Хотелът „При загиналия алпинист“ (Криминално-фантастична повест)

Глава 9

Изпих чаша кафе и разпитах Кайса. Кафето беше чудесно, но от Кайса почти нищо не измъкнах. Тя през цялото време заспиваше на стола, а когато я будех, тутакси питаше: „Какво има?“ Удаде ми се обаче да изясня, че Олаф е измолил мънистата за спомен и че това е станало веднага след обяда, когато Кайса отнесла долу съдовете и ги миела. Изобщо, пратих я да спи, а аз влязох в хола и се заех със собственика.

— Какво мислите за всичко това, Алек? — попитах го аз.

Той с удоволствие отмести сметачната машина и изправи могъщите си рамене, които изпукаха.

— Мисля, Петер, че в най-скоро време ще ми се наложи да дам на хотела друго име.

— Така ли? — казах аз. — А какво ще бъде това име?

— Още не зная — каза собственикът. — И това малко ме безпокои. След няколко дни моята долина ще гъмжи от репортьори и дотогава трябва да бъда на всеоръжие. Разбира се, много ще зависи от това, до какви изводи ще стигне официалното следствие, но нали в личното мнение на собственика пресата не може да не се вслуша…

— Собственикът има вече лично мнение? — учудих се аз.

— Е, може би не е съвсем правилно да наричаме това мнение… Аз все пак съм механик-самоук, затова и усещанията ми като правило възникват вместо изводите. А вие сте полицейски инспектор. У вас усещанията възникват в резултат на изводите, когато изводите не ви удовлетворяват. Когато те ви обезкуражават. С една дума, задавайте ми въпроси.

Неочаквано за себе си — вече много се бях отчаял и уморил — разказах му за Хинкус. Той слушаше, кимайки с плешивата си глава.

— Да — каза той. — Ето виждате ли, и Хинкус също…

И като изтърва тази тайнствена забележка, той обстоятелствено и без всякаква принуда разказа какво е правил, след като свършила играта на карти. Впрочем, той знаеше много малко. Беше видял Олаф за последен път примерно тогава, когато и аз. В девет и половина той слязъл долу заедно с Мозесите, нахранил Лел, пуснал го да се разходи, цапнал Кайса да не се тутка и тогава съм се появил аз. Възниквала идеята да поседим край камината с чашка горещ портвайн. Дал нареждане на Кайса и се отправил към столовата, за да изключи музиката и светлината.

— Доколкото си спомням, всичко беше в ред. Всички врати на горния етаж бяха затворени и беше тихо. Аз се върнах в бюфетната, налях си чаша портвайн и в тази минута стана срутването. Ако помните, донесох ви портвайна, а сам помислих: ще ида да позвъня в Мюр. И тогава в мен се появи усещането, че работата е спукана. След като позвъних, се върнах при вас до камината и повече не сме се разделяли.

Аз го разглеждах през полузатворените клепачи. Да, той беше силен мъж. И вероятно биха му стигнали силите да извие шията на Олаф, особено ако Олаф е бил предварително отровен. И той, собственикът на хотела, повече от всички нас притежава възможността да отрови когото иска. Още повече, че той би могъл да има запасен ключ за апартамента на Олаф. Трети ключ… Всичко това той би могъл да стори. Но това-онова не би могъл да направи. Не би могъл да излезе от апартамента през вратата и да я заключи отвътре. Не би могъл да изскочи през прозореца, без да остави следи на перваза и без да остави следи — много дълбоки и много забележими следи — долу под прозореца… между впрочем, това никой не би могъл да направи…

— Ще ми разрешите ли да полюбопитствувам — каза собственикът, — защо вие със Симоне ходихте при госпожа Мозес?

— А, глупости — рекох. — Физикът препил и му се сторило бог знае какво…

— Ще ми кажете ли какво именно?

— Ами, празна работа! — казах аз с досада, опитвайки се да хвана за опашката някаква любопитна мисъл, която се беше мярнала в съзнанието ми няколко секунди преди това. — Вие ме объркахте, Алек. Е добре, после ще си спомня… Сега относно Хинкус. Опитайте се да си спомните кой е излизал от столовата между осем и половина и девет.

— Аз, разбира се, мога да се опитам — меко каза собственикът, — но нали вие сам ми обърнахте внимание на факта, че Хинкус е безумно изплашен от това, да кажем, същество, което го е вързало.

— Не мога сега да се занимавам с мистика, фантазии и прочие философии — отговорих раздразнено. — Просто Хинкус нещо такова… — И се почуках по темето.

— Е добре, добре — каза собственикът примирително. — Няма да спорим за това. И така, кой е излизал от залата между осем и половина и девет? Първо; Кайса. Тя влезе и излезе. Второ, Олаф. Той също влезе и излезе. Трето, детето на дю Барнстокр… Впрочем, не. Детето изчезна по-късно, заедно с Олаф…

— Кога беше това? — бързо попитах аз.

— Точното време, естествено, не помня, но добре помня, че тогава ние играехме и продължавахме да играем още известно време, след като те излязоха.

— Това е много интересно — казах аз. — Но за него после. Така. Кой още излезе?

— Да, собствено, остава само госпожа Мозес… Хм… — Започна да чеше с нокът огромната си буза. — Не — каза той решително. — Не помня. Добре си спомням, че госпожа Мозес танцуваше с детето и добре си спомням, че после тя приседна при нас и дори игра. Но излиза ли тя… Не, не съм я видял. За съжаление.

— Е, какво, благодаря и за това — казах аз разсеяно. Вече мислех за друго. — А детето и Олаф, така ли беше, излязоха заедно и повече не са се връщали?

— Точно така.

— Благодаря — казах аз и станах. — Ще вървя. Да, още един въпрос. Виждали ли сте Хинкус след обяда?

— След обяда? Не.

— А, да, вие играехте… А преди обяд?

— Преди обяд го виждах няколко пъти. Видях го сутринта, когато закусваше… После от моята канцелария той подаде телеграма за Мюр, после… Да! После ме попита как да отиде на покрива и каза, че ще се пече… Е, това е, струва ми се. Не, още веднъж го видях през деня в бюфетната, забавляваше се с бутилка бренди.

Тук ми се стори, че сякаш хванах изплъзнала ми се мисъл.

— Слушайте, Алек, съвсем забравих — казах аз. — Как се записа при вас Олаф?

— Олаф Андварафорс, държавен служител, в отпуск за десет дни, сам.

Не, това не беше същата мисъл.

— Благодаря ви, Алек — казах аз и отново седнах. — Сега се заемете с вашите работи, а аз ще седя и ще мисля.

Обхванах главата си с ръце и започнах да мисля. Какво съм установил? Малко, дяволски малко. Узнах, че Олаф е излязъл от столовата между девет и девет и половина и повече не се е връщал в залата и че заедно с Олаф е излязло детето. По такъв начин, доколкото можеше засега да се разсъждава, детето беше последният човек, който е видял Олаф жив. Значи Олаф е убит между десет и един. Не е малко интервалчето. Впрочем. Симоне твърди, че в десет без пет от стаята на Олаф се чувало някакво движение, а примерно в десет и десет някой в стаята е отговорил на чукането на дю Барнстокр. Но това още нищо не означава, Олаф би могъл през това време да излезе. Аз с досада се дръпнах за косите. Въобще могли са да убият Олаф и в друга стая. Не, рано е, рано е да правя изводи. Да се заемем с чедото. Сънени, хората говорят понякога интересни неща.

Наложи ми се да чукам дълго и силно на вратата на чедото. След това зад вратата зашляпаха боси крака и сърдит пресипнал глас се осведоми: за какъв дявол?

— Отворете, Брюн, аз съм, Глебски — казах.

Последва кратко мълчание. След това гласът изплашено попита:

— Вие какво, да не сте се побъркали? Три часа през нощта е!

— Отворете, на вас говоря! — викнах аз.

— Какво се е случило?

— Вашият чичо не е добре — казах аз наслуки.

— Наистина ли?… Почакайте, нека си обуя панталоните…

Шляпането на босите крака се отдалечи. Аз чаках. След това ключът в ключалката се завъртя, вратата се отвори и чедото прекрачи прага.

— Не бързайте — казах аз, като го придържах за рамото. — Хайде да отидем в стаята…

Чедото явно не беше се събудило съвсем и затова не проявяваше особена опърничавост. То позволи да го върна в апартамента му и да го сложа да седне на разхвърляното легло. Седнах на креслото срещу него. Няколко секунди чедото ме гледаше през своите огромни черни очила и изведнъж пълничките му розови устни затрепериха.

— Толкова ли е зле? — с шепот попита то. — Ама не мълчете, кажете нещо най-после!

С известно учудване бях принуден да призная, че това диво същество, както изглежда, обича своя чичо и се страхува за него. Извадих цигара и казах, запалвайки я:

— Не, чичо ви е жив и здрав. Става дума за друго.

— Но вие казахте…

— Нищо не съм казал, на вас ви се е присънило. Ето какво: бързо и незабавно говорете. Кога се разделихте с Олаф? Хайде, живо!

— С какъв Олаф? Какво искате от мене?

— Кога и къде за последен път видяхте Олаф?

Чедото завъртя глава.

— Нищо не разбирам. Какво намесвате тук Олаф? Какво се е случило с чичо?

— Чичо ви спи. Чичо ви е жив и здрав. Кога и къде за последен път сте видели Олаф?

— Ами какво сте заповтаряли едно и също? — възмути се чедото. То постепенно идваше на себе си. — И защо въобще сте се напъхали при мен посред нощ?

— Аз ви питам…

— А аз плюя на вас! Махайте се оттук, иначе ще извикам чичо! Дяволски джандар!

— Стига сте дрънкали! — креснах аз. — Олаф е убит. Зная, че след вас никой друг не го е видял жив! Кога беше това? Къде? Живо! Е?

Навярно бях страшен. Чедото се отдръпна и сякаш да се защити, протегна ръце с дланите напред.

— Отговаряйте — казах аз спокойно. — Вие сте излезли с него от столовата и сте се отправили… къде?

— Н-никъде… просто излязохме на коридора…

— А после?

Чедото мълчеше. То седеше, свило се на кревата под големия ръкописен плакат „Да бъдем жестоки!“ и мълчеше. После изпод черните му очила по бузите потекоха сълзи.

— Сълзите също не помагат — казах аз хладно. — Говорете истината. Ако започнете да лъжете и да извъртате — аз пъхнах ръка в джоба си, — ще ви сложа белезници и ще ви пратя в Мюр. Става дума за убийство, разбирате ли?

— Разбирам… — едва чуто изломоти чедото. — Ще кажа… Ние излязохме в коридора… А после… Аз лошо помня, паметта ми е една такава, никаква. Той нещо каза и си отиде, а аз… такова…

— Е? — казах.

— Това… това е срамно — прошепна чедото. — И противно.

— Полицията е като медицината — наставнически произнесох тези думи, усещайки огромна неловкост, — не признава такива понятия, като „срамно“.

— Е добре — каза изведнъж чедото, гордо вдигайки глава. — Вървете по дяволите. Работата беше такава. Отначало шеги: жених и невяста, момче или момиче… е, горе-долу както вие се отнасяте с мен… Той също така навярно ме беше взел кой знае за какво… А после, когато излязохме, започна да ме прегръща. Стана ми противно и се наложи да го цапна по мутрата… по лицето.

— И? — казах аз, без да го гледам.

— И той се обиди, наруга ме и си отиде.

— Къде?

— Ами откъде да знам? Да не почна и да гледам къде и защо… Тръгна по коридора. — Чедото махна с ръка. — Не знам къде.

— А вие?

— А аз… А какво аз? Настроението ми се развали, противно ми стана, скучно… Едно ми оставаше — да се тръшна да спя.

— Кога заспахте?

— Не помня.

— Е добре, да предположим, че е така — казах аз. — А сега подробно опишете всички ваши действия до този момент, когато вие с Олаф се оттеглихте в коридора.

— Подробно? — попита чедото.

— Да, с всички подробности.

— Добре — съгласи се чедото и ми показа ситните си, остри, чак до синкави зъби. — Значи, дояждам си десерта. Изведнъж се намества до мен пиян инспектор от полицията и започва да ме навива колко му се харесвам и нещо по адрес на незабавната женитба…

Преглътнах това, без да мигна. Надявам се, лицето ми да е било достатъчно каменно.

— Тогава, за мое щастие — продължаваше чедото злорадо — доплува Мозесица и хищно издърпва инспектора да танцуват. Те танцуват, а аз гледам и всичко това ми прилича на пристанищна кръчма в Хамбург. После той хваща Мозесица и я мъкне зад завесата и то вече прилича на съвсем друго заведение в същия Хамбург. И ми става мъчно за инспектора, защото той в общи линии не е лош, просто не умее да пие, а старият Мозес вече хищно поглежда към завесата. Тогава аз ставам и каня Мозесица на танц, при което инспекторът е безумно радостен: види се, зад завесата е поизтрезнял…

— Кои бяха по това време в залата? — сухо попитах аз.

— Всички бяха. Олаф го нямаше, Кайса я нямаше, а Симоне си праскаше билярд. От мъка, че инспекторът го пропъди.

— Така, продължавайте — казах аз.

— Е, танцувам аз с Мозесица, тя хищно се притиска до мен и изведнъж нещо й се скъса от тоалета. Ах, казва тя, пардон, случи ми се авария. Е, плюя аз на тия работи, тя отплува със своята авария по коридора, а върху мен връхлита Олаф…

— Почакайте, кога беше това?

— Е, пардон! Часовник не ми трябваше.

— Значи, госпожа Мозес излезе в коридора?

— Е, не знам в коридора ли или в своя апартамент, или в някоя празна стая — там редом с техните има две празни стаи… Не зная каква авария беше станала, може би зад завесата вие сте й разкъсали целия корсет… Да разказвам ли по-нататък?

— Да.

— Танцуваме ние с Олаф, той ме обсипва с разни комплименти — фигурата, казва, осанката, казва, походката… А после казва: да вървим, казва, ще ви покажа нещо интересно. А на мен какво ми е? Моля, може и да отидем… Още повече че нищо интересно не виждам в залата…

— А виждате ли госпожа Мозес в залата по това време?

— Не, тя си е в сухия док, кърпи си пробойните… И излизаме ние в коридора… А по-нататък вече ви е разказано.

— И повече не сте видели госпожа Мозес?

Тук последва пауза. Мъничка такава пауза, но аз я улових.

— Н-не — каза чедото. — Защо? На мен не ми беше до това.

Много, много ми пречеха черните му очила и твърдо реших, че при втория разпит ще сваля тези очила. Макар и насила.

— Какво правихте през деня на покрива? — попитах аз рязко.

— На какъв покрив?

— На покрива на хотела. — Аз сочех с палец към тавана. — Не лъжете, видях ви там.

— Вървете, сам знаете къде — настръхна чедото. — Какво, да не съм някакъв лунатик да тичам по покривите?

— Значи, не сте били вие — казах аз примирително. — Е добре. Сега за Хинкус. Помните ли, този дребничкия, вие още от началото го сбъркахте с Олаф… Кога го видяхте за последен път?

— За последен път?… Може би в коридора, когато ние с Олаф излязохме от столовата.

Подскочих от изненада.

— Кога? — попитах аз.

Чедото се разтревожи.

— А какво толкова? — попита то. — Нищо такова нямаше… Щом изскочихме от залата, гледам, Хинкус завива по стълбата…

— А вие уверен ли сте, че е бил Хинкус?

Чедото вдигна рамена.

— Стори ми се, че е Хинкус… Наистина, той веднага зави наляво, на стълбищната площадка… Но все едно — Хинкус, кой друг може да бъде? Дребничък такъв, сгърбен…

— Стоп! — казах аз. — С шуба ли беше?

— Да… Със своята глупашка шуба до петите и на краката му нещо бяло… А какво? — Чедото започна да шепне. — Той ли го е убил, а? Хинкус?

— Не, не — казах аз.

Нима Хинкус лъжеше? Нима всичко това е инсценировка?

Часовника са смачкали, премествайки стрелките назад…

Хинкус е стоял под масата и е хихикал, а после ловко ме е разигравал и сега хихика в стаята си… а неговият съучастник хихика някъде на друго място. Скочих.

— Стойте тук — заповядах аз. — Не смейте да излизате от апартамента. Имайте предвид, че не съм свършил с вас.

— А може ли да отида при чичо? — попита чедото с треперещ глас.

Поколебах се, после махнах с ръка.

— Идете.

Изскочих на коридора, свих към апартамента на Хинкус, отключих вратата и се вмъкнах вътре. Навсякъде горяха лампите: и в антрето, и в тоалетната, и в спалнята. Самият Хинкус, озъбен, мокър, беше приклекнал до кревата. Насред стаята се търкаляше строшен стол и Хинкус стискаше в ръка един от краката му.

— Вие ли сте? — попита той пресипнал и се изправи.

— Да! — казах аз. — Видът му и безумното изражение на налетите с кръв очи отново разколебаха моето убеждение, че лъже и се преструва, но все пак казах свирепо: — Омръзна ми да слушам лъжи, Хинкус! Вие казахте, че са ви нападнали в осем и четиридесет. Но вас са ви видели в коридора след девет! Ще ми кажете ли истината или не?

Лицето му стана объркано.

— Мен? След девет?

— Да! Вие сте вървели по коридора и сте завили по стълбищната площадка.

— Аз? — Той изведнъж трескаво се разсмя. — Аз съм вървял по коридора. — Той отново се изсмя и още веднъж, и още веднъж, и внезапно целият се разтресе от писклив, истеричен кикот. — Аз? Себе си? Точно така е, инспекторе! Точно така е! — повтори той, задавяйки се. — Видели са ме по коридора… И аз също се видях! И аз се нападнах… И аз се вързах… И аз се зазидах в стената! Аз — себе си… Разбирате ли, инспекторе? Аз — себе си!