Хилядният етаж

РАЙЛИН

На следващата вечер Райлин Майърс стоеше пред вратата на апартамента си и се опитваше да размаха идентификационния пръстен пред скенера, а с другата ръка придържаше плика с покупките и недопита енергийна напитка. Това, разбира се, помисли си тя, когато изрита безсрамно вратата, нямаше да е проблем, ако имаха скенер на ретината или от онези компютризирани лещи като децата от горните етажи. Само че тук, на 32-ри, никой не можеше да си позволи подобно удоволствие.

Тъкмо изтегляше крак назад, за да ритне отново, когато вратата се отвори.

— Най-сетне — измърмори Райлин и се вмъкна покрай четиринайсетгодишната си сестра.

— Ако беше нагласила пръстена както ти казах, това нямаше да се случи — сряза я Криса. — И какво ще бъде обяснението ти? „Извинявайте, господа полицаи, но използвам идентификационния пръстен, за да отварям бутилки бира и сега спря да работи“ ли?

Райлин не й обърна никакво внимание. Отпи дълга глътка от енергийната напитка и вдигна плика с покупките, за да го остави на плота, а след това подхвърли на сестра си опаковка с ориз и зеленчуци.

— Би ли ги прибрала? Закъснявам. — Сима — системата за междуетажен превоз — отново се беше скапала, затова трябваше да измине пеша цели двайсет пресечки до апартамента им.

Криса вдигна поглед.

— Ще излизаш ли тази вечер? — Беше наследила меките корейски черти на майка им, деликатния нос и високо извити вежди, докато Райлин, с квадратната челюст, приличаше повече на баща им. Незнайно как и двете бяха наследили зелените очи на майка си, които блестяха на кожата като берилий.

— Ами да. Събота е — отвърна Райлин, без да обръща внимание на намека. Нямаше желание да говори за случилото се на същия ден преди година — деня, в който майка им почина и целият им свят се разпадна. Никога нямаше да забрави как от Закрила на детето дойдоха в къщата им още вечерта, докато момичетата се прегръщаха разплакани, за да им разкажат за системата за приемни грижи.

Райлин ги слуша известно време, а Криса зарови глава на рамото й и продължи да хлипа. Сестра й беше умна, много умна и достатъчно добра на волейбол, за да разчита на стипендия в колеж. Райлин обаче знаеше достатъчно за приемните семейства и как ще им се отрази подобна промяна. Най-вече на Криса.

Бе готова на всичко, за да запази семейството заедно, каквото и да й струваше.

На следващия ден отиде в най-близкия семеен съд и поиска официален статут на възрастна, за да започне ужасната си целодневна работа на спирка на железницата. Нима имаше друг избор? Дори сега едва връзваха двата края — Райлин току-що беше получила поредното предупреждение от наемодателя: винаги закъсняваха с наема поне с един месец. А със сметките на майка им от болницата ставаше страшно. Райлин се опитваше да ги изплати през изминалата година, но заради лихвите планината от дългове не спираше да расте. Понякога на Райлин й се струваше, че никога няма да се отърве от тях.

Засега поне животът им беше такъв и едва ли скоро щеше да се промени.

— Райлин. Моля те!

— Вече закъснявам — повтори тя и се скри в малката им преградена спалня; замисли се какво да облече и че не се налага да ходи на работа цели трийсет и шест часа; стараеше се да мисли за каквото и да било, само не и за укора в погледа на сестра си, който толкова болезнено й напомняше за майка й.

Райлин и гаджето й Хиръл изтрополиха по стълбите на изход 12 на Кулата.

— Ето ги — прошепна тя и вдигна ръка, за да заслони очи от слънцето. Приятелите им се бяха събрали на обичайното място, напечена метална пейка от другата страна на Сто двайсет и седма улица и Морнингсайд.

Вдигна очи към Хиръл.

— Сигурен ли си, че не носиш нищо? — попита отново. Не беше очарована, че Хиръл отново е започнал да продава — отначало само на приятелите им, след това на по-високо ниво, — но седмицата беше дълга, а и тя беше все още напрегната след разговора с Криса. Имаше нужда от нещо да я поободри, от релаксант или халюциноген, каквото и да е, стига да успееше да накара мислите, които непрекъснато кръжаха в ума й, да замлъкнат.

Хиръл поклати глава.

— Съжалявам. Разкарах целия инвентар тази седмица. — Погледна я. — Наред ли е всичко?

Райлин мълчеше. Хиръл посегна към ръката й и тя му позволи да я хване. Дланите му бяха загрубели от работа, под ноктите се бе набило машинно масло. Хиръл бе напуснал училище миналата година, за да стане работник и да поправя огромните асансьори в Кулата. По цял ден висеше на стотици метри във въздуха като някой паяк.

— Рай! — възкликна най-добрата й приятелка Лъкс и се втурна към нея. Косата й, подстригана на неравни кичури, беше тази седмица пепелноруса. — Успя, значи! Много се страхувах, че няма да дойдеш!

— Извинявай. Забавиха ме — извини се Райлин.

— Трябвало е да се движне малко преди концерта, а? — изсумтя Андре и направи груб жест с ръце.

Лъкс изви очи и привлече Райлин към себе си, за да я прегърне.

— Как си? Държиш ли се? — прошепна й.

— Добре съм. — Не знаеше какво друго да каже. Почувства се объркана, но благодарна, че Лъкс помни какъв ден е, и същевременно я обзе раздразнение от напомнянето. Усети, че попипва старото колие на майка си, и бързо отпусна ръка. Нали бе излязла тъкмо за да не мисли за майка си!

Поклати глава и огледа останалите от групата. Андре се беше отпуснал на пейката и въпреки жегата си беше сложил кожено яке. Хиръл бе застанал до него, загорялата му кожа блестеше на залязващото слънце. В другия край на пейката се беше отпуснала Индиго, облечена с риза, която някак си бе успяла да преобрази в рокля, и безобразно високи ботуши.

— Къде е Ви? — попита Райлин.

— Осигурява забавлението. Освен ако ти не си решила да осигуриш нещичко днес — подхвърли саркастично Индиго.

— Току-що взех — отвърна Райлин. Индиго изви очи и продължи да праща съобщения от таблета си.

Райлин вземаше доста нелегални наркотици, разбира се — всички го правеха, — но никога не си позволяваше да купува или продава. Никой не обръщаше внимание на неколцина тийнейджъри, които пушат, но законите за дилърите бяха страшни. Ако я тикнеха в затвора, Криса отиваше право в приемно семейство. Райлин не можеше да си позволи да рискува.

Андре вдигна поглед от таблета си и каза:

— Ви ще ни чака там. Да вървим.

Горещ вятър разпиля малко боклук по тротоара. Райлин го прескочи и си пое дълбоко дъх. Вятърът тук може и да беше горещ, но поне не беше рециклираният наситен с кислород въздух в Кулата.

От другата страна на улицата Хиръл вече бе клекнал до Кулата и подпъхваше острието на ножа си под един стоманен панел.

— Чисто е — прошепна той. Ръцете им се докоснаха, когато Райлин влезе в отвора и двамата се спогледаха; след това тя се шмугна в стоманената гора.

Външните звуци веднага заглъхнаха, заменени от тихото жужене на гласове, наркомански смях и свистенето на въздуха, който се издигаше от дъното на Кулата. Бяха в подземния свят под първия етаж; странно и тъмно място, пълно с тръби и стоманени колони. Райлин и Лъкс вървяха тихо през сенките и кимаха на другите, с които се разминаваха. Една група се беше събрала около мътните розови отблясъци на халюцигенна запалка. Друга, с наполовина облечени тийнейджъри, проснати върху купчина възглавници, очевидно се канеше да започне окситозна оргия. Райлин мярна издайническия блясък на вратата на машинното и ускори крачка.

— Хайде, давайте, можете да ми благодарите — долетя глас откъм сенките и тя едва не отскочи. Беше Ви.

Не беше висок като Андре, но беше поне с двайсет килограма пo-тежък, изключително мускулест. Широките му рамене и ръце бяха покрити с татуировки, които танцуваха по тялото му в зашеметяващ хаос; образуваха се фигури, разделяха се, изникваха на друго място. Райлин се намръщи при мисълта да покриеш с татуси толкова много кожа.

— Добре, дами и господа. — Ви бръкна в чантата си и извади купчинка лъскави златни лепенки, всяка с размерите на нокътя на палеца на Райлин. — Кой иска малко комунални?

— Мама му стара — възкликна Лъкс през смях. — Как ги напипа?

— Супер си! — Хиръл перна ръката на Андре.

— Ама ти сериозно ли? — попита Райлин и гласът й разкъса радостните възгласи. Тя никак не харесваше комуналните. Те създаваха нещо като групов кеф, което й приличаше на натрапничество, все едно да правиш секс с група непознати. Най-кофти беше, че нямаше начин да контролираш кефа и че изцяло зависиш от другите. — Мислех, че тази вечер ще пушим — натякна тя. Дори си беше донесла халюциногенната запалка, малката компактна лула, която можеше да се използва почти за всичко — черен блясък, бодлички и, разбира се, халюциногенните водорасли, за които беше създадена.

— Шубе ли те е, Майърс? — предизвика я Ви.

— Изобщо не ме е шубе. — Райлин изпъна гръб и погледна Ви — Просто ми се правеше нещо друго.

Таблетът й завибрира — получаваше есемес. Беше от Криса. „Направих печените ябълкови хапки на мама — пишеше тя. — Ако решиш да се прибереш“.

Ви я наблюдаваше открито и предизвикателно.

— Все ми е тая — въздъхна момичето. — Защо пък не? — Протегна ръка, взе една лепенка и я шляпна от вътрешната страна над сгъвката на лакътя, където вената бе най-близо до кожата.

— Така си и мислех — заяви Ви. Останалите също протегнаха ръце за лепенки.

Влязоха в машинното и неочаквано единственото, което Райлин чуваше, беше електронна музика. Тя думтеше гневно в черепа й, заглушаваше всички други мисли. Лъкс стисна ръката й и започна да подскача истерично, изкрещя нещо неразбираемо.

— Кой е готов за партито?! — възкликна диджеят, качил се на охладителна цистерна, усилвателят разпращаше гласа му в цялото помещение. Тук беше горещо, натъпкано с потни тела. Разнесоха се оглушителни викове. — Добре — продължи той, — ако имате златен пач, лепвайте го веднага, защото аз съм диджей Лоуи и ще ви отнеса на най-лудешкото препускане в живота ви. — Бледата светлина се отрази върху морето комунални пачове. Почти всички присъстващи имаха, забеляза Райлин. Щеше да е суперско.

— Три… — изрева Лоуи и започна обратното броене. Лъкс се разсмя гръмко и скочи на пръсти в опит да погледне над тълпата. Райлин погледна към Ви; татусите му се мятаха още по-неудържимо от обикновено около пача, сякаш кожата му бе наясно какво ще се случи.

— Две… — Повечето от тълпата се присъединиха към обратното броене. Хиръл застана зад Райлин и я прегърна през кръста, отпусна брадичка на главата й. Тя се облегна назад, на него, и затвори очи, стегна се за ефекта от комуналния пач.

— Едно! — Писъкът отекна в помещението. Лоуи посегна към таблета, който се носеше пред него, и включи електромагнитния пулс, настрои го към честотата на комуналните. В същия миг всички пачове излъчиха вълни стимуланти в кръвния поток на всички, които си ги бяха лепнали. Върховният синхронизиран ефект.

Музиката стана по-силна и Райлин вдигна ръце във въздуха, присъедини се към оглушителния, безспирен писък. Усещаше как комуналното завладява тялото й. Светът се свърза с музиката, всичко — и блясъкът на светлините над тях, и дишането й, и ударите на сърцето й, на сърцата на абсолютно всички — бе съвършено свързано с настойчивите пулсации на басите.

„Не ти ли е страшно кеф?“, изрече с устни Лъкс или поне така изглеждаше, макар Райлин да не беше сигурна. Вече губеше нишката на мислите си. Криса и есемесът й нямаха значение, работата и скапаният й шеф също нямаха значение. Нищо нямаше значение, освен този момент. Почувства се непобедима, неуязвима, сякаш винаги щеше да бъде в това състояние: млада, във вихъра на танца, заредена с енергия и жива.

Светлини. Някой й подаде плоска с нещо силно. Тя отпи, без да усети вкуса. Някой докосна устните й — Хиръл, помисли си тя и привлече приканващо ръката му. След това видя Хиръл няколко редици по-напред да скача и да замахва с юмрук към небето заедно с Андре. Извъртя се и лицето на Ви изникна от мрака. Той държеше нов златен пач, извил приканващо вежди. Райлин поклати глава. Дори не беше сигурна, че ще му плати за вече взетия.

Ви обаче обели задната част.

— Безплатно — прошепна, сякаш прочел мислите й. Да не би пък да го беше казала на глас? Той посегна и приглади косата й настрани от врата. — Малка тайна. Колкото по-близо е до ума, толкова по-бързо действа.

Райлин, замаяна, затвори очи, когато я заля втората вълна наркотик. Беше остра като нож, нервите й се опънаха до скъсване. Тя танцуваше и същевременно се носеше, когато усети вибрация в предния си джоб. Не обърна никакво внимание и продължи да подскача, но ето, че усети вибрацията отново и тя я върна с болезнена настойчивост към неподатливото й на контрол тяло. С неуверени пръсти успя да сграбчи таблета си.

— Ало? — обади се и си пое неравномерно въздух, този път без да следва ритъма на музиката.

— Райлин Майърс?

— Кой, мама… Кой се обажда? — Нищо не чуваше. Тълпата я подмяташе ту наляво, ту надясно.

Последва мълчание, сякаш натрапникът не можа да повярва на ушите си.

— Корд Андъртън — представи се най-сетне той и Райлин примига, обзета от шок. Майка й работеше като чистачка при семейство Андъртън, преди да се разболее. Замаяната Райлин усети, че гласът звучи познато, тъй като няколко пъти се беше качвала горе. Защо, по дяволите, й звънеше Корд Андъртън?

— Можеш ли да дойдеш да побачкаш на партито ми?

— Не съм… какви ги приказваш? — опита се тя да надвика музиката, но гласът й прозвуча като грак.

— Пуснах ти есемес. Тази вечер съм спретнал едно парти. — Гласът му звучеше бързо, нетърпеливо. — Трябва ми човек, който да поддържа чисто, да помага на кетъринг фирмата, да поеме нещата, които вършеше майка ти. — Райлин трепна, когато спомена майка й, но той, разбира се, не я видя. — Помощницата ни се чупи в последната минута, но след това се сетих за теб и те потърсих. Искаш ли да поемеш работата, или не?

Райлин забърса потта от челото си. Корд Андъртън за кой се мислеше, да я вика на работа ни повече, ни по-малко в събота вечер? Отвори уста и понечи да му каже да си завре тъпата богаташка работа право в…

— Забравих — добави той, — плащам двеста наноса.

Райлин преглътна думите. Двеста нанодолара само за една вечер, в която да преглътне пияните богати хлапета?

— Кога искаш да съм на работа?

— А, преди половин час.

— Тръгвам — заяви тя, въпреки че помещението продължаваше да се върти пред очите й. — Само че…

— Супер. — Корд затвори и се чу тихо звънване.

С огромно усилие Райлин свали лепенката от ръката си, след това се намръщи и дръпна и другата от врата си. Погледна останалите — Хиръл танцуваше и не забелязваше нищо около себе си; Лъкс беше увиснала на врата на някакъв непознат, завряла език в гърлото му; Индиго седеше на раменете на Андре. Обърна се, готова да си тръгне. Ви все още я наблюдаваше, но Райлин така и не се сбогува. Просто излезе в лепкавата нощна горещина и пусна небрежно използваните лепенки на земята.