И за Америка като за Америка

IV

… Американците, за разлика от всички други народи, никак не се впечатляват от появата на чужденец между тях. Може би защото Америка не е нищо друго освен една най-голяма многотия от чужденци. В крайна сметка, с изключение на индианците, тук всички са чужденци. Това не толкова надменно, колкото най-безразлично отношение към мен в първите ми срещи с американците доста ме гнетеше. Представят ме на еди-кой си г-н, той си приказва със секретарката си или пък с моята придружителка — според това, е кого му е по-интересно. Дали защото толкова си обичат Америката и смятат, че извън нея всичкият останал свят е нещо като II, или III качество? Макар че в Америка подобно понятие — I, II, III качество, просто на никого нищо не говори. Има едно — стоката е качествена или не е…

Затова с известно нетърпение очаквах да отида в средните щати, във фермата на семейство Евънс в Тера Хота. Няма как, мислех си, в тая далечна провинция ще ми се радват не, ами на ръце ще ме носят. Българин е това — чужденец. Даже мислите ми отидоха по-далеч. Както вече десетима дни пътувам, както ми омръзна да се пера, сега тая американка там — фермерката, или слугите й ще ми барне ризите, ще ги пере до скъсване. И ще се гордее, и ще се хвали на съседките, че е прала дрехи на европеец, на българин!…

Още повече че, когато на летището в Чикаго казахме къде отиваме, момичето, което, оправяше билетите, доста се смя. „Че кой пътува за Тера Хота! Там отиват само хора, които имат роднини или търсят работа. Но туристи като вас — никога…“

Сега е времето, мисля, да кажа няколко думи за чикагското и въобще за американските летища. Защото мисля, че на летищата и в самолетите те прекарват повече време, отколкото, да речем, в кината, театрите или на разходка по улиците, взети заедно.

На това чикагско летище за пръв път видях два самолета да кацат едновременно. И нашият един, та три… Който малко или много има представа от полети, знае какво значи това… Сградите на летището от земята не могат да се видят. Човешкото око не е устроено за такъв тия пространствено обхващане на света. Летището има петдесет ръкава. Всеки от тях — по тридесет терминала. Иначе казано, само на това летище слизат или се качват пътници от хиляда и петстотин самолета едновременно. Извървях един такъв ръкав от край до край. На трийсет места от едната или другата страна „гейт“. Всеки „гейт“ (врата) е с различен цвят. А в средата на този дълъг, кажи го, безкраен коридор върви тротоар. Подвижен тротоар. Качваш си багажеца на него, ако въобще се налага да имаш в ръката си багаж, прикачваш се и ти до него и се возиш… Кеф… Това тротоарче те отвежда от единия край на ръкава до другия…

Терминалите и ръкавите, гледани отгоре, приличат на лъчите на слънцето. Между лъчите му се настаняват самолетите, всмукват си хора и назад, назад, докато побарат пистата…

Забелязвам тук сакати хора в колички. В България е изключено неподвижен човек да пътува сам. В Америка е най-обикновено нещо. Срещу три долара веднага при тях, щом самолетът спре, цъфне едно усмихнато момиче. То поема количката, то откарва човека до другия самолет, до таксито или докъдето той пожелае…

В Америка има над петнадесет самолетни компании. Всички те си имат свои самолети, свои терминали, свои стюардеси, свои ресторанти, свои закони.

Опиташ една компания, нещо не ти хареса — не излетял както трябва самолетът, следващия път — другата… Всяка с нещо свое дърпа клиентите — една с храната, друга с хубавите си стюардеси, трета с по-ниските си цени, четвърта с изключителната точност на полетите си… Важното е пътникът да се прибере, да му се стигне до кесията и да се пипне доларчето. Ама не с шашми, а с високо, още по-високо, най-високо, съвършено отношение към тебе — пътника. Ха върви при такава конкуренция си гледай през пръсти работата, да те видя къде ще осъмнеш. Оказа се, че всяка кампания си има и свои писти за излитане. А пък всяко градче, стига да е колкото Троян, че и по-малко даже, си има свое летище.

От Чикаго за Тера Хота ще летим с едно малко самолетче — да го прегърнеш, едва ли ще се покаже нещо от него. А имаше и буря по пътя, та то се бори горкото, слиза ниско, въздига се нагоре, бра душа, но издържа — живи и здрави ни закара до летището в Индианополис. Като кацнахме, да го прегърна, не посмях, но да го погаля с най-дълбоко възхищение и благодарност — осмелих се. На летището ни чакаше човек. И той от „доброволците“. През деня бил по работа в Чикаго, докато ние летяхме тия 450–500 километра със самолетчето, той ги пропътувал с кола, за да дойде да ни посрещне, както е уговорено, на летището… На другия ден сутринта отново щеше да се върне в Чикаго, да си довърши работата…

На всичко отгоре беше ни чакал цели четири часа — колкото беше закъснението. Човекът ни качи в хубавото си микробусче, емнахме се с него през нощта. А в душата ми вълнения, отиваме във ферма! В прочутите американски ферми! Каква ли е пустош тъдява. Какви ли зайци са се навъдили… Дано се окаже барем ловец домакинът, иначе ме чака жива скука…

Вместо да се вкопчи в мен обаче, посрещачът си подкара приказка с придружителката ми. Познатата американска песен — откъде е, идвала ли е тъдява?… Е, и с мен обелва по някоя приказка, ама това — да се облещи отпреде ми от щастие, че се е запознал с моя милост, да тича да ми отваря вратата, като слизам или се качвам в колата му, да ми показва всяко храстче по пътя и да ми обяснява историята на всяко камъче… Пътищата, по които пътувам, за моя изненада са от хубави по-хубави, все осветени, все асфалтови. И аз доста се почудих като каква ще е тая ферма, по която се стига по път, на който и самолет може да кацне… По едно време колата спря. Отпреде ми осветена, голяма къща. Показаха се домакините. Чакам да го видя фермера как ли е издокаран, с широка шапка, както си го представях, с едри плещи, с някой камшик в ръката… Вятърни мелници са се въртели из главата ми. На вратата на голямата, както ми се виждаше, двуетажна къща се показа човек на около петдесет години, със сив анцуг, като че ли правен в „Стоян Юруков“ — Пловдив, до него фермерката, която също тъй доста по-различно си представях, само не и в анцуг и по чорапи.

Има си хас, викам си, тия да ме емнат още тук, на тревата, да се събувам…

Стиснахме си ръцете и от тревата направо се озовахме в нещо като хол. Вместо да се разтичат, вместо трапеза, както бяхме изгладнели, да сложат, подвиха крака на фотьойлите и ни заразпитваха сънено как сме пътували, защо сме закъснели… Ама това, да те попитат вечерял ли си, щастливо ли ти е на стомаха, не! И те си подкараха приказката с моята придружителка — откъде е… Като им каза пък, че е от Калифорния, че като се емнаха да приказват каква земя има в Калифорния… На руски турист му говори за стоки и цени, на американски фермер за земя. Как на тази калифорнийска земя всичко растяло, как едно време фермерът, като бил по-млад, смятал там да купува ферма, но тогава нямал пари, когато пък имал пари, вече не му се напускали тези места… Мене никакъв ме няма. Такъв им е редът, успокоявам се, първо приказките, после не се знае с каква трапеза ще ме сащисат. Като ще наизвадят шунки, колбаси, пастърми, суджуци, че като ще отворят избата с вината, както съм пресъхнал и прегладнял, до сутринта мога да изкарам. Не ни поканиха никъде. Изба за пиене нямаше. А от това, дето го мислех, че два-три дни ще си поживея, както ние си го разбираме живота — в ядене на хубава мръвка, в опитване на хубаво винце, в разходка по-после из имотите, остана само последното…

Хубаво се спи във фермерска къща. Снощи побъбрихме десетина минути най-общи приказки — как съм пътувал, харесва ли ми Америка? Както винаги досега се случваше, за България пак не стана дума… Взех да свиквам с мисълта, че Америка си е страна, която знае себе си, руснаците, японците и обединените германци. Оттам нататък познанията й за останалия свят са нещо, без което може…

Часът е седем местно време, по това време навсякъде по света е редно да се става, ала зная ли им аз навиците на американските фермери, държава ли е като света Америка?… Оглеждам стаята — богата, подредена, и което ме учудва, леглата, завивките, постелките на пода са като навсякъде. Двайсетина хотела вече са ми бръкнали в джоба, тая къща на фермера не пада по-долу от тях. Трите звезди ги държи и е готова да протегне ръка към четвъртата…

От стаята ми води врата към банята. Тихо и безшумно се промъквам да не наруша спокойствието в къщата. Виж, банята е за повече от три звезди… Пред голямото огледало, където моя милост след малко ще се изправи да се обръсне, е поставена малка паста за бръснене, ножче еднодневка (в България с тях изкарваме и месец), неразтворен скъп сапун, нова четка за бръснене, а до нея сгънати няколко съвършено чисти и пухкави кърпи. И над всички тях бележка, написана чисто и четливо, макар и с ръка, на която краснописът не е първа грижа: „Добре дошли в нашия дом. Бог да ви дари с честити дни при нас. Докато сте тук, всичко в този дом е ваше.“ Ще кажеш — дреболия, а е приятно…

Докато се бях радвал на луксозната баня, вън бавно беше идвало американското фермерско утро. Вдигнал плътно спуснатата завеса на прозореца. И видях фермерска Америка… Сънна, мъглива. Сякаш и самата природа днес за никъде не бърза. Докъдето ми виждат очите, е равно, докъдето е равно, от земята се издига фанара като една безкрайна завивка от влага, която земята издишва. Небето сиво, тежко. Сякаш не е началото на март, а дълбока и тъжна българска есен. В тая утрин сякаш и земята я боляха зиморничаво кокалите и скрита под мъглицата, тя не бързаше да се разшава… По едно време мъглата се разреди, появиха се купчинки дървета… Нещо шавърникаше из тях, насилих очи да пребродя здрачината… Огромно стадо сърни се заизнизва иззад дърветата и бавно потегли през дългата угар. Една, две, три… къде в тая китка се бяха сврели тия грациозни цветя на природата. Не зная колко бяха — сто ли, двеста ли? Нишката, се проточи и преряза прерията. Още бутнах пердето встрани, още натиснах нос о стъклото. Ловджийската ми душа се развълнува, сърцето заудря, помислих, че ще счупя стъклото със сърце, ако по-силно се притисна о него.

Толкова много сърни, в такова безкрайно поле, съм виждал само в Добруджа. При залез-слънце. Не стадо, цял облак сърни пасеше сред равното, самотно и потънало в светлина поле. Като че сърните на цяла Добруджа бяха събрани на това място. В средата на стадото свети слънцето, около него рога, гора от рога и гърбове, изрязани на хоризонта. Наближаваме ги е кола. Наведени над покаралата пшеница, те още пасат. Гледката е за очи, а не за дуло, а ние държим пушки… Още малко, още малко да попасат и… една вдигна глава. След нея останалите двеста… Като че всяка от тях имаше в ноздрите си тръба и с нея предупреждаваше останалите. Главите закриха слънцето. Толкова трая видението. Стадото се разтягаше, опъваше, пулсираше в далечината. Сърни ли бяха в полето или миражи…

Пусто и самотно безкрайно поле. В полето кола. В колата двама души с пълни очи и празни раници…

Толкова дава природата. И не на всеки.

… Бавно-бавно се загуби в далечината огромното стадо американски сърни. То разроши плъстите на влагата, размести облачетата, налягали върху земята, някъде на края на света се въздигаше слънцето и гонеше тази зиморничава гледка на някогашната прерия…

На вратата се почука плахо. Беше жената на фермера. Една спокойна, наспала се и за никъде небързаща жена, дошла да ме покани на закуска. Слизаше по дебелото дървено стълбище и говореше сънено. Мъжът й бил излязъл рано — всеки момент щял да си дойде. Помолил да го извиня, че не ме е дочакал да се събудя. Жената ми показваше къщата си — една огромна баня на долния етаж, два хола, разделени от вътрешна стълба — летен и зимен, и огромна кухня. В нея още по-огромна печка. Само тя заема мястото, колкото една средна по размер панелна кухня у нас. Жената дълго ми обясняваше качествата и възможностите на печката и прибавените към нея домакински прибори. Да казвам, че нашите български жени още сто или двеста години няма да се изправят до такава печка, ми се струва излишно. На мен ми е трудно дори да я опиша…

Не ахках и не охках от възможностите и удобствата на печката — няма да се оставя да ме вземат за такъв простак, я. Не задавах и въпроси — тежко гледах в едно нямо объркване: колко много е направено за удобството на жената… Дойде фермерът Евънс — Стив Евънс. Сега го огледах по-добре — петдесетгодишен, добродушен, външно мек, вътрешно стегнат човек… На главата му имаше червена шапка, с каквато, както после разбрах, ходят производителите на царевица в тази „ериа“ (район). Собствениците на ферми за коне са със зелени шапки. После срещнах и хора с бели. Те пък отглеждаха соя. Докато Джейн Евънс правеше закуската — бекон, наденица, яйца, палачинки, топло мляко и някакъв сладкиш, Стив ме поведе из къщата си.

— Видях сърни — казах му. — Много сърни, и ловната ми кръв се подпали…

Стив ме погледна:

— Джентълменът ловец ли е?

— О’йес — отвръщам, — джентълменът е ловец…

Стив ме вика с ръка да го последвам. Ето какво има той за тези сърни. И сега не само кръвта, цялото ми същество се разклаща. Защото — ни повече, ни по-малко — той ме въвежда в своята недотам малка оръжейна работилница. Три бойни пушки с оптически мерници. Две ловни автоматични пушки също с оптика, няколко флоберки, една тежка пушка, с каквато Хемингуей и Пенчо Кубадински трябва да са гърмели по слоновете и лъвовете на Африка. И цял склад патрони. И работилничка за патрони.

— Това — казва Стив — е моята „ериа“! Тук никой, освен мен не идва. Преди да се оженят, синовете влизаха. Сега всеки си има дом, всеки си има свое оръжие. — Той ме поглежда. — Така е, като се оженят синовете…

— Сигурно тук всеки фермер ловува, когато си иска! — изказах аз едно социалистическо съждение.

— Не можем да си позволим такова нещо, сър — отвърна искрено Стив. — Природата си има закони. Те трябва да се спазват.

Кратката надежда, че още днес или утре ще се видя в ръка с една от тези тънки и силни пушки, угасна тъй бързо, както се роди. Още един път ще се убедя, че не във Франция а в Америка някой пръв е казал „Законът си е закон“.

— Искате ли да разгледате земите ми — пита фермерът. — Интересува ли ви това?

— С най-голямо удоволствие — отвръщам. По лицето на Стив се разлива доволна усмивка.

От прага на съседната стая в приземието той пак ми маха с ръка. Тук е вторият хладилник на къщата. Той също е голям колкото една средна панелна софийска стая. Тежките му врати се отварят автоматично, лъхва ме дълбок хлад и потиснатите миризми на провесени бутове месо, на замръзнало грозде, на домати, на разни плодове, големи количества масло, сирене, жамбон, дори хляб има замразен. От тавана на хладилника висят суджуци и тежки пастърми, наденици и всякакви колбаси. Ще спра дотук. Изреждането по-нататък е светотатство срещу моя изгладнял народ…

Връщаме се назад по стълбите и отиваме на закуска. Мисля си за хладилника и за къщата това, което вероятно и вие!

Охо, има изненада! На закуската са поканени синовете и снахите. Масата е наредена в неголяма дневна досами кухнята. Пред всекиго чиния и прибори, в средата специално приготвен хляб и всичко останало. Само сосовете са пет-шест вида. Веднага след представянето ми на цялото семейство като по даден знак всички сядат. Настъпва тишина. Поглеждам Стив — той е сложил ръце пред себе си и е навел глава. Жена му също, една от снахите — и тя. Другите са положили мълчаливо ръце на масата. Главата на семейството тихо чете утринна молитва: „Благодарим ти, Отче наш…“

После около голямата тежка маса започва шетнята на вилиците, лъжиците и ножовете. Сега можем да си говорим за всичко. А аз отново усещам ранено националното си самочувствие…

След закуската тръгваме към имотите на фермера. Синовете и снахите се разпределят по колите си — те ще ни чакат днес или утре да наминем край тях. Ние със Стив отиваме към гаража. Колите му са три — един голям шевролет, един по-малък форд и една кола за обикаляне на имотите. Тя е нещо като джип, нещо като ленд-ровър, нещо като елегантна кола…

Стив изкарва шевролета, значи днес ще го даваме тежкарски, и го приближава до съседния навес. Оттам откачва помпа и я пробожда в хълбока му… Това са собствените му цистерни с бензин. Има си фирма, която обикаля фермите и зарежда цистерните. Стив може и да е в къщи, може и да не е — уредът показва колко литра има в резервоарите. Ако преждевременно привърши запасите — може да позвъни. След не повече от час този скрит в земята резервоар ще бъде пълен… Разплащането става в края на годината. Така, както знаете, е и в България…

Сега — Джейн отзад, ние със Стив — отпред…

— Джу ноу (Ду ю ноу — знаеш ли)… — Стив слага това „Джу ноу“, кажи-речи, пред всяко изречение и на мен ми трябва доста време, докато разбера тази типично американска Стивънова реч.

— Да видим ли първо машините?

— О’кей — казвам.

Оттук нататък Стнвън става екскурзовод в собствената си ферма. Джейн си мълчи на задната седалка — тя имаше думата сутринта, докато бяхме в кухнята. Когато става дума за работи, които са от женска компетенция, мълчи пък той. По всичко личи — здраво семейство, живеещо в духа на някогашните наши патриархални традиции!… Когато говори с мен, Стив много често се извръща към Джейн и казва: „Нали така, мам?“, или: „Прав ли съм, мам?“, или: „Мам, мисля, че не греша, ако кажа“… Колко мило беше това тяхно уважение един към друг! Колко умряло е то по нашите земи…

Евънсовата къща е далеч от най-близката друга къща — на петнайсетина мили. Всъщност точно там живее един от синовете му, който заедно с бащата на жена си има ферма за състезателни коне. На двайсет и пет мили има малко селище от други десетина къщи — леко построени — това са всъщност магазините, които обслужват работещите в околните ферми.

Скоростта по пътищата тук е 45 мили. Както е и навсякъде в Америка, където има ограничение — то се спазва. Съклет ме хваща, като гледам този широк, безлюден път и тази мощна и луда кола. Иде ми да седна зад това лъскаво кормило, пък ще видиш ти правилник… И като гледам, ни КАТ има, ни доброволен сътрудник…

Стив не помръдва и милиметър повече от указанието. Тъй и де последния си час в Америка не разбрах за какво са им на Американците толкова мощни коли, след като и този супер шевролет, и една социалистическа запорожка да имаш — все за едно и също време ще стигнеш, закъдето си тръгнал.

Като изключим пътищата, които си правят сами тежките машини, с които се работи във фермите, всички други пътища, свързващи дори и най-малката керемида с големия свят, са асфалтови. Асфалтът е равен, трапчинка по него с лупа не можеш да намериш. Равна е и земята, докъдето стига око — все едно се вижда. Тук-там дървета, тук-там — постройка, и оттам нататък — пак равно…

— Оттук започват моите земи — казва ми по едно време Стив и спира, за да слезем. — Осемстотин декара. Докато бяха при мен момчетата — работехме ги само ние. Сега държа двама работници. Единия го бива, ала другият не обича машините. — Стив стъпи на земята си, изправи се, въздъхна и с някакво свое вътрешно озарение вдигна поглед. Докъдето стигат очите — все негово… Сила, каква сила е то! Беше го познал Захари Стоянов това човешко копнение, което дава най-много душа на човека — „Малко да е, мое да е“… А това наоколо беше негово, без да е малко…

— Ти, Стив, богат фермер ли си? Осемстотин декара земя много или малко са?

Стив ме поглежда, мисли сериозно и сериозно отвръща:

— Среден. Но толкова земя ми стига. — Той се навежда и гребва от земята. Стиска я, разтрива я, после отваря шепата си и пак я разглежда. — От мен да го знаеш, по-хубава земя на този свят от тази няма! — Пуска шепата пръст и я гледа как пада. Леко си отърсва ръцете една о друга — той знае, че тази земя не може да го изцапа.

Скоро стигаме големите хангари. Тук са машините му. Какво чудовище е една от тях! Голяма е колкото нашенска плевня. Стив започва да се качва към кормилото и това му отнема доста време. Когато е вече в кабината, той отваря и другата врата и ми казва да се кача. Пъшкам по стълбите и едва го чувам, като ми говори.

— Тази машина върши осем операции — и ми ги изрежда. Висока, кокалеста, машината още мирише на боя. — Няма и година, откак съм я купил — Стив се надвиква с ехото на собствения си глас в голямото хале. — Двеста хиляди долара съм броил. Ама пък е машина…

Той слага ръка най-бащински ту тук, ту там по металните части и го прави със същата обич, както одеве държеше шепата земя. Гледам зверилището, само гумите му са два пъти по-високи от мене, докато се изкатери до втората седалка, на един по-страхлив човек от височината може да му се завие свят… В кабината има телефон. Поглеждам телефона, поглеждам Стив.

— Джу ноу, с тоя телефон говоря с моите „брокери“ (комисионери) в Ню Йорк и Чикаго. Аз си ора или сея, те следят курса и ми съобщават — толкова е курсът, казват, вдигайте цената, отвръщам. Оттук мога да говоря с цял свят. Искаш ли да се обадим на твоите хора в… в — как беше… Унгария…

— България — поправям го, без да разбера от реакцията му дали поправката ми имаше смисъл…

— Много пари ми струва този телефон, джу ноу. Но и много работа ми върши.

Да беше само телефонът… Да кажа, че кабината на тази машина беше една цяла електронна зала, няма да е в никакъв случай пресилено. Образованието на Стив, както сам той се изрази, беше „лимитейтед“ (ограничено). А как се оправяше с тази супертехника?…

Когато машината навлезе в нивите му, компютрите казват всичко, което може да каже една най-модерна лаборатория за една почва. Колко е влагата, на каква дълбочина, колко и какъв е съставът й, най-подходящо ли е времето за посяване на царевицата, какъв е съставът на солите, минералите, основите, киселините.

То се знае, не пропускам случая да задам моя глупав въпрос:

— А казва ли ти машината, когато нитратите са повече в почвата?

Стив ме поглежда, като че ли току-що съм го напсувал.

— Какво говорите, сър? Такова нещо тук е невъзможно!

— Я да видим — намига ми след малко Стив — какво е останало за пийване… — Той натиска бутонче — пред мен зейва хладилник и което е не по-малко важно — добре зареден… Стив отпушва две метални кутийки кока-кола и ми подава едната. В другата камера има плодове. Отваря и нея да види „дали е останало нещо“ и ми подава праскова. Нито е замръзнала, нито е топла…

Америка, Америка…

С тази машина — чудовище Стив извършва и наторяването на земите си. Показва ми механизма за разпръскването на тора — триста метра нашироко ръси машината — колкото един хеликоптер…

— Трудно ли се кара, Стив — питам като малко дете, застанало пред играчката на приятелчето си. Стив мисли малко.

— Искаш ли да опиташ? — Той натисна някакъв бутон на таблото, огромната врата на хангара се разтресе и заотстъпя.

— Я да видим сега — като два месеца не е работила…

Стартер като стартер, двигателят прикиха, задави се, загасна. Като гледаше ту приборите, ту мене, Стив опита пак.

— Ще вземе да не запали — казва той добродушно, — та да ме изложи.

Като деца са тези американци!…

Машината не го изложи. Двигателят се затресе и затихна. Стив включи на скорост, ауспусите зареваха, огромното туловище пристъпи и подаде глава през отвора.

— Ела — каза Стив и ми отстъпи мястото си.

На по-висока машина не съм се качвал. Толкова високо над земята кормило не съм държал. Струваше ми се, че оттук мога да видя не само осемстотинте декара земя на Стив, но да разгледам и цяла Америка.

Така… Амбреаж, първа скорост, газ. Лостът намери мястото си, като че се наместваха не железа, а с ножче режеш мармалад… Машината се поклати, някъде дълбоко под мен нещо се вкопчи, колелата — тежки, огромни, повече от три метра в диаметър — се завъртяха. Карах най-новата, най-скъпата и най-съвършената селскостопанска машина на Америка! Както ми каза Стив, тя почти сама оре, сама сее, сама окопава, после сама реже и обелва царевиците, които ще пораснат утре след вимето й. По-нататък ще видя камионите — тия толкова чешитлийски американски камиони, също последен модел на империята „Доч“, които ще лазят след машината. От едната страна единият ще поема царевицата, другият — силажа. И нека пак кажем: всичката тая работа — брането, засяването, окопаването, обелването и откарването на царевицата, я вършат най-много трима души…

Тук навярно е мястото, ако беше жив Сашо Сладура, този фатално подранил чаровник, да каже: „Как си ти, другарю кадровик?“

Другарят кадровик нищо няма да каже, нито ще повярва на това, което разказвам. На него шапката му ще е тясна за онова, което са направили американците за земята си. Защото по едни данни пет, по други седем процента от населението обработва земята на цялата тази безкрайна Америка…

Паралелът с една планинска страна, каквато е България, разбира се, е абсурден. Ала като оглеждам след този „тур д’овас“, който правя с орящия хеликоптер, останалата техника на Евънс, разбирам, че и абсурдът, дето е абсурд, може да се побере под шапката на схватливия българин. Само че, за да стане това, на него винаги са му трябвали три неща: интерес от една работа, държава, която да не му пречи, и малко парици за мая. Ала той никога не е имал достатъчно нито от едното, нито от другото… С какво друго този добър американец Евънс е по-горе от него? Само с едно — това, което българинът никога не го е имал, той никога не го е нямал…

Няма да разказвам за тракторите — разни видове, нито за всевъзможните прицепи към тях… Преда да се заема със слизането от високата машина, Стив пак рови в хладилника — искам ли още една кока-кола. От този супер комбайн ми стана толкова горещо, че не една, две ще цапардосам. Стив ми подава отворената кутия, от която излиза гънка пара, после ми смига и като поглежда към кротко стоящата долу мам, отдръпва едно перденце от лявата ми страна. Ох, мамо мила! Не били еднакви хората по земята ли? Лъскава, тънка и примамлива, зад завеската кротува с все оптиката и куршумите си хубава пушка бойлия. Както Стив си работи и си пее, стига да се вдигне отпреде му я глиган, я сърна, я заек — тъй както е на високо, — ще му избяга друг път.

Дълга беше тази разходка из земите на Тера Хота. Стив ми разказва как е започнал да се създава… Баща му бил свещеник в едно селище на четиридесет-петдесет мили оттук… Имали съсед. Богат човек, но нямал деца. Стив му поправял по-леките повреди по машините. Като остарял съседът, вече богат и уморен, се преместил в Чикаго… Една част от земята си — около петдесетина декара, оставил на Стив. Други петдесетина декара му продал с голяма отсрочка в изплащането. Започнал със сто декара. Работил, изплащал, още откупувал. Виж, кризата го смазала. Потънал. Ала бавно, бавно, с много работа и ум — ето го. Осемстотин декара… Той казва това и се кръсти, окото му плавва към небето, където е неговият бог — сега вече е богат, здрав е още, има добра жена — и той погалва „мам“. Не са лоши и момчетата, нито жените им — господ да им даде радост — казва Стив…

— А къде отиват камионите с обраната царевица — връщам го аз във фермата му.

— Ще ти покажа и това!

Бавно оглеждам това богатство от машини, струващо петстотин, може би и повече хиляди долара. И само като си помисля, че на десетки километри оттук няма жива душа… В България една нощ да преседи това чудо на къра, сутринта Стив ще му намери само джантите… Не споделям на глас това си българо-американско опасение.

Стив иска да ми покаже и един друг такъв гараж. Той е по пътя ни. Ако нямам нищо против, разбира се…

Какво ще имам против? Ако имам, то не е срещу поканата му и срещу богатствата му. То е против някои работи в България.

Минаваме през нещо като село, нещо като малко градче. Тук ще обядваме — в ресторантчето.

За този обяд по американски няма да разказвам. Салати на корем, сандвичи също тъй предлага ресторантът, ала няма нито една ракия, да речеш, нито бутилчица винце, както съм се пригласил. Но това, което ме гръмва, е, че няма и чаша бира…

— Поне за гости на градчето нямате ли? — питам една бяла, сресана, чак стерилизирана сервитьорка, която, вместо да ми даде една немска бира, ми показва, че някога на младини е научила три немски думи… Американците, ако знаят случайно и една дума на чужд език, много обичат да го покажат…

Ала по отношение на бирата жената е направо стъписана от въпроса ми.

— Тук не се помни да е употребяван алкохол от четиридесет и повече години — казва тя…

Откак съм се събудил тази сутрин, си представям каква софра ще спретне Джейн, какви вина ще извади от дълбоките си изби Стив…

— В тази „ериа“ — казва вместо нея Стив — не се пие. Тук живее населението омиш…

— Какво е това население — почти съм готов да го напсувам тоя омиш. — Аз, като живея в България, някои от чужденците съобразяват ли се с мене?…

— Скоро ще ти ги покажа — казва Стив. — Много са интересни.

— Е, какво като живеят?… Те ли командват тук или вие — американците…

— Те са най-старите обитатели на тези земи. Дошли са някога от Пенсилвания… Законите са техни…

— И те като не пият алкохол, и една бира даже, вие какво?

— И една капка даже…

— И никога не са пили?

— Никога — отвръща Стив. — Те са много нравствени, достойни хора…

Къде намерили да ме пратят американците.

Евънс нагъва сандвича си, пие от голямата си чаша, пълна с лед. Виж, лед никога никъде няма да пропуснат да ти сложат. Не една чаша, ами цяла кана — пребеляла и премръзнала — пред теб винаги има…

— Ти, Стив, да не би също да си въздържател?

— Пълен — казва Стив… — Никога не съм пил, нито пушил. И мам също. И децата… И всички тук наоколо в тази „ериа“…

Стив много обича думата „ериа“. А аз вече съм на път да я намразя…

Преглъщам. Това поне в България съм го научил. И думи съм преглъщал, и глупави началници, и бездарни величия над главата си. И съгласия, и несъгласия… Ако нещо истински мога, и аз, и българският народ — то е да преглъщаме.

Както разбирам, и в това отношение тук, в Америка, е тъкмо обратното: ако нещо истински не могат и, мисля, никога няма да го могат американците, то е точно това — да преглъщат, когато не са съгласни…

Пак подкарва Стив шевролетчето със скоростта на трабантче, пак минаваме нови километри — тук къща на фермер, там в далечината — друга… Стигаме малко селце — оттук семейство Евънс пазаруват.

— А омиш? — питам. — Те къде са? Тия ваши въздържатели.

— Ще стигнем дотам — казва добродушно Евънс.

Да спестя и сега на моите гладни съотечественици и видяното в тези няколко магазинчета, изтъпанени не на Пето авеню или на Бродуей, потънали в лукс и разкош, не в Бевърли Хилс или в търговския център на Вашингтон, а тук, в самото сърце на Америка, където още мирише на конски фъшкии, където още се мержелеят в прериите опашките на койота и нощите още пазят силния вой на всякакъв див животински свят, бродил до неотдавна тук и неохотно отстъпвал на човека местата си…

Убеден съм, дистанцията между нашите страни и Америка е колкото от шевролета на Стив до слънчогледовите кончета, които като деца в онова „проклето“ минало яздехме… В магазините тук има всичко, което го има някъде по земята. Независимо зима ли е тук, пролет ли е или е лято. Америка е толкова голяма, че нея календарът изобщо не я интересува… Някъде е зима в тая огромна страна, някъде е пролет, другаде отдавна е лято… В това отношение Америка и Съветският съюз си приличат. Мисля, че и по отношение на мярката, с която мерят света, си приличат… Ала оттук нататък започват разликите. И боя се, те са доста повече от приликите…

Не искам да описвам тези хранителни магазини. Зная, че в този момент, в този критичен час на България, това е светотатство… Макар че също тъй е светотатство да се крие от нашия народ цялата истина за тази супербогата и супер уредена държава…

Паркингът пред магазините е огромен и безплатен. Затова с колата отиваме до следващия магазин — за дрехи… Той държи площ също десетина декара. Толкова голям е и другият — за промишлени стоки. И онзи, в който се продават камиони. И онзи — за изумителните селскостопански сечива… И другият…

Да спрем по-добре… Не всичко, което стига до очите, е полезно за душата…

— Стив — питам аз, за да задуша бунта на съвестта си, — когато ти се повреди някоя машина, кой ти я оправя?

— Джу ноу… Недалеко оттук има служба за обслужване на фермерската техника. Счупва се нещо, както съм в полето, извиквам по телефона човек от тази служба, горе-долу му казвам каква е повредата… До един час трябва да дойде. Ако точно е разбрал — носи частта със себе си. Ако не — сам се ориентира какво му трябва и отново звъни в службата си. Оттам му я пращат. Най-често ремонтът става на място. Така не се губи време… Джу ноу, би било много страшно, ако в сезона ти излезе от работа някоя машина — той чука на главата си. — Досега не се е случвало за повече от един дообед…

Одобрително кимам с глава, а то се знае — Друго си мисля: да ми падне на мене тоя фермерски баровец в България, да потича един месец по резервни части, да поноси подкупи и рушвети, да се покланя на този склададжия, на онзи… ще му омекне бързо темето. Ала за съжаление не той е в България, а аз съм в Америка, и засега, като го слушам какви ми ги говори, омеква моето…

В някои работи Стив е направо чешит. Където види човек по пътя — поздравява го. Където настигне човек — свирка му и със знаци го пита иска ли да се качи в колата му. Види ли трима мъже някъде да си говорят, спира до тях и той. Казва своето „Хелоу“, завързва се нещо като разговор от рода на „Как е работата, какво ново, живо-здраво ли сте, какво става по света“ и т.н. Хората му кимат любезно я с радост, че са се срещнали с него, и аз разбирам, че Стив е уважаван и обичан човек навсякъде в тази „ериа“.

Стигаме два големи силоза, толкова големи, че щъкащите между тях работници са дребни, като че ги гледаш от хеликоптер… Тук Стив слиза от колата си, ръкува се и води един по-дълъг разговор с момчетата. Те са, които приемат неговата царевица, тук престоява тя, докато дойде влаковата композиция и чрез специални вакуумни респиратори изсмуква зърното от силозите и го вкарва във вагоните. Работата, която вършат момчетата, е да нагласяват тръбите и да натискат копчетата… Сега е мъртъв сезон и момчетата почистват силозите. Стив ходи около тях, оглежда, тупа ги одобрително по рамото…

Радостта, че са се срещали, е изписана по лицето на всеки от тях.

В България да сте виждали скоро хора, радостни от това, че работата ги е събрала?…

Стив се чувства като собственик не само на тази земя наоколо. Той обича и въздуха наоколо, и небето отгоре, и камъните — доколкото в Америка могат да се намерят камъни, и тревата, и всичко, което му дава самочувствието на човек и стопанин.

— Джу ноу — обръща се след малко той към мене. — Уморен ли си?

— От какво — питам го. — Ти ме возиш, ти разговаряш с хората…

— Тогава да минем край един от синовете…

Това е синът, който държи заедно с бащата на жена си ферма за състезателни коне. Фермата е от петдесетина коня, които се дават под наем за участие в регионалните или в щатските състезания. Дават се под наем и двуколките им, с които бягат конете. Най-добрите коне ги купуват. Един кон струва между десет и двайсет хиляди долара — повече от една японска или американска кола. Откога не бях влизал в конюшня. Удари ме позната и далечна миризма на фъшкии, на конска пот, ако красотата има миризма — и нея добавете…

Десетина изящни коня стояха прави в своите клетки, сватът на Стив чистеше животните, които ту присвиваха уши, ту ги оперваха. Той ги потупваше по задниците и ги караше да се отместят. Какъв типичен американски фермерски юнак е сватът на Стив! Като ни видя, той остави лопатата и излезе изпод навеса. Изправи се разкрачен — както стоят американците по филмите. Допушваше цигара, като я стискаше с палец и показалец, както пушат нашите бараби и слабите актьори в киното, когато играят мъжкарски роли…

— Приятел от България — каза небрежно Стив и кимна към мен.

Браво, запомнил е откъде съм. Сватът подава ръка:

— Ай ем Питър…

От вътрешността на навеса се обажда синът на Стив. Той ме вика при него…

Влизам под навеса и оглеждам конете. Питър върви до мене и с гордост ги потупва, като ми казва имената на всеки от тях… Ето нещо, което не съм виждал досега. Кон, легнал на земята, както лежат кравите и биволите. И четирите му крака са бинтовани, изпод бинта влажнее някаква мазилка.

— Втори ден лежи — казва синът на Стив. — Толкова е уморен! Спечели първото място преди два дни в Чикаго… Десет хиляди долара… — И той се навежда и го потупва. Животното гледа умно и питащо… — Преуморен е. В Америка, първото място никога не е шега.

— А как отивате до Чикаго оттук — това са петстотин мили, ако не и отгоре, само на едната страна?

— Понякога със самолет — казва Питър, като премества тежестта на тялото си от единия крак на другия, — понякога с камион. Десет часа е пътят…

Гледам ги, слушам ги тия, както изглежда, не особено богати хора, обичащи животните, обичащи работата, обичащи живота такъв, какъвто е той в Америка — пълен с труд, с коректност, с добронамереност… И пак ме налитат въпроси. Защо имаме само едно-две стопанства за отглеждане на тези толкова скъпи коне? Защо не внесем от тия най-добри породи? Защо не се хванаха повече хора вместо в Кремиковци, където цялата ни държава се продъни, да се бяхме заели коне да гледаме… Ала това са вече въпроси за вчера. Няма на кого да ги задам. Както се видя, в България до вчера всички бяха безпогрешни, днес всички са невинни…

На стотина метра оттук са кобилите с малките жребчета. Двайсет ергенашчета бяха отделени в друга сграда. С немирните си копита са разбили земята и е кално. Синът на Стив обува ботуши и влиза в оградата, за да подгони ергенашчетата. Да ми напълни окото иска момчето. Питър е отстъпил крачка назад, разтворил е крака, за да ми покаже колко стабилно може да се стои на американска земя, и пак е стиснал с два пръста цигарата. Ергенашчетата навирват опашки, сурват се на една страна, после на друга. Нито имат какво още да си правят лудостта, нито знаят как…

Една кобила ще се жреби тая нощ. Идвал тази сутрин ветеринарен лекар. Бременността е нормална, вимето е паднало, нощес трябва да се чака раждането.

— Няма да се спи — казва Питър и клати глава. И аз си спомням какви вълнения настъпваха в нашата къща, когато наближеше да се тели биволицата… Дни наред преживявания.

— Ще спим, ще спим — казва синът на Стив. — Тоя чарк ще ни обади каквото трябва… — Към хиър (Ела тук) — казва ми той и ме вика с ръка.

Кобилата е доста наедряла и диша тежко.

— Когато се жреби кобилата — казва той, — тя навежда главата си ниско. Довечера ще я докараме ето тук — и той ми показва малка котурка. — Ще й вържем главата до този кол… А това е чаркът. — И той показва ламаринен съд. — Щом кобилата започне да се жреби, тя ще наведе главата по-ниско, ще натисне тази мембрана с муцуната си и при нас в къщи ще започне да звъни. Тогава ще викаме лекаря…

Младият фермер е особено горд, че е успял да си достави този чарк, доволен е и тъстът му, че зетят така бързо и с мерак подхваща работата във фермата.

Няма ли за вас дискотеки и кръчми, ами тъй сте се хванали с тая работа!…

Оглеждам се дали някой не чу балканските вълнения на душата ми…

Над равната прерия пада лека и топла вечер. Тук-там по пътя минаваме край ниски едноетажни и продълговати къщи. Те са на хората, които работят по фермите. Пред къщите — коли. Никъде огради, никъде дувар, никъде табела „Забранено е“…

— Тук имало ли е някога кражби? — пак приближавам до нашите географски ширини разговора аз.

Когато ще отговаря на такъв въпрос, Стив става неочаквано сериозен.

— Какво говорите, сър?… — Изумлението му от въпроса ми е повече от очевидно. — Откак се помня, за кражба не се е чувало в тази „ериа“…

— И у нас е така — казвам. И разбирам, че съм се пренесъл в трихилядната година.

Пристигаме в дома на Евънс. Настроението на Стив и Джейн е повече от добро. Обходили сме днес много места, срещнали сме се с много хора, свършили сме и работа… Колко хубаво е у дома — говорят и очите, и ръцете, и движенията на тези хора…

В земята на Америка са вкопани много човешки богатства. И мисля, че нищо не може да ги изкорени от нея. И слава богу…

Преди да паркираме колата, пак се сещам за онези интересни хора — въздържателите омиш, които Стив обеща да ми покаже… Десетина хиляди души били в цяла Америка. Ала живеят само тук, по тези земи.

— А, омиш — казва Стив и се усмихва добродушно. — И утре е ден… Америка не може да се види наведнъж…

… Със седемте булки още поприказвахме за България. Мобилизирах всичките си речникови запаси и всичката си фантазия да им нарисувам една държава, каквато никога не е имало и никога няма да има навярно на тези географски ширини между Черно море и Югославия. Давах си сметка, че изпълнявам една най-родолюбива задача…

— Много се радвам, че имате такъв народ и такава младеж — казва домакинята… Ето защо искам да включа и вашата младеж в нашето екологично движение…

— От Европа — продължава тя — участват поляци, чехи, германци, французи. Нямаме само българи и албанци…

— Какво е вашето движеше — питам…

— Движение за екологическа защита… — Тя скача пъргаво и леко, отива й усмивката на тази жена, както, впрочем, отива на всички американци. И аз, ща не ща, пак ще се отдалеча за малко от екологията.

В Америка не е възможно да разговаряш с човек и той да не ти се усмихва. Ако видиш двама американци да разговарят и да не се усмихват, това е сигурен знак, че всеки момент ще се сбият. Това закон ли е, по рождение ли са такива, полицията ги задължава — не зная. Намръщен американец не видях, американец да се задавя от смях — също… Мярка и очарование във всяка усмивка. Даже попитах:

— Абе у вас, американците, да не би в училище да е въведен предмет по усмихване…

Поглед, недоумение…

— Ами никъде по света хората не се усмихват толкова много, колкото тук, в Америка. Това — казвам — никой европеец няма да го повярва, ако му го кажа…

Какво могат на такива приказка да отвърнат американците, освен отново да се усмихнат. И този път с основание. И видях колко хубаво нещо била усмивката. Особено в магазин като влезеш, в банка като идеш, в автобус или в такси като се качиш! Това е друга от най-превратните представи, които сме имали ние за онзи далечен материк…

… Домакинята се върна и незабавно ми връчи съответната литература по въпроса за екологията. Както, междувпрочем, винаги правят американците. Да не смееш да попиташ нещо. Незабавно те отрупват с всевъзможни писания по въпроса. Във всеки голям магазин, банка, билдинг, библиотека, музей до вратата има карта, която или портиерът ти подава, или е сложена така, че да ти извади очите, ако нещо си разсеян. На нея са описани етажите, помещенията, службите, вместо да питаш и да разпитваш и да губиш времето на другите, хващай и чети…

— Ще чета — казвам на домакинята — в хотела. Вие просто ми разкажете какво мога да направя аз за вашето движение…

— Това е международно движение, което се зароди тук. Всяка страна си има свой център, обменяме информация как те се борят (както виждате, и в Америка се борят) за опазване на чистотата на въздуха, реките, земята… Организираме проверки… Държим будна обществената съвест в която и да било страна… Бяхме в началото няколко души доброволци. Сега в нашето движение участват над пет хиляди интелектуалци, предимно студенти, от цял свят… Вие нали имате студенти — пита ме тя… Кимам утвърдително… — Ето, тях трябва да запалите… Нека ми пишат, аз ще им отговоря, така ще започнем. Ще ги включим в екологичното спасение на света…

— Но какво могат да направят едни български студенти.

— Много — казва тя. — Всичко…

Тая жена хабер няма от нашите балкански нрави. Абе това да не ти е Америка… У нас има поговорка, по-стара и от Америка: „Кучето си лае, керванът си върви…“ А тая оптимистка продължава:

— Вашите студенти ще правят проверки на водата, въздуха и ще ни изпращат информация… Кое правителство ще си затвори очите, когато знае, че истината за бездействието му ще срещне неодобрението на целия останал свят… О, господине, нашето движение е много силно. И ще е жалко, ако само България и Албания останат извън него…

Пак България, пак Албания! Доскоро там притурваха и Румъния… Сега я преместиха в друга група и само ние двечките с Албания вече си правим дружинка в групата, за която светът не пази най-топлите си чувства…

Като се върнах в България, позвъних в „Екогласност“ и разказах за интереса на американската „Екогласност“ към включването на българи в нея. От другата страна ми отговориха:

— О, че ние сме много известни в Америка…

Българинът ли няма самочувствие!

Разделих се с дамите. Часът е девет и половина, съпругът на домакинята не се появи, явно интересът му към моята българска милост не беше особено голям, Анжела свърши своята доброволческа задача. Дамите искат да си направим снимка, за тях, въпреки всичко, аз, българчето, си оставам едно любопитно изкопаемо, за което ще забравят още преди да са се прибрали у дома. Правим снимката, една по една те се ръкуват с мен — добродушно, чистосърдечно. После, с известни усилия, вкарват наедрелите си тела на предните седалки, коланът автоматически ги опасва и като ми помахват с ръка, потеглят… Ние да изпращаме американец, а?… Представяте ли си как цялото село ще излезе. Домакините ще бършат сълзи, съседите ще изкривят очи от любопитство и завист…