Гравитационна дъга

□ □ □ □ □ □ □

Тази сутрин улиците вече кънтят, близо и далеч, от дървените подметки на цивилни крака. Високо в небето сред вятъра лешоядни чайки се плъзгат, леко, свободно, една до друга, с неподвижно разперени крила, от време на време ги свиват едва доловимо, само за да наберат височина за това сплитане и разплитане на невидими палци като провлачено бяло разбъркване на карти за игра на фараон… Вчера докато той идваше по крайбрежната улица, пейзажът на пръв поглед беше мрачен: морето в сиви оттенъци под сиви облаци, казино „Херман Гьоринг“ монотонно бяло и палмите в назъбено черно, едва-едва помръдваха… Но тази сутрин огрените от слънцето дървета отново са зелени. Далеч вляво покрай Носа391, стърчат охреножълтите разпадащи се очертания на древния акведукт, къщите и вилите обгорени до топло ръждиво, деликатни корозии обхващат напълно земните цветове, от бледо недопечено до излъскано тъмно.

Слънцето, още не много високо, ще улови някоя птица за краищата на крилата и ще превърне перата в къдрици настърган лед. Застанал на своя миниатюрен балкон Слотроп трака със зъби по множеството птици във висините, а от дъното на стаята топлината от електронагревателя едва достига отзад до краката му. Бяха го настанили нависоко в самостоятелна предна стая на бялата фасада с изглед към морето. Галопа Мъкър-Мафик и приятелят му Теди Блоут споделят стая в дъното на коридора. Слотроп напъхва обратно китки в рипсените маншети на анцуга, кръстосва ръце, наблюдава удивителното чуждестранно утро и как фантомите на диханието му проникват в него, усеща първата слънчева топлина, иска му се да запали първата цигара, и перверзно очаква денят му да започне с внезапен шум, първа ракета. Непрекъснато съзнава, че се намира в дирята на една голяма преместена на север война и че единствените експлозии тук ще бъдат от тапите на шампанско, моторите на лъскави „испано-суизи“392, и от време на време по някое друго любовно шляпване, да се надяваме… И никакъв Ландон? Никакъв Блиц? Ще може ли да свикне? Разбира се и тогава вече ще е станало време за връщане.

— Ето го, буден е. — Блоут в униформа пристъпва боязливо в стаята, захапал димяща лула, следван от Галопа в тъмносин костюм на тънко бяло райе. — На крак още с пукването на зората, несъмнено оглежда плажа за необвързани мадмоазели…

— Не можах да спя — Слотроп се прозява навътре към стаята, а зад него хвърчат осветени от слънцето птици.

— И ние също — от Галопа. — Сигурно ще минат години, докато се приспособим.

— Господи! — Тази сутрин Блоут наистина прекалява с фалшивия ентусиазъм, посочва театрално огромното легло, рухва върху него и започва да подскача енергично. — Изглежда са ги предупредили за теб, а Слотроп! Разкош! А нас шкартираха в някакво отдавна необитаемо стайче.

— Хей, какви си му ги разправял? — Слотроп шари наоколо за цигари. — Да не би да съм ви някакъв Ван Джонсън393, а?

— Само дето относно… — Галопа хвърля от балкона към него зеления пакет цигари „Крейвън“, — момичетата, разбираш нали…

— Англичаните са доста сдържани — обяснява Блоут, подскачайки на леглото за по-голяма нагледност.

— Що за откачени маниаци сте! — мърмори Слотроп и тръгва към персоналната тоалетна. — Нападнала ме е банда негодни за военна служба, ясно е… — Стои доволен, пикае, без да използва ръцете си, запалва цигара, ала нещо за Блоут го човърка. Не е ли той стар приятел на Галопа? Хвърля кибритената клечка в тоалетната, последва бързо съскане: все пак има нещо в начина, по който Блоут разговаря със Слотроп, снизходително? или може би нервно…

— Май очаквате да ви намирам момичета? — крещи той надвиквайки грохота на пуснатата вода. — Аз пък мислех, че още в минутата, когато прекосите Ламанша и стъпите на френска земя, всички вие ще се превърнете във Валентиновци394.

— Чувах за някаква предвоенна традиция в тази област — Галопа клюма жаловито на вратата, — обаче ние с Блоут сме от Новото Поколение и трябва да разчитаме на опита на янките…

При което Блоут скача от леглото и опитва да просвети Слотроп с песен:

— Е, със сигурност сте дошли на точното място — кима Слотроп, убеден. — Но не очаквайте от мен аз да го пъхам вместо вас.

— Само началния подход — казва Блоут.

— Moi — Галопа междувременно крещи от балкона. — Moi396 Галоп, разбирате ли. Галоп.

— Галоп — отвръща неясен женски хор отвън и отдолу.

— J’ai deux amis, aussi, по някакво странно съвпадение. Par un bizarre coincidence, или нещо такова, oui?397

Слотроп, който в този момент се бръсне, излиза с пенестата четка от косми на язовец в ръка, за да види какво става и се сблъсква с Блоут, хукнал да надникне през левия пагон на своя сънародник към обърнатите нагоре и окръжени от сламени ореоли на огромни широкополи панами лица на три хубави момичета, сияйните им усмивки и очи загадъчни като морето зад тях.

— Слушайте, où — пита Блоут, — où, нали разбирате, déjeuner398?

— Радвам се да ти помогна — промърморва Слотроп и мацва със сапунена пяна между плешките на Галопа.

— Елате с нас — надвикват вълните момичетата, две от тях повдигат огромна ракитена кошница, от която изпод бяла покривка стърчат леко наклонени лъскави тъмнозелени винени бутилки, а хлябове с груба на вид кора и изпускат полюшващи се тънки лентички пара от кафяви глазури и белезникави ивици на пукнатините — хайде елате, sur la plage399…

— Аз само… — Блоут вече е на вратата, — ще им правя компания, докато вие…

— Sur la plage — Галопа примигва мечтателно от слънцето и се усмихва отгоре на сбъднатите утринни желания — о, това ми прозвуча като картина. От импресионист. Или фовист. Изпълнена със светлина…

Слотроп започва да почиства от ръцете си стипчивата отвара от вещерски орех. За момент миризмата в стаята извиква спомени за съботи в Бъркшър, шишенца със сливови и кехлибарени тоници, разлюлявани от тавански вентилатор нацвъкани от мухи хартиени мухоловки, остра болка от тъпи ножици… Докато опитва с горяща цигара в устата да се изхлузи от анцуга, отворът за главата бълва дим като вулкан.

— Хей, какво ще кажеш да те изкрънкам за една…

— Ами че ти си имаш цял пакет — вика Галопа. — Господи Боже мой, това пък какво е?

— Кое какво е? — подпитва Слотроп с невинна физиономия докато се напъхва във и закопчава въпросното произведение на шивашкото изкуство.

— Поднасяш ме, разбира се. Младите дами чакат. Слотроп, облечи нещо цивилизовано като нормален човек…

— Готов съм — на път към огледалото Слотроп вчесва косата си в обичайния за него ефектен алаброс а ла Бинг Кросби.

— Не можеш да очакваш да те видят облечен в…

— Изпрати го брат ми Хоган, чак от Тихия океан — осведомява го Слотроп, — за рождения ми ден. Виж гърба? под момчетата с катамарана, вляво от цветовете хибискус, там пише СПОМЕН ОТ ХОНОЛУЛУ? Това е автентична изработка, Мъкър-Мафик, а не някаква евтина имитация.

— Мили Боже! — пъшка Галопа, последвайки го унило извън стаята, със закрити очи, за да не гледа ризата, която слабо лъщи в коридорния полумрак. — Поне я загащи и покрий с нещо. Ето, даже съм склонен да ти заема това спортно сако… — Определено голяма жертва: сакото е от шивашко ателие на „Савил Роу“, чиито пробни наистина са окичени с портрети на всичките многоуважаеми древни овце, някои благородно позиращи върху скали, други застинали в тъжно замислени крупни планове, от които е била остригана автентичната мъгливо-сребриста вълна.

— Сигурно е изтъкано от бодлива тел — е мнението на Слотроп. — Кое момиче ще иска да стои близо до нещо подобно?

— Да, обаче коя здравомислеща жена ще дръзне да се приближи на по-малко от петнайсет километра от тази отвратителна риза, а?

— Чакай! — Незнайно откъде Слотроп издърпва крещящо ярка носна кърпа на жълти, зелени, оранжеви шарки и, въпреки стенанията от ужас на Галопа, я напъхва в джоба на заетото от приятеля сако така, че да стърчат три върха. — Готово! — сияещ, — ето това се казва истински шик!

Двамата излизат на слънце. Чайки надават вопли, облеклото на Слотроп сияе със собствен блестящ живот. Галопа стиска здраво очи. Когато ги отваря, всички момичета са наобиколили Слотроп, галят ризата, погризват върховете на яката, чуруликат на френски.

— Ами да — Галопа вдига кошницата. — Точно така.

Момичетата са танцьорки. Още с пристигането на освободителите, управителят на казино „Херман Гьоринг“, някой си Сезар Флеботомо, довел целия кордебалет, въпреки че все още не бил намерил време да промени окупационното име на заведението. Там като че ли на никой не му пука за това, приятна мозайка от мидички с идеална форма, хиляди запечатани в гипс мидички, виолетови, розови и кафяви, подменят огромна част от покрива (старите керемиди все още са нахвърляни на куп до казиното), сътворен преди две години под формата на възстановителна терапия от пилотите на ескадрила „Месершмити“ в отпуск, с готически шрифт достатъчно големи, за да бъде ясно различима от въздуха, както и е била замислена от тях. Сега слънцето все още е твърде ниско, едва докосва думите и те почти се сливат с основата и затова висят унило, вече без връзка с техните създатели, болката в ръцете им, пришките, които почерняват на слънцето от възпаления и кръв, — смаляват се едва сега, когато те минават покрай чаршафи и калъфи на възглавници проснати да съхнат на извисения полегат бряг, тънички поръбени със синьо гънки, които ще се поизгладят с издигането на слънцето, шест чифта крака разбъркват отдавна неразчистваните отломки, почти обезцветен от слънцето стар игрален чип, прозрачни кости на чайки, маслиненозелен германски войнишки потник, раздран и изпоцапан с грес…

Те вървят по брега, изумителната риза на Слотроп, кърпичката на Галопа, роклите на момичетата, зелените бутилки подскачат, всички говорят едновременно, смесен език от разменени между двата пола италиански, испански, английски и френски думи, момичетата отправят коси погледи към техните кавалери и активно споделят една с друга впечатленията си. Моментът би следвало да е подходящ за малко, ха, ха, ха, ранна параноя, почти като насърчение за справяне с някакво събитие, което със сигурност ще настъпи по-късно през деня. Обаче не е. Утрото е прекалено хубаво за това. Прииждат вълнички, разбиват се като коричка на пирог в извивката на тъмния чакъл и продължават разпенени между стърчащите черни скали край Носа. Навътре в морето трептят две тесни платна, придърпвани към Антиб от слънцето и разстоянието, и лодката променя курса постепенно, крехка черупка сред ниските вълни, чието блъскане и яростно съскане край ребрата й усеща Слотроп в това утро, напомнящо за предвоенните „комети“ и „хемптъни“400 които той гледаше от брега на Кейп Код, сред земни аромати, съхнещи водорасли, миналогодишно олио, триенето на пясъка по загорялата от слънцето кожа, бодливата остра трева на дюните под босите му крака… Край брега бавно минава водно колело натоварено с войници и момичета, провесени, плацикащи се излегнати в шезлонги на зелени и бели райета на кърмата. Досами водата дечица се гонят с писъци и пресипнал кикот, безпомощно се смеят гъделичкани деца. По-нагоре на крайбрежната улица двойка възрастни седят на пейка на сини и бели черти, кремав чадър, утринна привичка, закотвени за цял ден…

Стигат до първите скали, намират там заливче отчасти уединено от останалия плаж и от извисяващото се казино.

Закуската е вино, хляб, усмивки, слънчеви лъчи, пречупени във фините решетки на косите на танцьорките, люлеят, въртят, играят неспирно, заслепителен калейдоскоп от виолетово, червеникавокафяво, оранжево, изумрудено зелено… За момент можеш да се абстрахираш от света, плътните форми се раздробяват, топла хлебна мекота очаква върховете на пръстите ти, дълга струя вино с аромат на цветя облива корена на езика ти…

— Хей, Слотроп, и онова момиче ли е твоя приятелка също? — намесва се Блоут.

Хммм? Какво става… коя, къде, какво? До него се е разположил самодоволният Блоут и сочи към скалите и близкото приливно завихряне…

— Хвърлила ти е око, старче.

Да… сигурно е излязла от морето. На това разстояние, около двайсетина метра, тя е само неясна фигура с черна вълнена рокля до колената, дълги прави крака без чорапи, скъсена качулка от светло руса коса засенчва лицето й, отделни къдрици докосват бузите. И гледа право в Слотроп, точно така. Той се усмихва, даже прави опит да махне с ръка. Тя продължава да стои, а бризът люлее ръкавите й. Той се обръща, за да извади тапата от бутилка вино и нейния пукот прозвучава като музикален орнамент, предшестващ вика на една от танцьорките. Галопа вече е почти станал на крака, Блоут се е опулил към момичето, танцьорките са застинали като на моментална снимка илюстрираща отбранителни рефлекси: изправени коси, усукани поли, разголени бедра…

’Баси майката, движи се… октопод, а? Да, с изключение на животните в някои филми, това е най-големият шибан октопод, който Слотроп изобщо е виждал и той тъкмо е излязъл от водата и почти изпълзял на една от черните скали. Ето го, поглежда злобно към непознатата, протяга се, пред очите на всички обвива едно дълго и обсипано със смукала пипало около шията й друго около талията и започва да тегли съпротивляващото се момиче обратно под водата.

Слотроп скача с бутилка в ръка, тича покрай Галопа, който прави колебливи танцови стъпки и потупва джобовете на сакото за оръжие, каквото там няма, а октоподът излиза изцяло на показ колкото повече се приближава, уха-а-а, колко е голям, егати — спира рязко нагазил с единия крак във водата и започва да удря главата на октопода с винената бутилка. Около крака му се хлъзгат агонизиращи раци-отшелници. Момичето, полузавлечено във водата, опитва да извика, но студено се гъне пипалото, стиска трахеята й, не й позволява да диша. Тя протяга ръка, с детски пухкави пръсти и стоманена мъжка опознавателна гривна на китката, докопва хавайската риза на Слотроп, стиска я здраво и кой би могъл да предположи, че сред последното видяно от нея ще бъдат щампованите с ярки комиксови цветове хула-хуп танцьорки с вулгарни физиономии, хавайски китари и сърфисти… о Господи, Господи умолявам Те, бутилката отново и отново блъска влажно по животинската плът, ала изобщо не успява да я нарани, октоподът се е втренчил тържествуващо в Слотроп, докато той, пред лицето на неминуема смърт, не може да откъсне поглед от нейната ръка, тъканта на ризата намачкана от ужас там, където нейните пръсти са я хванали, копчето едва се държи на единствен последен конец — той вижда името на гривната, надраскани сребристи букви всяка поотделно ясна обаче без никакъв смисъл за него, преди хлъзгавият сив задушаващ захват да се пристегне, мокър, по-силен от тях двамата заедно, да завладее в своите жестоки мускулни спазми нещастната ръка да я отдалечи от земята…

— Слотроп, дръж! — На десетина крачки разстояние Блоут протяга към него един голям рак.

— Какво, мамка му… — Може би ако разбие бутилката в скалата и да забие между очите на гадното копеле…

— Той е гладен и ще клъвне на рака. Не го убивай, Слотроп. Дръж, за Бога… — и ето ракът лети въртейки се във въздуха с центробежно разперени крака: обърканият Слотроп пуска бутилката миг преди ракът да шляпне в другата му длан. Добро улавяне. И през нейните пръсти и своята риза веднага усеща хранителния рефлекс.

— Добре — треперещият Слотроп размахва рака пред октопода. — Време е за кльопане, приятелче. — Раздвижва се още едно пипало и набръчканата лигавина докосва китката му. Слотроп запраща рака на няколко метра по брега и, не може да бъде, октоподът се хвърля към плячката: завлачва момичето и олюляващия се Слотроп, след това я пуска. Слотроп бързо хваща отново рака, размахва го така, че да привлече вниманието на октопода и започва да подскача и да отдалечава животното по брега, чийто клюн точи лиги, а очите му са приковани в рака.

За времето на краткото им познанство Слотроп остава с впечатлението, че този октопод не е в цветущо душевно здраве, обаче в сравнение с кого? Но както става с падащи от масата предмети, когато сме с повишена чувствителност към шума и собствената ни непохватност и не желаем те да падат, нещо като трас! ха-ха чу ли това? ето отново, ТРАС! неудържим порив на осезания прозира във всяко движение на главоногото, от което Слотроп с удоволствие се отдалечава, същевременно запращайки с все сила рака като диск в морето, а октоподът с нетърпелив плясък и бълбукане се впуска в ожесточено преследване и след миг изчезва във водата.

Крехкото момиче лежи на брега, поемайки дълбоко дъх, вече заобиколено от другите. Една от танцьорките я е прегърнала и говори, „р“^-та и носовите все така типично френски, на език, който Слотроп задълбавайки в пределите на собствената чуваемост, не може напълно да разпознае.

Галопа се усмихва и отдава леко чест.

— Отлично се представи! — аплодира Теди Блоут. — Не бих искал да съм на твоето място!

— Защо не? Нали ракът беше у теб. Абе, ти откъде го взе тоя рак?

— Намерих го — отвръща Блоут с безизразно лице. Слотроп се вторачва в този хитрец, обаче не може да улови погледа му. Какво става тук, мамицата му?

— Защо да не му дръпна малко от това вино — отбелязва Слотроп и отпива от бутилката. Несиметрични мехурчета въздух се издигат бурно нагоре в зеленото стъкло. Момичето го наблюдава. Той спира, за да поеме дъх, и се усмихва.

— Благодаря ви, лейтенант. — В гласа й не се долавя треперене, акцентът е тевтонски. Сега той вижда лицето й, нежен като на кошута нос, очите зад русите мигли блестят отровнозелени. Типични континентално европейски тънки устни. — Почти бях спряла да дишам.

— Ъ-ъ-ъ, немкиня ли сте?

— Холандка — категорично поклаща глава.

— И отдавна ли сте…

Тя отклонява взор, пресяга се и взема бутилката от ръката му. Гледа към морето, след октопода.

— Зрението им е превъзходно, нали. Това не ми бе известно. Той ме видя. Мен. А не приличам на рак.

— Според мен, не. Вие сте чудесно изглеждаща млада дама. — На заден план Блоут побутва с лакът Галопа. Традиционно презатлантическо безразсъдство. Слотроп хваща китката й, вече съвсем спокойно прочита надписа на опознавателната гривна, който гласи КАТЬЕ БОРГЕЗИУС. Ясно долавя блъскането на пулса й. Странно, не го ли познава тя от някъде другаде? На лицето й е изписана смесица от разпознаване и внезапно прозрение…

И там, на плажа заедно с непознати, гласовете започват да придобиват металически оттенъци, всяка дума остър режещ звън, а светлината, макар и по-ярка от преди, някак не успява да освети… това е всепроникващият пуритански рефлекс да търсим друг порядък отвъд видимия, известен също като параноя. Белезникави силови линии бръмчат в морския въздух… натрапват договори клетвено заявени в стаи отдавна приведени в състояние на хоризонтални проекции от бомбардировките и то не съвсем в резултат от някакъв каприз на войната. О, това не беше „неволно попаднал“ рак, приятелю, нито случайно появил се октопод или момиче, не-е-е. Самата организация и подробностите ще бъдат изяснени по-късно, но в този момент дълбоко в себе си той мигновено усеща окръжаващото го мълчаливо съучастничество срещу него.

Известно време всички остават на плажа, довършват закуската. Но истинският обикновен ден, птичките и слънцето, момичетата и виното, вече тихомълком са изоставили Слотроп. С изпразването на бутилката, Галопа постепенно се напива и отпуска все повече, става по-забавен. Забърсва не само първоначално набелязаното момиче, но също и това, което Слотроп несъмнено щеше да сваля сега, ако не се бе появил онзи октопод. Той е пратеник от невинното предоктоподно минало на Слотроп. А от друга страна Блоут седи напълно трезвен, с пригладени мустаци и уставна униформа, внимателно наблюдава Слотроп. Неговата компаньонка Гислен, дребна и стройна, с крака на манекенка от корица на списание, дълга коса причесана зад ушите и падаща ниско на гърба, върти закръглено дупе в пясъка и добавя коментари към текста на Блоут. Слотроп, които е убеден, че жените, подобно на марсианците, имат антени, с каквито мъжете не разполагат, я надзирава неотклонно. Тя го поглежда само веднъж и очите й се разтварят широко и загадъчно. Слотроп е готов да се закълне, че момичето знае нещо. На връщане към казиното с празните бутилки и кошницата, пълна с отпадъците от сутринта, той успява да поговори с нея.

— Готин пикник, nessay-pah?401

— Знаеше ли предварително за октопода? — На бузите й се появяват трапчинки. — Помислих си го, защото толкова много ми заприлича на танц, всички вие.

— Не. Честна дума изобщо нямах представа. Значи си решила, че е било „номер“ или нещо от тоя сорт?

— Малки ми Тайрън — внезапно прошепва тя, хващайки ръката му с широка фалшива усмивка за околните. Малък ли? Ами че той е два пъти колкото нея — Внимавай, много внимавай… — Това е всичко. С другата ръка Слотроп държи Катье, две немирници, пълни противоположности от двете му страни. Плажът вече е празен с изключение на петдесетина сиви чайки, които стоят неподвижно и гледат водата. Над морето се трупат раздути като херувими кълбести бели облаци, с твърда на вид повърхност, листата на палмите потрепват по цялата крайбрежна улица. Гислен изостава назад, обратно на плажа, за да изчака превземащия се Блоут. Катье стиска ръката на Слотроп и му казва точно това, което той иска да чуе сега:

— Може би все пак ни е било писано да се срещнем…

□ □ □ □ □ □ □

Гледано от морето в този час казиното е искрящо бижу на хоризонта: на отслабващата светлина контрастно очертаните палми вече се превръщат в сенки. Сгъстява се жълто-кафявата окраска на тези назъбени малки планини, морето е с цвета на меката вътрешност на черна маслина, накацали по склоновете бели вили и замъци, цели и полуразрушени, есенно зелени шарки на горички и самотни борове, всички багри се уплътняват до непроявения през целия ден в тях вечерен пейзаж. На брега палят огньове. Далечен слаб говор на английски гласове и дори от време на време песни долитат над водата до изправения на палубата д-р Поркиевич. Долу под него октоподът Григорий, вече здравата натъпкан с рачешко месо, доволно подскача из своята индивидуална клетка. Протегнатият лъч от фара на носа описва бърза дъга, а мънички рибарска лодки излизат в открито море. Гриша, приятелчето ми, номерът, който приложи, ти е последен засега… Има ли някаква надежда за подкрепа от Пойнтсман, след като Поркиевич и Неговият Изумителен Октопод бяха изиграли тяхната роля?

Той отдавна бе престанал да оспорва заповеди, бе престанал да отхвърля дори собственото си изгнание. Доказателствата свързващи го със заговора на Бухарин, за чиито подробности той изобщо нямаше представа, може по някакъв начин да са автентични — вероятно от Троцкисткия Блок са знаели за него, чували са името му, използвали са го по начини, които ще останат завинаги в тайна… завинаги в тайна: наясно е, че съществуват форми на наивност, които не могат дори да предположат какво означава това, камо ли да го приемат, както го бе приел той. Защото има вероятност все пак това да се окаже просто още един епизод от някакъв огромен патологичен сън на Сталин. На него, Поркиевич, поне му остава физиологията, тя е извън диктата на партията… а онези, чието единствено притежание е партията, за които животът се свежда изключително до партията, само за да бъдат репресирани, трябва да преминат през нещо силно наподобяващо смърт… и така и да не узнаят нищо със сигурност, да не разполагат с лабораторната прецизност… Бог му е свидетел, че вече цели двайсет години това е бил неговия собствен здрав разсъдък. Поне те никога няма да…

Не, няма да посмеят, не е имало такъв случай… освен ако не е бил потулен, такива неща в списанията изобщо не биват упоменавани, разбира се…

Ще се престраши ли Пойнтсман…

Той може. Да.

Гриша, Гриша! Сбъдна се. Връхлетя ни толкова бързо: чуждестранни градове, комедианти с омачкани шапки, канкан-танцьорки, огнени фонтани, шумен театрален оркестър… Гриша, със знамената на всички нации навити в ръцете ти… пресни раци, топли пирожки, чаши горещ чай вечер, между представленията… привикваш да забравяш Русия, да се разтушаваш със случайно попадналите ти скъпернически подправени остатъци от нея…

Ето, небето се разпъва, за да приеме една-единствена първа звезда. Но Поркиевич не си пожелава нищо. Такава е неговата линия на поведение. Не го интересуват знаците за пристигане, нито дори знаците за отпътуване… Моторът на лодката дава пълен напред, техният килватер се надига и разпенва, порозовял от слънчевия залез, за да скрие бялото казино на брега.

Днес има ток, казиното отново е включено в енергомрежата на Франция. Над главите им полилеи натаралежени от заострени ъгловидни кристали, а в градината навън лампи излъчват по-мека светлина. На влизане в залата за вечеря с Галопа и танцьорките, Слотроп спира и се опулва при вида на Катье Боргезиус. Косата й е захваната в красива тиара с изумруди, останалата част от нея е издокарана в дълга рокля от морско зелено кадифе в стил Мария Медичи. Кавалерът й е бригаден генерал с две звезди на пагоните.

— ЧНСП402 — напява Галопа и провлачва крака по килима очертавайки саркастични бизони — о, и то какви ЧНСП.

— Ти опитваш да ми отмъкнеш козичката — усмихва се Слотроп, — обаче неуспешно.

— Ясно, виждам — усмивката на Галопа замръзва. — О, не, Слотроп, моля те, не, тръгнали сме на вечеря…

— Е и? Знам, че отиваме на вечеря…

— Не, ще изпаднем в много неудобно положение, трябва да я махнеш.

— Харесва ли ти? Истинска, ръчно изрисувана! Гледай! Готини цици, а?

— Това е униформена вратовръзка на „Уормуд Скръбс“.403

В главната ресторантска зала компанията се присъединява към масовата бъркотия на влизащи и излизащи келнери, офицери и дами. Повлечен от вихъра на движението, Слотроп най-после успява да се плъзне заедно с една млада танцьорка под ръка на две току-що освободени места: за да установи с изненада, че негова съседка отляво е Катье. Той издува бузи, пуфти, присвива очи в гримаса, старателно се вчесва с пръсти, а в това време супата вече е сервирана и Слотроп пристъпва към консумацията й така, сякаш обезврежда бомба. Катье не му обръща внимание, защото, говорейки през нейния генерал, обсъжда задълбочено с някакъв полковник неговата предвоенна професия, управител на игрище за голф в Корнуол. Дупки и неудобства на почвата. Дават представа за местността и почвата. Обаче най-много му харесвало да ходи на игрището нощем, когато язовците излизали от бърлогите си да играят…

Нещо странно се случва докато сервират и отсервират рибеното блюдо. Кадифенотоплото коляно на Катье изглежда се отърква в коляното на Слотроп под масата. Аха-а-а-а, мисли Слотроп, внимавай сега: ще приложа някоя хитрина, все пак нали съм в Европа? Той надига чаша и обявява, „Балада за Галопа Мъкър-Мафик“. Гръмват аплодисменти, свенливият Галоп опитва да сдържи усмивката си. Песента е известна на всички: един от шотландците се втурва през залата към рояла. Цезар Флеботомо, засуква лъскави от брилянтина мустаци докато им придава кинжална заостреност, изтичва зад едно буре с палма, за да усили осветлението, подава глава оттам, намига и шепнешком изсъсква на своя метр д’отел. Отекват винени гаргари, прокашляния и повечето от компанията запяват

Тонът наподобява пеенето на стотина — ала най-вероятно само двама — уелсци, тенорът южняк и басът северняк, нали, тъй че всякакви разговори, поверителни или не, биват ефикасно заглушени. Точно каквото е желанието на Слотроп. Той се накланя към Катье.

— В моята стая — прошепва тя, — 306, след полунощ.

— Разбрано — Слотроп става на крака навреме, за да се присъедини отново на първия такт:

След вечерята Слотроп прави дискретен знак на Галопа да тръгват. Хванати под ръка техните компаньонки танцьорките потеглят към мраморните салони, където тоалетните кабинки са оборудвани с мрежа от месингови съобщителни тръби, високо акустични, за улеснение на разговорите между кабинките. Слотроп и Галопа се отправят към най-близкия бар.

— Слушай — Слотроп говори в чашата с уиски и сода, подхвърляйки думите към ледените кубчета, за да могат да се охлаждат както му е редът, — или ме тресе някаква психоза или тук става нещо странно, какво ще кажеш, а?

— Сериозно, тъй ли мислиш? — отвръща Галопа, който имитира непукизъм, прекъсва тананикането на „На море можеш да правиш много неща, които в града не бива“404.

— Хайде стига си ме занасял. А какво ще кажеш за онзи октопод?

— Осмоногите са често срещани по бреговете на Средиземноморието. Въпреки че обикновено не са толкова големи. Размерите му ли те тревожат? Американците не харесват ли…

— Галоп, това не беше случайност. Чу ли го онзи Блоут? „Не го убивай!“ Той бе донесъл рак, м-м-може би в онази брезентова чанта, за да примами с него оная твар. И въобще той къде е тази вечер?

— Мисля, че отишъл на брега. Там пада здраво пиене.

— Той пие ли много?

— Не.

— Виж какво, ти си му приятел…

— О, Господи, Слотроп — пъшка Галопа, — не знам. Аз съм приятел и на теб също, обаче нали разбираш, винаги трябва да се боря с някаква част от Слотроповата параноя…

— Глупости. Никаква параноя няма тук. Нещо става, и-и-и ти знаеш какво е то!

Галопа дъвчи лед, гледа втренчено покрай стъклената пръчица за разбъркване на коктейли, разкъсва на миниатюрни парченца една малка салфетка в имитация на снежна вихрушка, всевъзможни типични за посетител на бар занимания, в което явно притежава предостатъчно опит. Но в края на краищата, съвсем тихичко:

— Той получава кодирани съобщения.

— Сериозно!

— Днес следобед видях едно в неговия мешок. Само го зърнах. Не се опитвах да го разгледам по-отблизо. Все пак той е към Върховното командване на съюзническите сили, което, предполагам, е причината да ги получава.

— Не, съвсем не е така. А какво мислиш за това… — и Слотроп му разказва за уговорената в полунощ среща с Катье. За миг те като че ли се озовават отново в бюрото на ПОЧИТ, падащи ракети, чай в картонени чаши, и отново всичко е наред…

— Ще отидеш ли?

— Какво, не трябва ли? Мислиш, че тя е опасна?

— Мисля, че е възхитителна. Ако ги нямаше Ивон и Франсоаз, които не ме оставят на спокойствие, щях да се надбягвам с теб до нейната врата.

— Но?

Но часовникът над бара изцъква само веднъж, след малко повтаря, задръжното му зъбно колело отпраща минутите една по една в тяхното минало.

— Или си прихванал нещо заразно — започва Галопа, — или аз също съм под наблюдение.

Двамата се споглеждат. Слотроп помни, че ако не се брои Галопа, той е съвсем сам тук.

— Разказвай.

— Бих искал да има какво да разказвам. Той се промени, но едва ли ще мога да цитирам каквото и да е, дори най-незначително доказателство за това. Откакто… Не знам. От есента. Вече не говори за политика. Господи, как се задълбавахме… И вече не обсъжда плановете си за след демобилизацията, а преди непрекъснато говореше само за това. Мислех, че тази Блиц офанзива може да го е стреснала… но след вчерашния случай, смятам има и още нещо друго. Дяволите го взели, това ме натъжава.

— Какво е станало?

— О, ами нещо като… не е заплаха. Или поне не е сериозна. Подметнах, само на шега, че съм й много навит на твоята Катье. А Блоут изведнъж се вледени и ми казва: „На твое място щях да стоя по-далеч от нея“. Опита се да го прикрие със смях, сякаш той също й е хвърлил око. Но тук има нещо друго. Той вече ми няма доверие. Аз съм му… усещам, че съм му полезен по някакъв начин, обаче не проумявам какъв. Че ще ме търпи само докато може да ме използва. Състуденти, нали разбираш, стари връзки от университета. Не знам дали и при теб е било така в Харвард… аз например още в Оксфорд бях започнал да долавям от време на време някаква особена структура, за която никой не признаваше, че съществува. Тя се простираше далеч отвъд Търл Стрийт и Корнмаркет405 и обхващаше споразумения, доставки, разчетни сметки… изобщо нямаш представа към кого и кога или как ще се опитат да ги осребрят… но аз смятах, че всичко е безцелно и само показно, само някъде по допирателната на причината, за да бъда действително там, нали разбираш…

— И още как. В онази Америка това е първото, което ти втълпяват. А Харвард има друго предназначение. „Образованието“ е само нещо като фасада.

— Виждаш колко наивни сме ние тук.

— Някои от вас може би. Съжалявам за Блоут.

— Аз все още се надявам да е нещо друго.

— Вероятно. Обаче какво ще правим ние сега?

— О, да кажем, отивай на срещата и внимавай. Дръж ме в течение. А утре навярно и аз ще имам да ти разправям за някое и друго мое приключение, за разнообразие. И ако ти е нужно съдействие — зъбите му проблясват, лицето му леко се изчервява, — е, аз ще помагам.

— Благодаря, Галоп. — Господи, имам си британски съюзник.

Надникват Ивон и Франсоаз, канят ги навън. В зала „Химлер“ на казиното играят шмен-де-фер406 до полунощ. Слотроп завършва начисто без загуби и печалби, Галопа губи, а момичетата печелят. Никаква следа от Блоут, въпреки че цялата вечер в залата непрекъснато влизат и излизат десетки офицери, загорели и сдържани, като изобразени на ротогравюра407. И неговото момиче Гислен също го няма. Слотроп пита за нея. Ивон свива рамене:

— Дали е излязла с приятеля ти? Кой знае?

Дългата коса на Гислен, загорелите й ръце, усмихнатото й лице на шестгодишно момиченце… Ще бъде ли тя в безопасност, ако се окаже, че знае нещо?

В 11:59 Слотроп се обръща към Галопа, кима на двете момичета, прави опит да се изхили похотливо и потупва бързо и ласкаво по рамото своя приятел. Веднъж, още в подготвителното училище, точно преди да го изпрати на терена, треньорът по футбол бе тупнал по рамото юношата Слотроп по същия начин, вдъхвайки му увереност поне за петдесет секунди, докато не бе стъпкан на терена от няколко свръхагресивни играчи от отбора на „Чоут“408, всеки от тях с инстинктите и масата на освирепял носорог-убиец.

— Късмет — пожелава му напълно сериозно Галопа, а ръката му вече се протяга към обвитото в тюл изкусително дупе на Ивон. Минути на съмнение, да, да… Слотроп изкачва застланото с червен килим стълбище (Добре Дошъл Господин Слотроп Добре Дошъл В Нашата Структура Надяваме Се, Че Ще Прекарате Приятно Тук), безмълвните стълбищни площадки населени с парализирани в процеса на гонитба вечнозелени малахитени нимфи и сатири, нагоре към единствената облещена немигваща електрическа крушка на последния етаж…

Той спира пред нейната врата само за момент, колкото да приглади косата си. Сега тя е с бяла мантия цялата в пайети, с подплънки на рамената, назъбени щраусови пера около шията и на маншетите. Тиарата я няма: на електрическата светлина косата й е като пряспа току-що навалял сняг. Но вътре гори ароматизирана свещ и лунна светлина залива целия апартамент. Катье налива бренди в стари тумбести кристални чаши и когато той посяга да вземе своята, пръстите им се докосват.

— Не знаех, че толкова си падаш по онзи любител на голфа! — Слотроп е изискан и романтичен.

— Той беше любезен и аз бях любезна с него — едното й око като че е присвито, челото й е набръчкано. Слотроп се пита дали не е отворен копчелъкът му.

— И не ми обръщаше никакво внимание. Защо? — Много хитро го даваш, Слотроп, но тя просто изчезва още преди въпроса и подир миг се появява в друга част на стаята…

— Пренебрегвам ли те? — Тя стои до прозореца, морето долу и зад нея, среднощното море, от такова разстояние отделните вълнови потоци са непроследими, всички те обединени в окачената неподвижност на един стар морски пейзаж съзрян в отсрещния край на безлюдната галерия, където чакаш в сянката, забравил защо си там, уплашен от излъчваната от все същия нащърбен сребрист резен интензивна лунна светлина, която се плъзга по морето тази вечер…

— Не знам. Но много флиртуваш.

— Може би така и трябва да правя.

— Като „Може би ни е било писано да се срещнем“?

— О, ти ме смяташ за нещо повече от това, което съм — приплъзва се към кушетката и сяда с подвит под нея крак.

— Знам. Ти си най-обикновена холандска доячка или нещо такова. Пълен шкаф с колосани престилки и-и-и дървени обувки, нали?

— Иди да видиш. — Аромати на подправки от свещта се разпростират като нерви из цялата стая.

— Добре, ще отида! — Той отваря нейния гардероб и в отразената лунна светлина вижда претъпкан лабиринт от атлас, тафта, тънък лен и коприна, тъмни кожени яки и украшения, копчета, колани, шнурове и панделки, меки объркващи женски плетеници от тръби и фунии разпрострени вероятно с километри, в които само за половин минута може да се изгуби… мъжделеят дантели, примигват капси, крепов шал докосва лицето му… Аха-а! я чакай, оперативно-тактическата миризма тук е на карбон тет409, мой човек, и по-голямата част от съдържанието на този гардероб е театрален реквизит. — М-м-м-да-а. Много стилно, много шик.

— Ако това е комплимент, благодаря.

Нека те да ми благодарят, скъпа.

— Американизъм е.

— Ти си първият американец, с когото се запознавам.

— Х-м-м. Значи избягала си през Арнхайм410, така ли?

— Охо, схватлив си — тонът й го предупреждава да не навлиза в темата. Слотроп въздиша и прокарва пръст по ръба на чашата. В тъмната стая с парализираното и безмълвно море зад гърба си, той опитва да запее:

Тя е наясно какво се очаква от нея и кротува с безразлична физиономия докато Слотроп довършва песента, и настроените в една октава меко звучащи дървени духови инструменти отекват за протяжен момент във въздуха, после протяга ръка, отпуска се вяло срещу него докато той се накланя бавно към устата й с приплъзване на пера, набръчкване на ръкави, голите й ръце с подчертана от лунната светлина финозърнеста кожа запълзяват нагоре, обхващат гърба му, лепкавият й език кръжи нервно като нощна пеперуда, дланите му стържат по пайети… и ето тя притиска плътно гърди в него, а ръцете и китките й се извиват нагоре и назад, за да намерят ципа и да го издърпат с приглушено жужене надолу по продължение на гръбнака…

Кожата на Катье е по-бяла от бялата рокля, от която се въздига. Родена отново… през прозореца той почти може да види мястото, където октоподът бе изпълзял от скалите. Тя пристъпва на пръсти като балерина, с дълги леко извити бедра, Слотроп разкопчава колан, копчета, развързва връзки на обувки подскачайки на един крак, уха-а уха-а, но лунното сияние само изсветлява още повече гърба й, а тя все още има тъмна страна, нейната коремна страна отпред, нейното лице, което той вече не може да вижда, ужасяваща звероподобна промяна настъпва по муцуната и долната челюст, черните зеници се разширяват и изпълват цялото очно пространство докато бялото изчезва съвсем и остава само червеното животинско отражение, когато проникващата светлина бие в тях не се знае кога светлината… Тя потъва в дълбокото легло, придърпва го до себе си, в пух, атлаз, бродирани ангели и цветя, обръща се веднага, за да поеме неговата ерекция в своя разтворен камертон, в единна вибрация, към която нощта е вече настроена… докато се ебат тялото й се разтърсва и пулсира на километри под него в кремаво и мастилено синьо, всички тонове приглушени, очите присвити до полумесеци зад златистите мигли, дълги черни кехлибарени осемстенни обици подскачат беззвучно и удрят бузите й, черна смес от дъжд и сняг, лицето му над нейното е безучастно, погълнато от старателно прилаганите техническите похвати — в нейна чест ли? или е свързано с това нейно сливане със Слотроп, за което са й дали указания — тя ще го разпали, няма да допусне да бъде яхната от някаква пластмасова черупка… дишането й става по-хрипливо, сякаш прекосява някакъв праг и преминава в отчетлив звук… предполагайки, че Катье вероятно скоро ще се изпразни, той заравя ръка в косата й, опитва да задържи главата й неподвижна, за него е необходимо да види лицето й: ненадейно това приема характера на съвсем истинска и ожесточена схватка — тя не желае да предаде своето лице — и внезапно Катье наистина започва да се празни, а заедно с нея и Слотроп.

Неизвестно защо сега тя, за която смехът е нещо непознато, се превръща в повърхността на изскачащ от глъбините балон от смях. Малко по-късно, вече заспиваща, тя ще прошепне още „Смея се“ и отново ще се засмее.

Не него ще му се иска да отбележи „О, значи Те ви разрешават“, но в действителност може би Те не позволяват. Обаче тази Катье, на която той говори, е вече унесена в сън и скоро се затварят и неговите очи.

Като ракета, чиито дистанционно управлявани клапани се отварят и затварят в предварително зададени моменти, на определено ниво от повторното му навлизане в сън, Слотроп спира да диша през носа и започва да диша през устата. Скоро това преминава в хъркане, за което е известно, че е разтърсвало двойни прозорци, разлюлявало жалузи, разклащало полилеи с неистово дрънчене, да-а точно така… Още при първото прохъркване Катье се събужда и удря с възглавница Слотроп по главата.

— Престани!

— Х-м-м-м.

— Аз имам лек сън. Захъркаш ли пак, ще те удрям — размахва тя възглавницата.

И съвсем не се шегува. Последователността от хъркане, удар с възглавницата, пробуждане, изхъмкване и заспиване отново продължава неспирно чак до сутринта.

— Добре де — измърморва най-после той. — Стига вече.

— Ти дишаш през устата! — крещи тя.

Слотроп грабва своята възглавница и замахва към нея. Тя прикляка, претъркулва се, пада на пода, финтира с нейната възглавница, отстъпва към скрина, където е пиячката. Слотроп няма представа какво е замислила, докато тя не захвърля възглавницата и грабва сифона със сода.

Какво, сифон със сода? Това пък що за идиотщина е? Какъв друг интересен реквизит им е хрумнало на Тях да подготвят и какви други американски рефлекси издирват Те? Къде са тортите с бананов крем, а?

Той разклаща две възглавници и я наблюдава.

— Още една крачка и… — киска се тя.

Слотроп се хвърля и я блъска в задника, при което тя, естествено, го удря със сифона. Възглавницата експлодира в едно мраморно бедро, лунната светлина в стаята се задъхва от пух и пера, а скоро и с мъгла от пулверизираните струи сода. Слотроп опитва да хване сифона. Хлъзгавото момиче се измъква и кляка зад един стол. Слотроп задига от скрина гарафата с бренди, отпушва я и двукратно запраща звездообразно оформени прозрачни кехлибарени пръски през цялата стая, видими на лунната светлина и извън нея, които я плисват около шията, между черните зърна на гърдите и надолу по хълбоците.

— Ах, копеле! — отново го удря тя със сифона.

Докато двамата се гонят из спалнята бавно падащите пера полепват по кожите им, нейното нашарено тяло все отстъпва, на тази светлина то често, дори отблизо, остава невидимо. Слотроп непрекъснато се препъва в мебелите.

— Само да те докопам!

В този момент тя отваря вратата към хола, скача вътре и я затваря, така че тичащият Слотроп се блъска в нея, отскача, изругава мамка му, отваря вратата и установява, че Катье размахва пред него голяма червена жакардова покривка за маса.

— Какво е това? — пита Слотроп.

— Магия! — вика тя и хвърля покривката върху него, отчетливо нагънатите дипли се разпростират мигновено във въздуха като червени кристални разломи. — Гледай внимателно и ще видиш как един американски лейтенант изчезва в ръцете ми.

— Я стига с тези номера — Слотроп се бъхти, размахва отчаяно ръце и крака, опитва да се измъкне навън. — Как да гледам внимателно, когато съм тук вътре. — Той не може да намери никаква пролука и го обхваща лека паника.

— Точно това е идеята — внезапно тя се озовава вътре до него, устните й върху зърната на гърдите му, ръцете й пърхат в косата на тила му, придърпват го бавно към пухкавия килим. — Ах, синигерчето ми!

— Хей, къде си го виждала това? Помниш ли когато той ляга с-с-с оная коза?411

— О, не питай… — Този път ебането е бързешком, спонтанно, незлобливо и добре съгласувано, и двамата са леко сънливи, покрити с лепкави пера… след изпразването лежат притиснати един в друг, прекалено втечнени, за да се движат, м-м-м, дамаска и ресни, толкова е уютно и червено тук, съвсем като в утроба… Слотроп, свит, обгърнал краката й в своите, с кур настанен спокойно в топлата гънка между бузите на нейния задник, опитва най-добросъвестно да диша през носа, и двамата заспиват.

Чуруликане на птици, шум от течаща вода на горния етаж и отразеното от морето утринно слънце, проникнало през листата на палмата отвън пред прозореца и почервеняло след преминаването през покривката за маса, разсънват Слотроп. За минута той остава да лежи докато се разбуди напълно, без махмурлук, все още като външен свидетел на собственото си участие в някакъв плодотворен кръговрат от завръщания и отпътувания. Жизнена и топла, Катье лежи с тяло леко огънато в S притиснато в неговото S и започва да се размърдва.

От съседната стая долита безпогрешно ясното потракване на катарамата на войнишки колан.

— Някой май краде панталоните ми — съобразявайки моментално отбелязва той. По килима край главата му топуркат стъпала и се чува подрънкването на монетите в джоба на панталона му. — Крадец! — изкрещява Слотроп, а Катье се пробужда и извръща към него да го прегърне. Сега той успява да открие подгъва на ръба, който снощи не бе смогнал да намери, измъква се изпод покривката тъкмо навреме, за да види как едно голямо стъпало в двуцветна обувка, тъмнокафяво и лилавосиньо, изчезва през вратата. Втурва се в спалнята и установява, че всичко, с което е бил облечен снощи, включително обувките и гащите му, вече го няма. — Дрехите ми! — тича обратно край появяващата се изпод дамаската Катье и тя опитва да го хване за крака. Слотроп разтваря вратата, изскача в коридора, осъзнава, че е съвсем гол, зърва количка с бельо за пране, грабва един лилав атлазен чаршаф и се увива в него като с тога. Откъм стълбището прозвучава кикот и топуркане на каучукови подметки. — Аха-а! — вика той и хуква по коридора. Лъскавият гладък чаршаф отказва да стои обвит около тялото му, развява се, плющи, заплита се в краката му, свлича се под стъпалата му. Нагоре по стълбата през две стъпала, само за да попадне в друг коридор, също празен. Къде са всички?

В далечината иззад ъгъла се подава мъничка глава, щръква мъничка ръка и показва на Слотроп мъничък среден пръст. След миг долита ехиден смях и той спринтира натам. При стълбището чува стъпки надолу. Голямото Лилаво Хвърчило препуска с ругатни три етажа надолу излиза през една врата на малка тераса, тъкмо навреме, за да види как някой се прехвърля през каменния парапет и изчезва сред горната половина на растящо някъде отдолу дебело дърво.

— Приклещих те най-после на това дърво! — вика Слотроп.

Първо трябва да скочи на дървото, после може лесно да се катери по него като по стълба. Попаднал в короната, сред задушливата листосветлина, Слотроп разполага с ограничена видимост само до няколко клона наоколо. Обаче дървото се клати и той предполага, че крадецът е там някъде. Усърдно продължава да се катери, а чаршафът се закача и разпаря, иглички бодат кожата му, кората го дращи. Заболяват го стъпалата. Скоро се задъхва. Постепенно конусът зелена светлина се стеснява, става по-ярък. Близо до горния край Слотроп забелязва, че стволът е прорязан наполовина от трион или подобен инструмент, ала не спира да помисли какво може да означава това, докато не стига до самия връх и там прегръща здраво клатещото се стъбло, любува се на прекрасната гледка към пристанището и морския нос, синьото море, белите зайчета на вълничките, надигащата се откъм хоризонта буря, отминаващите в далечината човешки темета. Брей. По-надолу по стъблото прозвучава пращене от започнало да се троши дърво и от своето крехко гнездо той усеща вибрациите.

— А-а-а, ехей…

Гаден подлец. Катерил се е надолу по дървото, а не нагоре! Сега стои там долу и гледа! Те са знаели, че Слотроп ще избере посоката нагоре, а не надолу — точно така, разчитали са именно на този проклет американски рефлекс, лошите, когато ги гонят, винаги лазят нагоре — а защо нагоре? и са прерязали почти докрай стъблото, и-и-и-и сега…

Те? Те?

— Е — въздъхва Слотроп, — по-добре ще е да… — Почти в същата секунда върхът на дървото се разцепва напълно и с рязко скърцане и свистене, вихрушка тъмни клони и иглички понася надолу сякаш раздробения на хиляди падащи остри частици Слотроп, който отскача от клон на клон и опитва да задържи лилавия чаршаф над главата си като парашут. У-ф-ф. Н-н-х-х. По средата на сгромолясването към земята, почти на нивото на терасата, той случайно поглежда надолу и вижда там множество униформени старши офицери и пухкави дами в бели батистени рокли и окичени с цветя шапки. Те играят крокет. Съдейки по всичко Слотроп ще се приземи някъде сред тях. Той затваря очи и опитва да си представи тропически остров, обезопасена стая, където такова нещо не би могло да се случи. Отваря ги миг преди се блъсне в земята. В тишината, преди още да успее да констатира някаква болка, прокънтява силно тракане от удар на дърво по дърво. Ярко жълта раирана топка се изтърколва с подскоци на около сантиметър от носа на Слотроп и изчезва, последвана секунда по-късно от гръмки поздравления, възторжени дами, звуци от идващи към него стъпки. Изглежда той, у-у-х-х, малко е понавехнал гърба си, обаче не изпитва особено желание да се размърда. След малко небето бива закрито от лицата на някакъв генерал и Теди Блоут, с любопитство втренчени в него.

— Слотроп — установява Блоут, — и е увит в лилав чаршаф.

— Какво е това, младежо, костюмирано театрално представление, а? — пита генералът, до когото застават две дами, с усмивки отправени към Слотроп или някъде през него.

— На кого говорите, генерале?

— На този нахалник с тогата, който лежи между мен и следващата вратичка — отвръща генералът.

— Ах, колко необичайно, Роуина — обръща се към своята придружителка. — Да виждаш тук някакъв „нахалник с тога“?

— Божичко, не, Джуъл — отвръща игривата Роуина. — Мисля, че генералът е подпийнал. — Дамите започват да се кискат.

— Ако генералът е вземал всички свои решения в такова състояние — задъхва се Джуъл, — лондонският Странд ще бъде затрупан с кисело зеле! — Двете пищят от смях, много високо и неприятно дълго.

— И вместо… вместо Джуъл, — двете лица вече са придобили цвета на удушена роза, — името ти ще бъде Брун хил да!412 — Те се притискат отчаяно една в друга, като на живот и смърт. Слотроп гледа кръвнишки този спектакъл, допълнен вече с още няколко десетки статисти.

— Ами-и-и, някой ми задигна всичките дрехи и тъкмо бях тръгнал да се оплача на администрацията…

— Но вместо това реши да се загърнеш в лилав чаршаф и да се катериш по дървото — кима генералът. — Е, бих казал, че ще можем да ти намерим някоя дрешка. Блоут, вие двамата с този човек сте почти на един ръст, нали?

— О — крокетен чук преметнат през рамо, поза като за рекламна снимка на „Килгор“ или „Къртис“, престорено любезна усмивка към Слотроп, — имам някъде една излишна униформа. Хайде, Слотроп. Добре си, нали? Нямаш нищо строшено, нали?

— Ням-м-м-мам — увит в неговия одрипавял чаршаф и подпомаган да стъпи на крака от загрижени крокетьори, Слотроп излиза от тревната площ куцукайки след Блоут и влиза в казиното. Първо се отбиват в стаята на Слотроп. Заварват я идеално почистена, напълно опразнена, готова за нови гости.

— Хей! — Слотроп издърпва празни чекмеджета, празни като барабани: всички негови дрехи са изчезнали, включително и хавайската му риза. Какво става, по дяволите. Пъшкайки той претършува бюрото. Празно. Шкафовете празни. Отпусните документи, личната карта, всичко е взето. Гръбните му мускули пулсират от болка. — Какво е това, мамка му? — Отива до вратата да провери отново номера на стаята, сега вече всичко е проформа. Той знае. Най-много се тревожи за ризата от Хоган.

— Първо облечи нещо прилично — тонът на Блоут е преизпълнен с погнуса типична за директор на училище. В стаята нахлуват двама подофицери помъкнали куфари. Спират ухилени пред Слотроп.

— Хей, приятел, нещо си объркал фронтовете — вика единият.

— Стига бе. Прояви малко уважение — смее се другият. — Това е Лорънс Арабски!

— Мамицата му — ругае Слотроп. Не може дори ръката си да вдигне, камо ли да я размаха. Двамата отиват в стаята на Блоут, където окомплектоват една униформа. — Слушай, къде е Мъкър-Мафик тази сутрин? — хрумва му на Слотроп да попита.

— Нямам представа, наистина. Сигурно е излязъл с неговото момиче, или момичета. А ти къде си бил?

Но Слотроп вече се оглежда, усилващ се анален страх го обхваща със закъснение, по врата и лицето му избиват капчици пот и потичат като ручейчета. Опитва да намери в тази стая, която Галопа споделя с Блоут, някаква следа от своя приятел. Мъхесто сако, тъмно син костюм на райета, каквото и да е… Нищо.

— Галопа да не се е преместил, а?

— Може да се е нанесъл при Франсоаз или при онази, как й беше името. Дори може да се е върнал в Лондон по-рано, аз не съм бюро за търсене на изчезнали хора.

— Ти си негов приятел… — С нагло свиване на рамената Блоут поглежда Слотроп в очите, за първи път откакто се познават. — Какво, не си ли му приятел? А какъв си тогава?

Отговорът е във втренчения поглед на Блоут, замъглената стая вече става осмислена, в нея няма нищо ваканционно, само униформи шити на „Севил Роу“ по поръчка413, сребърни четки за коса и бръснач, подредени под прави ъгли, блестящ шип на осмоъгълна поставка, на който е надупчено снопче, около сантиметър и половина дебело, старателно подравнени пелюрени листа в пастелни тонове… значи филиал на Военното министерство на Ривиерата. Слотроп отмества поглед настрана.

— Ще отида да го потърся — смотолевя той, отстъпвайки през вратата, а униформата му стяга много на кръста и се издува като балон около задника му. Трябва да се примириш, приятел, още дълго време ще бъде така…

Започва от бара, където разговаряха снощи. Той е празен с изключение на един полковник с огромни засукани мустаци и фуражка, който седи вдървено и надуто пред нещо голямо, газирано и съскащо, мътно и гарнирано с бяла хризантема.

— В Сандхърст не са ли те учили да отдаваш чест? — крещи офицерът. — Това смотано ПЗКО414 сигурно е пълно с нацисти. — След мигновено колебание Слотроп козирува. Никакъв барман наоколо. Не помни какво е… — Е?

— Всъщност, аз съм а-а-а-американец, а униформата я взех назаем само и, ами-и, търсех един лейтенант, по-точно лейтенант Мъкър-Мафик…

— Ти си какво? — реве полковникът, и междувременно къса със зъби листенца от хризантемата. — Що за нацистка тъпотия е това, а?

— Ами-и, благодаря ви — Слотроп напуска бара заднешком, козирувайки отново.

— Просто невероятно! — следва го ехото по коридорите към игрална зала „Химлер“. — Нацист!

Тук са кънтящите простори от червен махагон, зелено сукно, висящи халки от тъмнокафяво кадифе, напуснати по време на обедното затишие. На масите лежат ветрилообразно аранжирани дългоръки лопатки за събиране на пари. Сребърни звънчета с абаносови дръжки са обърнати с отворите надолу върху червено-кафявия фурнир. Около масите акуратно са подредени празни кресла в стил Ампир. Обаче някои са по-високи от другите. Това вече определено не са повърхностни и видими признаци за игра на случайността. Тук е налице друго начинание, по-истинско от онова и не толкова състрадателно и систематично укривано от хора като Слотроп. Кой седи на по-високите столове? Имат ли Те имена? Какво лежи на Техните гладки сукнени повърхности?

Жълто-розова светлина се процежда отгоре. Фрески красят цялата огромна зала: закръглени богове и богини, лебеди и пастирки в пастелни цветове, покрита с влага зеленина, развяващи се шарфове… Навсякъде спираловидни позлатени гирлянди, висят от корнизи, полилеи, колони, рамки на прозорци… Под покривните прозорци лъскаво светлее изподраскан паркет… От тавана са провесени дълги вериги с куки на края стигащи на около метър и половина от масите. Какво окачват на тези куки?

За минута натъкменият в английската униформа Слотроп остава насаме с характерните белези на един порядък, чието присъствие между незначителните остатъци от пробуждането съвсем наскоро бе започнал да подозира.

Тук сред кафявите сенки и яркокремавата светлина за един кратък момент може да е започнала да се оформя някаква златиста смътно кореноподобна или човекоподобна фигура415. Скоро и с твърде неприятно усещане той ще осъзнае, че в действителност всичко в тази зала има съвсем различно предназначение. И за Тях представлява нещо, които никога не е означавало за нас. Никога. Два типа битие, на вид еднакви… но, но…

Защо тук? Защо трябва пъстроцветните краища на това, което почти го е затрупало да се вълнуват най-интензивно тук в тази щедро закодирана зала? Кажете защо пристъпването тук трябва да бъде почти като навлизане в самото Запретено — ето ги същите дълги помещения, зали на стар паралич и злокобна спиртоварна, на кондензати и утайки от забравени разложения, които не смееш да помиришеш, стаи пълни с прави сивопернати статуи с разперени крила, неясни лица в праха — стаи изпълнени с прах, която замъглява формите на обитателите около ъглите и още по-надълбоко, ще се напластява върху черните им официални ревери, ще омекоти до захарна пудра белите им лица, белите нагръдници на ризите им, бижута и рокли, бели ръце движещи се с почти недоловима за окото бързина… за каква игра раздават Те карти? Какви хипнотизаторски движения на ръцете са това, тъй замъглени, толкова стари и съвършени?

— Майната му — прошепва Слотроп. Единственото познато му заклинание и общо взето универсално за всякакви случаи при това. Хилядите миниатюрни рококо повърхности разсейват шепота му. Може пък да се промъкне тук през нощта — не, не през нощта, а някога по друго време, с кофа и четка — и да напише МАЙНАТА ВИ в балончето излизащо от устата на една от онези мънички розови пастирки там…

Той се оттегля заднешком към вратата, сякаш половината, неговата коремна половина, е поразена от величествено сияние: отстъпва, но с лице към страховитото и същевременно желано Присъствие.

Навън Слотроп тръгва към кея, сред търсачи на забавления, пикиращи бели птици и непрестанно пръскащи от небето лайна на чайки. Както си вървя решително и дръзко през Булонския лес…416 И по рефлекс отдава чест на всеки срещнат униформен, не му трябват неприятности, опитва се да бъде невидим… и всеки път отпуска ръка още по-нелепо от преди. От морето стремително се носят облаци. И тук ни следа от Галопа.

Призраци на рибари, стъклодухачи, търговци на кожи, проповедници-ренегати, планински патриарси и долинни политикани отстъпват лавинообразно от Слотроп, чак до 1630 година, когато губернаторът Уинтроп пристига в Америка с „Арбела“, флагмански кораб на една голяма пуританска флотилия, на който първият американски Слотроп бил помощник-готвач или нещо подобно — ето, „Арбела“ и цялата й флотилия се връщат в разгънат строй, вятърът ги засмуква отново на изток, изпитите с хлътнали бузи и кривогледи от напрежението Божии създания наведени през пределите на неизвестността към дълбоките черни падини и благоволението на зъби, твърде различни от млечните кътници на херувими, докато старите кораби се отдалечават от Бостънското пристанище и продължават обратно през Атлантика, чиито течения и големи вълни прииждат надигат се и отпускат наопаки… изкупление за всеки помощник-готвач имал някога късмета при изненадващите резки наклони на палубата да се хързулва и пада, когато яхнията за нощната вахта се засмуква от само себе си от настилката и от възмутените обувки на по-избраните, плъзга се като фонтан назад в калайдисания котел, а помощник-готвачът става олюлявайки се, и бълвочът, на който се е подхлъзнал, руква обратно в повърналата го уста…417 Фокус мокус препаратус! Тайрън Слотроп отново е англичанин! Обаче това съвсем не прилича на изкуплението, което въпросните Те имат предвид…

Той е на широка павирана крайморска улица с палми, които сега придобиват грубозърнеста черна окраска щом облаците започват да закриват слънцето. Галопа го няма и на брега, а и момичетата също. Слотроп сяда на една ниска стена, размахва крака, наблюдава облачния фронт, тъмносив, мръсно виолетов, прииждащ откъм морето на вълни и талази. Въздухът около него захладнява. Той потреперва. Какво правят Те?

Връща се към казиното тъкмо когато големи кръгли дъждовни капки, гъсти като мед, започват да пльокат в огромни звезди върху паважа, подканвайки го да погледне в бележките към текста за деня, където обясненията ще му разтълкуват всичко. Той не смята да поглежда там. Никой изобщо не е казвал, че денят трябва да бъде преценяван и да бъде търсен някакъв смисъл в него привечер. Слотроп просто тича. Дъждът се усилва в мокро кресчендо. От крачките му се разплискват изящни водни цветове и всеки от тях увисва за секунда във въздуха зад неговото бягство. Наистина бягство. Влиза нашарен, на точки от дъжда, захваща неистово търсене из огромното неработещо смълчано казино, като започва отново със същия опушен и просмукан от изпаренията на контрабандни напитки бар, преминава през малката театрална зала, където тази вечер ще има представление на съкратения вариант на L’Inutil Precauzione (мнимата опера, с която Розина от Севилския бръснар опитва да заблуди нейния опекун418), влиза в нейното артистично фоайе, където момичета, копринено ято момичета, но не и трите, които Слотроп най-много иска да види, тупират коси, оправят жартиери, лепят изкуствени мигли, усмихват се на Слотроп. Никоя от тях не е виждала Гислен, Ивон и Франсоаз. В друга стая оркестърът репетира игрива тарантела от Росини. Всичките дървени духови инструменти свирят фалшиво с около половин тон. Слотроп внезапно разбира защо е заобиколен от жени, които се прекарали голяма част от живота си във военно време и окупация, и всеки ден пред очите им са изчезвали хора… да, в едни или други от тези очи той открива старото европейско състрадание, поглед, който той ще се научи да разпознава много преди да изгуби своята невинност и да стане един от тях…

И така Слотроп се носи из ярко осветените и хаотично оживени игрални зали, ресторанта и малките му частни спътници, нарушава тет-а-тет уединения, сблъсква се с келнери, и накъдето да погледне вижда само непознати. И ако ти е нужно съдействие, е, аз ще помагам… Гласовете, музиката, размесването на картите стават все по-шумни, по-угнетителни, и най-после той отново е в игрална зала „Химлер“, препълнена сега, искрят бижута, лъщи кожа, спиците на рулетката се въртят почти невидими, и тук го удря пресищането, всичките тези игри, прекалено много, прекалено много игри: гъгнивият натрапчив глас на невидимо крупие, messieurs, mesdames, les jeux sont faits419, идващ от Забраненото Крило внезапно го заговаря направо, затова че цял ден Слотроп бил играел срещу невидимото Казино, навярно все пак е залагал своята душа — ужасен той се обръща, изскача отново на дъжда навън, където електрическите огньове от казиното, лумнали с пълна възпламеняваща мощ се отразяват със заслепяващ блясък от лъскавия паваж. Вдигнал яка, с нахлупена до ушите фуражка на Блоут, повтаря през минута мамка му, разтреперан, с болки в гърба от онова падане от дървото, той се препъва напред в дъжда. Изпитва усещането, че ще се разплаче. Как всичко това се обърна тъй бързо срещу него? Приятелите му, стари и нови, всичко до последното листче хартия и последната дреха свързващо го с това, което е бил, просто е заличено, изчезнало. Как е възможно да приема охотно и благосклонно възникналото положение? Едва доста по-късно, изтощен, хремав, замръзнал и жалък в сковаващата го подгизнала вълнена униформа, той се замисля за Катье.

Връща се в казиното около полунощ, нейният час, топурка бавно и тежко нагоре и оставя мокри стъпки след себе си, шумен като перална машина — спира пред нейната врата, дъждът се оттича на килима, и не смее дори да почука. И нея ли са отвлекли? Кой чака зад вратата и какви механични или свръхестествени средства са донесли Те с Тях? Но Катье го е чула и отваря вратата, а усмивката й е с трапчинки на бузите и укорителна задето Слотроп е толкова мокър.

— Тайрън, липсваше ми.

Той свива рамене, конвулсивно, безпомощно, като опръсква и двамата.

— Това е единственото място, където знаех, че мога да дойда.

Усмивката й бавно се отпуска. И тогава Слотроп плахо пристъпва прага, в невъзможност да определи дали това е врата или висок прозорец и влиза в нейната дълбока стая.

□ □ □ □ □ □ □

Свежи утрини на качествена здравословна похот, отворени към морето ранни жалузи, ветрове навлизащи с тежкото потъркване на палмови листа, в пристанището морските свине изскачат със задъхано хриптене на повърхността и слънцето.

— Уф-ф — пъшка Катье, някъде изпод купчината техни батисти и брокат, — Слотроп, прасе такова.

— Грух, грух, грух — бодро отвръща Слотроп. Отблясъци от морето танцуват по тавана, къдрици дим се издигат над цигари от черния пазар. Отчитайки ясната светлина в тези утрини, в лъкатушещия нагоре цигарен дим и неговите извивки, криволици и нежно избледняване до пълна прозрачност могат да бъдат открити някакви форми на грациозност…

В определени часове пристанищната синева ще се отразява в гледащата към морето бяла фасада и капаците на високите прозорци отново ще бъдат затворени. По тях ще затрепти проблясваща мрежа от образи на вълни. По това време Слотроп ще е станал от сън, натъкмен в британска униформа, и ще нагъва кроасани и кафе, и вече ще напредва в опреснителния курс по технически немски език, или ще опитва да разтълкува теорията за устойчивите траектории на ракетния полет420, или едва ли не с върха на носа ще проследява някои германски принципни електросхеми, където резисторите приличат на индукционни бобини, а индукционните бобини изглеждат като резистори *2…

— Много чудновати дивотии — мърмори, след като вече е проумял схемата — защо им е трябвало да я прокарват по такъв заобиколен начин? За маскировка ли?

— Припомни си твоите древногермански руни — подсказва сър Стивън Додсън-Трък, който е от ОПР421 към Министерството на външните работи и говори 33 езика, включително английски, със силен оксфордски празнодумен акцент.

— Моите ’кво?

— О, този символ за индукционна бобина случайно много наподобява древноскандинавската руна за „S“ тоест sol, която означава „слънце“ — изречено със стиснати устни, сякаш го измъчва някакво мозъчно гадене. — Нейното старо високонемско название е sigil.422

— Странен начин за изобразяване на слънцето — отбелязва Слотроп.

— Наистина. Готите, много по-рано от тях, са използвали кръг с точка в средата. Ето тази начупена линия очевидно датира от епохата на непоследователност, може би разцепление на племената, отчуждение… или в социален смисъл нещо аналогично на оформянето на независимото „аз“ при съвсем малките деца, нали разбираш…

Е, всъщност Слотроп не разбира, тоест, не съвсем. Слуша от Додсън-Трък такива приказки при почти всяка тяхна среща. Този тип просто се бе материализирал един ден на плажа с черен костюм и рамена осеяни с миниатюрни пърхотни звездички от оредяващата морковена коса, гледан на фона на бялата фасада на казиното, което трептеше над него докато той приближаваше. Слотроп четеше комикс за Пластикман423. Катье дремеше по гръб на слънце. Но когато стъпките му достигнаха до слуха й, тя се извърна на лакът и махна с ръка. Благородникът се просна до тях в цялата си дължина, Поза 8.11, Вцепенение, Студентска.

— Значи това е лейтенант Слотроп.

Четирицветният Пластикман се източва през дупката на ключалката, с приплъзване завива край един ъгъл, влива се във водосточна тръба водеща нагоре към мивката на лабораторията на безумния нацистки учен, и след миг от крана се подава главата на Плас, с пусти рачешки очи и непластмасова челюст.

— Да. А ти кой си, умнико?

Сър Стивън се представя, с подлютени от слънцето лунички, и любопитно оглежда комикса.

— Предполагам, четивото е извън задължителната студентска програма.

— Той има ли разрешение за достъп?

— Има — свивайки рамене Катье се усмихва на Додсън-Трък.

— Значи кратка пауза от работата по проследяването на радиоуправлението на „Телефункен“424. От онова „Хавай І“. Да знаете нещо по въпроса?

— Само колкото да ми е любопитно откъде са изнамерили това име.

— Името ли?

— Звучи поетично, като инженерно-техническа поезия… навежда на мисълта за Haverie, авария, ако нямате нищо против. Вие разбира се знаете за наличието на двата издатъка, симетрично разположени спрямо зададения азимут или курсов ъгъл на ракетата… и hauen, което означава да удряш някого с мотика или сопа… — вече отплеснал се в лично негово индивидуално пътешествие, усмихнат неадресирано, вмъква популярния военновременен израз ab-hauen, технически похвати за бой с тояга, селяшки хумор, фалическа комедия датираща още от древна Гърция *…

Първият импулс на Слотроп е да се върне към четенето на комикса и да види какво замисля онзи Плас, ала нещо в този човек, въпреки членството му в заговора, го кара да се вслушва… наивност, може би опит да демонстрира приятелско отношение по единствения достъпен за него начин, да сподели това, което го интересува и направлява, любовта към Словото.

— Е, може да е само пропаганда на Оста. Нещо свързано с Пърл Харбър.

Сър Стивън се замисля над тези думи, видимо доволен. Нима Те са го избрали заради всичките му там влюбени в словото пуритани, които се мандахерцат от родословното дърво на Слотроп? И сега Те опитват да отклонят неговия мозък и читателския му поглед също? Понякога Слотроп наистина успява да открие съединител между себе си и Тяхната желязно-бронирана машина някъде много нависоко на края на механическа предавка, за чиито очертания и устройство е способен само да гадае, съединител, който той може да разкачи и след това да усети цялата инерция на своето движение, истинската си безпомощност… и това също не е чак толкова неприятно. Странна работа. Слотроп е почти сигурен, че каквото и да искат Те, няма да му се наложи да рискува живота си или дори по-голямата част от своите удобства. Обаче не може да нагоди който и да е от тези компоненти в стройна последователна схема, няма как да свърже някой като Додсън-Трък с такава като Катье…

Прелъстителка-и-наивник, става, играта не е чак толкова лоша. Минимум преструвки. Той не вини Катье: истинският враг е някъде в Лондон, а и такава й е работата. Тя умее да бъде гъвкава, приспособима, дръзка и мила, а той предпочита да бъде на топло тук с нея, отколкото да мръзне отново под Блица. Но понякога… твърде нематериално и неуловимо и няма за какво да се захванеш, на лицето й неконтролируемо се появява угнетително за него изражение, той даже го сънува многократно усилено и всяващо истински страх: ужасяващата вероятност и тя също да е била измамена. Също толкова жертва колкото и той — нещастно, окаяно, необяснимо безперспективно изражение…

Един мрачен следобед, къде, ако не в игрална зала „Химлер“, той я изненадва сама на рулетката. Тя стои с приведена глава и грациозно издадени бедра, изпълнява ролята на крупие. Служителка на Заведението. Облечена е в бяла селска блуза и раирана във всички цветове на дъгата широка атлазена пола с набор, която блещука под покривния прозорец. Почукването на топчето по движещите се спици нараства в продължителен скърцащ резонанс в покритото с фрески пространство. Катье се обръща едва когато Слотроп застава до нея. В дишането й се усеща печално замислен и бавно пулсиращ трепет: тя побутва жалузите на сърцето му, разкрива за Слотроп, извън него, в нея, кратки проблясъци на есенна земя, за които той само е подозирал, плашили са го само.

— Хей, Катье… — Той протяга ръка, закача с пръст една спица, за да спре колелото. Топчето пада в преградка, чийто номер те изобщо не поглеждат. Предполага се, че най-важното е да видиш номера. Но в играта зад играта, това не е същественото.

Тя поклаща глава. Слотроп разбира, че мислите й блуждаят назад в Холандия, преди Арнхайм — пълно съпротивление непрекъснато включено в съставената от тях двамата електрическа верига. На колко лъхтящи на „Палмолив“ и „Камей“ уши е тананикал песнички той, характерни за пред боулинг залата и зад рекламата на лимонада „Мокси“, песни отвори-ми-още-една-бутилка-в-съботната-вечер, и всички песни са назидавали, скъпа, няма значение къде си била, хайде да не живеем в миналото, единствено настоящето има смисъл…

Приемливо като за там и за онова време. Ала не и тук и сега, когато Слотроп потупва голото й рамо, наднича в нейния европейски мрак, смутен от него, той самият с права коса почти нямаща нужда от сресване, избръснат, лице без бръчки, такова непорочно нахлуване в игрална зала „Химлер“ препълнена с будещи недоумение немски барокови форми (тайнство на ръцете във всяко последно завъртане, което всяка ръка трябва да извърши, заради това, което ръката е била, което трябва да стане, за да може всичко да се получи точно по този начин… всичкият студ, всичките рани, докосвалата я някога умираща плът…) В позлатените извивки на игралната зала неговите скрити подбуди му се изясняват донякъде. Направените от Тях залози принадлежат на миналото, само на миналото. Техните залози изобщо не бяха вероятности, а вече наблюдавани повторения. Тук миналото предявява изисквания. То шепне, пресяга се и с отвратително подигравателна усмивка блъска своите жертви.

Какво са имали предвид Те, когато избирали числа, червено, черно, четни, нечетни? Какво Колело са задвижили Те?

Там в една стая, на ранен етап от живота на Слотроп, сега забранена за него стая, има нещо много лошо. Нещо му бе направено и Катье вероятно знае какво. Не беше ли открил той в нейното „безперспективно изражение“ някаква взаимозависимост с неговото собствено минало, нещо, което ги свързва здраво като любовници? Той вижда, че Катье стои в края на един преход от нейния живот, и повече нищо не е в състояние да предприеме, и крачка дори не може — вече е направила всичките си залози, сега й остават само еднообразие и скука, да бъде побутвана от една стая в друга, върволица от стаи, чиито поредни номера нямат значение, докато инерцията я отведе до последната. Това е всичко.

В своята наивност Слотроп никога не е предполагал за възможно нечий живот да свърши така. Несравнима с нищо безрадостна пустота. Но сега изобщо не му се струва толкова необичайно — свит на кравай, той е мастурбационно уплашен и същевременно въодушевен от неприятната вероятност да му е бил наложен вече точно такъв Контрол.

Забраненото Крило. О, ръката на ужасното крупие представлява онова докосване до ръкавите на неговите сънища: става ясно, че всичко, което е изглеждало свободно или случайно в живота му, е било поставено под някакъв Контрол, непрестанен, също като нагласено колело на рулетка, само местоназначенията са важни, вниманието е насочено към дългосрочната статистика, а не към личностите: и Заведението, разбира се, винаги е на печалба…

— Бил си в Лондон, когато те падаха — ще прошепне след малко тя и, ще се захване с нейното колело, отново ще го приведе в движение, с извърнато лице, усуквайки по женски нашарената от нощта прежда на своето минало. — Аз бях в Гравенхаг425, когато ги изстрелваха — проходните съгласни въздишат, названието бива произнесено проточено и с изгнаническо запъване. — Между нас стои не само траекторията на ракетата, но също и един живот. Ще разбереш, че между двете точки, за тези пет минути тя просъществува цял един живот. Ти дори не си проучил всичките видими или проследими данни за профила на полета, с които разполагаме. Толкова много има освен тях, толкова много, което никой от нас не знае…

Но всеки от тях усеща кривата, безпогрешно. Това е параболата. Вероятно им е идвало наум един-два пъти, досещали са се, но отказвали да повярват, че всичко винаги и вкупом е вървяло към онзи скрит в небето изчистен силует, към онзи необещаващ изненади, нови възможности или завръщане необратим силует. И все пак те непрекъснато се движат под него, запазени несъмнено за собствените му черно-бели лоши новини, сякаш той е Дъга, а те са негови деца…

Тъй както фронтът на Войната се отдалечава от тях, и казиното остава все по-назад в тила, водата е все по-замърсена и цените се повишават, пристигащите в отпуск служители стават все по-шумни и непрекъснато готови да демонстрират своята невъздържана грубост — в тях няма абсолютно нищо от стила на Галопа, от навика му да танцува когато е пиян, неговата привидна суетност, и срамежливи благородни пориви да заговорничи, макар и периферийно при всяка възможност, против властта и равнодушието… Нито дума не се чува за него. Слотроп усеща липсата му, не просто като съюзник, а като присъствие, доброжелателност. Докато прекарва своя спокоен отпуск тук, на френска земя, той продължава да вярва, че вмешателството е временно и бюрокрацията, що се отнася до изпратени съобщения и оформени заповеди, е досадна неприятност, която ще приключи със завършването на Войната, толкова добре бяха оплевили, разорали и засели плодородната прерия на мозъка му и го бяха субсидирали, за да не отглежда каквото му скимне…

Няма писма от Лондон, няма дори вести от ПОЧИТ. Всичко е загубено. Един ден Теди Блоут просто изчезна: други конспиратори, подобно на кордебалет ще се появяват и скриват зад Катье и сър Стивън, с танцова стъпка, всички с еднакви Корпоративни Усмивки, размножаването на тези лъскави многознайници би трябвало да го заслепи според Тях, да отвлече вниманието му от това, което Те му отнемат, неговата лична карта, служебното му досие, миналото му. Е, майната му… да. Той няма нищо против. Повече го интересува, а понякога и малко тревожи, какво изглежда добавят. В даден момент, очевидно по прищявка, макар че откъде да знае човек, Слотроп решава да си пусне мустаци. За последен път е бил с мустаци на 13 годишна възраст, бе изпратил поръчка до онази „Джонсън Смит“426 за пълен „комплект мустаци“, 20 различни модела от Фу Манчу до Граучо Маркс. Изработени от черен картон с ченгелчета, които се пристягат вътре в носа. След известно време ченгелчетата се овлажняват от просмуканите в тях сополи, омекват и мустаците падат.

— Какъв модел? — пита Катье, едва мустаците му започват да прорастват.

— Тип „негодник“ — отвръща Слотроп. И пояснява, че има предвид подрязани, тесни и злодейски.

— Не, такива мустаци ще ти придадат отблъскващ вид. Защо не си пуснеш модел „добряк“?

— Но добрите хора не ходят с мус…

— Съвсем не е така. Какво ще кажеш за Уайът Ърп?

На което човек може да възрази, че Уайът съвсем не е бил толкова добричък. Но това е все още епохата на Стюарт Лейк, преди настъплението на ревизионистите, и Слотроп наистина вярва в онзи Уайът427. Един ден генерал Уайвърн428 от техническия отдел на ВКСЕК429 идва и вижда мустаците.

— Краищата им са клюмнали — отбелязва той.

— И на Уайът Ърп също — пояснява Слотроп.

— И на Джон Уилкс Бут430 също мустаците му са били увиснали — възразява генералът. — Какво ще кажеш на това?

— Той е бил лош човек — отговаря Слотроп след кратък размисъл.

— Точно така. Та защо не ги засучеш нагоре?

— Имате предвид по английски. Е, опитах. Но сигурно е било от времето или нещо друго, обаче старите парцали все висят и-и-и се налага да отхапвам крайчетата им. Много досадна работа.

— Отвратителна — съгласява се Уайвърн. — Следващият път, когато идвам, ще ти донеса специален восък за мустаци. Правят го горчив, за да обезкуражат онези, които имат навика да дъвчат крайчетата на мустаците.

И тъй, докато мустаците растат, Слотроп ги търка с восък. Всеки ден има по нещо ново от тоя вид. Катье неизменно е там, напъхана от Тях в леглото му като 5-центова монетка под възглавницата в награда за неговия периодично възобновяващ се американизъм, в последно време невинни предни резци-и-боготворящи-Майката-кътници току-що оставени като потракващи следи назад в Казиното. Поради някаква своеобразна причина, след всяко учебно занятие той се надървя здравата. Х-м-м, това е доста странно. Нищо особено еротично няма в четенето на набързо преведени от немски и откъслечно копирани наръчници даже и няколко спасени от полските нелегални от клозетите на учебния полигон в Близна, изпоцапани с автентични есесовски лайна и пикня… или в запаметяването на коефициенти на превръщане, инчове в сантиметри, конски сили в Pferdestärke431, рисуването по памет на схеми и изометрии на заплетения лабиринт на тръбопроводите за подаване на гориво, окислител, пара, кислородна вода и калиев перманганат, клапани, отдушници, резервоари — има ли нещо сексуално в това? Но така или иначе, след всяко занятие Слотроп излиза страшно надървен, страхотен вътрешен натиск… отчасти това е временно умопомрачение, предполага той и отива да търси Катье, ръце що пълзят като раци по гърба му и писукащо шумолене на копринени чорапи притиснати в тазовите му кости…

По време на уроците очите му ще шарят насам-натам и ще забелязва, че сър Стивън Додсън-Трък често поглежда към хронометър и записва нещо. Интересно. Защо е всичко това. Изобщо не му идва наум, че може да е свързано с мистериозните ерекции. Личността на този човек бе подбирана, или разработена, така че да отклонява подозренията още преди да са получили възможността да наберат скорост. Зимното слънце блъска половината лице на сър Стивън като мигрена, маншетите на панталоните му са омачкани, мокри и полепнали с пясък, защото всяка сутрин в шест часа той излиза да се разхожда по морския бряг и излага на всеобщ показ своята маскировка, ако не и своята роля в конспирацията. Според Слотроп той може да бъде агроном, неврохирург, концертиращ обоист — в Лондон всички управленски нива бъкат от подобни многоизмерни гении. Но както и при Катье, около солидно осведоменото усърдие на Додсън-Трък витае безпогрешно разпознаваемата аура на чиновник и неудачник…

И Слотроп получава възможността да провери това. Изглежда Додсън-Трък е маниак на тема шахмат. Един следобед в бара той пита Слотроп дали играе шах.

— Не — лъже Слотроп — даже и на дама не мога.

— Лоша работа. Все не ми оставаше време досега за поне една добра партия.

— Обаче знам една игра — през цялото време ли в него се бе спотайвало нещо от Галопа? — пиянска игра, казва се Принц, дори май е измислена от англичаните, защото вие имате всякакви там принцове, нали? а ние нямаме, не че това е нещо лошо, нали разбирате, но всеки си взема номер, и-и-и започвате: Уелския принц загубил два минца, без да се обиждате, номерата вървят по часовниковата стрелка около масата, и номер две ги е намерил, по часовниковата стрелка от този принц или какъвто номер всъщност той иска да извика, той, тоест това е принцът, шест или който и да е номер, нали, избирате си първо един принц, той започва, след това онзи номер две, или този, които принцът е посочил, се обажда, но първо отива, искам да кажа принцът, Уелс, минцове, два, сър, след като разкаже как онзи Уелски принц е загубил два минца, и номер две отговори, не съм губил нищо, сър…

— Да, да, но… — отправя към Слотроп възможно най-особен поглед, — не съм съвсем уверен, че разбирам смисъла на всичко това. Кой и как печели?

Ха. Как печели, това пък какво е?

— В тази игра не се печели — подхваща Слотроп с мисъл за Тантиви, ето ни с това импровизирано контразаговорче, — в нея губят. Един след друг. Победител е този, който остане.

— Изглежда ми твърде песимистична игра, с отрицателен заряд.

— Гарсон. — Напитките тук, когато Слотроп поръчва, винаги са за сметка на заведението и предположението му е, че инициативата изхожда от казиното. — Донеси още от шампанското! И гледай чашите ни винаги да са пълни! Попривърши ли, веднага тичаш да донесеш още и да долееш, comprendez432? — Дочули вълшебните слова множество зяпнали от възхищение низши офицери приближават и се настаняват около него, докато той същевременно им разтълкува правилата.

— Всъщност не знам дали… — подхваща Додсън-Трък.

— Глупости. Хайде, ще ви се отрази добре да се откъснете малко от шахматната рутина.

— Правилно, правилно — съгласяват се другите.

Додсън-Трък остава на мястото си, леко напрегнат.

— По-големи чаши — крещи Слотроп на келнера. — Я дайте онези халби там! Да, точно тях! Ще станат! — Келнерът отпушва 3-литрова бутилка „Вдовица Клико“ сухо и налива на всички.

— Уелският принц си е загубил минцовете — подхваща Слотроп, — загубил си е минцовете, а номер три ги е намерил. Уелс, минцове, три, сър!

— В никакъв случай, сър — отвръща Додсън-Трък с почти извиняващ се тон.

— А кой, сър?

— Пет, сър.

— Какво, какво? — пита номер пет, шотландец с карирани парадни панталони и гледа иронично.

— Ти се прецака — царствено отбелязва Слотроп — така че трябва да пиеш. До дъно, веднага, без да спираш, за да дишаш или за каквото и да е друго.

Играта продължава. Слотроп отстъпва титлата принц на Четири, и всички номера се сменят. Първи отпада шотландецът, защото греши, отначало целенасочено, а после неизбежно. Внасят и изнасят големите тумбести зелени бутилки шампанско и раздраният сив станиол на гърлата им отразява електрическото сияние от бара. Тапите стават все по-прави и по-малко наподобяващи гъби, датите на degorgement433 доближават все повече военните години, докато компанията още повече се опиянява. Шотландецът се е изтърколил с неудържим кикот от стола и три-четири метра остава на крака, след което заспива облегнат на буренцето на една палма. Моментално мястото му бива заето от друг широко усмихнат младши офицер. Вестта се е просмукала като при осмоза навсякъде из казиното и скоро тълпа зяпачи наобикаля масата в очакване на жертви. Докаран е огромен леден блок, с вътрешни пукнатини наподобяващи папрати, лъхащ бяло от всички свои повърхнини, за да бъде разбит и натрошен в голяма вана и подготвен за шествието на все по-голям брой бутилки предавани щафетно от избата. Скоро изтощените и вече раздразнени сервитьори трябва да редят празни халби и чаши на пирамиди и да изливат отгоре шампанското върху тях като стъпаловиден мехурчест водопад, което предизвиква одобрителни възгласи от тълпата. Някакъв шегаджия непременно ще се протегне и издърпа една от халбите най-долу и цялата конструкция ще се разклати, всички останали ще наскачат да спасяват каквото могат, преди да е рухнало с трясък и да измокри обувки и униформи — за да бъде подредена отново. Играта превключва на Редуващ се Принц, при което всеки извикан номер веднага става принц и всички останали номера се придвижват съобразно с това. Сега вече е невъзможно да бъде установено кой греши, и кой не. Възникват спорове. Половината зала пее вулгарна песен:

Главата на Слотроп е балон, който се издига не вертикално, а хоризонтално, непрекъснато през стаята, макар и да стои на едно място. Всяка мозъчна клетка е станала на мехурче: той е бил превърнат в черно грозде „еперней“, прохладни сенки, благородни „кювета“435. Поглежда към сър Стивън Додсън-Трък, който по чудо е все още прав, макар и с изцъклен поглед. Аха, точно така, вероятно контразаговорничи тук, да-да уф-ф ето… той наблюдава ентусиазирано друг пирамидален шампанопад, този път от сладко шампанско „Тетанже“ без дата на етикета. Накацали като птици по протежение на бара келнери и крупиета, чиито смени са привършили, гледат втренчено. Шумът в заведението е невъобразим. Покачен на масата един валиец с акордеон свири „Испанската дама“ в тоналност до мажор436 и пръстите му шарят нагоре-надолу по клавишите като луди. Кълба гъст цигарен дим обикалят из залата. В сумрака тлеят лули. В ход са поне три сбивания. Вече трудно може да бъде определено развитието на играта „Принц“. Струпаните край вратата момичета се кискат и сочат с пръст. Светлината в залата става мечешко-кафява от множеството униформи. Сграбчил халбата, Слотроп се изправя с усилие на крака, завърта се веднъж и рухва с трясък върху нелегална игра „корона и котва“437. Изящество е нужно тук, предупреждава себе си той: салонни маниери… Развеселени гуляйджии го подхващат под мишниците и задните джобове и го запращат в посока към сър Стивън Додсън-Трък. Преминавайки през случайно образувалото се езерце от разлято пенливо вино и също тъй случайно възникналото блато от бълвоч, като междувременно пътьом бива затрупан от двама-трима лейтенанти, накрая Слотроп се озовава под една маса, където открива, според предположенията му, почти запълнените с пясък панталонени маншети на Додсън-Трък.

— Хей — провирайки се между краката на един стол, той извива глава, за да покрие физиономията на Додсън-Трък сред ореола на висяща лампа с абажур от ресни. — Можеш ли да вървиш?

Додсън-Трък предпазливо завърта очи надолу към Слотроп:

— Откровено казано, не съм сигурен дали мога да стоя прав…

Известно време двамата са заети с трудното дело по освобождаването на Слотроп от стола и съпроводеното със сериозни усложнения изправяне на крака, после определят местоположението на вратата и се прицелват съм нея… Със залитане и взаимно подпиране пробиват път през размахваща бутилки, облещена, раздърпана, ревяща, бледолика и стискащата се за корема тълпа, и сред гъвкавата парфюмирана женска публика около изхода, всички очарователно развеселени, декомпресионен шлюз за външната страна.

— Егати! — Такива залези вече много рядко можеш да видиш, пустинни залези от ХІХ век, отделни екземпляри от тях изобразени приблизително достоверно на платно, пейзажи на американския Запад от художници, за които никой не е чувал, когато земята все още е била свободна и очите невинни, а присъствието на Създателя много по-осезаемо. Високо и самотно прогърмява тук и сега над Средиземноморието този анахронизъм в праисторическо червено, в жълто по-чисто от където и да е днес, чистота, която призовава да бъде изпоцапана и осквернена… естествено Империята се е придвижила на запад, накъде да тръгне, ако не към тези девствени залези, за да проникне в тях и да ги омърси?

Ала там на хоризонта, кои са онези посетители застанали близо до излъсканата до блясък периферия на света… фигури в дълги одеяния — наблюдавани от такова разстояние изглеждат високи може би двеста километра — лицата им безметежни, непричастни, като на Буда, приведени над морето, безстрастни, всъщност съвсем като Ангела надвиснал над Любек при въздушното нападение на Цветница, дошъл в онзи ден не да разрушава или защитава, а да бъде свидетел на играта на съблазняване. Това бе предпоследната стъпка предприета от Лондон преди неговото смирение, преди любовната връзка, която щеше накрая да го доведе до възпалението и нашарването с белези от опустошителния сифилис, отбелязани на картата на Роджър Мексико, непроявена в тази любов между града и нощния развратник Лорд Смърт… защото изпращането на кралските ВВС на внушаваща ужас бомбардировка на гражданския Любек бе равносилно на безпогрешно настойчив поглед, призоваващ наеби ме по-скоро, покана за сипещите се с безмилостен вой ракети, А4, които така и така щяха да бъдат изстреляни, е, в случая малко по-рано…

Какво са дошли да търсят тази вечер стражите от края на света? монументални същества все по-тъмни и по-тъмни, непоколебими, наближават момента на превръщането в сгурия, в пепел, чийто цвят ще бъде стабилизиран след няколко часа от нощта… има ли нещо достатъчно величествено за потвърждение? само сър Стивън и Слотроп са тук, дърдорят идиотщини, пресичат една след друга издължени затворнически-решетъчни сенки, хвърляни от високите стебла на палмите по крайбрежната улица. Сега пространствата между сенките са залети от много топло залезно червено, по зърнисто-шоколадовия бряг. Като че ли нищо важно не се случва. По кръгообразните алеи не шепти никакво улично движение, на никоя от външните маси не биват залагани никакви милиарди франкове заради жена или междунационални съглашения. Само донякъде престореният плач на сър Стивън, сега опрял коляно на все още топлия от деня пясък: сдържани тихи и сподавени викове на отчаяние, тъй неопровержимо свидетелстващи всичкия изтърпян от него тормоз, че дори Слотроп усеща в своето гърло съчувствен наплив на болка заради усилията, които явно коства на човека тази изповед…

— О, да, да, нали разбираш, аз, аз, аз не мога. Не. Предполагах, че ти знаеш, но от друга страна защо е трябвало да ти казват? Всички Те знаят. Аз съм посмешището на цялата кантора. Даже и присъстващите на сеансите знаят. Нора от много години е любимка на всичките му там екстрасенси. Това винаги е добре за някоя и друга публикация в „Новини от цял свят“…

— Така ли! Да! Нора, тъй се казва дамата дето я хванаха на калъп с онзи младеж, който… който може да си променя цвета, нали? Уха-а! Нора Додсън-Трък, разбира се! Сигурен бях, че името ми е познато…

Но сър Стивън не млъква:

— … имахме син, да, семейството ни стана пълно с един чувствителен син, момче на твоите години. Франк… Мисля, че го изпратиха в Индокитай. Те са много учтиви, когато ги питам, много учтиви, обаче няма да ми позволят да изясня къде е той… Хората във Фицморис Хаус438 са отзивчиви, Слотроп. Доброжелателни. Всъщност вината е предимно моя… Аз обичах Нора. Наистина. Но имаше други неща… Важни неща. Поне тъй смятах. И продължавам да мисля така. Длъжен съм. Когато тя започна да проявява своята независимост, разбираш нали… жените стават такива. Знаеш какви са, взискателни, непрекъснато се опитват да-да те завлекат в леглото. Аз не можех — поклаща глава и косата му вече пламти оранжева в този сумрак, — не можех. Много нависоко вече се бях изкатерил. На друг клон. Не можех да сляза обратно при нея. Тя-тя навярно е щяла да бъде доволна дори само да я докосвам от време на време… Слушай Слотроп, знаеш ли, че твоето момиче, твоята Катье, тя-тя-тя е много красива.

— Знам.

— Те-те мислят, че на мен вече ми е все едно. „Ти можеш да наблюдаваш безстрастно.“ Негодници… Не, не исках да кажа това… Слотроп, всички ние сме такива механични хора. Вършим си работата. Нищо повече от това не сме. Слушай, как мислиш, че се чувствам? Когато ти се уединяваш с нея след всеки урок. Слотроп, аз съм импотентен и единственото ми радостно очакване може да бъде свързано с някоя книга. Или да пиша отчети…

— Хей, приятел.

— Не се гневи. Аз съм безобиден. Хайде, удари ме. Ще падна и после веднага ще стана отново. Гледай. — Той показва. — Вие двамата не сте ми безразлични. Загрижен съм за вас, повярвай, Слотроп.

— Добре. Разказвай какво става.

— Загрижен съм!

— Чудесно, чудесно…

— Моята „функция“ е да ви наблюдавам. Такава ми е функцията. Какво ще кажеш за моята функция? Харесва ли ти? А твоята „функция“… е да изучаваш ракетата, сантиметър по сантиметър. Аз трябва… да изпращам ежедневно информация за вашия напредък. И това е всичко, което знам.

Обаче не е всичко. Той премълчава нещо, нещо скрито, а глупакът Слотроп е прекалено фиркан, за да се добере до него по някакъв изискан начин.

— И нас с Катье ли наблюдаваш? През ключалката ли гледаш?

— Има ли значение? — Подсмърча. — Аз съм идеалният човек за тази работа. Идеалният. Повечето време даже не мога да мастурбирам… няма опасност мръсна сперма да попадне върху докладите за тях, нали. Пък и не бих желал това. Аз съм просто един кастрат, регистриращо око… Те са толкова жестоки. Мисля, че те всъщност даже не го съзнават… Те дори не са садисти… Просто няма изобщо никаква страст…

Слотроп полага ръка на рамото му. Подплънката на сакото се измества и издува над топлата кост отдолу. Слотроп не знае какво да каже, какво да направи: самият той се чувства празен, спи му се… Но сър Стивън е на колене, трепери като лист и аха-аха, още малко и ще разкрие на Слотроп една ужасна тайна, фатална мистерия досежно:

Извисените над морето фигури са останали сковани в очакване, и дори още по-отдалечени и подветрени, докато светлината изстива и замръква… Толкова труднодостъпни са, неконтролируеми. От своите опити да потвърди съществуването на Любекския ангел, Карол Евънтир разбра колко трудно е това, след като и двамата с неговия контрольор Петер Закса бяха затънали в блатото между световете. По-късно, в Лондон, дойде посещението на онзи възможно най-вездесъщ от всички двойни агенти, Сами Хилберт-Спаес439, за когото всички мислеха, че е в Стокхолм, а дали не беше в Парагвай?

— Ето, значи, — скумриестото приветливо лице сканира внимателно Евънтир, чевръсто като параболична радарна антена за управление на стрелба и дори по-безмилостно, — аз смятах да…

— Мислехте само така да наминете.

— И телепатия владее, Господи, не е ли изумителен! — Но рибешките очи го следват неотклонно. Стаята е доста оголена, адресът е някъде зад Голахо Мюз440, обикновено използван за предаване на пари в брой. От „Бялото видение“ бяха повикали Евънтир. В Лондон хората също знаят как да чертаят пентаграми, да крещят заклинания, да докарват точно тези, които са им нужни… Масата е отрупана с чаши, зацапани, възбели, празни или с утайки от тъмнокафяви и червени напитки, с пепелници и остатъци от изкуствени цветя, които нашият Сами бе скубал, лющил, белил, огъвал в загадъчни извивки и възли. През открехнатия прозорец влиза пушек от парен локомотив. Една от стените, макар и празна, е разядена с годините от сенките на оперативни работници, както някои огледала в заведения за хранене се изтъркват и размътват от образите на клиентите: повърхността притежава характер, като старо лице…

— Но значи ти всъщност не разговаряш с него? — О, колко добре го прави това Сами, ненатрапчиво, деликатно. — Тоест, не сте като телеграфистите, които си бъбрят през нощните дежурства…

— Не. Не. — Те са преглеждали стенограмите на всичко минаващо през Петер Закса и това, което дават на Евънтир да чете, е вече цензурирано, установява Евънтир сега. И това изглежда продължава от доста време… Така че разхлаби се, пасувай, изчакай да видиш какво се оформя от приказките на Сами, а всъщност Евънтир вече знае каква форма се очертава, както знаем и ние, когато съчиняваме акростих: викат го в Лондон, обаче не искат от него да осъществява контакт с някого, значи ги интересува самия Петер Закса и целта на тази среща не е да възложат някаква задача на Евънтир, а да го предупредят. Да наложи възбрана на част от собствения си таен живот. И сега отделни думички, интонации, подбор на изразни средства се обединяват и биват запращани в него: — … да се окажеш там, значи сътресението трябва да е било доста сериозно… имах един-двама мои Цакса, за които да се притеснявам… а тебе не те пускат на улицата поне… я виж какъв отпор даваш, държиш се, а и старият Цакса441 също разбира се, личностите трябва да бъдат пресявани, разграничавани от данните, нали, така е по-лесно за нас…

Да не го пускат на улицата? На всички е известно как умря Закса. Обаче никой не знае защо беше той на улицата в онзи ден, какво бе предизвикало това. А Сами казва на Евънтир следното: Не питай.

В такъв случай ще опитат ли те да се доберат и до Нора също? Ако тук има аналогии, ако Евънтир по някакъв начин съответства на Петер Закса, тогава превръща ли се Нора Додсън-Трък в жената, която Петер Закса обича, в Лени Пьоклер? Ще се разпростре ли възбраната до нейния опушен глас и до спокойните й ръце, и ще бъде ли държан Евънтир до края на войната, а може би и до края на живота си, под някаква много изтънчена форма на домашен арест, за престъпления, за които никога няма да му дадат обяснение?

Нора все още продължава с нейната Авантюра, с нейната „Идеология на Нулата“, непоколебима сред обруленото и протрито от камъните руно на последните бели стражи пред окончателното пропадане в чернотата, в сиянието… Но къде ще бъде Лени сега? Къде ще да е изчезнала с нейното дете и нейните отказващи да помъдреят мечти? Ние или не сме искали да я загубим или е имало пропуск в нашата загриженост, тоест, както някои дори биха се заклели, в нашата любов, или някой я е отвел нарочно, във връзка с държани в тайна причини, от които смъртта на Закса също е част. С крилата си тя бе обхванала един друг живот, не този на съпруга й Франц, — който мечтаеше и отправяше молитви за точно такова отвличане, обаче го задържат поради нещо съвсем различно, — а на пасивния по различен начин Петер Закса… няма ли някаква грешка? Грешат ли Те изобщо, или… защо се е устремил заедно с Лени към нейния край (както в действителност и Евънтир беше повлечен от яростния килватер на Нора) и тялото й скрива от погледа му всичко стоящо отпред, слабичкото нежно момиче някак странно бе загрубяло, наедряло и заприличало на майка… и на него му остава само да се задоволява с остатъците от тяхното време, отвявани назад от двете страни, хвърчащи в дълги спирали към прашното невидимо, където на пътните камъни лежи последното късче слънчева светлина… Да: колкото и да е нелепо, той изживява фантазията на Франц Пьоклер от негово име, ето го тук свит върху гърба й, съвсем малък, отвеждат го: отвеждат го напред в ефирния вятър, чийто мирис… не, не същата миризма, с която се бе сблъскал непосредствено преди раждането си… в пустотата, съществувала много отдавна, преди той да е бил в състояние да я запомни… което означава, ако пустотата е отново тук… значи… тогава…

Полицейският кордон ги отблъсква назад. Петер Закса остава заклещен сред полицаите, опитва да намери опора за стъпалата си, бягството невъзможно… Лицето на Лени се движи, неспокойно в прозореца на Хамбургския Експрес, бетонни шосета, цокли, промишлените на вид кули на Мерк442 прелитат край нея с близо двеста километра в час като идеален фон, кафяв, замъглен, и най-малката грешка при смяната на стрелките или в леглото на жп линията при тази скорост и свършено е с тях… отзад полата й се е издърпала нагоре, задните части на голите й бедра, нашарени в червено от седалката на влака, са обърнати към него… да… в неизбежността на бедствието, да, който и да гледа, да… „Лени, къде си?“ Само допреди по-малко от десет секунди тя беше до него. Предварително бяха решили по възможност да не се разделят. Но тук съществуват два вида движение — ако Силата осъществява случайно преместване на непознати през ясно очертаната стрелкова верига и събира хора, които остават известно време в това състояние и дори прави така, че любовта да превърне тормоза в провал, значи и любовта също, тук на улицата, може отново да бъде разглобена центробежно: лица видени тук за последен път и, допускайки, че тя е там, случайно изречени през рамо думи, вече последни думи: „Валтер ще донесе ли довечера вино? Аз забравих…“ тяхна интимна шега, неговата разсеяност, той се разтакава насам-натам в някакво юношеско объркване, вече безнадеждно влюбен в момиченцето, в Илзе. Тя е неговото прибежище от обществото, вечеринките, клиентите… често тя олицетворява неговата нормалност. Приятно му е да се задържа за малко край леглото й, късно вечер, да наблюдава как тя спи с дупето нагоре заровила лице във възглавницата… такава чистота, такава праведност… Обаче в последно време майка й често нощем скърца със зъби насън, мръщи се, приказва нещо на език, за който той не може да допусне, че някога или някъде ще може да научи или да говори свободно. Само през изминалата седмица… какво ли разбира той от политика? но вижда, че Лени е престъпила един праг, намерила е такова разклонение на времето, където той няма да бъде в състояние да я последва…

— Ти си й майка… какво ще стане с нея, ако те арестуват?

— Същото казват и те… Петер, не разбираш ли, че на тях им е нужна една много голяма налята цица, в чиято сянка да блее някакво атрофирано човешко оправдание и подобие. Как мога да бъда човек за нея? Нейна майка, в никакъв случай. „Майка“ спада към категорията на държавните служби. Майката работи за Тях! Те са полицаите на душата… — Лицето й е потъмняло, поеврейчено от казаните от нея думи, не защото ги изрича високо, а защото говори напълно сериозно и е права. На фона на нейната вяра, Петер Закса може да различи незначителността на собствения си живот, апатията на тези соарета, като застояла вода във ваната, където години наред виждаш все едни и същи лица, без промяна… прекалено много равнодушни години…

— Но аз те обичам — тя отмята нагоре косата от потното му чело, двамата лежат под прозореца, през който непрекъснато ги връхлитат уличните и рекламните светлини и обливат кожите, закръгленостите и сенките им с разноцветни спектрални ивици по студени от Луната в описанията на астролозите… — Петер, не е нужно да бъдеш нещо, което не си. Нямаше да бъда тук, ако не те обичах такъв, какъвто си…

Беше ли го подтикнала тя да излезе навън на улицата, беше ли тя причината за смъртта му? Според неговата гледна точка от другата страна, не. В любовта думите могат да бъдат възприемани по безброй много начини, това е всичко. Но той чувства, че е бил изпратен към отсрещната страна на улицата поради някаква особена причина…

А Илзе го изкушава и подмамва с нейните тъмни очи. Може да изговаря името му, но често, за да пофлиртува с него, тя отказва да го произнесе, или го нарича Мама.

— Не-е, ето това е мама. Аз съм Петер. Помниш ли? Петер.

— Мама.

Лени само гледа втренчено, с почти самодоволна усмивка според него, и позволява да настъпи бърканицата с имената, да породи мъжки отгласи, които е невъзможно да не осъзнава. Ако тя не желае Петер да излезе на улицата, защо мълчи единствено в такива моменти?

— Доволна бях само, че тя не ме наричаше Мама. — Лени смяташе, че ще се оправдае. Но това намирисва твърде силно на идеология, и засега той се чувства некомфортно. Не знае как да слуша такива приказки, когато освен подредените лозунги биват изречени много други неща: не се е научил да слуша с революционно сърце и всъщност изобщо няма да му бъде предоставено достатъчно време от нерадостната другарска любов на останалите, за да култивира в себе си революционно сърце, не, сега няма време за това или за каквото е да е друго, освен за още едно вдишване, грубото поемане на дъх от човек, който вече се страхува на улицата, дори няма достатъчно време да се отърве от този свой страх по достопочтения вековен начин, не, защото ето го идва полицаят Йохе, вече замахнал с палката, част от комунистическата глава тъй глупашки влиза в зрителното му поле, изобщо не осъзнава неговото присъствие и сила… първият за деня чист удар на полицая… о, моментът е точно избран, той го усеща в ръката си и в палката, която вече не се поклаща вяло провиснала отстрани до бедрото му, а е изопната назад в мускулеста дъга, до върха на неговия замах, до максимума на скритата енергия… далеко долу тази сивкава вена на слепоочието на човека, като пергамент, крехка и нежна като пергамент, изпъкваща тъй ясно, потрепваща вече от предпоследния тласък на пулса… и, ПРОКЛЯТИЕ! О — каква…

Каква красота!

През нощта сър Стивън изчезва от казиното.

Ала не и преди да сподели със Слотроп, че хората от Фицморис Хаус проявяват много силен интерес към неговите ерекции.

После на сутринта Катье връхлита побесняла, по-ядосана от мокра кокошка и осведомява Слотроп, че сър Стивън е избягал. Изведнъж всички започват да говорят нещо на току-що пробудения Слотроп. Дъжд трополи по жалузите и прозорците. Понеделнишки сутрини, разстроени стомаси, сбогувания… той премигва към замъгленото море, хоризонтът е обгърнат от сивота, палмите блещукат в дъжда, груби, мокри и много зелени. Навярно шампанското още не е изветряло от него. В продължение на цели десет удивителни секунди в зрителното му поле има само любов към това, което вижда.

После съзнавайки извратено това, Слотроп се извръща и отново е в стаята. Време да поиграе с Катье, и то веднага…

Лицето й е бледо, съвсем като косата й. Дъждовна магьосница. Периферията на шапката обгръща лицето й с елегантен пастелно зелен ореол?

— Е, значи си е отишъл. — Има вероятност проявяването на интерес от този вид да я подтикне. — Лоша работа. Но от друга страна… може и да е за добро.

— Зарежи го него. По-важно е какво ти е известно на теб, Слотроп?

— Как така „зарежи го“? Какво правите вие, просто изхвърляте хората като непотребни вещи?

— Искаш ли да разбереш?

— Осветли ме. — Той стои, засуква мустаци.

— Гадняр! Провали всичко с тази хитра пияна студентска игричка.

— Какво е това „всичко“, Катье?

— Какво ти е разказал той? — Катье пристъпва крачка напред.

Слотроп наблюдава внимателно ръцете й, а същевременно си припомня армейски инструктори по джудо, които е виждал. Осъзнава, че е гол и също, хм-м, изглежда се надървя, внимавай, Слотроп. И наоколо няма човек, който да забележи това или да се замисли защо…

— Дори не ми каза, че си тъй напреднала с джудото. В Холандия ли те обучиха, а? Е, разбира се — припява той с низходящи детски терцини, — някои дреболийки те издават, да…

— Ааххх — вбесена Катье се хвърля към него, насочва саблен удар към главата му, който той успява да избегне мушва се под ръката й, награбва я и вдига на рамо в пожарникарски захват, хвърля я на кревата и я последва там. Катье опитва да го изрита в ташаците с острите си токове, нещо, което трябваше да направи първо. Всъщност в цялата последователност се забелязва отсъствие на каквато и да е координация на движенията й, защото иначе моментално да бе накълцала Слотроп… може би токът й преднамерено не улучва целта, а само одрасква крака на Слотроп в мига, когато той се отклонява, хваща я за косата, извива ръката й отзад, блъска я върху кревата с лицето надолу. Полата отзад на гъза й се запретва, бедрата й се гърчат под него, пенисът му е в жестока ерекция.

— Слушай, шундрафело, не ме ядосвай, ’щото изобщо не ми е проблем да маризя жени. Аз съм Кагни на френската Ривиера443, тъй че внимавай в картинката.

— Ще те убия…

— Какво? И ще саботираш цялата операция?

Катье извръща глава и впива зъби в ръката му, малко по-нагоре близо до лакътя, където обикновено забиваха иглите с Пентотал.

— О-о-х-х, гадост! — той пуска ръката, която е извивал, дръпва надолу бельото, хваща едното й бедро и прониква в нея изотзад, провира ръце под нея, за да щипе зърната на гърдите й, да мачка клитора й, да драска с нокти вътрешната страна на бедрата й, Господин Техничар е тук, не че има някакво значение, и двамата са готови да свършат, Катье първа, крещи във възглавницата, Слотроп след една-две секунди. Той лежи върху нея, потен, задъхан, наблюдава лицето й, извърнато ¾ настрана, дори не и профил, а ужасното Лице, Което Не Е Лице, станало прекалено абстрактно, недосегаемо: вдлъбнатината на очната кухина, но не и колебливото око, а само анонимната извивка на бузата, изпъкналостта на устата, безноса маска на Съществото От Друг Вид, на съществото Катье, безжизненото нелице, единственото нейно лице, което той наистина познава или някога ще помни. — Хей, Катье — прошепва само той.

— Ммм. — Но ето предишната й непримиримост се възражда отново и все пак те двамата няма да бъдат любовници в осветени от слънцето муселинови парашути, няма да прегрешават нежно, ръка за ръка, няма да се снижават до каквото и да е ливадоподобно или безметежно място. Изненадан ли е той?

Катье се отдръпва и освобождава кура му в хладната стая.

— Слотроп, как е в Лондон? Когато падат ракетите?

— Какво? — След ебане той по навик обича да се търкаля в леглото, да запали цигара, да мисли за храна. — Ами, обикновено не знаеш, че тя се снижава, докато не падне. Да, докато не се стовари. Ако не те улучи, окей, значи си добре, до следващата. Чуеш ли експлозията, значи си жив.

— Тогава разбираш, че си жив.

— Точно така.

Тя се надига, сяда в леглото, обува гащите, придърпва надолу полата, отива до огледалото, започва да преподрежда косата си.

— Хайде да преговорим за температурата на граничния слой. Докато се обличаш.

— Температурата на граничния слой Те, това пък какво е?, нараства експонентно до спирането подаването на гориво, дистанция около 113 километра, после настъпва рязко повишаване, 1200 градуса, след това се понижава малко, минимум 1050 градуса, докато излезеш от атмосферата, по-нататък отново леко повишение до 1080. Остава доста стабилна до повторното навлизане в атмосферата — дрън-дрън. Тук преходният музикален пасаж, ясен и блестящ от ксилофоните, се основава на дадено любимо старо парче, което иронично, а същевременно и нежно ще поясни случващото се, например мелодия като „Училищни дни, училищни дни“, или „Ела Жозефина, на моята летяща машина“, или даже „Ще бъде ЖАРКА вечер в стария град!“444 по ваш избор, забавя темпото и постепенно заглъхва до остъклената веранда долу, Слотроп и Катье тет-а-тет, сами, с изключение на събраните в ъгъла няколко музиканти, които охкат, пъшкат, клатят глави и заговорничат как да накарат Сезар Флеботомо за разнообразие поне веднъж да им плати. Кофти ангажимент, кофти ангажимент… Дъждът блъска в стъклото, лимоните и миртите навън се поклащат от вятъра. На кроасани, ягодово сладко, истинско масло и истинско кафе, тя го препитва по профила на полета, изчислен с помощта на температурата на стените и Нуселтови коефициенти на топлопредаване, извеждани наум от числа на Рейнолдс445, които тя му подхвърля скорострелно… уравнения на движението, на затихването, възстановяващи моменти… методи за изчисляване края на изгаряне на горивото при инерционно насочване и радиометоди… уравнения, преобразувания…

— А сега ъглите на разширяване на реактивната струя. Ще ти дам някаква височина, а ти ще ми кажеш ъгъла.

— Катье, защо ти не ме открехнеш за ъгъла?

Някога й доставяше удоволствие да мисли за паун, който обикаля разгърнал ветрилообразно опашка… беше го виждала в цветовете, играещи сред пламъка докато ракетата се отделяше от платформата, алени, оранжеви, преливащо зелени… немците, а даже някои есесовци, наричаха ракетата Der Pfau. „Pfau Zwei“446. Издигането е програмирано в любовен ритуал… и приключва в момента бележещ края на подаване на гориво — чисто женският двойник на ракетата, нулевата точка в центъра на мишената, се е подчинила. Всичко останало ще бъде извършено в съответствие със законите на балистиката. В това отношение Ракетата е безпомощна. Нещо друго е поело управлението. Нещо свръх конструираното.

Катье беше възприемала голямата безвъздушна арка като ясен намек за определени тайни страсти, движещи планетата, нея самата и Тези, които я използват — преминала своята връхна точка и спад, устремена надолу, горяща, към един краен оргазъм… а това тя определено не смята да споделя със Слотроп.

Двамата седят, заслушани в поривите на дъжда, който преминава почти в лапавица. Зимата набира сила, диша, укрепва. Някъде в дъното на друга зала започва да потраква топче от рулетка. Тя бяга. Защо? Пак ли се бе доближил той прекалено до нея. Слотроп опитва да си припомни дали тя винаги е трябвало да разговаря по този начин, отначало с отскоци назад и рикошети и едва след това си позволява контакт с него. Моментът е напълно подходящ да започне да я подпитва. В неведение той контразаговорничи, разбива наслуки врати и няма представа какво ще излезе от тях…

От морето се надига тъмен базалт. Над морския нос и неговия замък виси маскировъчна мрежа от пара и превръща всичко в зърнеста старинна пощенска картичка. Той докосва ръката й, прокарва пръсти нагоре по голата кожа, напредва…

— Хмм?

— Хайде да отидем горе — предлага Слотроп.

Тя може и да се бе поколебала, но толкова за кратко, че той не забеляза:

— За какво говорехме през цялото време?

— За оная ракета А4.

Катье се вглежда продължително в него. Отначало Слотроп мисли, че тя ще му се присмее. После, че ще се разплаче. Той не разбира.

— О, Слотроп. Не. Ти не ме искаш. Онова, към което те се стремят може и да ме иска, ала не и ти. Ти не ме желаеш повече отколкото А4 иска Лондон. Но мисля, че те не знаят… за другите „аз“… твоето или на Ракетата… не. Не им е известно повече отколкото ти знаеш. Ако не съумееш да разбереш това сега, поне го запомни. Повече нищо не мога да направя за теб.

Отново се връщат в нейната стая: кур, путка, понеделнишкият дъжд в прозорците… Слотроп прекарва останалата част от сутринта и ранния следобед в запознаване с писанията на професор Шилер за регенеративно охлаждане, на Вагнер по уравненията на изгарянето, на Пауер и Бек447 за отработените газове и ефективността на горенето. И с порнография от хелиографни копия. По пладне дъждът спира. Катье е излязла по нейни задачи. Слотроп прекарва няколко часа долу в бара, сервитьорите, които улавят погледа му, се усмихват, показват бутилки шампанско, разклащат ги изкусително — „No, merci, non…“448 Той опитва да запамети схемите на организационната структура в онова Пеенемюнде.

Когато от облачното небе започва да струи светлина, той и Катье излизат да се раздвижат, привечерна разходка по крайбрежната улица. Ръката й е гола и ледена в неговата, вталеното черно палто я издължава, продължителните й мълчания спомагат за изтъняването и разтварянето й в неговите очи почти до мъгла… Двамата спират, облягат се на перилата, той гледа декемврийското море, а тя към спокойно извисеното зад тях безчувствено и студено казино. В небето безкрайно се плъзгат необагрени облаци.

— Мислех за това как опитвах да те свалям. Онзи следобед. — В момента Слотроп не е напълно в състояние да си наложи да изяснява гласно всички подробности, но Катье е наясно, че той има предвид игрална зала „Химлер“.

Тя се бе огледала бързешком.

— И аз мислех за същото.

Диханията им се разкъсват на призраци и отлитат към морето. Днес косата й е вдигната на руло над челото в прическа Помпадур, русите й вежди изскубани до съвсем тънки в краищата като криле и потъмнени, очите очертани в черно, като само няколко мигли по краищата са оставени руси. Пробилата облаците светлина пада косо върху лицето й, отнема неговия цвят и му оставя само някакво подобие на моментална снимка, като в паспорт…

— И-и-и ти се бе отнесла някъде много надалеч тогава… Беше недостъпна за мен…

Тогава. На лицето й се появява нещо като жалост и бързо изчезва. Но шепотът й е унищожителен и ясен като неочаквана телеграма:

— Навярно ще разбереш. Може би в някой от техните бомбардирани градове, край някоя тяхна гора или река или даже някой ден под дъжда, ще ти стане ясно. Ще си припомниш игрална зала „Химлер“ и полата, с която бях… паметта ти ще се раздвижи и дори ще успееш да я накараш да изрече с моя глас онова, което не съумях да кажа тогава. Или сега.

О, каква е тази нейна усмивка към Слотроп, само за онази кратка секунда? и вече изчезнала. Обратно към маската на злощастие и безперспективност — лицето й в състояние на покой, предпочитано, най-удобно…

Двамата стоят сред извити черни скелети на чугунени пейки, на безлюдния завой на тази крайбрежна улица, прекалено стръмна за каквато и да е разходка: шеметна, сякаш целяща да ги изтърси в морето и да се отърве от тях. Застудяло е. Не съумяват да пазят равновесие за дълго, през няколко секунди единият или другият трябва да търси нова опора. Той се протяга и вдига яката на палтото й, после взема в длани бузите й… нима опитва да им върне телесния цвят? Свежда поглед, понечва да надзърне в очите й, озадачен съзира, че те са изпълнени със сълзи, които пропиват миглите и гримът се стича на тънки черни криволици… в кухините им потрепват полупрозрачни камъчета…

Вълни се разбиват в камъните по брега и оттичат назад. Пристанищните води са нашарени с вълнички-зайчета, тъй бляскави, че е невъзможно светлината им да е събрана от това мрачно небе. Ето го отново, еднакво изглеждащият Друг Свят — и за това ли ще трябва да се вълнува той сега? Какво по дяво… гледай онези дървета… Всеки отделен дълъг клон виси, упоен, зашеметен, усърдно гравиран върху небето, всеки е разположен тъй безпогрешно…

Тя е раздвижила таз и бедра, за да се опре в него, през палтото, — това все пак би трябвало в края на краищата да й помогне да го върне — дъхът й се носи като бял шал, осветените от зимата следи от сълзи се превръщат в лед. Чувства се затоплена. Което обаче не е достатъчно. Никога не е било, не-е, той прекрасно разбира, тя отдавна е решила да замине. Притиснати един в друг заради вятъра загатнат от зайчетата в морето, или заради стръмната улица, те не се пускат. Той целува очите й, усеща как хуя му отново се издува от добрата стара, проклетата стара — във всеки случай древна — похот.

Над морето запява самотен кларинет, комична мелодия, към която след няколко такта се присъединяват китари и мандолини. Орляци блестящооки птици се сбират на брега. От граченето им на Катье й олеква малко на сърцето. Слотроп засега не притежава европейските рефлекси спрямо кларинета, той все още ги асоциира с Бени Гудман, а не с клоуни и циркове, но чакай малко… тук не се ли включва и казу? Да, множество казута! Цял казу оркестър!

Късно същата вечер те са в нейната стая, Катье е с червена рокля от тежка коприна. Две високи свещи горят на неопределено разстояние зад гърба й. Той долавя промяната. След като се любят, Катье лежи опряна на лакът, наблюдава го, диша дълбоко, тъмните зърна на гърдите й се надигат и спадат като в прибой, все едно шамандури на вълните на бялото море. Но върху очите й е насложена патина: той не успява да съзре дори привичното за нея оттегляне, този последен път, грациозно и бавно като постепенно угасваща лампа, в ъгъла на някаква вътрешна стая…

— Катье.

— Шштт — прокарва тя призрачни нокти по утрото, над Лазурния Бряг и към Италия. Слотроп има желание да пее, решава да го направи, обаче после нищо подходящо не му идва наум. Протяга ръка и гаси свещите, без да наплюнчва пръсти. Тя целува болката. И го заболява още повече. Той заспива в обятията й. Когато се пробужда, Катье я няма, заминала е окончателно, повечето от нейните изобщо необличани тоалети все още в шкафа, пришки и малко восък на пръстите му, и една цигара загасена преждевременно във формата на ядосана кукичка… По правило тя не хабеше цигарите. Навярно е седяла, пушила и наблюдавала съня му… докато нещо, той никога няма да я попита какво, я е подтикнало, направило е невъзможно оставането й до края на цигарата. Той поизправя фаса, допушва го, няма смисъл да се хабят цигарите, война е…

□ □ □ □ □ □ □ □

„Обикновено в поведението си, ние не реагираме еднозначно, а комплексно, в съответствие с постоянно присъстващото съдържание на окръжаващата ни обстановка. При старите хора — Павлов е на 83 години, когато чете тази лекция, — положението е съвсем различно. Съсредоточавайки се върху един дразнител, ние, посредством отрицателно умозаключение, изключваме въздействието на други паралелни и едновременни дразнители, защото в повечето случаи те не съответстват на обстоятелствата, не представляват допълнителни реакции в дадената обстановка.“449

Ежеседмичните инструктажи в „Бялото видение“ са кажи-речи отменени. В последно време почти никой не се вижда със стария бригаден генерал. В изографисаните с херувими зали и кътчета на агенция РИБИ са започнали да проникват симптоми на бюджетна нестабилност.

— Дядката се паникьосва — вика Майрън Грънтон, самият той не особено стабилен напоследък. Групата за Слотроп е събрана на редовната среща в крилото на ЛАИ452. — Той ще провали целия проект, достатъчна е само една тежка нощ…

Сред присъстващите определено се усеща благовъзпитана паника. На заден план обикалят лаборанти, чистят кучешки лайна и калибрират инструменти. Насам-натам в стотици клетки с потракващи колела сноват плъхове и мишки, бели, черни и в различни оттенъци на сивото.

Пойнтсман е единственият тук запазващ спокойствие. Той изглежда невъзмутим и силен. Напоследък лабораторните му престилки са започнали да придобиват характерното за „Савил Роу“ сдържано спокойствие453, вталени, развяващи се пешове, от по-фин плат, твърде екстравагантно заострени ревери. В това сгърчено от студ и занемара време, Пойнтсман излъчва благополучие. След като най-после лаят утихва, той проговаря, успокояващо:

— Няма опасност.

— Как да няма опасност? — крещи Аарон Троустър и всички започват отново да се оплакват и роптаят.

— Само в един ден Слотроп прогони Додсън-Трък и момичето!

— Всичко се разпада, Пойнтсман!

— Откакто сър Стивън се върна, „Фицморис Хаус“ е изолирана от проекта и от Дънкан Сандис454 идват неудобни въпроси…

— Той е зет на премиер-министъра, Пойнтсман, лошо, лошо!

— Ние вече започнахме да изпадаме в дефицит…

— Средства — АКО можеш да запазиш спокойствие455 — има и те ще започнат скоро да постъпват… положително още преди да ни налегнат някакви сериозни неприятности. Сър Стивън, който изобщо не е бил „прогонван“, съвсем случайно работи във „Фицморис Хаус“ и Приема Гости, ако някой от вас пожелае да се увери в това. Госпожица Боргезиус все още участва активно в програмата, а господин Дънкан Сандис получава отговори на всички свои въпроси. Но най-приятното е, че имаме разходен бюджет чак до финансовата ’46, преди да започне да се очертава нещо като дефицит.

— Отново твоите Заинтересовани Страни, а? — включва се Роло Гроуст.

— Да, а онзи ден забелязах, че се уединихте с Клайв Мосмун от „Импириал Кемикълс“ — отваря дума сега Едуин Трийкъл. — Ние с Клайв изкарахме един-два курса органична химия някога в Манчестър456. ИКИ457 също ли е наш спонсор, Пойнтсман?

— Не — спокойно и без запъване отговаря Пойнтсман. — Всъщност Мосмун в последно време работи на „Мейлет Стрийт“. Боя се, че най-зловещия ни замисъл се състои в обикновено съгласуване на работата по „Черната Команда“.

Те кръстосват погледи. Единият лъже или блъфира, или двамата лъжат или блъфират, или всички гореупоменати. Но каквото и да е, Пойнтсман има леко предимство. Сблъсквайки се пряко със закриването на неговата програма, той бе придобил много Мъдрост: ако в Природата действа някаква жизнена сила, то в бюрокрацията не може да бъде открито нищо подобно. Нищо толкова загадъчно няма в бюрокрацията. Всичко се свежда, както е редно, до желанията на отделните мъже. И на жените също, разбира се, Господ да поживи кухите им главички. Но оцеляването зависи от силата на желанията, от познаването, по-добре от другите хора, на Системата и как да я използваш. Това е работа и нищо повече, и няма място за някакви извънчовешки тревоги, които само изнежват и отслабват волята: човек или им се поддава, или се бори с тях и побеждава, und so weiter458.

— Ще ми се ИКИ да финансират част от работата — усмихва се Пойнтсман.

— Крайно неубедително, неубедително — мърмори по-младият д-р Гроуст.

— Има ли някакво значение — вика Аарон Троустър. — Ако дядката се заинати в неподходящ момент, цялото това начинание може да пропадне.

— Бригаден генерал Пудинг няма да пренебрегне своите ангажименти. — Пойнтсман е непоколебимо спокоен. — Ние сме се договорили с него. Подробностите не са важни.

На тези провеждани от него инструктажи подробностите никога не са важни. Трийкъл беше целесъобразно отклонен и пренасочен към Проблема Мосмун, заядливите реплики на Роло Гроуст никога не прерастват в сериозна опозиция и улесняват създаването на впечатление за открита дискусия, както и истеричните изблици на Троустър спомагат за отвличане вниманието на другите… И така, оперативката приключва, конспираторите тръгват за кафе, съпруги, уиски, сън, безразличие. Уебли Силвърнейл остава, да прибере аудио-визуалната апаратура и претараши пепелниците. На кучето Ваня, за момента върнато към обичайното състояние на духа, ала не и на бъбреците (които след известно време стават уязвими за бромидната терапия459), е предоставена кратка почивка от изпитателния стенд и сега то започва да души около клетката на Плъха Иля, който долепва муцунка в галванизираната телена мрежа, и двете животни замират в това положение, опрели нос в нос, живот и живот… Помъкнал 16-мм проекционен апарат, с димящ в устата му закривен като кука фас, Уебли Силвърнейл минава край дълга редица клетки и излиза от ЛАИ, а тренировъчните колела проблясват на пресекулки под флуоресцентната светлина. По-внимателно момчета, идва оня шибаняк надзирателят. Не се коркай Луи, той е готин, свестен пич. Другите се смеят. Тогава ’кво прави тук, а? Дългите бели осветителни тела над главите им жужат. Лаборанти в сиви престилки разговарят, пушат, убиват си времето с различни служебни занимания. Пайсе, Лефти, тоя път идват за тебе. Ти само гледай, киска се Мишока Алексей, когато той ме вземе, ше се изсера в ръката му! По-добре недей, нали знаеш ’кво стана със Слъг, а? Той направи същото и направо го опекоха, когато за първи път не успя да мине по оня лабиринт. Сто волта. Било „нещастен случай“, казаха. Точно така… разбира се, че беше!

На Уебли Силвърнейл му хрумва, че гледана отгоре, от монтирана под ъгъл на тавана камера, тази лаборатория също представлява един лабиринт, нали… из проходите между масите и стойките досущ като плъхове и мишки потичват бихейвиористи460. За тях стимул не е допълнителното топче храна, а успешният експеримент. Но кой наблюдава отгоре, кой записва техните реакции? Кой слуша животинките в клетките, докато те се чифтосват, или хранят малките си или общуват през сивите квадрати, или, както сега, започват да пеят… излизат от клетките, всъщност нараснали до размерите на Уебли Силвърнейл (въпреки че изглежда никой от лаборантите не забелязва това) и танцуват с него по дългите проходи и в металната апаратура, а енергичен и зноен тропически оркестър и конга-барабани подхващат много популярния ритъм и мелодия на:

Танцуват на плавно движещи се групички. Плъховете и мишките образуват кръгове, подвиват и изправят опашки, за да очертаят хризантеми и разпръскващи лъчи слънца, а накрая всички се събират заедно и подреждат във формата на една огромна мишка, в чието око се настанява усмихнатият Уебли Силвърнейл, навирил V-образно ръце и, заедно с безброен гризачески хор и оркестър, удължава последната нота на песента. В последно време една от класическите пропагандни листовки на ОПВ462 призовава фолксгренадирите463: SETZT V-2 EIN!464, с бележка под линия, поясняваща, че „V-2“ означава да вдигнат ръце в знак на „почетна капитулация“ — отново черен хумор — и ги съветва как да произнесат фонетично правилно „предавам се“. А в случая с Уебли, какво точно означава това V — победа или предавам се?

Те са имали техния миг свобода. Уебли е бил само гостуваща звезда. А сега обратно към клетките и ефикасно организираните форми на изтребление — смърт в служба на единствения биологичен вид, прокълнат с осъзнаването, че ще умре…

— Бих ви пуснал да си ходите по живо по здраво, ако знаех как. Но тук наоколо няма свобода. Всички животни, растения, минерали, дори други видове хора, ежедневно биват натрошавани на парчета и сглобявани отново, за да бъдат запазени неколцина избраници, които най-гръмогласно теоретизират на тема свобода, но самите те са възможно най-малко свободни. Дори не мога да ви обнадеждявам, че в един прекрасен ден положението ще бъде по-различно и все някога Те ще излязат навън, ще забравят смъртта, ще се отърсят от претенциозния страх от Тяхната технология и ще прекратят безпощадното използване на всички други форми на живот, за да поддържат на поносимо ниво човешките страхове и тревоги и да бъдат като вас, просто тук, просто живи… — Гостуващата звезда се оттегля из коридорите.

С изключение на няколко работещи лампи тук-там, в „Бялото видение“ няма осветление. Тази вечер небето е тъмно синьо като моряшки шинел, а облаците в него са изумително бели. Духа пронизващ студен вятър. Старият бригаден генерал Пудинг, треперейки се измъква от неговата квартира през задното стълбище, по маршрут познат единствено нему, прекосява осветената от звездите празна оранжерия, минава по галерия издигната, за да свързва баровци, коне, жени с очи като твърдо сверени яйца, по неголям полуетаж (най-опасното място…), влиза в килер, където купищата вехтории и произволни тъмни участъци, дори толкова отдалечени понастоящем от неговото детство, не са изгубили своето обезсърчително въздействие, после отново навън и надолу по металната стълба, тананикайки, полугласно както се надява той, за кураж:

и накрая влиза в крило Д, където са останали безумците от 1930-те. Нощният дежурен спи покрил глава с „Дейли Хералд“. Той е грубоват на вид човек и е чел уводната статия. Предсказва ли тя бъдещи събития, резултати от следващи избори? О, Господи…

Ала нарежданията са бригадният генерал да бъде пропуснат. Старецът минава на пръсти, задъхан. Дълбоко в гърлото му клока слуз. Той е на възраст, когато слузта е ежедневен спътник, съществува култура на слузта сред старите хора, слуз в хиляди изражения и проявления, появяваща се напълно изненадващо като сплъстени петна по покривката на масата у приятеля, задръства дихателните му пътища с твърди полипи, достатъчни, за да замъглят очертанията на сънищата, да го пробудят и накарат да умолява…

— Аз съм благословеният Метатрон — напява глас от някоя стаичка, прекалено много отдалечена, за да определим местонахождението й. — Аз съм пазителят на Тайната. Аз съм блюстителят на Трона465… — Тук вътре най-смущаващите разточителства на Вигите са били отстранени или замазани. Няма смисъл да бъдат обезпокоявани пациентите. Всичко е в неутрални тонове, меки драперии, репродукции на импресионисти по стените. Оставена е само мраморната подова настилка и под голите крушки на осветлението тя лъщи като вода. Старият Пудинг трябва да преодолее допълнително шест-седем канцеларии или преддверия, за да стигне до своето местоназначение. Още не са изминали две седмици, но в тези негови действия вече се долавят зачатъци на ритуал, на повторение. Всяка стая ще подготвя индивидуално за него специфично премеждие: изпитание, което той трябва да превъзмогне. Интересно дали Пойнтсман не е инициаторът и за това също. Разбира се, разбира се, че той трябва да е… как изобщо този млад непрокопсаник е разбрал? Да не би да съм говорил насън? Или те се промъкват нощем с техните серуми на истината, за да… и при първата явна поява на мисълта, ето това е първото му изпитание за тази вечер: на масата е оставен набор спринцовки. Много ясно очертан и хвърлящ отблясъци, а останалата част от стаята леко разфокусирана. Да, сутрин обикновено се чувствах ужасно зашеметен, не можех да се събудя след тези сънища — а бяха ли сънища? Говорех нещо… Това е всичко, което помни той, че говори докато някой друг там го слуша… Трепери от страх и лицето му е по-бяло от вар.

Във второто преддверие е сложена празна червена тенекиена кутия, в която е имало кафе. Марка „Саварин“. Според него това би трябвало да значи „Северин“466. Охо-о, мръснишкият му негодник, подиграва се… Ала това не са типичните злобни каламбури отправени към набелязан потърпевш, а състрадателно вълшебство, масово повторение на някаква преобладаваща формалност (както например знаем, че никой здравомислещ експерт по разрушително дело няма привечер да пъхне в миялната машина лъжица между две чаени чаши или даже между чаша и чиния, поради страх от електрическия Прекъсвач… защото фактически това ще означава, че в действителност с болящите го от тъй внезапното напомняне пръсти, той държи котвата на релето, разположена между неговите два смъртоносни контакти)… В третото преддверие едно картотечно чекмедже е оставено зейнало, в него се вижда купче анамнези и разтворен екземпляр от Крафт-Ебинг467. В четвъртото преддверие, човешки череп. Възбудата му нараства. В петото преддверие, бамбуков бастун. Участвал съм в повече войни за Англия, отколкото мога да си спомня… не съм ли платил достатъчно? Хиляди пъти съм рискувал за всички тях… Защо им е притрябвало да измъчват един старец? В шестото преддверие, от тавана виси парцалив труп на британски пехотинец от Билото Бял Покров468, бойната му униформа изрешетена с дупки от „Максим“469 по краищата черни като очите на Клео де Мерод470, лявото му око е простреляно, трупът е започнал да смърди… не… не! шинел, това е нечий стар шинел и нищо повече, оставен провиснал на една кука в стената… обаче не го ли бе подушил? Ето нахлува иприт и с гибелно бръмчене го блъска направо, както въздействат нежеланите сънища или когато се задушаваме. От немска страна запява картечница, дум диди дада, отговаря й английско оръжие, дум дум, и миг преди да удари часът за начало на атаката, пръстените на нощта се увиват около тялото му стягат го…

В седмото преддверие, с немощни стави на фона на тъмния дъб, той чука. Бравата, контролирана дистанционно с електричество, се отваря с леко прищракване, следвано от ехо. Той влиза и затваря вратата зад себе си. Стаята тъне в полумрак, само в един далечен ъгъл гори ароматизирана свещ, която изглежда сякаш отстои на километри. Тя го очаква, седнала на висок стол „Адам“471, бяло тяло и черна униформа специално подбрана за нощта. Той пада на колене.

— Домина Ноктюрна… сияйна майка и последна любов472… твоят слуга Ърнест Пудинг се явява, съгласно заповедта ти.

През настоящите военни години фокусът на женското лице е устата. Сред тези грубовати и много често повърхностни момичета, червилото тържествува като кръв. Очите са оставени на произвола на природните стихии и сълзите: в последно време, когато толкова много смърт е скрита в небето, в морските дълбини, сред петната и капките върху снимките от въздушното фоторазузнаване, очите на повечето жени са чисто функционални. Но Пудинг е от друга епоха и Пойнтсман е отчел и тази подробност също. Дамата на бригадния генерал е прекарала цял час пред огледалото с грим за клепки, сенки, молив, лосиони и ружове, четчици и пинсети, от време на време сверявайки резултата с един албум на спирала пълен със снимки на най-високо ценените красавици отпреди трийсет-четиридесет години, тъй че господството й през тези нощи да бъде, ако не напълно легитимно, то поне автентично, заради нейното, а също и неговото душевно състояние. Русата й коса е изтеглена нагоре, захваната с фиби и прибрана под гъста черна перука. Когато тя седи със сведена глава, забравила за царствената поза, косата се отпуска напред върху рамената и стига под гърдите й. Сега тя е гола, с изключение на дълга самурена наметка и черни ботуши с тънки високи токчета. Единственото й бижу е сребърен пръстен със синтетичен рубин, нешлифован и оставен в първоначалната полукръгла форма, надменна капка кръв, протегната към него сега, очакваща целувката му.

Подрязаните му мустаци настръхват, треперят докосвайки пръстите й. Тя е изпилила ноктите си в силно заострени върхове и ги е лакирала в същия червен цвят като нейния рубин. Техният рубин. На това осветление ноктите изглеждат почти черни.

— Достатъчно. Приготви се.

Наблюдава как той се съблича, медалите му леко подрънкват, колосаната риза шумоли. Ужасно й се иска да запали цигара, обаче пушенето е било изрично забранено в указанията.

— За какво мислиш, Пудинг?

— За нощта, когато се срещнахме за първи път. — Калта вонеше. Зенитната артилерия бумтеше в мрака. Неговите войници, неговото клето паство бе обгазено тази сутрин. Той беше сам. През перископа, под увисналия в небето осветителен снаряд той я видя… и макар да беше скрит, тя също видя Пудинг. С бледо лице, облечена изцяло в черно, застанала на Ничия Земя между окопите на двете воюващи страни и навсякъде около нея се забиваха куршумите от картечниците, но тя нямаше нужда от защита. — Познаваха те, Повелителке. Те бяха от твоите хора.

— И ти също.

— Ти ме призова, ти каза: „Аз никога няма да те напусна. Ти ми принадлежиш. Ще бъдем заедно, отново и отново, въпреки че между срещите ни може да изминават години. И ти винаги ще ми служиш“.

Той отново е на колене, гол като новородено. Тръпки побиват осветяваната от свещта загрубяла старческа плът. Нови подутини и стари белези разкрасяват тук-там кожата му. Пенисът му е щръкнал в стойка „за почест“. Тя се усмихва. По нейна команда той пропълзява напред, за да целуне ботушите й. Подушва кожа и вакса и усеща как под езика му и през черната кожа се раздвижват пръстите на краката й. С крайчеца на окото той зърва масичка с остатъците от нейната ранна вечеря, ръба на чиния, гърлата на две бутилки, минерална вода, френско вино…

— Бригаден генерал, настана време за болка. Ако тази вечер твоето жертвоприношение ми хареса, ще получиш дванайсет превъзходни удара. — Това е най-неприятният за него момент. Тя му бе отказвала преди. Спомените му от Салиен473 изобщо не я интересуват. Като че ли хич не я е грижа за масовите кръвопролития, за нея по-важни са легендата, митът и личният ужас… но моля… умолявам, нека тя да приеме…

— В Бадахос — смирен шепот — по време на Испанската война… войниците от един бандера474 от Легиона на Франко настъпвали към града и пеели химна на техния полк. Те пеели за невестата, която били взели. Това си била ти, Повелителке: те-те провъзгласявали теб за тяхна невеста…

Тя мълчи известно време, кара го да чака. Накрая се усмихва, без да сваля очи от неговите, и частта от злото, за която е установила, че той трябва да се погрижи, остава непроменена, както обикновено:

— Да… Много от тях наистина станаха мои женихи в този ден — шепне тя и леко огъва лъскавия бамбуков бастун. В стаята като че ли прониква зимен вятър. Образът й заплашва да се разпръсне на отделни снежинки. Приятно му е да слуша говора й, той е уверен, че именно нейният глас, идващ от разнебитените стаички на фламандските села го е открил, той знае и може да различава по произношението израсналите в Ниските Земи момичета, чиито гласове са заръждевявали с преминаването от младост към старост, от веселие към безразличие, докато тази война се проточваше, от един мъчителен сезон в друг още по-мъчителен… — Аз приех техните смугли испански тела в моето. Те бяха с цвета на праха, на сумрака и на месо изпечено до идеална текстура… повечето от тях бяха тъй млади. Летен ден, ден на любов: един от най-трогателните в живота ми. Благодаря ти. Тази вечер ще получиш желаната болка.

Тази част от нейния церемониал поне й е приятна. Макар изобщо да не е чела класическа британска порнография, тя се чувства уверена като риба в местното течение на общоприети практики. Шест по задника и още шест през зърната на гърдите. Пляс, къде е сега тази Тиквена Изненада? А? Харесва й как избива кръвта и пресича снощните белези. Често й се е налагало с усилие да възпира своите стонове при всяко негово изгрухтяване от болка, два гласа в дисонанс, който ще се окаже съвсем не толкова случаен колкото звучеше… Понякога нощем тя му затъква устата с офицерски шарф и го овързва с плетен шнур със златни пискюли или с неговия портупей. Но тази вечер той лежи изгърбен на пода в краката й, с надигнат сбръчкан задник в очакване на бастуна, овързан единствено от нуждата от болка, от нещо истинско, нещо чисто. Отвели са го толкова далеч от неговата простодушна нервна система. Натъпкали са военни евфемизми и хартиени илюзии между него и тази истина, това рядко благоприличие, това мигновение в нейните добросъвестни крака… не, тук няма вина, а по-скоро недоумение — че е могъл толкова много години да слуша свещеници, учени, доктори, и всеки е поднасял своите точно определени лъжи, когато през цялото време тя е била тук, уверена във владението на неговото слабеещо тяло, на истинското му тяло: незамаскирано от униформа, незадръстено от медикаменти, които да скриват от Пудинг нейните известия за световъртеж, гадене и болка… Преди всичко болка. Най-ясната поезия, възможно най-ценната привързаност…

Той се надига с мъки на колене, за да целуне инструмента. Сега тя стои права над него, обкрачила го е, с издаден напред таз, кожената наметка е разтворена на бедрата й? Той се осмелява да погледне нагоре към путката й, този страховит вихър. Окосмяването й е боядисано черно, специално за случая. Той въздъхва и изпуска тих засрамен стон.

— Аха… да, разбирам. — С усмивка. — Знам, горкичкият ми простосмъртен бригаден генерал, знам. Това е моята последна загадка — прокарва нокти по долните си устни. — Не можеш да искаш от една жена да ти разкрие своята последна тайна, нали?

— Умолявам те…

— Не. Тази вечер, не. Коленичи тук и приеми това, което ще ти дам.

Против волята си — вече рефлекс — той хвърля мигновен поглед към бутилките на масата, чиниите изцапани с месни сокове, холандски сос, късчета хрущял и костици… Сянката й закрива лицето и гърдите му, кожените й ботуши поскърцват тихо при движението на бедрата и коремните й мускули, и после тя бързешком започва да пикае. Той отваря уста да улови струята, дави се, опитва да продължи да преглъща, усеща, че топлата урина капе от ъгълчетата на устата му, стича се надолу по шията и раменете му, залети от съскащата струя. Когато тя привършва, той облизва от устните си последните капки. Още няколко са полепнали, златисто бистри, по лъскавите вагинални косми. Лицето й, показващо се между голите гърди, е гладко като стомана.

Тя се обръща.

— Повдигни наметката ми. — Той се подчинява. — Внимавай. Не докосвай кожата ми. — По-рано в първите сеанси на тази игра тя нервничеше, измъчвана от запек, и се питаше дали не е същото като при мъжката импотентност. Но тактичният Пойнтсман бе предвидил това и заедно с храната за нея изпращаше таблетки разхлабително. Сега червата й тихичко простенват и тя усеща как лайното започва да се плъзга надолу и изхлузва. Той коленичи с вдигнати ръце, придържа настрани и нагоре разкошната наметка. От процепа, от абсолютната тъмнина измежду белите й бутове се появява тъмно говно. Той разтваря непохватно колена, докато те допират кожата на ботушите й. Накланя се напред, за да обхване с устни горещото лайно, засмуква го нежно, облизва отдолу… и мисли, разкайвайки се, по-силно е от него, мисли за негърски пенис, да, той знае, че това обезсилва част от поставените условия, обаче няма да бъде отхвърлено, образът на груб африканец, който ще го застави да се държи прилично… Смрадта на говна залива носа му, притиска го, всеобхватна. Това е вонята на Пашендейл и Салиен. Примесена с калта и разложението на труповете, това беше пълновластната миризма на тяхната първа среща и емблема на Домина Ноктюрна. Лайното се плъзга в устата му, надолу към хранопровода. Той се задавя, но храбро стиска здраво зъби. Хляб, който само щеше да плава в порцеланови води някъде, невидян, невкусван — втасал и опечен в непримиримата чревна Пещ, вече е познатият ни хляб, пухкав като домашен уют, усамотен като последно издихание в леглото… Спазмите в гърлото му продължават. Болката е ужасяваща. Той разплесква с език говна в небцето си и, примлясквайки сочно-гъсто, започва да дъвчи, единственият звук в стаята…

Има още две лайна, по-малки и, когато ги изяжда, трябва да излиже остатъците от говна по ануса й. Той моли за разрешение да се напъха под наметката, да бъде допуснат в подплатения с коприна мрак, да остане там за малко със своя покорен език устремен нагоре в нейния анус. Но тя се отдръпва. Козината изчезва от ръцете му. Тя му заповядва да мастурбира в нейна чест. Наблюдавала е Капитан Блицеро с Готфрид и знае правилния начин.

Бригадният генерал се изпразва бързо. Плътната миризма на сперма изпълва стаята като дим.

— Сега върви. — Избива го на плач. Но той я е молил и преди, предлагал й е, каква нелепост, живота си. Сълзи изпълват очите му, стичат се. Той не може да погледне в нейните. — Цялата ти уста е оплескана с лайна. Може би ще те снимам както си така. За всеки случай, ако някога се умориш от мен.

— Не. Не, само от това съм уморен — тръсва рязко глава по-далеч от Крило Д, за да обхване останалата част на „Бялото видение“. — Тъй ужасно уморен…

— Обличай се. Не забравяй да си изтриеш устата. Ще те повикам, когато ми потрябваш отново.

Разрешено му е да се оттегли. Навлича обратно униформата, затваря вратата на стаята и се връща по същия път назад. Нощният дежурен все така спи. Студеният въздух блъска Пудинг като вълна̀. Той изхлипва, прегърбен, самотен, бузата му опира за момент грубите каменни стени на къщата в неокласически стил. Постоянното му жилище се бе превърнало в място на изгнание, а истинският му дом е у Повелителката на Нощта, с нейните меки ботуши и твърд чуждестранен глас. Той няма какво да чака, освен късна чаша супа, обичайните документи за подпис и доза пеницилин, която Пойнтсман му бе наредил да приема, за неутрализиране въздействието на Escherichia coli475. Въпреки че, навярно утре вечер… вероятно тогава. Струва му се непосилно да издържа повече. Но, може би, в часовете преди разсъмване…

□ □ □ □ □ □ □ □

Връхлита ни високият връх — зеленото равноденствие и превращение от бленуващи риби в млад овен, от воден сън в огнено пробуждане476. От другата страна на Западния фронт, в подножието на Харц в Блайхероде477, с наскоро счупена и гипсирана ръка, Вернер фон Браун се готви да отпразнува своя 33^-ти рожден ден478. Артилерията бумти целият следобед. В далечината руски танкове вдигат прашни призраци над германските поля. Щъркелите се връщат у дома, поникнали са първите теменужки.

В „Бялото видение“ сега дните по протежение на варовиковия отрязък от морския бряг са ясни и слънчеви. Момичетата от канцелариите вече носят по-малко на брой пуловери и гърдите им отново започват видимо да напират. Март е пристигнал като агнец. Умира Лойд Джордж *1. По все още забранения за цивилни бряг се забелязват отделни посетители, които седят с навити до колената крачоли или разпуснати коси сред отживелите предназначението си мрежи от кабели и стоманени пръти и ровят с измръзнали сиви пръсти на краката морския чакъл. Досами брега, под водата са прокарани километри тайни тръбопроводи, достатъчно е да бъде завъртян клапана и пуснатият газ ще опече германските нашественици479, чието място е в ланските сънища… горивото очаква хиперголичното запалване480, което може да настъпи единствено като последица от някоя младобюрократична лудория или майско въстание на духа озвучавано от яркото творение на баварския мелодист Карл Орф481

и тогава целият този бряг-крепост от Портсмут до Дъндженес483 ще се озари и пламне за пролетната любов. По-буйните глави сред „Бялото видение“ ежедневно замислят подобни интриги — зимата на кучета и черен сняг от безрезултатни думи е към края си. Скоро тя ще остане назад. Но озове ли се веднъж там, зад нас, ще продължи ли тя да излъчва нейния закачулен студ, колкото и да горят огньовете в морето?

В казино „Херман Гьоринг“ е установен нов режим. Сега единствената позната физиономия е на генерал Уайвърн, въпреки че той изглежда е бил понижен в чин. Представата на Слотроп за заговора срещу самия него се е развила. По-рано конспирацията беше единна, всесилна, недостижима за него. До онази пиянска игра и сцената с онази Катье и двете внезапни сбогувания. Но сега…

Притчи за Параноици, 1: Едва ли изобщо някога ще успееш да докоснеш Господаря, но можеш да погъделичкаш неговите създания.

А и напоследък той започва да прониква в едно специфично състояние на съзнанието, определено не сънно, може би тъй нареченото „бленуване“, но такова, където цветовете са повече основни, отколкото пастелни… и в подобни моменти като че ли е докосвал, и то продължително, една позната нам душа, глас, който неведнъж е говорил чрез медиума от изследователската агенция Карол Евънтир: отново покойният Роланд Фелдспат, отдавна включеният в техния състав експерт по системи за управление, уравнения за насочване, положения за обратна връзка за този или друг Авиационен Институт. Изглежда поради лични причини Роланд бе останал да кръжи над това Слотропово пространство, през почти неосезаема за него слънчева енергия и бури гъделичкащи гърба му със статично електричество, Роланд е шепнал от осемкилометровото разстояние, от ужасяващата височина, тъй като е бил разквартируван край една от Последните Параболи484 — полетни траектории, които изобщо не трябва да бъдат следвани — и сега работи като един от невидимите Унищожители на комуникации в стратосферата, безнадеждно бюрократизирана за другата страна каквато беше и за тази, и както може да се предполага, той държи прибрани своите звездни ченгели, свит в „небето“ тъй напрегнат от многобройните несполучливи опити да го прекоси, с безсилието на сънуващи мечтатели, които много искат, ала не съумяват да се пробудят или да заговорят, и упорстват срещу тежестта и сондите на струващата им се непоносима в будно състояние черепна болка, той очаква, естествено не безцелните нахълтвания на льохмани като този Слотроп…

Роланд потреперва. Това ли е избраникът? Този? ще оглавява най-новия преход? О, Господи. Имай милост Боже: какви бури, какви чудовища от Ефира би могъл изобщо да прогонва този Слотроп в полза на когото и да е?

Какво пък, Роланд трябва само да се възползва възможно най-добре от положението. Ако те стигнат толкова далеч, ще се наложи да им покаже какво знае за Контрола. Това е една от тайните бойни задачи на неговата смърт. Загадъчните му изказвания онази вечер в Сноксол за икономическите системи, са обичайно приятелско бъбрене изпълняващо ролята на ежедневен фон тук, определено условие за съществуването. Питайте особено немците. О, наистина тъжна история, колко недобросъвестно бе използвано от германските властимащи всенародното увлечение по Контрола. „Параноични Системи в Историята“ (ПСИ), списание издавано краткотрайно през 1920-те години, чиито печатни плаки разбира се изчезнали вкупом загадъчно, дори многократно твърдяло в свои уводни статии, че цялата Германска Инфлация е била предизвикана умишлено, просто за да бъдат тласнати ентусиазираните млади германски представители на Кибернетичната Традиция към работа по Контрола: преди всичко устремена нагоре като балон раздуваща се икономика, неконтролируемо покачване от ден на ден на стойността на собственото й определение за земна повърхност, унизителен провал на системата за обратна връзка, на която разчитали да поддържа стойността на марката постоянна… Равенство на входа и изхода по целия контур без изкривяване на сигнала, равенство на входа и изхода, нулево изменение, и шштт, натам моля, такива бяха тайните рими от детството на Обучението по Контрол, тайни и ужасни, както твърдят безнравствените писания. Разклоняващи се трептения от всички разновидности представляваха едва ли не Най-Страшната Заплаха. На тези детски площадки бе невъзможно да засилиш люлката по-високо от определен ъгъл от вертикалата. Сбиванията биваха прекратявани бързо, с навременна сдържаност. Дъждовните дни минаваха с единични гръмотевици или мълнии, само на по-ниските места се събираше надменна стъкловидна сивота, едноцветен обзор към долините гъсто осеяни с нападали мъхести дървета със стърчащи към небето почти злобно закачливи корени (като някаква бяла изненада за отбраното общество там горе, на което хич не му пукаше, хич…), натежали от есен долини и попарено от дъжда аскетично кафяво под златистото… много избирателно отровен дъжд те преследва из дворовете и уличките, които стават все по-тайнствени и по-лошо павирани и по-дълбоко заплетени, дворове преминаващи един в друг по седем-осем пъти, покрай ъгли на огради, през капризите на оптическото дневно време, докато най-после, безмълвно напрегнати, оставяме назад района на улиците и излизаме на околността, сред парцелираното тъмно поле и дърветата, началото на истинската гора, където започва да се показва част от предстоящото изпитание и сърцата ни усещат уплахата… но също както никоя люлка не може да бъде засилена над определена височина, така и е невъзможно да проникнем в гората по-дълбоко от определен радиус. Винаги имаше някакъв предел. Толкова лесно бе да растем в условията на такъв ограничителен режим. Всичко беше просто толкова здравословно, че повече не можеше. Почти не обръщахме внимание на границите, не се заигравахме край тях нито с тях. А разрушенията, ох, и демоните — да, включително и този на Максуел485 — бяха някъде там дълбоко в гората, заедно с другите зверове, подскачащи сред насипните укрепления около твоето укритие…

И така ужасяващият полет на Ракетата беше сведен буквално до буржоазни понятия, до понятия за такова уравнение, подобно на онази елегантна смесица от философия и машинария, абстрактна промяна и шарнири от истински метал, описващо движението от гледната точка на управление на рискаенето486:

съхраняване, овладяване, лавиране между Сцила и Харибда чак до спиране подаването на гориво, т.е. до най-високата точка на ракетната траектория. Brennschluss487. Ако някой от младите инженери е виждал съответствие между дълбокия консерватизъм на Обратната Връзка и начина на живот, който започваха да водят в самия процес на неговото възприемане, то се губеше или биваше замаскирано и никой от тях не съзираше връзката, поне не и приживе: наложи се смъртта да го покаже на Роланд Фелдспат, смъртта с нейните отлични изгледи да настъпи Прекалено Късно, и множества други души, чувстващи се дори в този момент Ракетоподобни, поели към синьо-зелените озарения на Вакуума, надзиравани от неподдаващ се на определение Контрол… осветлението тук е изненадващо меко, меко като небесни одежди и създава усещането за населеност и невидима сила, откъслеци от „гласове“, надникване в един друг порядък на битието…

Впоследствие у Слотроп ще се запази усещането за, да кажем, не безспорно ясен символ или схема, а по-скоро за някакъв остатъчен алкален привкус на ридание, на неизлечима странност, непроницаема самодостатъчност…

Да, тези епизоди тук са донякъде германски. Е, в последно време Слотроп даже сънува на този език. И минава подготовка по различните диалекти, долнонемски за зоната, която британците планират да окупират и тюрингски ако руснаците случайно не стигнат до Нордхаузен, където е разположен основния ракетен завод488. С езиковите преподаватели идват експерти по бойна техника, електроника, аеродинамика и Хилари Баунс от „Шел Интърнешънъл Петролиъм“, който ще му преподава „силови уредби“.

В началото на 1941 година британското Министерство на снабдяването възлага на „Шел“ научноизследователски договор на стойност 10 000 лири стерлинги. Искат „Шел“ да конструира ракетен двигател, работещ с нещо по-различно от кордита, който по онова време е изразходван в огромни количества на час за взривяване на различни групи хора и няма как да бъде заделян за ракетите. В Лангхърст близо до Хоршам, екип, неумолимо командван от някой си Айзеек Лубок, пуска в действие полигон за изпитания при статично натоварване, започва да експериментира с течен кислород и авиационно гориво, и през август ’42 провежда първото успешно изпитание. Инженер Лубок е отличник от Кеймбриджкия университет и Баща на Британските Проучвания на Течния Кислород, и онова, което не му е известно за киселото вещество489, няма смисъл да се знае. Понастоящем негов главен асистент е г-н Джефри Голин, а Хилари Баунс се отчита именно на Голин.

— Е, аз предпочитам „Есо“ — Слотроп предполага, че трябва да спомене това. — Моята стара таратайка харчеше страшно много бензин и отгоре на всичко беше капризна. Всеки път щом зареждах „Шел“, трябваше да добавям цяло шише „Бромо“ в резервоара, само за да се успокои търбухът на клетата скапана „тераплейн“490.

— Всъщност — веждите на капитан Баунс, 110% отдаден на компанията, усърдно шават нагоре-надолу в опит да го извадят от затруднението, — тогава ние осигурявахме само транспорта и съхранението. По онова време, преди нацистите и японците, нали разбирате, производството и рафинирането бяха предоставени на холандския филиал, в Хага.

Слотроп, този жалък мухльо, си припомня Катье, изгубената Катье, която повтаря името на нейния град, шепне холандски любовни думички, докато двамата прекарват заедно крайморските утрини, останали в друга епоха, в друг Божи промисъл… Я чакай малко.

— Това Bataafsche Petroleum Maatschappij, N.V. ли е?491

— Правилно.

Това също е негатив, въздушна снимка на град направена от фоторазузнаването, тъмнокафява, осеяна с гирлянди от водни петънца, времето никога не достига да изсъхват напълно…

— Абе хора — те опитват да го научат да говори и британски английски, един Бог знае защо, и при него това неизменно се получава като Гари Грант492 — известно ли ви е, че Немецът, добрият стар Немец, нали, стои в тази ваша Хага, и оттам изстрелва проклетите ракети към онзи Лондон, и-и-и отгоре на всичко използва… използва сградата на „Роял Дъч Шел“ на улица „Йозеф Изройелплин“, ако не ме лъже паметта, където е инсталирал радиопредавател за прицелно насочване? Що за абсурдна гадост, а?

Баунс го гледа втренчено, подрънква противогастритната си гривна, и не е наясно как точно да възприема Слотроп.

— Мисълта ми е — Слотроп вече се разгорещява до посиняване за нещо, което го засяга само много далечно, няма защо да вдига скандал за това, нали? — не ви ли се струва малко странно, че вие, служители на „Шел“, разработвате вашия двигател с течно гориво от вашата страна на Канала, нали, а техните хора изстрелват техните проклети ракети към вас, с помощта на вашата собствена… идиотска фирмена… радиопредавателна кула на „Шел“?

— Не разбирам какво значение… накъде биете? Те просто са избрали най-високото здание в града, което е разположено по права линия от техните стартови площадки до Лондон.

— Да, а също и на необходимото разстояние, не забравяйте. Точно на дванайсет километра от стартовата позиция. Хей? Тъкмо това имам предвид. — Чакай, о, почакай. Това ли има предвид той?

— Ами, аз никога не съм мислил за това по такъв начин.

И аз също, мой човек. О, и аз също, приятелчета…

Хилари Баунс и неговата Озадачена Усмивка. Още един наивник, умерен ентусиаст като сър Стивън Додсън-Трък. Но:

Притчи за Параноици, 2: Невинността на създанията е обратнопропорционална на безнравствеността на Господаря.

— Не съм казал нещо неуместно, надявам се.

— Защо?

— Вие изглеждате — Баунс изпуска лека въздишка, което според него е дружелюбна усмивка, — обезпокоен.

Обезпокоен и още как. От челюстите и зъбите на определено създание, определено Присъствие толкова голямо, че никой друг не може да го види… „Ето го там! Това е чудовището, за което ти говорех…“ „Това не е чудовище, глупако, а облаци!“ „Не-е-е, не го ли виждаш? Това са краката му.“ Е, Слотроп усеща, че този звяр е в небето: неговите видими челюсти и люспи биват взети погрешно за облаци и други правдоподобности… или е налице всеобщ сговор в присъствието на Слотроп да ги наричат с други имена…

— Слотроп, това е само едно „случайно съвпадение“.

Слотроп ще привикне да чува кавичките в речта на другите. Някакъв педантичен рефлекс, навярно той е генетично предразположен — всички тези някогашни Слотроповци помъкнали като част от покъщнина библии по сините хълмове, зубрили стих по стих, глава по глава устройството и строежа на Ковчези, Храмове, Въображаеми Тронове, от всякакви материали и с всякакви размери. Данни, зад които винаги, по-близо или по-далеч, личеше върховната Божия несъмненост.

Е, какъв по-подходящ за Тайрън начин в едно студено утро да Прозре:

Става дума за хелиографно копие на немски списък на детайли, толкова зацапано, че Слотроп едва успява да разчете думите — „Vorrichtung fur die Isolierung, 0011-5565/43“493. Що за мистерия? Знае числото наизуст, това е номерът на първоначалния договор за цялата ракета А4. Какво прави „изолиращо устройство“ до номера на договора за Агрегата? А и е отбелязан индекс DE494, най-високия съществуващ нацистки приоритет? Неприятно! Или е печатна грешка на някой чиновник от ВКВС495, често се случва, или пък човекът не е знаел номера и е вписал сходен номер на ракетата като най-добър заместител. Заявката, номерата на частите и инсталацията са отбелязани с едно и също знаменце, което насочва Слотроп към Документ SG-1. Друго знаменце към знаменцето гласи: „Geheime Kommandosache!496 Това е държавна тайна по смисъла на § 35 R5138.“

— Слушайте, искате ли да получите екземпляр от този Документ SG-1? — приветства той надничащия през вратата генерал Уайвърн.

— Ха, ха, ха — отвръща генералът. — Предполагам и нашите момчета също искат.

— Стига с тия ваши глупости. — В Лондон и най-малкото парченце съюзнически разузнавателни данни за А4, независимо от степента на поверителност, бива напъхано в една тайна фуния и всичко излиза наяве в луксозната стая на Слотроп в казиното. Досега не са крили нищо от него.

— Слотроп, не съществуват никакви „SG“ документи.

Първият импулс е да размаха списъка с частите пред лицето на генерала, но днес Слотроп е отраканият янки, който надхитря „червеномундирковците“.

— Така ли? Е, значи неправилно съм го прочел — дава си вид, че оглежда разхвърляните навсякъде из стаята документи и книжа, — сигурно е било „56“ или нещо такова. Тук някъде беше, ама…

Генералът отново излиза. И оставя Слотроп с нещо като главоблъсканица, всъщност общо взето не е натрапчива идея… още не… Срещу списъка на детайлите, в колонката с материалите е записано „Имиполекс Г“. О, така ли? Изолиращо устройство изработено от Имиполекс Г, а? Той обикаля насам-натам из стаята, търси справочника за германски търговски названия. Нищо даже далечно приличащо няма там… след това намира списъка на основни материали за А4 и нейното спомагателно оборудване и там със сигурност няма никакъв Имиполекс. Люспи и нокти и крачки, които изглежда никой друг не чува…

— Нещо лошо ли е станало? — носът на Хилари Баунс отново наднича от вратата.

— Търся нещо за течния кислород, трябват ми още данни за относителния импулс.

— Относителен… имате предвид относителна тяга?

— Ах, да, тяга, тяга — британският английски помага и вниманието на Баунс е отвлечено.

— За ТК497 и алкохол тягата е около 200. Още какво ви интересува?

— Вие не използвахте ли бензин в Лангхърст?

— И бензин, освен другите съставки, да.

— Е, става въпрос за тези други съставки. Не знаеш ли, че има война? Не можеш да пазиш такива неща само за теб.

— Но всичките ни фирмени отчети са там, в Лондон. Може би следващия път…

— Стига с тая бюрокрация. Трябват ми веднага, „капитане“! — Поведението му е на човек, който взема за даденост предоставената му неограничена Нужда от Знания и Баунс потвърждава това:

— Предполагам, че мога да изпратя заявка по телетайпа…

— Е, това вече е друго!

Телетайп? Да, точно на каквото се надява Слотроп, защото Хилари Баунс има свой, личен телетайп, апарат или терминал свързан с международна телетайпна мрежа на „Шел“, право в неговата хотелска стая, в дъното на гардероба, зад закачалките с шитите по поръчка в „Олкит“ униформи и колосани ризи. Слотроп хитро успява да влезе там с помощта на своята приятелка Мишел, по която бе забелязал, че Баунс се заглежда.

— Как си, малката? — Горе в таванската стая, с провесени да съхнат безброй дълги кафяви чорапи, където спят танцьорките. — Какво ще кажеш да те уредим за тая вечер с един голям петролен експерт? — Тук възниква лек езиков проблем, понеже тя смята, че посредством метални тръби ще бъде свързана с един шишкав мъж, от когото някак си капе суров нефт и не е сигурна дали ще й бъде приятен такъв вид секс, но двамата го преодоляват, и ето че Мишел гори от желание да омае този мъж с ласкателства и да го отдалечи от неговия телетайп достатъчно дълго, за да може Слотроп да се свърже с Лондон и да ги пита за Имиполекс. Всъщност от време на време тя е съзирала капитан Баунс сред нейните ежевечерни поклонници, и по-специално е отбелязала една висулка, която и Слотроп бе виждал: златен шестоъгълен бензенов пръстен498 с малтийски кръст в центъра — награда от „СИ Фарбен“ за Изключителен Принос към Научноизследователската Работа по Синтетичните Материали. Баунс го бе получил още в ’32 година. В действителност, когато възникна въпросът за Радиопредавателя за Ракетно Насочване, внушаваната от пръстена промишлена връзка вече дремеше на дъното на Слотроповото съзнание. Тази връзка отчасти даже бе вдъхновила настоящата телетайпна интрига. Кой би могъл да е по-добре запознат, ако не компания като „Шел“, без истинска националност, неутрална по време на война, без уточнен облик или приемственост: тя смуче от най-дълбоко залегналите световни геологически пластове, от които фактически извират всички видими прояви на корпоративната собственост?

Хубаво. А довечера има купон на Кап, chez499 Раул де ла Перлимпинпин, младият палав наследник на крупния лиможки производител на фойерверки Жорж „Барутчията“ де ла Перлимпинпин500, ако „купон“ е правилната дума за нещо продължаващо непрекъснато откакто този къс от Франция бе освободен. На Слотроп е разрешено — под обичайното наблюдение — да се отбива у Раул, когато му скимне. Там се сбира вятърничава и безделничеща тълпа, придошла от всички краища на Съюзническа Европа и свързвана от някаква мрежа на роднински отношения, разюзданост и спомени за други подобни купони, чиято заплетеност главата на Слотроп изобщо не е в състояние да побере. От време на време край него изплуват лица, отдавнашни американски физиономии, познати от Харвард или от ВКСЕК501, чиито имена е забравил — те са пришълци от един друг свят, вероятно случайни, а може би…

На този купон Мишел бе съблазнила Хилари Баунс и Слотроп започва да се тъкми за там, веднага щом на апарата на Баунс монотонно потраквайки с открит текст пристига отговорът от Лондон. По-късно ще прегледа информацията. Напявайки,

и пременен в зелен френски костюм с упадъчна кройка на дискретни бледолилави карета, широка вратовръзка на цветя, спечелена на масата за „тридесет и четиридесет“502, двуцветни, кафяво и бяло, перфорирани обуща с външен език и голф шпайкове, и бели чорапи, Слотроп довършва кипренето с тъмно синьо бомбе с обърната леко надолу периферия и, придобил стилно елегантна външност, потраквайки с токове из фоайето, напуска казино „Херман Гьоринг“. Докато той излиза, мускулест и жилав на вид цивилен, предрешен в крещящо фрапантен костюм какъвто според представата на Тайните Служби би трябвало да носи всеки апаш, се измъква от една ниша до автомобилния портал и потегля след таксито на Слотроп по криволичещото тъмно шосе към купона на Раул.

□ □ □ □ □ □ □

Оказва се, че някой веселяк е насипал по-рано стотина грама хашиш в холандския сос. Вестта за това бе полетяла бързо и предизвикала оживено търсене на броколи. Печените меса изстиват на бюфетните маси дълги колкото цяла стая. Една трета от компанията вече спят, повечето от тях на пода. За да стигнеш там, където става нещо интересно, трябва да се провираш между лежащите тела.

А какво става не е много ясно. Из градините кръстосват обичайните тесни групички, уреждат сделки. Днес няма кой знае какви зрелища. Хомосексуален триъгълник е прекипял до разменени ощипвания и контраобвинения, тъй че вратата на банята е блокирана. Навън млади офицери повръщат в чиниите. Наоколо се разхождат двойки. Изобилие от момичета, кадифенопанделчести, муселиноръкавни, недохранени, широкоплещести и накъдрени, говорещи на половин дузина езици, някои силно загорели от тукашното слънце, други бледи като Наместник на Смъртта от по-източни краища на Войната. Нетърпеливи и преизпълнени с желание младежи с лакирани коси напират да съблазняват дамите, докато напълно оплешивелите по-възрастни глави предпочитат да изчакват, влагайки само минимум усилия, очи и усти шарят из стаите, като междувременно не спират деловите разговори. Един ъгъл на салона е зает от танцов оркестър и мършав естраден менестрел с много къдрава коса и силно зачервени очи, който пее:

Саксофонна имитация на джаз и мелодия типична за танцувалните зали около Парк Лейн, идеална за определени душевни състояния. Слотроп зърва Хилари Баунс, явно жертва на халюциногенния холандски сос, дремещ на един огромен пуф заедно с Мишел, която през последните два-три часа е галила неговото бижу от „СИ Фарбен“. Ръкомаха им, но те не го забелязват.

Упоени и силно подпийнали гости изгубили всякакъв срам се боричкат около бюфета и в кухните, тършуват из килерите, изблизват дъната на тенджерите. Наблизо минава компания голи плажуващи и започва да слиза по широката стълба надолу към морето. Повел за юздата един „першерон“503, нашият домакин Раул обикаля наоколо пременен с каубойска широкопола филцова шапка с високо бомбе, риза а ла Том Микс504 и чифт шестзарядни револвери. Конят цопка лайна върху бухарския килим, а също и върху някои от лежащите гости. Всичко е безформено и разфокусирано, докато оркестърът не прогърмява саркастичен туш и се появява възможно най-гадният и зъл тип, който Слотроп изобщо е виждал извън филмите за Франкенщайн — в бял „зуут“ костюм505 с шлицове, басти и дълга златна верижка, чиито блестящи халки се поклащат, докато той прекосява помещението намръщен на всичко и всички, сякаш бързешком, но отделя достатъчно време да оглежда бавно лица и тела, методично и почти зловещо въртейки глава наляво-надясно. Накрая застава пред Слотроп, който си приготвя безалкохолен джинджифилов коктейл „Шърли Темпъл“ с черешка отгоре.

— Ти. — Пръст с размерите на царевичен кочан, на сантиметър от носа на Слотроп.

— Ми да — Слотроп изпуска една мараскинова череша на килима и я смачква, когато отстъпва крачка назад — Аз съм точният човек, да. Очевидно. ’Кво има? Търсиш ли нещо?

— Хайде, да вървим.

Двамата тръгват и навън навлизат в евкалиптова горичка, където печално известният марсилски роботърговец Жан-Клод Гонг506, върти търговия с бели робини.

— Хей, ти — крещи Жан-Клод сред дърветата, — искаш ли да станеш бяла робиня, а?

— Не, майната му — следва отговорът на невидимо момиче. — Искам да бъда зелена робиня!

— Лилаво-червена! — включва се някой от недалечното маслиново дърво.

— Алена!

— Мисля да се преориентирам към търговия с дрога — въздъхва Жан-Клод.

— Гледай тука — приятелят на Слотроп изважда бежов плик от амбалажна хартия, който, дори в полумрака е видно, явно е натъпкан с американски окупационни банкноти с жълт печат. — Дръж ги у тебе, докато не ги поискам обратно. Итало сигурно ще дойде тук преди Тамара, а не съм сигурен кой…

— При тая скорост Тамара507 ще стигне тук преди полунощ — прекъсва го Слотроп, имитирайки гласа на Граучо Маркс.

— Не опитвай да разклащаш вярата ми в теб — съветва го Мъжагата. — Ти си моят човек, трябваш ми.

— Точно така. — Слотроп напъхва плика във вътрешния джоб — Слушай, откъде го изнамери тоя костюм?

— Ти кой размер носиш?

— 42, среден.

— Ще имаш точно такъв — и с тези думи мъжагата изтрополява обратно вътре.

— А-а-а, да не забравиш и също такава готина верижка! — вика след него Слотроп.

Какво, по дяволите, става тука? Той обикаля насам-натам, подхвърля по някой друг въпрос. Мъжагата се оказва Блоджет Уаксуинг508, известен беглец от парижкия „Казерн Мортие“509, най-страшният затвор в целия европейски ТВД510. Специалността на Уаксуинг е фалшифицирането на различни документи: продоволствени карти, паспорти, военноотчетни книжки, а междувременно страничното му занимание е търговия с военна техника. Понастоящем е в самоотлъчка още от Арденската офанзива511 и макар за това на главата му виси смъртна присъда, той продължава да се вмъква вечер в американските военни бази, за да гледа кино в столовата — при условие че прожектират уестърн, защото той обожава пустите му каубои, а долитащото, през сто метра варели с нефт и отпечатъци от гумите на два и 2½-тонните камиони върху чуждата земя, от металния високоговорител трополене на копитата кара сърцето му да пърха като подухвано от ветрец, и е възложил на някои от многобройните негови връзки да му изготвят пълно разписание на всички прожекции във всеки окупиран град в ТВД, а веднъж припалил без ключ един генералски джип и отпрашил, за да стигне до вечерта в Поатие да гледа филм с отдавнашния си любимец Боб Стийл или с Джони Мак Браун512. Неговата снимка може и да е окачена на видно място във всички караулки и запечатана навеки в мозъците на хиляди кокичета513, но той беше гледал „Завръщането на Джак Слейд“ двайсет и седем пъти.

Днешният сюжет представлява типична за ІІ Световна война романтична интрига, а именно поредната вечер у Раул, включваща бъдеща доставка на опиум използвана от Тамара като гаранция на заем от Итало, а той на свой ред е длъжник на Уаксуинг за един танк „шерман“, дето неговият приятел Теофил опитва да вмъкне тайно в Палестина, но за целта трябва да приготви няколко хиляди фунта стерлинги за подкупи на границата и е оставил танка като залог, да може да получи заем от Тамара, която използва част от дадения от Итало заем, за да му плати. Но междувременно опиумната сделка изглежда се проваля, защото от няколко седмици от посредника ни вест ни кост, а също и от авансово наброените му пари, които тя е получила от Раул де ла Перлимпинпин посредством Уаксуинг, когото Раул притиска, тъй като Итало, решил, че танкът вече е собственост на Тамара, се появил снощи и го откарал на Тайно Място в качеството му на изплатен заем и съответно хвърля Раул в паника. Общо взето нещо такова.

Двама от сражаващите се преди малко в банята хомосексуалисти отправят непристойни предложения към задника на Слотроп. Баунс и Мишел ги няма никакви, а и онзи Уаксуинг също. Раул говори сериозно на неговия кон. Слотроп току-що се е настанил до едно момиче в предвоенна рокля от „Уърт“514 с лице като на Тениъловата Алиса515, същите чело, нос, коса, когато отвън долита страховито дрънкане, ръмжене, тракане и пращене на дърво, изпаднали в ужас момичета бягат от евкалиптовата горичка и влизат в къщата, а какво нагазва с трясък веднага след тях на бледата градинска светлина? Ами че това е самият танк „шерман“! с фарове пламтящи като очите на Кинг Конг516, звената на гъсеничните вериги изхвърлят трева и парчета от настилни плочи докато той маневрира и накрая спира. Седемдесет и пет милиметровото му оръдие се развърта и навлиза през остъклената врата право в залата.

— Антоа-а-а-н! — една млада дама вперва поглед в огромното дуло, — за Бога, не сега…

Отваря се люк и Тамара, — както предполага Слотроп: а не трябваше ли Итало да бъде в танка? — и-и-и-и-изскача от там и с вой проклина Раул, Уаксуинг, Итало, Теофил и посредника в опиумната сделка.

— Но сега ми паднахте всички! — крещи Тамара. — На ви сега една coup de foudre517! Люкът хлопва, о Господи!, чува се как в затвора на оръдието бива подаден 75-милиметров снаряд. Момичетата хукват с писъци към изходите. Дрогираните се озъртат, примигват, усмихват се и по най-различни начини изговарят „да“. Раул опитва да яхне коня и да избяга, ала не улучва седлото, изпързулва се от другата страна и цопва във вана с купено от черния пазар малиново желе, с бита сметана отгоре.

— О, не… — Слотроп вече почти е решил да притича и заобиколи флангово танка, когато ИИИБЛААААННГГГ! оръдието изригва невъобразим грохот и от цевта бълва еднометров пламък в залата, а ударната вълна блъска тъпанчетата на ушите чак в средата на мозъка и запраща всички към далечните стени.

Една завеса е подпалена. Препъвайки се в лежащи гуляйджии, Слотроп не чува нищо, знае само, че главата го боли, продължава да тича през дима към танка, рипва на бронята, понечва да отвори люка и едва не е хвърлен на земята от Тамара, която изскача отвътре, за да крещи на всички наред. След кратка схватка, нелишена от своите еротични моменти, защото Тамара е доста готина на вид танцьорка и се извива много ловко, Слотроп успява да я издърпа навън и свали от танка. Но въпреки силния шум и останалото, хуят му определено не желае да се надигне. Хммм. Това са данни, които Лондон изобщо не е получавал, защото никой не е гледал или търсил.

Оказва се, че снарядът, халосен, е пробил дупки само в няколко стени и унищожил голяма алегорична живописна композиция изобразила Добродетелта и Порока, извършващи противоестествен акт. Добродетелта се усмихва някак неопределено и отнесено. Порокът, леко озадачен, почесва рунтавата си глава. Горящата завеса е угасена с шампанско. Раул, облян в сълзи и признателен, че е останал жив, стиска силно ръцете на Слотроп и го целува по бузите, оставяйки следи от плодово желе, където се допре. Тамара е отведена навън от телохранителите на Раул. Слотроп току-що се е освободил от прегръдката му и бърше желе от костюма си, когато нечия ръка ляга тежко на рамото му.

— Прав беше. Ти си точният човек.

— Това още нищо не е — нашият Ерол Флин поглажда мустаците си. — Неотдавна спасих една дама от огромен октопод, какво ще кажеш, а?

— С една дребна разлика — отбелязва Блоджет Уаксуинг. — Това днес наистина се случи. Но онзи октопод не се е случвал.

— Откъде знаеш?

— Аз знам много. Не всичко, но някои неща, които не са ти известни. Слушай Слотроп, ще ти е нужен приятел и то доста по-скоро, отколкото предполагаш. Тук на вилата няма вече да идваш, защото може да стане прекалено горещо… но ако успееш да стигнеш до Ница… — връчва му визитна картичка с релефно отпечатан шахматен кон и адрес на „Рю Росини“. — Сега ми върни плика. Ето ти го твоя костюм. Сполайти, братко. — И се изпарява. Притежава таланта просто да изчезва когато му скимне. „Зуут“ костюмът е сложен в кутия завързана с пурпурна лента. Верижката за ключове също е налице. И двете са принадлежали на младеж, Рики Гутиерес, който е живял в Източен Лос Анжелос. По време на Зуут-Костюмените Бунтове в 1943 година бил нападнат от цял вагон бдителни бели американци от Уитиър518 и пребит пред очите на лосанджелиската полиция, която наблюдавала и подхвърляла съвети, а после го арестувала за нарушаване на спокойствието и обществения ред. Съдията дал възможност на „зуут“ костюмарите да избират между затвора и войската. Гутиерес се записал в армията, бил ранен на Сайпан519, развил гангрена, наложило се да ампутират ръката му, сега е у дома в САЩ, женен за момиче, което работи в кухнята на една тако-закусвалня в Сан Габриел, обаче той самият не може да си намери никаква работа и денем пие много… Но старият му зуут-костюм, както и тези на хиляди други задържани от полицията в онова лято, окачени празни отвътре на всички врати в мексиканската част на Л.А., били изкупени и попаднали тук, на пазара, малко печалба никога не вреди, нали, а там просто щели да висят сред гъстия пушек и бебешки миризми, в празните и завладени от мухите стаи със спуснати жалузи заради бялото слънце заливащо непрестанно ден подир ден изсъхналите палми и мръсните водотточни канали…

□ □ □ □ □ □ □

„Имиполекс Г“ се оказа, не повече — или по-малко — зловещ от която и да е нова пластмаса, разработен в 1939 от Л. Джамф за „СИ Фарбен“ ароматен хетероцикличен полимер, изпреварил с много години своето време. Той е стабилен при високи температури, от порядъка до 900ºС, съчетава добра здравина с нисък коефициент на загуба на енергия. Структурно представлява усилена верига от ароматни пръстени, шестоъгълници подобни на златния, който се приплъзва и потупва над пъпа на Хилари Баунс, редуващи се тук-там с тъй наречените хетероциклични звена.

Произходът на „Имиполекс Г“ може да бъде проследен назад във времето до провежданите в „Дюпон“ начални изследвания. Пластичността има своята бележита традиция и основно русло, минаващи през „Дюпон“ и техния знаменит служител Каротърс, известен като Великия Синтезист520. Неговият класически труд за макромолекулите обхваща 1920-те години и ни е довел непосредствено до найлона, който не само е наслада за фетишиста и удобство за въоръжения метежник, но също е изиграл ролята, навремето и дълбоко в Системата, за провъзгласяване на основния закон на Пластичността: че химиците вече няма да зависят от благоволението на Природата. Сега те могат да решават какви свойства искат да има молекулата, и след това да се захванат и да я изградят. В „Дюпон“ новата стъпка след найлона била въвеждането на ароматните пръстени в полиамидната верига. Много скоро възникнало цяло семейство „ароматни полимери“: ароматни полиамиди, поликарбонати, полиестери, полисулфони. Желаното свойство в повечето случаи било здравина, първото от добродетелната троица Здравина, Устойчивост и Белота (Kraft, Standfestigkeit, Weiße: колко често тези качества са били приемани за нацистки графити, и наистина колко неразличими обикновено биваха те върху освежените от дъжда стени, когато на съседната улица ръмжат скоростните предавки на автобусите, трамваите поскърцват металически, хората предимно мълчат на дъжда, потъмняващата ранна вечер наподобява рехавата текстура на дим от лула, ръцете на младите минувачи не са свити в ръкавите на палтата им, а пъхнати някъде дълбоко навътре, сякаш приютяват джуджета, или като в екстаз се отдалечават от разписанието и впускат в осезателно приключение с подплатата, по-съблазнителна даже и от новия найлон…). Л. Джамф, между другите тогава предложил, логично и диалектично, да бъдат взети изходните полиамидни участъци от новата верига и вързани също на пръстени, гигантски „хетероциклически“ пръстени, за да могат да се редуват с ароматните пръстени. Този принцип лесно се разпространява върху други молекули-прекурсори. Желаният мономер с високо молекулно тегло може да бъде синтезиран по поръчка, да бъде извит в хетероцикличен пръстен, закрепен и опънат във верига заедно с „по-естествените“ бензолни или ароматни пръстени.

Такива вериги ще станат известни като „ароматни хетероциклични полимери“. Една хипотетична верига, предложена от Джамф непосредствено преди войната, по-късно била променена и наречена „Имиполекс Г“.

По онова време Джамф работел в швейцарското предприятие СИ Психохимия АД521, първоначално познато като Химическа Корпорация Грьосли522, филиал на „Сандоз“ (а там както е известно на всеки ученик, легендарният д-р Хофман е направил своето важно откритие523). В началото на 1920^-те „Сандоз“, „Сиба“ и „Гайги“ се обединяват в швейцарски химически картел. Скоро след това фирмата на Джамф също била погълната. И така и така очевидно повечето от договорите на „Грьосли“ са били със „Сандоз“. Още в 1926 г. било сключено устно споразумение между „СИ Фарбен“ и швейцарския картел. Две години по-късно, когато германците основали в Швейцария тяхната компания-параван „СИ Хими“, голяма част от акциите на „Грьосли“ преминали в техни ръце и компанията се възродила под названието „Психохимия АД“. По този начин патентът за „Имиполекс Г“ бил регистриран едновременно на „СИ Фарбен“ и „Психохимия“. След споразумение от 1939 г. с „Импиъриъл Кемикълс“ в новата компания е включена и „Шел Ойл“. Слотроп ще разбере, че поради някаква странна причина между „Импиъриъл Кемикъл Индъстрийз“ и „СИ Фарбен“ изглежда не е бил сключен нито един договор след 1939 година. Съгласно това споразумение касаещо „Имиполекс Г“, Леденото Око524 можело да продава в Британската общност новата пластмаса срещу една лира стерлинга и друго юридически действително възнаграждение. Прекрасно! „Психохимия АД“ още присъства, продължава да функционира и да върти бизнес от същия стар адрес на „Шоколадещрасе“, в същия Цюрих, Швейцария.

Леко разтревожен, Слотроп размахва дългата верижка на своя зуут-костюм. Няколко неща са очевидни веднага. Оттам върху него е съсредоточено повече внимание, отколкото е предполагал, дори в най-параноичните си периоди. „Имиполекс Г“ се появява в тайнственото „изолиращо устройство“ в ракета изстреляна с помощта на радиопредавател на покрива на централата на „Дъч Шел“, която е съпритежател на лиценза за търгуване с „Имиполекс Г“, в ракета, чиято силова уредба обезпокоително силно наподобява разработваната горе-долу по същото време от „Бритиш Шел“… и ох, егати, в този момент на Слотроп му просветва на кое място се събират всичките разузнавателни данни за ракетата — не в коя да е стая, а в кабинета на г-н Дънкан Сандис, самият зет на Чърчил, който работи в Министерство на снабдяването, разположено не къде да е, а в „Шел Мекс-Хаус“, господи Боже мой…

И тук Слотроп, заедно с верния съратник Блоджет Уаксуинг, организира блестяща диверсионна акция в самата тази „Шел Мекс-Хаус“, право в сърцето на самия Ракетен филиал в Лондон. Покосява със своя малък автомат „стен“ безброй взводове усилена охрана, разпръсква с ритници женствено зрели и пищящи секретарки от КЖАК525 (как иначе да реагират, дори на шега?), плячкосва безмилостно папки, хвърля коктейли Молотов, и двамата зуут-костюмирани шутове с издърпани чак до подмишниците панталони, вонящи на опърлени коси и пролята кръв, най-после връхлитат с трясък в последната светая светих, обаче не заварват там никакъв г-н Дънкан Сандис да трепери пред праведния им гняв, никакви широко разтворени прозорци, никакви панически бягащи цигани или разпръснати гадателски карти, нито дори сблъсък на волите за победа с великия Консорциум, а само една доволно безинтересна стая, наредени покрай стените кротко примигващи сметачни машини, папки с перфорирани картички, крехки подобно на захарни маски, крехки като последните немски стени, които стърчат без опора след падането на бомбите и сега се кривят заплашително високо горе, готови да се срутят от небето от силата на издухалия дима вятър… Миризма на стрелково оръжие тегне във въздуха и нито една чиновничка в полезрението. Машините дърдорят и звънят взаимно. Сега е моментът да побутнеш назад шапката, да запалиш следбранна цигара и да помислиш за бягство… помниш ли пътя на влизане, всичките му криволици и завои? Не. Тогава не се оглеждаше. Всяка от тези врати може да ти открие пътя към безопасността, но има вероятност да не разполагаш с достатъчно време…

Но Дънкан Сандис е само едно име, променлива величина, и правилният въпрос даже не е „Колко високо стига тя?“, защото всички органиграми са били съставени от Тях, имената и длъжностите са били попълнени от Тях, защото…

Притчи за Параноици, 3: Ако могат да те накарат да зададеш неправилни въпроси, не е нужно да се тревожат за отговорите.

Слотроп установява, че е спрял пред хелиографното копие на спецификацията, от която бе започнало всичко това. Колко високо стига тя… ах-х-х-х. Все пак коварният въпрос не касае хората, а агрегатите! Слотроп присвива очи, внимателно проследява колонките с пръст и намира Следващия Висш Агрегат на онова „изолиращо устройство“.

— S-Gerät526 11/00000.

Ако това е серийният номер на ракета, както показва изписването му, значи става дума за извънреден модел, а Слотроп не е чувал за такъв с четири нули, да не говорим за пет… нито за S-Gerät. Има I-Gerät и J-Gerät и те са в системата за насочване… всъщност Документ SG-1, за който се предполага, че не съществува, трябва да се отнася за това…

Излиза навън: върви без посока, движи се напътван от медления барабанен бой на коремните мускули да видим какво ще стане, бъди готов… При влизането в ресторанта на казиното не среща абсолютно никаква съпротива, не регистрира осезаемо за кожата спадане на температурата и Слотроп сяда на маса, където някой е оставил „Лондон Таймс“ от миналия вторник. От доста време не ми е попадал вестник… Прелистваме, дум-дум-ди-ду, така-а-а, Войната все още не е свършила, съюзниците обграждат Берлин от изток и запад, яйцата на прах, както и преди, вървят по шилинг и три пенса за дузина, „Загинали в бой офицери“, Макгрегър, Мъкър-Мафик, Уайтстрийт, поименно отдадена почит на… В кино Емпайър дават „Ще се видим в Сейнт Луис“ (припомня си как там показваше номера с пениса-в-кутия-от-пуканки на едно момиче, Маделин, което беше непълнолет…)…

Галопа… Ах, поврага, мамка му, не, не, чакай…

„Непринудено обаяние… скромност… силен характер… съвършена християнска чистота и доброта… всички ние обичахме Оливър… неговата смелост, човеколюбие и неизменна добросърдечност бяха вдъхновение за всички нас… геройски падна в бой, начело на храбър опит за спасяване на войници от неговата част, подложени на тежък приковаващ обстрел от немската артилерия…“ И подписано от неговия най-предан другар по оръжие Тиодор Блоут. Вече майор Тиодор Блоут.

Втренчен в прозореца, загледан наникъде, стиснал ножа за хранене толкова силно, че някои кости на ръката му ще се натрошат. С прокажените понякога се случват такива неща. Прекъсната обратна връзка с мозъка и не усещат колко силно стискат юмрук. Нали ги знаете какви са прокажените. Е…

Десет минути по-късно, в неговата стая, той лежи по лице в кревата и се чувства празен. Не може да плаче. Нищо не може да прави.

Успяха. Отвеждат неговия приятел и му устройват някакъв капан, вероятно му позволяват да инсценира „почетна“ гибел… и после веднага закриват неговото досие…

По-късно ще му хрумне, че цялата тази история е лъжа. Вероятно им е било достатъчно лесно да поместят дописката в онзи брой на „Лондон Таймс“, нали? И оставят вестника там, където Слотроп лесно да го намери? И когато разбере какво става, връщане назад вече няма.

По обед влиза Хилари Баунс, разтърквайки очи със самодоволна усмивка.

— Как прекарахте вечерта? Моята беше забележителна.

— Радвам се да чуя това. — Слотроп се усмихва. И ти си ми в списъка, приятел. Усмивката му налага да демонстрира повече учтива любезност от всичко, което изобщо е било изисквано дотогава в бездушно вялия му американски живот. Постоянно го е измъчвала мисълта, че проявява недостатъчно любезност. Но това явно действа. Слотроп е изненадан и направо готов да се разплаче от благодарност. Баунс изглежда заблуден от усмивката и това е хубаво, ала най-приятно е друго: Слотроп вече осъзнава, че тя ще му върши добра работа и в бъдеще…

Успява да стигне до Ница, след главоломно бягство на запад по крайбрежното шосе „Мойен Корниш“ през планините, колата поднася, гумите леко свистят и пищят над затоплените от слънцето пропасти, отървал се е от всички преследвачи още на плажа, където проявява достатъчно предвидливост да преотстъпи на приятеля си помощник-готвача Клод, горе-долу със същия ръст и телосложение, своите чисто нови псевдо таитянски бански гащета, и докато всички наблюдават този Клод, да намери един черен „ситроен“ със забравени на таблото ключове, направо фасулска работа — изтърколва се в града пременен с неговия зуут-костюм, тъмни очила и широкопола панама а ла Сидни Гринстрийт527. Едва ли може да се каже, че е незабележим сред тълпите от войници и френски госпожици, вече превключили на летни рокли, но той изоставя колата около Площад „Гарибалди“, тръгва към едно бистро до La Porte Fausse528 откъм страната на старата Ница и без да бърза хапва кифла с кафе, преди да тръгне да търси дадения му от Уаксуинг адрес. Това е стар четириетажен хотел с търкалящи се по коридорите ранни пияници, чиито клепачи наподобяват мънички хлебчета погалени от последния гланц на залязващото слънце, летният прах извършва тържествени предислоциращи маневри в сиво-кафявата светлина, навън лятна непринуденост на улиците, априлско лято, докато гигантският вихър на новото преселение от Европа към Азия профучава и всяка вечер оставя подир себе си хиляди души да се придържат още малко към тукашното спокойствие, толкова близо до марсилския изпускателен отвор, тази предпоследна спирка на хартиения циклон, който ги помита назад от Германия, надолу по речните долини и започва да издърпва някои от Антверпен и северните пристанища, докато вихърът придобива още повече увереност и биват определяни предпочитаните маршрути… Само за да подчертае несигурността тук на „Рю Росини“ и рискованото положение на Слотроп, той е възнаграден с възможно най-приятното усещане, което е способен да му донесе полумракът в един непознат град: точно там, където небесната светлина уравновесява електрическия блясък на уличните лампи, малко преди появата на първата звезда, някакво обещание за безпричинни събития, изненади, ориентиране под прави ъгли към всяка посока, която неговият живот е успявал да намира досега.

Прекалено нетърпелив, за да изчака първата звезда, Слотроп влиза в хотела. Килимите са прашни, мирише на алкохол и белина. Моряци и момичета се шляят заедно и поединично из фоайето, докато Слотроп параноидира от врата на врата в търсене на такава, която ще има да му каже нещо. В облицовани с екзотична дървесина стаи гърми радио. Стълбището изглежда не е право, а изкривено под някакъв чудноват ъгъл и светлината падаща върху стените е само в два цвята: землист и зелен. На последния етаж Слотроп най-после съзира възрастна мила камериерка, тъкмо когато тя влиза в една стая с комплект бельо за смяна, много бяло в сумрака.

— Защо отпътувахте? — тъжният шепот звънти като от много далечна телефонна слушалка. — Те искаха да ви помогнат. Нищо лошо нямаше да ви сторят… — Косата й е завита отвсякъде нагоре в стил Джордж Вашингтон. Тя гледа втренчено Слотроп под ъгъл 45°, търпелив упорит поглед на парков шахматист, много голям приветлив клюноподобен нос и блестящи очи: тя е дискретна, стабилна, върховете на кожените й обувки са леко извити нагоре, раираните червено-бели чорапи на огромните стъпала й придават вид на услужливо създание от някой друг свят, нещо като фея, която не само ще майстори обувки докато спиш, но и ще премете малко, а когато се пробудиш ще е сложила тенджерата на огъня, и може би свежо цвете до прозореца на…

— Моля?

— Още има време.

— Не ви разбирам. Те са убили един мой приятел. — Но го е прочел в „Таймс“ изложено по такъв начин, толкова открито… може ли каквото и да е от това да бъде действително, достатъчно истинско, за да го убеди, че Галопа няма един ден да надникне през вратата, как-сте-бе-хора, и свенлива усмивка… хей Галоп. Къде беше?

— Къде бях ли, Слотроп? Хубав въпрос. — Усмивката му още веднъж озарява времето и светът е напълно свободен…

Слотроп размахва получената от Уаксуинг картичка. Възрастната жена раззинва уста в поразителна усмивка, двата зъба останали в цялата й глава блестят под новите за вечерта лампи. Тя посочва с палец нагоре и след това прави или знака V за победа или някакво далечно селско заклинание против уроки, които вкисват млякото. Каквото и да е то, жената се подсмихва саркастично.

Горе има покрив с нещо като надстройка по средата. Трима младежи с апашки бакенбарди и млада жена с плетена кожена палка седят пред входа и пушат съмнително миришеща тънка цигара.

— Заблудили сте се, mon ami529.

— Да-а, ето — изважда отново картичката на Уаксуинг.

— Аха, bien530… — Те се изтърколват настрана и Слотроп навлиза сред полемизиращо стълпотворение от канарчено-жълти „борсалини“, типично комиксови обувки с коркови подметки, огромни кръгли бомбета и изобилни шевове в контрастиращи тоналности (като оранжево върху синьо и неувяхващо любимата — зелено на бледолилав фон), делнични пъшкания от облекчено раздразнение обикновено звучащи в обществени тоалетни, телефонни разговори сред облаци дим от пури. Уаксуинг го няма, но един негов колега прекъсва някакво гръмогласно вземане-даване веднага щом вижда картичката.

— От какво имате нужда?

— От carte d’identite531 и пътуване до Цюрих, Швейцария.

— Утре.

— И място за нощуване.

Човекът му връчва ключ за една от стаите долу.

— Имате ли пари?

— Не много. Не знам кога ще мога да…

Смятане, присвити очи, преброяване.

— Ето.

— Аз…

— Всичко е наред, това не е заем. От режийните са. Сега вече няма да излизате навън, няма да се напивате и ще стоите далеч от момичетата, които работят тук.

— Много жалко…

— До утре. — И отново към сделката.

Слотроп прекарва мъчителна нощ. В никоя поза не му се удава да спи повече от десет минути. Бойни групи дървеници щъкат по тялото му, без да се съобразяват дали е буден или спи. Пияни хора се трупат край вратата, пияни хора и привидения.

— Рън, хайде да ме пуснеш вътре. Аз съм Дъмпстър, Дъмпстър Вилард.

— Т’ва пък ’кво е…

— Случи се адски кофти вечер. Извинявай. Не бива да се натрапвам така, покрай мен само неприятности… няма смисъл човек да се захваща с мен… слушай… студено ми е… идвам много отдалеч…

Рязко почукване.

— Дъмпстър…

— Не, не, аз съм Мъри Смайл. Бяхме заедно като новобранци, 84^-та рота, не помниш ли? Поредните ни номера се различаваха само с две единици.

— Трябваше да пусна… да пусна Дъмпстър вътре… къде отиде той? Заспал ли съм?

— Не им споменавай, че съм тук. Дойдох само да ти кажа, че не трябва да се връщаш.

— Сериозно? Те потвърдиха ли съгласието си? — Тишина. — Хей? Мъри? — Тишина.

Вятърът духа много силно в желязната плетеница, а долу на улицата кош за зеленчуци се преобръща от една страна на друга, дървен, празен, тъмен. Сигурно е към четири часа сутринта.

— Трябва да се връщам, мамка му, вече закъснявам…

— Не — Само шепот… Ала именно нейното „не“ остана с него.

— Кой е т’ва? Джени? Ти ли си, Джени?

— Да, аз съм. О, любими. Толкова се радвам, че те намерих.

— Но аз трябва да… — Ще й позволят ли да живее с него в казиното…?

— Не, не мога. — Но защо е такъв гласът й?

— Джени, чух, че вашия квартал е бил ударен, някой ми каза, един ден след Новата година… ракета… и даже исках да се върна и да видя добре ли си, но… така и не се върнах… а после Те ме доведоха в това казино…

— Всичко е наред.

— Обаче не и ако аз не…

— Просто не се връщай при тях.

И някъде, като загадъчна риба криеща се зад рефракционните ъгли на вечерната циркулация, остават Катье и Галопа, двамата гости, които най-силно желае да види. Той опитва да промени стигащите до вратата гласове, да ги извие като ноти на хармоника, обаче не се получава. Онова, от което се нуждае, е потулено много надълбоко…

Току преди разсъмване прозвучава силно чукане, твърдо като стомана. Този път Слотроп е достатъчно благоразумен и пази тишина.

— Хайде, отваряйте.

— Военна полиция, отваряйте.

Американски гласове, селяшки гласове, пронизителни и безмилостни. Той лежи, измръзнал и се пита дали пружините на леглото ще го издадат. Защото навярно за първи път чува Америка тъй както би звучала за някой неамериканец. По-късно ще си припомни, че най-силно го е изненадал фанатизмът, осланяването не просто на твърда сила, но и на правилността на това, което възнамеряваха да извършат… отдавна му е било казано да очаква подобни неща от нацистите и особено от японците — ние сме били тези, които винаги играят честно — но сега въздействието на двамата от другата страна на вратата е деморализиращо и объркващо като близък план на Джон Уейн (ъгълът подчертава колко дръпнати са очите му, интересно, това изобщо не се е забелязвало преди) който крещи „БАНЗАЙ!“532

— Чакай малко, Рей, ето го…

— Хопър! Връщай се, задник такъв…

— Никога повече няма да ме овързвате в усмирителна ризааа… — Гласът на Хопър заглъхва зад ъгъла, а военните полицаи хукват да го гонят.

Буквално през жълто-кафявия транспарант, Слотроп е озарен от съзнанието, че това е първият му ден Навън. Първата му свободна сутрин. Не е нужно да се връща. Свободен? Какво означава свободен? Най-после заспива. Малко преди пладне в стаята влиза с шперц една млада жена и му оставя документите. Сега той е английският военен кореспондент Ян Скъфлинг.

— Това е адресът на един от нашите хора в Цюрих. Уаксуинг ви пожелава късмет и пита защо се забавихте толкова.

— Той чака ли отговор от мен?

— Уаксуинг каза, че вие трябва да помислите за това.

— Така-а-а-а-а — Току-що му е хрумнало. — А защо всички вие ми помагате по всевъзможни начини? Безвъзмездно и тъй нататък, а?

— Кой знае? Налага ни се да играем с оглед на схемите. Точно сега би трябвало да сте включен в някаква схема.

— Ами-и-и…

Но жената вече е излязла. Слотроп оглежда стаята: на дневна светлина тя е мизерна и безлика. Тук сигурно и на хлебарките им е неуютно… Не се ли прехвърля и той, както Катье с нейното колело, толкова бързо по въртележката от стаи подобни на тази просто за да остава във всяка от тях само колкото да поотдъхне или да се обезвери достатъчно, че да премине в следващата, но вече с безвъзвратно и завинаги отнета възможност за връщане назад? Дори няма време да опознае „Рю Росини“, кои мутри крещят от прозорците, къде тук може хубаво да се нахрани човек, как се казва песента, която всички тананикат в тези преждевременно настъпили летни дни…

Седмица по-късно след продължително пътуване с влак, той е в Цюрих. Докато металните твари в тяхната самота и дни на непрекъсната плътно прилепваща мъгла прекарват своите часове в имитации и наподобяваща промишлен синтез игра на молекули, а те се разпадат, съединяват, разделят и свързват отново, Слотроп придрямва и се буди от халюцинация за Алпите, мъгли, пропасти, тунели, изтощително катерене по невъзможни стръмнини, кравешки хлопатари в мрака, сутрин зелени речни брегове, миризми на влажни пасища, отвъд прозорците небръснати бачкатори непрекъснато отиват да поправят някой участък от жп линия, дълго очакване в разпоредителните жп станции, чиито релси се разпростират като люспи на разрязана по средата лукова глава, сиви и запустели места, нощи изпълнени с подсвирквания, разклонения на жп линии, потракващи сцепления, трясъци, опулени крави по вечерните хълмове, военни автоколони чакащи на прелезите докато влакът преминава с пухтене, вече изобщо не е ясно кой от каква националност е и даже кои са воюващите страни, съществува само Войната, един всеобщ осакатен пейзаж, където „неутрална Швейцария“ е някаква доста отживяла условност, чието съблюдаване е придружено с не по-малко сарказъм, отколкото „освободена Франция“ или „тоталитарна Германия“, „фашистка Испания“ и тъй нататък…

Войната бе прекроявала времето и пространството по свой собствен образ и подобие. Сега релсите водят към различни жп мрежи. Това, което наподобява разрушение, всъщност е оформянето на железопътни пространства с друго предназначение, намерения, чийто авангард Слотроп започва да осезава едва сега, прекосявайки го за първи път…

Той се регистрира в хотел „Нимбус“ на една затънтена уличка в Нидердорф или кабаретния квартал на Цюрих. Стаята е таванска и до там се стига с подвижна стълба. От прозореца й също виси подвижна стълба и това според него е добре. Привечер излиза да търси местния представител на Уаксуинг, открива го нагоре на крайбрежната на река Лимат, под един мост, в стаи претъпкани с ръчни и стенни швейцарски часовници и висотомери. Руснак, казва се Семявин. Навън по реката и езерото свирят лодки. Някой на горния етаж репетира на пиано: изпълнени със запъване приятни романтични мелодии. Семявин налива тинтявена ракия в чаши с току-що сварен чай.

— Първото, с което трябва да сте наясно, е, че тук всичко е строго специализирано. Ако става дума за часовници, отивате в определено кафене. Ако търсите жени, отивате в друго. Кожите се подразделят на Самур, Хермелин, Норка и Други. Същото е и с дрогата: Стимулатори, Депресанти, Психомиметици… Вие какво търсите?

— Ами, информация? — Я-я-а-а, това има вкус на „мокси“…

— Така ли? Още един търси информация. — Хвърля мрачен поглед към Слотроп. — Преди първата война животът беше много прост. Вие едва ли го помните. Дрога, секс, луксозни стоки. Валутата тогава беше маловажна, вървеше покрай другите неща, а терминът „промишлен шпионаж“ беше непознат. Но аз бях свидетел как всичко се промени и то как се промени! Инфлацията в Германия, би трябвало веднага да схвана положението, нули от край до край, от тук до Берлин. Тогава провеждах много строги разговори със себе си. „Семявин, това е само временно отклонение от действителността. Леко умопомрачение, няма основания за безпокойство. Дръж се както винаги, запази добро душевното си здраве, прояви силен характер. Кураж, Семявин! Скоро всичко ще се нормализира и оправи.“ Но знаете ли какво?

— Ще опитам да позная.

— Информация — с трагическа въздишка. — Какво му е лошото на дрогата и жените? След като информацията се е превърнала в единственото разменно средство, чудно ли е, че светът е полудял?

— Мислех, че цигарите.

— Само в мечтите ви. — Той изважда списък на цюрихските кафенета и барове. В колонката „Шпионаж, промишлен“, Слотроп открива три. „Ултра“, „Лихтшпил“ и „Щрегели“. Разположени и на двата бряга на Лимат и на голямо разстояние едно от друго.

— Доста ходене ще падне — сгъва листа и го пъха в огромния джоб на зут-костюма.

— С течение на времето ще става все по-лесно. Някой ден всичко това ще го вършат машини. Информационни машини. Вие сте вълната на бъдещето.

Започва период на кръстосване между трите кафенета, висене с часове на кафе във всяко от тях и хранене веднъж дневно, цюрихски леберкез и пържени картофи по немски в Народните Столови… зяпане по тълпите от бизнесмени в тъмносини костюми, почернели от слънцето скиори прекарали всичкото това време в спускане и слаломи по километрични ледници и сняг, не чували нищо за военни кампании или политика, разчитали единствено показанията на термометри и ветропоказатели, изпитвали ужас само при вида на лавини или падащи ледени висулки, празнували победите си ако имало добре напластен сняг… рошави чужденци в омазани с машинно масло кожени якета и парцаливи войнишки работни униформи, южноамериканци сгушени в кожени палта и треперещи на ясната слънчева светлина, възрастни хипохондрици заварени да безделничат в някой курорт с минерални бани в началото на Войната и останали тук още от тогава, намръщени жени с дълги черни рокли и усмихнати мъже в мръсни балтони… и ненормалниците слезли от техните разкошни лудници в отпуск за уикендите — ах тези душевно болни швейцарци: те разпознават Слотроп, как да не го забележат сред цялото улично многообразие от навъсени лица и мрачни тонове, единствено той е в бяло, обувки, зуут-костюм и шапка, бели като тукашните планини-гробища… Той също е Новата Мишена В Града. Трудно му е да различи първата вълна корпоративни шпиони от

Ако беше чувствителен за подобни неща, тази първа вълна щеше да се окаже доволно оскърбителна. Тя преминава, жестикулираща, обвиняваща, умоляваща. Слотроп съумява да запази спокойствие. Пауза и после настъпват истинските, отначало бавно, но се трупат, трупат. Синтетичен каучук или бензин, електронни калкулатори, анилинови и акрилни бои, парфюми (крадени есенции в куфарчета за мостри), сексуални навици на стотина подбрани членове на управителни съвети, чертежи на заводи, шифровални книги, връзки и подкупи, само попитай и ще ти го намерят.

Най-после един ден в „Щрегели“ докато Слотроп дъвчи комат хляб и пържена наденица, които е мъкнал цяла сутрин в хартиен плик, незнайно откъде внезапно изниква някой си Марио Швайтар в зелена жилетка с петелки, сякаш току-що изскочил от кънтящия часовник с кукувица на Втората Световна Война, зад гърба му безкрайните тъмни коридори, приносител на нов шанс за Слотроп.

— Пссст, Джо — започва той, — хей, господине.

— Не си познал — отвръща с пълна уста Слотроп.

— Интересувате ли се от малко ЛСД.

— Това означава лири, шилинги и пенсове535. Сгрешил си кафенето, приятел.

— Мисля, че съм сгрешил страната — Швайтар е леко тъжен. — Аз съм от „Сандоз“.

— Аха-а, „Сандоз!“ — вика Слотроп и придърпва един стол за човека.

Оказва се, че Швайтар в действителност е много гъст с „Психохимия АД“ и е един от гравитиращите около картела посредници и работи за тях на половин ден на граждански договор и останалото време шпионира по съвместителство.

— Е, определено ще ми трябва всичко, което имат за Ласло Джамф и-и-и за онзи „Имиполекс Г“.

— Уха-а…

— Моля?

— Значи този материал искате. Откажете се. Това дори не е нашата номенклатура. Да сте опитвали някога да разработвате полимер, когато има само специалисти по индол? И нашата огромна северна компания-майка да ви изпраща ежедневни ултиматуми? Да знаете янки, че „Имиполекс Г“ е нашият албатрос. Те имат вицепрезиденти, чиято единствена работа е да съблюдават ритуала всяка неделя да ходят да плюят на гроба на стария Джамф. Явно не сте общували достатъчно с индолчиците. Страшно елитарни са. Възприемат се за върха, за последното звено на една продължителна европейска диалектика, поколения на поразено от мораво рогче зърно, вещици яхнали метли, общински оргии, затънтени в планинските дебри кантони, които за последните 500 години не знаят нито ден без халюцинации, пазители на една традиция, аристократи…

— Чакай малко… — Джамф покойник? — Ти спомена нещо за гроба на Джамф, нали? — За него това би трябвало да има по-голямо значение, но човекът никога не е бил истински жив, тъй че как може да бъде наистина…

— Високо в планината, край Утлиберг.

— Ти изобщо…

— Какво?

— Изобщо виждал ли си го?

— Той е бил там преди моето време. Но със сигурност знам, че тайните архиви на „Сандоз“ са пълни със секретни данни за него. Ще ми бъде доста трудно да измъкна това, което искате…

— А-а-а-а…

— Петстотин.

— Петстотин какво?

Швейцарски франкове. Слотроп няма 500 от каквото и да е, освен ако не става дума за безпокойства. Парите от Ница почти са привършили. Решил, че отсега нататък ще ходи навсякъде само пеша той преминава по Гемюзе Брюке536 на път към Семявин, дъвчи своята бяла наденица и се чуди кога ли ще му падне друга.

— Първото, което трябва да направите — съветва го Семявин, — е да отидете в заложна къща откъдето да получите няколко франка за това, а-а-а-а — сочейки костюма. О не, само не и костюма! Семявин рови в задната стая, връща се с вързоп работни дрехи. — Твърде много биете на очи. Налага се да помислите повече за това. Елате пак утре. Ще видя какво друго мога да намеря.

С белия зуут-костюм на вързоп под мишница, един по-малко забележим Ян Скъфлинг излиза обратно навън в средновековния следобед на Нидердорф, каменните стени около него разбухват като хлябове в пещ под отслабващото слънце, уха уха, сега осъзнава: тук ще бъде въвлечен в нова бъркотия като тази с Тамара/Итало и така ще затъне, че просто никога няма да може да се измъкне…

Когато навлиза в неговата улица, сред кладенците от сенки той забелязва паркиран черен „ролс-ройс“ с работещ на празен ход мотор и затъмнени прозорци, а следобедът е толкова забулен, че нищо не се вижда вътре. Хубава кола. Отдавна не е виждал такава, не би трябвало да е нещо повече от любопитна рядкост, освен ако…

Притчи за Параноици, 4: Ти се криеш, те търсят.

Зиннггг! Дидилунг, дидила-та-та-та, я-та-та-та Увертюрата на „Вилхелм Тел“ отзад в сенките, надявам се, че не ме наблюдаваха през тоя едностранен прозорец, бързо, по-бързо, потичва край ъглите плътно долепен до стените, препуска по пресечките, не чува преследване, обаче нали знаем, че това е най-тихият автомобилен мотор, ако не броим танка „тигър“…

Решава да не се връща в хотел „Нимбус“. Краката му вече започват да отмаляват. Стига до „Луизенщрасе“ и заложната къща малко преди да затвори и успява да изкрънка съвсем незначителна сума за зуут-костюма, за наденица може би за ден-два. Сбогом, зуут-костюм.

В този град наистина всичко затваря рано. Какво ще прави Слотроп довечера, за да осигури подслон? Обзет от краткотраен рецидив на оптимизъм, той се вмъква в един ресторант и оттам звъни на администрацията на хотел „Нимбус“.

— Ах, да — британски английски — ще ми кажете ли, моля ви, дали е още там младият британец, който чака във фоайето, или…

След минута прозвучава приятен стеснителен глас и пита „там ли си още“. О, тъй възвишено! Слотроп се паникьосва, тръшва слушалката, стои, гледа хората, които вечерят и го зяпат — оплеска я, провали се, Те знаят сега, че той Ги е разкрил. Съществува и обичайният шанс параноята му отново да се е развихрила, но съвпаденията са прекалено близки. Освен това, вече му е известно звуковото оформление на Тяхната пресметлива невинност, то е част от Техния стил…

Отново в града: ясно очертани брегове, църкви, готически портали отминават с маршова стъпка край него… сега трябва да избягва хотела и трите кафенета, нали, точно така… Издокарани в тъмно синьо, постоянните обитатели на Цюрих се разхождат. Синьо като градския сумрак, все по-тъмно синьо… Всички шпиони и търговци са по домовете си. Изключено е да отиде при Семявин, кръгът на Уаксуинг го бе приел с любезна отзивчивост и няма смисъл да им причинява неприятности. Имат ли някакво влияние и тежест Гостите в този град? Може ли Слотроп да рискува като отиде в друг хотел? Вероятно не. Застудява. От езерото подухва вятър.

Установява, че е стигнал чак до „Одеон“, едно от най-прославените кафенета на света, чийто специалитет не е включен в никое меню и навярно изобщо не е бил записан. Ленин, Троцки, Джеймс Джойс, д-р Айнщайн — всички са били край тези маси. Какво е било общото между всички тях: какво са искали да постигнат, заемайки тази удобна наблюдателна позиция… вероятно е било свързано по някакъв начин с хората, със смъртността при пешеходците, с неспокойното кръстосване на потребности или безразсъдства в един фатален участък от улицата… диалектика, матрици, първообрази, от време на време им се налага да осъществяват някаква връзка с част от тази пролетарска кръв, с телесните миризми и разменяните през масата безсмислени крясъци, с мошеничествата и последните надежди, иначе всичко остава една прашасала Дракулност, древното проклятие на Запада…

Слотроп констатира, че има достатъчно дребни пари за едно кафе. Влиза и сяда избирайки място гледащо към входа. След петнайсет минути засича през две маси шпионски сигнал от един мургав, къдрав чужденец със зелен костюм. И той седи с лице към входа. На масата пред него лежи стар вестник, като че ли на испански. Отворен на странна политическа карикатура изобразяваща полицейски участък, където пред опашка от мъже на средна възраст с рокли и перуки, един стражар държи самун бял… не, това е бебе, на пелените му има етикет LA REVOLUCIÓN… о, всички те претендират, че новородената революция е тяхна, всички тези политици се препират като група предполагаеми майки. Изглежда карикатурата представлява нещо като опознавателен знак, и става ясно, че човекът със зеления костюм е аржентинец, Франциско Скуалидоци, който очаква реакция… кодовият откъс е в самия край на опашката, където великият аржентински поет Леополдо Лугонес537 заявява: „Сега ще ви разкажа в стихове как я заченах, без да се опетнявам с Първородния Грях…“, става дума за революцията на Урибуру от 1930 година538. Вестникът е отпреди петнайсет години. Не е ясно какво Скуалидоци очаква от Слотроп, но получава абсолютно пренебрежение. Което изглежда е приемливо за него и след малко аржентинецът се отпуска достатъчно, за да сподели, че в Мар дел Плата преди няколко седмици той и дузина негови колеги, сред които е международната особнячка Грациела Имаго Порталес539, отвлекли една класическа ранна германска подводница и я докарали през Атлантическия океан, за да търсят политическо убежище в Германия веднага след като там завърши войната…

— Германия ли казваш? Ти откачаш ли? Там е ужасна бъркотия!

— Не е чак такава бъркотия, ’квато оставихме у дома — отвръща тъжният аржентинец. Дълги бръчки се появяват около устата му, бръчки очертани от живота край хиляди коне, от гледката на прекалено много обречени жребчета и залези на юг от Ривадавия540, където започва истинският юг… — Невъобразима бъркотия, откакто полковниците взеха властта. Перон541 започва да се активизира сега… последната ни надежда беше „Accion Argentina“542 — какви ги дърдори този, Господи, колко съм гладен — … забраниха я един месец след преврата… сега всички са в очакване. Ходят на уличните демонстрации по навик. Реална надежда няма. Решихме да задействаме преди да връчат поредният портфейл на Перон. Военното министерство най-вероятно. Той вече има на своя страна дескамисадосите543, а сега ще получи и армията, нали разбирате… въпрос на време е само… можехме да отидем в Уругвай и там да изчакаме, както е традицията, докато той се изчерпи напълно. Но Перон вероятно ще остане дълго на този пост. В Монтевидео разочаровани изгнаници и неоправдани очаквания колкото щеш…

— Да, но Германия… това е най-последното място на света, където да отидете.

— Pero ché, no sós argentino…544 — Продължителен поглед встрани и надолу по проектираните белези на швейцарските улици в търсене на изоставения от него Юг. Разбери Слотроп, това не е същата Аржентина, където онзи Боб Ебърли е виждал във всеки бар да вдигат наздравици за Танджерин…545 На Скуалидоци му се иска да каже: От всички вълшебни утайки в стенещия, размътен аламбик на Европа, ние сме най-разредените, най-опасните, най-подходящите за мирски цели… Ние, подобно на вас, опитахме да изтребим напълно нашите индианци: искахме предназначен само за бели вариант на действителността и го получихме, обаче дори и в най-опушените лабиринти, в най-далечните и най-плътни средоточия на балкони, дворове и порти, земята изобщо не ни позволяваше да забравим… Но пита гласно: — Ехей, изглеждате ми много гладен. Кога сте яли за последно? Аз тъкмо се канех да вечерям. Ще ми окажете ли честта?

В ресторант „Кроненхале“ намират маса на втория етаж. Вечерната суматоха постепенно утихва. Наденици и фондю: Слотроп умира от глад.

— По времето на гаучосите моята страна беше един бял лист хартия. Единствено човешкото въображение ограничаваше пампасите, неизчерпаеми, неоградени. Колкото земя можеше да обходи на кон гаучото, тя вече му принадлежеше. Но Буенос Айрес се стремеше към господство над провинциите. Собственическите неврози набраха сила и започнаха да покваряват селата. Бяха издигнати огради и гаучото загуби част от свободата си. Това е наша национална трагедия. Ние сме обсебени от строителството на лабиринти там, където преди имаше открити равнини и небеса. И от разчертаването на все по-сложни структури върху празния лист. Не можем да се примирим с тази откритост: тя ни хвърля в ужас. Прочетете Борхес546. Вижте предградията на Буенос Айрес. Тиранът Росас547 е мъртъв почти век, обаче неговият култ процъфтява. Под градските улици, под хилядите стаички и коридори, под оградите и мрежите от железопътни релси, сърцето на Аржентина в своите угризения и своенравие, копнее за завръщане към тази неразчертана първична безметежност… към анархистичното единство на пампаси и небе…

— Н-н-н-о, н-о-о б’дливата тел — напълнил уста с фондю, Слотроп нагъва и фъфли, — означава прогрес, не може да имате открити пасбища за вечни времена, не може просто да заставате на пътя на прогреса… — да, сега той е готов за половинчасова реч, ще декламира на този чужденец, който е готов да му плати вечерята, цитати от гледани в съботните следобеди уестърни, превъзнасящи Собствеността, ако нещо в тях изобщо може да й бъде посвещавано.

Приемайки горната реплика за мека форма на умопомрачение, а не за проява на невъзпитание, Скуалидоци само премигва един-два пъти.

— В нормалните времена — Скуалидоци проявява склонност към обяснения, — центърът винаги печели. Неговата сила нараства с времето и това е необратимо, във всеки случай не и с обичайните средства. Децентрализацията и връщането към анархизма се нуждаят от необичайно време… тази Война… тази невероятна Война, на настоящия етап е изтрила множеството държавици, съществували от хиляда години в Германия. Напълно е почистила и отворила Германия.

— Е, да. Но за колко дълго?

— Няма да продължи много. Разбира се, че няма. Но за няколко месеца… вероятно към есента вече ще има мир, discúlpeme548, към пролетта, още не съм свикнал с вашето полукълбо, за една пролетна минута навярно…

— Да, но… какво ще правите, ще завземете земя и ще опитате да я задържите, а? Те ще ви прогонят веднага, друже.

— Няма. Завземането на земя означава издигането на нови огради. Ние искаме да я оставим открита. Искаме тя да расте и се променя. Предвид откритостта на Германската Зона, надеждите ни са безпределни. — После, сякаш ударен по челото, внезапен бърз поглед, не към вратата, а към тавана. — А също и опасностите за нас.

Точно сега подводницата плава някъде край бреговете на Испания, по-голямата част от деня потопена, а нощем излиза на повърхността да зареди батериите и от време на време се промъква да зареди с гориво. Скуалидоци не желае да се разпростира подробно относно зареждането, но очевидно те имат запазени отдавнашни връзки с републиканското съпротивително движение, една общност на благосклонността и състраданието, дар на непоколебимостта… Скуалидоци пребивава в Цюрих сега, за да осъществява контакт с правителства, които биха желали поради всевъзможни причини да подпомагат неговия анархизъм в изгнание. До утре той трябва да занесе едно съобщение в Женева: оттам то ще бъде предадено в Испания и на подводницата. Но тук в Цюрих е пълно с агенти на Перон. Наблюдават го. Не бива да рискува и да издаде свръзката си в Женева.

— Аз мога да ти помогна — Слотроп облизва пръстите си, — но съм зле с парите и…

Скуалидоци назовава сума, която стига за разплащане с Марио Швайтар и за препитание на Слотроп за много месеци напред.

— Даваш в аванс половината и веднага тръгвам.

Аржентинецът му връчва адресите, парите, съобщението и плаща сметката. Уговарят се за среща в „Кроненхале“ след три дни.

— Късмет.

— И на вас също.

Един последен тъжен поглед на Скуалидоци, останал сам на масата. Отмятане на перчема, светлините постепенно угасват.

Самолетът е очукан и раздрънкан DC-3, избран за неговото сходство с лунната светлина, приветливото изражение на остъклената кабина и абсолютно тъмното му вътрешно и външно оцветяване. Слотроп се буди свит на кълбо сред товара, метален мрак и моторни вибрации проникват до костите му… от някаква преграда далеч напред се процежда съвсем слаба червена светлина. Пропълзява до един миниатюрен илюминатор и поглежда навън. Алпи, озарени от луната. Планинската верига обаче му се струва малка, съвсем не тъй величествена както е предполагал. Е, какво от това… Той се настанява на едно пищно меко легло, запалва получена от Скуалидоци цигара с корков филтър и размишлява, брей, не е зле, скачаш в самолета, отиваш където искаш… защо непременно трябва да спираш в Женева? Ами да, какво ще кажеш за, ъ-ъ-ъ-ъ Испания? Не, чакай, те са фашисти. А в Океания! Хммм. Там е пълно с японци и американски войници. Е, Африка е Черният Континент, там има само туземци, слонове и онзи Спенсър Трейси…549

— Няма къде да избягаш, Слотроп, няма къде. — Фигурата е свита до един сандък и трепери. Слотроп примигва на слабата червена светлина. Това е знаменитото лице от книжните обложки на безгрижния авантюрист Ричард Халибъртън550: но странно променено. Ужасен обрив покрива и двете му бузи като палимпсест върху по-стари белези от шарка, в чиято симетричност Слотроп, ако бе имал очите на лекар, щеше да прочете медикаментозна алергичност. Ездитният брич на Ричард Халибъртън е изпокъсан и нацапан, лъскавата му светла коса сега виси омазнена. Този несполучил ангел изглежда плаче безмълвно, приведен, над посредствените Алпи, над всичките нощни скиори далеч долу, които неуморно кръстосват, пречистват и усъвършенстват техния фашистки идеал Действие, Действие, Действие, навремето сияен смисъл на неговото битие. Но вече не. Вече не.

Слотроп протяга ръка, гаси цигарата на пода. Колко лесно могат да пламнат тези ангелски-бели дървени стърготини. Лежи тук в раздрънкания и разкривен самолет, лежи колкото е възможно по-неподвижно, проклети глупако, изиграха те, отново те изпързаляха. Ричард Халибъртън, Лоуел Томас, Бойскаутите и Младите Мотористи551, пожълтелите купища „Нешънъл Джиографик“ горе в стаята на Хоган, вероятно всички са го лъгали и не е имало никой тогава, дори и колониален призрак на тавана, за да го просветли…

Разтърсващи въздушни ями, приплъзване, завой и внезапно почти отвесно кацане, пльос, екипаж от скапани загубеняци, все едно прогимназистчета водят хвърчила на летен лагер и през илюминатора прониква сивкава швейцарска утринна светлина, а Слотроп е скован от болки във всички възможни стави, мускули и кости. Време е да отвърне на удара.

Слиза от самолета без произшествия, смесва се с прозяващата се навъсена тълпа летищни работници, ранни пътници, експедитори. Летище Коантрен рано сутринта. Потресаващо зелени хълмове от едната страна, кафяв град от другата. Паважът на улиците е гладък и мокър. В небето бавно плуват облаци. Връх Монблан казва здравей, езерото също подхвърля привет, Слотроп купува 20 цигари и местния вестник, пита за посоката, качва се на пристигналия трамвай и, окончателно разсънен от нахлуващия през прозорците и вратите студен въздух, се дотърколва в Мирния Град.

Срещата с неговата аржентинска връзка е определена в кафене „Л’Еклипс“552, доста отдалечено от тролейбусните линии, по калдъръмена улица излизаща на площадче обрамчено с плодови и зеленчукови сергии с бежови навеси, магазини, други кафенета, балкони със саксии, току-що измити тротоари. По страничните улици тичат насам-натам кучета. Слотроп се разполага с кафе, кроасан и вестник. Облаците скоро се разсейват. Слънцето хвърля сенки през площада стигащи почти до Слотроп, който седи с наострени антени. Като че ли никой не го наблюдава. Той чака. Сенките отстъпват, слънцето се издига и после започва да клони към залез, най-после изниква неговият човек, точно такъв както му е бил описан: буеносайрески дневен черен костюм, мустаци, очила със златни рамки и си подсвирква старо танго от Хуан д’Ариенсо553. Слотроп демонстративно рови из джобовете си, изважда чуждестранната банкнота, която Скуалидоци му е наредил да използва: гледа я подозрително, става, приближава се.

Como no, señor554, няма проблеми да обмени банкнотата от 50 песо — предлага му да седне, изважда валута, тефтерчета, визитки и скоро масата е отрупана с парчета хартия, които накрая биват разпределени обратно по джобовете, така че свръзката получава съобщението от Скуалидоци, а Слотроп предназначената за Скуалидоци бележка. И това е всичко.

Обратно в Цюрих със следобедния влак, проспива почти целия път. Слиза на Шлирен555 в някакъв безбожно тъмен час, за всеки случай ако Те наблюдават централната гара Банхоф в града, хваща автобус чак до Санкт Петерхофщат556. Големият часовник е надвиснал над него и над празните пространства на улиците в нещо изтълкувано от него за момента като безмълвна недоброжелателност. И я свързва с правоъгълни вътрешни дворове на университетите от Бръшляновия Съюз557 в далечната му младост, часовникови кули осветени толкова слабо, че е невъзможно да различиш стрелките, и изкушение, макар и никога толкова силно колкото сега, да капитулира пред притъмняващата година, да приеме, доколкото му е възможно истинския ужас от безименния час (освен ако не е… не… НЕ…): това беше суетност, добре позната на неговите пуритански предци суетност, да бъдеш с кости и сърце нащрек за Нищото, за Нищото спотаено под мелодично преливащи звуци на колежански саксофони, бели сака със следи от червило по реверите, нервно димящи цигари „Фатима“, лъх на марсилски сапун от блестящи коси, ментолови целувки и росни карамфили. Това е да бъдеш връхлетян тъкмо пред разсъмване от група по-млади от теб шегаджии, да те измъкнат от леглото, да ти завържат очите, хей Райнхард, да те изведат навън на есенния студ, под краката ти сенки и листа, и после моментът на съмнение, реалната възможност те да се окажат нещо друго, и преди този момент нищо да не е било истинско: само претенциозен театър за твоя заблуда. Но сега екранът вече е угаснал и не остава никакво време повече. Най-после агентите са дошли за теб…

Има ли по-подходящо място от Цюрих, за да преоткриеш суетността? Това е родината на Реформацията558 и родният град на Цвингли559, човекът почти в края на енциклопедията, и каменните възпоминания са навсякъде. Шпионите и големият бизнес, в тяхната стихия неуморно сноват между паметните плочи. Тук в самия този град със сигурност има бивши младежи, лица, които Слотроп често е виждал в двора на Харвард, посветени в Пуританските Тайнства: напълно сериозно полагали клетва да почитат и действат винаги в името на Vanitas560 и техен господар е била Празнотата… сега те в съответствие с еди-какъв си житейски план са дошли тук, за да работят за Ален Дълес561 и неговата „разузнавателна“ мрежа, понастоящем функционираща под названието „Отдел Стратегически Служби“. Но за посветените ОСС е също поверително съкращение: като мантра за времената на неминуема криза те са били обучени да повтарят наум осс… осс, някогашната преиначена от ранно средновековен латински дума за кост…562

На другия ден, когато Слотроп се среща с Марио Швайтар в кафене „Щрегели“ за да му връчи авансово половината хонорар, той пита също за разположението на гроба на Джамф. Уговарят се да приключат сделката именно там, високо в планината.

Скуалидоци не се показва в „Кроненхале“, нито в „Одеон“, изобщо на никое от местата, където през следващите дни на Слотроп ще му хрумне, че може да го търси. В Цюрих изчезванията общо взето са познати. Но Слотроп ще продължава да се връща, за всеки случай. Записката е на испански, той разбира не повече от две-три думи, но няма да я захвърли, може да му се удаде случай да я предаде. А и, откровено казано, анархистката убедителност го предразполага донякъде. Навремето, в Масачузетс, когато Шайс563 е воювал с федералните войски из целия щат, Регулаторите564 на Слотроп от страната на бунтовниците патрулирали из Бъркшър с шапки окичени с клонки бучиниш, за да бъдат различавани от правителствените войници, които забождали парче бяла хартия на техните шапки. Слотропови по онова време не били чак толкова сериозно замесени в хартиения бизнес и широкомащабното унищожение на дървета и все още предпочитали живата зеленина пред мъртвата белота. Впоследствие изгубили или изтъргували преценката, на чия страна са били. А нашият Тайрън бе наследил голяма част от тяхното блажено неведение по темата.

Сега зад него вятърът продухва гробницата на Джамф. Останал почти без пари и очакващ вест от Швайтар, последните няколко нощи Слотроп е лагерувал тук. Прикрит от вятъра, сгушен в две случайно намерени швейцарски одеяла, той дори е могъл да поспи. И то върху Господин Имиполекс. Първата нощ не смееше да задреме, страх го бе, че ще му се яви Джамф с типично германски академичен интелект, очукан от Смъртта и сведен единствено до най-примитивни животински рефлекси, и ще бъде нелепо да призовава безсловесната ухилена злост спотаена в изоставения вътрешен ковчег… чуруликащи гласове около неговия портрет, докато стъпка по стъпка той, То, Потиснатият приближава… чакаймалко изтръгнат от съня, с оголено лице, обърнат към чуждестранните надгробни плочи, какво? какво беше това… назад отново, съвсем близо и отново буден… изправя се, навън и назад, натам, и така почти половината нощ.

Не се явява дух. Като че ли Джамф просто е умрял. На другата сутрин, въпреки празния стомах и хремата, Слотроп отваря очи с усещането, че толкова добре не се е чувствал от месеци. Навярно бе издържал изпитание, не нечие чуждо изпитание, а този път за разнообразие, лично негово.

Градът долу пред погледа му, сега окъпан от еднопосочна светлина, е некропол от църковни шпилове и ветропоказатели, бели вътрешни крепостни кули, тромави здания с мансардни покриви и хиляди блестящи прозорци. Тази сутрин планините са прозрачни като лед. По-късно през деня те ще се превърнат в камари набръчкан син атлаз. Езерото е огледално гладко, но отразените в него планини и къщи остават странно замъглени, с изящно очертани и разресани като от дъжд периферии: сън за Атлантида, за Сугентал565. Кукленски селца, обезлюден град от боядисан алабастър… Слотроп клечи тук на студения завой на планинската пътека, трупа и хвърля безцелно снежни топки, може само да допуши последния фас от, доколкото му е известно, последната цигара „лъки страйк“ в цяла Швейцария…

Стъпки по пътеката. Звънтящи галоши. Това е разносвачът на Марио Швайтар с голям дебел плик. Слотроп се разплаща с него, изкрънква го за цигара и кибритени клечки, и се разделят. Обратно в гробницата, Слотроп стъква наново огън от купчинка подпалки и борови клонки, грее ръце и започва да прелиства получената информация. Отсъствието на Джамф го обгръща като миризма, позната, но не можеш да определиш каква точно, аура, която с всяка секунда заплашва да премине в епилептичен припадък. Информацията е налице, по-малко от очакваното (’айде стига бе, ти колко очакваше?), но повече отколкото се бе надявал, като практичен янки. В предстоящите седмици, в тези редки моменти, когато ще му бъде разрешено да се въргаля в своето минало, той ще може дори да намери време да си пожелае да не бе прочел нито ред от нея…

□ □ □ □ □ □ □ □

Г-н Пойнтсман е решил да прекара празника Света Троица на море. Напоследък го тресе лека мания за величие, нищо сериозно, в най-лошия случай, само може би впечатлението, докато бръмчи по коридорите на „Бялото видение“, че всички други изглеждат като сковани в пози на явен паркинсонизъм566, а той е единственият останал жизнен, активен и непарализиран. Сега отново е мирно време, вечерта на Победата в Европа на площад „Трафалгар“ не бе останало място за нито един гълъб567, него ден в учреждението всички бяха пияни и се прегръщаха и целуваха, с изключение на хората от крилото на Блаватска от Сектор Пси, които отидоха на поклонение на „Авеню Роуд“ №19, в Сейнт Джонс-Уд по случай Деня на Белия Лотос568.

Сега отново е време за отпуск. Въпреки че Пойнтсман чувства определено задължение да замине и да отпочине, налице е разбира се, Кризата. Независимо от ваканционното настроение ръководителят е длъжен да проявява самообладание в такива кризисни периоди. От Слотроп нито дума вече почти месец, откакто онези смотани хапльовци от военното разузнаване му изгубиха дирите в Цюрих. Пойнтсман е малко сърдит на Фирмата. Неговата далновидна стратегия май се бе оказала неуспешна. На първите обсъждания с Клайв Мосмун и другите, тя им изглеждаше безпогрешна: да оставят Слотроп да избяга от казино „Херман Гьоринг“ и после да не възлагат наблюдението и следенето му на РИБИ, а да разчитат на Тайната Служба за това. Ход с цел икономии. Сметката за наблюдение и следене е най-болезненият трън в короната от финансови проблеми, които той изглежда е обречен да носи до приключването на проекта. Проклетото финансово обезпечение ще бъде неговият провал, ако преди това Слотроп не го докара до лудост.

Пойнтсман бе допуснал груба грешка. И не му бе останала даже Тенисъновата утеха да каже, че „някой“ е сгрешил569. Не, именно той и само той бе възложил на англо-американския екип, съставен от Харви Спийд и Флойд Перду570, да проучи една произволна извадка от сексуалните приключения на Слотроп. Имаше заделен бюджет, пък и какво лошо може да се случи? Фанатизирани като Дъвчащите, те буквално заподскачаха ентусиазирано из еротичното Поасоново разпределение. Европейската карта на Дон Жуан571 — 640 в Италия, 231 в Германия, 100 във Франция, 91 в Турция, но, но, но, в Испания! в Испания 1003! — е Слотроповата карта на Лондон и двамата детективи толкова се заразиха от господстващата тук пристрастеност към безсмислени развлечения, че сега прекарват цели дни в ресторант-градини в човъркане на салати от хризантеми и задушено овнешко, или се размотават по сергиите за плодове:

— Хей, Спийд, я глей, галски пъпеши! От Третия Семестър не съм виждал такива. Уха-а, я помириши този, колко е хубав! Слушай, ’кво ще кажеш да вземем един пъпеш, а Спийд? А? Хайде де.

— Блестяща идея, Перду, наистина блестяща.

— Аха… Добре де, избери си който искаш, съгласен?

— Който искам ли?

— Да. Ето този — обръща се да му покаже, тъй както лицата на заплашени момичета биват грубо обърнати към злодеите, — да, точно този избирам, нали?

— Но, но аз мислех, че ще избираме двамата заедно… — посочва вяло към това, което все още не може напълно да приеме за пъпеш на Перду, сред чиято релефна мрежа на кората, като между кратери на бледата луна, наистина изниква лице, лицето на пленница със сведени очи и клепачи полирани като персийски тавани…

— Е, не, аз обикновено, а-а-а — Пердю изпада в неудобно положение, сякаш е принуден да се оправдава за това, че е изял ябълка или лапнал гроздово зърно — ами аз просто изяждам сам… целия пъпеш, нали разбираш — и се подсмихва, както се надява дружелюбно, за да демонстрира учтиво, колко странна е тази дискусия от светска гледна точка…

… но усмивката му е подразбрана напълно погрешно от Спийд: възприета като доказателство за психическата нестабилност на този костелив американец със стърчащи във всички посоки зъби, който сега подскача от един английски вход на друг, отпуснат като улична марионетка на вятъра. Спийд клати глава, но все пак избира за себе си цял галски пъпеш, установява, че е бил оставен да плаща сметката, която е направо безбожна, и припка след Перду, скок-подскок и двамата, тра-ла-ла и бум право в поредната задънена улица:

— Джени ли? Тука няма никаква Джени…

— Като че ли беше Дженифър? Или Женевиев?

— Джини — (може би е било записано неправилно), — Вирджиния?

— Ако господата търсят приятно прекарване… — Подхилкването й, червената й налудничава усмивка за добро утро, наистина много добро утро! е достатъчно широка, за да ги прикове на място, разтреперани, усмихнати, тук, а тя е достатъчно възрастна, за да им бъде Майка, тяхна обща майка, обединяваща най-неприятните черти на г-жа Перду и г-жа Спийд, фактически тя направо пред очите им се превръща в точно това. Тези корабокрушителни морета гъмжат от изкусителки, тук определено е мокро и разпътно. Докато двамата непохватни и стеснителни детективи биват привлечени в нейната аура, трептяща право тук на улицата, безсрамна с лъскава къносана в червено коса, вискоза щампована с цветчета страстничета, тъкмо преди последния колеблив отказ в безумието на нейните виолетови очи, те си позволяват, заради нечестивия гъдел, една последна мисъл относно проекта, за който предположително са дошли тук, Сбирка Ежеседмични Куриози от Слотроп (СЕКС), мисъл изскочила маскирана като клоун, вулгарен нескопосан клоун искрящ от безгласни вицове за телесни течности, плешив, с изумително увиснали от ноздрите му космалаци, заплетени в плитчици вързани в краищата с отровно зелени панделки, стремително се покатерва през чувалите с пясък и приплъзва под падащата завеса, опитва да поеме дъх и изрича с разкривен неприятно писклив глас: „Няма Джени. Няма Сали У. Няма Сибъли. Няма Анджела. Няма Катрин. Няма Луси. Няма Гретхен. Ще разберете ли най-после? Ще разберете ли най-после?“

Няма и „Дарлийн“ също. Това стана ясно вчера. Те проследиха името чак до жилището на някоя си г-жа Куоуад. Но възпълната млада разведена жена категорично заяви, че дори не е знаела английските деца да бъдат кръщавани „Дарлийн“. Ужасно много съжалявала. Г-жа Куоуад прекарваше времето в разтакаване из един отлично поддържан адрес в Мейфеър572, и двамата детективи с облекчение се измъкнаха от квартала…

Ще разберете ли най-после? Пойнтсман го проумява веднага. Но го „разбира“ тъй сякаш човек влиза в спалнята, където от засенчен ъгъл на тавана върху него скача гигантска мурена, оголила зъби в широка идиотски уродлива смъртоносна усмивка и при падането облъхва с дъха си отметнатото му нагоре лице, издавайки продължителен човешки звук, който той, за свой ужас, осъзнава, че е еротичен стон…

С други думи, Пойнтсман страни от темата инстинктивно, тъй както би избягвал всеки кошмар. Ако този се окаже истински, а не плод на фантазията му, е тогава…

— Засега данните са непълни. — Това трябва да бъде изрично подчертавано във всички отчети. — Признаваме, че началните данни изглежда представят, — не забравяй да показваш искреност и откровеност, — няколко случая, при които имената от картата на Слотроп като че ли нямат съответствия във фактологията, установена от нас във връзка със следваната от него хронология в Лондон. Тоест, установена досега. Това са предимно първи имена, разбирате, тъй да се каже хиксовете без игреците, ефрейтори без редници. Трудно е да предвидим до каква степен навлизането в някое от тези имена ще бъде „достатъчно дълбоко“ в действителност.

— Ами ако в един далечен ден бъде доказано че много, даже повечето от Слотроповите звезди маркират сексуални фантазии, а не действителни събития? Това едва ли ще обезсили нашия подход, както не е анулирало и методиката на младия Зигмунд Фройд преди много години в добрата стара Виена, когато той се е сблъскал с подобно нарушение на вероятността при всичките му там приказки за „Тате ме изнасили“, които, отчитайки липсата на доказателства, може да са били лъжи, но от клиническа гледна точка определено са били истина573. Вие трябва да разберете: ние в РИБИ сме ангажирани с една твърде строго определена, клиническа версия на истината. И не търсим по-широка интерпретация.

Засега това бреме лежи единствено на Пойнтсман. Самотата на един фюрер: той чувства как укрепва в лъчите на този таен съучастник на неговата възходяща обществена звезда… ала не желае да я споделя, не, засега още не… Оперативките със сътрудниците, неговите сътрудници, вървят от зле по-зле и са напълно безполезни. Те затъват в безкрайни спорове за дреболии, например да бъде, или не, преименувана РИБИ сега, след като Капитулацията вече е Ускорена, каква антетка да бъде сложена на бланките, ако изобщо е нужна такава. Представителят на „Шел Мекс-Хаус“, г-н Денис Джойнт иска да сложи програмата под управлението на Групата за Извънредни Операции с Летателни Апарати (ГИОЛА), като помощно звено към базираната край северноморския град Куксхафен британска програма за издирване на ракети „Операция Бумеранг“574. През ден следват опитите от различни посоки за преструктуриране или дори закриване на РИБИ. В последно време за Пойнтсман е все по-лесно да изпада в настроение „l’état c’est moí“575, кой друг прави изобщо нещо? нали той обединява всичко, много често изключително с грубата сила на своята еднолична воля…?

В „Шел Мекс-Хауз“ естествено са бесни от изчезването на Слотроп. Избягал е човек, знаещ всичко възможно не само за А 4, но и за това, което е известно на Великобритания за А 4. Цюрих гъмжи от съветски агенти. Ами ако са хванали Слотроп? През пролетта те превзеха Пенемюнде и сега изглежда ще им бъде предоставен главния ракетен завод в Нордхаузен, съгласно още едно от ялтенските споразумения… Поне три агенции, ВНИИАМ, ЦАХИ и НИСО576, плюс инженери работещи в техните комисариати, се намират понастоящем в окупираната от руснаците Германия със списъци на персонал и оборудване, които да бъдат препратени на изток. В сферата на влияние на ВКСЕК577, Артилерийската Техническа Служба на САЩ и множество конкуриращи се научноизследователски екипи активно събират каквото им попадне. Вернер фон Браун и още 500 души вече са задържани и интернирани в Гармиш-Партенкирхен. Ами ако те заловят Слотроп?

Плюс това някои прояви на дезертьорство задълбочават Кризата: Роло Гроуст е приет обратно в Обществото за Психически Изследвания; Кевин Трикъл открива своя практика; Майрън Грънтон отново е в радиото на пълен работен ден. Роджър Мексико е започнал да се отчуждава. Онази Боргезиус все още продължава да изпълнява нощните си задължения, но понеже бригадният генерал сега е болен (забравя ли старият глупак да си взема антибиотиците? Всичко ли трябва да прави Пойнтсман сам?), тя започва да се терзае. Разбира се, Геза Розавьолги е както преди с проекта. Фанатик. Розавьолги никога няма да напусне.

И така. Отпуск на море. По политически причини групата е съставена от Пойнтсман, Мексико, приятелката на Мексико, Денис Джойнт и Катье Боргезиус. Пойнтсман е с обувки с въжени подметки, предвоенно бомбе и извънредно рядка за него усмивка. Времето не е идеално. Облачно и вятър, който малко по-късно следобед ще стане студен. От електрическите картинг-колички под сивите стоманени тавански мрежи на картинг навесите покрай „стъргалото“ полъхва озон, примесен с мириса на солено море и раци и миди от сергиите. Чакълестият плаж е изпълнен със семейства: боси бащи с костюми и високи бели яки, майки с блузи и поли разбудени от продължилия цялата война камфоров сън, деца тичащи насам-натам по къси панталонки, пелени, шорти и потници, гащеризони, три четвърти чорапи, панамки. Има сладолед, сладкиши, кока-кола, миди, стриди и солени скариди със сос. Флиперите се гърчат малтретирани от фанатични войници и приятелките им, които залитат по инерция, псуват и пъшкат докато ярките топчета трополят по дървените преградки съпровождани от звънтене, премигващи светлинки и глухо разтърсване на машините. Магаретата реват и серат, децата настъпват фъшкиите и родителите им пищят. Мъже отпуснати в раирани шезлонги беседват за бизнес, спорт, секс, но обикновено най-често за политика. Латернаджия свири увертюрата на Крадливата сврака от Росини (както ще видим по-нататък в Берлин, тя бележи връхна точка в музиката, пренебрегната от всички, защото са предпочели Бетовен, който никога не е стигал по-далеч от декларации за намерения), и тук въпреки отсъствието на перкусиите и мелодичните духови инструменти578, тя звучи меко, изпълнена с надежда, многообещаващ здрач, павилиони от неръждаема стомана и всички издигнати поне до аристократичен ранг, и напълно безплатна любов…

Планът на Пойнтсман за днес беше да няма приказки по служба, а разговорите да бъдат оставени да текат общо взето органично. Да изчака другите да се издадат. Но всички се държат срамежливо или това е скованост. Беседата е сведена до минимум. Денис Джойнт наблюдава Катье с похотлива усмивка, и от време на време хвърля подозрителни погледи към Роджър Мексико, който междувременно има своите търкания с Джесика, напоследък все по-често, и в момента двамата дори избягват да се гледат. Катье Боргезиус е устремила взор далеч в морето и никой не знае какво става с нея. Обаче, макар и да отчита отсъствието на надмощие от нейна страна, Пойнтсман някак неопределено все още изпитва страх от нея. Все още има много неща, които не знае. Точно сега може би най-силно го безпокои връзката й с Пирата Прентис, ако действително има такава. Прентис е ходил няколко пъти в „Бялото видение“ и е задавал доста конкретни въпроси за нея. Когато наскоро РИБИ откри в Лондон новия си клон (който някой шегобиец, най-вероятно онзи млад идиот Уебли Силвърнейл, вече бе кръстил „Дванайсетия Дом“579), Прентис бе започнал много активно да се навърта там, да надува главите на секретарките с всевъзможни измислици и преувеличения и да опитва да надзърне в една или друга папка… Какво става тук? Каква форма на задгробен живот след Деня на победата в Европа е открила Фирмата? Какво търси Прентис… каква цена предлага? Да не би да се е влюбил в нашата Ла Боргезиус? Изобщо възможно ли е тази жена да обича? Любов ли? Чуя ли тази дума и ми се ще да закрещя. Каква ли може да е нейната представа за любовта…

— Мексико — хваща той за лакътя младия статистик.

— А? — прекъснато е съзерцанието на Роджър, който се е зазяпал в една възхитителна млада жена, прилича малко на Рита Хейуърт580, с цял бански на цветя с кръстосани върху нежния й гръб презрамки.

— Мексико, струва ми се, че халюцинирам.

— Сериозно? Така ли мислиш? И какво ти се привижда?

— Мексико, аз виждам… виждам… Как така какво ми се привижда, тъпако? Става дума за това, което чувам.

— Добре де, какво ти се причува? — Роджър вече е леко раздразнен.

— Точно сега чувам теб да казваш „Какво ти се причува?“ И това никак не ми харесва!

— Защо да не ти харесва?

— Защото колкото и да е неприятна тази халюцинация, аз намирам, че определено е за предпочитане пред твоя тон.

Такова поведение изобщо е твърде странно, обаче от обикновено благовъзпитания г-н Пойнтсман е напълно достатъчно, за да спре на място цялата взаимно параноидна компания. Наблизо е панаирджийското „Колело на съдбата“, между чиито спици са напъхани кутии „Лъки Страйк“, куклички на герои от мултфилми, десертни блокчета.

— Ти какво мислиш? — русият досадно отзивчив здравеняк Денис Джойнт ръчка Катье с лакът с размерите на коляно. Професията му го е научила мигновено да оценява с кого има работа. Той преценява, че готината Катье е приятно момиче, дошло да се позабавлява. Да, определено материал за ръководни кадри. — Като че ли изведнъж започна леко да превърта, а? — Опитва да снижи глас, да говори тихо, ухилен в атлетична параноя някак неопределено в посока на чудатия павловист, не пряко към него, нали, срещането на погледите може да се окаже самоубийствено безразсъдство, като се има предвид душевното му състояние…

Междувременно Джесика е подхванала нейния номер с ужасената гримаса на Фей Рей. Това е нещо като защитна парализа, подобна на неговата реакция, когато от тавана го връхлита мурена. Но това е за Юмрука на Маймуната, за белите светлини на електрическия Ню Йорк, нахлуващи в стаята581, за която е мислела, че е безопасна и абсолютно недостъпна… за острата твърда черна козина, за сухожилията на потребността и трагичната любов…

— Е, да, — както се изразява филмовият критик Мичел Притиплейс в неговото пълно 18-томно изследване на Кинг Конг, — нали разбирате, той наистина я обичаше. — Развивайки тая теза Притиплейс изглежда не е пропуснал нищо, разчепкал е всеки отделен кадър, включително и изрязаните при монтажа, в търсене на най-незначителните белези на символизъм, проучил е подробните биографии на всички свързани с филма, статисти, сценични работници, лаборанти… включил е дори интервюта с фанатици от култа на Кинг Конг, които, за да получат правото на членство, трябва да са гледали филма поне 100 пъти и да бъдат готови за 8-часов приемен изпит… И все пак, и все пак: да не забравяме Закона на Мърфи, това безочливо ирландско-пролетарско препотвърждение на теоремата на Гьодел — когато сме се погрижили за всичко, когато нищо не може да се обърка или дори да ни изненада… нещо ще се обърка и ще ни изненада. Следователно, вариантите и комбинациите на Пудинговите Неща, които могат да се случат в европейската политика в 1931, годината на Гьоделовата Теорема582, не оставят на Хитлер и най-малък шанс. И в резултат, когато бъдат формулирани законите за наследствеността, ще се раждат мутанти. Даже такива фаталистично предопределени агрегати като ракетата А 4 ще подхванат спонтанно да произвеждат изделия и възли подобни на „Черния Агрегат“, чието издирване Слотроп приравнява с търсенето на светия граал. Прочее легендата за черния примат опущения, обрулен от нас подобно на Луцифер от най-високата ерекция на света583, е започнала в подходящото време да поражда свои собствени деца, които дори и сега кръстосват насам-натам из Германия — „Черната Команда“, чието възникване даже Мичел Притиплейс не е могъл да предвиди.

В РИБИ преобладава мнението, че „Черната Команда“ е била повикана, тъй както могат да бъдат събирани зли духове, и призована в служба на светлината на деня и земята от вече приключилата Операция „Черно крило“. Положително в Сектор Пси кискането по този повод не е спирало с дни. Кой би могъл да предвиди, че ще бъде сформирана ракетна част от истински чернокожи войници? Че историята съчинена за сплашване на миналогодишния неприятел ще се окаже напълно достоверна — и сега вече ще бъде невъзможно те да бъдат напъхани обратно в бутилката, даже заклинанието да бъде изречено отзад напред: изобщо никому не е известен пълния му текст, отделни хора знаят различни откъси, ето това е работа в екип… Когато им дойде на ум да прегледат по-старите Строго Секретни документи по Операция „Черно крило“, и да опитат да получат някаква представа как е могло да стане това, те, колкото и да е странно, ще установят, че определени много важни документи липсват или са били допълвани след приключването на операцията и на този късен етап е изобщо невъзможно да бъде възстановено заклинанието, въпреки че ще бъдат изказани обичайните елегантни и пошло-поетични хипотези. Даже по-ранните хипотези ще бъдат подкастрени и укротени. Например, нищо няма да остане от експерименталните констатации на фройдиста Едуин Трикъл и компанията му, които към края дори се оказаха скарани с тяхното собствено малцинство, психоаналитичното крило на Сектор Пси. Началото бе поставено като търсене на съизмерима основа за широко разпространеното преживяване — появата на призраци на мъртъвци. След известно време колегите започнаха да подават молби за преместване. Из сутеренните коридори се чуваха промърморени ехидни подмятания като „Тук май заприличахме на Тавистокския институт“584. Дворцови преврати, повечето от тях замислени под въздействието на изтънчено разкошни проблясъци на параноя, привличаха тълпи шлосери и заварчици, и предизвикваха загадъчни дефицити на канцеларски материали, дори на вода и отопление… което изобщо не охлади фройдистките, а да не говорим за юнгианските, умонастроения на Трикъл и съмишлениците му. Слухът за реалното съществуване на „Черната Команда“ стигна до тях седмица преди Деня на Победата в Европа. Отделни случки и факти, обясняващи кой действително на кого и какво е казал, са били загубени в последвалата буря от обвинения, плач, нервни кризи и групови непристойности. Някои даже помнят как Гавин Трефойл с посиняло лице като Кришна, тичал гол сред подрязаните в причудливи форми дървета, а Трикъл го преследвал с брадва и крещял „Гигантски примат ли? Сега ще видиш ти един гигантски примат!“

И наистина г-н Пойнтсман би показал на много от нас въпросната твар, въпреки че ние няма да пожелаем да я погледнем. Поради своята наивност и душевна простота той недоумяваше защо колегите по даден проект да не могат да се заемат със самокритика с непреклонната строгост на революционните клетки. Той не желаеше да засяга ничия чувствителност, а само да покаже на другите, всички те свестни хора, че мнението им за чернилката е свързано със схващането им за лайната, а позицията им спрямо лайната е обусловена от отношението им към разложението и смъртта. Струваше му се толкова ясно… защо те не желаят да слушат? Защо не признават, че налаганите от тях угнетения въплъщават, — в смисъла, който Европа, през изнурените заключителни фази на извратеното от нея собствено обаяние, е изгубила — олицетворяват, истински и живи хора, вероятно притежаващи (съгласно най-точни разузнавателни данни) истински и действащи оръжия, докато мъртвият баща, който изобщо не е спал с теб, Пенелопа, се връща нощ след нощ в твоето легло и опитва да се притисне отзад в теб… или когато твоето неродено отроче те събужда посред нощ с плач и усещаш на гърдите си неговите призрачни устни… те са истински и живи, и ти симулираш писък вътре в Маймунския Юмрук… а сега поглеждат към много по-вероятната кандидатура на белокожата Катье под Колелото на Съдбата, която се готви да хукне из плажа и да навлезе в относителния покой на зигзаговидната жп линия. Пойнтсман халюцинира. Вече не владее положението. Пойнтсман би трябвало да упражнява абсолютен контрол над Катье. В какво положение я поставя това? Под неконтролируем контрол. Такъв ужас както сега, тя не бе изпитвала дори в онзи спокоен и уютен свят от кожа и болка на капитан Блицеро.

Роджър Мексико го приема лично, о, я виж ти, аз само опитвам да помогна…

Леко разконцентрираният г-н Пойнтсман през цялото това време е чувал един глас, странно познат глас, за който някога той си бе въобразявал, че принадлежи на лице от знаменитата новинарска фотография от Войната, да му казва:

„Ето какво трябва да направиш. Сега повече от всякога имаш нужда от Мексико. Твоите зимни тревоги за Края на Историята изглежда са напълно уталожени и сега част от биографията ти наподобява който и да е стар кошмар. Но, както лорд Актън неведнъж е повтарял, Историята не е изтъкана от чисти ръце.585 Тази приятелка на Мексико е заплаха за цялото ви начинание. Той ще направи всичко възможно да я задържи. Тя може да се чумери и даже да го проклина и въпреки всичко ще го подмами обратно в някоя цивилна мъгла, където ти, Пойнтсман, ще го изгубиш безвъзвратно, ако не задействаш веднага. Сега операция «Бумеранг» изпраща момичета от СТС586 в Зоната. Ракетни момичета: за секретарки и изпълнение на маловажни технически задачи на полигона в Куксхафен. Само да подхвърлиш някоя друга дума в ГИОП587 чрез този Денис Джойнт и моментално ще отстраниш Джесика Суонлейк от пътя си. Мексико навярно ще се оплаква известно време, но ако бъде насочен правилно, за него това ще бъде убедително основание Да Заработи Усърдно, нали? Припомни си изразителната реплика на сър Денис Нейланд Смит към младия Алан Стърлинг, чиято годеница е в лапите на коварния жълтолик Враг: «Преживял съм множество пожари подобни на тези, които сега ви горят, Стърлинг, и неизменно съм констатирал, че най-лековитият балсам против изгарянията е работата.» А ние двамата знаем какво олицетворява Нейланд Смит, м-м-м? нали?“588

— Аз знам — изрича гласно Пойнтсман — обаче наистина не мога със сигурност да кажа същото за теб, нали, щом дори не ми е известно кой си ти.

Този странен изблик не успокоява спътниците на Пойнтсман. Явно паникьосани, те започват да се отдръпват.

— Трябва да потърсим доктор — промърморва Денис Джойнт и смига на Катье подобно на рус ниско подстриган Граучо Маркс. Забравила сръднята, Джесика хваща Роджър за лакътя.

„Нали виждаш, нали разбираш — отново подхваща гласът, — тя смята, че го защитава от теб. Колко на брой възможности получава човек да бъде обединен образ, цялост, а Пойнтсман? Изток и Запад, събрани заедно в един човек? Ти не само можеш да бъдеш Нейланд Смит, който дава на един наплашен младеж полезен съвет относно трудовите добродетели, но и същевременно се превръщаш във Фу-Манчу! а? В чиято власт е попаднала младата дама! Как ти се струва това? Закрилник и насилник в едно. На твое място щях да го приема с готовност.“

Пойнтсман е готов да отвърне нещо от сорта на „Обаче ти не си аз“, но вижда, че всички други сякаш го зяпат опулени.

— О, ха, ха — вместо това мърмори Пойнтсман — Започнах да си говоря сам. Имам една такава малка странност, хе, хе.

„Ян и Ин — шепне гласът, — Ян и Ин…“589