клечат натъпкани като сардели в прорязаните окопи, чакат, целите в увонена на пот вълна, напрегнати от едва сдържан смях и мислиш само: ех, каква история мога да разкажа в столовата, и да напиша на мама… Тези ракети са негови домашни зверчета, криво-ляво опитомени, обикновено доста немирни, дори склонни да се върнат към предишното диво състояние. Той ги обича, както би обичал коне или танкове „тигър“, ако бъде преназначен да служи другаде.

Тук Готфрид се чувства приет, на своето място, наистина като у дома. Без Войната на какво би могъл да се надява? Но да участва в тази авантюра… Ако не си кадърен да пееш Зигфрид, поне можеш да държиш копие.230 На кой планински склон, от чие загоряло и обожавано лице бе чул това? Помни само бялата стръмнина, отрупаните с облаци пухкави ливади… Сега той учи занаят, обслужва ракетите, а когато Войната свърши, ще учи за инженер. Наясно е, че Блицеро ще загине или ще замине, и той самият ще излезе от клетката. Но свързва това с края на Войната, а не с Пещта. Знае, както всеки друг, че затворените деца винаги биват освобождавани в момента на най-голяма опасност. Ебането, соленото парче на уморения и често безсилен пенис на капитана натикван в неговата покорна уста, жилещите бичувания, отражението на лицето му, когато целува ботушите на капитана, чийто блясък е нашарен и разяден от лагерна грес, смазочно масло и разлят при зареждането спирт, затъмнява лицето му до неузнаваемост — всичко това е необходимо, и придава специфичен характер на пленничеството му, което иначе едва ли би се различавало от казармения тормоз, от казармените издевателства. Срам го е, че описаните подробности са му толкова приятни: от произнесеното с уверен тон обръщение кучка Готфрид получава ерекция, която никакво усилие на волята не е в състояние да свали и го е страх, че ако не бъде наистина порицан и прокълнат, значи е полудял. Цялата батарея е наясно с уговорката помежду им: въпреки че те все още се подчиняват на капитана, то е изписано на лицата им, усеща в треперенето на стоманените рулетки, излива се върху неговия поднос в столовата, блъска го с лакът в десния ръкав при всяко равнение на ракетния разчет. В последно време често му се присънва една много бледа жена, която мечтае за него, желае го, винаги мълчаливо, но абсолютната увереност в очите й… неговата благоговейно зловеща убеденост, че тя — известна на всички знаменитост — го познава и съвсем не й е нужно да го заговаря, достатъчно е да му даде знак с изражението си, и нощем той се буди разтреперан, а умореното лице на капитана отстои на няколко сантиметра измачкана сребриста коприна, изнуреният му взор вперен в неговите очи, бакенбардите, в които той внезапно изпитва желание да отърка буза, разхлипан в стремежа си да опише каква е била тя, как го е гледала…

Капитанът я е виждал, разбира се. Кой ли не е? Неговата представа за утеха е да каже на детето:

— Тя е истинска. Тук нямаш думата, нищо не можеш да направиш. Разбери, че тя иска да те притежава. Няма смисъл да се будиш с викове и да ме безпокоиш по този начин.

— Но ако тя се върне…

— Подчини се, Готфрид. Отстъпи, зарежи всичко. Виж къде ще те заведе тя. Припомни си първия път, когато те наебах. Колко стегнат и тесен беше. Докато не разбра, че ще се изпразня в теб. Розичката ти направо разцъфтя. В този момент ти вече нямаше какво да губиш, дори и невинността на устните ти…

Но момчето продължава да плаче. Катье няма да му помогне. Тя навярно спи. При нея нищо не е сигурно. Той иска да бъде неин приятел, но двамата почти не си говорят. Тя е хладна, тайнствена, той понякога я ревнува, а друг път — обикновено когато иска да я ебе и не успява, поради някой хитър номер на капитана — е убеден, че я обича безнадеждно. За разлика от капитана, той никога не гледа на нея като на предана сестра, която ще го освободи от клетката. Готфрид сънува това освобождение, но като мрачен чужд Процес извън клетката, който ще се случи, независимо от желанието им. Независимо дали ще си отиде тя или ще остане. Затова когато Катье се отказва веднъж завинаги от играта, той мълчи.

Блицеро я проклина. Запраща калъп за обувка в едно скъпоценно платно на Терборх231. На запад, в Haagsche Bosch232 падат бомби. Навън духа вятър и накъдря повърхността на декоративните езерца. Ръмжат щабни коли и се отдалечават по обрамчената с букове дълга алея. Полумесецът блести сред замъглени облаци, тъмната му половина е с цвета на старо месо. Блицеро заповядва на всички да слязат в укритието, мазе пълно с отлежал джин в кафяви глинени бутилки, щайги с луковици от анемония. Курвата е поднесла неговата батарея на прицела на англичаните, нападението може да започне след минута! Всички седят, пият отлежал джин, белят пити сирене. Разказват истории, повечето смешни, отпреди Войната. На разсъмване всички са пияни и спят. Целият под е нашарен с восък, като окапали листа. Не се чуват „спитфайъри“. Но по-късно същата сутрин Стартова Площадка 3 е предислоцирана и реквизираната къща е изоставена. А от момичето нито следа. Натъкмена с ботушите на Готфрид и развлечената, дълга до глезените, с един размер по-широка стара рокля от черно моаре, е преминала на английските позиции, на онази издатина, където голямата въздушнодесантна авантюра е затънала за цялата зима. Последният й маскарад. От тук нататък тя ще бъде Катье. Единственият й неуреден дълг е към капитан Прентис. Всички други — Пит, Вим, Барабанчикът, Индианецът — са я зарязали. Изоставили са я, все едно че е мъртва. Или това е предупреждение за нея, че…

— Извинявай, няма да стане, трябва ни този патрон, — горестно шепне Вим под кея в Шевенинг докато по дъските над главите им трополят множество обути в парцали крака, а лицето му е в непроницаема за нейния поглед сянка. — Нужен ни е всеки шибан патрон, който можем да намерим. Нужна ни е тишина. Не можем да отделим човек, за да се отървем от трупа. И без това пропилях цели пет минути с теб… — И той запълва и довършва последната им среща с технически подробности, в които тя вече не може да участва.

Когато Катье се оглежда, Вим го няма вече, избягал е по партизански безшумно и тя е безсилна да свърже неговото изчезване със спомена за тялото му, какво беше то за известно време миналата година под прохладния плюш в онези дни, когато мускулите му още не бяха наедрели и нямаше белези по рамото и бедрото — непричастен наивник, когото най-после бяха импулсирали да преодолее собствените си ограничения, но тя го бе обичала и преди това… трябва да го е обичала…

За тях сега Катье няма абсолютно никакво значение. Нужна им е Стартова Площадка 3. Всичко останало тя им бе дала, обаче продължаваше да изнамира причини, за да не посочи точното разположение на ракетната инсталация на капитана и вече се натрупват твърде уместни съмнения в обосноваността на тези причини. Вярно е, че стартовата площадка често сменя местоположението си. Но по-близо до командването вземащо отговорни решения Катье едва ли би могла да бъде настанена: нейното безпристрастно лице на прислужница се надвесваше над техните ракии и пури, ниските маси застлани с военни карти нашарени с кафеени кръгчета, кремавите листове хартия с виолетови печати като насинена плът. Вим и другите бяха вложили време и живот — три еврейски семейства депортирани на изток — но я чакай, за месеците прекарани в Шевенинген, тя е компенсирала дори с излишък това, нали? Те бяха деца, невротични, самотни, пилоти и наземни екипажи, всички приказливи, и тя бе прехвърлила през Северно море кой знае колко топчета най-секретни фотокопия, нали, номера на ескадрили, пунктове за дозареждане, методики за преодоляване на бързото въртене и радиуси на завоите, радиоканали, сектори, схеми на движение — не е ли така? Какво повече искат? Тя задава въпроса напълно сериозно, сякаш между информацията и човешкия живот съществува реален коефициент на преизчисляване. Е, колкото и да е странно, наистина съществува. Записан в Ръководството, регистрирано в архива на Военно министерство. И да не забравяме, че истинското Предназначение и Функция на Войната е покупко-продажбата. Насилието и убийствата представляват своего рода саморегулация и могат да бъдат поверени на непрофесионалисти. Масовостта на военновременната смърт е полезна по много начини. Тя служи като зрелище и отвлича вниманието от действителния ход на Войната. Предоставя първична информация за включване в историческите анали, така че обучението на децата по История да представлява поредност от насилия, битка след битка, за да бъдат по-добре подготвени те за света на възрастните. Най-доброто обяснение е, че масовата смърт е стимул за обикновените незначителни хора, да опитат да докопат парче от тази Баница, докато са още живи и могат да го излапат. Истинската война е тържество на пазарите. Навсякъде изникват пазари за органични продукти, внимателно определяни от професионалистите като „черни“. Окупационни ваучери, лири стерлинги, райхсмарки все още са в обращение — строги като класически балет — в техните стерилни мраморни зали. Но тук навън, долу сред хората излизат наяве по-истинските валути. Например, евреите могат да бъдат разменяеми и търгувани. Във всяко едно отношение разменяеми, както цигари, путка или шоколадчета „Хърши“. Освен това у евреите е заложен елемент на вина, предпоставка за бъдещо изнудване, работещ, както може и да се очаква, в полза на професионалистите. И следователно Катье отправя крясъци в една тишина, в едно Северно море от надежди, а „Пирата“ Прентис, комуто тя е известна от случайни срещи и бързи разминавания — на градски площади, които все успяват да изглеждат като задушаващо клаустрофобични казармени фасади, под сенчестия иглолистен аромат от невъзможно стръмни стълби, на платноход до импрегниран дървен кей и наблюдаващи го отгоре кехлибарени котешки очи, в стар жилищен блок с дъжд на двора и прашна стая с разхвърляни из нея разглобена до коленните шарнири масивна старовремска картечница „шварцлозе“ и маслена помпа — и всеки път я бе виждал като лице, чието място би трябвало да бъде при други по-добре познати му хора, на предела на всяко рисковано начинание, сега, застанал срещу това неуместно на подобно място лице, на фона на необхватно небе с бързо движещи се високи и бухнали морски облаци, той долавя опасност в нейната самота, осъзнава, че до срещата край вятърната мелница „Ангелът“233 изобщо не е чувал името й…

Тя му разказва защо е общо взето сама, защо не може да се върне и лицето й е някъде другаде, изрисувано върху платно, окачено заедно с другите оцелели, там в къщата край „Дуиндигт“234 единствено като присъствала свидетелка на играта на Пещ — вековете отминават като лилавите облаци, затъмняващи неосезаемо тънък слой лак между нея и Пирата, даряват й тъй необходимия й щит на безметежност, на класическа неуместност…

— Но къде ще отидеш?

И двамата са с ръце в джобовете и увити стегнато в шалове, а оставените след отлива блестящо черни камъни са в очакване като надпис в сън, който ще придобие смисъл след малко отпечатан тук по протежение на брега, но още сега всеки отделен фрагмент е тъй удивително ясен…

— Не зная. Ще ми препоръчаш ли някое хубаво място?

— В „Бялото видение“ — предложи Пирата.

— „Бялото видение“, там е добре — съгласи се тя и прекрачи в пустотата…

— Осби, да не съм изперкал?

Снежна вечер, пет ракетни бомби от обед насам, късно е, двамата треперят в кухнята на светлината на свещи, Осби Фийл гениалният домашен идиот е до такава степен погълнат от своята вечерна среща с някакво индийско орехче, щото въпросът звучи напълно уместно, а в един тъмен ъгъл флегматично клечи белезникавата циментова Юнгфрау, съдейки по всичко, обидена.

— Разбира се, разбира се — отвръща Осби с плавно движение на пръстите и китката, имитиращо начина, по който Бела Лугоши подава чаша вино с опиат на някакъв глупав непълнолетен актьор в „Белият зомби“, първият и в известен смисъл последният филм, който Осби е видял в живота си, класиран в неговия Списък на Най-добрите и Вечни Филми наравно с „Уроди“, „Синът на Франкенщайн“, „Полет до Рио“ и може би „Дъмбо“235, който снощи бе ходил да гледа в киното на Оксфорд Стрийт, обаче насред прожекцията бе забелязал, че вместо да държи вълшебно перо, дебеличкото хоботче на дългомиглестото слонче обвива киселата зелено-червендалеста физиономия на г-н Ърнст Бивин, и реши, че ще бъде по-благоразумно да се извини и напусне залата. — Не, — тъй като Пирата междувременно е изтълкувал погрешно думите на Осби, — не „ти си изперкал, разбира се, Пират“, аз изобщо нямах предвид това…

— А какво тогава? — пита Пирата, след като мълчанието на Осби продължава повече от минута.

— ’Кво? — отзовава се Осби.

Ами това, че Пирата има някои съмнения. Непрекъснато си напомня, че сега Катье избягва каквото и да е споменаване на къщата в гората. Тя е надниквала вътре, поразглеждала е и навън, но кристалните стъкла на истината са пречупвали всички нейни доловими думи, — често до сълзи — и Пирата не разбира напълно казаното, а още по-малко е в състояние да прави догадки относно самия блестящ кристал. Всъщност, защо е избягала тя от Стартова Площадка 3? Изобщо никой не ти казва защо. Но понякога, по време на затишие или критичен момент, на участниците в играта ще бъде напомнено каква е истинската игра и след това ще им бъде невъзможно да продължават в същия дух… И няма нужда подсещането да бъде внезапно или прекалено ефектно, може да бъде по-деликатно, и независимо от резултата, броя на наблюдателите, колективното им желание и наложените от тях или от Федерациите наказания, бавно пробуждащият се играч — може би с характерното за Катье грубо свиване на раменете и резки крачки на млада отшелница — ще изтърси „ебал съм му майката“ и ще излезе от играта, ще се откаже веднъж завинаги…

— Добре де — продължава той сам, докато Осби вглъбен с усмивка на унесено равнодушен към всичко наркоман прокарва ръка по грапавата топчесто-релефна повърхност на чувствените женствени извивки на алпийския масив в ъгъла, той и извисяващият се леден връх и тъмносинята нощ… — значи това е временна слабост на характера, приумица. Като да мъкнеш проклетата „Мендоса“236. — Всички други във Фирмата използват автомати „Стен“. Леката картечница „Мендоса“ тежи три пъти колкото „Стен“, а в последно време никой не е виждал 7-милиметрови мексикански патрони „маузер“, дори и на Портобело Роуд237: тя не притежава величествената Гаражна Простота или скорострелност на „Стен“, но въпреки всичко Пирата я обича (да, в наши дни това най-вероятно може да бъде определено като любов) — нали разбираш, тук работата е в размяната, нали? — носталгията по нейния затвор с пряко действие от типа на „Луис“238, възможността да извадиш цевта за секунда (да си опитвал някога да свалиш дулото от „Стен“?) и наличието на двуглав ударник в случай че единия се повреди… — Нима ще се оставя да ме спре разликата в теглото? Това е моя приумица, за мен теглото няма значение, иначе как щях да измъкна онова момиче, а?

— Аз не съм ви подчинена. — Статуя във виненочервено релефно кадифе от шията до китките и надолу до петите, и откога наблюдава тя от сенките, джентълмени?

— О, подчинена си и още как — срамежливо отвръща Пирата.

— Щастливата двойка! — внезапно измучава Осби, взема нова щипка нещо с вид на настъргано индийско орехче и облещва очи до бяло, като цвета на миниатюрната планина. Киха гръмогласно из кухнята и с изумление установява, че обхваща тези двама в едно зрително поле. Лицето на Пирата потъмнява от смущение, а на Катье остава непроменено, наполовина озарено от светлината от съседната стая, наполовина в тъмносиви раирани сенки.

— Значи трябваше да те оставя там, а? — И когато тя само свива нетърпеливо устни. — Или мислиш, че някой тук е бил длъжен да те издърпа?

— Не. — Загря най-после. Пирата бе задал въпроса само защото в него се зараждаше мрачно подозрение, че Някой Тук може да означава произволен брой хора. Но за Катье дългът е нещо, което трябва да бъде изтрито. Нейният упорит стар порок е, че тя иска да кръстосва морета, да свързва страни, между които е невъзможен какъвто и да е обменен курс. На среднохоландски са пели нейните предци:

за любовта несъизмерима със злато, златен телец, дори в този случай със златен глиган. Но в средата на XVII век вече не били останали никакви златни свине, а само от тленна плът като на Франс ван дер Гроов, още един прародител, който отплавал за Мавриций с пълен трюм от тези живи глигани и пропилял тринайсет години да мъкне своята аркебуза през абаносовите гори, да броди из блатата и потоците застинала лава и, по необясними за него причини, методично да изтребва местните дронтове240. Холандските свине се погрижили за яйцата и по-младите птици. Франс подпирал дулото на ченгела, старателно се прицелвал от 10 или 20 метра в родителите им, натискал спусъка бавно с взор фокусиран в сменящата перушината си уродлива грозотия, докато съвсем близо, захванат от челюстите на серпантината вече се придвижвал надолу разцъфналият в червено напоен с вино фитил — и неговата жар върху бузата била „като мое лично малко светило и разпоредник на моята Поличба…“ както пишел у дома на по-големия си брат Хендрик, — а той откривал притуления с другата ръка запалителен барут, върху подсипа светвал внезапен блясък и пробягвал през запалителния отвор, трясъкът на изстрела отеквал от стръмните скали, а откатът блъскал приклада в рамото му (отначало кожата там се изприщвала и ожулвала, а по-нататък след първото лято вече била втвърдена и вроговена). И глупавата тромава птица, неприспособена да лети нито да тича дори бавно, за какво изобщо стават?, неспособна даже да определи къде дебне нейния убиец, бивала разкъсана сред шуртяща кръв и хрипливо издъхвала…

В Холандия братът прочитал бегло доставените наведнъж за няколко години писма, избелели, сбръчкани, нашарени с петна от морска сол, и почти нищо не разбирал от тях, само не го стърпявало да прекара деня както обикновено в градината и парника с неговите лалета (всеобща лудост за онова време), особено с наречения на настоящата му любовница нов сорт: кървавочервени с фино вплетени виолетови жилки… „Всички наскоро пристигнали носят чисто новия мускет… но аз не се отказвам от моята стара аркебуза с фитил… все пак за такъв тромав дивеч заслужавам тромаво оръжие, нали?“ Обаче Франс не проявявал никакво желание да обяснява какво го задържа там сред зимните циклони и го кара да затъква цевта на аркебузата с парцалчета от вехта униформа след оловните куршуми, брадясал, обгорял от слънцето, и мръсен, освен в случаите, когато валял дъжд или изкачвал планините, където кратерите на стари вулкани събирали в чашите си синя като небето дъждовна вода в устремено нагоре приношение.

Той оставял застреляните дронтове да гният, нетърпима била за него мисълта да яде от месото им. Обикновено ловувал сам. Но често, след няколко поредни месеци такова самотно занимание, уединението започвало да го променя, да преобразува неговите възприятия и усещания — назъбените планински хребети на ярка дневна светлина припламвали право пред очите му в причудливи шафрановобагрени и струящи индигови окраски, небето се превръщало в негов стъклен дом, целият остров ставал негова лале-мания. Гласовете — неговият на терзан от безсънието човек, на южните звезди скупчени прекалено нагъсто, за да бъдат съзвездия, изобилстващи с очертания на лица и митически твари още по-невероятни и от дронтовете — изричали хорово думите на спящите, поединично и по двойки. Ритмите и тембрите били холандски, обаче наяве звучали напълно безсмислено. Според него те го предупреждавали… мъмрели го ядосано, че не може да ги разбере. Веднъж седял цял ден вторачен в едно яйце на дронт сред туфа трева. Мястото било прекалено отдалечено, за да бъде намерено от някое търсещо храна прасе. Той очаквал дращене, първата тъмна чертица, която да се превърне в напукана мрежица по тебеширено бялата повърхност: нещо да се появи. Стиснатият в стоманените змийски зъби на серпантината конопен фитил, готов да бъде запален, огънчето му готово да потъне като слънце в чернобарутното море и да унищожи младенеца, да превърне яйцето от светлина в яйце от мрак още в първата минута на удивено проглеждане, още докато южните пасати раздвижват и охлаждат влажния пух на пиленцето… Франс поправял мерника час по час и навярно именно тогава е видял, ако изобщо е забелязал, че оръжието създава ос, равна по мощ на земната, ос между него самия и тази жертва, все още цяла и невредима в яйцето, чиято родова верига не трябва да бъде прекъсвана за по-дълго от едно примигване на всемирната светлина. Така и останали, безмълвното яйце и побърканият холандец и свързалата ги завинаги аркебуза, като поместени в рамка, бляскаво неподвижни сякаш изобразени в картина на Вермеер. Движело се единствено слънцето: от зенита надолу и отвъд кривозъбите планински хребети най-после и към Индийския океан, към смолисточерната нощ. Яйцето не помръдвало, не потрепвало, стояло все още неизлюпено. Трябвало е да го гръмне на място: Франс разбрал, че птицата ще се излюпи още преди разсъмване. Но цикълът бил завършен. Той се изправил с поскърцващи от болка стави на коленете и бедрата, глава кънтяща от разпорежданията на неговите бълнувачи, които напявали монотонно и дърдорели настойчиво един през друг, вдигнал аркебузата на дясното рамо и просто се отдалечил куцукайки.

Когато самотата започвала да го вкарва в подобни обстоятелства той често се връщал в едно от селищата и присъединявал към някоя ловна дружинка. Обхванати от всеобща пиянска студентска истерия те се отдавали на среднощни буйства и стреляли по всеки и всичко — по върхове на дървета, по облаци и прилепи писукащи в недоловима за човешкото ухо честота. Пасатите духали нагоре по планината и охлаждали нощната им пот, половината небе осветено в кървавочервено от вулкана, под краката им тътнеж толкова плътен колкото недоловимо високи били гласовете на прилепите, и всички тези хора вмъкнати в междинния спектър, хванати в честотния капан на собствените им гласове и думи.

Това неистово войнство, съставено изцяло от неудачници, олицетворявало една Богоизбрана раса. Колонията, авантюрата отмирала като абаносовите дървета на острова, почти оголен вследствие на приложената от тях поголовна сеч, и като нещастните биологически видове напълно премахнати от лицето на земята. В 1681 година Didus ineptus241 ще изчезне, в 1710 година същото ще стане и с последните заселници на Мавриций. Тукашното начинание ще продължи общо взето един човешки живот.

Според някои това било разбираемо. Те виждали препъващите се птици, сътворени тъй нескопосано, щото в тях прозирало вмешателството на Сатаната, толкова грозни и деформирани, въплъщение на аргумент против Божието сътворение. Явявал ли се е остров Мавриций някаква първа отровна струйка процедена през защитните диги на земята? Християните трябвало да я възпрат и задържат още там или да изгинат във втори Потоп, пратен този път не от Бога, а от Дявола. За тези хора самото зареждане на мускетите с куршуми представлявало едно благочестиво дело с лесно обясним символизъм.

Но ако били избрани да отидат на Мавриций, защо са били избрани също да претърпят неуспех и да напуснат острова? Избор ли е било това или недомислие? Избраници ли са били те или изоставени от Бога и обречени както дронтовете?

Франс не би могъл да знае, че освен няколко други екземпляра на остров Реюнион, това били единствените дронтове в цялата Вселена и че той помага за унищожаването на цяла животинска порода. Но мащабите и безумието на изтреблението от време на време прониквали до съзнанието му и тревожели сърцето му. „Ако тази порода не представляваше такова извращение — пишел Франс — тя има добри шансове да бъде изгодно развъждана и да изхранва нашето потомство. Не ми се удава да ги мразя тъй силно както някои хора правят тук. Но сега какво може да спре тази касапница? Твърде късно е… Навярно, да речем по-приятен на вид клюн, по-гъсто оперение, умение да лети, макар и на съвсем кратки разстояния… подробности от Божия замисъл. Или ако бяхме намерили диваци на острова, външният вид на тези птици едва ли би ни изглеждал по-странен от този на североамериканската дива пуйка. Уви, трагедията на въпросните птици се изразява в това, че представляват господстващата форма на живот на Мавриций, която обаче не притежава речеви способности.“

Точно така, напълно правилно. Отсъствието на говорим език означавало невъзможност дронтовете да бъдат приобщени към онова, което техните закръглени и лененокоси нашественици наричали Спасение. Но Франс, по-самотен от всички при изгрев-слънце, най-после станал неволно свидетел на чудото: Дарът на Речта… Покръстване на Дронтовете. Строени с хиляди на брега, зад гърбовете им сияен профил на риф щръкнал над водата, чието бучене е единственият утринен звук, спокойни вулкани, безветрие, есенен изгрев разпръсква над всички лъскава като стъкло плътна светлина… те са надошли от гнездата и подслоните, от ручеите извиращи от пастта на тунелите от лава, от островчетата разхвърляни като отломки край северния бряг, от неочакваните водопади и опустошените тропически гори, където ръждясват брадви, грубо скованите улеи гният и се разпадат на вятъра, от мокрите утрини под сенките на планински пънове, те осъществили с тромаво клатушкане поклонническото пътешествие до това сборище: да получат благословия, да бъдат приети и подслонени… „Ибо те са Божии твари и притежават умението на смисления разговор и потвърждават, че единствено в Неговото Слово ще постигнат вечен живот…“ И очите на дронтовете се овлажняват от щастливи сълзи. Сега всички са братя, те и хората, които са ги преследвали и убивали, братя во Христе, во младенеца, до когото те седят в мечтите си, гнездят в Неговите ясли, укротили и пригладили перушината си, лицезреят милия му образ цяла нощ…

Ето такава е най-чистата форма на европейски авантюризъм. За какво е било всичко това, съкрушителното море, гангренозните зими и гладните пролети, нашето безмилостно преследване на неверниците, среднощните стълкновения със Звяра, превръщането на потта ни в лед и сълзите ни в белезникави снежинки, ако не за моменти като този: малките новопокръстени преливат извън зрителното ни поле, толкова кротки, толкова доверчиви — как могат да се свиват гушите им от страх, как да бъде нададен малодушния вопъл в присъствието на нашата сабя, нашата тъй необходима сабя? Вече благословени и с опростени грехове, сега те ще ни хранят, техните благословени останки и гремки ще наторяват нивите ни. Да сме изричали пред тях думата „Спасение“? Нима сме имали предвид едно безкрайно жителство в Града? Вечен живот? Да бъде ли възстановен този рай земен, да им бъде ли върнат техният остров, такъв какъвто е бил преди? Вероятно. Непрекъснато в мислите му били малките братя, причислявани сред нашите благословии. Всъщност, ако те ни спасяват от глад на този свят, значи в отвъдния свят в царството Христово нашето спасение би трябвало да бъде в еднаква степен неразривно свързано. Иначе дронтовете ще бъдат само такива, каквито изглеждат в илюзорната светлина на този свят, тоест само наши жертви. Господ не може да бъде толкова жесток.

Франс е в състояние да приема и двата варианта, — чудото и ловът продължаващ повече години, отколкото той помни, — като действителни, равностойни възможности. И в двата накрая дронтовете умират. Но що се отнася до вярата… той може да приема за истина само единствената стоманена реалност на оръжието, което носи. „Той е знаел, че мускетът ще бъде по-лек, а ударникът, кремъчният затвор и стоманата ще способстват за по-сигурно възпламеняване на заряда, но изпитвал носталгия по аркебузата… нямал нищо против допълнителната тежест, това било негова приумица…“

Пирата и Осби Фийл се облягат на по̀кривния парапет, разкошен залез отвъд импозантно виещата се змия на реката и над цялото й протежение, безброй фабрики, апартаменти, паркове, опушени тъмносиви фронтони и върхове на кули, пламтящото небе търкаля надолу по километри хлътнали улици, хаотично разхвърляни покриви и криволичещата Темза огромно тъмнооранжево ярко петно, за да напомня на посетителя за неговата тленна мимолетност тук, да запечата или да опразни всички врати и прозорци за очите му, които търсят само поне малко компания, две-три думи на улицата, преди да се изкачи и навлезе в преситения с аромат на сапун въздух на стаята под наем и квадратите от коралов залез по паркета — самопогълнала се древна светлина, попивана и изразходвана като гориво в размереното зимно всесъжение, по-отдалечените форми сред тънките лъчи или пластовете дим, представляващи сега образцови пепелни руини на самите себе си, пронизаните за миг от слънцето по-близки прозорци изобщо не отразяват, а поглъщат същата унищожителна светлина, това ускорено притъмняване, което не съдържа обещание за завръщане, светлина що оцветява в ръждиво правителствените коли по тротоарите, лакира последните лица забързани край магазините в студа, сякаш най-после е заревала някаква огромна сирена, светлина преобразяваща много улици в замръзнали неизследвани канали и изпълвана от лондонските скорци кръжащи с милиони около обгърнати в мъгла каменни пиедестали, над пустеещи площади и възвишена колективна дрямка. На радарните монитори те летят в кръгове, концентрични кръгове. Радиометристите ги наричат „ангели“.

— Той те преследва — Осби пафка цигара със стрита червена мухоморка.

— Да, но това е последното нещо, което искам да предполагам — Пирата раздразнено обхожда в залеза краищата на по̀кривната градина. — Другото е предостатъчно лошо…

— А тогава какво мислиш за нея.

— Смятам, че някой може да я използва — решил това вчера на гара Чаринг Крос, когато тя тръгваше за „Бялото видение“. — Непредвиден дивидент за някого.

— Знаеш ли какво кроят те?

Само това, че са замислили нещо с участието на гигантски октопод. Обаче никой тук в Лондон няма представа точно какво. Дори „Бялото видение“ е обхванато от внезапна суетня и объркващо неведение относно причината. Забелязали са Майрън Грънтон да отправя не особено приятелски погледи към Роджър Мексико. Зуавът се е върнал в своята част в Северна Африка, отново под знамето с лотарингския кръст и всичко, което германците могат да счетат за зловещо в неговата чернота, е заснето на филмова лента, измъкнато от него с ласкателства или принудително от самия Герхард фон Гьол, някога близък приятел, а сега все още равен на Ланг, Пабст и Любич242, в последно време замесен в делата на неопределен брой правителства в изгнание, валутни колебания, създаването и разтурването на удивителна мрежа от пазарни операции възникващи и изчезващи по целия воюващ континент, още докато пожарникарските свирки пищят насам-натам из улиците и огнените стихии отнасят кислорода нагоре в небето и клиентите се търкалят задушени като дървеници в присъствието на „флит“243… но търговията не е отнела нищо от Усета на фон Гьол: в последно време той е дори още по-чувствителен от всякога. В тези първи филмирани епизоди негърът се размотава в униформа на СС сред ракетни модели от летви и платно и транспортно-пусковата установка (неизменно заснети през борове или сняг, от далечни ракурси, за да не бъде разкрито английското местонахождение на външните снимки), останалите с правдоподобно почернени лица, ангажирани за деня, целият готов за веселба разчет, г-н Пойнтсман, Мексико, Едуин Трийкъл и Роло Гроуст, постоянният представител на ЛАИ244 неврохирургът Аарон Троустър, всички в ролите на чернокожи ракетчици от въображаемата Черна Команда — дори Майрън Грънтон в роля без думи, замъглен статист, както и всички останали. Хронометражът на филма е 3 минути и 25 секунди и съдържа дванайсет кадъра. На лентата ще й сложат малко плесен, ще я пуснат на феротипия245 и така състарена тя ще бъде изпратена в Холандия, за да стане част от „останките“ от фалшивата стартова ракетна площадка в Rijkswijksche Bosch246. После холандската съпротива ще „нападне“ тази площадка, ще създаде голяма суматоха, ще остави фалшиви следи от автомобилни гуми ще разпръсне боклуци свидетелстващи за припряно оттегляне. Каросерията на един военен камион ще бъде изтърбушена от „коктейли Молотов“: сред пепелта, обгорените униформи и почернелите полуразтопени бутилки от джин ще бъдат открити фрагменти от старателно подправени документи на Черната Команда и ролка с филм, само 3 минути и 25 секунди. С безизразна физиономия фон Гьол обявява това за свое най-велико постижение.

„И действително, съдейки по развитието на събитията — пише изтъкнатият филмов критик Мичъл Притифейс — много трудно може да бъде оспорена една такава оценка, макар и поради съвсем различни причини, отколкото фон Гьол би могъл да предположи или дори да предвиди от своята ексцентрична субективна гледна точка.“

В резултат от нередовното финансиране, в „Бялото видение“ има само една прожекционна машина. Всеки ден около обед, след като персоналът за операция „Черно крило“ е изгледал филмовия материал с тяхното фалшиво африканско ракетно поделение, идва Уебли Силвърнейл и отнася прожекционната машина през мразовитите коридори с протрити изподраскани дъски в крилото на ЛАИ, в задната стая, където октоподът Григорий мрачно изпуска слуз в своя резервоар.

В другите помещения кучетата вият, лаят пронизително от болка, скимтят умолително за дразнител, който не идва и няма да дойде, а снегът продължава да се вихри, невидими татуировъчни игли се забиват в безучастните стъкла на прозорците зад зелените жалузи. Ролката е сложена, осветлението изключено и вниманието на Григорий е насочено към екрана, където един образ вече ходи. Камерата следи дългокраките й целеустремени движения напосоки из стаите, юношески широките й леко прегърбени плещи, определено нехоландската й прическа изтеглена нагоре със стара патинирана сребърна корона в елегантно подобие на кок…

□ □ □ □ □ □ □ □

Беше много ранна утрин. Залитайки той изскочи сам на една павирана с тухли мокра улица. На юг, като сърфисти върху гребените на островърхите утринни вълни, преградните балони проблясваха в розово и седефено на изгрева.

Отново бяха пуснали Слотроп, той е пак на улицата, мамка му, последна възможност за освобождаване по Параграф 8247 и той я провали… Защо не го оставиха в онова психиатрично отделение за колкото му бяха обещали, не трябваше ли да бъде за няколко седмици? Без обяснение, просто „Всичко най-хубаво!“ и онзи психически лабилен глупак го връща в ПОЧИТ248. Момчето от Къноуша, онзи първозаселник Краучфилд и неговият съдружник Хуапо, ето това беше целият негов свят през последните дни… все още имаше нерешени проблеми, недовършени приключения, да бъде приложено тук-там малко насилие и да бъдат постигнати сериозни компромиси, за да може купеното от старата жена прасе да мине през вратата и да влезе в нейния двор249. Сега обаче отново се намесва Лондон и то грубо.

Но тук има нещо различно… нещо… е променено… не искам да се оплаквам бе, хора, но — ами например той бе почти готов да се закълне, че го следят или, най-малкото, наблюдават. Някои от „опашките“ са доста ловки, но други той засича лесно. Вчера докато пазаруваше в „Улуърт“ за Коледа той бе зърнал в отдела за играчки две мънички лъскави очи, иззад купчина дървени модели на изтребители от балсово дърво и детски пушки „Енфилд“. Намек за постоянство на онова, което се появява в огледалото за обратно виждане на неговия „хъмбър“, не може със сигурност да посочи определен цвят или модел кола, обаче едно постоянно присъствие в мъничката рамка го бе накарало да започне да проверява за други коли сутрин, когато тръгва на работа. Нещата върху бюрото му в ПОЧИТ като че ли не стоят там, където са били преди. Момичетата намират извинения да не идват на срещи. Той усеща, че внимателно го изолират от живота, който бе водил преди да влезе в „Света Вероника“. Дори в киното винаги зад него има някой тип, който избягва да говори, да шумоли с хартия и да се кикоти силно: Слотроп е бил на достатъчно на брой прожекции, така че може веднага да разтълкува подобна аномалия.

Кабинката близо до Гроувнър Скуеър започва все повече да му напомня капан. Той прекарва времето, често по цели дни, в размотаване из Ист Енд, диша противния въздух край Темза и търси места, където следящите няма да могат да го проследят.

Веднъж тъкмо когато навлиза в една тясна улица цялата в стари тухлени стени с гъсто наредени покрай тях сергии на амбулантни търговци, той чува някой да го вика по име — и, браво, браво!, какво е това, ето я, наистина идва, развяват се руси плитки, бели обувки с клиновидни токове топуркат по паважа, очарователна красавица в униформа на медицинска сестра, и тя се казва, а-а-а, ами-и, о — Дарлийн, разбира се. Божичко!, това е Дарлийн. Тя работи в болницата Света Вероника, живее наблизо у някоя си госпожа Куоуад, отдавна овдовяла жена и страдаща оттогава насам от дълъг низ старомодни болести: хлороза250, лишеи, измръзнали стъпала, пустули251, кожни абсцеси и възпалени лимфни възли, а отскоро и лек скорбут. Та излязла е да търси лимети за нейната хазяйка и плодовете започват да подскачат и изсипват от сламената й кошница и се търкалят жълто-зелени надолу по улицата, а младичката Дарлийн тича със своята сестринска касинка, гърдите й меки буфери за тази среща насред сивото градско море.

— Ти се върна! Ах, Тайрън, ти се върна — няколко сълзи, и двамата са клекнали и събират цитруси, колосаната маслиненозелена рокля похлопва и склонният към сантименталности нос на Слотроп даже прибавя две подсмърчания.

— Да, аз съм, любов моя…

Следите от автомобилни гуми в кишата се превръщат в седеф, лъскаво мазен седеф. Чайки кръжат бавно край високите слепи тухлени стени на квартала.

Жилището на госпожа Куоуад е на три тъмни реда стъпала нагоре, откъдето през кухненския прозорец може да бъде видян сред дима на някои следобеди купола на далечната катедрала Свети Павел, а самата госпожа изглежда съвсем дребничка в розовото плюшено кресло до радиото в хола, където слуша „Акордеонният оркестър на Примо Скала“. На външен вид напълно здрава. Обаче на масичката лежи омачкана шифонена кърпичка: изпод гънките й като шарки на цвете изникват и се скриват кървави петна наподобяващи по форма птичи пера.

— Вие бяхте тук, когато ме връхлетя оная ужасна маларийна треска — припомня си тя Слотроп, — него ден запарвахме чай от пелин.

И наистина самият вкус прониква през подметките му, надига се и го подхваща. Събират се отново… това вероятно става извън паметта му… прохладна чиста обстановка, момиче и жена, несвързани с отбелязаните от него на картата звездички… толкова много избледняващи лица на момичета, ветровити брегове на канали, гарсониери, сбогувания на автобусни спирки, как могат да очакват да ги, помни?, но картината на тази стая бе продължила да се прояснява: част от който и да бе той в нея тогава, бе любезно останала вътре, била е летаргично съхранена през тези месеци извън главата му и разпръсната по зърнестите сенки, помътнелите от мазнина буркани с билки, бонбони и подправки, всичките романи на Комптън Макензи252 на рафта, и изцъклените сивкави амбротипи253 на покойния й съпруг Остин в позлатени рамки на полицата на камината, където миналия път го бяха посрещнали и радостно приветствали астри във вазичка от севърски порцелан, открита от нея и Остин заедно една събота много отдавна в магазинче на Уордур Стрийт…

— Остин символизираше моето здраве — често повтаря госпожа Куоуад. — Когато той почина, аз се превърнах в едва ли не отявлена вещица, единствено от стремеж за самозащита.

От кухнята мирише на току-що нарязани и изстискани лимети. Дарлийн влиза-излиза, търси всевъзможни растения, пита къде се е дянала марлята.

— Тайрън, помогни ми да стигна до онзи… не, не, ето там, до него, високият буркан, благодаря, миличък — и обратно в кухнята, с поскърцване на ко̀ла и розово полюшване.

— Тук аз единствена не съм изфирясала — въздиша госпожа Куоуад. — Ние си помагаме една друга, така е. — Тя изважда иззад кретоновата завеска голяма купа с бонбони. — Ето — с лъчезарна усмивка към Слотроп. — Гледайте, с винени желета. Отпреди войната. Вече си припомних кой сте. Вие имате някаква далавера с Министерството на снабдяването!

Но от миналия път насам той знае, че никаква галантност няма да му помогне сега. След онова гостуване той бе писал в къщи на Налин: „Мамо, англичаните са много странни що се отнася до вкусовете. Те не са като нас, различни са. Може би това се дължи на климата. Те харесват неща, които ние изобщо не сме и помисляли. Понякога направо ми се повдига, честна дума. Онзи ден опитах едно от тия неща, дето ги наричат «винени желета». Това е представата им за бонбони, мамо! Ако дадат няколко от тях на Хитлер, войната със сигурност ще свърши още утре!“ И сега той за втори път опитва тези проклети червено-кафяви желатинови предмети и кима, надява се приветливо, на госпожа Куоуад. На бонбоните са изписани релефно названията на различни вина.

— Само половин капчица ментол — госпожа Куоуад пъха бонбон в устата си. — Много вкусно.

Най-после Слотроп избира една с надпис „Лафит Ротшилд“254 и я налапва.

— О, да. Да. Мммм. Великолепно.

— Ако наистина искате нещо специално, опитайте „Бернкастлер доктор“255. О! Вие не сте ли онзи, който ми донесе чудесните американски бонбончета с екстракт от бряст и на вкус като кленов сироп с лек аромат на дафинов лист…

— От червен бряст. Пусто да остане, извинявам се, вчера ми свършиха.

Дарлийн идва с поднос, изпускащ пара чайник и три чаши.

— Какво е това? — прибързано пита Слотроп.

— Не ти трябва да знаеш, Тайрън.

— Точно така — след първата глътка, съжалявайки, че Дарлийн не бе капнала повече сок от лимета, за да притъпи основния ужасно горчив вкус. Тези хора наистина са побъркани. Без захар, естествено. Той заравя ръка в купата, изважда черен, сребрист лакричен бонбон. На вид безопасен. Но тъкмо когато го захапва, Дарлийн хвърля странен поглед към него и бонбона, отлично преценява точния момент това момиче, и подмята:

— О, мислех, че сме се отървали от всички тези — игриво „те-е-е-зи“ като наивно момиче от оперетите на Гилбърт и Съливан256, — още преди години — в който момент Слотроп се натъква на капещата течна сърцевина, наподобяваща вкуса на майонеза с портокалови кори.

— Взехте последната от моите Мармаладени Изненади! — вика госпожа Куоуад, и с фокусническа скорост изважда яйцевидно пастелно зелено сладкарско изделие, цялото обсипано с бледолилави миниатюрни топченца. — Ето затова няма да ви дам нито една от тези възхитителни ревенови пралини. — И целият бонбон потъва в устата й.

— Така ми се пада — отпивайки билков чай, за да отмие вкуса на майонезения карамел, Слотроп размишлява какво е имал предвид с това възклицание, уфф, това явно е грешка, точно така, ето устата му отново се изпълва с противното алкалоидно опустошение, което блъсва силно чак до самото меко небце. Дарлийн, с неподправено милосърдие като истинска Флорънс Найтингейл, му подава твърд червен бонбон, оформен като стилизирана малина… мммм, странно, дори има вкус на малина, макар че изобщо не може и да започне да неутрализира горчивината. Той го захапва нетърпеливо и моментално установява, какъвто си е смотан идиот, че са го прекарали още веднъж, върху езика му се изсипва възможно най-ужасната кристалинна концентрация на, Исусе Христе, ами трябва да е чиста азотна киселина. — О, Господи, това наистина е кисело — едва успява да изговори думите, толкова е сгърчен, точно такива шегички погаждаше Хоп Хариган на Танк Тинкър, за да го накара да спре да свири на окарината257, подъл номер тогава и двойно по-осъдителен, когато ти го прави възрастна жена, за която се предполага, че е наш съюзник, мамка му, той дори не може да види, че тази гадост, каквато и да е тя, е проникнала в носа му, не ще да отслаби въздействието си, продължава да тормози сбърчения му език и скърца на зъбите му като натрошено стъкло. Междувременно госпожа Куоуад вкусва с истинска наслада, хапчица след изящна хапчица, от черешово-хининова петифура. И отправя иззад вазата с бонбони лъчезарна усмивка към младите хора. Захласнат Слотроп протяга ръка отново към чая. В настоящия момент вече не съществува елегантен изход от положението. Дарлийн е свалила още два-три буркана с бонбони от рафта и сега Тайрън се хвърля, сякаш захваща пътешествие до центъра на някоя малка враждебна планета, в гигантско бонбонохрупане през шоколадовата кора и обилно напоения с евкалиптова есенция фондан и най-после стига да сърцевината от някаква много твърда гроздова гуми арабика. Изчовърква парченце от нея от зъбите си и го гледа втренчено известно време. То е лилаво на цвят.

— Сега вече схващате! — госпожа Куоуад размахва в негова посока слоесто-петнист конгломерат от джинджифил, карамел и анасоново семе. — Трябва да ви харесва и външния му вид. Защо американците са толкова импулсивни?

— Ами, обикновено най-сложното, до което сме стигали, е млечен шоколад „Хърши“… — мънка той.

— Опитай това — крещи Дарлийн и, стиснала гърлото си, побутва с цяло тяло Слотроп.

— Я гледай, това май наистина е нещо специално — колебливо взема тази противна на вид кафеникава новост, точно копие в мащаб 1:4 на Милсовата граната-лимонка258, с предохранително лостче, щифт и всичко останало, една от серията патриотични бонбони произведени още преди захарния дефицит, включваща също и, забелязва Слотроп, когато надниква в буркана, 11,56 мм патрон за полицейски револвер Уебли от твърд карамел на розови и зелени райета, 6-тонна сеизмична бомба от син желатин на сребристи петънца и лакрична базука.

— Давай — подканва го Дарлийн, хваща ръката му с бонбоната и се опитва да я пъхне в устата му.

— Аз само я разглеждах, както ме посъветва госпожа Куоуад.

— А-а-а-а, не е честно да я дъвчеш, Тайрън.

Под тамариндовата глазура гранатата-лимонка се появява сладка до накъртване нуга с аромат на пепсин259, натъпкана с пикантни захаросани пиперени зрънца и с жилава сърцевина от камфорова смола. И е неописуемо ужасна. Главата на Слотроп се върти, от камфоровите изпарения му се завива свят, очите му сълзят, отчайващо всесъжение възпламенява езика му. Явански пипер? Ами че той беше пушил тая гадост преди.

— Отровен съм — успява да изграчи той.

— Покажете ни малко смелост — наставлява го госпожа Куоуад.

— Точно така — Дарлийн през размекнатите от езика й слоеве карамел, — не знаеш ли, че сме във война? Хайде, миличък, отвори уста.

Зрението му е напълно замъглено от сълзи, но той чува как от другата страна на масата госпожа Куоуад повтаря „Вкусно, вкусно, вкусно“, и кикота на Дарлийн. Подаденият му бонбон е огромен и мек, като от бяла ружа, ала някак — освен ако мозъкът му вече не е сериозно увреден — има вкус на джин.

— ’Кво е т’ва? — хрипкаво пита Слотроп.

— Бяла ружа с джин — пояснява госпожа Куоуад.

— Ух-х-х…

— О, това е нищо, опитайте една от тези…

С определено извратен рефлекс зъбите му с хрускане пробиват някаква твърда и кисела люспа от цариградско грозде и навлизат във влажно бликащо противно фонтанче от, надява се той, тапиока, съставено от лепкави късчета от нещо пренаситено от карамфилова пудра.

— Още чай? — предлага Дарлийн.

Вдъхнал от карамфиловия пълнеж, Слотроп кашля неудържимо.

— Лоша кашлица — госпожа Куоуад предлага тенекиена кутия с невероятните английски пастили за кашлица „Мегизоун“. — Дарлийн, чаят е прекрасен. Усещам как скорбутът ми минава, наистина.

„Мегизоунът“ е като шамар през лицето с тежестта на Швейцарските Алпи. От небцето в устата на Слотроп веднага започват да израстват ментолови висулки. Полярни мечки търсят опорни точки за ноктестите си лапи докато катерят вледенените и заскрежени разклонения на алвеоларните храсталаци в белите му дробове. Зъбите го болят толкова силно, че не може да диша, дори през носа, дори с разхлабена вратовръзка и ноздри опрени в отвора на охрено-зелената му тениска. Главата му плува в леден ореол.

Даже след час „Мегизоунът“ все тъй блуждае във въздуха като ментов призрак. Слотроп лежи с опрени в топлия задник на Дарлийн слабини, а Отвратителните Английски Бонбонени Маневри са в миналото. Единственият все още неопитан от него бонбон, защото госпожа Куоуад му го бе отказала, беше „Райски огън“, знаменитото прескъпо сладкарско изделие с многообразни и променливи вкусови качества: „осолена слива“ за едни, „изкуствена вишна“ за други… „захаросани теменужки“… „Устършърски сос“… „лютив петмез“… безброй подобни обяснения, точни, недвусмислени, кратки, не превишаващи две думи, напомнят описанията на отрови и парализиращи газове в учебните пособия, „сладко-кисел патладжан“ може би най-дългото засега. Понастоящем „Райският огън“ е спрян от производство, а през 1945 година много трудно може да бъде намерен: определено не и сред осветените от слънцето магазини и лъскавите витрини по Бонд Стрийт или похабената Белгравия260. Но тук-там на места, където обикновено не търгуват със захарни изделия, от време на време се появяват отделни райски огньове: спокойно разположени дълбоко в помътнели от времето големи стъклени буркани заедно с подобни на тях предмети, понякога само един-единствен бонбон в целия буркан, почти скрит между заобикалящите го турмалини в обков от немско злато, издълбани абаносови напръстници от миналия век, щипки за пране, клапани, резбовани метални части от загадъчни музикални инструменти, електронни компоненти от мед и смола, които Войната с нейната лакома непрестанно дъвчеща всеядност още не е открила и погълнала в своята тъмна паст… Места, където се чува само далечен шум от автомобили и по улиците има дървета. Където проникващата през тавански прозорци светлина, все по-жълта с приближаването на края на годината, очертава стари лица и вътрешни стаи…

Преследване отвъд нулата между пробуждането и съня, полуомекналият му кур все още в нея, обезсилените им крака свити под еднакъв ъгъл… Спалнята потъва още по-дълбоко във вода и прохлада. Някъде слънцето залязва. Светлината стига колкото да различи по-тъмните лунички на гърба й. В гостната госпожа Куоуад сънува, че отново е в борнмутските градини, сред рододендроните и внезапно руква дъжд, Остин крещи Пипнете й гърлото, Ваше Величество. Пипнете го! и Ирджо — претендент, но истински крал, тъй като в 1878 година по време на интригите около Бесарабия една съмнителна родова линия узурпирала трона — Ирджо, в старомоден редингот с блестящи златни галуни на ръкавите, се наклонява към нея под дъжда, за да я излекува завинаги от скрофулозата, и той изглежда точно като на ротогравюрата, неговата прелестна Хрисула на една-две крачки отзад, любезно, сериозно чака, а дъждът плющи наоколо, бялата кралска ръка без ръкавица се гъне като пеперуда, за да докосне вдлъбнатинката на гърлото на госпожа Куоуад, чудодейното докосване, нежно… докосване…

Мълнията…

И Слотроп се прозява — Колко е часът? — и Дарлийн изплува от съня. И тогава, без предупреждение, стаята се изпълва с обедна светлина, ослепително сребриста, всички косми по шията на Дарлийн щръкват очертани съвсем ясно като посред бял ден, а експлозията ги блъска, разтърсва сградата чак до горкия й скелет, удря в транспаранта, превърнат изцяло в черно-бяла решетка запълнена с погребални траурни програми. Над главите им бързо нараства догонващият напор на ракетата, въздушният експрес слиза надолу, отдалечава се в звънтящата тишина. Навън се чупи стъкло, продължителен трясък на неблагозвучни чинели нагоре по улицата. Подът се гъне и клати като изтръскван килим, а заедно с него и леглото. Пенисът на Слотроп подскача, болезнено изправен. Внезапно пробудената Дарлийн, с неудържимо блъскащо сърце и сковани от мъчителен страх пръсти и длани, логично възприема това надървяне като част от бялата светлина, от оглушителния грохот. Когато експлозията замира до яркочервено примигване върху транспаранта, тя е започнала да недоумява… за тях двамата заедно… но те вече се ебат, има ли някакво значение, но за Бога защо тази глупава война да не бъде поне за едно нещо хубава?

А кой е там, през пролуката на оранжевия транспарант, що диша внимателно? Наблюдава? И, кажете вие, пазители на географски карти и специалисти по наблюдението, къде ще падне следващата?

□ □ □ □ □ □ □

Най-първото докосване: той дърдореше някакви тъпи баналности, обичайните за Мексико самообвинения от типа на: о, ти изобщо не ме познаваш, аз съм истински негодник.

— Не — понечи Джесика да сложи пръсти на устните му, — не говори така… — Когато тя го доближи съвсем, Роджър, без да се замисля я хвана за китката и отмести ръката й, чиста самозащита, но продължаваше да я държи, за китката. Двамата стояха очи в очи и не показваха никакво желание да се извърнат. Тогава Роджър вдигна ръката й към устните си и я целуна, без да отпуска погледа й. Пауза, сърцето отсечено блъска в гърдите му… — О-о-о… — изтръгна се от нея шумна въздишка, тя го прегърна, съвсем неудържимо, открито, трепереща, и двамата замряха притиснати един в друг. Впоследствие тя сподели с него, че още щом той бе хванал ръката й онази вечер, тя се бе изпразнила. И когато за първи път Роджър бе допрял путката й, бе стиснал леко през гащичките меката путка на Джесика, високо между бедрата й треперенето се бе възобновило, усилило и я бе обхванало цялата. Преди изобщо курът да бе официално въведен в путката, Джесика се бе изпразнила два пъти, и това е важно и за двамата, въпреки че никой от тях не бе разбрал точно защо.

Обаче, всеки път, когато става така, светлината неизменно силно почервенява за тях. Веднъж се срещнаха в една чайна: тя беше с червен пуловер с къси ръкави и отпуснатите й отстрани ръце грееха в червено. Никаква козметика, за първи път Роджър я виждаше такава. На път към автомобила тя хваща ръката му и я пъха за секунда между своите движещи се крака. Сърцето на Роджър моментално се надървя и изпразва. Наистина така го чувства той. Рязко нагоре до нивото на кожата, като знака V около неговата осова линия, облива зърната на гърдите му… това е любов, това е изумително. Даже когато Джесика я няма, след като е сънувал или при вида на нечие женско лице на улицата, което изобщо не би могло да бъде нейното, Роджър никога не съумява да я сдържа, той е във властта на любовта.

Що се отнася до Бобъра, или Джереми, както е известен на своята майка, Роджър опитва да не мисли за него, ако не се налага. Естествено, особено мъчителни за него са някои технически въпроси. Невъзможно е тя — или е много вероятно? — да Прави С Джереми Същите Неща. Например, Джереми целува ли изобщо путката й? Може ли наистина този позьор… протяга ли ръка тя, докато се ебат, и-и-и завира ли немирен пръст, в неговата английска роза, в гъза на Джереми? Стига, стига, престани (налапва ли тя кура му? Пъхал ли е той някога традиционно наглата си физиономия между възхитителните й бедра?), няма смисъл, това е период на младежка безразсъдност и по-добре ще е да отидеш в кино „Тиволи“ да гледаш Мария Монтес и Джон Хол261 или да търсиш леопарди или диви свине в зоологическата градина „Риджънс Парк“ и да се чудиш дали ще завали преди четири и половина.

Времето, което Роджър и Джесика са прекарали заедно възлиза само на няколко часа. И всичките изречени от тях думи са по-малко от една средно дълга паметна записка на ВКСЕК262. И за първи път в своята кариера статистикът не може да открие някакъв смисъл в тези цифри.

Заедно те двамата са една дълга допирна повърхност на кожите, лееща се пот, мускули и кости притиснати колкото е възможно по-плътно, почти нито дума произнесена, освен нейното или неговото име.

Поотделно това е за техните несериозни диалози с размяна на реплики от филми, за съчинени от тях сценарии, които да разиграват сами нощем, когато зенитките „Бофорс“ блъскат по нейните небесни порти, а неговият вятър фучи из спиралите бодлива тел на морския бряг. Хотел „Мейфеър“.

— Направо реактивни сме, а? Само половин час закъснение.

— Е — момичета от интендантството и от женската спомагателна служба, окичени с бижута млади вдовици им хвърлят коси погледи, — сигурна съм, че докрай оползотворяваш времето.

— Остава ми достатъчно време за няколко срещи263 — отвръща той, поглеждайки демонстративно скришом часовника си, който, по модата от ІІ Световна война, е завъртян към вътрешната страна на китката, — и, бих казал, засега една-две потвърдени бременности, ако не и…

— Ах — игриво подскача тя (нагоре, а не върху него) — това ми напомня за…

— Я-а-а-а-х-х! — Роджър се люшва назад към саксия с някакво растение, акомпаниран от саксофоните на Роланд Пийчи и Неговия Оркестър, изпълняващи „Ето, казах го отново“264, и прикляка. — Значи това си наумила. Ако изобщо е подходящо да използвам дума свързана с ума.

Те объркват всички. Изглеждат тъй невинни. Околните веднага изпитват желанието да ги закрилят: в присъствието на Роджър и Джесика се въздържат от разговори за смърт, работа, лицемерие. Само дефицит, песни, гаджета, филми и блузки…

С пригладена зад ушите коса, и плавно извита брадичка, тя изглежда девет-десет годишна, сама до прозорците, примигва срещу слънцето, извърнала глава върху леката завивка, просълзена се празни, детското зачервено и сбръчкано лице още малко и ще се разплаче, ох, ох…

Една нощ в тъмното юрганено-студено убежище на леглото им, задрямвайки на пресекулки, той бе приспал Джесика с лизане. Когато усети началните повеи на диханието му да докосват срамните й устни, тя потрепери и извика като котка. Две-три ноти, като че слети, хрипкави, призрачни, издухани заедно със запомнените още от привечер снежинки. Дърветата навън пресяваха вятъра, невидимите за нея камиони фучаха неспирно по улици и пътища, зад къщите, през каналите и/ли реките, отвъд скромния парк. О, и кучетата и котките, що оставяха следите си върху ситния пухкав сняг…

— … пред очите ми непрекъснато пробягват картини, по-точно сценки, Роджър. От само себе си, тоест не са плод на въображението ми… — Ято от тях прехвърча на фона на слабото равномерно мъждукане на тавана. Двамата лежат и дишат, устите им са обърнати нагоре. Омекналият хуй капе, леко увит около бедрото му, долното, което е по-близо до Джесика. Обгърнатата от нощта стая изпуска тежка въздишка, да Въздиша Тежко — старомодна смешна стая, о колко съм безнадеждна, веселячка по рождение и такава ще си остана, кокетничи със себе си през рамката на огледалото, в някаква дреха на зелени райета, с панталони, разчорлена. Ала междувременно, колкото и странно да е, но днес повечето стаи откровено казано някак бръмчат, и освен това е известно, че „дишат“, точно така, и даже изчакват с притаена надежда и това би трябвало да е една доста зловеща традиция тук, издължени тънки същества, тежък парфюм и наметки в обгърнатите от нощната тъмнина стаи, пронизани от спираловидни стълби, градински беседки обрасли със сини венчелистчета, среда, където никой, колкото и да го предизвикваш, колкото и да е откачен, моя скъпа млада госпожице, никога не Въздиша Тежко. Не е прието така.

Но сега тук. Ах, тази млада госпожица. Евтин кариран плат. Рошави вежди, стърчащи във всички посоки. Червено кадифе. Веднъж, в отговор на някакво предизвикателство, тя бе съблякла блузката си, докато пътуваха по магистралата край Долни Бийдинг.

— Божичко, тя сигурно е полудяла, какво е това, защо всички се вторачват в мен?

— Ами, ха, ха, ха — Джесика усуква вратовръзката на своята униформена блуза като стриптийзьорка, — ти нали каза, че ме е страх да го направя. Нали? Нарече ме „бъзлива, бъзлива лайнарка“ или нещо подобно, доколкот’ помня. — Естествено, няма и следа от сутиен, тя никога не носи.

— Виж ’кво — отправя свиреп кос поглед към нея, — знаеш ли, че могат да те арестуват? Пък и остави теб, — идва му наум в този момент, — но ще арестуват и мен.

— Ще хвърлят цялата вина върху теб, ла, ла. — Долните й зъби се оголват в усмивка на зло момиче. — Аз съм само едно невинно агънце, а този… — изпъва напред тънка ръка, фините косъмчета по нея сякаш се запалват, а малките гърди подскачат освободени, — тоя перверзник Роджър! тоя ужасен звяр! ме принуждава да правя такива срамни и унизителни…

А междувременно възможно най-огромният камион, който Роджър е виждал през живота си, е успял да изманеврира своята потръпваща стоманена грамада съвсем наблизо и сега не само шофьорът, но и няколко противни на вид… джуджета в странни оперетни костюмчета, нещо като емигрантско правителство от Централна Европа, всички до един натъпкани кой знае как във високо разположената кабина, и всички зяпат отгоре, блъскат се като прасенца върху свиня-майка, та да заемат по-добра позиция, пулят се, мургави, разлигавени, за да видят спектакъла разиграван от неговата скандално гологърда Джесика Суонлейк, а той прави отчаян опит да забави и да поизостане от камиона, обаче в този момент зад Роджър се е появила, и даже го притиска със същата скорост както камиона отпред, о, мамка му, това наистина е кола на военната полиция. Той не може да забави, а ако ускори, те наистина ще го заподозрат…

— Ъмм, Джеси, миличка, хайде да се облечеш, а? — Той демонстративно рови из джобовете за гребен, който, както обикновено, е изчезнал някъде, заподозреният е известен като отявлен ктенофил265…

Сега шофьорът на грамадния шумен камион опитва да привлече вниманието на Роджър, а струпаните край прозорците джуджета подвикват „Хей! Хей!“ и се хилят гърлено-мазно. Техният водач говори английски с някакъв плавен и неописуемо противен европейски акцент. А също много побутване с лакти и намигане: „Ми-и-и-стер! ’Ей, ти! Чака едъна минутъка, а?“ Още смях. В огледалото за задно виждане Роджър съзира порозовели от високонравствена добродетелност лица на английски полицаи, наклонени червени пагони, подскачат, съветват се, от време на време се извръщат рязко вторачени в двамата в „ягуара“, които се държат толкова…

— Какво правят, Пригсбъри, можеш ли да видиш?

— Изглежда това са мъж и жена, сър.

— Глупак! — И изважда черния бинокъл.

През дъжд… след това през съня за вечерно позеленяло стъкло. И сама в креслото, със старомодна шапка боне, гледа на запад през Земната палуба, адът е поръбен в червено, а по-навътре плават кафяви и златисти облаци…

После изведнъж е нощ: Празният стол-люлка ярко осветен в тебеширено синьо — от луната или от някое друго небесно светило? само твърдия стол, вече празен, в много ясната нощ и тази студена светлина отгоре…

Картините се сменят, разцъфтяват, свиват се и разширяват, някои от тях прекрасни, други просто ужасни… но Джесика е сгушена тук в нейното агънце, нейният Роджър, и колко обича тя цялата извивка на шията му… а ето го тилът му, точно тук, неравен и на бубунки, като на десетгодишно момче. Тя целува навсякъде, където може да достигне тъй силно запленилата я кисело-солена кожа, покорилото я в нощната светлина протежение на напрегнатите сухожилия, целува го тъй сякаш целувките излизат безкрайно заедно с дъха й.

Една сутрин — не бяха се виждали около две седмици — той се пробуди в неговата отшелническа килия в „Бялото видение“ с ерекция, сърбящи клепачи и заплетен в устата дълъг светлокестеняв косъм. Не беше негов. Не беше и на никой, за когото можеше да се сети, освен на Джесика. Но това е невъзможно — не беше я виждал отдавна. Подуши го два-три пъти, после кихна. През прозореца навън се разгръщаше утрото. Десният кучешки зъб го наболяваше. Той разви дългия косъм, обточен с капчици слюнка, зъбен камък, езикови обложения на спящ с отворена уста, и се вторачи в него. Как бе попаднал тук? Истинска загадка. Донякъде je ne sais quoi de sinistre266. Пикае му се. Докато се влачеше към тоалетната, с небрежно подпъхната посивяла униформена фланела в пояса на пижамата, нещо го осени: ами ако това е някаква готина розовичка приказка, от началото на века, за гибелно зловещо отмъщение и попадналият в устата му косъм е своего рода Първа Стъпка… О, параноя? Да го бяхте видели как анализира всички възможни комбинации докато се мотае насам-натам извършвайки обичайните за тоалетната дейности сред обитателите на Сектор Пси, които залитат, пърдят, стържат лица със самобръсначки, порязват се, изчоплят втвърдени корички от носовете и кихат. Доста по-късно, с напредването на тези свещенодействия, той дори почна да се замисля за Джесика — за безопасността й. Загриженият Роджър. Ами ако, ако тя е умряла през нощта, злополука в артилерийските погреби… и този косъм е единственото сбогуване, което нейната призрачна любов е успяла да промъкне до него, до единствения човек, означаващ нещо за нея… това ми било експерт по дисперсионния статистически анализ: очите му наистина се бяха просълзили, преди да го осени Следващата Идея — о, уха-а. Затвори кранчето, Панчо, признай си го. Той стоеше приведен над мивката, парализиран, временно поставил на Пауза своята тревога за Джесика, изгарящ от желание да погледне назад през рамо, право в старото огледало, нали, да види какво замислят, но бе просто замръзнал на място, напълно блокирал, за да рискува дори това… сега… о, да, семената на умозаключителната възможност бяха попаднали в лехата на мозъка му и ето, моля. Ами ако всички те, всички тези откаченяци от Сектор Пси са в таен сговор против него? Нали? Точно така: да предположим, че могат да четат мислите! ами ако… ами ако това е хипноза? А? Господи Боже мой: тогава всевъзможни други окултни идиотщини като: астрална проекция267, контрол върху мозъка (нищо окултно няма в това), тайни проклятия за импотентност, циреи, безумие, да-а-а-а — отровни билета! (най-после той става, мислено се завръща в своята канцелария и сега поглежда много предпазливо към столовата, о Господи…) екстрасензорно единство и взаимозаменяемост между него и Контролиращата Агенция, да-да, в главата му се блъскат множество такива идеи, коя от коя по-неприятни, особено в тоя клозет за личния състав, където лицето на Гавин Трефойл днес е ярко пурпурно като разлюляван от вятъра цвят на детелина, а Роналд Черикоук изкашля в плювалника жилести кехлибарени на цвят храчки — какво е всичко това, кои са всички тези хора… Ненормалници! Урррооодддиии! Обкръжили са го отвсякъде. В продължение на цялата война денонощно прослушват мозъка му, телепати, вещици, всевъзможни сатанински агенти се включват към всичко — даже когато те двамата с Джесика се ебат в леглото…

Споко, мой човек, задръж малко, паникьосвай се ако трябва, но по-късно и не тук… Когато Роджър завърта глава, мъждивите слаби лампи в умивалнята открояват струпаните на рояци върху огледалата хиляди стари петна от вода и сапун и ги превръщат в перушина от кожа, дим и облаци, лимонено жълти и бежови, опушено черни и сумрачно кафяви тук, много рехаво раздробени, такава е текстурата им…

Здравей, Втора световна война, прекрасна утрин, нали. Пред съзнанието се задържат само думите: искам преместване, нещо като беззвучно мънкане срещу огледалото, точно така сър, ще подам рапорт веднага. Ще кандидатствам като доброволец за служба в Германия, точно така. Дум ди дум, ди дум. Съвсем наскоро, в сряда имаше съобщение в рекламната страница „Нацисти в новините“, сместено между обявата на Мърсисайдското звено на лейбъристката партия268 което търси журналист/прес агент и на една лондонска рекламна агенция, предлагаща, по думите им, свободни работни места веднага след демобилизацията. Това междинно разположено съобщение бе поръчано от неупоменат филиал на бъдещия Г-5269, в опит да подбере и събере няколко експерти по „превъзпитанието“. Жизнено необходима, съдбоносна дейност. Да разяснявам на Германския Звяр текста на Магна Харта270, спортсменството и принципите на спортния дух, общо взето такива неща, а? Някакви същества преобразени на елфи щъкат нощем насам-натам из горите около тяхното село, представляващо механизъм на баварски селски часовник с невротична кукувица, и оставят подривни листовки пред вратите и прозорците…

— Каквото и да е! — Роджър се връща пипнешком в своята тясна килийка. — Все ще бъде по-добро от това…

Толкова зле беше положението. Той знаеше, че в обезумялата Германия ще се чувства повече като у дома, заедно с Врага, отколкото тук в Сектор Пси. А годишното време допълнително влошаваше всичко. Коледа. Бляяяааагггххх, хваща се за стомаха. Единствено присъствието на Джесика очовечаваше обстановката и я правеше донякъде поносима. Джесика…

И тогава в продължение на половин минута той се прозяваше и трепереше в дългото бельо, меко, почти невидимо в обкръжението на ранната декемврийска утрин, сред толкова много остри ръбове на книги, топчета листа и разни бумаги, диаграми и карти (и главната, с червени белези върху чистата бяла кожа на лейди Лондон, надзирава всичко… чакай… кожна болест… тя дали не е приносител на фаталната инфекция? предопределени ли са местата на попаденията, наистина ли полетът на ракетата е следствие от все още непроявения в града предрешен обрив… но той не може да го предотврати, както и не може да проумее фиксидеята на Пойнтсман за смяната на звуковия дразнител и моля, ако обичате за известно време да оставим тази тема…), терзан, без да го осъзнава, докато усещането не затихна, колко ясно виждаше той честната половина от своя живот, състоящ се понастоящем изключително от Джесика, колко фанатично майка му Войната сигурно порицава нейната красота, нейното дръзко безразличие към институциите на смъртта, в които той до неотдавна бе вярвал — невъзмутимата й вяра (въпреки че тя не обичаше да изготвя планове), прокуждането й от детството (макар тя да отказваше категорично да остава вярна на спомените)…

Неговият живот бе обвързан с миналото. Той бе възприемал себе си като една точка върху настъпващия гребен на вълната, разпростряна по протежение на стерилната история: известно минало, предначертано бъдеще. А Джесика беше вълноломът. Внезапно се появяваше бряг, непредсказуемото… нов живот. Миналото и бъдещето спираха на този бряг: ето по този начин го бе разтълкувал. Но искаше му се и той самия да вярва в това, по същия начин както я обичаше, въпреки целия брътвеж: да вярва, че колкото и неподходящ да е моментът, нищо не е твърдо установено, всичко подлежи на промяна и тя винаги ще бъде способна да отхвърли тъмното море зад гърба му, да го разлюби. И че (егоистично) от мрачен младеж, определено зависим от Смъртта — решил да яхне Смъртта — с Джесика той ще може да намери своя път към живота и радостта. Роджър изобщо не го бе споделял с нея, избягваше да го казва и на себе си, но такова бе мерилото за неговата вяра, когато седмата военновременна Коледа връхлиташе в нова атака срещу мършавия му треперещ фланг…

Тя се препъва неспокойно из общата спалня, крънка от другите момичета по някое дръпване от фас „Удбайн“ или несесер за кърпене на найлонови чорапи и подхвърля глупавички войнишки остроумия, минаващи според нея за съчувствие. Ще прекара вечерта с Джереми, нейният лейтенант, но тя иска да бъде с Роджър. Обаче всъщност не иска. Така ли е? Не помни да била някога толкова объркана. Когато е с Роджър, всичко е само любов, но ако са раздалечени — на каквото и да е разстояние, — Джесика установява, че той я угнетява и дори плаши. Защо? Покачена върху него в необузданите безумни нощи, скачаща нагоре-надолу, неговият кур станал нейна ос, тя полага върховни усилия да остава достатъчно изправена и неразмекната, за да не се разтопи като сметанена свещ от оргазма и разтече по завивката, а там място има само за Роджър, Роджър, о, любими, до последно издихание. Но извън леглото, когато вървят и разговарят, неговата непримирима язвителност и мрачно озлобение стигат по-дълбоко от Войната, от зимата: Роджър мрази тъй силно Англия, презира „Системата“, непрекъснато мърмори, заявява, че ще емигрира щом Войната свърши, заврял се е в неговата пещера на книжен циник, ненавижда себе си… а иска ли тя наистина да го изведе от там? С Джереми не е ли по-сигурно? Джесика опитва да не допуска такъв въпрос прекалено често, но той неизменно витае. Три години с Джереми. Все едно че са женени. Три години би трябвало да означават нещо. Всекидневни смешки и незначителни сръдни. Тя носеше старите халати на Бобъра, вареше му чай и кафе, търсеше очите му из паркинги за камиони, стаи за отдих и подгизнали от дъжда кални ливади, когато всички безславни и угнетителни поражения от деня могат да бъдат спасени с един поглед — доброжелателен, непринуден и доверчив, в сезон, когато до словото се прибягва, за да бъде изречено нещо странно, чудато или за да бъде предизвикан лек смях. И да зареже всичко? три години? заради това опърничаво, самовлюбено момче — точно така, момче. Жалка история, та той сигурно минава трийсетте, с доста години е по-голям от нея. Все нещо би трябвало да е научил, нали? Опитен мъж ли?

Най-лошото е, че Джесика няма с кого да сподели това. Обичайните противоречиви взаимоотношения в тази смесена батарея, професионалното кръвосмешение, болезненото пристрастие и вманиачаването относно кой какво и на кого е рекъл през пролетта на 1942^-ра край село Графти Грийн, графство Кент, или някъде другаде, и кой е трябвало да отговори, обаче не отвърнал, а вместо това казал нещо друго на някого и по този начин е разпалил омраза, която процъфтява чудесно до наши дни — шест години честолюбие, злословия и истерия превръщат споделянето на каквото и да е с когото и да е тук в проява на чист неподправен мазохизъм.

— Момичето е под стрес, а Джес? — Маги Дънкърк тръгва към вратата, опъвайки ръкавиците си.

От „таноя“271 бумти разпалващо синкопирана коледна музика изпълнявана от суинг оркестъра на Би Би Си.

— Да имаш цигарка, Дънкърка? — вече почти автоматично, като как си днес, Джес?

Ами-и-и…

— Мислех, че тук е почти като в някой противен филм с Грета Гарбо, а то било обичайният никотинов глад, но извинявай, май пак съм сгрешила, чао…

Хайде тръгвай, де.

— Мислех да напазарувам за Коледа.

— И какво ще подариш на Бобъра?

Съсредоточена в закопчаването на жартиерите за найлоновите чорапи, по-старите, отпред по-високо и отзад по-ниско, механично потрива гънки между пръстите си, набръчканата след изпирането бяла ластична ивица вече е добре изпъната и допира меката предна извивка на бедрото й, закопчалките на жартиерите проблясват сребристо под или зад червените лакирани нокти, преминават бързо като далечни фонтани зад обагрени в алено обезклонени дървета, Джесика отвръща:

— О. М-м-м. Лула, предполагам…

Някъде в графство Кент, близо до нейната батарея една вечер с колата Роджър и Джесика се бяха натъкнали на църква, издатина върху тъмния хълм, осветена от лампи, като изникнала от земята. Неделята преваляше, наближаваше вечерня. Мъже с мушами, шинели и тъмни барети, които сваляха пред входа, американски летци в кожени якета подплатени с овча вълна, няколко жени с потракващи боти и три четвърти палта с широки рамена, но без деца, не се виждаше нито едно дете, само възрастни, влекат се от техните самолетни площадки, аеростатни лагери, крайбрежни бункери, през обрасла със зимни лози норманска портална арка. Джесика каза:

— О, да, помня… — ала не довърши. Тя помнеше други Коледни пости и плетове обсипани със сняг като овци що бе гледала от нейния прозорец, и Звездата, която може отново да бъде залепена на небето.

Роджър отби от пътя и двамата започнаха да наблюдават военните в протрити сиво-кафява дрехи, които отиваха на вечерна молитва. Вятърът миришеше на нов сняг.

— Трябва да се връщаме, — каза тя след малко, — вече е късно.

— Можем да се отбием само за минутка.

Ето ти изненада, ами да, след толкова седмици пренебрежителни подмятания? Безбожническото му раздразнение от другите в Сектор Пси, които според него изглежда целят да го подлудят, и Свидливостта му, нарастваща все повече с намаляване броя на оставащите до Коледа пазарни дни…

— Не те смятах за такъв — рече му Джесика. Но тя искаше да влезе, снежното небе тази вечер бе натежало от носталгия, а гласът бе готов да я издаде и да се присъедини към коледарите, чиито химни сме тъй склонни да чуваме в далечината в тези окапващи един след друг дни на коледните пости, гласове пеещи над замръзналите хълмове нагъсто засети с мини като стафиди в кекс… често над звуците на топящия се сняг, ветрове, които трябва да духат не през коледния въздух, а през субстанцията на времето, донасяха до нея тези детски гласове, пеещи детски песнички, и ако сърцето й не бе готово да поеме натоварването на нейната собствена и тяхната тленност, поне оставаше страхът, че тя започва да ги губи: че някоя зима тя ще изтича навън да погледне, навън до портата, за да ги намери, ще тича чак до дърветата, ала напразно, гласовете им вече ще заглъхват…

Двамата минаха по следите на всички останали в снега, тя опряна сериозно и тържествено на ръката му, вятърът подухваше и разбъркваше косата й, токовете й се подхлъзнаха веднъж на леда.

— Да послушаме музиката — обясни Роджър.

Тази вечер импровизираният хор бе изцяло мъжки, в широките отвори на белите халати се виждаха пагоните на рамената, и много лица бяха почти толкова бели от умората натрупана из подгизналите кални полета, нощните караули, удържането с дебели въжета на клатещи се от нерви аеростати, които ловят риба-луна сред облаците, палатки, чиито вътрешни лампи по здрач излъчват през мрежестите стени подобно на душа ядрено сияние и превръщат брезента в тънка марля, докато вятърът фучи навън. Все пак там имаше и едно черно лице, контратенорът, ефрейтор от Ямайка, взет от неговия топъл остров и докаран на този — цялото му детство минало в пеене по задимените и вмирисани на ром кръчми по Хай Холборн Стрийт272, където моряците хвърлят през летящите врати огромни червени фойерверки, направо четвърт палка динамит брато, и кикотейки се тичат на отсрещната страна на улицата, или се разхождат с момичета с къси полички, момичета от острова, китайки или французойки… смачкани в канавките лимонени кори изпълват с ухание ранните утрини там, където той често пеел, О, не сте ли виждали моята Лола, с форми на бутилка от кока-кола, моряци подтичват насам-натам под кафявите сенки на алеите с развяващи се крачоли и шалчета, момичетата събрани на групички шепнат нещо, смеят се… всяка сутрин той отброява половин джоб монети от всички страни на света. Сложно преплетените нужди на Англо-Американската Империя (1939–1945) го бяха поели от цветущия палмов Кингстън и довели в тази студена и обитавана от мишки църква, достатъчно близо, за да чува едно северно море, което едва е забелязвал по време на прекосяването му, за вечернята, чиято програма включва грегорианско пеене на английски, задълбава от време на време в полифония: Томас Толис, Хенри Пърсел и даже в немската макароника от петнайсети век, приписвана на Хайнрих Сузо273:

Високият му негърски глас се носи над останалите и ги надпява, не е главен фалцет тук, но е съвършен, излизащ от честна гръд баритонов глас, постигнал този диапазон след години на потайни упражнения… той кара мургавите момичета да се полюшват захласнато сред тези нервни протестанти, по проправените от музиката древни пътеки, Голямата Анита и Малката Анита, „Камата“ Мей, Плонжет, на която много й харесва между гърдите и е готова да го прави безплатно, а да не говорим за латинския и немския? в една английска църква? Всъщност не толкова ереси, а, както и присъствието на негъра, по-скоро необходими имперски последствия от прояви на незначителен сюрреализъм и взети като съвкупност те се превръщат в самоубийствен акт, но в своята патология, в своя несънуващ вариант на действителността, Империята ги извършва хиляди пъти ежедневно, изобщо без да осъзнава какво прави… Чистият глас на контратенора се извисява и прониква в Джесика, за да обнадежди нейното сърце, а също и сърцето на Роджър, както предполага тя, рискувайки по време на речитативите или паузите да поглежда лицето му отстрани и през кестенявите призраци на своята коса. Не се забелязва никакъв нихилизъм у него, даже и пошъл. Той е…

Не, Джесика никога не е виждала лицето му такова, на светлината на няколко окачени газени лампи, пламъчетата им равномерни и много жълти, на най-близката два издължени отпечатъка от пръстите на църковния прислужник оформят с фин цветен прашец знака „V — това е победа“ върху издутото коремче на стъклото, кожата на Роджър е повече детски розова, очите му блестят по-ярко, това не може да се дължи само на светлината от лампите, нали?, или на нея така й се иска да бъде, а? Църквата е студена толкова, колкото и вечерта навън. Мирише на мокра вълна, на горчива бира в дъха на тези професионалисти, на пушек от свещи и топящ се восък, на безшумно изпуснати пръдни, на тоник за коса, на самата изгаряща газ, която обгръща майчински всички други миризми, по-близко свързана със Земята, с дълбоките слоеве, с другите времена, и слушай… слушай: това е вечернята на Войната, дневният молитвен час на Войната, а нощта е истинска. Черни шинели се тълпят, празни качулки изпълнени с плътни сенки от вътрешността на църквата. По брега на морето работят до късно жените от ЖССФ275, в опразнени и студени помещения, а техните сини горелки са нови звезди в приливната вечер. В небето като огромни листа се полюшват стоманени плочи, увиснали на пресекливо скриптящи кабели. Нетрепващи и равномерни, замрели в готовност, смекчените пламъци на горелките изпълват с оранжево-розова светлина кръглите стъклени циферблати на измерителните уреди. В бараките на водопроводчиците, се търкалят хиляди празни стари туби от паста за зъби, заледени и потракващи, когато в Проливите има буря, често натрупани в купчини до тавана, хиляди навъсени човеко-сутрини направени поносими, превърнати в ментови па̀ри и нерадостна песен, оставяща бели петна по живачните огледала от Хароу до Грейвсенд, хиляди деца, които преживят пяна в меките хаванчета на устите и с лекота губят хиляди пъти повече думи сред тебеширено бледите мехурчета — оплаквания и хленчове преди лягане, плахи признания в любов, известия за дебели или прозрачни, мъхнати или кротки същества от околността под завивката — безчислени сапунено-лакрични мигновения изплюти и отмити в канализацията и сивото бавно пенещо се речно устие, сутрешните зловонни усти обрастват с дневния тютюн и рибешка козина, пресъхват от страх, задръстени от безделие, задавени при мисълта за невъзможни трапези, но задоволяващи се със седмичната баница с дреболии, дехидрирано „Домакинско мляко“, начупени бисквити за половината ненормирани купони, и не е ли ментолът едно прекрасно изобретение, което всяка сутрин отнася надолу достатъчно от тези неща, за да се превърнат в мозайка от гигантски прашни мехури неподвижно застояли посред катраносаните брегови линии, сложните плетеници и разклонения на захранващите ги и размножаващи се до самото море оттоци, докато една по една тези стари туби от паста за зъби биват изстискани и върнати на Войната, купища неопределено ароматен метал, ментови призраци в зимните бараки и всяка туба сбръчкана или вдълбана от неодушевените ръце на Лондон, изписана с пресичащи се шарки, ръка срещу ръка, изчакваща сега, — това е истинско завръщане, — да бъде разтопена за припой, за пластини, сплавена за отливки, за лагери, уплътнения, за скрити пищящо-димящи спирачни накладки, които децата от онова друго домашно въплъщение никога няма да видят. Обаче последователността, от плът към сродни метали, от дома към безпределното море, се е запазила. Не е смъртта, която разединява тези въплъщения, а хартията: характерните особености на хартията, приложението на хартията. Войната и Империята ще издигнат такива прегради между нашите животи. На Войната е необходимо да разединява по този начин и след това да подразделя, въпреки че нейната пропаганда винаги ще изтъква значението на единство, сътрудничество, съюз. Войната като че ли не желае народностно самосъзнание, дори от вида изнамерен от германците, ein Volk ein Führer276, на нея й трябва машина сглобена от множество отделни части, не единство, а сложносъставност… Но кой ще се осмели да предположи какво точно иска Войната, толкова огромна и надменна е тя… толкова отчуждена. Може би Войната дори не е осъзнаване и въобще не е живот. В нея може да има само някакво жестоко, случайно подобие на живот. В „Бялото видение“ отдавна пребивава един шизофреник, който смята, че е Втората световна война. Не получава вестници, отказва да слуша радио, обаче в деня на десанта в Нормандия, кой знае как и защо, но температурата му скочи до 40º С. Сега, когато клещите от изток и запад продължават бавно и рефлекторно да се стягат, той говори за мрак, който овладява съзнанието му, за изтощение на личността… Все пак офанзивата на Рундщет277 го поободри малко и посъживи: „Прекрасен коледен подарък — сподели той с ординатора — сезон на рождество, на нови начала.“ Всеки път, когато ракетите удрят — онези, което чуваш — той се усмихва, тръгва да обикаля с отмерени крачки отделението, сълзите аха-аха да рукнат от ъгълчетата на веселите му очи, обхванат от цветущ висок тонус, който неизбежно окуражава неговите събратя-пациенти. Дните му са преброени. Той ще умре в Деня на победата278. Ако той всъщност не е самата Война, значи е нейно дете-заместител, което известно време живее нашироко, но трябва много да внимава, когато настъпи ритуалния ден. Истинският цар може да бъде сполетяван само от мнима смърт. Помнете това. Докато истинският цар, този хитър дърт негодник, продължава да живее, вместо него ще бъдат избрани да умрат произволен брой младежи. Ще се появи ли той под Звездата, притворно коленичил заедно с другите царе, докато това зимно слънцестоене все повече ни доближава? Ще донесе ли в сарая подаръци от волфрам, кордит, високооктанов бензин? Ще погледне ли тогава младенецът от неговата свилено-сламена постилка, ще втренчи ли взор в очите на стария цар, който мъчително бавно се разгъва и надвесва над него, накланя се, за да предложи своя дар, ще се срещнат ли очите им и какъв завет, какво вероятно приветствие или съглашение ще произлезе между царя и младенеца-принц. Усмихва ли се младенецът или това е просто райски газ? Кой от тези варианти предпочитате?

Пришествие подухва от морето, което в залеза днес блести зелено и гладко като железисто стъкло: духа ежедневно към нас, цялото небе горе е натежало от светии и елегантно издължени глашатайски тръби. Още една година на сватбени рокли изоставени по средата на зимата, повече непотърсени, сега висят на тихи атлазени редици, омачканите им бели воали започнали да пожълтяват, поклащат се леко само когато минаваш край тях, зрителко… посетителка в града на всички безизходни положения… Един два пъти зърва в роклите собственото си отражение, полуизлязло от сянката, само замъглени и неясно очертани телесни оттенъци по матово лъскавата коприна, подтиква те натам, където можеш да подушиш първото неприятно докосване на плесента, какъвто всъщност беше замисълът — прикриване на всички следи от собствената й миризма, потяща се бъдеща заможна младоженка, изискана пудра и сапун. Но девственица по душа и в надеждите си. Нищо кристално прозрачно или ведро швейцарско няма тук, а сезон на мрачно подпухнали дни с облаци в небето и сняг падащ като провинциални рокли, зимни рокли, сипещ се нежен и тих нощем в почти безветрено дихание около теб. На градските гари пристигат от Индокитай бивши военнопленници, кажи-речи безтелесни като звездобройци или лунни хора, разхождат жалките си ясно личащи кокаляци сред гласовито екливи като барабани бебешки колички от черна кожа с хромирани пружини, високи розови и сини столчета за хранене от светло дърво облепени с изподраскани и нацапани с каша ваденки на цветя, сгъваеми легла и мечета с червени филцови езичета, детски завивки образуващи светли пастелни облаци сред миризми на въглища и па̀ра, металните пространства между чакащите, оставилите се на съдбата, спящите тревожен сън, надошли със стотици за празниците, въпреки предупрежденията, строгостта на г-н Морисън279, вероятността германска ракета да пробие сега тунела на метрото под реката дори в момента още докато изричаме тези думи, навярно очакващите ги отсъствия, сигурно вече несъществуващите градски адреси. Очите от Бирма, от Тонкин280 наблюдават тези жени със стократна упорита настойчивост — блещят се от потъмнели почти до черно орбити, през главобол, който никакъв аспирин не може да облекчи. Италиански военнопленници псуват изпод чувалите с писма, които пухтят и кънтящо подрънкват сега вече на всеки час, в многократно кресчендо, задръстват като гъби заснежените железопътни състави, сякаш влаковете са прекарали цялата нощ под земята, прекосявайки страната на мъртвите. Ако тези макаронаджии тананикат сега, значи можете да се обзаложите, че не пеят „Джовинеца“281, а вероятно нещо от „Риголето“ или „Бохеми“ — Министерството на пощите даже обмисля публикуването на списък на Неприемливи Песни с акорди за хавайска китара като помагало за своевременното им разпознаване. Мелодичната жизнерадост на тези хора е донякъде неподправена — но с течение на времето оргията от ежедневни коледни поздравления надвишава здравословните предели без изгледи за уталожването й преди Коледа, и те преминават към по-типично професионално италианско поведение, хвърлят сластни ко̀си погледи към евакуираните дами, намират начини да уравновесяват чувала с една ръка, докато другата се преструва на „умряла“ — cioe282, условно жива — там, където безцелно пристъпващите жени сгъстяват тълпата… многообещаващо. Животът трябва да продължава. Това признават и двата типа военнопленници, обаче никаква mano morta283 няма за пристигналите от КБИ284 англичани, няма скок от мъртво към живо в резултат от обикновено съгласие на някое апетитно бедро или дупе — и за Бога, никакви игрички с живота и смъртта! Те не искат повече приключения: само възрастната дама да шета около старата печка или да топли стария креват, а крикетистите през зимата, на тях им дай неделна дрямка сред окапалите листа на пресъхналата градина близнак с тази на съседа. Ако трябва също да настъпи прекрасният нов свят, нещо като неочакван късмет, те сигурно ще имат време да се приспособят към положението… Но за тази седмица им се е приискал почти следвоенния разкош да придобият комплект електрическо влакче с железопътна линия за момчето и по този начин да опитат всеки от тях да запали своя персонална гирлянда от гладички личица тук, да провери и класифицира своята странност, всички добре познати фотографии, сега оживели, ах и ох, ала още не, не тук на гарата, без каквито и да било наложителни телодвижения: Войната ги е отклонила, приземила е тези непредпазливи унищожителни сигнали на любовта. Децата са разопаковали миналогодишните играчки, намерили преродени кутии от месни консерви „Спам“, те са наясно, че това може да се окаже обратната и, кой знае, неизбежната страна на коледната игра. През изминалите месеци — пролети и лета на село — те са играли с истински консерви „Спам“: танкове, самоходни оръдия, бункери, военни кораби, и оставяли месно-розови, жълти и сини петна по прашните подове на килери и складове за провизии, под детските креватчета или леглата на тяхното изгнание. Сега отново е дошло време. Гипсовото бебе, златоваракосаният бивол и овцата с човешки очи отново стават истински и боята се превръща в жива плът. Децата не заплащат с вяра — тя идва от само себе си. Той е Новият Младенец. През вълшебното навечерие животните ще заговорят, от небето ще потече мляко. Баби и дядовци, които преди са очаквали всяка неделя Радио-Докторът285 да запита „Какво представляват хемороидите?“, „Какво е емфизема?“, „Какво е инфаркт?“, ще се застояват дълго след безсъницата, отново нащрек да не се повтори ежегодно-невъзможното, но с някаква противна утайка — това е склонът на хълма, небето е способно да ни разкрие една светлина — като нервен трепет, като силно желано приятно прекарване, загубата не е пълна, но общо взето е твърде далеч от чудото… навлечени с пуловери и шалове продължават с техните нощни бдения, театрално непримирими, но утайката в тях всяка изминала година претърпява нова зимна ферментация, всеки път малко по-слаба, но винаги достатъчно добра за съживяване и подем в този сезон… Сега всички са почти голи, блестящите костюми и вечерните рокли от гуляйджийските им години отдавна са изподрани на парцали за изолация на радиатори и тръби за топла вода на техните наемодатели, за чужди хора, за да устои на зимата индивидуалната цялост на къщите. Войната има нужда от въглища. Те са предприели предпоследните мерки, присъствали са, когато Радио-Докторът е удостоверявал какво им е известно за собствените им тела, а по Коледа вече са голи като оскубани гъски под тези вълнени, тъмни, евтини старчески повои. Електрическите им часовници избързват, дори Големият Бен сега ще избързва286 докато не дойде следващата пролет, всички бързат и като че ли никой друг не разбира или не му пука. Войната има нужда от електроенергия. Бърза и напрегната игра тече между „Електрически монопол“ от енергийните компании и Централното електроразпределително управление и другите военни ведомства за поддържане на синхронизацията на часовото време на електроразпределителната мрежа с това по Гринич. Нощем, в най-дълбоки бетонни шахти на нощта, динамомашини със засекретено местоположение се въртят по-бързо и съответно в отговор часовниковите стрелки в близост до всички стари безсънни очи забързват, наслояват в техните минути скимтене и хленч и надават все по-пронизителни вопли доближаващи се до шеметния вой на сирена. Това е Разюзданият Нощен Карнавал. Веселие лудее под сенките на минутните стрелки. Истерия по белите циферблатни пространства между числата. Електроенергийните компании говорят за натоварвания, военновременните загуби на електроенергия по трасето са толкова големи, че ако не се възползват потайно от това нощно предимство, часовниците отново ще започнат да изостават, но липсват очакваните ежедневни натоварвания, и Енергосистемата постепенно набира все по-висока скорост и старите лица се обръщат към часовниковите циферблати, убедени, че има заговор, и цифрите се устремяват вихрено към Рождество Христово, към насилие, към нова звезда на сърцата, призвана да промени всички нас, да ни превърне навеки в самите забравени корени на тези, които сме. Но тази вечер мъглата над морето все още е безгласна перла затворена в мида. В града дъговите лампи пращят яростно, в приглушено сияние по протежение на уличните осови линии, прекалено бледосини като за свещи, обсипани с твърде много ледени капчици като за всесъжение… поклащат се високите червени автобуси, всичките им фарове, вече незатъмнени съгласно новите разпоредби, се сблъскват, кръстосват, пресичат и заслепяват, наоколо прехвърчат големи парцали влага, унили като безлюдните плажове обгърнати от седефена мъгла, чиято бодлива тел непознаваща вътрешното ужилване на електричеството само е лежала безучастно и се е окислявала в нощта, а сега се преплита като подводна трева, запримчва се, леденостудена, остра като жилото на скорпион, всичките тези гладки и без никакви следи километри пясък покрай изоставени през последните мирновременни лета екскурзионни кораби, които някога са прекарвали безкрайни ваканционни празници из целия свят, вечери с вино, дим от лула и маслинови горички от другата страна на Войната, сега одрани до ръждясали валове, скоби и вътрешности смърдящи на същата саламура, както и този бряг, по който всъщност не можеш да вървиш поради Войната. А прехвърлиш ли хълмовете, след прожекторите — там през есента прелетните птици всяка нощ препречват лъчите им, които ги задържат в своя пагубен обсег, докато те не падат изтощени от небето, дъжд от мъртви птици — в неотоплената църква енориашите седят за вечерната служба, треперещи и безгласни, когато хорът ги попита: къде са радостите? Къде другаде, ако не там дето Ангелите пеят нови песни и в Кралския двор камбаните звънят. Eia — странна хилядагодишна въздишка — eia, warn wir da!287 бяхме ние ако не там… Уморените мъже и техният чернокож водач със звънец стигат докъдето могат, на такова разстояние от техните овчи кожи, колкото годината ще им позволи да се отдалечат. Хайде! Оставете за малко вашата война, на хартия или наистина, желязна, война за нефт или за плът, влезте с вашата любов, със страха да не загубиш, с умората ви от нея. Цял ден ви е атакувала, принуждавала, заблуждавала, изисквала доверието ви за толкова много неистини. Това ти ли си, тази смътно криминална физиономия на личната карта, чиято душа е била изтръгната от държавната фотокамера при затварянето на гилотината на диафрагмата — или душата ти заедно със сърцето е останала в Столовата „Вход за артисти“288, където момичетата на име Ейлийн от военното интендантство броят нощния улов, внимателно разпределят в охлаждани преградки еластичните червено-кафяви органи с дантели от жълта мазнина — о, Линда, ела да пипнеш тук, пъхни пръст в тази камерка, о, направо ще припадна, то още пулсира… В това са замесени всички изобщо неподозирани от теб хора, всички освен теб: капеланът, докторът, твоето мамче живеещо с надеждата да си закичи Златната звезда289, унилото сопрано от снощната радиопрограма по Би Би Си „Предавания за страната“, а да не забравяме г-н Ноел Кауърд, толкова стилен, толкова интелигентен и остроумен в разсъжденията си за смъртта и задгробния живот, вече четвърта година пълни „Дъчис“290, момчетата от Холивуд все повтарят колко прекрасно е тук, колко забавно е, Уолт Дисни е накарал слона Дъмбо да хване онова перце291 подобно на кой знае колко трупове под снега тази вечер сред боядисаните в маскировъчно бяло танкове, кой знае колко вледенени ръце и всяка вкопчена, стиска безмълвно Чудотворен медальон292 с изображение на Дева Мария или амулет от изтъркана кост или монета от половин долар с ухилено слънце надникнало изпод тънката мантия на Свободата, когато е ударил 88-милиметровия снаряд: как мислиш, това детска приказка ли е? Такива приказки не съществуват. Децата са някъде другаде и сънуват, но в Империята няма място за сънища и тази вечер е Само За Възрастни, тук в това убежище, където лампите догарят в предкамбрийско293 издихание, ароматно като приготвяна в момента храна, плътно като сажди. А сто километра на север в продължение на един неизмерим миг ракетите увисват над черното Северно море преди снижаването, все по-бързо и се превръщат в оранжева горещина, в безвъзвратно устремена към земята Коледна звезда. Малко по-ниско в небето и летящите бомби са в готовност и реват като Сатаната, търсят кого да погълнат. Дълъг ще бъде пътят към дома тази вечер. Чуй песента на този фалшив ангел, нека поне изслушването й да бъде твоето причастие, дори ако тя не изразява точно надеждите ти, твоя истинен, най-мрачен ужас, послушай. Би трябвало да има вечерна молитва много преди вестта за Христос. Щом е имало подобни лоши вечери, нали би трябвало да съществува нещо, да повишава вероятността за настъпването на друга нощ и да й предлага възможността да освети с песен на петли и любов пътя към Дома, да прогони Врага, да премахне границите между нашите земи, нашите тела, нашите фалшиви докрай истории за това кои сме: колко е продължавала единствената нощ оставила ни само чистия път към дома и спомена за този тъй крехък младенец, прекалено много лайна има по улиците, камили и други зверове пристъпват тежко навън, всяко копито е риск да бъде унищожен младенеца, да бъде превърнат най-малкото в нов Месия, и някой сигурно вече приема залози за това, докато тук в този град евреите колаборационисти разпространяват полезни за Имперското Разузнаване слухове и местните курви поддържат доброто настроение на необрязаните нашественици таксувайки ги колкото да не е без хич, както и хотелиерите, естествено във възторг от това изискване за регистрация, а в столицата се чудят дали пък не трябва всички да бъдат номерирани, да, така ще бъде подобрена отчетността на SPQR294… и Ирод295 или Хитлер, момчета (капеланите в Издатината296 са мъжкари, необуздани, сериозни пияници), що за свят е този („Забравяш Рузвелт, падре“, долитат гласовете от задните редове, добрият отец никога не може да ги види, тормозят го тези изкусители, даже и насън: „Уендър Уилки!“, „Ами Чърчил?“, „Хари Полит!“297) за бебе дето се пръква и накланя везните марка „Толедо“ на 3,400 кг. с мисълта, че ще го спаси от греховете му, ами той явно не е наред с главата и ще трябва да се прегледа… Обаче на път за къщи тази вечер ти изпитваш угризения на съвестта, че не си го взел в ръце и приласкал за малко. Само да го подържиш съвсем близо до сърцето, бузката му да опре във вдлъбнатината на ключицата ти, спящо. Сякаш именно ти си човекът, който би могъл да го спаси по някакъв начин. В момента не те е грижа с кое име би трябвало да се регистрираш. Във всеки случай поне за момента ти повече не си този, който Кесарите твърдят, че си.

И тази поемна сбирщина, тези изгнаници и похотливи хлапета, навъсени цивилни граждани мобилизирани на средна възраст, мъже дебелеещи въпреки гладуването и в резултат от него страдащи от газове, предязвеници, прегракнали, сополиви, със зачервени очи, възпалени гърла, препълнени пикочни мехури, измъчвани от радикулит и целодневен махмурлук, желаещи смъртта на дълбоко омразните им офицери, намръщени мъже в пеши строй, виждал си ги в града, но си ги забравил, мъже които също не те помнят и знаят, че трябва да си откраднат малко сън, обаче не и тук докато изнасят представление за непознати, даряват ти вечерня, стигаща в момента до своята кулминация с този възходящ фрагмент от някоя древна гама, гласовете се застъпват по три по четири, все по-високи, отекват, изпълват целия неф на църквата, никакви фалшиви младенци, никакви провъзгласявания на Царства, не е направен дори опит да бъде затоплена или осветена църквата в тази ужасна вечер, само, проклети да сме, това наше небрежно задължително пожелание — благословен да е Господ! — което да отнесеш на твоя военнополеви адрес, твоята военна самоличност, през следите от крака и гуми в снега накрая до пътеката, която трябва собственолично ти да проправиш, сам в тъмнината. Независимо дали го искаш или не, каквито и морета да си преплавал, на път за Дома…

□ □ □ □ □ □ □ □

Парадоксална фаза, когато слаби дразнители предизвикват остри реакции… Кога се случи това? На определен ранен етап от съня: още не си чул поелите към Германия тази вечер „москити“ и „ланканстри“299, моторите им блъскат небето, цял час го раздират и тресат, редки валма от зимни облаци се носят под стоманено-занитения корем на нощта, обхваната от вибрациите на целеустремеността и ужаса на толкова много бомбардировачи отлитащи към друга страна. Тялото ти е неподвижно, диша през устата, усамотено по гръб на тясното походно легло до стената без никакви снимки, диаграми, морски или сухопътни карти: тъй привично гола… Стъпалата ти сочат към висок тесен прозорец в далечния край на стаята. Звездна светлина, равномерно бучене на отдалечаващи се бомбардировачи, проникващ мразовит въздух. Масата е отрупана с чаени чаши, чинийки, моливи и писалки, надраскани таблици с колони озаглавени Време / Дразнител / Секреция (30 сек.) / Забележки, книги с прегънати и смачкани корици. Спал си, сънувал си: вълна след вълна стоманените бомбардировачи прелитат на хиляди метри над физиономията ти. Намираш се в някакво помещение, огромна зала за събрания. Много хора. Напоследък в определени часове една твърде интензивна кръгла бяла светлина, се плъзга нагоре-надолу по права линия във въздуха. Тук внезапно тя се появява отново, нейният ход е линеен както обикновено, от дясно на ляво. Но сега е непостоянен — припламва ярко с кратки светлинни взривове или остро звънтене. Този път появата й е възприета от присъстващите като предупреждение — нещо се е случило и явно съвсем не е наред с днешния ден… Никому не бе известно какво означава кръглата светлина. Бе назначена комисия, води се разследване, отговорът е мъчително близък — но светлината вече е променила поведението си… Комисията се оттегля. Видиш ли светлината да играе така, започваш да очакваш да се случи нещо ужасно — не непременно въздушно нападение, но нещо сходно. Бързо поглеждаш към часовника. Точно шест е, стрелките са в идеална права линия отдолу нагоре и разбираш, че шест е часът, когато се появява светлината. Излизаш навън във вечерта. Виждаш улицата пред дома, в който си прекарал твоето детство: камениста, издълбана от коловози и попукана, вода блести в локвите. Тръгваш наляво. (Обикновено в подобни сънища за родния Дом предпочиташ околността вдясно — широки вечерни поляни, сред които се извисяват стари орехи, хълм, дървена ограда, коне с хлътнали очи в полето, гробище… Задачата ти в тези сънища обикновено е да прекосиш разстоянието под дърветата през сенките, преди да се е случило нещо. Често вървиш през малко по-ниската от гробището угар, плътно обрасла с есенни къпини, там има много зайци и живеят циганите. Понякога летиш. Ала все не успяваш да се издигнеш над определена височина. Може да усетиш, че нещо те забавя, неумолимо те спира: не силния ужас от падането, а само неотменима възбрана… и докато околността започва да притъмнява… ти знаеш… че…) Но тази вечер, в тези шест часа на кръглата светлина, ти обаче си поел наляво. Придружава те момиче, определяно като твоя съпруга, въпреки че изобщо не сте били женени, изобщо не си я виждал преди, но я познаваш от години. Тя не говори. Току-що е преваляло. Всичко блещука, контурите са очертани пределно ясно, осветлението е приглушено и много чисто. Накъдето и да погледнеш, никнат китчици бели цветя. Всичко цъфти. Съзираш още веднъж кръглата светлина, която следва своя наклон надолу с кратко премигване, включена, изключена. Въпреки явната ведрина, скорошния дъжд и разцъфналите цветя, сцената те тревожи. Опитваш да различиш някой свеж аромат съответстващ на това, което виждаш, без успех. Всичко е безмълвно, без миризма. Поведението на светлината подсказва, че нещо ще се случи, а ти можеш само да чакаш. Околността сияе. Паважът е мокър. Загръщаш тила и раменете с някакво подобие на качулка, готов да отбележиш на жена си: „Това е най-зловещият час от вечерта“. Обаче има по-подходяща дума от „зловещ“. Търсиш я. Това е нечие име. То чака притаено зад здрача, зад яснотата, зад белите цветя. Прозвучава леко почукване на вратата.

Рязко се изправяш в седнало положение на леглото, сърцето ти блъска уплашено. Чакаш да се повтори тропането и усещаш, че в небето има множество бомбардировачи. Ново почукване. Това е Томас Гуенхидуи, пристига чак от Лондон, с новини за горкия Спектро. Проспал си непрекъснатия оглушителен рев на ескадрилите, а колебливото тихо почукване на Гуенхидуи те е събудило. Нещо подобно става с мозъчната кора на Кучето по време на „парадоксалната“ фаза.

Призраци се тълпят сега под стряхата. Простират се между заснежени комини, стреловидно се разрастват над вентилационни шахти, толкова крехки и нездравословно слаби, че дори звук не могат да издадат, сега изсъхнали завинаги в тези влажни пориви на вятъра, изопнати, но без да се чупят, преплетени в изящни стъклоподобни релефни криволици върху покривите, през сребристите дюни, пълзят натам, където морето се разбива и замръзва на брега. Все по-плътно се трупат с течение на времето, среднощна блъсканица на множество английски призраци, спомени разказвани на зимата, семена, които никога няма да поникнат, толкова изгубени, сега едва по някоя дума понякога, подсказка за живите: „Лисици“ вика Спектро-Е300 през астралните пространства, думата предназначена за отсъстващия г-н Пойнтсман, комуто тя няма да бъде предадена, защото малкото присъстващи от Сектор Пси имали възможността да я чуят, получават на всеки сеанс подобно възпаление на сливиците — ако изобщо бъде записана, тя намира място в словопреброителния проект на Милтън Глоуминг — „Лисици“, жужащ отглас от следобеда, Карол Ивънтир, щатният медиум на „Бялото видение“ с гъсто преплетени къдри на главата произнася думата „Лисици“, с яркочервени тънки устни… половината от болницата Света Вероника разрушена и без покрив, както старото Абатство Ик Реджис, стрита на прах като ситния сняг, и горкият Спектро убит, осветената кабинка и тъмното отделение погълнати от експлозия и той дори не е чул приближаването, звукът е дошъл след взрива, призракът на ракетата приканва създадените току-що от него призраци. После тишина. Още едно „събитие“ за Роджър Мексико, кръглоглава карфица ще бъде забита в неговата карта, квадратът ще бъде променен от две на три попадения, потвърждавайки по този начин прогнозата за трите попадения301, която в последно време изостава зад…

Карфица? Даже не е и това, дупчица от карфица в хартията, която ще бъде свалена един ден, когато ракетите престанат да падат или когато младият статистик реши да прекрати своето броене, хартия, която ще бъде изнесена от чистачката, скъсана, изгорена… Пойнтсман е сам, киха безпомощно в неговия притъмняващ отдел, лаят от кучешките колибки вече приглушен и отслабнал от студа, той клати отрицателно глава, не… в мен, в паметта ми… нещо повече от „събитие“… нашата съвместна тленност… тези трагични дни… Но сега вече той трепери, позволява си да погледне през цялата канцелария към Книгата, да си напомни, че от първоначалните седем, понастоящем са останали само двама собственици, той самият и Томас Гуенхидуи, който се грижи за неговите бедняци оттатък Степни302. Петте призрака са подредени в отчетлива възходяща градация: Пъм в катастрофа с джип, Истърлинг загинал рано при въздушно нападение на Луфтвафе, Дромонд убит на т.нар. Бомбардиран Ъгъл) от германската артилерия, Ламплайтър от ракетна бомба, а днес Кевин Спектро… кола, бомба, пушка, Фау-1, а сега Фау-2, и Пойнтсман чувства единствено ужас, цялата му кожа бленува за нарастващата усложненост, за това, за логическата аргументация, което то изглежда загатва…

— Ах да, наистина. Проклятието на мумията303, идиот такъв. Господи, Исусе Христе, готов съм за Крило Г.

Крило Г е прикритието на „Бялото видение“, все още приютяващо няколко истински пациенти. Само отделни служители на РИБИ го доближават понякога. Основният болничен персонал има свои канцеларии, спални помещения, тоалетни, столова, продължава да действа както при стария мир, и просто търпи между редовете си Онези Другите. Точно както от своя страна персоналът на РИБИ търпи градинската или мирновременна лудост на Крило Г, като само изрядко намира възможности да размени информация за лечения или симптоми. Да, от една такава връзка би трябвало да се очаква повече. Истерията в края на краищата си е истерия, нали? Ами не, става ясно, че не е. Как да се чувстваш законосъобразен и спокоен задълго относно прехода? От такива безобидни и хрисими съзаклятия, от змията навита в чашата за чай, от парализата на ръката или отклоняването на погледа при определени думи, тъй силно плашещи думи, чак до това, което Спектро намираше ежедневно в своето отделение, вече унищожено… до това, което Пойнтсман вижда в кучетата Пьотър, Наташа, Николай, Сергей, Катинка — или в Павел Сергеевич, Варвара Николаевна, а по-нататък и в техните деца, и — когато това може съвсем ясно да бъде прочетено в лицата на лекарите… на сгушеният в своята пухкава брада Гуенхидуи никога не му се удава да бъде толкова равнодушен, колкото би желал, Спектро излиза тичешком със спринцовка в ръка за неговата Лисица, когато фактически нищо не може спре Абреакцията на Повелителя на Нощта докато не бъде прекратена войната, ракетите демонтирани, и целият филм бъде върнат назад: избеляла кожа назад към чаршаф стомана обратно към чугун към нажеженост до бяло към руда, към Земя. Но действителността е необратима. Всяко алено разцъфване, сподирено от експлозия, а после от рева на пристигането, е подигравка (как може да не бъде преднамерена?) към обратимия процес: с всеки нов взрив Повелителят узаконява своето Положение, а ние, които не можем да го открием, не можем дори да го видим, започваме да мислим всъщност не по-често от преди… и, без да предупреждаваме кога ще ударят те, без да сме намерили начин да ги сваляме, ние се преструваме, че живеем както преди войната. Когато стане това, ние се задоволяваме да го наречем „случайност“. Или сме били убедени. Съществуват нива, където случайността изобщо остава неприемлива. Но за подобните на Роджър Мексико служители тя е музика, нелишена от величие, този степенен ред

общи членове, номерирани в съответствие с броя на ракетните попадения на един квадрат, Поасоново разпределение определящо не само тези неизбежни унищожения304, но също и нещастни случаи при езда, кръвни картини, радиоактивно разпадане, средногодишен брой на войните…

Пойнтсман стои до един прозорец, в който навяваният отвън сняг обсипва неясно отразеното му лице в потъмняващия ден. Далеч отвъд хълмовете приплаква влакова свирка, сипкава като късна мъгла: кукуригане — — — —, продължителна свирка, ново кукуригане, огън край релсите, ракета, още една ракета, в гората или в долината…

Е, добре… Нед, защо тогава не се отречеш от Книгата, да се откажеш и това е всичко, остарели и невалидни вече данни, откъслечни и редки поетически мигове на Учителя, това е само хартия, нямаш нужда от нея, Книгата и нейното ужасяващо проклятие… преди да е станало твърде късно… Да, отречи се, унижи се, о невероятно, обаче пред кого? Слуша ли те някой? Но той се връща обратно при бюрото и наистина полага ръце върху него…

— Глупак. Суеверен глупак. — Мотае се, празноглав… напоследък такива епизоди се случват все по-често. Собствената му занемара му го полазва както студа. Пъм, Истърлинг, Дромонд, Ламплайтър, Спектро… трябваше да отиде тогава в Сектор Пси и да помоли Ивънтир да спретне един спиритически сеанс, да опита свързване поне с един от тях… може би… да… Какво го спира? — Имам ли, — шепне той в стъклото, последните преградни съгласни букви замъгляват студения прозорец с ветрила от дихание, топъл и неутешим полъх — толкова много гордост? — Човек не може, той не може да мине по именно този коридор, не може дори да намекне, дори и на Мексико, колко му липсват те… въпреки че много слабо познаваше Дромонд или Истърлинг… но… му липсва Алън Ламплайтър, който бе винаги готов да залага на всичко, нали, на кучета, на гръмотевични бури, номера на трамваи, за вятъра на кръстовището, за това каква най-вероятно ще бъде полата на следващата минувачка, колко далече ще прелети дадена Фау-1, може би… О, Господи… даже на тази, която е паднала върху него… Пъм с неговите аранжименти за пиано, пиянския баритон и авантюрите му с медицинските сестри… Спектро… Защо да не може да попита? Когато има стотици начини да бъде казано…

Аз трябваше… трябваше… Толкова много неизиграни ходове има в неговата история, толкова много „аз трябваше“ — трябваше да се ожени за нея, да приеме да бъде напътстван от баща й, трябваше да остане на Харли Стрийт305, да бъде по-любезен, по-често да се усмихва на непознати, даже трябваше днес следобед да върне усмивката на Манди Чилкс… защо не можа да го направи? Глупава идиотска усмивка, защо не, какво го забранява, какво объркване в мозайката? Красиви, кехлибарени очи зад тези казионни очила… Жените го избягват. Причината общо взето му е ясна: има зловещо излъчване. И обикновено усеща кога е зловещ — известна напрегнатост на лицевите мускули, склонност към потене… но Пойнтсман изглежда не желае да промени това, изобщо не може да се съсредоточи за достатъчно дълго, толкова го отвличат — и докато се усети започва отново да излъчва старата злокобност… и реакцията им е предсказуема, тичат насам-натам и надават вопли, чуваеми само за тях и за него. О, как би искал поне веднъж да им даде повод истински да запищят…

Аха, размърдва се ерекция, явно довечера пак ще го приспива мастурбация. Нерадостна постоянна величина и установена система в неговото битие. Но чии образи ще се устремят неудържимо и завихрят в главата му, подтиквайки го, миг преди ослепителната кулминация? Естествено, кулите и сините води, платната и църковните куполи на Стокхолм — жълтата телеграма306, обърнатото към него лице на висока, добре информирана и прекрасна жена, за да изгледа как той преминава в церемониалната лимузина, жена, която впоследствие, ще го посети, едва ли случайно, в неговия апартамент в Гранд Хотел… и контактът им няма да бъде сведен само до рубинено червени зърна на гърдите и гащеризон с черни дантели, нали. Има безшумни навлизания в миришещи на хартия стаи, съпътстващи гласувания в тази или онази комисия, заседателните съвети, наградите… може ли да става някакво сравнение! Ще разбереш по-нататък, когато остарееш, казваха те. Да, и това все повече му натежава, всяка военна година се равнява на дузина мирновременни, Господи, колко прави бяха те.

Както отдавна бе известно на късмета му, на неговия подкорно мозъчен, животински късмет, на дарбата му за оцеляване, докато други и по-добри хора биват грабнати от Смъртта, това е вратата, която толкова често си бе представял в самотните Тезееви потърквания из неговите излъскани коридори на годините: изход от ортодоксалния Павловизъм, показващ му далечни изгледи от Нормалм, Сьодермалм, Еленовия парк, Стария град…307

Един след друг хората около него биват отстранявани: в неговия ограничен кръг от колеги съотношението постепенно става пределно неравностойно, с всяка изминала зима повече призраци и по-малко живи… и с всеки изгубен човек му се струва, че усеща как определени участъци от мозъчната му кора потъмняват, потъват във вечен сън, части от него, който и да е бил той, сега биват лишени от всякакво определение и се връщат към някаква безгласна скучна химия…

Кевин Спектро, за разлика от Пойнтсман, не разграничаваше толкова категорично Вън от Вътре. Той възприемаше мозъчната кора като междинен орган, посредничещ между тях, но същевременно и част от Вън и от Вътре. „Ако сме видели какво представлява тя в действителност, как можем ние, който и да е от нас, да бъдем разделяни?“, бе попитал веднъж Кевин. Той е моят Пиер Жане, бе помислил Пойнтсман…

В съответствие с диалектиката на Книгата, скоро Пойнтсман ще остане сам, в едно черно поле изпаднал до изотропия308, деградирал до нулата, изчакващ да бъде последният смъртник… Ще стигне ли времето? Пойнтсман трябва да оцелее… да се домогва до Наградата, не за своя прослава, не — а за да изпълни едно обещание, дадено на човешкото поле на числото седем309 какъвто той някога е бил, на неуспелите да опазят своя живот… Ето го в среден план, подсветка отзад, той стои сам до високия прозорец на Гранд Хотел, чаша с уиски леко наклонена към сияйното предполярно небе, и наздраве момчета, утре всички ще бъдем там на сцената, Нед Пойнтсман просто случайно оцеля, това е всичко… КЪМ СТОКХОЛМ, това е неговото знаме и неговият призив, а след Стокхолм, мъгла, продължителен златист сумрак…

О, да, някога, знаете ли, той вярваше, че един Минотавър го очаква: често сънуваше как се втурва в последната стая с вдигнат блестящ меч, крещи като десантник, най-после се отпуска напълно и замахва — някаква наистина удивителна кулминация на жизненост вътре в него за първи и последен път, докато муцуната се обръща към него, древна, изнурена, изобщо не забелязва милосърдието на Пойнтсман, готова само да предяви правата си върху него с поредното отдавна привично мушване с рога, ритник с копитото (но този път няма да мине без борба, минотавърска кръв, проклет звяр, викове идващи дълбоко от самото средоточие на Пойнтсман, чиято мъжественост и ярост го изненадват)… Такъв бе сънят. Обстановката и муцуната се променяха, малко детайли освен структурата оцеляваха след първата чаша кафе и едно плоско бежово хапче „бензедрин“. Може да бъде огромен паркинг за камиони съвсем на разсъмване, паважът току-що измит, с кафяви петна от грес, там стоят закачулените маслиненозелени камиони, всеки от тях има своята тайна, всеки от тях очаква… но Пойнтсман знае, че в един от тях… и най-после, оглеждайки ги внимателно, той го намира, невъзможният за изговаряне идентификационен код, покатерва се на каросерията, под платнището, чака сред прах и кафява светлина, докато през мътното правоъгълно задно прозорче на кабината започва да се извръща позната муцуна, среща на погледите… преследват Reichssieger von Thanatz Alpdrucken310, най-неуловимата нацистка хрътка, ваймаранера шампион за 1941 г., чийто племенен номер 416832 е татуиран от вътрешната страна на ухото му, из една лондонизирана Германия, сиво-кафявият му силует се отдалечава, подскача из осеяните с отломки от войната сумрачно озарени крайбрежни канали, ракетните удари никога не успяват да ги улучат, преследването им е запазено, поднос гравиран с лумнали пламъци, карта на жертвен град, на мозъчните кори, кучешка и човешка, кожата на кучешкото ухо кротко се полюшва, темето му ярко отразява зимните облаци, в разположено на километри под града бронирано убежище върви опера с балканска интрига, в чиято херметична защита, сред чиито кичури от унили дисонанси с неравномерни ударения той не може напълно да се отърве, защото ваймаранерът национален шампион все упорства, води го, невъзмутим, неотменим, и към чието буквално преследване Пойнтсман съответно се завръща, трябва да се завръща отново и отново в трескаво рондо, докато привечер в края на един дълъг следобед изпълнен с депеши от Армагедон най-подир те се озовават на някакъв планински склон, сред алени тераси с бугенвилея, златисти пътечки, където се надига прах, далечни димни стълбове над подобен на паяжина град, който са прекосили, гласове във въздуха съобщават, че Южна Америка е напълно изгорена, че небето над Ню Йорк свети пурпурно от новия всепобеждаващ смъртоносен лъч, и там най-после сивото куче може да се обърне и кехлибарените очи се втренчват в очите на Нед Пойнтсман…

Всеки път, при всяко обръщане, неговата кръв и сърце биват помилвани, победени, ликуващо възвисени, запратени към ледените ноктилуки311, към пламъка и разтопяването на термита312, и Пойнтсман започва да се разраства, неудържима светлина, докато стените на камерата се нажежават до кърваво сияние, оранжево, после бяло и започват да се приплъзват, да изтичат като восък, и всичко, което е останало от лабиринта се руши кръгообразно в посока навън, воин и вой от ужас, машинистът и Ариадна биват погълнати, разтопени в излъчваната от него светлина, от собствената му необуздана експлозия…

Преди години. Полузабравени сънища. Посредниците отдавна са застанали между него и неговия последен звяр. Те ще му откажат дори незначителното извращение да бъде влюбен в своята собствена смърт…

Но сега с включването на Слотроп — ненадеен ангел, термодинамична изненада, независимо какъв е… ще настъпи ли някаква промяна сега? Може ли Пойнтсман все пак да опита да катурне Минотавъра?

Слотроп вече би трябвало да е на Ривиерата, стоплен, нахранен, сексуално презадоволен. Но тук навън в тази късна английска зима кучетата, изоставени, все тъй обикалят из алеите и крайните улички, душат кофите за смет, пързалят се по снежните килими, бият се, тичат, треперят насред техните прускосини локви… стараят се да избягват онова, което не може да бъде подушено или видяно, чиято поява е придружена от тъй безусловно хищен рев, че те се отпускат на снега скимтейки и се претъркалят, за да Му предоставят своите меки и незащитени кореми…

Отрекъл ли се е Пойнтсман от тях заради един още не подлаган на експерименти човешки индивид? Отхвърлете мисълта, че той не е имал съмнения най-малкото относно законността на този метод. Нека Викарий да ла Нюи се безпокои за неговата „справедливост“, той е щатният капелан. Ами… кучетата? Пойнтсман ги познава, умело е отключвал катинарите на тяхното съзнание. Те нямат тайни. А той е способен да ги подлуди и с помощта на правилни дози бромиди да ги върне в предишното им състояние. Но Слотроп…

И така, павловистът се щура насам-натам из своята канцелария, чувства се неспокоен и остарял. Би трябвало да спи, ала не го хваща сън. Вероятно някога отдавна е било извършено нещо повече от простото създаване на условен рефлекс у детето. Как може да е бил доктор толкова дълго и да не е разработил рефлекси за определени състояния? Той не е толкова глупав и разбира: има още нещо. Спектро е мъртъв, а преди два дни Слотроп (sentiments d’emprise313, старче, сега пипай по-деликатно) беше с неговата Дарлийн само на няколко пресечки от болницата Света Вероника.

Когато дадено събитие настъпва след друго с такава ужасяваща редовност, разбира се не допускаш автоматично, че са налице причина-и-следствие. Но търсиш някакъв способ, механизъм, с чиято помощ да ги проумееш. Анализираш, подготвяш скромен експеримент… Поне това му дължи на Спектро. От юридическа гледна точка американецът даже не е убиец, но той е болен. Трябва да бъде проследена етиологията314, да бъде намерено лечение.

Пойнтсман е наясно, че в това начинание има опасност от съблазни. Поради симетрията… Нали разбирате, симетрията го е заблуждавала и преди: при определени резултати от изпитания… бе допускал, че всеки способ трябва да съдържа свой огледален образ — например „излъчване“ предполага и „обратна индукция“315… а кой изобщо е казал, че и едното и другото задължително съществуват? Навярно така ще бъде и този път. Но колко упорито го преследва мисълта за симетрията на тези две тайни оръжия, Навън, под систематичните въздушни атаки и воя на Фау-1 и Фау-2, едното представляващо обратната страна на другото… Павлов е демонстрирал как тези огледални образи Вътре могат да бъдат объркани. Понятия за противоположност. Но що за нова патология се притайва Навън сега? Каква болест на събитията — на самата История — може да създаде симетрични противоположности идентични на тези роботизирани оръжия?

Символ и симптоми. Прав ли беше Спектро? Могат ли Навън и Вътре да бъдат части от едно и също поле? Но ако трябва честно… в интерес на истината…

Пойнтсман би следвало да търси отговора в допирните точки, в границата между тях… нали… в мозъчната кора на лейтенант Слотроп. Човекът ще страда — и навярно ще бъде унищожен в някакъв клиничен смисъл — но колко много други хора страдат тази вечер от негово име? Моля ви се, та нали всеки ден в Уайтхол316 преценяват и поемат рискове, в сравнение с които неговият изглежда почти нищожен. Почти. Тук има нещо, прекалено краткотрайно и прозрачно, за да бъде схванато — Сектор Пси може да споменава ектоплазми — но той знае, че по-подходящ момент от този няма и че точният обект на експеримента е в ръцете му, сега. Пойнтсман трябва да улови момента незабавно или да обрече себе си на същите каменни коридори, чиято крайна точка му е известна. Но той трябва да остане отворен — дори за вероятността хората от Сектор Пси да се окажат прави. „Възможно е всички ние да сме прави — записва днес той в дневника си — а също е напълно възможно всичко, което сме предполагали, да се окаже истина и дори нещо повече. Каквото и да открием, няма място за съмнение, че той, физиологически, исторически, е чудовище. В никакъв случай не трябва да изпускаме контрол над ситуацията. Мисълта, че след войната той може да се изгуби сред човешкия свят, ме изпълва с неудържим страх…“

□ □ □ □ □ □ □

Тези дни на явления ангелски и официални изявления, Карол Ивънтир се чувства жертва на своята анормална дарба. Както Нора Додсън-Трък я бе нарекла веднъж, неговата „великолепна слабост“. Проявила се бе в късна фаза от живота му: той беше на 35 години, когато от другия свят, една сутрин на северния бряг на Темза, в интервала между два пастелни щриха на уличния художник, от сьомгово-розово преминаващо до наситено еленово-кафяво, и двайсетина източени човешки фигури, парцаливо тъжни в далечината, преплетени с железните конструкции и речните изпарения, внезапно някой заговори посредством Ивънтир, толкова тихо, че Нора не сполучи да долови почти нищо, дори чия точно душа го бе завладяла и се бе възползвала от него. Не успя тогава. Една част бе на немски език и тя бе запомнила някои от думите. Щеше да пита съпруга си, когото трябваше да срещне същия следобед в Съри — обаче закъсня, всичките сенки, мъже и жени, кучета, комини, силно издължени и черни, проснати върху безкрайната поляна, и тя, поръсена с охра, едва забележима от късното следобедно слънце, очертана като ветрило в края на воала си — пастел с такъв цвят извади тя от дървената кутия на уличния художник, завъртя се бързо и плавно, докосвайки земята само с върха на обувката и мекото жълто тебеширче, което се трошеше върху плоскостта, и без да вдига ръка нарисува голяма петолъчна звезда върху паважа, малко по-нагоре по течението на реката от недружелюбното подобие на Лойд Джордж в светлолилаво и морско зелено: издърпа Ивънтир за ръката да застане вътре в централния петоъгълник317, високо над главите им чайки образуваха ридаеща диадема, след това пристъпи и тя в петоъгълника, инстинктивно, по майчински, както правеше с всеки, когото обичаше. Беше нарисувала своя петоъгълник напълно сериозно, не на шега. Човек не може да бъде в пълна безопасност, винаги дебне бедствие някакво…

Беше ли усетил как тя, дори още тогава, бе започнала да се отдръпва… беше ли повикал през Стената контрольора318, като възпиращо действие? Неговото пробуждане задълбочаваше чувствата й, неговият неадресирано доброжелателен поглед беше като светлина в периферията на вечерта, когато в продължение на може би десет опасни минути нищо не помага: слагаш си очилата, включваш осветлението, сядаш до западния прозорец, и тя все така продължава да се изплъзва, ти все така продължаваш да губиш светлината и навярно този път завинаги… времето е напълно подходящо за обучение по капитулация, обучение да се приглушаваш като светлината, или като определен тип музика. Тази капитулация е единствената му дарба. Карол Ивънтир не помни нищо след това. Понякога, нарядко, може да има дразнещи, не думи, а смислови ореоли около думите, които устата му очевидно е изрекла и те се задържат, — ако изобщо остават, — само за миг, като сънища, не могат да бъдат възпрени или развити и след малко изчезват. Роло Гроуст бе изследвал безброй пъти с електроенцефалограф Ивънтир откакто той бе дошъл в Бялото Видение, и всичко е нормално като за възрастен човек, с изключение на може би един-два пъти някой заблуден 50-миливолтов разряд около слепоочния лоб, десния или левия, всъщност без определена последователност — през всичките тези години сред разните наблюдатели възникваха спорове, подобни на тези за марсианските канали — Аарон Троустър се кълне, че е видял очертания на бавни делта-вълни, излизащи от лявата челна кост и подозира наличието на тумор, миналото лято Едуин Трикъл бе отбелязал „редуване на потиснати епилептични разряди и делта-вълни, и което е странно, много по-бавни от обичайните три за секунда“319, въпреки че, по всеобщо признание, Трикъл бил прекарал цялата предишна нощ в Лондон, на пиянски гуляй заедно с Алън Ламплайтър и неговата комарджийска компания. Не бе минала и седмица, когато ракетната бомба предостави на Ламплайтър удобен случай: да открие на другата страна Ивънтир и да докаже, че това, което говорят за него, е истина, че той се явява допирна точка и връзка между светове, екстрасенс. Ламплайтър бе предложил залог при съотношение 5 към 2. Но засега мълчи: ацетатно-металните дискове или печатните преписи на стенограмите не съдържат нищо по-различно от информацията за която и да е произволна дузина други личности…

Навремето те бяха надошли чак от Бристолския институт, за да се пулят, замерват и непрекъснато да изразяват съмнение в уродите от Сектор Пси. Тук е изтъкнатият психометрист Роналд Черикоук, леко шарещи очи, ръцете раздалечени на отмерени 2,5 см са обхванали опакована в кафяво кутия съдържаща надеждно укрити някои сувенири от началото на Войната, тъмнокафява вратовръзка, счупена автоматична писалка „шефър“, матирало пенсне от бяло злато, всичко това собственост на полковника от ВВС „Тупаника“ Сейнт Блез, разквартируван далеч на север от Лондон… и този Черикоук, нормален на вид младеж, може би леко възпълен, сега започва да декламира с бръмчащо като струг мидландско наречие подробната биография на полковника, тревогите свързани с оплешивяването му, ентусиазмът към мултфилмите за Патока Доналд, инцидентът по време на бомбардировката на Любек320, за който знаеха само той и поддържащия пилот от неговата двойка, вече покойник, и се бяха договорили да не го споменават в рапорта — нямаше нарушение на правилата за безопасност: впоследствие самият Сейнт Блез наистина бе потвърдил, усмихнат с леко зяпнала уста, ами че те сигурно се шегуват с мен, а сега ми кажи как го правиш? Наистина, как успява да го направи Черикоук? Как им се удава на всички тях? Как Маргарет Куотъртон, отстояща на километри разстояние, съумява да записва на дискове и жични магнетофони гласове и да ги репродуцира, без да говори или да има физически допир до оборудването? И що за оратори започват да се събират сега? Откъде произхождат петцифрените групи, записвани вече няколко седмици от капелана и щатен автоматист321 преподобния д-р Пол дьо ла Нюи, предизвикващи всеобщото злокобно усещане, че никой в Лондон не знае как да ги разшифрова? Какво означават неотдавнашните сънища на Едуин Трикъл, че лети, особено ако бъдат съпоставени по време със сънищата на Нора Додсън-Трък, че пада? Какво бива нагнетявано повсеместно между тях, така че всеки поотделно по свой собствен уродлив начин може да го потвърди, ала не словесно, даже не и на учрежденския жаргон? Небесни вихри, променливи кармически ветрове. Онези души от другата страна на допирната точка и връзка, които наричаме мъртъвци, стават все по-неспокойни и уклончиви. Даже контрольорът на Карол Ивънтир, обикновено невъзмутимият и саркастичен Питър Сакса, който го бе открил един ден много отдавна на северния бряг на Темза и оттогава насам го намира всеки път, когато трябва да бъдат предавани съобщения, даже Сакса вече започва да нервничи…

Напоследък, като че всички настроени на една и съща ефирна X Програма, нови разновидности на анормалността излизат наяве в „Бялото видение“, по всяко време на деня и нощта, безмълвни, облещени, с надеждата да бъдат обгрижени, понесли машинки от черен метал и курабийки от цветно стъкло, изпадащи във внезапен разюздан транс, в непрекъснато и неконтролируемо движение изчакват само подходящия активиращ въпрос, за да почнат да дърдорят със скорост 200 думи в минута за своите необикновени, ужасяващи способности. Атака. Какво да кажем за Гавин Трефойл, чиято дарба все още дори няма название? (Роло Гроуст иска да я нарече автохроматизъм.) Гавин, най-младият тук, само на 17 години, може някак си да метаболизира по желание една от съдържащите се в тялото му аминокиселини — тирозин322. В резултат от това се получава меланин, кафяво-черният пигмент отговорен за цвета на човешката кожа. Гавин може също да потиска този метаболизъм вероятно като променя нивото на фенилаланин323 в своята кръв. Което означава, че той може да променя цвета си от възможно най-мъртвешко блед албино до много тъмно моравочерен. Ако се съсредоточи той е в състояние да поддържа даден оттенък и цвят със седмици на всякакво ниво. Обикновено е разсеян или забравя и постепенно се възвръща към своето състояние на покой, луничавата бледност на червенокосите. Но можете да си представите колко полезен бе той на Герхард фон Гьол по време на снимките на материала за „Черната команда“: с негова помощ бяха спестени буквално часове за гримиране и подготовка на осветление, защото той изпълняваше ролята на променлив рефлектор. Роло Гроуст предлага най-изчерпателното обяснение как постига това Гавин Трефойл, но неговата теория е безнадеждно неопределена: известно ни е, че меланоцитите, т.е. кожните клетки, които изработват меланин, са били някога във всеки от нас, в ранния стадий на ембрионално развитие, част от централната нервна система. Но в процеса на растеж на зародиша и все по-ясно обособяване на тъканите, някои от тези нервни клетки се отдалечават от бъдещата ЦНС, мигрират в посока навън към кожата, за да се превърнат в меланоцити. Те запазват първоначалните си разклонени като дървесна корона форми, аксонът и дендритите на типичната нервна клетка324. Обаче на този етап дендритите предават не електрически сигнали, а кожен пигмент. Роло Гроуст вярва в съществуването на някакво засега още неоткрито звено, някаква оцеляла клетъчна памет, която ретроколонийно ще продължава да реагира на посланията идващи от мозъчната метрополия. Послания, които младият Трефойл може и да не осъзнава. „Това е част — пише Роло у дома в Ланкашър на стария д-р Гроуст, осъществявайки своето изтънчено отмъщение за разказваните в детството му приказки за Зеленозъбата Джени325, която го очаквала в мочурищата, за да го удави, — част от една отдавнашна и потайна драма, за която човешкото тяло служи само като съвкупност от дълбоко иносказателни, често загадъчни театрални програми, сякаш поддаващото се на измерванията ни тяло е късче от тази програма, намерена навън на улицата, край великолепен каменен театър, в който нямаме достъп. Отказаните ни словесни извивки и фойерверки! знаменитата Сцена, по-тъмна дори от обичайния мрак на г-н Тайрън Гътри326… Позлата и огледала, червено кадифе, ред след ред ложи също изцяло в сянка, докато някъде долу в онзи дълбок сценичен отвор, по-дълбок от известните ни геометрии, гласовете изричат тайни, които никога не са били споделяни с нас…“

„— Трябва да архивираме всичко, което излиза от ЦНС, нали разбирате. След известно време това става ужасно досадно. Повечето от архивираното е напълно безсмислено и ненужно. Обаче не се знае кога ще им потрябва нещо. Посред нощ или в разгара на ултравиолетовата бомбардировка, за тях няма значение.“

„— А успявате ли изобщо да извадите нещо повече, което да покажете… по-горе, на Външното Ниво?“

(Продължителна пауза, през която по-възрастната оперативна служителка гледа втренчено и напълно открито, а по лицето й минават няколко промени — развеселеност, съжаление, безпокойство — докато момъкът заговаря отново.)

„— Извинявам се, не исках да…“

„— (Рязко) Длъжна съм да ви го съобщя, рано или късно, в рамките на инструктажа.“

„— Какво да ми съобщите?“

„— Само това, което ми бе казано веднъж. Ние го предаваме, от едно поколение на следващото. (За нея няма достатъчно приемлива работа, в която да намери прибежище. Усещаме, че това все още не се е превърнало в рутинна дейност за нея. Сега от благоприличие тя опитва да говори тихо, почти спокойно.) Всички ние се издигаме до Външното Ниво, младежо. Някои от нас веднага, други не толкова бързо. Но рано или късно всеки тук бива принуден да стигне до Епидермиса. Без изключения.“

„— Принуден…“

„— Съжалявам.“

„— Обаче не е ли… Аз мислех, че това е само… ами, едно ниво. Място, което посещаваш. Не е ли…“

„— Чудноват, необичаен пейзаж, о да, и аз също… странни образования, поглед към Външното Сияние. Но това сме всички ние, да. Милиони от нас, превърнати в контактно-съединителна повърхност, вроговени, безчувствени, безгласни.“

„— О, Божичко! (Пауза, през която той опитва да проумее чутото и след това панически го отхвърля.) Не! Защо говорите по този начин? Как така не можете да усетите спомена, паметта? стремежа… ние сме заточеници, ние имаме Родина! (Събеседницата му отвръща с мълчание.) Там вътре! А не горе при контактно-съединителна повърхност. Вътре в ЦНС!“

„— (Тихо) Такава е широко разпространената представа. Паднали искри. Отломки от съдове разбити при Сътворението327. И един прекрасен ден, някак, преди края, всички ще се съберат за завръщане в Родината. В последния момент пристига вестител от Кралството. Но уверявам ви, няма такова известие, няма такава Родина, а само милиони последни моменти… и нищо повече. Нашата история е сбор от последни моменти.“

Тя прекосява сложно конфигурираната стая с нейните гъвкаво-меки животински кожи, натъркани с лимон повърхности от тиково дърво, виещи се нагоре къдрици тамянов дим, блестящи оптически прибори, централноазиатски килими с избелели златисти и червени шарки, висящи конструкции от ковано желязо с ажурно очертани ребра, прекосява почти безкрайно авансцената и яде портокал ходом, делче след възкисело делче, а тафтената рокля се развява свободно на красиви вълни, от силно разширените с подплънки рамена се спускат бухнали ръкави събрани в дълги стегнати маншети с копчета, всичко в някаква безименна пръстена тоналност — зелено като жив плет, глинено кафяво, с мъничко окисление, полъх от есента — светлината от уличните лампи прониква през стъбла на филодендрон и разделни листа, задържана в плен на последното усилие на залеза, струи безметежно жълта върху ажурните стоманени токи на почти безцветните в своята огледалност лачени обувки, плъзга се по бедрата, продължава на ивици по високите токове и оставя меко цитрусово сияние там, където ги докосва, а те я отхвърлят, като целувка на мазохист. Подир стъпките й вълнените ресни на килима се устремяват към тавана, очертанията на подметките и токовете изчезват със забележима бавнота. Някъде далеч през града, от изток-югоизток отеква глухо единична ракетна експлозия. Светлината покрай обувките й се приплъзва и спира като следобедно улично движение. Тя забавя крачки, припомняйки си нещо: военната рокля се разлюлява, многохилядните гъсто сбити копринени нишки треперят, когато студената светлина се плъзга и отдръпва и отново докосва беззащитните им гърбове. В стаята се сгъстяват ароматите на горящ мускус и сандалово дърво, на кожа и разлято уиски.

А той, пасивен като изпаднал в екстаз, позволява на красотата й: да проникне в него или да го избягва, в зависимост от нейното желание. Как да бъде той нещо друго освен кротък получател, запълващ мълчанията? Всичките радиуси в стаята й принадлежат, бледо целофанови и пращящо допирателни, когато тя се завърта на осите на токовете и устремно като копие започва да се връща назад по стъпките си. Нима я обича вече почти десет години? Неправдоподобно. Тази ценителка на „великолепните слабости“, подтиквана не от някаква страст, дори не и от флегматично въжделение, а от вакуум: от отсъствието на човешка надежда. Тя внушава страх. Някой я бе нарекъл еротична нихилистка… всеки от тях, Черикоук, Пол дьо ла Нюи, дори предположително младият Трефойл, даже, както бе чувал, Маргарет Куотъртон, всеки от тях използван за идеологията на Нулата… за да направи благородния отказ на Нора многократно по величав. Защото… ако тя наистина го обича: ако всичките й думи, това десетилетие на разговори и стаи означава нещо… ако го обича и въпреки това го отхвърли, ако в качеството му на губеща страна при залозите 5 към 2 тя отрече неговата дарба, ако откаже това, което е разпръснато във всяка негова клетка… тогава…

Ако го обича. Той е прекалено пасивен, няма дързостта да пъхне ръка, да я награби, както бе опитал Черикоук… Разбира се, Черикоук е особняк. Смее се прекалено често. Не безцелно, а с насоченост към нещо, което според него може и всеки друг да види. Всички ние гледаме някаква изкривена кинохроника, лъчът от прожекционния апарат пада млечно бял, уплътнен от дима на лули, пури, цигари „Абдула“ и „Удбайн“… осветените профили на военнослужещи и млади дами съставляват перифериите на облаците: мъжествения креп на пилотка се врязва напред в затъмнения кинотеатър, блестящата закръгленост на облечен в коприна крак пропъхнат лениво с обърнати навътре пръсти между две седалки на предния ред, рязко очертаните сенки на кадифени тюрбани и перестите мигли под тях. Сред нерешителните и разгорещените от страст двойки в тези нощи, усмихнатият Роналд Черикоук търпи своята самота, деликатен, сприхав, разтеглящ дъвка от пролуките си, в чудновата мушама от възможно най-неустойчива пластмаса… От всичките великолепни слабаци в нейната колекция, именно той предприема най-опасните пътешествия дълбоко в нейната пустота, в търсене на сърце, чиито ритми призовава. Навярно това я удивлява, тъй безсърдечната Нора, коленичилият Черикоук рови в нейните коприни, между пръстите му протичат вихровите потоци на древната история — жълто-зелени, изумрудени, бледолилави шалове, фуркети, брошки, преливащо цветни скорпиони (нейната зодия) в трискелионови328 златни обкови, токи от обувки, счупени седефени ветрила и театрални програми, закопчалки на жартиери, тъмни, гладки предаскетични чорапи… ето го приседнал на непривикналите си колене, ръцете му плават, обръщат се, търсят внимателно нейното минало в молекулярните следи толкова неясни сред изобилието от предмети, движението им се извършва посредством ръцете му, тя е очарована да отказва, и прикрива неговите попадения (близо, често точно в целта) умело сякаш това е някаква салонна комедия…

Черикоук се забърква тук в опасна игра. Той често мисли, че целият обем на информацията протичаща през пръстите му ще го изтощи и пренасити… тя изглежда твърдо решена да го залее с историята си и причинената от нея болка и острието на тази болка, винаги и неизменно току-що наточено, се врязва в надеждите му, във всички техни надежди. Той я уважава: знае, че в действителност много малко от това е женска превзетост. Тя неведнъж е обръщала лице към Външното Сияние и просто не е виждала нищо там. И така всеки път тя бе побирала в себе си по малко повече от Нулата. Нужна е смелост, в най-лошия случай съвсем незначителна самоизмама: Черикоук е принуден да й се възхищава, макар и да не приема нейните безжизнени прахосничества и призивите й за ден на окончателно равнодушие, а не за ден на гнева… За себе си той знае точно толкова, колкото истина е способна тя да приеме. Той получава излъчвания, впечатления… викът в камъка… екскрементални целувки пришити незабележимо напреки платката на стара риза… предателство, един доносчик, когото чувството за вина някога ще докара до рак на гърлото, звънти като дневна светлина през междупръстията и набраздяванията на дълга опърпана италианска ръкавица… В онази Цветница ангелът на „Тупаника“ Сейнт Блез, на километри извън какъвто и да е опознавателен обхват, набира височина над Любек, а под краката му отровнозелени куполи, натрапчив напречен поток от червени керемиди устремени нагоре-надолу по хилядите островърхи покриви, докато бомбардировачите захождат на виражи и пикират, Балтика вече изгубена зад димната завеса от запалителните бомби, а ето го него, Ангелът: ледени кристали със свистене отлитат от задните ръбове на опасно заострените назад крила, които се разтварят при навлизането в нова бяла бездна… Радиомълчанието е нарушено за половин минута, през която е проведен следния диалог:

Сейнт Блез: Парад на Уроди Две, видя ли това, край.

Поддържащ пилот: Тук е Парад на Уроди Две — потвърждавам.

Сейнт Блез: Добре.

Изглежда никой друг от изпълняващите бойната задача не бе говорил по радиовръзката. След бомбардировката Сейн Блез провери оборудването на завърналите се в базата и не откри нищо нередно: всичките детекторни кристали бяха настроени на съответната честота, никакви колебания на напрежението в електрозахранващите агрегати, както и предполагаше — но други пилоти си припомниха, че за кратките моменти, през които бе продължило това явление, от слушалките били изчезнали дори атмосферните смущения. Някои може да са чули високо пеене, като вятър в мачти и ванти, креватни пружини или параболични антени на зимуващи в докове кораби… но само „Тупаника“ и неговия поддържащ пилот бяха видели този феномен, докато кръстосваха небето пред километричните огнени висини на лицето му, около издигащите се до безкрай очи, които се въртяха следвайки летежа им, с червени като въглени ириси изсветляващи през жълто до бяло, докато „Тупаника“ и поддържащият пилот, пренебрегвайки всякакви конкретни атакуващи схеми, безразборно хвърляха бомбите, а капризният „норденов“ механизъм за насочването им, край чийто въртящ се окуляр хвърчаха безброй капки пот, бе сериозно объркан от тяхната необявена потребност да наберат височина и се откажат от нападение срещу земята, заради удар по небесата…

Полковник Сейнт Блез не включи описание на този ангел в служебния разбор на полетите, тъй като чиновничката от ЖССА329, която го разпитваше беше известна в базата като възможно най-неприятната и педантично строга церберка (тя беше наклепала Блоуит на психиатрите за неговата Валкирия с цветовете на дъгата330 над Пенемюнде, и Крифам за яркосините гномове дето се разпръсваха като паячета от крилата на неговия „тайфун“ и плавно кацаха в горите край Хага на парашутчета със същия цвят). Но по дяволите, това не беше облак. Слуховете за Ангела тръгнаха неофициално през двете седмици от подпалването на Любек до хитлеровата заповед за „внушаващи ужас актове на възмездие“, тоест оръжието Фау-2. Въпреки че полковникът не бе особено ентусиазиран от тази идея, на Роналд Черикоук бе разрешено да проучи определени аспекти на случилото се по време на полета. Така се разбра за Ангела.

След това Карол Евънтир опита да се свърже с Терънс Овърбейби, поддържащият пилот на Сейнт Блез. Бил атакуван от ято „месершмити“ и нямало как да се измъкне. Входящата информация беше объркваща. Питър Сакса внушаваше, че в действителност съществуват множество приложими варианти на Ангела. В сравнение с някои други варианти, този на Овърбейби не беше толкова достъпен. Има проблеми с нивата, и със Страшния съд по смисъла на Таро… Това е част от бурята, която сега вилнее сред всички тях, от двете страни на Смъртта. Общо взето неприятно. От своя страна Евънтир е склонен да се чувства съвсем като жертва и даже малко обиден. Петер Захза от своя страна, учудващо, излиза от ролята и затъва в носталгия по живота, по стария мир, по Ваймарския декаданс331, който го бе хранил и подпомагал дейността му. Прекъснат насилствено в 1930 г. от удар с полицейска палка по време на уличните безредици на „Нойкьолн“332, както си припомня той прочувствено сега, вечери на лъснато с восък тъмно дърво, дим от пури, дами с украшения от резбован нефрит, велур, масло от дамаска роза, най-новите ъгловати пастелни картини по стените, най-новите наркотици в множество чекмедженца на масите. Повече от каквато и да е обикновена „Окръжност“, почти всяка вечер разцъфваха цели мандали333: всякакви обществени прослойки, всички столични квартали, обърнати надолу длани над онзи прословут фурнир от червено дърво, докосвайки го само с кутретата. Масата на Закса беше като дълбоко горско езеро. Под повърхността му нещо се въртеше, плъзгаше, започваше да изплува… Една нощ на Валтер Аш („телец“) му се яви толкова необичайно видение, че му бяха нужни три „йеропона“ (250 мг.) за да се посъвземе, но сънят като че не бързаше да го хване. Всички те бяха застанали в неравни редици наподобяващи строени атлети и го наблюдаваха, Вимпе, човекът на СИ Фарбениндустри334 който случайно държеше йеропона се бе вторачил в Заргнер, цивилен аташиран към Генералния Щаб, до него лейтенант Вайсман наскоро пристигнал от Югозападна Африка и доведения от него адютант-хереро, който се блещеше, опулен към всички тях, към всичко… а зад тях шумоляща плетеница, искрящи пайети и лъскави тебеширено бели копринени чорапи, черно-бял грим в изискано гъгнива тревога, широко зяпнали очи, ах… Всяко наблюдавано от Валтер Аш лице представляваше сцена от куклен театър: на всяка сцена се разиграваше отделно представление.

… видимо хубави ръце да отпуснати и китките чак до мускулния релаксант дихателна недостатъчност…

… същото… същото… лицето ми в огледалото е бяло три, три и половина-четири ход на Часовете тиктака часовник, не, не мога да вляза там не няма достатъчно светлина няма достатъчно не аааххх…

… театър нищо, но Валтер наистина виж главата фалшив ъгъл трябва да хване светлина добра запълваща светлина да хвърли малко жълт гел335…

(Пневматична играчка-жабка скача върху лист от лилия, който се разтреперва: под повърхността се спотайва ужас… скорошно пленничество… но сега той е оставил водата да го носи над главата на това, което ще го върне обратно… очите му са непроницаеми…)

… mba rara m’eroto ondyoz… mbe mu munine m’oruroto ayo u n’omuinyo336… (още по-отзад има усукана прежда или канап, огромна паяжина, изместване на животинска кожа и мускули в здравата хватка на нещо, което идва, за да води борба в най-дълбока нощ… и впечатлението също, че си бил навестен от мъртвите, след това отвратителното усещане, че те не са тъй дружелюбни както изглеждаха… той се бе събудил, плакал, настоявал за обяснение, ала никой изобщо не му бе казал нещо заслужаващо доверие. Мъртвите бяха говорили с него, бяха дошли и седнали, споделяли неговото мляко, бяха разказвали истории за предци или за духове от другата страна на велда337 — защото от тяхната страна времето и пространството нямат смисъл, там всичко е слято).

— Има социологии, които дори не сме започнали да изследваме — Едуин Трикъл, коса стърчаща във всички посоки, опитва да запали лула пълна с жалки остатъци, окапали есенни листа, парчета канап, фасове. — Например социологията на нашия кръг. Сектор Пси, ДПИ338, възрастните дами в Олтринхам, които опитват да призоват Дявола, всички ние от тази страна, нали разбираш, представляваме само половината от историята.

— По-внимателно с това „ние“ — Днес стотици неща дразнят Роджър Мексико: хи-квадрати отказващи да се групират339, изчезнали учебници, отсъствието на Джесика…

— Безсмислено е, освен ако не вземем предвид и онези, които са преминали към другата страна. Ние поддържаме връзка с тях, нали? Посредством специалисти като Евънтир и техните контрольори там. Но всички заедно образуваме единна субкултура, тъй да се каже медиумно-психическа общност.

— Лично аз не бих го казал по този начин — сухо заявява Мексико, — но да, предполагам, че някой трябва да я изследва.

— Има хора, например тези херероси, които ежедневно общуват с техните предци. Мъртвите са също толкова истински колкото живите. Как да ги разбереш, ако не подхождаш еднакво научно към групите, които стоят и от двете страни на стената на смъртта?

И все пак според Евънтир това не е социалното взаимодействие, на което се надява Трикъл. От неговата страна няма памет, няма автобиография. Налага му се да чете за това от чужди записки, да слуша грамофонни плочи. Което означава, че трябва да се доверява на другите. Това е усложнено обществено устройство. Принуден е да основава главната част от своя живот на неподкупността на хора, на които е било възложено да действат като граница и разделителна линия между него самия и онова, което се предполага, че той е. Евънтир съзнава колко близък е с намиращия се на другата страна Захза, обаче не помни, а като християнин и западноевропеец вярващ в първенството на „съзнателното аз“ и спомените му, е бил възпитан да приема всичко останало като аномалии или дреболии, и съответно е угрижен, сериозно обезпокоен…

Стенограмите представляват документи отнасящи се в еднаква степен до Петер Захза и до свързваните от него души. Те описват с подробности неговата натрапчива любов към Лени Пьоклер, съпругата на един млад инженер-химик, също активистка на ГКП340, която сновяла между 12^-ти район и сеансите на Захза. Всяко нейно вечерно посещение го докарвало почти до плач при вида на пленническата й зависимост. В зацапаните й с грим очи Петер Захса съзирал неподправена омраза към начина на живот, който тя не желаела да отхвърли: нелюбим съпруг, недостатъчно обичано дете внушаващо й неотслабващи угризения на съвестта.

Съпругът Франц бил във връзка с АОТС341, твърде неясна, за да бъде разгадана от Захса, и това издигало идеологически прегради, които нито един от двамата не разполагал с достатъчно енергия да преодолее. Тя ходела на митинги, а Франц се явявал в ракетния център Райникендорф342, като преди това изпивал чая си рано сутрин в стая претъпкана с начумерени жени, според него очакващи с нетърпение оттеглянето му: промъкнали се на разсъмване през дворовете около берлинските коптори те носели вързопи с листовки, раници пълни с книги или политически вестници…

□ □ □ □ □ □ □

Те са гладни и треперят. В студентското общежитие няма отопление, осветлението е съвсем слабо, а хлебарките са милиони. Мирише на зеле, на старо още от Втория райх343 бабино зеле, на дим от свинска мас, който с годините е стигнал до известно помирение с опитващия се да го сломи въздух, ронещите се стени изпускат миризми на продължителна болест и кратковременно обитаване. Една от стените е в жълти петна от протекла канализация на горния етаж. Лени седи на пода заедно с още четири-пет други жени, които си предават една на друга тъмен комат хляб. Във влажно гнездо притъкмено от стари вестници DieFaust Hoch344, които никой няма да чете, спи дъщеря й Илзе, диша съвсем леко, почти незабележимо. Миглите хвърлят огромни сенки върху скулите й.

Този път си бяха тръгнали окончателно. Стаята ще бъде добра за ден, най-много два… а по-нататък Лени не знае. Беше взела един куфар за двете. Разбира ли той какво означава за една жена и майка от зодия Рак да смества целия си дом в един куфар?345 Тя има съвсем малко пари, няколко марки, Франц има своите ракети-играчки за Луната. Всичко е свършено, наистина.

Както често го сънуваше, тя щеше да отиде направо при Петер Захса. Ако не я приюти, поне щеше да й помогне да намери работа. Но сега, след като наистина е скъсала с Франц… има нещо, някаква типична за неговия земен зодиакален знак войнственост, която се проявява у Петер от време на време… Напоследък тя не е особено сигурна за настроенията му. Подложен е на натиск от нива̀ според нея по-висши от обичайните и той не се справя добре…

Но дори и най-кошмарните инфантилни изблици на ярост у Петер все пак са по-приятни от най-спокойните вечери с нейния съпруг от зодия Риби, обикновено плаващ в неговите морета на фантазии, самоубийствени мисли, ракетен мистицизъм — точно такъв като Франц им е нужен346. Те знаят как да използват това. Знаят как да използват почти всеки. Какво ще стане с онези, които не могат да използват? Руди, Ваня, Ребека — ние сме представителна извадка от берлинския живот, още един шедьовър на киностудията УФА, вижте ни: символичен студент от операта „Бохеми“, символична славянка, символична еврейка: Революцията. Разбира се, няма никаква Революция, дори и в кината, никакъв германски Октомври347, не и при тази „Република“. Революцията умря — макар че Лени тогава беше само едно младо момиче, без интерес към политиката — заедно с Роза Люксембург348. Тъкмо сега най-добре е да вярваш в Революция-в-изгнание-по-местоживеене, в последователността, която оцелява сред нерадостния край на тези Ваймарски години, изчаква своя час и своята преродена (Роза) Люксембург…

АРМИЯ ОТ ЛЮБОВНИЦИ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОБЕДЕНА.349 Такива лозунги се появяват нощем по стените на „червените“ квартали. Никой не успява да проследи автора или художника и подозираш, че това е един и същи човек. Което е достатъчно, за да повярваш в народностното съзнание. Става дума не толкова за лозунги, а по-скоро за текстове, показани, за да бъдат обмисляни, тълкувани, привеждани в действие от хората…

— Точно така — сега Ваня. — Я вижте различните форми на проява на капитализма. Порнографии: порнографии на любовта, еротичната любов, християнската любов, любовта на момчето към неговото куче, порнографии на залезите, порнографии на убийствата, порнографии на заключенията, ахх тази въздишка, когато познаем кой е убиецът, всичките тези романи, филми и песни, с които ни приспиват, всички те са подходи, повече или по-малко удобни, към онова Абсолютно Облекчение. — Пауза, даваща възможност на Руди да пусне бърза кисела усмивка. — Самопредизвиканият оргазъм.

— „Абсолютният“? — Ребека изпълзява напред на голи колена, за да му предложи хляба, влажен, разтопен от съприкосновението с мократа й уста. — Два-ма души са…

— Двама души са това, което ти е било казано, че са — усмивката на Руди не е напълно самодоволна. През полето на нейното внимание, колкото и да е печално, минава фразата мъжко превъзходство… защо мъжете толкова превъзнасят тяхното мастурбиране? — Но в природата такова нещо е почти непознато. В повечето случаи изживяването е самотно. Познато ти е.

— Знам, че съществува едновременен оргазъм — е единственото, което успява да отвърне тя. Въпреки че двамата не са се любили, тя придава укорителна интонация на своите думи. Но Руди се отвръща, както правим, когато събеседникът ни току-що нескопосано е призовал към вяра, в която е невъзможно да навлезем повече.

Лени, с оглед на пропиляното време с Франц, е достатъчно наясно какво представлява самотния оргазъм. Първоначално неговата пасивност изобщо не й даваше възможност да стигне до кулминацията. После тя разбра, че е способна да си въобразява каквото пожелае и по този начин да запълва предоставената й от него свобода. Беше й по-удобно: тя можеше да мечтае за такива нежности между тях (после мечтаеше и за други мъже) — но стана по-самотно. Все пак бръчките й нямаше да се задълбочат чак толкова бързо, устата й нямаше да привикне да застива скована извън лицето, с което Лени изненадва непрекъснато себе си, замечтано детско лице, способно да я издаде на всеки, който я погледне, именно от типа на смекчена от подкожната мазнина неопределена уязвимост, караща мъжете да я охарактеризират като Зависимо Малко Момиче — бе забелязвала този поглед дори у Петер Захса, — а мечтата е същата, която тя се отправяше да търси, докато Франц стенеше затворен в своите мрачни желания за болка, мечта за нежност и светлина, за изкупление на злодейски престъпното й сърце от греховете, да не бъде принуждавана повече да бяга и да се съпротивлява, мъжът да пристига спокоен като нея и силен, улицата да се превърне в далечен спомен: тъкмо това е единствената мечта, която Лени най-малко може да си позволи тук. Тя знае каква роля трябва да изпълнява. Особено като има предвид, че Илзе я наблюдава все по-внимателно. Илзе няма да бъде използвана. Ребека продължава да спори с Ваня донякъде флиртувайки, Ваня опитва да вкара размяната на реплики в границата на интелектуалните правила, но еврейката се връща отново и отново към телесното… толкова чувствена: вътрешната страна на бедрата й точно над коленете, гладка като масло, напрежението във всичките й мускули, съсредоточеното лице, еврейският нос отвлича вниманието, подвежда, натрапчиво, езикът проблясва между дебелите устни… какво ли би било да се пъхнеш с нея в леглото? Да го направиш не просто с друга жена, а с еврейка… Тяхната животинска мургавина… настойчивите тласъци на потния задник в лицето й, черни косми около цепнатината образуват тънък тъмен полумесец около всяка кълка… извърнатото към рамото лице се усмихва с груб възторг… съвсем изненадващо наистина, по време на кратко прибежище в една светложълта стая, докато мъжете обикаляха из коридорите навън с дрогирани усмивки… „Не толкова силно. Гали ме нежно. Ще ти кажа кога да го правиш по-силно…“ Светлата кожа на Лени, невинната й физиономия, и по-тъмния оттенък на еврейката, нейната грубоватост, контрастира с деликатното телосложение и нежната кожа на Лени, тазовите кости опъват гладко паяжини надолу по слабините и около коремите, двете жени се приплъзват, сплитат, задъхват се, пъшкат… Знам, че съществува едновременен оргазъм… и Лени се пробужда сама — еврейката вече е отишла в някоя друга стая — без изобщо да е усетила момента, когато бе потънала в своя истински детски сън, плавна и мека промяна на състоянието, която с Франц просто никога не се бе случвала… С връхчетата на пръстите тя вчеса и разбухна косата си, за да покаже какво й е мнението за нощните посетители, после бавно слезе до баните, съблече се, без да обръща внимание чии очи са устремени в нея, и се плъзна във водата с телесна температура, в привичното й благоухание… И съвсем неочаквано, през крясъците и задушната влага, поради които изглежда й бе трудно да се съсредоточи, тя съзря, там горе на една от издатините, наблюдава я отгоре… Да, това беше Рихард Хирш от „Маузигщрасе“, преди толкова много години… и веднага осъзна, че лицето й никога не е изглеждало толкова уязвимо, видя го ясно в очите му…

Навсякъде около тях другите се плискаха, любеха, декламираха комични монолози, навярно бяха негови приятели — да, не е ли това Зиги, който плава по жабешки край тях, викахме му „Тролът“, ами че той не е пораснал и с един сантиметър оттогава… когато се връщахме у дома тичешком покрай канала, спъвахме се и падахме на възможно най-твърдия паваж на света, сутрин се будехме и виждахме сняг по спиците на колелата на вагоните, пара излизаща от ноздрите на стария кон…

— Лени. Лени. — Косата на Рихард е изпъната назад, златистото му тяло се привежда, за да я издърпа от замъглената вана, и я настани до себе си.

— Ти не си ли?… — Лени е смутена, не знае как да се изрази. — Някой ми каза, че не си се върнал от Франция… — Тя не отмества поглед от колената си.

— Дори френските момичета нямаше да могат ме задържат във Франция. — Рихард все още е тук: Лени чувства как той опитва да я погледне в очите: а и той говори толкова простичко, толкова е оживен, сигурен, че френските момичета трябва да са по-убедителни отколкото английските картечници… тя знае, и плаче вътрешно за неговата невинност, затова че той не може да е бил с никого там, че за него френските момичета все още са прекрасните и недостижими труженички на Любовта…

Сега в Лени нищо не личи от нейното продължително занимание, нищо. Тя е детето, което той гледаше през парковите пътеки, или срещаше крачещо бавно и уморено по улицата към дома, в златистобежовата светлина, лицето й, тогава още доста широко, сведено надолу, светлите вежди сбърчени, с раница на гърба, ръцете пъхнати в джобовете на престилката… някои от камъните в стените бяха бели като тесто… Лени може и да го бе забелязвала, когато се разминаваха, но той беше по-голям, винаги с приятели…

Сега приятелите не лудуват около тях, поутихват, държат се уважително, почти срамежливо, радват се за Рихард и Лени. „По-добре късно, отколкото никога!“ пронизително крещи Зиги с неговата интонация на подгонено джудже, и се надига на пръсти, за да налее майско вино в чашите на всички. Лени отива да й бъде изсветлена косата и направена нова прическа и Ребека я придружава. За първи път те говорят за планове, за бъдещето. Без да се докосват Рихард и Лени се бяха влюбили един в друг, както трябваше да стане още тогава. Подразбира се, че той ще я отведе със себе си…

Напоследък се появяват приятели от старата гимназия, носят екзотични храни и вина, нови наркотици, много лекота и откровеност по сексуалните въпроси. Никой не си прави труда да ходи облечен. Показват един на друг голите си тела. Никой не чувства тревога, или заплаха за размера на гърдите или пениса си… Прелестно разхлабване е обхванало всички. Лени репетира новото си име, „Лени Хирш“, дори от време на време, когато седи с Рихард на масата в кафенето сутрин: „Лени Хирш“ и той даже се усмихва, смутен, и опитва да отмести поглед, но не съумява да избегне нейните очи и накрая се обръща напълно срещу погледа й, засмива се гръмко, наистина радостно, протяга ръка и нежната му длан обгръща лицето й…

Една привечер на многообразни равнища от балкони, тераси, разпределена на различни височини публика, всички погледи устремени надолу, към общ център, групички от млади жени препасани с коланчета от зелени листа, високи иглолистни дървета, полянки, течаща вода и общонационална тържественост, Президентът насред своето запитване към Бундестага, с неговия добре познат гъгниво-хремав глас350, относно разпределянето на огромна сума за военно предназначение, внезапно спира: „О, майната му…“ Fickt es, фразата, на която бе предопределено скоро да стане безсмъртна, ечи в небето, кънти над цялата страна, Ja, fickt es!351 „Ще върна всички войници по домовете им. Ще затворим оръжейните фабрики, ще изхвърлим всички оръжия в морето. Омръзна ми тази война. Омръзна ми да се будя всяка сутрин от страх, че ще умра.“ Изведнъж става невъзможно повече да го мразиш: той е човек, смъртен като всеки друг. Ще има нови избори. Левицата ще номинира жена, чието име изобщо не обявяват, но всички подразбират, че това ще бъде Роза Люксембург. Другите кандидати ще бъдат подбрани толкова безлични или неподходящи, че никой няма да гласува за тях. Ще бъде даден шанс на Революцията. Президентът е обещал.

Невероятна радост из баните, сред приятелите. Истински възторг: събитията в един диалектичен процес са неспособни да предизвикат такъв сърдечен взрив. Всички са влюбени…

АРМИЯ ОТ ЛЮБОВНИЦИ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОБЕДЕНА.

Руди и Ваня са подхванали спор за тактиката на уличната война. Някъде капе вода. Улицата настъпва и натискът й се усеща навсякъде. Лени знае това, ненавистно й е. Невъзможно е да отдъхнеш… налага се да вярваш на непознати, които вероятно работят за полицията, ако не сега то малко по-нататък, когато улицата ще стане непоносимо опустошена за тях… Иска й се да разполага с начини да опази детето си от улицата, но изглежда вече е много късно. Франц — Франц изобщо не е бивал за по-дълго на улицата. Все някакво извинение. Обезпокоен за безопасността, имало вероятност да попадне в случаен кадър на някой фотограф от онези с кожените палта, който все се шляят из периферията на действието. Или пък ще попита: „Ами какво ще правим с Илзе? Ако стане сбиване?“ Ако стане сбиване, какво ще правим с Франц?

Тя опитваше да му обясни за нивото, което достига човек, стъпил там с двата крака, когато губи страха си, напълно, прониква в мига, напасва идеално в неговите канали, метално сиви, но меки като латекс, и ето фигурите танцуват, всяка от тях заема предварително точно определеното й в уличната хореография място, проблясването на колена под светлосивата престилка докато забраденото момиче се навежда да вдигне паве, мъжът с черното сако и кафявия пуловер без ръкави, хванат и за двете ръце от полицаи, озъбен опитва да държи изправена главата си, възрастният либерал с мръсен бежов балтон отстъпва назад, за да избегне някакъв залитащ демонстрант, оглежда се над ревера „как смеете“ или „по-внимателно, дръпнете се от мен“, очилата му запълнени с блясъка на зимното небе. Ето го моментът и предлаганите от него възможности. Въз основа на малкото усвоена от нея висша математика, тя дори бе опитала да го разтълкува на Франц: когато Δt наближава нула352, стреми се безкрайно към нея, отрязъците от време изтъняват все повече и повече, превръщат се в поредица от стаи и с приближаването на нулевата чиста светлина, стените на всяка от тях стават все по-сребристи и по-прозрачни… Но той поклащаше глава:

— Не е същото, Лени. Важното е функцията да бъде доведена до нейната граница. Δt е просто улеснение, за да бъде постигнато това.

Той умее, умееше само с няколко думи да попари всякакъв възторг. И то дори не с добре подбрани думи: правеше го инстинктивно. Когато ходеха на кино той заспиваше. Бе заспал посред „Нибелунгите“. Бе пропуснал нахлуването на хуна Атила от Изток, за да изтреби бургундите353. Франц обичаше киното, но го гледаше по този начин, със задрямвания и пробуждания.

— Ти си причинно-следствен човек — викаше тя. Как свързваше той видените от него фрагменти, когато очите му биваха отворени?

Той беше причинно-следственият човек: заяждаше се безмилостно с нейната астрология, наставляваше я в какво да вярва, а после отричаше.

— Приливи, радиосмущения, почти нищо друго. Невъзможно е промените там да създават промени тук.

— Не да създават, — опитваше тя да го коригира, — не и да предизвикват. Всичко върви заедно. Паралелно, а не последователно. Метафора. Символи и симптоми. Нанесени в различни координатни системи, не знам… — Тя не знаеше, а само опитваше да достигне някакво определено равнище.

Но той отвърна:

— Опитай по този начин да проектираш нещо, така че то да работи.

Двамата гледаха „Die Frau im Mond“354. На Франц му бе забавно, държеше се снизходително. Отбелязваше неточности в техническите детайли. Той познаваше някои от хората, правили специалните ефекти. А Лени видя във филма мечта за полет. Една от множеството възможни. Действителният полет и мечтата за полет вървят заедно. И двете са елементи от едно и също движение. Не А преди Б, а всички заедно…

Би ли могло при него да има нещо дълготрайно? Ако еврейският вълк Пфлаумбаум не бе запалил собствената си фабрика за бои до канала, Франц до края на живота им щеше да се трепе посвещавайки своя труд на невъзможния проект на евреина да разработи боя на релефни фигури, да разтваря кристал след търпелив кристал, с маниакално внимание да контролира температурите, така че при охлаждане аморфната спирала да успее, поне този път, внезапно да се промени, да се затвори на черти, точки, карета, шестолъчки — вместо това една ранна сутрин бе заварил почернелия обгорен скелет на фабриката, кутии с боя експлодирали в огромни червени и масленозелени плисъци, воня на обгорено дърво и нафта, а Пфлаумбаум кършеше ръце, ах, ах, ах, подлият му лицемер. И всичко това заради застраховката.

Известно време Франц и Лени гладуваха много, а Илзе растеше в корема й от ден на ден. Франц намираше само черна работа толкова лошо платена, че просто нямаше смисъл да ходи. Това го съсипваше. После една вечер в мочурливите покрайнини на града той ненадейно срещна стар приятел от мюнхенската политехника.

Цял ден нейният пролетарски съпруг бе обикалял из града, разлепваше афиши за някаква безгрижна кинофантазия на режисьора Макс Шлепциг, докато бременната Лени междувременно лежеше, в техния мебелиран сандък за смет в последния жилищен блок с двор, принудена да се обръща, когато болките в гърба й се усилваха. Отдавна бе притъмняло и силно застудяло, когато лепилото в кофата му свърши и всички афиши бяха разлепени — за да бъдат опикавани, късани и надрасквани със свастики. (Изглежда този филм е бил произведен за запълване на някаква квота. А може да е било печатна грешка. Но когато на датата посочена на афиша Франц отиде до киното, завари пълна тъмнина, подът на фоайето засипан с парчета мазилка, а някъде далеч в дъното на кинотеатъра ужасен трясък, като грохот от срутване на сграда, само че не се чуваха никакви гласове, никакво осветление, за да види какво става там… той извика, но разрушението продължаваше, гръмко скриптене някъде в недрата зад фасадното електрическото табло за обяви, което той едва сега забеляза, че е тъмно…) Беше се лутал, уморен до смърт, с километри на север, до Райникендорф, квартал на малки фабрики, ръждясала ламарина на покривите, бордеи, депа, настъпление на тухли към нощ и упадък, ремонтни цехове, където водата във ваните за охлаждане на изделията лежеше застояла и покрита с нечиста пяна. Светлинки разпръснати тук-там. Пустота, буренясали дворове, празни улици: квартал, където всяка нощ се троши стъкло. Сигурно вятърът го носеше по черния път, покрай стария армейски гарнизон, в който сега бе настанена местната полиция, между бараки и инструментални складове до телена ограда с врата. Тя бе отворена и Франц влезе. Долови шум, някъде отпред. Едно лято преди Световната война беше ходил с родителите си в Шафхаузен на ваканция и бяха взели електрическия трамвай до Рейнския водопад. Спуснаха се по стълба и излязоха на дървен павилион със заострен покрив и навсякъде около тях облаци, дъги, огнени пръски. И тътенът на водопада. Той се държеше за ръцете им, увиснал заедно с Мами и Папи сред облак студени капки, едва различавайки мокрото зелено петно на прилепените към периферията на водопада дървета или мъничките туристически лодки долу, които стигаха почти там, където потопът с грохот се изливаше в Рейн. Но сега, насред зимната сърцевина на Райникендорф, той беше сам и се препъваше с празни ръце в замръзналата кал прекосявайки обрасъл с брезички и върбички стар открит временен склад за амуниции, разбухнал в тъмнината до хълмове и затънал в тресавище. Някъде посред него се издигаше насип висок близо 15 метра, увенчан с бетонни казарми, а шумът иззад тях, шумът от водопад, се усилваше и извикваше спомени. Ето такива бяха завърналите се призраци, не хора, а форми на енергия, абстракции…

Тогава през една пролука в бруствера той видя мъничко сребърно яйце, изпод което излизаше равномерен, чист пламък и осветяваше фигурите на мъже в костюми, пуловери и балтони, които наблюдаваха от бункери или окопи. Това беше ракета на пробен стенд: провеждаше се статично изпитание.

Шумът начена да се променя, да прекъсва от време на време. На удивения Франц не му звучеше зловещо, а само различно. Но светлината ставаше по-ярка и наблюдаващите фигури изведнъж започнаха да приклякат зад укритията, а сега ракетата нададе пращящ рев, продължителен трясък, гласове крещяха залегни и той се просна на земята тъкмо когато сребърното яйце се разпукваше, ужасна експлозия, метал пропищя във въздуха точно където допреди миг той бе стоял прав, Франц прегърна земята с кънтящи уши, дори без да усеща студа, без да осъзнава в момента дали все още е в тялото си…

Приближиха се тичащи крака. Той вдигна поглед и видя Курт Мондауген. Цялата вечер, а може би и цялата година, вятърът ги бе сближавал. Франц бе стигнал до убеждението, че това е дело на вятъра. Повечето от юношеската пълнота вече бе заменена с мускулатура, косата оредяваше, лицето бе по-тъмно от всичко, което Франц бе наблюдавал на улицата онази зима, тъмно дори на фона на засенчените бетонни гънки и пламъците от разпръснатото ракетно гориво, но това определено беше Мондауген, седем-осем години бяха изминали, но двамата се разпознаха веднага. Бяха съквартиранти в една силно проветрива мансарда на „Либигщрасе“ в Мюнхен. (Тогава Франц бе съзрял в адреса добро знамение, тъй като един от неговите герои беше Юстус фон Либиг, герой на химията. По-нататък като потвърждение, курсът по теория на полимерите му бе преподавал професор-доктор Ласло Джамф, който бе последният в истинската приемственост, от Либиг към Август Вилхелм фон Хофман, към Хърбърт Канистър и до Ласло Джамф, пряка последователност, причина и следствие.) Пътуваха до Политехниката в раздрънкан тролей с три контактни пръта наподобяващи хилави крака на насекомо, които скърцаха по жиците над главите им: Мондауген учеше електротехника. След дипломирането бе заминал за Югозападна Африка, да работи по някакъв радиоизследователски проект. Известно време бяха кореспондирали, после прекъснаха.

Срещата на бившите съквартиранти продължи до много късно, в една бирария в Райникендорф, студентски крясъци сред пиещата работническа класа, ликуващ и претенциозен анализ на ракетното изпитание с драсканици по влажни хартиени салфетки, безразборно едновременно надприказване сред дима и шума край отрупаната с чаши маса, спорове за топлинни потоци, относителна тяга, разход на гориво…

— Изпитанието беше неуспешно. — Франц се клатушка под тяхната електрическата крушка в три или четири сутринта, с отпусната усмивка. — Беше провал, Лени, обаче те говореха само за успех! Двайсет килограма тяга и то само за няколко секунди, обаче никой не го е постигал досега. Просто невероятно е, Лени, че видях нещо, което никой не е правил досега…

Той възнамерява да я обвини, че му е създала рефлекс за отчаяние, предположи Лени. Но тя само искаше Франц да порасне, да възмъжее. Що за вандерфогелски355 романтичен идиотизъм е да обикаляш цяла нощ из някакво блато и да се обявяваш за Дружество за Космическа Навигация356?

Лени бе отраснала в Любек, в редиците заможни къщи до река Траве. Гладки дървета засадени равномерно на калдъръмената улица по протежение на брега, свеждаха дълги клони над водата. От прозореца на нейната стая тя виждаше извисените над покривите на къщите две островърхи кули на катедралата. Нейното смрадливо мизерно съществувание в Берлин бе играло ролята само на декомпресионна камера — така трябва да е. Да се измъкне от дребнавата задушаваща бидермайерщина357, а своите дългове ще изплаща в по-добри времена, след Революцията.

На шега Франц често я наричаше „Ленин“. Изобщо нямаше никакво съмнение кой е активният и кой е пасивният — но все пак Лени се бе надявала той да го надрасне. Говорила е с психиатри, знае какво представляват германските момчета в пубертета. Излежават се по гръб сред поляните и на планините, гледат небето, мастурбират и копнеят. Съдбата чака, тъмнина притаена в структурата на летния вятър. Съдбата ще те предаде, ще съкруши твоите идеали, ще те отведе в същата ненавистна дребнобужоазщина като на баща ти, който смуче лулата си по време на неделните разходки след черква, около редицата къщи край реката — ще те облече в сивата униформа на още един семеен мъж и без да гъкнеш даже, ще си прослужиш отреденото ти време, ще прелиташ от болка към дълг, от радост към работа, от ангажимент към неутралитет. Всичко това прави Съдбата с теб.

Франц я обичаше неврастенично, мазохистично, принадлежеше й, вярваше, че тя ще го отнесе на гръб, далеч, където Съдбата няма достъп. Сякаш това беше някаква тежест. Една нощ той се бе полусъбудил със заровено в подмишницата й лице, мънкайки: „Твоите крила… о, Лени, крилата ти…“ Но нейните крила могат да носят само нейното тегло и евентуално това на Илзе, известно време. Франц е непосилен товар. Нека да си търси полета на „Ракетенфлугплац“, където ходи, за да го използват военните и разните му картели. Нека да лети до мъртвата луна, ако ще…

Илзе е будна и плаче. Цял ден без храна. Все пак трябва да опитат при Петер Захса. Той сигурно ще има мляко. Ребека протяга остатъка от коравия крайшник, който бе дъвкала.

— Ще й хареса ли това?

Не се забелязва нещо много еврейско в нея. Защо половината известни й левичари са евреи?

И веднага си припомня, че Маркс е бил евреин. Расов афинитет към книгите, теорията, равинска любов към гръмогласните спорове… Тя дава крайшничето на дъщеря си, взема я в ръце.

— Ако той дойде тук, кажи му, че не си ме виждала.

Пристигат у Петер Захса по тъмно. След малко ще започне сеанс. Тя веднага се засрамва заради раздърпаното палто и памучната рокля (много къса), протрити обувки и отсъствие на бижута. Поредните еснафски рефлекси… по-скоро остатъци, надява се тя. Но повечето от жените са възрастни. Останалите са прекалено ослепително красиви. Хммм. Мъжете изглеждат по-богати от обикновено. Лени забелязва тук-там сребърни свастики. Вината на масите са от великолепните реколти от 1920-та и 1921-ва. „Шлос Фолтрад“, „Целтингер“, „Писпортер“ — явно поводът е тържествен.

Тази вечер задачата е да бъде осъществен контакт с покойния министър на външните работи Валтер Ратенау358. В гимназията Лени често беше пяла заедно с другите деца прелестния антисемитски припев от онова време:

След като го убиха, няколко седмици поред тя не пя нищо, уверена, че макар пеенето й да не бе причинило атентата, то най-малкото бе изиграло ролята на пророчество, на заклинание…

Тази вечер посланията са особени. Въпроси към бившия министър. Тече процес на деликатен подбор. Съображения за безопасност. Достъпът до салона на Петер е разрешен само на точно определени хора. Отхвърлените стоят навън, клюкарстват, оголват венци от напрежение и движат непроизволно ръце… Тази седмица големият скандал около „СИ Фарбениндустри“ е свързан с неговата многострадална дъщерна компания „Шпотбилигфилм“360, където цялото ръководство щяло да бъде сменено, защото предложили на ВКВС361 проект за разработка на нов въздушнопреносим лъч, който в радиус от десет километра можел да ослепи напълно всичко живо. Контролна комисия по предложенията в „СИ Фарбен“ навреме разгадала опита за измама. Горката „Шпотбилигфилм“. Никому от представителите на нейната колективна мисъл не дошло на ум в какво би превърнало такова оръжие пазара на бои през следващата година. Отново манталитет от типа Залезът на боговете362. Оръжието било известно под названието L-5227, а L означава „Licht“, т.е. светлина, още един комичен немски евфемизъм, тъй както „А“ в маркировката на ракетите обозначава „агрегат“, или СИ означава Interessengemeinschaft363, т.е. общност на интересите… ами случаят с натравянето с катализатор в Прага — вярно ли е, че целият персонал на Група VІБ от Центъра за Радиохимия на Умопомраченията364 бил отлетял по тревога на изток, а отравянето е сложно, със селен и телур… названията на отровите отрезвяват разговора, като споменаването на рака…

Отбраното общество, удостоено да присъства тази вечер на сеанса, включва представители на корпоративната нацистка върхушка и Лени разпознава сред тях самия господин Смарагд, изпълнителен директор на филиала на „СИ Фарбен“, откъдето известно време бяха проявявали интерес към съпруга й. Но после контактите внезапно бяха прекъснати. Щеше да бъде загадъчно и леко зловещо, като изключим това, че в онези дни за всичко можеше да бъде обвинявана икономиката…

Сред множеството очите й срещат тези на Петер.

— Напуснах го — прошепва тя, кимайки докато той се ръкува.

— Можеш да оставиш Илзе в някоя от спалните. Да поговорим по-късно, а? — Тази вечер очите му определено гледат косо, подобно на фавън. Ще приеме ли, че тя не е негова, също тъй както и не принадлежи вече на Франц.

— Да, разбира се. Какво става?

Той изсумтява, в смисъл не са ми казали. Те го използват, използвали са го, различни те, близо десет години. Но Петер изобщо не знае как точно, освен понякога съвсем случайно, доловен намек, прихванати усмивки. Изкривено и навеки замъглено огледало, усмивките на клиентите…

Защо им е притрябвал Ратенау тази вечер? Какво в действителност е прошепнал Цезар на своето протеже, докато е падал? Et tu, Brute365, официалната лъжа, общо взето е всичко, което можеш да очакваш да чуеш от тях и не обяснява абсолютно нищо. Моментът на покушението настъпва при обединяването на властта и невежеството на властта и арбитърът е Смъртта366. Когато единият говори на другия, той не отбелязва „И ти ли Бруте“ просто така, колкото да мине времето. Случващото се е една толкова ужасяваща истина, че историята — в най-добрия случай конспирация, невинаги между джентълмени, с цел измама — никога няма да я признае. Истината ще бъде потискана или в особено елегантни времена ще бъде маскирана като нещо друго. Какво ще трябва да каже Ратенау за стария начин на раздаване на правосъдие, след като моментът е отминал и той от години води своето ново съществуване от другата страна? Вероятно не е нещо кой знае колко необикновено в сравнение с онова, което може да е произнесъл в момента, когато ударът е възпламенявал неговата простосмъртна нервна система, когато Ангелът е връхлитал…

Но те ще видят и разберат. Според разправяните за него истории, Ратенау е бил пророк и архитект на картелизираната държава. От нещо, започнало като малобройно бюро във Военното министерство в Берлин, той е координирал германската икономика по време на Световната война, контролирал е доставки, квоти и цени, преодолявал и унищожавал препятствията на секретността и собствеността разделящи една фирма от друга — един корпоративен Бисмарк, пред чиято власт никоя счетоводна книга не е била достатъчно неприкосновена, никой договор не е бил достатъчно таен. Баща му, Емил Ратенау основал AEG367, германската Всеобща Електрическа Компания, но младият Валтер бил нещо повече от наследник на индустриалец, той бил философ с прозрение за следвоенната Държава. Той разглеждал водещата се война като световна революция, от която ще произлезе не Червен комунизъм нито разюздана Десница, а една рационална структура, където бизнесът ще бъде действителната законна власт — структура, напълно логично основана на онази, проектираната от него в Германия за водене на Световната война. Такава е официалната версия. Достатъчно грандиозен замисъл. Но изпълнителният директор Смарагд и колегите не са тук, за да им бъде повтаряно нещо, в което вярват дори широките народни маси. Ако човек е достатъчно параноичен, това би му изглеждало почти като сътрудничество между двете страни на стената, материя и дух. Какво знаят те, което не е известно на безвластните? Каква ужасна структура се крие зад фасадата на многообразието и предприемчивостта?

Черен хумор. Проклета салонна игра. Смарагд всъщност няма как да повярва на нещо такова, специалистът и ръководителят Смарагд. Той може само да иска тайни знаци, поличби, потвърждения на вече съществуващото, на което да се кикоти сред Херенклуб368: „Имаме дори благословията на евреина!“ Каквото и да им бъде поднесено тази вечер посредством медиума, те ще го изопачат и редактират в благословия. Което е пример за рядко срещано, необикновено презрение. Лени намира диван в едно тихо ъгълче на стая пълна с китайски драпировки и слонова кост, ляга, провесила единия крак и опитва да се отпусне. Франц навярно се е върнал от неговия ракетен полигон и премигва под лампата, докато съседката, госпожа Зилбершлаг, му връчва последната записка от Лени. Тази вечер посланията, донесени от светлините на Берлин… неонови, от нажежавани нишки, звездни… посланията се сплитат в информационна мрежа, която никой не може да избегне…

— Пътеката е свободна — глас задвижва устните и напрегнатия бял гръклян на Захса. — След известно време бивате принуден да вървите по нея, крачка по крачка. Ала тук ще имате удобен случай да видите цялата форма наведнъж, аз обаче не мога, не съм стигнал чак толкова далеч, но е позната на много хора като ясно присъствие… всъщност „форма“ не е точната дума… Ще бъда откровен с вас. Все по-трудно ми е да се поставям на ваше място. Повечето от нас мислят, че вашите проблеми, дори и тези от световно значение, са дребнави отклонения. Отправяте се на лъкатушещ и труден път, който смятате за широк и прав, за аутобан осигуряващ спокойно пътуване. Има ли смисъл да ви убеждавам, че всичко, което приемате за истинско, е илюзия? Не съм уверен дали ще ме слушате или просто ще ме пренебрегнете. Вие искате да знаете само за вашата пътека, за вашия аутобан. Добре. Бледомораво: това е включено в тенденцията. Откриването на пепелноморавия цвят или мовеина, идването на пепелноморавия цвят до вашето ниво. Слушате ли ме, господин изпълнителен директор?

— Слушам ви, господин Ратенау — отвръща Смарагд от ДИ „Фарбен“.

— Има финикийски пурпур, кървавочервено, тъмно синьо и други багрила на основата на катрана, обаче най-важен е пепелноморавия цвят. Уилям Пъркин го е открил в Англия, но той е бил обучаван от Хофман, който е бил ученик на Либиг. Има приемственост. Ако е кармическа, тя е само в много ограничен смисъл… още един англичанин, Хърбърт Ганистър и поколението обучени от него химици369… По-нататък следва откриването на „онейрина“. Питайте вашия човек Вимпе. Той е експертът по циклизираните бензилизохинилини. Проучете клиничните въздействия на медикамента. Не знам. Изглежда вие ще можете да изследвате това направление. То се приближава до линията на пепелномораво-Пъркин-Ганистър. Но аз разполагам само с молекулата, скицата… „Метонейрин“ под формата на сулфат. Не в Германия, а в Съединените Щати. Има връзка със Съединените Щати. Връзка с Русия. Защо смятате, че ние с фон Малцан прокарахме докрай Рапалския договор370? Необходимо бе да продължим на изток. Вимпе ще ви каже. V-човекът Вимпе371 беше от постоянното присъствие там. Защо мислите, че толкова много искахме от „Круп“ да им продават селскостопански машини? Това също бе част от процеса. Тогава все още не го осъзнавах толкова ясно както сега. Но знаех какво трябва да направя.

— Да вземем например каменните въглища и стоманата. Има едно място, където те се срещат. Пограничното състояние между въглищата и стоманата е катранът. Представете си въглищата, дълбоко в земята, мъртвешки черни, никаква светлина, това е самата същност на смъртта. Древна праисторическа смърт, биологически разновидности, които никога вече няма да видим. Стареят, чернеят, улягат все по-дълбоко на слоеве безкрайна нощ. На повърхността излиза стоманата, пламтяща, бляскава. Но за да бъде произведена стоманата, от първоначалните въглища трябва да бъдат извлечени по-тъмните и по-тежки катрани. Земни екскременти, прочистени за облагородяването на искрящата стомана. Пренебрегвани…

— Възприемахме го като производствен процес. Но то е нещо повече. Ние пренебрегвахме катраните. В този праисторически тор чакаха хиляди различни молекули. Това е символ на откровението. На разкритието. Това е едно от значенията на пепелноморавото или мовеина, първият нов цвят на Земята, изскочил на земната светлина от своя гроб намиращ се на километри и геологически ери надълбоко. А има и друго значение… приемствеността… Засега не мога да виждам чак толкова надалеч…

— Но това е цялата интерпретация на живота. Истинското движение не е от смъртта към някакво прераждане. То е от смъртта към преобразяването след смъртта. В най-добрия случай ще полимеризирате няколко мъртви молекули. Но полимеризацията не е възкресяване. Вашето СИ „Фарбен“ имам пред вид, господин изпълнителен директор.

— Аз бих я определил като нашето СИ — отвръща Смарагд по-хладно и по-резервирано от обичайното.

— Тука вие ще се оправяте. Ако повече ви харесва да го обозначавате като взаимодействие, нямам нищо против. Докато съм ви потребен, ще бъда тук. Не е нужно да ме слушате. Вие смятате, че предпочитате да слушате за това, което наричате „живот“: нарастващият, органичен картел. Но това е само още една илюзия. Един много умен робот. Колкото по-динамичен ви се струва, че е, толкова по-надълбоко прониква и по-мъртъв става той в действителност. Вижте комините, как се размножават и раздухват отпадъците от първоначалния отпадък над все по-голяма площ от града. Структурно те са най-силни и устойчиви на натиск. Както всички вие знаете, един комин може да издържи на всякаква експлозия, дори на ударната вълна от новите космически бомби. — Краткотраен шепот около масата съпровожда последните му думи. — Значи устойчивостта на структурите улесняващи смъртта. Смърт превърната в нова смърт. Усъвършенства своето господство, точно както заровените въглища повишават своята плътност, покриват се с нови пластове, епоха върху епоха, град върху разрушен град. Това е знакът на интерпретаторката Смърт.

— Тези знаци са действителни. А те са и предвестници на един процес, който следва същата форма и същата структура. За да го проумеете ще трябва да следвате знаците. Всякакви приказки за причина и следствие са мирска история, а светската история е отвличаща вниманието тактика. Полезна за вас, джентълмени, но за нас тук, вече не. Ако желаете истината, знам, че това е само предположение, вие трябва да се вгледате в технологията на тези факти. И дори в сърцевините на определени молекули, защото в края на краищата именно те диктуват температурите, наляганията, скоростите на изтичане, разходите, приходите, формите на кулите…

— Трябва да зададете два въпроса. Първият: каква е истинската същност на органичния синтез? И после: каква е истинската същност на контрола?

— Вие мислите, че знаете, хванали сте се здраво за вашите убеждения. Но рано или късно ще трябва да ги пуснете…

Следва продължително самовъзстановяващо се мълчание. Някои се въртят в столовете, но кутретата на седящите около масата остават сплетени.

— Господин Ратенау? Ще ми кажете ли едно нещо? — Това е Хайнц Рипенщос, неукротимият нацистки шегобиец и безделник. Присъстващите започват да се кискат, а Петер Захса вече тръгва към своята стая. — Бог наистина ли е евреин?

□ □ □ □ □ □ □

Пъм, Истърлинг, Дромонд, Ламплайтър, Спектро са звездите върху коледната елха на доктора. Блещукат в тази най-свята нощ. Всяка от тях е студено известие за безизходни положения, за слънца, които ще отказват да стоят на местата си, но ще отлитат на юг, все на юг и ще ни оставят в един безкраен север. Но Кевин Спектро е най-ярката, най-далечната от всички звезди. И множеството се тълпи в Найтсбридж372, и по радиото звучат неспирно коледни песни, и в метрото е човешко гъмжило, а Пойнтсман е съвсем сам. Но той е получил своя коледен подарък, фа ла ла, и тази година не е нужно да се задоволява с консервирана кучешка храна, приятелчета, защото Пойнтсман има своето собствено чудо и детето истинско човешко същество, вече пораснало и възмъжало, но все така носещо сега някъде в мозъчната кора на Слотроп малко от детството на самата Психология, да, чиста неподправена история, инертна, капсулирана, неподдала се на въздействието на джаз, депресия, война: тъй да се каже надживяване на част от самия д-р Джамф, сега покойник, след смъртта, след пресмятането на оная, на оная стара централна камера, разбирате нали…

Той няма кого да попита, няма с кого да сподели. Сърцето ми, чувства той, сърцето ми прелива сега от такава жизненост и надежда… Вестите от Ривиерата са прекрасни. Тук, за разнообразие, експериментите започват да вървят гладко. Използвайки неизвестно загадъчно припокриване, всеобщо разпределение на суми или някакъв амортизационен фонд, бригаден генерал Пудинг дори бе увеличил финансирането за ЛАИ373. И той също ли чувства силата и възможностите на Пойнтсман? Или просто се застрахова?

Денем Пойнтсман понякога очарован констатира, че пенисът му е в ерекция. Започва да се шегува, английски павловистки закачки, и почти всички произлизат от една злощастна случайност: латинското cortex се превежда на английски като bark („кора“), а да не говорим за известната хумористична връзка между кучетата и дърветата374 (твърде долнопробни и повечето хора в РИБИ са достатъчно благоразумни да ги избягват, но шегите са блестящи остроумия в сравнение с нестандартните закачки, като например великолепната „Какво подметнал лондончанинът-кокни на каубоя от Сан Антонио?“). По време на ежегодното коледно тържество на РИБИ, в даден момент Моди Чайлкс завежда Пойнтсман в стаичка изпълнена с беладона, марли, лабораторни стъклени пипети, фунии и миризма на хирургическа гума, където тутакси пада на червените си колене, разкопчава панталона му, докато той, объркан, о Божичко, гали косата й, несръчно я разтърсва и избутва от пристягащата я виненочервена лента; охо-о, какво е това, една истинска, загладена и румена, жарка робиня с шушкащи чорапи, минет, да, тъкмо сред тия зимно бледи болнични коридори, и далечният грамофон свири румба, до тях долитат баси, ксилофони, маримби, изпълнени с копнеж вълни от тропически струнни тонове, там всички танцуват на голия под, и черупката на старата паладинска сграда, раковина от хиляди килийки, се разхлабва, кънти, прехвърля музикални акценти по стените и напречните греди… дръзката Мод, това е невероятно, поема розовия кур на павловеца докъдето той може да влезе, брадичката й вертикално на ключиците като гълтач на саби и, отпускайки го, всеки път издава лек женствено сподавен звук, изпарения от скъпо шотландско уиски се разнасят като аромат от цветя, и ръцете й тръгват нагоре, захващат увисналото вълнено дъно на панталоните му, мачкат, разгъват, приглаждат — всичко става толкова бързо, че Пойнтсман само се олюлява, мига като пиян, чуди се дали не сънува или е открил идеалната смесителна пропорция, опитва да си я припомни, денем амфетаминов сулфат 5 мг през 6 часа, снощи преди лягане 0,2 г натриев амобарбитал375, тази сутрин подборка витаминови капсули на закуска, по 30 мл. алкохол да кажем през час за последните… колко кубически сантиметра прави това, и о Исусе Христе, празня се. Празня ли се? Да… ами добре… а Мод, милата Моди, гълта и не изпуска нито капка… спокойна усмихната, най-после отпушена, тя връща омекващохуестия ястреб в неговото студено ергенско гнездо, но остава коленичила още малко в стаичката на този момент, този продухван от течение и облят в бяла светлина момент, някаква мелодия от Ернесто Лекуона, може би „Сибоней“376, стига до тях по коридорите, дълги като морски пътища назад към зелените плитчини, хлъзгавите каменни назъбени крепостни стени и палмовите кубински вечери… викторианска поза, нейната буза е притисната в крака му, ръката му с издути вени е върху лицето й. Обаче не ги видя никой, тогава и никога след това, и в предстоящата зима, тук и там, погледите им ще се срещат и тя ще започне да почервенява като коленете си, ще го посети един-два пъти може би в неговата стаичка в лабораторията, но така или иначе това между тях никога няма да се повтори, тези внезапни тропици в притаения дъх на войната и английския декември, този момент на абсолютен покой…

Няма на кого да се довери. Мод със сигурност знае, че кроят някаква шмекерия, нали през нейните ръце минават финансите на РИБИ, нищо не й убягва. Но той не може да й каже… или най-малкото не може да й каже всичко, нито за точните условия на своята надежда, той никога, дори и на себе си… тя лежи някъде напред в тъмнината, спотайва се обратно, от ужас, от перспективата всички надежди все пак да бъдат съкрушени и той да намери единствено смъртта си, тази тъпа, куха шега, в края на този Павловски Път.

Сега и Томас Гуенхидуи долавя промяната, разклоняваща се по лицето и походката на неговия колега. Дебел, с преждевременно побеляла дядомразовска брада, приведен, разчорлен шегобиец, непрекъснато изпълнява някакви номера, опитва да приказва двояко, уелски провинциално комичен говор или диамантено несломим тон изричащ неприятни истини, по избор на слушателя. Певческият му глас е невероятен, в свободното време той се разхожда край оградените с мрежа писти в търсене на по-големи самолети, защото обича да репетира басовата партия от „Корона“377, докато въздушните крепости излитат с пълна мощ, но дори и тогава гласът му, разтърсващ костите, чист и надвикващ бомбардировачите, се чува чак до Стоук Поуджес. Веднъж една дама от Лутън-Ху, Бедфордшър, бе писала до вестник „Таймс“ да пита кой е човекът с прекрасния нисък глас изпълняващ „Корона“. Някоя си госпожа Снейд. Гуенхидуи е любител на обилната пиячка, предимно етилов спирт размесен в стила на типични за луд учен респектиращи и чудновати отвари с говежди бульон, гренадин, сироп за кашлица, предизвикващи оригване горчиви настойки от шлемник, валерианов корен, дяволска уста, венерина пантофка, всъщност каквото падне. Като представител на здравия алкохоличен стил възпят в национални легенди и балади, той е пряк потомък на уелсеца от „Хенри V“, който се щурал тук-там и подканвал хората да ядат Праза му378. Обаче тежкоподвижен пияница той определено не е. Пойнтсман никога досега не е виждал Гуенхидуи седнал или неподвижно стоящ; той непрекъснато снове напред-назад стой! спри! стоп! негодници, между дългите редове с болни или умиращи лица, и даже Пойнтсман е забелязал грубоватата любов в неговите най-незначителни жестове, задъхването и промяната на тона му. Те са негри, индийци, евреи ашкенази, и говорят на диалекти, които не можеш да чуеш на „Харли Стрийт“379: били са морени от глад, простудявани, бомбардирани, мизерно подслонявани, и лицата им дори и детските, до едно притежават някакво древно познанство с болката и житейските превратности, удивляващо Пойнтсман, повече загрижен и раздвоен относно Уест-Ендските регистри на благовъзпитаните знаци и симптоми, психически анорексии и запеци, които уелсецът едва ли би търпял. В отделенията под контрола на Гуенхидуи у някои пациенти ОМС380 са занижени до ~35, ~40. Белите линии върху рентгеновите призраци на кости се удебеляват, сивите налепи под езиците гледани през микроскопа с набръчкани черни стени, разцъфтяват в облаци Венсанистки нашественици381 с наточени противно-хищни зъбчета и търсят начин да разяждат авитаминозната тъкан, от която произхождат. Съвсем друга територия, нали.

— Не знам бе, човек, не, не знам — измъква той с бавно движение дебела ръка изпод късата бежова наметка и маха назад към болницата, докато вървят сред падащия сняг. За Пойнтсман разделението е очевидно, тук монаси и катедрала, там войници и гарнизон, ала не и за Гуенхидуи, част от когото остава назад като заложник. Улиците са пусти, Коледа е, двамата вървят тежко и бавно нагоре към дома на Гуенхидуи, докато безмълвната снежна завеса неспирно се стеле между тях и изподупчените болнични стени, които се отдалечават в каменен паралакс382 в белия сумрак. — Колко са упорити. Бедните, негрите. И евреите! Уелсците, да, уелсците също някога са били евреи, нали? Едно от изгубените еврейски колена, черно племе, което с векове е бродило по земята? о-о невероятно странстване. И най-после достигнало Уелс383.

— Уелс…

— Установили се там и станали уелсци. Ами ако всички ние сме евреи, а? всички разхвърляни като семена? и още от много, много отдавна продължаваме да излитаме от прастарата шепа. Уверен съм в това, мой човек.

— Разбира се, Гуенхидуи.

— Не сме ли всички евреи? А ти?

— Не знам. Днес не се чувствам евреин.

— С други думи, не усещаш ли, че отлиташ надалеч? — Той има предвид сам и отделен завинаги: Пойнтсман разбира какво иска да каже Гуенхидуи. И, колкото и да е изненадващо, това го трогва. Сега той усеща коледния сняг в цепнатините на ботушите си, през които хапещият студ опитва да проникне. Периферното му зрение регистрира бозавия вълнен фланг на Гуенхидуи, цветно петно, съпротива срещу този избеляващ ден. Отлита. Отлита надалеч… Гуенхидуи, милиони ледени иглички падат косо върху увитата му в наметката грамада, в този момент изчезването на неговата раса изглежда тъй неправдоподобно, че оттам, където се крие Гуенхидуи се връща познатия криволичещо пиянски бъбрив страх, Проклятието на Книгата, а тук пред него е човекът, който Пойнтсман наистина с цялата своя подла душица желае да види защитен и опазен… въпреки че е прекалено стеснителен или горд, дори само за да се усмихне на Гуенхидуи, без да му държи речи, обясняващи и заличаващи усмивката…

Посрещат ги тичащи и лаещи кучета. Пойнтсман ги следи с Професионален Поглед. Гуенхидуи тананика „Аберистуит“384. Появява се Естел, дъщерята на портиера, с едно-две треперещи деца в краката и коледна бутилка с нещо парливо, но вътрешно силно загряващо гърдите около минута след изпиването му. Коридорите вонят на пушек от въглища, пикня, карантия, снощно готвено месо със зеленчуци. Гуенхидуи отпива направо от бутилката, подхваща обичайните закачки и опипване на Естел като същевременно играе на криеница с по-малкия й син Арч, който се мушва зад широкия задник на майка си и тя опитва да го шляпне, но той е много бърз.

Гуенхидуи издиша върху газовия брояч, който изцяло е замръзнал, процепът му е стеснен и не приема монети. Ужасно време. Той го заобикаля, обсажда, ругае го, приведен като екранен любовник, полите на наметката му се разтварят и го обгръщат… Гуенхидуи сияе като слънце…

Отвъд прозорците на всекидневната се точи редица оголени тополи в армейска тоналност, канал, заснежено жп депо, а зад него дълга назъбена купчина отпадъчни въглища, все още димящи след вчерашната Фау-бомба. Падащият сняг отнася настрани, накъдря, изправя и връща на земята валма пушек.

— Това е възможно най-близкото попадение — Гуенхидуи е до печката, а във въздуха се носи киселата миризма на сярна кибритена клечка. След малко все още нащрек пред газовия котлон: — Пойнтсман, искаш ли да чуеш нещо наистина параноично?

— И ти ли също?

— Да си разглеждал картата на Лондон напоследък? Цялата тази метеоритна напаст от Фау-оръжия стоварена тук, чат ли си. Не върху Уайтхол, където би трябвало да бъдат хвърлени, а върху мен, това по моему е чисто и просто га-дост.

— Ау, какво непатриотично подмятане.

— О, много ти е притрябвало да ми вярваш. — Гуенхидуи кашля и плюе в легена. — Че защо да ми вярваш? Тежкари от „Харли Стрийт“, Бога ми!

Това е стар номер на Гуенхидуи, да дразни членуващия в Кралския хирургически колеж. Някакъв необичаен вятър или рязка температурна разлика в небето донася до тях плътното хорово бръмчене на американските бомбардировачи: белият „Гиманфа Гану“385 на Смъртта. По плетеницата от релси по-долу безшумно пълзи маневрен локомотив.

— Падат според Поасоновото разпределение — отбелязва Пойнтсман тихо, сякаш всеки може да оспори думите му.

— Несъмнено, мой човек, несъмнено. Отлично наблюдение. Но падат само върху шибания Ист Енд, нали. — Арч или някой друг беше нарисувал в кафяво, оранжево и синьо фигурата на Гуенхидуи, понесъл докторска чанта успоредно на плоската линия на хоризонта покрай зелена газостанция. Чантата е пълна с бутилки джин, Гуенхидуи се усмихва, от гнездото в брадата му се подава червеношийка, небето е синьо, а слънцето жълто. — Но ти замислял ли си се защо? Ето ти сега един параноик от лондонското Сити. Всичките тези дълги и предълги векове бивал култивиран из провинцията? като разумно същество. Актьор, фантастичен мим, Пойнтсман. Фалшифицирал всички правилни сили? Икономическите, демографските? О, отгоре на всичко и случайните, нали виждаш.

— Кво да „виждам“? Не виждам. — На фона на прозореца и осветено контражурно от белия следобед, лицето на Пойнтсман е невидимо, с изключение на проблясващ във всяко око миниатюрен ярък полумесец. Ще пропъхне ли ръка назад да опипа за райбера на прозореца? Значи вълненият уелсец е полудял, а?

— Не ги виждаш — покритата със стоманени петна човка на лебеда бълва пара в стегната брокатена плетеница, — не виждаш негрите и евреите в тяхната тъмнина. Не можеш. Не чуваш тяхната тишина. Толкова си привикнал с дърдоренето и светлината.

— Във всеки случай привикнал съм с техния лай.

— През моята болница минават само неудачници, виждаш ли. — Гледа със скована, пиянски глупава усмивка. — Какво мога да изцеря? Мога само да ги връщам обратно, отново навън? Обратно към онова? Все едно че се намираме в Европа, хвърляме ги в скотобойната после всички ги превързваме, шинираме и тъпчем с медикаменти до постигането на някакво минимално състояние, за да продължаваме с избиването им.

— Хайде, хайде, не знаеш ли, че сме във война? — И така заедно с чашата, Пойнтсман получава ужасна гримаса. В интерес на истината, той се надява с помощта на идиотски неуместности да отклони Гуенхидуи от темата за параноика от лондонското Сити. Пойнтсман би предпочел да говорят за постъпилите днес в болницата жертви на ракетния обстрел. Но това е прогонване на духове, човече, сякаш поетът връща своята песен обратно в тишината, заклина белите ездачи, и Гуенхидуи, за разлика от Пойнтсман, знае, че това е част от плана за деня, да седи в тази гадна стая и да вика в именно такава глухота: че г-н Пойнтсман ще играе именно себе си — неестествен, раздразнителен, неразбиращ…

— В някои градове богатите живеят по височините, а бедните обитават ниските места. В други, богатите населяват крайбрежието, докато бедните трябва да поминуват във вътрешността на страната. А сега в Лондон мизерността се разраства с разширяването на реката към морето. Аз питам само, защо? Заради корабите ли? Защото системата на земеползването е още от Индустриалната Ера ли? Не сме ли свидетели на древни племенни забрани, оцелели през всичките английски поколения? Не. Истинската причина е Заплахата От Изток, нали. И от Юг: от по-голямата част от Европа, определено. За хората тук бе предвидено да паднат първи. Ние сме заменими, а онези от Уест Енд и северно от реката, не са. О, не твърдя, че Заплахата има една или друга определена форма. Политическа не е. Сънищата на параноика от лондонското Сити са недостъпни за нас. Сити вероятно е сънувал някой друг, вра-жес-ки град, който плава в морето, за да нахлуе в ус-тие-то на ре-ка-та… или вълни от тъмнина… огнени вълни… Може би сънува, че отново е погълнат от огромния без-мъл-вен Конти-нент Майка? Не е моя работа какво сънува Сити… Но ако Си-ти беше нарастващ през вековете ту-мор, непрекъснато променящ се, за да съответства точно на проме-нящата се фор-ма на собствените му най-лоши по-тай-ни стра-хове? Очуканите пионки, посраменият офицер и страхливият кон, всички, които сме шкартирали и безвъзвратно изгубили, са изоставени тук, незащитени, очак-ващи. Известно беше, не го отричай, беше известно, Пойнтсман!, че някой ден фронтът в Ев-ропа трябва да се развие така? Да се измести на изток и ракетите да станат необходими, и беше известно, как и къде раке-тите няма да долетят. Питай твоя приятел Мексико? Виж на неговата карта плътностите на попаденията? Изток, изток и южно от реката, където живеят всичките хлебарки, там попаденията са най-нагъсто, приятелю.

— Прав си, Гуенхидуи — разсъдително, отпивайки от чая — това е много параноично.

— Такава е истината. — Гуенхидуи вече е извадил празничната бутилка Vat 69 и се кани да налее. — Наздраве за бебетата. — Ухилен, напълно превъртял.

— Какви бебета, Гуенхидуи?

— Ами аз със-тавям една лично моя карта, нали? Нана-сям дан-ни от родилните отделения. Родените по време на този Блиц също следват Поасоново разпределение.

— Е, тогава наздраве за тази странност. Горкичките.

По-късно, на свечеряване, изпод ламперията излизат като феи няколко много тъмни, огромни червено-кафяви хлебарки и потеглят тромаво към килера, бременните майки-хлебарки също, с миниатюрни прозрачни съпровождащи хлебарчета точещи се като придружаващи кораби, които охраняват морски конвой. Чуваш ги нощем, по време на много късните затишия между бомбардировачите, стрелбата на зенитките и падащите ракети, шумни като мишки, дъвчат хартиените чували на Гуенхидуи, след себе си оставят струйки и следи от лайна с цвета на обвивките им. Те като че ли не си падат много по меките храни, плодове, зеленчуци и подобни, предпочитат твърда леща и фасул, неща, които могат да дъвчат, хартия, пластмасови прегради, да пробиват твърди плоскости, защото са труженици на обединението. Коледни хлебарки. Били затънали дълбоко в сламата на Витлеемските ясли, залитали, препъвали се и катерели, падали просветвайки в тъмночервено сред златистата зарешетена слама, която създавала у тях впечатлението, че се простира с километри нагоре и надолу и създава годен за ядене жилищен свят, тук-там прегризвали отвори в него, за да прекъснат някой тайнствен сноп от вектори, които да запратят съседните хлебарки презглава надолу край теб, задниците вирнати и антенките увиснали, докато ти се държиш с всичките си крачета, разтърсван от непрестанните вибрации на златистите стебла. Застоял свят: температурата и влажността остават почти непроменени, дневният цикъл приглушен само до леко равномерно потрепване на светлина, светло златиста, старо злато, сенки и после обратно. Навярно до теб от невидимата далечина стига плач на дете, като вълни от енергия, почти неосезаеми, често пренебрегвани. Твоят спасител, нали…

□ □ □ □ □ □ □

Двете златни рибки в аквариумчето образуват зодиакалния знак Риби, обърнати, глава към опашка, съвсем неподвижни. Пенелопи седи и се взира в техния свят. Има потънало малко галеонче, порцеланов гмуркач във водолазен скафандър, красиви камъчета и миди, които Пенелопи и сестрите й са донесли от морето.

Леля Джесика и чичо Роджър се прегръщат и целуват навън в кухнята. В коридора Елизабет дразни Клер. Майка им е в тоалетната. Котката Сути спи на стола, буреносен черен облак поел към нещо друго, което в дадения случай точно сега прилича на котка. Коледа е, ден за подаръци. Вечерта е съвсем спокойна. Последната ракетна бомба падна преди час, някъде на юг. Клер получи кукла-негърче, Пенелопи се сдоби с пуловер, а Елизабет — рокля, която по-нататък, когато порасне, ще носи и Пенелопи.

Пантомимата, на която ги бе завел Роджър този следобед, се наричаше „Хензел и Гретел“. Клер веднага се мушна под седалките, където другите следваха тайни пътеки, и от време на време зърваше блясък на сърмени ширити или на бяла яка сред високите приветливи униформени чичовци и наметнатите с шинели облегалки на столове. На сцената в една клетка се бе свила Хензел, която би трябвало да е момче, но в действителност беше високо момиче в трико и блуза. Смешната стара Вещица беснееше и лазеше с пяна на устата по декорите. А край Пещта хубавичката Гретел изчакваше удобна възможност…

После германската ракета удари улицата до театъра. Няколко бебета се разплакаха. Бяха уплашени. Гретел, която тъкмо бе замахнала да стовари метлата върху задника на Вещицата, застина, пусна я, пристъпи в напрегнатата тишина към рампата и запя:

— А сега пейте заедно с мен — усмихна се тя и наистина накара публиката, и Роджър даже, да пее:

(Шепнешком и в стакато):

Столът на Пенелопиния баща в ъгъла до масата с лампата, е празен. Сега той е обърнат към нея. С удивителна яснота вижда метнатия на облегалката плетен шал, различава множеството сиви, бежови, черни и кафяви възли. Нещо в плетката или пред нея мърда: отначало само като пречупване на светлината, сякаш точно пред празния стол има някакъв източник на топлина.

— Не — високо прошепва тя. — Не искам да го правя. Ти не си той, не знам кой си, но ти не си моят баща. Махай се.

Ръцете и краката му са безмълвни и неподвижни. Тя гледа в него.

Аз само искам да ти погостувам.

— Ти искаш да ме обладаеш.

За обитателите на тази къща не е новост някой да бъде обладан от зъл дух. Не е ли това наистина баща й Кийт? взет, когато годините й бяха наполовина на днешните, и върнат сега, не като добре познатия й човек, а само неговата черупка, с меката месеста плужешка усмихната и любеща душа, която чувства своята тленност, изгнила или изгризана от острите като игли зъби на правителствено причинена смърт — процес, чрез който живите души се превръщат против волята си в демони, известни на главната последователност на западното магьосничество като Клипот, черупките на Мъртвите386… И често битуващото днес раздаване на правосъдие причинява това на добрите мъже и жени застанали изцяло от тази страна на гроба. В нито един от тези процеси няма дори и следа от каквото и да е достойнство или милосърдие. На майки и бащи бива създаден условен рефлекс преднамерено да търсят смъртта по определени предпочитани начини: инфаркт, шосейни катастрофи, самозаразяване с рак, участие в бойни действия на фронта, и да оставят своите деца сами в гората. Винаги ще ви казват, че бащите ви са били „взети“, но бащите просто заминават — такова е действителното положение. Бащите се защитават и прикриват един друг, това е всичко. Може би дори е по-добре това присъствие, то изстъргва стаята докрай като стъкло, вмъква се и измъква от стария стол, за предпочитане е пред един все още не умрял баща, човек, когото обичаш и се налага да гледаш какво става с…

В кухнята водата в чайника трепти и леко писука към кипене, а вятърът навън духа. Някъде, на друга улица, се плъзга и тупва плоча от покрив. Роджър е взел студените ръце на Джесика, за да ги стопли, усеща ги ледени сгънати и притиснати в гърдите си през пуловера и ризата. Обаче тя стои леко отдръпната от него и трепери. Той иска да я стопли цялата, не само нелепите крайници, иска, без каквато и да е основателна надежда. Сърцето му се тресе като кипящия чайник.

Вече бе започнало да се изяснява: колко лесно може да го изостави Джесика. Едва сега той разбира защо това е същото като тленността и защо ще плаче, когато тя го напусне. Учи се да разпознава моментите, когато всъщност я задържат, единствено мършавите му ръце, способни да устоят на 20 лицеви опори… Ако Джесика го зареже, разпределението на ракетните попадения няма да има значение. Но съвпадението на карти, момичета и ракетни удари бе прониквало безшумно в него, безшумно като лед, а целта на вече подредените в решетка Куислингови молекули387 бе да го замразят. Ако имаше някакъв начин да бъде повече време с нея… ако се бе случило, когато бяха заедно — в някой друг период би прозвучало романтично, обаче в условията на култура възхваляваща смъртта, определени положения несъмнено изглеждат по-готини и по-стилни от други — но двамата прекарват разделени твърде продължителни интервали…

Ако ракетите не я поразят, остава все още нейният лейтенант. Ненавистният Бобър/Джереми представлява Войната и олицетворява всяко твърдение на проклетата Война — че сме предназначени за примерно поведение, работа и самоограничения, които трябва да имат предимство пред любов, мечти, душа, чувства и тям подобни незначителни делнични дреболии проявяващи се в безсъдържателните часове на леност и нехайство… Грешат и то много, дяволите да ги вземат. Ненормалници! Джереми ще я отведе, като самия Ангел, в неговия мрачен обяснен с типично бобърски приказки напредък към успех в кариерата и Роджър ще бъде забравен, един остроумен маниак, за него няма да има място в рационално организирания ритуал на властта, в който ще се превърне идващия мир388. Тя ще изпълнява заповедите на мъжа си, ще бъде превърната в домашна бюрократка, в младша партньорка, и в мислите й Роджър, ако изобщо го запомни, ще остане като грешка, която, слава Богу, не е направила… О, той усеща, че започва да го обхваща пристъп на бяс — как, по дяволите, ще оцелее без нея? Тя е британската топлина, която предпазва неговите приведени рамене и сгушеното в ръцете му зимуващо врабче. Джесика е неговата най-съкровена невинност сред пролуките между клони и сено преди желанията да бъдат наречени с отделни имена като предупреждение, че може и да не се сбъднат, тя е неговата отрекла се от парфюмите гъвкава парижка дъщеря на радостта, под вечното огледало, велур до подмишниците, всичко, което е прекалено опростено за неговото изчерпване и по-достойна любов.

Вътре в мен ти блуждаеш от сън на сън. Имаш достъп до най-последното ми занемарено ъгълче и там сред отломките, ти си открила живот. Вече не съм сигурен кои от всички думи, образи, сънища или призраци са „твои“ или „мои“. Невъзможно е да бъдат разграничени. Сега ние двамата сме нови, невероятни…

Неговото саможертвено изпитание на вярата, неговото унищожение. На улицата децата пеят:

Върху полицата на камината, синът на Сути, обезпокоително дебелия сиамец Ким, се спотайва в очакване да направи единственото нещо, което го забавлява много в последно време. Освен яденето, спането или ебането, главното му натрапчиво забавление е да скача или да тупва връз майка си и да лежи върху нея, докато тя обикаля с писъци из стаята. Нанси, сестрата на Джесика, излиза от тоалетната, за да прекрати това, което се очертава като пълномащабна караница между Елизабет и Клер. Джесика отстъпва от Роджър, за да се изсекне. Звукът му е познат, като песен на птица, ип-ип-ип-ип НГУНГ-Г и кърпичката се раздува…

— О, направо супер — отбелязва тя, — мисля, че ме хваща грип.

Хваща те Войната. Заразява те, а не знам как да я отблъсна. О, Джес. Джесика. Не ме изоставяй…