Хотелът „При загиналия алпинист“ (Криминално-фантастична повест)

Глава 10

Слязох в хола и мрачно казах на собственика:

— Хинкус там съвсем се побърка. Имате ли някакво по-силно успокоително?

— При мене има всичко — отговори собственикът.

— Тогава заемете се — казах аз и му подадох ключа.

Главата ми се цепеше. Беше четири без пет. Бях уморен, озлобен и най-главното, не изпитвах никаква ловна страст. Прекалено ясно разбирах, че тази работа не е по моите сили. Ни най-малко просветление, дори напротив: колкото по-нататък, толкова по-лошо. Може би в хотела се крие някой, който прилича на Хинкус? Може би Хинкус действително има двойник — опасен гангстер, маниак и садист? Би се обяснило това-онова, но тогава пък ще се наложи да решавам въпроса, къде и как му се е удало да се скрие. Добре, ще се заема с Мозесите.

Старикът Мозес не ме пусна в апартамента си. Почуках и той излезе, облечен в огромен ориенталски халат, с неизменната си чашка в ръката и буквално ме избута в коридора с тлъстия си търбух.

— Вие възнамерявате да говорим тук? — уморено попитах го.

— Да, възнамерявам — с предизвикателство каза той, като дъхна в лицето ми сложна и непонятна смес от миризми. — Именно тук. Полицията няма какво да прави в дома на Мозес.

— Тогава по-добре да отидем в канцеларията предложих аз.

— Добре, в канцеларията — той отпи от чашата си. — В канцеларията — това се търпи. Макар че аз не виждам за какво можем да разговаряме ние с вас. Действително, не ме ли подозирате в убийство — мене, Мозес.

— Не — казах аз. — Пази боже…

В канцеларията го настаних в креслото, а сам седнах до масата.

— На мен не ми харесва нашата полиция — незабавно обяви Мозес, като ме гледаше втренчено. — На мен не ми харесва този хотел. Някакви убийства, някакви срутвания… кучета, крадци, шум посред нощ… Кой е този скитник, който се е разположил в номер три при мене? Аз съм ви заплатил за номер три! Вие сте длъжни да ми поискате разрешение!

Не можех да споря с него, нямах сили да му обяснявам, че ме бърка с пиянските си очи със собственика. Затова просто казах:

— Администрацията ви поднася своите извинения, господин Мозес, и поема задължението утре да възстанови вашето статукво.

— Може би и покойникът ще възкръсне? — ядовито се осведоми пършивият старик. — Може би и това ще ми обещаете? Аз съм Мозес, господине! Албърт Мозес! Аз не съм свикнал с такива покойници, кучета, просяци, лавини…

Стоях със затворени очи и чаках.

— Аз не съм свикнал при жена ми да се вмъквам посред нощ — продължаваше Мозес. — Аз не съм свикнал да губя по триста крони на вечер от някакъв пътуващ фокусник, който се представя за аристократ… Този Барл… Брал… Той е просто мошеник! Мозес не сяда на маса с мошеници! Мозес — това е Мозес, господине!…

Той още дълго бърбори, мрънка, шумно сърбаше, оригваше се и дишаше шумно и аз за цял живот запомних, че Мозес — това е Мозес, че това е Албърт Мозес, господине, че той не е свикнал с това-онова, това-онова и хвойнови вани, господине… Аз седях със затворени очи и за да се отвлека, се стараех да си представя как той ляга да спи, без да изпуска от ръката си своята чаша, как той, хъркайки и просвирвайки, внимателно я държи във въздуха и от време на време посръбва, без да се събуди… После стана тихо.

— Ето какво, инспекторе — каза той и се надигна. — Запомнете добре това, което ви казах сега, и нека то ви служи за урок през целия ви живот. То ще ви научи на много неща, господине. Лека нощ.

— Една минутка — казах аз. — Само две въпросчета. — Той с негодувание отвори уста, но аз бях нащрек и не му дадох да говори. — Кога примерно вие напуснахте залата, господин Мозес?

— Примерно! — изгрухтя той. — И по този начин вие се надявате да разкриете престъпление? Примерно!… Може би все пак ще ми разрешите да седна? — ядоса се той.

— Да, простете, моля.

Благодаря ви, инспекторе — каза той още по-ядосано и седна. — Та така, аз и госпожа Мозес, в този апартамент, в който вие по толкова неприличен начин се вмъкнахте тази нощ, нямайки за това никакво право, пък и още, без да чукате, аз вече не говоря за заповед или за нещо подобно — аз естествено, нямам право да очаквам от съвременната полиция съблюдаване на такива тънкости от закона, като внимателно отношение към правата на всеки честен човек да се чувствува в своя дом като в своя крепост и в частност, господине, ако работата се касае до жена, до съпруга, господине, до съпругата на Мозес, Албърт Мозес, господине!

— Да, да, това беше необмислено — казах аз, поднасям на вас и госпожа Мозес своите най-искрени извинения.

— Не мога да приема вашите извинения, инспекторе, докогато напълно не си изясня, що за човек е настанен в апартамент номер три, принадлежащ на мен, и на какво основание той се е разположил в помещението, граничещо със спалнята на моята съпруга и защо го пази куче.

— Самите ние още не сме си изяснили напълно кой е този човек — казах аз, като отново затворих очи. — Той е претърпял авария с автомобила си, сакат е, без ръка, сега спи. Щом бъде изяснена неговата личност, незабавно ще ви доложим, господин Мозес. — Отворих очи. — А сега да се върнем към онзи момент, когато вие с госпожа Мозес напуснахте столовата. Кога точно стана това?

Той поднесе чашата към устните си и страшно ме погледна.

— Мен ме удовлетворяват вашите обяснения — заяви той. — Изразявам надеждата, че вие ще сдържите вашето обещание и ще ми доложите незабавно. — Той отпи. — И така, ние с госпожа Мозес станахме от масата и напуснахме залата примерно… — Той присви очи с голяма язвителност и повтори: — Примерно, инспекторе, в двадесет и един часа, и тридесет и три минути и няколко секунди по местно време! Това удовлетворява ли ви? Отлично. Преминете към вашия втори и, надявам се, последен въпрос.

— Още не сме свършили с първия — възразих аз. — Вие сте излезли от стаята в двадесет и един и тридесет и три. А после?

— После. После аз се върнах в своя апартамент, незабавно се съблякох и легнах да спя. И спах, докато не се вдигна този отвратителен шум и разправия в принадлежащия ми трети номер. Само природната ми сдържаност и съзнанието, че съм Мозес…

— Да, да, разбира се — бързо го прекъснах. — Още един последен въпрос, господин Мозес.

— Последен! — каза той, като заплашително заклати показалеца си.

— Не забелязахте ли по кое време, примерно, госпожа Мозес напусна столовата?

Настъпи страшна пауза. Мозес посиняваше и ме гледаше с опулените си очи.

— Струва ми се, вие се осмелявате да предположите, че съпругата ми е замесена в убийството? — сподавено произнесе той. Аз отчаяно заклатих глава, но това не помогна. — И вие, струва ми се, се осмелявате да разчитате на това, че в тази ситуация Мозес ще започне да ви дава някакви показания? Или вие може би…

Затворих очи. В продължение на следващите пет минути чух маса най-чудовищни предположения относно моите намерения и моите замисли, насочени против честта, достойнството, имуществото, а също така и физическата безопасност на Мозес, господине, не някакъв пес, служещ за очевиден развъдник на бълхи, а Мозес, Албърт Мозес, господине, вие способни ли сте да разберете това или не?… После Мозес изведнъж спря, почака да си отворя очите и произнесе с неизразимо презрение:

— Впрочем, смешно е да приписвам на такава дребна личност толкова хитроумни замисли. Смешно и недостойно за Мозес. Аз приемам вашите извинения, господине, и имам честта да се сбогувам с вас. Това е малко. Като претеглим всички обстоятелства… Аз разбирам, че у вас няма да се намери достатъчно благородство да оставите на спокойствие моята жена и да я избавите от вашите нелепи въпроси. Затова аз ви разрешавам да зададете тези въпроси — не повече от два въпроса, господине! — в мое присъствие незабавно. Вървете след мен.

Ликувайки вътрешно, го последвах. Той почука на вратата на госпожа Мозес и когато тя се обади, скриптящо изгука:

— Може ли да дойдем при вас, скъпа? Аз не съм сам.

При скъпата можеше. Скъпата лежеше в същата поза под лампиона, сега вече напълно облечена. Тя ни посрещна със своята чаровна усмивка. Старият пръч заситни към нея и й целуна ръка — тук аз, кой знае защо си спомних как хотелиерът твърдеше, че той я бие с бич.

— Това е инспекторът, скъпа — изскърца Мозес, като се тръшна в креслото. — Спомняте си инспектора, нали?

— Но как ще забравя нашия мил господин Глебски? — откликна красавицата. — Седнете, инспекторе, бъдете така добър. Чудна нощ, не е ли истина? Колко поезия!

Седнах на стола. Всичко ми беше омръзнало. Достатъчно, помислих си аз. По дяволите…

— Госпожо — казах тихо. — Следствието установи, че примерно в осем и половина вчера вечерта вие сте напуснали столовата. Вие, разбира се, поддържате това?

Старикът негодуващо се размърда в креслото, но госпожа Мозес го изпревари.

— Ами, разбира се, потвърждавам — отговори тя. — За какво ми е да отричам? Наложи ми се да се отлъча и аз се отлъчих.

— Доколкото разбирам — продължих аз, — вие сте слезли тук, във вашия апартамент, а в десет и нещо сте се върнали в столовата. Така ли е?

— Да, разбира се. Наистина, не съм съвсем сигурна относно времето, не съм гледала часовник… Но най-вероятно да е било така.

— На мен ми се иска да си спомните, госпожо, видели ли сте някого по пътя от столовата и обратно към столовата.

— Да… струва ми се — каза госпожа Мозес. Тя намръщи чело, а аз целият се напрегнах. — Ама, разбира се! — възкликна тя. — Когато вече се връщах, видях в коридора една двойчица…

— Къде? — бързо попитах аз.

— Ами… веднага наляво от стълбищната площадка. Това беше нашият беден Олаф и онова забавно същество… аз не знам юноша ли е или девойка… Какво е, Мозес?

— Минутка — казах аз. — Вие уверена ли сте, че са стояли вляво от стълбищната площадка?

— Напълно съм уверена. Те стояха, държейки се за ръце, и много мило беседваха. Аз, разбира се, си дадох вид, че нищо не съм забелязала…

Ето я, паузата, Брюн, помислих си. Чедото си< спомни, че биха могли да ги видят пред вратата на Олаф, но не можа нищо да измисли, затова започна да лъже, надявайки се, че ще му се размине.

— Аз съм жена, инспекторе — продължаваше госпожа Мозес, — и никога не се намесвам в работата на околните. При други обстоятелства вие не бихте чули от мен нито дума, но сега, струва ми се, съм принудена да бъда напълно откровена… Не е ли истина, Мозес?

Мозес измърмори в креслото си нещо неопределено.

— И още — продължаваше госпожа Мозес. — Но това вече навярно няма особено значение… Когато се спусках по стълбата, се срещнах с този дребничък нещастен човечец…

— Хинкус — изсъсках аз и се окашлях. Нещо ми заседна в гърлото.

— Да, Финкус… На него, струва ми се, така му казват… Вие знаете ли, инспекторе, той е туберкулозен. А никога няма да се досетиш, нали?

— Моля за извинение — казах аз. — Когато го срещнахте, той се качваше по стълбата от хола, така ли?

— Дори на полицая трябва да му е ясно — раздразнено изрева Мозес. — Жена ми ясно ви каза, че тя е слизала по стълбата. Следователно, той се е качвал насреща й…

— Не се сърди, Мозес — рязко каза госпожа Мозес. — Инспекторът просто се интересува от подробности… Да, инспекторе, той се качваше срещу мен и, както изглежда, от хола именно. Ние се разминахме и всеки продължи по своя път.

— Как беше облечен?

— Ужасно! Някаква кошмарна шуба… От него дори, извинете, миришеше… на мокра вълна, на куче… Не зная как вие, инспекторе, но аз мисля: ако човек няма средства прилично да се облича, той трябва да си седи в къщи и да търси тези средства, а не да заминава за места, където има прилично общество.

— Аз бих посъветвал мнозина тук — изрева Мозес върху чашата си — да си стоят в къщи и да не заминавате за места, където има прилично общество. Е, какво, инспекторе, свършихте ли най-сетне?

— Не, не съвсем — казах аз бавно. — Още един въпрос… Като се върнахте в стаята си след свършването на бала, вие госпожо, навярно сте си легнали да спите и дълбоко сте заспали?

— Да заспя дълбоко?… Да, как да ви кажа… Така, дремнах малко…

— И вероятно нещо ви е разбудило? Нали когато по-късно така неловко влязох във вашия апартамент — аз ви поднасям дълбоките си извинения, — вие не спяхте…

— А, вие ето за какво… Не спях… Да, действително не спях, но не мога да кажа, инспекторе, какво ме е събудило. Просто чувствувах, че днес няма да мога да заспя бързо и реших да почета малко… Впрочем, ако искате да узнаете чула ли съм през нощта някакъв подозрителен шум, то мога твърдо да ви кажа: не, не съм чула.

— Никакъв шум? — учудих се аз.

Тя погледна Мозес с някакво, така ми се стори, смущение. Не я изпуснах от очи.

— Според мен, никакъв — каза тя неуверено. — А вие, Мозес?

— Абсолютно никакъв — решително каза Мозес. — Ако не се смятат отвратителните разправии, вдигнати от тези господа…

— И никой от вас не е чул дори шума от срутването?

— Какво срутване? — учуди се госпожа Мозес.

— Не се вълнувайте, скъпа — каза Мозес. — Нищо страшно. Недалеч оттук, в планината, е станало свличане, ще ти разкажа за него после… Е, какво, инспекторе? Сега вече може би е достатъчно?

— Да — казах аз. — Сега е достатъчно. — Станах. Още само един, последен въпрос. Днес през деня, малко преди обеда, вие сте се качвали на покрива, госпожо Мозес…

Тя се разсмя и ме прекъсна:

— Не, не съм се качвала на покрива. Аз се качвах от хола на втория етаж и от разсеяност, бях се замислила, тръгнах по-нататък по тази ужасна таванска стълба. Почувствувах се много глупаво, когато видях пред себе си врата, дъски… дори не можах изведнъж да разбера къде съм попаднала…

Много ми се искаше да я попитам защо се е качвала на втория етаж. Нямах представа какво би могла да търси на втория етаж, макар да можеше да се предположи, че ставаше дума за амурче със Симоне, в което случайно съм се намесил. Но тогава погледнах старика и всичко това ми излетя от главата. Защото на коленете на Мозес лежеше бичът — мрачен, черен ловджийски камшик за кучета с дебела дръжка и множество извити опашчици, в които проблясваше метал. Ужасих се и преместих очи.

— Благодаря ви, госпожо — избърборих. — Вие оказахте голяма помощ на следствието, госпожо.

Чувствувайки се безнадеждно уморен, аз се домъкнах до хола и приседнах редом с хотелиера. Ужасното видение на камшика все още стоеше пред очите ми, разтърсих глава и с труд го прогоних. Това не е моя работа. Това е семейна работа, това не ме засяга… Очите ми глождеха като от пясък. Навярно трябваше да поспя час-два, но чувствувах, че сега няма да мога да заспя. По хотела бродят двойници на Хинкус. Чедото на дю Барнстокр лъже. Да, и с госпожа Мозес не всичко е както трябва. Или тя е спала мъртвешки сън и тогава е непонятно защо се е събудила и защо лъже, че почти не е спала. Или тя не е спала и тогава е непонятно защо не е чула срутването и разправиите в съседната стая. И съвсем непонятно е какво все пак се е случило със Симоне… Как би постъпил на мое място Згут? Той незабавно би отбрал всички, които имат сили да извият врата на двуметровия викинг, и би работил само с тях. А аз се измъчвам с това слабосилно чедо, с жалкия шизофреник Хинкус…

Погледнах собственика. Собственикът прилежно натискаше клавишите на сметачната машина и нещо записваше в счетоводната книга.

— Слушайте, Алек — казах аз. — Може ли във вашия хотел да се укрие, да остане незабелязан двойникът на Хинкус?

Хотелиерът вдигна глава и ме погледна.

— Именно двойник на Хинкус? — делово попита той.

— Да. Именно двойник на Хинкус. Във вашия хотел живее двойникът на Хинкус. Той не плаща за престоя, Алек. Той, изглежда, краде продукти, помислете върху това, Алек!

Собственикът помисли.

— Не зная — каза той. — Нищо такова не съм забелязал. Аз чувствувам само едно, Петер. Вие се заблуждавате. Вие изследвате алибита, вие събирате улики, вие търсите мотиви. А на мен ми се струва, че в тази работа обикновените понятия на вашето изкуство губят своя смисъл, както понятието за време при свръхзвуковите скорости…

— Това е ваше усещане? — тъжно попитах аз.

— Какво имате предвид?

— Ами цялата ви философия относно алибито при свръхзвукови скорости. На мен главата ми се наду, а вие дявол знае какви ги дрънкате. Донесете по-добре кафе.

Собственикът стана.

— Вие все таки още не сте съзрели, Петер — каза той. — А аз ще чакам, докато вие накрая съзреете.

— Защо ви трябва? Вече съм презрял, скоро ще окапя.

— Няма да окапете! — успокои ме собственикът. — И далеч още не сте съзрели. Искам да дочакам момента, когато моите думи ще ви се видят единственият ключ към разбирането на тези работи.

— Господи — измърморих аз. — Мога да си представя какви думи са това!

Собственикът се усмихна снизходително и се отправи към кухнята. На прага се спря и предложи:

— А искате ли да ви разкажа какво именно се е привидяло на нашия побъркан физик?

— Е, опитайте — казах аз.

— Нашият побъркан физик се е промъкнал в постелята на госпожа Мозес и е намерил там вместо жива жена бездиханен манекен. Кукла, Петер, студена кукла.