И какво ще стане с мен?

Глава втора

Ресторант „Леспадон“, чиято обстановка беше откровена кражба на парижкия „Риц“, се намираше на пристанището. Ята изрисувани риби и няколко рибарски мрежи украсяваха стените. Осветените с електрически свещи маси бяха разположени достатъчно далеч една от друга, за да могат хората да си споделят тайни, без да се страхуват, че някой ще подслуша разговора им.

Пам беше облечена с една от онези дълги рокли, които стигат до петите, прихваната в кръста със сребърен колан със змийска глава. Изглеждаше страхотно. Метр д’отелът се втурна към нея, усмихвайки се широко с една от онези дружелюбни усмивки, които хората като него пазеха само за своите любимци. Тя му каза нещо, което не чух, и с махване на ръката той ни поведе към една маса за двама в дъното на ресторанта с разкошни плюшени столове и с изглед към цялото заведение.

— За мен е удоволствие, мис Озбърн — рече той, издърпвайки за нея стол. — Шампанско? — Мене дори не погледна.

Тя седна и му се усмихна.

— Чудесно, Хенри.

— Мога ли да се погрижа за вечерята ви? — Беше се привел към нея и долавях мириса на афтършейва му.

— Дайте менюто — рекох — и уиски с лед за мен.

Главата му бавно се завъртя и той ме погледна. Очите му се плъзнаха по малко износения ми летен костюм и в погледа му се появи болезнено изражение, което ми каза така, както нищо друго не би могло, че съм господин Никой.

— Нека оставим това на Хенри — рече твърдо Пам. — Той си знае работата.

Изкуших се да направя скандал, но разкошната обстановка в ресторанта и враждебното изражение на този дебел мъж ме изплашиха. Предадох се.

— Добре… Да го оставим на Хенри.

Последва пауза, после Хенри се отдалечи, за да посрещне една група от шестима клиенти.

— И с него ли се чукаш? — попитах.

Тя се изкиска.

— Само веднъж, но все още му държи влага. Това е единственият ресторант в този град, където ям безплатно… а това включва и теб.

Отдъхнах си. От обстановката си бях направил извода, че парите няма да ми стигнат, за да уредя сметката. Погледнах я не без възхищение.

— Добре се справяш, малката.

— Можеш да си сигурен. — И като се приведе напред и сложи хладната си ръка върху моята, тя додаде: — Хенри се страхува от мен. Жена му е ревнива и той си въобразява, че ще започна да го изнудвам.

— И ти, разбира се, нямаш нищо против.

Питиетата пристигнаха. Заедно с тях ни поднесоха малки топли ордьоври. Около нас закръжиха двама келнери. Ресторантът започна да се пълни.

— Ама че местенце. — Огледах се. — Кой знае колко би се изръсил човек, ако Хенри не уреждаше сметката.

— Е, така е.

Пристигна келнерът, който сервираше виното, с бутилка „Сансер“1, сложена в купа лед. Поклони се на Пам, която му се усмихна сексапилно. Запитах се дали не се чукаше и с него.

После ни донесоха морски език със сос от скариди и дебели резени омари.

— Сега разбрах на какво се вика живот! — възкликнах, докато набождах на вилицата си парче риба и го поднасях към устата си.

— Мъже! — Пам поклати глава, големите й зелени очи се бяха разширили учудено. — Какво не биха направили за момиче като мен. Номерът, разбира се, е да дадеш малко и да вземеш много. Те или са благодарни, или се страхуват, но и в двата случая печеля.

— А с мен как трябва да е: да бъда благодарен или да се страхувам?

Тя поднесе парче омар към устата си и отвърна:

— Просто си остани вълнуващ.

— Ще го запомня.

Хвърли ми бърз поглед.

— Чудесно е, нали?

— Със сигурност. — Ядохме мълчаливо известно време, после попитах: — Бърни няма да се върне до два дни, нали?

— Виж, Джек, хайде да забравим за Бърни. Нека се забавляваме. Става ли?

Но аз бях неспокоен. Преди да напусна летището, бях говорил с Тим. Пам бе казала, че ще ме вземе в 20:00 ч., така че имах време да се избръсна, да взема душ и да пийна едно питие. Тим се бе върнал в къщичката си в 19:25 ч. и се бе отбил при мен.

— Намери ли, каквото ти трябваше? — попита той. Изглеждаше смъртно изморен, потен и мръсен.

Усетих как ме загриза съвестта.

— Имах посетителка. Не ми остави нито миг свободно време.

— Пам ли имаш предвид?

— Точно така.

Той се ухили.

— Ама че момиче! Знаех, че ще те хване, но не и толкова бързо.

— Тази вечер ще излизам с нея.

Тим хвърли поглед към питието в ръката ми.

— Едно такова няма да ми се отрази зле.

— Влизай. Тя със сигурност ще закъснее.

Сипах му голямо уиски със сода и много лед.

— Що за човек е тя? — попитах и му подадох чашата. — Местната курва?

— Тя е приятелката на Олсън.

Това ме потресе.

— Нали знаеш, че Бърни…?

— О, разбира се. На него не му пука, че тя спи, с когото й падне. Харесват се. Единственото нещо, което не правят, е да спят заедно.

— За Бога! Ако знаех, нямаше да я докосна! Няма да изляза довечера с нея, щом е момичето на Бърни.

Тим отпи жадно, след което избърса устата си с опакото на ръката.

— Ако не го направиш ти, ще се намери някой друг. Но не си мисли, че става дума за нещо повече от чукане, Джек. Тя е момичето на Бърни. Има нужда от секс, а Олсън не може да й го даде, така че я оставя да се забавлява. Това не е тайна — знае го тукашният персонал, както и половината Перъдайс сити, предполагам. Само не я приемай на сериозно. — Той довърши питието си, остави чашата на масата и тръгна към вратата. — Ще си взема душ и ще седна пред телевизора. — Погледна ме и се усмихна: — Животът е дяволски странно нещо, нали?

Но сега Бърни ми тежеше на съвестта.

— Виж, Пам — рекох, но изчаках келнерът да отнесе чиниите ни. — Тим ми каза, че си момичето на Бърни. Той е най-добрият ми приятел. Това ме притеснява.

— О, за Бога! Нали ти казах: имам нужда от това? Бърни няма нищо против. Ще спреш ли да говориш по този въпрос? Повтарям ти: Бърни знае каква съм и няма нищо против.

Келнерът ни донесе „Торнедо Росини“ с листа от артишок и картофи.

— Изглежда превъзходно, нали? — рече Пам. — Ммммм! Обожавам да се храня тук!

— Не може да не му пука — настоях аз. — Искаш да кажеш, че той те обича и ти го обичаш?

— О, млъкни! — Гласът й беше тих и внезапно се ожесточи. — Вземай онова, което ти се дава, и бъди благодарен.

Предадох се. Обещах си от този момент нататък да не я докосвам. Това беше дяволска ситуация! Бърни… човекът, на когото се възхищавах най-много, а ето че бях чукал момичето му.

Загубих апетит. Колкото и вкусен да беше стекът, сега ми беше трудно да го ям. Огледах ресторанта, докато само ровех из храната в чинията си. Настъпи внезапна суматоха, а Хенри полетя по пътеката към входа. Видях висок мъж с масивно телосложение, на около шестдесет години, да влиза откъм полумрака в приглушената светлина на ресторанта. Никога не бях виждал подобен човек. Ако се съдеше по начина, по който вървеше, той очевидно беше обратен. Дебелото му лице с огромен нос ми напомняше за недружелюбен делфин. Върху явно напълно плешивата си глава носеше отвратителна оранжева перука, сложена малко накриво. Беше облечен с жълт като лютиче ленен костюм и пурпурна риза с жабо. Гледката беше невероятна и единствена по рода си.

— Виж тоя тип — рекох, щастлив да променя разговора. — Кой може да е?

Пам погледна към пътеката.

— Това е Клод Кендрик. Собственик е на най-модната, най-скъпата и най-доходната галерия в града.

Наблюдавах как дебелакът стигна, клатушкайки се, до една маса, която се намираше през три от нашата. След него вървеше слаб, строен мъж, който можеше да бъде на всякаква възраст от двадесет и пет до четиридесет. Дългата му гъста коса беше гарвановочерна, а продълговатото му лице, тесните очи и устата почти без устни му придаваха вид на подозрителен, свиреп плъх.

— Това е Луис де Марни. Той управлява галерията — обясни ми Пам. Отряза парче от стека си и го лапна.

Суетнята, която Хенри вдигна около тези двамата, ми даде да разбера, че ги смяташе за важни личности. Заинтригуван, наблюдавах как се настаняват на масата. Като с махване на магическа пръчка се появи водка с мартини и бе поставена пред дебелия мъж. Сътрапезникът му отказа питие. Последва кратка размяна на мнения с Хенри около това, какво биха искали за ядене, после, отдалечавайки се бързо, той щракна с пръст на един сервитьор да го последва.

Клод Кендрик се огледа като крал, който разглежда двора си. Помаха на хората, които очевидно познаваше, и след това погледна в наша посока. Малките му очички се задържаха за момент върху лицето ми, после се преместиха към Пам. Веждите му се вдигнаха нагоре и устните му се извиха в усмивка. След това направи най-дяволското нещо, което бях виждал. Поклони й се и, използвайки оранжевата си перука вместо шапка, я вдигна високо над плешивата си като яйце глава, поклони се отново, сложи перуката на мястото й, размърда се леко в стола си и заговори със сътрапезника си.

Пам се изкиска.

— Страхотен е, нали? — рече. — Прави го с всичките си приятелки.

— Ти си му приятелка?

— Използваше ме като манекенка за някои от най-специалните си бижута. Познавам го от няколко години. — Тя довърши стека си. — Извини ме… Хрумна ми нещо. — Стана и отиде до масата на Кендрик. Гърбът й го закриваше от погледа ми и тя разговаря с него около три минути, после се върна на масата.

— Това пък какво беше? — попитах.

— Той притежава най-страхотната моторница. Помислих си, че ще е забавно да се повозим. Във възторг е. Знаеш ли, този град е малко скучен за хората, които живеят в него постоянно. Всеки иска да се запознае с някой нов човек. Ще дойдеш, нали?

Докато се колебаех, тя продължи:

— Той наистина е забавен и е много важна личност. — Сервитьорът дойде и разчисти масата. — Ще ти хареса.

Идеята за моторницата беше привлекателна.

— Ами добре, какво мога да загубя?

Погледнах към Кендрик. Той се усмихна и ми кимна, докато келнерът му сервираше пушена сьомга. Кимнах му в отговор.

Завършихме вечерята с кафе. Кендрик и Де Марни ядоха само сьомга и също пиха кафе. Когато се наканихме да тръгваме, те също се готвеха да си вървят.

Пам бутна стола си назад и ме поведе към масата им.

— Клод… да ти представя Джек Крейн. Работи на пистата. Джек… това е мистър Кендрик.

— Наричай ме Клод, скъпи. — Ръка, която приличаше на топло тесто обхвана дланта ми. — Толкова се радвам. Добре дошъл в този прекрасен град. Надявам се, че ще бъдеш много щастлив тук. — Той се изправи тежко на крака. — Да излезем навън, под лунната светлина. Луис, котенце, погрижи се за скъпата Пам. Искам да опозная Джек. — Той ме хвана под ръка и ме поведе по пътеката между масите. На два пъти спря, за да повдигне ужасната си перука и да се поклони на жени, които му се усмихваха. Вече се бях изпотил от вълнение, когато Хенри ни изпрати с поклон към горещата нощ навън.

Тук всички спряхме.

Кендрик каза:

— Луис, повози Пам с лодката. Знаеш колко обича. Джек, ще ме изтърпиш ли няколко минути? Има нещо, за което искам да поговоря с теб.

Преди да успея да се възпротивя, Пам и Луис вече се отдалечаваха.

— За какво има да говорим? — Мразех този дебел тип и това, че трябваше да остана с него.

— Става дума за Бърни. Той е един от най-добрите ми приятели. — Кендрик избърса лицето си с копринена кърпичка. — Да отидем в колата ми. Там има климатична инсталация. Тази жега ми действа малко потискащо, а на теб?

Поколебах се, но тъй като Пам, която можеше да ме закара обратно до летището, я нямаше, не ми беше оставен друг избор, така че го последвах по кея към мястото, където чакаше крещящ жълто-черен кадилак. От него излезе шофьорът японец и отвори вратите, когато се приближихме.

— Карай тук наоколо, Юко, — каза Кендрик и сниши туловището си към колата. Аз минах от другата страна и влязох вътре. Между шофьора и задните седалки имаше стъклена преграда. Когато вратите на колата се затвориха, почувствах приятна хладина. Колата потегли и Кендрик ми предложи пура, която отказах.

Карахме няколко минути покрай морския бряг, после шофьорът излезе от главния булевард и подкара из околностите на града.

Кендрик, чиято пура вече димеше равномерно, рече:

— Разбрах, че си много близък приятел на Бърни.

— Така е.

— Безпокоя се за него. — Кендрик въздъхна тежко. — Горкият сладур… такава ужасна рана.

Не отвърнах нищо, а го изчаках да продължи.

— Хванал се е да работи при ужасни хора. Онзи Есекс! Такова изчадие! А пък жена му!

Отново не казах нищо.

— Бърни се чувства толкова несигурен.

— Не е ли така с всички ни! — рекох, гледайки как луната плава из безоблачното небе като жълт диск.

— И ти ли чувстваш същото? — Той се обърна и ме погледна право в очите. — И ти ли се чувстваш несигурен?

— Че с кого не е така?

— Прав си, разбира се, но имаш ли някакви амбиции? Искаш ли да бъдеш богат? Сигурен съм, че да, а и с Бърни е същото. Често говорим за пари. Веднъж ми каза… спомням си точно думите му: „Бих направил всичко, за да сложа край на тази несигурност, Клод. Само да мога да сложа ръка на истински големи пари, хич няма да ми пука как съм ги получил.“

— Бърни е казал това?

— Точно това бяха думите му.

Мой ред беше да го погледна право в очите.

— Виж, Кендрик, какво ще кажеш да пропуснеш тези предисловия? Всички тия приказки вонят. Виждам, че искаш да напипаш верния път, тъй като не знаеш много за мене, но подходът ти е изтънчен колкото булдозер. Какво си замислил?

Той свали оранжевата си перука и надникна вътре, сякаш очакваше да види нещо скрито в нея, после отново я сложи на главата си.

— Бърни ме предупреди — рече той и се усмихна. — Каза, че трябва да внимавам как ще подходя към теб. Каза ми, че веднъж те е измъкнал от беда. Нападнал си виетнамско обменно бюро и си отмъкнал три хиляди долара. Бърни ти осигурил алиби. Вярно ли е?

— Виетнамските обменни бюра са лесна плячка. Бърни говори прекалено много. Имах нужда от парите, а там имаше достатъчно.

— Бърни ми каза, че виетнамецът е бил убит от бомба, така че всичко се наредило, както трябва.

Докато кадилакът се движеше плавно, а светлините на Перъдайс Сити в далечината приличаха на диамантена огърлица, мислите ми се върнаха назад към Сайгон.

Моето виетнамско момиче искаше пари, за да се добере до Хонконг. Почти се беше побъркала от страх. Беше дошла от северната част и беше сигурна, че нейните хора са по петите й. Каквото и да говорех, минаваше покрай ушите й. Настояваше, че трябва да намери отнякъде пари, за да си пробие път чрез подкупи до сигурно място. Бях почти луд по нея, но страхът й разваляше нощите ни. Нямах пари, за да й дам. Макар да осъзнавах, че така ще я загубя, накрая реших, че трябва да я изпратя в Хонконг. Една вечер влязох в онова обменно бюро с револвер в ръка и принудих виетнамеца да ми даде парите. Бях пил много и изобщо не ми пукаше. Дадох й парите и никога вече не я видях. После военната полиция направи разпознаване и служителят от обменното бюро посочи мен. Реших, че ми е спукана работата, но пристигна Олсън. Заяви, че двамата с него сме работили по самолета му по време на обира. Сигурен съм, че това не убеди военната полиция, но Бърни имаше доста голямо влияние и на мен ми се размина.

Като се замислих за този инцидент, ми се стори, че всичко е било много отдавна. Имах късмет, че обменното бюро заедно със служителя бяха едно от първите неща, които северновиетнамските бомби над Сайгон улучиха, защото той имаше намерение да подаде жалба до главнокомандващия, но бомбата му затвори устата.

Бях казал на Бърни точно каква е истината и той ми се беше ухилил.

— Е, не го повтаряй, Джек. Може да ме няма наоколо, за да те измъкна. — И с това приключихме.

Поне за известно време, но аз винаги бях зле с парите. Забърках се с друго виетнамско момиче: танцьорка в един безвкусен и шумен клуб, често посещаван от американските войници. Тя искаше пари — повечето виетнамски момичета мислеха само за това. Така че една нощ, когато бях изпаднал в истинско опиянение, влязох в друго обменно бюро. Този път не поех никакви рискове. Имаше буря с гръмотевици, както и въздушно нападение, така че изстрелът от пистолета ми се стопи сред трясъците. След това мислех за убийството на стария виетнамец толкова, колкото бих мислил, ако бях застрелял някоя дива патица. Взех от отворения му сейф хиляда долара. Те бяха достатъчно, за да прекарам добре с момичето известно време и да имам нещо в джоба си. Направих това три пъти. Всеки път убивах служителя и накрая съвестта започна да ме гризе. Жертвите ми се явяваха насън. Непрекъснато виждах пълните им с ужас очи, когато ги застрелвах. Тези очи ме преследваха дори когато обслужвах самолета на Олсън. Така че спрях да го правя. Сега, докато седях в този луксозен кадилак, очите им отново се появиха.

Кендрик казваше:

— Какво съм намислил ли? Ще го научиш от Бърни. Операцията си е негова, но има едно нещо, което искам да те попитам. Бърни твърди, че би направил всичко, ако става дума за много пари. Важната дума тук, разбира се, е „всичко“. Мога ли да те попитам дали наистина е така?

— Зависи от това, какво означават „много пари“ — отвърнах.

Той кимна.

— Това е верният отговор. — Издиша дима от пурата си, който моментално бе изтласкан от колата от един малък, но ефективен вентилатор. — Да… колко много? Би ли те заинтересувал четвърт милион?

Усетих как по гърба ми премина тръпка, но запазих хладнокръвие.

— Всеки би се заинтересувал.

— Не говоря за всеки. — В гласа му внезапно прозвуча нетърпение. — Питам теб.

— Зависи.

— Това е прост въпрос, скъпи. Ще направиш ли всичко за четвърт милион долара?

— Ще трябва да разговарям с Бърни.

— Съвсем правилно. — Кендрик взе един миниатюрен микрофон и каза: — Връщаме се, Юко.

Кадилакът спря, зави и се насочи обратно към града.

— Ама че история — рекох. — Първо Бърни ми предлага фалшива работа. После Пам ме прелъстява. А сега ти се появяваш на сцената и ми говориш за четвърт милион долара. Това не е нещо, което бих нарекъл добре планирана операция. Прекалено претупана е. Я си представи, че сега отида при ченгетата и им кажа какво става тук. Мислиш ли, че ще се заинтересуват?

Кендрик затвори очи. Приличаше на възрастен делфин, който си почива.

— Може и да се заинтересуват, скъпи, но си мисля, че повече ще се поинтересуват от теб. — Той бутна перуката си, като продължаваше да е със затворени очи. — Но нека не говорим за полицията. Това винаги е потискаща тема. Има възможност да получим пари и твоят дял ще бъде четвърт милион долара. Трябва да говориш с Бърни и винаги можеш да кажеш „Не“. Ако откажеш, можеш да вземеш самолета до малкото си градче и да прекараш останалата част от живота си, опитвайки се да си припечелваш препитанието. Това, разбира се, е твое право, но, от друга страна, можеш да се включиш в плана ни и да станеш богат.

Запалих цигара.

— Ще говоря с Бърни.

Седяхме мълчаливо, докато кадилакът не спря пред „Леспадон“, където ни чакаха Пам и Де Марни.

Докато излизах от колата, Кендрик каза:

— Надявам се да работим заедно, скъпи. Имам ти доверие.

Спрях да го погледна.

— Не мога да ти отвърна със същото. — Присъединих се към Пам, която вече се беше насочила към мястото, където беше паркирала минито.

— И ти ли си вътре в тая работа? — попитах, докато се вмъквахме в миниатюрната кола.

— Клод разговаря ли с теб?

— Знаеш, че е така. Ти ми го навлече, нали? Питам те: и ти ли си в тая работа?

Тя запали мотора и бързо подкара малката кола обратно към летището.

— По-добре говори с Бърни.

— Това все още не е отговор на въпроса ми, а аз искам да ми отговориш.

Тя вдигна рамене.

— Да, вътре съм. Бърни ще ти обясни.

— Ако той ръководи и останалата част от операцията по начина, по който я ръководи досега, изобщо няма да помисля да се включа.

Тя ми хвърли бърз, твърд поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко звучи много фалшиво, фалшивият претекст, под който ме докара тук, после това, че ми пусна теб, после ти ме буташ в ръцете на този ужасен дебелак. Всичко това идея на Бърни ли беше?

— Е, все пак те интересува, нали?

— Парите ме интересуват, но като се изключат те — а ще ви трябва доста време, за да ме убедите във възможността да получа толкова пари — цялата операция дотук, смърди.

— Трябва да говориш с Бърни.

— Напълно си права.

Преминахме остатъка от пътя в мълчание и когато спря пред бунгалото ми, на лицето й се появи сексапилната й усмивка.

— Да прекараме останалата част от нощта заедно, Джек. — Тя понечи да излезе от колата, но аз я спрях.

— Не. — Втренчих се в нея. — Ти си момичето на Бърни… Помниш ли?

Изгледа ме така, сякаш щеше да ме удари. От своя страна аз също продължих да я гледам, докато тя не отмести поглед, после излязох от колата и се насочих към бунгалото.

Бях станал и пиех кафе на верандата, когато О’Брайън излезе от къщичката си. Часът беше 6:45 и той ме погледна изненадано.

— Подранил си.

— Мислех си да дойда на работната площадка — отвърнах и допих кафето. — Ако има някаква работа, която мога да върша, ще се радвам.

— Имаш ли някакво понятие от взривяване?

— Абсолютно никакво.

Той се усмихна.

— Разбираш ли нещо от булдозери?

— Да.

— Чудесно… Тогава ти ще наглеждаш булдозерите, а аз ще наглеждам взривяването. — Качихме се в джипа. — Значи си решил, че искаш да работиш?

— Когато ми се плаща, гледам да си заслужа парите. Но искам да ме разбереш правилно, Тим, ти си шефът. Кажи ми какво искаш да бъде свършено и ще се опитам да го направя.

Така че прекарах деня в жегата, праха и шума. Четири пъти ме викаха да поправям някой булдозер и аз се справях. За мен машините бяха проста работа. Сприятелих се с негрите, които бяха добри работници, но нямаха представа какво да правят, когато булдозерът се развалеше. Почти не видях О’Брайън, докато не дойде време за обяд. Ако съдех по тътнежите, той очевидно доста взривяваше. Обядвахме под едно дърво заедно: хамбургери и кафе. Попита ме дали ми харесва работата и аз отвърнах, че всичко върви чудесно. Хвърли ми любопитен поглед, но не се задълбочи.

Вечерта, преди да си легна, размислих върху онова, което се бе случило. Струваше ми се, че Олсън планираше някаква кражба и искаше и аз да участвам, но не беше сигурен в мен. Тази мисъл ме стресна, но си казах, че може би греша. Никога не бих предположил също, че Олсън може да бъде пречупен. Реших, че ще е по-добре да работя, защото иначе някой би могъл да започне да се чуди какво правя тук.

Оказа се, че съм имал основание, тъй като около 16:00 ч. на следващия ден, докато оправях подаването на бензин и псувах, видях как тримата негри, които стояха край мен и ме гледаха, изведнъж застинаха, сякаш някой ги бе ударил в слабините. Големите им черни очи се изцъклиха и аз погледнах през рамо.

На няколко ярда от мен стоеше една жена и ме наблюдаваше. И каква жена! Веднага разбрах, че не би могла да е никоя друга, освен мисис Лейн Есекс. Като започваше от върха на главата й, надолу се спускаше венецианскочервена коса, която падаше по раменете й на едри естествени къдрици. Широко чело, големи теменужени очи, тънък нос, твърда уста. Доста несполучливо описание. Тя беше най-красивата жена, която някога съм виждал, и пред нея Пам Озбърн приличаше на евтина курва. Тялото й беше божествено: дълги, много дълги крака, едри гърди. Беше облечена с бяла ленена риза, затъкната в бял брич и високи до коленете блестящи черни ботуши. На няколко ярда зад нея облечен в бяло негър държеше юздите на два коня.

Тя удари по единия си ботуш с камшик и теменужените й очи продължиха да ме оглеждат по начина, по който търговецът на добитък разглежда някой отличен бик, защото би могъл да го купи, както и да не го купи.

Започнах да изтривам мръсотията и греста от ръцете си с омазан парцал, като си давах сметка колко напрегнати бяха тримата негри, които много внимателно, много бавно, сякаш отдалечавайки се от африканска усойница, напускаха сцената. Те продължиха да се движат, докато не се скриха в облака прах.

— Кой си ти? — Гласът й беше арогантен и рязък, което ме накара да си спомня, че Пам я бе описала като най-голямата кучка на света.

Реших да се правя на смирен.

— Джек Крейн, мадам — отвърнах. — Мога ли да направя нещо за вас?

Това малко я обърка. Разбрах го по намръщването й и по начина, по който пристъпи с елегантния си крак.

— Не си спомням да съм те виждала по-рано.

— Вярно е, мадам. — Запазих безизразно лице. — Току-що пристигнах. Работя за мистър О’Брайън.

— О! — Тя направи пауза, но продължи да ме разглежда. — Къде е О’Брайън?

Точно в този момент прозвуча силен взрив и двата коня се подплашиха, почти поваляйки негъра, който започна да се бори с тях. Виждах, че е в затруднение и, като минах покрай нея, хванах поводите на по-големия кон и с цялата си сила го принудих да спре на място. Негърът направи всичко възможно, за да усмири другия.

— Тук не е място за коне, мадам — рекох. — Взривяваме.

Тя се приближи до мен, грабна поводите от ръката ми и се метна на седлото. Конят се изправи на задните си крака и тя го шибна с камшика, за да го накара да спре — треперещ, но подчинен на волята й.

Негърът се метна на неговия кон.

— Отведи го преди да има нов взрив, Сам — каза тя.

Негърът се отдалечи в бърз галоп, оставяйки я да гледа надолу към мен.

— Разбирате ли от коне? — попита.

— Не, мадам. Не харесвам неща, които нямат спирачки.

Тя се усмихна.

— Доста добре се справихте с Борджия. Благодаря ви.

После се разнесе царят на взривовете: тътенът беше такъв, сякаш петстотинфунтова бомба се е взривила в краката ни.

Тя си мислеше, че е овладяла коня и беше отпусната. Взривът ме извади от равновесие, както и нея, а въздействието му върху коня не може да се опише. Той се надигна на задните си крака, изви се и тя нямаше никакъв шанс да се задържи върху него, така че падна тежко, докато той препусна напред.

Не можех да направя нищо за онази частица от секундата, в която тя беше във въздуха, после се хвърлих напред, но прекалено късно. Падна на раменете си, главата й се удари в пистата и тя остана да лежи там — все още красива, но безчувствена за всичко наоколо.

Докато коленичех до нея, около нас се събра кръг от зяпащи негри. Не знаех дали не си е счупила гръбнака и, оглупял от страх, не смеех да я докосна.

— Повикайте О’Брайън! — изревах. — Докарайте ми джипа!

Резкостта в гласа ми ги накара да действат. Четирима или петима затичаха с всички сили по пистата към мястото, където взривяваха. Двама други се втурнаха към облака прах.

Докоснах я леко и тя отвори очи.

— Боли ли ви?

Очите й се затвориха.

— Мисис Есекс! Мога ли да ви помогна?

Очите й отново се отвориха. Тя поклати глава и стъкленият поглед напусна хубавите й теменужени очи.

— Добре съм. — Тя помръдна ръце, после крака. — Господи! Главата ми!

— Успокойте се. — Огледах се. Джипът закова на място. На волана седеше едър мъж с неспокоен поглед. — Ще ви закарам в болницата. — Вдигнах я на ръце и тя леко изстена. Занесох я до джипа и седнах до негъра, като я държах на коленете си. — Карай към болницата — наредих му. — Не бързай… бъди внимателен.

Негърът зяпна жената, натисна съединителя и подкара бавно по пистата. Отне ни десет минути, за да стигнем до болницата на летището. Явно някой се бе обадил по телефона, защото, когато джипът спря, двама лекари, няколко сестри и един мъж с посивяла коса и бяло сако го наобиколиха.

Имаше носилка и всичко стана много бързо. Взеха я от скута ми, сложиха я на носилката и я внесоха в болницата буквално за секунди.

Седях там и се чудех дали, като я бях преместил, не бях й причинил някакви увреждания и тази мисъл ме накара да се изпотя.

Един джип пристигна, ръмжейки, и от него изскочи О’Брайън. Казах му какво се бе случило.

— По дяволите! — Той избърса потното си лице. — За какво й е трябвало да идва? Винаги си пъха носа там, където не й е мястото! Мога да си загубя работата, когато Есекс разбере какво е станало!

Промъкнах се покрай него и влязох в болничната прохлада, поддържана от климатичната инсталация. На рецепцията седеше някаква сестра.

— Как е тя? — попитах.

— Д-р Уинтърс я преглежда в момента. — Погледна ме така, сякаш бях скитник, който проси пари.

Поколебах се, после зърнах един от лекарите, които я бяха внесли, да се задава и приближих към него.

— Как е тя? Зле ли направих, като я преместих?

— Дяволски добре сте направили — рече той и се усмихна. — Няма нищо счупено, но има мозъчно сътресение. Пита за коня си.

— О’кей. Предайте й да не се безпокои за него. Ще се погрижа за коня.

Докато вървях към изхода, чух лекарят да казва на сестрата:

— Свържи се с мистър Есекс и го уведоми!

Излязох под горещото слънце, качих се в джипа и се насочих в посоката, в която бе избягал конят. О’Брайън беше изчезнал. Отне ми два часа, които ми се сториха дяволски дълги, за да хвана коня. Той беше в една горичка в далечния край на летището и си беше жив късмет, че го забелязах. Страхът му бе минал и не се оказа особено трудно да го завържа за джипа и да подкарам бавно обратно, следван от него.

Конярят на мисис Есекс се появи неизвестно откъде, когато спрях пред болницата, усмихна ми се и се погрижи за коня.

Влязох в сградата и отидох до рецепцията.

Сестрата ме погледна и вдигна вежди.

— Да?

— Ще се погрижите ли да предадете на мисис Есекс, че съм намерил коня й и че той е здрав и невредим — рекох. — Тази новина може да й се отрази добре.

Тя наклони глава.

— А вие сте…?

— Джек Крейн. Мисис Есекс ме познава.

В очите й внезапно се появи съмнение. Изведнъж през глупавата й, снобска глава мина мисълта, че въпреки потните си, мръсни ръце може и да съм важна личност в царството на Есекс.

— Веднага ще съобщя на д-р Уинтърс, мистър Крейн. Благодаря, че ни уведомихте.

Погледнах я продължително и твърдо, после кимнах, върнах се при джипа и подкарах към работната площадка.

Когато слизах от джипа, чух нов взрив. Поне О’Брайън не беше спрял да работи. На него не му пукаше за мисис Лейн Есекс, но с мен не беше така.

Спомнях си допира на тялото й, докато я държах в ръце. Спомнях си онези теменужени очи и докосването на венецианскочервената й коса до лицето ми, когато я вдигах.

Отидох до разваления булдозер и отново се заех с него, като междувременно продължавах да мисля за нея. Все още бях зает с тези мисли, когато изсвириха края на работния ден.

Върнах се в бунгалото си и взех така необходимия ми душ. Докато си обувах панталона, на вратата се почука. Мислейки, че е Тим, викнах „Влизай“ и се пресегнах за ризата си.

Вратата се отвори и вътре се вмъкна Пам Озбърн. Тя бързо затвори и видях, че лицето й е бледо, а очите — сърдити.

— Какво искаш? — Не ми трябваше тук. — Изчезвай, бейби. — Загащих ризата си. — Сгреших с теб.

По изражението на лицето й виждах, че не е чула какво й казах.

— Защо трябва да се държиш като малоумен? — запита тя. — Сега си в центъра на вниманието, а точно това Бърни не иска.

Отидох до масата и седнах.

— Какви ги дрънкаш?

— Цялото летище говори за това, че си закарал онази кучка до болницата и после си й намерил дяволския кон.

— И какво толкова лошо е станало?

— Всички питат кой е Джек Крейн. Не разбираш ли, че всеки един от тия типове тук би дал дясната си ръка само и само да бе направил онова, което ти си направил?

— А ти, по дяволите, какво очакваше да направя? Да я оставя да лежи там ли?

— Става дума за коня! — Тя сви юмруци и отново ги отпусна. — Тази кучка държи повече на този кон, отколкото на себе си, на съпруга си и дори на парите! Не можеше ли да помислиш за това, вместо да губиш часове в търсене на дяволското животно, когато всеки друг би могъл да го намери.

— Че аз откъде да знам?

— И още нещо… Защо започна да работиш с О’Брайън? Бърни не ти ли каза да го наблюдаваш и да стоиш настрана? Не ти ли каза да не се забъркваш с работниците му? Защо ти трябваше да ходиш там и да се занимаваш с машините! Когато Бърни разбере, много ще се ядоса!

Започнах да се вбесявам.

— О, я млъкни! — рекох. — Няма да ти позволя да ми говориш по този начин! Ще разговарям с Бърни. Сега се разкарай оттук, по дяволите!

— Дойдох да те предупредя, глупак такъв! Скоро ще пристигнат да те разпитват от управата. Слуховете тук се разнасят наистина бързо. Подготви си историята, която ще им кажеш. Онова копеле Уес Джексън ще се нахвърли върху теб. Той е управителят на Есекс. Внимавай с него! Толкова е умен, че му ставаш ясен само като те погледне. Ще иска да научи всичко за теб. Какво правиш тук. Кой си. Защо Бърни не те е зачислил на заплата. Приготви си историята или с нас е свършено. Разбра ли?

— Не. — Погледнах я. — Не разбирам и всичко това не ми харесва. Ако…

Звукът от спираща пред къщата ми кола накара и двама ни да се извърнем бързо към прозореца.

— Той е тук… Уес Джексън! — Лицето на Пам беше по-бяло от току-що навалял сняг. — Не бива да ме намери тук. — Огледа се ужасено, после се втурна към банята и затвори вратата.

Така че останах сам в стаята.