Грешникът

На другата заран агентът от ФБР Рич Майърс дойде заедно с първия си заместник Ханк Шел у Чарли и Мардж Сантоли. Бяха предрешени като майстори и носеха сандъчета с инструменти, в които обаче имаше записваща апаратура.

Седнаха заедно със семейство Сантоли в кухнята, Шел включи микрофона и го пробва.

Предната вечер Чарли се беше обадил по телефона на Майърс и той го бе предупредил, че вероятно не е зле да повика адвокат и чак тогава да дава показания, които биха могли да уличат и него.

Чарли бе отхвърлил предложението. „Мога да разчитам на помощта на човек, много по-силен от един адвокат. До мен е Стърлинг“, си беше помислил той.

— Готов ли сте, господин Сантоли? — попита Майърс.

— Да. За протокола: казвам се Чарлс Сантоли…

В продължение на един час разправи за връзките си с братя Баджет, като обясни, че в началото се е занимавал със законните им сделки, но малко по малко е бил забъркан и в престъпната им дейност. В заключение подчерта, че според него прокуратурата така и няма да успее да обвини Джуниър и Еди Баджет за умишления палеж в склада на Крамер и че независимо дали са под охрана, Нор Кели и Били Камбъл винаги ще бъдат изложени на сериозна опасност.

През цялото време Майърс слуша, без по лицето му да трепне и мускулче. Чарли си пое дълбоко въздух.

— Сега ще ви предложа нещо, след което може би ще решите, че ми трябва не адвокат, а лекар, но поне ме изслушайте.

Стърлинг направи физиономия на Чарли и му намигна.

Адвокатът се подсмихна и изложи спокойно плана, който Стърлинг му бе казал предната вечер. Току поглеждаше към него за одобрение и беше възнаграден с насърчително кимане.

В началото Майърс възкликна:

— Моля? — После промърмори: — И дума да не става! — А накрая заяви: — Пропилели сме хиляди часове в опитите да спипаме братята, те обаче все ни се изплъзват. Но ако във Валония ги тикнат в затвора до живот, цялата им прогнила престъпна организация ще се срути като картонена кула.

— Точно това ви казвам — натърти с плам Чарли. — Тук ще минат години, докато ги осъдят, а и в затвора те пак ще бъдат опасни. Ако обаче ги пратят на топло на другия край на света, и техните мутри ще се изпокрият в миша дупка.

Агентите изключиха магнетофона, станаха от масата и Майърс каза:

— Трябва да го обсъдим с шефовете. До два часа ще се свържа с вас.

— Ще чакам тук — отвърна Чарли. — Службата е затворена за празниците.

След като Майърс и Шел си тръгнаха, Мардж отбеляза:

— Най-страшно е чакането, нали?

Стърлинг се сети как е висял цели четирийсет и шест години в небесната чакалня.

— Напълно съгласен съм — подкрепи я той. — Да се надяваме, че за всички ни чакането скоро ще свърши.

Рич Майърс се обади в един часа.

— Имаме зелена улица. Вие свършете вашата част, а аз ще имам грижа за другото.

По Коледа магазините винаги са пълни с народ — въздъхна Джуъл, когато лимузината мина в три часа през портата в имението на Баджетови. — Но не ви ли стана по-весело, след като видяхте в търговския център всички тези забързани хора, тръгнали да пазаруват в последния момент?

— Къде ти весело! Съвсем се вкиснах — тросна се свъсен Джуниър. — Умът ми не го побира как така се навих да дойда с теб.

— Аз също не мога да си се начудя — повтори като папагал Еди. — Не съм от хората, които ще седнат да обядват в оная шумна закусвалня. От олелията не си чувах мислите.

— Ти бездруго не мислиш — заяде се Джуниър.

— Много смешно, няма що! — изсумтя Еди. — Всички само това повтарят — че съм ти подражавал.

— Все пак накупихме хубави неща — изгука весело Джуъл. — Скиорските пуловери, които ви подарих, ви отиват много. Лошото е, че не ходим никъде, а на Лонг Айланд трудно ще караш ски — вдигна тя рамене. — Е, какво ще правите сега?

Още щом влезе в къщата, Джуъл отиде направо в хола да включи лампичките на коледната елха.

— Не бих казала, че съм луда по тия морави светлини — промърмори тя, след което коленичи с щепсела в ръка и затърси контакта.

Джуниър беше застанал на прозореца.

— Да не си поканила, Джуъл, някоя от ония шантавелки, твоите приятелки? Задава се кола.

— Първо на първо, приятелките ми не са шантавелки, пък и всичките са по магазините.

По домофона се позвъни. Еди отиде да натисне копчето.

— Кой е?

— Аз съм, Чарли, водя и жената. Нали нямате нищо против да се качим за малко?

Еди завъртя очи.

— Качете се.

— За кой дявол Чарли ми мъкне тук тая Мардж? — сопна се раздразнен Джуниър.

— Празници са все пак — напомни му Джуъл. — Хората си ходят на гости. Какво толкова го правиш на въпрос? Приятно си е все пак. Човекът ти засвидетелства уважение.

— Да му се не видят и празниците! — изфуча Еди. — Чак ми се повдига.

— Съвсем естествена реакция — каза му най-сериозно Джуъл. — Тъкмо прочетох статия от един прочут психолог. Според него хората се чувствали потиснати, защото…

— Защото такива като теб ми лазят по нервите — прекъсна я Еди.

— Мери си думите, Еди. Джуъл просто се опитва да поразведри обстановката.

— О, сладурче, права си. Не ми се прави нищо друго, освен да посрещам гости.

Еди отиде да отвори на семейство Сантоли. Когато дръжката на вратата се размърда, Стърлинг изшушука:

— Само не се притеснявай, Мардж.

— О, здравейте, влизайте, де — посрещна ги с половин уста Еди, от което и Мардж, и мъжът й начаса разбраха, че не са добре дошли.

Мардж се стегна и влезе подир домакина в хола, следвана от Чарли и вездесъщия Стърлинг.

— Добре дошли! — изгука Джуъл. — Весели празници! Каква приятна изненада! Зарадвахме се много, когато видяхме долу автомобила ви.

„Божичко, каква елха“, помисли си Мардж. Малкото пъти, когато беше идвала тук по Коледа, бе заварвала, общо взето, традиционна украса. Тази година обаче беше по-различно.

Тя носеше метална кутия с курабийки, които връчи на Джуъл.

— Всяка Коледа ги правя за приятелите — обясни жената.

— Знак за обич — изчурулика Джуъл.

— Седнете за малко, де — каза от немай-къде Джуниър. — Тъкмо излизахме.

— Сядайте, сядайте — покани ги пак Джуъл.

— Няма да се застояваме — обеща Чарли и седна заедно с жена си на канапето. — Дойдохме само защото нощес на Мардж й се присъни сън, толкова страшен, та тя реши, че е редно да ви предупредим.

— Да ни предупредите ли? За какво? — попита с премерен тон Джуниър.

— Нощес сънувах изключително тревожен сън — за майка ви — подхвана Мардж.

— За МАМА ли! — ревна Еди. — Да не й се е случило нещо?

Мардж поклати глава.

— Не, но тя страда ли от световъртеж?

— Да — впи очи Джуниър в лицето на жената.

— От болки в сърдечната област?

— Да.

— От стомашни газове?

— Да.

— Не може да сложи и залък в уста?

— Да.

— Нощем не може да мигне?

— Да.

— Случва ли й се да повръща?

— Да.

— Възпалени венци?

— Вече не издържам — проплака Еди със сгърчено от болка лице. — Трябва незабавно да й се обадя.

После хукна към телефона.

Както винаги по Коледа, мама Хеди-Ана беше поканила гости — празненството беше в разгара си. Лееха се реки от вино и ракия. Всеки беше донесъл любимата си гозба, трапезата се огъваше от какви ли не вкуснотии. На допотопния грамофон се въртяха плочи с коледни песни, насъбралите се им пригласяха.

Когато телефонът иззвъня, човекът най-близо до грамофона махна игличката от плочата и изкрещя:

— Млъквайте всички!

Някои от гостите бяха добавили към списъка още някое и друго заболяване, един дори се изправи и услужливо ги засочи на мама Хеди-Ана, която вдигна след петото позвъняване.

— А… А… Ало…

— Как си, мамо? Една жена тук е сънувала сън, че не си много добре…

— Правилно е сънувала — намигна бабката на приятелите си и им махна да й подадат очилата, докато присвиваше очи, за да разчете обогатения списък.

— Говори по-високо, мамо, не те чувам. Струваш ми се много болна…

Хеди-Ана зачете от дъската:

— Според мен това ми е последната Коледа. — Тя въздъхна тежко и се впусна в импровизации: — А жената, дето е сънувала съня, каза ли ви, че съм на смъртен одър?

— Не говори така, мамо! Не е вярно! Толкова ли не помниш, че баба доживя до сто и три години?

— Тя пращеше от здраве, докато аз…

Джуниър вдигна втората слушалка.

— По-зле ли си, мамо?

— Сутринта повърнах… понеже венците ми са отекли, не е за разправяне… и само да знаеш как ми се вие свят… Нищо не виждам… я чакай малко… пак получих болки в сърдечната област… понякога не ме отпускат по цял ден…

Приятелите на Хеди-Ана бързаха да си възобновят празненството и започнаха да й правят знаци да затваря. Тя кимна.

— Не мога да говоря повече — простена старицата. — Едвам си поемам дъх. Трябва да си почина. Направо не мога да повярвам, че ми звъните по никое време. Но какво да очаква човек от синове, които хич и не идват да посетят родната си майка.

— Знаеш, мамо, колко много те обичаме — изхлипа Еди.

Отвърнаха му, като му затръшнаха телефона.

Джуъл му подаде чиста носна кърпа. Джуниър се изсекна звучно.

Както подобава на случая, Мардж и Чарли гледаха покрусено. Жената стана от канапето.

— Сега вече съжалявам, че изобщо съм отваряла дума за това. Но си рекох, че сигурно е по-добре да знаете, в случай че решите да прекарате празниците с майка си.

Чарли изглеждаше смутен.

— Ще ме изчакаш ли, Мардж, в колата? Искам да обсъдя нещо с Джуниър и Еди.

— Разбира се. — Тя стисна ръката на Джуниър. — Ужасно съжалявам — каза едва чуто.

Докато минаваше покрай Еди, го целуна по бузата — да го утеши.

— Изпрати Мардж до автомобила, Джуъл, и ни остави за малко сами — разпореди се Джуниър.

Джуъл хвана под ръка по-възрастната жена.

— Ела, миличка. Не се разстройвай, просто се опитваше да помогнеш.

След като двете излязоха, Чарли подхвана колебливо:

— Мардж си мисли, че през годините често сте отскачали да се видите с майка си.

— Правилно си мисли — тросна се Джуниър.

Чарли го пропусна покрай ушите си.

— Много се разстроих, когато ми каза за съня. Понеже знам обстоятелствата, ми хрумна нещо. Сигурно е налудничаво, но… — Той млъкна и сви рамене. — Но нека поне ви кажа. Има начин да погостувате на майка си за Бъдни вечер, без да се излагате на опасност.

— Друг път има начин! — подвикна Джуниър.

— А говори ли ви нещо манастир „Свети Стефан Планински“?

— Манастир „Свети Стефан Планински“ ли? Беше в съседния град, точно от другата страна на границата. Като малки непрекъснато ходехме там да караме ски. Но манастирът е затворен още от времето, преди да напуснем Валония.

— Сигурно сте чули, че на Нова година отново го отварят, но вече като хотел.

— Я не се занасяй! — примига Еди. — Там и пиле не можеше да прехвръкне, какъв ти хотел! Ти откъде знаеш?

— Имам една братовчедка, монахиня, обикновено ни гостува за Коледа. Тази година обаче няма да дойде, заминавала на поклонение. Шейсет монахини, монаси и свещеници от цялата страна ще прекарат седмицата около Коледа в „Свети Стефан“ и чак след това манастирът ще бъде отворен за всички.

Чарли видя, че братята се споглеждат, и разбра, че са се хванали на въдицата.

— Наели са чартърен полет, самолетът излита утре вечер от летище „Титърбъро“ в Ню Джърси. Ще се приземи на новата писта недалеч от хотела, който, естествено, е само на хвърлей от дома на майка ви, от другата страна на границата. — Чарли се подвоуми. По челото му бяха избили капчици пот, той обаче не искаше да я бърше, да не би да му проличи колко е притеснен. — Попитах братовчедката дали има свободни места в самолета, днес сутринта бяха останали четири-пет.

Джуниър и Еди се спогледаха отново.

— За нула време ще се спуснем със ските от манастира до мамини — каза Еди.

Чарли преглътна — знаеше, че или ще спечели, или ще загуби всичко.

— Мислех си дали да не се предрешите като монаси, дали обет за мълчание — така никой няма да разбере кои всъщност сте. Не се и съмнявам, че ще си уредите бързо документите.

— Колко му е! — отряза Джуниър, сетне помълча-помълча и пак погледна брат си. — Винаги ми се е струвало опасно да си ходим у дома, но този път може би ще минем между капките.

— Прибирам се при мама — отсече решително Еди. — Никога няма да си го простя, ако с нея стане нещо, а аз не съм я видял.

Чарли се свъси.

— Тогава трябва да действаме бързо. Вече може и да няма свободни места.

— Мисли му, ако няма — ревна Джуниър. — Защо не си ни предупредил веднага щом си разбрал за чартърния полет?

Чарли извади клетъчния телефон.

— А, без тия, обади се от нашия телефон. Включи високоговорителя, да чуваме и ние — нареди Джуниър.

— Ама, разбира се.

— Манастир „Сейнт Мери“ — каза благо-благо някаква жена. — Разговаряте със сестра Джоузеф.

— Сестро Джоузеф, безпокои ви Чарлс Сантоли, братовчедът на сестра Маргарет.

— А, да! Как сте, господин Сантоли?

— Не мога да се оплача. Сестра Маргарет там ли е?

— Съжалявам, но я няма. Отиде да пазарува за пътуването. Посъветваха ни да вземем повечко пуловери и връхни дрехи.

Братята се вторачиха в адвоката.

— Питай я, де! — подкани припряно Джуниър.

— А да знаете случайно, сестро, дали всички места за полета до „Свети Стефан“ са заети?

— Мисля, че да, но нека погледна.

— Все трябва да се намери местенце и за нас — изшушука Еди, който ту свиваше пестници, ту отново разперваше пръсти.

— Оказах се права, господин Сантоли. Самолетът е пълен, двама души обаче са се отказали от резервациите. Една от по-възрастните сестри се е почувствала зле и е решила да не тръгва на такъв дълъг път, затова тя и приятелката й си остават тук.

— Дано не оздравява скоро — ревна Джуниър. — Запази ни тия две места.

В другия край на линията Сюзан Уайт, агентка от ФБР, която вече часове наред дежуреше в манастира и чакаше Сантоли да се обади, показа с ръка на Рич Майърс, че всичко се развива по план. Сетне започна да пише: „Брат Станислас и брат Каспер…“

„Мардж и Чарли бяха неотразими — помисли, ухилен до уши, Стърлинг: дотук всичко вървеше по ноти. — Мариса, съвсем скоро отново ще бъдеш щастлива“, зарече се той.