Гръмотевичният дом

ГЛАВА 14

Сюзан си легна тази вечер, без да покаже златния амулет на никого.

Когато го откри първият й порив беше да изтича с него право до стаята на сестрите. Искаше да го покаже на колкото може повече хора, защото в началото го мислеше за доказателство, че тя не е просто жертва на мозъчно увреждане, че посещенията на мъртъвците са нещо значително по-странно от обикновени халюцинации.

Като размисли обаче, реши да внимава. Ако хукнеше със стиснат в ръка амулет, за да го покаже на някого, дали бе възможно да отвори тържествено длан… и да се окаже, че там всъщност няма нищо? Не можеше да вярва на възприятията си — Джеф Макгий й го бе повтарял непрекъснато в последните няколко дена. Не можеше да бъде сигурна, че мозъкът вярно интерпретира образите, които сетивата му изпращат. Може би в момента бе споходена от нов пристъп, микроепизод на мозъчно объркване. Когато той отминеше, би могла да открие, че амулетът е всъщност само топчица тоалетна хартия, отчупен нокът или винт, паднал от стенния контейнер за салфетки… или някой друг от стотиците всекидневни дребни предмети. По-добре да изчака, да прибере амулета, да се оправи след поредния пристъп — ако беше пореден пристъп — и да разгледа отново предмета по-късно, да види дали и тогава ще изглежда същият, какъвто изглеждаше сега.

Освен това изведнъж вече нямаше приеме съществуването на ходещи мъртъвци и за отмъщение отвъд гроба. Когато бе разговаряла с Макгий, на шега бе пожелала наистина да съществуват призраци, така че проблемите и да се обяснят с външна намеса, а не с липсата на самоконтрол у самата нея. Но не бе си помисляла какво би означавало за нея сбъдването на желанието й. Означаваше, както сега съвсем ясно си даваше сметка, още по-дълбоко спускане в подземията на лудостта. Тя просто не бе в състояние да повярва, че мъртъвци могат да се върнат от гробовете си. Беше учен, логична и разумна жена. Когато й се бе случвало да види скандални прояви на суеверие у други хора, винаги се бе забавлявала или отвращавала. За свръхестественото нямаше място в нейната философия и, което е по-важно, в представата й за себе си. Досега бе успяла да запази разсъдъка си главно защото нещо у нея се бе придържало към убеждението, че мъчителите й са само плод на болния й ум, нищо освен въображаеми същества, фантоми. Но ако бяха истински… Тогава какво? Какво следваше?

Погледна към отражението си в огледалото и забеляза колко измъчен и изплашен е погледът на сиво-зелените й очи.

Бяха се появили нови лудости, нови страхове и нови ужаси, за които трябваше да мисли. Какво следваше?

Не искаше да мисли за това. Наистина имаше ли смисъл да се измъчва, докато дори не е сигурна дали амулетът съществува реално или не.

Освен това силното успокоително, което й бяха дали, вече започваше да действа. Клепачите й натежаха, а в мислите си започна да усеща разпокъсаност.

Внимателно уви златния медальон в парче тоалетна хартия. Получи се малко квадратно стегнато пакетче.

Излезе от тоалетната, като загаси флуоресцентното осветление. Легна си, остави пакетчето от тоалетна хартия в горното чекмедже на нощното си шкафче до портфейла си и го затвори — това беше малката й тайна.

Усещаше успокоителното като голяма морска вълна, която я заливаше неумолимо, тласкаше я все по-надолу и по-надолу.

Пресегна се да изгаси нощната си лампа, но забеляза, че никой не беше включил вечерното осветление. Ако изключеше лампата до леглото си, щеше да остане в пълен мрак, като се изключат непреките отблясъци от осветлението в коридора. Перспективата да лежи сама в пълна тъмнина, дори за няколкото минути преди да заспи, не й харесваше. Отдръпна ръка от бутона.

Загледа се в тавана, като се опитваше да не мисли за нищо, и остана на светло — докато след минута самата тя не изгасна като изключена лампа.

Вторник сутринта. Отново облачно. Но имаше и отделни късове синьо небе, като ярки плакати на сумрачния фон.

Сюзан лежа неподвижно минута-две, като примигваше към прозореца, преди да си спомни за съкровището, което бе прибрала в нощното си шкафче.

Вдигна горната половина на леглото, приседна, набързо приглади с пръсти рошавата си коса и издърпа чекмеджето. Тоалетната хартия още беше там, където си спомняше, че я бе оставила. Поне дотук всичко беше истинско. Взе пакетчето и за малко го остави върху дланта си, като просто го гледаше. Накрая го отвори със същото внимание, с което снощи го беше завила.

Религиозният медальон лежеше в средата на хартията. Златната му верижка бе нагъната и блестеше.

Сюзан го вдигна и озадачена го опипа. Амулетът беше истински — в това нямаше никакво съмнение.

Колкото и невъзможно да звучеше, от това следваше, че и мъртъвците бяха истински.

Призраци?

Въртеше амулета с пръсти, верижката се спускаше по ръката й, докато тя се чудеше дали й се иска да вярва в призраци или не. А дори и да й се искаше, можеше ли? Вроденото й трезво отношение към живота, отколешната й скептичност към такива неща и предпочитанието й към ясните научни отговори — всичко това й пречеше да загърби логиката и просто безгрижно да прегърне суеверието.

Но дори да имаше предразположение към свръхестествените обяснения, имаше още едно нещо, което би я затруднило да възприеме теорията за духовете. Тази пречка беше амулетът. Ако мъртъвците са зложелателни духове, способни да изчезнат докато мигнеш — както Харч, изглежда, беше изчезнал от тоалетната заедно с отрязаната глава на Джери Стийн, — тогава и амулетът би изчезнал. В края на краищата, ако той беше част от цялостния спектакъл на призраците, той не би трябвало да принадлежи и към реалния свят. И все пак — ето го в ръката й.

Снощи, когато съзнанието й бе замъглено от успокоителното, тя приемаше амулета за доказателство, че има такива неща като призраци. Сега обаче разбираше, че наличието на амулета доказваше единствено, че мъртъвците не са обикновени халюцинации. Всъщност не доказваше дори и това само показваше, че може и да е така.

Призраци? Звучеше малко вероятно.

Но да държи амулета в ръка и да вини за всичко мозъчните увреждания, беше прекалено опростено.

Тя можеше да махне с ръка на която и да е от теориите, разбира се. Но засега трябваше да остави някои от тях в периферията на съзнанието си.

Какви обяснения оставаха тогава?

Тя намръщено се загледа в амулета.

Изглежда бе направила пълен кръг, за да се върне към теорията за двойниците. Но и тя не й вършеше работа, защото досега не можеше да обясни защо четирима съвършени двойници на четиримата членове на братството би трябвало да се появят тъкмо в уилоуокската общинска болница с намерение да я мъчат и навярно да я убият. А ако теорията е абсолютно безсмислена, тогава тя явно няма и никаква стойност.

Освен това дори и хипотезата за заговор не даваше обяснение за начина, по който Харч бе изчезнал от тоалетната без прозорци. Не обясняваше и как би могъл да се оправи толкова бързо след операцията на гръбначния му стълб от понеделник. Нито как трупът на Джери Стийн би могъл да се окаже в болничната постеля на Джесика Сийфърт. Или пък защо трупът не бе напълно разложен, не представляваше само купчина кокали.

Призраци?

Мозъчно увреждане?

Странни заговори?

Никоя от теориите не даваше отговор на всички въпроси — дори не и на по-голямата част. Възможните обяснения за която и да е от тях водеха само до по-нататъшни обърквания.

На Сюзан й се зави свят.

Стисна пръсти около амулета като че ли можеше да изкопчи истината от него.

Една сестра се отби в стаята от коридора. Беше Мили, слабата блондинка с лисиче лице. Вторник сутринта, когато Сюзан бе изпаднала в истерия от появата на двойниците на Джеликоу и Паркър — санитарите Брадли и O’Xapa, — тъкмо тя се бе опитала насила да й постави инжекция, докато Карл Джеликоу я придържаше към леглото.

— Количката със закуските е малко по-нататък в коридора — съобщи Мили, докато отминаваше леглото и се насочваше към тоалетната. — Ще дойде всеки момент. — Тя влезе в тоалетната преди пациентката да успее да отговори нещо.

Сюзан видя през полуотворената врата как сестрата се навежда и наднича зад тоалетната чиния — първо от едната страна, после от другата. Огледа по-отблизо и сенчестите места, до които не достигаше флуоресцентното осветление.

След като огледа внимателно цялата тоалетна, тя се обърна все така наведена. Завъртя глава наляво и надясно, като гледаше към перваза на пода. Надникна зад вратата. Под умивалника.

Погледът на Сюзан непрекъснато бягаше към стиснатия й юмрук. Амулетът, сложен там, сега й се струваше леден и охлаждаше дланта й.

Златната верижка се показваше между пръстите й. Без напълно да разбира защо го прави, единствено по интуиция, тя разтвори набързо дланта си и скришом прибра верижката около медальона. Отново стисна юмрука си. Прибра го в скута си. Закри го със свободната си ръка. Опита да си придаде спокоен вид. Просто си седеше в леглото, прозяваше се, примигваше от утринната светлина с безгрижно сложени в скута ръце.

Мили излезе от тоалетната и дойде до леглото. Поколеба се само секунда-две, после попита:

— Вижте, не сте ли намирали някакво бижу там вчера?

— Бижу?

— Да.

— Къде? — продължи да пита, като се правеше на учудена и се прозяваше. — В тоалетната ли?

— Да.

— Искате да кажете нещо като бисерен гердан и диамантени обици? — От тона й можеше да се съди, че тя приема въпроса на сестрата за някаква шега.

— Не. Нищо подобно. Нещо мое. Загубих го някъде вчера и не мога да го открия.

— Какво бижу по-точно?

Мили се поколеба само за миг:

— Амулет. На златна верижка.

Сюзан виждаше напрегнатостта и лъжата в лисичето лице на сестрата и в суровите й, наблюдателни очи.

„Не е твое — помисли си Сюзан. — Не си го оставяла там. Проклета лъжкиня.“

Амулетът не бе оставен там случайно. Той явно се бе изплъзнал от отрязаната глава. А сега се опитваха да заличат следите и да продължат с играта на криеница.

— Съжалявам — въздъхна Сюзан. — Не съм намирала нищо.

Сестрата се вторачи в нея.

Сюзан подозираше каква е целта на всичко това. Искаха да си помисли, че е видяла медальона на Мили върху пода на тоалетната и го е свързала подсъзнателно с амулета на Джери Стийн — така би се обяснил поредният пристъп от неприятни халюцинации.

Но поведението на Мили я бе накарало да се усъмни. Сега вече бе сигурна, че проблемът й не е само психологически. Подлагаха я на някакъв… тест… на някаква програма… игра на криеница, чиято цел тя все още не разбираше. Беше убедена, че е така.

Но кои бяха те?

— Надявам се да го откриете. — Тя приятно се усмихна на Мили.

— Трябва да му се е скъсала верижката — обясни сестрата. — Навсякъде може да е паднал.

Тя не умееше да лъже убедително. Нямаше никаква убедителност нито в очите, нито в гласа й.

Влезе санитар, който буташе количката със закуските. Мили постави подноса на Сюзан на нощната масичка. После излезе заедно със санитаря.

Като остана сама, младата жена отвори ръка. Амулетът бе влажен от потта й.

Сюзан влезе в тоалетната, пусна флуоресцентните лампи и затвори вратата, като остави закуската си да изстива на подноса.

Започна да разглежда стените, като започна зад тоалетната чиния. Беше зидано без хоросан и без гипс; зърнестата повърхност бе наскоро боядисана в бяло и не се виждаха пукнатини. Разгледа особено внимателно стената около първия ъгъл, но не откри нищо необикновено. Пукнатини нямаше и по втората стена, а ъгълът там бе равен и гладък като първия. Умивалникът бе разположен в средата на третата стена, а мястото над шкафчетата до тавана бе заето от огледало. Стената от двете страни на умивалника и огледалото беше съвършено гладка и без белези.

След като заобиколи три четвърти от малкото помещение, тя откри каквото търсеше в третия ъгъл, зад вратата. Целостта на мазилката се нарушаваше от неестествено права тясна пукнатина, която се простираше от самия под до десетсантиметровия корниз при тавана.

Това е лудост.

Вдигна ръце към лицето си, потри леко очи с върховете на пръстите си, примигва и отново погледна ъгъла. Пукнатината си стоеше там — съвсем права линия, която явно не бе предизвикана от слягане на сградата. Беше преднамерено оставена върху стената.

Върна се до умивалника, погледна огледалото, но не към отражението си, а към самата му повърхност. Стъклото беше единично, без фуга по средата — нямаше толкова очевиден белег. Явно се използваше за отвор — навярно само лявата му страна бе прикрепена към стената и сполучливо прикриваше оста зад него.

Коленичи върху студените плочки на пода и надникна зад умивалника. И оточната, и двете водопроводни тръби излизаха от пода, а не от стената. Тя надникна, доколкото можа зад умивалника, към потъналата в сенки стена зад него. Там забеляза още една пукнатина, която явно се спускаше от тавана и по-голямата й част се закриваше от огледалото и умивалника, но се показваше тук и се спускаше надолу права като водопровод, също като другата от ъгъла. Прагът при пода бе прорязан по права линия с пукнатината в стената. Сюзан успя да постави нокътя си в пукнатината; там никога не бе слаган маджун.

Усети слабо, студено течение от минаващия през тесния отвор въздух, едва доловим, но леден дъх върху пръстите.

Измъкна се изпод умивалника, изправи се и потри прашните си ръце.

Загледа се замислено в двуметровата стена между ъгъла на вратата и средата на умивалника. Тази част от стената явно можеше да се изтегля назад.

Ето откъде се бе появил Ърнест Харч с отрязаната глава под мишница, като е изпуснал, без да иска амулета на пода.

Какво имаше от другата страна?

Лудост.

Сюзан провери и стената зад второто легло, където до вчера следобед бе лежала Джесика Сийфърт. И там имаше процеп — прав като линия отвор, който се простираше от пода до тавана. Когато човек се отдалечеше на метър и половина-два, линията не можеше да се забележи. Подобен шев бе скрит и в ъгъла.

Опря се върху стената с длан и силно натисна на няколко места около двете пукнатини с надеждата, че скритата врата се управлява от ключалка, която зависи от налягането. Но стената не помръдна въпреки старателните й опити.

Коленичи и огледа основата на стената. Опипа я.

Отново усети течението — слабо, но доловимо и студено.

Близо до лявата пукнатина видя следи от машинно масло. Смазка за тайните панти на въртящия се механизъм?

Натисна няколко сантиметра от основата, но и там не попадна на ключалка.

Тайни врати? Изглеждаше прекалено причудливо, за да е истина.

Потайни заговорници, които се движат скришом през стените? Класическа параноична измислица.

А пукнатините по стената?

Въображение.

А течението, което се носи от скрити помещения?

Объркване на възприятията.

Машинното масло?

Погрешно тълкуване на зрителни и осезателни стимули, което се дължи, на мозъчното увреждане. Миниатюрен мозъчен кръвоизлив. Или съсирек с големината на пясъчно зрънце. Или мозъчно притискане. Или…

— Как не? — измърмори тя.

Овесената каша бе студена и лепкава. Все пак я изяде сега повече от всякога имаше нужда от силите си.

Опита се да си представи какво, по дяволите, ставаше, докато се хранеше. Чувстваше, че кръжи напразно около теорията за заговора, макар че тя изглеждаше напълно безсмислена.

Кой би могъл да разполага с възможностите и с волята да приведе в действие такъв сложен план, да организира невероятен маскарад, в който да намеси четирима двойници, на каквито може да се попадне само с огромни усилия? И защо? За какво е нужна тази сериозна загуба на време, пари и енергия? Каква е печалбата? Дали е някой роднина на един от мъртвите членове на братството — баща, майка, брат, сестра, — който иска да отмъсти на Сюзан за показанията й на делото, макар тя да бе говорила само истината? Търсене на отмъщение — след тринайсет години? С опит да бъде принудена да загуби разсъдъка си? Не. За Бога, това е невъзможно! Това е като сценарий, взет направо от книжка с комикси. Хората не се стремят към отмъщение чрез такива сложни — и скъпи — заговори. Ако си мъртвец, който е решил да получи удовлетворение за нещо подобно, ще го постигнеш с нож, пистолет или отрова. А и бясната омраза — достатъчно силна, за да те тласне към убийство заради отмъщението — не би могла да се сдържа цели тринайсет години.

Но в каква ли болница би могло да има скрити помещения и тайни врати в стените?

В клиниките за душевноболни, в санаториумите за хора с разпад на личността би могло да съществуват такива тайни врати — но единствено в трескавото мислене на някои от най-тежко болните пациенти. И все пак тия врати не бяха само продукт на болното й въображение; тя не е просто откъсната от живота шизофреничка, затворена в облицована килия, която само си представя, че е в най-обикновена болница в някой си град Уилоуок. Тя си е тук, по дяволите. Това наистина се случваше. Тайните врати съществуваха.

Като размишляваше за последните четири дена, тя си припомни някои странни произшествия, на които не бе придала значение тогава, но които сега изглеждаха жизненоважни. Бяха произшествия, които би трябвало да я предупредят, че мястото и хората тук не са онова, за което искат да се представят.

Витески. Първото свидетелство, че нещо не е наред, бе дошло от него.

Събота вечер, когато Сюзан се пробуди от комата си, доктор Витески бе скован, чувстваше неудобство, явно се притесняваше от нея. Когато й разказваше за нещастния случай и за уилоуокската общинска болница, гласът му бе така неестествен и скован, че всяка дума изглеждаше като изтървана стружка. Понякога разказът му звучеше като рецитация от добре заучен сценарий. Може би той точно това и правеше.

Госпожа Бейкър също бе сбъркала. В понеделник, когато привършваше смяната си и се приготвяше да си тръгне, тя бе споделила, че вечерта й предстои важна среща с човек, с чиито рамене „можеш да мериш вратите“. След два дена, когато Сюзан със закъснение я попита как е минала срещата, тя за момент се затрудни и изцяло се обърка. За дълъг момент. Прекалено дълъг. Сега й стана съвършено ясно, че историята за дърваря, срещата при боулинга и вечерята с хамбургери беше само моментна импровизация, един от онези отчетливи и колоритни детайли, до които добрият актьор често прибягва, за да направи ролята си по-правдоподобна. Всъщност не е имало никакъв възрастен мъжествен дървар. Никаква среща при боулинга. Горката пълничка Телма Бейкър с посивяващата коса все пак не бе прекарала нощта си бурно, без да сдържа страстите си. Сестрата просто бе импровизирала, за да придаде по-голяма убедителност на образа си, а после бе забравила етюда си — докато Сюзан не й го бе припомнила.

Младата жена довърши студената си лепкава овесена каша. Започна и втвърдилата се филия, върху която маслото се бе събрало в отделни локвички, изпи няколко глътки портокалов сок.

Белегът, помисли си тя, докато дъвчеше.

Белегът беше още едно нещо, което би трябвало да я усъмни. Вторник следобед, когато бе останала в асансьора с четиримата двойници, Харч бе ощипал много силно ръката й. Там после бе открила малък белег, пет сантиметра над свивката на лакътя. Бе решила, че може би сама си го е причинила неволно по време на упражненията си в помещението за физкултура, а подсъзнанието й бе прибавило белега към останалите халюцинации. Но случаят не беше такъв. Белегът доказваше, че Харч и останалите реално съществуват; той приличаше на амулета, доколкото и белегът, и религиозният медальон са елементи от предполагаемите халюцинации, които не можеше да се разсеят така лесно като останалите кошмари.

Изведнъж Сюзан реши, че е разбрала защо Харч я бе ощипал. Той не само се бе възползвал от възможността да й причини болка. Бе я ощипал съвсем малко преди да й прилошее, секунди преди да припадне и да бъде изведена с носилката. Сега разбра, че жестокото ощипване бе предназначено да прикрие убождането от иглата на спринцовка. Харч я бе ощипал достатъчно силно, че да я накара да извика, а един от другите трима бързо й беше бил инжекция, преди началната болка да е отминала, преди да е в състояние да различи втората болка като отделно събитие. След като четиримата я бяха подложили на такъв цялостен тормоз, те нямаше как да доведат сцената до драматичен и достоверен финал, разбира се, освен ако тя не припаднеше — защото не бяха нито призраци, които могат просто да се стопят сред дим и свръхестествена светлина, нито изчезващ продукт на халюцинациите й, който избледнява, когато тя дойде на себе си. Щом не им бе направила услугата сама да припадне, те са били принудени да я извадят от строя с помощта на опиат. А бяха замаскирали инжекцията с ощипване, тъй като все пак няма призрак с чувство за собствено достойнство, който би прибягнал до натриевия пентатол или друго вещество, за да успее да се измъкне достатъчно мистериозно.

Сюзан се спря тъкмо когато се канеше да захапе кифлата си с лимонов пълнеж и вдигна ръкава на болничната си нощница. Белегът още личеше на мускула й, макар че бе започнал да пожълтява. Разгледа го внимателно, но бе минало прекалено много време, за да може да забележи възможния миниатюрен белег от убождане с игла.

Мъчителите й явно бяха допускали и други грешки, които не бе успяла да забележи. Наистина не би могла да осмисли и грешките, които беше забелязала, ако двойникът на Харч не бе забравил амулета в тоалетната. Амулетът й бе помогнал да прозре истината и да преразгледа с оправдано подозрение спомените си от останалите любопитни случки.

Трябва да се признае, че заговорниците се бяха справили изключително добре със задачите си досега — всъщност блестящо.

Но кои бяха тези хора? Кой беше вложил толкова пари, енергия и време в старателно изпълняваната постановка на тази триизмерна драма? И защо?

Какво, за Бога, искат от мен?

Не само отмъщение. Това е ясно. Нещо повече от отмъщение; нещо много по-странно… и по-лошо.

Въпреки че се бе разтреперала от страх и от това стомахът й се свиваше, Сюзан захапа сладката си кифла. Гориво за двигателя. Жизненоважна енергия за битката, която я чакаше.

Замисли се с нежелание за ролята на Джеф Макгий във всичко това и кифлата придоби вкуса на тебешир и загорча в устата й. Успя да преглътне със значително усилие първата си хапка, която й се стори като буца глина. Едва не се задави.

Невъзможно бе Джеф да не е знаел какво се прави с нея.

Той участваше в това.

Беше един от тях — които и да са те.

Макар да разбираше, че трябва да яде, за да поддържа силите си, особено след като болестта не беше единственият и дори главният й неприятел, Сюзан не можеше да сложи в уста нова хапка. Самата мисъл за храна й бе противна. Като все още усещаше по небцето си вкуса на глина от сладката кифла, тя махна подноса със закуската.

Беше вярвала на Макгий.

Той я бе предал.

Беше го обичала.

Той се бе възползвал от любовта й.

И най-лошото, с желание го бе оставила да й дава указания, да се грижи за оцеляването й, а това не бе позволявала на никого преди това, дори не бе помисляла да го позволи на когото и да е от познатите си — освен може би на баща си, който пък никога не бе поискал да поеме тази отговорност. А сега бе пренебрегнала най-важния си принцип за опиране единствено на себе си, бе разрешила на Джеф Макгий да я измъкне от черупката й, беше му позволила да поеме съдбата й в свои ръце заради сърдечните му уверения, че иска да се грижи за нея, заради нежните му заявления за привързаност — сега той я бе предал. Преднамерено.

Както и останалите, той играеше своя роля в заговора, чиято единствена цел изглежда беше да я накара да загуби разсъдъка си.

Почувства се манипулирана. Почувства се глупачка. Мразеше го.

Корпорацията „Майлстоун“.

Събитията от последните няколко дена бяха пряко свързани с корпорацията.

Тя се съсредоточи изключително напрегнато в продължение на няколко минути, за да преодолее черната пелена на амнезията, която покриваше всичките й спомени за работата й, но отново видя, че преградата не е пелена, а здрав щит, наистина непреодолима оловна стена.

Колкото повече се напрягаше да се сети, толкова по-голям и по-тъмен ставаше страхът й. Тя по интуиция схващаше, че не смее да си спомни работата си в „Майлстоун“. Да си спомни значеше да умре. Чувстваше, че е така, но не разбираше защо. За Бога, какво толкова страшно имаше в „Майлстоун“?

Чудеше се и за автомобилната злополука. Наистина ли бе станала? Или и тя беше лъжа?

Затвори очи и се опита отново да изживее няколкото минути на шосето непосредствено преди катастрофата, която (навярно) бе станала преди четири седмици. Завоят на пътя… навлизането в него… бавно, бавно… после мрак. Помъчи се да преодолее неотстъпчивата амнезия, но не си припомни нищо. Изпитваше чувството, че тя не е катастрофирала.

Нещо ужасно бе станало на онзи планински път, докато вземаше острия завой, и то не е било нещастен случай. Бяха я чакали там — които и да са били те, — бяха я отвели насила, за да я настанят тук. Ето как бе получила нараняването по главата си. Не можеше да го докаже, не си спомняше как я отвличат, но не изпитваше и никакво съмнение.

Двайсет минути след като Сюзан бе изяла студената си закуска, Джеф Макгий се отби при сутрешната си обиколка.

Целуна я по бузата и тя му отвърна, макар да предпочиташе той изобщо да не я докосва. Усмихна се и се престори, че й е приятно да го види, защото не искаше той да разбере за подозренията й.

— Как се чувстваш тази сутрин? — Докторът се опря небрежно на леглото й и се усмихна, явно беше напълно убеден в способността си да я баламосва.

— Прекрасно — отвърна му, като искаше да го респектира със силата си. — Освежена.

— Хубаво ли спа?

— Като мечка по време на зимния сън. Добро успокоително ми беше предписал.

— Радвам се, че е подействало. Щом стана дума за лекарства, определил съм ти още една таблетка метилфенидат за девет часа и една за пет следобед.

— Не са ми нужни.

— О, вече сама си поставяш диагноза? Да не си се измъкнала и да си завършила медицинския факултет нощес?

— Не беше нужно. Пратиха ми дипломата по пощата.

— И колко ти излезе?

— Петдесет долара.

— По-евтино от моята.

— Боже, на това се надявах. — Тя насила докара на лицето си усмивка. — Виж, метилфенидатът не ми е нужен просто защото вече не страдам от депресия.

— Може би не точно в този момент. Но може да получиш по всяко време нов пристъп на дълбока нарколептична депресия, особено, ако те споходи още една от халюцинациите ти. Аз имам доверие на профилактичната медицина.

„А аз вярвам, че ти си изпечен мошеник, доктор Макгий“ — помисли си тя, но каза:

— Но не ми трябват хапчета. Уверявам те, добре съм.

— А пък аз ти казвам, че аз съм докторът.

— На когото трябва да се подчинявам.

— При всяко положение.

— Добре, добре. Едно хапче в девет и едно в пет.

— Така те искам.

„Защо просто не ме погалиш по главата и не ме почешеш зад ушите като любимото си куче“ — помисли си с огорчение тя, като прикриваше истинските си чувства.

— Успя ли да прегледаш отново резултатите от тестовете ми снощи? — попита вместо това тя.

— Да. Изучавах ги почти пет часа.

„Проклет лъжец — помисли си тя. — Не си им отделил и десет минути, защото ти е ясно, че при мене няма никакъв медицински проблем.“

— Пет часа! — възкликна. — Това е много повече, отколкото изискват служебните ти задължения. Благодаря. Откри ли нещо?

— Не, за съжаление. Разпечатките от ЕЕГ не показаха нищо повече от онова, което вече знам. А рентгеновите ти снимки са като илюстрация към картинка от учебника с надпис: „пълна поредица от черепни снимки на здрав човек от женски пол“.

— Е, все пак се радвам, че са поне като на човек.

— Съвършен човек.

— И то от женски пол.

— Съвършен човек — повтори той.

— А резултатите от пункцията? — Сюзан майсторски се преструваше, като заговори по-тихо и допусна в гласа си малко нервност за цвят, внимателно балансираше необходимото количество тревога и загриженост за себе си. Внимателно свъси вежди до нужната степен, за да позволи на Макгий да различи страх и съмнение в сбръчканото й чело.

— Не забелязах никаква грешка в работата на лаборантите — отвърна Макгий. — Патологът също беше обърнал внимание на всичко, не беше дал и погрешни тълкувания.

Тя въздъхна уморено и отпусна рамене.

Макгий отговори на въздишката й, като пое ръката й в опит да я успокои.

Тя устоя на силното си желание да се отскубне от него и да зашлеви лицето му.

— Е…, а сега какво? — въздъхна отново. — Ще трябва ли да правим церебралната ангиограма, за която спомена снощи?

— Не, не. Още не. Все още трябва да преценя много сериозно доколко препоръчително е това. А и ти трябва да възстановиш още силите си, преди да решим да се захванем. Следващите няколко дена мисля, че просто ще изчакаме. Съжалявам, Сюзан. Знам, че това е притеснително за теб.

Разговаряха още пет минути, главно за лични неща, и Макгий, изглежда, изобщо не забеляза, че отношението й към него значително се е променило. Способността й да се справя с новата си роля учудваше и радваше и нея самата; беше добра артистка, почти като госпожа Бейкър.

„Ще победя тия мръсници в собствената им игричка, ако само мога да открия каква, по дяволите, е тя“ — помисли си доста доволна от себе си.

Но изпълнението на никой от участниците в тоя злокобен спектакъл не можеше да се сравнява с майсторството на Макгий. У него имаше стил, самоувереност и замах. Макар да знаеше, че е измамник, петте минути с него й бяха почти достатъчни да повярва в искреността му. Беше толкова мил и внимателен. Сините му очи бяха болезнено чувствителни и лишени от всякакви признаци за двуличие. Грижата му за оправянето й изглеждаше неподправена. Беше очарователен, винаги очарователен. Смехът му звучеше така естествено и непринудено.

Но най-убедителното в изпълнението му беше любовта, която се излъчваше от него. В неговата компания Сюзан чувстваше, че плува в море от любов, което я обгръща, люлее и пази. През изминалите години бе имало поне двама други мъже, които я бяха обичали — а тя бе изпитвала към тях само привързаност, — но и с тях не бе усещала така ясно чувствата им. Любовта на Макгий имаше почти видимо излъчване.

И все пак бе неискрена.

Трябваше да е неискрена.

Той непременно знаеше какво става тук.

Но когато Макгий излезе от стаята й, за да продължи сутрешната си визитация, Сюзан отново се изпълни със съмнения. Отново се замисли за възможността тя самата да е луда. Скрити помещения, тайни врати, болница, пълна със заговорници? И защо? Каква е ползата от всичко това? Почти й се струваше, че е по-лесно да приеме себе си за луда, отколкото да повярва, че Макгий е лъжец и измамник.

Дори сведе глава до възглавницата си и поплака тихо няколко минути — не беше сигурна дали ридае заради неговата лукавост или заради собственото си недоверие към него. Беше нещастна. Почти беше установила връзка с мъж, за каквато винаги бе мечтала, с мъж, към какъвто винаги се бе стремила. Сега всичко това щеше да изчезне, а може би и тя самата го захвърляше. В объркването си не знаеше кое от двете е, не знаеше в какво да вярва и как точно трябва да се чувства.

Накрая бръкна под възглавницата си и взе златния амулет.

Загледа се в него.

Въртеше го в ръката си.

Реалността на предмета и твърдостта му постепенно я накараха да дойде на себе си. Съмненията й изчезнаха.

Не губеше разсъдъка си. Не беше и луда — просто беше много ядосана.

В девет часа Мили й донесе първото за деня хапче метилфенидат.

Сюзан го взе от малката чашка и попита:

— Къде е госпожа Бейкър тази сутрин?

— Четвъртък е почивният й ден — отвърна сестрата, като й наливаше чаша вода от металната гарафа. — Спомена, че трябвало да измие колата си днес, после да отиде на последния пикник за тази есен с някакви приятели. Но за тяхно нещастие метеоролозите очакват доста силен дъжд следобед.

„О, колко хубаво. Колко хубави подробности — помисли си Сюзан със смесени чувства на ирония и истинско уважение към майсторски планираната операция. — Четвъртък е почивният й ден. Боже, колко добре замислена, реалистична подробност! Макар това да не е обикновена болница и макар госпожа Бейкър да не е обикновена сестра, а всички тук да сме замесени в неописуемо причудлив спектакъл, тя получава почивен ден, за да изглежда правдоподобно. Щяла да мие колата си. Късен есенен пикник. О, колко хубаво наистина! Чудесен букет от подробности, за да изглежда всичко истинско. Моите поздравления за сценариста.“

Мили остави металната гарафа и й подаде чашата.

Сюзан се престори, че слага капсулата метилфенидат в устата си, но я скри в дланта си и отпи две големи глътки от ледената вода.

Отсега нататък нямаше да взема лекарствата, които й се предписваха. Тези хора съвсем спокойно можеха и да я отровят.

Като на учен й хрумна съвсем естествено, че може би с нея се извършва експеримент. Може би дори тя бе приела да участва в него доброволно. Експеримент, свързан с манипулиране на усещанията й и с контрол върху мисленето.

Имаше достатъчно прецеденти, на които теорията й можеше да се опре. През шейсетте и седемдесетте години някои учени доброволно се бяха подлагали на експерименти за ограничаване на възприятията — бяха се затваряли в тъмни и топли резервоари за вода за толкова дълго, че временно губеха връзките си с околната действителност и започваха да халюцинират.

Сюзан бе убедена, че тя самата не халюцинира, но се чудеше дали вторият етаж на болницата не е приспособен за опити с контрола върху мисленето и за процедури по промиване на мозъка. Промиването на мозъците й се струваше като правдоподобна възможност. Дали корпорацията „Майлстоун“ не се занимаваше тъкмо с такива изследвания?

Замисли се доста сериозно върху тази възможност, но накрая я отхвърли. Не можеше да си представи, че би разрешила да я използват и да злоупотребяват с нея по този начин — дори и заради научните перспективи, дори и ако това бе изискване в работата й. Би напуснала всяка работа, която я принуждава да подлага разума си на такива крайни изпитания.

А и кой би се захванал с подобни аморални проучвания? Беше като нещо, което нацистите биха могли да правят в концлагерите си. Но никой уважаващ се учен не би се захванал с това.

Освен това тя беше физик и проучванията й изобщо нямаха допирни точни с науката за човешкото поведение. Промиването на мозъци бе така далеч от нейната област, че изобщо не можеше да си представи какви обстоятелства биха могли да я свържат с подобен експеримент.

Не, тя не бе се замесила съзнателно във всичко това; не бе дошла тук доброволно.

Макгий беше определил Сюзан да се яви на лечебна физкултура в десет часа в четвъртък.

Мърф и Фил дойдоха за нея няколко минути преди това. Както винаги не спираха със смешките си по целия път до отделението за ЛФК. Мислеше да им каже, че, според скромното й мнение изпълнението им определено заслужава награда, но не искаше да се издава. Само се усмихваше, смееше се и отговаряше, когато се налагаше.

По време на първата част от физкултурата изпълни всички упражнения, които Флорънс Аткинсън предложи, но някъде по средата се оплака от болезнено схващане на мускула на крака. Намръщи се и убедително изстена, макар всъщност нищо да й нямаше. Просто не искаше да се изтощава с упражнения. Вече пестеше силите си, защото по-нататък щяха много да й трябват. Довечера смяташе да избяга.

Госпожа Аткинсън, изглежда, искрено се разтревожи от схващането. Съкрати упражненията и й направи по-дълъг масаж от обикновено, като добави десет минути и към престоя в басейна с центрофугата. След като взе топлия си душ и изсуши косата си, Сюзан се чувстваше много по-добре от когато и да е след комата.

По обратния път към стаята заедно със санитарите отново се стегна при асансьорите, като се чудеше дали не е запланувана някоя нова „халюцинация“. Кабината обаче беше празна и пътуването до горния етаж бе без произшествия.

Не беше решила още как да се държи при поредната поява на духовете.

Но знаеше как би искала да се държи. Искаше да им се противопостави яростно, да ги нападне енергично, което да ги накара учудени да се отдръпнат. Искаше да издраска лицата им до кръв, много кръв, което щеше да е още едно доказателство, че не са призраци или халюцинации. Искаше да ги нарани, а после дръзко да ги обвини.

Но знаеше, че не би могла да изпълни плана си. Щеше да е с една глава напред, докато те си мислеха, че не е разбрала игричките им. Но в мига, когато разкриеше познанията си, щеше да загуби и малкото свобода на действие, която й бе останала. Спектакълът щеше изведнъж да се прекрати. Щяха да сложат край на опитите си да я побъркат — което засега изглеждаше основното им намерение — и щяха да й направят нещо още по-лошо. Беше сигурна, че ще е така.

Изяде целия си обед.

Когато Мили дойде да прибере подноса се прозя и изохка:

— Боже, колко ми се приспа.

— Ще затворя вратата, така че да не ви безпокои шумът от коридора — заяви блондинката с острото лице.

Веднага след като сестрата излезе и дръпна вратата зад гърба си, тя стана и отиде до килера, отвори го. На рафта бяха подредени одеялата и възглавниците за второто легло в стаята. Смачканите куфари на Сюзан, които би трябвало да изглеждат като измъкнати от катастрофиралата й кола, бяха сложени по-долу.

Извади куфарите в стаята и ги отвори на пода, като се молеше никой да не мине покрай стаята в следващите няколко минути. Прерови набързо съдържанието им, като отдели дрехи, подходящи за бягство от затвора. Дънки. Тъмносин пуловер. Тънки бели спортни чорапи и маратонки „Адидас“. Завря вързопа в дъното на празния килер и го прикри с куфарите.

Върна се бързо в леглото, легна, вдигна страничната преграда, спусна матрака, сложи глава на възглавницата и затвори очи.

Чувстваше се добре. Като че ли отново бе поела ръководството на собствения си живот.

После й дойде наум нова тревожна мисъл — напоследък, изглежда, тези мисли нямаха край, а тази беше особено тревожна. Зачуди се дали не я наблюдават със скрити вътрешни телевизионни камери. В края на краищата, щом си правеха труда да я обграждат със скрити помещения и тайни врати, защо и да не я поставят под двайсет и четири часово наблюдение? А и не биха ли знаели вече, че е открила амулета и че се готви да избяга?

Отвори очи и огледа стаята, като търсеше местата, където биха могли да бъдат скрити камерите. Най-логично би било да се използват отворите на вентилационните шахти, поставени близо до тавана. Имаше два отвора на две различни стени. Ако камерите бяха поставени там — няколко сантиметра по-навътре, за да не бъдат забелязани при проблясване на светлината върху обективите им — и бяха разположени добре, задвижвани автоматично, насочени надолу и снабдени с дистанционно управляван вариообектив, биха могли да обхванат по-голямата част от болничната стая, ако не и цялата.

За няколко минути Сюзан беше като болна от отчаяние.

Обгърна се с ръце и потрепера.

Постепенно обаче духът й малко се повдигна, защото реши, че камери все пак не би трябвало да има. Ако имаше камери, тя щеше да бъде забелязана с амулета сутринта. Тогава Мили не би трябвало да я разпитва за загубеното си бижу. Ако бяха видели амулета, щяха да се уплашат, че се е досетила за спектакъла им и щяха да го прекратят.

А дали беше така?

Навярно. Не би имало особен смисъл да устройват нови „халюцинации“, щом като вече не можеше да я заблудят с тях.

И все пак, макар и да беше доста сигурна, че не биха продължавали да си играят с нея така, не би могла да е абсолютно уверена, тъй като не знаеше какви са подбудите им.

Просто трябваше да изчака и да разбере.

Ако успееше да се измъкне от болницата довечера, щеше да е наясно дали е имало телевизионни камери в стаята й.

От друга страна, ако започнеше да се измъква от стаята си, ако стигнеше до стълбите и откриеше там четиримата мъртъвци да я чакат усмихнати…

Макар вече да знаеше, че не са мъртъвци, тя все пак отново потрепера. Трябваше да изчака. И да разбере.

ГЛАВА 15

По-късно в четвъртък бърз порив на вятъра запълни пролуките в облаците и заличи напълно синьото септемврийско небе. Болничната стая отново притъмня по-рано.

Проехтяха грохот, тътен и ехото от далечна гръмотевица, а след тях заваля силен дъжд. Едри капки затропаха по прозореца в началото като пистолетни изстрели, а после като картечни откоси. Вятърът зашумя, изстена, зави като ранено диво животно и накрая зарева. След известно време бурята утихна, но само временно; започна ритмично редуване на ярост и спокойствие, на тропически порой и приятно ръмене. Мощните струи се заменяха от утешително почукване на лек есенен дъжд.

Гневът на бурята нарастваше и намаляваше, но денят ставаше все по-тъмен, без никакво просветване, а Сюзан очакваше нощта с едва сдържана възбуда…, а също и със страх.

Близо час гледа бушуващата буря, като се преструваше, че спи, с гръб към затворената врата. Не беше нужно да хитрува, тъй като никой не мина да я нагледа.

По-късно приседна в леглото, пусна телевизора и прекара пред него останалата част от следобеда. Не обръщаше особено внимание на програмите на екрана. Умът й бе зает с друго — мислеше за плановете и мечтите си да избяга.

Точно в пет часа сестра Сколари, чието дежурство бе почнало в четири, й донесе нова капсула метилфенидат и гарафа с прясна ледена вода. Сюзан се престори, че взема хапчето, но го скри в дланта си както първото сутринта.

Вечерта Макгий влезе с два подноса и обяви, че смята да вечерят заедно.

— Наистина няма свещи и шампанско — извини се той. Свинските котлети и ябълковият кейк с орехи обаче изглеждат много хубави.

— Това е страхотно — призна тя. — Пък и да си кажа откровено, никога не съм обичала свещите.

Подаде й още няколко списания и два нови криминални романа:

— Помислих си, че може да си изчела онова, което имаше.

Стоя при нея повече от два часа и говориха за много неща. Накрая усилията да се прави на невинна, напрежението от преструвките, че го обича, когато всъщност го мразеше, й дойдоха прекалено много. Откри, че е доста добра актриса, но видя също, че измамата й се отразява твърде зле. Чувстваше се изтощена и облекчена, когато накрая Макгий я целуна за лека нощ и си тръгна.

Беше облекчена, да, но и по някакъв любопитен начин съжаляваше, че той си тръгва. Преди да го види как излиза, не би повярвала, че би могла да съжалява за него, но когато той премина прага и изчезна в коридора, Сюзан изведнъж и неочаквано почувства празнота. Знаеше, че можеше никога да не го види отново — освен може би в съда; където би бил сред подсъдимите по делото за отвличането й и за особения тип мъчения, на които бе подложена. Въпреки убеждението й, че е измамник, тя все още намираше компанията му за приятна. Беше чаровен както винаги. Все така можеше да поддържа интересен разговор. Все още имаше чудесно чувство за хумор и весел, заразителен смях. И най-лошото, изглеждаше обзет от любов към нея. Беше положила всички усилия да прозре през него, да разграничи двуличния мръсник от светеца, какъвто изглеждаше, напрегнато се бе опитала да долови лъжите му сред пороя от любовни думи, но не бе успяла.

„Ако мислиш за своя интерес, забрави го — сърдито си заповяда тя. — Просто го изтрий от съзнанието си. Изцяло. Мисли си как да се измъкнеш оттук. Това е важното. Да се измъкнеш.“

Погледна стенния часовник.

Осем и три минути.

Отвън мракът за миг отстъпи пред една светкавица.

Дъждът все така валеше.

В девет часа Тина Сколари донесе успокоителното, което Макгий бе предписал. Тя отново изигра пантомимата, че го слага в уста, а после пое несъществуващото хапче с чашата вода, която сестрата й поднесе.

— Да спите сладко — пожела й Тина Сколари.

— Не се съмнявам, че ще е така.

Няколко минути след като сестрата излезе, Сюзан изгаси лампата край леглото си. Остана стенното осветление, от чиито фосфорни отблясъци стаята губеше цветовете си всичко изглеждаше или пепелявосиво, или призрачно бяло. Нощното осветление не можеше да прогони скупчилите се сенки, но вършеше работа за онова, което се канеше да прави.

Изчака още няколко минути в леглото, като се взираше в тъмния таван, по който от време на време проблясваше по някоя отразена от мокрия прозорец светлина. Искаше да е сигурна, че сестрата няма да се върне с някое забравено лекарство или за да я подсети, че на другия ден трябва да стане рано заради новите тестове.

Накрая стана и отиде до килера. Свали две възглавници и две одеяла от рафта и ги отнесе до леглото си. Подреди ги под завивката в очертание, което — надяваше се — би могло да мине за свита, спяща жена. Имитацията беше нескопосана, но не й се губеше повече време за това; никой нямаше да й даде награда за майсторлъка.

Върна се до килера. Пресегна се зад куфарите и напипа вързопа дрехи, които си бе приготвила през деня. Стенният часовник показваше девет и трийсет и четири, когато бе прибрала пижамата и се бе облякла с дънките, пуловера, чорапите и маратонките, когато взе портфейла си от нощното шкафче.

Пъхна и амулета в джоба на дънките си, макар че той не можеше да бъде доказателство пред никого освен пред нея самата.

Отиде до вратата и се ослуша с опряна до нея глава. Отвън не се чуваше нищо.

След миг на притеснено колебание тя избърса потните си длани в дънките и бутна вратата. Съвсем малко. Надникна в добре осветения коридор. Отвори вратата още малко. Показа главата си. Погледна наляво. Надясно. Никой не се виждаше.

В коридора беше тихо. Толкова тихо, че въпреки добре полирания под, безукорните жълти стени и почистените от прах флуоресцентни лампи сградата изглеждаше изоставена като че ли тук не бе стъпвал човешки крак от векове.

Сюзан излезе от стаята, като затвори тихо вратата зад гърба си. Остана за миг опряна в нея, без да смее да се отдели, готова при най-малкия признак от приближаваща се сестра да се обърне, да изтича до леглото си и да легне, като махне грубо оформената кукла.

Вляво от нея беше пресечката на коридорите, където страничните алеи се вливаха в дългия централен коридор. Ако станеше нещо неприятно, би трябвало да се очаква оттам, защото стаята на сестрите се намираше зад ъгъла, по-надолу от централния коридор.

Тишината обаче оставаше все същата и се смущаваше единствено от ниския далечен тътен на бурята.

Убедена, че по-нататъшното колебание е по-опасно от каквото и да решеше да направи сега, Сюзан внимателно тръгна вдясно, встрани от пресечката на коридорите, право към голямата противопожарна врата в края на късия коридор, където имаше червен надпис ИЗХОД. Придържаше се близо до стената и непрекъснато се озърташе назад, към средата на сградата.

Отчетливо чуваше скърцането от гумените си подметки върху добре полирания под. Звукът всъщност не беше силен, но действаше на нервите по същия неприятен начин като шума от стържене с нокти по черната дъска.

Достигна без произшествия металната противопожарна врата и я отвори. Намръщи се, когато дръжката изтрака от тежестта й, а големите панти на вратата тропнаха и заскърцаха. Тя бързо премина прага, излезе на площадката и затвори тежката врата зад себе си колкото можеше по-тихо, което все пак беше по-шумно от очакванията й.

Стъпалата бяха от гол бетон и тънеха в полумрак. Имаше само по една малка електрическа крушка на всяка площадка. Тук-таме между етажите по бетонните стени играеха сенки от прах и мръсотия.

Сюзан стоеше съвършено неподвижна и слушаше. Това стълбище бе дори по-тихо от коридора на втория етаж. Разбира се, тя бе вдигнала толкова шум с вратата, че ако на стълбите имаше пазач, сега той би стоял замръзнал и заслушан също като нея.

И все пак беше сигурна, че е сама. Навярно не бяха поставили охрана, тъй като не са очаквали тя да се опита да избяга, а и не знаеха, че се е досетила за номерата им. А персоналът на болницата — или каквото там бе това заведение — навярно използваха само общия и служебния асансьор, като оставяха стълбите само за извънредни случаи, когато няма ток.

Пристъпи до черното желязно перило и се надвеси над него; погледна нагоре и надолу. Над нея се виждаха още четири отсечки със стъпала и четири площадки. Дъното на стълбите се виждаше долу след още две отсечки стъпала и една площадка.

Спусна се до края на стълбата, където имаше две противопожарни врати — едната, от вътрешната страна на шахтата, явно водеше към коридора на първия етаж, а другата бе поставена на външната стена. Сюзан хвана лоста, с който се отваряше, и я открехна десетина сантиметра.

В бетонната шахта нахлу студен вятър и се завъртя около краката на Сюзан. Сякаш я душеше като голямо, разтревожено куче, което иска да реши дали да залюлее опашка, или да я захапе.

Пред вратата имаше малък облян от дъжда паркинг, осветен от две високи жълти улични лампи, които носеха двойките си глобуси като луминесцентни плодове. Местата за коли бяха твърде малко за обществен паркинг. Но ако мястото се използваше от персонала, къде бяха колите? След като сега нямаше час за свиждания, външни коли естествено не би трябвало да има, но в служебния паркинг, дори и нощем, колите биха били доста. Тук колите бяха четири понтиак, форд и още две, чиито марки тя не позна.

В паркинга нямаше никой, така че тя излезе навън и остави противопожарната врата да се затвори зад гърба й.

Дъждът сега едва валеше, явно бурята отново беше затихнала. От нощното небе се спускаше само рядка влажна мъглица.

Вятърът обаче пронизваше. Изправи рошавата руса коса на Сюзан, насълзи очите й и я накара да замижи. Когато духнеше по-силно, издаваше рев като зъл дух, а младата жена се принуждаваше да навежда глава и да прегърбва рамене. Беше и изненадващо студено — щипеше по лицето и проникваше през пуловера й. Тя съжаляваше, че няма яке. Помисли си, че е прекалено студено за септември в Орегон. Вятърът приличаше повече на късноноемврийски. Дори на декемврийски.

Дали я бяха излъгали за датата? Защо, за Бога, би трябвало да я лъжат и за това? Но, от друга страна — защо пък не? Беше толкова безсмислено, колкото и всичко останало.

Отдалечи се от аварийния изход и влезе под сянката на люлеещ се вечнозелен храст, където клекна за малко, за да реши накъде да поеме. Можеше да отиде към главния вход на болницата и да тръгне по пътя, който води право в Уилоуок. Или можеше да заобиколи и да влезе в града по-предпазливо, по заобиколен път, да не би случайно някой от болницата да я забележи.

Просветваха далечни светкавици, а гръмотевиците звучаха като дерайлирали в тъмнината влакове.

Откъдето и да минеше, щеше много да се намокри. Влажната мъгла вече бе започнала да прилепва косата й към черепа. Дъждът скоро щеше отново да се усили и щеше да я направи вир-вода.

Тогава й хрумна да направи нещо, което плашеше с безразсъдността си, и тя бързо се зае с него, преди да е имала време да размисли и да се откаже. Втурна се към най-близката кола в паркинга, към зеления понтиак.

Оставените коли бяха четири — имаше четири възможности някой да е оставил ключовете си на контакта, под седалката или някъде зад огледалцето. В градчета като Уилоуок, където почти всички се познават, хората не се тревожат толкова от крадците на коли колкото в големите градове или предградията им. Вярвай на съседа си — на някои благословени места хората все още се придържаха към тази максима. Четири коли, четири възможности. Щастието едва ли щеше да й се усмихне, но си струваше да ги огледа.

Достигна понтиака и опита вратата при мястото на шофьора. Не беше заключена.

Когато отвори вратата, осветлението в купето се запали. Стори й се ярко като лъч от морски фар; реши, че със сигурност се е издала и алармените уредби всеки миг ще зазвънят.

— По дяволите!

Вмъкна се зад кормилото и бързо затвори вратата, без да я е грижа за шума, искаше единствено да спре проклетата светлина.

— Глупачка — изруга се тя.

Разгледа паркинга през замъгленото, мокро предно стъкло. Не видя никого. Вдигна глава към светещите прозорци на четириетажната болница — и там никой не надничаше, никой не я гледаше.

Въздъхна с облекчение и пое дълбоко дъх. В колата вонеше на застоял тютюнев дим. Самата Сюзан не пушеше, обикновено се дразнеше, а понякога й прилошаваше от подобен мирис. Но този път той й действаше като приятен парфюм, защото поне не беше болничен мирис.

Все по-уверена, че ще успее да се измъкне, тя се наведе и пъхна едната си ръка под седалката, за да опипа пода за ключовете…

… и замръзна.

Ключовете бяха в контакта.

Проблясваха под жълтеникавата светлина на уличните лампи, която проникваше през прозорците.

Видът им стресна Сюзан. Загледа се в тях със смесица от въодушевление и съмнение; откри, че започва спор със самата себе си.

„Нещо не е наред.“

„Не, накрая малко да ми потръгне и на мен.“

„Прекалено лесно се получава.“

„Нали точно това се надявах да открия?“

„Но е прекалено лесно.“

„Някои кора си оставят ключовете в контакта в малките градове.“

„И то в първата кола, която ти е попаднала?“

„Каква разлика има дали е първата, четвъртата или стотната кола?“

„Разликата е, че става прекалено лесно.“

„Това е просто късмет. Отдавна ми е време и на мен да ми потръгне.“

„Прекалено лесно е.“

Яркото острие на една светкавица разцепи непрогледното небе и отекна гръм. Дъждът отначало заваля на отделни струи, после се превърна в ненадеен, ужасен потоп.

Сюзан слушаше как дъждът бие по покрива на колата, гледаше го как се стича, осветен от разкъсаната жълта светлина, по предното стъкло, наблюдаваше го как нарушава непрекъснато гладката повърхност на локвите по настилката. Нямаше никакво намерение да върви пеша чак до града, който беше поне на километър и половина или на повече, А ако решеше да тръгне по заобиколен път. Защо е нужно да се бори с бурята, когато има на свое разположение съвършено надеждна кола? Добре, получило се е може би прекалено лесно — е, хубаво, дори без „може би“; прекалено лесно и още как — но все пак не е забранено нещата да потръгват гладко и лесно от време на време. Да открие ключове при първия опит беше лесно, беше и благосклонна намеса на провидението — това е всичко. Какво друго би могло да бъде? Завъртя стартера. Моторът запали веднага.

Пусна фаровете и чистачките, включи на скорост и освободи ръчната спирачка. Излезе от паркинга и мина покрай главния вход на болницата. Озова се на еднопосочна алея с едно платно и зави в неправилната посока, защото иначе би попаднала точно пред ярко осветения покрит вход, откъдето някой би могъл да я забележи. Достигна края на късата съединителна алея, без да попадне на насрещно движение, и спря на пресечка с двупосочно шосе.

Като хвърли поглед към четири етажната сграда, от която току-що бе избягала, видя голям знак върху добре подстриганата морава. Беше дълъг около два метра и половина и висок повече от метър, основата му бе каменна и го заобикаляха ниски градински храсти. Върху горната му страна бяха разположени четири малки прожектора, чиито лъчи осветяваха едрите бели букви, разположени на наситеносин фон. Дори през силния, носен от вятъра дъжд Сюзан без всякакви затруднения успя да разчете знака:

КОРПОРАЦИЯ „МАЙЛСТОУН“

С невярващи очи се загледа в двете думи.

После отново вдигна поглед към сградата с объркване, вледеняващ страх и гняв. Изобщо не беше болница.

Но какво, за Бога, беше тогава?

А и корпорацията „Майлстоун“ не би ли трябвало да е разположена в Нюпорт Бийч, Калифорния? Там живееше и тя. Тъкмо там се предполагаше, че работи.

„Дим да те няма оттук“ — настойчиво си каза тя.

Зави наляво и се спусна надолу, по-далече от корпорацията.

Уилоуок се виждаше през дъжда и мъглицата из по-ниските участъци като сбор от слаби, мъгляви светлини, които не беше ясно точно откъде идват, много от тях образуваха слети жълто-бели петна.

Сюзан си спомни думите на доктор Витески, че градът има около осем хиляди жители. Било е просто хвалба. Просто не изглеждаше толкова голям. Обитаваха го, в най-добрия случай, четири хиляди души.

Когато отмина билото на големия хълм, както бе приведена над кормилото и надничаща през мятащите се чистачки, Сюзан забеляза някаква промяна в светлините на Уилоуок. Сега те трептяха, примигваха и се къдреха, като че ли целият град представляваше огромна неонова табела със сложна форма. Илюзията, разбира се, се дължеше на времето.

Онова, което не се променяше обаче, беше представата за неголемия размер на града. Все още изглеждаше значително по-малък, отколкото би бил, ако в него живееха осем хиляди души. Недостатъчно голям дори и за четири хиляди.

Шосето рязко зави надясно и се спусна от последното възвишение, навлезе сред първите градски къщи. Прозорците на някои от тях светеха, други бяха тъмни; всички обаче бяха забулени от дъжда и настъпващата мъгла.

Шосето се превърна в градската Главна улица. Не биха могли да изберат по-безинтересно и по-подходящо име за основния си път. Центърът на Уилоуок приличаше на средищата в поне още десетина хиляди града, пръснати из страната. Имаше миниатюрен парк с паметник на героите от войната при входа. Имаше закусвалня, наречена „Ресторант Дю дроп“, чиято малка неонова буква д се канеше всеки момент да изгори, а по витрините й имаше други неонови надписи за различни марки бира, В града явно имаше доста дребни фирми, няколко местни предприятия, малки клонове на крупните национални магазини: железария „Дженкинс“, цветарница „Лора Лий“, представителство на „Сиърс“ единствено за каталожни поръчки, кафене „Пленти Гуд“, в чиито сепарета Сюзан забеляза десетина насядали посетители; две шивашки ателиета, магазин за готови мъжки облекла; уилоуокски клон на Първа национална банка; кино „Главна улица“, в което сега даваха заедно две от касовите комедии на миналото лято, „Артър“ и „Континентал Дивайд“; заемна и спестовна служба на банката „Трифт“ с типичния за фирмата голям часовник за времето и температурата; квартал с три автомобилни сервиза, „Арко“, „Юниън 76“ и „Мобил“, и с безистен за електронни игри; телевизори и принадлежности на фирмата „Братя Джулини“; малка книжарница и още една закусвалня вляво; универсален магазин и базар за дребни домашни потреби „Г.С. Мърфи“ вдясно; погребална агенция „Хатауей и синове“, разположена встрани от улицата, зад голяма тревна площ; празна витрина, будка за хамбургери, мебелен магазин…

Макар Уилоуок да приличаше на още десет хиляди други малки града в толкова свои особености, две неща изглеждаха… особени. На Сюзан й се стори, че всичко в града е прекалено подредено. Фасадите на всички магазини изглеждаха като пребоядисани през последния месец. Дори сервизите на „Арко“, „Юниън 76“ и „Мобил“ блестяха от чистота — колонките за бензин светеха, през вратите до тях се виждаха добре осветени и стегнати гаражи. Покрай тротоарите нямаше и следа от смет. И от двете страни на улицата имаше дървета, издигащи се от равномерно разположени процепи в тротоарите — от короните им личеше, че са не само добре гледани, а са съзнателно превърнати в два дълги реда съвършени двойници. Нито една от крушките на многото улични лампи не бе изгоряла. Нито една. Единствената реклама с мигаща буква бе на „Ресторант Дю дроп“ и това, изглежда, бе най-ярък пример за немарливост в града.

Може би в Уилоуок господстваше изключително силно и широко разпространено чувство на гражданска добродетелност, а жителите бяха подчертано съзнателни. А може би дъждът и мъглицата смекчаваха картината и прикриваха всичко, което бе износено и остаряло. Само че обикновено дъждът придава по-мръсен и запуснат вид, а не обратното. И би ли могла единствено гражданската добродетелност да обясни излъчването на града, който изглеждаше като обитаван от роботи?

Друга странност бе малкият брой на колите. В отминатите три квартала тя бе забелязала само три коли и един фургон, паркирани до тротоарите. В паркинга до кино „Главна улица“ стояха само две коли, а при ресторант „Дю дроп“ имаше още една кола и един пикап. Досега не бе забелязала друга движеща се кола — единственият шофьор тази вечер бе тя.

Наистина времето беше лошо. Хората благоразумно си бяха останали вкъщи тази вечер.

От друга страна, много ли бяха познатите й, които винаги постъпваха разумно?

Не особено много.

Не толкова много.

Ресторант „Дю дроп“ беше от този тип заведения, чиято работа върви отлично и посред най-голямата буря. Обикновеният дъжд не е в състояние да спре сериозния пияч, когато е решил да прескочи до любимото си заведение, и повечето от тях биха използвали колите си — като подходящо средство да се пребият, когато се прибират на зигзаг в два часа сутринта.

„Продължавай да караш — каза си Сюзан. — Остави зад гърба си това място и продължавай да караш. Не спирай. В този град нещо не е наред.“

Но тя нямаше пътна карта, не познаваше околността, не й беше ясно какво е разстоянието до най-близкия град, а и се страхуваше, че преживяванията й от болницата — от „Майлстоун“ — са започнали да я превръщат в параноичка. Стигна началото на четвъртата пресечка и забеляза едно място, където със сигурност щеше да открие помощ. Вмъкна колата си в паркинга.

Беше ниска каменна сграда с плочи върху покрива и широка стъклена входна врата, малко по на юг от значително по-внушителната общинска съдебна палата.

Сюзан спря откраднатия понтиак близо до входа. Беше доволна да излезе от колата; мирисът на застоялия тютюнев дим изобщо бе престанал да й се струва приятен, макар че не напомняше на болницата.

Притича под силния дъжд. Спря за миг под голямо дърво, в чиято корона студеният вятър шепнеше многогласно. Оттам изтича до бял алуминиев навес и накрая стигна стъклената врата.

Озова се в типична учрежденска стая със сиви стени, флуоресцентно осветление и под с многоцветни плочки, поставени, за да не личи овехтяването. U-образно гише отделяше по-голямата част от централната стая от чакалнята непосредствено зад вратата. Отмина няколко неудобни на вид метални стола, две масички, отрупани с различни общински брошури, и отиде право до гишето.

Зад преградата имаше няколко бюра, шкафове за папки, голяма работна маса, автомат за минерална вода, ксерокс, голяма стенна карта на общината и огромно табло за обяви, покрито със забодени съобщения и снимки, обяви за издирвани престъпници и разни листчета.

В някаква ниша, която не се виждаше, телефонистка говореше по радиото с патрулираща кола. Атмосферни смущения прекъсваха сигнала.

В предното помещение имаше само един човек. Той седеше с гръб към гишето и към Сюзан и пишеше на машина.

— Извинете — обади се тя, като отърсваше водата от веждите си с ръка, — Бихте ли могли да ме упътите?

Той обърна въртящия се стол, усмихна се и се представи:

— Аз съм полицаят Уитлок. С какво мога да ви бъда полезен?

Беше млад, може би на двайсет, двайсет и една години.

По-скоро пълничък.

Имаше мръсна руса коса, кръгло лице, брадичка с трапчинки, чип нос и бързи свински очички.

Усмивката му бе крива и неприятна.

Беше Карл Джеликоу.

Сюзан пое дълбоко дъх — той прониза дробовете й като пирон; не можа да го издиша.

По времето, когато носеше дрехи на болничен санитар, се наричаше Денис Брадли. Сега беше облечен с кафява униформа, на ръкава и на джоба на ризата му бе пришит знакът на общинската полиция, в черен кобур на пояса си носеше пистолет калибър 45 и се наричаше полицай Уитлок.

Тя не можеше да продума. Шокът бе прекъснал гласните й струни, както би станало, ако бяха обгорени с горелка, гърлото й бе пресъхнало, почувства устата си като обгоряла и суха.

Не можеше да помръдне.

Накрая издиша мъчително, насили се да поеме още въздух, но все още не можеше да помръдне.

— Чудиш се, а? — захили се Джеликоу и се надигна от въртящия се стол.

Сюзан поклати глава — първо бавно, после яростно, като се опитваше да си докаже, че го няма.

— Наистина ли си мислеше, че можеш да ни се измъкнеш така лесно? Наистина ли? — запита той, както стоеше с разкрачени крака, с ръка върху кобура си.

Тя го гледаше вцепенена, със залепнали на пода крака. Беше хванала здраво ръба на гишето, като че ли то беше единствената й връзка с действителността.

Без да снема свинските си очички от нея, Джеликоу извика на някого в другата стая:

— Хей, ела да видиш кой ни е дошъл на гости.

Появи се още един полицай. Беше двайсет, двайсет и една годишен, с руса коса, кестеняви очи и светла, обсипана с лунички кожа. Когато носеше престилката на санитар, се наричаше Патрик O’Xapa. Сюзан не знаеше какво беше името му сега, но помнеше как се казваше преди тринайсет години като студент в брайърстедския колеж, по времето, когато бе помогнал да убият Джери Стийн в Гръмотевичния дом — Хърбърт Паркър.

— Леле мале! — възкликна той. — Госпожицата, изглежда, има някакви проблеми.

— Ами виж какво, горкичката си е мислела, че е успяла да ни избяга — обясни Джеликоу.

— Сериозно? — учуди се Паркър.

— Не й ли е ясно, че никога не може да ни избяга? Не знае ли, че сме мъртви?

Джеликоу й се ухили:

— Не знаеш ли, че сме мъртви, глупава малка кучко?

— Трябва да си чела за това във вестниците — припомни й Паркър. — Не си ли спомняш?

— За катастрофата — подсказа Джеликоу.

— Беше преди около единайсет години.

В съседната ниша невидимата телефонистка продължаваше да говори с патрулиращите полицаи като че ли в централната стая не се бе случило нищо особено. Но тази жена би трябвало да знае.

— Претърколихме проклетата кола като някаква играчка — обясни Джеликоу.

— Превъртя се два пъти — добави Паркър.

— Как се сплеска само!

— Как се сплескахме ние!

— И всичко заради тая курва.

И двамата тръгнаха към гишето, без да бързат; промушваха се през бюрата захилени.

— А сега си мисли, че ще й е много лесно да ни избяга — засмя се Карл Джеликоу.

— Ние сме мъртви, глупава кучко — изръмжа Паркър. Не разбираш ли какво значи това? Не можеш да се скриеш от мъртъвци.

— Защото можем да бъдем навсякъде…

— … където и да е…

— … всички едновременно.

— Това е едно от преимуществата на смъртта.

— Която, общо взето, няма много преимущества. — Джеликоу отново се изхили.

Бяха стигнали почти до гишето.

Сюзан се беше задъхала, дишаше тежко като че ли осигуряваше въздуха за разпалена пещ.

— Вие не сте мъртви, проклетници гадни! — Изведнъж откри, че е възвърнала гласа си.

— Мъртви сме…

— … и погребани…

— … и отишли в ада…

— … и завърнали се оттам. — Адът вече е тук.

— Особено за тебе, Сюзан. Известно време за тебе това ще е адът.

Джеликоу беше тръгнал към дъската на гишето, която се вдигаше, за да се мине навън.

Близо до ръката на Сюзан имаше тежък стъклен пепелник. Тя реши накрая да действа, грабна пепелника и го запрати по главата му.

Той реши да не остава на мястото си и да позволи на предмета да премине вълшебно през тялото му, за да покаже, че наистина е дух. Джеликоу прояви учудващ за мъртвец страх да не бъде наранен. Скри се бързо зад гишето.

Пепелникът не го уцели, удари се в едно бюро и се разби.

На гишето имаше и голямо полицейско фенерче. Сюзан грабна и него. Вдигна го над рамото си готова да го запрати по Джеликоу, но с ъгълчето на окото си забеляза как Паркър измъква пистолета си, така че хукна през чакалнята, през стъклената врата и навън в нощта.

Клоните на гигантския бор отвън се клатеха и за миг десетките хиляди зелени иглички блеснаха от лъчите на поредната светкавица.

Сюзан изтича до откраднатия понтиак. Влезе бързо в него и посегна за ключовете, които бе оставила в контакта.

Ключовете ги нямаше.

Известно време за тебе това ще е адът.

Погледна към стъклената врата.

В момента двамата мъже излизаха от каменната сграда. Не бързаха особено.

Тя се плъзна по седалката, мина към дясната врата, бързо я отвори и излезе, като остави колата между себе си и двамината.

Огледа се, за да избере най-подходящия път за бягство, като се молеше краката й да издържат. Слава Богу, че бе ходила на лечебна физкултура при госпожа Аткинсън! Иначе не би могла да стигне и дотук. Но четирите дена упражнения и добра храна още не значеха, че е възстановила напълно силите си. Накрая щеше да рухне и при нея това щеше да стане по-бързо отколкото при Джелокоу и Паркър.

През шума от дъжда и рева на вятъра Джеликоу й викна:

— Няма смисъл да бягаш, Сюзан.

— Няма къде да се скриеш! — добави Паркър.

— Майната ви — изруга тя и продължи да тича.

ГЛАВА 16

Къщата изглеждаше гостоприемна. Оградената с храсти алея водеше от бялата ограда към широк покрит вход с дървени перила и старовремска люлка, окачена на покривни греди. През дантелените пердета на долните прозорци струеше топла светлина.

Сюзан остана няколко минути при оградата, като разглеждаше къщата и се чудеше дали ще бъде в безопасност в нея. Беше премръзнала, мокра и нещастна, а дъждът продължаваше да я облива. Искаше й се да влезе, да се стопли и изсуши, но нямаше намерение да попадне в нов капан; желанието й беше да почувства, че всичко с къщата е наред, преди да отиде до вратата, да позвъни и да помоли за помощ. „Давай — подкани се тя. — Направи го. Недей просто да си стоиш така. За Бога, може ли целият проклет град да е замесен в заговора!“

В болницата наистина бяха замесени всички, но все пак тя не беше истинска болница. Беше корпорацията „Майлстоун“, каквото, по дяволите, и да представляваше тя.

Полицията също бе замесена, а това беше възмутително тревожно; затрудняваше я сериозно, макар да знаеше как би могло да се стигне до това. Ако се случеше някоя мощна компания да поеме изцяло контрола върху икономическия живот в малък град като Уилоуок — чрез работните места, които осигурява, и плащаните от нея такси, — влиянието й върху местните власти добиваше такива огромни размери, че тя можеше да използва тайно и полицията за собствените си цели. Сюзан не знаеше със сигурност дали „Майлстоун“ единственият работодател в града, но беше съвсем ясно, че компанията е използвала влиянието си заедно с много пари, за да поквари местната полиция. Положението бе необичайно, макар и не невероятно.

Но заговорът положително свършваше дотук. „Майлстоун“, всичките служители в компанията и полицията участваха наистина — това тя бе склонна да допусне. И така мащабът на заговора беше сериозен. Но в него не можеше да се намесват произволно много хора, защото би започнал да се пука по шевовете. Самата природа на конспирациите изключваше възможността в тях да има хиляди участници.

И все пак тя оставаше в дъжда до вратата, оглеждаше къщата, завиждаше на хората, които си стояха на топло и сухо… и се боеше от тях.

Намираше се на три пресечки от полицейското управление. Беше се измъкнала от Джеликоу и Паркър без особени трудности — с тичане по сенчестите места на градинските алеи и стрелкане от едно дърво на друго.

Всъщност, даваше си сметка тя сега, измъкването от двамата се бе оказало прекалено лесно. Като откриването на ключовете върху таблото на понтиака, когато й трябваше кола. Лесните изходи основателно не й вдъхваха доверие.

Необичайно ярка светкавица за миг превърна нощта в ден. Дъждът рукна още по-силно, а й стана и по-студено.

Всичко това се оказа достатъчно да я накара да влезе в двора и да отиде до покрития вход. Натисна бутона на звънеца.

Не виждаше какво друго й остава да направи. Нямаше нито къде другаде да отиде, нито към кого да се обърне освен към случайно избрани непознати хора от непознатите къщи в чуждите, окъпани от дъжда улици.

Лампата в коридора светна.

Сюзан се усмихна и се опита да си придаде спокойно изражение. Съзнаваше, че видът й е ужасен — подгизнала, със сплъстена от дъжда и вятъра коса, с изпито лице и уплашени очи. Страхуваше се да не изглежда толкова зле, че хората да не пожелаят дори да й отворят вратата. Измъчената усмивка не беше достатъчна, за да я накара да заприлича на добрата фея от приказките, но това беше всичко, което можеше да предложи.

За щастие вратата се отвори и отвътре надникна учудено примигваща жена. Беше на четиридесет и няколко години, брюнетка с ангелско личице и рошава коса. Не я изчака да се представи, а започна направо:

— Божичко, къде сте тръгнали в такова време, и то без чадър или мушама. Станало ли е нещо?

— Стана една авария — измънка Сюзан. — Аз…

— Неприятности с колата ли? — попита брюнетката, но не изчака отговора. Беше напориста и пряма жена и изглежда беше имала нужда от човек, на когото да започне да говори. — Боже, тези коли, ако се развалят, винаги ще е в такова време. Никога няма да се случи в някой слънчев юнски ден. Винаги нощем и винаги, когато има буря. И никога, когато можеш да си намериш техник или имаш дребни пари за телефона. Ще ме попитате дали може да се обадите по телефона. Нали? Е, разбира се, разбира се. Влезте вътре на топло и се обадете на когото искате. Мисля, че и едно кафе ще ви дойде добре. Както ви гледам, трябва да изпиете нещо горещо, ако не смятате да хванете пневмония. — Тогава направи място на Сюзан да влезе.

Стресната от щедро предложеното гостоприемство и от непрекъснатото бърборене на домакинята, тя заекна:

— Ами… ммм… аз съм вир-вода.

— Голяма работа. Мокетът ни е тъмен — няма как да не е — заради децата; представяте ли си на какво би станал бял мокет — и е от синтетични влакна, така че не може да се изцапа, колкото и да се мъчат пакостниците. Освен това от вас се стича само дъждовна вода, а не сос от спагети или шоколадов крем. От малко дъжд нищо няма да му стане. Влизайте, влизайте.

Сюзан влезе, а жената затвори вратата.

Озоваха се в приятно вестибюлче. Цветята върху тапетите според Сюзан бяха прекалено пъстри, но не изглеждаха зле. До едната стена имаше масичка под огледало в медна рамка, а върху нея бе подреден букет от сухи цветя.

В съседната стая беше пуснат телевизор. Даваха някакъв полицейски филм — крясъци, изстрели и откъслечна музика.

— Казвам се Енид — представи се брюнетката. — Енид Шипстат.

— Аз съм Сюзан Торнтън.

— Вижте какво, Сюзан, винаги трябва да си носите чадър в колата дори когато не ви се струва, че ще вали — просто, за да не ви се случи нещо такова. Чадър, фенерче и аптечка. Ед — той е мъжлето ми — носи и малка помпа в багажника, от ония, електрическите, дето се включват в контакта на запалката, така че, ако ти спадне гумата заради някоя малка дупчица, да си я напомпаш и да стигнеш до сервиза. Така няма да ти се наложи да си я сменяш сам по пътя, когато времето е лошо или има дори такава буря. Но, Боже Господи, сега ли е времето да говорим за тия неща? Какво ли ми става? Седнала съм да ви дават съвети, за които никой не ме е питал, а вие цялата треперите от студ. Понякога си мисля, че устата ми не е свързана с мозъка. Елате в кухнята отзад. Тя е най-топлата стая на къщата, а и ще мога да ви сложа кафето. Имаме телефон и в кухнята.

Сюзан реши да изчака кафето преди да обясни, че неприятностите й не са свързани с повреда на колата. Последва Енид Шипстат по тясното коридорче, осветено единствено от фоайето и от синкавите отблясъци на телевизора от хола вдясно.

Когато минаваха покрай вратата на хола, тя едва не спря и не ахна от учудване. Беше, общо взето, нормален американски хол, в който централно място заема телевизорът, както в повечето американски холове, но този беше претрупан със столове и канапета… и с деца. Дванайсетина деца бяха обкръжили телевизора, седяха на мебелите или на пода, и съсредоточено наблюдаваха екрана, който, ако се изключи малката лампичка, осигуряваше единствената светлина в помещението. Дванайсет глави се извърнаха, като че ли бяха отделни части на общ организъм, и дванайсет детски лица погледнаха безизразно към нея за миг с блеснали от отразената телевизионна светлина очи, после се обърнаха отново към екрана, защото вниманието им се привлече от пистолетна канонада и вой на полицейска сирена. Имаше нещо зловещо в отнесеното им мълчание.

— Ние купуваме само „Хилс Бръдърс“ — съобщи домакинята, докато водеше Сюзан по коридора към кухнята. — Ед не признава други марки кафе. На мене ми харесва и „Фолгърс“, но той не го намира за толкова ароматично като „Хилс Бръдърс“, а и просто не може да понася оная госпожа Олсън от телевизионните реклами. Казва, че му напомняла за някакъв гаден някогашен негов учител.

— На мене ще ми дойде добре каквото и да ми предложите — махна с ръка Сюзан.

— Е, нали ви казах, имаме само „Хилс Бръдърс“, така че се надявам да нямате нищо против тази марка.

— Нямам нищо против.

Зачуди се как ли Шипстатови се оправяха с дванайсетте деца в обикновената си, двуетажна къща. Спалните им сигурно са устроени като казармени помещения, поне с по четири деца във всяка. Докато жената отваряше вратата на кухнята, младата жена забеляза:

— Имате доста сериозно семейство.

— Значи разбрахте защо нямаме бял килим — засмя се Енид.

Влязоха в кухнята, ярко осветена стая с чисти жълти керамични плотове, бели шкафове и жълти порцеланови топки на вратите и шкафовете.

На масата до вратата бе седнал младеж, опрян на лакти, с брадичка в дланите си, който четеше сериозно някакъв дебел учебник.

— Това е Том, най-голямото ми момче — гордо съобщи Енид. — В последната година на колежа е и постоянно чете. Някой ден ще стане богат адвокат и ще осигури охолни старини на майка си и татко си. Нали така, Том? — Тя намигна на Сюзан, за да й покаже, че само се шегува.

Младежът свали ръце от лицето си, вдигна глава и погледна Сюзан.

Беше Ърнест Харч.

„Лудост — помисли си Сюзан — а сърцето й подскочи. Чиста лудост.“

— Тази госпожа е закъсала нещо с колата си — каза на сина си Енид. — Налага й се да използва нашия телефон.

Той се усмихна и я поздрави:

— Здрасти, Сюзан.

— О, вие се познавате — примигна майката.

— А-ха — кимна Харч. — Познаваме се много добре.

Стаята като че ли започна да се изплъзва изпод краката на Сюзан.

Харч се изправи. Младата жена отстъпи, блъсна се в хладилника.

— Мамо — обърна се към Енид той. — Аз мога да помогна на Сюзан. Ако искаш, върни се при телевизора.

— Ами — поколеба се тя, като гледаше ту Сюзан, ту Харч. — Смятах да сложа кафе…

— Вече съм направил една машинка. Винаги ми трябва кафе, когато трябва да чета до късно през нощта. Нали знаеш, мамо?

— Е — обърна се към Сюзан Енид, като се преструваше, че не е забелязала внезапното напрежение в стаята, — все пак това е едно от любимите ми предавания и много мразя да го изпускам, защото историята продължава от епизод на епизод…

— Млъкни, млъкни, млъкни! — изстена Сюзан с глас, който беше наполовина ридание, наполовина ръмжене. — Просто не дрънкай глупости.

Енид остана с отворена уста и примижа глупаво като че ли беше изненадана от реакцията й и никак не можеше да си представи какво я е предизвикало. Харч се изсмя.

Сюзан отстъпи към вратата, през която току-що бяха влезли в кухнята с другата жена.

— Само не се опитвай да ме спреш. Кълна се, че ще ти издера очите и ще направя, каквото мога, за да ти отхапя гръкляна. Кълна се, ще го направя.

— Ти луда ли си? — отдръпна се Енид Шипстат.

Без да спира да се смее, той тръгна около масата.

— Том, твоята приятелка шегува ли се, що ли? — попита го Енид.

— Не се опитвай да ме спреш — предупреди го Сюзан и се отдръпна от хладилника.

— Ако е шега, на мене изобщо не ми изглежда смешна — продължаваше Енид.

— Сюзан, Сюзан, няма никакъв смисъл — започна Харч. Не си ли го разбрала вече?

Тя се обърна, премина кухненската врата и изскочи в коридора. Донякъде очакваше децата да са й препречили пътя, но в коридора нямаше никого. Видя хлапетата насядали около телевизора, когато пробяга покрай вратата на хола. Залети от синята светлина на екрана, те, изглежда, не бяха обърнали внимание на виковете в кухнята.

„Каква ли къща е това — чудеше се Сюзан, докато тичаше по тъмния коридор. — Какви ли деца са тези? Малки призраци пред телевизора?“

Достигна входната врата, натисна бравата и откри, че е заключена.

Харч се появи в коридора откъм кухнята:

— Утре вечер ще ни платиш за онова, което ни причини. Утре вечер ще се навършат седем години от смъртта ми и ти ще заплатиш за това. Ще ти се изредим и четиримата по всеки възможен начин, ще те изтърбушим цялата, мозъкът ти ще изскочи от чукане…

Входната врата потрепна в резултат от яростното й дърпане, но не се отвори.

— … ще те чукаме, както трябваше да направим и оная вечер в пещерата, а после ще те разрежем цялата, от корема нагоре, ще ти отрежем хубавичката глава — ще направим всичко точно както трябваше да бъде тогава, точно както аз исках да бъде преди тринайсет години.

Искаше й се да събере смелост, да се обърне и да го удари, да се опита да захапе гърлото му. В състояние беше да направи такова нещо, ако беше убедена, че ще го заболи; не би й било противно. Имаше достатъчно кураж и злоба да му се нахвърли като диво животно, достатъчно злоба да почувства как кръвта му бълбука в гърлото й, без да се задави. Но се боеше, че може да го нарани, а той да не кърви, да се окаже все пак мъртъв. Знаеше, че това е невъзможно. Но след като отново бе видяла Харч, след като отново се бе взряла в сивите му очи, след като беше забелязала, че са изпълнени с арктическа омраза, вече не можеше да се придържа към старателно осмисленото си отрицание на свръхестественото. Вярата й в научния подход и в разума претърпя нов крах; отново се бе превърнала в лигава страхливка, която не владее положението — мразеше и това положение, и себе си, но все пак не го владееше.

Припомни си думите на Джеликоу — известно време за тебе това ще е адът.

Задърпа вратата съвсем отчаяно и тя се отвори със скърцане. Все пак не е била заключена, а само заседнала от влагата вън.

— Само си хабиш силите, сладурче — подхвърли Харч. — Пази си ги за петък. Ще се разсърдя, ако бъдеш прекалено капнала тогава.

Тя с мъка излезе през вратата, мина през покрития вход и по трите стъпала към алеята. Побягна към вратата на оградата, към дъжда и вятъра.

Докато тичаше по тъмната улица, а водата от дълбоките локви влизаше в обувките й, дочу гласа на Харч от входа на къщата:

— … не е нужно… безсмислено… няма къде да се скриеш…

Сюзан се доближи до кино „Главна улица“, като вървеше през странични алеи и паркинги. Преди да заобиколи ъгъла на залата и да излезе на тротоара на добре осветената главна улица, тя се огледа внимателно, като проверяваше има ли някъде полиция.

Гишето за билети бе затворено. Последната прожекция за вечерта вървеше и повече билети нямаше да се продават.

Блъсна входната врата и влезе във фоайето. Там нямаше жив човек.

Но беше топло, възхитително топло.

Светлините на бюфета бяха изгасени и това й се стори странно. След като кината правеха повече пари от продажба на храни и напитки, отколкото от процента, който получаваха от цената на билетите, обикновено бюфетът оставаше отворен, докато не си тръгнеше и последният посетител, след като е видял последната сцена в последната прожекция за вечерта.

От салона долиташе музика и Дъдли Мур пиянски се кискаше. В момента явно показваха „Артър“.

Беше дошла в киното, защото трябваше да се стопли и изсуши; по-важно от това обаче беше да седне и да мисли, мисли, мисли — преди да се побърка окончателно. От момента, когато беше влязла в полицейското управление и бе срещнала Джеликоу, тя най-вече реагираше, a не действаше разумно — съзнаваше, че трябва да престане да се носи по течението. Необходимо беше отново да поеме нещата в свои ръце.

Беше се поколебала дали да не отиде по-нагоре по улицата, до кафенето „Пленти Гуд“, но се притесни, че полицейските патрули може да я забележат през големите стъклени витрини на заведението. Киното обаче представляваше тъмно и дискретно убежище.

Пресече застланото с луксозен мокет фоайе, стигна една от подплатените врати, отвори я, колкото да се промуши тихо, и я затвори зад гърба си.

На екрана Артър току-що се бе събудил след нощ, прекарана в разврат. В този епизод беше и първата поява на Джон Гилгуд. Сюзан бе гледала филма още, когато го бяха пуснали — в началото на миналото лято. Всъщност толкова го бе харесала, че бе отишла и втори път. Знаеше, че сцената, която прожектираха сега, е по-скоро в началото на филма. Оставаше поне един час до края на прожекцията. Един час, който щеше да прекара на сухо и топло и ще използва времето, за да се опита да осмисли събитията от тази вечер.

Очите й още не бяха привикнали към мрака на киното. Не можеше да различи цяла тълпа ли са зрителите или са ca неколцина. После си спомни, че бе забелязала само две коли в паркинга отпред. В салона едва ли имаше тълпа, защото не са много хората, които биха тръгнали пеша към киното в такава нощ.

Беше застанала до място на последния ред в лявата страна на централния блок, защото виждаше добре единствено него и бе уверена, че е празно. Предпочете да седне на него вместо да тръгне да търси нещо по-усамотено и да привлече вниманието на хората. Мокрите й дрехи изскърцаха, докато се отпускаше; останаха студени и прилепнали към кожата й.

Престана да забелязва филма.

Замисли се за призраци.

За демони.

За движещи се мъртъвци.

Отново реши, че не може да приеме свръхестественото обяснение. Поне още не. От една страна, никаква полза не би могла да се извлече от впускането във възможностите на окултното, защото ако това е обяснението, тя не би съумяла да направи каквото и да е, за да се спаси. Ако всички сили на ада са се обединили срещу нея, със сигурност е загубена, така че би могла спокойно да изключи тази възможност.

Изключваше и лудостта. Може би наистина бе луда, но при това положение не би могла да предприеме съвършено нищо и следователно нямаше смисъл дори да го допуска. И така, оставаше й единствено теорията за заговора. А и това не беше кой знае каква теория. Нямаше ни най-малката представа кой, как и защо.

Докато си блъскаше главата над тези три основни въпроса, за малко я прекъсна вълната смях, която премина през салона. Макар че бе дошла като реакция на определено смешна сцена в „Артър“, тоест беше съвсем на място, в смеха имаше нещо, което й прозвуча подчертано странно.

Разбира се, силата на смеха показваше, че в салона има доста зрители, поне стотина, дори и повече, а това явно бе изненада, като се имат предвид самотните две коли на паркинга. Но не това бе странното. Нещо друго. Нещо в самото звучене.

Смехът утихна и тя отново се замисли за плановете си за бягство.

В кой момент нещата бяха тръгнали наопаки? Веднага след като бе напуснала болницата — или по-скоро след като бе напуснала „Майлстоун“, — тогава бе започнало всичко. Ключовете в понтиака. Прекалено удобно. Което предполагаше убеденост от тяхна страна, че ще се опита да избяга, че всъщност бяха искали тя да опита. Понтиакът е бил оставен там специално заради нея.

Но защо са смятали, че ще й дойде наум да потърси ключовете в колата? И как биха могли да са така сигурни, че ще се отбие в полицейското управление?

Откъде биха могли да знаят, че ще позвъни в дома на Шипстатови за помощ? В Уилоуок имаше стотици други къщи, други хора, към които би могла да се обърне. Защо двойникът на Харч я бе чакал така уверено у Шипстатови? Знаеше кой е най-правдоподобният отговор на собствените си въпроси, но не искаше да повярва в него. Не искаше дори да мисли за това. Може би винаги са знаели каква ще бъде следващата й стъпка, защото са я програмирали по този начин. Възможно е да са имплантирали някои основни указания в подсъзнанието й още докато е била в кома. Така би могло да се обясни защо никога не тръгваха сериозно подир нея, когато им бягаше — просто знаеха, че ще попадне в ръцете им по-късно, на предварително избрано място.

Може би у нея изобщо нямаше собствена воля. От това предположение й стана зле на стомаха…, а също и на душата.

Кои бяха тези тайни манипулатори, които разполагаха с такава божествена сила над нея?

Мислите й се прекъснаха от нова вълна силен смях, която премина през салона, и този път тя осъзна какво е странното в звука. Беше смях на младежи — по-висок от смеха на обикновената публика, по-бърз, по-непосредствен и по-пронизителен от смеха на възрастните.

Очите й бяха посвикнали с мрака в салона, затова вдигна глава и се огледа. Имаше поне двеста зрители. Не, по-скоро триста. Изглежда, всички, които Сюзан можеше да различи покрай себе си, бяха деца. Но не съвсем малки. Тийнейджъри. Между тринайсет- и осемнайсетгодишни, нещо такова. От гимназията и първите курсове на колежите. Доколкото можеше да прецени, тя беше единственият възрастен в салона.

Защо триста деца бяха излезли сред силната буря, за да гледат филм, който се върти вече от шест месеца? И какви са тези безотговорни родители, които са подложили децата си на риска да хванат пневмония или, още по-лошо, на поразяване от гръмотевица само за да отидат на кино?

Сети се за дванайсетте деца в къщата на Шипстатови, за блестящите им в синьо от отражението на телевизионния екран очи.

В Уилоуок, изглежда, имаше повече деца, отколкото човек би могъл да очаква в такова градче.

И какво, по дяволите, беше общото между тези деца и собственото й положение?

Имаше нещо. Съществуваше някаква връзка, но тя не можеше още да си обясни каква е.

Докато си блъскаше главата върху странностите в поведението на уилоуокската младеж, видя, че вратата вляво от екрана се отваря. От стаята зад вратата струеше бледа синя светлина. Оттам в залата влезе висок човек, като затвори вратата зад гърба си. Той запали електрическото си фенерче с тънък лъч и го насочи към пода пред себе си.

Разпоредител?

Тръгна през салона.

Към Сюзан.

Салонът бе доста голям — широчината му можеше да се нанесе три пъти върху дължината. Разпоредителят беше направил поне пет-шест крачки по издигащата се централна част на салона, когато Сюзан, благодарение на някакво шесто чувство, усети, че той представлява заплаха за нея.

Изправи се. Мокрите дрехи все така лепнеха по тялото й.

Беше дошла в салона само преди петнайсет минути и не беше успяла да изсъхне; затова и не й се тръгваше. Разпоредителят се приближаваше.

Тесният лъч на фенерчето подскачаше с всяка негова крачка.

Сюзан се измъкна от мястото си и тръгна по пътеката на централната част. Взираше се в мрака и се опитваше да види лицето на разпоредителя.

Той беше на дванайсетина метра от нея и идваше бавно, без да се вижда зад лъча на фенерчето. На фона на екрана се забелязваше само силуетът му. Дъдли Мур каза нещо смешно. Публиката се засмя. Сюзан се разтрепери.

Джон Гилгуд каза нещо смешно, а Лайза Минели му отговори с друга смешка; публиката отново се засмя.

„Ако съм била програмирана да открадна понтиака мислеше си Сюзан, — да отида в полицейското управление и в къщата на Шипстатови, тогава навярно са ме програмирали и да дойда тук вместо да отида по-нагоре в кафенето «Пленти Гуд» или някъде другаде.“

Разпоредителят вече беше на не повече от десет метра. Тя направи три крачки назад, към изхода за фоайето. Пресегна се и хвана дръжката.

Разпоредителят вдигна фенерчето и престана да осветява пода пред себе си, сега го насочи право в лицето й.

Лъчът не беше много силен, но успя да я заслепи, защото вече бе привикнала към тъмнината.

„Един от тях е — помисли си тя. — Един от мъртъвците.“

Навярно Куйнс, защото той още не се е появявал тази вечер!

Или пък Джери Стийн, с отделящото се от костите му лице, облечен в спретнатата разпоредителска униформа, който идваше да й каже здрасти, да я помоли за една целувка.

В това няма нищо свръхестествено, опитваше се да се убеди тя, като отчаяно се мъчеше да не се поддава на паниката.

Може би беше Джери, със сиво лице, зелени торбички около очите, кафяво-черни мехури от разложението, стърчащи от ноздрите му. Може би беше Джери, дошъл да я прегърне, да я вземе в ръцете си. Може би щеше да доближи лице до нейното, да постави устни върху нейните, да пъхне студения си, лигав език в устата й, да я целуне като противен израз на гробовната си страст.

Известно време за тебе това ще е адът.

Сюзан отвори вратата и затича през фоайето по мекия мокет, през входната врата, като не смееше да се обърне назад. Зави надясно покрай ъгъла на сградата, излезе на паркинга и се запъти към тъмната алея. Пое дълбоко влажния въздух и се почувства, като че ли диша мокър памук.

След секунди дрехите й станаха отново мокри, сякаш изобщо не бе влизала в киното.

Усети остра болка в краката си, но реши да не й обръща внимание. Каза си, че ако се наложи, може да тича и цяла нощ.

Знаеше обаче, че се заблуждава. Изчерпваше бързо малкото сили, които бе успяла да натрупа през последните пет дена. Чувстваше се изтощена. Почти напълно.

Сервизът „Арко“ беше затворен за нощта. Дъждът обливаше колонките за бензин, тропаше по големите витрини, барабанеше по металните врати на гаражите.

В сенките до гаража имаше телефонен автомат. Тя влезе в будката, но не затвори вратата след себе си, защото така би се включило осветлението.

Беше развалила един долар на автомата в една обществена пералня, където се използваха само монети. Пусна пет цента и се свърза с централата.

Вече трепереше цялата, беше нещастна и изтощена от студа.

— Централата.

— Ало, централа, бих искала да ми наберете един междуградски номер за сметка на моя домашен телефон.

— С кой номер искате да се свържете, моля?

Сюзан й даде телефона на Сам Уокър в Нюпорт Бийч. Беше излизала с него повече от година и отношението му към връзката им беше по-сериозно от нейното. Бяха се разделили доста мъчително миналата пролет, но продължаваха да са приятели; от време на време разговаряха по телефона, а понякога и се срещаха в любимите на двама им ресторанти и тогава вечеряха заедно, защото не бяха напълно отчуждени един от друг.

Крайно усамотеният й начин на живот, при който разчиташе единствено на себе си и правеше всичко сама, навярно беше причината да няма близки приятелки, към които да се обърне за помощ. Нямаше по-близък човек от Сам, а и него не беше виждала почти пет седмици преди да замине на почивка в Орегон.

— На кой номер искате да се запише сметката за разговора? — попита телефонистката.

Сюзан й каза номера на домашния си телефон в Нюпорт Бийч.

След като бе избягала от кино „Главна улица“, бе решила, че не би могла да избяга от Уилоуок, ако не й помогне някой отвън. Не беше сигурна дали ще успее да убеди Сам, че е в опасност и че на уилоуокската полиция не може да се вярва. Макар и да знаеше, че тя не взема опиати, нито пие прекалено, той би се зачудил дали е на себе си. А тя не би могла да му разкаже цялата история, дори и по-голямата й част — тогава той определено би си помислил, че тя страда от някакво психическо разстройство. Трябваше да му се каже само най-необходимото, което да го накара да й се притече на помощ или да успее да го убеди да й изпрати ФБР, което да направи нещо за нея.

ФБР, за Бога! Звучеше толкова нелепо. Но къде другаде би могла да се обади, когато на местната полиция не може да се вярва? Къде? Освен това тук имаше замесено и отвличане, а отвличанията са федерални престъпления и са под юрисдикцията на ФБР.

Би се обадила и сама в орегонската служба на Бюрото, но не мислеше, че ако говори със съвършено непознат човек, би могла да го убеди за характера на неприятностите си. Не бе уверена дори, че ще успее да убеди Сам, който я познаваше много добре.

Телефонът на Сам в Нюпорт Бийч започна да звъни. „Моля ти се, бъди си вкъщи, моля ти се“ — мислеше си тя.

Леден порив на вятъра нахлу през отворената врата на будката. По гърба й пръснаха силни дъждовни струи. Телефонът на Сам звънна три пъти. Четири.

Моля ти се, моля ти се, моля ти се… Пети път.

После някой вдигна слушалката:

— Ало.

— Сам?

— Ало.

По линията имаше много пукане.

— Сам?

— Да. Кой е?

Гласът беше слаб.

— Сам, аз съм, Сюзан. Последва колебание.

— Сузи?

— Да.

— Сузи Торнтън?

— Да. — Изпитваше облекчение, че е успяла да се върже с някого отвъд Уилоуок.

— Къде се намираш? — попита я той.

— В Уилоуок, Орегон.

— Какъв смок в Орегон?

— Не, не. Град Уилоуок. — Тя каза името по букви.

— Звучиш като че ли се обаждаш от Таити или нещо такова — подхвърли той, щом шумът в слушалката за малко отслабна.

Като го слушаше, бе обладана от ужасно подозрение, което започна да се размотава като змия в съзнанието й. Нова студена тръпка премина през тялото й, хлад полази и по гръбнака й.

— Много слабо те чувам — оплака се тя.

— Нали ти казах — повтори той — като че ли се обаждаш от Таити.

Сюзан опря здраво слушалката в ухото си, сложи ръка и върху другото ухо и се поколеба:

— Сам, гласът ти…

— Какво? Сузи, там ли си?

— Сам… ти… не говориш като себе си.

— Сузи, какво има?

— Сам, изобщо не говориш като себе си.

— Сузи, за какво става дума?

Тя отвори уста, но не успя да се принуди да произнесе ужасяващата истина.

— Сузи?

Човек не можеше да има доверие дори и на проклетата телефонна компания в Уилоуок.

— Сузи, там ли си?

Гласът й се прекърши от ярост и гняв и тя изрече немислимите думи:

— Ти не си Сам Уокър.

Шум по жицата. Тишина. Още шум.

Накрая той се изкиска и се съгласи:

— Разбира се, че не съм Уокър, глупава кучко. Беше смехът на Карл Джеликоу.

Почувства се хилядагодишна и още по-стара — древна, изхабена, сбръчкана и куха.

Вятърът промени посоката си, задуха в стената на телефонната будка, задрънча в стъклата.

— Защо продължаваш да си мислиш, че ще ти е толкова лесно да се измъкнеш от нас? — попита я той.

Сюзан не отговори.

— Няма къде да се скриеш. Няма къде да избягаш.

— Мръсник — процеди тя.

— Свършено е с тебе. Край — заяви Джеликоу. — Добре дошла в ада, тъпа курво.

Тя трясна телефонната слушалка.

Излезе от будката и огледа окъпания от дъжда сервиз и улицата зад него. Нищо не помръдваше. Никой не се виждаше. Никой не я преследваше. Засега.

Все още бе свободна.

Не, не свободна. Беше завързана засега на доста дълга каишка, но не беше свободна. На каишка — а изпитваше чувството, че ще започнат да я издърпват.

Походи малко, като почти не усещаше вече дъжда и студения вятър и упорито пренебрегваше болката в краката; не можеше да измисли някакъв нов план за бягство. Сега просто убиваше времето, чакаше ги да дойдат за нея.

Спря пред лютеранската черква „Сейнт Джон“.

Вътре светеше. Лъчите минаваха през големите сводести стъклописи и оцветяваха на около метър дъжда в червено, синьо, зелено и жълто; образуваха дъга в носената от вятъра мъгла.

До черквата имаше и жилище за свещеника — викторианска двуетажна постройка с островърх покрив и еркерни прозорци на втория етаж. Добре поддържаната морава се осветяваше от фенер от ковано желязо от външната страна на алеята и два по-малки върху колоните до покрития вход. На вратата имаше табела с надпис:

ПРЕП. ПОТЪР Б. КИНФИЙЛД.

Сюзан остана няколко минути пред къщата на преподобния Кинфийлд с опряна върху външната врата ръка. Вече нямаше сили да продължи, но беше прекалено горда да легне на улицата и да се предаде като бито куче.

Без особена надежда, но и без да има какво друго да направи и къде да отиде, тя накрая мина по алеята и се изкачи по стъпалата на покрития вход. На духовниците се предполага, че човек може да има доверие. Дали това ще се окаже вярно и за свещениците в Уилоуок? Едва ли. Натисна звънеца.

Макар че лампите отвън светеха силно, самата къща беше тъмна. Това не означаваше непременно, че преподобният го няма вкъщи. Може би си е легнал. Все пак беше късно. Тя нямаше представа точно колко късно е — беше загубила представа за времето. Но сигурно беше някъде между единайсет часа и полунощ. Позвъни отново. И отново.

Вътре не светнаха лампи. Никой не се появи.

Докато очакваше свещеникът да й отвори, Сюзан си бе изградила представа, за топлина и удобство — добре загрята стая, голям и мек люлеещ се стол, пижама, плътен халат и заети от жената на преподобния чехли; може би препечени филийки с масло и какао, съчувствие, гняв от онова, което й бяха причинили, обещания за защита и помощ, легло със стегнат матрак, приятни чисти чаршафи с тежки вълнени одеяла, две възглавници и приятно, приятно чувство, че е в безопасност.

И сега, след като никой не й отваряше, не можеше да прогони тези образи от съзнанието си. Не можеше просто да ги забрави и да продължи пътя си. Загубата й се струваше твърде тежка, макар че все пак се разделяше с нещо, което никога не е притежавала. Стоеше пред покрития вход, трепереше и всеки миг щеше да се разплаче, отчаяно й се искаше да е получила проклетата суха пижама и какаото; желанието й бе така силно, че прогони всички останали чувства, в това число и страха от Ърнест Харч и ходещите мъртъвци, от хората, които стоят зад „Майлстоун“. Опита бравата на вратата. Беше заключена. Тръгна край покрития вход, като опитваше покритите с дървени капаци прозорци. И трите вляво от вратата бяха затворени. Първият отдясно също, но не и вторият. Дървото се бе подуло от влажния въздух и поддаваше трудно, но накрая тя успя да го повдигне достатъчно, за да се промъкне в свещеническия дом.

Току-що бе извършила нещо незаконно. Но се дължеше единствено на отчаянието й; надяваше се, че преподобният Кинфийлд би я разбрал, след като се запознае с фактите. Освен това тук беше Уилоуок, Орегон, където нормалните правила за обществото не важат.

Вътрешността на къщата беше съвършено тъмна. Виждаше не по-далече от няколко сантиметра пред лицето си.

Интересно, но в къщата не беше и топло. Струваше й се, че е почти толкова студено колкото в нощта отвън.

Опипом премина покрай стената, зави наляво покрай вътрешната страна на първия прозорец и после до самата врата. Откри ключа върху стената и го завъртя.

Примигна от внезапния поток ярка светлина — а после още веднъж, когато видя, че лютеранското жилище не е това, което изглеждаше отвън. Не беше величествена стара викторианска къща. Беше склад — стая с размерите на хамбар, издигаща се на височината на двата етажа, без прегради, с гол бетонен под. На спускащи се от тавана жици бяха закачени манекени с естествен размер за сцена от Рождество Христово; имаше и голяма червена шейна заедно с два северни елена — всичко бе складирано за следващата Коледа. Самата стая бе изпълнена с картонени кашони — стотици от тях бяха натрупани по четири-пет един върху друг; имаше и денкове, сандъци, огромни дървени контейнери и двайсетина метални шкафа с височина два метра, дълбочина повече от метър и широки над два метра. Всичко бе подредено в прави колони, които обхващаха цялата сграда. Между отделните сандъци беше оставено място за пътечки.

Сюзан изумена се отдръпна от стената и започна да разглежда колоните. В първите два метални шкафа откри роби за хористи, поставени върху закачалки, като всяка от тях бе обвита стегнато в найлонов плик. В третия шкаф видя няколко костюма за Дядо Коледа, два чифта заешки облекла и четири чифта поклонически одежди — очевидно всичко това се използваше за карнавала в Деня на благодарността. В първите картонени кашони — ако се съди по етикетите им имаше религиозни брошури, библии, черковни песнопойки.

Цялата сбирка от предмети, включително и висящите от тавана коледни фигури, естествено трябваше да се пазят от черковния настоятел. Не, разбира се, в псевдосвещенически дом — тази част от подредбата изглеждаше напълно необяснима. Но предметите иначе бяха съвършено нормални.

След това откри други неща, които не подхождаха на останалите и й се сториха твърде странни.

Цели три двайсетметрови стени със сандъци и кашони поне две-три хиляди контейнера — бяха изпълнени с дрехи. От надписите по етикетите се очертаваше любопитна картина. Първите сто бяха означени по един и същи начин:

Етикетите на по-малък брой контейнери бяха:

Имаше множество женски дрехи, някои мъжки и отделни кашони с детски облекла, които обхващаха всички стилове в модата до края на седемдесетте години. Имаше дори и отделно подредени кутии с дрехи на различни субкултури.

Всичко това не само доказваше, че черквата е имала амбициозен план за събиране на облекла, които да й служат в мисионерската дейност отвъд океана. Очевидно бе добре замислена постоянна програма за складиране.

Сюзан бе убедена, че това не е просто амбициозна програма за съхранение на исторически ценности. Това не бяха музейни образци за американските модни стилове; бяха пълни гардероби, годни да облекат стотици и стотици хора в почти всички модни стилове от последните двайсетина години.

Като че ли всички жители на Уилоуок бяха изключително пестеливи — всеки мъж, всяка жена и всяко дете, — че масово се бяха включили в инициативата да съхранят старите си облекла, за да могат те отново да влязат в работа, ако някой ден старите стилове дойдеха отново на мода. Този начин да се избягнат безбожните цени на модните дизайнери беше много умен и заслужаваше уважение. Но в склонната към разхищения американска култура, където почти всичко се изработва за еднократна употреба, какви ли хора, какво ли общество биха могли да организират и така съвършено да изпълнят огромна програма за складиране с такъв мащаб? Навярно общество на роботи. Общество на мравки.

Сюзан продължи да обикаля кутиите, като се озадачаваше все повече. Откри няколко кашона с етикет „НЕОФИЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ: ДЕН НА ВСИ СВЕТИИ“. Махна лентата, с която един от тях бе залепен, и го отвори. Беше претъпкан с маски — таласъми, вещици, джуджета, вампири, Франкенщайновото чудовище, върколаци, извънземни същества и подбрани зли духове. Отвори следващия кашон и откри сбирка от принадлежности за увеселения по случай Деня на вси светии — оранжеви и черни книжни декоративни ленти, фенери от тиква, снопове индианска царевица, черни книжни фигури на котки и духове. Огромната сбирка от празнични съоръжения не беше предназначена само за увеселенията в черквата „Сейнт Джон“; тук имаше достатъчно материал, за да се украси целият град и да се облекат всичките му деца.

Вървеше по пътечките и разглеждаше етикетите на някои от останалите стотици контейнери:

Сюзан накрая престана да разглежда кашоните и металните шкафове, защото осъзна, че там няма да открие никакви отговори. Многообразието им само повдигаше нови въпроси около Уилоуок. Всъщност колкото повече проучваше сбирката, толкова по-смутена, объркана и потисната ставаше. Чувстваше се като Алиса, която е преследвала белия заек, но се е озовала в значително по-странна и по-непредразполагаща дупка от дружелюбната Страна на чудесата. Защо в лютеранската черква „Сейнт Джон“ имаше костюми за еврейски религиозни тържества? Не беше ли странно съоръженията за бекярски тържества да се съхраняват в черква? Порнографски филми, плакати с голи жени, празнични салфетки с изрисувани мръсни карикатури — и всичко това в черква! Защо свещеническото жилище не се използваше като дом? Дали преподобният Потър Б. Кинфийлд съществуваше, или беше измислен, просто име върху табелата? И ако го имаше, къде ли живееше, щом не тук? Наистина ли в Уилоуок живееха четири хиляди или повече маниакални колекционери, които никога не хвърлят нищо. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Но при по-внимателно оглеждане в Уилоуок нямаше абсолютно нищо, което да не е странно.

Колко ли от останалите сгради в града не бяха онова, което изглеждаха?

Тя уморено излезе от пътечките между сандъците и се върна при входната врата. Ставаше все по-несигурна. Чудеше се дали изобщо ще й се удаде да се измъкне от дупката на заека, да се върне в истинския свят.

Едва ли.

Когато излезе отново навън, едва стоеше на крака. Усещаше пропитите си от дъжда дрехи като натежали поне с един тон. Не можеше да повярва, че дъждовните капки се стоварват върху й с такава сила, а вятърът й нанасяше удари като с парен чук, които всеки миг можеше да я смъкнат на колене.

Знаеше, че Харч и останалите рано или късно щяха да дойдат за нея, но дотогава просто й се искаше да приседне някъде на топло. Бе загубила всяка надежда за бягство.

Топло би трябвало да е в черквата. Там поне би било сухо, а и не би я духал студеният вятър. Ако черквата беше истинска, разбира се. Ако не беше само фасада като фалшивите декори на холивудските уестърни.

Така или иначе в черквата светеше. Може би това беше добър признак; може би имаше и някакво отопление.

Изкачи се по дванайсетината тухлени стъпала до тежките, ръчно резбовани букови врати с надежда, че няма да са заключени.

Черковните врати би трябвало да са винаги отворени, по двайсет и четири часа в денонощието, така че човек да може да влезе и да се помоли, да получи утеха всеки път, когато му е нужно да избяга от житейските несгоди. Така би трябвало да бъде, но можеш ли изобщо да бъдеш сигурен за каквото и да е в добрия стар Уилоуок, Орегон?

Достигна входа. Вратите бяха четири, два двойни комплекта. Опита най-дясната. Беше отключена. Поне нещо в Уилоуок беше както трябва. Като дръпна вратата и се готвеше да влезе, дочу шум от мотора на кола по улицата зад гърба си. Гумите съскаха по мократа настилка. Изскърцаха спирачки. Обърна се и погледна надолу.

До тротоара пред черквата беше спряла една линейка. На едната й страна имаше надпис — УИЛОУОКСКА ОБЩИНСКА БОЛНИЦА.

— Такова кретенско нещо изобщо няма — си каза Сюзан учудена, че все още е способна да се разгневи въпреки цялото си отчаяние и потиснатост.

Джеликоу и Паркър излязоха от линейката и вдигнаха очи към нея. Вече не бяха в униформите на местни полицаи. Носеха бели дъждобрани и бели шапки за дъжд, черни ботуши. Отново играеха ролята на санитари от болницата.

Тя нямаше намерение да бяга от тях. А и не можеше. Силите и волята я бяха изоставили, бе изчерпана.

От друга страна, нямаше намерение да слиза по стъпалата и да им се предостави. Трябваше да се качат, да я вземат и да я отведат в линейката.

Междувременно щеше да влезе вътре на топло, да навлезе в черквата, доколкото я държат краката, така че двамата да трябва да я носят повече, когато я пренасят до линейката. Беше слаба и навярно безсмислена форма на протест. Много трогателна. Но в момента бе способна да им окаже само пасивна съпротива.

В черквата наистина беше топло. Чудесно, Тя прекоси вестибюла. Влезе в основната зала. Тръгна по централния кораб. Към олтара.

Беше красива черква. С много дървени, мраморни и медни орнаменти. Сигурно ще е прекрасна през деня, когато светлината прониква през стъклописите и огрява всичко в светли отсенки.

Чу как преследвачите й влизат в черквата след нея.

Изтръпналите й крака я отведоха чак до най-предната черковна пейка, но тя знаеше, че ще се огънат под нея, ако направи и още една стъпка.

— Хей, курво — повика я Джеликоу от задната част на черквата.

Реши да не се обръща с лице към тях, да не им позволява да разберат колко се страхува.

Седна на най-предната добре полирана пейка.

— Ало, кучко.

Сюзан продължаваше да гледа напред към големия меден кръст зад олтара. Съжаляваше, че не е религиозна, че разпятието не може да я утеши.

В предната част на черквата, вляво от олтара, вратата към ризницата се отвори. Оттам излязоха двама души. Ърнест Харч. Ранди Лий Куинс.

Степента, до която бяха стигнали при манипулациите си с нея, вече пролича. Бягството й не е било нейно хрумване. Било е тяхна идея, част от техния план. Бяха я дразнили, както понякога котката си играе със заклещената мишка — оставяха я да мисли, че пътят към спасението е възможен, позволяваха й да се измъкне за малко, да направи няколко стъпки, после отново грубо я сграбчваха. Амулетът не е бил изпуснат случайно в тоалетната. Бил е оставен там нарочно, за да я тласне към ново бягство, така че котките да се насладят на забавлението си.

Всъщност никога не бе имала истинска възможност. Харч и Куинс се спуснаха по стъпалата пред олтара и преминаха към мястото за причастие.

Джеликоу и Паркър се появиха в кораба от нейната страна. И двамата се хилеха.

Тя бе немощна. Не можеше дори да вдигне ръка, за да се защити, камо ли да ги удари.

— На тебе цялата работа достави ли ти същото удоволствие, което изпитахме ние? — попита я Карл Джеликоу.

Паркър се изсмя.

Сюзан не отвърна нищо. Гледаше право пред себе си. Харч и Куинс отвориха вратичката на мястото за причастие, излязоха и тръгнаха към първата пейка, към Сюзан. Гледаха я отгоре надолу и се усмихваха. Всички се усмихваха.

Тя бе отправила поглед в празното пространство между двамата, опитваше се разпятието непрекъснато да е пред очите й. Не искаше да ги остави да видят как се тресе от страх, беше твърдо решила да ги лиши от това удоволствие, поне сега.

Харч се надвеси право над нея и така я принуди да го погледне.

— Горката сладурана. — Дрезгавият му глас превръщаше в пародия опитите му да покаже, че й съчувства. — Уморена ли ни е малката кучка? Да не си е скъсала задничето от тичане тази вечер?

Сюзан искаше да затвори очи и да се отдръпне в мрака, който я изпълваше цялата. Искаше да се затвори в себе си за дълго, дълго време.

Успя да се пребори с импулса си. Срещна омразния, леденосив поглед на мъчителя си, стомахът й се сви, но не обърна глава.

— Надявам се да не е така — обади се Куинс. — Искаше ми се сам да й отрежа езика!

Джеликоу се изкикоти. Харч се обърна към Сюзан:

— Искаш ли да знаеш какво става?

Тя не отговори.

— Искаш ли да знаеш каква е цялата работа, Сюзан?

Тя го гледаше мрачно.

— Ох, толкова си силна — подигравателно процеди той. Силна и мълчалива. Обичам силните и мълчаливи хора.

Останалите трима се изсмяха.

— Сигурен съм, че те интересува какво става, Сюзан — продължи. — Всъщност убеден съм, че умираш да научиш.

— Умира — съгласи се захилен Джеликоу. Останалите също се засмяха, като че ли споделяха някаква обща тайна.

— Автомобилната ти злополука — подхвана Харч. — На три километра южно от разклонението за хотел „Вютоп“. Тази част от историята е вярна.

Тя не искаше да бъде въвлечена в разговора.

— Ти превъртя колата над насипа. Удари я в няколко големи дървета. За това не сме те излъгали. Останалото, разбира се, си е чиста измислица.

— Всички сме безсрамни лъжци — отново се закикоти Джеликоу.

— Не си била три седмици в кома. — Харч явно искаше да й разкаже всичко. — И болницата беше фалшива, разбира се. Цялата работа се състоеше от лъжи, измами, хитри игрички, беше просто възможност да се позабавляваме с теб.

Тя чакаше, без да отвръща глава от студените му очи.

— Не си имала възможност да слабееш по време на комата — допълни той. — Умря веднага при самата катастрофа.

„По дяволите — уморено си мислеше тя. — Какво ли са намислили сега?“

— Веднага — съгласи се Паркър.

— Изключително сериозна травма на главата — намеси се и Джеликоу.

— А не само дребна раничка на челото — поясни Куинс.

— Мъртва си, Сюзан — настоя Харч.

— И сега си тук с нас — кимна Джеликоу.

„Не, не, не — мислеше си тя. — Не може да бъде. Това е лудост.“

— Ти си в ада — съобщи Харч.

— С нас — допълни Джеликоу.

— А нашата задача е да те забавляваме — усмихна се Куинс.

— Което ще ни бъде много приятно — засмя се Паркър.

— Страшно — присъедини се и Куинс.

Не!

— Не си мислила, че ще се озовеш тук, а? — запита Джеликоу.

— Такава сладка кучка като теб… — погледна я Паркър.

— … би трябвало да има много тайнички пороци — довърши Джеликоу.

— Наистина се радваме, че успя — доволен каза и Куинс.

Харч само я гледаше втренчено; от студения му взор тя цялата изстиваше.

— Да си направим тържество — предложи Джеликоу.

— Безкрайно тържество — поясни Куинс.

— Само петимата… — започна Джеликоу.

— … стари приятели — приключи Паркър.

Сюзан затвори очи. Знаеше, че не е вярно. Не можеше да е вярно. Няма такова място като ада. Няма нито ад, нито рай. Винаги е била убедена в това.

Но нали невярващите отиват в ада?

— Хайде да я чукаме сега, направо тук — предложи Джеликоу.

— Да — зарадва се Куинс.

Тя отвори очи.

Джеликоу спускаше ципа на панталона си.

— Не. Утре вечер — отсече Харч. — На седмата годишнина от смъртта ми. Искам и тя да разбере колко важно е това.

Джеликоу се поколеба с наполовина откопчан дюкян.

— Освен това — замисли се Паркър — нали искаме да й го направим, където трябва. Тук мястото не е подходящо.

— Точно така — съгласи се Харч.

„Моля ти се. Боже, моля ти се — мислеше си Сюзан, — остави ме да се върна отново в дупката на заека… или нека просто да заспя. Мога просто да си легна тук на пейките… и да заспя… завинаги.“

— Хайде да разкараме оттук кучката. — Харч се изправи, сграбчи пуловера й и я повдигна. — Отдавна чакам да дойде този момент — прошепна й той отблизо.

Тя се опита да се откъсне от него.

Той й зашлеви шамар.

Зъбите й изтракаха, образите се размазаха пред очите й. Клюмна и усети как я подхващат и други ръце.

Изнесоха я от черквата. Не проявиха никакво внимание към нея.

В линейката я привързаха към леглото, а Харч започна да приготвя инжекция.

Накрая тя успя да се изтръгне от летаргията си и попита:

— Ако това е адът, защо е нужно да ми биете инжекция, за да ме приспите? Защо просто не ми отправите някое заклинание?

— Защото така е много по-приятно — захилен отвърна той и с дива радост заби иглата в ръката й.

Тя изкрещя от болка. После заспа.

ГЛАВА 17

Мъждукаща светлина.

Танцуващи сенки.

Висок, тъмен таван.

Сюзан беше в легло. Болнично легло.

Ръката я болеше на мястото, където Харч злобно бе забил спринцовката. Цялото тяло я болеше.

Не беше старата й стая. В това помещение беше хладно, прекалено хладно за болница. Тялото й под одеялата беше топло, но раменете, вратът и лицето й бяха доста изстинали. Освен това тук беше влажно и мъгливо. Много мъгливо.

И познато.

Пред очите й всичко бе зацапано. Примигна, но все още не виждаше нищо.

От напрягането й прилоша. Почувства се като на въртележка, а не в легло — не спираше да се върти. После отново заспа.

По-късно.

Преди да отвори очи, остана неподвижна в леглото и се заслуша в рева на стичаща се вода. Дали вън още валеше? Приличаше й на потоп, на Армагедон, на нов потоп.

Отвори очи и отново й прилоша, макар и по-малко от преди. Мъждукащата светлина и танцуващите сенки я заобикаляха както и първия път. Но сега й стана ясно, че това е пламъчето на свещ, залюлявано от течение.

Наклони глава върху възглавницата и забеляза свещите. Десет дебели восъчни цилиндъра бяха прикрепени към скалите и най-близките варовикови образувания.

Не!

Завъртя глава в обратната посока, към ревящата вода, но не видя нищо. Свещите прогонваха мрака на не повече от пет метра. Стичащата се вода беше значително по-далече, поне на двайсет и пет, трийсет метра, но нямаше съмнение, че течеше там, спускаше се и се пенеше в най-тъмните ъгли на пещерата.

Намираше се в Гръмотевичния дом.

„Не, не, не — казваше си тя. — Не, това е само сън. Сигурно имам треска.“

Затвори очи, за да не вижда свещите. Но не можеше да махне пещерния дъх на мухъл, нито гръмотевичния шум на подземния водопад.

Че тя беше на четири хиляди и петстотин километра от Гръмотевичния дом, по дяволите. Намираше се в Орегон, а не в Пенсилвания.

Лудост.

Или е адът.

Някой рязко смъкна одеялата й и тя стреснато отвори очи, извика.

Беше Ърнест Харч. Той сложи ръка върху крака й и тя осъзна, че е гола. Харч плъзна длан по голото й бедро, през щръкналите пубически косъмчета, по корема, по гърдите й.

Докосването му я вцепени.

— Не, не още — усмихна се той. — Не още, сладка кучко. Има още малко време. Довечера. По времето, когато ми видяха сметката. Точно в мига, когато оня проклет негър завря ножа в гърлото ми — точно тогава аз ще забия нож в твоето гърло, а в същото време и ще съм ти го начукал, ще се изпразвам в тебе и ще избутвам острието в хубавото ти гърло. Довечера, не сега.

Махна дланта си от гърдите й. Вдигна другата си ръка и забеляза, че в нея държи спринцовка. Тя се опита да приседне. Джеликоу се появи до нея и я блъсна обратно.

— Искам да си починеш хубаво — заяви Харч. — Да бъдеш свежа за тържеството довечера.

И отново заби злобно иглата в нея. След като й постави инжекцията, попита:

— Карл, знаеш ли какво ще ми направи най-голямо удоволствие, когато я убивам?

— Какво?

— Не е краят. А само началото. Ще я убивам отново и отново.

Джеликоу се изкиска.

— Такава е съдбата ти, кучко — заключи Харч. — Това е начинът, по който ще прекараш вечността. Ще те използваме всяка нощ и всяка нощ ще те убиваме. Всеки път ще го правим по различен начин. Има хиляди начини, безкрайно много начини да умреш. И ти ще се запознаеш с всичките.

Лудост.

Тя отново се унесе под въздействието на опиата.

Под водата. Беше под водата и се давеше.

Отвори очи, жадно пое въздух и се досети, че е само под шума на водата. На водопада.

Отново беше в леглото. Опита се да приседне и завивките се плъзнаха, но не й стигнаха силите да се изправи. С разтуптяно сърце отново се отпусна върху възглавниците.

Затвори очи.

Но само за миг.

Или може би за час.

Нямаше как да е сигурна.

— Сюзан…

Приближи се към нея и сега тя го видя ясно. Беше Джери. Ужасното гниещо лице. Устните му бяха по-забрали и по-подути от преди, целите в гной.

— Сюзан…

Тя изпищя. Колкото по-силно викаше, толкова по-бързо изглежда се завърташе леглото. Въртеше се някъде в далечни пространства.

Отново се събуди.

Въздействието на опиата бе почти отминало. Лежеше със затворени очи, боеше се да ги отвори.

Искаше й се да не се бе събуждала. Нямаше желание изобщо някога да е будна. Искаше й се да умре.

— Сюзан?

Тя не помръдна.

Харч повдигна с палец един от клепачите й и от изненада тя примигна.

— Не се опитвай да ме заблудиш, тъпа кучко — ухили се той. — Знам, че си будна.

Тя се чувстваше изтръпнала. Уплашена, но изтръпнала. Ако имаше късмет, сковаването й щеше да нараства, докато остане единственото й усещане.

— Вече е почти време — съобщи Харч. — Знаеш ли го? След около един час тържеството започва. След три часа ще ти разрежа гърлото. И така ще ни останат два часа за забавление. Нали не искаме да разочароваме останалите момчета? Два часа трябва да им стигнат, как мислиш? Ти ще успееш да ги умориш бързо каквато си привлекателна.

Нищо не й изглеждаше истинско. Беше прекалено шантаво, прекалено безсмислено, прекалено размазано в ъглите, за да бъде истина. Болнично легло посред пещерата? Това е невъзможно. Ужасът, насилието, заканата за ново насилие, неподправената злоба на Харч… всичко напомняше най-вече на сън.

И все пак тя усещаше болка на два места по ръката си, където той бе забил спринцовката. Това го чувстваше истински.

Харч отхвърли завивките и отново я разголи.

— Мръсник — прошепна тя така тихо, че едва чу собствения си глас.

— Просто искам да се подготвя — изсумтя той. — Кажи, сладурче, ти не го ли очакваш със същото нетърпение като мен? Ммм?

Тя затвори очи с надеждата да се откъсне и…

— Харч! — … чу Макгий да извиква името на мъчителя й.

Отвори очи и видя Харч да се обръща със стреснато изражение.

— Ти какво търсиш тук? — изръмжа той.

Сюзан нямаше сили да приседне в леглото, затова само вдигна глава от възглавницата, доколкото можа, което не беше кой знае колко, и видя Джеф Макгий. Стоеше на не повече от метър от края на леглото. Трептящите пламъчета на свещите се отразяваха в него и той изглеждаше облечен в накъдрена черна пелерина. Беше насочил към Харч дългоцевен пистолет.

— Ти какво, по дяволите… — започна Харч.

Макгий го простреля в лицето. Той падна назад, където не се виждаше, и се удари силно в пода.

Пистолетът бе издал съвсем тих звук и Сюзан се досети, че част от дългото дуло е заглушител.

Тихият изстрел, видът на размазаното лице на Харч, трясъкът от строполилото се тяло — всичко това имаше особеностите на реално събитие. Не беше стилизираното, пресилено и продължено до безкрайност сюрреалистично насилие, на което беше подложена през последните няколко дни; тук нищо не приличаше на сън. Беше смърт — студена, жестока, бърза.

Макгий заобиколи леглото й.

Сюзан примигна към пистолета. Тя бе все така объркана и при този странен поврат на събитията. Почувства се като залюляна на ръба на пропаст:

— Сега мой ред ли е?

Той пъхна пистолета в страничния си джоб.

В другата си ръка носеше някаква чанта и я пусна на леглото до нея. Не, не беше чанта. Калъф от възглавница, натъпкан с нещо.

— Да се махаме оттук — каза.

Започна да изважда дрехи от калъфката. Нейни дрехи. Гащички. Тъмни панталони. Бял пуловер. Мокасини.

В дъното на калъфката имаше още един голям, кръгъл предмет и тя го гледаше с нарастващ страх. Отново я обзе усещането, че спи, реалността избледня и изведнъж реши, че последният предмет в калъфката е отрязаната, гниеща глава на Джери Стийн.

— Не! — извика. — Стига!

Той извади последния предмет. Беше просто дънковото й яке, навито на топка.

А не глава на мъртвец.

Но тя не се почувства по-добре. Все още бе объркана, не успяваше да се залови за реалността и да се успокои.

— Не — отсече. — Не. Вече не мога да понасям. Просто свършвай.

Макгий я погледна за миг странно, а после сините му очи показаха, че се е досетил:

— Мислиш си, че това е декор за още една поредица от гадни малки сцени.

— Много, много съм уморена — призна си тя.

— Не е — настоя той. — Не е декор.

— Просто искам всичко това да свърши.

— Виж, половината от умората ти се дължи на наркотика, който са ти слагали. След малко ще се освежиш.

— Махай се.

Вече не можеше да държи главата си изправена. Отпусна се на възглавниците.

Дори не я беше грижа, че лежи гола пред него. Не се протегна към завивката. А и не беше сигурна, че биха й стигнали силите да я издърпа. Освен това всеки опит за благоприличие би изглеждал нелеп след всичко, което вече й бяха направили, след всичко, което бяха видели.

Беше й студено. Но и това нямаше значение. Нищо нямаше значение.

— Слушай — започна Макгий, — не съм очаквал, че ще разбереш какво става. Ще ти обясня после. Сега просто ми имай доверие.

— Някога ти имах — промълви Сюзан. — Вярвах ти.

— И ето ме сега при тебе.

— Да. Ето те при мене.

— Тук съм, за да те спася, глупачке. — Изрече го с чувство, което приличаше на истинско смущение и обич.

— От какво ме спасяваш?

— От ада — отвърна той. — Напоследък не ти ли повтаряха все за това? За ада. Това е едно от изискванията на програмата.

— Програмата?

Той въздъхна и поклати глава:

— Сега нямаме време за това. Просто трябва да ми вярваш.

— Махай се.

Подхвана раменете й и я повдигна до седнало положение. Взе белия пуловер и се опита да мушне ръцете й в него.

— Стига толкова. — Тя се съпротивляваше, доколкото можеше. — Стига с тези отвратителни игри.

— Боже! — изстена той. Остави пуловера и й помогна да намести глава отново на възглавницата. — Стой така и слушай. Можеш ли да слушаш?

Преди тя да успее да му отговори, той извади тънко фенерче от джоба на сакото си, светна го и забърза нанякъде в мрака. Шумът от водопада, към който беше тръгнал, скоро заглуши стъпките му.

Може би сега щеше да я остави на мира. Или щеше да я довърши. Едното или другото. Затвори очи. Ревът на водопада изведнъж спря.

За секунда Гръмотевичният дом се превърна в дом на тишината.

Тя се намръщи и отвори очи. За миг си помисли, че е оглушала.

Макгий й извика някъде от тъмнината:

— Чуваш ли това? Беше само магнетофонен запис на водопад. — Докато говореше, се приближаваше към нея и вече нямаше шум, който да заглушава стъпките му. — Беше магнетофонен запис, който гърмеше през четири големи високоговорителя. — Дойде под светлината на свещите и изключи фенерчето си. — Най-сухият водопад на земята. А тази пещера? Тя е просто купчина от книжни макети на скали, мукава и лепило. Сценичен декор. Затова има само няколко свещи; ако можеше да видиш малко по-нататък, щеше да разбереш, че всичко е измама. Разположена си в средата на голям училищен гимнастически салон, така че да имаш чувството за обширно пространство отвъд мрака. Бих светнал лампите, за да ти покажа, но не искам да привличам вниманието им. Прозорците са затъмнени, но ако се види и най-малката светлина, някой би могъл да забележи и да се втурне насам. А колкото до мириса на мухъл, ако се чудиш, той е взет от консерва, за която дават гаранция, че ще накара пещерняците да се чувстват в свои води. Някои от нашите хора са я изготвили в лабораторията. Нали са много сръчни?

— Какво представлява Уилоуок? — попита тя, защото все пак се заинтересува въпреки страха, че отново я въвличат в някаква постановка.

— Ще ти обясня в колата — обеща й Макгий. — Сега нямаме време. Просто трябва да ми вярваш.

Тя се поколеба, главата й още се въртеше.

— Ако не ми вярваш — добави той, — може и никога, да не разбереш какво е Уилоуок.

Бавно въздъхна:

— Добре.

— Знаех си, че имаш дух — усмихна се той.

— Нужна ми е помощ.

— Знам.

Остави го да я облече. Чувстваше се като малко момиченце, когато той й нахлузваше пуловера, обуваше гащичките и дънките и накрая сложи и обувките й.

— Мисля, че няма да мога да ходя — усъмни се тя.

— Не съм и мислел да те карам да ходиш. Можеш ли поне да държиш фенерчето?

— Мисля, че да.

Той я вдигна:

— Лека си като перо. Голямо перо. Дръж се здраво за врата ми със свободната си ръка.

Тя насочи лъча, накъдето той й поръча, а той я изнесе от псевдопещерата през пода на гимнастическия салон. Светлината на фенерчето подскачаше по лъскавия паркет; по едно време видя, че минават под баскетболен кош. После се спуснаха по бетонно стълбище, минаха през врата, която Макгий бе оставил притворена, и се озоваха в съблекалня. Тук лампите светеха, а тримата мъртъвци бяха проснати в пространството между стаята на треньора и съблекалните. Джеликоу и Паркър бяха на пода. Половината от лицето на Джеликоу липсваше. В гърдите на Паркър се виждаха две дупки. Куинс лежеше на една пейка и по пода още се стичаше кръв от раната на врата му.

Макгий беше започнал да се запъхтява, но я пренесе между шкафчетата, покрай душовете и през друга притворена врата. Мина ребром през нея и се озоваха в добре осветен коридор.

На пода тук лежеше още един мъртвец.

— Кой е той? — попита Сюзан.

— От охраната.

Повървяха малко през коридора, завиха по друг коридор и излязоха до няколко метални врати, до които имаше нов труп, явно на втори войник.

— Изгаси фенерчето — заръча й Макгий.

Тя го щракна, а той натисна лоста за отваряне на една от металните врати и тогава се озоваха отвън.

Беше чиста, хладна нощ. Бе изминал почти цял ден, през който тя бе влизала и излизала от наркотичния сън.

В училищния паркинг имаше две коли. Вече много задъхан, Макгий я отнесе до син шевролет и я опря на земята. Тя се облегна на колата, тъй като краката й не можеха да я удържат дори за няколкото секунди, които му трябваха да отвори вратата и да й помогне да се настани.

Тръгнаха направо по главната улица към покрайнините на Уилоуок и накрая излязоха на междуградско шосе. Отдалечаваха се не само от Уилоуок, но и от болницата, в която бе лежала. Никой от двамата не проговори, докато не изчезнаха и последните светлини на града, докато покрай тях остана само дивата извънградска зеленина.

Сгушена в седалката до шофьора, Сюзан обърна поглед към Макгий. Лицето му изглеждаше странно под зелената светлина от таблото. Странно, но не заплашително.

Тя все още не му се доверяваше напълно. Не знаеше на какво да вярва.

— Разкажи ми — подкани го.

— Просто не знам откъде да започна.

— Откъдето и да е, по дяволите. Просто започни.

— Корпорацията „Майлстоун“.

— Там на хълма ли?

— Не, не. Табелата, която си видяла край алеята на болницата, когато избяга с понтиака, бе поставена само да те обърка, да подсили чувството ти за неизвестност.

— Тогава онова място наистина е било болница.

— Болница… и много други неща. Истинската корпорация е в Нюпорт Бийч.

— И аз съм работила там?

— О, да. Всичко това е вярно. Макар че не говори с Филип Гомез по телефона. Това беше човек в Уилоуок, който се преструваше, че е Гомез.

— Но какво съм правила в „Майлстоун“?

— Корпорацията е инкубатор за идеи, както ти бях казал. Но не обслужва частната промишленост. Тя е прикритие за свръхсекретно американско военно поделение, което работи под прекия контрол на министъра на отбраната и на президента. Конгресът дори не знае, че го има; финансирането му се осигурява по много заобиколен начин. В „Майлстоун“ са събрани двайсет и четирима от най-добрите учени в страната и за тях е осигурена навярно най-пълната справочна библиотека и най-съвършената компютърна система в света. Всеки от тях е блестящ специалист в своята област, а има специалисти от всички научни области.

— И аз съм един от експертите? — попита тя, като все още не можеше да си спомни нищо за „Майлстоун“, а дори не бе убедена, че наистина съществува.

— Ти си единият от двамата им физици по елементарните частици.

— Не си спомням.

— Знам.

Докато се движеха през тъмната гориста местност, Макгий й разказа всичко, което знаеше за „Майлстоун“ — или поне всичко, което твърдеше, че знае.

Основната цел на корпорацията (според Макгий) била да развие най-съвършеното оръжие — лъч от елементарни частици, някакъв нов вид лазер, ново биологическо оръжие, чрез което ядреното оръжие не само би остаряло, а би станало ненужно. Правителството на САЩ от известно време било убедено, че Съветският съюз се стремял към ядрено превъзходство с недвусмисленото намерение да нанесе пръв атомен удар в момента, когато се убедял, че това би му осигурило чиста и безболезнена победа. Но доскоро било невъзможно да се убеди американската общественост в отчаяната нужда от превъоръжаване. Затова в средата на седемдесетте години президентът и министърът на отбраната не виждали друга надежда освен чудото, оръжието-чудо, което щяло да засенчи съветския арсенал и да избави човечеството от перспективата за ядрено унищожение. Докато явно било невъзможно да се предприеме масирано укрепване на армията, което би струвало стотици милиарди долари, било възможно да се основе нова научна организация и тя да се финансира по-добре от всякога с надеждата, че американският технически гений ще успее да спаси страната. В определен смисъл „Майлстоун“ се превърнал в последната надежда за Америка.

— Но тези изследвания вече несъмнено са били направени — обади се Сюзан. — Защо тогава е имало нужда от нова програма?

— Антивоенно настроените елементи сред изследователския екип — главно студентите, стажуващи в лабораториите — започнали да крадат данни и да ги предоставят на всички, които биха искали да участват в борбата срещу военната машина на Пентагона. В средата на седемдесетте години университетските проучвания за ново оръжие били почти преустановени. Желанието на президента било тези изследвания да продължат напълно секретно, така че всеки успех да остане притежание единствено на Съединените щати.

Години наред съветското разузнаване дори не подозирало за съществуването на „Майлстоун“. Когато агентите на КГБ накрая научили за корпорацията, се уплашили от онова, към което САЩ се стремели — или вече били постигнали, — от целта им да обезсилят съветската военна машина. Знаели, че трябва да се доберат до някой от учените в корпорацията и да го подложат на многоседмичен напрегнат разпит.

Шевролетът започна да се спуска прекалено бързо по някакъв стръмен хълм.

— Учените в „Майлстоун“ били подтиквани да се запознават с изследванията на колегите си, за да са в състояние да разработват и междинни области, както и да се възползват от съпоставката на идеите. Всеки от двайсет и четиримата шефове на отдели в „Майлстоун“ е добре осведомен за голяма част от приложимите хрумвания, до които се е стигнало в корпорацията. А на това искам да обърна особено внимание. С други думи, много от бъдещите планове на Пентагона могат да се научат от всеки служител.

— Така че руснаците са решили да отвлекат мене — предположи Сюзан, която постепенно започваше да му вярва, макар все още да бе изпълнена със съмнения.

— Да. В КГБ са успели да научат имената на учените от „Майлстоун“ и са се запознали с биографията на всеки от тях. Спрели са се на тебе, защото ти си имала сериозни скрупули относно моралната страна на оръжейните проучвания. Заела си се с тази работа веднага след защитата на докторската си дисертация, била си само двайсет и шест годишна, тоест не си била достатъчно улегнала, за да си изградиш задълбочена представа за ценностната система. В течение на годините си се безпокояла все повече за работата си и за въздействието й върху идните поколения. Появили са се съмнения. Споделяла си ги с колегите си и дори си поискала един месец отпуска, за да обмислиш положението си. Явно си стигнала до някакво решение, защото си се върнала на работа, но без да се отърсиш от съмненията си.

— Слушам те, но все още мисля, че би могъл да говориш за съвършено непознат човек. — Сюзан отново го изгледа с подозрение. — Защо не си спомням изобщо нищо и сега, когато ми разказваш?

— Сега ще ти обясня — обеща й той. — Всеки момент ще ни спрат.

Достигнаха подножието на голям хълм и завиха там. Пред тях имаше отсечка от километър и половина прав път, чието начало бе преградено с бариера.

— Какво е това? — разтревожи се Сюзан.

— Контролен пункт.

— Значи тук смяташ да ме предадеш в ръцете им. И играта отново ще загрубее. — На нея явно й бе трудно да повярва, че той е на нейна страна.

Той се намръщи и се обърна към нея:

— Просто ме остави да имам грижата, става ли? Напускаме строго секретна военна база и ще трябва да минем през контролния пункт. — Извади две служебни карти от джоба на сакото си, докато караше с една ръка. — Наведи се и се направи на заспала.

Тя отпусна глава на седалката, като разглеждаше ярко осветения контролен пункт — две бараки с врата помежду им с крайчето на очите си. После се отпусна и отвори уста като че ли спеше дълбоко.

— Не казвай нищо.

— Добре — съгласи се тя.

— Каквото и да стане — не казвай нищо.

Макгий забави скоростта, спря и спусна прозореца си.

Сюзан чу скърцане от приближаващи се ботуши.

Войникът заговори, а Макгий му отвърна. Не на английски.

Тя така се стресна, когато ги чу да говорят на чужд език, че едва не ги погледна. Не й бе хрумнало да го попита защо е нужно да се прави на заспала, след като той имаше документи, с които щяха да минат през контролния пункт. Явно не бе искал да се налага тя да говори с охраната — една дума на английски и с двамата щеше да е свършено.

Чакането й се стори безкрайно дълго, но накрая чу как бариерата пред тях се вдигна. Колата тръгна.

Отвори очи, но не посмя да погледне назад.

— Къде се намираме? — попита.

— Не позна ли езика.

— За съжаление май го познах.

— Руски.

Не можеше нищо да каже. Тръсна глава — не, не.

— На петдесет километра от Черно море сме — продължи той. — Натам и сме тръгнали. Към морето.

— В самия Съветски съюз! Това е невъзможно. Направо е лудост!

— Но е вярно.

— Не. — Смутено се сви към вратата. — Не може да е вярно. Това е още една постановка.

— Не е — настоя той. — Изслушай ме сега.

На нея не й оставаше нищо друго. Нямаше намерение да се хвърля от забързаната кола. А дори и да можеше да излезе от колата, без да се убие, не би могла да тича. Не би могла дори и с ходене да стигне особено далече. Ефектът от опиатите бе започнал да изчезва и силите й се връщаха, но тя все пак бе изтощена и на практика безпомощна.

Освен това може би Макгий този път й казваше истината. Не би се обзаложила за това. Но все пак…

— Агентите на КГБ те отвлякоха, докато беше на почивка в Орегон — обясни й.

— Значи произшествие с колата не е имало?

— Не. Това беше просто част от програмата, която разработихме, за да улесним уилоуокското представление. Всъщност беше пленена в Орегон и изведена от САЩ с дипломатически полет.

— Защо не мога да си го спомня? — намръщи се тя.

— Беше упоена по време на цялото пътуване до Москва.

— Но поне би трябвало да помня как ме отвличат.

— Всичките ти спомени за това събитие бяха внимателно изтрити от съзнанието ти посредством някои химически и хипнотични средства…

— Промиване на мозъка.

— Да. Налагаше се да изтрием спомените ти за отвличането, за да може уилоуокската програма да ти се стори достатъчно правдоподобна.

Имаше десетки въпроси за Уилоуок и за програмата, която той непрекъснато споменаваше, но се сдържа и го остави да й разкаже както той намери за добре.

— В Москва първо те отведоха в ареста на КГБ, доста неприятно място в затвора Любянка. Когато не пожела да отговаряш на въпросите и при стандартните психологически уловки, играта е загрубяла. Не са те били или нещо подобно. Не е имало менгемета. Но в някои отношения е било по-зле и от физически тормоз. Изпробвали са широк спектър от неприятни опиати върху теб, медикаменти с изключително опасни странични ефекти, физически и психически вредни боклуци, които никога не би трябвало да се прилагат върху хора каквито и да са подбудите. Разбира се, всичко това е стандартна процедура в практиката на КГБ за извличане на данни от упорит информатор. Но веднага след като прибягнали до тези методи, веднага след като са се опитали да те принудят да отговаряш, се случило нещо странно. Ти си загубила цялата си съзнателна памет за работата си в „Майлстоун“, до най-дребния детайл, а на мястото, където са се намирали спомените, е останала само зееща дупка.

— Зеещата дупка продължава да е там — обади се тя.

— Да. Дори и под упойка, дори и съвършено спокойна, ти не си могла да съобщиш нищо на КГБ. Работили са упорито върху тебе в продължение на пет дена преди накрая да открият какво се е случило.

Макгий замълча и намали скоростта на колата, тъй като доближаваха малко село от около стотина къщи. Миниатюрното населено място по абсолютно нищо не напомняше на Уилоуок. И явно не беше в Америка. Ако не се броят няколкото пръснати електрически крушки, то сякаш принадлежеше към друг век. Покривите на някои от къщите бяха каменни, a на други дървени, при това с кръпки. Всички постройки бяха неугледни и мрачни, с много малки прозорци. Чувстваше се нещо средновековно.

Когато отминаха селото и излязоха отново на шосето, той отново натисна силно газта.

— Щеше да ми казваш защо съм загубила всичките си спомени за „Майлстоун“ — напомни му Сюзан.

— Да. Ами оказа се, че когато някой се кани да постъпи на работа върху някой проект на „Майлстоун“, той трябва ла се съгласи да се подложи на поредица от сложни процедури за промяна на поведението, които да го лишат от възможността да разговаря за работата си с когото и да е извън пределите на корпорацията. Ако не приеме този тип лечение, просто не го назначават. Освен това дълбоко в подсъзнанието на всички служители от „Майлстоун“ е вграден умно измислен психологически механизъм, който е в състояние да предизвика блокиране на паметта, което да попречи на възможните чужди агенти да ги насилят да им разкажат нещо съществено. Когато някой се опита да измъкне поверителна информация от служител на „Майлстоун“ с помощта на мъчения, опиати или хипноза, всички съзнателни познания на служителя за работата му веднага се оттеглят далече назад, в дълбокото му подсъзнание, зад непреодолима стена, откъдето не могат да се измъкнат.

Сега тя вече знаеше защо не може да си спомни дори как изглежда лабораторията й в корпорацията.

— Но всички спомени са още тук, някъде вътре в мен, нали?

— Да. Когато и ако напуснеш Съветския съюз, когато се завърнеш в Щатите, „Майлстоун“ положително ще разполага с някаква процедура за елиминиране на бариерата и за възвръщане на паметта ти. И навярно това е процедура, която може да се извърши единствено там между тебе и компютъра. След положителното установяване на самоличността ти чрез отпечатъци от пръстите, компютърът сигурно ще възпроизведе само за теб поредица от деблокиращи кодове. Това, разбира се, е само хипотеза. Ние всъщност не знаем как биха възстановили паметта ти; ако знаехме, щяхме да използваме същите методи. Вместо това решихме да приложим уилоуокската програма, като се надявахме да разбием бариерата с брутална поредица от психологически травми.

Нощният пейзаж профучаваше край тях. Околностите изглеждаха много по-гладки, отколкото бяха покрай Уилоуок. Имаше и по-малко дървета. Издигналата се луна озаряваше всичко с призрачно сияние.

Сюзан се отпусна в седалката си, и уморена, и напрегната, наблюдаваше лицето на Макгий, докато й говореше, опитваше се упорито да открие по него някакви свидетелства за измама, надяваше се отчаяно, че не подготвя постановката на още една брутална психологическа травма.

— Бариерата пред паметта може да бъде мотивирана от всяко чувство — любов, омраза, страх, — но най-действен е страхът — обясни Макгий. Той е бил възпиращото средство, използвано от „Майлстоун“ при работата им върху тебе. Страхът. На дълбоко подсъзнателно равнище ти изпитваш ужас да не откриеш каквото и да е за работата си, защото те са използвали хипнотични внушения и опиати, за да те убедят, че ще умреш по мъчителен и болезнен начин в мига, когато разкриеш и най-дребната подробност пред чуждите агенти. Страховата бариера е най-трудна за преодоляване, обикновено това е направо невъзможно — особено, ако е така добре имплантирана като твоята.

— Но сте открили начин.

— Не лично аз. На работа към КГБ има десетки учени, които са специалисти по похватите за поведенческите промени — промиване на мозъци и така нататък. Някои от тях смятат, че страховата бариера може да се преодолее, ако субектът — или ти, в нашия случай — бъде подложен на страх, по-голям от онзи, върху който е изградена бариерата. Не е особено лесно да се открие страх, който е по-силен от страха смърт. За повечето хора той е номер едно. Но в КГБ са следвали много сериозно живота ти, преди да решат да те отвлекат и когато са разгледали отново досието ти, решили, че знаят къде е слабото ти място. Потърсили са събитие от миналото ти, което да може да се възстанови и да се преиграе като жив, истински кошмар, да се превърне в нещо, което би те уплашило повече от смъртта.

— Гръмотевичният дом — сковано промълви тя. — Ърнест Харч.

— Да — кимна Макгий. — Решили, че там е разковничето за плана им. След като те изучавали известно време, в КГБ дошли до мнението, че ти си изключително подредена, организирана и рационална личност, че би ненавиждала безпорядъка и небрежното мислене. Всъщност целият ти живот изглеждал почти натрапчиво и маниакално подреден.

— Маниакално подредена? Да — съгласи се тя. — Сигурно съм такава. Или поне бях.

— В КГБ решили, че най-добрият начин да те накарат да се спукаш по шевовете е да те запратят в един кошмарен свят, в който всичко лека-полека става все по-нерационално, в който мъртвите са оживели, а никой и нищо не е онова, което изглежда. Така че те довеждат в Уилоуок, затварят едното крило на болницата за изследвания на човешкото поведение и я превръщат в сцена за старателно изготвения си спектакъл. Възнамеряваха да те докарат постепенно до състояние на психически и (или) емоционален срив, чиято връхна точка да бъде във фалшивия Гръмотевичен дом. Бяха замислили наистина една твърде гадна процедура. Изнасилване. Многократно изнасилване и мъчение от страна на четиримата „мъртъвци“.

Сюзан смаяна тръсна глава:

— Но да ме докарат до състояние на психически и емоционален срив… С какво бих могла да им помогна тогава? Дори ако страховата бариера бъде преодоляна, аз изобщо не бих била в състояние да им дам данните, които ги интересуват. Бих се превърнала в лигавещ се идиот… или катакотик.

— Това не би било постоянно. Психическите и емоционалните сривове, предизвикани от краткосрочни дразнители, са най-лесното за лечение психическо разстройство — възрази Макгий. — Веднага след като те поставят на колене, биха премахнали страховата ти бариера с обещанието, че ще те спасят от ужаса в замяна на пълното ти покорство и сътрудничество. След това веднага биха се заели с възстановяването ти, с възвръщането ти към психическо равновесие или поне към нещо близко до него. Биха те довели до състояние, при което да могат да те разпитват и да вярват на данните, които ще им съобщиш.

— Но чакай — спря го тя. — Чакай малко. Събирането на двойниците, изготвянето на сценария за цялата ужасна история, подготовката за неочакваните случаи, приспособяването на крилото на болницата… за всичко това е било нужно много време. А съм била отвлечена само преди няколко, седмици… нали?

Той не отговори веднага.

— Нали? — настоя тя.

— Ти се намираш в Съветския съюз вече повече от година — призна Макгий.

— Не. О, не. Не, не може да бъде.

— Така е. През цялото време просто си стояла затворена в Любянка и си чакала нещо да се случи. Но не си спомняш за това. Всичко това е изтрито от паметта ти преди да те преместят в Уилоуок.

Объркването й се замени от гняв:

— Изтрито? — Изправи се на седалката и сви ръце в юмруци. — И го казваш така спокойно. Изтрито. Говориш като че ли съм някакъв загубен магнетофон! Господи, прекарала съм цяла година в смрадлив затвор, а после са ми откраднали тази година, принудили са ме да преживея всичко това с Харч и останалите… — Гневът я задави.

Но вече осъзна, че му вярва. Почти напълно. Вече не изпитваше почти никакви съмнения, че това е истината.

— Имаш право да си вбесена. — Макгий я погледна, но очите му не се виждаха в светлината на таблото. — Но моля ти се, не се сърди на мене. Аз нямам нищо общо с онова, което ти се е случило тогава. Нямах нищо общо, докато накрая не те доведоха в Уилоуок, а тогава просто трябваше да изчакам благоприятен случай, за да мога да те измъкна оттам.

Пътуваха известно време, без да говорят, докато гневът на й премина от точката на кипенето към тихо къркорене.

Стигнаха до края на огряното от луната море и завиха надясно по крайбрежното шосе, където накрая не бяха единствената кола по пътя. Останалите превозни средства бяха най-вече камиони.

— Кой, по дяволите, си ти? — накани се накрая да попита Сюзан. — И какво е участието ти във всичко това?

— За да разбереш това — отвърна й, — трябва първо да научиш какво представлява Уилоуок.

У нея отново се надигнаха объркване и подозрение:

— Дори и за цяла година не биха могли да построят града. Освен това не ми казвай, че са си направили този труд само за да разпитат мене за работата на „Майлстоун“.

— Права си — съгласи се той. — Уилоуок е построен в началото на петдесетте. Проектиран е да изглежда като съвършен модел на обикновен малък американски град и от тогава непрекъснато се усъвършенства и подновява.

— Но защо? Защо е нужно да се издига модел на американски град в средата на СССР?

— Уилоуок е учебен център. В него бъдещите дълбоко законспирирани съветски агенти се подготвят да изглеждат като американци, да бъдат американци.

— Какво е… дълбоко законспириран агент? — попита тя, докато Макгий задминаваше един муден съветски камион, чийто ауспух пушеше.

— Всяка година — продължи той — между триста и четиристотин подбрани, особено умни три-четиригодишни деца идват в Уилоуок. Отнемат ги от родителите им, на които не се обяснява за какво са отделени децата и които вече никога няма да ги видят. На децата се отреждат специални осиновители в Уилоуок. Оттук нататък с тях се случват две неща. Първо, преминават интензивни, всекидневни курсове по индоктриниране, които трябва да ги превърнат във фанатични съветски комунисти. И повярвай ми, аз не използвам думата „фанатични“ току-така. Много от тези деца се превръщат във фанатици, които биха накарали последователите на аятолах Хомейни да изглеждат като сериозни и разумни оксфордски професори. Двучасовите лекции по индоктриниране се провеждат всяка сутрин от живота им; още по-лошо — нощем са подложени на подсъзнателно внушение чрез специални записи, които им се пускат, докато спят.

— Звучи като че ли са създавали малка армия от деца-роботи — замисли се Сюзан.

— Точно това правят. Деца-роботи, шпиони-роботи. Както и да е, на второ място децата се научават да живеят като американци, да мислят като американци и да бъдат американци — поне на външен вид. Трябва да са в състояние да създават впечатлението, че са американски патриоти, без някога да разкриват основната си, фанатична преданост към съветската кауза. В Уилоуок се говори само американски английски. Децата израстват, без да знаят и дума руски. На английски са всичките им книги. Филмите, които се прожектират, също са американски. Записват се телевизионните програми от три американски канала и от много независими програми — забавни и спортни предавания, новини — и се пускат във всяка уилоуокска къща по кабелната телевизия. Тези деца израстват със същите средства за масова информация и със същите преживявания като истинските американски деца. Всяка група от питомците е възпитана да отговаря на обществените стандарти на съответното поколение истински американци. Накрая, след многогодишна подготовка, когато уилоуокските деца са погълнали цялата американска култура, когато всекидневните подробности от американския живот са напълно усвоени от тях, ги изпращат с безукорни документи в САЩ — обикновено на възраст между осемнайсет и двайсет и една години. Някои от тях постъпват в колежи и университети с помощта на изкусно подправени семейни биографии и свидетелства от гимназиите, които не могат да се оспорят, особено, когато се потвърдят от мрежата съветски поддръжници в самите САЩ. Инфилтраторите постъпват на работа в различни промишлени предприятия, много от тях отиват на правителствена работа, където прекарват десет, петнайсет, двайсет или повече години и постепенно достигат престижни и авторитетни длъжности. На някои от тях никога няма да се наложи да се заемат с мръсната работа на съветските си шефове; ще живеят и ще умрат като американски патриоти — макар в сърцата си, в истинската си същност, да знаят, че са добри руснаци. А други ще бъдат използвани за саботаж и шпионаж. И се използват непрекъснато.

— Господи — възкликна Сюзан, — какви огромни средства трябва да се вложат в подобна програма! Маниакалните усилия, които са необходими да се основе и поддържа всичко това, са просто чудовищни. Дали наистина това си заслужава разходите?

— Съветското правителство е на това мнение — кимна Макгий. — И някои от постигнатите успехи са направо забележителни. Имат хора с отговорни длъжности в цялата американска космическа промишленост. Уилоуокски питомци има в армията, във флота и във военновъздушните сили не повече от няколкостотин, разбира се, но част от тях вече са сред висшия команден състав. Уилоуокските учени, които са на работа в информационните средства на СА разполагат с чудесна платформа за разпространение на дезинформация. От съветска гледна точна най-важните лоуокски възпитаници са един сенатор на САЩ, конгресмени, един щатски губернатор и още десетина влиятелни американски политици.

— Боже мой!

Тя временно забрави яда си и страха си, когато разбра огромните мащаби на цялата конспирация.

— Рядко се случва уилоуокски възпитаник да бъде превърнат в двоен агент и да започне да служи и на американците. Просто уилоуокските кадри са прекалено добре програмирани и прекалени фанатици, за да сменят пристрастията си. Болницата в Уилоуок, където ви държаха, служи като напълно обзаведен медицински център за града и е много по-добра от останалите болници другаде из Съветския съюз, но тя е също център за проучвания из областта на поведенческите изменения и контрола върху мозъчната дейност. Откритията й в тези области също са помогнали на уилоуокските деца да се превърнат в най-добре ръководената, най-преданата и най-надеждната шпионска мрежа в света.

— А ти? Какво ще кажеш за себе си, Макгий? Къде е твоето място? И наистина ли се казваш Макгий?

— Не. Истинското ми име е Димитрий Николников. Роден съм руснак, родителите ми са от Киев, трийсет и седем годишен съм. Джеф Макгий е уилоуокското ми име. Виж, и аз съм едно от уилоуокските деца, макар че това беше в самото начало на програмата, когато тук се набираха юноши и се правеше опит да се превърнат в дълбоко законспирирани агенти след подготовка от три-четири години. Още преди да започнат да работят само с три-четиригодишни деца. Аз съм един от малцината, които изобщо са станали двойни агенти. Макар че те още не го знаят.

— Но те ще открият всички трупове, които си оставил след себе си.

— Тогава вече отдавна няма да ни има.

— Толкова си сигурен.

— Не може иначе. — Той й се усмихна едва-едва. Алтернативата е просто немислима.

Сюзан отново почувства особената му сила, която беше една от причините да се влюби в него. „А дали още го обичам“ — зачуди се тя. Да. Не. Може би.

— На колко години беше, когато премина обучението си в Уилоуок?

— Нали ти казах, това беше още преди да започнат да ги вземат толкова малки и да ги обучават толкова много години. По мое време наборниците бяха дванайсет-тринайсетгодишни. Аз изкарах там от тринайсет до осемнайсетгодишна възраст.

— Значи си завършил подготовката си преди почти двайсет години. Защо тогава не са те внедрили в САЩ? Защо беше вече в Уилоуок, когато аз се появих?

Преди да успее да й отговори, движението по тъмния път пред тях започна да забавя ход. Камионите със светнали стопове започнаха един след друг да спират.

Макгий натисна спирачките на шевролета.

— Какво става? — изведнъж се разтревожи Сюзан.

— Това е Батумският контролен пункт.

— Какво е това.

— Станция за проверка на пътните листове пред северния вход към град Батуми. Оттам трябва да вземем кораба, който ще ни изведе от страната.

— Разказваш ми за това с такава лекота като че ли просто отиваме някъде за ваканцията си — забеляза тя.

— Може и тъкмо така да излезе, ако имаме още малко късмет.

Колоната от коли вече едва помръдваше, докато всеки от шофьорите показваше документите си на униформения мъж. Той бе въоръжен с автомат, преметнат през лявото му рамо.

Друг униформен мъж се надигаше до каросериите на някои от камионите и оглеждаше с помощта на фенерчето си вътрешността им.

— Какво търсят? — попита Сюзан.

— Не знам. Обикновено това не се прави на този контролен пункт.

— Дали не търсят нас?

— Съмнявам се. Не вярвам вече да са открили, че сме напуснали Уилоуок. Би трябвало да имаме още поне един час. Каквото и да търсят войниците, изглежда, не е чак толкова важно. Карат го малко през пръсти.

Още един камион отмина бариерата. Колоната се помести малко. Между контролния пункт и шевролета оставаха три камиона.

— Навярно просто се надяват да попаднат на някой черноборсаджия с контрабандна стока — предположи Макгий. — Ако търсеха нас, щяха да са много повече и щяха да обръщат всичко с главата надолу.

— Защо, толкова ли сме важни?

— И още как — замислено каза той. — Ако изпуснат тебе, ще трябва да се простят с надеждата за един от най-големите разузнавателни удари на всички времена.

През бариерата премина още един камион.

— Ако успеят да те пречупят и да се доберат до тайните, които знаеш — продължи Макгий, — ще имат достатъчно данни, за да наклонят везните на равновесието между Изтока и Запада завинаги в полза на Изтока. Ти си много важна за тях, мила госпожице. А щом разберат, че и аз съм им изменил, ще имат също толкова силно желание да върнат и мене. А може да съм им нужен и повече, защото ще трябва да узнаят колко от дълбоко законспирираните им агенти в САЩ са компрометирани.

— А колко от тях си компрометирал?

— Всичките — засмя се той.

Дойде и техният ред на контролния пункт. Макгий свали прозореца си и им подаде двата пропуска. Проверката беше съвсем формална — върнаха им документите почти веднага след като ги поеха.

Макгий благодари на войника, чието внимание вече бе насочено към камиона зад тях. После се насочиха към Батуми и Макгий вдигна прозореца си.

— Хайка за черноборсаджии, както и предполагах — обясни той.

Когато поеха през предградията на малкия пристанищен град, Сюзан отново попита:

— Щом си завършил в Уилоуок на осемнайсет години, защо не са те внедрили в САЩ преди деветнайсет години?

— Внедриха ме. Завърших там колеж и медицински факултет със специалност бихейвиористика — наука за човешкото поведение. Но когато успях да получа с връзки отговорна работа в Пентагона, вече престанах да съм верен руснак.

Нали ти казах, по онова време възпитаниците се подбираха на тринайсетгодишна възраст. Още не включваха тригодишните в уилоуокската програма. Аз бях изживял нормално дванайсетте си години в Русия, преди да започне подготовката ми, така че имах някаква база, въз основа на която да сравнявам американската и съветската система. Изобщо не ми беше трудно да се преориентирам. Изпитвах любов към свободата. Отидох във ФБР и им разказах всичко за себе си и за Уилоуок. Първите няколко години ме използваха за пренасяне на неверни сведения, които объркваха съветските кроежи. А след пет години бе взето решение да се върна в СССР като двоен агент. ФБР ме „арестува“. Последва голям процес, на който отказах да призная каквото и да е. Във вестниците ме наричаха „мълчаливия шпионин“.

— Господи, спомням си! По онова време това беше голяма история.

— Широко беше разпространена версията, че макар и заловен при предаване на поверителна информация, аз бях отказал дори да назова и страната, за която работя. Всички знаеха, че е Русия, разбира се, но аз играех удобната роля на мъченик. В КГБ бяха изключително доволни.

— Което е било целта, нали?

— Разбира се. След процеса получих присъда за много години затвор, но не лежах дълго. След по-малко от месец СССР набързо ме размени за един заловен американски агент. Когато ме върнаха в Москва; бях посрещнат като герой, който е запазил тайната на уилоуокската програма и дълбоко законспирираната шпионска мрежа. И тук станах прочутият мълчалив шпионин. Накрая ме върнаха на работа в старата ми алма матер, което беше и голямата надежда на ЦРУ.

— И от тогава предаваш информация в другата посока към Съединените щати.

— Да — кимна той. — Имам двама помощници в Батуми, двама рибари, които са на договор с държавно предприятие и затова са собственици на корабчетата си. Те са грузинци, разбира се. Ние сега се намираме в Грузинската ССР, а много грузинци ненавиждат московската власт. Предавам данните на рибарите си, а те от своя страна ги предават на турските си колеги, с които си определят среща в средата на Черно море. А след това материалите някак стигат до ЦРУ. Един от тези рибари ще заведе и нас при турците, горе-долу както предава и съобщенията ми. Поне се надявам да го направи.

Достъпът до доковете на Батуми бе ограничен — там се отиваше само след проверка в един от няколкото контролни пункта. Имаше охранявани входове, през които преминаваха натоварени със стока камиони, един вход, предназначен за военни превозни средства, и входове за докерите, моряците и останалите работници, които бяха длъжни да се движат пеша; Сюзан и Макгий тръгнаха към един от тях.

Нощем доковете бяха слабо осветени и мрачни освен при контролните пунктове, където имаше включени прожектори. Вратата за пешеходците се охраняваше от двама униформени войници, въоръжени с автомати „Калашников“ — бяха увлечени в оживен разговор, който се чуваше и извън бараката им. Никой от тях не пожела да излезе от топлата барака, да ги огледа по-отблизо. Макгий плъзна фалшивите документи през прозорчето на гишето. По-възрастният ги погледна бегло и бързо им ги върна, без да спира да говори с другия.

Металната врата, покрита с бодлива тел, се дръпна автоматично, когато единият от войниците натисна нещо отвътре. Макгий и Сюзан необезпокоявани излязоха на доковете, а вратата се затвори зад тях.

Вървяха в тъмнината, като Сюзан се придържаше за ръката на Макгий, към няколкото реда големи тъмни сгради, от които не можеха да видят пристанището.

— А сега? — прошепна тя.

— Трябва да намерим рибарския кей и да потърсим корабчето „Златната мрежа“ — обясни Макгий.

— Изглежда прекалено лесно — замисли се Сюзан.

— Прекалено лесно — повтори неспокойно той. Младият мъж отново погледна към контролния пункт и лицето му остана разтревожено.

Леонид Голодкин беше капитанът на „Златната мрежа“, трийсетметров риболовен траулер с огромно пространство за складиране на улова. Беше червендалест грубоват човек с ъглесто, обветрено лице и големи ръце.

Един от моряците му го извика и той дойде до перилото на мостчето, пред което го чакаха Макгий и Сюзан в слабата жълта светлина на пристанищната лампа. Голодкин се намръщи. Двамата с Макгий започнаха да говорят бързо и емоционално на руски.

Тя не разбираше думите им, но й беше съвсем ясно какво бе настроението на капитана. Едрият мъж бе сърдит и уплашен.

Нормално, когато Макгий имаше да изпраща материали чрез Голодкин до турските рибари, той му ги предаваше чрез един батумски продавач на контрабандна водка, чието седалище бе през няколко улици от доковете. Двамата почти не се бяха срещали лично и Макгий никога не бе идвал при корабчето. До тази нощ.

Голодкин притеснено огледа доковете, като явно се боеше от любопитни минувачи, агенти на тайните служби. В продължение на един ужасно дълъг миг Сюзан си мислеше, че ще им откаже да се качат. После Голодкин отмести с нежелание подвижната част на перилото при мостчето и им даде знак да се качат. След като с мърморене бе решил да ги вземе, той явно бързаше да ги прибере във вътрешността на траулера, където никой няма да ги види.

Прекосиха задната площадка, стигнаха до спирална метална стълбичка и се спуснаха долу. Тръгнаха след капитана по студен и мрачен коридор с дъх на мухъл, като Сюзан се чудеше дали някога отново ще попадне на място, което да не й изглежда чуждо и противно.

Каютата на капитана в края на коридора също бе неприветлива, макар помещението да беше добре отоплено и ярко осветено от трите лампи. Имаше бюро, на което бе оставена полупълна бутилка коняк, — библиотека със стъклени прегради, шкаф за напитки и четири стола. Койката бе отделена от каютата със спусната завеса.

Голодкин им посочи два от столовете и те седнаха. Макгий посочи с глава бутилката и попита Сюзан:

— Искаш ли чаша от това?

Тя цялата трепереше. От самата мисъл за коняка й стана по-топло:

— Да. Сега ще ми дойде много добре.

Той помоли на руски Голодкин да им сипе коняк, но преди капитанът да успее да отговори, завесата пред нишата прошумоля и ги накара да се обърнат натам. Прошумоля… и се отвори. В каютата влезе доктор Лион Витески. Той държеше пистолет със заглушител и се усмихваше.

Младата жена бе потресена. Разсърдена, че отново са я предали и разгневена, че са я накарали да участва в още един спектакъл, тя погледна към Макгий сърдита за собственото си доверие към него.

Но Макгий изглеждаше изненадан колкото нея. При вида на Витески той се надигна от стола си и посегна към джоба на сакото за своя пистолет.

Капитан Голодкин го спря и отне оръжието му.

— Леонид — обвинително надигна глас Макгий. После добави нещо на руски, което Сюзан не разбра.

— Не обвинявай горкия Леонид — спря го доктор Витески. — Той нямаше друг избор, освен да застане на наша страна. Сега седни, моля ти се.

Макгий се поколеба, но седна. Погледна към Сюзан, видя съмнението в очите й и я увери:

— Не знаех.

Искаше да му повярва. Лицето му бе станало пепеляво на цвят, в очите му имаше страх и изглеждаше като човек, който изведнъж се е сблъскал със смъртта. „Но той е добър актьор“ — припомни си тя. Дни наред я беше лъгал; може би продължаваше да я заблуждава.

Витески заобиколи бюрото и седна на капитанския стол.

Голодкин застана до вратата с непроницаемо лице.

— Знаехме за теб вече две години и половина — съобщи Витески на Макгий.

Бледото лице на Макгий се зачерви. Смущението му изглеждаше неподправено.

— Знаехме и за контактите ти с Леонид почти от същото време — продължи Витески. — Добрият капитан работи за нас още откакто открихме, че го използваш за куриер.

Макгий погледна към Голодкин.

Капитанът се изчерви и пристъпи на място.

— Леонид? — попита Макгий.

Той се намръщи, вдигна рамене и каза нещо на руски. Сюзан наблюдаваше Джеф Макгий, а той наблюдаваше капитана, който изглеждаше искрено засрамен.

— На Леонид не му оставаше нищо друго, освен да те предаде — подхвана пак Витески. — Просто го държахме в ръцете си. Заради семейството му, разбира се. Не му се харесваше да го използваме като двоен агент, но знаеше, че сме го хванали натясно. Беше ни доста полезен и аз съм убеден, че пак ще го използваме за разобличаване и на други агенти.

— Значи през последните две години всеки път, когато съм предавал нещо по Леонид… — започна Макгий.

— … той ни го доставяше право на нас — довърши Витески. — Ние го преглеждахме, редактирахме го, вкарвахме лъжливи данни, за да заблудим ЦРУ, а после го връщахме на Леонид. И тогава той го предаваше на турците.

— По дяволите — огорчено изруга Макгий.

Витески се изсмя. Взе чашата с коняк и отпи от кехлибарената течност.

Сюзан гледаше двамата мъже и се чувстваше все по-неспокойна. Започна да мисли, че това все пак не е още един спектакъл. Започна да мисли, че Макгий наистина е искал да я измъкне оттук и че наистина е бил предаден. Което значеше, че и двамата са загубили последния си шанс да се измъкнат.

Макгий се обърна към Витески:

— Щом сте знаели, че ще се опитам да спася Сюзан, защо не ме спряхте преди да я изведа от имитацията на Гръмотевичния дом, преди да разруша илюзията?

Витески отново отпи от коняка.

— Вече бяхме решили, че не можем да я пречупим. Тя просто не се поддаваше на програмата. Ти самият го видя.

— Бях наполовина обезумяла от страх — намеси се Сюзан.

Витески я погледна и кимна:

— Да. Наполовина обезумяла. И според мене нямаше да стигнеш по-далече. Нямаше да се пречупиш. Прекалено стабилна си, скъпа моя. В най-лошия случай би потънала в някакво полукататонично състояние. Но не би се пречупила, He и ти. Така че решихме да зарежем програмата и да прибегнем до плана за крайни случаи.

— Какъв план за крайни случаи? — попита Макгий.

Витески се обърна към Леонид Голодкин и бързо му каза нещо на руски.

Той кимна и излезе от каютата.

— Какво искаш да кажеш? — настояваше Макгий.

Витески не отговори. Просто се усмихна и отново взе чашата с коняк.

— Какво става? — попита Сюзан Макгий.

— Не знам — отвърна той.

После протегна ръка и след кратко колебание Сюзан я пое. Опита се да й се усмихне окуражително, но усмивката му беше плаха, неубедителна. Зад нея тя долови страх.

— Чудесен коняк — въздъхна Витески. — Сигурно е нещо контрабандно. От магазините такова добро нещо не може да се купи — освен ако не попаднеш в някой от специалните пунктове за снабдяване на партийните големци. Трябва да попитам добрия капитан кой е снабдителят му.

Вратата се отвори и се показа Леонид Голодкин. Още двама души влязоха зад него. Единият беше Джефри Макгий.

А другият Сюзан Торнтън.

Още двама двойници.

Бяха дори облечени по същия начин като тях.

Сюзан усети като че ли вените й се превръщат в чупливи ледени тръбички, докато гледаше двойника си.

Фалшивата Сюзан се усмихна. Приликата беше невероятна.

С останало без кръв лице и с измъчен поглед истинският Джеф Макгий мрачно изгледа Лион Витески и попита:

— Какво, по дяволите, е това?

— Планът за крайни случаи — обясни той. — Бяхме го разработили като резервен от самото начало, макар че не казахме на тебе, разбира се.

Фалшивата Сюзан се обърна към истинската:

— Абсолютно прекрасно е да се намирам в една и съща стая с вас накрая.

Сюзан поразена промълви:

— Тя и говори също като мен!

Обади се фалшивият Макгий:

— Работили сме почти една година с магнетофонни записи на гласовете ви. — И той звучеше също като истинския Макгий.

Витески се усмихна на двойниците с нещо като бащинска гордост. После се обърна към истинския Макгий:

— Вас ще ви застрелят и ще ви хвърлят зад борда посред Черно море. Тези двамата ще се върнат в САЩ вместо вас. Нашата Сюзан отново ще постъпи на работа в „Майлстоун“. — Сега погледна Сюзан: — Скъпа моя, би ни било от голяма помощ, ако бяхме успели да те пречупим. Така щяхме да имаме по-голяма преднина. Все пак ще получим повечето от онова, което искаме, като настаним двойника ти в корпорацията. Ще ни отнеме само малко повече време. След около година ще знаем всичко, което ти не можа да ни разкажеш. А ако малката ни хитрост издържи повече от година, ще се окаже, че имаме повече данни, отколкото бихме получили от теб. — Отново заговори на Джеф: — Надяваме се, че твоят двойник, ще успее да се издигне в американското разузнаване, навярно в групата им по бихейвиористика, и така ще се сдобием с още една къртица на подходящо място.

— Няма да стане — отсече Макгий. — Може и да говорят като Сюзан и мене. И хирурзите ви са свършили много добра работа, като са ги докарали като нас. Но няма хирург, който да може да подправи пръстовите отпечатъци.

— Така е — съгласи се Витески. — Но виж, за хората, чиято самоличност е особено важна, в САЩ са разработили специална система за съхранение и проверка на отпечатъците. Нарича се ЗСУС — защитна система за установяване на самоличността. Тя е вложена в паметта на централния компютър на Пентагона, до която успяхме да се доберем. Можем просто да изтеглим електронния запис на вашите отпечатъци и да го подменим със запис от отпечатъците на двойниците ви. В нашия век на централизирана компютърна обработка не е нужно да променяме истинските отпечатъци; трябва само да внесем корекция в паметта на компютъра.

— Ще стане — тихо каза Сюзан, докато се измъчваше от представата как собственото й тяло ще бъде захвърлено през борда на „Златната мрежа“ в студените води на Черно море.

— Ще стане, разбира се — радостно потвърди Витески. Всъщност ние щяхме да изпратим двойниците ви в САЩ дори да се беше пречупила и да беше разказала всичко, което ни интересува. — Той допи коняка от чашата си, въздъхна доволно и се изправи с пистолета в ръка. — Капитане, докато охранявам тия двамата, вие им вържете здраво ръцете зад гърба.

Голодкин вече бе взел въжето. Накара ги да се изправят и здраво върза китките им.

— А сега — продължи Витески — ги отведете някъде на сигурно място. — А на Макгий и Сюзан каза: — Близнаците ви ще ви посетят след малко. Имат някои въпроси за личните ви привички, за неща, които ще им помогнат да усъвършенстват имитацията си. Съветвам ви да им казвате истината, защото някои от въпросите са уловки и те вече знаят отговорите им. Ако не отговаряте както трябва, ще започнат да ви режат на малки парченца, докато не ви убедят, че е във ваш интерес да ни сътрудничите.

Сюзан погледна към двойника на Макгий. Човекът се усмихваше, но в усмивката му нямаше нищо добронамерено. Приличаше напълно на Макгий освен в едно — в очите му нямаше съчувствие и сърдечност. Изглеждаше напълно пригоден за кървави мъчения, които да накарат изтерзания му противник да се подчини.

Тя потрепери.

— Сега да се сбогуваме — надигна се Витески. — Ще сляза от кораба преди да сте тръгнали. — Той се усмихна самодоволно. — Bon voyage.

Голодкин изблъска пленниците в коридора, а Витески остана в капитанската каюта с двойниците им. Леонид Голодкин отвърна с ледено мълчание на въпросите на Макгий, накара ги да завият и ги поведе към трюма на траулера, където се превозваше товара. Вонеше на риба.

Докара ги до малък склад в самото дъно, не повече от четири на четири метра. По стените имаше окачени рула резервни върви и по-дебели буксирни въжета. По стените бяха окачени и инструменти, в това число харпуни и пики. Имаше четири комплекта скрипци и сандъци с резервни машинни части.

Накара ги да седнат направо на пода, който беше леденостуден. Завърза и краката им, а после провери достатъчно ли са стегнати китките им. Когато си тръгна, загаси лампите и затвори вратата, като ги остави в пълен мрак.

— Страх ме е — обади се Сюзан.

Макгий не отговори.

Чу го да се мести, да се върти и да измъква нещо.

— Джеф?

Той изсумтя. Дърпаше нещо в мрака и беше започнал да се задъхва.

— Какво правиш? — попита го.

— Шшт! — беше единственият му отговор.

Миг след това тя почувства ръце върху себе си и едва не извика от учудване, когато осъзна, че е Макгий. Той се бе отвързал и сега търсеше нейните въжета.

Докато освобождаваше китките й, той пошепна в ухото й:

— Съмнявам се дали някой ни подслушва, но трябва много да внимаваме. Голодкин този път не ми затегна възлите; дори малко ги разхлаби.

Ръцете й се освободиха. Тя разтърка ожулените си китки. Допря устни до ухото му и пошепна:

— Може ли да се очаква, че той ще направи още нещо за нас?

— Едва ли — пак шепнешком отвърна Макгий. — И така вече е поел огромен риск. Отсега нататък можем да разчитаме само на себе си. Друг шанс няма да имаме.

Тя се изправи на крака и той се отдръпна, потърси пипнешком нещо в мрака, откри ключа и запали лампата.

Още докато завърташе ключа, Сюзан вече знаеше какво смята да вземе, и потръпна от погнуса.

Както бе предвидила, той се насочи право към дългите рибарски пики на стената и освободи две от закопчалките им. Леко закривените куки в края на пиките бяха ужасно остри; светлината се отразяваше във върховете им.

Сюзан пое едното оръжие, когато Джеф й го подаде, но прошепна:

— Не мога.

— Налага се.

— О, Боже!

— Твоят живот или техният — добави той.

Тя кимна.

— Можеш да го направиш — продължи той. — Ако имаме късмет, няма да ни е трудно. Те не очакват нищо подобно. Сигурен съм, не знаят и че Голодкин ни е заключил в стая, пълна с подръчни оръжия.

Тя го изчака да реши от кое положение е най-добре да нанесат изненадващия си удар, после застана на мястото, което й посочи.

Той отново загаси лампата.

Беше най-непрогледният мрак, който някога бе виждала.

Макгий чу потайно шумолене в мрака. Застина, наклони глава и внимателно се заслуша. Когато осъзна какво е, се отпусна. Прошепна на Сюзан:

— Само плъх е.

Тя не отговори.

— Сюзан?

— Аз не се тревожа — тихо се обади тя от отсрещната си позиция в малкия склад. — Не ме е страх от плъхове.

Въпреки опасното им положение Макгий се усмихна. Минутите течаха бавно и уморително.

„Златната мрежа“ потрепера и корпусът изведнъж се задруса от запалените двигатели. Дочу се и дрънчене от други места в кораба. Вибрациите се промениха едва когато корабният винт започна да цепи водата. Нови минути. Ново мълчание.

Корабът се движеше вече поне десет минути, може би петнайсет — достатъчно за да излязат от батумското пристанище, — когато откъм вратата се чу нещо. Макгий се стегна и надигна пиката. Вратата се отвори навътре и откъм коридора влезе светлина. Влязоха двойниците — първо жената, после мъжът.

Макгий стоеше вляво от вратата, почти зад нея. Изскочи, замахна с пиката и заби острия й връх право в корема на двойника си тъкмо когато той палеше лампата на склада. Отвратен от внезапната струя кръв, погнусен от задачата си, но все пак решен да го направи, изви дългата пика и я завъртя корема на близнака си с намерението да го разпори, промушеният Макгий се строполи в краката на истинския Макгий, заподскача като риба, но не можеше да извика от учудване и от вида на собствената си кръв. Жената държеше пистолет. Беше същото оръжие със заглушител, с което Витески ги бе заплашил в капитанската каюта. Отстъпи стресната, а после отправи почти беззвучен изстрел към Макгий. Не го уцели. Стреля отново.

Той усети куршума в ръкава си, но и този път бе пощаден.

Зад фалшивата Сюзан истинската Сюзан излезе от прикритието си при сандъците и замахна с другата пика.

От гърлото на двойницата й рукна кръв, очите й изпъкнаха и пистолетът падна от ръката й.

Сърцето на Макгий се сви. Макар да знаеше, че присъства само на смъртта на двойницата, той бе потресен от ужасната картина — нежното гърло на Сюзан бе промушено от желязното острие… от устата й струеше кръв…

Фалшивата Сюзан падна на колене, после настрани, очите й се премрежиха, а устата й се отвори във вик, който никога нямаше да отекне.

Макгий се обърна към другия, към собственото си ксерокопие. Мъжът притискаше разпрания си корем, като се опитваше да задържи вътрешностите си. Лицето му бе изкривено в агония и за щастие светлината на живота изведнъж изчезна от очите му.

„Това е като че ли съм свидетел предварително на собствената си смърт“, — помисли си Макгий, докато се взираше в лицето на двойника си.

Почувства празнота в себе си, стана му студено.

Убийството никога не му бе доставяло удоволствие, макар че винаги се бе справял, когато се налагаше. Струваше му се, че вече не би могъл да убива, колкото и голяма да бе нуждата.

Сюзан се извърна от труповете, сви се в един ъгъл, опря се до стената и започна да повръща.

Макгий затвори вратата.

По-късно вечерта, в каютата, запазена за фалшивите Сюзан и Макгий, тя попита от долната койка, където беше седнала:

— Голодкин знае ли със сигурност кои сме ние?

— Знае — отвърна Макгий, който стоеше до люка и се взираше в тъмното море.

— Но откъде може да е сигурен?

— Ами не ти е казал нито една дума — защото знае, че не би могла да му отговориш на руски.

— Значи сега ще се върнем и ще започнем да пращаме подправени сведения на руснаците, а те ще си мислят, че всичко е наред и че идва от двамата ни двойници.

— Да — кимна той. — Ако успеем да разберем по какъв път е трябвало да изпращат сведенията си.

Двамата замълчаха. Макгий изглеждаше очарован от морето, въпреки че едва ли виждаше кой знае какво в мрака.

Сюзан разглеждаше ръцете си и търсеше следи от кръв, които е пропуснала да изчисти. След малко попита:

— Това, което ни остави Голодкин, бутилка коняк ли беше?

— Да.

— Бих изпила една глътка.

— Ще ти налея двойна доза — увери я той.

В морето. Малко след разсъмване.

Сюзан се събуди задъхана и задавена, едва не изпищя.

Макгий запали лампата.

За миг тя не можа да се сети къде е. После си спомни всичко.

Макар че се беше ориентирала, не можеше да се успокои. Защото сънят й не искаше да я остави, а този сън, мислеше си, съвсем спокойно би могъл и да е действителност.

Макгий беше скочил от горната койка и коленичи до нейната:

— Сюзан, всичко е наред. Наистина е наред. Намираме се в морето и ще успеем.

— Не.

— Какво искаш да кажеш?

— Екипажът.

— Какво екипажът?

— Харч, Куинс, Джеликоу и Паркър. Те са членове на екипажа.

— Не, не — успокои я той. — Било е само сън.

— Те са тук! — обзета от паника, настоя тя.

— Спектакълът свърши — търпеливо продължи Макгий. Няма да започне отново.

— Те са тук, по дяволите!

Не можеше да я успокои. Наложи се да я разведе из целия траулер, когато екипажът започваше работата си за деня. Трябваше да й покаже всяка каюта и да я срещне с всеки от членовете на екипажа, за да я увери напълно, че Харч и останалите не са на борда.

Закусиха в каютата си, където можеха да си говорят, без да натрапват на Голодкин неумението на Сюзан да говори руски.

— А къде са открили двойниците на Харч и на останалите трима? — попита тя.

— Съветските агенти в САЩ са намерили техни снимки от вестниците и от картоните им в колежа — обясни Макгий. — Обявено било издирване на руснаци, които макар и малко са приличали на четиримата членове на братството, а после пълната прилика е постигната чрез пластична хирургия и умерена употреба на грим.

— А очите на Харч…

— Специални контактни лещи.

— Като в холивудски филм.

— Какво?

— Специални ефекти.

— Да, предполагам, че специалистите там по нищо не отстъпват на холивудските.

— А трупът на Джери Стийн?

— Доста зловещо, нали?

Тя изведнъж се разтрепери.

— Хей — подвикна й той, — по-спокойно.

Не можеше да се спре.

Той я прегърна.

Почувства се по-добре на следващия ден на турския кораб, след като осъществиха прехвърлянето.

Каютите им бяха по-удобни, по-чисти и храната по-добра.

Докато обядваха студено месо и сирене, тя се обърна към Макгий:

— Аз сигурно съм много важна за САЩ, че да пожертват твоето прикритие, за да ме измъкнеш.

Той се поколеба и отвърна:

— Е… това не беше първоначалният план.

— А?

— Нямаше планове аз да те изведа.

Тя не разбираше.

— Моята задача беше да те убия, преди да бъдеш подложена на цялата уилоуокска програма. Малко въздух в спринцовката и… смъртоносна мозъчна емболия. Нещо такова. Нещо, за което никой не би могъл да обвини мене. По този начин и аз бих останал на мястото си, и руснаците не биха имали възможност да те пречупят.

Лицето й бе побеляло. Изведнъж загуби и апетита си:

— И защо не ме уби?

— Защото се влюбих в теб.

Тя го загледа и примигна.

— Така е — продължи той. — През седмиците, когато те подготвяхме за програмата, работехме с теб, обработвахме те хипнотично, за да се отправящ към полицейското управление и къщата на Шипстатови, аз бях възхитен от силата ти, от устойчивостта на волята ти. Никак не беше лесно да бъдеш тласкана към нещо и да бъдеш манипулирана. Имаше… дух.

— И си се влюбил в духа ми?

— Нещо такова — усмихна се той.

— Не можеше да ме убиеш ли?

— Не можех.

— В Щатите никак няма да са доволни от теб.

— Да вървят по дяволите.

След две вечери в резиденцията на американския посланик в Истанбул Сюзан се събуди и закрещя.

В стаята дотичаха прислужница, човек от охраната, посланикът и Макгий.

— Персоналът в къщата — извика Сюзан и грабна ръката на Макгий.

— Никой от тях не прилича на Харч — увери я той.

— Откъде да знам? Още не съм ги видяла всичките.

— Сюзан, сега е три часът през нощта — напомни й човекът от охраната.

— Трябва да ги видя — обезумяла повтаряше тя.

Посланикът я погледна, погледна и Макгий, после нареди на човека от охраната:

— Съберете персонала.

Нито Харч, нито Куинс, нито Джеликоу, нито Паркър бяха на работа при посланика на Съединените щати в Турция.

— Съжалявам — извини се Сюзан.

— Всичко е наред — увери я Макгий.

— Ще ми трябва още малко време…

— Разбира се.

— Може би до края на живота ми.

След една седмица във Вашингтон в хотелски апартамент, за който плащаше американското правителство, Сюзан за пръв път спа с Джеф Макгий. Подхождаха си напълно. Телата им се допълваха като пасващи си елементи от мозайка. Движеха се плавно, в съвършен, предразполагащ ритъм. Тази нощ за пръв път, откакто бе напуснала Уилоуок, легнала гола до Макгий, Сюзан не сънува нищо.