Габриел Гарсия МаркесХроника на една предизвестена смърт

Любовният лов е висш лов

със соколи.

Жил Висенте1

В деня, в който щяха да го убият, Сантяго Насар станал в 5:30, за да посрещне парахода, с който пристигаше епископът. Сънувал, че прекосява гора от огромни смокинови дървета, над която ръми ситен дъждец, и за миг се почувствал щастлив в съня си, но се събудил с усещането, че целият е оплескан с птичи курешки. „Непрекъснато сънуваше дървета — ми каза Пласида Линеро, неговата майка, когато двайсет и седем години по-късно си припомняше подробностите от онзи злощастен понеделник. — Предишната седмица беше сънувал, че лети плавно сред бадемови дървета, сам в самолет от станиол“ — ми каза тя. Макар да се ползваше със заслужената слава на добра гадателка на чужди сънища, особено ако й ги разказваха на гладно, не забелязала никаква злокобна поличба в двата съня на сина си, нито пък в другите с дърветата, които той й разказал сутринта преди смъртта си.

Сантяго Насар не обърнал внимание на предзнаменованието. Спал малко и зле, напълно облечен, и се събудил с главоболие и бакърен привкус в устата, но го изтълкувал като естествена последица от сватбения гуляй, проточил се до късно след полунощ. Нещо посече: хората, които срещнал, след като излязъл от дома си в 6:05, до момента, когато бе заклан като прасе, час по-късно, си го спомняха леко сънен, но в добро настроение, а по една случайност казал на всички, че денят е прекрасен. Никой не беше сигурен дали думите му се отнасяли до времето. Спомените на мнозина съвпадаха, че утрото било сияйно, с лек морски бриз между банановите дървета, нещо естествено за един хубав февруарски ден. Но повечето бяха единодушни, че денят бил мрачен, небето ниско и навъсено, а въздухът наситен с тежкия мирис на застояла вода, и че в момента на нещастието ръмял ситен дъждец, също както в съня на Сантяго Насар с дърветата. Аз се съвземах от сватбения гуляй в апостолския скут на Мария Алехандрина Сервантес и чух като в просъница тревожния и лудешки звън на камбаната, като си помислих, че бие в чест на епископа.

Сантяго Насар облякъл панталони и риза от бял лен, изпрани без кола, същите, каквито бе носил предишния ден на сватбата. Не бяха дрехи за всеки ден. Ако не беше пристигането на епископа, би си облякъл костюма с цвят каки и ботушите за езда, с които всеки понеделник отиваше в „Дивино ростро“, чифлика, наследен от баща му, който той управляваше разумно, ала без особена полза. Обикновено в планината носеше на колана си пистолет „Магнум 357“, чиито бронебойни патрони, според думите му, можели да разкъсат дори кон. В сезона на яребиците носеше и ловните си такъми. Освен това в шкафа държеше една пушка „Манлихер Шонауер 3006“, една „Холанд Магнум 300“, един „Хорнет 22“ с оптически мерник и с две степени и автоматична пушка „Уинчестър“. Винаги спеше като баща си — с оръжие, скрито в калъфката на възглавницата. Но онзи последен ден, преди да излезе от къщи, извадил патроните и пъхнал пистолета в чекмеджето на нощното шкафче. „Никога не оставяше заведено оръжие“ — ми разказа майка му. Знаех това, знаех също, че никога не оставяше мунициите и оръжието на едно и също място. Криеше патроните в някой отдалечен ъгъл, та никой, дори случайно, да не се изкуши да зареди с тях оръжието в дома му. Баща му наложи този благоразумен навик, откакто една сутрин, когато прислужницата тръснала възглавницата, за да свали калъфката, пистолетът, удряйки се в пода, изгърмял, а куршумът разцепил шкафа в стаята, пробил стената, прелетял с войнствен писък през трапезарията на съседната къща и превърнал в гипсов прах един светия в естествен ръст от главния олтар на църквата, в другия край на площада. Сантяго Насар, тогава дете, завинаги запомни поуката от това произшествие.

Последният спомен, който майка му бе запазила за него, беше от същото онова утро, когато минал набързо през стаята. Събудил я, докато търсел пипнешком аспирин в аптечката на банята, тя запалила лампата и го видяла застанал на вратата, с чаша вода в ръка. Така го и запомнила завинаги. Тогава Сантяго Насар й разказал съня си, но тя не обърнала внимание на дърветата.

— Всички сънища с птички вещаят добро здраве — му казала тя.

Видяла го от същия хамак, в същото положение — така, както я заварих в последните й дни, когато се върнах в това забравено селце, опитвайки се да възстановя разбитото на хиляди парченца огледало на спомените. Тя едва различаваше контурите на предметите дори на дневна светлина, а на слепоочията си бе наложила билки против постоянното главоболие, което бе оставил синът й, преминавайки за последен път през спалнята. Лежеше настрани и вкопчила ръце във въжетата на хамака, се опитваше да се изправи, а в полумрака на стаята миришеше на църковен купел — същата миризма ме бе изненадала в утрото на престъплението.

Щом се появих в празната рамка на вратата, тя ме обърка със спомена за Сантяго Насар. „Стоеше там — каза тя. — Носеше белия си ленен костюм, който перяхме само с вода; кожата му беше толкова нежна, че не можеше да търпи дращенето на колата.“ Остана дълго време така, седнала в хамака, и дъвчеше кардамоново семе, докато се отърси от илюзията, че синът й се е върнал. Накрая въздъхна: „Беше смисълът на живота ми.“

Видях го в спомените й. Последната седмица на януари беше навършил двадесет и една години, беше строен и бледен, с арабските клепачи и къдрици на баща си. Единствено дете на брак по разум, в който нямаше и един-едничък миг щастие, по всичко личеше, че е доволен и весел с баща си, додето той не бе умрял внезапно три години преди това. Продължаваше да се чувствува щастлив със самотната си майка чак до понеделника на своята смърт. От нея беше наследил интуицията. От баща си още като дете се научи да борави с огнестрелно оръжие, наследи любовта към конете и майсторството в лова със соколи, от него научи и благородното изкуство на доблестта и благоразумието. Помежду си говореха на арабски, но никога пред Пласида Линеро, за да не се чувства тя изолирана. Нито веднъж не бяха ги виждали с оръжие в селото, а единствения път, когато носеха обучените си соколи, беше, за да покажат лов със соколи на един събор с благотворителна цел. След смъртта на бащата той бе принуден да изостави учението в края на гимназията, за да поеме управлението на семейния чифлик. А само негова си беше заслугата за веселия и спокоен нрав и доброто сърце.

В деня, в който щяха да го убият, майка му, като го видяла облечен в бяло, помислила, че е сбъркал дните. „Припомних му, че е понеделник“ — ми каза тя. Той й обяснил, че се е облякъл официално за всеки случай, ако му се удаде възможност да целуне пръстена на епископа. Тя не проявила особен интерес.

— Дори няма да слезе от парахода — рекла. — Ще, не ще, след като даде обичайната си благословия, ще си замине, откъдето е дошъл. Мрази селото ни.

Сантяго Насар знаел, че това е вярно, но черковните обреди го привличаха неудържимо. „То е като киното“ — ми беше казал веднъж. Майка му, напротив — единственото, което я интересувало във връзка с пристигането на епископа, било синът й да не се измокри от дъжда, защото го чула да киха, докато спял. Посъветвала го да си вземе чадър, но той й махнал с ръка и излязъл от стаята. Тогава го видяла за последен път.

Виктория Гусман, готвачката, беше сигурна, че този ден изобщо не валяло, както и през целия февруари. „Напротив — каза ми тя, когато отидох да я видя малко преди смъртта й. — Слънцето приличаше по-отрано, отколкото през август.“ Разрязвала три заека за обяда, заобиколена от дебнещи кучета с изплезени езици, когато Сантяго Насар влязъл в кухнята. „Сутрин винаги беше намусен“ — спомняше си без любов Виктория Гусман. Както всеки понеделник Дивина Флор, дъщеря й, вече напъпила девойка, му поднесла чаша силно кафе с няколко капки тръстикова ракия вътре, за да му премине махмурлукът. Огромната кухня с пращенето на огъня и заспалите по летвите кокошки сякаш криела някаква тайна. Сантяго Насар сдъвкал още един аспирин и седнал да пие на бавни глътки кафето, мисълта му течала мудно и той не откъсвал поглед от двете жени, които изкормвали зайците в нишата. Въпреки възрастта си Виктория Гусман беше яка жена. Момичето, още диво и необщително, сякаш се задъхваше от неудържимия порив на растежа. Когато Дивина Флор понечила да прибере празната чаша, Сантяго Насар я хванал за китката.

— Май че ти е време да се очовечиш — продумал й той.

Виктория Гусман му показала окървавения нож.

— Пусни я, момче — заповядала му тя съвсем сериозно. — Докато съм жива, няма да те оставя да я пипнеш.

Ибрахим Насар я прелъстил още съвсем млада. Няколко години я любил скришом из оборите на чифлика и когато страстите му се уталожили, я довел в къщата си да слугува. Дивина Флор, дъщеря от по-скорошна връзка, си знаеше, че е предопределена да сподели леглото на Сантяго Насар, и мисълта за това: я караше да изпитва преждевременен копнеж. „Не се е родил мъж като него“ — ми каза Дивина Флор, дебела и повяхнала, наобиколена от децата си от други, мъже. „Цял бащичко — възрази й Виктория Гусман. — Лайно и нищо повече.“ И тя пак потръпна от страх, като си спомни ужаса, с който Сантяго Насар я гледал, когато изтръгвала наведнъж вътрешностите на заека и още топли ги хвърляла на кучетата.

— Не бъди жестока — казал й той. — Представи си, че е човешко същество.

Почти двайсет години бяха необходими на Виктория; Гусман, за да проумее как мъж, свикнал да убива беззащитни животни, може да изпита такъв силен ужас. „Боже господи! — възкликна уплашена. — Това беше цяло откритие за мен!“ Въпреки това носела в себе си толкова омраза, че в деня на престъплението продължила да храни кучетата със заешките вътрешности, само за да вгорчи закуската на Сантяго Насар. Така ги и заварил стряскащият рев на параходната сирена, събудила цялото село с известието за пристигането на епископа.

Къщата, някога склад, беше на два етажа, със стени от груби дъски и покрив от поцинкована ламарина с двойна стряха, от който лешоядите дебнеха отпадъците в пристанището. Беше строена по времето, когато реката течала толкова покорна, че морски баркаси и дори по-големи параходи се осмелявали да навлязат дотук през тинестите води на устието. Когато Ибрахим Насар пристигнал с последните араби, след гражданските войни, морските съдове вече не стигали дотук поради непостоянството на реката и складът не се използвал.

Ибрахим Насар го купил на безценица, като възнамерявал да открие магазин, какъвто никога не отвори, и едва когато решил да се жени, приспособил сградата в къща за живеене. Долния етаж превърнал в салон, който служеше за всичко, а в дъното построил конюшня за четири коня, стаи за прислугата и лятна кухня с прозорци към пристанището, откъдето непрекъснато нахлуваше зловонието на реката. Единственото нещо, останало непокътнато в салона, беше витата стълба, взета навярно от някой разбил се в пристанището кораб. На втория етаж, където преди били митническите канцеларии, направил две просторни спални и пет стаички за многобройната челяд, която възнамерявал да има, построил и дървен балкон, надвиснал над бадемовите дървета на площада, където Пласида Линеро търсеше разтуха за самотата си през мартенските вечери. Запазил главния вход на фасадата, като му направил две стъклени врати със стругувани дръжки. Запазил и задната врата, издигайки горния й праг, за да може да минава, възседнал кон, и оставил част от стария кей. Тази врата се използваше най-много не само защото водеше направо към конюшнята и кухнята, а и защото през нея можеше да се излезе на крайбрежната улица, без да се минава през площада. Главният вход, освен в празник, винаги беше затворен с дървеното мандало. Но въпреки това оттук, а не през задната врата, където го чакаха мъжете, за да го убият, тъкмо оттук излезе Сантяго Насар, за да посрещне епископа, макар че е трябвало да заобиколи цялата къща, за да стигне до пристанището.

Никой не бе могъл да проумее този низ от гибелни случайности. Съдия-следователят, който дошъл от Риоача, навярно ги е усетил, но не посмял да ги приеме, защото в протокола личеше явното му желание да намери някакво рационално обяснение. Вратата към площада на няколко места бе назована като в сензационно издание „фаталната врата“. Всъщност единственото разумно обяснение изглеждаше даденото от Пласида Линеро, която отвърнала на въпроса с чисто майчински довод: „Когато беше добре облечен, синът ми никога не излизаше през задната врата.“ Изглеждаше нещо толкова просто, че следователят го отбелязал на отделно листче, но не го включил в протокола.

Виктория Гусман от своя страна отговорила съвсем категорично, че нито тя, нито дъщеря й знаели, че Сантяго Насар го чакали, за да го убият. С течение на времето обаче тя призна, че когато той влязъл в кухнята да пие кафе, и двете знаели. Казала им го някаква жена, която се отбила след пет часа, за да поиска малко мляко, а освен това им разкрила подбудите и мястото, където го причакват. „Не го предупредих, защото мислех, че са пиянски приказки“ — ми каза Виктория Гусман. Дивина Флор обаче ми призна при едно мое по-сетнешно посещение, когато майка й не беше вече между живите, че тя не казала нищо на Сантяго Насар, защото в дъното на душата си искала да го убият. Самата Дивина Флор не го предупредила, защото по онова време била просто едно уплашено момиченце, неспособно да вземе самостоятелно решение, и още повече се уплашила, когато той я стиснал за китката, а ръката му била студена и тежка като на мъртвец.

Сантяго Насар прекосил с едра крачка потъналата в полумрак къща, пришпорван от ликуващия рев на епископския параход. Дивина Флор минала пред него, за да му отвори вратата, и се стараела той да не я спипа между клетките със заспали птички в трапезарията, между сламените столове и саксиите с висящи папрати в гостната, но докато сваляла мандалото от вратата, не успяла да отбегне ръката му на хищен ястреб. „Сграбчи ме изотзад — каза ми Дивина Флор. — Така правеше винаги, когато ме заварваше сама някъде из къщата, но тогава не се уплаших както друг път, а ужасно ми се доплака.“ Отдръпнала се, за да му направи път да излезе, и през открехнатата врата зърнала бадемовите дървета на площада, посребрени от утринната зора, но не посмяла да се загледа повече. „Тогава сирената на парахода млъкна и запяха петлите — ми каза тя. — Вдигнаха такава врява, просто да не повярваш, че има толкова петли в селото, дори помислих, че ги карат с парахода на епископа.“ Единственото, което е могла да направи за мъжа, който никога нямаше да бъде неин, било да не залоства вратата въпреки заповедта на Пласида Линеро, та да може той пак да влезе оттам в случай на нужда. Някой — никога не се узна кой е бил — пъхнал под вратата писмо в плик, а в него предупреждавали Сантяго Насар, че го причакват, за да го убият, разкривали му мястото и подбудите, както и други точни подробности около готвеното престъпление. Писмото било на земята, когато Сантяго Насар излизал от къщи, но той не го видял; не го видяла нито Дивина Флор, нито някой друг; открили го едва много време след като престъплението бе извършено.

Вече било шест часа, но уличните лампи още светели. По клоните на бадемовите дървета и по някои балкони още висели цветните гирлянди от сватбата и можело да се помисли, че току-що са окачени в чест на епископа. Но покритият с плочи площад, чак до притвора на църквата, където бе издигнат подиумът за оркестъра, бил осеян като бунище с празни бутилки и какви ли не останки от всеобщия гуляй. Когато Сантяго Насар излязъл от къщи, неколцина души вече тичали към пристанището, подканяни от рева на параходната сирена.

Единственото отворено заведение на площада била една млекарница встрани от черквата и в нея седели двамата мъже, които чакали Сантяго Насар, за да го убият. Клотилде Армента, собственичката на млекарницата, първа го видяла в утринния светлик и й се сторило, че е облечен в алуминий. „Вече приличаше на привидение“ — каза ми тя. Мъжете, които щели да го убият, били заспали на столовете, притиснали в скутовете увитите във вестник ножове, а Клотилде Армента затаила дъх, за да не ги събуди.

Бяха близнаци — Педро и Пабло Викарио. Двайсет и четири годишни и толкова си приличаха, че беше трудно човек да ги различи. „Грубовати, но добродушни хора“ — пишеше в протокола. Аз, който ги познавах още от първо отделение, бих написал същото. В онова утро те още носели костюмите от тъмно сукно от сватбата, прекалено дебели и официални за Карибското крайбрежие, и изглеждали капнали от толкова часове безсъние и пиянство, но не пропуснали да се избръснат. Макар че пиели още от навечерието на гуляя, след тези три дни не изглеждали пияни, а приличали на разсънени сомнамбули. Заспали при първите проблясъци на зората, след близо тричасово чакане в магазина на Клотилде Армента, и това бил първият им сън от събота насам. Не успял да ги събуди първият рев на сирената на епископския параход, но инстинктът ги разбудил напълно, когато Сантяго Насар излязъл от къщи. Тогава двамата стиснали навитите на руло вестници, а Педро Викарио се надигнал.

— За бога — прошепнала Клотилде Армента. — Оставете за по-късно, па макар и от уважение към господин епископа.

„Пошепна ми го Светият дух“ — повтаряше често тя. Действително, това внезапно хрумване оказало незабавно въздействие. Като чули тези думи, близнаците Викарио размислили и оня, който се бил понадигнал, седнал отново. Двамата проследили с очи Сантяго Насар, когато тръгнал да прекосява площада. „Гледаха го по-скоро със съжаление“ — казваше Клотилде Армента. Момичетата от монахинското училище в този миг пресичали площада, подтичвайки безредно в сарашките си униформи.

Пласида Линеро се оказала права — епископът не слязъл от парахода. На пристанището имало много хора освен официалните лица и децата от училищата и навсякъде се виждали кошници с охранени петли, които хората носели като подарък за епископа, защото любимото му ястие било супа от петльови гребени. На товарния кей били струпани толкова дърва за парахода, че навярно щели да потрябват най-малко два часа, докато ги натоварят. Но той не спрял. Появил се от завоя на реката, пръхтейки като дракон, духовата музика засвирила химна на епископа, а петлите в кошниците се обадили и разкукуригали и петлите от селото.

По онова време легендарните параходи с колела, които горяха дърва, бяха на изчезване, а на малкото, все още останали в движение, вече нямаше нито пианола, нито каюти за младоженци и те едва смогваха да плават срещу течението. Този обаче бил нов, имал два комина вместо един, и знамето било изрисувано около тях като ръкавел, а дървеното колело на кърмата му придавал гордия вид на морски кораб. На горната палуба, до капитанската каюта, стоял епископът в бяло расо със свитата си от испанци. „Времето беше като по Коледа“ — казва сестра ми Маргот. Според нея ето какво станало: свирката на парахода изпуснала струя пара под налягане тъкмо когато минавал покрай пристанището и намокрил до кости ония, които били най-близко до реката. Било като мимолетно видение епископът започнал да чертае кръст във въздуха срещу тълпата на кея, а после продължил наслуки, без зла умисъл, но и съвсем машинално, докато параходът се изгубил от очи и останала само врявата на петлите.

Сантяго Насар имал основание да се чувства измамен. Той се отзовал на молбите на отец Кармен Амадор с няколко товара дърва, а после лично избрал петлите с най-тлъсти гребени. Но огорчението му не траяло дълго. Сестра ми Маргот, която също била на кея, го видяла в много добро настроение и с желание да продължи гуляя, въпреки че аспирините никак не му помогнали. „Не изглеждаше изстинал и мислеше само за това колко е струвала сватбата“ — разказа ми тя. Кристо Бедоя — и той бил с тях — съобщил цифри, от които удивлението нараснало. Той, Сантяго и аз бяхме продължили гуляя предишната вечер, кажи-речи, до четири, но Кристо не се прибрал да спи у родителите си, а останал на приказки у дядо си. Там събрал сведенията, които му липсвали, за да изчисли разходите за гощавката. Разправял, че били заклани четирийсет пуйки и единайсет прасета за гостите, и още четири телета, които младоженецът оставил да се пекат на площада за хората от селото. Разказал, че били изпити двеста и пет каси контрабанден алкохол и близо две хиляди бутилки тръстиков ром, които били раздадени между множеството. Нямало нито един човек, бил той богат или беден, който да не е участвал по някакъв начин в най-шумния гуляй, който някога е вдиган в селото. Сантяго Насар замечтал на глас.

— Такава ще е и моята сватба — казал. — Цял живот няма да ви стигне да разправяте за нея.

Сестра ми усетила, че нещо я пробожда в сърцето. Помислила си отново за късмета на Флора Мигел, която имала толкова неща в живота, а щяла да има и Сантяго Насар на Коледа тази година. „Изведнъж осъзнах, че няма по-добра партия от него — ми каза тя. — Представи си: хубав, възпитан и със собствено състояние на двайсет и една години.“ Обикновено тя го канеше у нас на закуска, когато имаше питки от маниока, а майка ми тъкмо това приготвяла същата оная сутрин. Сантяго Насар приел с възторг.

— Ще се преоблека и ще те настигна — казал и едва тогава забелязал, че си е забравил часовника на нощното шкафче. — Колко е часът?

Било шест и двайсет и пет. Сантяго Насар хванал под ръка Кристо Бедоя и го повел към площада.

— След четвърт час съм у вас — казал на сестра ми.

Тя настояла да тръгнат заедно веднага, защото закуската била сложена. „Настояваше някак особено — каза ми Кристо Бедоя. — Толкова настояваше, че после съм си мислел да не би Маргот вече да е знаела, че ще го убият, и да е искала да го скрие у вас.“ Сантяго Насар обаче успял да я убеди тя да върви, докато той си сложи костюма за езда, защото трябвало да иде рано в „Дивино ростро“ — щял да кастрира телета. На тръгване помахал с ръка на сестра ми, както преди това помахал на майка си, и се отдалечил към площада, хванал Кристо Бедоя под ръка. Тогава тя го видяла за последен път.

Мнозина от хората на пристанището знаели, че Сантяго Насар ще бъде убит. Дон Ласаро Апонте, полковник от армията, вече заслужил пенсионер, кмет на селото от единайсет години, го поздравил с вдигнати до челото два пръста. „Бях убеден, че вече не го грози опасност“ — каза ми той. Отец Кармен Амадор също не се разтревожил. „Като гб видях здрав и читав, помислих, че всичко е било само празни приказки“ — каза ми той. Никой от тях дори не се запитал дали Сантяго Насар е предупреден, защото всички мислели, че не е възможно да не е.

В действителност сестра ми Маргот била една от малкото, които още не знаели, че ще го убият. „Ако знаех, щях да го отведа в къщи насила“ — заявила тя на следователя. Странно беше, че не е знаела, но още по-странно беше, че и майка ми не е знаела, защото тя първа в къщи научаваше всичко, въпреки че от години не излизаше никъде, не ходеше дори на черква. Аз забелязах тази нейна способност, когато започнах да ставам рано за училище. По онова време я заварвах, бледа и тайнствена, да мете двора с метла от клони в пепелявия светлик на зазоряването, а между две глътки кафе тя ми разказваше какво е станало по света, докато ние сме спели. Като че ли някакви тайни нишки я свързваха с останалите жители на селото, особено с връстниците й, и понякога ни смайваше, като предварително ни съобщаваше неща, които не би могла да научи, ако не притежаваше ясновидски способности. Онази сутрин обаче тя не доловила полъха на трагедията, която бе започнала в три часа призори. Била измела двора и когато сестра ми Маргот тръгнала да посрещне епископа, я заварила да мели маниока за питките. „Чуваше се кукуригане на петли“ — казва обикновено майка ми, когато си спомня за оня ден. Но никога не свързва далечната гълчава с пристигането на епископа, а с последните закъснели гости от сватбата.

Къщата ни бе далече от главния площад, в манговата горичка срещу реката. Сестра ми Маргот отишла до пристанището покрай брега, а хората били прекалено възбудени от пристигането на епископа, за да се занимават с нещо друго. Изнесли дори болните пред вратите, за да приемат божията благословия; жените пък излизали тичешком от дворовете с пуйки, прасета сукалчета и всякакви други лакомства, а от отсрещния бряг пристигали украсени с цветя лодки. Но след като епископът преминал, без кракът му да стъпи на сушата, другата, потисканата новина, избухнала с все сила. Тогава сестра ми Маргот научила подробно всичко: Анхела Викарио, красивата девойка, която се бе омъжила предишния ден, била върната в дома на родителите си, защото съпругът открил, че не била девствена. „Стори ми се, че мен ще убият — каза сестра ми. — Но колкото и да умувахме, никой не можа да обясни как горкият Сантяго Насар се оказал замесен в подобна бъркотия.“ Единственото, което знаели със сигурност, било, че братята на Анхела Викарио го чакат, за да го убият.

Сестра ми се прибрала у нас, като стискала зъби да не заплаче. Заварила мама в трапезарията, облечена в неделна рокля на сини цветя — ако случайно епископът минел да ни поздрави, — тя пеела фаду2 за невидимата любов, докато подреждала масата. Сестра ми забелязала, че е сложила един прибор повече.

— За Сантяго Насар — обяснила майка ми. — Казаха ми, че си го поканила на закуска.

— Махни го — казала сестра ми.

И й разказала всичко. „Но все едно, че вече знаеше — каза ми тя. — Както става винаги. Човек започва да й разправя нещо и още преди да е стигнал до средата, тя вече знае как свършва.“ Лошата вест била като гордиев възел за майка ми. Сантяго Насар бе кръстен на нея, но освен дето му бе кръстница, тя беше и кръвна роднина на Пура Викарио, майката на върнатата булка. Но още недоизслушала новината, майка ми си нахлузила обувките с висок ток, метнала на главата си мантилята за черкуване, която тогава си слагаше само за посещения при смъртен случай Баща ми, който чул всичко от леглото, се появил ь трапезарията по пижама и я попитал разтревожен къде отива.

— Да предупредя кумата Пласида — отвърнала тя. — Не е честно всичко живо да знае, че ще убият сина й, а тя да не знае.

— Еднакво сме свързани и с нея, и със семейство Викарио — възразил баща ми.

— Винаги трябва да вземаме страната на мъртвия — отвърнала тя.

По-малките ми братя наизлезли от стаите. Малчуганите, усетили полъха на трагедията, се разплакали. Майка ми за пръв път в живота си не им обърнала внимание, не се вслушала и в думите на мъжа си.

— Почакай да се облека — казал й той.

Тя вече била на улицата. Брат ми Хайме, който тогава нямаше повече от седем години, бил единственият облечен за училище.

— Върви с нея — наредил му баща ми.

Хайме хукнал, без да знае какво е станало, нито къде отиват, и я хванал за ръка. „Говореше си сама — разказа ми Хайме. — Лоши хора — мърмореше си тихичко, — мръсни животни, които не умеят да вършат нищо друго, освен да причиняват нещастия.“ Не усещала дори, че води детето за ръка. „Сигурно са мислели, че съм се побъркала — каза ми тя. — Единственото, което помня, е, че в далечината се чуваше глъч от много хора, сякаш сватбеният гуляй е започнал наново, и че всички тичаха към площада.“ Тя ускорила ход, готова на всичко, след като от това зависел човешки живот, докато някой, който бързал в обратна посока, се смилил над безсмисленото й тичане.

— Не си правете труда, Луиса Сантяга — подвикнал мимоходом. — Вече го убиха.

Загрузка...