И за Америка като за Америка

III

Моите домакини от агенция ЮСИЯ до такава степен добре бяха организирали пътуването, че като пристигнех в един град и отидех в хотела, който от седмица или две напред беше запазен, още там, при тия най-внимателни момичета и момчета на администрацията, заедно с ключа си получавах и плик… Върху плика понякога имаше и цвете… Понякога цвете нямаше, но винаги имаше едно прелюбезно писмо, с което се казваше: „Добре дошъл в нашия град.“ Съдържаше то една купчина карти на града, програми от културен и всякакъв характер, местните забележителности, най-подробно описани. И, разбира се, най-важното: в толкова часа имам среща с еди-кого си, той пък се намира еди-къде си, дотам се стига еди-как си, пътуването, ако е с такси, струва приблизително толкова и трае толкова време, ако е с метро или автобус, струва толкова и трае еди-колко си… Във всеки град и във всеки такъв плик имаше и по един адрес… Там, на този адрес, пишеше, че съм поканен от също такива волонтиъри (доброволци) на гости. Това бяха хора с различно обществено положение, с различен цвят на кожата, с различни професии, обединяваше ги едно и също нещо — те драговолно и, разбира се, напълно безплатно работеха в Центъра за гости на града. Във всеки американски град има такъв център. Те най-често предоставяха и колите си, за да развеждат гостите на едно или друго забележително място. Друга част от тях пък се проявяваше като най-любезни домакини, които предоставяха дома си и трапезата си, та човек да се запознае със семейството им, с живота и работата им — по този начин да познае по-добре Америка. Това бяха без изключение добри и чисти хора, но когато тръгвах за тях, аз не знаех нищо друго, освен имената им. Както бях обработен от нашата преса каква бандитска страна е Америка, понякога просто ме хващаше страх: къде съм тръгнал по нощите, защо не си стоя в хотела, защо не си гледам телевизийката — и сигурно, и под ключ… А аз — десетки мили насам и още толкова обратно, без да зная къде могат така да ми изпращят кокалите, че от мене само каскетчето да остане. Бандитска Америка, знаеш ли я зад коя стена какво убийство готви…

Страх си ме беше, ала отивах, защото човешкото любопитство колкото плахо, толкова и героично бива. За да си засити любопитството човек, в какви ли не бели се вкарва… Особено първите ми вечери в американски семейства си бяха за мен един истински риск… И аз се убедих, че освен гдето съм героичен строител на социализма, съм и един героичен търсач на приключения… Първото ми отиване на непознат адрес бе на всичко отгоре в Чикаго… Знаем го ние това Чикаго какво вертепче е… Знаем твърде много за гангстерите му какви страшни банди са организирали тук и какъв подземен живот кипи в града. Престъпният контингент от дял свят си пие тука кафето и уискито и люби момичетата, тук, дето се казва, си прави конгресите… А аз съм тръгнал сам-саменичък по дяволите нанякъде си — заради едно безплатно ядене, заради едно безплатно пиене и от едно просташко европейско любопитство (забележете, не казвам балканско, нито българско).

Чета и препрочитам името на домакините си, ала какво толкова може да ми говори едно име — нито пише какво работят тези хора, нито в каква партия членуват. А аз ида от България — там сега членството в партиите, партийните борби и страсти са си същите, каквито са били едно време, когато Алеко е прецепил океана насам. Защото и тогава, и сега, и винаги, когато има власт по нашите земи, ще има и келепир… Зная ли ги сега тия социалдемократи ли са, от СДС-то или скрити комунисти, които тайно подготвят социалистическата революция в този бастион на империализма…

Ще оставя малко екологията да си отдъхне, защото ми предстои да се кача в американски влак… Така пише в указанието, което получих — с такси до еди-къде си, оттам — с влак… Като кацнах преди няколко дни в Чикаго, от високото, освен снеговете, видях, че това не е град, а чудовище. Самолетът лети, има двайсет минути, все над град и толкова много жп линии кръстосани долу видях, че свят ми се зави. Сега натам отивах с такси. Отброих доларчетата, които трябваше да отброя, черната ръка на шофьора ги пое, очите му се усмихнаха доверчиво. Хайде сега — влак номер пет… Търся номер пет, а пред мен пише — четиридесет и пет… Вали и добре, че са ми здрави обувките, а в душата ми и страх, и несигурност, и особено любопитство, че съм се поемчил сам да се оправям в тая плетеница от релси, в това гарище, дето е голямо колкото всичките гари на България, събрани заедно, и за още има място…

То било най-проста работа да се оправи човек. Влаковете са наредени по номера — първи, втори, трети… четиридесет и пети. Кеф ти пеша, кеф ти с една напречна железничка, която обикаля влаковете… и те доставя франко търсения влак. И което е особено важно за човек с моята националност — без пари. Щом е без пари, ако ще да е за 20 метра, ще се кача на железничката.

Удобно измислено. После се убедих, че в Америка за нищо не се мисли повече от това, да е най-удобно на човека. Вярно, срещу доларче. Но невинаги, съвсем невинаги. Това е второто ми стъписване от тази страна. Ако в това отношение река пък да я сравнявам с България… Ето го номер пет, влизам в един от вагоните, вагонът е на два етажа, оглеждам се. По една малка удобна стълбичка ще се кача горе, оттам ще гледам. Влакът се напълни за пет-шест минути. Като че ли тия всичките хора са били в чакалнята, някой сега отвори вратите и те нахлуха във вагоните. Само че не се блъскаха, не се бутаха и никакво викане и подвикване като: абе, говедо, защо не гледаш къде стъпваш, или: смаза ми крака бе, простак… Тихо, кротко, като че бяха все най-висши дипломати от ООН-то, тъй напълниха вагона. Едни от тях одма си събуха обувките. Ох, бабачко. Сега каквото ще ми стигне до носа… ще ми държи влага, докато съм в Америка, че и цяла година отподир. Недай си боже такова нещо в България да е разрешено. Но у нас властта държи… Представяте ли си на какво ще заприлича България, ако всеки, който се качи в рейс, във влак, или пък на театър като отиде, си събува обувките, както правят където им скимне американците. Или се настани тъй, че да му е удобно, „Абе удобство, казва българинът, у дома ти. Тук е държавен влак“. А тия — където имаше незаета пейка и като се уверяваха, че на никого няма да пречат, излегваха се… Няма ли да поискат и по една възглавничка, и по едно одеялце барем, че да си легнат като в креват. А че извадиха и книги, разлистиха вестници. По едно кафенце да ви се иска?

Американските вестници със своите сто страници и отгоре са като Библията дебели. За друго и да не стават, за възглавничка са винаги готови. Тръгна влакът, както тръгва всеки електрически влак — точно. Цепя през гърба на Чикаго, отминаваме вече централната част, край църкви и край гробища вървим — колкото различни народи, толкова църкви има тук, толкова вида гробища. Кръстове, обърнати на изток, на запад, има и гробища без кръстове, а гробищата, където почиват протестанти, са съвсем други — за тях ще пиша отделно, ако някой ден стигна до гроба на Кенеди…

На спирките хората слизат тихо, влакът също така тихо си поема отново пътя… Четиридесет минути все върви влакът и все е Чикаго… Гледам часовника си, чета упътването, тук трябва някъде да се мерне вече и моята спирка… Ето я… Едва не събарям няколко души, които се туткат пред мене… Какво толкова баш сега ще ги сеферя… Това да не е опера? Ако заради тях си изтърва спирчицата!… Нищо, че съм ги блъснал малко. Откъде ще ме знаят, че съм българин… Все пак, казах едно „сори“, стъпил вече на перона… Все пак европейци сме, възпитани хора, дето се казва. Влакът тръгна и замина.

Омаскарихме малко работата, Алеко, побългарихме я, ама нейсе.

Гледам часовника, минутата е отцепил влакът, една кола припълзява на спирката, от колата се вейва косата на руса мадама, гледа към мене и ме кани с ръка да вляза в колата…

Тая ще е моята домакиня — и вторачвам едно око, в сравнение с което Алберто Сорди изглежда като манастирски послушник…

— Мистър Семов…

— О’кей — отвръща мистър Семов…

— Много се радвам, че се срещаме — казва жената и без да слиза от колата, ми подава ръка.

Бивша хубавица, Анжела Брамс веднага ми се усмихва. Не е като нашенец — да постои, да те поогледа, да се почуди да се смее ли, сериозно и с достойнство ли да се държи, сякаш с бос крак опипва земята боцка или не. И когато пък реши, че работата е за смях, тъй ще отвори уста, че сонда в корема му да вкараш, няма да я усети.

А тая, секунда сериозна, секунда усмивка. Лицето й се разтяга като акордеон.

Както после се убедих — усмивката американците за нищо я нямат.

— Благодаря за поканата…

— Искам да ви покажа част от нашия район, но преди това, мога ли да ви наричам на малкото име…

— Ама, разбира се — отвръщам. Тя да не мисли, че в България все на фамилни имена се обръщаме.

Както вероятно читателят знае, американците не обичат големеенето, пред имената си не слагат нито фирми, нито тежки обръщения. Те чисто и просто ти произнасят името, обръщат се към тебе само три минути след запознанството така, като че сте си пили пиенето от младини и сега, като сте се срещнали, не знаете къде да се денете от радост…

— Аз съм Анжела…

Анжела е на около шейсет години. Журналист и писател, както ми се представя. В Америка писателите не се гнусят да се наричат журналисти, както е, да речем, у нас. Пишеш ли — писател си… Няма тежки комисии, които да решават писател ли си или не. А това пък, един писател да решава с рецензия дали книгата на друг писател да се издаде или не, това един американец, и с изваден нож да излезеш насреща му, няма да го проумее. Читателите, издателите и времето имат думата. Те казват каквото трябва да се каже за пишещия човек. А у нас, като умре т.нар. писател, на паметника му чак е написано: Иван Драганов, писател. Да не сбъркат живите — и ако не са го чували, да знаят, че е тяхна грешката. Анжела ми се представи като писател по научните въпроси… Тя ми показва нещо като село, нещо като квартал, нещо като нашенска вилна зона. Всъщност тя ме развежда в един типичен американски град. Независимо че съм в Чикаго, тук небостъргачи няма. Небостъргачите са на четиридесет мили от нас, на брега на езерото. Там е и най-високият небостъргач в света — 453 метра. Въртях се половин час горе на терасата му и гледах. Докъдето ти стигат очите, все град, свършване няма, не стига окото, слабо е… Оттам се виждат добре отсечените конуси на темето на няколко сгради, които се отопляват от слънчевите лъчи. В Америка вече има много такива сгради… Строени са за търговски цели, за банки, за други административни нужди — имаше и сгради с апартаменти под наем. Вътре, както е навсякъде в подобни сгради, е пълно със зеленина и свежест и ако не знаеш къде си, спокойно можеш да се объркаш — в ботаническа градина ли си, в развъдник за цветя ли. И хич не ти се вярва, че си в центъра, в най-задръстеното място на тоя известен бандитски град.

А тук, в тая част на Чикаго, където ме развежда Анжела, тревата вече е набола. От къща до къща разстоянието е една малка ливадка, а тревата е такава, че и в дъждовно време да стъпиш на нея, пружинира като изкуствена — и ни кал остава на обувките, ни стъпките ти потъват в нея. И тя, както би казал Алеко, бамбашка…

Още не познавам Америка, но съм почти сигурен, че този квартал е строен, за да го показват на такива като мен. Или пък тук живеят от ония 5%, които държат 90% от богатствата на страната. Улиците широки, къщите ниски, на един велосипед да се качиш, главата ти ще стърчи над половината от тях. И много трева и дървета, които вече се приготвят да цъфтят. Ето един от стотиците супермаркети — ниска и широка сграда, пред нея наредени коли — все нови, все лъскави. По-нататък Анжела ми показва няколко ресторантчета — малки, уютни. Абе, девойко, иде ми да кажа, това вилният район на Чикаго ли е или рекламно табло, за да скриете с него „задния си двор“.

— В Америка такова понятие „вили“ няма — казва жената. Аз съм пътувала и в Европа, и в Африка и зная на какво вие казвате вили. Това тук са обикновени къщи, в които живеят обикновени хора. Оттук отиват на работа, тук вечер се връщат. Богатите имат къщи по крайбрежията в курортните места, а най-богатите — и на френската Ривиера или в други курорти по света. Но те са артисти, известни писатели, бизнесмени, а тук — казва тя — е Америка, типична Америка…

… Ако това тук е типична Америка, тогава аз съм типичен НЛО. Тогава необикновената, богаташката Америка какво е?… Да не би на нея асфалтът по улиците да е с примеси от сребърен прах?

После обаче видях с очите си. Мине работният ден, дойде вечерта, централната част и на Чикаго, и на Лос Анжелос, и на Ню Йорк се опразват, даже запустяват. Става студено, безлюдно, колите с бизнесмени и чиновници се оттеглят към края на града, където те живеят, а билдингите остават сами, с пазачите си, с полицията си, с алармените инсталации, със светещите цяла нощ лампи. Винаги съм го знаел — улиците на един град са много тъжно нещо, когато са обезлюдени. Така видях да изглежда и страшният с финансовата си мощ и сила Уолстрийт, в който само един етаж от тия билдинги да рече да кихне към България, за една нощ ще станем Швеицария… Да кихне, ама не киха по такъв начин и към такива като нас Уолстрийт…

Та тези ниски, удобни къщи били типичната Америка. Едноетажната, както вярно, много вярно, са я нарекли Илф и Петров. Полека-лека вече си обяснявам защо са толкова големи градовете на Америка. Защо, американец ли си, трябва да имаш кола. Как може да е другояче, когато американците, с много малки изключения, не живеят в билдингите, а в ето такива къщи, широки, по 250–300 квадрата всяка. Турете до къщата два-три гаража и си представете като каква територия трябва да държи един град като Чикаго, с девет милиона жители, като Лос Анжелос, за който, за да го пресечеш с кола от единия до другия край, ти трябва един ден време…

Като гледа човек нощем Америка отгоре, вижда, че голяма част от нея е осветена. Това са нейните огромни, средни и по-малки градове. Разстоянието от къща до къща е голямо, следователно и най-малкото село по територия е колкото един наш среден град. В този смисъл голяма част от американските градове съвсем не приличат на градовете в другите страни. Как се оброжда тази територия без кола?

Големите градове, разбира се, имат метро, автобуси, и все такива, каквито у нас имаше доскоро само в ЦК. Като си представя един луксозен, удобен и чист американски автобус, и го сравня с тия, с които се пътува в София — до „Младост“, до „Люлин“, до околните села, виждам разлика, равна на разликата между мерцедес и трабант. Но в една такава, разпръсната Америка, колкото и много да са автобусите, си трябват коли. Ще попита читателят: ами децата, които още нямат право да карат коли, с какво ходят на училище. В цяла Америка има специални „басове“. Те обикалят квартали, далечни ферми, събират децата, откарват ги до училището, което може да е на 15–20 мили далеч, след учебния ден ги връщат обратно. Те са жълто означени и са от малкото автомобили, които ползват предимство.

Макар че е много пръсната, Америка продължава да строи на един етаж. Защото къща на земята е удобна къща. А земя те са имали и сега си имат в изобилие. Известно е, че големи територии от Америка още нито са населени, нито дори усвоени. Нека й е лошо на Америка с този резервен заден двор, нека я плашат ония трудни и страшни въпроси, които полека-лека стискат за врата цялото човечество — глада, пренаселеността, екологията. Затова и автомобилната промишленост е толкова развита, че всяко дете от пет години нагоре, стигат ли краката му до педалите, вече кара кола. Затова и тук на колата се гледа, както всяко българско дете гледаше някога на кончето си от слънчоглед… Затова и в Америка никой никого не проверява, като си кара колата — има ли книжка, кога я е взел, изтекъл ли му е талонът и т.н. Работи, които на нас са ни дошли до гуша… Даже за такива подробности, като кога изтича срокът за изплащането на данъка, собственикът не е и длъжен да помни — те са написани на номера на колата. По тези причини обаче пътищата заемат една значителна част от територията на Америка. Понякога те са двупосочни, но когато свързват по-големи градове, са многоредови. От всеки град се извиват поне десетина-двадесет изходни артерии, увили го, оплели го, сякаш искат да го изсмучат. Навързани с подлези, с надлези, със събуеи, с хайуей — взеха ми здравето: колата ли по-напред да карам, или да гледам картата — накъде ми е посоката и надписите кой уей накъде води…

Анжела още иска да ми показва — ето тенис кортовете на квартала, ето училището, пълно с весели деца, които се гонят, както се гонят децата навсякъде по света. Аз все ахкам и охкам, а ми иде да й кажа — стига ми това екскурзоводство, води ме вече у вас, запознавай ме с мъжа си и вади шишенцето, каквото и да е то… Че съм вече и прегладнял.

Анжела като да чете мислите ми.

— У дома ви чака голяма изненада… — Зъбите й, недокосвани от зъболекар, пак блесват и аз злобарски си мърморя: бива ги тия американски зъболекари — чене да ти направят, да се снимаш с него… И тая се покиприла с ченета, пък ще ми флиртува отгоре.

Мълча, като ще ми прави изненада, да я прави по-скоро.

— Да не се уплашите — казва Анжела, — седем жени ще бъдем. И само вие мъж…

Те ти, булка, Спасовден, казваше един мой селски, като дотам докараше работата…

Седем жени! Българинът с две като остане, се чуди какво да ги прави, на мен седем ми събрала…

Слаба светлинка минава през главата ми; ала светлинката бързо угасва — по-млада и по-хубава от себе си Анжела няма да покани. Може да е сто пъти американка, жената си е жена.

Както обаче скоро разбирам и както още много пъти ще го разбера, в Америка жените и дума не дават да им се спомене за старост, ако не са надхвърлили осемдесет години! Каквото искате, това си мислете за тях. Този факт е по-верен и по-сигурен от собствените им имена. Че се правят още и на палави и даже, когато се пенсионират, стават още по-палави, отколкото на младини са били. И тъй като, едно на друго, това са гледани жени, хранени със здрава храна, спали на чист въздух, не са висели по опашки по два часа сутрин и два часа вечер, не са познали в никаква степен сладостите на еманципацията, ами са си гледали семействата и къщите — палавеят не, ами се имат за най-млади и най-модерни момичета: обличат се с цветни дрехи, кокетничат, флиртуват. Такава една девойка, минала шейсет и пет, такива ми ги въртя в Санта Фе, че няма как да не разкажа някой ден и за нея… Разликата между българската жена и американката в това отношение е колкото от Мисисипи до Перловската река в София. Нека не ми се сърдят българките, че ще кажа нещо, което те по-добре и от мене знаят: колко уморени са от живота. Гледам ги, мили мои познати, имат — нямат още петдесет години, а някои от тях са си направили вече бабичките — прегърбили се, свили се, побелели, проскубани, опразнили пазвите, изкривили краката. Блъскало ги ТКЗС-то, блъскали ги децата и на децата — децата им… Цял живот пестили, цял живот недояждали, за каква любов и за какви флиртове ще ти мисли тая жена, за каква радост и наслада оттук нататък, когато вече е надникнала над гроба си…

Нямах си работа пред тия седем жени, та рекох, че петдесетте години в България са си вече една сериозна възраст. Щяха да ми издерат очите… Тъй ги гледах, иначе ги гледах, и килограмите им теглих, и прошарените им коси, грижливо скрити под боята, и бръчките, опъвани от даровити масажистки, и като ги слушах да ми чуруликат и да ми доказват колко шейсетгодишната жена е жена, че и повече жена била от трийсетгодишната, нищо друго не ми оставаше да мисля, освен че американците трябва да са мъже на квадрат. А ние, българите, със световната си известност на полови атлети, да вземем да се гръмнем. Колко мъже има в България, които, ако не са нещо сбъркани, ще посегнат на шейсетгодишна жена. А тия тук една през друга ми пеят, че истинският живот на човека започвал от петдесет нагоре… И онзи мой приятел — Евънс, фермерът от Тера Хота, една вечер като подкачихме подобна приказка, и той се зае да ми доказва, че истинският живот на човека започвал от петдесетте нататък. Приказваше и ми показваше трите изкуствени зъба, които тая сутрин, докато закусвал, паднали, и се вайкаше, че сега сума време и пари ще потроши, докато ги направи. Ако и на това се казва истински живот… Като съпоставя техния оптимизъм с тъжната истина, че у нас след петдесет-шестдесет години животът е само грижи, болести и тревоги, става ми мъка. Те започват там, където ние свършваме. По-късно получих известно обяснение и на тази американска странност. До петдесет години те само работят. Оттам нататък започва за тях животът. Затова правят работи, които другите ги изживяват на двайсет, трийсет или четиридесет години. И естествено, на нас ни изглеждат смешни…

Както му е редът, Анжела ми показа цялата си къща. Така правеха и другите мои домакини, които в следващите седмици посетих. Ето това е нейният кабинет, ето това е едната гостна, ето там е зимната гостна с камината, тук е нейната спалня, там е на мъжа й, ето кухнята — голяма, обзаведена, ето едната тоалетна, ето другата. Стая за гости, които могат да преспят у тях, още една спалня… И всичките покрити с мокет, също тъй чист, както е навсякъде в тая държава, и също тъй разноцветен. Като стъпиш — меко, тихо, няма къде повече. После Анжела ме въвежда в холчето, където ще се черпим. Ето, за този миг очакван от България бия път… Наредени чаши, чупи се светлината о тях, на слънце става. Точно в този момент започват да пристигат гостенките на Анжела. Влизат през две минути, като че ли стоят на опашка вън, та като ме представи Анжела на едната, другата да е готова.

Седим сега в един хол с хубави столове, всяка от дамите се е настанила най-удобно, всяка от тях държи в ръката си чаша шампанско. В България това питие не го и поглеждам, но тук, като няма друго… дано е поне повечко. Друго е, като жулне човек няколко чашки. И куражът му кураж, и самочувствието — самочувствие.

Американците не обичат да се докарват. Те, както ние казваме, говорят „едно към едно“. Няма го у тях нашето „тебе гледа, мене види“… Непосредствеността е едно от най-забележителните им качества. Непознаващите се един друг американци много лесно влизат в разговор. В това отношение те нямат нищо общо с англичаните, а и с никой друг народ. Първо се питат кой откъде е. Единият като каже: „От Айова“, другият веднага отвръща: „Охо, от Айова, бил съм там.“ Или: „Охо, Калифорния… О’кей… А вие?“ „Аз пък съм от Нигерия.“ „Откога сте тук?“ „Баща ми е дошъл като дете. Тук съм роден.“ „Вие тук ли сте роден?“ След това си говорят кой къде е бил по Америката, а докара ли я човек до такива разговори, оттук нататък за всичко вече могат да си говорят.

Поради това първото затруднение се появява, когато една от шестте лелки ме попита откъде съм. Казвам — от България, и реакцията ми е вече добре позната от Алековите описания. Стоте години разлика, която ме дели от неговото посещение на Америка, с нищо не са променили работите. И много други работи са си дотам същите, че чак се обърквам, като му препрочитам книгите. Върви ли времето, променят ли се хората?… Аз — казва една от интелектуалките, защото те до една бяха журналистки и писателки, — да си призная, бях много слаба по география… И изобщо, в нашите несериозни училища география много-много не се учи… Вие в миналото немска провинция ли сте били или английска? Българите католици ли са или протестанти? Друга се опитва да мине за по-образована: Не, България беше по на изток, руска колония, нали?

— Не е чак колония — казвам.

Тия мили американски интелектуалки съвсем искрено не познават нито България, нито Европа. За тях светът това е САЩ, а Европа е някъде далеч, отвъд океана, един континент от по-втора ръка, с който могат да си направят някой майтап при подходящ повод. Пита ме едната каква е била България преди войната (те така и делят историята — преди и след Втората световна война) — кралство или република? Бърка я, както и навсякъде — с Румъния. Невежеството й дотолкова ме дразни, че ако ще тя да е около шестдесетте, изглежда ми на сто… Чули са обаче, че с комунизма в Източна Европа вече било свършено, та ме питат: У вас има ли такива събития като в Унгария?… Това е третата, която се представя за драматуржка, чиито пиеси се играели в доста американски театри.

— Не са точно такива — казвам внимателно и доста злобарски оглеждам кривите й крака…

— Кои са все пак съседните страни на България — пита ме най-невинно сега пък домакинята. — Приготвих глобуса да разгледам къде е България и го забравих. — Тя изтичва към съседната стая така, че отново да докаже, че американката, на колкото и години да е, все си е младо момиче. Връща се с глобуса. И за нейна чест много бързо намери България, прочете вярно имената на съседните страни, изненада се от това, че си имаме море, с което си спести петнадесетте години, които се бях приготвил да й прикача… После глобусът премина у другите жени, които за по-лесно го въртяха, като го бяха облегнали о гърдите си…

Ето съответното описание, което по този повод намерих в пътеписа на Алеко „До Чикаго и назад“: „Приближих се и аз до чиновника. Той ме попита как ми е името. Като чу с окончание «ов», той измърмори:

— Вие сте русин.

— Не, аз съм българин.

— ?!…

— Българин съм, от България.

— ?

— Бългериън — извиках аз натъртено, понеже започна да ме сърди невниманието на този американец. Глух ли е? — Бългериен!

— Унгария — повтаря ми той…

Каква ти Унгария! България! На Балканския полуостров! Мене и яд ме хваща, и досмеша ме, като гледах как напрягаше паметта си тъй да си припомни — аджеба где ли ще бъде туй царство? Нашите вестници ежедневно цитират такива чудесни отзиви на иностранната преса за напредъка на нашето отечество, а този невежа не чул даже името на България…“

Ако не бях казал от кого и кога е написан този текст, щеше ли уважаемият читател да предположи, че е писан преди сто години! Не са ли досущ същи и сега българските вестници? Не се ли съсипват те и днес от хвалби — колко голяма е популярността на България и най-вече на българската политика. Стига поредният вожд и учител на българския народ да кихне, според нашите вестници и светът, и Америка стават на крака, гръмва телевизията и вестниците им изнасят на първа страница събитието, извършено от световноизвестния наш политически мъж. И не е ли това именно комплексът на ниския мъж, да изглежда по-висок, на малкия народ — да не пада по-долу от големите народи.

Само че, макар да са минали сто години от това знаменито Алеково описание и вестниците у нас да са същите дори с езика си, когато трябва да се хвали или оплюва този или онзи, то все пак за сто години се е появила и известна разлика. И не е без значение тя да се знае…

И аз, както навремето и г-н Алеко, по десет пъти на ден се налагаше да обяснявам от коя държава съм. Да казвам, че следваха най-различни реакции, е излишно. От „А, много хубаво“, до недвусмисленото изпразване на очите от всякаква мисъл и понятие за коя държава може да става дума; от пълното незнание къде се намира тази държава, до бъркането й с Турция, Гърция, Югославия или Румъния, което в един момент все пак взех да възприемам като израз на уважение към нашата страна… От всички стотина души, с които съм се срещал, само един ученик в малкото градче Санта Фе знаеше коя е столицата на България, кои са съседите й, колко е територията й. Даже кои са нашите два най-силни футболни отбора. Познанията на това момче до такава степен ме просълзиха, че бях готов да стана и да го целуна по умното чело, ако да не бяха родителите му, та не знаех как ще изтълкуват това ми поведение…

Има обаче една малка част от гражданите на Америка, които знаят коя е България! И още работи знаят, от които ми беше и срамно, и страшно. И когато ми ги казваха в очите, се червях, а когато беше тъмно, имах желание да съм негър. Болни са тия истини, но от това, че ще ги крием от себе си, те не стават по-малко болни и обидни…

На няколко пъти в „Ренд Корпорейшън“ и другаде, къде по-открито казано, къде по-любезно, мнението за България беше твърде лошо:

— Вие никога не сте имали самостоятелно управление — или сте при немците, или сте при русите…

— Вие посегнахте на папата. Това никой американец не може да ви прости. Още повече, като се знае какви набожни хора живеят тук.

— Къде са ви доказателствата? — питам и съм готов като Н. Хрушчов в ООН-то да възпретна ръкави или да събуя обувката…

Вместо отговор идат още аргументи.

— България участва в търговията с оръжие, подкрепя и явно, и тайно терористични режими и организации…

— Трафикът на наркотици е официална държавна политика…

Тези думи са дезинформация, те са клевета — иде ми да изкрещя.

— Това са факти и толкова по-зле, ако българският народ не ги знае. България насилствено смени имената на турското население… В наше време такова варварство никоя държава не може да прости, още по-малко Америка, която пък и никога не може да го разбере. Тук живеят стотици народности и националности, никой на никого не е сменял насила имената.

— Такава държава в съзнанието на Америка не може да бъде нищо друго освен изостанала, нецивилизована, варварска…

Боли, как боли!

Иде ми, както Георги Димитров, да се изправя на някой площад и да кажа високо, силно, така, че да ме чуе цялата тази Америка и другите Америки наоколо. Моят народ не е дивашки и варварски. Българите са хора добри и търпеливи. Ако има диваци и варвари…

Тук замълчавам. Не смея да продължа. Едно, че никой не ми дава думата на никакъв площад, друго, че е по-добре да си държа езика зад зъбите, защото ми предстоеше връщане в България. Зная ли кой ще спечели изборите?…

Думата дума отваря — започнах от екологията, до какви опасни изречения стигнах. И опасни, и болезнени. Само се питам — в какво е виновна самата България, защо от толкова изпратени тук български момчета никой не се е изправил и не е защитил държавата си. Нали има и ООН, и други институции, свободна Америка е това, не е отдел „Пропаганда“ на ЦК — каквото ти каже, това пишеш…

Тези въпроси са за утрешния ден. Ала едно, струва ми се, безспорно разбрах — ако не се очистим, ако не си измием очите, утрешният ни ден в Америка няма да е по-добър от днешния и вчерашния… И това е екология, само че по-друга, макар и не по-малко важна от въздуха, който дишаме, и от водата, която пием…

Седемте дами се наредиха на масата, на мене дадоха централното място и макар и на американска земя, аз отново почувствах какво хубаво нещо е пашалъкът…

След тия думи започнахме разговор, какъвто най върви, когато един мъж е със седем жени и когато и той, и те за нищо друго вече не стават, освен за разговори… Има ли планини в България, височки ли са? Имаме ли театър? Натам натиска питанията си дребничката авторка на пиеси: какви са основните сюжети — любовни или политически. Има ли чуждестранни туристи в България?

И още подобни, сърцеубийствени въпроси идат, от които човек с основание, ако слуша нашия разговор, може да се запита — така България ли по-добре опознава или Америка… Ами младите хора — с какви идеали живеят, употребяват ли опиати, разрешена ли е у нас любовта преди брака. Как е с пушенето младежта ни? Работи ли върху себе си, учи ли… Давам от оптимистични по-оптимистични отговори. Макар че с лъжа не зная някой да е прокопсал. Малко ли години се лъгахме, че сме от добре по-добре, а докъде я докарахме? До оная двестаметрова опашка, която и сега, като пиша тия редове, се е извила пред супера през улицата отсреща, вързала се е на фльонга, удвоила се е и пак не й стига място. Тия хора чакат не, както може да си помисли някой, за билети за концертите на Доли Партън, за да видят изящната й усмивка и не по-малко впечатляващия й бюст. Чакат те и години още ще чакат за месо, за хляб, за малко сирене и ако е рекъл господ — за парче салам…

Дъвках аз думите, спирах ги, заканвах им се да се натискат зад зъбите ми, защото после мамицата им ще разкарам — като си останем насаме в хотела, — какво толкова напират да разказват колко масово се пие и колко още по-масово се пуши у нас, колко най-масово не работим, да не говорим за предбрачната любов, тъй като никоя от тия лелки — интелектуалки няма да повярва и да разбере това, което бих й разказал…

Защото в Америка, в тая пропаднала Америка, всички тия работи с пиенето, с пушенето, а и с т.нар. предбрачна или извънбрачна любов стоят по стъписващо друг начин…

Стигаме до темата за жените в България. Помагат ли им вашите мъже — питат ме…

— О, нашите мъже са големи кавалери — казвам…

— А много ли са красиви вашите жени?

Мислено отвръщам: сто пъти са по-красиви нашите жени, като ви гледам и седемте, от всяка да събера най-хубавото, зор ще направя една средна българка. Но това не го казвам, защото жените ме питат най-възпитано и най-внимателно слушат отговорите ми…

— А образовани ли са?

— Уха! Образовани, и най-вече еманципирани!… Като връх на всичко са образец на пълно въздържание — не пушат, не пият, нито пък за друго им минава през ума.

Домакинята неочаквано ме пита:

— А вие типичен българин ли сте?

— Ще ви кажа, ако вие ми кажете — типични американки ли сте?

Едновременно всички извиха глас. Като че някой ги дръпна с въженце…

Не, не ми трябваха особени усилия да разбера коя е най-често употребяваната дума в Америка. Не ми беше особено трудно обаче да разбера и коя е най-нелюбимата дума на американеца. Това е думата „типичен“…

Как ли не си кълчих езика, как ли не го въртях, за да задам все пак един въпрос — от тия, дето ние много ги обичаме и без които не минава анализът на едно литературно произведение и на един пътепис даже — кое е най-типичното в Америка… Е, тъй като ги попиташ американците, сякаш ги боцкаш с игла по дупето. Тези сдържани, мъдри и нравствени хора веднага излизат от кожата си.

Това е комай единственият случай, когато те няма да започнат да отговарят със своето любимо „О’кей“, а ще извият първо очи, после глас, което, съчетано с думите, които ще последват, ще означава възможно най-голямото удивление от въпроса ви: „Ама какво говорите, сър?“ Или: „Вие, сър, наистина ли мислите, че в Америка има нещо, което е типично…“

— И все пак, няма ли нещо, което да ви прави човече американци, отколкото французи, поляци или чехи, да речем. Кое е най-типичното, най-общото за американския живот?

Този въпрос го задавах поне десетина пъти на най-различни хора… И никой въпрос не е предизвиквал такова непонятно за мен стъписване…

— Ама тук всеки е различен — отговаряха ми навсякъде.

Или:

— Ама за какво общо може да се говори в Америка, ха-ха.

— Ама ние да не сме комунисти, та да имаме общи работи…

— Нашата страна е осигурила възможността на всеки да бъде индивидуалност. Това е най-голямото социално завоевание в Америка…

Става ми ясно защо такива думи като общо, еднакъв, типичен могат да извадят от равновесие всеки американец… Нещо повече, едва ли ще се намерят по-обидни и по-неподходящи думи в човешкия речник за американеца от тях… Мисля, че страхът от общото е един от трите комплекса на американците.

Индивидът, индивидуалността!

Това е цялата основа, азбуката, носещата греда на американското мислене.