И какво ще стане с мен?

Глава трета

Уес Джексън застана на прага на бунгалото ми като умален вариант на Кинг Конг, но не много умален. Беше висок около 6 фута и 5 инча, имаше масивно телосложение и беше на около тридесет и две или тридесет и три години. Главата му беше с формата на ряпа и стоеше върху раменете без дори намек за врат. Малките му нос, уста и очи се бореха за правото си на съществуване в море от розово-бяла тлъстина. Лъскавата му черна коса беше късо подстригана. Носеше тежки очила с черни рамки от кост, които малко увеличаваха морскозелените му очи. Беше безупречно облечен със син блейзер с някаква странна емблема на джоба, бял ленен панталон и вратовръзка, закрепена за бялата му риза със златна игла.

— Мистър Крейн?

Миниатюрната уста се раздвижи и оформи усмивка, а морскозелените му очи, които приличаха на върховете на шишове за лед, потопени в зелена боя, ме огледаха.

Веднага разбрах, че този човек бе чистокръвно копеле и че трябва да внимавам с него.

— Точно така — отвърнах и зачаках.

Той премести туловището си през прага и затвори вратата.

— Аз съм Уесли Джексън. Грижа се за делата на мистър Есекс.

Едва не му казах, че за него това сигурно е много добре, но вместо това рекох:

— Така ли?

— Точно така, мистър Крейн. Мисис Есекс ме помоли да дойда и да ви благодаря, че сте намерили коня й.

— Как е тя?

Той влезе по-навътре в стаята и бавно се настани в едно от креслата, което проскърца под тежестта му.

— Паднала е доста зле, но вие го знаете. — Той поклати подобната си на ряпа глава и на дебелото му лице се изписа мъка. — Е, можеше да бъде и по-зле. Има леко мозъчно сътресение, но нищо сериозно.

— Чудесно. Когато я видях да пада, си помислих, че си е счупила гръбнака.

Той трепна.

— За щастие не е така.

После кръстоса масивните си крака и като видях, че се настанява удобно, седнах на един стол срещу него.

— Много добре сте направили, като сте отишли да потърсите коня й, мистър Крейн — продължи той. — Изглежда, никой не се е сетил за това. Конят е много важен за нея.

Оставих тази забележка без коментар и зачаках.

— Мисис Есекс ви е много благодарна.

Отминах с мълчание и това.

Той разгледа добре направения маникюр на ноктите си, след това внезапно ми хвърли твърд поглед.

— Тук ли работите, мистър Крейн?

Започна се, помислих си. Този дебелак не си губи времето.

— Може да се каже.

Кимна.

— Да. — Последва пауза. — Няма ви във ведомостта ни, мистър Крейн, и все пак вие ми казвате, че работите за нас.

Запазих лицето си безизразно.

— Не съм казал това, мистър Джексън. Аз работя за полковник Олсън.

Докато ме гледаше втренчено, той захапа нокътя на палеца си.

— Полковник Олсън ви е наел?

— Може би ще е по-добре да ви обясня. — Погледнах го с искрения си поглед и с лека, извинителна усмивка. Това като че ли не му направи никакво впечатление, но така или иначе аз не можех да си представя нещо, което би могло да го впечатли. — Ние с полковник Олсън служехме заедно в Сайгон. Той летеше на бомбардировач, а аз се грижех за самолета. — Говорех съвсем спокойно. — Чух, че работи за мистър Есекс и тъй като си търсех работа, а с него се разбирахме добре, му писах да го питам дали не може да ми намери нещо тук. Той ми отговори, че в момента няма, но ако съм свободен, бих могъл да дойда и да помагам за строежа на пистата. Каза ми, че може да ми осигури храна и квартира, но че няма да ми се плаща. Бих могъл да погледна на това и като на ваканция. Каза ми още, че по-нататък би могъл да говори с отговарящия за работния състав и може да се намери някое свободно място. Беше ми омръзнало да стоя вкъщи. Имах възнаграждението си от армията и исках да видя Перъдайс Сити, както и полковник Олсън… Той е чудесен човек, мистър Джексън, но вие сам го знаете… Така че… ето ме тук.

Той кимна няколко пъти с подобната си на ряпа глава и малките чу очички се притвориха.

— Страхувам се, че полковник Олсън е сгрешил. Не му е влизало в работата да ви вика тук: изобщо не му е влизало в работата.

Не отговорих нищо.

— Това е съвсем нередно. — Той се намръщи. — Може би не го съзнавате. Всички, които работят за нас, са застраховани. Я си представете, че с вас стане злополука на пистата? Ще ни съдите за много пари и ние няма да имаме с какво да си покрием загубите.

— Така ли? — Погледнах го смирено. — Сигурен съм, че полковник Олсън изобщо не се е сетил за това, нито пък аз.

На него, изглежда, смирената ми физиономия му хареса повече, отколкото искрената преди малко, така че тесните му малки устни се разтеглиха в нещо, което, предполагам, той смяташе за усмивка.

— Разбирам. Полковник Олсън е добър пилот, но не е човек на бизнеса. С какво точно се занимавате на пистата?

— Подчинен съм на О’Брайън. Грижа се за булдозерите. Хората му не разбират от машини.

Усмивката му изчезна.

— Но това не е ли работа на О’Брайън?

— Той се грижи за взривяването. Полковник Олсън си мислеше, че ще се спести време, ако аз се заема с булдозерите. Разбрах, че пистата трябва да стане готова много бързо.

— Напълно си давам сметка, че е необходимо да се завърши пистата. — Стоманените нотки в гласа му ме предупредиха, че говоря прекалено много.

— Сигурен съм, мистър Джексън. Само се опитвах да обясня.

— Трябва да оправим тази работа. Моля ви, отбийте се в „Личен състав“ и там ще подпишат с вас договор, както с останалите работници. Ще ви се плаща определената от профсъюза надница и ще ви застраховат.

— Благодаря за предложението, но няма да го направя. Виждате ли, мистър Джексън, аз съм във ваканция. Не търся подобен тип работа. Обичам да се занимавам с машини, но не за дълго. Просто помагах на полковника и се забавлявах.

Това го шашна. Той застина и се втренчи в мен.

— Искате да кажете, че не желаете да работите за нас?

— Не и като ръководител на бригада. Аз съм напълно квалифициран авиоинженер.

Веждите му почти се скриха в черната му коса.

— Напълно квалифициран авиоинженер?

— Точно така. Преди Виетнам работех в „Локхийд“.

Той отново загриза нокътя на палеца си.

— Разбирам. — Направи пауза и после продължи: — Мисис Есекс е доволна от вас, Крейн. Може би ще успеем да ви намерим работа по специалността. Това би ли ви интересувало?

Забелязах, че бе пропуснал да каже „мистър“.

Изведнъж ми хрумна, че не би си губил времето с мен, освен ако не му се налагаше. Мисис Есекс е доволна от вас. Това беше ключът. Този дебелак беше изпратен от нея, за да направи нещо за мен като отплата, че бях намерил коня й. Беше само предположение, но усещах, че съм на прав път.

— Зависи от работата и от заплатата.

Той отново кръстоса краката си. По киселото му изражение разбрах, че ме мразеше така, както змията мрази мангустата.

— Можете ли да обслужвате „Кондор XJ7“?

— Аз съм добре квалифициран авиоинженер — отвърнах. — Това означава, че мога да се справя с всяка хвърчаща машина, при условие че имам добри помощници.

— Разбирам.

Бях всял смут у него. Разбрах го по това, как отново разкръстоса и кръстоса краката си и загриза нокътя на палеца си.

— Е…

Последва дълга пауза, после той стана на крака.

— Трябва да видя какво мога да направя. Нали искате да работите при нас?

— Както казах, ще зависи от заплащането и от работата.

Той ми хвърли един поглед.

— Колко ви плащаха в „Локхийд“?

— Двадесет, но това беше преди четири години.

Кимна. Бях сигурен, че ще се свърже с „Локхийд“ и ще провери, но това не ме безпокоеше. Преди четири години бях всеобщ любимец в „Локхийд“ и знаех, че ще ме подкрепят.

— Направете ми услугата да стоите настрана от пистата — рече той, тръгвайки към вратата. — Моля, чувствайте се като у дома си. Ще съобщя на шефа на персонала, че можете да ползвате всичките ни удобства. Трябва да говоря с мистър Есекс.

— Не бих искал да стоя тук дълго, без да правя нищо, мистър Джексън.

Той отново ме погледна, сякаш бях влечуго под стъклен похлупак.

— Ще имате кола на разположение. Защо не се позабавлявате в града? — Виждах, че всичко това му беше крайно неприятно. — Отидете в „Личен състав“. Мистър Маклин ще ви даде пари. — Устните му се свиха, сякаш беше захапал дюля. — Такова е желанието на мисис Есекс.

Запазих каменната си маска.

— Много мило от нейна страна.

Той тържествено напусна бунгалото и се качи в едно бентли купе, карано от негър, облечен в зелената униформа на служителите на Есекс, след което изчезна от погледа ми.

Пам излезе от банята. Стоеше и ме гледаше с широко отворени очи.

— Никога не бих повярвала! — рече тя задъхано. — Не знам какво ще каже Бърни.

Запалих цигара замислено.

— Джек! Бърни ще побеснее.

Погледнах я. Сега ми се струваше досадна.

— Изчезвай, бейби. Трябва да помисля.

— Слушай!… — започна тя. Очите й хвърляха гневни мълнии.

— Нали чу какво ти казах. Измитай се. Трябва да помисля.

— Бърни направи грешка — рече тя с треперещ глас. Лицето й беше пребледняло. — Направи му услуга. Изчезвай оттук! Ще намерим някой друг! Ако наистина си приятел на Бърни, бързо се махай оттук!

Погледнах я.

— Няма да намерите друг — отсякох, — така че изчезвай и престани да дрънкаш. Аз съм тук и сега ще зависи от Бърни. Не те карам да ми обясниш за какво става дума, но както ти казах и преди, дотук цялата работа вони. Започвам да си мисля, че Бърни не е такъв, за какъвто го мислех. Може би има нужда от помощ. — После с по-рязък глас й викнах: — Пръждосвай се!

Тя излезе, като тресна вратата зад гърба си.

Помислих си за онова сочно тяло, за венецианско червената коса и големите теменужени очи — най-вълнуващата жена в света според мен.

Отидох да се видя с мистър Маклин, шефа на личен състав, и го хванах тъкмо когато се готвеше да си тръгва. Часът беше 19:00 и макар че бързо ме огледа от горе до долу със същия леден поглед като на Уес Джексън, когато се ръкувахме, усмивката му изглеждаше доста искрена.

— О, да, мистър Крейн — рече той. — Мистър Джексън ми даде инструкции относно вас. — Той леко снижи гласа си, когато спомена името на Джексън, и аз дори се учудих как така не падна на колене. — Имам за вас един плик в знак на благодарност от страна на „Есекс Ентърпрайзис“. — Отиде до бюрото си, порови из него и се върна с голям бял плик. — Ако искате кола, моля отидете в транспортния ни отдел — той работи двадесет и четири часа в денонощието — и можете да вземете, каквато ви хареса.

Прибрах плика, благодарих му, казах, че бих искал да получа кола и, придружен от него, тръгнах към вратата на офиса му. Той ми посочи транспортния отдел, който беше на около стотина ярда от мястото, където стояхме, после си стиснахме ръцете и аз го оставих.

Хората от транспортното също бяха предупредени. Попитаха ме каква кола искам. Отвърнах, че няма значение, стига да е малка. Дадоха ми една „Алфа ромео 2 000“, което ме задоволяваше, и подкарах към къщичката си.

В плика имаше пет стодоларови банкноти, пропуски за три киносалона, за казиното, за четири ресторанта, два клуба и три нощни бара. На всеки пропуск пишеше: „Есекс Ентърпрайзис. Важи за двама“.

Заварих О’Брайън да се настанява пред телевизора. Не ми се наложи да го убеждавам дълго да излезе с мен вечерта.

Прекарахме страхотна нощ, като се веселихме до насита, което ми струваше само бакшиши.

Когато около 2:00 ч. се връщахме леко пияни към летището, О’Брайън каза:

— Отсега нататък ще държа под око коня на мисис Есекс. Човече! Не се ли справи страхотно!

— Това е природна дарба — отвърнах и го измъкнах от колата. После се прибрах в къщичката си, съблякох се и се мушнах в леглото.

Преди да загася лампата, пак се поразмислих. Това няма да продължава дълго, рекох си. Мисис Есекс няма да се грижи да живея в лукс повече от седмица, ако можеше да става дума дори за толкова. В този момент бях галеник на една много богата жена. Първо щях да чуя предложението на Олсън. После щях да реша дали да играя с него, или да се опитам да превърна прищявката на тази много богата жена в нещо далеч по-съществено.

Казах си, че съм достатъчно пиян, за да си позволя да помечтая. Отново мислено си я представих: червената коса, теменужените очи, усещането за тялото й. Луната ли исках да стигна? Това вече беше отживяла приказка. Хората бяха стъпили на Луната. Защо не и аз?

Събуди ме шумът от приземяващ се самолет. Погледнах сънено будилника, който показваше 10:15. Изтърколих се от леглото тъкмо навреме, за да видя прахта, която приземилият се на пистата кондор вдигна. Това означаваше, че Лейн Есекс и Бърни се завръщат.

Към мястото, където се приземи самолетът, вече отиваха бентлито на Джексън и три джипа. Реших, че ще мине доста време, преди Олсън да стигне до мен, така че взех душ, обръснах се, облякох една блуза и панталон и се обадих в румсървиса. Въпреки че бях пил много предишната нощ, бях гладен.

Поръчах си вафли, яйца върху печена на грил шунка и кафе.

Човекът, който взе поръчката ми, се държеше така, сякаш му правех голяма услуга.

— Само десет минути, мистър Крейн — каза той, — и нито секунда повече.

Благодарих му, понаплесках лицето си с афтършейв и седнах в креслото да чакам. Харесваше ми да се отнасят с мен като с важна личност, но не си правех илюзии, че това ще продължава дълго.

Закуската пристигна след осем минути… Засякох ги.

След като се нахраних, прочетох вестника, който беше пристигнал с пощата. От време на време чувах тътнежи, което ми говореше, че О’Брайън продължава да взривява.

По пладне ми писна да чакам. Олсън сигурно беше зает, така че реших да отида в града и да използвам една от кредитните карти. Когато тръгнах към вратата, телефонът иззвъня.

Грабнах слушалката.

— Мистър Крейн? — Беше женски глас, много студен и рязък.

— Може би. Защо?

Последва пауза. Можех да си представя как се беше променило изражението й.

— Мистър Джексън иска да ви види. Колата е на път към вас… до двадесет минути ще дойде.

Действайки според онова, което ми подсказваше интуицията, рекох:

— След двадесет минути ще бъда в града. Предайте го на мистър Джексън. — И затворих.

Докато палех цигара, телефонът отново иззвъня.

— Мистър Крейн? — Сега в гласа й звучеше тревога.

— Аз съм. За малко да ме изпуснете. Какво има?

— Бихте ли почакали, докато колата пристигне? Мистър Джексън иска да говори с вас.

— Това е по-добър подход, бейби — отвърнах, — но случайно не съм в настроение да говоря с мистър Джексън точно сега… Прекалено рано е още. — И затворих.

Зачаках, като пушех, гледах към тавана и се чудех дали играя картите си правилно, а същевременно размишлявах и над фразата: „Мисис Есекс е доволна от вас.“ Секунда по-късно телефонът отново иззвъня.

— Да?

— Мистър Крейн, моля ви да бъдете отзивчив. — Гласът й звучеше отчаяно. — Всъщност мисис Есекс иска да се срещне с вас.

— И защо не ми го казахте по-рано?

— Мисис Есекс е тази, която ви търси. Бихте ли изчакали, ако обичате? Колата е на път.

— Ще почакам. — Направих пауза и после додадох: — И виж какво, миличка, следващия път, като ми се обадиш, забрави за високомерния тон. Не ми е по вкуса. — И затворих.

Десет минути по-късно бентлито на Джексън спря пред бунгалото ми. Чернокожият шофьор ми отвори задната врата, покланяйки се, усмихнат. Качих се и колата се понесе с голяма скорост.

Двамата пазачи на входа на летището ме поздравиха. Бентлито подкара покрай брега, после през града и към хълмовете. Докато се возех, се облегнах назад върху английската кожена тапицерия и се замислих за нея.

О’кей… един блян, но понякога животът трябваше да се крепи на блянове… Иначе как можеше човек да оцелее в този жесток и луд свят?

Пристигнахме пред вратата на имението на Есекс. Двама пазачи в бутилковозелени униформи отвориха портата, ние влязохме и карахме половин миля по алея, оградена с дървета, поляни, цъфнали храсти и лехи с рози.

Бентлито спря пред входната врата на къщата: изящно и скъпо нещо от ковано желязо и стъкло. Пред нея стоеше и чакаше дебел иконом с вид на англичанин. Усмихна ми се с покровителствена усмивка, каквато само англичанин може да постигне.

— Минете оттук моля, мистър Крейн.

Последвах дебелия му гръб по широк коридор, чиито стени бяха осеяни с модернистични картини, които сигурно бяха оригинали.

Накрая минахме през двойна стъклена врата и се озовахме в широк вътрешен двор, покрит с ултравиолетов стъклен покрив, който беше защита за слабите и уморените, както и за орхидеите и сандъчетата с бегонии в най-различни цветове. В центъра на този разкош голям фонтан весело бликаше в още по-голям басейн, в който плуваха тропически рибки така, сякаш правеха някому услуга.

И сред цялата тази пищност я съзрях.

Тя лежеше на едно от онези неща на колела с облегалка за главата и жълти възглавнички. Уес Джексън се беше настанил малко встрани от нея и смучеше питие, което ми заприлича на сухо мартини.

Когато влязох в двора, Джексън надигна дебелото си тяло и се изправи.

— Елате, мистър Крейн — каза той и усмивката му беше като капка лимонов сок върху жива стрида. Забелязах, че обръщението „мистър“ отново се беше появило. Обърна се към нея. — Вие вече сте се срещали, мисис Есекс. Няма защо да ви запознавам.

Тя вдигна поглед към мен и ми подаде ръка. Пристъпих напред, стиснах сухата й и гореща длан и после я пуснах.

— По-добре ли се чувствате? — попитах.

— Благодаря, не съм много зле. — Теменужените очи ме оглеждаха. Казах си, че в света не може да има по-очарователна, по-сексапилна и по-страхотна жена от нея. — Падането беше доста лошо, нали? — Тя се усмихна и ми махна към един стол близо до мястото, където лежеше. — Седнете, мистър Крейн.

Когато седнах, сякаш от нищото се появи японец в бяла униформа.

— Какво ще пиете, мистър Крейн? — попита Джексън.

— Кока-кола с горчиви подправки.

Този отговор стъписа и него, и японеца. И двамата ме зяпнаха. Бях го репетирал в бентлито. Мисис Есекс се изсмя.

— Никога не съм чувала за такова питие.

— По това време на деня е точно като за мен. Пия по-силни неща чак след залез.

Последва пауза и японецът се отдалечи.

Джексън тръгна към стола си, но спря рязко, когато мисис Есекс му махна с пръст.

— Добре, Джексън — рече тя, — сигурна съм, че имаш много работа.

— Така е, мисис Есекс.

Той бързо и тихо се отдалечи, без дори да ме погледне.

— Не обичам дебели мъже — добави, — а вие?

— Има мършав и изгладнял поглед — отвърнах. — Аз бих предпочел дебелия човек пред някой много слаб.

Тя кимна.

— Значи четете Шекспир?

— Прекарах три години на едно летище на десет мили от Сайгон. Човекът, който бе живял в моята колибка преди мен и който бе убит от шрапнел, ми беше оставил пиесите на Шекспир и албум с порнографски снимки. Прекарвах свободното си време, като разглеждах снимките и четях пиесите.

— Кое предпочитахте?

— След известно време загубих интерес към снимките, но старият бард продължи да ме вълнува.

Японецът се върна с чаша кока-кола и я сложи на масата до мен, сякаш поставяше бомба. Дръпна се назад и зачака.

— Така ли я обичате? — попита тя.

— Добре е. — Не я опитах. — Беше шега.

Тя махна на японеца и той изчезна. Това нейно махване с пръст ме впечатли. Зачудих се дали ще дойде момент, когато ще махва с пръст и на мен.

— Шега?

— Просто се опитвах да запазя равновесието си — рекох. — Не съм свикнал с такъв разкош… поне хвърлих в смут Джексън.

Тя ме изгледа втренчено и после се изсмя.

— Това ми харесва, наистина ми харесва.

Извадих смачкания си пакет цигари.

— Можете ли да пушите от тези или вашите са със златно покритие?

— Не пуша. — Последва пауза, после тя каза: — Мисля, че сте приятен човек, мистър Крейн.

Запалих цигара.

— Радвам се. И като ще си разменяме комплименти. Мога ли да ви доверя, че според мен вие сте най-възхитителната жена, която някога съм виждал.

Погледнахме се и тя вдигна едната си вежда.

— Благодаря. — Още една пауза. — Благодаря ви също, че намерихте Борджия. Нито един от тези глупаци на летището не се сети да го потърси. Не вярвам, че не сте яздили кон. Само ездач би могъл да се справи с Борджия така, както направихте вие.

— Това също беше шега. — Усмихнах й се. — Такъв съм си, мисис Есекс… шегаджия. В Сайгон прекарвах повечето време на кон, когато не се занимавах с хвърчащите машини.

— И, разбира се, когато не четяхте Шекспир или не разглеждахте порноснимките.

— Точно така.

— Бихте ли искали да работите за нас? — Тя изстреля въпроса съвсем неочаквано, но аз се бях приготвил и имах отговор.

— Бихте ли уточнили думата „нас“?

Тя се намръщи.

— „Есекс Ентърпрайзис“, разбира се!

— Това навярно означава да работя за мистър Джексън? — Погледнах я и след това продължих: — За миг си помислих, че ми предлагате да работя за вас.

Това я обърка точно както се бях надявал. Опита се да продължи да ме гледа в очите, но погледът й се отмести.

— Попитах Джексън дали няма свободно някое интересно място, което бихме могли да ви предложим. — Тя продължаваше да гледа настрани. — Както изглежда, той смята, че ще е трудно, но той винаги създава затруднения.

— Мога да си представя. — Забелязах, че отново се бе овладяла и й се усмихнах. — Оценявам всичко това, мисис Есекс, особено, че ме поканихте. В края на краищата аз само намерих коня ви, но ако можете да ми намерите работа тук… — Реших да го кажа: — Бих искал да поговоря с полковник Олсън. Ако трябва да съм честен, не си представям работата за Джексън като особено забавна, а аз обичам да ми е забавно. — Станах. — Благодаря ви за гостоприемството. — Сега я гледах отгоре. — Ако в момента махнете с пръст, и аз ще изчезна, както изчезнаха те.

Тя вдигна поглед към мен и изведнъж в очите й се появи онова изражение, което се появява в очите на всички жени, когато желаят някой мъж. Познавал съм много жени през живота си и не бих могъл да сбъркам този поглед. Почти не можех да повярвам, но той се появи и после изчезна: така, както зелената светлина на светофара се сменя с червена.

— Довиждане, мистър Крейн.

— До скоро. — Направих пауза и погледнах право в тези теменужени очи. — Наясно съм, че това няма да ми донесе нищо, но искам да знаете, че точно в този момент гледам най-красивата жена в света.

Това беше финалната ми реплика.

Нямаше и следа от Бърни, когато бентлито ме остави пред бунгалото. Влязох вътре, като се чудех дали ще намеря бележка, но не намерих.

Минаваше 13:00 ч. и бях гладен. Позвъних в румсървиса и помолих да ми изпратят нещо за ядене.

— Специалитетът е превъзходен, мистър Крейн: агнешко с всичките подправки. Да ви пратя ли от него?

Казах, че ще е добре, и затворих.

По обратния път към летището си бях мислил за мисис Есекс. Възможно ли беше да съм сгрешил за изражението, което се бе появило в очите й? Не смятах, но изглеждаше невероятно жена с нейното положение да пожелае човек като мен. Е, добре, но дори да приемех за факт, че ме желаеше, това не означаваше нищо. Жена като нея не би поела никакви рискове, когато е омъжена за някого като Лейн Есекс. Тя имаше право да си мисли, каквото си иска, но осъществяването на тези мисли беше нещо съвсем различно. И все пак аз самият я желаех. Бих дал две години от живота си, за да прекарам една нощ с нея: знаех, че това ще е преживяване, което никога няма да забравя.

След малко пристигна яденето и аз се нахраних. Вече беше 14:23 ч. Докато си палех цигара, телефонът иззвъня.

— Здрасти, Джек! — Беше Олсън.

— Здрасти!

— Имаш ли кола?

— Да.

— Мислиш ли, че ще можеш да намериш пътя до кафе-бара?

— Не е проблем.

— Какво ще кажеш да се срещнем там след половин час?

— О’кей. Той затвори.

Е, помислих си, като смачках цигарата и се изправих, сега щях да разбера за какво ставаше дума. Докато излизах от бунгалото и се качвах в алфа ромеото, се чу отдалечен тътен. О’Брайън все още взривяваше.

Отне ми двадесет минути, за да стигна до кафе-бара. Белият ягуар беше паркиран под сянката на дърветата. Паркирах алфа ромеото до него и се изкачих по скърцащите стъпала на верандата.

Олсън седеше и отпиваше от чаша кафе. Махна ми и аз се присъединих към него. Момичето излезе и ми се усмихна.

— Кафе.

— Е, Джек, както изглежда, добре се забавляваш — подхвана Олсън, когато момичето се отдалечи. — Също така ми се струва, че си забравил армията по-бързо, отколкото си представях.

Момичето се върна с кафето и отново се отдалечи.

— Какво ще рече това?

— Забравил си какво означава да се подчиняваш на заповеди — Гласът му прозвуча рязко и това ме подразни.

— Ти самият каза, че вече не сме в армията. Виж какво, Бърни, нямам намерение да се извинявам. Ти ме докара тук заради някаква измислена работа. Не ми се довери. Така че аз играх, както се нареждаха картите. Ако не ти харесва как съм играл, една дума от твоя страна и аз ще се махна оттук.

Опита се да ме погледне право в очите, но не успя и отмести поглед. Виждах, че се поти.

— Е, може би нищо фатално не се е случило, но исках да не ставаш център на вниманието. От онова, което чувам, си в добри отношения с мисис Есекс. — Той разбърка кафето си, без да ме погледне. — Може би това е хубаво. Чух, че си бил в къщата й тази сутрин.

— Агентите ти работят добре.

Той се усмихна пресилено.

— Внимавай да не се препънеш, Джек. Тази операция е твърде важна. Разчитам на теб. Имам нужда от помощта ти.

— Виж, Бърни, дотук не направи нещата, както трябва. Защо, по дяволите, не ми каза веднага какво си намислил, вместо да ми пробутваш тия лайна за строежа на пистата? Ако го беше направил, нямаше да стане тази грешка.

— Не можех. Кендрик настояваше да те види, преди да се присъединиш към нас. Той си е такъв… и на майка си не би повярвал. После трябваше да отведа шефа до Ню Йорк: това беше неочаквано.

— Кендрик? Онзи дебел педал? Каква е неговата роля?

— Той финансира операцията.

Запалих цигара.

— О’кей, Бърни, какво ще кажеш да изплюеш камъчето.

Той повъртя лъжичката в ръка, остави я, после пак я взе и потропа с нея по чашката.

— Добре. — Последва пауза, после продължи: — Помниш ли последната ми мисия в Сайгон? Помниш ли, че бомбардираха летището и колибата ти бе разрушена?

Зяпнах го.

— Какво общо има това с операцията?

— Много. Помниш ли, че ти казах да се пренесеш при мен? — Бърни остави лъжичката, бутна наполовина изпитото кафе настрани и после отново го придърпа към себе си. — Помниш ли, че аз спях на леглото, а ти — на дивана?

— Помня.

Настъпи дълга пауза, после Бърни рече тихо:

— Ти говореше в съня си, Джек. Трима възрастни служители в обменни бюра. Никога няма да забравя онази нощ, когато те слушах да мърмориш. После, когато ми се прииска да получа много пари и измислих този план, за да постигна целта си, осъзнах, че ми трябва човек от висока класа и се сетих за теб. — Той остави лъжичката и ме погледна право в очите. — Реших, че щом си могъл да убиеш трима старци за около 5000 долара, ще направиш много повече за четвърт милион. — Прокара ръка по изпотеното си лице и след това попита: — Прав ли съм?

Отпих от кафето.

— Зависи, Бърни. Четвърт милион е хубава сума, но в Сайгон не поемах кой знае какъв риск… Какъв ще е той тук?

— Не особено голям. Това е най-малкият проблем. Точно в този момент проблемът си ми ти. Мога да разбера онова, което направи там. Виетнамците не означаваха нищо за никого от нас. Да убиеш възрастен виетнамец във военна обстановка е нещо, което мога да приема, но това тук… Ако се провалим, можеш да влезеш на топло за доста дълго, както и аз. Дотук не виждам начин да се провалим. Мислил съм дълго и предполагам, че имаме 95 процента шанс да ни се размине.

— Мога да се съглася с пет процента риск — рекох.

— Да. — Той взе лъжицата и отново започна да я върти в ръцете си. — Онова, което искам да знам, Джек, е как се отнасяш към това предложение.

— Какво ще кажеш да ми разясниш за какво става дума. После ще ти отговоря.

Той поклати глава.

— Не мога да го направя, освен ако не ми потвърдиш, че се включваш. Ако ти разкрия какъв е планът и ти се откажеш… Какво ще стане с нас? Погледнах го втренчено.

— Това ми говори, че не ми вярваш, че ще си държа устата затворена.

Той погледна настрани.

— Не съм сам. Или четвърт милионът те убеждава да се включиш в играта, без да ти откривам за какво става дума, или край.

— Не ми говореше така в Сайгон. Няма да се хвърля в нищо слепешком. Или ми вярваш, или не. Това е последната ми дума.

Гледахме се известно време, после той изведнъж ми се усмихна и това ми се отрази добре. По същия начин ми се бе усмихвал всеки път преди да тръгне да бомбардира.

— Извинявай, Джек. О’кей… ето какво ще направим. Ако решиш да не се включваш, ще ти дам три хиляди долара и ти ще се прибереш вкъщи и ще забравиш… Става ли?

— Става.

— Вече година работя при Есекс. До гуша ми дойде и от него, и от жена му. В тая работа няма бъдеще. Службата при тях ме състари. Няма защо да ти го казвам, ти сам го знаеш. Пилоти има, колкото щеш. Есекс може да ме замени ей така. — Той щракна с пръсти. — И аз се замислих. — Загледа се през песъчливия път към плажа в далечината. — Сега стигаме до Пам. Когато започнах работа на летището, тя беше заместник-стюардеса. Може би ще ти е трудно да разбереш. Ние си допадаме. Тя обаче не може да направи нищо срещу свръхсексуалността си. Аз не мога да й помогна, но ние наистина означаваме нещо един за друг. Когато трябва да го направи, просто си затварям очите. — Той извади кърпата си и избърса изпотените си ръце. — Една вечер бяхме излезли и вечеряхме в „Леспадон“, където тя има кредит, и ме запозна с Клод Кендрик. Ти вече си се срещнал с него. Кендрик не само притежава доходна художествена галерия, но също така е и най-големият укривател на крадени вещи по крайбрежието. Занимава се с всичко, което може да бъде продадено, без значение какво. Докато пиехме кафето, започнах да говоря за новия самолет на Есекс. Той е голяма работа, Джек. Ще излезе около десет милиона долара. Той е…

— Ей! Чакай малко! — Погледнах го втренчено. — Десет милиона ли каза?

— Точно така.

— Не го вярвам. Можеш да купиш „Вайкаунт“ за два и половина. Десет! Сигурен ли си?

— Това е уникален самолет, Джек. Няма втори в света. Експертите на Есекс са работили върху него четири години. Есекс е хвърлил куп пари, за да стане, какъвто трябва. Това не е масова продукция. Като ролс-ройс е: нищо, освен най-хубавото. Сега няма да навлизам в подробности. Вероятно ще го видиш сам. Две седмици след срещата ми с Кендрик Пам ми съобщи, че той иска пак да се видим. Срещнахме се и той ми каза, че имал клиент, който щял да купи самолета, ако го откарам до Юкатан. Моят дял щял да бъде един милион. Рекох му, че е луд. Той ми отвърна, че работата не е спешна и че иска да си помисля. Така че започнах да мисля. Самолетът нямаше да е готов за изпитателни полети още три месеца. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че може да бъде направено. — Той вдигна очи и ме погледна. — Ще имам нужда от подходящ екипаж. Вторият пилот е съгласен, имам и Пам, трябва ми механик — ти. Дотук как ти се струва?

Запалих цигара и се замислих.

— Това е идея. Може ли да поразсъждавам и да ти кажа лошите страни?

— Точно това искам.

— О’кей. Имаш самолет за десет милиона долара. Нека сега не се безпокоим за това, как ще бъде откраднат. Първо да погледнем финансовата страна. Ти получаваш милион, аз — четвърт. Пам получава нещо и вторият пилото — също.

— Точно така.

— Кендрик го продава за пет милиона. Това е половината цена. Той не поема никакви рискове и прибира три милиончета в джоба си. Мислиш ли, че е добро предложение?

Бърни се раздвижи неспокойно.

— Ти току-що рече, че четвърт милион е добра сума.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Не знам колко ще вземе Кендрик: може да е много по-малко от пет милиона.

Поклатих глава.

— Не. Аз го видях: той е истинска акула. Вероятно ще получи седем. Той те мами.

Олсън вдигна рамене. В очите му отново се появи онова отегчено, цинично изражение, което ме караше да му нямам доверие.

— Аз ще се задоволя с милион. С толкова пари, Джек, мога да стана въздушно такси в Мексико. Ти също можеш да се заемеш с това.

Допих хладкото си кафе.

— Какво ще речеш да поговорим с Кендрик. Можем да го притиснем. Ти можеш да получиш два, а аз — един. Това ще е по-добре, нали?

— Кендрик държи козовете, Джек. Той има клиент и аз не знам кой е. Ако нямаме клиент, все едно гоним вятъра. — Погледна ме. — И още нещо. Не мисля, че Кендрик може да бъде притиснат.

— Ами ако опитам? В края на краищата кой поема риска?

— Е, може би, но ще трябва да го обсъдя с Пам и Хари.

— Твоя втори пилот?

Той кимна.

— Разкажи ми за него.

— Хари Ърскин: той ми е втори пилот от девет месеца. Млад, на около двадесет и четири, добър пилот, не е много сговорчив, но иначе е свестен.

— По какви причини се е включил в операцията?

— Мисис Есекс го подмами, той се хвана и после тя го сложи на мястото му. Това е неин специалитет: да започне играта, да накара мъжа да си мисли, че ще отиде в леглото й, и после да му каже, че няма да стане. — Олсън ме погледна твърдо. — Не знам докъде е стигнала с тебе, Джек, но внимавай. Тя е истинска кучка. Сега Хари я мрази и затова се присъедини към нас.

Записах тази информация в мозъка си, докато отвръщах:

— Е, и как смяташ да откраднеш самолет, който струва десет милиона?

— Имаме време да обмислим подробностите. Самолетът ще бъде доставен на 1 ноември — след два месеца Хари и аз ще го вземем и ще го докараме тук. Самолетът ще трябва да бъде изпитан. Есекс пътува доста и често иска да лети през нощта. Няма да има проблем да направим нощно изпитание. Така че ти, Хари, Пам и аз ще излетим през нощта. Ще полетим над морето, после аз ще съобщя по радиостанцията, че самолетът гори. След това въздушният контрол напразно ще се опитва да чуе нещо. Ще им трябват няколко минути да вдигнат тревога. Дотогава ние вече ще летим към Юкатан, и то на височина, на която да не ни хване радарът. Клиентът на Кендрик има писта близо до Мерида, сред джунглата. Ще се приземим там. Детайлите все още трябва да се уточнят, но планът е такъв.

Замислих се върху чутото.

— Звучи добре — рекох накрая. — Версията ще е, че самолетът е паднал в морето и е изчезнал безследно?

— Точно така.

— И нямаш представа кой е клиентът?

— Не. Трябва да е важна особа, за да може да си построи писта.

— Така е.

— Значи… сме мъртъвци, след като радиото замлъкне?

— Точно така.

— Вземаме парите и се установяваме в Мексико?

Той кимна.

— Всеки от нас поема риск, ако се върне?

— Не можем да се върнем. Ако се върнем и някой от нас бъде забелязан, операцията отива по дяволите. Както каза… ние сме мъртъвци от момента, в който въздушният контрол ни изгуби.

— А ти приел ли си това, Бърни?

— Да. Това са много пари, а аз имам нужда от много пари. Искам да се чувствам сигурен. — Спомних си как онзи дебел педал със смешната оранжева перука говореше за сигурността. — С парите мога да започна да работя като въздушно такси. Вече съм го обмислил. Ако искаш да вложиш част от дяла си в това, можем да работим заедно. В Мексико много се търсят въздушни таксита. — Погледна ме. — Е, Джек, сега знаеш колкото мен за операцията. Какво смяташ? Включваш ли се или не?

— Харесва ми. — Изправих се. — Но искам да се срещна с Ърскин. Хайде да се съберем всички, а?

Бърни ме погледна неспокойно.

— Хари е особен. Може да не ти хареса.

— Какво означава това?

— Казвам ти: имам нужда от него като втори пилот. Той прави, каквото му наредя. Няма защо да се безпокоиш.

— Това е кражба, Бърни. Всички можем да отидем на топло за петнадесет годинки, ако се провалим. Трябва да бъдем отбор и аз няма да работя с някого, с когото не мога да се разбера.

Бърни се изправи.

— Ясно. Ще уредя среща.

— И Бърни… — Изгледах го внимателно. — Нека Кендрик също бъде на срещата.

— Няма нужда от Кендрик.

— Напротив, има. Това е отбор и Кендрик е част от него.

Той вдигна ръце в знак на отчаяние.

— Ще видя какво може да се уреди.

— Направи нещо повече, Бърни. Нека ти, Ърскин, Пам, Кендрик и аз седнем около масата и поговорим за всичко това.

— О’кей.

Излязохме заедно под слънчевата светлина и спряхме до колите си.

— Не се правя на важен, Бърни. — Мисля колкото за себе си, толкова и за теб.

Той ме потупа по ръката.

— Точно за това се спрях на теб. Не съм човекът, който бях, и имам нужда от помощта ти.

Видях го как тръгна с ягуара, после се качих в алфата.

Седях вътре няколко минути и мислих, след това подкарах към летището.