Хилядният етаж

ЕРИС

Ерис лежеше на пода в класната стая по история и гледаше в тавана заедно със съучениците си — взираха се в холографски образ на Сикстинската капела. Чуваше Ейвъри до себе си, как въздиша всеки път, когато художникът нанасяше мазка. Нямаше представа защо приятелката й харесва това толкова много — Ерис се бе записала на тези часове тъкмо по настояване на Ейвъри. Учителят започна лекция за нещо, най-вероятно папи, но Ерис не слушаше. Намести чантата си под главата си, за да й е по-удобно. Очите й се преместиха към фигура в ъгъла на тавана, стиснала свитък, погледнала тревожно през рамо към нарисуван ангел. Косата на момичето беше със същия цвят като нейния.

Запита се какво ли ще каже Мариел за това учене с потапяне в проблема. Сигурно щеше да се изсмее и да подхвърли, че богатите не знаят как да си харчат парите. Ерис се огледа. Чиновете ги нямаше, нямаше я и дъската и прозорците. Благодарение на сложната, безобразно скъпа система от холограми и огледала всяка повърхност бе преобразена напълно в църква от шестнайсети век. Неочаквано Ерис се запита колко ли семейства от долните етажи могат да се изхранят с цената на технологията само в тази стая.

Нямаше търпение часът да свърши, за да се измъкне до оградата и да провери дали Мариел й е пуснала съобщение. Бяха прекарали почти цялата минала седмица заедно, откакто Мариел бе дошла в апартамента й след църквата.

— Добре — каза простичко новата й приятелка, Ерис кимна и това беше всичко.

Свикнаха да се виждат вечер, когато Мариел приключеше работа. Понякога просто си пишеха заедно домашните или седяха на канапето и гледаха глупави комедии, или пък ходеха да напазаруват онова, което е поръчала майката на Мариел, която бе продавачка в универсален магазин. Тя често настояваше Ерис да остане на вечеря и тя им гостува последните три вечери. Беше много приятно отново да е част от семейство. Колкото повече време прекарваше с Мариел, толкова повече желание имаше да е с нея.

Остър глас проряза тихото жужене на холограмата на Микеланджело. Съобщение от офиса, каза си с огромен интерес Ерис. И тогава чу името си.

— Ерис Дод-Радсън.

На старата Ерис този момент щеше да й допадне много, да стане и бавно да тръсне коса, да остави всички да мислят, че отива на страхотно място. Сега обаче просто се изправи и си взе нещата. Не обърна внимание на шепота на Ейвъри и тръгна бързо към кабинета на директора.

Последният човек, когото очакваше да види, беше майка й.

— Ерис! — възкликна Каролайн, направи крачка напред и я прегърна. Ерис не помръдна, шокирана, че майка й е тук, в училището, за да я вземе. — Да вървим. — Майка й постави ръка на гърба й и я поведе през страничния вход. Секретарката на директора им се усмихна фалшиво и отново се обърна към екрана на таблета си.

Навън ги чакаше ховер.

— Не можем да си позволим ховер — напомни тя на майка си, но Каролайн я побутна вътре и въведе дестинацията.

— Вземи — каза и подаде на Ерис самозапечатващ се плик за дрехи. — Преоблечи се. И без това закъсняваме.

— Ама ти сериозно ли? — попита Ерис.

— Моля те. Да не би за пръв път да се преобличаш в ховер? — отвърна майка й.

Права беше.

Ерис съблече униформата и си сложи лятната рокля — най-хубавата й, пурпурен „Ланвен“ с едри петна в синьо и бяло. Не беше успяла да я вземе преди да се преместят. Стрелна майка си с поглед, но Каролайн просто сви рамене.

— Взех я от склада — обясни тя и Ерис усети, че й е благодарна.

Най-сетне спряха на павирания вътрешен двор на хотел, Лимарк“ на 910-и. Ерис все още нямаше представа какво става.

— Мамо — повиши глас тя, изгубила търпение, — не можеш просто така да ме вземеш от училище и да очакваш…

— Идваме да се срещнем с биологичния ти баща.

Светът утихна; всичко около нея се завъртя.

— О! — ахна Ерис. Слязоха. Близкият фонтан разпръскваше вода във формата на гигантска буква Л, изписана в курсив.

— Нали ме попита за него преди няколко седмици. Затова се свързах с него и му разказах всичко. Иска да се запознаете.

Момичето вдигна очи към хотела и сълзите размазаха всичко.

— Той тук ли е? — прошепна тя.

Майка й кимна.

— Вътре е.

Ерис остана несигурно за момент.

— Добре — чу след миг гласа си и разбра, че това е правилно. Ако не се срещнеше с биологичния си баща сега — докато той беше тук и я чакаше, — въпроси като „ами ако“ щяха да я преследват завинаги.

Каролайн пристъпи напред. Ерис понечи да се отдръпне, но се отказа. Наказвах я достатъчно, реши тя и прие прегръдката на майка си.

— Обичам те, Ерис — прошепна Каролайн. Ерис усети мокро по врата си и разбра, че майка й плаче.

— И аз те обичам, мамо — отвърна Ерис.

Стената, която беше издигнала между тях, малко се пропука.

Влязоха в хладното тихо фоайе на „Лимарк“. Един портиер с бели ръкавици говореше с дебела дама в дрехи за голф.

Малко настрани от централните места, на Седемнайсета Ривърсайд, „Лимарк“ беше любимо място за бизнесмени на което провеждаха тайни срещи и, както бе дочула Ерис, къде то се срещаха двойки с извънбрачни връзки. Говореше се че президентът се промъквал тук, за да се среща с настоящата си съпруга, преди да се разведе с предишната Първа дама. Ерис се чудеше какво означава тази работа, след като баща й е предложил това място. Незнайно защо се почувства неловко, сякаш двете с майка й бяха някаква мръсна тайна. Всичко е наред, каза си, той сигурно иска да сме сами.

Влязоха в ресторанта, пълен с черни кожени сепарета, много раздалечени едно от друго, така че никой да не наднича на съседните маси. Ерис си каза, че не чува никакъв разговор, единствено музика се носеше от високоговорителите. Може би всички маси бяха със заглушители.

Хостесата, тъмноока брюнетка с тясна униформена пола, ги погледна.

— Семейство Дод-Радсън — представи се Каролайн със старото си име.

Хостесата, изглежда, вече знаеше кои са.

— Заповядайте насам — покани ги и ги поведе покрай закътаните маси към ъгъла в дъното. — Той ви очаква.

Ерис инстинктивно посегна към ръката на майка си.

Един господин се изправи от сенките и Ерис се изсмя остро и безпомощно.

Обърна се към хостесата.

— Сбъркали сте. Имаме среща с друг човек — каза тя учудена от съвпадението, защото познаваше човека.

Беше Мат Коул, бащата на Лида.

Хостесата обаче вече се беше обърнала, а господин Коул прочисти гърло.

— Каролайн — каза той тихо. — Радвам се да те видя, както винаги. — Протегна колебливо ръка. — Ерис, благодаря ти, че дойде. — Макар и слисана, тя разбра, че няма никаква грешка.

Бащата на Лида беше и неин баща.

Двете с майка й седнаха, настаниха се така, че Ерис да остане между родителите си. Мълчанието беше напрегнато и потискащо. Господин Коул я гледаше така, сякаш не я беше виждал никога преди, очите му проследяваха чертите й, вероятно търсеха прилика с него. Имаха подобни устни, забеляза Ерис, кожата му беше бяла като нейната. Тя обаче много приличаше на майка си.

Приближи се робот с поднос напитки и започна да сервира.

— Извинявайте, избързах и поръчах — каза господин Коул.

— Каролайн, газираната вода с лимон е за теб, Ерис, поръчах ти лимонада. Спомням си, че я обичаш. — Тя само кимна. „Да, беше ми любима в осми клас, единствения път, когато Лида ме покани у вас“.

Седяха и небрежно завихряха напитките, всички чакаха някой друг да заговори пръв. Ерис нямаше намерение да е тя. Все още се опитваше да проумее случилото се. Припомняше си хиляди моменти — как майка й винаги питаше кои други родители ще бъдат преди да отиде на някое училищно събитие; уж небрежните й въпроси за Лида, които изобщо не са били небрежни. Сега вече всичко се връзваше. Но…

— Кога? — избъбри тя и поклати удивено глава. — Кога сте… — „се изчукали“? Не знаеше как да зададе въпроса, но майка й разбра.

— С Мат се запознахме, когато бяхме малко над двайсет — обясни Каролайн, наблюдаваше Ерис внимателно. — Преди да се запозная с баща ти. Бяхме в една компания, новодошли в града. Кулата тъкмо се строеше. Всички бяха пръснати в околностите и чакаха строежът да приключи. Бяхме съвсем бедни — добави тя и се обърна към господин Коул. — Живеехме от заплата до заплата. Помниш ли, че първият ми апартамент в Джърси Сити имаше плажни хавлии вместо завеси?

— Ти не можеше да си позволиш дори мебели — напомни й господин Коул и в гласа му се прокрадна весела нотка. — Бяхме струпали щайги за масичка.

— През лятото, когато беше горещо, се промъквахме на фермерския пазар и обикаляхме, докато не ни изгонеха, защото не можехме да си позволим климатици.

Ерис се обръщаше ту към единия, ту към другия, напълно объркана от тези спомени. Майка й се усмихваше нежно на тези случки; след това се обърна към Ерис и моментът отмина.

— Както и да е — каза Каролайн, — тогава започна кариерата ми на манекенка. Запознах се с Евърет, а Мат се върна в Илинойс за известно време. Видяхме се няколко години по-късно аз бях омъжена…

Също и господин Коул, помисли си Ерис. Спомни си, че той подновил връзката си с майката на Лида — любимата му от гимназията, — когато се върнал у дома, за да се грижи за болния си баща, и след това я убедил да се пренесе с него в Ню Йорк, в чисто новата Кула. Господи, госпожа Коул сигурно е била бременна с Джейми, когато са се видели отново. Нито един от тях не спомена тази дребна подробност.

— Свързахме се отново и тогава… — Каролайн погледна Ерис. — След това се появи ти. — Тя извърна поглед, смачка салфетката в скута си с такава сила, че кокалчетата й побеляха.

— Ерис — каза бащата на Лида — нейният баща. — Нямах представа, докато майка ти не ми се обади. Не съм и предполагал, че си моя дъщеря. Ние с Каролайн не сме… нямаме връзка от години. — Той прочисти гърло. Както можеше да се предполага, помисли си Ерис, той самият бе все още шокиран. — Искам да ти кажа, че ми е много мъчно заради всичко, което преживявате — продължи той. — Сигурно ти е много трудно.

— Да, гадничко е — отвърна сухо Ерис. Каролайн стисна ръката й.

— Моля те — продължи господин Коул, — кажи ми какво мога да направя.

Ерис погледна майка си. Той знаеше ли, че живеят на сто и трети етаж? Какво щеше да каже на семейството си? Тъкмо понечи да заговори, когато господин Коул докосна центъра на масата и извика холографското меню.

— Да обядваме заедно? — предложи колебливо. — Пролетните рулца са невероятни. Стига да имате време.

— С удоволствие — заяви Каролайн.

Ерис отпи дълга глътка от лимонадата, която не искаше, докато все още се опитваше да приеме новата странна реалност. Господин Коул я погледна и й се усмихна предпазливо. Ерис усети как омеква. Неочаквано си спомни как бе отишла на църква заедно с Мариел, как непознатите изковаваха връзка с нея единствено с докосване и погледи. А това беше биологичният й баща, не някой напълно непознат, който по свой начин се опитваше да установи връзка с нея.

А пък човекът, който й беше баща цели осемнайсет години, бе престанал да й говори изобщо.

Бащата на Лида беше неин баща. Това бе последното, което беше очаквала. Но той беше до нея и се стараеше.

Ерис го погледна и се усмихна.

— Добре — съгласи се ведро, поне доколкото можа. — Ще е чудесно.